Отмъстителите

1

Джони не знаеше колко време бе изминало, докато седеше с наведена глава на кухненския стол и при всеки стон тялото му се разтърсваше толкова силно, сякаш имаше треска, а от очите му се лееха сълзи. Внезапно почувства допира на нежна ръка на тила си и вдигна поглед — беше момичето от магазина. Стив вече не беше тук. Джони погледна през панорамния прозорец на дневната, откъдето се откриваше идеална гледка — и забеляза мъж да стои на повехналата ливада на Уайлърови и да се взира към Хайъсинт. Някои от колите вече бяха пристигнали на Поплър Стрийт и бяха изключили сирените; други тепърва приближаваха.

— Добре ли сте, господин Маринвил?

— А-ха. — Опита се да каже още нещо, но вместо думи излезе някакъв полустон. Избърса с длан протеклия си нос и се опита да се усмихне. — Вие сте Синтия, нали?

— А-ха, Синтия.

— Аз съм Джони. Просто Джони.

— Добре. — Тя оглеждаше двете прегърнати тела. Одри бе отметнала глава, а лицето й бе спокойно и неподвижно като маска. В уязвимата си голота момченцето все още приличаше на бебе, което е починало при раждане.

— Виж ги — тихо изрече девойката. — Как я е прегърнал. Сигурно много я е обичал.

— Той я уби — изтърси Джони.

— Не може да бъде!

Съчувстваше на слисаното й изражение, но това не променяше истината.

— Това е истината обаче. Накара Ками да я преследва.

— Как така я накара?

Джони кимна, сякаш му бе предложила някакво споразумение.

— По същия начин офицерите се криеха в храстите и привличаха огън върху селата във Виетнам. Всъщност той я накара да убие двамата. Чух го. — И той почука с пръст челото си.

— Иска да кажеш, че Сет е накарал Ками да ги убие?

Той кимна.

— Може би е бил другият. Сигурно си чул него…

Джони поклати глава.

— Не. Беше Сет, не Так. Познах го по гласа. — Замълча, втренчен в мъртвото дете, после отново се обърна към Синтия: — Дори в мислите ми дишаше с отворена уста.

2

Къщите бяха възвърнали предишния си вид, както забеляза Стив, но това не означаваше, че изглеждат нормално. Домът на Хобартови вече не гореше — пороят бе потушил пламъците и се стелеше пара, сякаш над кратера на вулкан след изригване. Къщурката на стария ветеринар бе пострадала по-сериозно — от прозорците изскачаха пламъци, а по стрехите се разстилаха черни, овъглени петна и боята вече се лющеше. Къщата на Питър и Мери Джаксън се бе превърнала в купчина развалини.

На улицата вече имаше две пожарни, идваха и още. Имаше и полицейски коли. Три от тях бяха паркирани пред дома на Ентрейджиън, където тялото на вестникарчето лежеше под брезента. Червените буркани на патрулните коли проблясваха. На хълма бяха паркирани още две полицейски коли, които напълно блокираха изхода към Беър Стрийт. Но Стив предполагаше, че това изобщо няма да помогне, ако отмъстителите се върнат.

Само че няма да се върнат. Слънцето и заглъхващите гръмотевици означаваха точно това. Всичко се е случило наистина — достатъчно бе да хвърли поглед към горящите къщи и дупките от куршуми в стените — но събитията се бяха разиграли в някакъв налудничав свят, за който полицаите никога няма да научат. Погледна часовника си и с изненада откри, че пак е проработил. Показваше пет и осемнадесет минути.

Отново погледна към ченгетата, някои от които бяха извадили оръжията си. Очевидно не знаеха как да реагират. Стив ги разбираше. В крайна сметка виждат, че тук е имало стрелба, а най-вероятно съседите от околните пресечки не са чули никакви изстрели. Гръмотевици — да, но изстрели, които трещят по-оглушително от снаряди? Пълен абсурд.

Полицаите забелязаха Стив и един му махна да се приближи. В същия миг двама други му направиха знак да се прибира в къщата на Уайлър. Изглеждаха като объркани ловци на бандити и Стив никак не ги винеше.

„Ще ви отнеме доста време да го проумеете — рече си той, — но накрая все ще измислите някаква версия. Винаги измисляте. Дали ще е катастрофирала летяща чиния в Росуел, щата Ню Мексико, или ще е празен кораб в Атлантическия океан, или улица в предградие в Охайо, превърнато в огневи коридор — все ще съчините нещо. Няма да хванете никого — залагам си скромните спестявания и няма да повярвате и думичка от онова, което ви казваме (всъщност може би колкото по-малко приказваме, толкова по-добре), но в крайна сметка все ще скалъпите някакво обяснение, което да ви позволи да спите спокойно нощем. И знаете ли какво ще ви кажа?“

„НЯМА ПРОБЛЕМИ!“ „МАМКА МУ… НЯМА… ПРОБЛЕМИ!“ Едно ченге тъкмо насочваше мегафон към него. Тази идея не му допадаше особено, но по-добре мегафон, отколкото патлак.

— ПЛЕННИК ЛИ СТЕ? — дуднеше гласът на господин Мегафон. — ИЛИ ДЪРЖИТЕ ХОРА В ПЛЕН?

Стив се ухили, сви ръце на фуния около устата си и извика:

— Аз съм зодия Везни! Приятелски настроен към непознати, обича приятните разговори!

Тишина. Господин Мегафон се съвещаваше с многобройните си колеги. Падна голямо клатене на глави, после полицаят се обърна към Стив и отново забоботи:

— НЕ ВИ РАЗБРАХМЕ, МОЖЕ ЛИ ДА ПОВТОРИТЕ?

Но Стив не повтори. Бе прекарал почти целия си живот в шоубизнеса и знаеше колко е лесно да провалиш една шега. Пристигаха още и още полицаи — цели конвои от патрулни коли със святкащи червени лампи. И още пожарни. Две линейки. Нещо подобно на бронирана кола. За момента обаче полицаите пропускаха само пожарните коли, макар че дъждът бе потушил пламъците.

От къщата на Карвърови прегърнати излязоха Дейв Рийд и Сюзи Гелър. Прескочиха трупа на мъртвото момиче и закрачиха по алеята. Зад тях се появиха Брад и Белинда Джоузефсън, които водеха децата на Карвърови и се опитваха да скрият от очите им ужасяващата гледка на баща им, който продължаваше да лежи насред тротоара.

Следваше ги Том Билингзли, който носеше покривка за маса. Покри тялото на мъртвото момиче, без въобще да поглежда полицая с мегафона, който се опитваше да привлече вниманието му.

— Къде е мама? — обърна се Дейв към Стив. Очите му бяха изпълнени едновременно с див ужас и крайно изтощение. — Виждали ли сте мама?

И Стив Еймс, чието мото в живота винаги е било NULLO IMPEDIMENTUM60 нямаше представа какво да му отговори.

3

Джони влезе на пръсти в дневната опитвайки се, доколкото бе възможно, да заобикаля останките от Ками. Веднъж отминал препятствието, забърза към входната врата много по-уверено. Поне за момента бе овладял сълзите си. Погледна часовника на камината. Показваше пет и двадесет и една, което му се стори правдоподобно.

Синтия го улови над лакътя. Извърна се към нея малко нетърпеливо. През панорамния прозорец виждаше останалите оцелели от Поплър Стрийт, които се събираха на средата на улицата. Засега не обръщаха никакво внимание на виковете на полицаите, които очевидно се колебаеха да се приближат ли или да останат по местата си, а на Джони му се искаше да се присъедини към другите съседи, преди ченгетата да са предприели каквото и да е било.

— Отиде ли си? — питаше Синтия. — Так — червеното нещо — каквото е там — отиде ли си?

Той надзърна в кухнята. Това му причини почти физическа болка, но се насили. Там всичко бе обагрено с червено — целите стени и тавана — но нямаше и следа от искрящото червено нещо, което след загубата на първоначалния си „домакин“ се бе опитало да влезе в главата на Ками Рийд.

— Умря ли заедно с нея? — Момичето го умоляваше с поглед. — Кажи, че е умряло! Успокой ме, че вече го няма.

— Трябва да е умряло — каза Джони. — Иначе вече щеше да изпробва дали сме му по мярка.

Тя шумно въздъхна.

— Н-да. Има логика.

Наистина изглеждаше така, но Джони не вярваше. Нито за секунда. „Познавам ви всичките — бе казало то. — Ще ви намеря всичките. Ще ви преследвам до край.“ Може би. А може би, ако се опита да ги нападне, ще се окаже замесено в много по-сериозна схватка, отколкото си представя. Във всеки случай не сега е моментът да се притеснява за това.

Так печели!

— Какво става? — попита Синтия. — Нещо нередно?

— Какво искаш да кажеш?

— Целият трепериш.

Джони се усмихна.

— Просто ме побиха тръпки. — Отмести ръката й и преплете пръсти в нейните. — Хайде. Да отидем при другите.

4

Почти бяха стигнали уличното платно и групичката съседи, когато Синтия внезапно спря и безпомощно възкликна:

— Боже мой! Боже мой, погледни!

Джони се обърна. Бурята беше отминала, но на запад се виждаше последен буреносен облак. Висеше точно над Кълъмбъс и дъждът сякаш го свързваше с Охайо като пъпна връв; облакът имаше формата на гигантски каубой, който препуска на жребец с цвят на гръмотевична буря. Гротескно удължената муцуна на животното сочеше право на изток, към Големите езера; опашката му се развяваше на запад към прериите и пустините. Каубоят сякаш държеше шапка и победоносно я размахваше, но пред погледа на Джони, който като омагьосан наблюдаваше странното явление, главата на ездача бе поразена от мълния.

— Призрачен конник — отбеляза Брад. — Мамка му, дяволски призрачен конник в небето. Виждаш ли го, Би?

Синтия простена, притиснала длан към устните си. С опулени очи се взираше в странната форма и клатеше глава, напразно отричайки видяното. Вече и другите — не пожарникарите и полицаите, които скоро щяха да преодолеят нерешителността си и да се присъединят към дружинката насред улицата, а оцелелите обитатели на Поплър Стрийт — се бяха загледали натам.

Стив хвана тъничките китки на Синтия и нежно я отдръпна от Джони.

— Стига — помоли я. — Не може да ни направи нищо лошо. Това е обикновен облак, който не може да ни причини зло. А и вече си отива. Виждаш ли?

Това беше вярно. Хълбокът на коня се прокъсваше на места и сякаш се топеше, а отзад прозираха трептящите лъчи на слънцето. Отново бе най-обикновен летен следобед в разгара на лятото.

Стив се загледа към подножието на хълма и видя една полицейска кола, която много бавно се движеше към тях. Той се обърна към Джони.

— Охо.

— Какво?

— Малкият се самоуби, нали?

— Не знам как по друг начин би могло да се нарече — отвърна Джони, но като че ли разбра истинския въпрос на хипито — някак не изглеждаше като самоубийство.

Патрулната кола спря. Слезе човек в сивозелена униформа с около един тон златни нашивки. Очите му — проницателни сини очи — почти се губеха в сложната плетеница от бръчици. Стискаше пистолета си — грамадно оръжие. Джони имаше усещането, че този мъж прилича на някого и само след миг се сети — напомняше му на покойния Бен Джонсън, който играеше ролите на почтени фермери (обикновено бащи на красиви дъщери) и на сатанински зли разбойници с еднакво умение и убедителност.

— В името на Исус Спасителя, ще ми каже ли някой какво е станало тук? — попита непознатият.

Никой не му отвърна и след миг Джони Маринвил усети, че всички гледат него. Пристъпи напред, прочете името на офицера, указано на пластмасовата значка на колосаната му униформена риза, и рече:

— Разбойници, капитан Ричардсън.

— Моля?

— Разбойници. Отмъстители. Престъпници от прериите.

— Приятелю, ако намираш нещо смешно…

— Няма нищо смешно, сър. Наистина. А ако погледнете там, съвсем ще се натъжите. — Джони посочи към дома на семейство Уайлър и в този миг изведнъж се сети за китарата си. Това му подейства като мисълта за чай с лед, когато си уморен и жаден. Представи си колко хубаво би било да седи на верандата, да подрънква на китарата и да си припява „Балада за Джес Джеймс“. Това е онази песен, в която се казва: „О, Джес имаше жена да го оплаква и три деца, изпълнени със смелост.“ Може би инструментът е пробит на няколко места — домът на Джони, изглежда, доста бе пострадал (в интерес на истината постройката изглеждаше сякаш отделена от основата) — но от друга страна, на китарата му може нищо да й няма. В крайна сметка някои от тях все пак оцеляха.

Джони тръгна към къщата си. Вече си представяше как ще засвири и ще запее: „О, Робърт Форд, Робърт Форд, питам се как ли се чувстваш? На Джес в леглото спиш, на масата на Джес ядеш, а стария Джес Джеймс го прати в гроба.“

— Ей! — страхливо викна полицаят, който приличаше на Бен Джонсън. — Къде, по дяволите, тръгна?

— Да изпея една песен за добрите и лошите — отвърна Джони. После сведе глава и почувства как горещите лъчи на лятното слънце парят врата му.