Глава пета Мъртвият свят

Помня, че всички седяхме в столовете си и си поемахме дъх с пълни гърди, а уханният влажен югозападен бриз, дошъл право от морето, развяваше завесите и охлаждаше пламналите ни лица. Чудя се колко ли дълго седяхме! Впоследствие така и не можахме да достигнем съгласие по този въпрос. Бяхме смаяни, вцепенени, в полуунес. Всеки от нас се беше подготвил да посрещне смело смъртта, но този страховит и внезапен нов факт — че ще трябва да продължим да живеем като единствените оцелели от рода, към който принадлежим — ни порази със силата на физически удар и ни остави съсипани. След това временно прекъснатият механизъм постепенно започна да се задвижва отново; паметта се размърда; идеите дружно се промъкнаха в умовете ни. Ние прозряхме, с ярка и безмилостна яснота, връзките между миналото, настоящето и бъдещето — между животите, които бяхме водили, и животите, които щеше да се наложи да водим от тук насетне. Очите ни срещнаха с тих ужас очите на нашите другари. Вместо радостта, която човек би очаквал да изпита, след като на косъм се е избавил от сигурна смърт, бяхме залети от най-могъщата вълна на безсилие. Всичко на Земята, което обичахме, беше отнесено към огромния, безбрежен, непознат океан, а ние бяхме захвърлени на този самотен остров без другари, надежди или стремежи. След няколко години бродене като чакали сред гробовете на човешкия род щеше да настъпи и нашият закъснял, самотен край.

— Това е ужасно, Джордж, ужасно! — възкликна дамата с мъчително ридание. — Да можехме и ние да загинем като другите! О, защо трябваше да ни спасиш? Чувствам се така, сякаш ние сме умрелите, а всички останали са живи.

Огромните вежди на Челинджър бяха свъсени, докато бе потънал в мислите си, докато с грамадната си космата лапа обгръщаше протегнатата ръка на своята съпруга. Бях забелязал, че когато страдаше, тя винаги протягаше ръце към него, досущ като дете към майка си.

— Без да бъда фаталист и да достигам до позицията на крайна несъпротива — каза той, — аз винаги съм намирал, че най-висшата мъдрост се крие в смирението пред фактите от действителността.

Той говореше бавно и в плътния му глас се долавяше емоционален трепет.

— Аз не се смирявам — заяви твърдо Съмърли.

— Не мисля, че вашето смирение или липсата на такова в момента струва и пукната пара — отбеляза лорд Джон. — Трябва да се предадете, било то с борба или не, така че какво значение има дали сте смирен, или не?

— Не си спомням някой да е поискал нашето позволение, преди всичко това да започне, нито има изгледи някой да го поиска сега. Какво значение би могло да има нашето мнение по — въпроса?

— Значението е в разликата между щастието и нещастието — каза Челинджър със замислено изражение, като продължаваше да потупва ръката на съпругата си. — Човек може да се носи по течението и в ума, и в душата му да цари мир, или да се мята срещу него, наранен и изнурен. Всичко това е отвъд нас самите, затова нека го приемем такова, каквото е, и да не го обсъждаме повече.

— Но какво, за бога, се предполага, че трябва да правим с живота си? — попитах аз, като в отчаянието си се обърнах към сините пусти небеса. — Какво да правя аз например? Вече няма вестници, така че с моето призвание е свършено.

— Вече няма нищо за отстрелване или завоюване, така че с моето също е свършено — каза лорд Джон.

— Вече няма и студенти, така че и с моето е свършено — възкликна Съмърли.

— Но аз имам съпруг и къща, така че благодаря на небесата, с моето не е — каза дамата.

— Нито пък с моето — отбеляза Челинджър, — тъй като науката не е загинала, а тази катастрофа сама по себе си ще ни предостави множество възможно най-интригуващи проблеми, които да проучим.

Вече бяхме разтворили широко прозорците и бяхме вперили поглед навън, към безшумния и застинал пейзаж.

— Нека помисля — продължи той. — Беше три или малко след три часа вчера следобед, когато светът най-сетне навлезе в отровния пояс и се потопи напълно в него. Сега часът е девет. Въпросът е в колко часа излязохме от него?

— На зазоряване въздухът беше много лош — казах аз.

— Значи след това — каза госпожа Челинджър. — В осем часа ясно усещах същото давене в гърлото, както когато започна всичко.

— Значи ще трябва да приемем, че е станало малко след осем часа. В продължение на седемнайсет часа светът е бил потопен в отровния етер. През това време Големият Градинар е дезинфекцирал човешкия мухъл, плъзнал по повърхността на Неговия плод. Възможно ли е работата да не е изцяло свършена — да има и други оцелели освен нас?

— Това се чудех и аз — каза лорд Джон. — Защо ние да сме единствените риби в морето?

— Предположението, че е възможно да има и други оцелели освен нас, е абсурдно — убедено заяви Съмърли. — Не забравяйте — отровата беше толкова мощна, че успя да накара дори нашия Малоун, един здрав като бик и спокоен като бивол човек, да се влачи нагоре по стълбите, малко преди да припадне. Възможно ли е някой да издържи на подобно нещо седемнайсет минути, а и толкова часове?

— Освен ако някой не го е предвидил и не се е подготвил, точно както стори нашият приятел Челинджър.

— Това според мен е твърде невероятно — каза Челинджър, като издаде напред брадата си и присви клепачи. — Комбинацията от наблюдателност, умозаключения и въображение, в резултат на която съумях да предвидя опасността, едва ли може да се срещне у двама души в рамките на едно поколение.

— Значи вашият извод е, че със сигурност всички са мъртви?

— В това не може да има никакво съмнение. Не трябва да забравяме обаче, че отровата действаше от долу нагоре и вероятно не би била толкова мощна в най-горните слоеве на атмосферата. Странно е наистина, че това е така; но това е едно свойство, което за в бъдеще ще ни предостави завладяващо поле за проучвания. Следователно човек би предположил, че ако реши да търси оцелели, би следвало да се насочи с най-големи шансове за успех към някое тибетско село или алпийска ферма, много хиляди фута над морското равнище.

— Е, като вземем предвид, че няма железопътни релси и параходи, все едно предлагате да потърсим оцелели на Луната — каза лорд Джон. — Онова, което се питам аз, е дали наистина всичко е приключило или просто се намираме на полувремето.

Съмърли протегна глава и огледа хоризонта.

— Всичко изглежда ясно и чудесно — каза той подозрително, — но така беше и вчера. Не съм убеден, че е отминало.

Челинджър вдигна рамене.

— Налага се отново да се допитаме до познатия ни фатализъм — каза той. — Ако светът е преживявал това и преди, което не е извън предела на възможностите, то несъмнено се е случило много отдавна. Следователно имаме всяко основание да се надяваме, че ще мине много време, преди да се случи отново.

— Всичко това е чудесно — каза лорд Джон, — но в случай на земетресение човек като нищо може да очаква втори трус веднага след първия. Мисля, че е най-разумно да се разтъпчем и да подишаме чист въздух, докато имаме тази възможност. След като нашият собствен кислород се изчерпи, спокойно можем да излезем да дишаме онзи отвън.

В резултат на опустошителните емоции, които бяхме изпитали през последните двайсет и четири часа, всички бяхме обзети от една чудновата летаргия. И умствена, и физическа — едно силно вътрешно усещане, че нищо няма значение. Всяка дейност ни се струваше отегчителна и обречена на провал. Дори Челинджър се бе поддал на това чувство и седеше на своя стол, подпрял огромната си глава с ръце, отнесен в мислите си, докато двамата с лорд Джон не го хванахме за ръцете и не успяхме що-годе да го вдигнем на крака, а той, от своя страна, ни се отблагодари с гневен поглед и ръмжене, като някой булдог. Все пак, след като излязохме от нашето малко убежище и се озовахме на въздух отвън, обичайната ни енергичност започна малко по малко да се завръща.

Ала с какво можехме да се захванем сред този гробовен свят? Откакто свят светува, беше ли се изправял някога човек пред подобен въпрос? Вярно, за в бъдеще нашите физически нужди щяха да бъдат подсигурени и дори можехме да си позволим някои разточителства. Всички хранителни запаси, отлежали вина, великолепни произведения на изкуството бяха останали за нас. Но какво се предполагаше, че трябва да правим? Мигновено се заехме с няколко дребни задачи просто защото ни се струваха очевидни. Слязохме в кухнята и положихме двете домашни помощници в леглата им. Изглежда бяха умрели безболезнено, едната — на стола край огъня, а другата — на пода пред умивалника. След това преместихме Остин от двора. Вследствие на трупното вкочанясване мускулите му се бяха втвърдили гротескно, а нервните контракции бяха изкривили устата му в горчива усмивка. Където и да отидехме, бяхме посрещнати от тези ухилени лица, които сякаш си подиграваха на ужасяващото ни положение и се усмихваха мълчаливо и мрачно на злощастните оцелели от техния род.

— Вижте сега — каза лорд Джон, който нервно беше крачил напред-назад из трапезарията, докато ние бяхме седнали да похапнем. — Не знам какви са вашите намерения, приятели мои, но аз просто не мога да си седя тук и нищо да не правя.

— Вероятно — отвърна Челинджър, — можете да сте така добър да предложите какво според вас би трябвало да правим.

— Да се размърдаме и да разберем какво точно се е случило.

— Това предлагам и аз.

— Но не в това провинциално селце. От прозореца виждаме всичко, което можем да узнаем тук.

— Тогава къде да отидем?

— В Лондон!

— Чудесна идея — промърмори Съмърли. — Вие може и да сте в състояние да изминете пеша четиресет мили, но не съм сигурен, че същото важи за Челинджър, с неговите къси и набити крака, и съм напълно сигурен, че не важи за мен.

Челинджър, меко казано, се подразни.

— Ако успеете, сър, да се ограничите само със собствените си физически характеристики, ще видите, че те предоставят предостатъчни възможности за забележки — викна той.

— Нямах намерение да ви обидя, скъпи мой Челинджър — викна в отговор нашият лишен от такт приятел. — Вие не сте отговорен за собствената си физика. Ако природата ви е дарила с ниско, едро тяло, просто няма как краката ви също да не са къси и набити.

Челинджър беше твърде ядосан, за да му отвърне. Той успя единствено да започне да ръмжи, да мига и да се ежи. Лорд Джон побърза да се намеси, преди свадата да стане още по-яростна.

— Вие говорите за ходене пеша. Защо да ходим пеша? — попита той.

— Да не предлагате да се качим на влака? — попита Челинджър, все така разпенен.

— Какво му е на автомобила? Защо да не отидем с него?

— Аз не съм специалист в това — каза Челинджър, като подръпна замислено брадата си. — В същото време вие с право предполагате, че човешкият интелект в своите най-висши проявления би трябвало да бъде достатъчно гъвкав, че да не се спира пред нищо. Лорд Джон, идеята ви е отлична. Аз самият ще ни откарам до Лондон.

— Няма да направите нищо подобно — решително отвърна Съмърли.

— Не, Джордж, наистина — извика съпругата му. — Опитвал си само веднъж и помниш как се блъсна в гаражната порта.

— Беше моментен недостиг на концентрация — отвърна спокойно Челинджър. — Смятайте въпроса за приключен. Аз категорично ще ни откарам до Лондон.

Лорд Джон ни извади от ситуацията.

— Какъв е автомобилът? — попита той.

— „Хъмбър“ с двайсет конски сили.

— О, аз съм шофирал такъв в продължение на години — каза той. — Бога ми! — добави след това. — Никога не съм предполагал, че ще доживея деня, в който ще натоваря в един автомобил целия човешки род. Доколкото си спомням, има място точно за петима. Съберете си нещата и ще ви очаквам в пълна готовност в десет часа пред вратата.

И така, в посочения час колата се зададе с мъркане и припукване откъм двора, а лорд Джон седеше зад волана. Аз заех мястото до него, а дамата, като един полезен малък буфер, се намести между двамата гневни мъже на задната седалка. Сетне лорд Джон освободи спирачката, бързо премести лоста от първа на трета скорост и ние отпрашихме на най-чудноватото пътуване с автомобил в цялата човешка история.

Представете си несравнимата красота на природата през онзи августовски ден, свежестта на сутрешния въздух, златистите проблясъци на слънчевата светлина, безоблачното небе, буйната зеленина на съсекските гори и тъмнолилавите пирени по склоновете на долините. И докато съзерцавате пъстрата красота на пейзажа, всяка мисъл за бедствена катастрофа би излетяла от ума ви, ако можехте да пренебрегнете един злокобен признак — тежката, всепоглъщаща тишина. Едно нежно жужене обгръща улегналите провинциални кътчета така плътно и непрестанно, че човек спира да го забелязва, както живеещият край морето загубва представа за непрестанния шепот на вълните. Птичите песни, трептенето на насекомите, отекващите гласове, мученето на добитъка, далечният кучешки лай, тътенът на влаковете и трополенето на каретите — всички те образуват един тих, неотслабващ фон, който незабелязано гали ухото. Сега го нямаше. Тази мъртвешка тишина беше отблъскваща. Така сериозна, така внушителна, че жуженето и потракването на собствения ни автомобил звучеше като непростимо смущение, като неблагоприлично незачитане на това благоговейно спокойствие, което обгръщаше като с покров останките на човечеството. Само безжалостната тишина и високите димни облаци, издигащи се от гаснещите постройки тук-там над пейзажа, вледеняваха сърцата ни, докато се любувахме на великолепната панорама на Уийлд.

Както и мъртвите!

Първоначално безчетните групички изопнати и ухилени лица ни изпълваха с вцепеняващ ужас. Така силно и злокобно беше усещането, че мога отново да преживея в ума си онова бавно спускане по хълма към гарата, да си спомня как минахме покрай бавачката с двете дечица, как видяхме стария кон, коленичил пред кабриолета, кочияша, превит на капрата, и младия мъж вътре, хванал вратата с ръка, миг преди да изскочи навън. Малко по-надолу имаше шестима жътвари, скупчени един връз друг с преплетени крайници и немигащи очи, вперили поглед към грейналия небосклон. Тези неща ги виждам като на фотография. Но скоро след това милостивата човешка природа притъпи превъзбудените нерви и те спряха да реагират. Сам по себе си всеобхватният ужас отнемаше от индивидуалното въздействие. Отделните хора се сливаха в групи, групите в тълпи, тълпите в универсален феномен, който човек бързо свикваше да приема като неизбежна подробност — където и да отиде. Само тук-таме, където някой особено брутален или гротесков инцидент привличаше вниманието ни, внезапно отново бивахме шокирани от личното и човешко значение на всичко, което ни заобикаляше.

Преди всичко заради съдбата на децата. Тя, спомням си, ни изпълваше най-силно с чувство за непоносима несправедливост бихме заплакали — госпожа Челинджър наистина плака, — когато минахме край едно голямо училище и видяхме върволицата детски телца, проснати по пътя, който водеше към него. Техните обзети от ужас учители ги бяха разпуснали и те бяха бързали към домовете си, когато отровата ги бе оплела в мрежите си. По отворените прозорци имаше огромен брой хора. В Тънбридж Уелс почти нямаше прозорец, от който в нас да не се взира оцъклено и нахилено лице. В последния момент нуждата от въздух, онази жажда за кислород, която единствени ние бяхме успели да утолим, ги бе накарала да се втурнат към прозорците. Тротоарите също бяха осеяни с мъже и жени, без шапки и без бонета, разбягали се от домовете си. Много от тях бяха паднали на пътя. Чист късмет беше, че лорд Джон се оказа отличен шофьор, тъй като не беше никак лесно да минем между тях. Минавахме през селата и градчетата бавно, с бързината на пешеходец, и дори веднъж, спомням си, срещу училището в Тонбридж, трябваше да спрем за малко и да отместим труповете, които препречваха пътя ни.

Сред цялата дълга и мъртвешка панорама по пътищата на Съсекс и Кент в паметта ми изпъкват няколко малки, ясно очертани сцени.

Едната от тях представляваше голям, лъскав автомобил, спрял пред гостоприемницата в Саутбъроу. В него имаше, поне така ми се стори, групичка хора, връщащи се от увеселение в Брайтън или Ийстборн. Вътре седяха три празнично облечени жени, всичките млади и красиви, в скута на едната от които имаше пекинез. С тях беше и един шикозен на вид по-възрастен мъж, както и един млад аристократ, чийто монокъл все още стоеше на окото му, а догорялата му цигара се виждаше между пръстите на облечената му в ръкавица ръка. Смъртта трябва да ги е покосила мигновено и на място. С изключение на възрастния мъж, който в последния момент бе разкъсал яката си в опит да си поеме дъх, всички изглеждаха сякаш спят. От едната страна, до стъпалото на автомобила, се беше свлякъл един келнер с поднос счупени чаши. От другата двама парцаливи просяци, мъж и жена, лежаха на земята, мъжът все така протегнал своята дълга, тънка ръка, точно както бе просил милостиня приживе. Един миг от вечността бе приравнил аристократ, келнер, просяк и куче до една и съща безжизнена, разлагаща се протоплазма.

Помня още една конкретна сцена, на няколко мили след Севъноукс. От лявата страна на шосето се намира един голям женски манастир, от който се спуска дълъг тревист склон. На склона се бяха събрали множество ученици, коленичили за молитва. Пред тях се бяха подредили в редица монахини, а малко по-нагоре по хълма с лице към тях бе паднала една самотна фигура, за която предположихме, че е била игуменката. За разлика от събралите се за развлечение пътници в автомобила, тези хора, сякаш бяха получили предупреждение за опасността, която ги грози, и бяха умрели красиво заедно, учителките и учениците, събрали се за своя последен урок.

Умът ми е все така поразен от онова ужасяващо преживяване и напразно търся изразни средства, чрез които да пресъздам чувствата, които изпитахме. Вероятно е най-добре и най-разумно да не се и опитвам, а просто да отразявам фактите. Дори Съмърли и Челинджър бяха съсипани и не чухме нито дума от спътниците си, с изключение на някой и друг сподавен стон на дамата. Колкото до лорд Джон, той бе твърде съсредоточен върху своя волан и трудната задача да си проправя път по онези пътища, за да има време или желание за разговор. Изговаряше една-единствена фраза, но с такава изнурителна честота, че тя се запамети в главата ми и накрая едва не ме караше да се смея над настъпилия край на света.

— Хубава работа! Как?

Това беше неговото възклицание всеки път, щом станехме свидетели на някоя нова смесица от разразили се смърт и злокоба. „Хубава работа! Как?“, извика той, докато се спускахме по хълма към гарата в Ротърфийлд, и отново „Хубава работа! Как?“, докато си проправяхме път през потъналите в смърт шосета в Люишъм и Кент.

Именно тук се сблъскахме с един внезапен и смайващ шок. На прозореца на една скромна къща на ъгъла, изникна дълга, тънка човешка ръка, която развълнувано размахваше носна кърпичка. Никога преди гледката на неочаквана смърт не беше карала сърцата ни да замрат и отново да затуптят така бясно, както онзи изумителен признак на живот. Лорд Джон спря автомобила до тротоара и миг по-късно вече всички се бяхме втурнали през отворената врата право в къщата и нагоре по стълбището към дневната на втория етаж, откъдето идваше сигналът.

Една много възрастна дама седеше на стол край прозореца, а близо до нея, поставен върху друг стол, стоеше цилиндър с кислород — по-малък, но в същата форма като онези, които бяха спасили собствените ни животи. Тя обърна своето слабо, изпито лице с очила към нас, докато ние се тълпяхме около прага на стаята.

— Страхувах се, че съм останала тук завинаги сама — каза тя, — тъй като аз съм инвалид и не мога да се движа.

— Е, мадам — отговори Челинджър, — имате късмет, че ние случайно минахме оттук.

— Искам да ви задам един изключително важен въпрос — каза тя. — Господа, моля ви да бъдете честни с мен. Как ще се отразят тези събития върху акциите на лондонските и северозападните железопътни линии?

При тези думи щяхме да се засмеем, ако не беше трагичната сериозност, с която тя очакваше нашия отговор. Госпожа Бърстън, защото това беше нейното име, бе възрастна вдовица, целият приход на която зависеше от няколкото акции от въпросната компания, които притежаваше. Животът ѝ беше лавирал спрямо покачването и спадането на дивидентите и тя не можеше да си представи, че съществуването ѝ би могло да зависи от нещо друго освен от котировката на акциите ѝ. Напразно ѝ обърнахме внимание, че всичките пари на света са на нейно разположение и че от тях няма никакъв смисъл. Остарелият ѝ ум не можеше да се приспособи към тази нова идея и тя гръмко заплака за своите изчезнали акции.

— Нищо друго си нямах — ридаеше тя. — Щом тях ги няма, няма смисъл да ме има и мен.

Насред жалбите ѝ успяхме да открием как това крехко вехто растение бе оцеляло, след като цялата гора бе загинала. Тя беше неизлечим инвалид и астматичка. Кислородът ѝ е бил предписан заради заболяването и в критичния момент кислородният цилиндър е бил в стаята ѝ. Съвсем естествено, тя беше вдишвала от него, когато дишането ѝ е било затруднено. Това я бе облекчило и тъй като го е използвала по малко, бе успяла да преживее нощта. Накрая бе заспала и се бе събудила от шума от нашия автомобил. Тъй като беше невъзможно да я вземем със себе си, се уверихме, че има всичко необходимо за живот, и ѝ обещахме най-късно до няколко дни да се свържем с нея. Сетне си тръгнахме, а тя все така горчиво оплакваше своите изчезнали акции.

Докато наближавахме Темза, улиците ставаха все по-затрупани, а препятствията — по-смущаващи. С мъка успяхме да прекосим Лондонския мост. Достъпът от страната на Мидълсекс беше задръстен от край до край със спрели автомобили и затова бе невъзможно да преминем оттам. Един кораб гореше, обгърнат в огнени езици, на кея до моста, а във въздуха се носеха сажди и тежка остра миризма на изгоряло. Някъде около сградата на парламента се виждаше гъст облак дим, но от мястото, на което се намирахме, не ставаше ясно къде точно е пожарът.

— Не знам как ви се струва на вас — каза лорд Джон и угаси двигателя на колата, — но на мен ситуацията в провинцията ми изглежда по-ведра, отколкото в града. Мъртвият Лондон ми влияе на нервите. Аз предлагам да тръгнем обратно и да се върнем в Ротърфийлд.

— Признавам, че според мен не можем да се надяваме да постигнем каквото и да било тук — каза професор Съмърли.

— В същото време — поде Челинджър, чийто глас бумтеше чудновато сред тишината, — за нас е трудно да приемем мисълта, че от седем милиона души, по някакво странно стечение на обстоятелствата или по чиста случайност, единствената оцеляла след катастрофата е онази възрастна жена.

— Джордж, ако има и други, дали изобщо бихме могли да ги открием? — попита дамата. — И въпреки това аз съм съгласна с теб, че не можем да се върнем, преди да сме опитали.

След като слязохме от колата и я оставихме до тротоара, с известна трудност закрачихме по претъпкания паваж на улица „Кинг Уилям“ и влязохме през отворената врата в една голяма застрахователна кантора. Къщата се намираше на ъгъла и я избрахме, защото разполагаше с гледка във всички посоки. Изкачихме се по стълбите и прекосихме едно помещение, вероятно зала за съвещания, тъй като около една дълга маса седяха осмина възрастни мъже. Двукрилният прозорец бе отворен и всички заедно излязохме на балкона. От него се виждаха претъпканите улици, водещи към всички посоки, а под нас пътят от край до край бе почернял от покривите на неподвижните таксита. Всички, или почти всички, коли бяха обърнати навън от центъра на града към периферията му, което говореше за това как ужасените мъже на работа в центъра на града в последния момент напразно се бяха опитали да се върнат при своите семейства в предградията или провинцията. Тук-таме, сред скромните таксита, се извисяваше по някой огромен автомобил, обкован с хром — собственост на някой заможен магнат, безнадеждно заклещен сред затлачения поток на спрялото движение. Точно под краката ни имаше един такъв автомобил, голям и луксозен на вид, чийто собственик, дебел възрастен мъж, се беше надвесил през прозореца и половината от охраненото му тяло висеше, а тлъстата му ръка, осеяна с диаманти, бе протегната напред, в желанието му да накара шофьора да опита за последен път да си проправи път през навалицата.

Дузина автобуси се извисяваха като острови сред потопа, а пътниците, струпани по покривите, лежаха скупчени, всеки в скута на другия, подобно на играчки в детска стая. Върху широкия пиедестал на една улична лампа на кръстовището бе застанал един плещест полицай, облегнал гръб на стълба по толкова естествен начин, че беше трудно да се повярва, че е мъртъв, а в краката му лежеше едно опърпано вестникарче със своята купчина вестници. Сред тълпата бе останала вестникарската му количка, на която с големи черни букви на жълт фон прочетохме: „Безредици на игрището за крикет „Лордс“. Това трябва да е било по-ранното издание, тъй като на други афиши вече пишеше: „Краят ли е това? Великият учен предупреждава“. И още едно заглавие: „Прав ли е Челинджър? Злокобни слухове“.

Челинджър посочи на съпругата си последния афиш, който се вееше над тълпата като знаме. Видях го как изпъчва гърди и погалва брадата си, докато го гледаше. Този сложно устроен ум бе доволен и поласкан от мисълта, че Лондон е загинал с мисли за неговото име и слова. Чувствата му бяха толкова очевидни, че предизвикаха язвителната забележка на неговия колега.

— Челинджър — до последно в центъра на вниманието — каза той.

— Така изглежда — отговори самодоволно той. — Е — добави, след като погледна надолу по цялото протежение на множеството улици, всички безмълвни и задушени от прегръдката на смъртта, — наистина не виждам какво бихме постигнали с престоя си в Лондон. Предлагам да се върнем веднага в Ротърфийлд и да обсъдим как най-ползотворно да уплътним годините, които ни предстоят.

Ще опиша само още една от сцените, които отнесохме в спомените си от мъртвия град. Случи се, когато надникнахме в старата църква „Сейнт Мери“, която се намираше точно там, където ни очакваше нашият автомобил. Проправихме си път между проснатите на стълбището тела, бутнахме летящата врата и влязохме вътре. Гледката беше забележителна. Църквата бе препълнена от край до край с коленичили фигури във всевъзможни пози на молитва и смирение. В последния ужасяващ миг, внезапно изправили се лице в лице с реалността, с онези страшни истини, които тегнат върху ни, дори когато крачим по петите на илюзии и химери, ужасените хора се бяха втурнали в тези стари градски църкви, които от поколения насам са пустеели полупразни. Бяха се скупчили един до друг на колене, много от тях неуспели да свалят шапките си от превъзбуда, а над главите им, от амвона, един млад мъж с всекидневни одежди явно беше отправял проповедта си към тях, когато е бил сполетян от същата съдба. Сега, подобно на кукла в кутия, висеше проснат от ръба на амвона с отпуснати ръце. Бе същински кошмар — сивата прашна църква, редиците от хора, проснати в измъчени пози, полумракът и цялата тази тишина. Крачехме на пръсти и разговаряхме шепнешком.

И тогава внезапно ме осени една идея. В единия ъгъл на църквата, до вратата, имаше старинен съд за светена вода, а зад него — една дълбока ниша, в която висяха въжетата за камбанарията. Защо да не изпратим съобщение из Лондон, за да привикаме всички евентуални оцелели? Изтичах натам и когато дръпнах въжето, с изненада открих колко трудно се бие камбаната. Лорд Джон ме беше последвал.

— Бога ми, млади приятелю! — каза той и съблече палтото си. — Това е дяволски добра идея. Нека хвана и аз и скоро ще я размърдаме.

Но въпреки това камбаната бе толкова тежка, че една когато Челинджър и Съмърли прибавиха тежестта на телата си към нашите, чухме громоленето и силния звън над главите ни, които ни съобщаваха, че огромната камбана е запяла песента си. Надалеч из мъртвия Лондон отекна нашето съобщение за дружба и надежда към всеки побратим оцелял. Металният зов разведри сърцата ни и ние се захванахме още по-здраво за работа, като всяко дръпване на въжето повдигаше краката ни от пода, след което опъвахме отново заедно по пътя надолу, а Челинджър, който беше най-ниско то всички ни, впрегнал цялата си тежест в изпълнението на задачата, подскачаше нагоре-надолу като някаква гигантска жаба и ръмжеше на всяко дръпване. Това би бил най-удачният момент, в който някой да увековечи с фотография четиримата приключенци, преживели заедно безброй опасности в миналото, на които съдбата бе избрала да поднесе едно толкова върховно изживяване. Трудихме се половин час, като потта се стичаше по лицата ни, а ръцете и краката ни тръпнеха от болезненото усилия. След това излязохме на портика на църквата и се огледахме нетърпеливо по протежение на безмълвните претъпкани улици. Нито звук, нито знак в отговор на нашия призив.

— Няма полза. Никой не е останал — възкликнах аз.

— Нищо повече не можем да направим — каза госпожа Челинджър. — За бога, Джордж, нека се връщаме в Ротърфийлд. Още час в този зловещ, тих Лондон, и ще полудея.

Качихме се в автомобила, без да кажем и дума повече. Лорд Джон го обърна и потеглихме на юг. За нас тази глава сякаш бе приключила. Дори не подозирахме какво ни е било писано в следващата.

Загрузка...