Отмъстителите

1

Нямаше нужда да прескачат оградата — в далечния край на двора на Док имаше порта, но преди да минат през нея, им отне доста време да оскубят дълбоко вкоренения бръшлян. Стив заговори пръв. Огледа дърветата — повечето хилави и жалки, но тайнствени на вид под дъждовните капки, които се процеждаха по листата им — и попита:

— Това тополи ли са?

Коли, който си проправяше път през един изключително злонамерен трънак, извърна глава към него:

— Какво казваш?

— Питах дали тези дървета са тополи. Нали сме на Поплър Стрийт47, та се чудех.

— О! — Коли подозрително се огледа, прехвърли пушката в другата си ръка, после изтри челото си. В горичката беше топло. — Честно да ти кажа, не знам тополи ли са, елхи ли, или проклети евкалипти. Никога не съм си падал по ботаниката. Онова там е невзрачна бреза и това е всичко, което знам по въпроса — заключи и продължи напред.

Пет минути по-късно (Стив тъкмо вече се питаше има ли наистина пътека в тая джунгла, или просто така им се иска), Коли спря. Втренчи се покрай Стив с такова напрегнато изражение, че другият се обърна да види какво толкова гледа полицаят. Не видя нищо, освен преплетените гъсталаци, през които току-що се бяха проврели. Нямаше и следа от къщата на Олд Док, нито пък от тази на Джаксън. Сред дърветата се забелязваше червено петънце, което би могло да бъде коминът на Карвърови, и това бе всичко. Все едно се намираха на стотици километри от най-близкото населено място. Тази мисъл — и особено откритието, че е истина — накара Стив да потръпне.

— Какво? — обади се той, очаквайки ченгето да го пита защо не чуват автомобили, дори детски моторетки, нито една стереоуредба, мотоциклет, клаксон, писък, или каквото и да било.

Вместо това Коли заяви:

— Притъмнява.

— Не може да бъде. Едва… — Стив си погледна часовника, но той бе спрял. Сигурно батерията беше изтощена — не я беше сменял, откакто получи часовника от сестра си по случай Коледа преди две години. И все пак му се стори странно часовникът да спре малко след като бе пристигнал в това очарователно предградийце.

— Едва колко?

— Не мога да кажа точно, защото часовникът ми е спрял, но помисли си само. Сигурно е пет и половина, най-много шест без петнадесет. Може и да е по-рано. Нали казват, че в кризисна ситуация на човек му се струва, че времето тече много по-бавно?

— Не знам кои са тия „те“, дето казват, и никога не съм знаел — отвърна Коли. — Но я погледни светлината. Вгледай се в самите лъчи.

Стив се загледа и откри, че полицаят има право. Не му се искаше да го признае, но бе така. Лъчите падаха през гъсталака (това бе най-подходящата дума, не горичка) на коси алени снопове. „Алено слънце в нощта, на моряците радостта“ — рече си той и сякаш фразата освободи някакъв въображаем спусък, в миг всичките нередни събития се стовариха върху главата му в цялата си мощ, и му се стори, че вече не издържа. Вдигна ръце и притисна длани към очите си, удряйки главата си доста силно с ръкохватката на пушката; мехурът му сякаш щеше да се пръсне и Стив знаеше, че е на път да подмокри панталоните си, но пет пари не даваше. Политна назад и в същия миг — сякаш от много далеч — дочу гласа на Коли, който го питаше как е. Той положи най-титаничното усилие в живота си и му отвърна, че е добре, после се насили да смъкне ръце и отново да обърне поглед към трескавата червена светлина.

— Може ли да ти задам един много личен въпрос — започна той. Гласът, с който го изрече, нямаше нищо общо със собствения му глас. — Колко те е страх?

— Много. — Мъжагата отново избърса потта от челото си. Беше много горещо, но въпреки мокрите, шумолящи под дъжда листа, на Стив му се струваше, че въздухът е странно сух. И миризмите също бяха особени. — Но не губи надежда. Мисля, че виждам пътеката.

Наистина бе пътеката, а след по-малко от минута двамата мъже стъпиха на нея и Стив забеляза следи — успокояващи при дадените обстоятелства: опаковка от чипс; обвивка от пакет бейзболни карти; две батерии, вероятно изхвърлени от уокмена на някое хлапе, след като са се изтощили; инициали, издълбани в стволовете на дърветата.

От другата страна пътеката обаче бе далеч по-обезкуражаваща — сред смрадликите и ниските дървета стърчеше някакво безформено, бодливо, отровнозелено растение. Зад него се подаваха още две други — възлестите им клони стърчаха като разперените ръце на извънземен регулировчик.

— Мамка му, виждаш ли ги ей ония работи?! — възкликна Стив.

Коли кимна.

— Приличат на кактуси. Или кактусове. Или както там се казва, когато са повече от един.

„Да — мислено отвърна Стив, — колкото жените по картините на Пикасо от кубисткия му период приличат на действителни жени.“ Простите линии на тези кактусови растения и липсата на всякаква симетрия — подобно на птицата с различни на дължина криле — им придаваха малко сюрреалистичен вид, от който направо му призляваше. Все едно да гледаш разфокусиран образ.

„Наистина прилича на мишелов — бе казал Олд Док. — Обаче както би го нарисувало дете.“

Нещата започваха да се навързват. Все още не пасваха идеално, но от само себе си започваха да образуват множество, като онези, които учеха едно време по алгебра. Първо микробусите, които приличаха на декор от сутрешно телевизионно предаване за деца. После птицата. А сега и тези нахално зелени кактуси, все едно нарисувани от напорист първокласник.

Коли се приближи към най-близкото от трите растения и любопитно протегна пръст.

— Недей, да не си пощурял! — викна Стив.

Коли не му обърна никакво внимание. Ръката му се протягаше към растението. По-близо. И още по-близо, докато…

— Ах! Мамка ти!

Стив се стресна. Коли рязко отдръпна ръка и я заразглежда с изражението на малчуган, който изучава най-новата си, крайно интересна драскотина. После се извърна към спътника си и му показа дланта си. Върху възглавничката на показалеца му се бе появила капчица кръв.

— Май са достатъчно истински, че да бодат — констатира той. — Или поне този.

— Естествено. Ами ако е отровно? Като растенията в басейна на река Конго или нещо подобно?

Коли сви рамене, сякаш искаше да каже: „Вече е прекалено късно да се притесняваш за това, приятел“ — и продължи по пътеката, която завиваше на юг към Хайъсинт. Поне нямаше да се изгубят — щяха да се ръководят по червеникаво-оранжевата светлина, която нахлуваше през дърветата. Заслизаха по хълма. Колкото повече напредваха, Стив откриваше сред растенията от източната страна на пътечката все повече и повече странни кактуси. На места направо задушаваха другата растителност. Храсталаците започваха да оредяват, и то съвсем не случайно — почвата тук изтъняваше в слой зърнест пясък, напомнящ на… на…

Отново избърса потта от челото си. Беше нетърпимо горещо, а светлината бе странно червеникава. Направо му призляваше.

— Виж — посочи Коли. На двадесетина метра пред тях пътеката се разклоняваше и на самия кръстопът, като стражи, се издигаха няколко кактуса. Сред тях като нос на кораб стърчеше преобърната пазарска количка. На гаснещата дневна светлина металните й пречки изглеждаха като облени с кръв.

Коли се затича към кръстопътя. Стив също ускори крачка, защото не искаше нито за миг да се отделя от него. Щом полицаят достигна разклонението, в странно сухия и същевременно противно сладникав въздух се надигна дрезгав вой — „Ууу! Ууу! У-У-Ууу!“ Сетне отново екна, остър и пронизителен като кучешки лай, в който се примесваха гласовете на други животни, и който накара Стив да настръхне. „Мои деца на нощта“ — помисли си той и пред очите му изплува Бела Лугоши48 с призрачно черно-бял грим и развята пелерина. Може би този образ далеч не беше най-подходящ за сегашната ситуация, но понякога мислите ти се отплесват накъдето пожелаят.

— Майчице! — възкликна Коли и Стив предположи, че другият има предвид воя на койотите откъм изток, където се предполагаше, че има къщи, магазини и поне пет различни ресторанта а lа „Макдоналдс“ — но грамадният полицай изобщо не гледаше натам. Стив проследи погледа му и до пазарската количка съзря седнал на земята мъж. Беше забоден на кактуса като нелепа бележка, предназначена за всеки, който мине по пътеката.

„У-У-Ууу…“

Несъзнателно протегна ръка и се вкопчи в спътника си.

— По дяволите, тоя вече съм го виждал — заяви Коли.

— И по какво го позна?

— По дрехите. По количката. Това лято два-три пъти се появи на нашата улица. Тъкмо се бях заканил, ако го видя отново, да го предупредя да се разкара. Най-вероятно е безобиден, но все пак…

— Какво? — Стив, който веднъж-два пъти се бе скитал бездомен, не знаеше да се засмее ли, или да се ядоса. — Как мислиш, какво щеше да направи? Да свие нечия любима снимка на Елвис? Или пък да се опита да изнуди оня Содерсън за почерпка?

Коли сви рамене.

Забоденият на кактуса човек носеше закърпени войнишки панталони и тениска, която бе още по-мръсна, постара и по-парцалива от онази, която Билингзли бе дал на полицая. Вехтите му маратонки бяха залепени една за друга с изолирбанд. Това бяха дрехи на бездомен просяк, а вещите, които се бяха разпилели от преобърнатата количка, затвърждаваха това впечатление — чифт износени обувки, прокъсано въже, кукла Барби, синя блуза, на гърба на която със златен конец бе извезано „Бъки Лейнс“, наполовина пълна бутилка вино, запушена с нещо, което доста напомняше на пръст от дамска ръкавица, и касетофон, модел поне от преди десет години. На места пластмасовата му кутия бе залепена. Виждаха се и десетина найлонови торбички, грижливо привързани с шнур.

Мъртъв просяк в гората. Но какво, за Бога, бе причинило смъртта му? Очите му бяха изхвръкнали от орбитите си и висяха на изсъхналите очни нерви. Изглеждаха така, сякаш се бяха спукали под напора на силата, която ги беше извадила. От носа му бе протекла кръв, която беше засъхнала по устните и прошарената му брада. Но не закриваше долната част на устата му. Устните му бяха разтегнати в широка, налудничава усмивка, създаваща впечатлението, че ъгълчетата на устните му са на път да достигнат мръсните му уши. Нещо — някаква сила — достатъчно могъща да накара очите да изхвръкнат от орбитите им, го беше нападнала и убила. Но същата тази сила го бе накарала да се ухили.

Коли стисна дланта на Стив толкова здраво, че едва не му смаза пръстите.

— Извинявай, може ли малко по-лекичко? Ще му счупиш… — промърмори спътникът му.

Погледна към източното разклонение на пътеката, което уж щеше да ги изведе на Андерсън Авеню. То продължаваше десетина метра, после се разширяваше като фуния и свършваше в някакъв кошмарен пустинен свят, който нямаше нищо общо с обичайния пейзаж в Охайо. Ала това не впечатли Стивън Еймс ни най-малко, защото нямаше нищо общо с пейзажите, които бе виждал в действителността. Или в сънищата си.

Отвъд последните нормални, зелени дървета се виждаше безбрежна белезникава спечена земна повърхност, която се простираше към тревожния хоризонт, очертан от планински зъбери. Върховете нямаха нито цвят, нито плътност, и по повърхността им не се забелязваха ни гънки, ни растения, нито пък долини. Бяха планини, нарисувани с черен молив от детска ръка.

Пътеката не изчезваше, а се разширяваше, образувайки нещо като път, както го рисуват в анимационните филми. Отляво се виждаше наполовина зарит в пясъка старовремски фургон. Отвъд него се простираше камениста пропаст, пълна със сенки. Отдясно висеше табела — на дъска с черни букви бе изписано:

На същия кол висеше кравешки череп, деформиран като уродливите кактуси. След табелата пътят продължаваше в изкуствено стесняваща се перспектива, която напомняше на Стив плакати за филма „Близки срещи с третия вид“. В небето над планините вече изгряваха звезди — невъзможни, ненормално големи звезди. Не блещукаха, а сякаш мигаха като коледни лампички. Койотите отново нададоха вой. Този път бяха цяла глутница. Звукът не долиташе от подножието на планината — нямаше никакво подножие. Само бяла пустиня, зелени очертания на кактуси, пътят, пропастта, а в далечината се издигаше планината, наподобяваща огърлица от акулски зъби.

Коли пошепна:

— Какво, за Бога, е това?

Но преди Стивън да успее да му отговори — ако му бе дадена тази възможност, щеше да каже: „Мислите на някое дете“ — откъм пропастта се дочу гърлено ръмжене. Малко напомняше бръмченето на корабни машини на празен ход. После в сенките се ококориха две зелени очи и той отстъпи назад с пресъхнала уста. Вдигна пушката, но в изтръпналите му ръце тя му се струваше миниатюрна и безполезна. Очите (блуждаеха в храстите като очите на герой от комикс) изглеждаха големи колкото футболни топки, дявол го взел, и Стив си рече, че никак не му се ще да узнае какво е животното, на което принадлежат.

— Можем ли да го убием? — попита. — Ако се доближи, мислиш ли, че можем…

— Я се огледай! — прекъсна го Коли. — Виж какво става!

Стив го послуша. Откри, че зеленината се отдръпва от тях и на нейно място се възцарява пустинята. Растенията под краката им избледняваха, сякаш нещо изсмукваше сока им, след това изчезваха, а тъмната влажна пръст се превръщаше в белезникава гранулирана маса. Мъниста. Ето какво си мислеше преди малко — че почвената покривка отстъпва място на тази шантава мънистоподобна гадост. В този миг едно хилаво дърво отдясно рухна на земята. Разнесе се звук, подобен на изпукването, което се чува, когато човек пъхне пръст в уста, после рязко го извади. Белезникавият ствол на дървото стана зелен и му пораснаха бодли. Клоните му се сляха, а зеленият цвят на листата се разля и размаза и те се превърнаха в кактусови израстъци.

— Време е да изчезваме — промърмори Коли.

Спътникът му дори не си направи труд да отговори — вместо с думи, отвърна с действия. След миг и двамата тичаха обратно по пътеката към мястото, откъдето излязоха на нея. Отначало Стив се боеше някой трънак да не му избоде очите или пък да не подмине изтощените батерии, откъдето трябваше да се отклонят право на запад към портата на Билингзли. После всичко останало изгуби значение пред на гърленото ръмжене, което се чуваше отблизо. Зеленоокото създание от пропастта ги следваше. Мамка му, преследваше ги. И ги настигаше.

2

Чу се изстрел и Питър Джаксън бавно извърна глава. Осъзна (доколкото изобщо бе способен да осъзнава в това състояние), че стои в задния си двор и гледа към (доколкото изобщо бе способен да вижда в това си състояние) масата на задната веранда. Бе отрупана с книги и списания, от които стърчаха розови листчета за отбелязване. Бе работил над една научна статия със заглавие „Джеймс Дики и действителността на новия юг“, със съкровената мисъл да предизвика страхотни противоречия между определени мастити академици. Можеби дори от други колежи щяха да го поканят на закрити семинари! И да поемат всички разноски! (Е, в разумни граници, разбира се.) Как бе мечтал за този миг.

Сега това му се струваше далечно и маловажно. Както и изстрелът откъм гората, писъкът, който го последва и двата изстрела, които проехтяха на свой ред. Дори ръмженето — сякаш в шубрака се бе скрил тигър, избягал от зоологическата градина — му се струваше далечно и маловажно. Единственото, което имаше значение, бе да… да…

— Да намеря своя приятел — гласно довърши той. — Да се добера до разклонението на пътеката и да поседна с моя приятел И най-добре… да се омитам.

Пресече верандата по диагонал, закачайки масата с хълбок. Едно списание и няколко книги паднаха върху мокрите розови плочи. Питър не им обърна никакво внимание. Чезнещото му зрение бе съсредоточено върху горичката зад къщите от източната страна на Поплър Стрийт. Интересът, който цял живот бе изпитвал към бележките под линия, го бе напуснал.

3

Когато това се случи, Джан не говореше за Рей Соумс, а се питаше защо Бог е създал свят, в който не можеш да надделееш над желанието си да бъдеш докосвана и целувана от мъж, който често — по дяволите, най-редовно — има мръсни крака, а косата си мие не повече от четири пъти в месеца. В най-добрия случай. Значи говореше за Рей, без да споменава имена.

И за първи път откак идваше тук, откак тичаше тук, Одри почувства досада и изпита лек пристъп на приятелско отегчение. Като че ли най-сетне бе започнала да губи търпение да слуша за манията на Джан.

Одри стоеше на прага на беседката, гледаше поляната, слушаше жуженето на пчелите и се питаше, какво в крайна сметка прави тук. Другаде имаше хора, които се нуждаеха от помощ, при това познати хора, повечето от които й бяха симпатични. С част от себе си — при това доста убедителна част — се опитваше да повярва, че те всъщност нямат значение, че се намират не само на шестстотин километра западно, но и са отдалечени на цели четиринадесет години в бъдещето, но убедителна или не, това си бе измама. Това място тук бе илюзия. Това място бе измама.

„Но се налага да бъда тук. Наистина се налага.“

Може би, но изведнъж любовно-омразната история на Джан с Рей Соумс я отегчи до сълзи. Идеше й да се извърне на пети и да каже: „Добре де, защо не вземеш да спреш да опяваш и да го зарежеш? Ти си млада, хубава, имаш здраво тяло. Сигурна съм, че можеш да намериш някого с чиста коса и свеж дъх, който да ти начеше крастата.“

Да каже такова ужасяващо нещо на Джан би означавало със сигурност да си заслужи изгонване от това безопасно място, като Адам и Ева, които били изпъдени от рая заради ябълката — но това не променяше отношението й по въпроса. А дори и да съумее да премълчи мнението си за любовно-омразната връзка на Джан, какво ли ще последва? Сто и петдесетото потвърждение, че макар Пол да е най-сладък от всичките Бийтълси, Джан би се замислила сериозно единствено по отношение на Джон? Сякаш Бийтълс изобщо не са се разделяли и Джон си е жив и здрав.

Но преди да успее да каже или направи каквото и да било, в това тихо място, където инак се чуваше единствено жуженето на пчелите, песента на щурците и тихото ромолене на гласовете на две девойки, екна непознат досега звук. Тих, но настоятелен звън, подобен на старовремски училищен звънец, който напомня на децата, че междучасието свършва и е време да се върнат в клас.

Изведнъж си даде сметка, че вече не чува гласа на Джан, и се обърна. Нищо чудно. Джан я нямаше А на дървената маса, по която се бяха запазили преплетени инициали още от времето на Първата световна война, телефонът на Так звънеше. За първи път, откак тя идваше тук, телефонът на Так звънеше.

Бавно се приближи — достатъчно бе де направи три малки крачки — и се вторачи в него с разтуптяно сърце. Вътрешният й глас пищеше с все сила да не вдига слушалката, защото прекрасно знае и винаги е знаела какво означава звънът на този телефон — че демонът на Сет най-сетне я е открил. Но какво друго й оставаше?

„Бягай — ледено пошепна един глас (може би гласът на нейния собствен демон). — Избягай в този свят, Одри. Спусни се по хълма, заобиколи скалата и бързай към шосето от другата страна. То води в Ню Плац и дори да ходиш цял ден и петите ти да се покрият с мехури, това няма никакво значение. Ню Плац е университетски град и на главната улица все ще се намери витрина с обява «ТЪРСИМ СЕРВИТЬОРКА». Можеш да започнеш и оттук. Тръгвай. Ти си млада, нямаш двадесет и пет години, здрава си, не изглеждаш зле, а целият този кошмар дори не е започнал.“

Не можеше да постъпи така… нали? В крайна сметка всички тези неща бяха недействителни. Бяха чисто и просто убежище в собствените й мисли.

Зън, зън, зън.

Тихо, но настоятелно. „Вдигни ме — казваше. — Вдигни ме, Одри. Вдигни ме, пъзло. Трябва да идем до Пондероса, но никога няма да се върнеш оттам.“

Зън, зън, зън.

Одри се наведе рязко и се подпря от двете страни на телефона. Почувства плътността на дървото под дланите си, грапавините на издълбаните инициали и разбра, че ако в пръста й се забие треска от тази маса, когато се върне в другия свят, ще й тече истинска кръв. Защото този свят беше истински и тя знаеше кой го бе създал. Изведнъж се почувства съвършено убедена, че Сет бе съградил този рай за нея. Бе го изтъкал от най-хубавите й спомени и най-сладките й сънища, бе й осигурил убежище, където да се крие от лудостта, а ако цялата фантазия започнеше да й доскучава — като килим, който се износва под честите стъпки — вината не беше на Сет.

И тя не можеше да го остави да се оправя сам. Нямаше да го остави сам.

Грабна слушалката. Бе абсурдно малка, не по-голяма от детска играчка, но тя дори не забеляза.

— Да не си посмял да му направиш нещо! — кресна. — Да не си посмял, чудовище такова! Ако толкова държиш да причиниш някому болка, ето ме м…

— Лельо Одри! — Това бе гласът на Сет, нямаше как да го обърка, но бе променен. Момчето не пелтечеше, но търсеше думите; не издаваше неразбираеми звуци и макар да звучеше уплашен, очевидно не бе изпаднал в паника. Поне засега.

— Лельо Одри, слушай ме!

— Слушам! Казвай!

— Върни се! Сега можеш да излезеш от къщата! Можеш да избягаш! Так е в гората… но микробусите скоро ще се върнат! Трябва да излезеш, преди да дойдат!

— Ами ти?

— Аз ще се оправя — отвърна гласът в слушалката и на Одри й се стори, че долавя някаква лъжа. Или най-малкото несигурност. — Трябва да отидеш при другите. Но преди да…

Тя се заслуша в указанията му и ни в клин, ни в ръкав я напуши смях — защо не й е хрумнало досега? Бе толкова просто! Но…

— Можеш ли да го скриеш от Так?

— Да. Но трябва да побързаш!

— Какво ще направим? Дори да стигна при останалите, какво бихме могли да направим…

— Не мога да ти обясня сега, няма време. Трябва да ми се довериш, лельо Одри! Върни се веднага и ми се довери! Върни се! ВЪРНИ СЕ!

Последният писък бе толкова силен, че тя отмести слушалката от ухото си и отстъпи назад. Докато падаше, изгуби съвършено всякаква представа за пространство, в следващия миг главата й се удари в пода. Ударът бе омекотен от килима в дневната, но за миг пред очите й заиграха звездички. Седна и усети миризмата на гранясала мазнина от кренвирши и на застояло, която лъхаше от тази къща, непроветрявана и непочиствана основно от година и повече. Погледът й се плъзна към стола, от който бе паднала, после се насочи към телефонната слушалка в дясната й ръка. Сигурно я е грабнала в същия миг, в който бе вдигнала телефона на Так в съня си.

Само дето не бе нито сън, нито халюцинация.

Доближи слушалката до ухото си (тази беше черна и с нормална големина) и се вслуша. Нищо, разбира се. Макар цялата пресечка да бе оставена без електричество, у тях имаше ток — Так не можеше без телевизия — но явно е прекъснал телефона по някое време.

Изправи се на крака, погледна към дневната и съвсем ясно си представи какво ще види, ако надникне: Сет е изпаднал в транс, а от Так няма и следа. Само че сега не е във филма. Най-малкото, не се намира само във филма. От отсрещния край на улицата се чуха писъци и изстрели — почти бе сигурна — и в съзнанието й изплува стих от Битие, нещо за Бог, чийто дух се носел по водата. Хрумна й, че духът на Так сигурно също бе в движение, зает със своите дела, и ако сега тя се опита да избяга, този път може би ще успее. Но дори да се добере до другите и да им разкаже онова, което знае, дори те да й повярват, какво биха могли да направят, за да се измъкнат от магическия капан, в който бяха уловени? Какво ли ще направят на Сет, опитвайки се да се отърват от Так? „Той ми каза да отида — рече си. — Най-добре да му се доверя. Но най-напред…“

Най-напред трябваше да свърши онова, за което я бе помолил. Толкова просто нещо… но можеше доста да помогне. Дори да разреши цялата ситуация, ако им излезе късметът. Влезе с бързи крачки в кухнята, без да обръща внимание на писъците и шумотевицата отсреща. След като вече бе взела решение, съзнанието й бе ангажирано единствено с мисълта да бърза, да свърши тази последна задачка, преди Так отново да се сети за нея.

Или преди да изпрати полковник Хенри и неговите приятели.

4

Когато нещо се оплесква, оплесква се със зашеметяваща ненадейност. По-късно Джони се питаше доколко самият той има вина за случилото се — непрестанно си задаваше все същия въпрос — но така и не стигна до отговор. Със сигурност се бе разсеял, но всъщност това бе, преди да се забърка цялата каша.

Последва близнаците Рийд през гората към пътеката и мислите му се зареяха, защото момчетата се придвижваха мъчително бавно, опитвайки се да не докоснат нито един храст и да не настъпят нито една съчка. Нямаха представа, че не са сами в горичката — когато Джони и двамата близнаци навлязоха сред дърветата, Коли и Стив вече бяха доста навътре и безшумно се придвижваха на юг.

Мислите на Джони отново се върнаха към Бил Харис и ужасената му реакция, като видя Поплър Стрийт през онзи ден на 1990-а година, когато го бе посетил — отначало не можеше да повярва, че Джони наистина има сериозни намерения, после, когато се увери, че другият всъщност изобщо не се шегува, поиска да знае каква е работата. Тогава Джони Маринвил, понастоящем хроникьор на приключенията на един котарак, който непрестанно мъкнеше комплект принадлежности за сваляне на отпечатъци, бе отвърнал: „Работата е там, че не искам още да умирам, а това означава «личностно редактиране». Нещо като Джони Маринвил на белова, ако щеш. При това съм в състояние да го направя. Защото имам огромното желание, което е важно, освен това разполагам със средствата, което пък е решаващо. Да приемем, че просто е различен вариант на онова, което правя. Преписвам живота си. Преправям го.“

Човекът, който насочи писателя към този може би наистина последен шанс — макар да не го бе признал пред Бил — бе Тери, първата съпруга на Джони. Бил дори не знаеше, че след почти петнадесет години раздяла, през които двамата бяха общували единствено чрез адвокати, Джони и бившата Тереза Маринвил поставиха началото на предпазлив диалог, воден понякога чрез писма, но предимно по телефона. Контактите им зачестиха от 1988-а година, когато Джони най-сетне заряза пиенето и наркотиците — завинаги, както се надяваше. Въпреки това нещо не вървеше и по някое време през пролетта на 1989-а най-неочаквано и за самия себе си, Джони бе признал на бившата си съпруга, която навремето се бе опитал да наръга с кухненски нож, че животът на трезвеник му се струва безцелен и безсмислен. Тогава изобщо не си бе представял, че ще напише нов роман. Нямало го вече пламъкът, който сутрин му изгарял мозъка… както и вечният махмурлук, но те никак не му липсвали. Били за него вече минало. Това можел да приеме. Не бил в състояние обаче да приеме факта, че старият му живот, от който романите му бяха неразделна част, го обгражда отвсякъде, нашепва му от ъглите и мърмори с гласа на старата му пишеща машина IBM всеки път, когато я включи. „Аз съм онова, което си — бръмчи машината — и което винаги ще бъдеш. Тук не става дума за представата за себе си, нито дори за его, а за онова, което е заложено в гените ти от самото начало. Избягай на края на земята, наеми стая в най-затънтения хотел, заври се в най-далечния ъгъл на някой коридор, а когато отвориш вратата, на писалището ще стоя аз, с все същото познато бръмчене, което сутрин, отпаднал след бурно пиянство, си чувал толкова пъти, защото в крайна сметка това си ти. Както бил казал някой си мъдрец, земното притегляне не съществува — земята просто иска да ни погълне.“

— Трябва да изровиш онази детска книжка — каза тя и го върна на земята.

— Коя детска книжка? Никога не съм…

— Не помниш ли „Пат, детектив Кити-Кат“? Отне му известно време, но после се досети.

— Тери, това бе просто историйка, която съчиних за хлапето на сестра ти една вечер, когато не искаше да си затвори устата и се уплаших да не получи нервно…

— Но си я харесваше достатъчно, та да я запишеш, нали?

— Не помня — излъга той.

— Много добре знаеш, че си я записа и сигурно я пазиш някъде, защото никога нищо не изхвърляш. Винаги съм подозирала, че събираш дори скапаните си сополи. Сигурно си ги пазиш за стръв в някоя тенекиена кутия.

— От тях сигурно ще излезе доста добра стръв — отвърна той, без изобщо да се замисля, в същото време питайки се къде би могла да бъде тази историйка, не по-дълга от осем-девет ръкописни страници. В събраните съчинения на Маринвил във Фордъм. Възможно е. В къщата в Кънетикът, където навремето живееха с Тери, а сега тя обитаваше сама и откъдето му се обаждаше в същия този миг. Твърде възможно. Когато се провеждаше този разговор, Джони се намираше на петнайсетина километра оттам.

— Трябва да я намериш — продължаваше тя. — Беше хубава. Написа я във време, когато беше добър в отношения, за които дори не подозираше. — Мълчание. — Там ли си?

— А-ха.

— Винаги разбирам кога ти говоря неща, които не са ти приятни — весело отбеляза тя, — защото тогава млъкваш. Изпадаш в дълбок размисъл.

— Сега наистина изпаднах в дълбок размисъл.

— Правилно, правилно.

После каза онова, което като че ли се бе оказало най-важно от всичко. Небрежно подхвърлената забележка за приказката, която бе съчинил веднъж, за да приспи глезения си племенник, им донесе над двадесет милиона долара, и в света се продаваха милиони книги за глупавите приключения на Пат, но следващата реплика на Тери му се бе сторила стотици пъти по-важна от всичките пари и книги. И до ден-днешен смяташе така. Вероятно я бе изрекла с най-нормален тон, но думите го улучиха право в сърцето, сякаш бяха изречени от делфийска жрица.

— Трябва да се върнеш в миналото — каза жената, понастоящем наречена Тери Алви.

— А? — затаил дъх, заекна той. Не искаше да разбере колко е разтърсен от думите й. Не искаше да й покаже, че все още притежава силата да му въздейства. — Това пък какво означава?

— Към времето, когато се чувстваше добър. И беше добър. Помня онзи човек. Готин беше. Не беше идеален, но беше готин.

— Човек не може да се върне у дома, Тер. Сигурно си отсъствала от училище, когато по американска литература сте изучавали Томас Улф.

— О, спести ми ги тия. Познаваме се от достатъчно дълго време, за да си играем на дебати. Роден си в Кънетикът, отгледан си в Кънетикът, прочу се в Кънетикът и се пропи и пропадна в Кънетикът. Няма нужда да се връщаш у дома — трябва да напуснеш дома. — Това не е връщане назад — в дружеството на анонимните алкохолици му викаме „географско“ лечение. И не помага.

— Трябва да се върнеш в мислите си — бавно повтори тя, сякаш говореше на дете. — А тялото ти, струва ми се, се нуждае от нова „почва“. Освен това вече не пиеш. Нито пък се друсаш. — Кратка пауза. — Нали?

— Не — отвърна той. — Е, малко хероин…

— Ха-ха.

— И къде предлагаш да отида?

— Там, където никога не би си и помислил — без колебание отговори тя. — На най-неочакваното място на света. В Акрон или Афганистан, все тая.

Този телефонен разговор направи Тери богата, защото той раздели с нея всички приходи от Кити-Кат. Освен това го доведе тук. Не в Акрон, а в Уенуърт, най-веселото предградие в Охайо. Място, което никога преди това не бе виждал. Избра го, като със затворени очи заби кабърче в окачена на стената карта на Съединените щати — Тери се бе оказала права, въпреки ужасената реакция на Бил Харис.

Онова, което първоначално възприемаше като творчески отдих, се бе оказало…

Отнесен в размисъл, Джони се блъсна право в Джим Рийд. Момчетата бяха застанали в самия край на пътеката. Пребледнял и сериозен, Джим бе насочил пистолета на юг.

— Какво… — започна писателят, но преди да успее да каже каквото и да било, Дейв му запуши устата.

5

Чу се изстрел, последва писък. Той бе сякаш сигнал за Мариел Содерсън, която отвори очи, нададе протяжен гърлен звук, с който може би се опитваше да каже нещо, и затрепера. Краката й забарабаниха по пода.

— Док! — викна Синтия и хукна към Мариел. — Док!

Гари пристигна пръв. Препъна се в прага на кухнята и сигурно щеше да се стовари върху жена си, ако Синтия не го бе блъснала назад. Около него се стелеше сладкото ухание на готварско шери.

— К’во стана? — запита Гари. — К’во й е на ж’на ми?

Мариел мяташе глава наляво-надясно и се блъсна в стената. Снимката на Дейзи — кучето, което можеше да брои и събира числа — се откачи от кукичката си и тупна на гърдите й. За щастие стъклото не се счупи. Синтия грабна снимката и я запрати в ъгъла. В същия миг забеляза, че марлята върху рамото на ранената бе почервеняла. Шевовете — или най-малкото някои от тях — се бяха отворили.

— Док! — писна с все сила.

Той приближи бързешком от входната врата, където бе стоял досега, наблюдавайки промените, които продължаваха да се случват. Откъм горичката все така се чуваха писъци и изстрели. Гари извърна глава натам, замига като бухал и повтори:

— К’во става?

Мариел престана да трепери. Ръцете й продължиха да се мърдат, сякаш се опитваше да щракне с пръсти, но после и това свърши. Очите й невиждащи се втренчиха в тавана. В ъгълчето на лявото блесна сълза. Док я хвана за китката и потърси пулса й. В същия миг се вгледа отчаяно в Синтия и каза:

— Ако смятате да продължите да работите при нас, като че ли ще трябва да замените тая престилка с бална рокля. „От Б до Я“ се е превърнал в бар. Нарича се „Лейди Дей“.

— Мъртва ли е? — попита девойката.

— А-ха — отвърна Олд Док и пусна ръката на Мариел. — Не че има значение, но тя изгуби всички шансове още преди петнадесет минути. Имаше нужда от оперативна намеса, не от стар ветеринар с треперещи ръце.

Пак писъци. Викове. Някой в гората плачеше, плачеше и крещеше: „Трябваше да го спрете, трябваше да го спрете.“ Изведнъж Синтия бе изпълнена от странна увереност — Стив, когото вече бе започнала да харесва, е мъртъв. Убийците са тук и са го застреляли.

— К’во става? — за трети път попита Гари.

Нито старецът, нито девойката отвърнаха. Макар да бе тук през цялото време, коленичил до кухненската врата, когато Док обяви жена му за мъртва, Гари като че ли не разбираше какво се е случило, докато ветеринарят свали кафявата кадифена покривка от дивана и я разстла върху мъртвата. Тогава, пиян или не, Гари най-сетне проумя. Пъхна ръка под покривката, затърси ръката на жена си, измъкна я и я целуна. После я притисна до лицето си и заплака.

6

Когато Джим Рийд видя насреща си силуетите, които бързо се приближаваха по пътеката, въодушевлението му се изпари. В душата му се възцари безкраен ужас. За първи път му хрумна, че може би идеята да дойдат тук не е била особено умна.

„Ако срещнете непознати, веднага се връщайте.“ Така каза майка му. Но той не можеше да се помръдне. Стоеше като истукан. От храсталака се разнасяше ужасяващо ръмжене и Джим съвсем се паникьоса. Не видя Коли Ентрейджиън и Стив Еймс, които след миг се изпречиха пред него — стори му се, че насреща му стоят убийци, наизскачали от микробусите си. Не чу сподавения вик на Джони, нито пък забеляза как Маринвил се дърпа да се измъкне от хватката на Дейв.

— Стреляй, Джими! — изписка момчето. Треперещият му глас се извисяваше в налудничав фалцет. — Стреляй, мамка му, те са!

Брат му се подчини и човекът отляво се свлече на земята, притиснал ръце към главата си, от която се разхвърча червена каша от костици, коса и кожа. Пушката му се изтърколи в тревата край пътеката. През пръстите му струеше кръв, която обливаше цялото му лице.

— Дръж другия! — крещеше Дейв. — Дръж го, Джими, стреляй, преди да ни е изтрепал!

— Не, не стреляй! — извика човекът и вдигна ръце. — Моля те, не стреляй!

Ала момчето насочи пистолета към него, без да осъзнава, че го ругае: наричаше го педал, копеле, идиот. Едничкото, което искаше в този миг, бе да го застреля и да тича при майка си. Заедно с Дейв. Идването им тук се бе оказало фатална грешка.

7

Джони заби лакът в корема на Дейв, който изохка, в същия миг писателят се изтръгна от хватката му, сграбчи ръката му и я изви. Момчето изписка от болка. Пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пътеката.

— Какво правиш? — изрева Дейв. — Ще ни избият, да не си луд?

— Брат ти току-що застреля Коли Ентрейджиън от нашата улица! — кресна в отговор Джони. Но кой бе виновен? Той бе възрастният — трябваше да вземе пистолета веднага щом се скриха от фанатичния поглед на Ками. Защо не го направи?

— Не — пошепна Джим и се извърна към него, клатейки глава. — Не! — Но вече бе осъзнал истината и очите му започваха да се пълнят със сълзи.

— Той пък какво прави тук? — сопна се Дейв. — Защо не ни е предупредил, за Бо…

Ръмженето, което всъщност не бе затихвало нито за миг, отново екна в горещия въздух и бързо прерасна в рев. Другият мъж, който все още стоеше прав — онзи с камиона — се извърна натам и инстинктивно вдигна ръце. Пушката, която държеше, беше малка, но той постъпи съвсем правилно, като се защити с нея, вместо да я насочи за стрелба.

В следващия миг съществото, което ги бе преследвало, изскочи на пътеката. Когато го видя, Джони загуби способността си да разсъждава — бе в състояние единствено да вижда. Доброто зрение — което бе по-скоро проклятие, отколкото благословия — не му изневеряваше никога, не му изневери и сега.

Съществото бе като излязло от някой кошмар — имаше светлокафява козина и кривогледи зелени очи, а от устата му стърчаха разкривени оранжеви зъби. Не бе котка, а някакво изродено изчадие. Скочи и изтръгна пушката от здраво стискащите я ръце, разцепвайки приклада на трески с огромните си нокти. Сетне, продължавайки да надава ужасяващ рев, понечи да прегризе гърлото на Стив.