Орденът на ясновидците

ИнтерлюдияОда за Подземния свят

Монархията отдавна бе премахната, изтръгната из корен със стомана и кръв. Нови крале и кралици сега управляваха под покрова на нощта, с маски на лицата, скрити от сянката на Котвата.

Цигуларка свиреше омайна соната, самотна на улицата, покрита с перли от дъжд. Гласовете на мъртвите витаеха в лъка й.

Момче, лишено от реч, се взираше в луната. То пееше на език, който изобщо не би трябвало да знае.

Мъж, блед като сняг, видя как светът започва да се променя и в главата му избуяха картини на бъдещето.

Часовник с кукувичка тиктакаше в стаята.

Създания с пламтящи очи се спотайваха в сърцето на цитаделата, със съдби, зависещи от Пейдж Махони и Кръга от рози.

Тези дни свършваха с червени цветя, положени върху гробница.

Ръка без плът вдигна коприната и покри с нея жената с две усмивки и разбито сърце.

Надлъж и шир из цитаделата зашаваха малки светлинки. Пръсти се плъзнаха по гладката повърхност на кристалното кълбо и дълбоко в него плеснаха криле.

Криле, тъмни криле на хоризонта, гасящи една по една звездите.

20Печатни грешки

В четвъртък, трийсети октомври, „Откровението на Рефаимите“, първата анонимна творба, издавана от Гръб Стрийт от година и половина насам, плъзна като пожар из улиците на Лондон. Куриерите я разнасяха из цялата цитадела, изкушаваха зрящата публика със зловещата история за Рефаимите и Емитите и книжките се харчеха като топъл хляб. Бях навън, когато за първи път видях готово отпечатано копие. Тъй като всички останали бяха заети, Джаксън изпрати Ник и мен да свършим някои задачи из I-4, като строго ни заръча да не напускаме границите на секцията. Звънчето дрънна, когато отворих вратата на „Шатлен“.

— Чат — казах, облягайки лакти на бара, — дошла съм да събера наема за идния месец. Съжалявам.

Отговор не последва. Лицето на съдържателя бе скрито зад разтворена книга. Когато видях заглавието, по гърба ми полазиха тръпки.

— Чат — повторих по-силно.

— Мм? Какво? — Той със смутен вид остави четивото и свали очилата от носа си. — Съжалявам, миличка, не те чух да влизаш.

— Наемът. За ноември.

— А, да. — Челото му се проряза от дълбока бръчка. — Попадала ли ти е тази книжка?

Погледнах я, като се стараех да не изглеждам твърде заинтригувана. Гръб Стрийт обичайно печаташе в черно и бяло, но в случая бяха прибавили и червено мастило, точно както при „За същината на неестествеността“ .

— Не мисля — подадох му я обратно. — За какво се разказва?

— За Сцион.

Той някак смутено се скри в задното помещение, а аз прокарах пръсти по корицата с лека усмивка на уста. Благодаря ти, Алфред. Под едрото заглавие имаше илюстрация на Рефаим и Емит, вкопчени в смъртна схватка. Емитът бе изобразен като противен, разлагащ се труп, с крайници, сякаш излизащи от ставите, и бели, оцъклени очи. До него човекоподобният Рефаим бе като произведение на изкуството — с мощно, изваяно тяло, но също така ужасен, с огромен меч и щит, украсен с котвата на Сцион.

— Ето, скъпа. — Чат се завърна с руло банкноти в ръка. — Предай моите поздрави на Заклинателя.

— Как върви бизнесът, Чат? — попитах, прибирайки парите в джоба си. — Винаги мога да изчакам някой и друг ден, ако се наложи.

— О, чудесно. Оборотът е добър. — Той отгърна отново на страницата, до която бе стигнал. — Представи си само ако това се бе случило наистина… Знаеш, от Сцион може да се очаква какво ли не, дори и тези щуротии за чудовищата да са измислица.

— Всичко е възможно — отвърнах, закривайки устата си с шалчето. — Някои хора в свободния свят мислят, че и ясновидците не съществуват. Довиждане, Чат.

Той само изсумтя, без да вдига поглед.

Ник ме чакаше на една пейка отвън, вирнал лице срещу рехавите лъчи на есенното слънце.

— Взе ли парите? — попита, щом ме видя да излизам от заведението.

— Всичко е наред — кимнах. — Да се прибираме.

Тръгнахме предпазливо по тротоара, като се придържахме близо един до друг. Предния следобед през Севън Дайълс бе минал отряд Жандарми, задавайки въпроси наслуки из магазини и кафенета, което ни бе принудило да се измъкнем през тайния проход по посока на Сохо. За щастие не бяха нахлули в квартирата.

— Чат се беше заплеснал по някаква нова книжка — подхвърлих. — От анонимни автори.

— Така ли? И аз бих почел нещо увлекателно. — Ник се усмихна, явно на невинната тема на разговора ни. — Как е заглавието?

— „Откровението на Рефаимите“.

Той ме зяпна.

— Кажи ми, че не си го направила!

— Кой, аз?

— Пейдж! Заклинателят ще пощръклее, ако разбере, че нахлуваш в писателската му територия. Веднага ще се досети, че е твое дело. — Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. — И какво се опитваш да постигнеш?

— Хората заслужават да знаят срещу какво са изправени — отвърнах хладно. — Омръзна ми от цялата потайност. Нашира цели тъкмо това — никой да не подозира за съществуването на Рефаимите, докато те сами не решат да се покажат. А аз искам на улицата да се говори за тях, да знаят, че сме ги разконспирирали, че сме сложили прът в колелата им — дори да е само чрез слухове.

— Няма да ти се размине. Джаксън е като детектор на лъжата. — Ник въздъхна тежко и извади ключа от портата. — Поне да потренираме, преди да влезем вътре.

Последвах го към двора. Лордът ме бе въоръжил с допълнително познание за моя дух, но имах нужда да поработя още върху силата и бързината си.

Лордът. Самата мисъл за него пораждаше странно, топло чувство, проникващо до мозъка на костите ми. Безсмислено беше да лелея напразна мечта, но исках да довърша разговора, започнат в мюзикхола.

Ник хвърли палтото си на пейката и започна да разкършва рамене. Гладката му руса коса блестеше на слънцето.

— Как се чувстваш с наближаването на турнира?

— Както може да се чувства човек, знаейки, че му предстои да се бие пред публика с двайсетина коварни противници. Китката може да ми създаде проблем. Счупих я още в колонията.

— Тогава най-добре я пристегни с бинт. — Той зае отбранителна позиция и се ухили широко. — Хайде, да те видим.

Направих му физиономия, преди също да вдигна юмруци.

Ник ме държа на двора близо час, като ме караше да нанасям и парирам удари, да се привеждам и да блъфирам, а също да правя набирания на един клон на дървото. Към края неочаквано призова дух и го запрати в лицето ми. Аз се претърколих на земята и двамата избухнахме в неудържим смях. Когато най-сетне приключихме, цялото тяло ме болеше, но бях доволна от напредъка си. Чувствах се далеч по-укрепнала в сравнение с наказателната колония.

— Добре ли си, sontos?

— Отлично — приседнах на пейката да си поема дъх.

— Не забравяй, не спирай да се движиш. Бързината е твоето предимство. — Той скръсти ръце на гърдите си. По челото му дори не бе избила пот. — И се храни добре. Ще се нуждаеш от всичките си сили за боя.

— Добре — избърсах лицето си с длан. — Къде е Зийк?

— Джаксън вероятно го е пратил по задачи. — Той вдигна поглед към прозорците. — Хайде, върви да му дадеш парите.

Първо минах през банята, взех си душ и се преоблякох в чисти дрехи. После, с още мокра коса, почуках на вратата на кабинета.

— Какво има? — долетя резкият отговор.

Влязох и показах плика.

— Нося наема на Чат.

Джаксън лежеше на канапето със скръстени ръце, но при появата ми рязко седна и се облакъти върху коленете си. За разлика от обикновено не беше пиян, но в халата и раираните си панталони изглеждаше толкова дребен и изтощен, че едва не го съжалих. Извадих парите — осемстотин паунда, солидна част от месечната печалба на Чат — и ги сложих в инкрустираната кутия на бюрото му.

— Вземи половината за себе си.

— Тук са осемстотин.

— Да, Пейдж. — Джаксън запали тънка пура и я пъхна деликатно между зъбите си. Обичайният му навик бе да прави големи циркове при плащане, а не помнех кога за последно съм получавала толкова пари за работата си. Затова побързах да отброя половината банкноти и да ги пъхна в джоба си, преди да е размислил.

— Благодаря, Джакс.

— Винаги за теб, прекрасна моя. — Той извади пурата от устата си и я огледа. — Знаеш, че бих сторил всичко, за да те зарадвам, нали?

Гърбът ми се напрегна.

— Да, разбира се.

— И тъкмо поради тази причина, след като съм рискувал кожата си, положението си и подчинените си, за да ти се притека на помощ, не очаквам да ми забиваш нож в гърба. — Бледата му ръка се пресегна към нощното шкафче. — Тази сутрин, докато се наслаждавах на закуската си в Нийлс Ярд, ми бе доставено ето това.

— Нима? — престорих се на наивно заинтригувана.

— Само това ли ще кажеш? — Той улови книжката с два пръста и с израз на безкрайно отвращение прочете: — „Откровението на Рефаимите. Вярно и точно описание на кукловодите, стоящи зад Сцион, и на техните ужасяващи жътви от ясновидци“. — После с бързо движение на китката я запрати в угасената камина. — Съдейки по качеството на повествованието бих казал, че е поредният бълвоч на Дидиън Уейт, но Дидиън е надарен с въображение колкото чувал с картофи. А колкото и бездарно да е скалъпен този текст, въображението просто прелива от него. — Само след секунда лицето му се озова на сантиметри от моето, а ръцете му ме сграбчиха за раменете. — Кога го написа?

— Не съм го писала аз — отвърнах невъзмутимо.

Ноздрите му се разшириха.

— За глупак ли ме вземаш, Пейдж?

— Предполагам, че е една от другите бегълки. Все говореше, че иска да публикува преживяванията си. Казах й да не го прави, но тя…

— … е помолила теб да ги опишеш?

— Джакс, аз не бих могла да го сторя, дори животът ми да зависеше от това. Ти си писателят тук.

— Вярно — огледа ме внимателно той, изпускайки дим от устата си. — Значи още поддържаш контакт с онези бегълци?

— Вече им загубих дирите. Не всички разполагат с богати босове като мен, Джакс. Все трябва да припечелват от нещо.

— Естествено. — Гневът постепенно го напускаше. — Е, вече нищо не можем да сторим по въпроса. Но всичко ще бъде подминато като глупава фантасмагория, помни ми думата.

— Не се и съмнявам. — Прочистих гърло. — Може ли да й хвърля едно око?

— Както си тръгнала, нищо чудно да те хвана тайно да четеш поезията на Дидиън — скръцна със зъби той. — Хайде, вземай я и да те няма.

Извадих бързо книжката от камината и излязох. Той неминуемо щеше да разкрие моята съпричастност. Вероятно час по час звънеше на Гръб Стрийт, за да узнае самоличността на автора. Щеше ми се да вярвам на Алфред, но Джаксън и той бяха приятели много отдавна, още отпреди аз да се родя. Рано или късно истината щеше да излезе наяве.

Първото, което забелязах в стаята си, беше, че няколко предмета са разместени. Магичният фенер, кутията с украшения. Някой бе душил тук по време на отсъствието ми и имах чувството, че е вътрешен човек. Проверих възглавницата. Шевовете й бяха непокътнати, но за всеки случай извадих червената кърпичка и плика с парите и ги скрих в ботуша си.

Джаксън наистина прекрачваше границите. Какво си мислеше, че крия? Легнах си с книгата и я отворих на дванайсета глава, където лорд Палмерстън се изправяше пред ужасния избор.

По кожата ми изби горещина. Това не беше оригиналът. Изразът трябваше да е не да освободя ясновидците на Лондон, а да освободя Лондон от ясновидците. Също така съвсем не бях сигурна, че Нашира бе описана като прекрасна. Вторият ръкопис вече не беше у мен — бях го дала на Алфред и Теребел — но защо някой от нас би я нарекъл прекрасна?

Зачетох нататък. Ако грешката бе само една, нямаше да е чак такъв проблем, но с напредването на историята те ставаха все повече, обгръщайки като плесен самата й същност.

Този път нямаше как да бъркам. Текстът бе променен. Никой не бе споменавал за красотата на Нашира, нито за балсами и ранени души. И не, не възрадван… правилната дума беше ужасен, ясно я помнех от ръкописа… Грабнах мобилния телефон и набрах номера, даден ми от Алфред. Сърцето се бе качило в гърлото ми, езикът — залепнал за небцето. В слушалката се разнасяше сигнал подир сигнал.

— Хайде, вдигай — просъсках.

Накрая, след още два опита, отсреща се чу пропукване.

— Да, моля?

— Искам да говоря с Алфред. Кажете му, че Бледата бродница го търси.

— Един момент.

Забарабаних нетърпеливо с пръсти. Накрая се разнесе познат глас:

— Здравей, сърчице мое! Как върви книжката?

— Претърпяла е сериозна редакция. — Опитах се да запазя гласа си спокоен. — Знаеш ли кой я е направил?

— Авторите, разбира се. Не ти ли казаха?

Усетих как ми призлява.

— Авторите — повторих. — Ти чу ли гласовете им, Алфред?

— Положително чух нечий глас. На един много приятен младеж, на име Феликс Кумбс. Уведоми ме, че като размислил, решил, че в историята трябва да има както положителни, така и отрицателни герои. И понеже Рефаимите били по-малко отблъскващата от двете раси, на тях се паднала ролята на „добрите“, ако си послужим с изтърканата фраза.

— Кога се случи това?

— О, малко преди да я пуснем за печат. — Пауза. — Нещо не е наред ли, скъпа? Да не би да има печатна грешка?

Седнах обратно на леглото, преглъщайки горчилката в устата си.

— Не. Забрави, няма значение.

Затворих телефона и зачетох наново, взирайки се в буквите, които играеха пред замъгления ми поглед.

Парите на Теребел бяха отишли за прослава на фамилията Саргас.

Рефаимите не се хранеха от зрящите. Нямаше и следа от червената анемония. Те бяха смели бойци срещу злите Емити, закрилници на хората. Това бе разкрасеният мит, същият, в който сционските лидери бяха вярвали от два века насам — мрачната сага за мъдрите, всесилни Рефаими, живите богове, пазещи човечеството от нашествието на чудовищата. В гърдите ми се надигна тъмна, гневна вълна.

Феликс не бе направил това обаждане по своя воля. Някой бе надушил за плановете ни и го бе принудил. Някой, искащ да потули истината.

Вехтошарят. Нямаше кой друг. Той знаеше за Рефаимите. Ако се бе докопал до бегълците… ако ги бе предал на Нашира…

Стиснах зъби, но не можех да спра треперенето си. Грешката не беше на Алфред. Той бе сторил всичко по силите си, а и очевидно нямаше идея защо съм разстроена. В крайна сметка всичко беше само една история. Една чужда история.

Нямаше как да я спра, тя вече бе публикувана. По-важно беше какво се е случило с приятелите ми. Навлякох бързешком палтото, нахлупих шапката си и разтворих прозореца.

— Пейдж? — Вратата с проскърцване се открехна и в стаята влезе Елайза. — Пейдж, исках да…

Тя се закова на място, като ме видя приклекнала на перваза, уловила рамката с ръка.

— Налага се да изляза — казах, прехвърляйки крака отвън. — Елайза, би ли се погрижила да има някой край телефонната будка? Предай на Ник, че съм отишла да видя другите бегълци.

Тя бавно затвори вратата след себе си.

— Къде ще ходиш?

— В Камдън.

— Така ли? — На лицето й цъфна лека усмивка. — Всъщност бих могла да те придружа. Джакс се нуждае от още бяла богородичка.

— За какво му е?

— Между нас казано, мисля, че си я добавя в абсента. Не знам какво му става напоследък. Ще се умори с това пиене и пушене.

— Каквото и да го мъчи, надали ще сподели с нас. Имай предвид, че не съм тръгнала на пазар. При това цялата секция е блокирана. — Размислих за секунда. — Но помощта ти няма да ми е излишна. Стига да си свободна, разбира се.

— Какво ще правим?

— Ще ти кажа, щом стигнем. Вземи си нож — подканих я с ръка. — И пистолет.

Нелегалното такси ни остави в тихата, жилищна част на Холи Стрийт, недалеч от „Стейбълс Маркет“.

— Не мога да стигна по-близо до пазара — оправда се шофьорката. — Парцалените кукли не пускат куриери, нелицензирани таксита, изобщо никакви зрящи, действащи извън тяхната секция. Не знам какво ги е прихванало напоследък. Обзалагам се, че и вие ще имате проблеми с преминаването. — Тя протегна ръка. — Осем и четирийсет, ако обичате.

— Белият заклинател ще ти плати — казах, вече стъпила с единия крак на тротоара. — Пусни сметката в пощенската кутия на I-4.

Когато колата се отдалечи, започнах да се катеря по едно скеле. Елайза ме последва, но не изглеждаше щастлива.

— Пейдж — изпъшка раздразнено. — Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, правим тук?

— Искам да проверя как са другите бегълци. Нещо не е наред.

— И откъде знаеш?

Нямаше как да й обясня, без да призная, че съм замесена в издаването на ръкописа.

— Просто знам.

— О, хайде стига, Пейдж. Не се познаваме от вчера.

Преминах в лек бяг, прескачайки между плоските покриви.

Когато стигнах последната сграда, приклекнах на стрехата и прецених обстановката. Улицата долу вече кипеше от живот, от осветените магазини пулсираше музика, тротоарите бяха задръстени от хора. Ако можехме да прекосим незабелязано до стената отсреща и се прехвърлехме през нея, щяхме да се озовем в „Стейбълс Маркет“, на две крачки от бутика на Агата.

В тълпата проблясваха аури всеки път, щом преминеше някой зрящ. Някакво момиче от Парцалените кукли, със синя коса и въоръжено с два пистолета, се подпираше на ъгъла, но бе твърде далеч, за да ни забележи. Спуснах се на земята, прекосих бързо улицата, избутвайки с лакът един незрящ от пътя си, и с лек скок се озовах върху стената. Елайза ме следваше като сянка, но нейните крака бяха по-къси от моите, затова се наложи да я уловя под мишниците и да я издърпам.

— Да не си се побъркала? — прошепна гневно тя. — Не чу ли какво каза шофьорката?

— Чух много добре — отвърнах, без да спирам да вървя. — И точно затова искам да разбера какво крият Парцалените кукли от нас.

— Пейдж, делата на другите секции не ти влизат в работата. Плещите ти не са достатъчно големи, за да носиш проблемите на цял Лондон.

— Може би. Но ако Джаксън иска да стане Повелител, неговите плещи трябва да се поразширят. — Ръката ми бе върху дръжката на ножа. — Между другото някой да е тършувал из стаята ти напоследък? В моята беше влизано.

— Забелязах, че едно-две неща са разместени — погледна ме тя. — Мислиш ли, че е бил Джаксън?

— Не виждам кой друг.

В късния следобед, с наближаването на края на работния ден, навалицата се увеличаваше. Умиращи слънчеви лъчи проблясваха от рафтовете с евтина бижутерия. Отминах покритата част на пазара и продължих между сергиите, като постоянно се озъртах за Парцалените кукли. Всеки от хората наоколо можеше да работи за тях. Забележех ли зрящ, се отклонявах от пътя му и изчаквах да отмине, като дръпвах Елайза след себе си. Докато стигна крайната си цел, вече бях видяла две големи групи от хора на Вехтошаря и безброй други зрящи, бродещи уж безцелно наоколо.

Бутикът на Агата се оказа заключен. На вратата висеше табела ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, а всички лъскави дрънкулки от витрината бяха изчезнали. Входът се охраняваше от цял отряд въоръжени Парцалени кукли. Един от тях — брадат медиум с къдрава, бледозелена коса, крепеше върху коляното си картонена кутия с храна. Останалите стояха прави и нащрек, наблюдавайки как околните търговци подреждат сергиите си.

— Елайза — наведох се към ухото й. — Смяташ ли, че можеш да им отвлечеш вниманието?

— Не можеш да ходиш там — просъска в отговор тя. — Ако някой се опита да проникне в наша сграда, Джаксън би го…

— … пребил до безсъзнание, знам. — Тези хора нямаше да се ограничат само с това, те щяха да ме убият. — Искам просто да се махнат от входа за пет минути, става ли? А после, след час-два, ще се срещнем обратно в квартирата.

— Това няма да ти се размине без пари, Пейдж. Дължиш ми заплатата си за две седмици. Не, за две години.

Изгледах я изпод вежди, а тя изруга тихомълком и протегна ръка.

— Дай ми шапката си.

Свалих я и й я подадох.

Щом бяха поставили шестима души да пазят магазина, значи вътре наистина имаше какво да се види. Нищо чудно бегълците да лежаха оковани в мазето, подобно на Лорда в катакомбите.

Прикрих се и зачаках. Елайза членуваше в Седемте печата по-отдавна от мен и още от дете бе изпечен крадец. Умееше да заблуждава и да се измъква като никой друг, макар Джаксън рядко да й възлагаше улична работа.

След минута я усетих да доближава отново вдясно от мен. Тъкмо излизаше от един магазин, надянала чифт задигнати тъмни очила и скрила къдри под моята шапка. Трудно можеше да си придаде по-подозрителен вид. Щом я зърнаха, Парцалените кукли веднага се наежиха.

— Ей! — подвикна един от тях.

Елайза наведе глава и ускори крачка, насочвайки се към най-близката пресечка. Мъжът посегна към пистолета си.

— Аз ще отида да я проверя — подвикна на останалите. — Вие пазете тук.

Медиумът с бледозелената коса вдигна с досада очи от храната си.

— Сякаш има какво да пазят. Смяташ ли, че вътре има нещо, което си струва?

— Не, но ако стане гаф, ти ще обясняваш на Шифониерата. Тя не е много сговорчива напоследък.

В този миг Елайза побягна и всички с изключение на седналия се впуснаха подире й. Щом се изгубиха зад ъгъла, минах край него, без дори да бъда удостоена с поглед, и заобиколих към задната част на магазина. Помнех, че там има приземно прозорче. Скоро го открих и го разбих с ритник, при което късчета стъкло издрънчаха по дъските. Отворът бе тесен, но с известно усилие успях да се промуша.

Скривалището пустееше. Външен човек никога не би предположил, че е нещо повече от мазе на празен магазин.

Известно време останах да клеча сред натрошените стъкла, проблясващи под проникващата отвън смътна светлина. Първата ми догадка бе, че бегълците са отведени в катакомбите под товарната станция, но след случката с Лорда това беше съмнително. Трябваше да има нещо друго…

Щом очите ми привикнаха със сумрака, забелязах върху дъските следа от изсъхнала кръв. Проследих я с пръст. Тя се губеше под празен шкаф, изработен от гладко, тъмно дърво.

Агата бе споменала, че нейният бутик представлява убежището на II-4. Можеше да се очаква, че то не е просто тайник, а съдържа таен ход за бягство. Нашият тунел водеше от Севън Дайълс до площад „Сохо“. Този на Хектор му бе позволявал да се измъква под оградата, заобикаляща неговите бордеи. Ако бяха опитали да изведат бегълците оттук, без никой да забележи, то подземието бе най-добрият вариант.

Спомняйки си как входът от магазина към мазето бе скрит от стелаж, можех да се обзаложа, че и този шкаф стои тук неслучайно. Подпъхнах пръсти зад него и дръпнах с всичка сила. По челото ми изби пот, а жилите ми се изпънаха до скъсване. Най-сетне се чу глухо щракване и шкафът беззвучно се завъртя върху добре смазани панти. Зад него се разкри каменно отверстие, твърде ниско, за да вляза вътре, без да се наведа. Студено течение с дъх на мухъл разроши косата ми.

Благоразумен вътрешен глас ме съветваше да изчакам подкрепление, но аз никога не бях стигала далеч, вслушвайки се в него. Включих фенерчето и пристъпих напред, оставяйки отместения шкаф зад себе си.

Проходът се точеше до безкрай. Отначало бе толкова тесен, че вървях с лакти, долепени до тялото, но после се разшири достатъчно, за да мога да поемам влажния въздух, без да се задъхвам. През цялото време трябваше да държа главата си наведена, за да не я удрям в ниския таван, който изглеждаше отлят от бетон.

Скоро стигнах до отвор в стената и надзъртайки през него, разбрах, че се намирам в катакомбите на Камдън. Обстановката тънеше в сумрак, но виждах достатъчно, за да различа килията на Лорда.

Започвах да подозирам, че Айви се е лъгала, доверявайки се на своята стара тарторка. Агата бе пазител на подстъпите към бърлогата на Вехтошаря — а вероятно и не само това. Проходът продължаваше в друга посока. Събрах кураж и закрачих отново.

След около десет минути фенерчето примигна и угасна, оставяйки ме в непрогледен мрак. По дяволите. Натиснах копчето на часовника си и циферблатът се озари в бледосиньо. Съжалих, че Елайза не е с мен — ако не за друго, поне за да има с кого да разменя една дума. Надявах се да е успяла да се изплъзне на Парцалените кукли, иначе щеше да стане поредната безследно изчезнала. Освен, разбира се, ако аз не я изпреварех. Единствената ми утеха бе, че ако се изгубя тук долу, Лордът ще може да ме открие чрез златната нишка.

Напредвах крачка след крачка, като търсех опипом пътя и на всеки няколко метра удрях главата си, докато не излязох в тунел с типичния сводест таван на лондонското метро. Веднага се дръпнах обратно и улових дръжката на револвера, но по всичко личеше, че тунелът е неизползван. Поредната изгубена станция, като онази под „Тауър“.

Върху линията стоеше необичайно влакче, с вагонетки, стигащи едва до кръста ми. Краищата им бяха боядисани в червено, а останалата част бе ръждивочерна. Отстрани личеше златист надпис: ПОЩЕНСКА СЛУЖБА НА РЕПУБЛИКА АНГЛИЯ. Смътно си спомних нещо, преподавано още в училище — че в началото на двайсети век, преди ерата на компютрите, е имало изградена пощенска железница, доставяща тайните съобщения на младата република в рамките на цитаделата. Естествено, тя отдавна бе заменена от електронни устройства, но скелетът й бе оставен да гние тук.

Сърцето блъскаше в гърдите ми. Последното, което ми се щеше, бе да се кача на влак, водещ в неизвестна посока, но навярно именно натам бяха отведени бегълците.

В началото на композицията имаше яркооранжев лост. Край него личаха още следи от кръв — размазани ръждиви петна, явно отпреди няколко дни. Свих се на дъното на първата вагонетка и ругаейки полугласно, дръпнах лоста с две ръце. Определено започвах да намразвам влаковете.

С глухо трополене влакът се откъсна от мястото си и се плъзна по релсите през тунели, толкова тъмни, че не можех да видя нищо освен часовника си. Ник щеше да ме убие, когато се приберях.

Минутите минаваха, а мракът ме притискаше от всички страни, караше кръвта да нахлува в главата ми. Повтарях си отново и отново, че композицията няма как да отива в наказателната колония — бе твърде малка и бавна за целта, но от това пулсирането в ушите ми не отслабваше. Следях с очи часовника, моя единствен източник на светлина, притиснала китка до гърдите си.

След половин час влакът навлезе в осветен тунел, забави ход и спря. Запъхтяно се изкачих на перона, също толкова тесен и безличен като предишния. На тавана мъждееше самотна електрическа крушка. Пристъпвайки предпазливо, се заизкачвах по стръмна, права рампа. По пода се забелязваха още следи от кръв.

Пътешествието положително ме бе отвело на километри от Камдън, но имайки предвид размерите на Лондон, не бе изключено още да се намирам в централната кохорта. В края на рампата имаше метална стълба, а след нея — проход, толкова нисък, че трябваше да вляза превита на две. В дъното му най-сетне зърнах светлина. Топла, уютна светлина.

Наоколо имаше сънорами — петнайсетина на брой, сред които разпознах и тази на Айви — смътна, тиха, помръкнала. Бегълците трябваше да са тук, но заобиколени от пазачи. За да не скърцам с подметки, продължих напред на четири крака. Проходът завършваше с преграда от тънки, дървени ламели. Вътрешността на гардероб. През тях видях гърба на кресло, две ръце, сграбчили страничните облегалки, и глава с къса зелена прическа.

Агата.

Тя седеше неподвижно като истукана, а пред нея, в озарената от камина стая, имаше огромно легло с тежък балдахин, проблясващ в деликатни златни мотиви. То бе застлано с атлазена кувертюра, с разпръснати по нея възглавници с монограм. Върху полираното нощно шкафче бе поставена стъклена ваза с розови астри. Високи кресла с кадифена тапицерия, подредени върху ментовозелен килим, палисандрова масичка за кафе и огледало на въртяща се рамка допълваха обстановката.

С проскърцване се отвори врата и Агата рязко извърна глава. Аз се отдръпнах назад в сенките.

— Ето те най-сетне — изхриптя тя. — От доста време те чакам.

Изминаха секунди, преди някой да отговори.

— Мога ли да знам какво правиш тук, Агата?

Тембърът ми бе познат — плътен и алтов. Когато се осмелих да надзърна през ламелите, и последният помен за топлина се изпари от тялото ми.

Това беше Игуменката.

21Симбиоза

— Дойдох за плащането си. — Агата носеше върху устните си все същото лъскаво зелено червило. — Половината от сумата, обещана на теб.

— Не съм забравила за нашата уговорка. — Сянката на Игуменката премина през ламелите. Това явно бе нейният нощен клуб. — Предполагам, причината е по-скоро в затварянето на магазина ти. Разбираш защо трябваше да го сторим, нали?

— Изкарвах добри пари от него — отвърна със стържещ глас Агата. — А и входът на тунела е скрит зад две маскирани врати.

— Беше наложителна предпазна мярка, скъпа. Бледата бродница има неприятния навик да си вре носа на подобни места.

Нямаш представа колко си права, рекох си наум.

Игуменката захвърли връхната си дреха и остана по пола с висока талия и копринена блуза с жабо. После свали цилиндъра от главата си и косата й се спусна като водопад по гърба — черна, буйна и лъскава, завита на изящни букли по краищата. Озарена от огъня, тя се настани в креслото срещу Агата, точно в моето полезрение.

— Якобитката дойде ли на себе си?

— Да — отвърна Игуменката, пълнейки две чаши с розе. — Получихме нужната информация. Естествено, беше необходимо известно… увещаване.

— Така й се пада, задето ме напусна — изръмжа Агата. — Навремето я измъкнах от канавката, а тя ми се отплати, като хукна да служи на твоя господар.

— Уверявам те, че нямам господар — бе хладният отговор.

— Кажи ми тогава, Повелителке, защо той никога не се появява? Защо се крие, докато малките хора вършат мръсната му работа?

— Тези „малки хора“, Агата — повдигна чашата си Игуменката, — са лидерите на синдиката. Твоите лидери. Той и аз имаме многобройни приятели. А в идните дни ще се умножат още повече.

— Многобройни пионки по-скоро — изсмя се сухо събеседницата й. — Е, аз няма да съм сред тях. Може да съм изгубила гласа, но не и ума си. Щом твоето малко начинание носи достатъчно пари, за да се издокарваш така, не пречи да пуснеш малко и в моя джоб.

Тя протегна ръка. Игуменката отпи поредна глътка, без да снема очи от нея.

Лидери на синдиката. Начинание. Думите се запечатваха в паметта ми, а ушите ми бучаха от адреналин. Мръсна работа. Якобитката. Каквото и да се случваше тук, то бе по-дълбоко, отколкото си представях. Нова сънорама приближаваше стаята, изкачвайки се от долния етаж.

— Тези бегълци сериозно ме удариха по кесията. — Хриптенето на Агата се влошаваше все повече. — Храна. Облекло. Не забравяй, че се наложи да се отърва от двама от тях. Пищяха насън, бълнуваха за чудовища в гората. Разбити сънорами. Напълно безполезни. Нямаш представа колко трябваше да платя на местните бандити да ги очистят, докато другите четирима спяха.

Момчето и момичето, останалите двама оцелели. Яростта ме накара да се разтреперя. Бях напуснала един ад само за да се озова в друг.

— Ще те възмездим с излишък за всички неудобства, скъпа — усмихна се Игуменката. — Виж, парите ти вече пристигат.

— Чудесно. — Агата със стържене отмести креслото си и се обърна. — А, ето те и теб, момче. Крайно време беше…

Разнесе се пистолетен изстрел.

Звукът бе толкова неочакван и в такава близост до скривалището ми, че малко остана да изпищя и да се издам. Притиснах се към пода на гардероба, запушвайки устата си с юмрук. През ламелите все още виждах двете кресла, но в това на Агата нямаше никой. Тялото й се търкаляше на земята, празно като захвърлена ръкавица.

Нечий силует засенчи светлината.

— Тя говореше прекалено много — изрече плътен мъжки глас.

— А и вече изигра своята роля. — Бос крак подритна трупа. — Приготви ли нещата?

— Долу са.

— Добре. — Игуменката разтри врата си с пръсти. — Отнеси багажа ми в колата. Аз трябва… да се приготвя.

Мъжът мина досами скривалището ми, прекрачвайки тялото върху килима. Съдейки по расото с качулка, беше Монахът, нейната дясна ръка.

— Трябва ли ти литий?

— Не. — Господарката му притвори очи и гърдите й се повдигнаха. — Не ми е нужен литий. Симбиозата ни вече е много по-силна.

— Но тялото ти отслабва — възрази троснато мъжът. — Последният случай те изтощи напълно. Защо не си намерят някой друг с твоята дарба? Целият този риск, и за какво? Заради него?

— Много добре знаеш за какво. Защото те познават моето лице, не неговото. Защото аз допуснах грешката. — Пръстите й се сключиха около столчето на чашата. — Предния път трябваше да се справя с осем яки мъжаги, макар и пияни. Сега е само едно момиче. До довечера Заешката устна вече няма да представлява опасност. — Тя лисна остатъка от виното върху трупа на Агата. — Искам охраната около бутика да се удвои. Пиле да не може да прехвръкне оттам, докато не получим плащането си.

— Ще бъде изпълнено — каза Монахът след кратка пауза.

Стараех се да дишам колкото се може по-тихо.

— Ще ми трябва известно време, за да го… овладея. Почукай три пъти на вратата и чакай да ти отговоря, преди да влезеш.

Двамата напуснаха стаята и светлината отново нахлу между ламелите. Отдръпнах се в прохода, докато сънорамите им се отдалечат, после пропълзях на лакти напред и побутнах вратата на гардероба. Беше залостена. Натиснах с цялото си тегло, но ключалката държеше здраво. Блъснах още два-три пъти в отчаяние и зарових лице в шепите си.

Ако я разбиех, щяха да узнаят, че някой е идвал, и да преместят бегълците другаде. А те бяха наблизо, някъде в същата тази сграда.

Тя се канеше да премахне Заешката устна.

Съзнанието ми отказваше да възприеме временната Повелителка в подобна роля. Това нямаше смисъл… Та тя беше приятелка на Хектор. Симбиоза. Литий. Главата ми щеше да се пръсне. Мисли, Пейдж, мисли! Игуменката бе физически медиум. Симбиоза… изругах се наум, задето не бях довела Елайза. Тя щеше да разбере смисъла.

Мисли. Мозъкът ми бе на път да прегрее, ровейки из разпокъсаните улики и думи, мъчейки се да ги свърже в едно.

Трябваше час по-скоро да се добера до скривалището на Заешката устна, но как? Айви бе споменала, че двете са отрасли заедно, но къде? Самата Айви е била прибрана от Агата от канавките в Камдън. Значи е била изоставена или е бягала от нещо…

Момент. Пулсът ми запрепуска. Все пак имаше една връзка между тях, те бяха авгури — Заешката устна хематомант, а Айви — хиромант.

Къде бяха заточени повечето авгури след излизането на „За същината на неестествеността“? Къде ги пращаха, ако синдикатът ги заловеше на улицата? Къде се раждаха децата им?

Кажи ми къде се крие Айви Джейкъб.

Избърсах потта от лицето си, взирайки се в сумрака. Имаше само едно място, където двете можеха да са отрасли заедно, едно място, където тя можеше да се изолира от външния свят. Едно място, където да се скрие от хората, избили бандата й. Впуснах се обратно по тунела.

Заешката устна беше в Джейкъбс Айлънд.

Връщането по релсите този път ми отне около четвърт час — едно побутване на лоста превключи вагонетките на по-висока скорост — а след още десет минути трескав спринт през подземията се озовах отново в мазето на бутика. Щом изпълзях през прозорчето, загълтах свежия въздух така, сякаш бе прохладна вода. Но нямах време да спирам, дори за да си поема дъх. Втурнах се през пазара към Холи Стрийт, където се изпречих пред едно нелегално такси и го спрях, удряйки с длани по капака.

— Ей! — кресна шофьорът, показвайки се почервенял през прозореца.

— Бърмъндзи52 — вмъкнах се на задната седалка, плувнала в пот. — Моля те, трябва да стигна до Бърмъндзи. Бързо.

— Да те прегазя ли искаш, момиче?

Стиснах зъби, за да удържа духа си да не излети. От усилието от носа ми потече капка кръв.

— Ако имаш проблем — просъсках, — говори с Белия заклинател. Той ще ти плати за усърдието.

Това го накара да натисне газта. Извадих телефона и набрах номера на кабината в Севън Дайълс. След две позвънявания се чу познат глас.

— I-4.

— Елайза? — Слава богу, поне тя се бе отървала невредима. — Слушай, трябва да отида до едно място, но…

— Пейдж, успокой се и ми кажи какво, по дяволите, става. Няма те повече от час. Къде си?

— На път за II-6. — Отметнах влажната коса от лицето си. — Можеш ли да прескочиш до Бърмъндзи?

— Не съм сигурна. Знаеш, Джакс ни е наложил ограничения. Ще опитам, но сигурно ще трябва да изчакам, докато ме прати навън по задачи.

— Добре. — Гърлото ми се стегна. — Ще говорим, като се видим.

Отново трябваше да разчитам само на себе си. Затворих телефона и се улових за дръжката над вратата, докато таксито вземаше поредния рязък завой.

Джейкъбс Айлънд, плетеница от тесни улици в извивката на реката, бе най-окаяното гето на СциЛо. Дълго около километър и половина и отписано като безнадеждно още по времето на монархията. Джаксън го бе открил като момче и навярно веднага му се бе сторило подходящо за затвор на злите авгури, париите на зрящото общество. С изключение на хиромантите, чието изкуство за гледане на ръка не се смяташе за противно, те бяха доста непопулярна сбирщина. И нищо чудно, имайки предвид, че голяма част ползваха вътрешности за своите предсказания.

След появата на „За същината на неестествеността“ четирийсет и трима от тях бяха убити, а останалите — заточени тук. Нямах понятие какво се случва в гетото, но знаех, че на обитателите му е забранено да го напускат. Те раждаха дори децата си вътре — деца, на които не бе съдено да видят света отвъд този ъгъл на Бърмъндзи. Всеки, роден тук, приемаше фамилното име Джейкъб.

Затова и срещу името на Айви на информационните екрани нямаше фамилия. Тя изобщо не присъстваше в официалните преброявания на Сцион. Но ако двете със Заешката устна са били родени тук, как са успели да се измъкнат?

Ако бърках, нямаше да има време да поправя грешката си.

Скочих от колата, казах на шофьора да остави сметката в пощенската кутия на I-4 (трябваше да я опразня преди Джаксън) и поех нагоре по посока на източната порта на Джейкъбс Айлънд. Ботушите ми се пързаляха по калния склон, в края на който стоеше отегчен млад часови от синдиката, с пушка, опряна върху една щайга. Трийсет и шест могъщи духа обграждаха квартала, по един от всяка секция на цитаделата. Самата порта във високата телена ограда бе изработена от метални пръти. Върху нея висеше ръждива сционска табела.

Тип „Д“ по принцип означаваше стари жилищни сгради, смятани за опасни за обитаване. Знакът вероятно бе поставен още преди да решат, че кварталът не си струва да се благоустроява, и преди брошурата на Джаксън да прокуди злите авгури тук, извън полезрението на Сцион. Веднага щом ме видя, часовият призова свита от духове.

— Стой! Назад!

— Трябва да вляза вътре — отвърнах. — Веднага.

— Прочисти си ушите, момиче. Никой не влиза тук освен по нареждане на временната Повелителка.

— Аз не съм временната Повелителка — сопнах се ядно, пристъпвайки покрай него, — но съм Бледата бродница, наследница на Белия заклинател, чийто труд е причината за съществуването на този коптор. Кажи на Нечестивата дама и на Игуменката каквото щеш, но ме пусни да мина.

Той ме отблъсна назад толкова силно, че едва не паднах в калта.

— Аз не съм подчинен на Заклинателя. И по-добре не опитвай да се промъкнеш през някоя дупка в оградата. Духовете ще ти изпържат мозъка.

— Предполагам, че примерен страж като теб разполага с някакво средство, което да ги отблъсне. — Бръкнах в ботуша си и му подхвърлих плика с парите от наема на Чат. — Стигат ли, за да ме пуснеш и да си държиш устата затворена?

Часовият се поколеба, но дебелината на плика явно го убеди. Той свали от врата си платнена торбичка на златна верижка и ми я подаде.

— Да не забравиш да ми я върнеш.

Докато отключваше портата, аз стиснах дръжката на ножа. От торбичката, която бях окачила на шията си, се носеше лек аромат на салвия.

— Там, вътре, ще се оправяш сама — предупреди ме той. — Ако стане нещо, няма да влизам да те измъквам.

— Не — отвърнах. — Няма да влизаш.

С лек тласък на духа си го повалих в безсъзнание, оставяйки го да лежи в една локва. Не изпитах дори намек за главоболие. Взех плика с парите от ръката му и го прибрах обратно.

Необезпокоявана влязох в покрития с най-мрачна слава квартал на Лондон. Духовете се разделиха пред мен като завеси на сцена.

Портата водеше към тясна уличка. Между лопатките ми се стичаше пот, а бузите ми горяха.

Всички разкази на Джаксън за злите авгури изплуваха в съзнанието ми. Екстриспистите използваха животински вътрешности в своите занимания. Остеомантите горяха кости или боравеха с тях. Хематомантите обичаха кръв, дримимантите гадаеха на човешки сълзи, а окуломантите бяха обсебени от очите, независимо дали се намираха в жива глава или не. Джаксън бе уплашил Елайза до смърт с историята за Дефлоратора, кошмарния антропомант, спотайващ се из канализацията на тези места и причакващ млади момичета, за да ги одере и разчлени, преди да използва вътрешностите им за предсказване на следващата си жертва.

Легенди, помислих си, просто страховити градски легенди, предавани вечер от уста на уста…

Но не бяха ли някои легенди истина?

От запален наблизо варел се носеха кълба гъст дим, правейки въздуха мътен и сив. Вонята наоколо бе почти непоносима — на сяра, гнилоч и клоака, примесени с мирис на овъглено месо. В сравнение с това място Птичарникът бе същински рай. Боклукът беше струпан на камари пред къщите и преливаше през разбитите врати, а по улиците течаха вадички мръсна вода. Подметките ми жвакаха в мръсотията, примесена с белезникави рибешки кости и тела на умрели плъхове. Тишината се нарушаваше единствено от дрезгавия грак на гарван, кацнал върху близкия покрив.

Уличките се преплитаха под всевъзможни ъгли. На един от тях, само на две крачки от канавката, стърчеше стара помпа за вода. Недалеч от нея се отвори врата и от входа излезе жена, изпита и бледа като мъртвец. Замръзнах на място, мъчейки се да запаметя аурата й. За три години в синдиката никога не бях виждала подобен вид авгур. Тя заклати дръжката на помпата с мършавата си ръка, но усилията й бяха възнаградени само с тънка струйка черна тиня. Тогава жената безмълвно коленичи край една дълбока локва и загреба колкото можа с ведрото си. След като облиза мокрите си пръсти, закуца обратно по стълбите и се скри.

Сгради с порутени покриви се редяха от двете ми страни. От прозорците им нямаше и помен. Мръсната вода под краката ми бе обрамчена с бяла пяна, чийто мирис ме караше да прикривам носа си с ръкав. Не ме учудваше, че са искали да изравнят това място със земята още преди век.

В къщите се долавяха сънорами, но всички бяха тихи. Заешката устна трябваше да е някъде наоколо. Ако беше уплашена и напрегната, както предполагах, лесно щях да я засека. Червеното слънце вече залязваше, когато от поредната крива пресечка излязох на по-широка улица.

Остра болка прониза рамото ми.

Нададох нещо средно между писък и стон и машинално посегнах към източника на страданието. Пръстите ми напипаха закривен метал, впит дълбоко под кожата. В следващия момент усетих рязко дръпване, което ме повали в калта.

Към мен зашляпаха бързи стъпки. Изхвърлих духа си и отблъснах един от нападателите, но още шест чифта ръце вече ме сграбчваха, изправяйки ме на крака. Слаб, пъргав мъж излезе от най-близката сграда, държейки другия край на рибарска корда. Лицето му бе загоряло и покрито с лунички.

— Виж ти какво си хванахме — каза, поглаждайки забучения в колана му старинен пистолет. — Нарушителка. Впрочем ти ли направи това? — Той посочи към своя другар, който се поклащаше на колене, уловил главата си в длани.

Понечих да извадя револвера, но мъжът дръпна кордата с такава сила, че куката се откъсна от рамото ми заедно със солидно парче кожа. От раната бликна кръв и начаса пропи дрехите ми. Стиснах зъби, сдържайки напиращата ругатня. Това можеше да свърши зле, ако страстите се разпалеха.

— Най-добре да я отведем на кораба — подвикна един от другите. — Там имат въже.

Въже?

Главатарят размисли за момент, после кимна.

— Май си прав. Някой да я разоръжи.

Оръжията ми едно по едно бяха намерени и отнети, след което безцеремонно ме повлякоха нанякъде.

След около минута минахме под простор е окачено пране и излязохме на главната улица. Тук се озовах притисната към дъсчения стобор на някаква постройка, приличаща на пивница от предсционските времена. Над прага й висеше удивително красива на фона на обстановката табела с надпис „ЗАСЕДНАЛИЯТ КОРАБ“, изписан със сребристи букви.

— Какво ми водите? — попита застаналият под нея мъж, дебел и плешив като яйце, бършейки ръце в ризата си. Бледото му, сякаш полупрозрачно лице ми напомни за жабешки хайвер. — Къде я хванахте, момчета?

Направи ми впечатление, че акцентът му бе доста сходен с моя. Положително беше от южната част на Ирландия.

— Намерихме я да се мотае край водната помпа. — Главатарят ме блъсна на земята. — Виж само тази аура.

Кръвта от рамото ми потече по-силно и аз притиснах раната с ръка. Не изглеждаше дълбока, но караше очите ми да сълзят от болка. Плешивият слезе по изгнилите стъпала и коленичи пред мен.

— Не ми изглеждаш местна, момиче.

Споменаването на името на Белия заклинател обичайно ме измъкваше от подобни ситуации, но в случая щеше да означава смъртна присъда.

— Не съм — казах. — Търся някого.

— Явно не работиш за Повелителката, инак нямаше да се промъкваш като хлебарка. Часовият знае ли, че си тук, или проникна през оградата?

— Знае, той ме пусна.

— Да поискаме откуп — подхвърли някой сред одобрителните възгласи на останалите. — Събранието може да плати скъпо за нея.

— Коя е тази? — попита слаб, тънък глас. Млада жена в престилка бе излязла от пивницата с кофа помия в ръка.

— Прибирай се вътре, Ройшин — изръмжа плешивият.

При вида на лицето й ме побиха тръпки. То бе прорязано от характерен белег, от челюстта чак до слепоочието. През последните години на Ирландските бунтове сционската армия бе използвала експериментален нервнопаралитичен газ, за да разпръсва тълпите от бунтовници, с ужасяващи последици. Така и не научих истинското му име, но ирландците го наричаха lamh ghorm, или „синята ръка“, заради индиговите изгаряния с формата на пръсти, които оставяше по кожата на оцелелите.

По околните прозорци сега се появиха още лица — трескави очи, надзъртащи през мръсните изпочупени стъкла. Със скърцане се отваряха врати и кепенци. През локвите шляпаха нозе. Гърлото ми се стегна, докато ги наблюдавах как се измъкват от своите съборетини и бавно, стъпка по стъпка, ме заобикалят. Преди да се усетя, бях обкръжена от повече от трийсет зли авгури.

Дрехите им бяха парцаливи и покрити с дебел слой мръсотия. Повечето ходеха боси или бяха привързали късове картон към стъпалата си. По-младите ме гледаха сякаш бях нещо странно и лъскаво, извадено от реката, докато старите изчакваха предпазливо пред домовете си. В паметта ми изведнъж изникна Птичарникът с неговите обитатели, гушещи се в мизерните си бараки. Отново видях Лис Риймор зад завесата, която й служеше за врата, бранеща няколкото вехти предмета, които бяха единственото й притежание на света.

Ирландецът похлопа с юмрук по вратата на пивницата. Десетина секунди изминаха в благоговейно мълчание, след което отвътре се показа жена на средна възраст, бършеща ръцете си в парцал. Тя имаше тъмни иберийски очи и матова кожа, а гъстата й черна коса бе небрежно сплетена отзад на гърба.

— Какво става? — попита, при което мъжът кимна към мен.

— Имаме си нарушителка.

— Нима? — Тя скръсти ръце и ме изгледа от глава до пети. — Е, щом й е стигнал умът да се вмъкне тук, да видим сега как ще излезе обратно.

Жената беше от Дъблин — силният й акцент го издаваше без капка съмнение.

— Ти ли си водачката тук? — подвикнах, мъчейки се да звуча невъзмутимо.

— Това е семейство, не някоя от вашите банди — отвърна тя. — Аз съм Уин Джейкъб, местната лечителка. А ти коя си?

— Приятелка на Айви — казах, надявайки се до болка, че не съм сгрешила, че името ще се окаже познато на някого. — Дойдох да потърся едно момиче, което е отрасло при вас. В синдиката е известна като Заешката устна.

— Тя говори за моята Челси — викна една старица от друга къща. — Кажете й да ни остави на мира! Нима Нечестивата дама вече не ни отне достатъчно?

— Млъквай и върви да си вършиш работата — сряза я Уин и погледна обратно към мен. — Да, ние познавахме добре Айви и Челси, преди да ни напуснат. Аз самата отгледах Айви от бебе. Кажи ми грози ли я някаква опасност?

— Какво означаваше това, че Нечестивата дама ви е отнела достатъчно? — попитах вместо отговор.

— Не й казвай нищо — изплю се друг авгур. — Ако не носи името Джейкъб, значи не е една от нас.

— Чакай малко. — Ройшин измъкна отнякъде опърпан вестник, толкова влажен и смачкан, че буквите едва личаха. Тя разгъна първата страница и се вторачи в мен. — Ти си онази, която Сцион издирва. — Собственото ми лице ме гледаше от листа — разкривено, но напълно разпознаваемо. Авгурите се умълчаха, местейки очи между снимката и мен, сравнявайки чертите.

Някакъв мъж с почернели зъби и лъскав месест нос ме улови за ръкава и ме обърна към себе си.

— Косата й е различна — заяви, — но инак си е същата. Да, Ройшин, мисля, че имаш право.

— Можем да я продадем! — възкликна една жена. — Сцион ще даде цяло състояние за нея. Тя е от свръхестествените!

Тъмнокосата ирландка не казваше нищо. Духът ми напираше да разкъса оковите си, но тези хора щяха да ме убият, ако наранях някого. От усилието да го потисна пред очите ми заплуваха искри.

— Челси каза, че ще дойдат за нея. — Ройшин бе пребледняла от ужас. — Моля ви, не й причинявайте зло. Нали уж щяхте да я пазите!

От носа на най-близкия авгур прокапа кръв.

— Аз не съм й причинявала зло и не смятам да го правя. — Дланите ми лепнеха от пот. — А ти кога пострада от „синята ръка“?

Тя ме изгледа сепнато и вдигна ръка към бузата си.

— Отдавна. Бях на десет.

— В Дъблин?

— В Брей. — Погромът в Брей бе един от най-съкрушителните около потушаването на Ирландските бунтове. Тя погледна крадешком Уин, после пак се обърна към мен с любопитство в очите. — Да не би и ти да си от нашия край?

— Eire go brack53. — Родният език се изтърколи с лекота от езика ми.

Тогава Уин най-сетне наруши мълчанието си.

— Вие двамата, пуснете я — нареди на авгурите, които още ме държаха. — Върн, ти я отведи на Сейвъри Док54. И по-бързо, преди часовият да е тръгнал да я търси.

— Нима ще я пуснеш да види Челси? — възнегодува жената вдясно от мен.

— Само за кратко, и то в присъствието на Върн. Тя навярно е тук, защото някой от Неестественото събрание я е пратил. Няма смисъл да си навличаме гнева на синдиката, инак току-виж изгорили това място заедно с нас.

— Искам си оръжията обратно — казах.

— Ще ги получиш, когато си тръгнеш оттук.

Под свъсените погледи на тълпата плешивият ме улови за ръка и ме поведе.

— Точно така, Върн, разкарай тоя боклук — провикна се някакъв старец. — Не ни трябват синдикални отрепки!

Върн крачеше бързо, без да поглежда към мен. Вонята на сметище постепенно се разсея, заменена от мириса на застояла вода и серни изпарения. Подминахме мъж, приклекнал в една порутена барака, който ни изгледа с възпалени очи. Дрипите му бяха толкова мръсни, че се сливаха в един цвят. По върховете на пръстите му лъщеше прясна кръв. Щом свихме зад следващия ъгъл, освободих ръката си.

— Няма да си тръгна, докато не видя Заешката устна.

— Отиваме на брега на Темза, при Сейвъри Док — отвърна грубо той. — Тя е там, но няма да те оставя сама с нея. Предполагам познаваш предишната й посетителка?

— Извърнах се рязко.

— Коя посетителка? Кога?

— Не знам коя е, защото носеше маска. Каза, че трябвало да я инструктира, за да е подготвена за турнира. Не бяхме имали официална визита от последния път, когато Нечестивата дама благоволи да ни навести и да вземе…

Аз вече се носех надолу към брега.

— Чакай! — затрополи тежко Върн подир мен. — Дори не знаеш къде отиваш!

— Преди колко време? — викнах през рамо.

— Няма и четвърт час.

Тя вече беше там. Игуменката. Търчах по улиците като обезумяла, шмугвах се под простори с мърляво пране и прескачах порутени огради. Скоро видях думите СЕЙВЪРИ ДОК, изписани върху опушена тухлена стена. Тук бордеят граничеше със заблатен пристан, където няколко прогнили рибарски лодки се поклащаха върху зеленикавата вода. Образът от сънорамата на Заешката устна.

Група бродяги сновяха в плитчините, ровейки из мокрите найлонови торбички. Щом ме видяха, се пръснаха като ято подплашени птици.

— Ей, ти — викнах подир един от тях. — В коя къща е Заешката устна?

Той посочи към вехта постройка на няколко етажа. Вратата и бе боядисана с олющена синя боя. Не си направих труда да чукам, пантите и без това едва се крепяха.

Нови миризми изпълниха ноздрите ми. В стълбището нагазих до глезените във вода, из която плаваха празни бутилки и речни отпадъци. Приливът явно често стигаше дотук. Изгнилите дъски се огъваха меко под тежестта ми.

— Заешка устна! — викнах, поемайки нагоре по паянтовото дървено стълбище. — Заешка устна!

Тишина.

Гърбът ми се напрегна. В сградата имаше сънорама, слаба и едва потрепваща. Извадих сгъваемия нож от ботуша си и го отворих. При следващата крачка нозете ми пропаднаха и аз увиснах над дълбоко, вонящо мазе. Останалата част от стълбището с трясък се срина зад мен.

Със стиснати зъби изпълзях от зейналата дупка и продължих напред. Някъде отгоре по лицето ми капеше вода, а рамото ми гореше там, където куката го бе разкъсала. На последната площадка се озърнах, държейки духа си в готовност на ръба на съзнанието. Тази къща буквално се разпадаше. Само една погрешна стъпка можеше да събори целия етаж. Далеч под мен се разнесоха ругатните на Върн.

— Стой там — викнах му. — Аз ще я намеря.

— Не прави нищо — отвърна той. — Отпред има друго стълбище, ще заобиколя оттам.

После изтича обратно на улицата, а аз запристъпвах полека, опирайки се с ръце в стените.

В края на коридора имаше открехната врата, зад която се долавяше сънорамата. Бутнах я и влязох в сумрачна стая със затворени гнили кепенци. Върху вехт скрин горяха две високи червени свещи. А на пода, просната по гръб и обляна в кръв, лежеше Заешката устна.

Коленичих до нея — до законната Повелителка на Лондон — и обгърнах главата й с ръце. Кръвта бе пропила дрехите й, но тя още дишаше. Върху бузите и клепачите й бяха издълбани същите акуратни клиновидни разрези, както и при останалите членове от нейната банда. Дясната й ръка, прилепена до бедрото, стискаше червена копринена кърпичка.

— Б-броднице — промълвиха устните й едва. — Т-тя току-що си тръгна. Можеш… да я настигнеш…

През мускулите ми премина първичен импулс да го сторя. Бегло усещах чуждата сънорама, отдалечаваща се бързо покрай брега, но логиката ми диктуваше, че в момента има по-важни неща. Като например обезобразеното, уплашено лице под мен, мокро от кръв и сълзи.

— Няма нужда — казах тихо. — Знам коя е.

Кожата на Заешката устна вече изстиваше, сякаш поддала се на полъха на смъртта. Едната й ръка помръдна и улови моята. Духът й се мяташе в сънорамата, изпращайки болезнени, объркани сигнали. Целият й корем бе плувнал в кръв. Тя още носеше същите дрехи, както в нощта на пазара — нощта, в която бе умрял Хектор.

По коридора закънтяха стъпки, толкова тежки, че подът се разклати. Върн влетя в стаята.

— Челси!

Юмруците му сграбчиха рамката на вратата, чертите му бяха разкривени от ярост. Заешката устна отмести очи към него, без да пуска ръката ми.

— Не беше тя — промълви и Върн притихна пребледнял. — Броднице, те… те убиха Хектор. Кажи на Айви, че не съм… искала да я хванат. Вярвах му. Тя беше… всичко. Трябва… да се справи…

По бузата й се търкулна сълза, образувайки вадичка в кръвта.

— Защо убиха Хектор? — попитах колкото можех по-спокойно. — Какво знаеше той?

— За… Парцалените кукли… — Тя стисна пръстите ми толкова силно, че ми се стори, че ще ги счупи. — Стана твърде алчен. Аз му казвах, казвах му.

Сълзите задавиха гласа й. Тя беше също като мен. В същото положение, на същата възраст, в същата странна каша. И умираше безпомощно пред очите ми, точно както Лис в колонията.

— Извършила съм толкова лоши неща.

— Не се тревожи — погладих косите й. — Независимо какво сме извършили, етерът заличава всичко. Кажи ми за тях. Кажи ми как да ги спра, Челси.

— Парцалените кукли… ни продават. Заедно с Игуменката… на сивия пазар. Продават ни на… — Гърдите й за сетен път се повдигнаха с хриптене. — Татуировката. Видях я веднъж. На ръката й…

Етерът потрепери и сребърната й нишка се скъса с лек пукот. Духът се освободи от смъртното й тяло, което натежа в ръцете ми.

Върн приклекна до нас и я улови за китката, проверявайки пулса й. Аз продължавах да коленича сред локвата кръв, твърде шокирана от наученото през последния час, за да мисля ясно.

— Навярно си мислиш, че тя заслужава това. Че всички го заслужаваме.

— Моля? — изрекох прегракнало.

— Какво пишеше в книгата му? „Долни практики“? „Груби и примитивни“? И най-хубавото: „Би трябвало досега да са изтребени по естествен път“. — Върн говореше през стиснати зъби, със сълзи в очите. — Защо ни мразите толкова много?

Не се сещах за нито една причина.

— Наистина ли според теб тук живеят убийци, момиче? — изръмжа той. — Вярваш ли в басните на Заклинателя? Смяташ ли, че е прав да бълва небивалици и да категоризира хората? — Пръстите му погладиха безжизнената ръка на Заешката устна. — Това ще бъде краят ни. Ако синдикатът научи, че е била убита тук.

— Заклинателят няма да разбере.

— О, той надушва всичко.

Вратата се отвори рязко. В стаята влезе Уин и застина на прага.

— Нима не им стига вече? — промълви тихо.

— Тя беше от тук — избърсах с ръкав потта от лицето си. — Най-добре вие да я погребете.

— Така и ще сторим. — Върн измъкна кърпичката от юмрука на Заешката устна и покри с нея окървавеното й лице. — Не че разполагаме с друго гробище освен сметището или реката. А сега се махай.

Тонът му ме жегна, но не го показах. Изправих се и бавно обърнах гръб на сцената, позволявайки на шестото чувство да ме обземе изцяло. Етерът бе изпълнен с тих звън.

— Челси Нийвс — Уин направи знака. — Оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Духът й се изпари от стаята, устремявайки се към мрачните външни предели. Върн закри лицето си с длан. Погледнах тялото на Заешката устна за последен път — докато всяка подробност се запечата като клеймо в съзнанието ми, а после излязох в коридора и се прислоних до стената, заровила пръсти в косите си, треперейки от неконтролируем гняв.

Айви бе единствената, която можеше да знае причината за случилото се, а тя бе още в плен на Игуменката. Каквото и да кажех, щеше да прозвучи нелепо, включително и съболезнованията. Приживе Заешката устна бе брутална гангстерка, но не бях ли и аз такава? Не използвах ли юмруците и дарбата си, за да служа на Джаксън? Не му ли се подчинявах, без да задавам въпроси? Тя трябва да ме е възприемала по същия начин, както аз възприемах нея.

Вратата зад мен се отвори. Уин излезе от стаята, бършейки с кърпа кръвта от ръцете си. Не изглеждаше гневна, само уморена.

— Тя не беше лошо момиче. — Гласът й звучеше прегракнало, но очите й бяха сухи като пепел. — Така и не взе нашата фамилия, защото всъщност не беше родена тук. А после синдикатът я открадна от майка й, когато беше още дете. — Уин замлъкна за секунда. — Значи си била свидетел на Ирландските бунтове?

Аз кимнах.

— Братовчед ми беше убит по време на Нахлуването.

— По онова време аз бях библиотекарка на колежа „Тринити“. — Тя разкопча яката си. В долната част на шията й имаше белег от куршум, като отпечатък от пръст в мека глина. — Как се казваше братовчед ти?

— Фин Маккарти.

От нея се изтръгна кратък смях.

— О, добре помня Фин Маккарти, размирника. Влизаше в библиотеката единствено за да прави пакости и лудории. Предполагам… че са го откарали в Карикфъргъс55 заедно с останалите?

— Да. — Искаше ми се да я питам за Фин — как го е запомнила, какви лудории е вършил, — но сега не беше времето и мястото. — Видя ли убиеца на Челси?

— Само отдалеч. Носеше дълго палто, цилиндър и нещо като маска. Когато попитах часовия, той ми каза само, че въпросната личност била тук по нареждане на временната Повелителка и че е най-добре да си държа езика зад зъбите, ако не искам да го загубя.

Стиснах юмруци.

— Заешката… Челси спомена ли защо е тук? И дали е видяла нещо в Дяволския акър?

— Дойде малко след погребението на Хектор, но не пожела да разговаря с никого. Заключи се право в тази къща и никакви увещания не можеха да я изкарат навън. Кажи ми Айви добре ли е?

— Има неприятности — отвърнах. — Виж, Уин, знам, че нямаш никаква причина да ми помагаш…

— Но ти би искала помощта ми?

— Да. Ако Игуменката спечели турнира, ще получи върховна власт над синдиката. Но ако има друг победител, той може да нареди разследване на убийствата на Хектор и Челси.

— Тоест очакваш ние да дадем показания. Но Неестественото събрание никога няма да приеме свидетелства от нашите уста. Най-малкото Белият заклинател няма да го допусне.

— Правилата могат да се променят, ако има нов Повелител. Или Повелителка.

— Е, ако това стане, може би всички правила ще се променят. Може би злите авгури от Джейкъбс Айлънд вече няма да са затворници в това малко кътче на Бърмъндзи. И ако това стане, Бледа броднице, те охотно биха помогнали на всеки, който снеме от тях клеймото на Белия заклинател. — Тя свали дългото си палто и ми го подаде. — Облечи това. Дрехите ти не са за гледане.

Ботушите и панталоните ми бяха омазани с кал до коленете, да не говорим за кръвта, покрила ръцете и гърдите ми.

— И аз имам нещо за теб. — Свалих златната верижка от врата си и след като отсипах щипка салвия в дланта си, й я подадох. — Турнирът ще се състои на първи ноември в полунощ. Това ще ви помогне да минете покрай духовете, които охраняват Джейкъбс Айлънд.

— А, амулетът на часовия. — Тя помачка торбичката между пръстите си. — Количеството ще стигне само колкото за един или двама души.

— Повече не ми и трябват.

— Е, в такъв случай благодаря за поканата. — С бегла усмивка Уин ми върна револвера и ловджийския нож, след което ме улови за лакътя и ме побутна към стълбите. — Надявам се скоро да се видим пак, Пейдж Махони. А сега побързай. Тук не обичаме външни хора на погребенията си. И, моля те, опитай да помогнеш на Айви, където и да се намира тя.

22Сивият пазар

Кръвта на синдиката бе отровена. Макар и изречени в предсмъртни мъки, думите на Заешката устна прозвучаха достатъчно ясно.

Трудно ми беше да възприема наученото за Игуменката. Тя бе избълвала толкова глупости за приятелството си с Хектор, а и до провеждането на турнира разполагаше с повече власт от всеки зрящ в Лондон.

Беше ясно като бял ден, че тя е избила бандата от Дяволския акър, а ако Заешката устна бе права, то и кожата й бе белязана с татуировката на Парцалените кукли. Тя никога не я показваше, но не бе изключено някога, преди да оглави собствена секция, да е била една от тях. Хрумна ми, че е вероятно тъкмо тя да е първото безименно протеже на Вехтошаря, за която Джаксън бе споменал, а напускането й да е предизвикало непримиримата вражда помежду им.

Но, от друга страна, татуировката можеше бързо и евтино да се премахне във всяко специализирано студио. Нямаше никаква причина да я държи, ако не я искаше.

Ръка без жива плът, с пръсти, насочени към небето. Китката е обгърната в червена коприна като от окови.

Какво бе посланието? Че алените копринени кърпички са знак от Вехтошаря?

Дали тази улика нямаше да доведе до собствената му гибел?

Притиснах пръсти към слепоочията си, мъчейки се да сглобя мозайката. Вехтошарят навярно бе поръчал смъртта на Хектор и Заешката устна с цел да предизвика турнира. По някакъв начин бе привлякъл Игуменката на своя страна, дотолкова, че тя бе склонна да убива заради него, да стане негова маша. Взаимната им омраза бе само за пред хората — димна завеса, маскираща действителния им съюз.

Този мотив щеше да има логика, ако самият Вехтошар искаше да стане Повелител. За целта трябваше да премахне от пътя си както Хектор, така и неговата наследница. Но защо тогава нито Вехтошарят, нито Игуменката възнамеряваха да се бият в Кръга от рози? Техните имена не се споменаваха в списъка от кандидати. Какъв бе смисълът да създават вакуум, ако нямаше да се възползват от него?

Именно тук теорията ми се разпадаше. Трябваше да говоря с Айви. Тя можеше да е единственият жив човек, притежаващ отговора, последното късче от пъзела. Съжалих, задето не я бях задържала онази сутрин на терасата на бара, когато призна, че познава Заешката устна. Сега тя бе заключена в неведома сграда, в края на охраняван тунел. Нямаше как да се добера неусетно до нея. Можех да нападна мястото с помощта на Рантените, но докато се справим със стражите и стигнем дотам, Игуменката щеше да узнае и да премести бегълците другаде. Или просто да ги убие.

Валеше като из ведро, а аз стоях вдървена на тротоара и чаках някое нелегално такси, увита в дългото палто на Уин. След няколко минути една черна кола спря със скърцане пред мен и отвътре изскочи Ник, заслонявайки очите си с ръка от дъжда.

— Пейдж!

Той задържа задната врата и аз, трепереща и прогизнала, се отпуснах на седалката.

— Разтревожихме се до смърт, когато Елайза каза, че си в Бърмъндзи. — Притиснах се в него, а той обгърна раменете ми с ръка. — Чие е това палто? Цял час обикаляме да те търсим. Къде беше?

— В Джейкъбс Айлънд.

— Защо? — сепна се той.

Нямаше как да му кажа. Зийк ми хвърли притеснен поглед от шофьорската седалка, преди да запали двигателя. Елайза седеше до него с увита в целофан картина в скута. Косата й бе навита на изящни букли, а устните — лъщящи от червило. Тя се пресегна между седалките и ме докосна по рамото.

— Трябва да прескочим до „Олд Спитълфийлдс“ — прошепна. — Джакс иска да наемем сергия там. Може ли разговорът да почака?

— Стига да не е твърде дълго.

— Няма да се бавим. Огнена Мария е разбрано момиче.

Зийк включи раздрънканото радио и го настрои на музикален канал. После подкара към централната кохорта, оставяйки зад гърба ни Джейкъбс Айлънд и секция II-6.

В този ден не можех да сторя нищо повече за Айви и останалите. Измъкването й от онова място, където и да се намираше то, се нуждаеше от внимателна подготовка. Опрях чело в прозореца, наблюдавайки прелитащите отвън улични лампи.

На един ъгъл бяха паркирани коли на нощни Жандарми. Зийк заключи вратите. Те, изглежда, разпитваха минувачите. Един бе насочил пистолет в лицето на незрящ мъж, докато придружителят му със сълзи на очи се мъчеше да отблъсне ръката му встрани. Обърнах се да погледна през задното стъкло. Видях как се размахаха палки и двамата мъже се търколиха на земята, прикрили главите си с ръце.

Зийк паркира и всички заедно влязохме в покрития пазар. „Олд Спитълфийлдс“ бе далеч по-светъл от Ковънт Гардън със своята конструкция от метал и стъкло. Повечето търговци бяха незрящи. Те продаваха евтини дрехи, обувки и украшения, както и някои по-луксозни дрънкулки за богатите.

Щандът, на който Огнена Мария пласираше своята нума, скрита в порцеланови фигурки и шишенца с подправки, се намираше в центъра на целия този лабиринт. Запроправяхме си път през навалицата, търсейки с поглед главатарката на местната секция. Зийк се спря пред малка сергия с изложени сувенири от свободния свят.

— Ще ви настигна след малко — каза на Ник и той кимна. Продължих с него и Елайза, чието лице бе добило изнурен вид под ярката светлина.

— Ти познаваш Огнена Мария, нали, Пейдж? — попита ме тя.

— Доста добре.

— Нали тъкмо тя искаше да я привлече в бандата си — подсмихна се Ник. — По лична карта адресът на нашата бродница е в I-5, тъй че формално тя е тукашна жителка. Тогава Мария и Джаксън едва не се хванаха за гушите.

Местата, продаващи забранени стоки, се познаваха лесно. Бяха разположени в най-тъмните ъгълчета, близо до изходите, а собствениците им шареха неспокойно с очи. Леко изостанах, едва забелязвайки шарената бъркотия около себе си.

Сивият пазар.

Тръснах глава и продължих напред. Докато настигна Елайза и Ник, те вече оживено обсъждаха картината с Огнена Мария.

— … изключителна работа с четката — казваше тя. — А цветовата палитра е подбрана умело и с размах. Трябва да си постигнала истинска симбиоза със своята муза, за да твориш така, Елайза. Не ти ли се отразява понякога на нервите?

Симбиоза. Напоследък често чувах тази дума.

— Случва се, ако духът е раздразнен, но се справям — отвърна Елайза.

— Възхитително. Мисля, че ще мога да намеря място за… — Тук тя ме забеляза и се обърна към мен. — А, Бледа броднице. Тъкмо се канех да предложа на I-4 една сергия на „Олд Спитълфийлдс“. Какво ще кажеш?

— Няма да съжаляваш — насилих се да се усмихна. — Дори аз самата бих продавала заедно с Елайза, ако нямаш нищо против да пуснеш една бегълка на своя територия.

— Напротив, за мен ще е чест. — Тя се ръкува с трима ни поред. — Оглеждайте се за Жандарми на връщане. Понякога минават оттук на път за участъка.

— Благодаря ти, Мария. — Ник нахлупи козирката на шапката си. — Лека нощ.

Той улови Елайза под ръка и двамата се упътиха към изхода, но аз останах.

— Мария — казах, след като я изчаках да скрие картината под тезгяха, — дали успя да научиш нещо за онези червени кърпички, оставени край телата на бандата на Хектор?

— Да, поразпитах наоколо. Определено са купени от тук — жената, която ги изработва, им поставя специален знак. Но продава толкова много, че няма как да помни всички купувачи за месеца. — Тя въздъхна. — Предполагам, че никога няма да узнаем кой е бил.

Озърнах се през рамо, после извадих кърпичката от ботуша си и й я подадох.

— Тази случайно да е една от тях?

Тя я огледа и прокара палец по малкото избродирано кръстче в единия ъгъл.

— Да. — Гласът й бе приглушен. — Откъде я взе, Бледа броднице?

— От две Парцалени кукли, които се опитаха да ме убият в I-4.

— Да те убият? — Аз кимнах, а Мария сви устни и ми подаде аленото парче плат обратно. — Най-добре я изгори. Никога не съм виждала Вехтошаря, но знам, че не е добре да имаш вземане-даване с него. Споменавала ли си нещо пред Неестественото събрание?

— Не. — Натъпках кърпичката обратно в ботуша си. — Аз… нямам особено доверие на Игуменката.

— Нито пък аз. — Тя се приведе към мен през сергията, въртейки сребърния пръстен върху палеца си. — Помниш ли, когато след търга искаше да говори с мен? Съгласих се и същата вечер се срещнахме на неутрално място в I-2. Тя искаше поне петима от моите зрящи, но не за нощни пеперудки. Каза, че ще ми плати щедро, ако й позволя да ползва техните способности през свободното им време.

Гърдите ми се свиха.

— И ти позволи ли й?

— Не. Това е против правилата на синдиката. Затварям си очите, ако подчинените ми заработват нещо настрана, но официално никога не съм го разрешавала. — Тя изправи гръб. — Някои от нас все още имат принципи.

— Виждам, че не си се включила в турнира. Не те ли влече да станеш Повелителка?

— Къде този кураж, скъпа. Дори съм учудена, че има цели двайсет и пет участници.

— Защо?

— Не казвам, че Хектор заслужаваше да бъде заклан в собствената си гостна, но той увреди организацията така, както никой досега не беше успявал. А и не завиждам на онзи, който ще поеме юздите, след като Сцион въведе Сензорния щит. Тогава всички секции ще се изпълнят с клошари, просяци и Жандарми. Кой би желал да е капитан на потъващ кораб?

— Значи имаме нужда от човек, който няма да го остави да потъне.

Тя се засмя.

— Като например? Посочи ми един главатар на секция, способен да извърши този подвиг.

— Не мога. — Събрах решимост и добавих: — Понякога ми се ще сама да се включа в турнира, но разбирам, че не можеш да участваш срещу собствения си бос.

Дори намеквайки й за това, поемах огромен риск. Знаех, че е свястна жена и не питае особена любов към Джаксън, но нищо не гарантираше, че няма да сподели чутото с него. И все пак исках да видя реакцията й. Да проверя как един от лидерите на синдиката ще погледне на идеята да се конкурирам в борбата за престола.

Огнена Мария не реагира по начина, по който очаквах, макар и да ме погледна странно.

— Всъщност лично аз не съм чувала да има такова правило — каза. — А съм начело на своята секция вече цяло десетилетие.

— Но на хората няма да им хареса.

— Ако трябва да съм честна, Бледа броднице, не смятам, че някой ще го е грижа. Най-близките помощници на някои босове са далеч по-кадърни от тях. Виж например Джак Хикатрифт и Лебедовия рицар. И двамата са умни, организирани и що-годе почтени зрящи, а с какво се занимават? Оправят кашите на своите мързеливи, продажни водачи, докопали се до позициите си посредством жестокост и коварство. Който и от тях да бе кандидатствал за Повелител, щях да го подкрепя с две ръце.

Повдигнах вежди.

— Смяташ ли, че и останалото Събрание е на същото мнение?

— О, не. Повечето биха те обявили за неблагодарна изменница, но само защото ги е страх от теб. — Тя постави ръка върху моята. — Ще бъде чудесно, ако тази година спечели някой малко по-компетентен.

— Да се надяваме — казах.

— Надеждата е на привършване в цитаделата напоследък. — Усмивката й изчезна и тя щракна с пръсти на помощницата си. — Хайде, побързай, момиче. Не ти плащам, за да красиш сергията.

Оставих ги и се върнах при колата, чиито фарове пронизваха леещия се дъжд. Елайза седеше отзад и аз се настаних до нея.

— Сега ще ни обясниш ли защо се забави толкова? — попита тя.

— Да поговорим някъде на спокойствие — обърна се Зийк. — Мария каза, че тук гъмжи от Жандарми. Какво ще кажете за Примроуз Хил56?

Всички погледнахме към Ник. Очите му бяха обрамчени от тъмни сенки.

— Много ще се забавим, пътят дотам е половин час — поклати глава той. — Не може ли да го обсъдим в квартирата, Пейдж?

— Може би не е добра идея Джакс да научава. При това излязох без негово разрешение.

Докато колата напредваше по улиците, аз тънех в мрачни размишления. Ами ако Мария все пак ме издадеше на Джаксън? По-безопасно щеше да е, ако отседнех някъде другаде до турнира, но това само щеше да го вбеси допълнително. Не беше изключено дори да ме спре от участие.

Примроуз Хил се простираше между I-4 и II-4 — зелен остров с полегати склонове, засаден от Сцион с дъбови дървета и хиляди иглики в памет на Инквизитор Мейфийлд, който, освен да беси, гори и обезглавява предатели, обичал също и да градинарства. Сега обаче, с наближаването на ноември, от цветята нямаше и следа. Паркирахме колата на улицата и всички вкупом се изкачихме до върха на хълма, далеч от уличните лампи и любопитните уши. Над нас, през пролуките между листата, се виждаше само необятното черно небе.

Лордът също бе някъде навън, спотайващ се в мрака. Фокусирах се върху златната нишка и му изпратих образа на звездите. Той можеше да ме открие тази вечер, стига да знаеше къде да търси. Но преди това трябваше да съобщя новините си.

— Е, слушаме те — каза Ник, когато четиримата застанахме в кръг под едно голямо дърво.

— Игуменката е убила Хектор и бандата му — промълвих тихо. — А преди малко уби и Заешката устна.

Никой не проговори, те само ме гледаха втрещени. Разказах им накратко какво се бе случило след раздялата ни с Елайза — как бях намерила старата пощенска железница, бях видяла Агата да умира в непознатата сграда, а после едва бях стигнала до Заешката устна тъкмо навреме, за да чуя предсмъртните й слова.

— Татуировка… — повтори Елайза. — Дали е имала предвид знака на Парцалените кукли? Ръката на скелета?

— А какво друго според теб?

— Да, вярно. Всеки от тях я получава при постъпването си. Слагат им я ето тук — тя се потупа под дясното рамо. — А ако напуснат бандата, лично Вехтошарят я изгаря от кожата им. Нямат право да посещават студиа за татуировки.

— Тоест, щом я носи, значи още работи за него? — повдигна вежди Зийк. — За човека, когото постоянно повтаря, че мрази?

— Не виждам друго обяснение — отвърнах. — След като застреля Агата, Монахът й предложи литий. Тя каза, че нямала нужда от него, защото симбиозата й била силна. — Погледнах към Елайза. — Какво означава тази дума?

— Симбиоза? — смръщи чело тя. — Това е взаимоотношението между медиума и духа, който го е обладал. Колкото по-силна е, толкова по-добре работите заедно. Аз например рисувам лесно Рашел Рюйш, защото я познавам от години, но свикването с нови музи изисква време. При първите няколко обладавания обикновено ми прилошава, докато не настъпи симбиоза. Тогава постигаме един вид… разбирателство.

Лицето на Ник бе напрегнато.

— Игуменката е физически медиум. Дали е могла да използва дух, за да убие Хектор?

— Възможно е да е била обладана, когато го е сторила — рече след известно колебание Елайза. — Духът е способен да добави своите емоции към нейните, а също да я направи побърза. Но за да стигне до Хектор и да отреже главата му, тя е трябвало да мине през още седем души. Духът не увеличава физическата сила, а Игуменката няма вид на жена, която би се справила сама с осем закоравели бандити.

— Чакайте, чакайте — вдигна ръка Зийк. — Ако наистина тя го е ликвидирала, защо тогава не се включва в турнира?

— Същото се чудя и аз — отвърнах.

— Ти си открила Заешката устна. — Очите му бяха пълни със съчувствие. — Къде по-точно? И какво ти каза тя?

— Досетих се, че ще е в Джейкъбс Айлънд. Отне ми известно време да преодолея часовия, после местните авгури ме забавиха и… — Поех си дълбоко дъх. — Докато стигна до нея, вече беше късно. Беше намушкана смъртоносно. Последното, което спомена, беше, че ни продавали на сивия пазар.

— Какво е това?

— Нямам представа — признах. — Ако черният пазар е незаконен, то предполагам, че сивият е… полузаконен. Толериран от властите.

— Джаксън би трябвало да знае.

— И какво ще направи? Ще се оплаче на Игуменката от нея самата? Та тя е временна Повелителка. Ако надуши, че я е разкрил, най-много да убие и него.

Настана кратка тишина.

— Всичко ще се реши на турнира — каза Ник, загледан към цитаделата, чиито безбройни светлини се отразяваха в очите му. — Щом е успял да плени Лорда, Вехтошарят е наясно със съществуването на Рефаимите. Логично е да предположим, че този сив пазар има нещо общо със…

— Кого е пленил? — прекъсна го Зийк.

— Извинявай, да не говорим за наставника на Пейдж? — извиси гневно глас Елайза. — И кога точно смятахте да ни съобщите?

— Шшт — озърнах се през рамо, сигурна, че шестото ми чувство е потрепнало. — Той е в града от известно време. Опитах се да кажа на Джакс, когато видях съюзниците му на прага ни, но той не пожела да… — Аз млъкнах. — Чакайте. Някой идва.

Едва бях произнесла думите и сънорамата се приближи към нас, прокрадвайки се сред дърветата. Собственикът й се оказа кльощав мъж, бос и загърнат в парцаливи дрипи. Отстъпих крачка встрани, криейки лице зад косите си.

— Добър вечер, дами и господа, добър вечер. — Той сне шапка и се поклони. — Някоя монета за бедния крънкач?

Ръката на Ник бе в джоба на палтото, където държеше пистолета си.

— Не е ли малко далечко за просене тук?

— О, не, сър. — Белите зъби на непознатия лъснаха под светлината на фенерите ни. — Никъде не е твърде далеч за мен.

— А не трябва ли първо да си изкараш парите? — засмя се нервно Елайза, закривайки ме зад себе си. — Ще ти дам десетачка, ако си добър. Какво умееш да правиш?

— Аз съм просто един скромен равдомант57, милейди. Не правя предсказания, не давам обещания и не пея омайни песни. — Той измъкна сребърна монета иззад ухото си. — Но надушвам всяко съкровище, както куче надушва кокал. Опре ли до търсене на заровено имане, съм същински компас. Поразходете се с мен и сама ще се убедите.

— Не тръгвай с него — промълвих едва чуто.

— Той може да ни е подслушвал — отвърна тя, също шепнешком. — Трябва да се убедим. Имам малко бяла богородичка в чантата.

Цялата настръхнах. Той действително бе достатъчно близо, за да е чул разговора ни. Ник изглеждаше напрегнат, но не опита да спори. Равдомантът улови Елайза под мишница и я поведе надолу по хълма, като се шегуваше и разправяше историйки. Зийк забърза притеснено след тях. Вдигнах шалчето над устата си, чудейки се дали просто да не поема в обратна посока, но в крайна сметка също ги последвах от разстояние.

Наближавахме гъст храсталак и аз подвикнах на равдоманта с възможно най-английския си акцент:

— Няма да влизаме в шубраците, надявам се?

— Още мъничко остана, мадам, честна дума.

— Може да ни вкара в капан — просъсках на Ник.

— Съгласен съм. И на мен не ми харесва.

Но Зийк и Елайза вече се бяха изгубили от очите ни сред гъстата шума. Ник включи фенерчето си и ги последва, стискайки ръката ми. Сърцето ми биеше учестено. Нещо изпука под ботуша ми. Сух клон… или може би кост? Сред прилива на адреналин сякаш отново се озовах в Ничията земя, зъзнеща в розовата си туника и очакваща чудовището да се появи от мрака. Ноктите ми се впиха в неговата длан.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах, стараейки се да овладея дишането си.

Равдомантът ни водеше все по-навътре. По върховете на листата проблясваха капчици, обкръжени със скреж. Слой от прозрачен лед сковаваше клоните на дърветата и ги караше да проскърцват. Една паяжина, опъната край пътеката, се бе превърнала в сребърна дантела, а нейният създател висеше вкаменен на тънка нишка отстрани. Следите на вървящите отпред, върху които падаше лъчът на фенера, замръзваха пред очите ни. Дъхът ни излизаше под формата на бяла пара.

— Усещаш ли някакви духове? — промърмори Ник.

— Не.

Ускорихме крачка. Зийк бе коленичил край малко езерце от замръзнала вода, а Елайза стоеше до него. Заковах се на място. На около педя над земята се носеше синкава мъгла. Крънкачът продължаваше да ръкомаха оживено и да нарежда:

— … се намира тук от години, сър, и аз винаги съм знаел, че отдолу има съкровище. Та ако благоволите, просто вземете тази монета и опитайте да счупите леда.

— Прилича на идеален кръг. — Зийк прокара пръст по проблясващия му ръб. — Как ли се е образувал?

Не само приличаше, а беше идеален кръг.

— Виждали ли сте нещо подобно? — промълви Елайза в захлас. — Невероятно е…

Зийк взе монетата от равдоманта и удари с нея по гладката повърхност.

— Още два пъти, сър. — Равдомантът се озърна през рамо. — Още два пъти.

Шестото ми чувство зазвъня тревожно като камбана. Бях виждала това и преди, с Лорда. Гората. Студа. Отсъствието на духове. Когато ръката на Зийк се отпусна за втори път, етерът осезаемо потрепери. Споменът изведнъж ме заля като вълна. Той чукаше по врата, която не биваше да се отваря.

— Зийк, спри! — затичах се към тях. — Махнете се оттам!

Елайза се сепна.

— Спокойно, Пейдж. Това е просто лед.

— Това е студено петно — креснах. — Портал към Отвъдното.

Ник веднага се хвърли към нея и я дръпна встрани. Зийк изруга и също опита да се оттегли, но равдомантът го удари силно в челюстта, от което той залитна и падна. Монетата се изплъзна от пръстите му и се търколи към леда. Без колебание извадих един от ножовете си и го запратих в лицето на равдоманта, пропускайки целта на косъм. Той грабна монетата и я притисна с една ръка към гърдите си, докато с другата запълзя към студеното петно.

— Те идват — изломоти с безумен поглед. — Да ми дадат моето съкровище.

— Стой! — насочих револвера. — Не го прави! Няма да намериш никакво съкровище там.

— Ти си мъртва, кучко — каза той и стовари монетата върху леда. Този път ударът го пропука. Целият кръг експлодира на милиони късчета, заслепявайки ме с диамантен прах — и с писък, който отекна навред в II-4, Зумерът премина портала и влезе в Лондон.

С невероятна скорост съществото се хвърли върху нас. Първо се насочи към равдоманта, сключи челюсти около главата му и с едно дръпване я отхапа. Тялото се срина на земята, потръпвайки като от електрически ток. От него на тласъци бликаше тъмна кръв, разливайки се върху студеното петно.

После погледът му се устреми към мен. То генерираше своя собствена тъмнина — като облак от черни частици, но през тях за първи път успях да зърна по-добре гниещия гигант. Тялото му бе мускулесто и гротескно, с масивна глава и лъщяща, подпухнала кожа. Всичко у него бе прекалено дълго, сякаш разтегнато — ръцете, краката, вратът. Гръбнакът му изпъкваше като назъбено острие на нож. Очите бяха чисто бели, леко сияещи, като луни.

Въздухът се изпълни с бръмчене на мухи. Между лопатките ми се стече струйка пот. Това чудовище бе далеч по-едро от онова, което бях срещнала в колонията. В джоба на панталоните ми имаше торбичка сол. Без да правя резки движения, я извадих и му я показах, държейки връвчицата между пръстите си. Не знаех дали разбира жеста, но можеше да усети какво има вътре.

То протегна шия, издаде мокър прищракващ звук и разтърси глава толкова бързо, че тя се замъгли пред погледа ми. После заби дебели пръсти в земята, при което тя замръзна, и запълзя към нас.

Опитах да се фокусирам върху аурите на останалите трима. Долавях ги като лош сигнал върху радара си. Зумерът превръщаше етера в гъста съсирена маса, неспособна да поддържа духовна активност. Ник опита да призове свита, но духовете се дърпаха така панически, че бе принуден да се откаже.

Коленете ми бяха на път да омекнат, зрението ми изневеряваше. Ако не направех нещо, всички щяхме да изпаднем в духовен шок. Изчаках съществото да приближи още малко, после изсипах сол в шепата си и я запратих по него. Тя попадна върху кожата му с пращене и дим, като олио върху нажежен тиган.

То отвори уста, показвайки бездънно гърло, и издаде оглушителен звук — не просто писък, а хиляди изтерзани крясъци, вопли и стенания, слети в едно. Сякаш менгеме стисна мозъка ми, а кръвта във вените ми застина.

— Бягайте — викнах.

И ние се понесохме през дървета и храсти надолу по склона, към чакащата кола. Клоните ме шибаха през лицето и се вплитаха в косите ми, подметките ми се плъзгаха по заскрежената шума. Трескаво дръпнах златната нишка, примигвайки с очи, за да прогоня напиращия мрак. Лордът можеше да е единственият ни шанс за оцеляване. Земята ме теглеше надолу, вкопчваше се в глезените ми. Толкова си уморена. Но аз продължавах. Спри да си починеш. Пак продължавах. Дърветата вече оставаха зад гърба ни, когато Зийк се предаде. Тялото му се свлече, сякаш лишено от кости. Ник падна малко след него. Аз спрях, олюлявайки се, и го сграбчих за раменете. Помъчих се да го вдигна, но собствените ми нозе се подгъваха. Коленичих безсилно, обляна в пот. Аурата ми се свиваше в ужас пред съществото, лишаваше ме от връзка с етера. Скоро престанах да усещам Зийк, който се намираше най-далеч от мен — той просто примигна и изчезна от екрана ми.

Спри, аз се нуждая от нея! Спри, спри, убиваш ме, не мога да дишам, спри!

Сякаш някой от жизненоважните ми органи бе стиснат в неумолим юмрук. Очите ми се насълзиха от усилието да запазя съзнание. Духовният шок настъпваше. Краищата на пръстите ми побеляха, ноктите ми станаха противно синкави. Още поемах въздух, но се давех. Можех да виждам, но бях сляпа.

Не мога да се фокусирам, не мога да мисля, спри, спри!

Елайза бе най-напред от всички ни, на метър-два пред Ник. Тя се повдигна на лакти, ругаейки през зъби, но така и не събра сили да се изправи на крака. Не усещах сънорамата, нито аурата й. Полузашеметена, отворих отново торбичката със сол и я протегнах към Ник.

— Направи кръг — изхриптях.

Звукът изригна отново — писъци на прокълнати души от гнилата, бездънна паст. Ник грабна солта и скърцайки със зъби от усилие, придърпа Елайза към себе си. Зумерът се носеше насреща ни с оцъклените си, бледи очи, потапяйки всичко в мрак и ярост. Приближаваше твърде бързо. Ръцете на Ник се тресяха.

— Зийк! — провикнах се дрезгаво. — Зийк!

Съществото вече се навеждаше над проснатото му върху тревата тяло. Нямаше време за губене. Запратих духа си през поляната.

Сблъсъкът беше точно какъвто го помнех от Шеол I — сякаш докоснах нажежена до бяло главня. Дълбоко във вътрешността на сънорамата му дремеше гниеща мощ. С всички сили, които успях да събера, преминах първата защитна стена и се врязах в плутонната му област.

Болката беше неописуема.

Духът ми пропадна в нещо като тресавище. Бях обхваната от огнени езици, изгарящи ме отвътре навън. Това не беше сънорама.

Това беше кошмар.

Плутонната област на съществото тънеше в почти непрогледен мрак, но все пак успях да видя какво обкръжава духовната ми форма — гниеща маса от мъртва плът. От дъното се надигаха кървави мехури и се пукаха върху мазната й повърхност. Тинята се впи в глезените ми и започна да ме засмуква в себе си — все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не затънах до кръста. Тогава една костелива ръка ме улови за тила и започна да ме навежда надолу. Опитах с всички сили да й убягна, да изправя тяло, но беше твърде късно. Пластовете от разложение се сключиха над главата ми.

Нямаше въздух, нямаше мисъл, нямаше болка, нямаше съзнание.

Само тлен.

Разпад.

Вихър от едно безкрайно нищо, нищо, нищо.

И в цялата тази празнота последен блед намек за идея — че това е адът. Отсъствие на етер, на каквото и да било. От това се бояха зрящите. Не от смъртта, а от небитието. От пълното унищожение на духа и същността. Лицата се губеха. Тук го нямаше Ник, нямаше ги Лорда, Елайза, Джаксън, Лис… Всичко избледняваше и Пейдж потъваше, потъваше, потъваше…

Сребърната ми нишка се изопна като струна и изтръгна духовната ми форма от зловонната гнилоч. Пак се озовах сред кошмарния пейзаж, мъчех се да вдишам въздух, който не съществуваше, отблъсквах ръце, които ме сграбчваха. Гласове крещяха на езици, които не разбирах. Те не искаха да ме пуснат.

Щях да умра тук, пленена в сънорамата на Зумера. Дори нямаше да се удавя или задуша. Прекърших една костелива ръка на две и тогава, изпъвайки се почти до скъсване, нишката ме захвърли обратно през етера в собственото ми тяло.

Клепачите ми се повдигнаха.

Поех си дъх.

Кръгът от сол беше завършен. Ник захвърли празната торбичка и падна настрани като прострелян.

Етерът се къдреше и потрепваше, създавайки около нас бариера, подобна на тази, която ни удържаше в наказателната колония. Съществото се спря с олюляване пред нея, сякаш солта се бе превърнала в разтопена лава. То продължаваше да излъчва странната си, подобна на статично електричество чернота. Дали това не бе аура, увредена до неузнаваемост? Накрая нададе последен вледеняващ вой и тромаво се отдалечи, оставяйки мрачна диря в етера.

Четиримата лежахме проснати под омръзналите клони на дърветата.

— Зийк — рече задавено Ник, разтърсвайки го с една ръка. Аз нямах сили дори да извърна глава. Елайза се намираше най-близо до мен, с устни, синкави почти като моите, и замъглен от шока взор.

Тялото ми се разкъсваше от конвулсии. Пулсът ми бе слаб, сетивата — притъпени. Периодът на тишина и неподвижност продължи дълго, преди да бъде нарушен от нечии стъпки през изсъхналите листа. Над нас, точно отвъд очертанията на кръга, се извиси силует. Следващото, което чух, бе нисък женски глас:

— Сънеброднице. Добре ли си?

Последва дума, която не разбрах — дума на Глос. Някой друг също ме зовеше. Златната нишка оживя — най-силното дръпване, което бях усещала досега — и очите ми се отвориха.

— Ранена ли си? — Гласът принадлежеше на Плейона Суалоцин. — Кажи какво ти е, иначе няма как да ти помогна.

— Аура — промълвих, едва разбираемо дори за себе си. Но Плейона ме разбра. Извади шишенце с амарант и без да сваля ръкавицата си, капна една-единствена капка върху горната ми устна. Още щом вдишах сладостния аромат дълбоко в дробовете си, аурата ми започна да регенерира. Обърнах се настрани и повърнах. Пронизваща болка блъсна вътрешността на черепа ми и бавно, на тласъци, утихна.

Плейона се изправи. Отново беше облечена като сционска жителка, а дългите й черни къдри бяха преметнати върху едното рамо.

— Емитът се оттегли, но пак ще се върне. А Нашира е определила висока цена за главата ти.

— Тя няма ли да се покаже най-сетне? — попитах, неспособна да овладея треперенето си.

— Не иска да си цапа ръцете. — Плейона избърса ножа си в парче плат, върху което остана мазна, черна диря. — Хайде, ставай.

Зрението ми още бе замъглено, но с усилие стъпих на крака. Вбесявах се от това колко слаба изглеждам пред саркс-съществата, колко безполезни се оказват годините ми на обучение, щом се изправя пред тях. Всеки път ме караха да осъзная, че не съм истински боец, а просто обикновен чирак. Елайза се бе прислонила до дънера на едно дърво в края на поляната; запушила ушите си с длани. Упътих се към нея.

— Пейдж! — спря ме гласът на Ник. Паниката в него ме накара да се върна тичешком обратно. Той седеше, положил в скута си главата на Зийк.

— Какво има? — коленичих до него, примигвайки от поредния болезнен спазъм.

— Не знам. Не знам. — Ръцете му, обикновено толкова уверени и спокойни, целите се тресяха. — Какво да правим? Той е в безсъзнание. Пейдж, моля те… знаеш ли някакъв лек?

— Шшт. Не се тревожи. В колонията съм виждала много зрящи, пострадали от емитски нокти и зъби. Ще поискаме помощ от Рефаимите…

— Трябва да направим нещо, Пейдж. Веднага!

Гласът му пресекна и аз го стиснах за рамото, за да го успокоя.

— Плейона — извиках през поляната. — Ерай!

Ерай ме игнорира, но Плейона дойде и се приведе над Зийк, поставяйки едната си ръка на бузата му, а другата — върху челото.

— Ще се наложи да побързаш, сънеброднице — каза след секунда. — Да го отнесеш на по-безопасно място.

Лицето на Ник се сгърчи, а устните му тихо замълвиха утешителни слова.

Елайза се посъвзе от шока, но щом се озърна, погледът й попадна право върху Плейона и тя изпищя така, сякаш бе видяла собствената си смърт. Притичах до нея и сложих ръка върху устата й.

— Тихо! Убеди ли се сега, че не страдам от халюцинации заради флукса?

Тя закима усърдно.

В този момент отново долових присъствието на Лорда. Той си проправи път през гъстата растителност и се появи на ливадата с очи, светещи като фарове. С един поглед обгърна всичко — кръга от сол, падналия в несвяст човек.

— Няма повече Емити — каза. — Какво правиш тук, Пейдж?

— Просто си говорехме — отвърнах, давайки си сметка как нещо толкова нормално сега звучи глупаво и безразсъдно. Елайза преглътна мъчително отстрани.

— Разбирам. — Лордът приближи до нас. — Край студеното петно има обезглавен труп.

— Беше равдомант. — Гърдите ми още бяха стегнати, затруднявайки ме да говоря, дори да дишам. — Трябва да ни е проследил от пазара.

— Слуга на Саргас — обърна се Плейона към Лорда. — Вероятно са му платили да предотврати участието й в турнира.

— Надали — поклати той. — Те не са дотолкова запознати с делата на синдиката, а и ми се струва, че искат Пейдж жива. Сега първата ни задача е да запечатаме студеното петно и да се погрижим за ранения. Къде е най-близкото безопасно място, Пейдж?

Погледнах към Елайза.

— Някакви идеи?

— Имам една. — Тя избърса чело с разтрепераната си ръка. — Но някой трябва да докара колата.

— Ти ще я докараш, медиумке — направи й знак Плейона. — И побързай.

Страните на Елайза пребледняха.

— Ами ако наоколо има още от онези същества?

— Тогава бягай колкото ти държат краката и пробвай да не се предаваш така лесно на смъртта.

Клетата Мъченическа муза прежълтя окончателно. Дадох й револвера и остатъците от солта, а тя простена примирено и се изгуби сред дърветата.

Зад мен, сред кръга от сол, Ник галеше косите на Зийк и тихо му нареждаше нещо на шведски. Лордът, Плейона и Ерай стояха нащрек по краищата на поляната.

Всички чакахме.

Докато Елайза се върне, нервите на Ник вече бяха на път да му изневерят. Оставихме Рефаимите да охраняват студеното петно и подкарахме към I-4. Елайза спря колата в тясна павирана улица недалеч от Лестър Скуеър, смътно осветена от газени фенери. От двете страни имаше къщи с еркерни прозорци. Погледнах я въпросително.

— Какво търсим тук?

— Отиваме при Леон — отвърна запъхтяно тя, ровейки из джобовете си.

— При кого?

— Восъчния Леон. Фалшификатора. Познаваш го.

Бях чувала за него само бегло, както за повечето членове на синдиката. Знаех, че е приятел на Джаксън и специалист по изработката на всякакви документи, служещи за заблуда на властите — удостоверения за пътуване, актове за раждане, доказателства за сционски произход и други подобни. Именно той бе изработил свидетелствата за законно пребиваване на Зийк и Надин, в случай че някога ги спрат на улицата за проверка. Подобно на много незрящи, обслужващи синдиката, той имаше и друг бизнес, колкото за параван. Държеше магазинче, зад прашасалата витрина на което бяха изложени всевъзможни вехтории — свещи, кибритени кутийки, капачета за гасене на свещи, свещници от месинг и дори от сребро. Потъмнялата табела отгоре гласеше: СВЕЩИ И ВОСЪЧНИ ИЗДЕЛИЯ.

Елайза извади ключ и отвори вратата. Защо разполагаше с достъп до магазина на Восъчния Леон нямах никаква представа. Ник пренесе Зийк надолу по стълбите до миниатюрна гостна, където го постави върху дивана и подпря главата му с възглавница. Аз щракнах ключа на осветлението, но без резултат.

— Леон не е привърженик на електричеството — отбеляза Елайза, като взе кутия кибрит от една ниша и ми я подхвърли. — Сложи малко въглища в печката.

Подчиних се, като преди това свалих тежкото палто на Уин и го преметнах върху облегалката на един стол.

— Пейдж! — облещи очи Елайза.

— Не бой се, кръвта не е моя. На Заешката устна е.

Чакането бе тягостно. Ник отказваше да се отдели от Зийк, като на всеки няколко минути се мъчеше да му даде вода. Елайза запали всички свещи в къщата, а аз се качих до спалнята, за да взема одеяла. Тъкмо се връщах, натоварена с тях, когато Лордът влезе през вратата. Без да разменим и дума, слязохме заедно към гостната. Огънят вече се беше разгорял и придаваше на кожата на Зийк измамна топлина. Ник държеше китката му, измервайки пулса.

При вида на огромния непознат със светещи очи Елайза се притисна плахо до стената. Той от своя страна не й обърна никакво внимание.

— Къде е ухапването?

— Отляво — каза Ник и със стиснати устни повдигна залепналата от кръв риза на Зийк. Стомахът ми рядко се бунтуваше от подобни гледки, но сега се сви при вида на следите от зъби — те бяха дълбоки, с побелели ръбове и се простираха от горната част на гръдния кош чак до кръста.

— Ще се оправи — заключи Лордът, след като ги огледа внимателно. — Не е нужно лечение.

— Какво? — изграчи Ник. — Та той едва диша!

— Ако кръвообращението му не е нарушено, няма повод за тревога. Употребява ли алкохол или наркотични вещества?

— Не.

— В такъв случай има имунитет. — Лордът фиксира Ник с неподвижния си взор. — Състоянието му може да изглежда сериозно, доктор Нигорд, но тялото и сънорамата му ще се преборят с инвазията. Промийте раните с физиологичен разтвор и ги зашийте. Оставете го да се наспи. Това са единствените грижи, от които се нуждае.

Ник се отпусна със стон в близкото кресло и зарови лицето си в длани. Всички обърнахме очи към Зийк. Той още беше в безсъзнание, със сивкави бузи, а върховете на пръстите му приличаха на топнати в сажди, но не личеше да се влошава повече.

— Не е честно — промълви изтощено Ник. — Той трябваше да е в болница.

— Да, и всички знаем какво щяха да му предпишат там — намесих се аз. — Задушаване с азот.

— Пейдж! — сряза ме Елайза.

— Болницата с нищо няма да ускори възстановяването — каза Лордът. — А и никой сционски лекар не би схванал симптомите му. Просто го дръжте на топло и му давайте повече течности.

Настана продължителна тишина, нарушавана единствено от пропукването на огъня в печката.

— Дали да кажем на Надин? — обърнах се към останалите.

— В никакъв случай. Тя ще се побърка от тревога. — Елайза се изправи решително от стола. — Ще отида да ви донеса чисти дрехи. Можете да нощувате тук, Леон ще се върне чак утре. — Тя прочисти гърло и вирна брадичка към лицето на Лорда. — Ти… също ли ще останеш?

— Само за малко.

— Таванската стая е свободна, ако я искаш.

— Благодаря. Ще го обмисля.

Когато тя излезе, пространството сякаш стана още по-тясно. Отидох в кухнята, извадих празен буркан от дъното на един прашен шкаф и го напълних с вода и сол. Краката ми се подгъваха от изтощение. Нима едва тази сутрин бях заварила Чат да чете „Откровението на Рефаимите“? Струваше ми се, че са минали седмици оттогава.

Докато разбърквах разтвора, опитах да подредя мислите си. Зийк се беше отървал този път, но със закриването на наказателната колония в цитаделата неизбежно щяха да се появят още Емити. Колкото и да ме притесняваше това, сега по-важно бе да помогна на Ник. Намерих превързочен комплект в аптечката и се върнах обратно в гостната.

Той се бе преместил на табуретка до печката, без да изпуска ръката на Зийк от своята. Седнах до него на пода, опряла лакти върху коленете си. Топлината на огъня можеше да сгрее поне пръстите, ако не душата ми.

— Разказвал ли съм ти някога за сестра си? — попита дрезгаво Ник.

— Споменавал си я веднъж.

Знаех за Каролина Нигорд — зрящата, така и не получила шанс да овладее своята дарба.

— Постоянно си спомням как изглеждаше. Когато я открих в гората.

— Недей. — Докоснах го по бузата, извръщайки лицето му към себе си. — Зийк няма да умре. Лордът знае какво говори.

Не биваше да давам подобни обещания. Все пак не бях спасила нито Себ, нито Лис от участта им.

— Сцион няма да отнеме никого повече от мен — промълви той. — Всичко е по тяхна вина. Те са постъпили като безгръбначни. Предали са се, вместо да се опълчат на Рефаимите с всички сили. Отначало може да е било от страх, но сега се ползват от облагите на системата, която сами са създали. Ако станеш Повелителка, ще напусна службата при тях. Ще задигна всичко, което мога, и ще го използвам, за да ги унищожа.

— А ако не стана?

— Пак ще го направя. Омръзна ми Джаксън да пилее кървавите ми пари за своите пури. — Рядко бях виждала лицето му толкова хладно. — Влязох в бандата, защото исках да науча колкото се може повече за врага. Е, научих достатъчно. Видях достатъчно. Сега искам единствено да го сразя.

— Значи мислим еднакво. — Загледах се в играещите отблясъци на огъня. — Джакс ще се чуди къде сме.

— Елайза ще му каже, че сме останали да тренираме до късно в I-6. — Той с морна усмивка пое буркана със соления разтвор от ръката ми. — Иди да си починеш, sontos. Доста ти се събра днес.

Ник с уверени пръсти разпечата превързочния комплект. Аз излязох, но на прага нещо ме накара да се обърна. Клепачите на Зийк потрепнаха, той отвори очи и при вида на приятеля си каза тихо: „Ей“. Ник се наведе и го целуна — първо по челото, а после по устните. Аз се усмихнах. Сякаш невидима нишка се прекъсна в гърдите ми, кратко и окончателно. Притворих полека вратата след себе си.

Домът на Леон беше на три етажа, включително магазина и тавана. Сградата беше тясна, с малки, сбутани стаички. Вмъкнах се в банята и запалих угарката от свещ на мивката. Подът беше покрит с напукани плочки, а огледалото потвърждаваше, че бих изглеждала съвсем на място сред клошарите край Темза. Спечена кръв прилепваше дрехите към тялото ми, а кожата край устните ми бе сивкава на цвят.

Усещах се смръзнала до мозъка на костите и бих дала всичко за една гореща вана. Съблякох се и завъртях крана на душа. Тръбите изръмжаха и изплюха топловата вода. След като стоях няколко минути под нея и я оставих да отмие миризмата на Емита, се върнах пред огледалото и махнах контактните лещи. Лявата ми зеница беше разширена, закриваща почти целия ирис. Примигнах и поднесох свещта по-близо до окото си, но тя не реагира.

На етажа имаше стая с две еднакви легла, където открих чиста нощница, оставена от Елайза. Облякох я и вдишах нежния цветен аромат. Помещението обаче бе твърде студено. Една грейка щеше да ми помогне да се отърся от студа.

Сресах мократа си коса и излязох на площадката, мъчейки се да не обръщам внимание на тъпата болка в хълбока. Лордът тъкмо се качваше нагоре по стълбите и се спря, щом ме видя.

— Пейдж.

По ръцете ми полазиха мравки. Част от мен искаше да го доближи, но нещо ме възпираше.

— Лорде — казах достатъчно тихо, за да не ме чуят отдолу.

— Опитала си се да обсебиш Емита.

Повдигнах вежди.

— Да не си ровил отново в спомените ми?

— Този път нямам вина. — Той разглеждаше картината на стената, една от любимите творби на Елайза, рисувана от нея цяла година без помощта на духове. — Просто зениците ти са различно големи. Това е знак, че сребърната ти нишка е била разтърсена. Ако съществото бе успяло да те плени, щеше да погълне духа ти.

— А ако ти ме беше просветлил по въпроса — отвърнах, — сигурно нямаше да опитвам да вляза в сънорамата му.

— Съжалявам, нямаше как да го предвидя. — Той опря длани върху парапета. — Предполагам, че сте ходили на хълма да обсъждате нещо тайно?

Гласът ми бе прегракнал, но направих усилие и разказах историята отново. Той ме изслуша с непроницаемо изражение.

— „Сивият пазар“ — каза, щом свърших. — Никога не съм чувал този термин.

— Значи ставаме двама.

— Изглежда, действително всичко се върти около победата ти в турнира. — Очите му прогаряха сумрака. — Мъжът, който ви е подмамил при студеното петно, трябва да е имал нещо общо с това.

Зачудих се колко ли хора бяха замесени. Колко ли още убийства трябваше да станат, за да се прикрие онова, което крояха Игуменката и Вехтошарят.

— Емитите ще продължат ли да идват? — попитах.

— О, да. — Ръцете му стиснаха по-здраво парапета. — Сега, когато наказателната колония е изоставена, те вече не са привлечени от духовната активност там. Въпреки всичките си недостатъци тя служеше като маяк за тях. Сега ще бъдат изкушени от Лондон — този гъмжащ кошер от духове. Студените петна са портали към техните владения. Запечатването им е възможно, но трудно.

— Техните владения?

— Голяма част от Отвъдното вече е превзета от Емитите. Вероятно си забелязала, че мястото на хълма отблъскваше духовете — дори те се боят от тяхното присъствие.

Вероятно това бе причината за изчезването на духове от секцията на Мария, за което тя бе споменала още преди седмици.

— Не бива да им позволяваме да дойдат тук — казах.

Дълго време никой от двама ни не помръдна. Думите напираха да излязат от устата ми, но всеки път се отдръпваха обратно. Неговият вид бе все така неразгадаем — нищо не издаваше какво чувства, когато ме погледне. Ако изобщо бе способен на чувства.

Случилото се на хълма ме бе разтърсило телом и духом. Бях научила твърде много за един ден. Пристъпих към Лорда и положих глава върху рамото му. От него се излъчваше топлина, сякаш бе натъпкан с горещи въглени. Той отмести ръце и улови парапета от двете ми страни, почти докосвайки бедрата ми. От гърления звук, който издаде, през стомаха ми премина серия от тръпки.

Пръстите ми проследиха твърдите очертания на челюстта му, раковината на ухото му. Можех да чуя дишането му, ударите на сърцето му — за него те бяха просто ритъм; не отброяваха, подобно на моите, оставащите секунди до смъртта. Сънорамата ми отново започна да тлее, както навремето в Кметството.

Той ме караше да се чувствам по необичаен начин. Нямах представа как да назова усещането, знаех само, че то ме пропива до мозъка на костите като дълбок, забравен инстинкт. И че искам да го оставя да ме обземе изцяло.

— Мислих върху онова, което ми каза в мюзикхола — промълви той, склонявайки лице над моето. — Беше права. Това е начинът, по който ни потискат, карат ни да замълчим. Няма да им позволя да го сторят с мен, Пейдж, но не искам и да те лъжа. Нашите пътеки ще се пресичат само ако етерът пожелае. Това няма да се случва често. И никога не може да е завинаги.

Преплетох пръсти в неговите.

— Знам — отвърнах само.

23На прага

Веднага щом вратата на таванската стая се затвори зад нас, Лордът улови лицето ми между мазолестите си длани. Не чувах нищо освен бученето в ушите си. Намерих опипом ключа и го завъртях, заключвайки се в мрака с един Рефаим. Той бе същество от други предели; всяка фалшива илюзия за човешка принадлежност бе изчезнала. Ръцете ми се плъзнаха по раменете му, нагоре по врата му и накрая, когато сърцето ми вече щеше да изскочи, устните ми се сляха с неговите.

Пръстите му преминаха надолу по гръбнака ми и аз го притеглих плътно до себе си, сграбчвайки грубата му коса, превърната цялата в чувство. Вкусът му бе на червено вино и на нещо друго, плътно, землисто и леко горчиво.

Коравата му длан се спря върху голия ми корем, повдигащ се от плиткото ми, учестено дишане. Досега не бях осъзнавала колко силно желая неговите обятия, неговото докосване. Интимността нямаше място в никой от нашите светове.

Лордът ме повдигна, отлепяйки краката ми от пода. Задържа ме така, че челата ни се докосваха, сякаш искаше да ме успокои, да ми каже, че всичко е наред. Все едно не знаех, че това е лъжа. Притиснах устни в шията му, наслаждавайки се на топлотата на неговата кожа, на ниските нотки на Глос, които трептяха в гърлото му.

Сънорамата му изпрати език от огън през моите червени цветя. Плътният тембър продължаваше да звучи в главата ми, докато го целувах, шепнех собственото му име в устата му. Спри, Пейдж, спри. Предупреждението на разума. Рантените можеха да влязат и да ни разкрият, точно както бе сторила Нашира. Но сред мелодията, която ни носеше в своя вихър, този глас можеше лесно да се пренебрегне. Той бе прав — ние никога нямаше да бъдем заедно завинаги. Какво значение имаше тогава един миг?

Отпуснахме се върху нещо, което на допир наподобяваше тапициран диван. Бедрата ми бяха от двете страни на хълбоците му, ръката му обвиваше ханша ми. Докоснах с пръсти изпъкналите резки, кръстосващи гърба му — белезите, получени от Нашира заради неговата измяна.

Тялото на Лорда застина. Улових погледа му и продължих да следвам белезите. Те продължаваха покрай ребрата, чак до корема. Тъканта там бе студена и почти восъчна на допир.

Това бяха следи от полтъргайст, подобни на онези, които имах и аз. Отдръпнах се назад.

— Чий дух ти ги причини?

— На един от нейните паднали ангели. — Той погали шията ми. — Естествено, името му е строго пазена тайна. А може и вече да е потънало в забрава.

Какъв по-ефективен начин да контролираш някой, отчаяно нуждаещ се от амарант за болката си, от този да му отпускаш в оскъдни дози? Нашира Саргас имаше по-богато въображение, отколкото предполагах.

През таванския прозорец се лееше лунна светлина, образувайки сребристи ивици в мрака. Адреналинът пулсираше във вените ми. Сънорамите ни не можеха да се доловят от първия етаж, но ако някой се качеше по стълбите, щеше да ги усети. Отдолу се носеха звуци на пиано. Свирещият не беше контактьор, защото нямаше духове, поклащащи се под ритъма. Погледнах към Лорда.

— Сесил Шаминад58. Елегия.

— Да нямаш музикален автомат в главата си? — усмихнах се аз.

— Хм — измърмори той. — Би било чудесна добавка към сънорамата ми.

Дълбоко в мен се надигна нервен трепет — същото чувство изпитвах на черния пазар, когато откриех някое рядко украшение или инструмент. Боязън, че ще се изплъзне между пръстите ми, ще се разбие, преди да види светлината на деня. Положих длан върху корема му, усещайки плавното повдигане и спускане при всеки дъх.

— Ако искаш това — каза той много тихо, — дори да е краткотрайно, Рантените не бива да узнават.

Или щяха да ме унищожат. А също и него, и съюза ни — всичко, само за да можем ние да се докосваме, целуваме и прегръщаме един друг. Лекомислен, безразсъден акт, тъкмо от онези, които Джаксън презираше.

Погледът на Лорда обходи лицето ми. Понечих да излъжа, да кажа няма значение, но отговорът заседна в гърлото ми. Знаех, че значение има и че това дори не е въпрос. Легнах настрани, тъй че гърбът ми опря в гърдите му, и вдигнах очи към прозореца.

— Била съм толкова сляпа… За синдиката…

— Трудно ми е да го повярвам.

— Винаги съм подозирала, че е прояден от корупция, но не и до такава степен. Игуменката и Вехтошарят готвят нещо ужасно, нещо свързано с Рефаимите. И аз не мога да проумея какво е, макар да чувствам, че отговорът е под носа ми. — Стиснах грубата му мазолеста длан. — Онзи предател при първото въстание… виждал ли си някога лицето му?

— Навярно. Знам само, че информаторът е човек, но така и не ми казаха кой точно.

Мускулите му се напрегнаха при тези думи. Представих си какви терзания трябва да му е причинила тази неизвестност през годините.

Повдигнах се на лакът и се обърнах към него.

— На турнира ще се наложи да вляза в сънорамата на Джаксън. А не съм сигурна дали ще се справя.

Той помълча за секунда.

— Да го убиеш ли възнамеряваш?

Въпросът ме завари неподготвена.

— Надявам се да не се наложи. Ако успея да го контролирам достатъчно дълго, може сам да се предаде и аз пак да спечеля.

— Достоен избор — отбеляза той. — Самият Джаксън надали ще страда от подобни скрупули.

— Той рискува всичко, за да ме измъкне от Шеол. Не би стигнал дотам да ме убие.

— Заради собствената ти безопасност да предположим, че ще опита.

— Не беше ли тъкмо ти онзи, който каза „никога не предполагай“?

— Всяко правило си има изключения. — Лордът се облегна върху възглавниците. — Сега лесно можеш да влезеш в моята сънорама. Но когато се изправиш срещу Джаксън, ще бъдеш изтощена, навярно и ранена. Ще са ти нужни и последните останки сила, за да направиш скока.

— Нека опитам тогава. Без кислородната маска.

Не беше шега да ме допусне отново в съзнанието си, но той дори не опита да възрази. Сложих ръка върху тила му и доближих лице към неговото, поемайки бавни, дълбоки вдишвания. Скоро изпитах сънливо усещане и без труд напуснах тялото си.

Когато навлязох в чуждата сънорама, се озовах първо в плутонната област, където тишината ме притисна като стена. Алени кадифени драперии се спускаха отгоре и се губеха в облаци дим. Стъпките ми отекваха като в катедрала, но цялото пространство си оставаше плаващ в етера остров, без определена форма. То просто съществуваше. Може би самото Отвъдно бе такова — пустинно царство, лишено от живот. Минах през слоевете кадифе, а после и през всеки от концентричните кръгове, докато не стигнах до самата сърцевина на съзнанието на Арктур Месартим. Духовната му форма стоеше там, с ръце зад гърба. Бледна, изпита фигура.

— Добре дошла отново, Пейдж.

Драпериите ни обграждаха отвсякъде.

— Доста е аскетично тук.

— Никога не съм обичал духовната претрупаност.

Но нещо се беше променило от предния път. От прахта бе изникнало цвете, с още неразтворени венчелистчета, обагрени в топъл, преливащ се цвят.

— Амарант — промълвих, докосвайки лъскавата му повърхност. — Какво търси тук?

— Не претендирам да знам как точно сънорамите приемат своята форма — отвърна той, обикаляйки около него, — но, изглежда, че вече не съм „куха черупка“, както сама ме нарече.

— Имаш ли някакви защити?

— Само онези, с които ме е надарила природата. Бронята на Джаксън няма да е здрава колкото моята, но е възможно да има материализации на паметта.

Спомних си, че бях чела за тях в черновата на поредната му брошура — „За машинациите на странстващите мъртви“. Дори ги бях виждала и сама, надниквайки в чужди съзнания. Това бяха тъмни, паякоподобни неща, пъплещи из плутонната област. Повечето хора имаха поне по едно, а някои сънорами като тази на Надин бяха населени от цели пълчища.

— Значи това са спомени? — попитах.

— В известен смисъл. По-точно проекции на мъките и тревогите ни. Когато казваме, че нещо „гложди ума ни“, това са именно те.

Изправих се.

— Ти имаш ли от тях?

Главата му се извърна към драпериите. Там, на ръба на здрачната му зона, се бяха събрали дузина фигури, удържани на разстояние от светлината в центъра на сънорамата. Лицата им не се различаваха, но формите им бяха приблизително човешки. Изглеждаха едновременно плътни и газообразни, а кожата обвиваше телата им подобно на дим.

— Те няма как да те наранят в духовната ти форма — каза той, — но може да опитат да блокират пътя ти назад. Не се бави покрай тях, не им позволявай да те задържат.

Огледах странната колекция.

— Знаеш ли на кой спомен съответства всяко от тях?

— Да — кимна Лордът. — Знам.

Тук чертите му изглеждаха много по-сурови, отколкото в действителност, всяка мекота бе изсмукана от тях.

Никога не се бях докосвала до чужда духовна форма. Влизането в сънорамата само по себе си бе нахлуване в личното пространство и всеки допир до образа, който хората държаха сами за себе си, ми бе изглеждал като светотатство. Той можеше да причини непоправима вреда — да накърни или раздуе нечие его, да разбие съкровена надежда. Но страстта ми към броденето се бе превърнала в страст към познание, независимо колко опасно можеше да се окаже то. Затова, когато тлеещите като въглени очи на Лорда се сведоха към мен, аз протегнах ръка и я положих върху бузата му.

Студ прониза пръстите ми, вибрации преминаха през цялото ми тяло. Неговата визия за мен в директен контакт с неговата визия за себе си. Трябваше да си напомня, че това не са моите пръсти, макар да изглеждаха точно като онези, които познавах. Това бяха те по начина, по който Лордът ги възприемаше. Дълго не ги отделих от лицето му — прокарах ги по твърдите устни, по изсечената челюст.

— Внимавай, сънеброднице. — Той покри ръката ми със своята. — Духовните ни автопортрети са крехки като огледала.

Резониращият му глас ме разтърси из основи, накара ме да дойда на себе си и да се изстрелям обратно. Озовах се в собственото си съзнание и спуснах крака през ръба на дивана. Гърдите ми се повдигаха конвулсивно. Все още ми беше трудно да правя това без маска, да лишавам тялото си от основните му функции. Лордът ме наблюдаваше внимателно отстрани.

— Ти… — преглътнах, когато дъхът ми се поуспокои — защо се виждаш по този начин?

— Не знам какво представлява собствената ми духовна форма, но признавам, че съм заинтригуван.

— Като статуя, но цялата в белези, сякаш някой я е издълбал с длето. — Челото ми се проряза от бръчка. — Така ли се възприемаш?

— Донякъде. Годините като кръвен консорт на Нашира Саргас положително са се отразили на самочувствието ми, ако не на друго. — Той докосна с палец скулата ми. — Не забравяй на какво те учих. Не е нужно да се отделяш изцяло от тялото си по време на турнира. Остави част в него от себе си, за да поддържаш жизнените си процеси.

Усетих, че избягва въпроса, но не исках да настоявам повече.

— Не знам как — склоних глава върху рамото му. — Не мога да присъствам на две места едновременно.

— Ти вече го направи в мюзикхола. Мисли за това не като за разцепване на духа, а като за сянка, която остава след теб.

За известно време притихнахме под лунната светлина. Един от нас трябваше да си тръгне, но никой не го стори. Върховете на пръстите му погладиха шията ми, следвайки деколтето на нощницата надолу към гърдите. Нишката, която ни свързваше, потръпна от емоция, твърде сложна, за да я разгадая.

— Изглеждаш изтощена — промълви той.

— Беше дълъг ден. — Вдигнах очи към неговите. — Искам да ми обещаеш нещо.

Лордът само ме погледна. Вече го бях молила за услуга и преди, изправена пред смъртна заплаха от ръката на годеницата му.

Ако тя ме убие, нека другите узнаят. Ако аз не успея да ги поведа, поведи ги ти.

— Ако загубя турнира — казах, — погрижи се сивият пазар да изчезне. Каквото и да представлява той.

— Бъди сигурна, че ще сторя всичко по силите си. — Това ми бе достатъчно. Усетих докосването му върху клеймото на рамото си. Шестте цифри, които някога представляваха моето име. — Ти вече веднъж беше робиня, Пейдж Махони. Не робувай сега на страха. Накарай дарбата да ти служи.

Тази нощ бе ново изживяване за мен. Никога преди не бях спала до някого, така че аурата му да обвива моята като втора кожа. Мина известно време, преди шестото ми чувство да се адаптира, а защитите ми постоянно се издигаха сами, провокирани от тази близост. Все едно бях на кораб, носещ се върху водна повърхност, която нито за миг не спираше да се движи. На няколко пъти се пробуждах под звука от ударите на чуждото сърце, обгърната от необичайната топлина на неговото тяло. Първият път изпаднах в паника, а очите му така живо ми напомниха за Шеол, че се изтърколих от дивана и трескаво затърсих ножа. Лордът ме наблюдаваше мълчаливо, изчаквайки да си спомня къде съм. След това ме остави да лежа допряла гръб в гърдите му, без да се опитва да ме удържи до себе си.

Когато се събудих окончателно, минаваше четири сутринта. Лордът още спеше, прехвърлил ръка през кръста ми. От кожата му се носеше лек дъх на нагорещен метал. Никога не го бях виждала да изглежда толкова човешки. Чертите му бяха меки, сякаш всички мрачни спомени се бяха изпарили от сънорамата му.

Отключих вратата и тихо се измъкнах от стаята. На площадката поспрях да размисля върху положението си. Да вярвам на Лорда бе едно, но след докосването до духовната му форма отношенията ни бяха преминали на ново ниво. Ново и опасно.

Знаех, че въпреки всички правила на Джаксън няма да се огранича само с тази нощ. Имаше още много неща, които исках да науча.

И в същото време знаех, че не мога да продължавам така. Рискът бе твърде висок. Защо тогава го правех? Независимо дали ми се нравеше или не, през идните дни щях да се нуждая от помощта на Рантените. А ако те дори заподозряха…

Сграбчих с две ръце парапета, вслушвайки се в стъпките на долния етаж. От постъпването си при Джаксън насам водех двойствен живот. Цели десет години криех голяма част от съществуването си не само от Сцион, но и от собствения си баща. Лордът умееше изкусно да маскира своите намерения — все пак беше организирал две въстания зад гърба на годеницата си.

Въпреки всичко желаех това. Поне веднъж да спра да бягам и да се крия. Въпреки студената му външност у него имаше топлина, която ме караше да се чувствам жива и силна. С Ник бе напълно различно. Тогава по-скоро умирах, убивана бавно от идеята, че той никога няма да бъде с мен. Идея, на която бях разчитала твърде дълго. Докато с Лорда сякаш имах две сърца вместо половин.

Зашляпах надолу по стълбите с босите си крака и отворих кухненската врата. Ник вече седеше на масата, разтворил вестник и чоплещ кошница с топъл хляб от пекарната.

— Добро утро.

— Още не е съвсем утро — приседнах до него. — Ти ли свиреше на пианото снощи?

— Да. Единствената мелодия, която знам, но реших, че може да помогне на Зийк да заспи. Все пак е бил контактьор, преди да стане нечитаем.

— Как е той?

Ник остави вестника и потърка зачервените си очи.

— По-добре, но скоро ще се наложи да го събудя. Трябва да се махнем от тук преди съмване.

— Защо не помолиш Леон да го подслони тук за малко? Иначе Джакс само ще задава въпроси.

— Той така или иначе ще ги задава.

В погледа му имаше пронизваща яснота, каквато не бях виждала досега. Пресегнах се и взех вестника. Сцион насърчаваше гражданите да повишат своята бдителност с цел бързото залавяне на Пейдж Махони и нейните съучастници. Напомняше се, че бегълците може да са изменили външността си за заблуда на властите. Като признаци за разпознаване се посочваха ирландски акцент, боядисана коса, белези от скорошна пластична хирургия. Имаше нагледни примери за последните — розови следи от шевове, най-често разположени около бузите, край линията на косата или зад ушите.

— Трябва да споделя с останалите плановете си за турнира — казах, докато пълнех чашите с кафе. — И да разбера дали ще ме подкрепят, ако спечеля.

— Ще им кажеш ли и за Лорда?

За момент единственият звук бе тиктакането на часовника над мивката. Оставих чашата си на масата.

— Моля?

— Пейдж, познавам те от десет години. Мога да усетя, ако нещо е различно.

— Нищо не е различно. — Видях изражението му и притиснах с пръсти слепоочията си. — Добре де, всичко е различно.

— Не е моя работа и нямам намерение да те покровителствам или поучавам. — Той разбърка кафето си. — Но не искам да забравяш какво ти причини той. Дори да се е променил, дори да не е искал да ти навреди в колонията и да не е бил виновен, че изобщо са те отвели там, помни, че те използва. Обещай ми, sontos.

— Винаги ще го помня, Ник. Много добре знам, че можеше да ме освободи още от първия ден, когато ме взе при себе си. И ако си мислиш, че съм започнала да оправдавам постъпката му, грешиш. Не съчувствам на неговите мотиви, но… ги разбирам. По-ясно не мога да ти го обясня.

— Достатъчно ясно е и така — каза той след кратка пауза. — Но той е толкова студен, Пейдж. Способен ли е да те направи щастлива?

— И аз самата още се чудя. — Отпих дълга, сгряваща глътка от кафето. — Знам само, че ме вижда такава, каквато съм.

Ник въздъхна.

— Какво? — казах с по-мек тон.

— Не ми се ще да ставаш Повелителка. Виж какво се случи с Хектор и Заешката устна.

— Това няма да се случи с мен — уверих го, макар че мисълта ме накара да потръпна. Дори Джаксън да бе уведомил Игуменката за нападението над мен, вече знаех, че тя няма да стори нищо по въпроса. — Имал ли си някакви нови видения?

— Да — потърка чело той. — Вече се появяват на всеки няколко дни. Но вътре са натъпкани толкова образи, че ми е трудно да ги разтълкувам…

— Тогава не мисли за тях — стиснах ръката му. — Не се мъчи да ме разколебаеш. Все някой трябва да опита.

— Но не е нужно да си точно ти. Имам лошо предчувствие.

— Ние сме ясновидци, Ник. Нормално е да имаме лоши предчувствия.

Той само поклати глава. Вратата на кухнята се отвори с размах и на прага се появи Елайза.

— Привет.

Ник се намръщи.

— Ти не трябваше ли да си в квартирата?

— Джаксън ме прати да ви открия. Иска всички да сме в Севън Дайълс до един час. — Тя седна при нас и си наля кафе. — Май беше по-добре да се приберем още снощи.

— Нямаше как да предвидим, че от хълма ще изскочи чудовище — каза Ник. — А ти как така влизаш в магазина на Леон като у дома си?

— Той ми е един вид роднина.

Думите „роднина“ и „семейство“ рядко се използваха в бандата. Джаксън предпочиташе да забравим, че понятията изобщо съществуват, сякаш всички се бяхме излюпили от някакви чудодейни яйца.

— Какво ще рече „един вид“?

— Аз съм била захвърлено дете. Отгледана съм от контрабандисти, които ме мразеха. Караха ме да нося сама пратки от Сохо до Чийпсайд, покрай всякакви гангстери и Жандарми. По шест километра на ден, откакто съм проходила. Едва на седемнайсет си намерих свястна работа в театъра. Там се запознах с Беа Сисе. Тя беше блестяща актриса и първата зряща, която не се отнасяше с мен като с парцал.

Ник и аз я слушахме в мълчание. Ъгълчетата на устата й се стегнаха.

— Беа е физически медиум. По време на изпълненията си позволяваше да я обсебват всевъзможни духове — на майстори на измъкванията, жени каучук, танцьори. За двайсет години те изхабиха напълно сънорамата й. — Гласът на Елайза потрепери. — Беа и Леон са най-близките ми хора извън бандата. Основната причина да стоя при Джаксън е, че се нуждая от пари за нейното лечение.

Трудно ми беше да го повярвам. Нейната лоялност винаги ми се бе струвала извън всякакво съмнение.

— С какво се лекува? — попита тихо Ник.

— Лилава богородичка. А сега Леон я отведе за няколко дни в провинцията да опита нови билки.

— Значи си била при нея — вметнах аз. — Онази вечер, когато изчезна от пазара.

— Тогава беше много зле. Мислехме, че ще я изгубим — Елайза попи очи с ръкава си. — По-рано подслоняваха тук бедни зрящи, хранеха ги, докато стъпят на крака. А сега те самите едва кретат. — Тя обори глава. — Съжалявам. Много ми се насъбра напоследък.

— Трябвало е да ни кажеш — укори я меко Ник.

— Страхувах се, че ще ме издадете на Джакс.

— Шегуваш ли се? — Той я прегърна през раменете и тя се изкиска през сълзи. — Винаги можеш да разчиташ на нас.

Известно време седяхме мълчаливо, топейки в мед корички от хрупкавия хляб. На горния етаж сънорамата на Лорда се размърда.

— Още вчера се канех да ти кажа — обърнах се към Елайза. — Реших да се изправя срещу Джаксън на турнира.

Тя изгледа и двама ни с разширени очи, сякаш очакваше Ник да ме отърси от моментната лудост, но той само въздъхна.

— Не! — промълви, когато разбра, че говоря сериозно. — Пейдж, недей! Не бива. Джаксън ще те…

— … убие? — допих си кафето. — Добре дошъл е да опита.

— Той е два пъти по-възрастен от теб и е всепризнат експерт в цитаделата по въпросите на ясновидството. Тръгнеш ли срещу него, край! С бандата е свършено.

Нямаше как да го отрека. Добър или лош, Джаксън бе оста, около която се въртеше съществуването ни.

— А ако не тръгна срещу него — казах, — с всичко останало е свършено. Знаеш добре пред какво сме изправени. Ако Игуменката е онази, която дърпа конците, не можем да разчитаме, че синдикатът ще се оправи от само себе си. Трябва да се погрижим за него, преди да се е сринал окончателно.

Тя не отвърна нищо и аз продължих:

— Недей да споделяш с Надин, защото тя ще отиде право при Джакс. Дани сигурно ще ме подкрепи, но не бива да казваме на Зийк. Не знаем на чия страна ще застане. — Погледнах към Ник, който стоеше със скръстени ръце. — Права ли съм?

— Да — отвърна той след кратък размисъл. — Той иска да се бие с Рефаимите, но в същото време обича и сестра си. Не е ясно кого ще избере.

Елайза обаче продължаваше да седи мълчаливо, присвила устни в тънка, угрижена линия.

— Пейдж — каза накрая. — Джаксън наистина ли… отказва да си мръдне пръста относно Рефаимите?

— Той се интересува единствено от властта в синдиката.

— Защото сега, след като ги видях, просто не разбирам. Знам, че онова, което вършиш, е правилно. Трябва някак да се отървем от тези същества. Но Джакс ме прие, когато нямах нищо, независимо че съм от по-нисък разред. Той… си има трески за дялане, но сме заедно вече толкова време. А и се нуждая от парите.

— Ще ги имаш — потупах я по ръката. — Обещавам ти, Елайза, ще ги имаш. Но ако спечеля, бих искала да знам, че ще си до мен.

Тя вдигна очи и ме погледна.

— Наистина?

— Наистина.

Докато го изричах, златната нишка потрепна и аз усетих присъствието зад вратата.

— Една минутка — казах и станах от масата. Ник ме изгледа многозначително.

В антрето Лордът тъкмо вземаше палтото си от закачалката. Щом ме видя, очите му припламнаха.

— Добро утро, Пейдж.

— Добро да бъде. Ако искаш, заповядай на закуска, но ще ти трябва сатър, за да разрежеш напрежението.

Звучах твърде рязко, но как се очакваше да говоря с някой, с когото току-що бях прекарала нощта? Нямах особено богат опит в тези неща.

— Колкото и изкушаващо да звучи — отвърна той, — Рантените ме чакат отвън. Ще искат да обсъдим предстоящия турнир. Впрочем, като стана дума за него, ще е добре, ако го спечелиш, Пейдж Махони. Заради всички нас.

— Ще се постарая.

Лицето му остана неподвижно, но в погледа му се появи усмивка, топла и мека. Обгърнах го с ръце и усетих как обятията му ме сгряват от гърба чак до върховете на пръстите.

Изпитвах странно чувство на принадлежност. Не в материалния смисъл, така както принадлежах на Джаксън или по-рано на Рефаимите, а сякаш двамата бяхме сродни души и мястото ни беше заедно.

Никога досега не се бях чувствала по подобен начин и това ме плашеше.

— Добре ли спа? — попита той.

— Чудесно. Като се изключи малкият инцидент с ножа. — Грабнах якето на Ник от закачалката. — Дали Рантените ще се досетят?

— Дори да подозират нещо, няма как да го докажат.

Аурите ни още се преплитаха, когато той отвори външната врата, пропускайки хладния вятър от улицата. Нахлузих ботушите си и го последвах в предутринната мъгла. Рантените чакаха в края на пресечката, събрани под единствената улична лампа. При звука на стъпките ни всички се обърнаха едновременно и Плейона каза:

— Как е човешкото същество тази сутрин?

— Добре съм — изгледах я изпод вежди. — Благодаря.

— Не ти. Момчето.

Рефаим да се осведомява за здравето на ранен човек. Бях доживяла да видя и този ден.

— Зийк се възстановява — отвърнах. — Лордът се погрижи за него.

Изпъкналите скули на Теребел Шератан се очертаваха рязко под синкавата електрическа светлина. Неволно свих юмруци в джобовете си.

— Надяваме се — каза тя, — че си прекарала добре нощта. Добре е да знаеш, че Ситула Месартим, наемницата на Нашира, е била забелязана в тази секция на цитаделата. Сигурна съм, че я помниш добре.

Нямаше как да забравя Ситула — братовчедката на Лорда, чиято единствена прилика с него беше в чертите на лицето.

— Сега се налага да напуснем квартирата си в Ийст Енд — продължи Теребел — и да изчакаме другаде изхода от турнира.

— В тази връзка — отвърнах — искам да ви помоля за една услуга.

— Каква по-точно?

— Последните четирима оцелели от Сезона на костите са задържани от същия престъпен бос, който плени и Лорда. Една от тях притежава ценна информация, която ми е нужна. Името й е Айви Джейкъб.

— Играчката на Тубан?

Думата ме накара да трепна.

— Да, той й беше наставник. Без нейното съдействие част от зрящите може да се усъмнят в способността ми да ръководя синдиката. Пленниците са затворени в нощен клуб в секция I-2. Не знам точно къде, но знам как може да се проникне…

— Осмеляваш да намекнеш, че ние трябва да ти ги доведем? — изсумтя презрително Ерай. — Да не мислиш, че сме някакви слуги, които да разиграваш по своя воля?

— Не ме плашиш, Рефаиме. Достатъчно побои съм изтърпяла в колонията. Или смяташ, че съм забравила ето това? — Дръпнах рязко ризата от рамото си, показвайки му клеймото.

— Допускам, че се е поизтрило от паметта ти.

— Ерай, спокойно — вдигна ръка стоящата вдясно от него Лусида. — Арктур, това ли е най-разумният път за действие?

— Според мен, да. — Очите на Лорда бълваха огън. — Този мъж, Вехтошарят, успя с лекота да ме залови и хвърли в тъмница. Той е безскрупулен, жесток и притежава познания за Рефаимите. Неговият „сив пазар“ трябва да бъде спрян, иначе ще продължи да се гаври с нас от сенките.

— Какво означава „сив пазар“, сънеброднице? — гласът на Теребел издаваше, че търпението й е към края си.

— Нямам представа — отвърнах. — Но Айви ще знае.

— И си сигурна, че е заключена в онази сграда?

— Не я видях, но усетих сънорамата й.

— Значи очакваш да рискуваме животите си заради едно твое усещане? — намеси се Плейона.

— Да, Плейона, точно както аз рискувах своя, когато Лордът ме помоли да помогна с вашето въстание, макар първият ви опит да се беше провалил с гръм и трясък. — Веднага съжалих за острата реплика, но Лордът не реагира. — В нощта на турнира вниманието на всички ще е ангажирано и охраната сигурно ще е отслабена. Независимо дали го спечеля или не, имам нужда Айви да говори.

Чертите на Теребел бяха каменни.

— Рантените обичайно не се месят в подобни събития — каза тя. — Още Моталат ни учи да не противодействаме на естествените развития във физическия свят. Не бива да пречим на смъртта на никое същество, ако тя е предопределена от етера.

— Това е абсурдно — извиках възмутено. — Ничия смърт не е предопределена.

— Не и според нас.

— Тези хора са се борили да оцелеят. Да се измъкнат от вашата колония. Ако искате да ви събера армия, ще трябва да ми дадете Айви.

Настана мълчание. Аз гледах Рефаимите, тресейки се от гняв, докато Теребел не се обърна и не ги поведе след себе си по тясната уличка.

— Това „да“ ли беше? — попитах Лорда.

— Поне не беше категорично „не“. Във всеки случай ще се опитам да ги убедя.

— Съжалявам — улових го за ръката аз. — За онова, което казах за първото въстание.

— Истината не се нуждае от извинения. — Огънят в очите му бе помръкнал до тихо тлееща жар. — Е, на добър час.

Като видя, че не помръдвам, той се надвеси и докосна с устни косите ми.

— Аз не съм гадател, нито оракул — промърмори с ниския си, гръден глас, — но имам твърда вяра в теб.

— Ти си луд — изрекох в ямката на шията му.

— Лудостта, моя малка броднице, е въпрос на гледна точка. Последното, което видях от него, бе гърбът му, изгубващ се в мъглата.

Някъде в цитаделата монотонно зазвъня камбана.

Когато се прибрахме в квартирата, Джаксън Хол се бе заключил в кабинета си, а грамофонът му свиреше Danse Macabre толкова силно, че се чуваше чак на стълбищната площадка. Елайза и аз се разделихме и всяка влезе на пръсти в стаята си. Очаквах познатото думкане по стената, но то не идваше.

Стараейки се да не вдигам прекалено много шум, започнах да се готвя за турнира. Първо взех горещ душ, за да отпусна мускулите си. Извадих дрехите, специално ушити от Елайза. После се залових да упражнявам обсебване с един паяк, притаил се в дрипавата си мрежа над прозореца. След опита ми с хора и Рефаими, птички и сърни, подобно малко същество бе лесно за контролиране. Вътрешността на сънорамата му представляваше деликатен лабиринт от копринени нишки.

След пет опита успях да го овладея, без да напускам напълно собственото си тяло. Оставих там малка капка възприятие, едва доловима сянка от съзнание. Достатъчно, за да се удържа права за няколко секунди, докато в крайна сметка не се олюлях и не забих чело в най-близката стена. Изругах през зъби, сложих кислородната маска върху лицето си и направих няколко дълбоки вдишвания.

Ако не се научех да го правя до турнира, нямаше да имам никакъв шанс. При всеки скок в чужда сънорама тялото ми щеше да остава уязвимо за атаки. Щяха да ме довършат за броени минути. Травмите ми от Примроуз Хил не бяха сериозни, но все пак се нуждаех от един спокоен сън, за да се възстанови сънорамата ми напълно. Угасих лампата и се свих в леглото, заслушана в грамофона на Джаксън. През стената с леко пращене се носеха звуците на A Bird in a Gilded Cage59.

Не знаех къде ще посрещна утрешния ден, но положително нямаше да е тук, в малката ми стая край Севън Дайълс. Можех да кръстосвам улиците като презряна предателка. Или да бъда Повелителка, управляваща синдиката. Или просто да отплавам в етера.

Точно под прозореца ми имаше самотна сънорама. Надникнах между завесите и видях Джаксън Хол, седнал на пейката в двора, на фона на червения изгрев. Беше облечен в домашен халат, панталони и лъснати обувки, а бастунът лежеше облегнат до него.

Очите ни се срещнаха и той ме повика с пръст.

Облякох се и отидох при него. Първите лъчи на слънцето се отразяваха в дълбините на ирисите му, карайки ги да проблясват като от някаква неизречена шега.

— Здравей, скъпа — каза той.

— Здравей — погледнах го колебливо. — Мислех, че ще ни събираш на среща.

— И това ще стане, като му дойде времето. — Той потърка ръце. — Стават ли ти новите дрешки?

— Чудесни са.

— Така си е. Моята медиумка има повече талант от половината лондонски шивачи. Знаеш ли, че днес се навършва годишнина от деня, когато те направих своя бродница?

Действително датата беше трийсет и първи октомври. Дори не ми беше минало през ума.

— Тогава за пръв път ти поверих сериозна задача на улицата. По-рано беше просто момиче за всичко, правеше ни чай и смея да кажа, че това никак не ти се нравеше.

— Вярно е — усмихнах се неволно. — Не бях виждала някой да пие толкова чай като теб.

— Просто изпробвах търпението ти! Да, докато из секцията не се развилняха онези проклети полтъргайсти, Сара Метярд и дъщеря й, шапкарките убийци60. Ти и доктор Нигорд прекарахте половин ден да ги преследвате. И какво направих аз, когато се върнахте при мен с ценната плячка? Отведох те при колоната с часовниците, посочих ти циферблата, който гледа към Монмът Стрийт, и ти казах…

— „Виждаш ли това, безценна моя? То е твое. Тази улица е твоя територия, из която да бродиш на воля“ — довърших вместо него аз.

Това бе най-щастливият ден в живота ми. Спечелването на одобрението на Джаксън Хол, на правото да се нарека негово протеже ме изпълваха с такава радост, че не можех да си представя света без него.

— Да. Точно моите думи. — Той замълча за секунда. — Знаеш ли, скъпа, аз не съм хазартен тип, никога не съм се осланял на късмета. Знам, че имаме своите различия, но ние сме Седемте печата. Събрани заедно през времена и океани, по тайнствената воля на етера. Това не е шанс. Това е съдба. И заедно ще донесем в Лондон съдния ден.

С този образ в съзнанието Джаксън затвори очи и се усмихна. Аз извих шия към небето, вдишвайки наситения дъх на улицата. Печени кестени, прясно кафе и догарящи огньове. Мирис на огън и обновление, на пепел, на смърт и начало.

— Да — казах. — Или деня на промяната.

24Кръгът от рози

1 ноември 2059 г.

Часовниците на Лондон удариха единайсет вечерта. В сградата на товарната станция в II-4 всички светлини бяха угасени. Но под стария тухлен склад, в тайния лабиринт на катакомбите на Камдън, четвъртият турнир в историята на лондонския синдикат бе на път да започне.

Джаксън и аз пристигнахме с нелегално такси и слязохме в двора. Участниците традиционно излагаха на показ цветовете на своите аури, като помощниците се обличаха в тон със своите босове, но ние високомерно бяхме пренебрегнали тази условност. („Скъпа, по-скоро ще позволя да ме видят как танцувам валс с Дидиън Уейт, отколкото да се издокарам от глава до пети в оранжево.“).

Моята коса бе прихваната с диадема, изплетена от черна панделка и лебедови пера. Устните ми бяха почернени, а очите гримирани с антимон, умело положен от Елайза. Косата на Джаксън блестеше от брилянтин, а ирисите му, също както и моите, бяха закрити от бели контактни лещи. На главата си бе сложил цилиндър с бяла лента. По време на турнира сходните ни облекла щяха да показват, че сме двойка, на която е разрешено да се бие заедно когато пожелае.

— Е — приглади реверите си Джаксън, — часът на истината наближава.

Останалите от бандата слязоха от своята кола, също облечени в черно и бяло. Още двайсетина специално подбрани зрящи от I-4 се тълпяха наоколо в знак на подкрепа за каузата на Белия заклинател. Те спазваха почтително разстояние от нас, разговаряйки помежду си.

— С теб сме, Джакс — подвикна Надин.

— Абсолютно. — Челото на брат й бе влажно от пот, но той се усмихна. — През огън и вода.

— Благодаря, много сте мили. — Джаксън плесна с ръце. — Но стига вече приказки. Време е за битка. И нека етерът бъде благосклонен към I-4.

Всички заедно се спуснахме надолу по стълбите към вратата на катакомбите. Кучето не се виждаше никъде, но нечитаемата пазачка бе там, облечена в черно.

— Какво шоу ни очаква само — прошепна Джаксън в ухото ми. — Цитаделата ще говори за него десетилетия наред, помни ми думата.

Вместо да изпитам възторг, усетих как ме побиват тръпки. Пазачката ни огледа внимателно, кимна и ни пропусна да влезем.

Тесният извит коридор ме задушаваше. Озърнах се назад през рамо, но входът вече не се виждаше. Ако имаше място на света, където не исках да се намирам, това бе бърлогата на Вехтошаря — окичена с вериги и окови по стените, поглъщаща безвъзвратно своите пленници. Ако той постигнеше своето, никога нямаше да изляза жива оттук. Напразно се мъчех да си поема дълбоко дъх.

Джаксън ме потупа по ръката.

— Не се притеснявай, Пейдж. Твърдо съм решен да спечеля тази вечер.

— Знам.

Тунелите във вътрешността на катакомбите не изглеждаха западнали както преди. Боклуците и отломките бяха разчистени, а на мястото на изпочупените крушки по таваните висяха нанизи от фенери, всеки с цвета на някоя аура.

Сводестата централна зала бе променена до неузнаваемост. Стените бяха закрити от величествени пурпурни драперии, превръщащи обширното пространство в същински театър на войната. Портрет на Едуард VII, с кралски скиптър в ръка, гледаше отвисоко присъстващите. Цяла редица от контактьори осигуряваха музикалния съпровод — пищна, гробовна мелодия, всяваща смут в етера. Двеста тапицирани стола стояха наредени около кръглите маси, обозначени с номерата на отделните секции.

Върху кървавочервените покривки имаше блюда с изискана храна — пайове с уханен сос, сандвичи със скъпи сирена, месни специалитети, ефирни сладкиши с ягоди и бита сметана. Между тях проблясваха златисти бокали с вино. Явно домакините имаха добри връзки в готварските среди. Гостите вече запълваха местата, тъпчейки се с апетитните ястия.

— Това е гротескно — каза Ник, когато се озовахме край нашата маса. — Навън крънкачите умират от глад, а тук се пилеят грешни пари за скъпи угощения.

— Благодаря ти, Ник — обади се Даница.

— За какво?

— Отдавна търся някой, който да е по-голям темерут от мен. Радвам се, че най-сетне го открих.

Докато останалите наблягаха най-вече на виното, аз гребнах с чашата си от купата с кървав мекс. Истинският алкохол можеше да ми изиграе лоша шега тази вечер. Отпивайки от подправения плодов сироп, огледах помещението.

Плътна тебеширена линия разделяше зоната за зрителите от мястото, където щеше да започне битката. А насред него бе Кръгът от рози, старият символ на неестествеността. Двайсет и пет алени цвята, по един за всеки участник, бяха внимателно подредени, оформяйки десетметров кръг. Подът му беше застлан с пепел, която да попива пролятата кръв. Нямаше да се бием в неговите очертания през цялото време. Той щеше да ни удържа само в началото, позволявайки ни да нанесем съкрушителен първи удар.

Елайза дойде и застана до мен с чаша в ръка.

— Готова ли си? — попита тихо.

— Не.

— А какво ще правиш, ако…

— Ще мисля, когато му дойде времето.

Зрящите бяха навсякъде — представители на доминиращите банди и какви ли не още. Някои водеха със себе си духове и ангели пазители, мярнах дори мрачен психопомп, витаещ в един ъгъл.

— Виждаш ли онзи там? — посочи ми го тихомълком Джаксън с върха на бастуна си. — Присъства на всеки турнир, от самото начало.

— Откъде се е взел?

— Никой не знае. Но след решаващия рунд отвежда духа на сразения кандидат към последната светлина. Като малък комплимент от синдиката. Не е ли мило?

Зачудих се дали психопомпът е от онези, които навремето бяха служили на Рефаимите. И защо бе решил да служи на синдиката сега.

— А, ето го и Дидиън. — Джаксън доби вид на лъв, зърнал тлъста газела. — Извини ме за момент.

Той целуна ръката ми и с широки крачки се отдалечи.

Шестото ми чувство преливаше от безкрайния шум на духове и хора. Емоциите на Лорда, предавани по златната нишка, бяха сравнително спокойни — явно нищо ново не се случваше при него. Когато се присъединих към останалите на масата, Даница ме потупа по рамото и се приведе над мен.

— Довърших маската. — Тя извади от джоба си плосък предмет и навит прозрачен маркуч, толкова фин, че едва се виждаше. Улови ме за китката и прикрепи предмета към нея. — Това тук е резервоарът — каза. — Снабден е с датчик за пулса. Прокарай маркуча през ръкава и под яката си, така че краят му да е близо до устата. В мига, в който напуснеш тялото си, сърцето ти ще спре и уредът ще заработи.

— Даница, ти си гений!

— Кажи ми нещо, което да не знам. — Тя седна до мен и скръсти ръце. — Резервоарът е малък, така че не прекалявай.

Прокарах маркуча според нейните указания и закрих уреда с ръкава си. Дори някой да видеше тръбичката край шията ми, щеше да я вземе за някакво украшение.

Събирането на всички босове от сционската цитадела Лондон и на техния антураж отне време. Голяма част от тези хора не държаха особено на точността. Стори ми се, че минаха часове, докато помещението се напълни. Алкохолът се лееше като река, когато една дребничка психографка най-сетне излезе на сцената. Лъскавата й черна коса бе захваната на кок с писалка, а мургавото й лице се открояваше на фона на бялата якичка.

— Добър вечер, уважаеми босове и зрящи — извиси се тънкият й глас над суматохата. — Аз съм Минти Улфсън, ваша церемониалмайсторка за вечерта. — Тя допря три пръста до челото си. — Приветствам ви с добре дошли в катакомбите на Камдън. Нека изкажем своите благодарности на Вехтошаря, който любезно предостави тази зала за целите на турнира.

Тя посочи към смълчаната фигура вдясно от себе си, облечена в дълго тъмно палто. Предпазливи аплодисменти приветстваха главатаря на секция II-4. Той носеше платнена маска на лицето, а косите му бяха закрити от плосък кафяв каскет. Игуменката извъртя глава встрани, сякаш самият му вид я отвращаваше.

Долових, че мъжът ме гледа през маската и без да свеждам очи, надигнах чашата си.

Още малко, безлико копеле такова.

Той се обърна към Минти и в този миг осъзнах защо изпитвам такова смразяващо усещане от присъствието му. Аз не можех да го разчета.

В стомаха ми се надигна паника. Озърнах се към най-близкия зрящ, разпознавайки аурата му начаса — гадател, по-точно киатомант. Но Вехтошарят… Можех да усетя добре сънорамата му — силна и добре охранявана, но единственото, което долавях от аурата му, беше, че тя съществува.

Нямаше как да е Рефаим. Празнотата, витаеща около него, ми напомняше за Зумер, но гниещите гиганти изглеждаха различно. Като оставим това настрана, дарбата му бе пълна мистерия.

Минти се прокашля звънко.

— Като дългогодишен ръководител на издателство „Духовен клуб“, за мен е удоволствие да съобщя, че след края на днешното събитие всички ще получите безплатни бройки от най-новите ни бестселъри — включително сензационното и ужасяващо „Откровение на Рефаимите“. Ако още не сте чели тази история, подгответе се да се потопите в приказния свят на Рефаими и Емити. Също така разполагаме с първия откъс от дългоочакваната нова творба на Белия заклинател — „За машинациите на странстващите мъртви“, който с негово любезно разрешение ще ви предоставим.

Разнесоха се ръкопляскания, а неколцина от най-близкостоящите потупаха Джаксън по гърба. Той ми смигна и аз се насилих да се усмихна.

— А сега давам думата на Игуменката, която през последните напрегнати седмици изпълняваше ролята на временна Повелителка.

Минти направи почтителна крачка встрани и Игуменката излезе на подиума — импозантна фигура на фона на тежките завеси, облечена в костюм от черен креп, с бели маншети и високи ботуши. Едва сега си дадох сметка, че и двете с Минти носят траурни одежди.

— Добър вечер на всички — поздрави тя с едва видима усмивка зад дантеления си воал. — Благодаря за доверието да ме изберете за Повелителка на синдиката след смъртта на моя скъп приятел Хектор. Преди три дни бяхме отново опечалени да научим, че неговата най-близка помощница, Заешката устна, също е загинала. Била е открита в мизерна сграда в Джейкъбс Айлънд с прерязано гърло.

Сред тълпата се надигна приглушен ропот.

— Очевидно това е дело на злите авгури от Сейвъри Док. Дълбоко скърбим за загубата й. В нейно лице се простихме с една способна и интелигентна млада жена, която можеше достойно да заеме мястото на покойния си бос. И, разбира се, решително осъждаме действията на нейните убийци.

Каква актриса само. Скарлет Бърниш можеше спокойно да й завиди.

— Сега ще изчета имената на всички, подали заявки за участие в турнира. Моля всеки участник, след като чуе своето име, да излезе и да заеме мястото си в Кръга от рози. — Тя разгъна свитъка. — От VI Кохорта: Заекът от секция VI-2 и неговият достоен помощник. Зеленият мъж.

Джаксън се изкиска, когато двамата излязоха напред. Единият носеше противна заешка маска с дълги уши, а другият се беше боядисал в зелено от глава до пети.

— Кое е толкова смешно? — усмихна се нервно Елайза.

— Босовете извън централната кохорта са смешни, скъпа моя. Провинциални аматьори.

Вехтошарят се бе отделил встрани от навалицата. Аз се изправих и Джаксън повдигна вежди.

— Отиваш ли някъде, Пейдж?

— Нямаш време — погледна ме над ръба на чашата си и Надин. — Всеки момент ще дойде вашият ред.

— Ще се бавя само минутка — отвърнах.

Оставих ги да наблюдават парада от участници и последвах маскирания мъж към коридора. Церемонията щеше да се проточи достатъчно дълго, за да разменя няколко думи с него.

Разклоненията към лабиринта бяха преградени с телени мрежи и пред всяка от тях стоеше по един страж от Парцалените кукли. Докато подминавах вонящата ниша, зад която се намираха тоалетните, една облечена в ръкавица ръка ме сграбчи за лакътя и ме притисна към стената.

Мускулите ми се сковаха. Вехтошарят се извисяваше над мен, а платнената маска, падаща чак до гърдите, потрепваше от дъха му.

— Върни се обратно, Бледа броднице.

От палтото му се носеше дъх на пот и кръв. Гласът му звучеше странно, твърде дълбоко, сякаш бе механично изменен.

— Кой си ти? — попитах тихо. В ушите ми се носеше глухо бучене. — Ще си признаеш ли за убийствата на Хектор и Заешката устна, или ще оставиш някой друг да отнесе вината?

— Не се меси, където не ти е работа, или ще те заколя като прасе.

— Ти или някоя от твоите марионетки?

— Всички сме марионетки в сянката на Котвата.

Той пусна ръката ми и се обърна да си върви.

— Аз ще те спра — викнах, докато гърбът му се отдалечаваше в мрака на тунела. — Теб и твоя сив пазар. Може да си мислиш, че си спечелил, но никога няма да носиш короната. — Опитах се да тръгна подир него, но две Парцалени кукли препречиха пътя ми.

— Назад — блъсна ме единият от тях.

— Какво толкова криете там?

— Да те намушкам ли искаш, кучко?

— Само опитай и ще ти го върна.

Той извади револвер и го насочи в челото ми.

— А куршума ще върнеш ли?

Пуснах му обилно кръв от носа и си тръгнах.

Докато се върна на масата, почти бе дошъл нашият ред. Джаксън пушеше с каменно лице, уловил в ръка тежък абаносов бастун с масивна сребърна дръжка във формата на мъртвешка глава. Даница бе преработила механизма му и сега скритото острие можеше не само да се вади, но и да се изстрелва на пружина от края, нанасяйки смъртоносна рана, преди да се прибере обратно.

— От II Кохорта: Нечестивата дама и нейният почитаем помощник, Обирджията, от секция II-6.

Аплодисменти от публиката. Нечестивата дама се ползваше с висока популярност сред комарджиите. Тя благодари с небрежен жест и зае мястото си зад една от розите.

— Не забравяй, Пейдж — промълви тихо Джаксън, — това е шоу. Знам, че можеш да ги избиеш като пилци, скъпа, но недей. Зарадвай публиката. Покажи им пълния набор от способности на една сънебродница.

Тогава Игуменката извика имената ни:

— А сега нашите фаворити от I Кохорта — Белият заклинател и Бледата бродница от секция I-4.

От масите около нас се разнесоха бурни ръкопляскания и тропане с крака. Ник докосна рамото ми с длан. Аз станах като автомат, последвах Джаксън към кръга и заех мястото си от лявата му страна, тъй че розата се озова между върховете на ботушите ми.

— Накрая — каза Игуменката — нека ви представя и тримата независими кандидати. Първо — Разколникът. Второ — Кървящото сърце. — Двамата претенденти заеха местата си сред рехави овации. — И в никакъв случай не на последно място — Черната пеперуда.

Тишина. Игуменката обходи с поглед залата.

— Моля Черната пеперуда да излезе напред.

Отново тишина. Една роза оставаше свободна.

— Виж ти, вероятно пеперудката е отлетяла другаде. — Мърморене сред тълпата. Някакъв чевръст куриер от Гръб Стрийт притича и махна излишната роза. — Е, след като всички кандидати, общо двайсет и четирима на брой, са вече по местата си, мога официално да обявя четвъртия турнир в историята на лондонския синдикат за открит.

Тя взе тежкия златен пясъчен часовник пред себе си и го обърна.

— Когато и последната песъчинка изтече, ще извикам „Начало“. Моля не мърдайте, докато не чуете моята команда.

Всички очи в залата се приковаха в тънката струйка. Точно срещу мен се намираше Душманинът, босът на Нел, закрил лице с проста пластмасова маска с дупки за очите и устата. Машинално се подготвих за схватка така, както ме бе учил Лордът. Представих си, че се рея леко, свободно, захвърлила спъващите окови на плътта. Но тази вечер тялото ми ме разсейваше — сърцето ми хлопаше, ушите ми звъняха, всеки сантиметър от кожата ми бе настръхнал от страх.

Кой ли сред всички тези участници бе човекът на Вехтошаря и Игуменката?

Повечето бяха гадатели и авгури, чийто способности зависеха от съответната нума. Те нямаше да са твърде трудни за преодоляване. Но имаше шестима, в това число и Джаксън, които можеха да представляват сериозна заплаха.

Пет секунди. Представих си преливащите се стъкленици. Физическите ми сетива избледняха, отстъпвайки място на етера.

Три секунди.

Една секунда.

— Начало! — извика Игуменката.

Думата още не бе отзвучала във въздуха, когато аз се хвърлих срещу Душманина. Публиката изрева одобрително при сблъсъка на първите двойки противници. Най-сетне водачите на синдиката бяха изпълзели от своите бърлоги, за да се сразят открито в самото сърце на сционската империя. Духът ми се мяташе като разярен звяр в клетка, но трябваше да го контролирам. Нямаше да има нищо благородно, забавно или достойно за уважение у една Повелителка, разбиваща сънорамите на опонентите си.

Душманинът беше едър, мускулест мъж въоръжен само с дебела верига. Насочих удар право към гърлото му, но той улови юмрука ми в шепа и ме завъртя така, сякаш танцуваше валс с мен. Тежкият му ботуш ме ритна в гърба и ме просна ничком на земята. Извъртях се бързо на крака и заех защитна позиция. Вниманието на публиката не беше насочено само към мен, но от най-близките маси се разнесоха подигравки.

Не започвах по най-добрия начин. В сравнение с някои от останалите участници телосложението ми бе твърде крехко. Импулсът да използвам духа си бе почти неудържим, но трябваше да покажа, че съм силна.

Радарът ми беше нащрек за други сънорами. Усетих една зад себе си и отскочих встрани. Точилото залитна, пропускайки целта си. В ръката му проблясваше огромно мачете, способно да ме съсече с един замах. Махаромант. Ножовете бяха неговата нума, от тях черпеше смъртоносната си сила.

Той отметна глава, при което сребристата му маска проблясна на светлината. Веднага щом възвърна равновесието си, извади от ръкава си два стилета и ги запрати срещу мен. Те просвистяха покрай дясното ми ухо, закачайки леко бузата ми. После настървено се втурна наново с мачетето. Вдигнах ръка, за да се предпазя, и острието закачи четирите ми пръста, оставяйки плитки порязвания. Тласнах го леко с духа си, само колкото да го зашеметя, преди да се засиля и да го ритна в стомаха. Точилото се стовари върху Разколника, но преди да успея да си поема дъх, друг зае неговото място.

Жилави ръце се обвиха около мен, сковавайки лактите ми. По мириса на карамфил и портокал отгатнах, че това е Половин пени, помощникът на Кървавия юмрук. Той бе отличен надушвач на духове и ползваше благовонни масла, за да прогонва мириса им от ноздрите си. Забих тил в лицето му, при което хватката му се отслаби начаса, после се отскубнах и го ритнах с коляно в слабините. След като се преви на две, му нанесох удар с юмрук между очите. Усетих как цялата ми ръка се разтърсва, а носът му изхрущя.

Кървящото сърце, независимият кандидат с татуирани по бузите синкави вени, бе следващият. Долових отместването на аурата му вляво и избегнах първата атака с ловко извъртане, както ме бе учил Лордът. Тогава той изпрати насреща ми свита от духове, но толкова немощни, че се зачудих защо изобщо си прави труда. Никой от тях дори не докосна сънорамата ми. Върнах му няколко свои — шест на брой и значително по-силни, събрани из тъмните ъгълчета на залата. Тялото му без звук се свлече на земята и потръпна като риба на сухо. Явно бе решил да се престори на умрял. Не желаеше да се бие повече и предвид свирепите убийци, събрани на арената, трудно можех да го виня.

Някой ме улови за шията изотзад. Замятах се с ръмжене в опит да се освободя, но не успях. В следващия миг духът ми се взриви като фойерверк в сънорамата на Палача. Той простена, а аз забих лакът в слънчевия му сплит, после изтеглих ръката му напред и ударих ставата от външната страна. Чу се пукот на кост и нападателят ми се оттегли със залитане.

— Давай, Пейдж! — извика Елайза, пляскайки с ръце.

Гърдите ми се повдигаха конвулсивно, но умората отстъпваше пред притока на адреналин. В това състезание нещата не опираха до мускули. Ловкостта и бързината бяха по-важни от грубата сила. Завъртях се на пета и отблъснах свитата, пусната срещу мен от Точилото. Тя се заби в собствената му сънорама и го накара да се просне по гръб. Кървавият юмрук го прескочи и ме атакува със сложна поредица духове от различен вид. Гмурнах се под тях и обвих с крака глезените на Точилото, който тъкмо се мъчеше да се изправи. Усилието, с което отблъснах напиращите духове, накара носовете на десетина от най-близките участници да закървят. В този момент към нас притича Джак Хикатрифт. Той нанесе бърз удар в тила на Точилото, който го довърши, преди да е успял да извади поредното си острие. После ми се ухили и се залови с Кървавия юмрук.

Недалеч от мен Половин пени се надигаше отново. Връхлетях го с духа си и го изтласках в здрачната му зона. Болка прониза черепа ми, но можех да я понеса. Част от публиката трябва да бе забелязала издайническото потрепване на духа ми в етера, защото се разнесоха викове „Бледата бродница!“, а Джими О‘Гоблин хвърли една роза към мен. Улових я с нисък реверанс, при което виковете се усилиха още повече. Нови рози полетяха от Огнена Мария и група зрящи от I-4.

Краткотрайният ми триумф обаче бе прекъснат от Зеленозъбата Джени. Тя ме сграбчи изотзад и впи зъби в рамото ми, пробивайки кожата. От гърлото ми се изтръгна задавен вик. В същия момент Заекът ме улови за глезените и двамата ме задърпаха в противоположни посоки. Какво искаха, да ме разкъсат на две? Сега овациите на публиката бяха за Джени. Да отхапеш късче от прочутата бродница на I-4 — кой не би се впечатлил от подобна дръзка тактика? Събрах сили и нанесох на Заека ритник с върха на ботуша си, който го улучи в брадичката. Главата му се отметна, разкривайки за момент оголеното гърло под маската. Той опита да ме сграбчи за коленете, но аз се оттласнах от гърдите му, запращайки с движението Зеленозъбата Джени назад. Тя бе принудена да ме пусне и аз се възползвах, за да метна кинжала си по Заека. Той го улови във въздуха и се заклатушка с пъхтене към мен, като изпускаше злостни заплахи през тесния процеп на маската си.

Докато разбера какво става, пръстите му вече мачкаха яката ми, а острието бе насочено към моето лице. Тогава зад него изневиделица проблясна стомана, спусна се надолу покрай рамото му, разсичайки мускули и кост. Бледа, отсечена наполовина ръка тупна на земята.

Заекът нададе смразяващ писък, вторачил се в кървящия чукан. Зад нас тълпата ахна стъписано.

— Заклинателю, ти… Какво направи…?

— Млък, противен скокльо — рече презрително Джаксън и го прониза през окото на маската.

Неволно ми призля при вида на тялото, което се свлече посред бавно разширяваща се червена локва. Духът му излетя, без да изчака тренодията.

Джаксън развъртя бастуна с победоносна усмивка. Масите на VI Кохорта ревяха хули и закани, но те потънаха сред дружния одобрителен вик от централните секции. Първата истинска кръв за вечерта бе проляна, и то точно върху моите ботуши. Надин стоеше права в първите редове, сред своите събратя крънкачи от Ковънт Гардън, и аплодираше колкото й глас държи. Сега бе ред на Джаксън да се поклони.

Но не успях да го гледам дълго. Зеленозъбата Джени се свести и впи с нова стръв ноктести пръсти в краката ми. Тя беше хидромант, но тук нямаше вода, която да използва срещу мен61. Физически обаче бе по-силна и аз едва я удържах с голи ръце. С всеки изминал миг изглеждаше все по-вероятно, че ще надделее и ще ме повали. Зрящите от VI Кохорта, които хранеха традиционна омраза към централните секции, истерично й крещяха да ми изтръгне гръкляна. От напуканите устни на Джени се точеха лиги и се пенеха между зъбите й, докато съскаше обиди в лицето ми. Плувнала в пот, я оттласвах сантиметър по сантиметър, докато накрая не успях да присвия крак между себе си и нея.

Не можех да разчитам отново на помощ от Джаксън. Да ме спаси веднъж — като демонстрация на лоялност между бос и негов подчинен — бе приемливо, но втори път щеше да е проява на непростима слабост. Забих ботуш в корема на Зеленозъбата Джени достатъчно силно, за да й изкарам въздуха. Щом тя се озова на пода, изскочих от тялото си.

Този път беше по-трудно да съм бърза. Трябваше да се бия с духовната й форма в нейната слънчева зона, а тя представляваше зеленикаво блато, мъчещо се да ме всмуче в себе си. Успях да я изтласкам в тъмната периферия и да се върна в собственото си съзнание тъкмо навреме, за да омекотя с длани падането си в дебелия слой пепел, покриващ кръга. От маркуча край устата ми съскаше кислород, а Джени потрепваше в несвяст до мен.

Тромавият завършек на скока ми не успя да разочарова тълпата. Те никога по-рано не бяха виждали бродницата на Белия заклинател в действие. Неговата съкровена тайна и най-мощно оръжие, бъдещата перла в короната му. Хор от бъбривци започна да пее:

Куплетът бе последван от аплодисменти, които накараха сводестата зала да заехти. Още няколко рози полетяха към мен и аз отвърнах с театрален поклон. Ако исках зрящите да ме последват, трябваше да играя по правилата им. Ник ръкопляскаше заедно с останалите, с неохотна усмивка на уста. Зад него Елайза скандираше пронизително „БЛЕДАТА БРОДНИЦА!“, а всички от I Кохорта й пригласяха. Изправих рамене при тази гледка, заразена от наелектризираната атмосфера. Ето че поне веднъж тези хора, разделяни години наред от йерархични дрязги и гангстерски войни, бяха обединени в своята любов към синдиката, в страстта към чудесата на етера, дори в елементарната си кръвожадност.

Докато се съвземах от скока, огледах арената. Доста от участниците още бяха на крака и се биеха. Недалеч от мен стоеше Самодивата, най-младата сред жените босове в цитаделата. Аурата й бе невъзможно да се сбърка — бурна и нестабилна, аура на фурия. Яростните й очи бяха обкръжени от дълбоки сенки. Срещу нея се бе изправил Лебедовият рицар, с искрящо бяла коса и пурпурно наметало върху черните си дрехи.

— Не мисли, че няма да те убия, малката.

— Моля, опитай — отвърна Самодивата.

Лебедовият рицар вдигна меча си, при което тя пое дълбоко дъх, изпълвайки докрай дробове, и запищя.

Писъкът бе толкова неистов, че чашите и бутилките по близките маси започнаха да се пръскат. После Самодивата в изстъпление връхлетя врага си и впи нокти в лицето му. Нейните собствени черти бяха разкривени до неузнаваемост, а писъците не спираха да се леят от устата й. Край нея кръжеше рояк духове, помагайки й да движи крайниците си с неуловима за окото бързина. Лебедовият рицар нямаше никакъв шанс.

Веднага щом този противник бе изваден от строя, Самодивата се хвърли към следващия, без никакъв признак, че има намерение да забавя темпото.

— По-полека, усмири се! — викна й някой.

Но тя беше извън контрол — фучеше, удряше, риташе и дереше, без да спира да издава своя ужасяващ звук. Лицето й стана мораво, а очите й бяха на път да изскочат от орбитите. Половината от сражаващите се спряха, за да я гледат как се бие с Джак Хикатрифт, засипвайки го с порой от юмруци. Но тя вече се олюляваше, пияна от въздействието на етера. Скоро успя да го повали със зверски удар в коляното. Той вдигна ръце, за да предпази главата си, стиснал очи пред безумната ярост на атаката.

И тогава, без никакво предупреждение, Самодивата се строполи на пода, обхваната от гърчове. Джак Хикатрифт побърза да отпълзи встрани. Един зрящ от нейната секция дотича и след като пристъпът й поотмина, я вдигна с едрите си като лопати ръце и я отнесе от арената.

Овации и дюдюкания се сляха в общ шум. Представянето й беше впечатляващо, но тя не успя да го доведе докрай. Никога по-рано не бях виждала етера така да обсебва някого. Тя явно бе прекрачила границите. Аз не можех и нямаше да си позволя това.

Повечето участници бяха зарязали двубоите, за да наблюдават зрелището, но двама от босовете продължаваха да се млатят един друг на няколко крачки от мен. Схватката им приключи бързо — след като си размениха с ръмжене и ругатни по няколко свити от духове. Лондонската мъгла улучи своя опонент с месестия си юмрук и го просна по гръб.

Тълпата, очаквала нещо повече, посрещна развръзката с отегчено мърморене.

— Зад теб, скъпа — подвикна ми Джаксън и се обърна отново, зает със своя противник.

Нечестивата дама се намираше най-близо до мен и в момента никой не я нападаше. Подхвърлих ножа си и го улових за острието. Тя забеляза движението и ми се усмихна с подканящ жест. Това ме накара да се поколебая, но миг по-късно все пак го метнах по нея, целейки се в ръката й. Не смъртоносна рана, но достатъчно болезнена, за да я разсее и да ми позволи да я поваля с духа си.

Някой се втурна като размазан силует между мен и нея. Беше Шипков цвят — аксиномантка с цветчета, вплетени в златистата коса. Ножът се впи в рамото й и тя изпищя от болка, преди да го изтръгне и да го захвърли сред публиката. Преди да осъзная какво се случва, тя вдигна брадва с широко острие и с невероятна сила я запрати към мен през арената. Отскочих вдясно и направих салто назад, с притиснати към гърдите колене. От публиката се разнесоха аплодисменти. Още щом се приземих, видях пред себе си порцелановата маска на Безликата — без дупки за очите, без дори отверстие за дишане, тя напълно заличаваше всичките й черти. Одеждите й бяха копринени, искрящи в цветовете на залеза.

От дясната ми страна Шипков цвят се промъкваше към своята брадва. Душманинът и Кървавият юмрук също бавно настъпваха насреща ми. Със свит на топка стомах заех отбранителна позиция.

Всички те ме бяха нарочили за свой противник. Със светкавично движение извадих друг нож и го хвърлих по Нечестивата дама. Кървавият юмрук обаче замахна с ръка и го отби встрани. Защо я защитаваха?

Джаксън продължаваше небрежно своя дуел и дори не се беше изпотил, докато аз трябваше да се бия срещу четирима наведнъж. Когато видя ситуацията, в която бях изпаднала, очите му се разшириха. След като убиеха мен, следващата им мишена щеше да е той.

Хвърлих поглед през рамо към публиката. Вехтошарят ме наблюдаваше от далечния ъгъл на залата. Той искаше да умра тук, сред кипящия водовъртеж от кръв и адреналин, където смъртта ми щеше да бъде посрещната с овации, а не с разследвания и неудобни въпроси.

Мърморейки приглушено, Безликата започна да изрежда имена. Явно бе призовател. Държеше дланите си събрани отпред, като чаша, а аз стоях абсолютно неподвижно, в очакване на пълчището, което щеше да се стовари отгоре ми. Тя беше същински магнит, привличащ духове от всички краища на цитаделата. Душманинът размахваше заканително лъскавата си от кръв верига. Шипков цвят най-сетне се докопа до своята брадва и я улови здраво. Кървавият юмрук също се готвеше за бой, с метални боксове върху двете ръце, осеяни със смъртоносни шипове.

Всички те се бяха обединили срещу мен. Безликата първа освободи свитата си. В нея имаше и дух, проникващ от Отвъдното — архангел или полтъргайст, така и не успях да разбера. Медальонът около врата ми го отрази обратно с такава сила, че залитнах назад. Той помете призователката и я отнесе сред публиката като кълбо от оранжева коприна. Два от другите духове проникнаха в здрачната ми зона, но тя ги отхвърли като катапулт. Защитите й бяха значително укрепнали. Приведох се, избягвайки крошето на Кървавия юмрук, и атакувах светкавично сънорамата му.

Примигвайки от чуждите образи, се втурнах към Шипков цвят. Кръвожадното й изражение се смени с безпомощен потрес, когато се гмурнах под ръката й, вече замахнала с тежката брадва. Тя не успя да спре свистящото острие и вместо мен то улучи с тъп, жвакащ звук гърдите на Душманина. Щом го чух, начаса дръпнах веригата от неговата ръка и я увих около врата на Шипков цвят, завличайки я надолу към пода. Тя пусна брадвата и с оцъклени от задух очи вкопчи пръсти в нея. Душманинът се свлече на колене, с разтворена в безмълвен писък уста, но нищо вече не бе в състояние да му помогне. Дрехите му бързо се пропиваха от алена кръв. Публиката викаше и скандираше като пощуряла, точно както незрящите по време на публичните екзекуции. Навярно така бяха викали и при обесването на моя братовчед в Карикфъргъс.

Откога смъртта се бе превърнала в развлечение?

— Подла игра, момиче — изхриптя Шипков цвят.

— Не, ето това е подла игра — прошепнах в ухото й. После врязах духа си в нейната сънорама и тя се строполи в несвяст.

Душманинът вече се гърчеше в агония, а Кървавият юмрук се поклащаше, уловил главата си с две ръце. Разколникът мина с танцова стъпка покрай него и с един удар на острието си го довърши.

Пред очите ми играеха светлини и аз примигнах, за да се отърся от тях. Петнайсет от участниците бяха мъртви или извадени от строя. Оставаха още девет с някакъв шанс за победа, в това число Джаксън и аз. Джаксън тъкмо приключи двубоя си с Лондонската мъгла, разпаряйки стомаха му за буйна радост на публиката и за ужас на една жена, седнала в непосредствена близост. Той ме повика с пръст и аз притичах до него.

— Гръб до гръб, съкровище.

Долепих гръб до неговия, държейки окървавения си нож в готовност.

— Какъв е планът от тук нататък?

— Само петима босове са на крака. Победата ни е в кърпа вързана! Може би трябва да започнем с този жалък малоумник.

Сепнах се, като видях кого има предвид. Светещият лорд крачеше като механичен робот, влачейки за врата пищящата си противничка.

— Защо ходи така? — извиках през звъна на оръжия и рева на публиката.

— Защото е физически медиум, скъпа. Позволил е на някой гневен дух да обладае тялото му и да го движи като марионетка. — Той посочи с бастуна си. — Аз сега ще пратя един от своите да го освободи от него, а ти ще превземеш съзнанието му.

Светещият, вече прекършил гръкляна на опонентката си, ни гледаше със замъглен поглед и дишаше тежко със зяпнала уста.

— Ела на себе си, дърто копеле! — викна му Стихоплетецът Том. Видът му ми напомни за Елайза по време на нейните сеанси.

— Не е нужно да го убиваме — казах на Джаксън.

— Напротив, тъкмо сега е моментът. Всеки на тази арена, когото оставим жив, ще има претенции към короната.

От устните на Светещия се точеха нишки от лиги. Духът в него чакаше, готов за атака. С презрителна усмивка Джаксън вдигна лявата си ръка. Пръстите му се сгърчиха като нокти на хищна птица, а вените му се издуха като змии от притока на кръв. Той промълви заклинание, нареждайки на своя подчинен дух да влезе в схватка. Светещият падна на колене и притисна ушите си с длани. Последва борба — Джаксън скърцаше със зъби, а едното му око кървяса от пукнати капиляри, но накрая ме сграбчи за китката и изрева:

— Сега!

Изскочих от тялото си и се изстрелях към клетника. Двата вкопчени духа бяха вече в периферията на сънорамата му и при появата ми побързаха да изчезнат. Преминах вихрено през слънчевата му зона, открих го там и го изтласках навън. В този момент физическата му форма трябваше да е рухнала на пода. После, без да губя време, се върнах обратно.

Публиката гледаше занемяла. Единствените, останали в кръга, бяхме аз, Джаксън, Нечестивата дама и Злочестата силфида. Видът на последната напълно съответстваше на името й. Един от пръстите й висеше полуотрязан, а в очите й блестяха сълзи, но тя не се отказваше.

— Ти се заеми с нея — прошепна ми Джаксън.

— Не — отвърнах. — Имам сметки за уреждане с Нечестивата.

Последната сякаш схвана разговора и насочи вниманието си към мен, докато Джаксън, въртейки небрежно бастуна, пристъпи към Злочестата силфида. Започнах да обикалям своята опонентка — жената, която контролираше най-жалките бордеи, държеше населението им в постоянен страх и мизерия. Тя не носеше маска и избърса чело с опакото на ръката си.

— Привет, Бледа броднице — извика. — Да не би да имаме някаква вражда, за която да не знам?

Помощниците и на двамата ни врагове лежаха в пепелта мъртви или в безсъзнание. Джаксън и аз оставахме последната съюзническа двойка. Зрителите започнаха да скандират имената на своите фаворити или на онези, на които бяха заложили пари. Най-често се чуваше това на Белия заклинател.

— Не — казах, — но нямам нищо против да я започнем сега.

Намирахме се твърде далеч от публиката, за да може някой оттам да даде ухо на думите ми. Нечестивата дама вдигна късата си широка сабя.

— Поради конкретна причина или просто от неконтролируема склонност към насилие, в каквато те обвиняват всички?

— Оставила си половината си зрящи да гният в отвратително гето.

— Злите авгури? Те са нищожества. А нима ти си толкова добродетелна? Сцион те нарича предателка и убийца.

— Вярваш на Сцион?

— Да, когато говори смислено.

Тя замахна със сабята си и аз отстъпих назад.

— Знаеш ли, радвам се, че Заешката устна си получи заслуженото. Твърде много си беше навирила носа. Една отрепка от Джейкъбс Айлънд да се издигне до дясна ръка на Повелителя… Трябваше да се отърва от нея още преди да се измъкне през оградата ми. — Атакувах я с ножа, но тя с лекота избегна удара. — Колкото до Якобитката, както сама обича да се нарича, тя също няма да изкара дълго. Той я прокуди заради измяна — поетична справедливост, ако щеш, — но този път просто ще й пререже гърлото и ще приключи с нея.

— Поетична справедливост? Какви ги говориш, по дяволите?

— Не се ли досещаш, Бледа броднице? Или си твърде благородна, за да ти мине през ума?

Значи и тя беше част от заговора, какъвто и да бе той. Игуменката ни наблюдаваше с усмивка от подиума. Изритах Нечестивата дама в ребрата, карайки я да се превие на две.

— Тъкмо бяхме решили да те поканим да се присъединиш — изсмя се хрипливо тя, — когато взе да душиш наоколо. Почти ще ми е жал да те убия, миличка, но имам своите заповеди.

Сабята описа свистяща дъга, насочвайки се към гърлото ми. Движението бе толкова бързо, че успях само да отметна глава встрани, за да го избегна. Острието разряза кожата ми от ухото, през челюстта почти до долната част на брадичката. Машинално притиснах раната с ръка, заслепена от парещата болка. Още олюлявайки се от удара, я тласнах със сънорамата си. Слепоочията ми пулсираха, но аз продължих натиска, докато от очите и носа й не избиха струйки кръв. Нечестивата пусна сабята и аз я запратих с крак към публиката, където тя спря с дрънчене между масите. Един куриер побърза да грабне ценния трофей.

Пръстите ми лепнеха от кръв. Вехтошарят бе вкопчил напрегнато пръсти в облегалката на един стол. И той, подобно на Игуменката, чакаше резултата. Опонентката ми хвърли поглед към него и се усмихна широко, заслепявайки ме със златен кучешки зъб. Поредната богата зряща.

И тогава разбрах всичко.

Вехтошарят и Игуменката не участваха в турнира, защото възнамеряваха да сложат другиго на трона. Марионетка, която да контролират от сенките. Фасада за мръсните им дела. Колко ли от хората на арената бяха конспиратори, помагащи на Нечестивата дама да спечели? Колко ли от тези трупове носеха татуировката с костеливата ръка?

Сега вече победата ми бе не просто желателна. Тя бе задължителна. И аз трябваше да повярвам, че мога да я постигна. Че съм нещо повече от Бледата бродница — протежето на Белия заклинател, размирната робиня, уличната побойница.

Трябваше да намеря сили да изкарам тази фигура от играта.

Двете се обикаляхме, вперили погледи една в друга. Колкото и нечовешко да бе от страна на Джаксън да подреди зрящите в йерархия, той бе прав в едно — по-ниските разреди имаха доста пасивни дарби. Нечестивата дама беше някакъв вид авгур. Без нума, нямаше как да приложи способностите си в битка. Или поне такова бе мнението ми за авгурите, докато тя не събра свита и не я запрати — не по мен, а по полилея със свещи, висящ от тавана.

И свитата се възпламени.

Петте духа в нея сякаш бяха направени от запалим газ. Те се устремиха към мен като комети, оставяйки подире си опашки от син пламък. Този огнен щурм ме завари така неподготвена, че почти не успях да се отместя от пътя им. В последната секунда се претърколих на земята, но два от тях ме улучиха над лакътя, изпепелявайки ръкава ми. Болката от изгарянето бе толкова силна, че от гърлото ми се изтръгна писък. После свитата се раздели над главата ми и изригна като фойерверк, преди да угасне. Овациите на публиката разтърсиха залата.

По опърлената ми кожа вече се издуваха мехури. Нечестивата дама трябваше да е пиромант. Винаги бях смятала, че подобна дарба е чисто хипотетична, но тук нямаше място за съмнение — нейната нума бе огънят.

— Стига ли ти толкова? — Тя избърса окървавени ръце в панталоните си. — Ако се престориш на умряла, може и да проявя снизхождение.

— Не си прави труда — изскърцах със зъби.

Опразнено, тялото ми клюмна и се свлече. Още докато тя го гледаше стъписано, аз се втурнах в разхвърляното бунище на нейната сънорама, достигнах духа й и го изтласках в етера. Сребърната й нишка се прекъсна така лесно, сякаш я бях прерязала с ножица. Убивах я заради Върн и Уин, заради Заешката устна и Айви. Тя остана изправена за секунда, с неразбиращо изражение върху лицето, после се олюля и рухна по гръб в пепелта, а косите се разпиляха край главата й като ореол.

Почти едновременно Джаксън порази Злочестата силфида с един от своите подопечни духове. Тя отхвръкна назад и падна като покосен сноп.

Докато се усетя, всичко бе приключило. Джаксън Хол и аз бяхме спечелили четвъртия турнир в историята на Лондон.

Публиката стана на крака и се разрази в гръмовни аплодисменти. Носеха се скандирания „БЕЛИЯТ ЗАКЛИНАТЕЛ! БЕЛИЯТ ЗАКЛИНАТЕЛ!“. Хората удряха по масите и тропаха с крака, вдигайки такъв невъобразим шум, че за момент ми се стори, че стените на склада зад нас ще се сринат, разкривайки пред очите на Сцион гнездото на антидържавна зараза, скрито под тях. Имената ни звучаха от всички гърла отново и отново. По нас летяха рози, плъзгайки се през пепелта, напоена с кръвта на нашите противници. Джаксън ме сграбчи за ръката и я вдигна високо, упоен от първия сладък вкус на победата.

Момчето от улицата, някогашният клошар, бе станал крал на цитаделата. Бастунът му, вдигнат високо, като скиптър, лъщеше от кръв. Аз не можех дори да се усмихна. Ръката ми висеше като прекършена в неговата.

Над нас Едуард VII, Кървавият крал, ни гледаше със стъклен взор от портрета и сякаш изразяваше безмълвно одобрение.

Но с лидер като Джаксън Хол предвиждам единствено кръв и междуособици — и в крайна сметка гибел.

Той беше Кралят с жезъла, предречен от картите на Лис.

Той беше господар над цял Лондон и трябваше да бъде спрян.

Двама психографи притичаха иззад завесите. Единият носеше голяма книга, а другият — малка възглавничка от пурпурно кадифе. Върху нея лежеше символът на властта на Повелителя. Още неколцина зрящи влязоха в арената и започнаха да извличат телата.

Короната на покойния Едуард VII, предполагаемо открадната от Тауър от верен слуга след падането на монархията, сега бе лишена от скъпоценните си камъни и преработена в нещо като венец, украсен с нумата на различни видове гадатели — ключове, игли, блестящи парченца от огледало и кристал, животински кости, зарове и малки керамични изображения на карти таро. Към тях в чест на специалния повод бяха добавени и по-нетрайните символи на авгурството — цветя, имел и дори късчета лед. Минти Улфсън я взе от възглавничката и пристъпи към нас.

— С огромно удоволствие обявявам, че турнирът бе спечелен от Белия заклинател и че неговата помощница, Бледата бродница, все още стои невредима до него. Съгласно традицията на нашия синдикат сега ще го коронясам като Повелител на сционската цитадела Лондон. — Тя обгърна с взор публиката. — Знае ли някой от присъстващите причина, поради която този мъж не бива да вземе титлата и да управлява синдиката, докато е жив?

— Всъщност — обадих се — аз знам.

Джаксън ме изгледа и ръката му се стегна около дръжката на бастуна. Шумът сред публиката замря, оставяйки след себе си въпросителни погледи и смръщени чела.

— Аз съм Черната пеперуда. — С натежало сърце отстъпих встрани от него. — И те предизвиквам на двубой, Бели заклинателю.

В залата бе толкова тихо, че можеше да се чуе падане на карфица.

Минти, застанала на няколко крачки от нас, подаде короната обратно на един от своите подчинени.

Игуменката се изправи от мястото си на първия ред с подобаваща елегантност, но по страните й бе избила руменина. Устните й бяха полуотворени, когато пристъпи към арената, потраквайки с високи токове по каменния под.

— Какво? — попита много тихо Джаксън.

Нямаше нужда да повтарям. Той ме бе чул. С едно бързо движение ме улови за китката и ме придърпа по-близо до себе си.

— Ако правилно съм разбрал — дъхна в лицето ми, — ти току-що публично ме предизвика. — Очите му се забиваха в мен като свредла. — Аз те спасих от робство. Мобилизирах Седемте печата, за да те измъкна от онази колония. Ако ни бяха заловили, двайсетгодишният ми труд щеше да рухне само за секунда, но въпреки това бях склонен да рискувам. Спри сега, Пейдж, и ще забравя твоята неблагодарност.

— Ти ми спаси живота и аз винаги ще съм ти признателна, Джаксън — устоях твърдо на погледа му. — Но това не значи, че го притежаваш.

— О, но не пропускаш ли нещо, скъпа? — Пръстите му се впиха под лакътя ми. — Аз все още знам тайната ти.

— Тайна, Джакс? — усмихнах се невинно.

Той се вторачи в мен, потрепвайки с ноздри. Отдръпнах ръкава си само колкото да му покажа, че прощалният подарък на Лондонското чудовище е изчезнал.

О, какъв пир за душата бе да наблюдавам как Джаксън Хол събира две и две. Как бавно и мъчително осъзнава, че вече няма с какво да ме изнуди, за да съм покорна. Че цялото му красноречие този път няма да го отърве. Че веднъж в живота си и той ще трябва да играе по чужди правила.

Лицето му се отдръпна от моето, а аз рязко освободих ръка от хватката му.

— Виждате ли — каза той тихо, а после повтори на висок глас: — Виждате ли, мои скъпи приятели? Аз предрекох тази измяна. Дори организаторите трябва да са го забелязали, получавайки букета ми за участие. Нима не сложих стрък вълче биле в средата — символа на предателство, на предупреждение? Но очаквали ли сте, че собствената ми бродница ще се обърне срещу мен? Мисля, че не. Мисля, че постъпката й шокира всеки един от вас.

Ропот сред присъстващите.

— Допустимо ли е това? — обърна се Игуменката към Минти с лека усмивка на уста. — Положително тя не може да се позове на ново име, при това на толкова късен етап?

— Доколкото знам — отвърна Минти, оглеждайки ме внимателно, — няма правило, което да го забранява.

— Тя е издирвана бегълка — излая Джаксън. — Кажете ми как ще ни управлява, след като Сцион знае лицето й, името й? Наистина ли ще позволите на една двуличница да претендира за титлата, госпожице Улфсън? Щом е готова да предизвика собствения си благодетел, представяте ли си какво ще стори със своите поданици?

— Страхливец — произнесох.

Джаксън извърна лице към мен. Откъм публиката се разнесоха няколко дюдюкания, но като изключим тях, цареше пълна тишина.

— Я го кажи пак, малка предателке? — Той поднесе длан към ухото си. — Не те чух съвсем добре.

Тълпата бе жадна именно за подобна сцена. Долавях го в сънорамите, в аурите, в израженията им. Това се случваше за пръв път в историята на синдиката — истинска драма на накърнена чест и отмъщение, която можеше да завърши само със смърт. Аз пристъпих напред през окървавената пепел.

— Нарекох те страхливец. — Вдигнах високо ножа си, отразявайки светлината на свещите. — Докажи, че греша, Бели заклинателю, или тази вечер ще те изпратя в етера.

Това беше. Звярът помръдна в Джаксън Хол. Ледената пелена, забулваща очите му, погледът, който бях виждала и преди — когато удряше някой досаден просяк с бастуна си или заплашваше Елайза, че ще я лиши от работата, от която зависеше животът й. Погледът, с който ми заявяваше, че съм негова собственост. Робиня. Предмет. Устните му се присвиха и той леко се поклони.

— С удоволствие, скъпа моя изменнице.

25Danse Macabre

Джаксън Хол не спадаше към хората, склонни да губят време, когато искат нещо да се свърши, а и явно не беше пил абсент този ден.

Извадената от бастуна рапира се стрелна към мен със сребрист звън, почти невидима за окото, но аз се оказах подготвена. Бях доловила как аурата му се отмества вдясно частица от секундата преди тялото да я последва.

Той бе за мен като отворена книга за библиомант. За първи път през живота си можех да предугаждам намеренията на своя бос. С две бързи завъртания избегнах пронизващия удар и отново застинах неподвижно, като балерина от музикална кутийка.

Джаксън повдигна вежди и опита повторно, този път с тъпия край. Масивната дръжка се размина с мен и удари каменната настилка, но той веднага замахна отново, закачайки рамото ми. Залитнах няколко крачки назад и заех отбранителна стойка.

Постепенно ме изтласкваше към зрителите, чийто аури усещах като стена от топлина зад гърба си. Направих циганско колело покрай него и отново се озовах в центъра на арената. Откъм масите с поддръжници на I-4 се разнесоха предпазливи ръкопляскания. Джаксън ги изгледа кръвнишки. Ако спечелеше битката, те скъпо щяха да си платят за зле адресираната подкрепа.

Той самият не помръдна от мястото си, застанал с гръб към мен. Открита покана да го атакувам. Други участници надали биха й устояли, но аз го познавах твърде добре, за да захапя стръвта.

— Подла игра, Джаксън — подвикнах. — Доколкото знам, не ти е нужен бастун, за да се биеш в етера.

— А и ти твърде ловко го избягваш, скъпа. — Наточената рапира се повлече по каменния под, пускайки искри. — Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че си се уплашила. Впрочем откъде научи тези прекрасни пируети?

— От един приятел.

— О, не се и съмнявам. Височък приятел, нали? — Стъпките му отекваха в такт с пулса на сърцето ми. — Със светещи очи?

Този път той не замахна, а направи рязко пронизващо движение, при което острието достигна доста по-напред, отколкото очаквах, принуждавайки ме да отскоча неловко.

— Дори и такъв да е — казах, игнорирайки смеховете от публиката, — да го виждаш някъде наоколо?

— Знам повече за компанията, в която се движиш, отколкото предполагаш, сладка моя предателко. Повече, отколкото би ми се искало да знам.

За наблюдаващата тълпа, чакаща подобаващ финал на неочакваното шоу, думите може би звучаха като обикновено заяждане, но аз подозирах скрит смисъл. Какви ли още тайни му бяха известни освен връзката ми с Лорда? Наблюдавайки го сега, през безпощадната яснота на адреналина, виждах една маска с празни очи, бездушна като манекен.

— Този дуел — продължи той — много прилича на дуелите от дните на монархията, когато честта се е отстоявала със стомана и кръв. Но чудя се чия чест отстояваме днес? — Обръщане, замахване. — Надали се заблуждаваш, че тези добри хора някога ще приемат управлението ти. Дори да победиш, винаги ще те помнят като Повелителката, убила собствения си бос. А също, според слуховете, и предишния Повелител. — Завъртане, париране, рояк от искри. — Не мисля, че имаме в историята си някой толкова брутален, толкова неблагодарен, че да се обърне срещу своя благодетел. Срещу човека, който му е давал подслон и храна, обучавал го е и е обличал в коприна нежния му гръб.

— Наричай ме каквато щеш — отвърнах. — Лондон е единственото, което има значение. Лондон и неговите хора.

Това изтръгна доста аплодисменти от зрителите, достатъчно, за да укрепят падналото ми самочувствие.

— Сякаш те е грижа за хората. — Гласът му бе твърде тих, за да стигне до публиката. — Ти си нищожество за тях, Пейдж, а Лондон не забравя предателите. Той ще те погълне, прекрасна моя. Ще те всмуче в тунелите и зловонните си ями. Право в своето тъмно сърце, където гният телата на изменниците.

Бастунът се изви над главата му и се стовари на сантиметър от десния ми крак. Ако бе улучил целта, положително щеше да строши глезена ми. Той го завъртя в ръка и отстъпи назад.

— Мисля, че и двамата демонстрирахме уменията си в старомодните бойни изкуства — каза, — но светът очаква да види и дарбите, които крием под скромната си външност. Защо не започнеш първа? Все пак аз съм единственият, докосвал се до пълния размах на твоите способности. Ето сега имаш своя шанс да блеснеш.

Джаксън щеше да изпържи мозъка ми, ако не издигнех здрава бариера, която да го възпре. Допуснах духа си до самия край на своето съзнание.

Видях как вените на слепоочията му се издуха от внезапното напрежение върху сънорамата му. Помъчи се да не дава вид, но зъбите му заскърцаха, а по восъчната му кожа изби руменина. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне, но продължих да натискам, докато не усетих как нещо отсреща поддаде. От носа му рукна кръв и той посегна да я избърше, оставяйки петна върху белите си копринени ръкавици.

— Кръв — извика. — Кръв! Нима нашата тъй наречена сънебродница не е по-силна от обикновен хематомант?

Смеховете прозвучаха смътни и далечни. Слухът бе отстъпил на заден план, шестото чувство доминираше сетивата ми. Джаксън смяташе, че ще падна, ако напусна тялото си, и вероятно бе прав. Все още не бях овладяла изкуството да оставам на крака. Трябваше да се упражнявам повече с Лорда. Каква глупачка бях, оставяйки други неща да ме отвлекат. В материалния свят Джаксън ме атакува отново с рапирата, нанасяйки сечащи и пронизващи удари с хладна акуратност. С мъка отклоних един от тях с ножа си миг преди да премине между ребрата ми.

Само бързите крака ме спасиха от следващия му напор. Откъм масите се надигна нова вълна от смях. Развеселени от играта на котка и мишка, бъбривците подеха нова песен:

— Колко удачно — викна им Джаксън. — Някои твърдят, че тази детска песничка води началото си от времето на Черната смърт. Е, аз тъкмо се канех да ползвам един приятел, умрял от бубонна чума през далечната 1349-а.

Много скоро разбрах какво има предвид. От ъгъла на залата се надигна дух и връхлетя сънорамата ми.

Начаса ме обхвана поредица от зловещи видения. Върховете на пръстите ми почерняха, а лимфните ми възли се издуха на мехури колкото кокоше яйце. Повечето зловредни духове бяха лесни за прогонване, но този се намираше под контрола на Джаксън, изпълняваше неговата воля. Олюлях се, мъчейки се да видя през ужасяващите картини — масови гробове, кръстове от боя по вратите, пиявици, затлъстели от отровена кръв, пъплещи сред моите червени анемонии. Натрапникът променяше вида на собствената ми сънорама. Най-сетне защитите ми сработиха и успяха да го изхвърлят, но не достатъчно бързо.

Докато вдигах ръка да се предпазя, рапирата раздра дрехите ми отстрани, оставяйки плитка рана от подмишницата до хълбока. Паднах по гръб върху каменния под със сила, която разтърси всеки нерв в тялото ми. Претърколих се, за да избегна втори удар. Ножът ми се въргаляше на няколко крачки встрани.

Представи си своя дух като бумеранг. Леко хвърляне и бързо завръщане.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да стигна до ножа. Духът ми шибна като камшик сънорамата на Джаксън, карайки го да залитне с гневен вик. Веднага щом осъществих контакта, се върнах в своето тяло, плувнала в пот, и запълзях към оръжието. Зад мен той размахваше слепешката рапирата. Нова струя кръв бликна от носа му, обагряйки устните и брадичката му.

— Тя направи скок — викна той, сочейки към мен. — Виждате сами, приятели, наистина имаме работа с бродница, най-високия от седемте разреда. — Аз се хвърлих към него, но той ме блокира с бастуна, държейки го с две ръце. — Но тя забравя нещо. Забравя, че плътта е нейната котва към земята. Че без нея е безпомощна.

С внезапно ловко движение той подкоси краката ми и аз се проснах на земята. Цялата ми лява страна бе прогизнала от кръв, обагряща в алено бялата ми копринена риза. Можех да я усетя как тече и от раната на челюстта, гъделичкайки шията ми.

— А сега — каза Джаксън, — ако не се лъжа, е мой ред. Приветствайте поредния ми приятел.

По гърба ми полазиха тръпки. Опитах да се подготвя, представих си своята сънорама оградена с плътни, непроницаеми стени.

Духът ме удари.

Кислородът в гърлото ми се възпламени.

Шишове приковаха дрехите ми към земята. Навред около мен алените цветя избледняваха и вехнеха като изпепелена хартия. В плутонната ми област се бе появила призрачна фигура, от която се носеше вледеняващ смях. Този смях ми бе познат.

Лондонското чудовище се беше върнало, за да ме докопа.

От почвата на сънорамата ми изникваха и разцъфваха нови цветя, от чиито листенца капеше кръв. Изкуствени цветя със стъбла, обвити в бодлива тел. В материалния свят коленете ми изтрополиха върху пода на Кръга от рози. Медальонът на врата ми гореше, мъчейки се да разпръсне виденията на съществото, но Джаксън се бореше да го вкопае в съзнанието ми. Той вдигна високо бастуна. Един удар в главата и мъките ми щяха да приключат.

Не.

На карта бе заложен не само моят живот. Ако не победях този враг, тъмните сили щяха да се надигнат и да завземат синдиката. Битката щеше да е загубена. Смъртта на Лис и Себ, саможертвата на Джулиан, белезите на Лорда — всичко това щеше да е отишло нахалост. Извърнах се встрани и сребърната топка просвистя покрай ухото ми. Напрегнах цялата си воля да прогоня Чудовището, докато сънорамата ми не запищя от усилието. Земята се разтресе, от нея се надигна вълна и погреба изкуствените цветя, заравяйки острите им шипове. Лондонското чудовище се сгърчи, когато анемониите ми разцъфнаха наново около него, и се изгуби с вой в етера.

Когато зрението ми се избистри, Джаксън стоеше напълно неподвижен, подпрян върху бастуна. Един кичур от напомадената му коса бе паднал върху челото и той дишаше запъхтяно от усилието, но върху устните му все пак играеше усмивка.

— Много добре — каза. В свободната си ръка държеше моя нож.

От най-тъмните кътчета на душата ми се надигна ярост. Грабнах месинговия свещник от ръцете на един ужасен либаномант. Когато Джаксън ме нападна, с негова помощ избих ножа и улавяйки го още във въздуха, нанесох бърз удар. Над веждата на Джаксън се появи резка. Карминена боя върху бледно платно.

— А, още кръв. — Ръкавиците му вече бяха повече червени, отколкото бели. — Все пак имам няколко литра във вените, прекрасна моя.

— Кръв или абсент? — Улових с две ръце бастуна му, когато понечи да ме удари с него. Цялата ми лява страна гореше от болка. — Не че има значение — добавих тихо. — Тъй или иначе ще я пролея.

— Боя се, че не мога да го позволя — отвърна той. Лепкавите ми длани се плъзгаха по гладкия абанос. — Ще ми е нужна, защото искам да ти покажа още един номер преди големия финал.

Нанесох му удар в коляното с ръба на ботуша си и хватката му се охлаби. Някак успях да изтръгна бастуна и насочих върха към гърлото му. И двамата застинахме неподвижно. Зениците му бяха малки точки, изпълнени с омраза.

— Хайде, давай — прошепна.

С едно движение можех да изстрелям пружинното острие към мястото, където пулсираше артерията му. Ръцете ми трепереха. Направи го, Пейдж, просто го направи. Но той бе спасил живота ми, разума ми. Никога няма да се отървеш от него, ако не го направиш. Той ми беше като баща, беше ме приютил, обучил, помогнал ми да осъзная дарбата си. Единствената причина да го стори, е да те направи своя вещ. Никога не го е било грижа за теб. Беше ми дал цял нов свят в Севън Дайълс. И кога се е вслушал в нуждите ти?

Колебанието ми струваше скъпо. Юмрукът му ме улучи под брадичката, точно където Нечестивата дама ме бе съсякла със своята сабя. Призля ми от болка, но още преди да се осъзная, последва втори удар, в ребрата. Пукването на кост разтърси цялото ми тяло и аз се сринах на колене с агонизиращ вик. Публиката изригна във викове — някои аплодиращи, други ужасени. Подсвирвайки си, Джаксън изтегли цялото лъскаво острие от бастуна.

Значи това беше краят. Просто щеше да ми отсече главата и да приключи.

Но той не насочи острието към мен. Вместо това запретна собствения си ръкав и се залови да дълбае. Когато видях алените букви, появяващи се сред плетеницата от стари белези, сърцето подскочи в гърлото ми.

26Пейдж

Вторачих се в него вцепенена. Очите му блестяха с оня буен възторг, на който се бях възхищавала навремето.

След като завършеше името ми, нямаше да мога да използвам своята дарба, без да се изложа на кошмарна опасност.

В етера, в духовната си форма, аз бях уязвима за заклинателските му способности. Пленеше ли ме веднъж, щеше да ме държи колкото му е угодно. Мъдрият, предвидлив Джаксън… Винаги пресмятащ следващия ход…

Острието се плъзгаше по кожата, оформяше буква след буква. Събрах последните останки от силата си и направих нов скок, насочвайки се към сърцевината на неговата сънорама.

Защитите на Джаксън бяха колосални. Не чак като на Рефаим или нечитаем, но по-здрави от всички, които бях виждала у други зрящи. Те ме отхвърлиха веднага, сякаш се бях блъснала в стена. Тялото ми се сгърчи на пода. Прясна кръв напои хълбока ми, смесвайки се с обилната пот. От публиката се носеха дрезгави викове:

— Нагорно ли ти дойде, малката!

— Довърши я, Заклинателю!

Но имаше и други, в моя подкрепа. Не можех да различа чии са, но до ушите ми отчетливо достигна:

— Давай, Броднице!

Крайниците ми бяха като гумени. Нямах сила да вдигна дори монета от пода, камо ли да се отделя от тялото си отново.

— Стегни се, Пейдж! Дай му да разбере!

Кръвта не е болка.

— Ставай, момиче! — долетя отново женски глас.

Притиснах с ръка ранената си страна, измокряйки пръсти в лепкавата влага. Можех да устоя на това. Можех да устоя на Джаксън Хол.

Оттласнах се с крака от пода, грабнах търкалящия се край мен свещник и го нападнах, игнорирайки пронизващата болка. Той ме посрещна със смях. Нанасях удар след удар, но той ги блокираше с лекота. Нещо повече, въртеше бастуна само с една ръка, държейки другата зад гърба си. Този мъж бе толкова по-силен от мен. Не си служи с гняв, Пейдж, прозвучаха думите на Лорда от паметта ми. Танцувай, докато падаш.

Но гневът беше вече там, бликащ от всички кътчета, които бях заключила в себе си — гняв към Джаксън, към Нашира, към Игуменката и Вехтошаря, към всички, които бяха покварили синдиката. Синдиката, който напук на всичко продължавах да обичам. Нахвърлих се за сетен път, но миг по-късно юмрукът му се вряза в корема ми. Диафрагмата ми се сгърчи конвулсивно и аз се превих на две, мъчейки се да си поема дъх.

— Съжалявам, скъпа. — Той се залови отново да дълбае кожата си. — Не биваше да ме прекъсваш. Това е деликатна работа.

Всичките ми мускули поддаваха, но трябваше да се удържа на крака. Необратимият миг, след който нямаше да мога да го спра, бързо настъпваше. Опитах се да всмуча кислород от тръбичката, но напразно. Резервоарът сигурно се беше изпразнил.

Масивната сребърна дръжка ме удари през рамото. Дори не изпищях — нямах въздух в дробовете за това.

Немощна, но още изпълнена с решимост, грабнах един стол и го запратих по него. Джаксън нададе гневен вик и бастунът му се търкулна на пода. Опитах да го сграбча, но той ме изпревари. Острието се стрелна над главата ми. Сега и двамата ръмжахме и пръскахме слюнки като животни, зарязали всяка преструвка за благороден дуел. Бастунът ме улучи отново, този път в лакътя, карайки ръката ми да изтръпне до върховете на пръстите.

Времето ми изтичаше. Събрах последните си останки воля и напускайки осакатеното си тяло, се устремих през етера право в неговата сънорама. Нозете на духовната ми форма стъпиха сред заскрежена трева. Здрачната зона на Джаксън. И точно тогава, в материалния свят, вратата на възможността се захлопна. Усетих как етерът потрепери и побързах да се върна обратно.

Не можех да дишам.

Впих пръсти в гърлото си, от което излизаше пискливо хриптене. Обзе ме паника. Това ми се бе случвало само два или три пъти преди. Ник го наричаше ларингоспазъм, внезапно свиване на ларинкса, когато се отделях от тялото си. То отшумяваше от само себе си в рамките на половин минута, но сега и без това вече се задушавах вследствие на скока. Вдигнах насълзени очи към Джаксън.

Твърде късно.

Името ми беше издълбано.

Докато се давех като риба на сухо, той ме погледна с лъчезарна усмивка изпод окървавената си вежда и добави последна завъртулка към „и“—то в края на фамилията ми. Но дори и без нея, влиянието му над мен вече бе факт. Усещах как то ме парализира, сковава коленете ми, държи главата ми неловко повдигната. По челото ми изби пот. Той вдигна ръка, така че всички да я видят, и надписът заблестя под светлината на свещите.

Пейдж Ева Махони

Чувах единствено собственото си пресекливо дишане, свистенето на въздуха в тясното пространство между гласните ми струни.

— Стани, Пейдж — каза той.

Аз се изправих.

— Ела при мен.

Отидох при него.

Зрителите се кискаха, доволни от небивалото зрелище. Никога досега Заклинател не бе пленявал дух на жив човек. Сънебродницата се бе превърнала в сомнамбулка, жертва на собствената си гордост, сразена от някой с два разреда под нейния. Джаксън ме улови за китката и ме обърна с лице към публиката. Аз бях отпусната и покорна. Кукла на конци.

— Ето! Вярвам, че дори церемониалмайсторката ще признае безапелационната победа. — Той зарови пръсти в косата ми. — Какво ще кажеш, робиньо моя?

Посочих с пръст ръката му, разтворила леко устни в тъпоумна възхита.

— Да, скъпа, това са твоите буквички.

Публиката започна да вие от смях.

Аз не казах нищо. Просто скочих, благодарейки на всички звезди, че баща ми навремето бе сменил рожденото ми име.

Защитите му бяха отслабени от суета и чувство за преждевременен триумф. Те все пак се вдигнаха, но със секунда закъснение. Сънорамата му бе пълна с бурени и преплетени коренища, в които се препъвах, с надвиснали клони, които ме шибаха през лицето. От тях капеха кървавочервени листа. Докато се носех напред, видях редове от покрити с мъх каменни плочи. Те тръгваха радиално от центъра и се губеха в мрака на плутонната му област. По тях замъглено се мяркаха издълбани цифри. Сънорамата на Джаксън представляваше огромно гробище. Вероятно гробището „Нънхед“, където за пръв път бе овладял дарбата си.

Тичах, без да спирам. Той можеше и да коригира средното ми име, ако нямаше нищо против да обезобрази съвсем ръката си. Не беше трудно да се досети кой е ирландският му вариант. Докато спринтирах към центъра на мрачния ландшафт, напрегнах взор да различа имена върху камъните, но такива нямаше.

От тъмната периферия към мен започнаха да се стичат фантоми — високи и прозирни същества, създадени от спомени. Пръстите им се протягаха да ме сграбчат.

— Назад! — извиках.

Гласът ми отекна до безкрай в съзнанието на Джаксън. Едно от създанията ме вкопчи в обятията си и за пръв път в живота си надзърнах в очите на фантом. Две бездънни ями зееха насреща ми, пълни до ръба с пламтящ огън.

В чуждата сънорама те можеха да определят как ще изглежда духовната ми форма — но само ако бяха фокусирани.

Точно както бях сторила навремето с Нашира, си представих, че съм огромна — твърде огромна, за да бъда удържана от един фантом. Ръцете се отпуснаха и аз се отскубнах. Скоро навлязох в здрачната зона, където тревата бе тучна и зелена, а въздухът — наситен с дъх на лилии. Фантомите ме следваха по петите, но аз бях по-бърза от тях. Прескочих поредния гроб и се завтекох към светлината.

В средата на слънчевата зона на Джаксън имаше статуя. Изваяна под формата на ангел, тя бе скръбно приведена над каменен саркофаг. Когато приближих, една от ръцете й се пресегна и повдигна капака на саркофага. Духовната форма на Джаксън лежеше в него. Очите й се отвориха и той излезе навън.

— Ето те и теб — каза. — Харесваш ли ангела ми, пчеличке?

Ръцете му бяха сключени зад гърба. Тук лицето му не беше като онова, което познавах, а по-старо, отпуснато, почти грозно. Студените черни очи се взираха в мен с омраза. Чупливата коса, покриваща скалпа, бе като кована мед, прошарена със сребърни нишки.

— Изглеждаш различно — отвърнах.

— Ти също. Но, от друга страна, никога няма да разбереш как изглежда моята Пейдж. — Той направи пауза. — Или пък ще разбереш?

Над главата ми витаеше Х-образна сянка. Когато опитах да помръдна, осъзнах, че китките ми са завързани, също както и глезените.

— Горката марионетка — поклати глава той. — Нищо не разбираш, нали?

— Напротив, разбирам. — Дръпнах рязко ръце и въжетата се изпариха. — Добре, че така и не ти казах рожденото си име, иначе трикът можеше и да сработи.

Устните му трепнаха в лека усмивка.

— Значи можеш да променяш духовната си форма дори и в сънорамата ми. Талантите ти не спират да ме впечатляват.

Аз закрачих около него, а той стоеше неподвижно, следейки ме с тъмните си очи.

— И какво ще правиш сега? Ще ме накараш да танцувам из арената? Да хленча и да се моля, за да покажеш колко си могъща? Или възнамеряваш да изхвърлиш духа ми в етера — макар да ми се струва, че тъкмо сега си твърде слаба, за да го сториш.

— Аз няма да те убия, Джаксън.

— Защо? Това би била чудна развръзка. Задоволи сетивата им, докажи, че са били прави да те смятат за разрушителка, съкровище.

— Не съм ти съкровище, нито скъпа, нито пчеличка. Но няма да те убия. Вместо това ще ти отнема короната.

И тогава се втурнах напред.

Той беше твърде бавен. Фантомите не можеха да проникнат в слънчевата му зона, а раните и умората бяха отслабили концентрацията му. Хвърлих се в саркофага и капакът с грохот се затвори над мен.

Сетивата на Джаксън станаха мои сетива. За неговите зрящи очи залата бе пълна със сфери светлина, като електрическа буря. Етерът бе същинска нервна система от духовна дейност. Образите на моменти се размиваха, не бях привикнала да ги държа на фокус. Чувствах тялото му странно леко, неизпълнено, сякаш не го бях обладала докрай. И после ми стана ясно защо. Насреща ми, с изправен гръб, стоеше моето собствено тяло. От носа ми се стичаше тънка струйка кръв, а погледът ми бе празен, но бях на крака. Сребърната нишка ме държеше и в двете сънорами.

Значи все пак бях успяла.

Тялото на Джаксън падна на колене. Протегнах ръка и видях бялата окървавена ръкавица.

— В името на етера… — започнах с неговия глас, този път без да завалям думите.

Чакай. Гласът на духовната му форма бе като шепот в ухото ми. Спри.

— … аз, Белият заклинател, бос на I Кохорта, Секция 4…

Спри. Не, не, излез навън, ИЗЛЕЗ НАВЪН!

— … се предавам…

Спри! Затвори ми устата! Потиснатият дух на Джаксън се бореше с мен, риташе и пищеше, блъскаше по капака на саркофага. Материалната му ръка удряше с длан по пода. Проклета да си! Аз те приютих! Храних те! Обличах те! Без мен щеше да си мъртва. Щеше да си нищо. Чуваш ли ме, Пейдж Махони? АКО НЕ СИ МОЯ, ЩЕ СИ ТЯХНА…

— … на своята бивша подчинена — довърших задъхано последните думи — Бледата бродница.

Усетих как ме сграбчват корави пръсти. Зрението ми се прехвърли обратно в чуждата сънорама, където статуята на ангела ме държеше в ръцете си. Духовната форма на Джаксън бе на колене, виеща от ярост. С пропукване на древен камък ангелът ме запокити в мрака. Преминах шеметно през етера и обратно в собствената си плът точно навреме, за да видя как противникът ми идва на себе си. Присвих се в очакване на удара, но той така и не настъпи. Елайза бе до мен и отблъскваше Джаксън, който се мъчеше да се вкопчи в гърлото ми.

— Престани, Джакс! Престани!

— Турнирът приключи — пристъпи на арената Минти Улфсън. — Остави я, Бели заклинателю!

Някой го дръпна назад и в същия момент моите колене се подвиха под тежестта ми. Чифт ръце ме обгърнаха през кръста и ме удържаха да не падна. Ник. Улових се за него като удавник, дишайки пресипнало.

— Ти успя — прошепна той в ухото ми. — Справи се, Пейдж!

Бяха нужни шестима души, за да усмирят Джаксън. Той се бореше с оцъклени от безумна ярост очи, а от брадичката му капеше кръв. Масите на I-4 се разделиха. Някои бяха на негова страна, но протестите им бяха удавени от ръкопляскания, тропания с крака и викове: „Черната пеперуда! ЧЕРНАТА ПЕПЕРУДА!“.

И все пак подмолният ропот, достигащ до ушите ми, ме изпълваше с напрежение. Оставих Ник и Даница да ме отнесат почти на ръце до отсрещния край на арената. Зийк и сестра му бяха сред групата, удържаща Джаксън, докато Елайза се присъедини към нас и притисна марлена превръзка към раната на хълбока ми.

Ушите ми звъняха. Не можех да мисля ясно. Струваше ми се невъзможно току-що да съм победила Джаксън Хол.

— Ред в залата — извика Минти. — Моля за тишина!

Тя плесна с ръце, но измина дълго време, преди публиката да се успокои. Надин подаде на Джаксън кърпичка, за да избърше окървавения си нос. Ник размени напрегнат поглед през арената със Зийк, но не каза нищо. Вместо това притисна в дланта ми бурканче с антибиотичен гел. Загребах щедро количество, макар пораженията по мен да се нуждаеха от по-сериозно лечение. Ако продължавах в същия дух, до сутринта щяха да ме наричат Кървавата кралица.

Елайза измъкна отнякъде инжекция адреналин. Докато ми я поставяше, срещнах очите на Надин. Тя не се усмихна, само стисна окуражително рамото на Джаксън.

— Донесете короната — нареди Минти сред оглушителни овации. — Имаме победител!

— Чакайте. — Игуменката приближи сред пепелта и кръвта. — Какво означава това?

— Белият заклинател вече обяви, че се предава.

— Босовете не се предават на свои подчинени.

— Значи това ще е прецедент.

— Очевидно беше — прониза ме с изпепеляващ взор Игуменката, — че славният водач на I-4 не го стори по своя воля. Момичето си послужи с измама.

— Тя е сънебродница. Турнирът разрешава неограничена употреба на ясновидските дарби. Щом етерът я е надарил с тази способност, тя има пълното право да я приложи.

— Ами дръзката измяна? Откритото презрение към любовта и заслугите на нейния благодетел?

— Съществуват неписани правила за лоялност, но не и в правилника на този турнир. Щеше да го знаеш, ако бе прочела поне една книга за синдиката и неговата история, Игуменке. А и ако толкова ни беше грижа за морала, ти надали изобщо щеше да го оглавиш.

— Как смееш! Ти си в заговор с тази ренегатка. Ти и твоите драскачи.

— Аз съм церемониалмайсторката. И моето решение е окончателно.

Лицето на Игуменката пребледня под златистия воал. Но властта на временна Повелителка, властта, открадната от Хектор и Заешката устна, вече бе снета от нея. Тя обходи с поглед залата, без съмнение търсейки своя господар, но Вехтошарят не се виждаше никъде. Облечената й в дантела ръка се сви в юмрук пред гърдите.

В отсрещния край на Кръга от рози настъпи суматоха. Джаксън с ръмжене отблъсна зрящия, който превързваше раните му:

— Изчезвай от тук. Може и да не съм спечелил според фалшивите правила на Гръб Стрийт, но това не значи, че ще оставя да ме тъпчат в калта.

Мъжът побърза да се махне от обсега на бастуна, мърморейки извинения. Зрителите замлъкнаха, очаквайки традиционната реч на падналия претендент.

— Седемте печата се разпаднаха — произнесе той, почти прекалено тихо, за да го чуят. Но аз го чух.

Аз го чух.

Джаксън Хол бе твърде горд, за да остане на коронясването на бившата си подчинена, но не искаше да тръгне, без да каже последната дума. Той закрачи към мен, потраквайки с върха на бастуна си по пода.

— Знаеш ли, Пейдж… всъщност аз се гордея с теб. Очаквах, че все още си такава слабачка, както и в деня, когато постъпи при мен. Че просто ще отбележиш присъствие в Кръга от рози и ще си тръгнеш от него, без нито една смърт да тежи на съвестта ти. — Той спря, доближавайки лице на педя от моето. — Но не. Ти си се научила, безценна моя, да бъдеш също като мен. — Той ме улови за китката, стискайки толкова силно, че пръстите ми изтръпнаха, и прошепна в ухото ми: — Аз ще намеря нови съюзници. Предупреждавам те — тепърва ще чуеш за мен.

Не отговорих нищо. Не желаех да играя игричките му, вече не. С усмивка на устните Джаксън се отдръпна и продължи на висок глас:

— И тъй, кралицата ще се бори за свобода, а нейните поданици — за оцеляване. Но в крайна сметка, скъпа Пейдж, търсещите свобода я намират единствено в етера. — Той докосна кървящата ми буза с острието на рапирата си. — Затова наслаждавай се на свободата си, докато можеш. Театърът на войната отваря от тази нощ.

— Ще го имам предвид — отвърнах.

Усмивката му стана по-широка и той се упъти към изхода.

Зрителите отстъпваха, за да му сторят път. Никой, дори и сред най-закоравелите бандити, не дръзна да го подиграе — него, боса на I-4, Белия заклинател, който за малко не стана Повелител. Мъжът, на когото дължах толкова много, който бе мой наставник и приятел, който можеше да поведе всички ни, ако само бе отворил очи за стаената в сянката заплаха. Не бях подозирала, че е възможно да изпитвам толкова болка — от израненото си тяло, а още повече от изранената душа. Надин грабна палтото си от стола и го последва.

Пред вратата Джаксън спря. Осъзнах, че изчаква. Изчаква да види кой от Седемте печата ще тръгне с него.

Даница седеше на мястото си със скръстени ръце. Погледнах я въпросително, а тя само сви рамене.

Ник стоеше до мен с каменно лице. Очите на Елайза се наляха със сълзи и тя си пое пресекливо дъх, но също не помръдна.

Всички те щяха да останат.

Но Зийк направи крачка напред. После още една. Преглътна с мъка и стисна клепачи, преди да надене връхната си дреха. Ник се пресегна и го улови за ръка, после пръстите им се разделиха. Зийк ми хвърли кратък, скръбен поглед и се присъедини към сестра си и Джаксън. Няколко от най-лоялните зрящи на I-4 последваха примера му и групичката скоро се изгуби в коридора.

Сега, когато въздействието на адреналина отшумяваше, безброй болежки обхванаха тялото ми. Но не биваше да се отпускам. Нощта още далеч не бе свършила.

Ник леко ме подбутна напред и аз отидох, за да застана в центъра на Кръга от рози. Минти вдигна короната от кадифената възглавничка.

— Готова ли си?

Гърлото ми бе толкова стегнато, че успях единствено да кимна.

Тя приближи и внимателно я положи върху главата ми.

— В името на Томас Ейбън Мерит, основател на този синдикат, коронясвам теб, Черната пеперуда, за Повелителка на сционската цитадела Лондон, бос на босовете, властваща над всички зрящи в синдиката и върховна резидентка на I Кохорта и Дяволския акър. Нека царстването ти продължи дълго.

Сред настъпилата тишина се опитах да изглеждам достойно, вирнала брадичка.

— Благодаря ти, Минти. — Гласът ми излезе твърде измъчен и тих.

— Кой е най-близкият ти помощник?

— Ще имам двама — отвърнах. — Червеното видение и Мъченическата муза.

Елайза ме изгледа сепнато. Аз вдигнах окървавените си ръце, снех короната и я хвърлих в пепелта.

Последва объркан ропот сред публиката. Минти отвори уста да каже нещо, но размисли и се отказа.

— Както сами виждате — посочих прогизналите си от кръв дрехи, — не съм в състояние да произнасям дълги речи. Но ви дължа обяснение за постъпката си. Защо се обърнах срещу своя бос и наруших неписаните правила на синдиката? Защо заложих целия си живот на карта? Не беше заради тази корона, а заради възможността да се сдобия с трибуна, от която всички да ме чувате.

Погледнах към Ник и той кимна.

— Този синдикат — продължих, извисявайки глас, — синдикатът на СциЛо, е изправен пред външни заплахи, която игнорираме от твърде много време. Добре знаем, че и Хеймаркет Хектор ги пренебрегваше. Само след месец Сцион планира да инсталира Сензорния щит навред из цитаделата. Тогава свободното ни и невидимо придвижване ще остане в миналото. Ако не предприемем мерки, ще се окажем смазани под тежестта на Котвата. И без това сме изтикани в подземния свят, мразени и презирани, виновни за всичко, дори задето дишаме — но ако това продължи, ако Сцион направи следващата крачка, до десет години от нас няма да остане и помен.

— Сензорният щит е поредният бълвоч, измислица, изфабрикувана от Архонтството — извика Игуменката. — А тази тук е не само долна измамница, но и основната заподозряна за убийството на последния ни Повелител. Собственият ми разводач я е видял да напуска Дяволския акър с кръвта на Хектор Гринслейт по ръцете си!

В залата настъпи хаос. Повечето зрители бяха на крака, като едни искаха главата ми, други крещяха, че трябват доказателства, трети настояваха самият разводач да излезе и да свидетелства пред всички.

— Не можеш да хвърляш празни обвинения, Игуменке — извиси се леденият глас на Перлената кралица. — Думата на един незрящ, неподкрепена с факти, не струва нищо. А ако си знаела, че Бледата бродница е убила Хектор, защо я укриваше досега?

— Аз вярвам на твърденията на своите служители.

— Питам отново. Защо я укри, след като имаше отличната възможност да я разобличиш на последното Събрание?

— Белият заклинател ме увери, че тя просто се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент — просъска Игуменката. Фасадата й на чар и благосклонност се разпадаше с всяка изминала минута. — Изглежда, че дори той самият е бил подведен от козните й. Но сега, след като видях как се обръща срещу него, как потъпква вековечните традиции на синдиката, нямам и капка съмнение, че тя е убийцата на Хектор. Тъжен пропуск от моя страна е, че не съм го разбрала по-рано.

— Ти вярваш на твърденията на служителите си — намесих се решително, — но аз вярвам в онова, което съм видяла с очите си. А то е тирания, изградена върху една лъжа — лъжата, че ясновидството е неестествено и опасно. Че зрящите трябва сами да се презират дотолкова, че доброволно да отиват на гибел. Те искат от нас да се предаваме, за да ни изтезават и екзекутират, и наричат това милосърдие! — Обърнах се към публиката и продължих с пълен глас: — Докато всъщност не друг, а Сцион е най-голямата лъжа в историята. Двестагодишен параван за действителното управление на Англия. За истинските инквизитори на ясновидството.

— За кого говориш, Повелителке? — попита Езическият философ.

— Тя говори за нас.

Всички глави се обърнаха към входа на залата. Разнесоха се викове и възгласи на почуда. На прага стоеше Арктур Месартим, а зад гърба му бяха неговите съюзници.

— Рефаимите — промълви Огнена Мария.

— Не — казах, усещайки нов прилив на кураж. — Рантените.

27Чудотворство

Бяха общо осем на брой, всичките облечени във великолепни одежди от тежка черна коприна, кожа и кадифе. Теребел също бе сред тях, но някои виждах за пръв път — лицата им имаха различни оттенъци на злато, мед и сребро, но очите им бяха с еднакъв жълто-зелен оттенък. В слабо осветеното, претъпкано помещение фигурите им изглеждаха огромни. И заплашителни. Тълпата забрави за случващото се на арената.

— Това са Рефаими — каза някой.

— Точно като в книжката…

— Дошли са да ни спасят…

Поне знаеха какво виждат пред себе си. Лордът пристъпи няколко крачки, следван от Теребел. Останалите образуваха полукръг около тях.

— Разбирам, че вече сте чели за нас. — Погледът на Лорда обходи масите. — Но ние не сме литературна измислица. От два века насам контролираме Сцион, установяваме властта на Котвата в онези градове, които пожелаем, и ги превръщаме в свой източник на прехрана. Този свят вече не ви принадлежи.

— Какво е това, Повелителке? — подвикна един куриер. — Някаква шега?

— Без съмнение — подкрепи го Дидиън, макар че очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. — Издокарали са ги в костюми, за да ни скроят номер.

— Не е номер — отвърнах, — нито шега.

Новодошлите тръгнаха към арената, разделяйки тълпата.

Забелязах, че с тях е и Айви, пристъпваща неуверено след Плейона, със следи от въжета по китките и глезените. Най-отзад Лусида и Ерай водеха останалите трима бегълци. Заля ме вълна от облекчение. Те изглеждаха бледи и изнурени, но поне бяха живи. Слязох от подиума, за да посрещна Лорда. Погледът му се стрелна към мен, оценявайки травмите ми.

— Открихме ги в къщата в края на тунела, точно както ти подозираше — каза тихо. — Айви настоя незабавно да я доведем тук, за да говори пред Неестественото събрание. — Той повдигна вежди при вида на Кръга от рози, осеян с трупове и отсечени крайници. — Или… поне пред онова, което е останало от него.

Аз кимнах. Лордът се обърна с лице към публиката, а останалите Рантени се наредиха от двете му страни. В дългата тишина, която последва, аз се качих обратно на подиума.

Макар и безжалостно редактирана, историята, която бяхме публикували, все пак бе постигнала целта си. Присъстващите изпитваха страх, но той бе примесен по-скоро с удивление и любопитство, отколкото с враждебност.

— Това са Рефаимите — казах високо, — или по-точно една фракция от тях. Те са истинските инквизитори на Сцион. Расата им вече два века контролира правителството ни, нарежда на Уийвър и неговите слуги да ни потискат и унищожават. Но има една малка група — посочих осмината, — която е съгласна да ни помогне да оцелеем. Която уважава нашите дарби и нашата независимост. — Тук леко преувеличих. — За разлика от тях другите Рефаими, онези в Архонтството, не дават пет пари за човешкия живот. Те ще поробят всички зрящи, ако им позволим.

— Срамота! — извика Игуменката, полагайки всички усилия да изглежда възмутена. — За глупаци ли ни вземаш?

— Млъкни, Хортензия — процеди с разкривено лице Айви. — Ако има нещо срамно тук, това си ти и твоите лъжи. Нашите лъжи.

Игуменката прехапа език.

Пред очите на всички най-уважавани зрящи от сционската цитадела Лондон Айви пристъпи към подиума. Изправи се там с мръсните дрехи и босите си крака, наклонила глава встрани от заслепяващата светлина на прожектора. Тъмната й коса бе покарала наново, но очертанията на черепа й още ясно личаха под нея.

— Представи ни се, дете — подвикна Перлената кралица.

— Дивайя Джейкъб. Айви. — Тя отпусна очи. — Повечето от вас надали знаят истинското ми лице, но навремето бях известна като Якобитката. До януари тази година бях дясна ръка на Вехтошаря.

Някои от зрящите на II-4 изглеждаха шокирани, докато други добиха откровено агресивен вид.

— Когато бях на седемнайсет, избягах от Джейкъбс Айлънд и в продължение на три години работих за една тарторка на име Агата. Вехтошарят ме набеляза и щом навърших двайсет, ме покани да участвам в неговото… „начинание“, както го нарече. Твърдеше, че хората — тези като мен — страдали и че той искал да им помогне.

Всички слушаха мълчаливо. Айви стоеше напълно неподвижно, скръстила тънките си ръце пред гърдите.

— Той продаваше зрящи на Сцион — бяха следващите й думи.

Публиката изригна.

— Тихо! — извиках. — Оставете я да говори.

Щом отново настъпи относителна тишина, тя продължи своя разказ, от който кръвта се смръзна в жилите ми.

Не можех да повярвам на ушите си. От всички обяснения, които си бях представяла, това бе най-логичното, но нямаше начин моят синдикат да е дотолкова покварен. Вярно, членовете на Неестественото събрание бяха мързеливи и жестоки, но положително недотам…

— Той го наричаше „сивия пазар“. Казваше, че набираме хора за Парцалените кукли… — Айви задиша учестено, озъртайки се като животно в капан. — Но онези, които му изпращах… никога вече не ги виждах отново. Тогава отидох при Заешката устна, помощницата на Хектор, и споделих с нея. Тя дойде с група бодигардове да провери катакомбите и откри хора, оковани във вериги. — Айви прехапа устни при спомена. — Каза на Вехтошаря, че е длъжна да докладва на Хектор. Че подобна дейност не може да продължава без негово знание.

— И той е опитал да го спре, така ли? — провикна се гневно Перлената кралица. — И затова е бил убит?

— Не. Не опита да го спре. Присъедини се към него.

Този път суматохата продължи цяла минута, преди Айви да успее да заговори отново. Сега разбирах предсмъртните слова на Заешката устна. Те ни продават. Точно както Сцион ни продаваше на Рефаимите, нашите собствени лидери ни продаваха на Сцион.

— Заешката устна и аз нямахме представа каква точно е схемата. Знаехме само, че зрящите изчезват, а ние печелим пари. Бях ужасена. Ако нещо ми помогна да издържа, то бе единствено, че избирахме зрящите, които да продаваме.

— Как ги избирахте? — попитах тихо.

— В смисъл…?

— Как избирахте кои зрящи да продадете, Айви?

За нейна чест тя не трепна.

— Със Заешката устна гледахме да подбираме основно тартори и убийци. Биячи и насилници. Хора, склонни да нараняват другите за удоволствие или за пари.

— А онази жена там? — кимнах аз към Игуменката. — Виждала ли си я някога с тях?

— Да. Тя често ги посещаваше. Нощният й клуб служи само за маскировка, — Тя я изгледа злостно. — Подмамва зрящите там, за да ги упои с вино и лилава богородичка, преди да ги продаде на…

— Гнусни лъжи! — излая Игуменката сред възмутените викове.

— Но и на мен самата не ми се размина — извиси глас Айви, поруменяла от гняв. — Една нощ Вехтошарят ме повика тук, в катакомбите, и инжектира във врата ми цяла спринцовка флукс. Когато се свестих, бях в Тауър. Трябва да се е досетил, че съм го издала. — Тя успя мрачно да се усмихне. — Поетична справедливост.

Оказваше се, че същото това момиче, което бях съжалявала заради побоите и изтезанията в колонията, най-вероятно бе причината голяма част от затворниците да се озоват там.

— Но ти вече си била обратно в Лондон, когато Повелителят умря — обади се намръщено Огнена Мария. — Знаеш ли какво точно се е случило?

— Няколко дни след убийството на Хектор срещнах Заешката устна и тя ми каза, че Игуменката го е сторила. Тя лично я видяла в Дяволския акър как насича лицето на Зъба с касапски нож.

Викове на ужас.

— И как предполагате, че съм избила сама осем мъже? — попита саркастично Игуменката. — Колко удобно за Якобитката: дава показания, които само мъртъв свидетел може да потвърди!

— Какво? — изгледа я с разширени очи Айви.

— Добре ме чу. Заешката устна, твоята приятелка от бордеите, е мъртва.

Лицето на Айви се сгърчи от мъка и тя впи пръсти в бледните си скръстени ръце.

— Името й беше Челси Нийвс — промълви. — И без нея не мога да докажа нито дума от казаното.

— Мисля, че аз мога.

Ако нервите на публиката бяха бездруго напрегнати от присъствието на Рефаимите, то сега те се изопнаха до скъсване. На вратата се бе появила двойка зли авгури — Уин и Върн от Джейкъбс Айлънд. На шията на Уин висеше торбичката със салвия, която й бях дала. Айви нададе тих стон, преди да се втурне към Върн, който я притисна до гърдите си, без да промълви и дума.

Уин продължи напред, докато не стигна средата на арената. Тук изгледа с отвращение трупа на Нечестивата дама и с ритник отстрани ръката й от пътя си.

— Ако Повелителката е склонна да приеме показанията на още един свидетел от бордеите — рече с лек поклон към мен, — то аз съм готова да ги дам.

— Чакайте, чакайте — запелтечи Дидиън, пръскайки слюнки. — Зли авгури не се допускат пред Неестественото събрание, с изключение на хиромантите. Такива са правилата, Повелителке!

— Заповядай, Уин — дадох й знак с ръка, без да му обръщам внимание. — Кажи ни какво знаеш.

— В деня на убийството на Челси Нийвс в Сейвъри Док, където тя се криеше от синдиката, се появи маскирана жена. Часовият на портата, който я е пропуснал, ми каза, че била изпратена с лично поръчение на временната Повелителка. Очевидно — тя извиси глас, за да надвика надигащите се протести — това поръчение е било да пререже гърлото на Челси и да накълца клетото й лице!

— Тези обвинения са абсурдни. Хектор беше мой скъп приятел и макар да не съм и подозирала за дейността, в която го уличавате, никога не бих навредила на първата му помощница. А сега, ако ме извините, ще се прибера у дома, за да скърбя на спокойствие. — Игуменката вирна глава и се запъти към изхода, следвана от двама или трима от своите зрящи. — Приключих с вашата самозвана кралица и нейните бълнувания.

— Не, Игуменке — казах тихо. — Не сме приключили. — Звукът от стъпките ми по подиума отекна сред мъртвата тишина в залата. Рантените отстъпиха и ми направиха място да застана между тях. — Съгласно Кодекса на синдиката те обвинявам в убийствата на Хектор Гринслейт, Челси Нийвс и техните седем сътрудници — Зъбът, Зурлата, Тутманика, Ловките пръсти, Кръглоглавия, Лукавия и Гробаря. — Приближих още няколко крачки. — Също така си обвинена в отвличане, трафик на зрящи, поръчка на атентат в конкурентна секция и измяна. Ще бъдеш поставена под домашен арест, докато вината ти не бъде разгледана от Неестественото събрание.

Смехът на Игуменката сепна шокираната публика.

— И с каква власт ми отправяш тези обвинения? Ние сме извън закона на Лондон. В коя затворническа килия ще ме хвърлиш? Или смяташ просто да ме убиеш и да зарежеш тялото ми в някоя тъмна уличка? Е, що за Повелителка възнамеряваш да бъдеш?

— Справедлива, надявам се.

— Нима? И къде е справедливостта тук? Къде са ти доказателствата, новоизлюпена кралице?

— Доказателствата са пред очите ни. Ти там — посочих един куриер, който чинно скочи на крака. — Би ли проверил дясната ръка на Нечестивата дама?

— Да, Повелителке.

Разтреперан, той коленичи до трупа, разкопча маншета на десния ръкав и го запретна нагоре. Лицето на Игуменката пребледня, а по моите устни се плъзна мрачна усмивка.

Над лакътя на мъртвата с проста, едноцветна татуировка бе изобразена ръка на скелет. Огнена Мария излезе напред и се приведе, за да я види отблизо.

— Това е знакът на Парцалените кукли — заключи.

— Да — казах. — Същата имат и тя, и той — посочих телата на Шипков цвят и Палача, — както и всеки от участниците в турнира, които й помагаха. Защото всички работеха за Вехтошаря и за неговия… сив пазар. — Погледнах към Игуменката, на чието лице се бе появила озъбена гримаса, тъй че и тя самата приличаше на скелет. — Сега ще бъдеш ли така добра да ни покажеш своята ръка?

Тя мълчаливо отстъпи назад, по-далеч от тълпата и от изобличаващите улики на арената. Откъм публиката се надигна заплашителен ропот.

— Арестувайте я — извиках.

И те се подчиниха. Джими О‘Гоблин, Джак Хикатрифт и Огнена Мария се впуснаха и я заобиколиха заедно с още неколцина зрящи от I-4. Игуменката се вторачи в тях, после се озърна през рамо. Наоколо нямаше останали Парцалени кукли. Дори собствените й подчинени се отдръпнаха назад. Вехтошарят също бе изчезнал, зарязвайки своята наемна убийца.

Отне й известно време да осъзнае, че може да разчита единствено на себе си. В един миг на кристална яснота видях и най-дребния менящ се детайл върху лицето й сякаш под микроскоп. Стиснатите челюсти, потрепващите кичури коса, странно нежни на фона на вулканичната ярост.

И от пода в краката й се надигна чудовище.

Полтъргайст, който не познавах и не исках да познавам.

Това бе последната ми мисъл преди удара.

— Ето — кресна Игуменката — истинския убиец на Хектор.

Експлозията в етера ме откъсна от земята и ме запрати по гръб върху подиума. Въздухът напусна дробовете ми, излизайки под формата на бяла пара измежду заскрежените ми устни. Бях прикована към сценичните завеси, удържана от невидима ръка. Паника стегна гърлото ми, притисна като обръч ребрата ми. Отново бях малкото момиченце на полето. Полтъргайстът не прие определена телесна форма, присъствието му бе просто стена от тежест, която ме смазваше.

Той обиколи веднъж залата, сякаш да огледа по-добре тълпата. После се издигна към тавана. Свещите на полилея угаснаха, пламъците на светилниците примигнаха и станаха синкави. Затропаха маси и столове, а всички духове се свиха из ъглите, отстранявайки се от пътя му. Няколко от Рантените край мен се превиваха, надавайки смразяващи кръвта писъци. Лордът също беше сред тях. Чертите му, обичайно сковани в неподвижна маска, сега бяха разкривени от болката, пронизваща и моите кости. Игуменката стоеше, насочила към мен ръка, която трепереше от нечовешкото усилие да контролира създанието.

И тогава сякаш нещо се пречупи. Тя залитна и падна на пода, подпирайки се на длани. Полтъргайстът се изви над главите ни и изчезна през тавана. Натискът върху гърдите ми изчезна и аз най-сетне успях с хриптене да си поема дъх. Докато се изправях под смътната светлина, около шията ми, там, където висеше медальонът, се издуха бледи, сребристи следи. Самият той сияеше като разпален въглен.

Златната нишка вибрираше по начин, който не бях усещала досега. Лордът конвулсивно свиваше и разпускаше юмрука на дясната си ръка, явно разкъсван от нечовешки мъки. Четирима от другите Рантени бяха в същото състояние, включително и Теребел.

Застанах лице в лице с Игуменката. Тя ме гледаше със стъклен взор, а устните й безмълвно оформяха думата „невъзможно“. После с ръмжене извади от джоба си револвер и го насочи към сърцето ми.

Зрението ми се стесни като тунел, реакциите ми изневериха. Успях единствено да вдигна наполовина ръце, когато се разнесе изстрелът. Куршумът се размина с мен на сантиметри.

Игуменката продължи да стреля, оттегляйки се към изхода, но Рантените ме заслониха с телата си. Лордът пое три куршума един сред друг, преди да падне на сцената, притиснал ръка към гърдите си.

Озъртайки се като диво животно, Игуменката отблъсна петнайсетина зрящи със свити от духове и стреля още два пъти, откачайки от тавана корниза на една завеса. Тежкият плюш се свлече върху главите на най-близкостоящите.

Следващият куршум улучи Айви и я повали на пода. Чух собствения си писък. Игуменката започна да се смее.

Екна нов изстрел, но не от нейния пистолет. Върху хълбока й цъфна червено петно. Още две попадения от Стихоплетеца Том и Огнена Мария я довършиха — едното в главата, другото в сърцето. Тя се свлече сред пурпурните дипли на завесата.

Бавно и колебливо си поех дъх. От дупката в черепа на Игуменката бавно сълзеше кръв. Застаналият до мен Ник се окопити първи. Улови ме за лакътя и ме обърна към себе си, взирайки се в смъртно бледото ми лице. Ушите ми още кънтяха от изстрелите.

— Пейдж. Пейдж, този полтъргайст… Не съм виждал нищо подобно.

— Не знам — поклатих безсилно глава. — Моля те, просто… помогни на Айви и останалите.

Той кимна и се упъти нататък. Лордът вече идваше на себе си, повдигайки се на лакти от земята. Останалите членове на Неестественото събрание заедно със своите приближени гледаха към мен, очаквайки да им дам някакво обяснение за тази лудост, но думите не идваха на езика ми. Джаксън щеше да се справи по-добре, но аз не притежавах неговото дар слово. А и историята не беше лесна за разказване.

Пред мен бе каймакът на лондонския престъпен синдикат. Стотици, ако не и хиляди зрящи бяха лоялни на тези лидери.

— Е, Повелителке — проговори накрая Огнена Мария, — ето ни тук. Изглежда, ти спечели битката. А също изчисти и името си.

— Какво да правим с тази? — посочи един маскиран зрящ към Айви, която притискаше с ръка раната си.

— Няма да раздаваме възмездие без съд — отвърнах. — Ще проведем пълно разследване, започвайки с обиск на клуба на Игуменката. Има ли доброволци?

— Аз ще се заема — каза Огнена Мария. — Знам къде се намира. — Тя подсвирна на подчинените си и всички вкупом напуснаха залата.

— Повелителке — каза един медиум, снемайки шапката си, — в книжката се разказва за тези създания, но как да се отнасяме към тях в действителност? С преклонение или със страх?

— Със страх — изръмжа Ерай.

— Или с преклонение — склони глава Лусида. — Няма да отхвърлим почитта ви.

— Не знам за страха — казах, хвърляйки й твърд поглед, — но преклонението го запазете за себе си. — Пред погледа ми играеха тъмни петна. — Сцион може да проповядва своя естествен ред, а Белият заклинател — прословутата си йерархия на зрящите. Ние ще им отвърнем ясно и силно — и то с действия, понеже не се вслушват в думите ни. Всички ще бъдем едно… ще бъдем Орденът на ясновидците.

След тези думи тъмните петна се сляха в едно и зрението ми угасна.

Нямам представа какво се е случило по-нататък.

Вече не бях Бледата бродница от секция I-4, птичката в позлатена клетка на Джаксън Хол. Бях се превърнала в Черната пеперуда, Повелителка на синдиката и все още най-издирваната личност в сционски Лондон. Лежах свита сред червените анемонии в безопасността на своята сънорама, потопена в топлата кръв на прераждането.

Пораженията този път не бяха толкова тежки. Просто няколко нащърбвания и вдлъбнатини в духовната ми броня. Много по-зле бе пострадало тялото ми.

Когато се изтръгнах от сенките, видях, че лежа върху килим, а под главата ми е подложено сгънато палто. Прогизналите от кръв дрехи бяха снети от мен, а отстрани гореше газена лампа. Не беше студено, но отнякъде се процеждаше леко течение, което сякаш подлютяваше раните ми.

Прокашлях се.

Изгаряща болка прониза ребрата и тила ми. Още болежки се обадиха по цялото ми тяло — челюстта, краката, кръста ми. Понечих да изпищя, но от гърлото ми се изтръгна само дрезгав стон.

Когато пристъпът утихна, не смеех повече да помръдна.

Джаксън вероятно се чувстваше по-добре. Леко главоболие, някоя и друга синина. Вероятно вече кроеше планове как да ме лиши от властта над синдиката.

Е, можеше да опита.

Отвън цял Лондон навярно се намираше в брожение заради моята победа. Не се заблуждавах, че Вехтошарят току-така ще се признае за победен. Опитите му за отмъщение нямаше да закъснеят.

Той бе възнамерявал да постави свой човек начело на зрящите. Вероятно Нечестивата дама, съдейки по онова, което бях видяла на турнира. Цял куп участници бяха подкупени, за да се отърват от мен и да й осигурят короната. Но ето че вместо сама да умра, аз бях убила нея и така бях сложила прът в колелата му. Пионката му бе мъртва и той щеше да жадува за разплата.

След известно време — не знаех дали минута или час, иззад сценичните завеси се показа силует. Напрегнах се и затърсих опипом ножа си, но онзи, който се появи в светлината на газената лампа бе Лордът.

— Добър вечер, Повелителке — припламна с очи той.

— Не се чувствам никак царствено — отвърнах с изтръпнала от болка челюст.

— Да, трябва да призная, че видът ти не е особено величествен. Но въпреки това си Повелителка на Ордена на ясновидците. — Той приседна до мен и скръсти ръце. — Интересно име.

— Кое време е? — докоснах с ръка бинтованата си страна. — Ти добре ли си?

— Куршумите не причиняват трайна вреда на Рефаимите. А иначе турнирът свърши преди два часа. Доктор Нигорд няма да е доволен, че си се събудила.

— Да не му казваме тогава. — С мъка отпих от подадената манерка с вода. Тя имаше вкус на кръв. — Моля те, кажи ми, че имаш амарант.

— За съжаление, не. Доктор Нигорд отиде до Севън Дайълс да прибере вещите ти. Цитирам: „преди Джаксън да ги е продал“. Останалите се присъединиха към Огнена Мария и претърсват клуба на Игуменката за доказателства за ролята на Вехтошаря.

Ник бе проявил обичайната предвидливост, типична за един оракул.

— Няма да намерят нищо у Игуменката — казах. — Тя бе просто средство, вместилище за неговия полтъргайст. Който сигурно пак ще се върне.

— И ти ще си готова за него.

Погледнах го внимателно.

— Това беше онзи полтъргайст, нали?

— Да — присви устни той. — Стар враг.

— Тогава как е възможно Игуменката да го контролира?

— Това същество се подчинява единствено на Нашира. Тя трябва да му е наредила да приема заповеди от нея.

Смисълът на думите бавно достигна до мен. Значи сивият пазар не беше само между синдиката и Сцион. Трябваше да има директна връзка и с Рефаимите. Светът изведнъж стана твърде голям и сложен за малката, изпълнена с болка черупка, която представляваше черепът ми. Затворих очи и го изолирах навън. Щях да се занимавам с всичко това, когато мозъкът ми се избистри. Ако мислех за него сега, щях да се пръсна.

Рискувах да хвърля едно око към старинното огледало в бронзова рамка, опряно на близката стена. Лицето ми изглеждаше ужасно — цялото в ожулвания и синини, с подута устна, но най-лоша от всичко бе страховитата рана на челюстта — подпухнала червена резка, пресечена от черни шевове.

— Разрезът беше много чист — каза Лордът. — Може дори да не остане белег.

Открих, че всъщност изобщо не ме е грижа за това. Стигнеше ли се до война, белезите щяха да са в изобилие.

По-надолу по прохода между масите се забелязваха три спящи фигури, загърнати в одеяла. Нел, Феликс и Джос се бяха сгушили един до друг, точно както спяха хората в Птичарника, за да се предпазят от студа.

— Паметта им е изтрита с бяла богородичка — каза Лордът. — Не помнят нищо от случилото се, докато са били в плен.

— Значи няма шанс да научим как Вехтошарят ги е принудил да променят историята за Рефаимите.

Малко по-встрани, с вперен в тавана поглед, седеше Айви, обгърнала колене с тънките си голи ръце.

— Как е тя? — кимнах към нея.

— Доктор Нигорд извади куршума. Каза, че истинската рана била в душата й.

— Чувство на вина — въздъхнах, примигвайки от болката в ребрата. — Знам през какъв ад е преминала, но пак не съм сигурна, че ще мога да й простя стореното.

— Не бива да съдиш твърде строго някой, който е действал от страх.

Това бе вярно, но нямаше да върне всички онези зрящи, които Айви бе пратила в наказателната колония. Отпих още глътка от манерката.

— Къде са Рантените?

— Оттеглиха се в тайна квартира близо до Олд Никъл. Утре ще тръгнат да разпространяват вестта за твоята победа. — Той замълча за секунда. — Някои зрящи смятат, че си… чудодеец. Не виждат друго обяснение за това, че отблъсна полтъргайста.

Джаксън също понякога ме бе наричал така на шега. Тази дума се използваше от вярващите в тъй наречения цайтгайст — духа, който според тях бе създал етера. Те никога не я ползваха лекомислено и наричаха с нея единствено човек, докоснат от самия първоизточник и добил безпрецедентна власт над тайните на етера.

— Те не знаят за това — разкопчах яката на ризата си. Медальонът бе хладен, но под него още личаха тънките, подобни на вени следи. — Чудото се дължи на него.

— И освен това ти стои чудесно.

— Не искам да ме имат за някакво свръхестествено същество, след като единствената ми заслуга е, че съм носела тази висулка.

— Винаги можеш да им обясниш по-късно. Нека говорят каквото си искат. Главната ти задача сега е да оздравееш.

Продължихме да седим мълчаливо, с горящата лампа помежду ни. Колко неща се бяха случили в разстояние само на няколко седмици.

— Искам да те попитам нещо — каза Лордът. — Ако разрешиш.

— Стига да не ми причини главоболие — отпих още глътка вода.

— Чудех се… когато Джаксън те е наел, явно е бил готов да плати всяка сума, която пожелаеш, за да си осигури услугите ти. И все пак ти не си особено богата, иначе нямаше да си принудена да търсиш подкрепа от Рантените. Къде са се дянали парите ти?

Донякъде очаквах този въпрос.

— Никога не съм ги имала — отвърнах. — Джаксън не притежава дори банкова сметка. Всичките му приходи идват от нашия труд и се събират в малка кутия на бюрото му. С част от тях ни плаща, а къде отива останалото — нямам представа.

— Значи те е подвел. — Лордът ме гледаше изпитателно. — Защо тогава продължи да работиш за него?

От гърдите ми се изтръгна хриплив смях.

— Защото бях достатъчно наивна да му вярвам.

— Това не е наивност, Пейдж. Ти просто си изпълнявала дълга си към Джаксън. Разбирала си, че той е необходим за вашето оцеляване. — Облечената му в ръкавица ръка повдигна брадичката ми. — Няма вечно да се нуждаеш от парите на Теребел. В крайна сметка лоялността на зрящите ще надделее над алчността. Стига да им дадеш надежда.

— Нима надеждата не е също вид наивност?

— Надеждата е жизненият сок на революцията. Без нея не сме нищо повече от пепел, чакаща вятърът да я отвее.

Искаше ми се да го вярвам. Трябваше да го вярвам — че надеждата сама по себе си ще е достатъчна, за да ни преведе през изпитанията. Но тя не можеше да контролира синдиката. Не можеше да свали Уестминстърското Архонтство, набирало мощ в продължение на двеста години. Не можеше да унищожи съществата вътре, наблюдавали нашия свят много по-отдавна.

Лордът намали пламъка на газената лампа.

— Време е Черната пеперуда да си почине — каза. — Чака я дълго царуване занапред.

— Първо трябва да поговоря с нея — посочих към Айви, която продължаваше да седи неподвижно като истукана.

— Ще потърся медицинската чанта на Ник. Вътре трябва да има сциморфин.

Той понечи да стане, но аз докоснах ръката му и го задържах. Безмълвно се наведох към него, тъй че челата ни се докоснаха. Вътрешността на сънорамата ми се освети от нежно, синьо сияние. Останахме така дълго време — две същества от два различни свята. Искаше ми се допирът никога да не свършва.

— Виж — промълвих накрая, — не знам дали…

Очите му се озариха и той се отдръпна.

— Не си длъжна да решаваш тази вечер. Хайде, върви при нея.

Усетих, че ме е разбрал, и изведнъж се почувствах по-леко. Вече бях друга личност — не както преди турнира, когато се намирах в състояние на метаморфоза, без да знам каква ще бъда утре. Но сега бях сигурна, че каквото и да реша, Лордът винаги ще ме подкрепи. Внезапен импулс ме накара да го целуна по бузата. Той ме взе в прегръдките си и ме притисна силно.

— Върви — повтори по-тихо.

Оставих го да търси чантата на Ник и отидох до подиума. Изпитвах всевъзможни болки, но приглушени от лекарствата, с които ме бяха натъпкали. Айви не помръдна, когато седнах до нея.

— Беше смело от твоя страна да кажеш истината.

Напуканите й ръце се впиха в ръба на сцената. Кожата под дясното й рамо, там, където бе изгорена татуировката, представляваше лъскаво, подпухнало петно от розова и червеникава плът.

— Смело? — повтори така, сякаш думата й беше непозната. — Та аз съм просто една жълта туника.

Смисълът бе ясен за всеки, преживял кошмара на наказателната колония.

— Знаеш ли, често молех Тубан да ме убие. — Тя поклати глава. — Когато научих за твоя план за бягство, дори не исках да се качвам на влака. Смятах, че нямам право след онова, което съм извършила. А и бях сигурна, че Челси ме е предала.

— Тоест че е казала на Парцалените кукли за вашия разговор?

— Да, докато не я открих. След като научих от теб, че ме е търсила, се промъкнах в Джейкъбс Айлънд. Разбрах, че когато е докладвала на Хектор за сивия пазар, изобщо не е споменала името ми. А после той се е споразумял с Парцалените кукли. — В гласа й имаше единствено мъка. — Тя винаги се мъчеше да вижда най-доброто у Хектор. Вярваше му. И това накрая я уби. Желанието за по-добър живот от онзи, който имахме като деца от гетото. Оставих я и се върнах при Агата, мислейки, че ще е в безопасност…

Сълзите я задавиха.

— Но ти се качи на влака, Айви. Значи също си се надявала на този живот.

— Качих се, защото се боях да умра. — Върху устните й потрепна горчива усмивка. — Не е ли странно? Въпреки че сме зрящи и знаем, че не всичко свършва със смъртта, пак ни е страх от нея.

— Никой не знае какво ни чака в последната светлина, Айви. Дори сънебродниците. Когато Неестественото събрание отново си стъпи на краката, ти ще получиш справедлив процес. И мога да ти обещая едно — Вехтошарят ще отговаря за делата си.

Лицето й се сгърчи.

— Това е всичко, което искам. Справедливост. — Погледът й най-сетне срещна моя. — Искам да видя лицето му, Пейдж. Преди края.

— Аз самата съм любопитна да го видя. — Всеки мускул в тялото ми простена, докато се изправях от ръба на подиума. — Челси умря в ръцете ми. И знаеш ли какво ми каза да ти предам? — Мълчание. — Че ти си била всичко за нея и че трябва да се справиш.

Обърнах се и тръгнах обратно към палтото, проснато край газената лампа. Зад гърба ми Айви продължаваше да не помръдва и да не продумва. Полегнах настрана и сложих ръка върху короната — символа на синдиката, оръжието, което щях да използвам, за да сразя Сцион.

Лордът постави спринцовката в ръката ми. Аз забих иглата в бедрото си и натиснах буталото.

Унесена от сциморфина и успокояващото присъствие на Лорда, изпаднах в неспокойна дрямка, но тя не трая дълго. Още щом първите лъчи на слънцето проникнаха в залата, една хладна ръка ме разтърси и ме събуди.

— Съжалявам, sontos. — Беше Ник и изглеждаше напълно разбит. — Трябва да видиш това. Веднага.

28Общият приятел

Сционският лаптоп на Даница лежеше на пода пред мен — с кристално ясен дисплей и изящна сребриста клавиатура. Повдигнах се на лакът с натежала глава. Сциморфинът още се плъзгаше лениво из вените ми.

— Какво има?

Никой не отговори. Потърках чело в опит да се концентрирам. Ник, Елайза и Даница бяха около мен, сред купчина куфари и чанти. Явно идваха направо от Севън Дайълс. Лордът също се бе привел над екрана, а очите му тлееха смътно в сумрака.

— Започна преди около половин час — каза Елайза. — Оттогава го въртят непрестанно из цялата цитадела.

Предаването беше без звук, само със символа на „Сционско око“, въртящ се в горния ляв ъгъл. Отдолу течеше дребен текст, оповестяващ местонахождението на камерата — I Кохорта, Секция 5, край каменната арка на Личгейт, където традиционно се екзекутираха неестествените. Смъртниците стояха наредени върху дълъг ешафод, стъпили с боси крака върху червено боядисаните дъски на падащите люкове. Лицата им бяха оставени непокрити.

Гърлото ми се сви на топка. Познавах жената в средата — това бе Лоте, една от оцелелите при последния Сезон на костите. Беше облечена в черната роба на осъден престъпник, с прибрана на тила коса. Голите ръце и лицето й бяха осеяни със синини. Докоснах с пръст екрана, за да увелича изображението. От дясната й страна бе Чарлз — същият онзи Чарлз, който бе отвел зрящите до влака, а от лявата — Ела. И двамата също носеха белези от скорошни побои.

— Пейдж — промълви Лордът, но аз не можех да откъсна поглед от екрана. Гласът му сякаш идваше от много далеч. — Не бива да се поддаваш на провокации. Това е послание, насочено срещу теб. Искат да те подмамят и заловят.

Сякаш в потвърждение на неговите думи видеото се смени с бял екран и на него, под въртящата се в ъгъла котва, се появи надпис:

След няколко секунди изображението с бесилките се появи отново.

— И казваш, че съобщението тече вече от половин час? — обърнах се към Елайза.

— Да — кимна тя, след като размени бърз поглед с Ник. — Не можахме да дойдем по-скоро.

Налягането в сънорамата ми изби извън нейните предели, достигайки околния етер. През оглушителната експлозия в черепа си смътно осъзнавах, че Ник вика нещо, а Елайза притиска с пръсти слепоочията си. Положих неистово усилие да овладея духа си. От носа ми рукна кръв, а устата ми се изпълни с вкус на метал.

Някой трябва да им бе съобщил, че съм станала Повелителка, че най-сетне представлявам реална опасност за тях. Значи затова е било затишието, затова Нашира не бе смазала с железен юмрук I-4 още в деня, в който бях избягала от нейната колония с глава върху раменете си. Искала е да си мисля, че има надежда, да вярвам, че мога да събера армия, преди да ме прекърши.

Отидех ли в Уестминстърското Архонтство, никога нямаше да изляза жива оттам. А ако не го сторех, хората от екрана щяха да увиснат на въжето и всеки зрящ в Лондон да знае, че не съм си помръднала пръста, за да ги спася.

— Пейдж — каза Джос. — Не можем да ги оставим да умрат.

— Шшт — прегърна го успокоително Нел. — Никой няма да умира. Пейдж ще ги спаси, както спаси и нас.

— Тоест предлагаш да се предаде? — изгледа я Елайза. — Защото поне аз не виждам друг начин.

— Те няма да й навредят. Тя е сънебродница.

— Именно това — обади се Лордът — ще е причината да й навредят.

— Ти не се меси, Рефаиме — изръмжа Нел. — Става дума за човешки животи и ако смяташ, че те струват по-малко от твоя, можеш да вървиш да си го начу…

— Той е прав — намеси се тихо Ник. — Без Пейдж губим цялото си влияние над синдиката. Губим войната още преди да е започнала.

Нел нададе писък на ярост и безсилие, а Джос, с просълзени очи, се притисна към нея като малко дете.

— Пейдж — докосна рамото ми Елайза с необичайно твърд глас. — Не бива да ходиш. Ти си Повелителка. Аз зарязах Джаксън, защото повярвах, че можеш да се справиш. Не ме карай да съжалявам за постъпката си.

— Длъжна си да сториш нещо за тях, Пейдж. — Страните на Нел бяха пламнали, а тонът й накара Джос да се свие уплашено. — Лоте и аз бяхме приятелки в колонията. Ти не си била харли като нас. Наставникът ти се държеше добре с теб. Не ставай като Рефаимите. Не се отнасяй с нас като с плява.

Всички гледаха към мен, очакваха своята Повелителка да вземе решение. Сведох очи към екрана. Устните на тримата затворници на екрана бяха плътно затворени, явно залепени с кожно лепило.

— Ще отида в Архонтството — казах.

— Пейдж, не! — възкликна Ник, подкрепен като ехо и от Елайза. — Знаеш, че влезеш ли веднъж там, няма излизане.

— Нашира познава твоето човеколюбие. — Гласът на Лорда бе мек. — И разчита то да те отведе в клопката й.

— Ще отида в Архонтството — повторих, — но не лично.

Настъпи кратка тишина. Нел и Джос се спогледаха, но останалите разбраха.

— Прекалено е далеч — измърмори Ник. — Повече от километър и половина. Няма да издържиш подобно напрежение, особено след травмите от турнира…

— Можеш да ме откараш близо до Архонтството. Тялото ми ще остане в колата.

Ник ме изгледа продължително и накрая затвори очи, поемайки си дълбоко дъх.

— Май нямаме друг избор. Даница, Лорде, вие идвате с нас. Елайза, остани тук и се грижи за останалите.

— Но Пейдж е ранена — възрази Джос.

— Нищо й няма — успокои го Нел. — Тя знае какво прави.

Опрях се на ръце и скърцайки със зъби, се надигнах от пода. Болката ме блъсна в главата като с юмрук, разля се като огън покрай ребрата ми, разкъсвайки хлабавата хватка на сциморфина. Даница, без никакъв коментар, взе раницата с оборудването си и я преметна през рамо. Ник ме вдигна с лекота на ръце и се упъти към изхода. В колата Лордът и Даница седнаха от двете ми страни на задната седалка, като тя се зае да подготвя кислородната ми маска. Ник заключи вратите и запали двигателя.

Постановката с екзекуцията бе демонстрация на сила. Сцион искаше да покаже как, стига да пожелае, може да смазва зрящите с цялата мощ на империята. Обърнех ли гръб сега, това никога нямаше да престане.

Овехтялата кола се понесе с боботене към I-1. Навсякъде имаше Жандарми, но Ник избягваше постовете, минавайки на висока скорост през страничните улички. Раните ме боляха при всяко подрусване и имах чувството, че черепът ми ще се разцепи от главоболие.

— Ще паркирам под Хънгърфорд Бридж62, край плаващите ресторанти — каза Ник. — Ще трябва да действаш бързо, Пейдж.

Поне щях да опитам. Заради Лоте и Чарлз, които ми помогнаха в колонията. Заради всички зрящи, намерили смъртта си при нашето бягство. Заради всеки Сезон на костите в историята.

Театърът на войната отваряше от днес. Вече бях Повелителка, с целия ресурс на синдиката зад гърба си, и бях обещала на Нашира това представление. Те бяха отровили организацията ни отвътре, оставяйки я да гние, докато те управляват цитаделата.

Заслужавахме нещо по-добро. Нещо струващо си цената, която бяхме платили. Не само безкрайни мъки и тормоз. Като просяци, въргалящи се в канавката, молещи за милост един свят, глух за техните страдания. Треперещи в сянката на Котвата. Борещи се за оцеляване в сенките — всеки ден, всеки час, всяка минута от своя кратък живот. Ние вече съществувахме в един кръг на ада. И трябваше да преминем през останалите, за да излезем.

Ник удари рязко спирачки под моста и паркира близо до един от окичените с фенери плаващи ресторанти, където незрящи пиеха мекс и се смееха. Зад тях, на екран, който никой не гледаше, затворниците стояха на своя ешафод и чакаха мен.

Даница сложи маската върху лицето ми и я пристегна отзад на тила.

— Разполагаш със запас от кислород за десет минути — каза. — Щом изтекат, ще те раздрусам, но може и да не подейства, ако си твърде далеч. Затова не губи представа за времето.

Наблизо не се мяркаха Жандарми. Погледнах към Лорда, който седеше мълчаливо до мен. Последно щях да видя неговото лице, то щеше да се запечата в съзнанието ми, преди да вляза в гнездото на врага. Той наклони глава — съвсем леко и невидимо за останалите, но достатъчно, за да ми даде сила.

Маската светна и заработи, вливайки кислород в дробовете ми. Поех един последен съзнателен дъх, преди да се отскубна от оковите на тялото си и да се извися в нощта.

В тази чиста, духовна форма зрението ми вече не бе ограничено от възприятието на сетивата. Лондон се простираше пред мен като необятна галактика от малки светлинки, всяка излъчваща своя неповторим цвят. Милиони съзнания, обединени от един общ поток на енергия, свързани чрез паяжина от мисли, емоции, познания и информация. Всеки дух бе пламъче в стъклената сфера на своята сънорама. Това бе биолуминесценция в най-висш вид, надхвърляща физическите свойства на багрите и преминаваща в спектър, невидим за простото око.

Разпознаването на отделните сгради в етера бе трудно, но аз без усилие открих Уестминстърското Архонтство. Цялото място излъчваше усещане за страх и смърт, а вътрешността му гъмжеше от стотици сънорами. Устремих се към една от тях. Когато повдигнах клепачи, вече бях в плътта на друго тяло.

Веднага усетих разликата. По-къси крака, по-широка талия, тъпа болка в десния лакът. Но зад тези нови очи, скрити от визьора на каската, си бях отново аз.

Около мен имаше прави стени, излъскани подове и ярко светещи лампи. Сърцето на непознатата биеше учестено. Бях уплашена и дезориентирана, но въпреки това усещането бе възбуждащо. Сякаш бях захвърлила парцаливи дрипи и навлякла скъпа рокля.

С усилие направих няколко крачки. Струваше ми се, че задвижвам марионетка и когато мярнах отражението си в едно позлатено огледало, се оказа, че действително изглеждам така — тромава, непохватна, напълно лишена от грация. Гледката ме омагьоса. Бях аз и същевременно не бях аз. Насреща ми стоеше жена на трийсетина години, а от носа й се стичаше капка кръв. Моята маскировка, моята броня.

Бях готова.

Уестминстърското Архонтство се издигаше над мен като дворец от черен гранит и ковано желязо, увенчано от червения циферблат на часовника си.

Обладаната от мен жена явно бе нещо като командир на взвод, защото щом се упътих към вътрешността, други Жандарми нарамиха оръжията си и ме последваха — шест, дванайсет, двайсет, същинска вълна от двете ми страни. Не знаех дали бумтенето, което чувах в ушите си, е от пулса на сърцето ми или от тракането на техните токове.

Скоро стъпих върху червения мрамор на Осмоъгълната зала, официалното фоайе на Архонтството. Вити колони се издигаха високо над главата ми, опирайки в звездообразния таван, където позлатата блестеше, озарена от великолепен полилей.

Аз ще унищожа доктрината на тиранството.

Това беше самият център на Сцион, светая светих на властта. Стените около мен бяха опасани с арки, помещаващи статуите на всички лидери на републиката от 1859 година насам. Те гледаха от своите пиедестали с лица, пълни със сянка и решимост. Фронтоните над тях бяха богато изрисувани със сцени от сционската история.

Стоях там дълго, като прашинка между две звезди — една отгоре, една отдолу.

Ще прережа конците, дърпащи марионетките.

Над мен часовникът на кулата удари шест часа.

Изкачих стълбище, водещо към дълъг коридор, където очите на гранитни бюстове следяха зорко всяка моя стъпка. Картините се сливаха в петна от тъмни образи и златни рамки.

— Чакайте тук — казах.

Гвардията ми се закова пред тежките двери и аз сама преминах през тях.

Ще изтръгна Котвата от сърцето на Лондон.

Четири фигури стояха в отсрещния край на просторната зала. Вляво бе Скарлет Бърниш, с коса, червена като килима, и с алена усмивка върху устните. Не като кръв. Твърде ярка, твърде фалшива. Сценична кръв.

Вдясно се извисяваше Гомейса Саргас, в своята дреха с висока яка и преметната през раменете верига от злато и топаз. В погледа му се четеше глад. За момент изпитах налудничавия импулс да го поздравя за възхитително човешкото изражение на злост.

До него стоеше Франк Уийвър, мършав и блед като труп. Двамата сякаш бяха разменили своите същности.

А в средата бе тя. Нашира Саргас, кръвен суверен и главен касапин.

Сребриста и прекрасна. Хищна и ужасна. Застанала между хората, сякаш ги смяташе за приятели, за свои равни, а не за безмозъчни пионки.

— Чакайте тук — каза. — Явяваш се без разрешение, Жандарм — посрещна ме тя. — Дано водиш бегълката, инак ще ти избода очите.

Гласът й пробуди тъмно кътче от паметта ми.

— Здравей, Нашира — казах с глас, който не беше мой. — Доста време измина.

Трябваше да й се признае, че не се изненада, дори не трепна.

— Много умно да дойдеш тук в друго тяло, 40. Но само блуждаещ дух в чужда кожа не ни върши работа.

— Искахме да проявим милосърдие — додаде Скарлет Бърниш. Изглеждаше същата като на екрана, като направена от лъскав винил, но тонът й бе по-хладен. — Ако се беше предала лично, с радост щяхме да освободим осъдените.

Стоях напълно неподвижно, само погледът ми се отмести към огромната сционска Котва над четирите кресла.

— Не ти ли стигат лъжите по телевизията, Скарлет? — попитах.

Тя замълча.

Великият инквизитор Франк Уийвър седеше вдървено, без да взема никакво отношение. В крайна сметка той бе само един манекен.

Нашира пристъпи към мен, влачейки полите на дългата си черна рокля.

— Може би все пак съм те преценила погрешно — каза, прокарвайки облечения си в ръкавица пръст по бузата на приемника ми. — Нима нямаш куража да се жертваш заради тях, Повелителке?

Значи знаеше.

— Ти ще пощадиш живота им така или иначе — казах, — инак ще взема неговия.

С едно бързо движение извадих пистолета от кобура на хълбока си и го насочих в сърцето на Франк Уийвър. Той едва забележимо примигна, но пак не издаде нито звук, когато червената точка заигра върху гърдите му. Скарлет Бърниш направи движение към него, но аз стрелях в стената помежду им и тя замръзна.

— Готов съм да се простя с тленното си съществуване — произнесе накрая като робот Уийвър, — ако това ще предотврати попадането на Лондон обратно под човешки контрол.

Гомейса нададе стържещ, металически смях.

— Изглежда, наистина си сбъркала, Нашира. 40 няма нищо против да убива, за да постигне своите цели.

— Да убия него — подчертах — заради всички убийства, които е извършил, служейки на вас.

Никой не се опита да отрече думите ми.

— Дори да застреляш на място Великия инквизитор — каза Гомейса, — нищо няма да се промени. Няма как да спреш неминуемото, дори да събориш планини, да разрушиш градове или да жертваш собствения си живот. Влиянието ни е проникнало дълбоко в смъртната спирала, вкоренено е като котва в тази земя.

— Аз съм сънебродница, Гомейса — отвърнах, — и не признавам закотвянето в земята.

Но бях загубила. Заплахата да убия Франк Уийвър не ги притесняваше; те просто щяха да си намерят друг раболепен слуга.

Не разполагах с разменна монета.

— Ако това ще облекчи чувството ти за вина — рече Гомейса, хвърляйки безразличен поглед към екрана, — ние щяхме да го направим независимо дали се предадеш или не. Смъртта на тези зрящи ще е дребна отплата за тази на кръвния наследник, когото ти погуби в колонията.

Краз Саргас. Рефаимът, когото бях убила с един куршум и едно цвете.

Скарлет Бърниш докосна слушалката на ухото си.

— Спуснете котвата — каза.

На екрана палачът пристъпи към ръчката, отнела живота на толкова много хора. Докато той посягаше към нея, Лоте изведнъж измъкна ръце иззад гърба си — навярно някой тайно й бе дал остър предмет — и с рязко движение раздели залепените си устни. От устата й рукна кръв, но очите й блестяха диво и триумфиращо.

— ЧЕРНАТА ПЕПЕРУДА ВЛАДЕЕ ЛОНДОН — изкрещя право в камерата. — ЗРЯЩИ, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? ЧЕРНАТА ПЕПЕРУДА ВЛАДЕЕ…

Предаването прекъсна. Нещо малко и безценно се разби на парчета. Аз бях жица под напрежение, запален фитил, звезда, готова да се взриви и стане супернова. Духът бушуваше в сънорамата ми, надигаше се да посрещне бурята, надвиснала в съзнанието. Преливащи се цветове заплуваха пред очите ми, заслепявайки ме като късове от слънцето.

— Същата участ ще ги сполети до един — Нашира ме наблюдаваше с иронична усмивка. — А всичко може да свърши още утре, ако отстъпиш сега.

От гърлото на приемника ми се разнесе кух звук, който можеше да мине за смях.

Зрящи, чувате ли ме?

— Ще свърши — казах, — когато не останат повече Рефаими от тази страна на воала. Когато изгниете като целия си проклет свят. Молците излязоха от кутията, Нашира. Утре вече ще сме във война.

Повечето зрящи от синдиката никога не използваха тази дума. Дори във фразата гангстерски войни тя не звучеше със същата тежест, както употребена самостоятелно.

Чувате ли ме?

— Война. — Лицето на Нашира беше безизразно. — И преди сте ни плашили с вашите разбойници и крадци, но още нищо не сме видели от тях. Заплахите ви са празни. — Тя мина с тихи стъпки покрай мен и застана пред прозорците, гледащи към Уестминстърския мост. — Почти щях да предположа, че прословутият ви синдикат изобщо не съществува, ако не бяха редовните доставки на зрящи, които получавахме от Неестественото събрание.

Чувате ли ме?

— Всъщност сивият пазар изобщо не влизаше в плановете ни — продължи тя, — но трябва да призная, че се оказа доста полезен. От него се сдобивахме с далеч по-способни ясновидци от онези, които Сцион ловеше из улиците. Вехтошарят бе наш съюзник дълги години, също както Игуменката, Хеймаркет Хектор и Нечестивата дама.

— От тези четиримата трима вече са мъртви. — Пред погледа ми кръжаха цветни петна. — Май ще трябва да се сдобиеш с нови приятели.

— О, но аз току-що си върнах един стар — рече хладно Нашира. — Много стар познайник, който се яви при мен в два часа тази сутрин, след двайсетгодишна раздяла. Той впрочем не те признава за Повелителка въпреки вашата… връзка. — Тя отвърна лице от прозореца. — Госпожице Бърниш, повикайте го моля. Време е 40 лично да се срещне с нашия общ приятел.

Скарлет Бърниш прекоси стаята, бърза и елегантна, сякаш се намираше в студио, и отвори двойните врати. По коридора се дочу познат звук. Почукване на метал върху мраморния под.

И на прага се появи лице, което познавах.

Да, познавах го много добре.

Думите, броднице моя, са всичко. Те дават крила дори на онези, които са останали без искрица надежда, били са стъпкани в калта…

Вече нямаше думи. Нямаше крила.

Танцувай, докато падаш.

Като кукла на конци. Всички тези години танцуване.

Погледнах го, давайки си сметка каква грешка съм допуснала. Каква глупачка съм била да му вярвам, да го съжаля, да го оставя да живее.

— Ти — прошепнах.

— Да — махна той с копринената си ръкавица. — Аз, прекрасна моя.