Отмъстителите

1

Олд Док първи се прехвърли през оградата на Карвърови. За всеобща изненада (включително и за негова) се покатери много лесно — достатъчен му беше полученият от Джони тласък по задника. За миг-два се закрепи отгоре, за да нагласи ръце по-удобно. Според Брад Джоузефсън под тази ярка лунна светлина Билингзли приличаше на кльощава маймунка. После скочи. Иззад коловете долетя тихо изръмжаване.

— Добре ли си, Док? — попита Одри.

— А-ха — отвърна той. — Здрав и прав. Нали, Сюзи?

— Естествено — нервно се съгласи момичето. После извиси глас над оградата: — Госпожо Уайлър, вие ли сте? Откъде се появихте пък вие?

— Точно сега това няма значение. Трябва да…

— Какво се случи там? Всички ли са добре? Мама умира от страх.

Всички ли са добре. На този въпрос Брад Джоузефсън предпочиташе да не отговаря. Ако се съди по лицата на останалите, и те не изгаряха от желание.

— Госпожо Рийд? — обади се Джони. — Първо ще се прехвърли Дейвид, после вие.

Ками го удостои със злобен поглед, после се извърна към Дейв. Загали го по главата и му промърмори в ухото. Той я изслуша с тревожен поглед, после й отвърна нещо, от което Джони долови единствено думите „Не искам“. Тя отново зашепна — този път по-ядно. Брад дочу „брат ти“ към края на изречението. Този път Дейви се протегна, улови се за върха на оградата и с лекота се прехвърли от другата страна. Лицето му беше съвършено безизразно, като се изключи отвеяното, леко тревожно изражение. После дойде ред на Ками — Одри и Синтия я избутаха нагоре, а Дейв протегна ръце да я поеме. Ками се отпусна в прегръдките му, без изобщо да се държи за оградата. Брад предположи, че в този миг не би имала нищо против едно падане. Или дори счупен врат. „Защо ни прати тук, мамо?“ — бе викнало хлапето, може би интуитивно долавяйки, че за нея силното им желание да отидат изобщо не представлява смекчаващо обстоятелство. Ками винаги щеше да обвинява себе си.

— Брад? — Този глас го зарадва, макар рядко да го чуваше тъй тих и тревожен. — Там ли си, слънце?

— Тук съм, Би.

— Добре ли си?

— Добре съм. Слушай, Би, и не губи ума и дума. Джим Рийд е мъртъв. Както и Ентрейджиън.

Някой възкликна тревожно, в следващия миг Сюзи Гелър закрещя името на Джим. У Брад, който освен физически, се чувстваше и психически изтощен, тези писъци извикаха по-скоро раздразнение, отколкото съчувствие… и страх, че могат да привлекат нещо далеч по-неприятно от огромната котка или койотите с човешки пръсти.

— Сюзи? — тревожно подвикна Ким Гелър откъм къщата. В следващия миг писна и тя и гласът й сякаш режеше мрака като бръснач. — Сюууууу-зиииии! Сюууууу-зииииии!

— Я млъквай! — кресна Джони. — Ким, МЛЪКВАЙ, за Бога!

За чудо тя наистина млъкна, но момичето продължаваше да вие като злочестата Жулиета в пето действие.

— Боже мили — промърмори Одри. Затули уши с длани и зарови пръсти в косата си.

— Би — подвикна Брад през оградата, — запуши устата на малката. Не ме интересува как.

— ДЖИМ! — виеше Сюзи. — ОООО, БООООЖЕ, ДЖИМ! О БОООЖЕ НЕ! О…

Отекна плесница. Писъците секнаха почти на мига. После се разнесе вик:

— Кой ти позволи да удряш дъщеря ми! Кой ти позволи да удряш дъщеря ми, кучка такава. Не ме вълнува какво си въобразяваш за расовата сегрегация! Тлъста черна мръсница!

— Престани! — възкликна Синтия. После на свой ред впи пръсти в двуцветната си коса и затвори очи като дете, което не иска да гледа страшен филм.

Брад продължи да гледа и затаи дъх в очакване Би да се разфучи. Но без изобщо да обръща внимание на другата жена, тя тихичко подвикна:

— Брадли, няма ли да прехвърлите трупа?

Гласът й звучеше съвършено спокойно и Брад изпита неописуема благодарност към нея.

— А-ха. Подхванете го с майка му и брат му.

— Добре.

— Ким? — викна Брад през оградата. — Госпожо Гелър? Защо не се приберете в къщата?

— Да! — доволно възкликна Ким. — Мисля, че тази идея ми допада. Просто ще влезем вътре, нали, Сюзи? Ще си наплискаме лицата със студена вода и ще се почувстваме по-добре.

Отекнаха стъпки. Настъпи тишина, което бе добре. После койотите отново завиха, което пък беше зле. Брад се обърна и забеляза движещи се сребърни светлинки в тъмата на гъсталака. Очи.

— Трябва да побързаме — обади се Синтия.

— О, дори не подозирате истината — вметна Одри Уайлър.

Брад си рече: „Именно от това се страхувам.“ Извърна се и подхвана Джим Рийд за раменете. Едва доловимо усещаше аромата на шампоана и на одеколона, които момчето бе използвало тази сутрин. Сигурно се е гласял за момичетата. Джони нервно се огледа — сигурно гледаше святкащите очи в гъстака, предположи Брад — после отпусна тялото на Джим и с едната ръка го прихвана през кръста, а с другата подпря тялото отдолу. Одри и Синтия го поеха за краката.

— Готови? — попита Джони. Тя кимнаха.

— На три. Едно… две… три.

Повдигнаха го, сякаш местеха скамейка в парка. В един ужасен миг Брад се уплаши, че гърбът му ще се схване. После покачиха тялото на Джим на оградата. Ръцете на мъртвото момче се разпериха встрани — като на цирков акробат, който в кулминацията на коронния си номер приема овациите на публиката. Лунната светлина струеше в разтворените му длани.

Джони, който стоеше до Брад, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Главата на Джим се отметна назад. Капка съсирена кръв пръсна страната на Брад. Кой знае защо това извика налудничавата асоциация с ментово желе и стомахът му се сви.

— Помогнете ни! — викна Синтия. — Ей, за Бога, някой да…

Над оградата изникнаха ръце, които сграбчиха Джим за ризата и колана. Брад тъкмо си рече, че не може да издържа тази тежест и миг повече (за първи път осъзнаваше какво точно означава „натежа като мъртвец“), и от другата страна дръпнаха тялото. Чу се глух удар и в далечината (откъм задната врата на Карвърови, предположи Брад) Сюзи отново изписка.

Джони го погледна и Брад бе почти сигурен, че писателят се усмихва.

— Май го изпуснаха — прошепна Джони. Изтри запотеното си лице с ръкава и отпусна ръка. Усмивката — ако изобщо се е усмихвал — бе изчезнала.

— Ау! — възкликна Брад.

— А-ха.

— Ей, Док! — тихо извика Синтия. — Дръж! Не се тревожи, предпазителят е спуснат! — Тя обърна пушката с приклада нагоре и се повдигна на пръсти, за да я прехвърли през оградата.

— Хванах я — отвърна Билингзли. После добави по-тихо: — Оная жена и смахнатата й дъщеря най-после се прибраха в къщата.

Синтия се покатери на оградата и с лекота я прескочи. Одри се нуждаеше от малко помощ и подкрепа, за да не падне, но се прехвърли от другата страна. Беше ред на Стив, който се покачи на сплетените ръце на Брад и Джони и седна за миг върху оградата, докато позаглъхне болката в наранените му рамене. Сетне се отблъсна и скочи на земята.

— Не мога да се покатеря — заяви Джони. — Абсурд. Ако в гаража има стълба…

— Уу-уу-УУУУУ!… Уу-уу-УУУУУУУУУ! — прозвуча зад тях.

Съвсем спонтанно, като малки деца, двамата се прегърнаха. Брад се обърна и видя приближаващи се сенки. В мрака проблясваха сребристи очи.

— Синтия! — викна Джони. — Стреляй!

Гласът й долетя уплашен и несигурен:

— Да се прехвърля ли обратно?

— Не! Не! Стреляй нагоре!

Тя два пъти дръпна спусъка и изстрелите изтрещяха във въздуха. През коловете започна да се процежда остър, тръпчив дим. Приближаващите сенки в храсталака престанаха да се движат.

— Още ли не можеш, Джон? — тихо попита Брад. Джони се взираше в сенките. На устните му трептеше странна, изплашена усмивка.

— Тц. Вече се оправих. Аз… ама какво правиш?

— Ти как мислиш? — Брад бе коленичил на четири крака до оградата. — Побързай, татенце.

Джони се покачи на гърба му.

— Божичко, чувствам се като президента на Южна Африка.

Отначало Брад като че ли не схвана шегата. Но когато най-сетне проумя смисъла, се разкикоти. Гърбът му се късаше от болка, а Джони Маринвил сякаш тежеше поне двеста и петдесет кила и петите му се забиваха като стикове за голф в изтормозения му гръб, но въпреки това той не преставаше да се хили. Ето ти един американски интелектуалец с добри маниери, завършил частна гимназия — писател, движил се навремето в средите около Лени Бърнстейн — стъпил на гърба на чернокож като на стол. И ако това не е представата на един истински либерал за ада, значи Брад нищо не разбира! Хрумна му да извика: „Побързай, господарю, туй злочесто тяло загива!“ и избухна в бурен смях. Умираше от ужас да не би животните да захапят задника му, но продължаваше да се залива от смях. Ще му изпея хорово „Стария негър Джо“, зарече се той и сам зави като койот. Чак сълзи му потекоха от очите. Заудря с юмрук по земята.

— Брад, какво става? — разтревожено пошепна Джони.

— Нищо! — отвърна през смях чернокожият. — Само ми слизай от гърба по-бързо! По дяволите, какво има на тия обувки? Налчета ли, какво ли?

В следващия миг, слава Богу, му олекна на гърба. Джони пухтеше като локомотив и се опитваше да прехвърли крак през оградата. Чернокожият силно го тласна. Маринвил изпъшка и тупна на земята от другата страна.

Сега Брад оставаше сам, без да има на какво да стъпи.

Измери с поглед оградата и му се видя поне тридесет метра висока. Обърна се и забеляза сенките, които отново се раздвижиха и бавно се заприближаваха в стесняващ се полукръг.

Сграбчи два кола и в същия миг дочу страшно ръмжене. Храсталакът запращя. Той хвърли поглед през рамо и забеляза някакво същество, което не приличаше на койот, а по-скоро на глиган… всъщност беше като нескопосана детска рисунка — най-обикновена драсканица, която някак е оживяла. Краката му бяха с различна дължина и завършваха с израстъци, които не бяха нито лапи, нито пръсти. Опашката му сякаш започваше от средата на гърба. Очите му бяха като сребристи окръжности. Носът му — като свинска зурла. Само зъбите му имаха вид на истински — грамадни закривени образувания, които стърчаха от двете страна на устата му.

Брад се почувства така, сякаш му инжектираха адреналин. Забрави болките в гърба си и се метна на оградата. Изчадието тракна със зъби, блъсна се в коловете под него и разклати цялата конструкция. В този момент Джони хвана Брад за едната китка, а Дейв — за другата и чернокожият съумя да се покатери върху оградата. Опита се да преметне крак от другата страна, но само си удари левия глезен в тъпия край на един кол. След миг полетя надолу, раздирайки цялата си риза отгоре до долу в безуспешните си опити да се задържи. Пусна се точно навреме да не си счупи ръката, но когато се приземи, почувства как под мишницата му се стича струйка кръв.

— Какво ще кажеш да се махнеш от мен, хубавецо? — задъхано попита съпругата му, върху която беше паднал. — Стига да не ти причини особено големи затруднения.

Брад изпълзя встрани, отпусна се неподвижен на земята, после се изтърколи по гръб. Вгледа се в непознатите звезди, досущ като лампичките, които светват и угасват по клоните на елхите, дето всяка година в петък след Деня на благодарността се появяват на главната улица във всеки малък град. Ако това са истински звезди, той е крал на Персия… но все пак си бяха там.

Замижа, за да не ги гледа повече. Във въображението си — което неимоверно се изостряше в мига, в който затвореше очи — видя Кари Риптън, който му подхвърля „Шопър“ После собствената си ръка, която се протяга и го хваща. „Страхотен сте, господин Джоузефсън!“ — вика Кари и искрено му се възхищава. Този глас като че ли долиташе от много далеч и сякаш ечеше в дъното на каньон. По-наблизо се чуваше ръмженето в горичката оттатък (само дето за разнообразие се беше превърнала в пустиня). Последваха няколко тъпи удара — глиганите се блъскаха в оградата. Исусе Христе!

— Брад — повика го Джони. Съдейки по звука, като че ли се бе надвесил над него.

— Какво?

— Добре ли си?

— Супер!

— Брад.

— Какво!

— Имам идея. За филм.

— Ти си откачен, Джон. — Продължаваше да стиска очи. Така всичко изглеждаше нормално. — Ама ще захапя. И как ще се казва този филм, в който ще имам честта да участвам?

— „Черните мъже не могат да се катерят по огради“ — каза Джони и се разкикоти. Смехът му звучеше доста изтощено и полуналудничаво. — Ще поканя за режисьор самия Марио ван Пийбълс, а Лари Фишбърн ще играе теб.

— Става — отвърна Брад и с мъка се изправи. — Обожавам Лари Фишбърн. Страхотно. Направо му предложи милион. Кой би устоял?

— Именно, именно — съгласи се писателят и така се разхили, че едва успя да отговори… а по страните му се стичаха сълзи, но едва ли бяха предизвикани от радост. Само преди десет минути Ками Рийд едва не го бе застреляла и Джони надали бе забравил. Всъщност добрата памет бе истинско проклятие.

Брад стана, подаде ръка на Би и й помогна да се изправи. Зверовете продължаваха да се блъскат в оградата и да вият, разнесе се шумно мляскане, сякаш отвратителните хибриди се опитваха да прегризат оградата.

— Какво ще кажеш? — попита Джони, който също се изправи.

— Мисля, че като видях зор, се разпъргавих — заяви Брад. Прегърна жена си и се обърна към Джони: — Хайде, бели дръвнико. Днес отбеляза първия си успех в потъпкването на чернокожи. Сигурно си съсипан от умора. Да се прибираме вътре.

2

Създанието, което се вмъкна с подскоци в задния двор на Билингзли през малката порта в оградата, беше като детска рисунка на отровния гущер, който Джеб Мърдок убива в надпреварата по стрелба с Кенди към средата на „Отмъстителите“. Главата му обаче повече подхождаше на беглец от „Юрски парк“.

Изкачи се по задните стълби, закандилка се към плъзгащата врата, после я побутна с муцуна, но без резултат — вратата се отваряше навън. Гущерът протегна шия и загриза долния край на касата. След миг се озова в кухнята на Олд Док.

Гари Содерсън разсеяно отбеляза, че се е появил ветрец с отвратително гадна миризма, който духа право в лицето му. Замаха, опитвайки се да прогони вонята, но тя се усили. Вдигна ръка, напипа нещо като гигантска обувка от крокодилска кожа и отвори очи. Съществото, което се беше надвесило над лицето му на една целувка разстояние, го изучаваше с почти човешко любопитство и бе толкова гротескно, че Гари дори не се изплаши.

„Ето, това е — рече си той — първият сериозен пристъп на делириум тременс. Привет, другарчета, напред към анонимните алкохолици.“

Затвори очи. Опита се да си внуши, че не усеща този неприятен дъх на блато и не чува как по кухненския линолеум се влачи опашка на влечуго. Продължи да стиска ледената ръка на жена си, повтаряйки:

— Тук няма нищо, тук няма нищо, тук няма…

Но преди да повтори заклинанието за трети път (а всички знаят, че магията става само на третия път), чудовището впи зъби в гърлото му и го разкъса.

3

Джони забеляза малки крачета зад вратата на килера и надникна вътре. Ели и Ралфи се бяха сгушили един до друг върху нещо като спален чувал. Въпреки изстрелите, които долитаха отвън, двете деца бяха потънали в дълбок сън, но дори и насън не можеха напълно да се откъснат от случващото се — лицата им бяха пребледнели и напрегнати, те дишаха на пресекулки, сякаш сподавено хлипаха, а крачката на Ралфи потрепваха, като че ли сънуваше, че тича.

Джони предположи, че Елън е намерила отнякъде спалния чувал и го е домъкнала в килера; това със сигурност не е работа на Ким Гелър. Ким и дъщеря й бяха заели предишното си място до стената, но сега не седяха на пода, а на кухненските столове.

— Джим наистина ли е мъртъв? — попита Сюзи и впи блеснали влажни очи в Джони, който влезе след Брад и Белинда. — Не мога да повярвам, хвърляхме фризбито, както винаги, и довечера щяхме да ходим на кино…

Търпението на Джони се изчерпа:

— Що не идеш на задната веранда да провериш сама?

— А ти защо се държиш като пълен гадняр? — тросна се Ким. — Дъщеря ми може никога да не се възстанови от тази травма. Изживява истински шок!

— Да не би да е единствената! — отвърна той. — И докато обсъждаме този въпрос…

— Стига, човече, само един бой ни липсва — намеси се Стив Еймс.

И несъмнено бе прав, но на Джони вече изобщо не му пукаше. Заплашително насочи показалец към Ким, която го измери с разярен поглед.

— И докато обсъждаме този въпрос, държа да ти кажа, че следващия път, когато наречеш Белинда Джоузефсън черна кучка, ще ти избия всички зъбки.

— О, Боже, колко ме е страх! — заяде се Ким и театрално забели очи.

— Джон, престани — каза Белинда и го хвана за ръката.

— Престани веднага. Имаме много по-важна работа…

— Тлъста черна кучка — изтърси Ким Гелър. Не гледаше Белинда — каза го на Джони. Очите й продължаваха да пламтят, но на устните й се бе появила усмивка. По-злобна усмивка той не бе виждал през целия си живот. — Тлъста чернилка. — След това посочи с пръст устните и зъбите си, сякаш играеха на отгатване на думи и се опитваше да обясни думата „самоубийство“. Дъщеря й бе зяпнала от изумление.

— И какво? Не чу ли? Хайде де. Ела да ми избиеш зъбките! Искам да видя как ще стане.

Джони тръгна към нея с намерение да изпълни заканата си. Брад го сграбчи за ръката. Стив го стисна за другата.

— Изчезвай, идиотка такава! — сопна се Олд Док. По някакъв начин Ким проумя какво й казват и отвърна със стреснат, замислен поглед. — Изчезвай на секундата.

Тя скочи на крака и дръпна Сюзи. За миг на всички им се стори, че двете ще излязат заедно, но момичето издърпа ръка. Ким посегна към дъщеря си, която продължи да отстъпва назад.

— Какво си въобразяваш? — сопна се Ким. — Отиваме в дневната! Трябва да се махнем от тези…

— Не и аз — бързо поклати глава момичето. — Ти да, но не и аз. Ъ-ъ.

Майка й се втренчи в нея, после извърна поглед към Джони. Лицето й издаваше някакво странно объркване, примесено с омраза.

— Излез, Ким — каза Джони. Още си представяше как й разбива зъбите с юмрук, но яростта му вече стихваше и гласът му звучеше почти спокойно. — Не си на себе си.

— Сюзи? Ела веднага тук. Да се махаме от тези отвратителни хора.

Цялата разтреперана, Сюзи обърна гръб на майка си. Това не променяше мнението на Джони, че момичето е твърде плиткоумно и повърхностно създание… но във всеки случай надминаваше майка си с едно-две стъпала в еволюцията на видовете.

Бавно, като ръждясал робот, Дейв вдигна ръце и я прегърна. Ками като че ли искаше да възрази, но после замълча.

— Добре. — Гласът на Ким отново звучеше ясно и спокойно, сякаш държеше реч насън. — Ако ти потрябвам, ще бъда в дневната. — После потърси с поглед Джони, когото очевидно смяташе за причина за цялото си нещастие. — А ти…

— Престани! — остро я прекъсна Одри. Всички с изключение на Ким, която се шмугна в тъмната дневна, се извърнаха към нея. — Нямаме време за такива дивотии. Може би съществува минимален шанс да се измъкнем, но ако се дърляте като глупаци, всички ще измрем.

— Коя сте вие, госпожо? — попита Стив Еймс.

— Одри Уайлър.

Беше висока, с дълги, стройни като на жребче крака, които съвсем не бяха непривлекателни, но лицето й бе пребледняло и изпито. Напомняше на Джони за израженията на малките Карвърови, които спяха в килера, и изведнъж той се опита да си припомни кога за последен път е виждал Одри и са разменяли по някоя и друга дума. Не успя. Сякаш тя напълно се бе изолирала от непринуденото оживление на улицата.

В мислите му изведнъж изплува стихчето: „Малкото сладко бебе Смити, виждам, хапеш мамините цици.“ После си припомни микробусите, разхвърляни по пода у Уайлърови през онзи следобед, когато със Сет гледаха „Бонанза“. Това му бе достатъчно и мигновено всичко започна да му се изяснява. Бандити с вид на кинозвезди. Майор Пайк, добрият „извънземен“, който е станал лош. Пейзажите от Дивия запад. Най-вече това. „Той обожава старите уестърни — бе обяснила Одри. Докато говореше, си играеше с някои от фигурките като човек, който премята предмети из ръцете си, защото е нервен. — «Бонанза» и «Стрелците» са му любимите, но гледа всичко, което пускат по кабелната. Стига да има коне, разбира се.“

— Племенникът ти, нали, Одри? Това е работа на Сет.

— Не. — Тя вдигна ръка и избърса насълзените си очи. — Не на Сет, а на нещото, което се намира вътре в него.

4

— Ще ви разкажа каквото мога но нямаме много време. Не след дълго микробусите ще се завърнат.

— Кой е в тях? — поиска да знае Олд Док. — Знаеш ли, Од?

— Отмъстители. Бандити. Ченгета от бъдещето. А мястото, в което се намираме, е смесица от Дивия запад, както е представен в каубойските филми, и от едно място, което се нарича силов коридор и съществува единствено в анимационния вариант на двадесет и третия век. — Пое дълбоко дъх и прокара пръсти през разбърканите си кичури. — Не зная всичко, но…

— Разкажи ни каквото знаеш — окуражи я Джони.

Тя погледна часовника си и направи кисела физиономия.

— Спрял е.

— И моят — съгласи се Стив. — Като че ли всички часовници са спрели.

— Мисля, че има време — отбеляза Одри. — Което означава, че още е прекалено рано за каквото и да било… за каквото и да било раздвижване. — Изведнъж се разсмя, с което доста стресна Джони. Съдейки по лицата на присъстващите, всички се бяха стреснали. Притесни ги не толкова скритият истеричен оттенък, а по-скоро искреното веселие което отекваше в смеха й. Забеляза израженията им и се овладя. — Извинете — това е шега. Няма откъде да я знаете. Както и да е. Трябва да изчакаме. Ако междувременно пак доведе отмъстителите, ще трябва просто… да ги изтърпим, предполагам.

— Стават ли по-силни? — изведнъж попита Ками Рийд. — Тези отмъстители могат ли да станат по-могъщи?

— Да — потвърди Одри. — А ако създанието, което прави всичко това, е изсмукало енергията на хората, които загинаха в гората, следващото нападение на отмъстителите ще бъде най-страшно. Моля се да не се е случило, но смятам, че страховете ми са оправдани.

Тя ги огледа, пое дълбоко дъх и заразказва.

5

— Създанието, което се е настанило в Сет, се нарича Так.

— Демон ли е, Од? — попита Олд Док. — Някакъв демон?

— Не. То няма… няма религия — мисля, че така трябва да се каже. Интересува се само от телевизията. По-скоро е нещо като тумор със собствено съзнание, който обича жестокостта и насилието. Живее в племенника ми вече две години. Бях чувала история за някаква жена от Върмонт, която открила отровен женски паяк в мивката си. Очевидно бил донесен в къщата с празен кашон, който съпругът й взел от супермаркета, където работел. В кашона имало банани от Южна Африка. Паякът се скрил сред опакованите банани. Так пристигна на Поплър Стрийт по същия начин. Само че нашият отровен паяк може да говори. Повикал е Сет, когато семейството му е прекосявало пустинята. Пустинята Невада. Усетил е, че наблизо минава някой, когото би могъл да използва, и го е извикал.

Сведе поглед към сплетените си длани, които стискаше с все сила на скута си. Привлечена от историята, Ким Гелър бе застанала на вратата на дневната. Одри вдигна глава. Отново им заговори, но като че ли се обръщаше към Джони:

— Отначало е бил слаб, но не чак толкова, защото е усетил, че семейството на Сет представлява заплаха за него. Не зная до каква степен са знаели или подозирали за това, но съм убедена, че последният разговор с брат ми беше твърде странен. Мисля, че Бил можеше да ми разкаже много неща… ако Так му беше позволил.

— Способен ли е на такива работи? — възкликна Стив. — Ей така, да командва хората.

Тя посочи подутата си устна:

— Направи го собствената ми ръка, но не по моя воля.

— Божичко — възкликна Синтия. Нервно огледа ножовете, закрепени на магнитна поставка над кухненския плот. — Лошо. Много лошо.

— Но можеше да бъде и още по-лошо — отвърна Одри.

— Так умее да оказва физическо въздействие само на къси разстояния.

— Колко къси? — поиска да знае Ками.

— Обикновено не повече от десетина метра. Извън този обхват силите му да въздейства се стопяват много бързо. Обикновено. Но сега… кой знае? Никога не е бил зареден с толкова много енергия.

— Оставете я да разкаже цялата история — намеси се Джони. Изпитваше едва ли не физическо усещане за времето, което сякаш се изплъзваше измежду пръстите им. Не знаеше дали Одри го кара да се чувства така или му идва отвътре, но това нямаше значение. Нямаше време. В целия си живот не бе изпитвал тъй ясно предчувствие. Нямаше време.

— В това тяло все още живее едно момченце — бавно и натъртено продължи Одри. — Едно сладко, изключително дете на име Сет Гарин. И най-отвратителното е, че Так използва любимите неща на това дете, за да убива. Когато загинаха брат ми и семейството му, Так е изпратил „Тракър Ароу“, един от микробусите на МотоКопс. Това се случи в Калифорния, в края на пътуването, което ги бе отвело в Невада. Не зная откъде е събрал толкова енергия, че на онзи етап да успее да извика „Тракър Ароу“ от мислите и мечтите на Сет. Основният му източник на сила е Сет, но той не му е достатъчен. За да се развихри напълно, му трябва много повече.

— Так е вампир, нали? — попита Джони. — Само че вместо кръв смуче психическа енергия.

Тя кимна.

— Енергията, която използва, се отделя в най-големи количества, когато някой страда. В случая с Бил и семейството му може би някой е бил ранен или е починал в квартала наоколо. Или…

— Или се е появил някой, когото само е можело да нарани — предположи Стив. — Да речем, някой скитник. Най-обикновен стар бездомник с количката си. Бас държа, че е умрял с усмивка.

Одри го изгледа с ужас и тъга.

— Значи знаете.

— Не много, но думите ви потвърждават онова, което зная — отвърна Стив. — Ей там има един такъв. — Неопределено махна с ръка към гората. — Ентрейджиън го позна. Казва, че от началото на лятото досега го е виждал вече два-три пъти на вашата улица. Сигурно е влязъл в обсега на вашия племенник. Но как?

— Не зная. Сигурно ме е нямало.

— А къде сте била? — полюбопитства Синтия. Госпожа Уайлър не й изглеждаше много общителна.

— Няма значение. На едно място, където отивам от време на време. Няма да разберете. Важното е, че Так уби брат ми Бил и цялото му семейство. И за тази цел използва патрулните микробуси на МотоКопс.

— Тогава е изпълнявал соло, но вече свири целият оркестър — отбеляза Джони.

Одри извърна глава и прехапа устни, които изглеждаха сухи и напукани.

— С Хърб го прибрахме при нас и в някакъв смисъл — всъщност в много отношения — никога не съм съжалявала за това решение. Не можехме да имаме деца. А Сет беше толкова обичливо и прекрасно дете…

— Все някой е обичал и тифозната Мери55 — прозвуча сухият глас на Ками Рийд.

Продължавайки да хапе устни, Одри я погледна, после извърна поглед към Джони, безмълвно молейки за съчувствие. Но той отказваше да й съчувства — не и след всичко, което им се случи, особено след като бе видял обезобразеното лице на Джим Рийд, когато куршумът му пръсна мозъка — но все пак като че ли я разбираше, поне до известна степен. Независимо дали му се нравеше или не.

— През първите шест месеца беше най-хубаво. Макар, разбира се, още тогава да знаехме, че има нещо нередно.

— Водихте ли го на лекар? — попита Джони.

— Нямаше никакъв смисъл. Так щеше да се скрие. Тестовете нямаше да покажат нищо. Почти съм сигурна. А после… след това… като се върнехме вкъщи…

Джони огледа наранената й уста и допълни:

— Той щеше да ви накаже.

— Да. И мен, и… — гласът й стана дрезгав, после съвсем заглъхна и тя продължи шепнешком: — И мен, и Хърб.

— Хърб не се самоуби, нали? — попита Том. — Този Так го е убил.

Тя отново кимна.

— Хърб искаше да избягаме. Так усети това. Освен това откри, че не може да използва Хърб за… за нещо, което искаше. Искаше да прави секс… да има сексуално преживяване… с мен. Но съпругът ми му пречеше. Това го разгневи.

— За Бога! — възкликна Брад.

— Уби Хърб и се зареди с нова енергия. Сет остана единственият му пленник… но му бе напълно достатъчен да не изпусне мен.

— Защото го обичаш — допълни Джони.

— Да, точно така, защото го обичам. — В гласа й не се долавяше упорство, само странен и ужасен срам. Синтия й подаде хартиена кърпичка, но Одри я стисна в юмрука си, сякаш не знаеше какво да я прави. — И тъй, предполагам, че по някакъв начин моята обич е причината за онова, което се случва. Това е ужасно, но вероятно е истина. — Тя извърна разплакани очи към Ками Рийд, която седеше на пода, прегърнала единствения си останал син. — Изобщо не съм предполагала, че ще се стигне дотук. Трябва да ми повярвате. Дори като принуди Хобартови да се изнесат и уби Хърб, все още нямах реална представа каква сила притежава. И за какво може да я използва.

Ками посрещна погледа й, без да продума и дума, но каменното й лице бе лишено от каквото и да било изражение.

— Откакто си отиде Хърб, ние със Сет живеем тихо и кротко — каза Одри. Джони мислено отбеляза, че това е първата директна лъжа в разказа й, макар веднъж-два пъти да му се бе сторило, че преиначава истината. — Сет е на осем години, но училището не представлява проблем. Изпълнявам някои изисквания за домашно обучение и веднъж месечно изпращам попълнен формуляр в щатската образователна комисия. Но това е само формалност. Сет гледа любимите си филми и сериали по хиляди пъти. Това е истинското му образование. Играе в пясъчника. Храни се и изпива мляко с какао в огромни количества. През повечето време беше Сет. Но… през всичките тези месеци… Так се криеше в него. Растеше. Впиваше се все по-дълбоко и по-дълбоко. Завземаше територии.

— А ти дори не подозираше какво става? — иронично подвикна Ким откъм дневната. — О, чакай, бяха забравила. То убило мъжа ти. Ама ти си го отхвърлила с лека ръка. Сигурно си го приела като най-обикновено произ…

— Не разбирате ли! — почти кресна Одри. — Не можете да си представите какво означава да живееш с това дете и с онова, което се крие в него! Държи се като Сет, а ако случайно ми мине през ум някоя мисъл, която не съм прикрила особено старателно, в следващия миг започвам да се блъскам в стената, сякаш съм играчка на пружина, а малкият ми собственик е решил да ме разбие на парчета. Или се удрям по лицето, или се щипя по… по тялото…

Най-сетне използва хартиената кърпичка, но не за да избърше сълзите си, а за да попие потта от челото си.

— Веднъж ме накара да падна по стълбите. Беше миналата година по Коледа. Просто му казах да не пипа подаръците под елхата. Разбирате ли, мислех, че говоря на Сет и че Так се е скрил някъде дълбоко. Че спи. Или е потънал в зимен сън. Или каквото там прави. После видях, че очите му са прекалено тъмни и изобщо не са очите на Сет, но вече беше прекалено късно. Станах от стола и се изкачих по стълбите. Не мога да ви опиша това усещане, ужасно е… сякаш си пътник в автомобил, управляван от маниак. На площадката се обърнах и просто… стъпих встрани. Сякаш скачаш от трамплин. Не си счупих нищо… или може би Сет ми помогна. Както и да е, цяло чудо е, че не си счупих крак или ръка.

— Или врата — вметна Белинда.

— А-ха, или врата. Просто се опитвам да кажа, че — да, наистина го обичам, но обичам Сет, а от Так изпитвам неистов ужас.

— Тънкия и дебелия край — подметна Джони.

— Именно. Но и аз имах къде да отида. Когато всичко ставаше твърде… ненормално и не издържах. Но и в това Сет ми помогна, убедена съм. И тъй времето просто… си минаваше. Сигурно болните от рак се чувстват така. Живееш, защото нямаш друг избор. Привикваш с болката и страха и вярваш, че това е пределът, че това трябва да е пределът. Не съм и подозирала, че планира това. Трябва да ми повярвате. В повечето случаи успявах да скрия мислите си от него. Никога не ми е хрумвало, че Так може да крие някакви мисли — или планове — от мен. Просто изчакваше… сигурно после е минал скитникът, докато ме нямаше… бях при приятелката си Джан… и после…

Тя млъкна, почти явно опитвайки се да се овладее и да се успокои.

— Кошмарът, в който се намираме, е смесица от „Отмъстителите“, любимият му уестърн, и „МотоКопс 2200“, любимият му анимационен сериал. И по-специално един епизод, който се нарича „силов коридор“. Гледала съм го много пъти — Сет има не само една, но три видеокасети с избрани епизоди. Тази серия е доста страшничка. Действието е много наситено. Сет умря от страх — като я гледа за пръв път, три нощи поред подмокряше леглото — но и беше въодушевен. Може би защото главните герои на сериала — и добрите, и лошите — обединяват усилия, за да разгромят страшните извънземни, които се крият в силовия коридор. Тези извънземни се намират в пашкули, които полковник Хенри отначало взима за енергийни генератори, а онази част, където извънземните изскачат от тези пашкули и се нахвърлят върху полицаите от бъдещето, би изплашила всеки. Но в тази версия на „силов коридор“ тези пашкули са нашите къщи. А ние…

— Ние сме страшните извънземни — каза Джони. Всичко съвпадаше до най-малката ужасяваща подробност. — А онова, което вероятно допада и на двете му „части“, е идеята за обединяването. Нека бъдем приятели, иначе… Децата обичат тази концепция, защото ги освобождава от задачата да съдят сами, която доста ги затруднява.

Одри също кимаше.

— Да, звучи логично. Както във въображаемите игри в пясъчника героите от „Отмъстителите“ — и добрите, и лошите — винаги са приятели с полицаите от бъдещето. Във въображението на Сет дори шериф Стрийтър и Джеб Мърдок са приятели, макар във филма да са смъртни врагове.

— Случващото се продължава ли да се развива във въображението на Сет? — попита Джони — Как мислиш, Од?

— Не мога да кажа, защото е трудно да се прецени къде свършва Сет и къде започва Так… човек трябва да го почувства интуитивно. На някакво равнище Сет сигурно знае истината, както когато станат на осем-девет години, децата престават да вярват в Дядо Коледа… но всички мразим да признаваме, че измислиците ни не съществуват, нали? Има… — За миг замлъкна. Долната й устна се разтрепери, но тя успя да продължи: — Всички те са пълни с особена сладост, която ни помага да преодолеем тежките моменти. Так просто предоставя на Сет възможността да разпростре измислиците си в по-голям мащаб, това е всичко.

— По дяволите, той си играе във виртуална реалност — възкликна Стив. — Както го описвате, това е най-истинската виртуална игра на света.

— Има и друга възможност — продължи Одри. — Може би Сет вече не може да се справи с Так, не може да му сложи спирачка. Или пък Так е вързал Сет, запушил му е устата и го е хвърлил в тоалетната.

— А ако Сет можеше да спре Так, би ли го направил? — попита Джони. — Как мислиш? Как ти се струва!

— Сигурна съм, че би го спрял — незабавно отвърна Одри. — Сигурна съм, че някъде дълбоко в себе си се страхува от него до смърт. Като Мики Маус във „Фантазия“, когато метлите излязоха от всякакъв контрол.

— Да предположим, че си права. Да предположим, че Так вече сам управлява случващото се с всички нас. Защо го прави? Какво печели?

— То — отвърна тя и сбърчи устни в искрено неподправена гримаса на безкрайна погнуса. — То, не той.

— Добре де, то. За Сет Поплър Стрийт е силовият коридор, къщите са пашкулите, а ние сме лошите извънземни, които живеят в тях. Просто престрелка в големия обор, междузвездна версия. Но какво получава Так от всичко това?

— Нещо само за себе си — отвърна Одри и Джони се сети за една стара песен на Бийтълс: „Какво се вижда в мрака, когато лампата загасяш? Не мога да ти кажа, но си е мое.“ — Фантазиите са само за Сет, струва ми се — чрез тях Так изпива силите му. Так… мисля, че на Так му харесва онова, което ни се случва.

В стаята се възцари мълчание.

— Харесва му — най-сетне повтори Белинда. Говореше тихо и замислено. — Какво означава това — харесва му?

— Харесва му да страдаме. Когато страдаме, излъчваме нещо, което то… което то ближе като сладолед. А когато умираме, е истински рай. Тогава може да се тъпче с това нещо до насита.

— Значи ние сме неговата вечеря — отбеляза Синтия. — Това ли се опитвате да ни кажете? Сет ни възприема като видеоигра, а Так мисли да вечеря с нас.

— Ние сме нещо повече — обясни Одри. — Помислете си какво означава за нас храната — източник на енергия. Так прави, така ми каза Сет. Прави и строи. Не мисля, че неговият дом е пустинята, където Сет го е срещнал — бил е там като в затвор. Може би в крайна сметка ще се опита да пресъздаде тук истинския си дом.

— Имайки предвид видяното досега, не мисля, че имам желание да разгледам дори квартала, където се намира — заяви Стив. — Всъщност…

— Млъквай — грубо и нетърпеливо се тросна Ками. — Как ще го убием? Ти каза, че имало някакъв начин.

Одри я изгледа ужасено:

— Няма да убивате Сет. Никой няма да убива Сет. Избий си тази мисъл от главата. Той е безобидно момченце!

Ками рипна и я сграбчи за раменете. Джони дори не успя да помръдне.

— Разправяй ги на Джими! — кресна тя в лицето на другата жена. — Той е мъртъв, синът ми е мъртъв, тъй че хич не ми вряскай колко бил безобиден племенникът ти! Да не си посмяла! Това нещо в него е като глист в конски стомах! И няма да излезе…

— Ще излезе! — Отново си възвръщаше самообладанието и гласът й вече звучеше съвсем спокойно. — Ще излезе.

Ками поохлаби хватката си, но в погледа й се четеше недоверие.

— Как? Кога?

Но преди Одри да успее да отговори, Ким заяви:

— Чувам бръмчене. Като от електрически мотор. — Тя извиси разтреперан глас: — Боже, връщат се.

Вече и Джони ги чуваше. Това бе вече познатото бръмчене, но този път ехтеше по-силно. По-заплашително. Плъзна поглед към вратата на избата и заключи, че сигурно е прекалено късно да се крият долу, особено с двете спящи деца в килера.

— На пода — извика. — Всички на пода.

Забеляза как Синтия хвана Стив за ръка и му посочи килера. Той кимна и се запътиха натам да скрият децата със собствените си тела.

Бръмченето се усилваше.

— Молете се — изведнъж каза Белинда. — Всички да се молят.

Джони се страхуваше прекалено много, за да се моли.