Отмъстителите

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Поплър Стрийт/16:09/15 юли 1996 г.

За добро или за зло, това е вечната му орисия — и до ден-днешен възприема света като дете.

Вижда автомобила на Мери на ъгъла и знае, че тя се опитва да си обясни странната гледка пред очите си — много, много хора, застинали в необичайни пози, които никак не подхождат на ленивия късен летен юлски следобед. Когато колата отново потегля, той вижда как жълтият микробус, който вече се намира точно зад нея, също потегля; чува поредния страховит гръм и усеща първите ледени капки по ръцете си. Когато Мери завива по улицата, Джони вижда как жълтият микробус ненадейно ускорява и знае какво ще последва, но все още не може да повярва.

„Внимавай, приятелю — казва си той. — Така си се зазяпал в нея, че току-виж те прегазили като катеричка на шосето.“

Отстъпва назад, качва се на тротоара пред Джоузефсънови, все още извърнал недоумяващ поглед наляво. Вижда Мери зад волана, но тя не го забелязва — гледа към долния край на улицата. Сигурно е видяла съпруга си, не е чак толкоз далеч, и се пита какво се опитва да направи той, без да забелязва Джони Маринвил, нито пък чудатия жълт автомобил с огледалните стъкла, който се появява зад нея.

— Внимавай, Мери! — крясва той. Брад и Белинда, които тъкмо се изкачват по стъпалата към входната врата, мигновено се извръщат. В същата секунда високата, заоблена предница на микробуса с трясък се врязва в задницата на лумината, счупва стоповете, огъва бронята, а капакът става на хармоника. Джони вижда как главата на Мери се отмята назад, после напред, като цвете на дълго стъбло, което се люлее под напора на силен вятър. Гумите на колата изскърцват върху уличната настилка, чува се висок пукот и въздухът от дясната гума излита със свистене. Колата извива рязко наляво, спуканата гума унило се влачи по асфалта, капакът изпада от колелото и се търкулва надолу по хълма като летящата чиния на близнаците.

Джони вижда всичко, чува всичко, усеща всичко; впечатленията го заливат отвсякъде и съзнанието му упорства в опитите си да осмисли поредната щуротия, сякаш тук се случва нещо важно, което дори би могло да се разкаже.

Бурното небе се разтваря и дъждът се излива като от отприщен бент. Джони вижда как тротоарът потъмнява, усеща капките, които го удрят по врата все по-бързо, а в същия миг иззад него Брад Джоузефсън изкрещява:

— Но какво, за Бога!

Микробусът не се отлепя от задницата на лумината и продължава да я тика надолу, заровил муцуната си в крехката модерна кола; чува се ужасяващо метално стържене, после тинк! — ключалката на багажника поддава и капакът се отваря с трясък, а отдолу се подава резервна гума, купчина стари вестници и оранжева хладилна чанта. Колата се качва на тротоара, после продължава напряко през алеята и най-сетне се удря в оградата между дома на Билингзли и къщата, в която живее самата Мери.

В миг светкавица — вече е близо, съвсем близо — залива улицата в мъртвешки бледа виолетова светлина, сетне прозвучава гръмотевица, напомняща на картечен откос, вятърът се усилва, свисти в клоните на дърветата и дъждът започва да се лее като из ведро. Вече почти нищо не се вижда, но все още е достатъчно светло и Джони забелязва как жълтият микробус набира скорост и се стрелва в дъжда, а в това време вратата на лумината се отваря. Подава се крак, а после изниква и самата Мери Джаксън, която сякаш недоумява къде се намира.

Брад го стиска под лакътя с огромната си мокра длан, пита го дали е видял какво стана, дали е видял какво стана, как онзи жълт микробус нарочно се заби в нея, но Джони почти не го чува. Джони вижда нов микробус, с нагънато купе, в ексцентричен металносин цвят. Возилото изниква насред бурята като глава на праисторическо чудовище, а дъждът се стича като река по вертикалното огледално стъкло без чистачки. И в миг той знае какво ще се случи.

— Мери! — крясва на замаяната жена, която залитайки на високите си токове, се отдалечава от колата си, но поредният оглушителен гръм удавя вика му. Тя дори не гледа към него. Дъждът се стича по лицето й като потоците сълзи, които се леят в южноамериканските сапунени опери.

— МЕРИ, ЛЯГАЙ ДОЛУ! — Този път се провиква с такава сила, че чак гласните му струни ще се скъсат. — ЛЕГНИ ПОД КОЛАТА!

В този миг предното стъкло на синия микробус се смъква. Плъзва се надолу. Да. Полегатото предно стъкло се плъзва пред микробуса като стъклен асансьор, отзад се вижда само тъмнина, а в тъмнината — призраци. Призраци. Да. Два призрака. Не може да не са призраци — тези същества са бледосиви, както пейзаж, обгърнат в мъгла миг преди слънчевите лъчи да го пронижат. Този зад волана е облечен във военна униформа от времето на войната за независимост — Джони е почти сигурен — но не е човешко същество. Изпод килната му назад кавалерийска шапка се подава изпъкнало чело, чудновати бадемовидни очи, а устните му напомнят на фуния от плът. Другият, макар също да е бледосив, поне наподобява човек. Облечен е в траперска риза от еленова кожа, а през гърдите му виси патрондаш. Лицето му е обрасло с едноседмична брада, чиито косъмчета изглеждат неестествено черни на фона на неестествено сивата му кожа. Стои изправен и държи огромна двуцевка. Повдига я, навежда се през отвореното стъкло в свят, окъпан в цветове, с които той няма нищо общо, при това е ухилен, устните му са разтегнати и разкриват криви зъби, които явно никога не са познали грижите на зъболекар. Това фантастично същество прилича на създание от филм на ужасите с главни герои кретени по рождение, които живеят в някакво блато.

„Ами, не прилича на такъв — казва си Джони. — Определено е като от филм, ама от друг някакъв.“

— МЕРИ! — крещи той, а Брад до него също се присъединява:

— ЕЙ МЕРИ, ВНИМАВАЙ, ОТЗАД!

Но тя така и не вижда. Оня с траперската риза се прицелва и стреля три пъти, като след всеки изстрел бързо зарежда оръжието и отново го подпира на рамото си. Първият изстрел не улучва целта. Вторият сваля антената на колата. Третият отнася лявата половина от лицето на Мери Джаксън. Въпреки това, олюлявайки се, тя се отдалечава от колата по посока на дома на Олд Док, а по врата й се стича кръв, която попива в блузата й; косата й припламва под дъжда (той вижда и това, той вижда всичко), а после Мери се извръща за момент към Джони и втренчва в него единственото си око, в което се отразява огненият блясък на мълния — сякаш в последните мигове преди смъртта си жената е изпълнена единствено с електричество. Изведнъж се спъва, едната й обувка се изхлузва и тя полита назад, като че гмуркайки се в мълнията, пламъците в косата й угасват, но над главата й се извива дим като от небрежно изгасена цигара. Тя се свлича на земята до статуята сред ливадата на Билингзли — керамична фигура на немска овчарка, на чиито каменни гърди е изписано името му и номера на дома му — а когато бедрата й се разтварят, Джони забелязва нещо, което е едновременно и ужасно, и тъжно, и необяснимо — тъмна сянка, която би могла да представлява едно-единствено нещо. В главата му за миг — като просветваща неонова реклама — изплува реплика от стар виц — „Абе не знам за другите двама, ама тоя в средата прилича на Уили Нелсън.“ Джони се разсмива с глас. Съпругата на Питър Джаксън, която бе счетоводителка по професия, току-що бе убита от призрак, стрелящ от микробус, управляван от друг призрак (извънземно в старинна униформа), а на всичкото отгоре дамата беше без бельо. Никак не е смешно, но въпреки това Джони се смее. Може би за да не се разпищи. Страхува се, че ако се разпищи, няма да млъкне.

В този момент сияйното същество зад волана на синия микробус се извръща към него, Джони улавя погледа му — то се взира в него с огромните си очи, сякаш да го запомни — и изведнъж започва да му се струва, че вече е виждал подобно нещо, пълна лудост, разбира се, но въпреки това не може да се отърси от това чувство. Всичко това се случва за части от секундата, после микробусът отминава.

„Но тъй или инак то ме видя — мисли си Джони. — Онова нещо с маската (маска беше, няма какво друго) ме видя и ме запомни — както човек подгъва крайчето на страницата, за да отбележи някой пасаж.“

Чуват се още два изстрела, но отначало Джони не вижда какво става, защото синият микробус му пречи — струва му се, че през гръмотевиците дочува звън от счупено стъкло, но това е всичко. После автомобилът се скрива сред проливния дъжд и Джони вижда Дейвид Карвър, който лежи прострелян на алеята пред дома си, а наоколо е посипано със стъкла от разбития прозорец на дневната. Посред корема на Дейвид зее огромна червена дупка, а наоколо се виждат парченца разкъсана бяла плът, която прилича на подкожна тлъстина; Джони заключава, че това е краят на дните на съседа му като пощенски служител — да не говорим като жител на предградията, предано отдаден на миенето на коли.

Синият микробус бързо се изкачва по хълма. Когато достига кръстовището на ъгъла и завива надясно по Беър Стрийт, вече прилича на мираж, какъвто и трябваше да бъде, според всички правила на логиката.

— Божичко, виж! — разкрещява се Брад и изскача на улицата.

— Брадли, не! — Жена му посяга да го спре, но вече е прекалено късно. От долния край на улицата двамата близнаци тичат да го пресрещнат.

Джони слиза от тротоара, без изобщо да чувства изтръпналите си крака. Вдига ръка, забелязва, че връхчетата на пръстите му вече са побелели и нагърчени от водата (всичко вижда той, да, наистина, и как за Бога, е възможно някакво същество, сякаш излязло от „Близки срещи от третия вид“, да отмята мокрите кичури, провиснали пред очите му. Мълниите прорязват небето като ярки пукнатини в тъмно огледало; гръмотевиците сякаш ги преследват по петите. Маратонките му са подгизнали и наоколо мирише на дим от изстрелите. След десетина-петнайсет секунди съществото ще изчезне, проливният дъжд ще го повали на земята и ще го отнесе, но засега вижда съвсем ясно, сякаш за да попречи на Джони дори да опита да се убеди сам себе си, че всичко е било само халюцинация… или както би казала бившата му съпруга Тери, „мозъчно задръстване.“

А да, вижда и онази работа на Мери Джаксън — тъй предпочитаната част от женската анатомия, която в онези далечни дни на началните класове на гимназията бе известна като „брадатата мида“. Той не иска да мисли подобни неща — нито пък да вижда онова, което вижда — но нищо не зависи от него. Съзнанието му е освободено от всякакви бариери, както като пишеше на времето (това бе една от причините, поради които се отказа от романите — не единствената, но една от основните), времето тече все по-бавно, възприятието се изостря все повече и повече, докато най-сетне човек започва да чувства като във филм на Серджо Леоне, в който хората умират на забавен кадър, сякаш всичко става под вода.

„Малкото сладко бебе Смити — изведнъж прозвуча в главата му гласът от телефона. — Май си лапнало мамините цици.“ Защо този глас тъй му напомня за онзи човек с чудатия костюм и още по-чудноватата маска на извънземно?

— Какво, в името на нашия Бог Спасител, става тук? — внезапно се обажда нечий глас току до него. Другите са се струпали около Дейвид Карвър, но Гари Содерсън е дошъл насам, на ливадата на Билингзли. С това бледо лице и какъвто е кльощав, прилича на болен от холера в напреднал стадий. — Виждам врабец, виждам гугутка, но не и нейната…

— Я млъквай, пияно дърво такова! — виква му Джони. Обръща се наляво и забелязва двамата близнаци заедно с майка си, Ким Гелър, и дъщеря й, както и някакво червенокосо момиче, което никога не е виждал. Струпали са се около Дейвид Карвър като футболисти, наобиколили контузен съотборник. Оная вещица, жената на Гари, също е там, но не изпуска мъжа си от поглед и тъкмо се придвижва ches Билингзли. После спира като омагьосана — вратата на къщата се отваря с трясък и Кърсти изскача насред проливния дъжд като господарката на замъка в някой стар готически роман, крещи името на мъжа си с все сила, а наоколо падат мълнии и трещят гръмотевици.

Съвсем бавно, като малоумно дете, което карат да изрецитира стихотворение, Гари пита:

— Как ме нарече?

Обаче не гледа към Джони, нито пък към тълпата, събрана на ливадата пред Карвърови — втренчил се е в онова, което се разкрива под запретнатата пола на мъртвата жена, старае се да го запечати в паметта си, за да се връща към него по-късно (а може би и за да го коментира). Джони изведнъж е обладан от непреодолим копнеж да го фрасне по носа.

— Няма значение. Просто си дръж устата затворена. Хич не се майтапя.

Поглежда надясно, към подножието на хълма, и забелязва Коли Ентрейджиън, който се приближава тичешком. Той като че ли е с розови джапанки. Следват го някакъв дългокос тип, когото Джони вижда за първи път, и новото момиче от магазина — май Синтия й беше името.

А зад тях, с лекота задминавайки Том Билингзли и вече съвсем близо до Синтия, с разширени от ужас очи, спринтира местният експерт по Джеймс Дики и готическия ренесанс.

— Тате! — Пронизителен самотен момичешки писък: това е Елън Карвър.

— Приберете тия деца оттука! — виква Брад Джоузефсън, с твърд, заповеден тон, Бог да го поживи, но Джони дори не гледа натам. Питър Джаксън приближава, а тук го очаква нещо, което, като оставим настрана самия Джони и Гари Содерсън, съвсем пък не му е работа да вижда, макар със сигурност да го е виждал и преди. През съзнанието му отново прелита реплика от стар виц — „Господине, падна ви табелката!“. Дявол го взел, дори не помни самия виц. Отново се оглежда, за да се увери, че освен Гари никой друг не забелязва Мери — и наистина е така. Но този чудодеен миг със сигурност няма да трае вечно. Навежда се, извръща Мери настрани — колко е тежко мъртвото тяло, Боже, колко е тежко — и бедрата й се събират. Дъждовната вода се стича по бялото бедро сякаш по надгробна статуя. Джони подръпва надолу полата, като нарочно е застанал така, че онези, които се задават от долния край на улицата, да не виждат какво прави. Вече се чуват стоновете на Питър:

— Мери? Мери?

Ще да е видял колата, разбира се — лумината, чиято предница бе забита в оградата.

— Но… — започва Гари, но Джони вдигна към него свиреп поглед и онзи млъква.

— А си казал нещо, ще ти светна един! Не се будалкам.

За миг Гари го поглежда глуповато — направо тъпо — сетне лицето му просветва лукаво и придобива престорено сериозен вид. Все пак прави с ръка знак, че устата му е заключена во веки веков, а това е напредък. Несъмнено ще проговори някой ден, но никога през целия си живот Джони Маринвил не се е вълнувал по-малко от това какво ще стане някой ден.

Поглежда към дома на Карвърови и вижда Дейвид Рийд, който е понесъл момиченцето (то пищи и рита във въздуха с все сила) към къщата. Пай Карвър е коленичила и вие на умряло, както онези селянки във Виетнам много, много отдавна (макар че с този пушечен дим във въздуха вече изобщо не му се струва толкова отдавна) — обвила е с ръце шията на мъртвеца и главата му ужасяващо се клатушка. Момченцето — Ралфи, което е застанало до майка си — изглежда още по-ужасно. Обикновено устата му мели безспирно, неуморно — половин метър фъстък, от досаден по-досаден, но сега, безмълвен и неподвижен като восъчна кукла, той се взира в баща си, а лицето му сякаш се размива под дъждовните струи. Никой не се сеща да го отведе, защото този път за разнообразие сестра му вдига шум, но все някой трябва да се погрижи за него.

— Джим — подвиква Джони, застанал до катастрофиралата кола, за да не се налага да крещи. Момчето откъсва очи от мъртвеца и виещата жена. Погледът му е замаян.

— Отведи Ралф вътре, Джим. Не бива да стои тук.

Момчето кима, вдига малчугана на ръце и с бързи крачки се отправя към къщата. Джони очаква недоволни писъци — макар и едва шестгодишен, Ралф Карвър вече знае, че съдбата му е отредила да управлява света някой ден — но хлапето виси в ръцете на по-голямото момче безжизнено като кукла, с огромни ококорени очи, без дори да мига. Джони смята, че поколението, израснало с песните на Муди Блус има склонността страхотно да преувеличава влиянието на детските травми върху живота на възрастния човек, но в случаи като този вероятно е различно. „Сигурно ще мине много време — размишлява Джони — преди споменът за тази гледка престане да бъде основният мотив в поведението на Ралф Карвър — баща му лежи мъртъв на ливадата, а майка му е коленичила до него, обгърнала шията му, и непрестанно крещи името му, сякаш така ще го съживи.“

Хрумва му да се опита да отдели Кърстин от мъртвеца — това трябва да стане рано или късно — но преди да успее да помръдне, пред къщата на Билингзли пристига Коли Ентрейджиън, следван по петите от служителката в „От Б до Я“. Девойката е изпреварила дългокосия тип, който пуфти като локомотив. Не е толкова млад, колкото изглежда отдалеч с тази дълга коса. Но като че ли най-поразителни са Джоузефсънови. Застанали в края на алеята към гаража на Карвърови, уловени за ръце насред проливния дъжд, те изглеждат като герои от съвременна адаптация на Хензел и Гретел. Мариел Содерсън подминава Маринвил и се присъединява към съпруга си. Джони си казва, че ако Брад и Белинда са Хензел и Гретел в новия, разрешен за всички възрасти филм на Спайк Лий, то Мариел може да играе вещицата.

„Като в последната глава от роман на Агата Кристи — размишлява той, — в която мис Марпъл или Еркюл Поаро дават подробни обяснения, включително за това как убиецът е успял да се измъкне от заключения спален вагон, след като си е свършил работата. Всички са на лице, с изключение на Франк Гелър и Чарли Рийд, които все още са на работа. Инак съседите са в пълен състав.“

Изведнъж осъзнава, че греши. Липсва Одри Уайлър, както и племенникът й. При тази мисъл в мозъка му нещо прещраква. В съзнанието му проблясва спомен — „хремаво хлапе, може би“, си бе казал тогава — но още преди да е успял да го улови, за да потърси някаква връзка (Бог знае защо, му се струва, че има някаква връзка), Коли Ентрейджиън достига до колата на Мери и впива мократа си ръка в рамото му тъй силно, че му причинява болка. Не гледа към него, а към двора на Карвърови.

— Какво… двама?… Как… Божичко!

— Господин Ентрейджиън… Коли… — Джони се опитва да говори смислено, да не показва, че го боли. — Ще ми счупите рамото.

— О! Извинявай, приятел. Но…

Погледът му се мести от застреляната жена към застреляния мъж — Дейвид Карвър, по чието тяло кръвта се стича на тънки струйки. Ентрейджиън явно не може да реши на кого да се спре, защото очите му се движат насам-натам, сякаш е на тенис-мач.

— Ризата ви — казва Джони, отбелязвайки мислено що за безумна реплика за начало на диалог е това. — Явно сте пропуснали да я сложите.

— Бръснех се — отвръща Коли и прокарва пръсти през ниско подстриганата си, съвършено мокра коса. Този жест издава — надали нещо друго би било по-красноречиво — състояние на объркване, което е достигнало почти до степен на пълно умопомрачение. Джони го намира за необяснимо умилителен.

— Господин Маринвил, имате ли някаква, макар и бегла представа какво става тук?

Джони клати глава. Надява се, че каквото и да е било, вече е свършило.

В този миг пристига Питър, вижда жена си, просната до керамичната статуя на Билингзли и изстенва. При този вопъл по ръцете на Джони отново полазват тръпки. Питър пада на колене до мъртвата си съпруга, точно както Пай Карвър е коленичила до съпруга си, и, о, Боже, нима Джон Едуард Маринвил отново страда от пристъп на „оная ми ти стара виетнамска мирова скръб“, или какво? „Липсва ни само — мисли си той — «Пурпурна мъгла» на Хендрикс за фон.“

Питър сграбчва мъртвата жена и Джони забелязва как Гари го зяпа, замръзнал в почуда, очаквайки да я придърпа в прегръдките си. Маринвил разгадава мислите му, сякаш са изписани на светещ екран на челото му — „И какво ще си каже? Като я обърне, и бедрата й се разтворят, и той види каквото има за виждане, какво ще си каже? Или няма да му направи впечатление, защото тя така си ходи.“

— МЕРИ! — проплаква Питър. Вместо да я обърне (Божията милост е безкрайна), той повдига горната част на тялото й и я нагласява в седнало положение. Като вижда главата й — половината й лице го няма, половината й коса изгоряла — отново надава вопъл, този път безмълвен, беззвучен, красноречив израз на безумна скръб.

— Питър… — започва Олд Док, но в същия миг копиевидна мълния раздира небето. Джони се извръща, заслепен от проблясъка, но продължава (о, да, разбира се, има си хас) идеално да вижда всичко. Още преди да е угаснала светкавицата, на улицата отеква гръм с такава сила, че хлапето почти оглушава. Вижда как огненият лъч лизва покрива на празната къща на Хобартови, точно между дома на полицая и този на Джаксънови. Мълнията помита декоративния комин, който Уилям Хобарт бе поставил миналата година, точно преди да започнат проблемите му и да решат да обявят къщата за продан. Подпалва и покрива. Преди да е заглъхнал смазващият грохот на гръмотевицата, преди още Джони да е успял да познае странната миризма на озон, празната къща е увенчана с корона от пламъци. Огънят се разгаря с такава сила в поройния дъжд, че по-скоро прилича на оптическа измама.

— Егаа ти — възкликва Джим Рийд. Стои на прага на Карвърви с Ралф на ръце. Джони забелязва, че момченцето се е върнало към бебешкия навик да си смуче пръста. Освен това само то (всъщност като изключим Джони) не гледа към горящата къща. Извърнало е поглед към горния край на улицата и Джони забелязва как очите му се разширяват. Изважда палец от устата си и преди да се разкрещи, Джони чува две съвършено ясни думи… които отново му звучат зловещо, подлудяващо познати. Сякаш ги е чувал насън.

— Дрийм Флоутър — изрича момчето.

В същия миг, сякаш думите притежават някаква незнайна магическа сила, неестествената безжизненост го напуска. То започва да пищи от страх и да се извива в ръцете на Джим Рийд. Заварен неподготвен, Джим изпуска малкия на земята и той тупва на задничето си. „Сигурно страхотно боли“ — мисли си Джони и се запътва натам, без дори да го осъзнава, но хлапето не дава никакви признаци на болка — единствено на страх. С изцъклени от напрежение очи продължава да се взира към върха на хълма и започва неистово да рита с крачета, примъквайки се към входната врата.

Джони, вече достигнал до алеята към гаража на Карвърови, се обръща и забелязва още два микробуса, които тъкмо завиват откъм Беър Стрийт. Предният е розов на цвят и формата му е толкова изчистена, че напомня на Джони на гигантска бонбониера с огледални стъкла. На покрива на автомобила има радар с формата на сърце. Сигурно при други обстоятелства возилото би му се сторило адски симпатично, но сега му изглежда чудато. От двете страни на микробуса стърчат някакви аеродинамични приспособления. Приличат на перки или може би дори на къси крилца.

Зад това превозно средство, което би могло или не би могло да се нарече „Дрийм Флоутър“, се задава продълговат черен микробус с изпъкнало, затъмнено предно стъкло и гъбоподобен купол, също черен. Този абаносов кошмар е обточен с начупени хромирани ленти, подобни на замаскирани нацистки свастики.

Автомобилите набират скорост, двигателите им мъркат напевно, монотонно.

В лявата страна на розовия микробус се открива огромен отвор. В същия миг върху покрива на черния микробус, който изглежда като катафалка, която се опитва да се преобрази в локомотив, едната стена на купола се плъзва встрани и разкрива две същества с пушки. Едното е брадато. Както и извънземното, което управляваше синия микробус, човекът като че ли е облечен в дрипава униформа от времето на Гражданската война. Създанието до него е издокарано в съвършено различна униформа — черна, с висока войнишка яка, със сребърни копчета. Както и в самия черно-сребрист микробус, в тази униформа също има нещо нацистко, но не това привлича вниманието на Джони и кара гласът му да замръзне в гърлото, та отначало дори не може да извика да предупреди другите.

Над високата яка като че ли няма нищо друго освен мрак. „Този няма лице — казва си Джони миг преди съществата от двата микробуса да открият огън. — Няма лице, това чудо въобще няма лице.“

И на Джони Маринвил, който вижда всичко, изведнъж започва да му се струва, че е умрял, че се намира в ада.