Орденът на ясновидците

1Кацане

Рядко се случва една история да започне от самото начало. Що се касае до тази, в голямата схема на нещата аз се появявах в началото на края. В крайна сметка отношенията на Рефаимите със Сцион бяха започнали едва двеста години преди раждането ми — а за тях човешките животи са мимолетни като удар на сърцето.

Някои революции преобразяват света само за ден. Други отнемат десетки или стотици години, а трети така и не дават плод. Моята започна с един момент и един избор. С разцъфването на едно цвете в един таен град на границата между световете.

Ще трябва да изчакате, за да видите как ще свърши.

Добре дошли обратно в Сцион.

2 септември 2059 г.

Всеки от десетте вагона на влака беше обзаведен като малък салон. Дебели червени килими, полирани масички от палисандрово дърво, златни котви — символът на Сцион, — избродирани върху всяка седалка. От скрити високоговорители се носеше класическа музика.

В дъното на нашия вагон Джаксън Хол, босът на секция I-4 и водач на моята банда от лондонски зрящи, седеше, сключил длани върху дръжката на бастуна си, с немигащи, вторачени право напред очи.

От другата страна на пътеката Ник Нигорд, моят най-добър приятел, се бе уловил за металната халка, висяща от тавана. След шест месеца раздяла видът на бледното му лице ми се струваше като възкръснал спомен. Ръката му бе опасана от синкави, издути вени, а погледът — прикован в най-близкия прозорец, зад който от време на време пробягваха светлините на тунела. Още трима от членовете на бандата се бяха проснали по седалките: Даница с нейната цепната глава, Надин с разкървавените си ръце и брат й Зийк, стиснал пострадалото си рамо. Последната от нас, Елайза, бе останала в Лондон.

Аз седях встрани от тях, взирайки се в мрака отвън. Кожата под лакътя ми бе прясно изгорена там, където Даница бе деактивирала сционския микрочип.

В ушите ми още звънеше последната заръка, дадена от Лорда: „Бягай, малка броднице.“ Но къде щеше да избяга той самият? Затворената врата на перона бе заобиколена от въоръжени Жандарми. За гигантските си размери той умееше да се движи като сянка, но дори сянка нямаше как да се промъкне покрай тях. Нашира Саргас, предводителката на Рефаимите и негова някогашна годеница, щеше да стори всичко по силите си, за да го залови.

Някъде в мрака бе златната нишка, свързваща духа на Лорда с моя. Оставих етера да ме обгърне, но не долових никакъв отговор от отсрещната страна.

Сцион трябваше вече да е узнал за въстанието. Все нещо бе успяло да се изплъзне, преди пожарът да унищожи системите за комуникация. Съобщение, предупреждение — дори една дума щеше да е достатъчна, за да ги извести за кризата, настъпила в колонията. Те щяха да ни чакат с флукс и с оръжия, да ни чакат, за да ни пратят обратно в нашия затвор.

Е, бяха добре дошли да опитат.

— Трябва да си съставим план — казах, ставайки от мястото си. — След колко време ще стигнем Лондон?

— Двайсетина минути — отвърна Ник.

— Мога ли да попитам къде свършва тунелът?

Той се усмихна мрачно.

— Точно под Архонтството. Нарича се станция „Уайтхол“1.

Усетих свиване под лъжичката.

— Не ми казвай, че се каним да бягаме през Архонтството.

— Не, ще спрем влака преждевременно и ще потърсим друг изход. Тази линия все трябва да има някаква връзка с останалите. Дани смята дори, че през сервизните тунели ще можем да проникнем в лондонското метро.

— Сигурна ли си? — обърнах се към Даница. — Тези тунели положително ще гъмжат от охрана.

— Не ми се вярва — каза тя. — Те се ползват само от техниците по поддръжката. Но има и други, по-стари. Съмнявам се някой от колегите в СциОРИ изобщо да е влизал в тях.

СциОРИ беше сционският отдел за роботика и инженерство. Ако някой можеше да се справи със ситуацията, то това бе човек оттам.

— Няма ли как да отклоним влака? — настоях. — Или да излезем на надземно ниво?

— Мотрисата няма ръчно управление, а и никой не е толкова глупав, че да свърже тази линия с надземната железница. — Даница отлепи парцала от раната на главата си и го огледа. По него сякаш имаше повече кръв, отколкото плат. — Програмирана е да спре чак на станция „Уайтхол“. Затова ще задействаме пожарната аларма и ще излезем през първото разклонение, което открием.

Идеята да поведем голяма група хора през плетеницата от стари, неосветени тунели не ми се виждаше разумна. Всички бяха отпаднали, гладни и изтощени, а трябваше да се движим бързо.

— Няма ли станция и под Тауър? — попитах. — Не мисля, че транспортират от едно и също място както затворниците, така и сционските големци.

— Разстоянието е твърде голямо, за да се осланяме на догадки — намеси се Надин. — Тауър се намира на километри от Архонтството.

— Да, но там държат зрящите. Все отнякъде трябва да ги качват на влака.

— Ако приемем, че там действително има станция — каза Ник, — ще трябва да преценим внимателно момента за задействане на алармата. Някакви идеи, Дани?

— За кое?

— За това как да разберем къде точно се намираме.

— Вече споменах — не познавам тази система от тунели.

— Опитай се да импровизираш.

Отговорът й отне по-дълго от обикновено.

— Ами — каза накрая, присвивайки насинените си очи, — по линиите обикновено има указателни табели. За да се ориентират работниците. На тях пише разстоянията до най-близките станции.

— Но за да ги видим, трябва първо да слезем от влака.

— Именно. А разполагаме само с един опит да го спрем.

— Докато вие се разберете — подхвърлих, — аз ще потърся нещо, с което да задействам алармата.

Оставих ги да разискват и отидох при Джаксън. Застанах пред него, но той извърна лице настрани.

— Имаш ли запалка? — попитах.

— Не.

— Чудесно.

Вагоните на влака бяха разделени с плъзгащи врати. Те не се заключваха, нито разполагаха с бронирани стъкла. Спипаха ли ни вътре, нямаше измъкване.

Влязох в съседния вагон и множество лица се обърнаха към мен. Оцелелите зрящи, притихнали и сгушени един в друг. Надявах се Джулиан също да е успял да се качи, без да съм го забелязала, но от моя съзаклятник нямаше и следа. Сърцето ми се сви от мъка. Дори ако той и отрядът му от подпалвачи оцелееха през нощта, на зазоряване Нашира положително щеше да ги направи всичките с една глава по-ниски.

— Къде отиваме, Пейдж? — Беше Лоте, една от развлекателките. Все още облечена в сценичния си костюм от тържеството за Двестагодишнината, историческото събитие, което бяхме провалили със своето бягство. — В Лондон?

— Да — отвърнах. — Вижте, ще се наложи да спрем влака по-рано и да излезем пеша през първия изход, който намерим. Иначе ще се озовем в Архонтството.

Чуха се сподавени възгласи, размениха се уплашени погледи.

— Не ми звучи безопасно — обади се Феликс.

— Това е единственият ни шанс. Някой от вас беше ли буден, когато го качваха на влака за Шеол I?

— Аз бях — каза един авгур.

— Смяташ ли, че има спирка при Тауър?

— Определено. Натовариха ни директно от килиите. Но ние няма да бягаме през нея, нали?

— Ще се наложи, освен ако не намерим друг изход.

Докато те мърмореха помежду си, използвах случая да ги преброя. Освен мен и бандата имаше още двайсет и двама оцелели.

Как щяха тези хора да се справят в реалния свят, след като години наред ги бяха третирали като животни? Някои от тях навярно едва помнеха цитаделата, а бандите им отдавна ги бяха отписали. Потиснах мисълта за момента и коленичих до Майкъл, който седеше сам, през няколко седалки от останалите. Кроткият, мил Майкъл, единственото друго човешко същество, което Лордът бе взел под крилото си.

— Как си? — докоснах го по рамото. Страните му бяха бледни и влажни. — Виж, знам, че е страшно, но не можех да те оставя в Магдалена.

Той кимна. Не беше съвсем ням, но използваше думите предпазливо.

— Няма да ти се наложи да се връщаш при родителите си, обещавам. Ще ти намеря къде да живееш. — Сведох поглед надолу. — Ако успеем да се измъкнем.

Майкъл избърса лице в ръкава си.

— У теб ли е още запалката на Лорда? — попитах тихо. Той бръкна в джоба на сивата си туника и измъкна познатата правоъгълна запалка. — Благодаря — поех я от ръката му.

Айви, хиромантката, също седеше отделно. Със своята обръсната глава и хлътнали бузи тя бе живо свидетелство за рефаимската жестокост. Нейният наставник, Тубан Саргас, я бе използвал като боксова круша. Нещо в сгърчените пръсти и потрепващата й брадичка ми подсказа, че не бива да остава задълго сама. Седнах срещу нея, оглеждайки синините под восъчната й кожа.

— Айви?

Кльощавите й рамене едва забележимо помръднаха под мръсната жълта туника.

— Знаеш, че няма как да те отведем в болница — продължих, — но ще се погрижим да бъдеш на безопасно място. Имаш ли банда, която да те приеме?

— Нямам. — Гласът й излезе като едва доловимо хриптене. — Бях клошарка в Камдън2. Не мога да се върна там.

— Защо?

Тя поклати глава. Камдън се намираше в секция II-4, оживен пазарен район по протежението на Големия канал, с голяма общност на зрящи.

Поставих запалката върху лъскавата масичка и сключих пръсти. Под ноктите ми синееше стара, натрупана мръсотия.

— Няма ли някой, на когото да се довериш? — попитах я кротко. Повече от всичко исках да й предложа подслон, но Джаксън не би пуснал натрапници в бърлогата си, още повече след като аз самата не възнамерявах да се върна там. Виждах обаче, че няма да оцелее сама на улицата.

Тя прехапа устна и след дълга пауза най-сетне промълви:

— Има една жена. Агата. Държи бутик за цветя на пазара.

— Как се казва мястото?

— Просто бутикът на Агата. — Върху цепнатата й устна изби капка кръв. — Тя не ме е виждала отдавна, но ще се погрижи за мен.

— Добре — казах, ставайки от седалката. — Ще изпратя някой да те придружи.

Хлътналите й очи бяха вперени в пустотата отвъд стъклото. Съзнанието, че наставникът й още може да е жив, караше кожата ми да настръхва.

Вратата се плъзна встрани, пропускайки останалите петима от моята банда. Взех запалката и тръгнах насреща им по застлания с килим проход.

— Това е Белият заклинател — прошепна някой зад гърба ми. — От секция I-4. — Джаксън застана неподвижно, стиснал дръжката на скритото в бастуна си острие. Мълчанието му бе смущаващо, но аз нямах време за игрички.

— Откъде го познава Пейдж? — разнесе се нов плах шепот. — Възможно ли е тя самата да е…

— Готови сме, Броднице — каза Ник.

Това обръщение само щеше да потвърди подозренията им. Напрегнах сили, фокусирайки се върху етера. В обхвата ми се зароиха безчет сънорами, като гъмжащ пчелен кошер. Намирахме се точно под Лондон.

— Ето — подхвърлих запалката на Ник. — На теб се пада честта.

Той я доближи до ламперията на тавана и щракна капачето. След няколко секунди се включиха червени светлини.

— Извънредна ситуация — прозвуча гласът на Скарлет Бърниш. — Регистриран е пожар и последният вагон ще бъде изолиран. — Вратите се затвориха с щракване и влакът с протяжно бучене започна да спира. — Моля, преминете към предните вагони и останете там. Изпратен е авариен екип. Не слизайте от влака и не се опитвайте да отваряте врати и прозорци. Използвайте системата за вентилация при необходимост.

— Няма да залъжем датчиците задълго — обади се Даница. — Щом установят, че няма дим, влакът ще тръгне отново.

Задният край на вагона завършваше с малка платформа с метални перила.

— Подай ми фенера — казах на Зийк и се приведох над нея. Насочих лъча, осветявайки релсите. — Отстрани има достатъчно място, за да се върви. Има ли начин да изключим тока, Фурия? — Машинално използвах прякора, с който наричахме Даница в синдиката. Един от навиците, помогнали ни да оцелеем толкова дълго в Сцион.

— Не — отвърна тя. — При това е много вероятно да се задушим тук долу.

— Супер, благодаря.

Прескочих перилата и внимавайки да не докосна третата релса, скочих върху насипа. Подпомагани от Зийк, останалите оцелели един по един ме последваха.

Тръгнахме в индианска нишка колкото се може по-далеч от траверсите. Чакълът проскърцваше под мръсните ми бели ботуши. Тунелът бе студен и изглеждаше, че се точи до безкрайност, потънал в мрака между редките сигнални светлини. Разполагахме с общо пет фенера, като единият едва мъждукаше. Цялата треперех, а пулсът ехтеше в ушите ми. Следвах опипом стената с длан и се стараех да стъпвам там, където трябва.

След десетина минути релсите завибрираха и всички замръзнахме по местата си. Празният влак, с който бяхме напуснали своя затвор, профуча покрай нас като вихър от светлина и лъскав метал, насочвайки се към Архонтството.

Краката ми вече се подгъваха от изтощение, когато достигнахме зеленикаво електронно табло.

— Фурия — извиках. — Разбираш ли какво пише там?

— Че пътят напред е чист и че влакът е програмиран да вземе второто отклонение вдясно — отвърна Даница.

— Дали ние да не тръгнем по първото?

— Не виждам какъв друг избор имаме. Отклонението вляво е зазидано.

Зад завоя тунелът се разширяваше и ние се впуснахме в бяг. Ник носеше Айви, която бе толкова изнемощяла, че се чудех как изобщо е успяла да се качи с нас.

Второто разклонение бе ярко осветено в бяло и на входа му бе завинтена табела с надпис УЕСТМИНСТЪР, 2500 М, докато отворът на първото зееше пред нас черен като катран и неговият надпис гласеше ТАУЪР3, 800 М. Притиснах пръст до устните си. Ако на перона в Уестминстър ни чакаше отряд жандарми, те вече бяха видели празния влак и нищо чудно да се бяха впуснали да ни търсят из тунелите.

Пред нас се стрелна едър кафяв плъх. Майкъл отскочи сепнато, но Надин се загледа подир него с думите:

— Интересно с какво ли се хранят?

Отговорът много скоро дойде сам. С напредването ни гадинките непрестанно се множаха и топуркането им изпълваше мрака, докато накрая потрепващият лъч от фенера на Зийк не освети труп на мъж. Той бе облечен в жалките дрипи на харли, а гръдният му кош явно бе премазван неведнъж от колелата на влак. Плъховете продължаваха да се хранят с останките от плътта му.

— Ръката му още е върху третата релса — отбеляза Ник. — Тръгнал е без фенер, горкият.

— Как ли е стигнал сам чак дотук? — поклати глава една от зрящите.

Друга тихо изхлипа от жал по този харли, избягал от своя затвор и почти успял да се добере до дома.

Най-сетне пред нас се показа перон. Прекрачих релсите и е мъка се изкачих върху него. Насочих фенера през лепкавия мрак и лъчът му разкри бели каменни стени, пръскачка за дезинфекция и склад, пълен със сгъваеми носилки: огледален образ на приемната станция в другия край на линията. Вонята на хлор бе толкова силна, че насълзяваше очите. Да не би тези хора да мислеха, че ще хванат чума от нас? Вероятно дезинфекцираха всичко, след като ни натоварят на влака, от страх да не се заразят с ясновидство. Представих си как и аз самата съм преминала оттук, прикована за носилката, разкъсвана от виденията на флукса, блъскана грубо от хора в бели престилки.

Огледахме всяко кътче, но никъде нямаше и следа от охрана. На стената бе завинтена гигантска табела — червен ромб, пресечен на две от синя ивица, а върху тях едри бели букви:

Не ми трябваше карта, за да знам, че лондонското метро официално няма такава станция. Под табелата съзрях по-малка метална пластина. Избърсах я от прахта и разчетох гравирания надпис: ПЕТОРНАТА ЛИНИЯ. Имаше схема, изобразяваща местоположението на пет тайни спирки под цитаделата, а от съвсем дребен текст се разбираше, че те са създадени още с първоначалното изграждане на метрото.

— Как сме позволили да се стигне дотук? — промърмори Ник, застанал до мен.

— При това някои от нас са държани в Тауър с години, преди да заслужат честта да се повозят.

Той постави ръка върху рамото ми.

— Помниш ли как са те свалили долу?

— Не, бях дрогирана с флукс.

Пред очите ми заплува рояк от малки петна и аз вдигнах пръсти към слепоочията си. Амарантът, даден от Лорда, бе изцелил повечето поражения, нанесени на сънорамата ми, но все още изпитвах леко гадене и на моменти зрението ми изневеряваше.

— Не бива да спираме — казах, наблюдавайки как останалите се изкатерват по перона.

Имаше два изхода — товарен асансьор, достатъчно голям, за да побере няколко носилки, и тежка метална врата с надпис ПОЖАРЕН ИЗХОД.

— Май ще се изкачим по стълбите — каза Ник, като отиде до нея и я отвори. — Някой да е запознат с разположението на Тауър?

Единствената част от него, която познавах, бе Бялата кула, сърцето на затворническия комплекс, управляван от елитните сили за сигурност, наричани Гвардия за извънредни ситуации. В синдиката им казвахме просто Гарваните — жестоки, облечени в черно Жандарми, разполагащи с безкраен арсенал от методи за мъчение.

— Аз съм горе-долу наясно — обади се едно момиче.

— Как ти е името? — попита Ник.

— Номер девет. Тоест Нел. — Тя приличаше достатъчно на моята приятелка Лис, за да заблуди Надзирателя, облечена в маска и костюм — същите черни къдри и изящна фигура, само лицето й имаше по-твърди черти. Също кожата й бе с маслинен оттенък, а очите — малки и черни, докато тези на Лис бяха бистро сини.

— Кажи ни какво знаеш — подкани я с по-мек глас Ник.

— Беше преди десет години. Оттогава нещата може да са се променили.

— Все ще е по-добре от нищо.

— Неколцина от нас не бяха упоени — каза тя. — Аз самата се преструвах, че съм в безсъзнание. Ако тези стълби излизат при вратите на асансьора, значи ще се озовем при Портата на предателите4, но тя ще е заключена.

— Аз умея да се справям с ключалки. — Надин подрънка кожената си торбичка с инструменти. — А също и с Гарвани, ако имат желание да се бият.

— Не се перчи толкова. Не искаме да си търсим белята. — Ник вдигна поглед към ниския таван. — Колко сме общо на брой, Пейдж?

— Двайсет и осем.

— Ще се движим на малки групи. Ние с Нел ще тръгнем първи. Белият заклинател и Черният диамант ще държат под око…

— Надявам се — прекъсна го Джаксън, — че не си решил да ми даваш заповеди, Червено видение?

В суматохата около слизането от влака и похода през тунела почти бях забравила за него. Сега той стоеше в сенките с изправен гръб и светнали очи, опрял длан върху дръжката на бастуна си.

— Просто поисках помощта ти — стисна челюсти Ник.

Джаксън изсумтя.

— Ще остана тук, докато разчистите пътя. Можете и сами да скубете перушината на Гарваните.

— Разбира се, че можем — казах, улавяйки Ник за ръка, но не достатъчно силно, за да ме чуе Джаксън.

— Вървете, ние ще ви пазим гърба — обади се Зийк. Той не бе проговарял от самото начало на пътуването. Ръката му, с побелели кокалчета, продължаваше да притиска раненото рамо.

Ник преглътна и даде знак на Нел.

— Хайде, води ни.

Оставяйки затворниците, тримата последвахме Нел по стръмното, виещо се стълбище. Тя бе бърза като птица и аз открих, че ми е трудно да я следвам. Всеки мускул в краката ми гореше от болка. Стъпките ни бяха твърде шумни, кънтящи в тясното пространство. Зад мен Ник се препъна в едно стъпало и Надин го улови за лакътя.

На най-горната площадка имаше друга врата и Нел полека я открехна. До ушите ни долетя далечният вой на сирените за гражданска защита. Ако вече знаеха за бягството ни, бе само въпрос на време да се досетят къде сме.

— Чисто е — прошепна Нел.

Извадих ловджийския нож от раницата си. Използването на пистолети щеше да привлече всеки Гарван наоколо. Зад мен Ник въртеше в ръце малък мобилен апарат, мърморейки:

— Хайде, Елайза. Javla telefon…5

— Изпрати й съобщение — посъветвах го.

— Вече го направих. Трябва да знаем още колко ще се бави.

Точно според очакванията на Нел, стълбището излизаше до вратата на спряния асансьор. Вдясно имаше стена от огромни тухли, иззидани с хоросан, а отляво, под извит каменен свод, бе Портата на предателите — мрачна, преградена с решетки конструкция, използвана като вход по времето на монарсите. Тук се намирахме ниско, твърде ниско, за да бъдем забелязани от стражевите кули. Отвъд портата започваше редица от зеленясали стъпала, с тясна рампа за носилки отстрани.

Осветената от луната Бяла кула почти не се виждаше. Между портата и нея преминаваше висока стена, зад която можехме да се скрием. От върха на кулата сновеше лъч на мощен прожектор, а сирените се сливаха в непрекъснат, монотонен вой. В Сцион това бе сигнал за тревога от най-висока степен.

— Там живеят стражите — посочи Нел, — А зрящите се държат в Кървавата кула.

— Накъде водят стълбите? — попитах.

— Към вътрешността на Бялата кула. Трябва да побързаме.

Докато изричаше тези думи, отряд Гарвани премина, марширувайки, по пътеката точно пред портата. Всички долепихме гърбове до стените. По челото на Ник бяха избили капки пот. Ако видеха, че портата е здраво залостена, можеха и да не я проверят.

Късметът бе на наша страна и стражите отминаха. Щом се скриха от погледа ни, аз се оттласнах от стената с разтреперани ръце. Нел се свлече на пода, ругаейки тихо.

Над главите ни се включиха още няколко сирени, присъединявайки се към общия хор. Опитах да отворя портата, но без успех. Крилата се държаха от верига, заключена с катинар. Щом видя това, Надин ме избута встрани и извади от торбичката си малка, плоска отвертка и още някакъв тънък инструмент и ги напъха в ключалката.

— Може да отнеме известно време — промърмори със заглушен от шума глас. — Механизмът е ръждясал.

— Нямаме „известно време“.

— Просто доведете останалите — отвърна тя, без да снема поглед от катинара. — Нека всички бъдат готови.

Докато говорехме, телефонът на Ник избръмча и той го вдигна до ухото си.

— Елайза ще дойде веднага щом има възможност — каза след секунда. — Междувременно ще прати бандата на Скачащия Джак6 да ни помогне.

— Кога ще са тук?

— До десетина минути.

Десетина минути бяха твърде много.

Лъчът на прожектора се движеше над главите ни, претърсвайки крепостта. Нел се отдръпна от пътя му, примигвайки срещу ослепителния блясък. Притисна се в ъгъла със скръстени ръце, дишайки шумно през носа си.

Аз крачех напред-назад, опипвайки всеки сантиметър от тухлената стена. Ако Гарваните обикаляха комплекса, скоро пак щяха да минат оттук. Трябваше час по-скоро да отворим портата, да изведем затворниците и да върнем катинара на мястото му. Забих пръсти в процепа между вратите на асансьора, мъчейки се да ги разделя, но те не помръдваха.

На няколко крачки от мен Надин продължаваше усилията си. Работеше под неудобен ъгъл, защото катинарът се намираше от външната страна, но ръцете й се движеха уверено. Зийк се появи откъм стълбището начело на група тревожни зрящи. Направих му знаех да остане на място, поклащайки отрицателно глава.

В този момент катинарът изщрака. Помогнахме на Надин да свали тежките вериги от решетките, като внимавахме да не дрънчат твърде силно, и с общи усилия отворихме Портата на предателите. Тя изстърга по пода, а ръждивите й панти простенаха, но сирените заглушиха шума. Нел изтича нагоре по стълбите и ни махна с ръка да я последваме.

— Всички изходи вероятно ще са завардени — каза, щом доближих. — Този катинар беше най-лесната част. Ще се наложи да изкатерим южната стена.

Катерене. Поне в това ме биваше. Подвикнах на Ник да доведе останалите и тръгнах приведена напред, сграбчила револвера в двете си ръце. Други стълби водеха към кулите от двете страни на портата. Оттам един бърз скок щеше да ни отведе до бойниците на съседната стена, която се оказа много по-ниска, отколкото предполагах. Явно Сцион не очакваше зрящите да стигнат чак дотук, дори и да се измъкнеха от Кървавата кула. Засилих се и скочих, лека като сянка. Щом се озовах между бойниците, гърдите ми се свиха.

Ето го най-сетне и него.

Лондон.

Отвъд стената започваше стръмен скат, спускащ се към Темза. Отляво беше Тауър Бридж. Ако тръгнехме надясно, щяхме да успеем незабелязано да заобиколим комплекса и да стигнем главния път. Ник извади от джоба си торбичка с талк и натри дланите си.

— Аз ще се спусна пръв. Ти помогни на останалите. Елайза ще ни чака долу на пътя.

Огледах внимателно моста, търсейки снайперисти. Такива не се виждаха, но долових три сънорами.

Ник се прехвърли и увисна между бойниците с лице към стената. Краката му търсеха опора, отронвайки дребни камъчета.

— Внимавай — прошепнах, макар че нямаше нужда да го казвам. Той умееше да се катери по-добре, отколкото аз можех да ходя.

Той ми хвърли бърза усмивка, след което се пусна и се приземи в подножието с меко приклякване.

Изпитах неприятно усещане от това, че сега стената се намираше между нас.

Обърнах се да поема първия затворник. Оказа се Айви, поддържана от двете страни от Майкъл и Нел.

— Оттук, Айви — улових я за лакътя и я поведох към бойниците. Тя цялата трепереше и аз смъкнах от раменете си палтото на Ник, за да я загърна, оставайки само по бялата си рокля.

С общи усилия я прехвърлихме през стената, а Ник я пое отдолу и я спусна на тревата.

— По-живо, Майкъл, първо ранените — казах с по-твърд тон, отколкото възнамерявах, и той се върна да помогне на куцащия Феликс.

Постепенно затворниците преминаваха — Ела, Лоте, после един прежълтял кристалист и един авгур със счупена китка. Всеки оставаше на мястото си, охраняван от Ник с неговия пистолет. Когато дойде ред на Майкъл, той изведнъж се оказа изтласкан встрани от Джаксън. Бившият ми бос се изкатери по бойниците с лекота, метна бастуна си от другата страна и се приведе над мен.

— Имаш още един шанс, прекрасна моя — прошепна в ухото ми. — Върни се в Севън Дайълс и ще забравя какво ми каза в Шеол I.

— Благодаря ти, Джаксън — отвърнах, взирайки се право напред.

Той скочи от стената с такава грация, че изглеждаше сякаш се плъзга във въздуха. Обърнах се към Майкъл. От раненото му лице надолу по шията се стичаше кръв, напоявайки ризата.

— Хайде — улових го за китките. — Само не гледай надолу.

Той впи пръсти в ръцете ми и с труд прехвърли единия си крак през зида.

От гърлото на Нел се изтръгна вопъл. Тя притисна длани към бедрото си, където бързо се разрастваше алено петно. Очите й бяха вперени в мен, изпълнени с ужас. През тялото ми премина електрически ток.

— Залегнете! — извиках през воя на сирените. — Залегнете веднага!

Никой нямаше време да се подчини. Дъжд от куршуми засипа зрящите, скупчени върху стъпалата.

Телата биваха покосявани, гърчеха се и падаха. Разнесе се пронизителен писък. Китките на Майкъл се изплъзнаха от хватката ми. Приклекнах зад балюстрадата и прикрих главата си с ръце.

Явно заповедта бе да ни спрат с всички средства, включително да стрелят на месо, без да задават въпроси.

Отдолу Ник крещеше името ми, викаше ми да не стоя, да скачам, но аз бях парализирана от страх. Сетивата ми бяха притъпени, сведени само до ударите на сърцето, стържещия ми дъх и глухото думкане на изстрелите. После нечии ръце ме сграбчиха, прехвърлиха ме през стената и аз усетих, че падам.

Подметките на ботушите ми удариха земята, разтърсвайки ме цялата. Претърколих се напред и още едно тяло се приземи близо до мен с болезнен стон. Беше Нел. Тя се изправи, залитайки, и стиснала зъби, закуца с всички сили. Запълзях в същата посока, докато Ник не ме вдигна, прехвърляйки ръката ми през шията си.

— Не — помъчих да се отскубна. — Трябва да свалим останалите…

— Пейдж, тръгвай!

Надин бе успяла да се прехвърли, но двама други още се катереха по бойниците. Нов огнестрелен залп откъм Бялата кула накара оцелелите да се разбягат във всички посоки. Даница и Зийк скочиха — два тъмни силуета под бледата лунна светлина.

Усетих над нас присъствието на снайперист. Една от незрящите затворнички падна, а черепът й се пръсна като мек плод. Майкъл едва не се препъна в нея.

Следващата жертва щеше да е той.

Всеки нерв в мен избухна в червен пламък. Измъкнах се от хватката на Ник и с последната капка сила, която ми бе останала, освободих духа си и го врязах право в сънорамата на стрелеца, запращайки духа му в етера, а тялото — премятащо се надолу през балюстрадата.

Когато празният труп удари тревата, Майкъл се впусна стремглаво по посока на реката. Изкрещях името му през воя на сирените, но той вече беше далеч.

Краката се движеха по-бързо от мислите ми. Пукнатините в сънорамата ми се разширяваха като прясно отворени рани.

Вече се намирахме близо до пътя, почти го достигахме. Имаше улични лампи, бумтящи зад гърба ни изстрели. После ярки, синкавобели фарове на кола. Рев на мотор, допир на кожа под дланите ми. Още стрелба. Всичко се сля в един висок, пронизителен звук. Заобиколихме ъгъл, префучахме по мост. И после се изгубихме в цитаделата като прах в сенките, следвани от отслабващия вой на сирените.

2Дълга история

Тя се появи в шест сутринта. Винаги се появяваше тогава. Ръката ми грабна револвера от нощната масичка. Носеха се звуците на канала „Сционско око“ — помпозна, величествена мелодия, композирана около мотива на дванайсетте удара на Биг Бен.

Зачаках.

Ето я най-сетне и нея. Скарлет Бърниш, Великият говорител на Лондон, с якичка като дантела от бяла пяна на фона на черната рокля. Естествено, тя винаги изглеждаше по един и същи начин — като пъклена говореща кукла, — но понякога, ако се случеше мирен гражданин да бъде „убит“ или „коварно нападнат“ от неестествен, можеше да изразява и престорено състрадание. Днес обаче бе усмихната.

— Добро утро в началото на поредния ден в сционски Лондон. Добрата новина, с която ще започнем, е, че Гилдията за бдителност оповести разширяване на своя Дневен отдел, като най-малко петдесет нови Жандарми ще положат клетва още в понеделник. Началникът на Гилдията заяви, че се очаква новата година да донесе нови предизвикателства за цитаделата и че в тези напрегнати времена за жителите на Лондон е все така от жизнено значение да сплотят своите редици и да…

Изключих телевизора.

Нямаше горещи новини. Нищо, мислех си отново и отново. Никакви лица. Никакви екзекуции.

Револверът изтрополя обратно върху масичката. Бях лежала на дивана цялата нощ, трепвайки и при най-слабия звук. Мускулите ми бяха като вдървени; отне ми известно време да заема седнало положение. Всеки път, щом болката започнеше да отслабва, нова вълна се надигаше от някое разтегнато или натъртено място. Вече се зазоряваше. През изминалите месеци бях свикнала по това време да се отправям към леглото, но сега трябваше да стана поне за минута. Малко естествена светлина щеше да ми се отрази добре.

След като успях да раздвижа крака, включих грамофона в ъгъла и от него зазвуча песента „Виновна“ на Били Холидей. Ник се бе отбил да остави няколко забранени плочи на път за работа, а също малко пари и купчина книги, които не бях докоснала. Дадох си сметка, че ми липсва музиката в покоите на Лорда. Човек свикваше да го приспиват нещастно влюбените певци от свободния свят.

От бягството ми бяха изминали три дни. Новият ми дом бе мрачна, овехтяла стаичка в лабиринта от гъстонаселени сгради на Сохо. Повечето зрящи обитаваха коптори, едва пригодни за живеене, но тук хазаинът, клейдомант, за когото подозирах, че е решил да отдава помещения под наем само за да разполага с повече ключове за гадаене, поне поддържаше относителна чистота. Той не знаеше коя съм, беше му казано само, че се крия, защото съм била пребита от Жандарм, който навярно още ме издирва.

Докато не уредяхме нещата с Джаксън, щеше да ми се наложи да сменям квартирите поне веднъж седмично — това бе единственият начин да съм сигурна, че Сцион няма да се докопа до мен. Местенията струваха цяло състояние, но засега се справях с парите, дадени от Ник.

През спуснатите щори не проникваше нито един слънчев лъч. Разтворих ги съвсем леко и златистата светлина блъсна възпалените ми очи. Долу, по тясната улица, вървяха забързано двама незрящи. На ъгъла един гадател плахо се озърташе за клиенти, на които да предскаже бъдещето. Ако беше съвсем отчаян, можеше да рискува и сам да ги заговори. Понякога хората проявяваха любопитство, друг път се оказваха шпиони. Сцион отдавна ползваше агенти провокатори, изкушаващи зрящите да се издадат.

Дръпнах щорите отново и в стаята настана мрак. През последните шест месеца денят и нощта за мен бяха разменени, а ритъмът на съня ми — пригоден към този на моя рефаимски наставник. Това нямаше как да се обърне с едно щракване на пръсти. Отпуснах се на дивана, пресегнах се за чашата с вода на масичката и я пресуших заедно с две обезболяващи хапчета.

Сънорамата ми все още бе крехка. По време на сблъсъка с Нашира на сцената, когато тя се бе опитала да ме убие пред погледите на сционските емисари, нейните паднали ангели бяха оставили в обвивката й тънки цепнатини, през които спомените се процеждаха в сънищата ми. Параклисът, където Себ бе намерил своята гибел. Стаята в Магдалена. Мизерните, мръсни бордеи на Птичарника и дюкянът на Дъкет с неговите огледала, където лицето ми ставаше чудовищно, безформено, а челюстта ми се откачаше, чуплива като стар порцелан.

А след това Лис, с устни, зашити със златна нишка. Извлечена навън за храна на Емитите, чудовищата, населяващи горите около колонията. Седем окървавени карти, разпилени подир нея. Аз се пресягах към тях, мъчех се да видя последната — своето бъдеще, своята орис, но веднага щом я докоснех, тя избухваше в пламъци. Събуждах се призори, цялата плувнала в пот. Бузите ми бяха влажни и горещи, а устните — лепнещи от сол.

Тези карти щяха дълго да преследват мислите ми. Лис бе предсказала бъдещето ми в шест етапа: Петицата с чашите, Кралят с жезъла — обърнат, Дяволът, Любовниците, Смъртта — обърната, Осмицата с мечовете. Но така и не бе стигнала до края на гаданието си.

Повлякох нозе към банята, като пътьом глътнах още две от таблетките, оставени от Ник. Подозирах, че едната, голяма и сива, е някакво успокоително, предназначено да ме освободи от треперенето, свития на топка стомах, непрестанната нужда да се озъртам.

На вратата тихо се почука. Бавно взех револвера, проверих патроните в барабана и го скрих зад гърба си. Пресегнах се със свободната ръка и леко открехнах.

Хазаинът стоеше в коридора, официално облечен. Около врата му висеше на верижка старинен железен ключ, който той никога не сваляше.

— Добро утро, госпожице.

— Ти никога ли не спиш, Лем? — отвърнах с насилена усмивка.

— Не много често. Наемателите тук не признават ден и нощ. И в момента горе правят сеанс, а масичката играе като пощуряла. — Той направи безпомощна физиономия. — Смея да отбележа, че днес изглеждаш много по-добре.

— Благодаря. Приятелят ми да се е обаждал?

— Каза, че ще намине довечера към девет. Междувременно, ако имаш нужда от нещо, непременно ми позвъни.

— Много мило. Приятен ден засега.

— На теб също.

За съдържател на евтини квартири държанието му бе подозрително любезно. Затворих вратата подир него и я заключих.

Пистолетът сам се изплъзна от ръката ми. Свлякох се на пода и зарових лице в коленете си.

След няколко минути се върнах обратно в тясната, задушна баня, свалих нощницата и се залових да изучавам пораженията си в огледалото. Най-забележими бяха дълбоката аркада над дясното ми око, закърпена с няколко шева, и повърхностната рана, пресичаща цялата ми буза. Като цяло видът ми бе окаян — изпочупени нокти, пожълтяла кожа, изопната върху щръкналите ребра и хълбоци. Още първия път, когато ми донесе подноса с храна, хазаинът изгледа странно изподраните ръце и насиненото ми око. Изобщо не разпозна у мен Бледата бродница, протежето на Белия заклинател, боса на престъпния синдикат в неговата секция.

Влязох под душа и завъртях крана, притваряйки очи. Водата рукна върху раменете ми, топла и разхлабваща мускулите.

Наблизо хлопна врата.

Начаса грабнах ножа, скрит в сапунерката на стената, и изскочих от кабинката. Притиснах се до стената зад вратата, тресяща се от притока на адреналин, притиснала острието до гърдите си.

Трябваха ми няколко минути да се успокоя. Отделих гръб от мокрите плочки, лепнеща от пот и вода. Нищо, това не е нищо. Просто масичката за сеанси от горния етаж.

Облегнах се безсилно върху мивката. Косата ми висеше на мокри кичури, матова и сплъстена. От фасетката на канала ме гледаше отражението ми. В колонията моето тяло бе третирано като предмет — влачено, бито и измъчвано от Рефаимите и червените туники. Обърнах се отново към огледалото и прокарах пръсти по леко изпъкналия жигосан белег на рамото си. ХХ-59-40. Щях да нося това клеймо, докато съм жива.

Но бях оцеляла. Наметнах хавлията, скривайки белега. Бях оцеляла и Саргас го знаеше.

От последната ни среща с Ник бяха изминали два дни. Когато се появи на вратата, той ме взе нежно в прегръдките си, внимавайки да не притиска драскотините и синините ми. Бях го виждала в толкова спомени, предизвикани от нумата на Лорда, но никой от тях дори не се доближаваше до истинския Ник Нигорд.

— Здравей, sotnos7.

— Здравей.

Усмихнахме се един на друг. Сдържани, скръбни усмивки.

Не си казахме нищо повече. Ник извади вечерята и я нареди върху масата, а аз разтворих вратите към малкия балкон. Оттам се носеше дъхът на сционската есен — автомобилни изпарения и пушек от огньовете на крънкачите, — но мирисът от кутиите бе толкова божествен, че изцяло го засенчваше. Това бе същински пир: малки горещи пайове с плънка от шунка и пилешко месо, прясно изпечен хляб, златисти картофки, поръсени със сол и пипер. Ник побутна към мен витаминна капсула.

— Хайде, давай. Но не прекалено бързо.

Пайовете бяха залети с разтопено масло и при разчупване изпускаха гъст, ароматен сос. Послушно сложих капсулата върху езика си.

— Как е ръката? — Ник я пое в дланите си и се взря в кръглия изгорен белег. — Боли ли?

— Вече не. — А и всяка болка си струваше, за да се отървеш от проклетия микрочип.

— Дръж раната под око. Знам, че Дани е добра, но все пак не е доктор. — Той докосна челото ми. — Някакви главоболия?

— Не повече от обикновено — отвърнах, трошейки парче хляб на малки късчета.

— По „Сционско око“ все още не дават нищо.

— Да, този път са тихи. Много тихи.

Ние също бяхме тихи. Торбичките под очите му издаваха безсънните нощи. Терзанията. Безкрайното чакане. Стиснала чашата с кафе, зареях поглед навън към цитаделата — този простиращ се до необятност, разкъсван от противоречия океан от метал, стъкло и светлини. Майкъл бе там навън, вероятно сгушен под някой мост или в тъмен безистен. Ако бе намерил малко пари, можеше да си позволи и евтин приют, но тези места редовно бяха претърсвани от Жандарми, стараещи се да попълнят нормата си от арести, преди да се приберат в участъците.

— Донесъл съм ти нещо. — Ник постави на масата малък сив телефон, същия като онзи, който бе използвал в Тауър. — Предплатен телефон. Можеш да сменяш сим картите и разговорите няма как да се проследят.

— Откъде го взе? — Сцион никога не бе произвеждал подобни апарати, този трябваше да е внесен от чужбина.

— От един приятел на „Олд Спитълфийлдс“8. По принцип са правени да се изхвърлят след употреба, но търговците взимат добри пари за самата машинка. Не са много удобни за входящи обаждания, защото номерът ти всеки път е различен, но ти можеш да звъниш на когото поискаш. Използвай го само за спешни случаи.

— Благодаря. — Прибрах телефона в джоба си. — Как беше в службата?

— Нормално. — Той потърка с длан наболата си брада, жест, който правеше, когато беше нервен. — Ако някой ме е видял да се качвам на онзи влак…

— Никой не ти е обърнал внимание.

— Носех сционска униформа.

— Ник, Сцион е огромна организация. Шансът някой да свърже уважавания доктор Николас Нигорд с бунта в наказателната колония е нищожен. — Намазах хляба си с масло. — Виж, ако не се беше завърнал обратно, щеше да е далеч по-подозрително.

— Знам. Не бой се, не съм градил кариера всички тези години, за да се откажа тъкмо сега. — Той погледна лицето ми и се насили да се усмихне. — За какво мислиш?

— За това колко хора изгубихме в Тауър. — Апетитът ми изведнъж изчезна. — Бях им казала, че ще върна всички у дома.

— Престани, Пейдж. Ще се съсипеш, ако разсъждаваш така. Сцион им причини това, не ти.

Не отговорих нищо и той коленичи край стола ми.

— Погледни ме, миличка. — Вдигнах глава и срещнах уморените му очи, но техният вид само усили болката ми. — Ако някой има вина, това е онзи Рефаим. Той те качи на влака. Той те пусна да си вървиш. — Отново премълчах и Ник ме прегърна през раменете. — Ще намерим останалите затворници, обещавам ти.

Останахме известно време така. Той беше прав. Естествено, че беше прав.

Но може би имаше и по-конкретен виновник. Някой скрит зад паравана на Сцион.

Дали Лордът е знаел, че линията свършва в Уестминстър, в самото леговище на звяра? Дали не ме бе предал в последния момент? В крайна сметка той беше Рефаим — не човек, а чудовище, но аз трябваше да вярвам, че е сторил, каквото е могъл.

След като се нахранихме, Ник се залови да разчисти останките. Ново почукване на вратата ме накара да се хвърля към пистолета си, но той вдигна ръка и отиде да отвори.

— Всичко е наред. Поканил съм някого.

Когато Елайза Рентън влезе в стаята с мокрите си от дъжда къдрици, тя не спря, за да поздрави. Впусна се право към мен с такъв вид, сякаш се канеше да ме удари в лицето, но в крайна сметка ме сграбчи в прегръдките си.

— Пейдж, идиотка такава! — Гласът й бе дрезгав от вълнение. — Проклета идиотка! Защо се качи на метрото в онзи ден? Знаеше, че ще има проверки, че могат да те заловят…

— Постъпих глупаво. Разчитах на късмет.

— Трябваше да изчакаш Ник да те откара до вас. Помислихме, че Хектор те е пречукал… или че са те прибрали Жандармите…

— Прибраха ме. — Потупах я по гърба. — Но сега всичко е наред.

— Ей, по-полека — намеси се Ник, като внимателно, но твърдо я откъсна от мен и й посочи да седне на дивана. — Тя цялата е в синини. Между другото мисля, че зрящите трябва да узнаят за случилото се. Всеки съюзник ще ни бъде от полза.

— Но вие имате съюзници — отсече Елайза. — Ето, Джаксън едва не се поболя от тревога по Пейдж.

— Не изглеждаше много разтревожен, докато се мъчеше да ме удуши — казах.

Това бе новост за нея. Тя ни изгледа поред, сбърчила озадачено вежди.

Дръпнах завесите. Скоро тримата седяхме мълчаливо в сумрака, посръбвайки кафени чаши със салуп от термоса на Ник. Това бе гъста запарка от смлени грудки на орхидея и горещо мляко, подправено с канела, популярна в заведенията. Вкусът й беше истинска наслада след дългите месеци, прекарани в глад.

На телевизионния екран една от заместничките на Бърниш предаваше последните новини.

— Броят на Жандармите в I Кохорта се очаква да се удвои през идните седмици, предвид инсталирането през декември на Сензорни щитове от второ поколение, единствената известна технология, способна да засича неестествеността. Гражданите следва да очакват засилени проверки в метрото, автобусната мрежа и официално лицензираните таксита. Гилдията за бдителност разчита да подпомагате усилията на нейните служители. Ако няма какво да криете, няма от какво да се боите! А сега преминаваме към прогнозата за времето…

— Още Жандарми — промълви Ник. — За какво са им?

— За да открият бегълците — отвърнах. — Но се чудя защо не съобщават за тях.

— А може да е заради наближаването на Ноемврийския празник — вметна Елайза. — Покрай него винаги засилват мерките за сигурност. А тази година се очаква да дойде и Великия инквизитор от Париж.

— На тържеството за Двестагодишнината беше Алоис Минат, говорителят на инквизитор Менар. Ако той е загинал, съмнявам се Менар да е в настроение за гостуване.

— Те не биха отменили визитата.

— О, ако Нашира им нареди, ще я отменят, и още как.

— Коя е Нашира?

Такъв елементарен въпрос, но с труден отговор. Коя наистина беше Нашира? Кошмар. Чудовище. Убийца.

— Сензорните щитове ще променят всичко — казах, наблюдавайки екрана. — Неестественото събрание не прави ли нещо по въпроса?

Неестественото събрание се състоеше от трийсет и шест босове на престъпния синдикат в цитаделата, всеки от които ръководеше дейността в своята секция. Те бяха относително автономни, но Повелителят, Хеймаркет Хектор, отговаряше за свикването на събранията им.

— През юли имаше известно раздвижване — каза Ник. — От Гръб Стрийт разпратиха съобщения, че следят ситуацията, но после не предприеха нищо.

— Хектор няма идея как да постъпи — поклатих глава. — Никой няма идея.

— Сензорният щит още не е най-лошото, което можем да очакваме. Според слуховете можел да засича зрящи само от първите три разреда.

Забележката накара Елайза да сведе очи. Тя беше медиум. Трети разред. Ник я улови за ръката.

— Не се притеснявай. Дани работи върху заглушаващо устройство, работещо на същите вълни като щита. Звучи сложно, но тя е умна глава. Смята, че до февруари ще е готово.

Елайза кимна, но челото й остана навъсено. Това не беше достатъчно скоро и всички го знаехме.

— Как успяхте да се доберете до колонията? — попитах Ник. — Трябва да е имало невероятна охрана.

— Към август Джакс почти се беше отказал — призна той. — Дотогава вече бяхме сигурни, че не си в Лондон. Нямаше искания за откуп от другите банди, никакви улики, че си била убита, нито следа от теб в апартамента на баща ти. Чак след инцидента на Трафалгар Скуеър, когато каза, че са те отвели в Оксфорд, разбрахме накъде да насочим усилията си.

— Оттогава Джаксън не мислеше за нищо друго — погледна ме изпод вежди Елайза. — Беше като обсебен от идеята да те върне обратно.

Това не ме учудваше особено. Да изгуби безценната си сънебродница ще да е било вбесяващо, дори унизително за него — но все пак не очаквах да рискува всичко, за да ме изтръгне от лапите на Сцион. Подобна саможертва се правеше в името на хора, а не на вещи.

— В службата опитах да науча нещо повече за Оксфорд — продължи Ник, — но цялата информация беше засекретена. Минаха няколко седмици, преди да успея да се вмъкна в офиса на завеждащата отдела и да използвам нейния компютър. Открих една тъмна част от сционския интернет, недостъпна за широката публика. Не научих кой знае какво — само че град Оксфорд е Забранена зона тип А, което вече знаехме, и че под Архонтството има железопътна станция, което беше ново за нас. Също попаднах на регистър от имена, простиращ се стотици години назад. На изчезнали хора. Твоето също беше там, в края на списъка.

— Оттук нататък Дани пое нещата — каза Елайза. — Разузна къде е входът към тунела. Само екипи от подбрани техници имаха достъп до него, но тя разбра кога ще го отварят. Преди заминаването на трийсет и първи август имаше планов ремонт на влака. Джакс каза, че тогава ще предприемем акцията. Аз трябваше да остана тук, да държа под око квартирата.

— Странно, че този път е решил сам да си изцапа ръцете.

— Той те цени, Пейдж. Би сторил всичко, за да измъкне някой от нас от беда, но най-вече теб.

Това не беше вярно. Елайза открай време имаше високо мнение за Джаксън Хол — все пак цялото ни съществуване се крепеше на него, — но аз го познавах твърде добре, за да се залъгвам. Макар и способен на добрини, той не беше добър. Можеше да се държи така, сякаш го е грижа за теб, но всичко бе само преструвка. Бяха ми нужни години, за да отворя очи и да го осъзная.

— Онази вечер, след като ремонтът приключи — подхвана Ник, — Дани се вмъкна в тунела с карта, открадната от един от техниците. Тя ни пусна да влезем.

— И не ви спряха?

— Никой не ни видя. Докато дойде време да се качва делегацията, вече се бяхме заключили в сервизното отделение в края на влака. Жандармите нямаха достъп до него, тъй че поне докато траеше пътуването, бяхме в безопасност. После, разбира се, трябваше някак да слезем.

— Как, по дяволите, сте успели? Емисарите бяха придружавани от зрящи Жандарми.

— Изчакахме, докато групата напусне перона. После охраната го заключи от външната страна, което ни постави в затруднение, но зад една решетка открихме стар авариен изход. Той ни изведе на улицата, а оттам през задната врата проникнахме в Кметството.

Авариен изход. Ако е знаел за него, Лордът също е можел да се измъкне невредим.

— Всички сте луди за връзване — въздъхнах.

— Трябваше някак да те върнем, Пейдж — каза Елайза. — Джакс бе готов да опита всичко.

— Той не е глупав. А да качиш шайка зрящи бандити на сционски влак без грам представа какво те очаква в края на линията, граничи с откровена глупост.

— Може пък да се е отегчил да седи сам в бърлогата си.

— Важното е, че успяхме — приведе се напред Ник. — Другото няма значение. Е, сега е твой ред да разказваш.

Вторачих се в чашата със салуп.

— Не знам откъде да започна.

— От нощта, когато те арестуваха — предложи Елайза.

— Началото на историята не е тогава, а през 1859 година.

Двамата се спогледаха.

Разказът отне дълго. Обясних им как през 1859-а две раси, наричани Рефаими и Емити, са пристигнали от Отвъдното — измерение, намиращо се между живота и смъртта — след пробива в етерния праг, когато броят на бродещите духове е нараснал дотолкова, че воалът, разделящ тези светове, се е разкъсал.

— Добре — каза Елайза с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях, — но какво все пак са Рефаимите?

— Все още не знам. На вид са като нас, но по-високи и с бронзова кожа. Очите им са жълтеникави, но когато се хранят, променят цвета си според аурата, която са погълнали.

— А Емитите?

— Никога не съм ги виждала на светло, но… — думите ми изневериха и аз си поех дълбоко дъх. — В колонията ги наричат Зумери, или гниещи гиганти. Духовете не ги доближават. Ядат човешка плът.

Не мислех, че е възможно Ник да пребледнее още повече, но той успя.

Разказах им за пакта, който Рефаимите бяха сключили с правителството — защита от Емитите в замяна на зрящи роби, — довел до основаването на Сцион. За наказателната колония Шеол I, изградена в руините на Оксфорд, за да служи като маяк за етерната активност, привличайки Емитите далеч от цитадели като Лондон. За това как се бях качила на вечерния влак и се бях натъкнала на внезапна проверка. Как бях нападнала двамата Жандарми, а след това, подгонена от апартамента на баща си и зашеметена с флукс от Надзирателя, се бях събудила в килията за задържане.

Разказах им как бях поверена на Арктур Месартим, известен още като Лорда — годеник на Нашира, — за да бъда обучена като войник. Описах им йерархията в наказателната колония, спирайки се на всяка отделна класа. Елитните червени туники, радващи се на благоволението на Рефаимите в замяна на своята служба като бойци; развлекателите, захвърлени в копторите и ползвани като източник на аура; незрящите слуги, държани зад решетки и карани да работят до смърт. Разказах как Рефаимите бият зрящите, хранят се от тях и ги унижават, ако не преминат тестовете им.

Питиетата ни изстинаха.

Разказах как смъртта на Себ ми бе спечелила розова туника и как бях тренирала с Лорда на ливадата. За сърната и за Зумера в гората, за Джулиан и за Лис. За опита ни да задържим Антоанет Картър на Трафалгар Скуеър, довел до прострелването ми от Ник.

Гърлото ми пресъхна от говорене, но успях да довърша историята. Казах всичко освен истината за отношенията си с Лорда. С всяка нова подробност за Рефаимите през лицата на слушателите ми преминаваха вълни от ужас и отвращение. Нямаше да ме разберат, ако им бях споменала колко близка съм станала с наставника си. Пропуснах спомена, предизвикан от салвията, неговото изпълнение на органа в параклиса, а също случая, когато ме пусна да вляза в сънорамата му. Беглото ми описание го представи като сдържано същество, с което почти не съм говорила, което понякога ме е хранило, а накрая ме е пуснало да си вървя. Ник, естествено, долови, че премълчавам нещо.

— Не разбирам — каза — защо, след като твърдиш, че е искал да ти помогне, просто не те остави на Трафалгар Скуеър, а те прибра обратно в Шеол?

— Защото също се нуждаеше от помощта ми. Той вече се беше опитвал да свали Нашира от власт през 2039 година, а тя го беше изтезавала.

— А после изведнъж е решила да се омъжи за него?

— Не знам дали едното е следствие на другото. Може да са били сгодени и преди да пристигнат тук.

— Чудни отношения, няма що — направи физиономия Елайза. Сега бе полегнала настрани на дивана, опряла босите си крака на възглавниците. — Предателството не е ли достатъчна причина да развалиш един годеж?

— Мисля, че това е било част от наказанието му. Тя е знаела колко я мрази и нарочно е искала да остане неин консорт, презиран от останалите Рефаими.

— Защо просто не го е екзекутирала заедно с останалите изменници?

— Екзекуцията може да не е наказание за тях — вметна Ник. — Те не са смъртни, не и като нас, хората.

— А ние, смъртните, в момента имаме по-важни неща, с които да се занимаваме — казах, вперила поглед в телевизора. — Лордът вече не е от значение.

Лъжкиня.

Чух гласа му така ясно, сякаш се намираше в стаята заедно с мен — спомен толкова бистър, че по ръцете ми, чак до върховете на пръстите, пробягна тръпка.

— Смяташ ли, че сделката между тях и правителството още е в сила? — попита Ник. — Все пак бягството от колонията означава, че тайната им е в опасност.

— Мисля, че е в сила — кимнах към новините. — Цялото това затягане на сигурността не е заради Ноемврийския празник. Целта им е да премахнат всички свидетели.

— И после какво? — погледна ме Елайза.

— Нов Сезон на костите. За да заменят зрящите, които са изгубили.

— Но ще трябва да ги държат някъде другаде — каза Ник. — Не могат да използват старата колония, след като местоположението й веднъж е разкрито.

— Знам, че планират да изградят Шеол II във Франция, но още дори не са започнали. Основната им задача ще е първо да ни заловят.

Настъпи кратка тишина.

— Значи Лордът е склонен да помага на хората — наруши я първа Елайза. — А къде е той сега?

— По дирите на Нашира.

— Не можем да сме сигурни, че той е на наша страна. Пейдж. — Ник се изправи и се взря навън към цитаделата. — Лично аз не вярвам на никого. Всеки Рефаим е наш враг до категорично доказване на противното. Включително и Лордът.

Нещо се преобърна в стомаха ми. Нямаше как да му кажа за целувката. Той щеше да реши, че съм си изгубила ума. Вярвах на Лорда, но действително не разбирах неговите мотиви — кой беше той, какво беше той.

— Ти все пак ще се върнеш в Севън Дайълс, нали, Пейдж — приведе се над масата Елайза.

— Не. Вече напуснах бандата.

— Хайде стига, там е най-безопасното място за теб, а и Джакс е добър бос. Никога не те е карал да спиш с него. Има далеч по-лоши хора, за които да работиш.

— Значи да се чувствам задължена, задето не ме е вкарал в леглото си? Задето не е като Хектор? Ти не си виждала на какво е способен. Не си получавала ето това от него — запретнах ръкава на блузата си, показвайки й назъбения бял белег на дясната си ръка. — Той е напълно чалнат.

— Не е знаел, че си ти, когато ти го е причинил.

— Знаеше, че смазва от бой една сънебродница. А не сме чували да има друга освен мен.

— Така няма да стигнем доникъде. — Ник потърка уморените си очи. — Елайза, просто кажи на Джакс, че Пейдж и аз скоро ще наминем. Междувременно трябва да си съставим план за действие.

— Какво означава „план за действие“? — смръщи се Елайза.

— Относно Рефаимите. Не можем да ги оставим просто да продължават със своите Сезони на костите.

— Не знам за това. — Тя стана и надяна шлифера си. — Виж, вече спасихме Пейдж. Защо просто… не се фокусираме върху работата си. Джакс казва, че сме изгубили куп пари, откакто тя не ходи на Ковънт Гардън.

— Черният пазар ли е основната ти грижа? — изгледах я невярващо. — Не чу ли, Сцион е марионетно правителство. То държи зрящите в лагер на смъртта!

— Ние сме просто дребни риби, Пейдж. Ако си държим главите наведени, никой няма да ни прати там.

— Не сме дребни риби. Ние сме бандата от Севън Дайълс, една от най-прочутите в централната кохорта. И ако не беше Сцион, нямаше да ни се налага да си държим главите наведени. Изобщо нямаше да сме престъпници. Затова трябва да свикаме синдиката, и то бързо, преди да са пуснали новия Сензорен щит.

— С каква цел?

— Да се бием.

— Със Сцион? — Тя поклати глава. — Пейдж, Неестественото събрание никога не би одобрило това.

— Ще поискам думата и сама ще им обясня ситуацията.

— И смяташ, че ще ти повярват?

— Вие ми повярвахте, нали? — Изражението й не се промени и аз се изправих от мястото си. — Нали?

— Виж, някак не ми се връзва — отвърна немощно тя. — Сигурна съм, че съществуват институции за задържане, но… все пак си била упоена с флукс и цялата история звучи…

— Елайза, престани. Аз също бях там — намеси се Ник.

— Флуксът не ми е изпил мозъка за цели шест месеца — просъсках. — Видях невинни хора да умират, опитвайки се да се измъкнат от оная адска дупка. И това ще продължава да се случва. Шеол II, Шеол III, Шеол IV. Колкото и да си заравяме главите в пясъка.

Дълго време никой не проговори.

— Ще предам на Джакс, че скоро ще наминете — каза накрая Елайза, докато увиваше врата си с шала. — Надявам се, че няма да излъжа. Вече се носят слухове, че сте напуснали службата при него.

— И какво, ако е така? — промълвих тихо.

— Помисли си, Пейдж. Няма да оцелееш дълго без банда и сама го знаеш.

Вратата се затвори след нея и аз изчаках стъпките й да затихнат, преди да избухна.

— Тя си е изгубила ума. Какво, по дяволите, ще прави, когато Сензорните щитове заработят по улиците?

— Просто се страхува, Пейдж — въздъхна Ник. — Елайза никога не е познавала друго освен синдиката. Като малка е била безпризорна, отрасла в някакво мизерно мазе в Сохо. Сигурно щеше да свърши в бардаците, ако Джаксън не я беше прибрал.

Това ми дойде неочаквано.

— Мислех, че е работела в театъра? — казах след известно колебание.

— Така е. Колкото да си плаща наема, но накрая е харчела всичките си пари по кислородни барове и за екстракт от богородичка. Когато се свързала с Джаксън, той разпознал таланта й. Предоставил й скъпи бои, безопасно място за спане, музи, за каквито не е и мечтала. Помня деня, когато за първи път се появи в бърлогата. Беше толкова замаяна, че избухна в сълзи. Затова единството на Седемте печата е по-важно за нея от всичко на света.

— И двамата сме наясно, че ако утре я приберат, Джакс начаса ще я замени. Той не се интересува от нас, а само от дарбите ни. — Спрях за секунда, потърквайки болезненото място над окото си. — Виж, Ник, знам, че работата е сериозна. Но огънем ли се сега, те ще победят.

Той само ме гледаше мълчаливо.

— Синдикатът представлява заплаха за Рефаимите — продължих. — Той е чудовище, създадено от тях самите, чудовище, излязло изпод контрола им. Но под ръководството на Хектор не е нищо повече от шайка престъпници. Разполагаме със стотици зрящи. Организирани, те ще се превърнат в сила. Може да използваме тази сила срещу Рефаимите, вместо да я пилеем в дрязги помежду си и в игра на таро. Можем да се отървем от тях. Трябва да говоря пред Неестественото събрание.

— Но как? Хектор не го е свиквал от… — Ник направи пауза. — Всъщност никога не го е свиквал.

— Всеки може да свика Събранието.

— Нима?

— Като прекараш толкова време покрай бос на банда, научаваш някои неща. — Взех писалка и хартия от нощното шкафче. — Всеки член на синдиката има право да изпрати призив до Повелителя и той е длъжен да откликне. — Написах няколко реда, добавих името на секцията си и като сгънах листа в плик, го подадох на Ник. — Би ли го отнесъл в „Духовен клуб“, ако обичаш?

— Значи това е призив? — пое го той. — До Събранието?

— Пощенската кутия на Хектор ще е пълна — той никога не я проверява. От клуба ще пратят куриер, за да му го предаде лично.

— Джаксън ще побеснее, ако разбере.

— Вече напуснах, не помниш ли?

— Елайза е права. Трудно ще се справиш сама. Трябва ти банда, иначе синдикатът ще те изолира.

— Длъжна съм да опитам.

Ник пъхна плика в джоба си, но още изглеждаше разколебан.

— Това не е нещо, което ще стане отведнъж. Зрящите няма да повярват на нито дума от историята ти, а Хектор не би си помръднал пръста, за да те подкрепи. Дори и в противен случай, ще се изправиш срещу десетилетия, дори векове на натрупани традиции и корупция. Нали знаеш какво става, щом каруцата с ябълки се обърне?

— Да, ябълките се разпиляват. — Облегнах ръце на перваза. — Но няма за кога да чакаме. Рефаимите се нуждаят от зрящи, за да се хранят, а в града им не останаха много. Рано или късно ще дойдат за нас. Не знам как, нито с какво ще им се опълчим, но не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя Сцион да решава съдбата ми. Просто не мога, Ник.

Мълчание.

— Не — каза накрая той. — Нито пък аз.

3Ето ти ги пет

На следващия ден беше същото. И на по-следващия. Спях, докато слънцето грееше, а вечер се събуждах. Нямаше никаква вест от Неестественото събрание в отговор на моя призив. Щях да изчакам седмица, преди да изпратя втори. Куриерите на „Духовен клуб“ бяха бързи, но Хектор можеше с дни да не прочете бележката.

Нямаше какво друго да сторя, освен да чакам. Без да знам какво се случва в Архонтството, не разполагах с начин да съставя смислен план. Засега инициативата бе в ръцете на Нашира.

На петия ден огледах нараняванията си. Синините по гърба ми бяха избледнели до жълтеникаво, а повечето малки драскотини вече бяха заздравели. След като изгледах новините, в които продължаваше да няма нищо интересно, седнах на дивана и изгълтах закуската, донесена от хазаина.

Ник бе взел от Севън Дайълс още някои от нещата ми, сред които и кислородната маска, която ме поддържаше жива, ако използвах дарбата си за по-продължителни периоди от време. Не бях поглеждала сънорамата си от дни, но ако имах и най-малкото намерение да се бия, както тялото, така и съзнанието ми трябваше да са в пълна форма. Сега, вече съзрял, духът ми щеше да е моето най-мощно оръжие. Легнах на леглото, наложих маската върху лицето си и бавно се потопих.

Отначало чувството бе болезнено, но когато най-сетне успях да пробия, повехнали макове докоснаха страните ми. Отворих вътрешния си взор. Бях застанала на ръба на слънчевата си зона, стъпила върху постеля от окапали венчелистчета. Небето над мен бе червено и безмилостно горещо, а сух вятър рошеше косите ми.

Големи участъци от полето пустееха изкоренени. Това бе тъканта на съзнанието ми, разкъсана и прорязана от белези, сякаш изорана от някаква пъклена машина.

Коленичих край един клюмнал мак и събрах семената му в длан. При допира на ръката ми всяко от тях покълна в малко стебълце и разцъфна — но това вече не бяха точно макове. Имаха по-дребни, по-наситено алени цветове. И дъх на огън.

Кръвта на Адонис. Единственото нещо, което можеше да причини вреда на Рефаимите. Те се множаха, заливайки сънорамата ми като вълна.

Стотици хиляди червени анемонии.

Не се опитах да бродя. Бурята, помела съзнанието ми, бе чудовищна и й беше нужно време, за да утихне съвсем. Трябваше да изчакам още няколко дни, преди да вляза в етера.

Обмислих опциите си. Имаше висока вероятност Хектор да пренебрегне призива ми и тогава щеше да се наложи да действам сама.

Налице обаче бяха два сериозни проблема — парите и респектът. Или по-точно липсата и на двете.

Ако напуснех Джаксън, трябваше сама да си набавям средства за оцеляване. Във възглавницата си в старата бърлога бях зашила пачка банкноти. Може би Ник и аз щяхме да успеем да съберем собствена банда. Общите ни спестявания — неговите от Сцион и моите от Джаксън — вероятно щяха да ни позволят да наемем малка квартира в някоя от външните кохорти и да започнем да събираме съюзници.

Оставаше обаче вторият проблем. Респектът. Единственото нещо, което не можеше да се купи с пари. Ако имах някаква тежест в синдиката, тя се дължеше на факта, че съм протеже на Джаксън. Без него бях никоя.

Отидох до балконския прозорец и скръстих ръце.

Правилата си бяха правила. Ако двамата с Ник искахме да сформираме банда в друга секция, трябваше да поискаме разрешение от тамошния бос. Повелителят също трябваше да даде своята благословия, което той не правеше почти никога. А ако действахме пряко волята им, просто щяхме да свършим с прерязани гърла, както и всеки, достатъчно глупав или алчен, за да работи за нас.

Завърнех ли се в Севън Дайълс, Джаксън щеше да ме посрещне с разтворени обятия и с още по-широко разтворена кесия. Отказът да работя за него, от друга страна, щеше не само да ме лиши и от последната капка респект, но и да ме направи парий в синдиката, прокажена, от която всички зрящи да странят. И тогава, ако Франк Уийвър обявеше награда за главата ми, те щяха да се прескачат един друг, за да ме продадат на Архонтството.

Джаксън не бе казал изрично, че няма да ми помогне срещу Рефаимите, но аз бях открила у него неща, които не можех да забравя. Явно е трябвало да ме пребие насред Трафалгар Скуеър и да ме души на ливадата в колонията, докато най-сетне проумея, че е опасен човек, който няма да се поколебае да нарани дори своите.

И все пак, изглежда, той представляваше единствената надежда гласът ми да бъде чут от синдиката. Може би най-удачният ход бе да се върна в Севън Дайълс и да държа главата си преклонена, както винаги досега. Защото, ако нещо бе по-опасно от това да имаш Джаксън Хол за бос, то беше да го имаш за свой враг.

Извърнах се с досада от прозореца. Не можех да остана вечно тук. Състоянието ми се бе подобрило достатъчно, за да отида и да се срещна с този човек.

Но не. Още не. Първо трябваше да отида в Камдън. Исках да намеря Айви и да се уверя, че тя е добре.

Раницата с дрехите ми висеше на закачалка на вратата. Отнесох я в банята, където се изправих пред огледалото и се заех да се дегизирам. Навлякох черно вълнено палто, вдигнах яката му и нахлупих шапка с козирка над очите си. Ако наведях брадичка, тъмните ми устни се скриваха от кървавочервеното шалче на врата ми.

Подаръкът от Лорда — сублимираният медальон, способен да отблъсква злонамерени духове — се търкаляше върху тоалетката. Окачих го на шията си и прокарах пръсти по изящните филигранни крилца, изработени от тънки жички. Предмет като този щеше да е безценен по лондонските улици, където някои от най-знаменитите убийци продължаваха да витаят в духовните си форми.

Някога обичах да се гмуркам в лабиринта на този град, да се опивам от покварата му. Излизах навън, без да се замислям, дори когато стражите от НОБ бродеха по улиците. Чувствах се уверена в двойствения си живот, както и толкова други зрящи. Не беше чак толкова трудно да се промъкваш незабелязано покрай клопките на Сцион — просто избягваш камерите, държиш се на безопасно разстояние от Жандармите, не спираш да се движиш. Главата приведена, очите отворени, както винаги ме бе учил Ник. Но вече знаех, че съм съществувала само на повърхността, докато кукловодите не са спирали да дърпат своите конци от сенките.

Обзе ме пристъп на малодушие, но после погледнах към дивана, където толкова сутрини и вечери се бях свивала, парализирана от ужас, че някой всеки миг ще разбие вратата. Знаех, че не изляза ли сега, никога няма да го сторя, затова отворих прозореца, прехвърлих крака отвън и се спуснах върху пожарната стълба.

Бръснещ, студен вятър лъхна лицето ми. Около минута стоях така, затаила дъх.

Свобода. Ето как изглеждаше тя.

После започнах да треперя. Вкопчих се в перваза, копнеейки да се върна обратно. Стаята беше сигурна, безопасна. Не биваше да я напускам.

Но улиците бяха моят живот. Бях се борила със зъби и нокти да се върна при тях, бях проляла кръв. Обърнах се и с лепнещи от пот ръце се улових за стълбата, преодолявайки всяко стъпало така, сякаш беше последното.

Веднага щом подметките ми докоснаха асфалта, се озърнах през рамо, прослушвайки етера. Двама медиуми стояха до близката телефонната кабина и тихо обсъждаха нещо. Единият носеше тъмни очила. Никой от тях не ми обърна внимание.

До Камдън имаше поне четирийсет минути пеша. Нахлупих здраво шапката, натъпквайки с пръсти под нея всеки изплъзнал се кичур руса коса.

Хората ме подминаваха с разговори и смехове. Замислих се за всичките пъти, когато сама бях вървяла из Лондон. Бях ли се спирала, за да загледам лицата на минувачите? Надали. Защо тогава някой трябваше да заглежда мен?

Насочих се към булеварда, където се носеше рев на двигатели и ярко блестяха фарове. Всички таксита бяха заети, а от нелегалните не се виждаше нито едно. Бели таксита, бели велорикши с черни кожени седалки, бели триетажни автобуси с извити черни прозорци. Сградите се извисяваха над мен, небостъргачи, които сякаш докосваха звездите, целите в неонови светлини и рекламни пана с изображения на котви. Всичко ми се струваше твърде голямо, твърде шумно, твърде бързо. Бях навикнала на улици без електричество, лишени от вездесъщия шум. На техния фон този свят изглеждаше побъркан. Моят противен, свещен СциЛо, моят затвор, моят дом.

Скоро пред погледа ми се показа площад „Пикадили“. Трудно бе да го пропусна с неговите гаргантюански екрани, струпани един над друг върху фасадите, показващи своя електронен калейдоскоп от реклама, информация и пропаганда. Централните места се заемаха от комерсиалните продукти на деня — „Брекабокс“ и „Флокси“, докато по-малките бяха посветени на последните мобилни приложения — „Виртуален шпионин“, „Ловец на крънкачи“, „МедиумЩит“ — всичките предназначени да помагат на примерните граждани да се предпазят от неестествените или пък да се позабавляват за тяхна сметка. През широк екран течеше серия от сционски предупреждения относно сигурността: ДАВАЙТЕ СВОЯ ПРИНОС ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД. В СТОЛИЦАТА ВЕЧЕ ЗАСТЪПИХА НА СМЯНА НОЩНИТЕ ЖАНДАРМИ. ИЗВЕСТЯВАЙТЕ ГИЛДИЯТА ЗА БДИТЕЛНОСТ, АКО ЗАПОДОЗРЕТЕ ПРОЯВИ НА НЕЕСТЕСТВЕНОСТ. ОЧАКВАЙТЕ ПО-НАТАТЪШНИ СЪОБЩЕНИЯ. Врявата беше неописуема — откъслечна музика, автомобилни двигатели, сирени, разговори, викове, гласове от екраните, гърлено бръмчене от моторните рикши. Под уличните лампи стояха разводачи със зелени фенери, предлагащи на минувачите закрила срещу дебнещи неестествени. Аз се насочих към стоянката на рикшите.

Една незряща жена мина пред мен, преметнала през лакът кремаво палто. Беше облечена в червена кадифена рокля в стила на Скарлет Бърниш, обгръщаща плътно фигурата й, и говореше по телефон, който притискаше с буза до рамото си.

— … не ставай глупава, това е просто фаза в отношенията! Не, не, тъкмо отивам в един кислороден бар. Може и да успея да хвана обесването.

И тя със смях се качи в една рикша. Останах да чакам след нея, вкопчила пръсти в металния парапет.

Следващата рикша бе моята. Това бяха леки триколки с педали, подпомогнати от електромотор. Зад водача имаше затворена кабина, побираща един или двама пътници.

— „Камдън Маркет“, моля — казах, докато се настанявах, използвайки гимназиалния си английски. Ако ме търсеха, щяха да очакват по-скоро ирландски акцент.

Рикшата чевръсто се впусна през I Кохорта, насочвайки се на север към II-4. Сгуших се в дъното на седалката. Постъпката ми бе рискована, но същевременно ми носеше вълнуващ трепет. Кръвта кипеше във вените ми. Ето, аз се возех през самото сърце на СциЛо, дръзка и невъзмутима, и сякаш никой не ме забелязваше. Четвърт час по-късно вече стоях на тротоара и ровех из джоба си, за да платя.

Камдън Таун, оживеният център на II-4, представляваше цял един малък свят, където зрящи и незрящи се суетяха сред оазис от музика и цветове. На всеки няколко дни по канала пристигаха търговци, носейки стоки и храни от други цитадели. Те продаваха също нума и богородичка, скрити сред плодовете. Тук бе същинско гнездо на незаконна дейност, където един беглец лесно можеше да се укрие. Зрящите нощни Жандарми не закачаха пазара; мнозина от тях разчитаха на неговите стоки, а още повече прекарваха тук времето си, свободно от дежурство. Това бе домът и на единствената нелегална сцена в цитаделата — Бълхарника, една от безбройните рисковани атракции.

Запътих се към шлюза, минавайки покрай студиа за татуировки, кислородни барове и сергии с купчини евтини часовници и вратовръзки. Скоро достигнах Хиподрума — здание, представляващо луксозен магазин за дрехи през деня и дискотека през нощта. Отпред стоеше мъж с коса, вързана на лимоновожълта конска опашка. Още преди да го доближа, разбрах, че е сензор. Зрящите тук често си правеха прически или маникюр в цвят, съответстващ на тяхната аура — знак, напълно неразгадаем за останалите минувачи. Спрях се и го погледнах.

— Зает ли си?

— Зависи — отвърна той. — От квартала ли си?

— Не. Аз съм Бледата бродница, момичето на боса на I-4.

Още преди да съм го изрекла, мъжът извърна глава.

— Зает съм.

Повдигнах учудено вежди. Лицето му старателно изразяваше безразличие, докато повечето зрящи биха се разсипали от любезности при подобно представяне. Сръчках го настоятелно с духа си, при което той изскимтя.

— Какви номера правиш, по дяволите?

— Аз също съм заета, сензоре. — Сграбчих го за яката, държейки духа си достатъчно близо до неговата сънорама, за да го накарам да се чувства притеснен. — И нямам време за игрички.

— Не играя игрички. Ти вече не си момиче на Заклинателя. — Той се изхрачи. — Мълвата е, че сте се изпокарали, Бледа броднице.

— Нима? — опитах се да звуча невъзмутимо. — В такъв случай мълвата греши. Белият заклинател и аз сме в отлични отношения. А сега ще ми помогнеш ли, или наистина държиш да си намериш белята?

Очите му се присвиха преценяващо. Ирисите им бяха закрити от жълти контактни лещи.

— Хайде, изплюй камъчето — каза накрая.

— Търся бутика на Агата.

Той се дръпна, освобождавайки яката си от хватката ми.

— Намира се в „Стейбълс Маркет“, след шлюза. Попитай я за кървав диамант и тя ще ти обърне внимание. Нещо друго? — Той скръсти обилно татуираните си ръце. Основният мотив бяха скелети, обвили мускулите му в мрежа от изрисувани кости.

— За момента не — отстъпих назад. — Благодаря за помощта.

Мъжът изсумтя и аз едва устоях на изкушението да го възнаградя с още един тласък на сбогуване.

Постъпката ми беше рискована. Ако бях попаднала на член на Парцалените кукли, нямаше да ми се размине току-така. Те бяха доминиращата банда тук, една от малкото, изобретили свои отличителни „униформи“: раирани спортни сака и гривни, изработени от кости на плъхове, както и боядисани коси. Името на техния неуловим бос, Вехтошаря, бе легенда из II-4, но малцина бяха онези, успели да го видят на живо.

Джаксън явно вече бе пуснал мълвата, че не работя за него. Опитваше се да разклати положението ми в синдиката, като по този начин ме принуди да се върна. Трябваше да се досетя, че няма да чака дълго.

Долових мириса на канала още преди да стигна до него. По тинестата, зеленикава повърхност на водата плаваха лодки с бордове, покрити от водорасли и олющена боя, и от всяка от тях по някой продавач приканваше минувачите: „Насам, насам! Връзки за обувки, по две лири дузината!“, „Пайове, моля, топли, още парят!“, „Ябълки, жълти и червени!“, „Печени кестени, пълна кесия само за лира!“.

Последният вик привлече вниманието ми. Лодката беше боядисана в наситено червено, с лилави и златни орнаменти. Вероятно красива навремето, сега тя бе доста овехтяла, а кърмата й пъстрееше от антисционски графити. Кестените се печаха върху открита скара и коричката на всеки бе цепната на кръст, разкривайки вкусната вътрешност.

Когато приближих, продавачката ми се усмихна с кривите си зъби. Очите й, надзъртащи изпод старото бомбе, се присвиваха от дима.

— Кесия кестени за теб, малка госпожице?

— Да, моля. Между другото търся бутика на Агата. Казаха ми, че се намирал някъде наблизо.

— Точно зад онзи ъгъл. До входа има сергия за салуп, ще я видиш отдалеч. — Тя напълни хартиения плик с кестени и ми го подаде. — Ето, заповядай.

Платих и тръгнах през пазара, попивайки забравената атмосфера на хора, тръгнали по своите дела. Тази енергична суматоха липсваше в Шеол I, където всеки глас бе шепот, а всяко движение — тихо и предпазливо. Нощта, когато плъзваха патрулите на НОБ, бе най-опасното време за зрящите, но тя бе също периодът, през който дарбите ни добиваха най-голяма сила, и затова неудържимо ни привличаше.

Витрината на бутика блестеше от фалшиви скъпоценни камъни. Отвън едно момиче продаваше салуп — дребничка ботаномантка с орхидеи в небесносинята си коса. Минах покрай нея и отворих вратата на магазина.

При влизането ми дрънна звънче, но собственичката — възрастна, кокалеста жена, загърната с дантелен шал, не вдигна глава да ме погледне. За да бъде в тон с аурата си, тя бе стигнала до крайност, използвайки флуоресцентното зелено — къса зелена прическа, зелен маникюр, зелен грим и зелено червило. Говорещ медиум.

— Какво мога да сторя за теб, миличка?

За един незрящ това бе глас на закоравяла пушачка, но аз знаех, че дрезгавината му е причинена от духовете, постоянно тормозещи гърлото й.

— Търся кървав диамант — отвърнах, затваряйки вратата.

Тя ме огледа внимателно. Опитах се да си представя как щях да изглеждам, ако се бях боядисала в червено — цвета на моята аура.

— Ти трябва да си Бледата бродница — изграчи накрая. — Заповядай, очакват те.

Последвах я надолу по разнебитеното стълбище, скрито зад един въртящ се стелаж. Тя имаше упорита, раздираща кашлица, сякаш в трахеята й бе заседнал къс сурово месо. Нямаше да мине много, преди да изгуби гласа си съвсем. Някои говорещи медиуми стигаха дотам да режат езиците си, за да попречат на духовете да ги използват.

— Наричай ме Агата — каза жената. — Това тук е убежището на II-4. Впрочем не е използвано от години. Ако има тревога, зрящите на Камдън просто се пръскат като пилци.

Влязохме в мазе, осветено от гола електрическа крушка. Лавиците по стените бяха натъпкани с евтини романчета и прашни украшения. Останалото пространство се заемаше от два матрака, застлани с шарени одеяла. Айви спеше върху единия от тях като торба от кожа и кости, облечена в мръсна бяла риза.

— Не я буди. — Агата приклекна и я поглади по главата. — Нека си почине, бедното агънце.

Други трима зрящи си поделяха втория матрак, всичките с вид на затворници от Шеол — унили погледи, хлътнали стомаси, помръкнали аури. Те поне имаха що-годе чисти дрехи. В средата седеше Нел.

— Е, все пак се измъкнахме от Тауър — каза тя. — Трябва да ни дадат медал за това.

— Как е кракът ти? — попитах. В Наказателната колония почти не бях разговаряла с нея.

— Само драскотина. Очаквах повече от Гвардията за извънредни ситуации. — Тя все пак примигна от болка, докосвайки раната си. — Познаваш тези двама пакостници, нали?

Единият от тях се оказа полиглотът, на когото веднъж бях помогнала в Шеол I — мургав и тъмноок, навлякъл блуза и дочен гащеризон. Другият оцелял беше Феликс — нервен на вид и твърде слаб за ръста си, с рошава черна коса и луничаво лице. Той бе изиграл ключова роля за доставяне на съобщенията по време на въстанието.

— Извинявай, така и не попитах за името ти — обърнах се към полиглота.

— Няма проблем — отговори той с лек, мелодичен глас. — Наричам се Джоузеф, но всички ми казват Джос.

— Ясно. — Огледах ъглите на мазето и усетих свиване в гърлото. — Някой друг успя ли да избяга?

— Не мисля.

— Хванахме нелегално такси от Уайтчапъл — обади се Феликс. — С нас имаше и още двама, но те са…

— Мъртви. — Агата допря кърпичка до устата си и се изкашля. Когато я отдръпна, по нея имаше петна кръв. — Момичето не можеше да приема храна. Момчето пък се хвърли в канала. Съжалявам, миличка.

Побиха ме студени тръпки.

— Момчето… — попитах — не е било нямо, нали?

— Не, Майкъл се измъкна — отговори вместо нея Джос. — Побягна към Темза и оттогава никой не го е виждал.

Не беше редно да изпитвам облекчение — в крайна сметка друг зрящ се бе простил с живота, но мисълта, че Майкъл е могъл да пострада, ми причиняваше почти физическа болка.

— Случайно да си намерила още някого? — почеса се по врата Феликс.

— Още не. А и не знам къде да ги търся.

— Ти самата къде си се настанила?

— В стая под наем. По-добре да не знаете точното място. Тук в безопасност ли сте?

— В безопасност са — каза Агата, като потупа ръката на Айви. — Не се тревожи, Бледа броднице, няма да ги изпускам от очи.

Феликс й хвърли колеблива усмивка.

— Засега тук ни устройва. Камдън изглежда спокойно място. А и навсякъде е по-добре от… там, където бяхме преди.

Коленичих край Айви, която продължаваше да не помръдва.

— Аз й бях тарторка — каза Агата, като сне дантеления си шал и покри раменете й. — Отначало помислих, че ми е избягала. Пратих всичките малки негодници да я търсят, но от нея нямаше и следа. Тогава разбрах, че трябва да са я прибрали.

— Сигурно страшно ти е липсвала — изгледах изпод вежди Агата. Тарторите прибираха клошари и ги обучаваха да просят и крадат, като често им причиняваха жестоки увреждания, за да предизвикват повече жалост.

— Да — отвърна тя, без да издаде, че е доловила иронията. — Тази тук ми беше като родна дъщеря. — После се изправи и потърка кръста си. — Е, аз ще ви оставям, че горе ме чака работа.

Вратата щракна след нея и кашлицата й отекна в стълбището. Феликс се пресегна и леко побутна спящата.

— Айви. Пейдж е тук.

Пробуждането отне известно време. Джос й помогна да приседне, като я подпря с две възглавници. Тя изпъшка и притисна с длан ребрата си. Щом тъмните й очи успяха да ме фокусират, се усмихна, показвайки дупка от избит зъб в устата си.

— Май отървах кожата.

— Агата каза, че не бива да се движиш — каза притеснено Джос.

— Нищо ми няма. Старата винаги е била голяма паника. Какво ще кажете да пратим покана на Тубан да ме посети на смъртния одър. Сигурна съм, че ще е доволен да се наслади на плодовете от своя труд.

Никой не се усмихна на шегата, толкова окаян беше видът й.

— Значи Агата е твоя тарторка? — попитах.

— Да, но не е като другите. Аз й вярвам. Прибра ме от улицата, когато умирах от глад. — Айви се загърна по-плътно с шала. — Тя ще ни скрие от Вехтошаря. Никога не го е харесвала.

— Защо трябва да се криете от него? — Приседнах на матрака до нея. — Той не е ли босът на вашата секция?

— Защото е зъл и жесток.

— Че кой бос не е?

— Повярвай ми, не ти трябва да имаш вземане-даване с него, а и той няма да се зарадва, ако узнае, че шайка бегълци се спотайват на територията му. Никой не знае как изглежда, но Агата го е виждала един или два пъти. Тя отговаря за скривалището отдавна, още отпреди аз да заработя за нея.

— Той няма ли си момиче? — обади се Нел.

— Не съм сигурна. — Айви докосна с ръка обръснатата си глава, поглеждайки встрани. — Тук всички са много потайни.

Трябваше да поразпитам Джаксън за този бос. Стига някога да се срещнех отново с него, разбира се.

— Защо тогава изобщо сте дошли тук? — попитах Нел.

— А къде другаде да отидем? — направи гримаса тя. — Нямаме пари за квартира, нито приятели, които да ни приютят.

— Виж, Пейдж — намеси се Феликс, — трябва да решим какво да правим, и то бързо. Сцион е наясно, че знаем прекалено много, и ще ни търси с всички средства.

— Вече пуснах призив за среща на Неестественото събрание. Съществуването на Рефаимите не бива да остава в тайна. Всеки зрящ в Лондон има право да знае какво ни причинява Архонтството.

— Ти си луда — промълви с треперещ глас Айви, извръщайки се рязко към мен. — Да не мислиш, че Хектор ще се вслуша в призива ти? И че изобщо го е грижа?

— Струва си поне да опитаме.

— Имаме за доказателство клеймата си — изтъкна Феликс. — Своите истории. А и всички онези зрящи, които липсват.

— Те може да са още в Тауър — каза Нел. — Или да са мъртви. Дори да разкажем на всички, няма гаранция, че нещо ще се промени. Айви е права, от Хектор не може да се очаква подкрепа. Един мой приятел веднъж се опита да му докладва за убийство, а той нареди на главорезите си да го пребият до безсъзнание, задето го е обезпокоил.

— Щеше да е друго, ако можехме да им покажем жив Рефаим — вметна Джос. — Лордът няма ли да склони да ни помогне, Пейдж?

— Нямам представа — поклатих глава. — Не знам дори дали е жив.

— А и не бива да работим заедно с Рефаимите — смръщи се Айви. — Всички знаем що за стока са.

— Но той помогна на Лис — настоя Джос. — Видях го с очите си. Извади я от духовен шок.

— Сложете си го в рамка тогава — каза Нел, — но аз също отказвам да работя с тях. Да гният в ада дано всичките до един.

— Ами незрящите? — предложи Феликс. — Да привлечем тях на своя страна.

Нел изсумтя.

— Извинявай, ще ми обясниш ли защо кьорчовците ще дават пукната пара какво се случва с нас?

— Ама и ти си една оптимистка!

— Да, ежеседмичните екзекуции наистина ме зареждат с оптимизъм. Както и да е, лондонските кьорчовци ни превъзхождат числено поне десет пъти, ако не и повече. Дори малка част от тях да ни подкрепят, останалите пак ще надделеят, тъй че блестящият ти план отива на кино.

Личеше си, че тримата са стояли доста време затворени в тясна стая.

— Идеята не е чак толкова лоша — казах. — Сцион винаги е учил своите жители да мразят ясновидството. Представете си как ще реагира обикновеният гражданин, ако разбере, че цитаделите всъщност се контролират от зрящи. Рефаимите имат по-силна дарба от нас, а вече два века ни въртят на пръста си. Но първо трябва да се фокусираме върху онези като нас, а не върху незрящите или Рефаимите. — Застанах до малкото прозорче, през което се виждаха преминаващите баржи със стоки. — Как биха реагирали вашите босове, ако ги помолите за помощ?

— Нека видим — присви очи Нел. — Моят първо ще ме пребие, а после, хм… вероятно ще ме изхвърли да прося насинена на улицата, понеже съм толкова изпечена лъжкиня.

— Кой ти е бос?

— Душманинът. Секция III-1.

— А, ясно. — Прозвището на този човек говореше само за себе си. — А останалите?

— Аз не съм бил в синдиката — призна Феликс.

— Нито пък аз — допълни Айви. — Просто клошарка.

— Джос? — обърнах се с въздишка.

— Също клошар, в секция II-З. Моят тартор няма да ни помогне. — Той обгърна коленете си с ръце. — Май ще се наложи да поостанем тук, а, Пейдж?

— Засега — казах. — Агата ще ви кара ли да работите за нея?

— Естествено — отвърна Айви. — Тя бездруго има двайсетина гърла за изхранване. Не можем просто да увиснем на гърба й.

— Разбирам, но след всичко, което сте преживели… Ето, Нел например е отсъствала цели десет години. Ще ви трябва време да се адаптирате.

— Аз съм благодарна, че изобщо ни е приютила. — Нел облегна гръб на стената. — Малко разнообразие ще ми се отрази добре. Почти съм забравила какво е да работиш и да ти плащат. А какво ще кажеш за своя бос? Ти беше при Белия заклинател, нали?

— Ще повдигна въпроса пред него. — Погледнах към Айви, която чоплеше един мазол на дланта си. — Агата знае ли за колонията? — Тя поклати глава. — А какво й обясни тогава?

— Че просто сме избягали от Тауър. — Главата й продължаваше да се поклаща. — Аз… не можех да понеса да говоря за това. Искам единствено да го забравя.

— Нека си остане така. Истината е най-силното ни оръжие. Ще я поднесем за пръв път пред цялото Неестествено събрание, иначе ще си помислят, че е просто поредната страховита мълва.

— Пейдж, недей да говориш пред Събранието. — Очите й се разшириха. — Ти не спомена, че ще трябва да се бием и да правим разкрития. Каза само, че ще ни върнеш у дома и толкоз. Искаме да останем в сянка. Така само ще се изложим на…

— Аз не искам да оставам в сянка. — Гласът на Джос бе тих, но твърд. — Искам справедливост.

Агата избра тъкмо този момент да се появи отново, понесла поднос с храна.

— Време е да си тръгваш, миличка — ми каза. — Айви се нуждае от почивка.

— Да, добре. — Изправих се от мястото си и хвърлих сетен поглед към четиримата й питомци. — А вие се пазете.

— Чакай малко. — Феликс извади парче хартия и надраска върху него телефонен номер. — Това е в случай че ти потрябваме. На една от търговките на пазара е, но можеш да й предадеш съобщение.

Пъхнах листчето в джоба си. Докато се качвах по изпитите стълби, тихо проклинах Агата. Що за идиотка би допуснала двама зрящи да умрат под носа й? Вярно, изглеждаше добродушна, а и отговорността й се бе стоварила неочаквано, но е могла да внимава повече. И все пак трябваше да съм доволна от малката си експедиция — поне бях открила четирима оцелели. Нахранени, настанени на безопасно място и разполагащи със закрилата на други зрящи.

Когато излязох от бутика, навън започваше да ръми ситен дъжд. Минах през покрития пазар, където под светлината на газови фенери бе изложен същински рог на изобилието от апетитна улична храна. Картонени купички, пълни с уханен грах с масло, картофени пюрета, някои бели и пухкави, а други с оттенък на розови или зеленикави подправки, наденички, цвъртящи в чугунени тигани. Когато преминах покрай сергия с горещ шоколад, не успях да устоя. Той бе копринено сладък и божествен на вкус. С всяко нещо, което ядях или пиех, сякаш правех напук на Нашира.

Стомахът ми изкъркори от благодарност. Лис вероятно би дала едната си ръка, за да може да сръбне от това питие.

Нечие рамо се блъсна в моето, разплисквайки остатъка от чашата.

— Гледай къде ходиш.

Гласът бе груб и мъжки. Понечих да отвърна, но видът на раирани сака и костени гривни ме спря. Парцалените кукли. Това бе тяхна територия, не моя.

До изгрева оставаха още няколко часа. Напуснах осветения пазар и се насочих на юг, озъртайки се пътьом за някакъв превоз. Не ми отне дълго да стигна до границата на I Кохорта. Край една тъмна пресечка спрях и се облегнах на стената, за да погледна часовника си. Това беше изоставено свърталище на крънкачи, мръсно и смълчано, пълно с обгорели кофи за боклук, в които те палеха огньовете си. Като се замисля, не беше най-доброто място за почивка.

Шестото ми чувство реагира със закъснение. Усетих ги, когато почти се сблъсках с тях.

— Я виж ти кой бил тук. Моята стара приятелка, Бледата бродница.

Сърцето ми слезе в ботушите. Нямаше как да сбъркам този мазен глас. Това беше Хеймаркет Хектор.

4Гръб Стрийт

Повелителят на подземния свят на сционската цитадела Лондон не беше приятна гледка от каквото и да било разстояние, но сега, когато лицето му се намираше едва на педя от моето, си припомних защо мракът му подхожда толкова добре. Крив, месест нос, гнили, изпочупени зъби и очи, нашарени от кървави капиляри — всичко това бе грейнало в противна усмивка. Изпод периферията на бомбето му се подаваше лъщяща от мас коса. Неговата пасмина — Влечугите — се струпаха около мен, образувайки плътен полукръг.

В дъното на групичката се мяркаше високият цилиндър на Гробаря, заклинателя на секция I-1. Неговата дясна ръка бе издълбана с толкова много имена, че белезите почти се сливаха един с друг. До него стоеше Лукавия, огромният телохранител на Хектор.

— Май доста си се отдалечила от къщи, а малката? — рече ласкаво Хектор.

— Това е секция I-4. Тук съм си у дома.

— Любезна, както винаги. — Той подаде на Лукавия фенера, който носеше. — Да знаеш, че ни липсваше, Броднице. Радваме се да те видим отново.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото.

— Времето, прекарано извън Лондон, не те е променило. Впрочем Белият заклинател не искаше да ни каже къде си.

— Ти не си ми господар. Не съм длъжна да ти докладвам.

— Да, но твоят бос е длъжен. — Нова мазна усмивка. — Разбирам, че двамата сте се поспречкали.

— Какво правите в I-4? — попитах вместо отговор.

— Дошли сме да си поприказваме с началството ти — отговори друг от компанията, по прякор Зъба. Върху левия му горен резец бе изрисувана миниатюрна карта таро, а той самият бе най-изкусният картомант, срещу когото някога бях играла. — Някой от бандата му си е позволил да свика среща на Неестественото събрание.

— Мислех, че е наше право да свикваме Събранието.

— Само когато аз съм в настроение — притисна пръст в гърлото ми Хектор. — А право да ти кажа, тъкмо сега никак не ми се занимава с досадни събрания. Представяш ли си какво щеше да стане, Броднице, ако отговарях на всички призиви, които получавам в пощенската си кутия? Нямаше да правя нищо друго, освен да слушам жалбите на своите по-мекушави колеги.

— Тези жалби може да са важни — отвърнах хладно. — Не е ли твоя работа да им откликваш?

— Не. Имам си кучета, които да се занимават със стадото. Моята работа е да строявам тях самите. Дребните проблеми на синдиката не ме засягат.

— Смяташ, че Сцион е дребен проблем? Или пък неговото намерение да ни смаже с новия Сензорен щит?

— Аха. — Хектор постави показалец върху устните ми. — Май открихме виновника. Ти си била, нали, Бледа броднице? Ти си призовала за свикване на Събранието.

Думите му бяха посрещнати от бурен смях. Усетих как духът ми се надига, напира да изскочи навън.

— Смяташ, че можеш просто да ни подсвирнеш и ние ще дотичаме като някакви шибани кутрета? — хилеше се насреща ми Зъбът.

— Изглежда, че точно така смята. Колко самонадеяно от нейна страна. — Хектор се наведе по-близо и прошепна в ухото ми: — Белият заклинател ще усети моето недоволство, задето ти е позволил да бъдеш толкова дръзка, та да призовеш мен, Бледа броднице.

— Не се прави на крал, Хектор — казах, без да помръдвам. — Знаеш какво прави Лондон с кралете.

Още не го бях изрекла, когато етерът злокобно потрепна. Нощният въздух зад гърба ми се раздвижи и от стените се отдели полтъргайст.

— Това е Лондонското чудовище9 — промълви Хектор. — Друг стар приятел. Познаваш ли го? Бродил е из тези улици в края на осемнайсети век. Имал особена склонност да промушва млади дами.

Неясната форма в етера бе достатъчна, за да предизвика горчив вкус в устата и тръпки по бедрата ми. После обаче си спомних за медальона и у мен припламна кураж.

— Виждала съм и по-лошо. Това е някакво жалко подражание на Джак Изкормвача.

От гърлото на Кръглоглавия, говорещия медиум на Хектор, се изтръгна страховито ръмжене.

— Да пукнеш дано, кучко проклета — излая той. Полтъргайстът говореше чрез него.

Гробарят вдигна дълъг, кокалест пръст и духът неохотно се оттегли. Кръглоглавият изкашля още няколко цинични ругатни и накрая замлъкна.

— Някакви други евтини номера? — попитах.

— Нека аз ти покажа един.

Думите дойдоха от протежето на Хектор, Заешката устна. С няколко пръста по-висока от него, тя носеше дългата си червена коса, сплетена на плитка, а на бедрата й висяха ножове.

Измамно меките й кафяви очи се бяха вторачили в моите, а устните й изглеждаха разтеглени в постоянна гримаса — резултат от извития белег, преминаващ през тях.

— Случайно съм научила един номер, който ще те накара да се усмихнеш, Бледа броднице. — Светлината на фенера се отрази от острието на дългия нож, опрян в ъгълчето на устата ми. Замръзнах неподвижно. Заешката устна бе само година или две по-възрастна от мен, но вече бе толкова жестока, колкото и Хектор.

— Една държанка трябва да има белези. — Палецът й проследи извивката на скулата ми. — Откъде получи това? Одраска се, докато се гримираше ли? Ти си позор за синдиката. Нищожество. Повдига ми се от теб и твоите Седем Печата.

И тя се изплю на земята, което накара придружителите й да избухнат в нов смях — всички с изключение на Гробаря, който никога не се смееше.

— Ако вече си свършила с представлението — казах, бършейки лице с ръкава си, — може би ще ми кажеш какво искаш всъщност.

— Искам да знам къде се губиш през последните шест месеца. Последният, който те е видял в Лондон, е Хектор.

— Нямаше ме.

— Знам, че те е нямало, никаквице, но къде беше?

— Не на ваша територия, ако това ви вълнува.

Заешката устна ме удари с юмрук в ребрата, достатъчно силно, за да ми изкара въздуха. Болка прониза всичките ми стари рани, карайки ме да се превия като прекършена вейка.

— Не се опитвай да си играеш с мен. Ако има играчка тук, това си ти. — Докато се мъчех да си поема дъх, тя отправи премерен ритник в коляното ми. Паднах на тротоара, а тя измъкна косата изпод шапката ми и я уви около ръката си. — Виж се само. И това ми било сънебродница.

— Обикновена шарлатанка — подхвърли един от останалите.

— Добре казано, господин Ловки пръсти. Тя май не е от най-кадърните, нали? Умее само да си върти опашката. — Заешката устна опря ножа в гърлото ми. — Казвай каква си ти всъщност? Какво прави Заклинателят с теб? Честта ни задължава да се отърваваме от шарлатаните, тъй че най-добре си отваряй проклетата уста и говори. Пак те питам: къде беше?

— Нямаше ме — повторих и тя ме зашлеви през лицето с такава сила, че главата ми изкънтя в стената.

— Говори, казах, или искаш освен шибана ирландка да станеш още и труп?

Преглътнах злостния отговор, който ми беше на езика. Дори зрящите копираха омразата на Сцион към ирландците. Хектор стоеше безучастно, поглеждайки златния джобен часовник, който винаги носеше. Нямаше начин да спечеля тази битка, не и с всички наранявания по себе си. Не исках Хектор да узнае колко много се е променил духът ми. За него аз все още бях просто един радар за съзнания, годен единствено за броене на сънорами.

— Като гледам, май няма да проговори — обади се Ловки пръсти. — Да й вземем поне портфейла, за да се почерпим.

— А също и това хубаво украшенийце на врата й — добави едрата жена, стояща до него. — От какво е направено, Броднице?

— Обикновена пластмаса — сграбчих медальона с мръсните си пръсти. — От пазара на Портобело Роуд10.

— Лъжкиня. Дай го насам.

Филигранният метал се впиваше в дланта ми. Той бе сублимиран срещу полтъргайсти, но надали щеше да ме опази от шайка лондонски гангстери.

— Ще я оставим да си задържи дрънкулката — обади се в този момент Хектор. — Макар че трябва да призная, че би изглеждала ослепително на изящната ти шия, Зурличке. — Докато останалите се кискаха, Повелителят протегна ръка към мен. — Портфейла.

— Нямам такъв.

— Не лъжи, скъпа, инак ще трябва да накарам Тутманика да те претърси.

Очите ми се стрелнаха към въпросния мъж с неговите дебели пръсти и плешива, подобна на втасало тесто глава, в която проблясваха две черни, алчни очи. Тутманикът бе онзи, който вършеше действително мръсната работа на Хектор, включително убиване и изхвърляне на телата, ако ситуацията го налагаше. Бръкнах в джоба си и хвърлих в краката на Ловките пръсти последните си няколко монети.

— Можеш да смяташ, че с това си откупила живота си — каза Хектор. — Заешка устна, прибери ножа.

— Искаш просто да я пуснеш? — вторачи се червенокосата в него. — Та тя още не е проговорила.

— Нямаме полза да я осакатяваме. Белият заклинател не би искал да си играе с повредена кукла.

— Но кучката може да ни разкрие къде е била. Ти сам каза, че…

С рязко движение Хектор я зашлеви с опакото на ръката си. Един от пръстените му одра бузата й и пусна кръв.

— Ти — просъска — не си ми господарка.

Заешката устна стисна зъби, изгледа ме злостно, после сведе очи.

— Моля за прошка.

— Имаш я.

Останалите от бандата се спогледаха, но единствено Зъбът се усмихваше. Всички те имаха малки белези по лицата. Хектор ми кимна едва забележимо с глава, прегърна Заешката устна през кръста и я поведе. Вече не виждах изражението й, но гърбът й беше напрегнат.

— Шефе — обади се Зъбът. — Не забравяме ли нещо?

— А, да — махна с ръка Хектор. — Относно онази игра на карти, Броднице. Ако пак чуя за нея, ще се простиш с живота.

Лукавия се отдели от останалите. Преди да успея да се приведа, юмрукът му се стовари върху скулата ми. Последва нов удар в стомаха и още един. Пред очите ми се завъртяха искри. Земята се надигна и срещна дланите ми. Ако противникът ми беше по-дребен на ръст, щях поне да опитам да отвърна, но в случая разярях ли го допълнително, можеше просто да ме убие — а аз се бях борила твърде дълго да оцелея, за да го допусна.

— Парцал — процеди той, като ме ритна няколко пъти за изпроводяк. После ме заплю и последва господаря си, поклащайки се като куче. От отдалечаващата се компания се разнесе смях.

Лицето ми бе изтръпнало от болка, а дъхът преминаваше със свирене през гърлото ми. Гадни копелета. Зъбът жадуваше за отмъщение още откакто бе загубил последната ни игра на таро, макар че да насъска Лукавия по мен едва ли се броеше за честен двубой. Толкова безумно тъпо беше да се пролива кръв заради една игра, но това бе типично за хората на Хектор. Те бяха превърнали целия синдикат в обикновен набор от пионки.

С мъка се изправих на колене. Сега вече наистина бях клошарка. Извадих от джоба си телефона, даден от Ник, и набрах един номер. След две позвънявания вдигна куриер.

— Секция I-4.

— Търся Белия заклинател — отвърнах.

— Изчакайте така.

Изминаха три минути, преди отсреща да се разнесе лаенето на Джаксън:

— Пак ли си ти, Дидиън? Вижте, нещастници проклети, нямам нито време, нито средства всеки път да ловя вашите избягали…

— Аз съм.

Гласът ми обикновено предизвикваше у него пристъпи на многословие, но този път настъпи дълга, напрегната тишина.

— Виж, Хектор току-що ме спипа на улицата. Каза, че идвал да си поприказва с теб. Повел е цялата банда на Влечугите.

— Какво искат? — попита сухо той.

— Аз призовах за среща на Неестественото събрание — отвърнах със същия лаконичен тон. — Явно не му се е понравило.

— Да не си си изгубила ума? Хектор да свика Неестественото събрание? Та той не го е правил през всичките години, откакто е Повелител. — В слушалката се чу как крачи из стаята. — Значи те идват насам? Към Севън Дайълс?

— Така мисля.

— В такъв случай предполагам, че ще трябва да ги посрещна подобаващо. — Пауза. — Ранена ли си?

— Малко ме поочукаха — избърсах кръвта от устните си.

— Къде си? Да ти изпратя ли такси?

— Нищо ми няма.

— Бих искал да те видя отново при нас. Вече бях принуден да уведомя най-близките секции, че си решила да напуснеш.

— Да, известно ми е.

— Тогава върни се, скъпа, и нека обсъдим нещата.

— Не, Джаксън. — Думите сами се отрониха от езика ми. — Още не съм готова. И не знам дали някога ще бъда готова.

Този път тишината беше много, много по-дълга.

— Разбирам — каза той накрая. — Е, аз очаквам твоята готовност. Междувременно може би ще трябва да започна да ти търся замяна. Всеотдайността на Надин например е обнадеждаваща. Не всички имат време да отдъхват в луксозни квартири, оставяйки босовете си да разчистват техните проблеми.

От слушалката се разнесе сигнал „свободно“. Измъкнах сим картата и я пуснах в канала.

Значи Джаксън обмисляше да постави на моето място Надин, Смълчаната камбана. Пъхнах телефона в джоба си и се насочих с пулсираща глава към края на пресечката. Ник бе отседнал на Гръб Стрийт, където се произвеждаха апокрифните брошури. Трябваше да отида там. Да поговоря с него. Това бе по-добре, отколкото да прекарам поредната нощ сама, в очакване червените туники да ме измъкнат от леглото. Спрях една рикша и поръчах да ме откара в секция I-5.

Нямаше да има среща на Неестественото събрание. Твърде оптимистично бе от моя страна да се надявам, че Хектор ще я свика, но една малка част от мен бе очаквала поне да прояви достатъчно любопитство, за да ме изслуша.

Трябваше да намеря друг начин да разпространя вестта за Рефаимите. Не можех да тръгна по улицата и да викам за тях, защото просто щяха да ме вземат за побъркана. Не можех и да им се опълча сама, не и докато имаха зад гърба си цялата военна мощ на Сцион. Самото могъщество на врага бе стряскащо. Нямах ли синдиката на своя страна, нямах нищо.

Дъждът се лееше като из ведро, когато рикшата спря в началото на улицата. Обещах на водача, че ще се върна да му платя, вдигнах шалчето над устата си и минах под сводестата арка.

Още от края на XX век Гръб Стрийт бе дом на просветените бохеми от зрящия подземен свят. Това бе по-скоро квартал, отколкото единична улица, размирно ядро в сърцето на секция I-5. Архитектурата бе ексцентрична смесица от георгиански, тюдорски и съвременен стил — павирани улици, криви фундаменти и килнати стени, примесени с неон, стомана и стъкло. Имаше само един скромен предавателен екран, а магазините продаваха всичко, което един човек на словото може да желае — плътна хартия за писане, смътно проблясващи редове от мастилници, стари колекционерски томове, чиито корици се разтваряха като врати към други светове, и украсени като бижута писалки.

Имаше поне пет или шест кафенета, от които се носеше изкусителен аромат, както и самотна закусвалня, вече отворена за посетители. Отдалеч личеше, че тук е домът на повечето библиоманти и психографи в цитаделата, които живееха в плесенясалите си мансарди, в компанията единствено на кафето, книгите и своите музи. През открехнатата врата на едно антикварно магазинче се носеше викторианска музика.

От главната улица във всички посоки се разклоняваха къси пресечки, всяка водеща към малък, ограден вътрешен двор. Влязох в един от тях, където се помещаваше стара странноприемница. Усетих вътре сънорамата на Ник и леко я побутнах.

След няколко секунди от таванския прозорец се показа разтревоженото му лице. Изчаках край уличната лампа, докато слезе при мен.

— Какво има? Какво се е случило?

— Хектор — казах вместо обяснение.

По челото му пробяга сянка.

— Имаш късмет, че си жива. — Той ме целуна по косата. — Хайде, влизай по-бързо.

— Трябва да платя за рикшата.

— Аз ще го направя. Върви.

Влязох в антрето и изтръсках мокрото си палто. Щом се върна, Ник ме преведе през салон със запалена камина. Пред нея седеше едър мъж с лула в уста и четеше книга. Беше към шейсетгодишен, с жълтеникаво лице и акуратно подрязана прошарена брада, обрамчила челюстта под големия му нос.

— Привет, Алфред — поздрави го Ник.

Мъжът подскочи с такава сила, че столът под него изпука.

— А, здравей, стари приятелю — каза, щом се окопити. Акцентът му прозвуча някак прекомерно изискано, сякаш бе роден в дните на монархията.

— Изглеждаш ми леко напрегнат днес.

— Има нещо такова. Минти е по петите ми, нали разбираш.

— Значи си ме взел за Минти? — усмихна се Ник. — Поласкан съм. Знаеш ли, напоследък работиш твърде много. Защо не си вземеш почивка, да се махнеш от Гръб Стрийт за някой и друг ден.

— Как да стане? Преди всичко твоят бос ще получи припадък. Той обича да съм на разположение по всяко време за неговите спешни литературни потребности. Не че го заслужава, разбира се — все още ми дължи един проклет ръкопис. — Мъжът поправи с възлест пръст пенснето на носа си и щом ме видя, веждите му подскочиха нагоре. — А коя е прелестната млада дама, която тайно вмъкваш тук?

— Това е Пейдж, Алфред. Момичето на Джаксън.

Другият ме изгледа над лъскавите лещи.

— Мили боже. Бледата бродница. Приятно ми е да се запознаем.

— Алфред е психоиздирвач — поясни ми Ник. — Единственият в Лондон. Той откри Джаксън като писател.

— Бързам да добавя, че „психо“ е съкратено от „психограф“. Повечето ми клиенти, видите ли, са пишещи медиуми. — Мъжът целуна опакото на мръсната ми ръка. — Чувал съм много за теб от твоя бос, но той така и не благоволи да ни запознае.

— Той рядко благоволява каквото и да било.

— О, но той е мозъкът на организацията! Не се занимава с дреболии. — Алфред пусна ръката ми. — Ако позволиш да отбележа, мила моя, изглеждаш така, сякаш си била на война.

— Хектор.

— А, да. Нашият Повелител не е сред най-миролюбивите. Никога няма да проумея защо ние, зрящите, с такава страст се сражаваме един с друг, а не правим нищо, за да сразим Великия инквизитор.

Огледах отпуснатото му лице. Ако наистина бе открил Джаксън като писател, този мъж бе поне отчасти отговорен за публикуването на „За същината на неестествеността“ — брошурата, обърнала зрящ срещу зрящ и породила ужасните разриви, разделящи нашата общност.

— Да, наистина е странно — казах.

— Е, Ник. — Алфред скръсти ръце на корема си и обърна към него своите стоманеносиви очи, под които висяха подути торбички кожа. — Разкажи на стареца за последните сционски скандали. Какви коварни нови експерименти се задават? Скоро ли ще започнат да кълцат зрящите на кайма?

— Боя се, че няма нищо толкова пикантно. Повечето медици са заети да тестват прототипа на новия Сензорен щит за СциОРИ.

— Да, мога да си представя. Надявам се, че твоята Даница няма неприятности около него?

— Тя е зряща от шести разред — каза Ник. — Щитът засега не я лови.

— Засега — кимна Алфред.

Бях сигурна, че Даница не се е запознавала на живо с този човек — тя не беше от най-общителните. Вероятно Джаксън му бе разказал всичко за нас, включително и имената ни. Зачудих се дали Даница се е явила на работа веднага след спасяването ни и се почувствах гузна, давайки си сметка, че нямам представа. Тя служеше в СциОРИ на половин работен ден и можех да се обзаложа, че дори не е закъсняла за смяна.

— Във всички случаи щитът няма да е готов за масова употреба преди Ноемврийския празник — допълни Ник.

— Но той вече е инсталиран в Архонтството, драги. Скоро ще го поставят и на стадиона. Помни ми думата, церемонията по посрещането на френския Инквизитор ще е особено пищна.

— Да, ще се отбележи с поне петдесет обесвания. — Ник ме поведе към стълбището. — Извинявай, Алфред, но трябва да дам на Пейдж малко обезболяващи. Успех в криенето от Минти.

— Хм, не се безпокой. „Съдбата, виждайки, че не може да дари глупците с мъдрост, ги е дарила с късмет.“

— Шекспир?

— Монтен. — Психоиздирвачът цъкна с език и отново насочи вниманието си към книгата. — Сбогом, невежи приятелю.

В стълбището цареше сумрак, а стъпалата скърцаха под краката ни, докато се изкачвахме към таванския етаж. Тук килимите бяха протъркани, а мазилката на стените — с мътнокафяв цвят.

— Алфред познава Джаксън много отдавна — каза Ник, докато отключваше вратата. — Той е забележителен човек, вероятно най-талантливият библиомант в цитаделата. Петдесет и седем годишен е, но работи по осемнайсет часа на ден. Твърди, че само ако разгърне един ръкопис, веднага усеща дали ще се продава.

— И никога не бърка?

— Доколкото знам, не. Затова е и единственият психоиздирвач. Изтикал е цялата си конкуренция.

— А какво върши за Джакс?

— Различни неща, включително и му посредничи пред издателство „Духовен клуб“. Само от „За същината на неестествеността“ припечели малко състояние.

Оставих това без коментар.

Ник запали лампата. Стаята беше невзрачна, обзаведена само с пукната мивка с огледало над нея и едно легло с вехти завивки. Изглеждаше сякаш не е почиствана от години. Наоколо бяха разхвърляни някои от личните му вещи.

— Ти ли наемаш това място? — попитах.

— Да. Не е много луксозно, но понякога просто имам нужда да бъда край други зрящи, без да броим Джакс. Наречи го ваканционна квартира. — Той напои една хавлиена кърпа с гореща вода и ми я подаде. — Разкажи ми сега за Хектор.

— Беше тръгнал да търси Джаксън.

— Защо?

— Заради призива за среща на Неестественото събрание — започнах да попивам разкървавените си устни. — Искаше да разбере кой го е изпратил. Разбра, че съм аз, а после неговият бияч, Лукавия, ме подреди така.

— Ще ми се да можех да кажа, че съм учуден — намръщи се Ник. — Значи няма да има среща?

— Не.

— Но те въпреки всичко продължиха към Джаксън?

— Обадих му се да го предупредя. Той ме покани да отида при него, но аз отказах.

— И не се разгневи за постъпката ти?

— Не толкова, колкото очаквах. — Погледнах кърпата, изцапана с кръв и мръсотия от лицето ми. — Но ме заплаши да назначи на моето място Надин.

— Той отдавна я готви за това, — Погледнах неразбиращо и Ник въздъхна. — Надин се натиска да те измести още откакто ти изчезна. Двамата често разговаряха насаме и той я пращаше да върши доста от твоята работа — да събира наеми, на търговете „Джудитиън“, ей такива неща. Това ще престане, ако се върнеш, но Надин няма да бъде доволна.

— Но защо е избрал нея? Зийк или Дани са по-подходящи, те поне са фурии.

— Неведоми са пътищата на Джаксън Хол — разпери ръце той. — Както и да е, всичко може да си дойде по местата, освен ако ти твърдо не му заявиш, че любимата му сънебродница никога вече няма да работи за него. Наистина ли искаш да напуснеш?

— Не. Да. Не знам. — Седнах безпомощно на леглото. — Не мога да забравя думите, които ми каза. Че ще направи живота ми ад, ако някога го напусна.

— Не се и съмнявам, че ще го стори. Тогава всички пътища ще ти бъдат отрязани, а ще се нуждаеш от средства. Имай предвид, че банковите сметки на всички сционски служители се наблюдават. Ако продължа да тегля пари за наема ти, ще започнат да задават въпроси. А Джакс може да е всякакъв, но поне плаща добре.

— Да, плаща на мен да изнудвам Дидиън и да продавам фалшиви картини на черния пазар. Плаща на Надин да свири на цигулката си, а на Зийк да му служи като лабораторна мишка. И какъв, по дяволите, е смисълът?

— Той е престъпен бос. Това му е работата. Това е твоята работа.

— Всичко е заради Хектор — устремих очи към тавана. — Ако той се махне, някой друг би могъл да оглави синдиката и да ни обедини.

— Не е толкова просто. Необходимо е както Повелителят, така и неговата дясна ръка да изчезнат, за да се свикат нови избори. Ако Хектор умре, Заешката устна ще стане Повелителка, а тя с нищо не е по-добра от него. При това той едва е прехвърлил четирийсетте и тъкмо е в силата си. Ще мине още дълго, преди да се отправи към етера.

— Може просто да бъде отстранен.

— Дори най-закоравелите гангстери биха осъдили един преврат — каза тихо Ник, извръщайки рязко глава.

— Само защото Хектор ги подкрепя в злодействата им.

— Значи наистина предлагаш някой да го организира?

— Да имаш по-добри идеи?

— Виж, дори да успеем, Неестественото събрание пак няма да се вдигне срещу Сцион. Повечето от босовете са се докопали до своите позиции чрез подлост и изнудване, а не чрез храброст. Хектор е само симптом на проблема. — Той наля малко салуп от един термос. — Ето вземи, изглеждаш премръзнала.

Поех чашата от ръката му. Ник седна на леглото до мен и отпи от своята, взирайки се към двора навън.

— Откакто се върнахме, имам видения — промълви след малко. — Вероятно не е нищо сериозно, но…

— Какви по-точно?

— Водна дъска — отвърна той така, сякаш тя още бе пред очите му. — В стая с бели стени и под, застлан със сини плочки. И преди съм получавал видения, но това ми се стори по-особено. Над дъската е окачен стенен часовник, с резбовани листа и цветя около циферблата. Щом удари полунощ, от него изскача малка метална птичка и пее стара песничка от моето детство.

Пулсът ми прескочи. Дарбата на оракулите е най-вече да изпращат образи, но понякога се случва и сами да ги получават от етера. За Ник те бяха безкраен източник на страх и догадки.

— Виждал ли си подобен часовник преди?

— Да, майка ми имаше такъв. Часовник с кукувичка.

Рядко се случваше Ник да говори за семейството си. Приседнах по-близо до него.

— И смяташ, че това е послание за теб или за някой друг?

— Песничката е доста личен спомен. — Всеки път, щом ме погледнеше, сенките върху лицето му сякаш се сгъстяваха. — Имам видения още от шестгодишен, но и досега не съм се научил да ги тълкувам. Дори ако посланието не е за мен, те рано или късно ще разкрият какъв съм. Всички обичаме да се мислим за смели, но в крайна сметка сме просто човешки същества. Хората си чупят костите, мъчейки се да станат от водната дъска.

— Ник, престани. Не могат да те изтезават.

— Могат да правят каквото си поискат. — Клепачите му се притвориха. — През всичките години, откакто работя за Сцион, съм спасил трийсет и четирима зрящи от бесилото и двама от НитроМилост. Това осмисля живота ми, съхранява разсъдъка ми. Зрящите се нуждаят от вътрешни хора, иначе няма кой да се бори за тях.

Винаги му се бях възхищавала заради това. Джаксън мразеше факта, че неговият оракул е на сционска служба — искаше го изцяло отдаден на бандата, — но договорката им бе Ник да запази дневната си работа, а той от своя страна охотно споделяше заплатата си с нас.

— Но за теб, sotnos — бяха следващите му думи, — за теб още не е късно да се махнеш. Не можем да те прехвърлим отвъд Атлантика, но винаги има начини да се добереш до континента.

— Там е също толкова опасно, колкото и тук. А и какво ще правя? Ще се показвам в някой цирк?

— Говоря сериозно, Пейдж. Ти си способна да се грижиш за себе си, а и френският ти е добър. Поне ще се измъкнеш от тази каша. А може да се върнеш и в Ирландия. Никой няма да те търси чак там.

— Да, Ирландия — изсмях се сухо. — Инквизиторите открай време си падат по този край.

— Добре тогава, нека не е в Ирландия, но иди някъде.

— Където и да отида, ще ме последват.

— Кой, Сцион?

— Не. Рефаимите. Нашира няма да се откаже толкова лесно. Само за петима от бегълците знаем със сигурност, че са оцелели, а от тях единствено аз разполагам с достатъчно влияние, за да направя някаква промяна.

— Значи оставаме?

— Да. Оставаме и променяме света.

Лицето му се изкриви в усмивка, но тя бе измъчена и уморена. Не можех да го виня. Перспективата да се изправиш срещу Сцион не беше от най-окуражаващите.

— Ще прескоча до закусвалнята — каза той. — Искаш ли нещо за хапване?

— Изненадай ме.

— Добре. Само не се показвай на прозореца.

Той наметна палтото си и излезе, а аз дръпнах тежките завеси.

Въстанието в Шеол I можеше да послужи за пример. С подходящата мотивация и в подходящия момент дори най-потиснатите и пречупени хора можеха да се изправят и да отстоят правата си.

Престъпните босове на Лондон не бяха пречупени. Именно доктрината и жестокостта на Сцион им бе дала възможност да се издигнат. Те се чувстваха комфортно в своя подмолен свят, разполагайки с широка мрежа от куриери, джебчии и разбойници, които да вършат мръсната им работа. Те трябваше по някакъв начин да бъдат убедени, че свалянето на Сцион ще им донесе по-добър живот — но докато Хеймаркет Хектор бе жив, подопечните му щяха да си останат лениви и корумпирани.

Отидох до мивката и измих плюнката, залепнала за косата ми. Ник смяташе, че не бива да се стига до убийства, но гледката на подутата ми, насинена буза в огледалото ме караше да се замисля. Хектор бе симптомът на болестите в синдиката: алчност, насилие и най-лошата от всички — апатията.

Убийството не беше чак толкова тежко престъпление за хора, сигурни в задгробния живот. Самият Хектор се бе отървавал от не един или двама зрящи и независимо колко брутално го бе правил, никой не се впечатляваше. Но да убиеш самия лидер на синдиката… Това щеше да се възприеме доста по-различно. Човек можеше да затрива крънкачи или членове на други банди, но не и да тръгва срещу своя бос или срещу Повелителя. Това бе неписаният закон на синдиката.

Дали не можех да поговоря със Заешката устна? Не бе изключено далеч от погледа на Хектор тя да се държи по-различно. Но това бе горе–долу толкова вероятно, колкото и той самият доброволно да предаде короната си на някой по-достоен.

Притискайки влажния компрес до лицето си, се върнах обратно на леглото. Изглежда, нямах друг избор, освен отново да заема мястото си до боса на I-4. За да обърна синдиката срещу Сцион, трябваше да бъда близо до Неестественото събрание — достатъчно близо, за да се ползвам с респект и да съм в течение на дейността му. Но освен ако Лордът не се появеше, нямах никакво доказателство за съществуването на Рефаимите. Разполагах само със собствените си думи, за да убедя останалите. Подръпнах за сетен път златната нишка.

Ти имаше нужда от мен, за да започна това — помислих си. — А сега аз имам нужда от теб, за да го довърша.

Никакъв отговор. Само все същата гробна тишина.

5Уийвър

Не след дълго Ник излезе за работа. Стаята в странноприемницата остана изцяло на мое разположение, а и не ми се връщаше в квартирата в I-4. Починах няколко часа, но ми беше самотно без него. Привечер излязох да си потърся нещо за ядене. Вратите на повечето магазинчета бяха открехнати, от някои се носеше тиха музика. Подминах зрящ просяк, увит от глава до пети в мръсни одеяла. С приближаването на зимата авгурите и гадателите бяха първите, които се озоваваха на улицата, борейки се за оцеляване.

Дали родителите на Лис бяха още живи? Дали зъзнеха навън на студа, предлагайки пасианси на минувачите, или след изчезването на дъщеря си се бяха върнали в родната Шотландия? И в двата случая те никога нямаше да узнаят нейната съдба. Нямаше да имат шанс да се изправят лице в лице с убиеца й, Гомейса Саргас. В същия този момент той може би беше в Архонтството да обсъжда мерките около залавянето ни.

Така гледаме ние на вашия свят, Пейдж Махони — ми беше казал той. — Като на кутия с молци, чакаща само да бъде изгорена.

Странно бе усещането да се озова отново в I-5, финансовия център на Сцион, където бях живяла от деветгодишна.

Дълго преди Джаксън Хол да се появи в живота ми, бях прекарвала свободното си време, бродейки из зелените пространства, притиснати между небостъргачите, мъчейки се да не забелязвам дарбата, която вече избуяваше у мен. Баща ми не ме спираше. Стига да имах у себе си телефон, можех да скитам колкото пожелая. Когато стигнах края на улицата, отляво се появи кафене. Осветената му витрина едва мержелееше през гъстата мъгла. Видях табелата над вратата и се заковах на място. ПРИ БОБИН, пишеше там.

Баща ми беше човек на навика. След работа обичаше да се наслади на чаша кафе и винаги идваше на това място. На няколко пъти дори ме бе вземал със себе си.

Струваше си да опитам. Вече никога не можех да го доближа открито, но трябваше да се уверя, че е жив. След всичко, което бях видяла, всичко, което бях научила за своя свят, исках да видя едно лице от преди. Лицето на бащата, когото винаги бях обичала, но никога не бях разбирала.

Както обикновено, заведението бе претъпкано, а във въздуха се носеше гъстият мирис на кафе. Към мен се устремиха погледи — погледи на зрящи, преценяващи червената ми аура, но явно никой от тях не ме позна. Зрящите от Гръб Стрийт винаги бяха смятали себе си за стоящи над политиките на синдиката. Едно слабо момиче с насинено лице не представляваше непосредствена заплаха, дори ако беше някакъв вид скачачка. Все пак си избрах място в най-тъмния възможен ъгъл, зад един параван, чувствайки се като разсъблечена. Не биваше да съм навън. Трябваше да стоя зад заключени врати и спуснати завеси.

Щом се уверих, че вече не ми обръщат внимание, си поръчах евтина супа с малкото пари, оставени от Ник. Внимавах да използвам английски акцент и да държа очите си наведени. Супата беше приготвена с ечемик и градински грах, изсипани в издълбана питка. Започнах да се храня бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

Повечето хора в заведението четяха, макар никой да не ползваше електронни таблети. Те държаха в ръце викториански томове, апокрифни издания и булевардни романчета. Хвърлих поглед към най-близкия посетител, който беше библиомант. Зад разтворения вестник той прелистваше износено копие на първия анонимен сборник с поезия на Дидиън Уейт, озаглавен „Любов от пръв поглед, или трепетите на един провидец“. Или поне Дидиън обичаше да си мисли, че е анонимен. Всъщност всички знаехме кой е авторът на мрачната колекция от стихове, защото всяка една от героините носеше името на покойната му съпруга. Джаксън с нетърпение очакваше деня, когато щеше да му хрумне да пише еротика.

Мисълта ме накара да се усмихна и точно в този момент звънчето над вратата дрънна, отвличайки вниманието ми от книгата. Сънорамата на новодошлия ми беше позната.

Мъжът държеше чадър, който окачи на лакътя си, докато бършеше крака в изтривалката. После мина покрай моята маса и отиде да се нареди на опашката за кафе.

За последните шест месеца косата на баща ми се бе прошарила със сиво, а две леки бръчки се спускаха покрай устата му. Изглеждаше поостарял, но не личеше да има белези от изтезания. Заля ме вълна от облекчение. Зрящият сервитьор го попита за поръчката.

— Черно кафе — отвърна той с по-незабележим акцент от обичайното. — И чаша вода. Благодаря.

Костваше ми огромно усилие на волята да остана неподвижна.

Баща ми седна на маса до прозореца. Аз продължих да се крия и да го наблюдавам през остъклената дървена преграда на сепарето си. Сега, виждайки го в профил, забелязах червената подутина на шията му, толкова малка, че приличаше на драскотина от бръснене. Неволно спуснах ръка към кръста си — там носех същия белег, получен от стреличката с флукс в нощта на ареста ми.

Звънчето прозвуча отново и на прага се появи незряща жена. Щом забеляза баща ми, се упъти към него, смъквайки пътьом палтото от раменете си. Беше дребна и пълна, с матова кожа, светли очи и вързана на опашка черна коса. Седна срещу него и сключи ръце върху масата. На всеки от пръстите й проблясваше тънък сребърен пръстен.

Нещо във вида й ме накара да смръщя вежди. После тя поклати отрицателно глава и баща ми сякаш изгуби контрол над себе си. Оброни чело, а раменете му се разтърсиха. Тя се протегна и сложи ръка върху неговата, която бе свита в юмрук.

Съсредоточих се да довърша супата, която сега едва преглъщах през свитото си гърло. Някой пусна монета в музикалния автомат и той засвири „Джава джайв“. Гледах подир баща си, който улови жената под ръка и излезе навън в мрака.

— Какво си се умислила, миличка?

Обърнах се сепнато по посока на гласа и видях пред себе си отпуснатото лице на Алфред, психоиздирвача.

— Алфред! — възкликнах с изненада.

— Да, същият трагичен шут. Чувам, че бил твърде стар, за да досажда на прекрасни дами по заведенията, но, изглежда, никога няма да се отучи. — Той ме огледа изпитателно. — Изглеждаш твърде унила като за събота вечер. Според дългогодишния ми опит това значи, че не си изпила достатъчно кафета.

— Не съм пила нито едно.

— Мили боже! Ти явно не принадлежиш към литературните кръгове.

— Добър вечер, Алфред — махна му с ръка сервитьорът. Същото направиха и някои от клиентите. — Не си се отбивал скоро насам.

— Привет, привет — повдигна с усмивка шапката си Алфред. — Да, боя се, че неведоми сили ме гонеха по петите. Дори трябваше да се преструвам, че имам истинска работа, опазили ме музите от това!

Разнесоха се радушни смехове и зрящите отново се върнаха към своите питиета. Алфред постави ръка върху облегалката на стола срещу мен.

— Може ли?

— Разбира се.

— Много си мила. Непоносимо е по цял ден да бъдеш заобиколен само от писатели. Ужасна пасмина са, уверявам те. И тъй, какво да ти поръчам? Cafe au lait? Miel? Bombon? Vienna?11 Или може би Dirty chai12? Аз самият обичам да си посръбвам от него.

— Просто салуп.

— Наистина? — Той постави разочаровано шапката си на масата. — Е, щом настояваш. Келнер! Да поръчаме от уханните зърна, носещи просветление!

Беше очевидно защо този човек така добре се разбира с Джаксън. И двамата бяха напълно чалнати. Келнерът дойде едва ли не тичешком да вземе поръчката. Щом се отдалечи, аз прочистих гърло.

— Чувам, че работиш в „Духовен клуб“?

— Работя в сградата, да, но не съм техен служител. Просто им показвам определени творби и те понякога ги купуват.

— Доста нелегални творби, както разбирам.

Той се изкиска.

— Да, властите надали биха ги одобрили. Впрочем твоят бос споделя литературните ми вкусове. Неговата теория за седемте разреда на ясновидството остава сред шедьоврите на зрящия свят.

Това беше спорен въпрос.

— Как изобщо го откри? — попитах.

— Всъщност стана обратното. Той ми изпрати ръкописа на „За същината на неестествеността“, когато беше около твоята възраст. Същински феномен, ако изобщо се е раждал такъв, и доста обсебващ при това. И до днес изпада в ярост, ако поема нов клиент от района на I-4. — Той поклати глава. — Безспорно притежава талант и е надарен със свирепо въображение, но не мога да разбера защо толкова се впряга за дреболии.

Келнерът донесе кафето му, гъсто като кал, и го наля в чашата.

— Естествено, знаех, че публикуването на подобна брошура носи своите рискове — продължи Алфред, — но аз винаги съм бил хазартен тип.

— И все пак си я изтеглил от печат — възразих. — След гангстерските войни.

— Просто символичен жест. А и вече беше твърде късно. Тя се издаваше в пиратски тиражи от всеки глупак, притежаващ принтер, оттук чак до Хароу13, и оставяше своя отпечатък върху съзнанията на зрящите. Литературата е най-мощното ни оръжие, единственото, върху което Сцион така и не успя да наложи пълен контрол. Има цензура, разбира се, затова ние, хората на словото, трябва много да внимаваме с подривните творби. Промениш ли една дума или дори буква не където трябва, и цялата история отива по дяволите. Рискован бизнес е това.

Разбърках малко розова вода в салупа си.

— Значи не би публикувал отново нещо подобно?

— О, за бога, не ме изкушавай. Откакто спряхме изданието, съм стигнал до просешка тояга. Брошурата си процъфтява, а бедният й откривател живее в мизерия в своята мансарда. — Той свали пенснето си и потърка очи. — Е, все пак получавам приличен дял и от други книжлета, като например от „Трепетите“ на господин Уейт, които, вярвам ще се съгласиш, не са съвсем за изхвърляне.

— Нито пък са подривна литература.

— Именно. Всъщност нищо, написано от зрящите, не е, като изключим брошурата на Джаксън. Просто попадат в забранен жанр. — Той кимна към една жена на съседната маса, забила поглед в скута си. — Не е ли чудесно как думите и хартията могат да ни увлекат така? Свидетели сме на истинско чудо, миличка.

Жената беше библиомант и държеше скрита под масата книга. Очите й бяха приковани в страниците, игнорирайки всичко, ставащо извън тях. Тя не просто четеше. Тя попиваше. Вярваше на онова, което би изглеждало лудост, ако го чуеш отвън на улицата.

Предавателният екран над щанда примигна в бяло и всички глави се обърнаха към него. Сервитьорът се пресегна и изключи лампите, тъй че екранът остана единственият източник на светлина. Върху него се появиха два реда, изписани с едри черни букви.

— Само това липсваше — изпъшка Алфред.

Започна инструментално изпълнение на химна, озаглавен „Закотвени за теб, о, Сцион“, който ме бяха карали да пея всяка сутрин в училище. С отзвучаването на последните акорди надписът изчезна и на негово място се появи образът на Франк Уийвър.

Лицето на кукловода, взиращо се надолу към нас. В заведението се възцари тишина. Великият инквизитор рядко можеше да се види извън Архонтството.

Възрастта му бе трудна за определяне. Беше поне на петдесет, ако не и повече. Имаше издължено лице, обрамчено от напомадени бакенбарди. Стоманеносивата коса бе прилепнала към темето му. Скарлет Бърниш притежаваше изразителна емоционалност; устните й бяха способни да смекчат и най-ужасната новина. Уийвър, с коравата си бяла яка закопчана под брадичката, представляваше нейна диаметрална противоположност.

— Граждани на цитаделата, говори вашият Инквизитор. — Какофония от гърлени гласове отекваше от всеки високоговорител на улицата. — Тази вечер се явява пред вас в сционската цитадела Лондон, твърдината на естествения ред, за да ви поднеса тревожни новини. Току-що получих вест от Главния военачалник, че поне осем неестествени бегълци са на свобода в цитаделата. — Той вдигна кърпичка от черна коприна и попи слюнката от брадичката си. — Поради обстоятелства извън контрола на Архонтството през изминалата нощ те са се измъкнали от Тауър и са изчезнали в неизвестно направление, преди Гвардията за извънредни ситуации да успее да ги задържи. Лицата, отговорни за случая, ще понесат съответните наказания.

Макар Уийвър да се смяташе за същество от плът и кръв, никаква емоция не докосваше чертите му. Вторачих се в екрана, едновременно запленена и отблъсната от тази говореща кукла. Той лъжеше за момента на бягството. Вероятно им бяха трябвали няколко дни, за да съгласуват какви действия да предприемат.

— Тези неестествени са извършили някои от най-ужасните престъпления, за които съм чувал през всичките си години в Архонтството. Сигурно е, че ако допуснем да останат на свобода, ще извършат нови подобни злодейства. Затова, граждани на Лондон, аз ви призовавам да съдействате за тяхното залавяне. Ако подозирате в неестественост свой съсед, познат или дори самите себе си, незабавно съобщете в най-близкия пост за бдителност. На предалите се ще бъде оказано снизхождение.

Всички чувства и мисли се изпариха от мен. Остана само неудържимото желание да побягна, което пулсираше в кръвта ми, напрягаше всеки вцепенен мускул.

— Към момента разполагаме с имената само на петима от тези престъпници. Гражданите ще получат допълнителна информация веднага след като останалите бъдат идентифицирани. От този момент до залавянето на бегълците в сционската цитадела се обявява червена тревога. Моля, разгледайте внимателно техните фотографии. Отправям благодарности към всички онези, които спомагат за опазване на естествения ред. Както всеки път, така и сега ние ще съумеем да се очистим от заразата. Няма по-безопасно място от Сцион.

И той изчезна от екрана.

Последвалата серия от снимки бе съпроводена единствено от механичен глас, изброяващ имената и извършените престъпления. Първото лице беше на Феликс Самюъл Кумбс. Второто — на Елеанор Нахид. Третото — на Майкъл Рен. Четвъртото бе обозначено само с „Айви“, без фамилно име. Тя носеше старата си прическа, боядисана в яркосин цвят, а изображението й се появи на сив фон вместо белия, типичен за официалната база данни на гражданите на Сцион.

А петата снимка — на най-търсения престъпник, на обществен враг номер едно — бе моята.

Алфред реагира на секундата. Не изчака да чуе за моите престъпления, нито да сравни лицето ми с това на момичето от екрана. Само грабна палтата ни, улови ме под ръка и ме поведе към вратата. Докато тя се затвори зад нас, всички в заведението вече говореха оживено.

— В този квартал има зрящи, които ще те продадат на Архонтството, без да им мигне окото. — Алфред ме теглеше подире си, говорейки почти без да мърда устни. — Крънкачи, просяци и други подобни. Твоето арестуване може да им купи живот. Джаксън ще знае къде да те скрие — добави повече на себе си, отколкото на мен. — Въпросът обаче е как да се добереш до секция I-4.

— Аз не искам…

Щях да кажа „да ходя в Севън Дайълс“, но се спрях. Какво друго можех да сторя? Сцион щеше да ме залови за броени часове, ако не разполагах със закрилата на своя бос. Джаксън бе единственото ми спасение.

— Мога да опитам да стигна по покривите — предложих.

— Не, не. Никога няма да си простя, ако те хванат.

Във всичко това се усещаше ръката на Нашира. Потискайки вулкана от гняв у себе си, се закопчах догоре и зарових лице в яката си. Алфред се пресегна да ме загърне със своето палто и аз, нямайки друг избор, освен да му се доверя, му позволих.

— Дръж си лицето наведено. На Гръб Стрийт няма камери, но напуснем ли я веднъж, веднага ще те забележат.

Той разтвори чадъра си. Вървяхме бързо, но без да даваме признаци на припряност.

— Кого криеш там, Алфред? — попита възрастна авгурка, дремеща край един вход.

— Просто една позната, пазя я от дъжда. — Той ме загърна по-плътно под палтото си. — Виж, сега малко бързам, но утре сутрин с удоволствие ще те почерпя чаша чай. — И без да дочака отговор, продължи с толкова едри крачки, че едва успявах да го следвам.

Промъкнахме се под арката, напуснахме Гръб Стрийт и навлязохме в улиците на I-5. Нощният въздух беше студен, но въпреки това навсякъде край нас цареше суматоха. Гражданите на Лондон се изсипваха на тълпи от жилищните сгради и кислородните барове, за да се съберат край предавателните екрани. Нямаше нужда да проверявам аурите, за да разбера кои са зрящи — достатъчно бе да зърна ужаса в очите им. Тълпата се стичаше към Лодърдейл Тауър, където върху предавателния екран на I-5 вървеше повторение на извънредното съобщение. Лицето на Франк Уийвър хвърляше отблясъци на фона на нощното небе.

— Уийвър! Уийвър! — носеха се викове около нас, гласове, пропити с жажда за кръв. — УИЙВЪР! УИЙВЪР!

Твърде много сънорами. Всеки един от тези хора ме притискаше до задушаване — техните емоции, тяхната възбуда, ярките огньове на преминаващите аури. Зрящ. Незрящ. Зрящ. Същинска супернова от невидими цветове. Щом в масата от човешки тела се отвори пролука, Алфред ме дръпна от улицата в един безистен, където с мъка възвърнах контрола върху шестото си чувство. Той бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и попи потното си чело.

Далеч от множеството, над мен се спусна странно спокойствие. Малко по малко успях да изключа етера. Трябваше единствено да се фокусирам върху собственото си тяло — плиткото, учестено дишане, разтуптяното си сърце.

Изчакахме основната тълпа да поотмине, преди да тръгнем отново. Алфред стисна ръката ми и пристъпи обратно на тротоара.

— Ще те отведа до края на секцията. Оттам можеш и сама да стигнеш до Севън Дайълс.

— Не бива да го правиш.

— А какво ще ми препоръчаш, да те оставя тук в I-5? И да си навлека гнева на Джаксън? — Той изцъка с език. — Никога не бих зарязал неговата бродница в беда.

Придържахме се към задните улички, доколкото беше възможно, встрани от навалицата. Постепенно ускорявахме крачка — Архонтството скоро щеше да престане да повтаря емисията и тогава, откъснати от магичното въздействие на предавателните екрани, гражданите щяха да се впуснат из цялата цитадела да ловят предателите. Бях чувала дори за случаи на саморазправа при обявяване на червена тревога.

Докато стигнем границата между I–4 и I–5, Алфред вече пуфтеше като локомотив. Бях толкова нетърпелива да я прекося, че не долових чуждата аура, докато не стана твърде късно и един Жандарм не се изпречи пред мен.

В стомаха ми се заби юмрук, запращайки ме срещу стената. Когато успях да разгледам нападателя си, ме заля вълна от горещ страх. Той вдигна висящия на рамото му автомат и го насочи в главата ми.

— Неестествена. Ставай. Ставай веднага! — Без да правя резки движения, се изправих на крака. — На място! — кресна Жандармът на Алфред, който не беше помръднал. — Ръцете горе!

— Моля за извинение, но мисля, че е станала някаква грешка. — Лицето на Алфред бе почервеняло, но усмивката му изглеждаше напълно невинна. — Ние просто отивахме да видим посланието на Инквизитор Уийвър…

— Горе ръцете, казах.

— Добре, добре — вдигна ръце Алфред. — Но мога ли да попитам какво нередно сме сторили, освен че, изглежда, сме се заблудили?

Жандармът го игнорира. Очите му, проблясващи изпод визьора на каската, се стрелнаха към мен. Очи на зрящ. Замръзнах неподвижно.

— Скачачка — прошепна той.

В изражението му нямаше алчност. Не приличаше на стражите в метрото, които ме бяха арестували — възбудени от плячката, предвкусващи наградата, която ще вземат за червената аура.

— На колене — излая той. — На колене, престъпнице! — Изпълних заповедта. — Ти също! — Алфред с мъка се отпусна върху плочника. — А сега сложете ръцете зад тила.

И двамата се подчинихме. Жандармът отстъпи крачка назад, но червената точка на лазерния му прицел продължаваше да играе върху челото ми. Насилих се да погледна в дулото. Само едно дръпване на спусъка ме делеше от етера.

— Това няма да ти помогне да се скриеш. — Той дръпна шапката ми, откривайки бледорусата ми коса. — Отиваш право при Инквизитор Уийвър, убийце.

Не посмях да отвърна нищо. Той може би познаваше стражите, които бях убила. Нищо чудно дори да е бил сред онези, открили втория, с изпържения мозък, лигавещ се и молещ час по-скоро да умре. Удовлетворен от мълчанието ми, Жандармът посегна към радиостанцията си. Погледнах към Алфред. За моя изненада той ми намигна така, сякаш всеки ден се случваше да го арестуват.

— А дали не бих могъл да те изкуша с това? — каза, като извади от джоба си златна чаша с големината на юмрук и му я показа, повдигайки вежди. — Ти си киатомант14, нали?

— Тук 521 — произнесе Жандармът, без да му обръща внимание. — Искам незабавно подкрепление в секция I–5, подсекция 12, Сафрън Стрийт изток. Заподозрян номер 1 е задържан. Повтарям. Пейдж Махони е задържана.

— Ти също си неестествен, гадателю — казах. — Нуждаеш се от нума и говоренето по радиостанцията с нищо няма да го промени.

Дулото на автомата се вдигна отново.

— Затваряй си устата, преди да съм вкарал куршум в нея.

— Още колко остава, докато те унищожат? Кое ще бъде според теб — НитроМилост или въжето?

— Тук 515. Задръжте заподозряната до нашето идване.

— Млък или ще ти счупя краката. Знаем, че умееш да тичаш. — Жандармът свали белезниците от колана си. — Протегни си ръцете напред, да не счупя и тях.

Алфред преглътна. Жандармът улови двете ми китки с една ръка.

— Подкупите няма да ти помогнат — каза на Алфред. — Ако заведа тази тук на Уийвър, ще мога да си купя каквото пожелая.

Зрителното ми поле потрепери. Кръвта не просто прокапа, а шурна от носа на Жандарма. Щом той посегна да я спре, пускайки белезниците, аз тласнах духа си в тялото му.

Сънорамата, която открих, бе стая, пълна с шкафове и картотеки, обляна в рязка, бяла светлина. Това бе чист, педантичен човек, подреждащ всяка мисъл или спомен в стерилна кутия. Така му бе по-лесно да отдели онова, което вършеше в службата, от самоличността си на ясновидец. Имаше и цветове, но не много — те бяха разредени, измити от омразата към самия себе си. В мрака отстрани се спотайваха страховете му под формата на фантоми в плутонната област: смътни фигури на други зрящи, притихнали злостно в сенките.

Затова бях доволна, че успях да я превзема.

Начаса усетих промяната в тялото си. Новото ми сърце биеше в забързано стакато. Погледнах надолу и видях собствения си труп. Пейдж Махони лежеше сгърчена на земята, смъртно бледа, а Алфред я разтърсваше с двете си ръце.

— Недей, миличка — повтаряше. — Не си отивай. Кажи нещо.

Вторачих се като вцепенена. Това бях аз.

И аз бях…

Пръстите ми сграбчиха радиостанцията. Стори ми се тежка като гира, но успях да я поднеса до устата си.

— Тук 521. — Гласът ми излизаше с леко заваляне. — Заподозряната избяга. Насочва се към I-6.

Едва различих отговора. Сребърната ми нишка се обтягаше, мъчейки се да ме изкара от приемника. Неговите очи отказваха да гледат, отхвърляха чуждото съзнание зад себе си. Аз бях паразит, пиявица в сънорамата му.

Излетях обратно в тялото си и присядайки рязко, едва не забих чело в лицето на Алфред. Гърлото ми беше блокирало и едва когато той ме потупа по гърба, успях, потна и разтреперана, да си поема дъх.

— Мили боже, Пейдж, добре ли си?

— Нищо ми няма — изпъшках.

И това не беше лъжа. Главата ме болеше сякаш сграбчена от нечия ръка, но болката беше поносима.

Жандармът лежеше в безсъзнание, а от ушите, носа, очите и устата му се стичаше кръв. Извадих пистолета от кобура му и го насочих към него.

— Не го убивай — рече Алфред. — Все пак е зрящ, бедният, макар и предател.

— Няма, бъди спокоен. — Слепоочията ми пулсираха. Гледката на окървавеното лице беше ужасяваща. — Алфред, не бива да казваш на никого за това, което се случи. Дори и на Джаксън.

— Естествено. Разбирам.

Съмнявах се, че разбира.

Изритах радиостанцията встрани от безжизнената ръка на Жандарма и я строших с тока на ботуша си. После приклекнах и поставих два пръста върху шията му. От гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение, когато усетих лекото пулсиране над червената яка.

— Вече сме близо до Севън Дайълс — казах. — Оттук ще продължа сама.

— Далеч съм от мисълта да противореча на някой, способен да кара гражданите да кървят. — Алфред се насили да се усмихне, но беше видимо потресен. — Възползвай се от мъглата, миличка, и се движи бързо.

Той остави Жандарма да лежи и се шмугна в близката пресечка, закрил лице с чадъра. Аз тръгнах в обратна посока.

Придържах се към задните улички, озъртайки се за възможност да се кача на покривите. Слях се с голяма тълпа, насочваща се надолу по Грандуей, и се отделих от нея при метростанция „Холбърн“. Всички синини и натъртвания ме боляха от мразовития вятър, но си позволих да поспра едва когато се озовах на бетонната площадка край Стъкли Стрийт, където още като седемнайсетгодишна Ник ме бе учил да се бия и катеря. Тук имаше контейнери за смет, парапети и ниски стени в изобилие, а сградите бяха порутени и изоставени. Охлузвайки голите си длани, изтиках един контейнер през улицата и се покатерих на него, за да се уловя за водосточната тръба. По нея достигнах стрехата и се придърпах върху плоския покрив. Мускулите на раменете ми протестираха неистово. Те бяха свити на топка, изгубили някогашната си еластичност.

Докато стигна своята територия, бях цялата схваната и плувнала в пот. Видях първо стълба с циферблатите да изплува от мъглата, облян в червеникава светлина. Когато най-сетне се озовах пред вратата на квартирата, задумках с всички сили по нея.

— Джаксън!

В прозорците нямаше светлина. Не влезех ли вътре, нямаше къде другаде да отида. Бях сигурна, че долавям нечия сънорама.

Озърнах се през рамо, но не видях никакви зрящи. Севън Дайълс сякаш бе опустял — дори в кислородния бар отсреща не се забелязваха клиенти. Но откъм площад „Пикадили“, където бе разположен огромният предавателен екран на I-4, продължаваше да кънти гласът на Франк Уийвър.

Дали Джаксън не го правеше, за да си отмъсти? Та аз все още бях неговото момиче, неговата сънебродница. Не можеше просто да ме остави навън да умра.

Или пък можеше?

Усетих, че ме обзема паника. Студът сковаваше лицето, ръцете, мозъка ми, бях като замаяна от него. После вратата се отвори и отвътре ме обля светлина.

6Севън Дайълс

Докато прекосявах прага на старата бърлога, краката едва не ми изневериха. Чифт силни ръце ме подхванаха, помогнаха ми да изкача стълбището и ме настаниха в едно кресло. Носът ми течеше, ушите ми звъняха, а в бузите си усещах бодящо парене. Едва когато кръвта започна да се връща в главата ми, вдигнах очи, за да погледна своя спасител.

— Цялата си посиняла — каза Даница.

Опитах да се засмея, но се получи нещо, наподобяващо кашлица.

— Не е смешно. Вероятно имаш хипотермия.

— Извинявай — казах.

— Не виждам защо се извиняваш. Ти си тази с хипотермията, не аз.

— Вярно — залових се да разкопчавам ботушите си с вкочанени пръсти. — Благодаря, че ме пусна да вляза.

Ако не се броеше нощната лампа върху един шкаф, стаята бе напълно тъмна — всички завеси спуснати, всички светлини угасени, — но затова пък възхитително топла. Вероятно някой най-сетне бе поправил парното котле.

— Къде са другите? — попитах.

— Навън да те търсят. Надин е видяла извънредната емисия, докато се е връщала от „Джудитиън“.

— И Джаксън ли е с тях?

— Аха.

Значи може би все пак го беше грижа за мен. Той рядко се включваше в подобни операции (аз съм ваш главатар, прекрасна моя, не момче за поръчки), но ето че сега се бе хвърлил да ме спасява. Даница приседна на една табуретка до креслото и придърпа добре познатия ми апарат.

— Ето — подаде ми кислородната маска и отвъртя вентила на бутилката. — Вдъхни няколко пъти. Аурата ти е в плачевно състояние.

Долепих маската до лицето си и вдишах дълбоко. „Най-силният ти стимул е страхът“, ми бе казал Лордът. Лордът, който знаеше за броденето на духа повече от всеки друг.

— Как е главата ти? — попитах.

— Имам сътресение. — Тя се обърна към светлината и аз видях цепнатата кожа над окото й, захваната с редица от тънки шевове.

— Добре ли се чувстваш?

— Толкова добре, колкото може да се чувства някой с лека мозъчна травма. Ник ме закърпи.

— Но вече ходиш на работа?

— О, да. Още от първия ден, след като се прибрахме. Иначе щях да предизвикам подозрения.

— И раната не ти пречи?

— Гледам да не й обръщам внимание.

Поех още глътка кислород от маската. Не се съмнявах, че дори и с мозъчно сътресение Даница Панич е по-кадърен инженер от повечето си сционски колеги.

— Ще отида да загася на стълбището. Джакс заръча да сме по-ниски от тревата. — Тя се изправи. — Не включвай нищо тук.

Щом вратата се затвори зад нея, етерът начаса потрепна, замъглявайки зрението ми. Питер Клас, любимият източник на вдъхновение на Елайза, се появи, излъчвайки горчив укор.

— Здравей, Питер — подхвърлих.

Той отплава да се цупи в един ъгъл. Ако имаше нещо, което да мрази, то бе хората да изчезват за месеци наред, без да му дават обяснение.

Даница се върна и надникна запъхтяно от площадката.

— Ще бъда горе в мансардата — каза. — Можеш да ми допиеш кафето, ако искаш.

Топлината най-сетне започна да прониква в мен. Оглеждах познатата обстановка, отпивайки от изветрялото кафе. В огледалото отсреща зърнах около устните си сивкаво петно. Върховете на пръстите ми имаха същия мъртвешки оттенък.

Въздухът бе изпълнен със стари, напластени миризми — на тютюн, боя, терпентин, колофон, смазка. Бях прекарала по-голямата част от чиракуването си тук, край една от тези маси. Ровех се в историята на лондонските духове, изучавах „За същината на неестествеността“, сортирах изрезки от вестници, следях черния пазар, съставях списъци на зрящите, регистрирани в I-4.

Отдолу се чу щракване на ключалка и сърцето подскочи в гърдите ми. По стълбата затрополяха подметки и вратата се отвори със замах. Надин Арнет застана на прага и се вторачи в мен с увиснала челюст. От последната ни среща насам бе отрязала правата си коса така, че сега тя едва покриваше ушите й.

— Хубава работа! — каза. — Значи аз тичам из целия град да те търся, а ти седиш тук и си сръбваш кафе. — Тя захвърли палтото си върху облегалката на един стол. — Къде беше, Махони?

— На Гръб Стрийт.

— И защо не се отби да ни видиш? Или поне не ни изпрати бележка?

Отговорът ми беше спестен от ново хлопване на външната врата. След секунда в стаята нахълта Зийк.

— Няма и следа от нея — съобщи задъхано той. — Ако се свържеш с Елайза, можем всички да отидем в…

— Не е нужно да ходим никъде.

— Моля?

Надин посочи към мен. Щом ме видя, Зийк се втурна право към мен и ме стисна в прегръдките си. Отвърнах му със същото, макар че жестът ми дойде като изненада. Помежду ни никога не бе съществувала особена близост.

— Пейдж, така се притеснихме! Къде се губиш? Сама ли дойде?

— Бях при Ник — погледнах първо към него, после към Надин. — Много благодаря и на двама ви. Задето сте излезли да ме търсите.

— Нямахме особен избор. — Надин смъкна циповете на ботушите си. Едното й рамо бе покрито от рана с дебела коричка, заобиколена от мораво петно. — Джакс не спира да мрънка за теб, откакто сме се върнали от Оксфорд. „Къде ми е бродницата? Няма ли някой да я открие? Ти ще го направиш, Надин. Ти ще я намериш. Върви още сега.“ Имаш късмет, че ми плаща, иначе да те бях пратила по дяволите.

— Хайде, престани — измърмори Зийк. — И ти беше не по-малко разтревожена от нас.

Тя изу ботушите си, без да го удостои с отговор. Погледнах към вратата зад тях.

— Къде са останалите?

— Джаксън нареди всеки да те търси поотделно — отвърна Зийк. — Между другото, Надин, не трябваше ли да заключим долу?

— Не е нужно, те ей сега ще се появят. — Надин надзърна между завесите. — Вие лягайте да поспите, аз ще остана да наблюдавам.

— Аз ще го направя — предложих.

— Ти по-добре подремни. Имаш вид сякаш всеки момент ще паднеш.

Не помръднах от креслото. Топлината в стаята ме унасяше, но трябваше да остана нащрек. Не бе изключено да ми се наложи да бягам още тази вечер.

Зийк приседна на ръба на вграденото си легло — Джаксън предпочиташе да го нарича така, макар че всъщност приличаше повече на шкаф в стената — и започна да си събува обувките.

— Ник на работа ли е? — попита.

— Би трябвало вече да се е върнал на Гръб Стрийт.

— По-рано му звъннах, но не отговори. — Той замълча за секунда. — Смяташ ли, че може да го подозират?

— Не, освен ако сам не се е издал с нещо.

После настъпи тишина. Зийк легна по гръб върху завивките и се загледа в снимките и плакатите, които бе налепил в своята ниша. Повечето изобразяваха музиканти от свободния свят; имаше само една на него и Надин, седнали в някакъв бар, с ярки дрехи и усмивки на лицата. Никакви роднини, никакви приятели от дома. Надин стоеше край прозореца със затъкнат в колана пистолет.

Включих малкия телевизор в ъгъла. Джаксън мразеше ние да го гледаме, но сам обичаше да е в час със сционските новини. Екранът беше разделен на две — отляво се виждаше Скарлет Бърниш в своето студио, а отдясно — дребничка репортерка пред главната порта на Тауър, с развято от вятъра червено палто.

— … Гвардията за извънредни ситуации твърди, че затворниците са успели да избягат, възползвайки се от неестествените способности на Феликс Кумбс, които той упражнил върху един от по-младите и неопитни стражи.

— Можем само да си представим — намеси се Бърниш — какво кошмарно изживяване е било това. Но сега ще прекъснем репортажа, за да поговорим за най-нашумялото име от престъпната група — Пейдж Ева Махони, ирландска имигрантка, произхождаща от Инквизиторска област Пейл15. — Мястото бе нагледно обозначено върху картата. — Махони е обвинена в убийство, държавна измяна, подривна дейност и съпротива при опит за арест. Преди всичко ще се обърнем за мнение към видната сционска парапсихоложка, доктор Мюриъл Рой, специалист в областта на мозъчната неестественост. Доктор Рой, имаме ли основания да подозираме, че Пейдж Махони е била същинският вдъхновител на бягството? Знаем, че тя е живяла със своя баща, доктор Махони, почти две десетилетия, без той дори да заподозре за състоянието й. Това не говори ли за една изключителна манипулативна способност?

— Напълно сте права — и като дългогодишен ръководител на доктор Махони мога само да подчертая, че неестествеността на дъщеря му дойде като шок колкото за нас, толкова и за него самия…

Излъчиха кратко видео, на което се виждаше как баща ми излиза от жилището си на Голдън Лейн, закривайки лице с таблета си. Пръстите ми се впиха в страничните облегалки на креслото. Говорейки за него, Бърниш използваше рожденото му име, като произнасяше сричките с озадачено повдигане на вежди: Колин О’Матуна. При напускането на Ирландия той официално го бе сменил с английското Колин Махони, както и моето средно име от Ийфа на Ева, но Бърниш явно не я беше грижа за подобни дребни юридически детайли. Чрез разкриването на това име тя белязваше баща ми като пришълец, като чужд.

Усетих парене в очите.

Баща ми винаги се бе отнасял сдържано с мен. Нощта преди арестуването ми бе първият случай от много месеци, в който той показа известна нежност, предложи да ми направи закуска и се обърна към мен с детския ми прякор. По-рано в кафенето го бях видяла да трепери, да стиска ръцете на жената, с която разговаряше. Но за да не бъде обвинен, че е предоставил убежище на неестествен — престъпление, което можеше да го отведе на ешафода, — той трябваше публично да се отрече от дъщеря си. Да отрече, че е забелязвал онази част от мен, която още от дете определяше цялото ми съществуване.

Дали ме мразеше заради онова, което представлявах, или мразеше Сцион, задето ни бе довел дотук?

Леглото бе отделено от останалата стая с прозрачна завеса. Вляво от мен имаше голям прозорец с дървени кепенци, от който се откриваше изглед към красив вътрешен двор. Отвъд завесата стоеше висок шкаф, в който бяха подредени магичен фенер16, машина за бял шум17 и преносим, тапициран в кожа грамофон. Все помощни средства, чиято цел бе да ме доведат в състояние, подходящо за отделяне на духа. До вратата имаше етажерка, натъпкана с крадени сувенири и кашони с горивото на една сънебродница — обезболяващи, приспивателни, адреналин.

С пробуждането шестото ми чувство потрепна. Бях в старата си стая, с нейните пурпурни стени и таван, изрисуван с безброй звезди. Джаксън Хол седеше в креслото и ме наблюдаваше през завесата.

— Тъй, тъй — произнесе той с лице, полускрито в сенките. — Слънцето изгрява в червено и блудната дъщеря се завръща.

Беше загърнат в домашния си брокатен халат. Когато не отговорих, ъгълчето на устата му трепна в усмивка.

— Винаги съм харесвал тази стая. Тиха. Уединена. Подходящо място за моята бродница. Разбирам, че Алфред те е довел обратно.

— Донякъде.

— Прозорлив мъж. Знае къде ти е мястото.

— Не съм толкова сигурна.

Известно време се изучавахме мълчаливо един друг. Дадох си сметка, че никога не съм се вглеждала отблизо в Джаксън. Белият заклинател. Босът на секция I–4. Човекът, направил ме своя единствена наследница, осигурил ми респекта на зрящи, три или четири пъти по-възрастни от мен. Човекът, приел ме в своя дом и дал ми закрила от всевиждащото око на Сцион.

— Отдавна е време да си поговорим откровено, Пейдж. — Той кръстоса крак връз крак. — Знам, че имаме своите различия. Понякога забравям, че ти вече си почти на двайсет, опиянена от сладката амброзия на независимостта. Когато аз бях на твоите години, единственият ми приятел на света беше Алфред. Нямах никакъв господар, наставник, нито близък, с когото да поприказвам. Доста необичайна ситуация, като се има предвид, че навлязох в живота под строгата опека на една тарторка.

Отдръпнах разделящата ни завеса.

— Бил си клошар?

— О, да. Удивително, нали? Обесиха родителите ми, когато бях само на четири. Вероятно са били загубеняци, инак не биха се оставили да ги хванат. Така се озовах сам в цитаделата, без пукната пара. Не можех да си позволя хубави дрехи, нито фини ястия, прелест моя. Моята тарторка ме караше да крада от незрящите. Тя работеше с още двама съдружници и заедно контролираха сюрия от осемнайсет окаяни хлапета. Всеки грош, който припечелвах, ми биваше отнеман, а в замяна ми подхвърляха по някоя огризка за храна. Постоянно мечтаех да постъпя в Университета, да стана учен мъж — велик и мъдър ясновидец, но единственото, което си докарвах, бяха подигравки. Повтаряха ми, скъпа Пейдж, че щом досега не съм стъпвал в училище, няма и да стъпя, докато още мога да задигам портфейли и часовници от зрящите. Училището струваше пари, а и аз бях неестествен. Презрян парий. Но когато станах на дванайсет, започнах да изпитвам странен сърбеж. Дълбоко под кожата, където не можех да го достигна.

Той неволно посегна с пръсти към ръката си сякаш още го усещаше. Неслучайно винаги носеше дълги ръкави. Бях виждала белезите му и преди — дълги, бели ивици, проточващи се от сгъвките на лактите чак до китките.

— Чесах се, докато не започнах да кървя, а ноктите ми не се изпочупиха. Раздрах не само ръцете, но и лицето, краката, гърдите си. Тарторката ме изхвърли навън да прося — реши, че раните ми ще предизвикат съчувствие, и се оказа права. Никога не бях изкарвал толкова пари, колкото по време на сърбежа.

— Това е отвратително — казах.

— Това е Лондон, скъпа. — Той постави длан върху коляното си. — Аз растях, станах четиринайсетгодишен момък, а нищо не се променяше, освен че извършвах все по-опасни престъпления за къшей хляб и глътка вода. Но вътрешно горях от треска — треска за независимост, за мъст — и за етера. Макар да бях зрящ и да имах аура, същността на моята дарба още не ми се бе разкрила. Смятах, че ако я проумея, ще мога поне да изкарвам собствени пари и да ги харча. Да гледам на ръка или да редя пасианси като крънкачите на Ковънт Гардън. По онова време дори те ми се подиграваха.

Джаксън говореше с усмивка, но аз не се смеех.

— Един ден всичко това ми дойде в повече. Като порцеланова кукла, изпусната на пода, аз се строших. Беше зима и бях премръзнал до кости. Седях свит на улицата в II-6, полуобезумял и дерящ ръцете си. Нямаше жива душа, към която да се обърна за помощ — нито зряща, нито незряща. — Гласът му звучеше напевно сякаш разказваше приказка за лека нощ. — Малко оставаше да се разкрещя на целия свят, че съм ясновидец, да моля Жандармите от ДОБ да ме отведат в Тауър, в лудницата или в който и да било друг ад на земята. И тогава една жена коленичи до мен и прошепна в ухото ми: „Издълбай име, мило дете, отдавна мъртво име.“ И с тези думи изчезна.

— Коя беше тя?

— Някоя, на която съм безкрайно задължен, прекрасна моя. — Бледите му очи бяха зареяни в миналото. — Аз не знаех отдавна мъртви имена — само имената на онези, които исках да са мъртви, а те бяха много, — но тъй като в момента не ми оставаше друго, освен сам да легна и да умра, се вдигнах и извървях шест километра до гробището „Нънхед“. Не можех да разчета имената върху гробовете, но можех да копирам изображенията на буквите. Бях твърде изплашен, за да дълбая. Вместо това избрах един гроб, порязах си пръста и изписах името с кръв върху ръката си. Още щом довърших последната буква, усетих духа да помръдва до мен. Прекарах дълга, трескава нощ на това гробище, проснат сред камъните, заобиколен отвсякъде от танцуващи духове. И когато се пробудих, сърбежът беше изчезнал.

В мислите ми изникна смътен образ — на малко момиче сред поле от макове. То протяга ръка, а после настъпва ослепителната болка от докосването на полтъргайста. Дарбата ми се бе изявила на по-ранна възраст от тази на Джаксън, но аз нямах представа каква е тя, докато не срещнах него.

— Издълбах името на първия дух върху кожата си и той ме научи да пиша и чета — продължи със спомените си Джаксън. — След като изпълни тази задача, го освободих и продадох срещу скромна сума, достатъчна, за да ми осигури топла храна за месец напред. Върнах се при тарторите — само за кратко време, колкото да доовладея изкуството си — и после, най-сетне, ги напуснах.

— Не те ли търсиха?

— По-късно — отвърна той — аз самият ги потърсих.

Можех само да си представя каква смърт е измислил за тримата си мъчители. „Надарен със свирепо въображение“, бе казал за него Алфред.

— След това се залових със своите изследвания върху ясновидството. И открих какъв съм аз самият. Заклинател.

Джаксън внезапно се изправи на крака и отиде до нелегалната картина на Уотърхаус18, окачена на стената. Тя изобразяваше двамата полубратя, Сън и Смърт, легнали редом върху одър със затворени очи.

— Разказах ти всичко това, защото искам да знаеш, че те разбирам. Разбирам какво е да се боиш от силата, заключена в теб. Да бъдеш вместилище на етера. Да нямаш вяра сам на себе си. Съпричастен съм с изгарящата жажда за свобода и не съм някой деспотичен тартор. Аз съм бос на банда от зрящи и, смея да кажа, щедър бос при това. Ти получаваш пари за собствени разноски. Имаш удобно легло. В замяна искам единствено да се подчиняваш на заповедите ми, както би сторил и всеки друг бос в цитаделата.

Знаех, че положението ми може да е много по-лошо. Същото ми бе казала и Елайза. Джаксън се обърна и ме погледна отново.

— Тогава в Оксфорд не бях на себе си. Предполагам, ти също. Не вярвам наистина да си решила да напуснеш Севън Дайълс.

— Аз исках да помогна на другите зрящи. Тъкмо ти би трябвало да го разбираш.

— Естествено, че ще искаш да им помогнеш. Ти си добра и безкористна душа. Виж, аз навярно съм бил твърде улисан да защитавам теб, за да ме е грижа за тях. Заплашвайки те, постъпих като същински звяр и напълно заслужавам твоето недоволство. — Той докосна бузата ми с опакото на дланта си. Знаеш, че никога не бих те оставил на ужасните варвари от Джейкъбс Айлънд. Никой гадател на вътрешности няма и с пръст да докосне моята сънебродница, обещавам ти.

— Опита ли се да ме откриеш? — попитах. — Когато изчезнах?

— Разбира се — отвърна с наранен вид той. — За толкова безсърдечен ли ме имаш? Щом не се появи онзи понеделник, накарах всеки доверен ясновидец в I–4 да те търси. Включих дори малоумниците на Мария и Дидиън в издирването. Естествено, трябваше да внимавам Хектор да не се докопа до информацията с мазните си пипала, затова всичко се провеждаше конспиративно, но не съм се отказал, бъди сигурна. По-скоро бих се върнал да прося на улицата, отколкото да оставя Сцион да те отнеме от мен. — Той подсмръкна и се обърна към двете кристални чаши върху нощното ми шкафче. — Ето, вземи. Зелената фея лекува всичко.

— Ти никога не използваш този сервиз.

— Само при специални случаи.

Абсент. Дългите му пръсти се справяха сръчно с приготвянето — решетъчната лъжица, бучките захар, водата. Течността доби мътнозелен цвят. Малко от гражданите на Сцион имаха поносимост към алкохола, но аз вече бях достатъчно изранена, за да се боя от някакво главоболие. Поех чашата от ръката му.

— В онзи ден, когато Ник ме простреля, ти имаше среща с Антоанет Картър на Трафалгар Скуеър. Защо?

— Бях попаднал на стари записи на нейни предавания на пазара в Ковънт Гардън. Дарбата й ме заинтригува и успях да се свържа с нея чрез „Духовен клуб“, които са тукашните й издатели. — Той отпи деликатна глътка от чашата си. — Уви, благодарение на намесата на Рефаимите тя ми се изплъзна между пръстите.

— Те ще се месят все повече, ако не се борим с тях, Джакс. Не можем да ги оставим да продължават със Сезоните на костите.

— По-късно ще се занимаваме с твоите меднокожи приятели, скъпа. Нека засега си играят със своите кукли.

Едва се сдържах да не повиша глас.

— Длъжни сме да предупредим синдиката. До два месеца Сцион ще инсталира новия Сензорен щит и ако не се обединим…

— Пейдж, Пейдж. Ентусиазмът ти е похвален, но нека ти напомня, че ние не сме революционери. Ние сме Седемте печата. Задълженията ни се ограничават до секция I–4 и като членове на синдиката единствената ни цел е да я защитаваме.

— Всичко ще изгуби смисъл, ако Рефаимите дойдат тук. Ние живеем в тяхната лъжа.

— Лъжа, която е породила синдиката. И която го крепи в момента. Не можем и не бива да променяме статуквото.

— Но ти си го сторил. Със своята брошура.

— Това беше съвсем различно. — Той постави ръка върху моята. Дланта му бе мека за разлика от моята, покрита с мазоли от катерене и боравене с оръжия. — Запитвала ли си се защо съм забранил на всички ви да се ангажирате с дългосрочни връзки? Защото държа да сте изцяло отдадени на I-4. Мислейки за Рефаимите, ти се отвличаш от своите задачи, а в днешните размирни дни аз просто не мога да си позволя това. Разбираш ли?

Прииска ми се да го сграбча за яката на халата и да го разтърся.

— Не — отвърнах. — Не разбирам.

— С времето ще разбереш. Времето лекува всичко.

— Аз няма да спра, Джаксън.

— Ще спреш, ако искаш да запазиш мястото си в синдиката. — Той се изправи. — Има едно нещо, което си спечелила по време на отсъствието си от Севън Дайълс. И то е, че си осъзнала качествата си на водач.

— На водач? — изгледах го безизразно.

— Не се прави на наивна. Ти организира цяло въстание в онази воняща дупка, където те бяха затворили.

— Не сама.

— О, скромност. И тя е грях, да знаеш. Вярно, щеше да ти е трудно без твоите приятели, но там, на ливадата, ти беше кралица. Дори произнесе реч! А думите, броднице моя, са всичко. Те дават крила дори на онези, които са останали без искрица надежда, били са стъпкани в калта.

Щеше ми се да намеря думи и сега.

— Знаеш ли на колко години съм, Пейдж?

Въпросът ме завари неподготвена.

— На трийсет и пет?

— Четирийсет и осем. — Неволно го зяпнах от изненада. — Като член на петия разред на ясновидството очакваната продължителност на живота ми е доста ниска. А когато блажено се слея с етера, ти ще встъпиш във владение на I–4. Ще бъдеш млада, способна и интелигентна водачка, принадлежаща към най-високия разред, с много лоялни ясновидци на свое подчинение. Цялата цитадела ще лежи в краката ти.

Опитах се да си го представя: Пейдж Махони, бос на I–4. Притежаваща тази сграда. Знаеща, че всеки един зрящ в секцията би я последвал. Разполагаща с много по-тежка дума от тази на една обикновена бродница.

— Да сключим примирие — протегна ми ръка Джаксън. — Прости ми миналите обиди и аз ще ти дам всичко.

Сега бях бегълка. Издирвана от закона. Без бандата и без страха от мъстта на Белия заклинател представлявах лесна жертва за всеки просяк или крънкач, решил да ме продаде на Сцион. Всички други щяха да се престорят, че нищо не се е случило. Джаксън бе единствената ми връзка със синдиката, а синдикатът бе единствената организирана сила от зрящи, способна да се изправи срещу Сцион. Нямах намерение да отстъпвам, но засега трябваше да играя играта. Поех ръката му и я стиснах.

— Направи правилния избор.

— Надявам се да е така — отвърнах.

Пръстите му се стегнаха.

— Две години. През това време оставаш изцяло под моя власт.

Сърцето ми се сви, но се насилих да кимна с глава. Едва забележимата усмивка отново се върна на лицето му.

— А сега нека обсъдим с останалите злощастната ситуация, в която си се озовала. — Той постави внимателно ръка на гърба ми и ме поведе към стълбището. — Трябва да вземем някои предпазни мерки, ако ще продължаваме да живеем като паяци в мрежата на Уийвър. Даница! — Той почука по тавана с края на бастуна си. — Даница, зарежи механизмите си за малко и свикай всички на спешно съвещание.

После, без да изчака отговор, ме вкара в офиса си. Неговия будоар, както го наричаше. На прозорците висяха плътни плюшени завеси, спирайки всяка естествена светлина. Имаше разлят диван, а зад него — висок бюфет, в който обикновено стояха заключени принадлежностите за абсент. Библиотеката бе пълна със заглавия от Гръб Стрийт, без тези на Дидиън. Стаята миришеше на тютюнев дим и розово масло. Античен абажур пръскаше по пода малки късчета цветна светлина сякаш ходехме по разпилени скъпоценни камъни — аметист и сапфир, изумруд и тигрово око, оранжев гранат, огнен опал и рубин. Джаксън седна в креслото си и запали пура.

Той искаше да забравя. Рефаимите бяха там навън, реални и опасни, а изглежда, че аз бях единствената, която даваше пет пари за тях.

Даница влезе с кисел вид, влачейки нозе. След половин минута се появиха и останалите, с вид, издаващ различни степени на изтощение.

— Знаех си, че ще се върнеш — ухили се Елайза, щом ме видя.

— Какво да правя, като не мога без вас.

— Духовете са я довели, медиумке моя — намеси се Джаксън, изпускайки струя дим. — Точно както обещаха, че ще сторят. Хайде разполагайте се, пиленца. Имаме важни неща за обсъждане.

Все още не можех да повярвам, че този човек е на четирийсет и осем. По лицето му почти нямаше бръчки, нито пък намек за прошарване в черната му коса.

— Преди всичко нека се разплатим. Надин, заповядай. — С театрален жест той й връчи един плик. — Добре се справи в Ковънт Гардън тази седмица. Добавил съм и малък бонус за последния дух, който продадохме.

— Благодаря.

— Ето и за теб, Езекил. Превъзходна работа, както обикновено. — Зийк грабна ухилено плика си. — Колкото до теб, Даница, ще ти удържа заплащането, докато не ми покажеш някакъв напредък.

— О, супер — отвърна Даница с отегчен вид.

— И накрая, Елайза. Скъпата ми. — Той й протегна най-дебелия плик и тя го пое. — Получихме великолепна сума от продажбата на последната картина и аз с радост ти предоставям твоя дял.

— Благодаря, Джакс. Добре ще ми дойде.

Опитвах се да не поглеждам към Зийк, който ровеше с пръсти едрите банкноти. Ако се бях върнала по-рано, сега и моят седмичен пай щеше да е в джоба ми.

— А сега по същество. Тъй като съм приютил под покрива си издирвана бегълка, реших, че ще е добре да преговорим правилата за извънредни ситуации в I–4. — Джаксън изтръска пепелта от пурата си. — На първо място, засега при никакви обстоятелства не ползвайте лондонското метро. Ако се налага да отидете до друга секция, лично ще уредя нелегално такси, което да ви откара.

— А не може ли да ходим пеша? — Елайза се изправи на стола с притеснен вид. — Поне за кратки разстояния?

— Ако се налага. Но винаги, винаги ползвайте псевдонимите си в рамките на синдиката и каквито други имена искате извън него. Избягвайте улиците с камери — вие знаете кои са, но внимавайте и за безжични такива. Закривайте колкото се може повече от прекрасните си личица, ако напускате квартирата, а напускайте квартирата само при крайна необходимост.

— Значи няма да е нужно вече да посещаваме проклетите търгове на Дидиън — рече с доволен вид Надин.

— Търговете са напълно безопасни, също както и черният пазар, скъпа — потупа я по ръката Джаксън. — Аз самият се гнуся от дъното на душата си да дишам един въздух с него, но за съжаление проклетите му търгове са доходоносни. Но не се притеснявай, нашата чудесна Пейдж вече е тук и отново ще поеме наддаванията, тъй че няма да се налага да го правиш ти.

— О, да — стисна челюсти Надин. — Вярно.

Аз повдигнах вежда, а Джаксън, след бърз преценяващ поглед между двете ни, се облегна назад в креслото.

— Да се върнем на темата. През следващите две седмици преследването ще бъде най-напрегнато. След това ще можем леко да охлабим предпазните мерки.

— Джаксън — прекъснах го аз. — Рефаимите знаят кои сме и къде живеем. Знаят за теб. Не трябва ли да разполагаме с план за бягство?

— Знаят къде живеем? — Елайза постави със звън чашата си върху масата.

Джаксън извъртя очи към тавана. Явно не желаеше да споменавам за Рефаимите пред останалите, но това бе последната ми грижа. Вярно, бях се съгласила пак да работя за него, но това не означаваше, че можем да си заравяме главите в пясъка.

— Те имат зрящи, които правят сеанси — продължих. — Вече са видели образа на колона с циферблати. Само въпрос на време е да съобразят къде се намира.

— О, хайде стига. В Лондон има купища колони, да не говорим за огромния брой циферблати. — Джаксън се изправи. — Да търсят колкото си щат. Цитаделата ще стане на прах, преди ние да напуснем това място. Няма да изоставя територията си заради сеансите на някакви сополанковци.

— Те искаха да заловят не само Антоанет, но и теб. И нищо не им пречи да опитат отново.

— Имам си по-важни грижи от кроежите на твоите чудовища. Но за да спите по-спокойно, елате да ви покажа нещо.

Той грабна бастуна си и ни поведе надолу към приземния етаж. В антрето нямаше кой знае какво да се види — само едно голямо, прашно огледало, велосипедът на Зийк и заключената задна врата, водеща към двора. Джаксън посочи тясното пространство под стълбището.

— Виждате ли тези дъски? — потропа по тях с върха на бастуна. — Под тях се намира тайният изход от Севън Дайълс.

— Имали сме таен изход? — намръщи се Елайза. — За бягство?

— Именно.

— И през всички тези години, откакто живеем тук, не ти е хрумвало да ни го покажеш? — добави Надин.

— Просто не е имало необходимост. Теб и Зийк отдавна ви смятат за мъртви и погребани, а от нас останалите никой не се интересуваше особено. Поне досега. — Джаксън хвърли поглед към мен. — А и изходът не е тук толкова отдавна. Построих го след една неочаквана полицейска акция в I-4, която Елайза и Пейдж навярно помнят. Тогава всички трябваше да се евакуираме в апартамента на Ник. Това е по-скоро скривалище. Ако НОБ дойдат да търсят Пейдж, тя просто ще се пъхне вътре за няколко часа. Виж, ако ситуацията се усложни, може да отмести преградата в дъното и да влезе в тунел, който ще я отведе чак на площад „Сохо“.

Той извади скритото острие от бастуна си и с негова помощ повдигна една от дъските. Отдолу се откри пространство около два метра дълбоко и три широко.

— Изглежда като място, където да заровиш някого жив — рече колебливо Елайза.

— Забележи ключовата дума, медиумке моя — жив, а не мъртъв. — Джаксън намести дъската на мястото й. — Е, имайте предвид и този вариант, но смятам, че ако просто спазвате инструкциите ми, ще сме в пълна безопасност. — Той щракна с пръсти. — А сега на работа. Пейдж, ти ела с мен.

Последвах го, спечелвайки си гневен поглед от Надин, но двете се разминахме твърде бързо, за да я попитам на какво го дължа.

— Недей да плашиш другите, скъпа — каза Джаксън, затваряйки вратата на кабинета зад гърба ми. — Не е нужно да слушат за Рефаимите.

— Та те до един бяха в Шеол I, като изключим Елайза — помъчих се да запазя спокойствие.

— Предпочитам да не се разсейват. Докато трае извънредното положение, моментът е критичен за всички ни. — Той разчисти книжата от бюрото си. — А сега относно текущите задачи. Бизнесът ни не върви хич добре напоследък. Надин се справяше сносно като временна заместничка, но все пак не притежава твоя талант да пълни ковчезите ми с монети. Щом вече си тук и отново ще поемеш „Джудитиън“, мога да я пратя обратно на Ковънт Гардън с нейната цигулка.

— Тя надали ще е във възторг.

— Че защо? Преди го правеше. А и нима не съм я наел да работи именно като медиум крънкач?

— Да, Джаксън — казах търпеливо, сядайки насреща му, — но не вярвам да й хареса намаленото плащане. Ти й даваше моята надница, нали?

— Естествено, та ти нямаше нужда от нея. — Той ме изгледа така сякаш го бях питала дали тревата е зелена. — Тя е контактьор, Пейдж. Музиката е нейната нума. — После извади от едно чекмедже руло пергамент, завързано с панделка, и ми го подхвърли. — Ето поканата за следващия търг на „Джудитиън“. Сигурен съм, че Дидиън тръпне да те види отново.

Пъхнах свитъка в джоба си.

— Мислех, че искаш всички да стоим в квартирата?

— Както току-що споменах, Пейдж, напоследък губим приходи. Освен ако не искаш да гледаш как парите изтичат като пясък измежду пръстите ни, ще трябва да работиш.

— Не губиш контрол над секцията, надявам се?

— Глупаво момиче. Никога недей да виниш един бос заради слабостите на подопечните му. Има много причини за загубите. — Джаксън приседна на ръба на бюрото си. — Първо, няколко от най-опитните ни крънкачи бяха задържани. Явно не са проявили достатъчна предпазливост, проклетниците — нищо лично по твой адрес, миличка. Две ключови заведения пропуснаха да си платят наема. И на всичко отгоре, откакто те арестуваха, дисциплината силно се разхлаби. Усеща се липсата на твоята духовна камера за наблюдение. — Той отключи един шкаф и прокара пръст по редица от малки шишенца. — А, и още нещо — не можем да допуснем да обикаляш наоколо в този вид.

— В кой вид?

— В твоя, съкровище. Прелестната ти коса е твърде лесна за забелязване. — Той ми подаде едно от шишенцата и малка ваничка. — Ето. Имаш нужните пособия. Направи се невидима.

7Под розата19

— Някой ще предложи ли сто?

Самотна бяла свещ гореше в една ниша, хвърляйки единствената светлина в подземната крипта. Пламъкът й трептеше от течението и по нея се стичаше восък под неподвижния взор на каменен херувим с откършени крилца. Краката ми почиваха върху кадифена подложка, а ръката ми бе преметната връз облегалката на тапицирано кресло. Минаха няколко секунди преди една от табелките да се вдигне.

— Сто паунда от секция IV-3. — Дидиън Уейт поднесе шепа към ухото си. — Чувам ли някой да казва двеста?

Тишина.

— Мога ли да ви изкуша със сто и петдесет, почитаеми участници? Бога ми, вашите босове ще останат в пълен възторг. Разпитайте този сержант за тайните му и току-виж сте попаднали на дама, жертва на Джак Изкормвача. Оттам нищо чудно да впримчите и него самия. — Вдигна се нова табелка. — Мъдро решение, сър! Имаме заявка за сто и петдесет от VI-5. Хайде, дами и господа, не сте били целия този път, за да се върнете с празни ръце. А, ето и двеста, благодаря. Не, виждам, че секция III-2 покачва на триста.

Търговете на свещ20 винаги вървяха мудно, защото проклетото нещо сякаш нямаше никакво намерение да гасне. Започнах да въртя около пръста си някакъв конец, излязъл от блузата ми. Когато наддаването достигна четиристотин, вдигнах табелката си.

— Четиристотин паунда от… — чукчето на Дидиън увисна във въздуха. — I-4. Да, уважаеми. Четиристотин от Бледата бродница. Или може би трябва да я наричаме Пейдж Ева Махони?

Няколко души ми хвърлиха любопитни погледи. Гърбът ми изстина.

— Дали пък следващия път няма да разиграваме вашия дух, мадам, имайки предвид положението ви в Сцион? — продължи той, очевидно наслаждавайки се на остроумието си.

Из помещението се разнесе сподавен шепот.

Дидиън Уейт току-що ме беше издал.

Всички в синдиката знаеха за Бледата бродница, но малцина ме познаваха по лице и по име. Някои от членовете на банди бяха скъсали с официалната си самоличност, потапяйки се изцяло в подземния свят, но други още поддържаха образ на почтени граждани и сционски труженици, което ги принуждаваше да се крият зад маски и псевдоними. Аз бях от онези, водещи двойствен живот. Предвид позицията на баща ми и моето желание да поддържам връзка с него, Джаксън винаги ме караше да нося червено шалче върху устата и носа си, когато ме пращаше по задачи. Окопитих се достатъчно бързо, за да викна в отговор:

— Само ако ти наддаваш за мен, Дидиън.

От предните редове се надигна смях, което го накара да се наежи.

— Мисля, че ще пропусна тази възможност, тъй като съм изцяло предан на паметта на своята Джудит — рече с почервеняло лице. — А вие изглеждате като пълен двойник на своя бос, мадам. Нима той е дотолкова влюбен в образа си, че го е изрисувал върху своята бродница?

Косата ми, боядисана в черно, бе подрязана на нивото на врата, а контактните ми лещи бяха по-скоро зеленикави, отколкото бледосини като очите на Джаксън, но Дидиън нямаше как да го е забелязал.

— О, не. Белият заклинател безспорно знае, че и сам ти идва в повече, Дидиън — отвърнах, вирвайки брадичка. — Все пак брошурата му се харчи далеч по-добре от твоите стихчета.

Никой дори не опита да скрие кикотенето си. Скачащия Джак нададе такова пръхтене, че Перлената кралица подскочи в креслото си, а Дидиън от червен стана морав на цвят.

— Тишина — отсече, после промърмори: — Имайте предвид, мадам, че в момента работя по нова публикация — и то такава, която веднъж завинаги ще изтрие „За същината на неестествеността“ от страниците на историята, помнете ми думата…

Джими О‘Гоблин, който седеше до мен, отпи от плоското си шишенце с бренди, подрусвайки се от смях. Потупване по рамото ме накара да обърна глава.

— Ти наистина ли си момичето, което Сцион преследва? — прошепна в ухото ми един куриер.

— Нямам представа за какво говориш — скръстих небрежно ръце.

— Чувам ли някой да предлага петстотин? — попита с достойнство Дидиън.

Насилих се да внимавам в търга и да не обръщам внимание на погледите и сподавените реплики. Рядко се случваше член на синдиката да бъде публично разконспириран. Дидиън бе виждал лицето ми само веднъж, преди около година, и подлата постъпка несъмнено му бе доставила наслада, но заради нея аз ставах дваж по-уязвима.

Духът, предмет на наддаването, бе някой си Едуард Бадъм, полицейски сержант от времето на монархията, шеф на прочутия отдел, занимавал се с убийствата в района на Уайтчапъл. Отделът, станал предшественик на сционската ясновидска полиция, бе основан от лорд Солсбъри по-късно, едва след смъртта на кралица Виктория и свалянето на сина й от престола като неестествен. Имаше реален шанс сержант Бадъм да предостави връзка към Джак Изкормвача, затова Скачащият Джак, Зеленозъбата Джени и Огнена Мария, всичките седнали на първия ред, наддаваха един през друг. В другия край на помещението забелязах грубо изсеченото лице на Обирджията, представителя на II-6. Той никога не пропускаше търг, свързан с Изкормвача.

С догарянето на свещта цената на Едуард Бадъм се покачваше. Джаксън вероятно бе най-богатият бос в цитаделата, но на тези търгове свещта поддържаше надпреварата честна. Аз изчаквах издайническото пропукване преди угасването на пламъка. Когато то настъпи, вдигнах табелката си — и част от секундата по-късно някой друг стори същото.

— Пет хиляди.

Главите се обърнаха. Беше Монахът, представителят на I-2. Както винаги, лицето му бе закрито от черна качулка.

— Пет хиляди! Имаме безспорен победител — обяви Дидиън, вероятно доволен, че комисионата ще му осигури напудрени перуки и зле скроени панталони за доста време напред. — Свещта угасна, а духът на сержант Едуард Бадъм отива при Игуменката, бос на I-2. Искрени съчувствия на всички губещи!

Стонове и проклятия изпълниха криптата, съпроводени от киселото мърморене на членовете на по-бедните секции. Стиснах ядно челюсти. Пълна загуба на време. Но поне се бях измъкнала от бърлогата за няколко часа.

Обирджията изправи огромна снага, събаряйки стола си на пода. Начаса се възцари тишина.

— Стига с този фарс, Уейт — прогърмя гласът му. — Духът е собственост на II-6. Откъде, по дяволите, го взе?

— Придобих го напълно законно, сър, както и всичките си останали духове — тросна се Дидиън. — Ако наистина вярвате, че духовете от II-6 искат да стоят там, защо постоянно ги намирам на своя територия?

— Защото си мошеник и лъжец.

— Можете ли да докажете тези обвинения, сър?

— Един ден — беше мрачният отговор — ще намеря Изкормвача и тогава ти сам ще ги докажеш с живота си.

— Надявам се, че това не е заплаха срещу личността ми, сър, искрено се надявам. — Водещият търга трепереше от глава до пети. — Няма да понеса подобно отношение в аукционната къща на покойната си съпруга, сър. Бедната Джудит никога не би допуснала подобни дръзки словесни нападки, сър.

— А къде е духът на жена ти? — провикна се един медиум. — Защо не разиграеш и него?

Дидиън само се оцъкли безмълвно. Щом вече не можеше да произнесе дори „сър“, значи нещата ставаха сериозни.

— Достатъчно — изправи се една от присъстващите. Късата й, светлокестенява коса бе пригладена назад, а в говора й се долавяше лек български акцент. — Свещта сама решава кога да угасне, Обирджия, а не онзи, който я е запалил. Върви в своята секция да търсиш проклетия си Изкормвач.

С гневно ръмжене гигантът си проправи път към изхода. Скачащият Джак го последва, кискайки се по своя налудничав начин. Зеленозъбата Джени също си тръгна, ругаейки тихо. Докато вземах палтото и раницата си, Дидиън се впусна да настигне Монаха, който вече се качваше по стълбите.

— Аз ще взема договора — спря го една млада жена. Тя носеше червената си коса на сплетен кок, придържан от гребен с формата на ветрило.

— Разбира се, разбира се. — Дидиън й го подаде, като се наведе да целуне ръката й, украсена със златен пръстен. Предайте на Игуменката да прати свой заклинател, когато й е удобно.

Жената го възнагради с благосклонна усмивка и прибра документа.

— Ще се погрижа да получите плащането до няколко дни, господин Уейт.

Игуменката явно не си знаеше парите напоследък. Повечето водачи на банди от централните секции припечелваха добре, но се съмнявах, че някой от тях би хвърлил пет хилядарки за един дух.

— Бледа броднице?

— Здравей, Огнена Мария — докоснах с три пръста челото си, както бе обичаят между членовете на Неестественото събрание. Тя бе босът на I-5, същата, която преди малко се бе опълчила на Обирджията.

— Изглеждаш различно. Не съм те виждала напоследък, но лицето ти е из цял Лондон.

— Избягах от Тауър — казах, премятайки раницата на гърба си. — Не знаех, че и ти си сред търсачите на Изкормвача.

— Не съм. Просто отчаяно се нуждая от още духове и търгът „Джудитиън“ ми се стори подходящо място да ги намеря.

— Можеше да избереш някой, който не е бил полицейски сержант.

— Знам, но обичам предизвикателствата. Не че съм достатъчно богата, за да спечеля търга. — Тя ми подаде ръка. — Ще вървим ли?

Нямаше какво повече да правим в криптата. Знаех, че не разполагаме с много време да говорим — Джаксън ме чакаше отвън — но думите й ме заинтригуваха.

— Защо казваш, че се нуждаеш от духове? — попитах, докато изкачвахме стълбите. — Трябва да имате доста във вашия район.

— Напоследък голяма част напуснаха I-5 — отвърна тя, подрънквайки с металните украшения по якето си. Изглежда, че една конкретна улица ги плаши, макар и да не виждам в нея нищо особено, освен ако в някоя къща не се провеждат тайни сеанси. — Лека бръчка проряза челото й. — Гледам да не го показвам пред своите зрящи, но вече започвам да се тревожа. Нещо подобно да се е случвало във вашата секция?

— Белият заклинател щеше да ни каже.

— О, той е толкова потаен, че дори и да умре, пак няма да се разбере. Не знам как изобщо работиш за него. — Тя зачопли верижката, прикачена за нокътя й. — Смяташ ли, че ще се заинтересува да наеме едно местенце на „Олд Спитълфийлдс“?

— Ще го попитам.

— Благодаря, много си мила. Той печели повече, отколкото аз мога дори да мечтая.

— Да му кажа ли и за другия ти проблем?

— Не че ще го е грижа, но може да опиташ.

Тя бутна капака над главите ни и двете се озовахме сред останките от някогашна църква. През порутения покрив се процеждаха бледи снопове слънчева светлина. „Сейнт Мери ле Боу“21 бе един от малкото храмове в Лондон, избегнали участта да бъдат изкорубени и превърнати в полицейски участъци. Естествено, в началото на двайсети век бе обезобразена, както и всичко, свързано с монархията и задгробния живот — крилата на херувимите бяха откършени, а олтарите унищожени от републиканските вандали, — но камбаните още висяха в камбанарията. Цялото място ми напомняше на Шеол I. Отломка от един отминал свят.

Спуснах капака на входа към криптата обратно на мястото му. Една жена стоеше недалеч от олтара и разговаряше с Монаха и куриерката. Беше висока и слаба, облечена в елегантен костюм и с цилиндър, закрепен върху гъстите къдри на кестенявата й коса.

Това бе самата Игуменка, дошла да посрещне своите пратеници. Ръководителката на бандата от I-2 и основателка на най-големия нощен клуб в Лондон.

— Мария! — плесна с ръце тя. Гласът й ми напомни драсване на клечка кибрит. — Това си ти, нали?

— Поздравления, Игуменке — отвърна сухо Мария. — Каква великолепна придобивка.

— Много си мила. Аз може и да нямам толкова богата колекция от духове като някои други, но от време на време обичам да наддавам. Кажи ми как се справяте с извънредното положение във вашата секция?

— Не се оплакваме. Познаваш Бледата бродница, нали?

Игуменката ме погледна изпод своята воалетка. Аз едва можех да различа матовата кожа, дългия нос и червилото на усмивката й.

— Разбира се, че я познавам. Гордостта на Белия заклинател. Много се радвам да те видя. — Тя улови брадичката ми с облечената си в дантела ръка. — О, но от теб би станал чудесен ловец на духове.

— В момента тя самата е нещо като дивеч за Уийвър — измърмори Мария. — Виж, с удоволствие бих останала да си побъбрим, но имам цял пазар да управлявам.

— Трябва да поговоря с теб, Мария — пусна ме Игуменката и се обърна към нея. — Сега или довечера, ако предпочиташ.

— Не обичам да оставям зрящите си без надзор повече от веднъж на ден.

— Утре тогава. Ще пратя някой куриер да уреди срещата.

С кратко кимване Мария се сбогува и аз я последвах.

— Проклета сводница — блъсна тя църковните порти. — Притрябвало ми е да се срещам с нея.

— Какво ли ще иска от теб?

— Вероятно още девойки за бизнеса си. Казах й, че никоя от зрящите ми не се интересува, но тя не спира да пита. — Мария вдигна яката на якето си, за да се предпази от вятъра. — Грижи се за себе си, скъпа. Не забравяй, че винаги има място за теб в I-5, ако решиш да смениш лагера.

— Ще го имам предвид.

Тя кимна и с бърза крачка се отдалечи. Към мен, както и към Елайза, и преди бяха отправяни предложения от конкурентни босове. Между секциите постоянно сновяха емисари, мъчещи се да привлекат талантливи зрящи, но аз всеки път им бях отказвала. Джаксън ми плащаше достатъчно, а и много босове смятаха предателството за тежко престъпление, наказуемо дори със смърт.

Но Мария изглеждаше искрено разтревожена от загубата на духове, която бе сериозна заплаха за благосъстоянието на нейните зрящи. Тя се нуждаеше от хора като мен, а ако в скоро време не успеех да изкарам някакви пари, работата на черно можеше да остане единственият ми избор.

Едно нелегално такси ме чакаше на ъгъла.

— Заклинателят заръча да те откарам на Ковънт Гардън — каза шофьорката.

— Наистина?

— Да, и побързай, ако обичаш. — Тя попи чело с носната си кърпичка. — Достатъчно рисковано е да качвам бегълци, дори и без да си влачат краката.

Подчиних се, предполагайки, че Елайза е завършила нова картина за продан.

СциЛо още се намираше под червена тревога, обхванат от небивали мерки за сигурност. На всички станции на метрото имаше охрана, бронирани коли патрулираха из централната кохорта, Жандармите се разхождаха въоръжени до зъби. Докато преминавахме покрай поредния предавателен екран, за хиляден път зърнах лицето си. Всеки, който не ме познаваше, би го взел за враждебно — лишено от усмивка, твърде гордо за състрадание, смъртно бледо и с пронизващи сиви очи. Това не беше лице на невинна жена. То бе въплъщение на неестествеността, лъхащо на смърт и лед. Точно както го бе описал Лордът.

Лордът. Докато аз бях в цитаделата, бягайки от собственото си отражение, моят рефаимски съучастник вероятно също се укриваше. Представих си го в Отвъдното как събира амарант и ползва есенцията от него, за да лекува белезите си. И постоянно се озърта през рамо за Саргас. Не знаех как изглежда Отвъдното, но въображението ми го рисуваше като мрачно, величествено място, гъмжащо от полуживи същества. И сред него Лордът, стиснал своя нож с черна дръжка, устремен по петите на кръвния суверен. На Нашира, избягала от своето кралство подобно на Едуард VII преди нея. Лордът в разгара на лова. Образът ме разтърси до мозъка на костите, изпълни кръвта ми с адреналин.

Ако не се върна повече — ми бе казал той, — това ще означава, че всичко е наред. Че съм я довършил. Е, той не се бе върнал, но беше очевидно, че нещата не са наред. Нещо се случваше зад паравана на Сцион и ако Нашира бе убила единствения ми рефаимски съюзник, аз навярно никога нямаше да узная какво е то.

Той бе рискувал — и загубил — всичко, за да ми помогне да избягам от своя затвор. А аз в замяна се бях върнала с подвита опашка към своите дребни хитрости и предателства, не бях успяла да убедя Джаксън да се бие и само страхливо проклинах Хектор зад гърба му.

Когато слязох от таксито, затръшнах вратата малко по-силно от необходимото. Зийк ме чакаше под каменната арка. Беше се издокарал, както правеше винаги в дните за продажби — брокатена жилетка, акуратно зализана на път коса и очила с дебели рамки, които изглеждаха поне петдесетгодишни.

— Как си, Пейдж?

— Супер. Хубави очила. — Вдигнах шалчето над брадичката си и поех към пазара. — Е, каква е историята?

— Елайза е завършила три картини и Джакс иска да са продадени до утре сутринта. Заедно с куп други вехтории. — Той изравни крачка с моята. — Малко помощ ще ни дойде от полза. Аз самият съм ужасен търговец.

— Ще се справяш по-добре, ако не мислиш така за себе си. Казваш, че шефът искал да продадем всичко? Да не е решил да си купува нов старинен бастун или нещо подобно?

— Твърди, че парите ни не достигали.

— Ще го повярвам, когато спре да пуши пури и да пие абсент.

— Надин казва, че откакто ти изчезна, всяка вечер се наливал с него.

Зад роговите рамки очите му бяха така зачервени сякаш той самият бе обърнал няколко чашки.

— Зийк — попитах, — Джаксън наистина ли ме търсеше?

— О, да. Отначало почти непрекъснато. Чак към месец юли сякаш изгуби надежда и взе Надин на твое място. После, през август, след като те видяхме на Трафалгар Скуеър и Ник разговаря с теб, направо пощуря от радост. Тогава поднови усилията. — Зийк намести очилата си. — Убеди ли го да предприеме нещо относно Рефаимите?

— Не.

— А ти самата имаш ли планове?

— Джакс ми забрани да се занимавам с тях — отвърнах, потискайки горчивината в гласа си. — Щяло да ме отвлича от работата.

— Но това е налудничаво. Не можем просто да стоим със скръстени ръце.

— Ако имаш някакви предложения, цялата съм в слух.

— Нямам — поклати глава той. — Дори не знам откъде да започнем. Говорих с Ник онзи ден и той смята, че можем да предадем някакво медийно послание, но за целта трябва първо да проникнем в Архонтството. А дори да успеем, как ще кажем на хората нещо, което положително няма да повярват?

Не си бях давала сметка, че Зийк е толкова напорист. Колкото и да ми допадаше идеята обаче, охраната на „Сционско око“ бе твърде силна, за да се надяваме, че можем да излъчим предаване отвътре.

— Преди да започнем да тичаме, трябва първо да се научим да ходим, Зийк — казах меко. — Ако ще правим нещо, трябва да тръгнем от долу на горе. Да информираме синдиката, а после и останалата цитадела.

— Да, знам. Просто се размечтах. — Зийк прочисти гърло. — Между другото Ник каза ли ти…

— Какво да ми е казал?

— Нищо, забрави. Успя ли да се спазариш за духа? — смени рязко темата той.

— Игуменката ми го взе изпод носа. Но нали щеше да ме питаш за друго?

— Няма значение. Не мисля, че Джакс наистина се интересуваше от оня сержант. Почти си призна, че го прави само за да дразни Дидиън.

— Защо ли не се изненадвам. — Дидиън и Джаксън враждуваха от години, като си разменяха злостни памфлети, а понякога и физически нападки. Дидиън презираше Джаксън като „най-неучтивия сър, когото някога е срещал“, а Джаксън на свой ред го мразеше, задето е „безполезен, къдрокос безделник, с ужасни зъби при това“. И двете становища бяха трудни за оборване.

Вървяхме редом покрай колонадата, докато стигнахме един фенер. За разлика от обичайните сционски улични лампи, светещи в приглушено синьо, неговите стъкла имаха по-тъмен кобалтов оттенък, със зеленикава нотка. За непредубеденото око беше трудно да открие разликата. Той висеше над вратата на магазин за дрехи втора ръка. Зийк даде едва забележим знак на зрящия пазач, който кимна.

Вито стълбище ни отведе до сутерена. Тук долу нямаше клиенти, само рафтове с употребявано облекло и три огледала. Зийк се озърна през рамо, после дръпна едно от тях и го отвори като врата. Вмъкнахме се през пролуката и навлязохме в дълъг тунел.

Черният пазар се намираше между Ковънт Гардън и Лонг Ейкър22. Тази подземна пещера с площ около декар и половина служеше за средище на нелегалната търговия от десетилетия насам. До мястото се допускаха само зрящи и дори Жандармите от НОБ го пазеха в пълна тайна от Сцион — вероятно защото мнозина от тях продължаваха да се снабдяват с нума оттук. Техните работодатели им даваха храна и подслон, но не и средства, с които да контактуват с етера. Трудно можех да си представя по-жалко съществуване от това да преживяваш, гонейки себеподобните си.

Пространството бе с лоша вентилация, душно от изпаренията на стотици тела. Сергиите продаваха нума от всеки възможен вид, неизброимо количество предмети. Огледала — ръчни, настолни и в цял ръст. Кристални кълба, като се започне от такива, които можеш да скриеш в длан, до други с размерите на футболна топка. Масички за сеанси. Благовония за кадене. Чаени чаши и чугунени чайници. Ключове за отдавна несъществуващи ключалки. Малки притъпени ножове. Кутии с игли. Забранени книги. Пъстри тестета с карти таро. Следваха сергиите на авгурите, преливащи от билки и цветя. Отвъд тях бяха стоките за медиуми — шишенца с медикаменти, мускулни релаксанти, адреналин, литий, — а също инструменти за контактьори, писалки за психографи, ароматни соли, ползвани за отклоняване на надушвачите на духове от хванатата диря.

Спряхме край щанд с маски и една от тях привлече вниманието ми — пластмасова и евтина, покрита със сребриста боя, достатъчно голяма, за да покрие горната половина на лицето. Бръкнах в джоба си я и платих с малко от парите, дадени ми от Джаксън за търга.

По-скъпата част на пазара специализираше в погребално изкуство — покрови и други мрачни предмети на лукса за богати ценители. Нашата сергия също не продаваше евтина нума. Стоките ни бяха подредени върху сатенена покривка, заобиколени от вази с цветя. Зад тях стоеше Елайза като приказно видение в роклята си от тъмнозелено кадифе. Златната й коса падаше на тежки, лъскави букли, а на ръцете си имаше прозирни ръкавици. Тя тъкмо разговаряше с един авгур, но щом ни забеляза, му каза нещо и той се отдалечи.

— Кой беше това? — я попитах.

— Един ценител на изкуството.

— Чудесно. А сега иди и се скрий зад завесата.

— Добре, добре. — Тя махна с пръст една прашинка от най-голямата си картина. — Зийк, ще можеш ли да донесеш още малко рози?

— Разбира се. Искаш ли кафе?

— Да, и малко вода. А също адреналин. — Елайза избърса чело с ръкава си. — Ако не продадем всичко, ще трябва да стоим тук цяла нощ.

— Ела, не бива да те виждат. — Улових я за лакътя и я отведох зад сергията, където една завеса скриваше палтата и чантите ни. Тя седна с въздишка и се залови за някаква работа, дадена й от Джаксън. Като всеки творец обичаше да бъде край своите творби, но ако някой видеше медиум около уж старинните картини, лесно щеше да събере две и две.

— Къде е Джакс? — подаде глава иззад завесата Зийк.

— Каза, че имал друг ангажимент — отвърна Елайза. — Както обикновено. Просто донеси розите, става ли?

С лека гримаса Зийк се отправи да изпълнява поръчката. След обсебване Елайза често изпадаше в лошо настроение, разтърсвана от тикове и спазми. Аз извадих няколко човешки черепа от един сандък.

— Защо не се прибереш? — й подхвърлих.

— Тук имате нужда от мен.

— Изглеждаш съсипана.

— Да, Пейдж, не съм мигвала от понеделник. — Левият й клепач трепна конвулсивно. — Джакс ме изпрати тук веднага щом свърших с Дьо Шампан23.

— Не бой се, ще ги продадем всичките. Къде е Надин?

— Някъде из пазара.

Не можех да я виня за резкия тон. След транс тя по принцип трябваше да спи в тиха и тъмна стая, докато трепетите отшумят. Продължих да вадя стоките, подреждайки черепи, пясъчни часовници, джобни часовници, рамки с експонати. Повечето бяха изработени от сръчни гадатели, от които Джаксън ги изкупуваше, за да ги препродава на петорна цена.

На отсрещната сергия, където двама хироманти предлагаха гледане на ръка, скоро избухна скандал. Кверентът24 беше акултомант25, явно не особено доволен от онова, което говореше дланта му.

— Искам си парите обратно! Шарлатанин!

— Сърди се на собствените си линии, приятелю, не на мен — каза гледачът с очи, твърди като кремък. — Ако истината не ти изнася, избродирай си сам по-хубава.

— Ах ти, мръсен авгур!

Размахаха се юмруци и зрящите наоколо взеха да аплодират и да тропат с крака. Хиромантът излезе по-чевръст и улучи опонента си в носа. Той се строполи върху сергията, впръсквайки я с кръв, но начаса скочи отново и с рев се хвърли напред. Приятелката на хироманта запрати в лицето му чифт духове, но в следващия миг бе прободена в гърлото с остро шило. Писъкът й премина в давене, заглушавано от възгласите на публиката.

— Някой друг иска ли да опита? — кресна акултомантът.

Една самотна контактьорка надигна глас:

— За голям герой ли се мислиш, като бодеш хората? Да не компенсираш за нещо, което не ти достига в гащите?

Отвред избухна смях.

— Кажи го още веднъж, никаквице — подхвърли той шилото в ръката си, — и ще те пробода право в сърцето.

После прекатури сергията и си тръгна. Елайза поклати глава и се прибра обратно зад завесата. Как можех да се надявам да обединя тази паплач? Способен ли бе изобщо някой да го стори?

Бъркотията скоро бе разчистена и търговията тръгна както обичайно. Аз продадох няколко дреболии и един пясъчен часовник, преди Зийк да се върне със запотени от задуха очила. Двамата влязохме при Елайза.

— Чухте ли, че някакви хироманти се сбили? — попита ни той.

— Дори ги видяхме.

— Край щанда за кафе стана още един бой. Бандата на Враните пак се сдърпа с Шивачите.

— Идиоти. — Елайза преполови на една глътка кафето си. — Намери ли някакъв адреналин?

— Беше свършил. Съжалявам.

Тя се олюля безпомощно.

— Иди да си починеш — улови я за раменете Зийк. — Разходи се половин час, ние ще поемем сергията.

— Добре, добре — махна с досада Елайза. — Но гледайте да не оплетете конците. Дьо Шампан е френски художник, но е роден в херцогство Брабант, което е в днешна Белгия. А Рашел Рюйш26 е използвала таен „балсамов ликьор“, помагайки за анатомичната колекция на баща си. Ако още веднъж го объркаш с балсамов оцет, Пейдж, кълна се в етера, ще ти строша някоя ваза в главата.

После тя нарами плетената си чанта и излезе. Зийк и аз се спогледахме.

— Да извадим погребалната камбана? — попита той.

— Дадено.

Порових из багажа. Това бе тежка ръчна камбана, ползвана при средновековните погребални процесии. Докато я разопаковах, Надин се появи и тръшна кошница със стока върху тезгяха. Забелязах, че още е съвсем пълна.

— Нищо ли не си продала?

— Учудва ли те? Кой ще тръгне да купува разни мъртвешки вехтории?

— Вероятно никой, ако ги наричаш така. — Взех един от черепите и го огледах за пукнатини, но той изглеждаше напълно естетически издържан. — Трябва да ги направиш изкусителни.

— Изкусителни? „О, здравейте, госпожо, ще си купите ли мухлясалия череп на някакъв тръшнат от чумата селяндур на цената на едногодишния си наем?“ Кой не би налетял на подобна оферта?

Не ми се спореше с нея, затова просто й подадох камбаната. Тя наду устни, излезе пред сергията и звънна един–единствен път. Някакъв сензор сепнато подскочи, а поне петдесетина души извърнаха глави.

— Дами и господа, помните ли, че всички сме смъртни? — Тя подаде една роза на сензора, който се усмихна нервно. — Толкова лесно е да го забравим, когато живеем в постоянен контакт с Отвъдното. Но дори и зрящите умират.

— Понякога — извиси глас Зийк — се нуждаем от нежно напомняне. He aquί27, изгубените шедьоври на Европа! — Той обгърна с широк жест изложените картини. — Питер Клас, Рашел Рюйш, Филип дьо Шампан!

— Заповядайте, заповядайте на разпродажбата на месеца! — Надин звънна отново. — Не забравяйте за смъртта — тя няма да забрави за вас!

Скоро се събра порядъчна тълпа. Надин показваше на купувачите рамките с хербаризирани пеперуди, сипеше хвалебствия за най-голямата картина и час по час обръщаше пясъчните часовници. Зийк бе зает да омайва хората с разкази за годините си в Оахака28. Те му се лепяха като мухи на мед, жадни да чуят истории за земи отвъд контрола на Сцион. В техните очи свободният свят бе същински рай, място, където зрящите можеха да намерят покой. Неколцина доловиха странния акцент на Надин, но ако я питаха за него, тя сменяше темата.

Зийк раздаваше цветя, тя не спираше да бърбори, а аз прибирах парите, държейки главата си наведена.

Повечето слушатели купуваха по някоя и друга дреболия. Сякаш затворничеството ми в Шеол 1 никога не се бе случвало.

Жалка страхливка, помислих си.

Елайза се върна чак след два часа, със сенки под очите.

— Как върви? — попита.

— Не е зле — кимнах изтощено към опразнената сергия. — Картината на Питер Клас отиде в секция I–3, а други двама търговци се интересуват от Рюйш.

— Страхотно. — Тя извади червена роза от една ваза и я забучи в косите си. Буклите й се разпадаха.

— Успя ли да поспиш? — попитах, поставяйки поредната щайга върху масата.

— Къде мислиш, че съм била?

Погледнах я, но тя се отпусна безмълвно на стола си и впери взор в една точка.

Фалшивата Рюйш се продаде на група уелски ботаноманти. В пет без четвърт бях готова да тръгвам. През есента и зимата Жандармите от НОБ излизаха на дежурство в пет часа, а и Джаксън бе настоял да не прекарвам на пазара повече от няколко часа.

— Трябва да тръгвам — казах на Надин. — Ще се справите ли без мен?

— Стига да успееш да докараш Елайза тук.

Озърнах се. Мислех, че тя е точно зад мен, но се оказа, че отново е изчезнала.

— Ще опитам.

— Ако не я намериш, дръж под око телефонната кабина. Може да се наложи да се обадя. — Тя прокара пръсти през косата си. — Боже, как мразя това.

От шума и пазарлъците започваше да ме боли глава. Близо до изхода мярнах сергия с изложена метална нума — игли, всевъзможни остриета, купички за котабомантия29. Щом приближих, металургистът вдигна глава.

— Привет — рече смръщено. — Ти не си гадателка.

— Просто разглеждам. — Откопчах медальона от врата си, потискайки чувството на угризение. — Колко според теб струва това?

— Дай да го видя. — Поставих подаръка на Лорда в дланта му, а той намести часовникарска лупа в окото си и го погледна срещу светлината. — От какво е направено, скъпа?

— Мисля, че от сребро.

— Има някакъв странен заряд, макар че никога не съм чувал за нума под формата на медальон.

— Може да отблъсква полтъргайсти — казах.

— Моля? — той едва не изтърва лупата на земята.

— Поне така знам. Не съм имала случай да го изпробвам. — Той въздъхна с израз на нещо средно между потрес и облекчение. — Но ако действително отблъсква полтъргайсти — настоях, — колко би дал за него?

— Знам ли. Ако е сребърно, да речем около хилядарка.

— Само толкова? — възкликнах разочаровано.

— Мога да платя няколкостотин за добра сребърна дрънкулка. А щом е способна да плаши и духове, хиляда ми се струва разумна цена.

— Духове от рода на Джак Изкормвача — изтъкнах.

— При цялото ми уважение, госпожице, нямам понятие кой и какво е баял над този предмет. Металът не е сребро, нито пък злато. За да разбера какъв е, трябва да го изследвам на спокойствие. Ако се окаже ценен, ако действително работи и ако аз успея да схвана как го прави, тогава сумата значително ще набъбне. — Той ми подаде украшението обратно. — Зависи дали си склонна да се разделиш с него за ден-два.

Вярно, че медальонът ми принадлежеше, но имах чувството, че Лордът не би искал да го продавам. „Задръж го“, бе казал той, а не „твой е“ или „прави с него каквото щеш“. Това не бе нещо, което да зарежеш в ръцете на непознат.

— Ще си помисля — казах.

— Както желаеш.

Следващият клиент вече започваше да се изнервя, затова се сбогувах и поех нагоре по тунела.

— Предположих, че ще те намеря тук, Броднице.

Извърнах се рязко, изваждайки ножа си. Пред мен бе Заешката устна, облакътена върху купчина сандъци. Бе нахлупила широкопола шапка и се усмихваше, доколкото й позволяваше устата.

— Как ти е лицето? — попита.

— По-добре от твоето, струва ми се.

— О, аз си харесвам белега. — Тя прокара пръст по него, от устната до брадичката си. — Предполагам напоследък си доста заета да се криеш от Сцион. Чак взе да ми омръзва да ти гледам физиономията на всеки екран. — Чертите й излъчваха жестокост, но аз се помъчих да отгатна какво се крие зад този параван. Млада жена, сам-сама на света, открила убежище в обятията на Повелителя. Вероятно някога и тя е била като мен, с дом и семейство, но е решила да потърси свобода в синдиката.

— Виж — казах, затъквайки ножа обратно в колана си. — Нека оставим преструвките за секунда.

— Преструвки? — наклони глава тя.

— Да забравим, че сме от конкурентни банди — продължих, без да откъсвам очи от нейните. — Според теб Хектор действително ли нехае за действията на Сцион? Или смята, че ще оцелее само защото е Повелител? Та той е зрящ, гадател при това. Сензорният щит ще го…

— Да не би да се боиш от Франк Уийвър, Броднице?

— Поне не се залъгвам като теб. Останеш ли с Хектор, до една година ще си мъртва.

— Хектор — отсече тя — ще е Повелител до края на живота си. А когато умре, аз ще го наследя. — Само за миг белязаното й лице доби оголен и раним вид. — Ти също си дясна ръка на своя бос. За какво друго го правиш, ако не заради това?

— Правя го заради себе си.

— Е, като гледам, не си стигнала много далеч — процеди тя. — Заклинателят те експлоатира както си ще. — Ръката й се плъзна към задния джоб, изваждайки нещо, което не успях да видя. — Но все пак може и да има някаква полза от теб. Кажи ми къде се крие Айви Джейкъб.

— Айви? — напрегнах се аз.

— Да, Айви. Момичето, чието лице се появява по всички екрани редом с твоето — процеди тя, обикаляйки около мен. — Казвай къде е?

— Откъде да знам? — отвърнах. Ако Повелителят лично се бе заел да търси Айви, то тя наистина бе загазила. — Да не мислиш, че всички издирвани в Сцион се познават един друг?

В изражението й трепна искрица на колебание, но бързо угасна. Тя се озърна към входа на пазара, после спря безизразен поглед върху мен.

— Дори да не искаш да ми кажеш — изрече тихо, — аз пак ще разбера.

Закъснях с частица от секундата да видя ножа. Ръцете й бяха по-силни от моите. Тя притисна една от тях върху устата ми, за да не викам, а с другата ловко резна сгъвката на лакътя ми. Усетих гърлото на флакон да се притиска към раната.

Кръвта беше нейната нума. Ако владееше добре дарбата си, можеше с помощта само на няколко капки от моята да открие различни неща за мен — моето минало, моето бъдеще. Веднага щом мозъкът ми регистрира болката, духът ми изскочи навън. С агонизиращ писък Заешката устна залитна назад. За кратко видях вътрешността на съзнанието й — пусто пристанище, светло в центъра и тъмно по краищата, с разнебитени лодки, плаващи по зеленикавата вода. Преди да успее да се окопити, избих флакона от ръката й и я извих зад гърба, докато усетих пропукване в раменната става.

— Реши да ме шпионираш ли, хематомантке? — Порязаното място продължаваше да кърви и аз стиснах зъби, без да отпускам хватката. — Кажи на Хектор да не си вре носа в чуждите дела. И помни, че следващия път ще ти счупя ръката.

— Да ти го начукам.

Заешката устна заби тила си в лицето ми, отскубна се и побягна колкото й държат краката. Флаконът се пръсна на пода, оставяйки петно от моята кръв. Извадих кърпичка от джоба си и я забърсах.

На какво, по дяволите, се дължеше този интерес към Айви? Защо Хектор я издирваше? Тя ми бе казала, че не членува в синдиката…

Притискайки раната с длан, се упътих към изхода. Щом се озовах навън, ритнах ядно един уличен стълб. Излизаше, че ме бива само да продавам картини и пясъчни часовници, но не и да организирам хора. Трябваше да действам зад гърба на Джаксън — това бе ясно, — но как да си осигуря подкрепа? Как да разпространя вестта?

Надин и Зийк нямаше да имат особен успех в продажбите без Елайза. Минах по местата и улиците, които обичайно посещавахме — Нийлс Ярд, Слингзби Плейс, Шафтсбъри авеню, — но тя не се виждаше никъде. Скоро стигнах квартирата и надзърнах в ателието й, но то също се оказа празно. Това бе странно. Предположих, че се е върнала на пазара, и след като заключих външната врата, си взех душ и навлякох нощницата. Седнах на леглото, дезинфекцирах набързо раната и после извадих ножа си.

Още откакто Джаксън ме беше наел, криех спестяванията си в една възглавница. Разпрах няколко шева, извадих руло банкноти и внимателно ги преброих.

Не бяха достатъчно.

Върнах ги обратно на мястото им. С тези средства, ако имах голям късмет, можех да наема мъничка стая във VI Кохорта и да я използвам като квартира. Нищо повече. Джаксън винаги ни бе плащал добре, но не дотолкова, че да станем финансово независими от него. А и се стараеше да харчим поне половината си пари за дребни неща за секцията, неща, които подкопаваха приходите ни — куриери, духове, разноски около квартирата. Всяка сума, която спечелехме сами, се предаваше на него и после се преразпределяше.

Нямах друг избор, освен да остана тук. Сама надали щях да изкарам и няколко седмици.

Духовете на художниците се бяха смъкнали от ателието на горния етаж и витаеха настойчиво пред вратата ми.

— Продадохме твоята картина, Питер — подвикнах. — И твоята също, Рашел.

Етерът потрепна.

— Не се притеснявай, Филип, и за теб ще се намери купувач. Ти си за хора с изискан вкус.

Можех да доловя съмнението му. Той си падаше меланхолична натура. Тримата се застояха, привлечени от аурата ми като пеперуди от фенер, докато накрая не ги пропъдих. Те винаги ставаха неспокойни в отсъствието на Елайза.

Навън вече се спускаше мрак. Извърших рутинните проверки — светлините угасени, прозорците залостени, завесите спуснати, — след което се върнах на леглото и пъхнах босите си крака под завивките.

Над мен, в стаята на Даница, както обикновено, цареше тишина. Единственият звук бяха скръбните издихания от грамофона на Джаксън, свирещ „Реквием“ на Форе. Той ми напомни за мелодиите, които Лордът слушаше в своите покои в Магдалена. Представих си го отново как седи мълчаливо в креслото си, вторачен в пламъците, сам със своето вино и с неведомите мисли, населяващи пустинната му сънорама. Спомних си нежния и уверен допир, с който се бе погрижил за разрязаната ми буза, за същите тези ръце, свирещи на органа, за пръстите, преминаващи по устните ми, докосващи лицето ми в сумрака на Кметството.

Отворих очи и вперих поглед в тавана.

Това трябваше да спре.

Пресегнах се към една от лавиците над главата си и включих магичния фенер. В него още имаше слайд, останал от деня на арестуването ми. Насочих огледалото към тавана и там, проектирано от лъча светлина, се появи поле от алени макове. Джаксън винаги използваше този образ, когато ме пращаше да бродя. Той бе толкова ясен и подробен, че почти можех да повярвам, че е истински и че таванът се отваря към моята сънорама. Сякаш оста на Земята се бе наклонила, запращайки ме в собственото ми съзнание.

Но тази гледка вече беше остаряла. Останка от едно отминало време. Сега сънорамата ми бе различна.

Порових из кутията със слайдове, докато не открих онзи, който търсех. Джаксън ми го беше показал, когато бях на седемнайсет години и за първи път му разкрих интереса си към историята на Сцион. Той представляваше стара фотография, оцветена на ръка. Акуратните черни букви отдолу гласяха: УНИЩОЖЕНИЕТО НА ОКСФОРД ОТ ПОЖАР, СЕПТЕМВРИ 1859. Фокусирах обектива и пред погледа ми се материализираха познатите сгради.

Черен дим забулваше улиците. Огнени езици обгръщаха кулите. Пъклени пламъци. Съзерцавах ги сякаш с часове, преди да се унеса в сън, с горящия Шеол I над себе си.

8В Дяволския акър30

— Пейдж.

О, не. Не можеше вече да е настъпило време за вечерната камбана. Обърнах се по гръб, задушавайки се от горещина.

— Лорде?

В отговор се разнесе тих смях и щом отворих очи, видях Джаксън, надвесен над леглото ми.

— Не, сънеброднице моя, вече не си в оня ужасен затвор. — В дъха му се долавяше странен аромат, потискан от преобладаващия мирис на бял мекс и тютюн. — По кое време се прибра?

Трябваха ми няколко секунди, докато съобразя къде се намирам. Да, това беше моята стая в бърлогата. В Лондон.

— Когато ми заръча — чух като в мъгла собствения си глас. — Някъде към пет следобед.

— Елайза тук ли беше?

— Не — потърках очи. — Колко е часът сега?

— Почти осем. Един куриер ме информира, че на пазара още няма и следа от нея. — Той се изправи. — Но ти си почивай, скъпа. Ще те събудя, ако ситуацията се усложни.

Вратата се затвори зад гърба му и аз отпуснах отново глава върху възглавницата.

Следващият път, когато се събудих, в стаята бе тъмно като в рог и някой викаше. Двама души. Посегнах да запаля лампата и се присвих в леглото, готова да се втурна към тунела за бягство.

— … не беше такава егоистка, сега нямаше да…

Това бе Надин. Замръзнах, цялата в слух, но в гласа й нямаше паника, а по-скоро гняв.

Слязох на долния етаж, където заварих Зийк и Надин, все още издокарани в пазарното си облекло, и разтрепераната Елайза. Косата й представляваше бъркотия от мокри кичури, а очите й бяха подути.

— Какво става? — поисках да знам.

— Питай нея — изръмжа Надин. На лявата й буза се забелязваше зачервен оток. — Хайде, питай я!

Елайза мълчеше, избягвайки погледа ми. Дори кроткият Зийк имаше наежен вид, а долната му устна приличаше на цепнато гроздово зърно.

— Хектор дойде на пазара заедно с Влечугите, всичките пияни като мотики — обясни той. — Започна да задава въпроси за картините. Ние тъкмо спорехме с четирима различни търговци, всичките убедени, че продаваме фалшификати. — Той примигна болезнено и докосна челюстта си. — Накратко казано, за да угоди на търговците, Хектор конфискува платното на Дьо Шампан за независима експертиза. Взеха ни също и останалите стоки. Опитахме се да ги спрем, но…

— Не сте имали никакъв шанс — опитах да го успокоя, но собственото ми сърце бе свито. — Били сте двама срещу девет.

Очертаваше се деликатна ситуация. Филип щеше да изпадне в пълна депресия, ако научеше, че са откраднали картината му, но това щеше да е най-малкият ни проблем, щом местните търговци надушеха за нашата схема. Ние винаги гледахме да продаваме на контрабандисти, които пет пари не даваха дали творбите са оригинални, или пък на пътуващи прекупвачи, които нямаше вероятност да се върнат отново. Разкриеха ли ни сега, Джаксън щеше направо да пощръклее.

— Съжалявам — Елайза изглеждаше пред припадък. — Извинявайте и двамата. Аз просто… трябваше да поспя.

— Тогава можеше да ни се обадиш, за да се махнем оттам, вместо да ни оставяш да висим и да те чакаме. И да отнесем боя заради теб. А накрая се появяваш като принцеса в девет и половина и очакваш, че просто ще те оставим да си легнеш?

— Чакай, чакай — обърнах се към Елайза. — Къде си била до девет и половина.

— Заспах навън — измърмори тя.

Това изобщо не беше в неин стил.

— Къде по-точно? Аз обиколих навсякъде.

— В Гудуинс Корт. Бях изгубила чувство за ориентация.

— Ти си лъжкиня — кресна Надин. — Знаеш ли какво? Не ме е грижа къде си била и какво си правила. Но освен че ни задигнаха картината, Зийк сега е с пукнато ребро. Как предлагаш да оправим това?

Положението изискваше да се намеся. Като бродница на Джаксън аз поемах властта в негово отсъствие, включително и ако се стигнеше до раздаване на наказания.

— Елайза — казах, мъчейки се да звуча разумно, — ти поспа през първата си почивка. Това бяха два часа. Знам, че след транс са ти нужни повече, но ако си се чувствала толкова уморена, си могла да кажеш на Зийк и Надин. Те щяха да вдигнат сергията и да те приберат в квартирата. По-добре да изтърпим веднъж гнева на Джакс, отколкото да изгубим всичките ти клиенти.

Не всеки умее да понася критики от хора, по-млади от него. Елайза беше на двайсет и три, но винаги бе зачитала моята позиция.

— Съжалявам, Пейдж.

В тона й имаше толкова сломеност и безсилие, че просто не можах да продължа с конското.

— Толкова по въпроса. Да се занимаем сега с по-належащи проблеми. — Челюстта на Надин увисна, а аз скръстих ръце на гърдите си. — Добре де, заспала е! Какво искаш от мен, да я разпъна на кръст?

— Искам да направиш нещо. От къде на къде нас ще ни смазват от бой, а тя ще се измъква току-така?

— Виж, Хектор се е заял с вас, защото е жалко подобие на Повелител и заслужава да бъде убит от същите хора, които претендира, че ръководи. Колкото до Елайза, тя изобщо не трябваше да бъде на пазара днес. Не смяташ ли, че й стига откраднатата картина? Сама знаеш колко труд е хвърлила по нея.

— Да, трябва да е много изтощително да дремеш в транс, докато бедният Филип върши цялата работа.

— Точно толкова, колкото и да стържеш по цигулката срещу шепа подхвърлени монети — пристъпи насреща й Елайза с пламнала аура. — Би ли ми казала с какво точно допринасяш за нашата секция, Надин? Какво ще изгубим, ако утре Джаксън те изхвърли?

— Аз поне върша работата си сама, глезена кукло.

— Аз пък изкарвам повече пари за Джакс от всички тук!

— Питер изкарва пари за Джакс. Рашел Рюйш изкарва пари за Джакс. Филип изкарва…

— Ти си тук само заради Зийк! — кресна й Елайза, почервеняла от гняв. — Шефът дори не искаше да те наема!

— Достатъчно! — отсякох. Елайза хлипаше неудържимо, заровила ръка в косите си, а Надин млъкна, шокирана от чутото.

— Да. Наистина достатъчно — прозвуча дълбок глас зад нас. Джаксън се бе появил на прага с толкова безкръвно лице, че дори очите му изглеждаха побледнели. — Някой ще ми обясни ли какво става?

— Вече всичко е под контрол — казах аз, заставайки пред Елайза. През всичките години, откакто познавах Джаксън, нито веднъж не го бях чувала да заплашва някого с прогонване.

— Джакс. — Устните й потрепериха.

— Не. — Той посочи към вратата с върха на бастуна си. — Върви в стаята си. Поразсъждавай върху крехкото си положение в групата. И се надявай, Елайза, че ще намерим изход от тази дилема. Ако решиш, че още искаш работата си, информирай ме преди изгрев-слънце и ще го обмисля.

— Разбира се, че я искам. — Тя изглеждаше полумъртва от страх. — Джаксън, моля те, моля те… не го прави…

— Опитай се да не цивриш, Елайза. Ти си медиум на I–4, не някаква досадна просякиня.

За чест на Елайза тя не заплака. Джаксън я изгледа как се качва по стълбите, без да покаже нито капка емоция.

— Това беше жестоко, Джакс — поклатих глава.

Със същия успех можех да се обърна и към добре облечен къс дърво.

— Надин — каза той, — можеш да се оттеглиш.

Тя не възрази. Не личеше да е засрамена от себе си, но не изглеждаше и тържествуваща. Вратата се захлопна подир нея.

— Зийк.

— Да?

— Същото важи и за теб. Върви си в шкафа.

— Вярно ли е това, Джаксън? Че си взел сестра ми на работа само заради мен?

— Да виждаш други крънкачи да живеят в дома ми, Езекил? Каква полза според теб бих могъл да имам от една цигуларка с паническо разстройство? — Той стисна зъби и се потърка между очите. — Причиняваш ми главоболие. Скрий се от погледа ми, клето момче.

За секунда Зийк застина неподвижно. Отвори уста да каже нещо, но аз му направих знак да мълчи. Джаксън не беше в настроение за спорове. Сразен, Зийк свали строшените си очила, взе една книга от писалището и се затвори във вградения си креват. Нямаше нищо, което да сторим за пукнатото му ребро.

— Ела горе с мен, Пейдж. — Все още стиснал бастуна, Джаксън се отправи към стълбището. — Искам да поговорим.

Последвах го на втория етаж с пламнали страни. В рамките само на пет минути цялата банда се беше разпаднала. Той ми посочи към креслото в кабинета си, но аз останах права.

— Защо направи това?

— Кое, безценна моя?

— Знаеш, че всички те зависят от теб. — В недоумяващия му поглед имаше нещо, от което ми се дощя да го цапна по главата. — Елайза беше на края на силите си. Или не знаеш, че Филип я беше обсебил за петдесет и шест часа?

— О, не се притеснявай. Чувал съм за медиуми, изкарвали без сън по половин месец. Това не им причинява трайни увреждания. — Той махна с ръка. — А и нямам намерение да я уволнявам. Винаги можем да се преместим на „Олд Спитълфийлдс“, ако се подмажем на Огнена Мария. Но Елайза се държи странно напоследък. Хлипа по цяла нощ, което е страшно досадно.

— Може да има причина да е потисната. Защо не я попиташ?

— Сърдечните проблеми са извън моята област. Сърцата са капризни неща, неставащи за нищо друго освен за мариноване. — Той сключи върховете на пръстите си. — Откраднатата картина може да предизвика усложнения, ако Хектор я даде на специалист, който веднага ще разбере, че боята е прясна. Искам да се върне в I-4 или ако това се окаже невъзможно, да бъде хвърлена в Темза.

— И кое те кара да мислиш, че той ще я даде?

— Не говоря за предаване без известен стимул, скъпа. Магарето трябва да се подмами с морков. — Той бръкна в чекмеджето на бюрото си. — Затова ти ще отнесеш въпросния морков в Дяволския акър от мое име.

Погледнах по-внимателно.

В кожена кутия, подплатена с пурпурно кадифе, лежеше нож, двайсетина сантиметра дълъг. Когато се пресегнах да го взема, Джаксън сграбчи китката ми.

— По-полека. Този вид нума е коварна. Ако само го докоснеш с пръст, ще пусне в сънорамата ти неприятен шок, а е много вероятно да размъти и разсъдъка ти.

— Чий е?

— На един мъртъв собственик. Когато нумата стои дълго време неизползвана, тя не реагира добре на допир. Само зрящ от същия разред като притежателя й може да я пипне, без да си навреди. — Той захлопна кутията и ми я подаде. — За мен ножът е безполезен, но Хектор е махаромант31. Ще остане във възторг да включи това острие в колекцията си. Доста скъпо острие, бих добавил.

На мен не ми изглеждаше особено впечатляващо, но коя бях аз да поставям под въпрос вкуса на Хектор.

— Разумно ли е да ходя толкова близо до Архонтството? — попитах. — При това нощем?

— Тъкмо тук е затруднението. Ако изпратя някой по-нископоставен от моята бродница, Хектор може да се засегне. Ако помоля някой да те придружи, ще ме обвини, че искам да му измъкна със сила ценно произведение на изкуството.

— На тръгване от пазара срещнах Заешката устна. Тя се опита да вземе кръв от мен.

— Защото натрапчивият й шеф няма да миряса, докато не разбере къде си била. Дори си позволи да дойде в Севън Дайълс, за да ме разпитва. Вонята му още не е изветряла.

— Ами ако ми вземат кръв, докато съм там?

— Заешката устна е зъл авгур — увери ме той — и поради това нейното „изкуство“ е тромаво и дивашко. Дори ако успее по някакъв начин да извлече образи от наказателната колония, няма да й стигнат силите да ги разтълкува. — Той забарабани с пръсти по бюрото. — И все пак ще е срамота, ако позволя да ти пускат кръв. Ще пратя куриер да те съпроводи до границата на I-1. В Дяволския акър ще те поеме разводач, за да гарантира, че ще си тръгнеш невредима. Нека Хектор знае, че те чака отвън на стълбите.

Явно нямаше измъкване.

— Ще отида да се преоблека — казах.

— Така те искам, момичето ми.

В стаята си надянах ботуши със стоманени бомбета, торбест панталон и кожени ръкавици без пръсти. Влечугите най-вероятно щяха да се опитат да ме поотупат, задето съм влязла в секцията им, пък било то и като пратеник, затова исках да съм подготвена. На кухненската закачалка висеше предпазна жилетка срещу хладно оръжие, крадена от НОБ. Взех и нея и на минаване покрай ателието на Елайза поспрях пред затворената врата. Отвътре не долиташе нито звук, но можех да усетя сънорамата й.

— Елайза? — Почуках и открехнах полека. Лъхна ме миризма на терпентин. Подът бе застлан с найлон и по него бяха разхвърляни смачкани тубички с боя. Елайза седеше на сгъваемото си легло, опряла брадичка върху коленете си, а музите й витаеха като облак над нея.

— Той няма да ме уволни, нали? — вдигна очи тя с израз на изгубено дете.

— Разбира се, че не — казах меко.

— Изглеждаше толкова ядосан, и с право. Аз оплесках всичко.

— Беше капнала от умора — поставих ръка на рамото й. — Сега отивам да поговоря с Хектор. Ще върна картината обратно.

— Той няма да ти я даде.

— По-добре да не се инати, ако не иска духът му да замине в плутонната област.

— Само не прави нищо глупаво. — Елайза опита да се усмихне, но по страните й се стекоха сълзи и тя ги избърса с ръкав. — А аз тепърва трябва да говоря с Джакс.

— По-добре поспи. Никой не се съмнява, че искаш работата си. — Обърнах се да вървя, но после се спрях. — И между другото…

— Мм?

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, знаеш къде да ме намериш.

Тя кимна. Загасих лампата и затворих вратата след себе си.

След като се облякох и дегизирах, с предпазната жилетка над блузата и черно яке върху нея, преметнах торбата с нумата през рамо. Дори в кутията, тя предизвикваше у мен неприятна тръпка. Колкото по-скоро се озовеше у Хектор, толкова по-добре.

Дяволският акър, където по традиция бе седалището на Повелителя, се намираше, образно казано, на една плюнка разстояние от Уестминстърското Архонтство. Самият той се смяташе за нещо като лидер в сянка на цитаделата, с пълното право да обитава секция I-1. Това бе последното място, където един беглец от закона трябваше да си подава носа.

Нелегалното такси спря на крайбрежната улица и аз слязох. Пристъпът на страх едва не ме прикова на място, но се насилих да закрача към Архонтството. Колкото и добре да бях дегизирана, трябваше да приключа бързо.

Доближих сградата и застанах под нея, близо до мястото, където реката се надигаше срещу бетонните си брегове. Часовникът над мен имаше най-големия циферблат в цялата цитадела, чието опалово стъкло сияеше с аления цвят на вулканична лава.

Нашира може би се намираше там. Бих дала всичко, за да надзърна, да разбера какво правят вътре, но това не бе безопасно място, където да бродя с духа си.

Наблизо имаше огромно, тънещо в разруха абатство, където бяха коронясвани кралете и кралиците от старите времена. Местните го наричаха Торни32. Както бе обещано, тук ме чакаше разводач — едър и мускулест, с качулка на главата и зелен фенер в ръка. Ролята на разводачите в цитаделата бе да съпровождат незрящите през нощта, осигурявайки им защита от неестествената престъпност, но Джаксън разполагаше с услугите на неколцина от тях.

— Бледа броднице — кимна с глава той. — Заклинателят заръча да те съпроводя до Дяволския акър и да чакам отвън.

— Чудесно. — Двамата заслизахме по стълбите. — Как се казваш?

— Гроувър.

— Не съм те виждала преди.

— Аз съм от I-2. Учуден съм, че Заклинателят изобщо те е пуснал навън, ако смея да отбележа. — Той вървеше редом с мен, достатъчно близо, за да изглежда като бодигард. — Дори сутринта видях лицето ти във вестника.

— То е и там, горе — кимнах към предавателен екран, където отново показваха образите на издирваните. — Но имам работа за вършене.

— Значи ставаме двама. Не се отделяй от мен и дръж главата си наведена. Моя отговорност е да те опазя жива тази вечер.

Зачудих се колко ли му плаща Джаксън. На колко оценяваше живота на своята сънебродница?

Преди Сцион достойните лордове на Уестминстър планирали да заличат разяжданите от зарази бордеи на Лондон и да ги заменят с модерни, прилични квартали. С появата на неестествеността обаче това преустройство, както и много други проблеми, било оставено на заден план. След убийствата на Джак Изкормвача били положени известни усилия за разчистване, особено в Уайтчапъл, но в цитаделата и досега оставаха четири гета, населявани най-вече от крънкачи и просяци. Дяволският акър бе най-малкото от тях, свеждащо се само до три улици, преминаващи между шепа порутени сгради.

Районът около Архонтството се намираше под усилена охрана. В един момент отряд Жандарми се зададе в опасна близост до нас, но разводачът ме тикна в тясна пресечка, преди да успеят да засекат аурата ми.

— Побързай — каза тихо и двамата се впуснахме в лек бяг. Скоро достигнахме периметъра на Дяволския акър. Лист от гофрирана ламарина служеше за порта на Олд Пай Стрийт, която бе задънена от другата страна. Почуках силно по него.

— Пазач!

Нищо. Ритнах още веднъж с крак.

— Пазач, тук е Бледата бродница. Нося спешна пратка за Хектор. Отвори, копеле мързеливо.

Отсреща не се чуваше никакъв отговор — нито дори хъркане, — но беше изключено да се прибера обратно в I-4 без картината. Елайза нямаше да намери и миг покой, докато не я върна.

— Чакай ме тук — казах на разводача. — Ще намеря начин да вляза.

— Както желаеш.

Оградата не беше точно мечтата на катерача. В горния й край имаше намотки от бодлива тел, които щяха да раздерат ръцете ми, а самият метал бе покрит с мазна боя против натрапници. Обиколих отвсякъде, търсейки пролука, но такава нямаше. Очевидно интелигентността на Хектор бе с една идея по-висока от личната му хигиена. Почти бях готова да призная поражението си, когато подметката ми удари върху нещо кухо. Шахта.

Приклекнах и отместих тежкия капак. Очаквах да видя тръби или нещо подобно, но вместо това пред мен се разкри извит тунел, водещ под стената, мъждиво осветен от преносим фенер.

Аварийният изход на Хектор. Странно, че не го беше заключил с катинар.

Стените бяха покрити с листове стиропор, толкова мръсни и окаляни, че приличаха на бетон. Спуснах се в отвора и придърпах капака на мястото му. В края на прохода се натъкнах на решетка, през която се процеждаше слаба светлина. Напрегнах шестото си чувство, оставяйки го да надделее над останалите сетива. Не долових никакви сънорами или духове. Странно. Хектор винаги се бе хвалил с огромната си колекция от духове и полтъргайсти. Дали не бе излязъл повторно с бандата си, или не бе продължил към друга секция след днешните подвизи на пазара? Но във всички случаи е трябвало да остави охрана, а и това не обясняваше отсъствието на духовете.

Шансът, изглежда, ми се усмихваше. Можех просто да се промъкна вътре, да грабна картината и да офейкам. Пулсът ми се учести. Ако проникнех с взлом в Дяволския акър и ме хванеха, щяха да ме одерат жива.

Тунелът извеждаше в тясна, вмирисана на мухъл барака. Приведох се и открехнах вратата. Отвъд нея се гушеха няколко ниски постройки, свързани помежду си с тухлени и метални огради. Очаквах повече от леговището на Повелителя. Постройките до една се оказаха празни. Когато стигнах най-голямата, явно представлявала солидна градска къща преди две столетия, веднага се досетих, че това е жилището на Хектор. Стените бяха целите отрупани с всевъзможни остриета — някои определено вносна изработка и купени от черния пазар, твърде изящни, за да бъдат улични оръжия.

В дъното на антрето имаше полуотворена двойна врата. Някакъв мирис подразни носа ми, остър и неприятен. Извадих ловния нож от чантата и го скрих зад гърба си. През пролуката пред мен се лееше топла светлина, но не долиташе нито звук.

Отворих полека и влязох. И видях гостната, както и онова, което се намираше в нея.

Хектор и бандата му бяха тук в пълния си състав.

Натъркаляни по целия под.

9Кървавият крал

Хектор лежеше по гръб в средата на стаята, с широко разкрачени нозе, положил лявата ръка върху корема си. Около врата му имаше локва от тъмна кръв и нищо чудно — главата му не се виждаше никъде. Разпознах го единствено по вечно мръсните дрехи и златния джобен часовник.

Върху полицата над камината гореше ред от червени свещи. Смътната им светлина караше кръвта да изглежда като петрол.

Общо осем тела се въргаляха на пода. Лукавия, както винаги, беше непосредствено до своя господар. Главата му си беше на мястото, с оцъклени очи и отворена уста.

Останалите лежаха по двойки, като съпрузи в легла. Всичките обърнати в една и съща посока, с глави към прозорците на западната стена.

Усетих бучене в ушите. Озърнах се през рамо и се вслушах в етера, но в сградата нямаше никой друг.

Прекрасната картина на Елайза също беше тук, облегната в един ъгъл. По платното се стичаха алени пръски.

Мирисът, който бях усетила по-рано, беше на урина и на кръв. Толкова много кръв.

Бягай. Мисълта сама се стрелна в ума ми. Но не, бях дошла за картината и трябваше да я взема. А също да огледам добре какво се е случило тук, преди новината за смъртта на Хектор да се разчуе и всичко да бъде разчистено.

Първо, телата. Съдейки по пръските, убийствата бяха извършени в същото това помещение. Бях виждала трупове и преди, някои дори в последен стадий на разлагане, но идентичните им позиции тук бяха гротескно театрални. Към всяко от телата водеше кървава диря, което означаваше, че са ги влачили като чували, за да ги нагласят. Представих си приведените фигури, повдигащи краката, изпъващи ръцете, нагласящи главите под желания ъгъл. Всяко от лицата бе положено върху лявата си страна. Всяка дясна ръка лежеше на пода, успоредно на торса. Всички мебели — кресла, маса за сеанси, закачалка за палта — бяха избутани покрай стените, за да се освободи достатъчно място.

Коленичих до най-близкото тяло, дишайки на пресекулки. В гърлото ми се надигна горчива жлъч. Това беше Зъбът. Струваше ми се невероятно, че само преди няколко дни същият този човек ме е тормозил, че устните му са били разтегнати в подигравателна гримаса, а очите са пламтели от злоба. Сега бузите му бяха насечени с нож, по-голямата част от носа му липсваше, а върху клепачите му бяха издълбани малки, клиновидни разрези.

Убийците трябваше да са били няколко. Вероятно са знаели, че Хектор никога не остава сам, а и не беше по силите на един човек да се справи с цялата банда. Огледах отново труповете. Хектор, Лукавия, Зурлата, Ловките пръсти, Тутманика, Зъбът, Кръглоглавия. В крайния десен ъгъл на композицията, до Зъба, се намираше Гробаря, все още стиснал тънките си устни. Смъртта почти не бе променила изражението му. Това обясняваше защо наоколо нямаше и помен от духове. След като сърцето на онзи, комуто принадлежат, спре да бие, невидимите им окови падат и те са свободни да си вървят.

Само един от членовете на бандата липсваше. Заешката устна. Или бе избягала, или изобщо не бе присъствала на клането.

Освен че си беше направил труда да подреди телата, убиецът бе оставил и своя визитка. Десните длани на жертвите бяха обърнати към тавана и във всяка от тях червенееше копринена кърпичка. Малко банди имаха подобни знаци — Шивачите оставяха шепа игли, Враните — черно перо, но този тук ми бе напълно непознат.

Предпазливо докоснах с опакото на ръката си кървавата буза на Зъба. Още беше топла. Ръчният му часовник му бе спрял на три и четвърт, докато този на камината показваше почти три и половина.

По гръбнака ми преминаха тръпки. Трябваше да се махна оттук. Да взема картината и да бягам.

Духовете на Влечугите щяха да се нуждаят от тренодия — сакралните думи, чието изричане щеше да ги освободи от физическия свят. Ако им откажех тази малка милост, те почти със сигурност щяха да се превърнат в полтъргайсти, но аз не знаех имената на повечето от тях. Застанах над обезглавеното тяло и допрях три пръста до челото си в знак на уважение.

— Хектор Гринслейт, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Никакъв отклик от етера. Обезпокоена се обърнах към Зъба.

— Роналд Крануел, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Пак нищо. Фокусирах се, напрягайки възприятието си, докато слепоочията не ме заболяха. Помислих, че може да се крият, но те не се появяваха. Новите духове почти винаги остават известно време край опразнените тела. Отстъпих назад, нагазвайки в локва кръв.

Етерът, досега безмълвен, започна да вибрира. Сякаш трептящ камертон докосна спокойна вода. Затичах се между двете редици от трупове по посока на картината, но вълната бързо ме настигна. Свещите изгаснаха, таванът се пропука и полтъргайстът вихрено нахлу през него.

Тласъкът ме запрати на пода и аз веднага осъзнах грешката си: медальонът беше в джоба ми вместо около врата. После дойде агонията, съпроводена от смразяващ вътрешностите писък. Стомахът ми се загърчи в спазми. Изгарящи халюцинации се заредиха пред погледа ми: панически крещяща жена, разкъсана и окървавена рокля, острие, скрито в изкуствени цветя. Мъчех се да избягам, дращех по дъските, докато ноктите ми се изпочупиха, но нещото се гърчеше в мен като змия, впиваше се в моята сънорама и всеки дъх, който се мъчех да си поема, бодеше като лед дробовете ми.

С мъка успях да се добера до джоба си, сграбчих медальона и го допрях до гърдите си. Вилнеещият в сънорамата ми дух се разтресе. Аз също се тресях, жилите на врата ми се изпъваха, но продължих да притискам талисмана към кожата си като сол към рана, изгаряща инфекцията, докато накрая полтъргайстът бе изхвърлен от съзнанието ми. Той изпрати последна ударна вълна в стаята и излетя през прозореца сред писък и порой от счупени стъкла. Останах да лежа на пода, омазана с кръвта на Влечугите.

Стори ми се, че минаха часове, преди да успея да си поема дъх. Дясната ми ръка, с която бях опитала да се защитя, вече започваше да изтръпва. Вдигнах се на колене и бавно отворих очи, изтърсвайки дребни стъкълца от косите и клепачите си.

Със стиснати зъби отидох до картината и я загърнах в палтото си. Този полтъргайст явно бе чакал в засада, за да се нахвърли просто за собствено удоволствие върху първия човек, дръзнал да доближи трупа на мъртвия му господар.

Оставих телата зад гърба си и поех обратно към тунела. Щом подадох глава през отвора, Гроувър ме улови за здравата ръка и ме изтегли навън.

— Готово ли е?

— Той е убит — заекнах едва. — Хектор, той е…

Гроувър пусна ръката ми и погледна своята собствена. Тя беше цялата изцапана в червено.

— Ти си го убила — изгледа ме потресено.

— Не. Така го заварих.

— Тогава защо имаш кръв по себе си? — Разводачът отстъпи назад. — Не искам да имам нищо общо с това. Джаксън може да си задържи парите. — После грабна окачения си на стената фенер и побягна с всички сили.

— Чакай! — викнах подире му. — Не е каквото изглежда!

Но Гроувър беше изчезнал. Обзе ме смразяващ ужас.

Той щеше да каже на някого. Вероятно на Игуменката. Мина ми през ум да пратя духа си след него, да го умъртвя, за да отнесе видяното в етера, но не можех просто така да убивам невинни. А и това нямаше да промени факта, че бях покрита с кръв, съвсем сама и на километри разстояние от Севън Дайълс.

Нямаше начин да стигна пеша до I-4 в този вид, а и се съмнявах, че някоя рикша ще ме вземе. Не носех телефон със себе си, тъй че вариантът да се обадя на Джаксън също отпадаше. Но само на пет минути оттук, в Бърдкейдж парк, имаше езеро. Ходенето дотам беше опасно, защото в близост се намираше резиденцията на Уийвър, но не намерех ли вода, бях изгубена.

Затичах се, притиснала лявата си ръка към гърдите и мракът скоро погълна бордея зад мен. На ъгъла на Какстън Стрийт пъхнах картината в един контейнер за смет. Беше прекалено тежка, за да я мъкна със себе си.

Бърдкейдж парк, едно от малкото останали зелени места в СциЛо, представляваше към двеста декара трева, дървета и виещи се цветни лехи. Сега, в края на септември, пътеките му бяха покрити с опадали листа. Щом стигнах езерото, нагазих до кръста и измих кръвта от косата и лицето си. Ръката ми изгаряше от такава болка, че ми идеше да я отсека от лакътя надолу. Трябваше да притисна устни с юмрук, за да задържа вика, напиращ в гърлото ми. Очите ми се наляха със сълзи.

В една от алеите имаше телефонна будка. Влязох вътре, извадих монета от джоба си и набрах номера на уличния телефон в I–4.

Никакъв отговор. Куриерът не стоеше на поста си.

Инстинктите ми бавно изплуваха някъде от мъглата, обхванала мозъка ми. В ушите ми се чуваха пукот и цвъртене. Да не би някъде да имаше пожар? Все едно, сега важното бе да се скрия, да отнеса болката си някъде, където никой не може да ме види. Дърветата край езерото хвърляха достатъчно гъсти сенки. Нагазих сред гъсталака и се свих върху купчина влажна шума.

Времето се забавяше все повече и повече. Единственото, което остана накрая, бе плиткото ми дишане, звуците от пожара и болката, пулсираща в ръката ми. Не можех да движа пръстите си. До изгрев-слънце през парка положително щеше да мине патрул от Жандарми, но нямаше какво да сторя по въпроса. Тялото ми отказваше. Безжалостен смях изпълни слуха ми и после припаднах.

Зад клепачите ми напираше болка и аз полека ги отворих. Мирисът на тютюн и розово масло ми каза къде се намирам.

Някой ме беше подпрял върху възглавници на дивана на Джаксън, бе сменил окървавените ми дрехи с нощница и ме бе покрил до гърдите с плюшена завивка. Опитах да се обърна, но всичките ми крайници бяха като вкочанени. Треперех от глава до пети и дори челюстта ми бе схваната. Когато опитах да погледна встрани, мускулите на врата ми се сгърчиха в спазъм.

После спомените от изминалата нощ ме заляха и стомахът ми се сви от тревога. Мъчейки се да движа само очите си, погледнах надолу. Раната на ръката ми бе покрита с нещо, приличащо на зелена слуз.

Скърцане откъм стълбището оповести появата на Джаксън. Той бе пъхнал пурата дълбоко в единия ъгъл на устата си, а останалите, с изключение на Даница и Ник, го следваха по петите.

— Пейдж? — Елайза коленичи до мен и постави длан върху челото ми. — Джакс, тя е толкова студена!

— Не ме учудва. — Джаксън изпусна облак синкав дим. — Трябва да призная, че очаквах леки произшествия, но не и да те открия в безсъзнание в Бърдкейдж парк, скъпа.

— Ти си ме открил? — Челюстта ме болеше при всяка дума.

— Да кажем, че те прибрах. Доктор Нигорд ми прати образ на местоположението ти. Поне веднъж да има някаква полза от неговите видения.

— Къде е той?

— На проклетата си сционска работа, къде другаде. Щом научих, веднага се метнах в едно нелегално такси само за да намеря безценната си бродница свита в храстите, цялата покрита с кръв. — Той се приведе над мен с кърпа и купа вода, избутвайки Елайза встрани. — Я да видим какви са пораженията.

След като отми мехлема и раната се показа отдолу, едва не ми призля. Това бяха дълбоки резки, оформящи разкривена буква „М“, заобиколени от оток, почернели капиляри и с тъмна язва на мястото, където централните линии се пресичаха. Джаксън я огледа внимателно. Колобомите на очите му се разшириха, усилвайки духовното му зрение.

— Работа на Лондонското чудовище — докосна белезите той. — Много характерно призрачно острие.

По челото ми изби пот, а сухожилията на врата ми се напрегнаха от усилието да не изпищя. Допирът му беше като течен азот, капнал върху раната; почти очаквах да го видя как се изпарява. Елайза се осмели да погледне по-отблизо.

— Нима там вътре има острие?

— О, това е много по-зловещо оръжие. Вярвам, всички сте запознати с концепцията за фантомния крайник? — Никой не отговори. — Това е усещането за нещо съществуващо там, където всъщност го няма. Хората изпитват сърбеж в ампутирана ръка или болка в изваден зъб. Призрачното острие е чисто духовен феномен, но същността му е сходна — полтъргайстите могат да предизвикват у други собствените си фантомни усещания, най-често такива, в каквито са се специализирали, докато са били живи. Това е особено неприятен вид апорт, както наричаме етерната енергия, позволяваща на дух, проникнал от Отвъдното, да въздейства на физическия свят. Един удушвач например може пак да сключи ръце около гърлото на жертвата си. Нещо като свръхестествена изява на фантомния крайник.

— Значи да разбираме, че тя има невидим нож в ръката си, така ли? — обобщи Зийк, докосвайки ме по рамото.

— Правилно. — Джаксън хвърли кърпата в купата с вода. — Хектор ли насъска това изчадие по теб?

— Не — казах. — Той е мъртъв.

Думата увисна във въздуха.

— Какво? — пристъпи напред Надин. — Хеймаркет Хектор?

— Мъртъв? — повтори Джаксън. — Хектор Гринслейт. Хектор от Хеймаркет. Повелителят на сционската цитадела Лондон. Същият този Хектор?

— Да.

— Починал. — Думите излизаха от устата му бавно, сякаш всяка сричка бе злато, чието тегло претегляше. — Умрял. Измъкнал се от тленната си обвивка. Безжизнен. Със завинаги прерязана сребърна нишка. Вече несъществуващ. Правилно ли съм разбрал, Пейдж?

— Да.

— Ти докосна ли ножа, който ти дадох? Някой друг докосна ли го? — Ноздрите му потрепваха. — Ами неговият дух?

— Не. И духът му не беше там.

— Жалко. С радост бих го пленил. — Той нададе кратък, жесток смях. — Е, как е намерило края си това слузесто нищожество? Напило се е до безсъзнание и е паднало в камината, предполагам?

— Не — казах. — Беше обезглавен.

Елайза вдигна ръка към устата си.

— Пейдж — промълви с треперещ от уплаха глас. — Нали не си стигнала дотам да убиеш Повелителя?

— Не — вторачих се в нея. — Вече бяха мъртви, когато пристигнах. Всичките.

— Цялата банда е била избита?

— Без Заешката устна. Но останалите — да.

— Това обяснява обилното количество кръв по дрехите ти. — Джаксън потри брадичка с палеца си. — Духа си ли използва?

— Джакс, слушаш ли ме изобщо? Те вече бяха мъртви.

— Удобно обяснение — подхвърли Надин. — От човек, който едва вчера казваше, че Хектор заслужава да бъде убит от хората, които ръководи.

— Не ставай смешна. Да не мислиш, че наистина бих…

— А чия е кръвта тогава?

— Тяхна — сопнах се. — Но полтъргайстът…

— Наистина се надявам, че не ти си отговорна за случая, Пейдж — намеси се Джаксън. — Да убиеш Повелителя е тежко престъпление.

— Не съм го убила — повторих за сетен път. — Не бих убила никого по този начин. Дори и Хектор.

Тишина. Джаксън почисти невидима прашинка от ръкавела на ризата си.

— Разбира се. — Той дръпна продължително от пурата си със странно отсъстващ взор. — Впрочем какво стана с картината?

— Хвърлих я в една кофа на Какстън Стрийт.

— Някой видя ли те да напускаш Дяволския акър?

— Никой освен Гроувър. Проверих етера.

— А, да. Разводачът. Зийк, Елайза, отидете на мястото и се уверете, че не са останали следи от присъствието на Пейдж. Крийте си лицата. Ако ви хванат, кажете, че е трябвало да отнесете някакво съобщение на Хектор. После вземете картината от Какстън Стрийт и я унищожете. Надин, искам да прекараш остатъка от нощта в Сохо. Дай ухо на клюките. Онзи нещастен разводач без съмнение вече тръби наляво и надясно, че Повелителят е мъртъв, но ние трябва да потулим всяко споменаване на Пейдж. Преди всичко свидетелят е незрящ, а ще намерим и други начини да го дискредитираме.

Тримата се упътиха към вратата.

— Чакайте — вдигна ръка Джаксън. — Предполагам, че е близко до ума за всички ви, но ако някой от вас се изтърве, че сме знаели за смъртта на Хектор преди официалното й оповестяване, ще си навлечем сериозни подозрения. Ще ни привикат пред Неестественото събрание и веднага ще направят връзка със злощастния инцидент с картината. Една непремерена дума може да ни изяде главите. — Той ни изгледа един подир друг. — Не се хвалете със станалото. Не се шегувайте, не говорете, дори не шепнете за него. Закълнете се в етера, безценни мои.

Това не беше молба. Всеки от нас поред изрече „Кълна се“. Щом приключихме, Джаксън се изправи.

— А сега вие тримата вървете. И се връщайте по-скоро.

Те се подчиниха, като на излизане ми хвърлиха различни погледи. Този на Зийк бе тревожен, на Елайза угрижен, а на Надин — недоверчив.

Щом вратата долу се захлопна, Джаксън дойде, седна до мен и поглади влажната ми коса.

— Ще разбера, ако си се чувствала неудобно да кажеш истината пред тях. Но кажи я сега пред мен. Ти ли ги уби?

— Не — поклатих глава.

— Но си искала да ги убиеш.

— Има голяма разлика между това да желаеш смъртта на някого и действително да му я причиниш, Джакс.

— Вероятно си права. И си сигурна, че Заешката устна не е била там?

— Поне не я видях.

— Щастлива развръзка за нея. Но не и за нас, ако реши да предяви претенции за короната. — Очите му блестяха трескаво, а на скулите му бяха избили две червени петна. Впрочем и за това си има лек. Отсъствието й е уличаващо. Само да се пусне слух, че тя е извършила деянието, и силата на подозрението ще я накара да бяга, за да спаси кожата си. А ти, скъпа моя, ще бъдеш извън опасност.

Облакътих се на дивана.

— Наистина ли смяташ, че е възможно да е Заешката устна?

— Не, не. Тя му беше предана, бедната глупачка. — Джаксън смръщи замислено вежди. — Всички ли бяха обезглавени?

— Членовете на бандата — не. Те изглеждаха по-скоро изкормени. И всеки имаше в ръката си по една червена кърпичка.

— Интересно. — Ъгълчето на устата му потрепна. — Това убийство съдържа послание, Пейдж, и то не се свежда само до алюзията, че през последните осем години Хектор подскача наоколо като заклано пиле.

— Може би е подигравка? — предположих. — Че напоследък много си виреше носа? Държеше се като крал?

— Наистина. Кървавият крал. — Той седна отново и се плесна по коляното. — Хектор трябваше да умре, няма спор по въпроса. Почти десетилетие треперихме в сянката му, гледайки как превръща синдиката в разпасана шайка от мързеливи мошеници и дребни престъпници. Е, вече край. О, помня времето, когато Джед Бикфорд беше Повелител, а аз — още никому неизвестен клошар. Старият Джед бе същински негодник, способен да продаде и собствената си баба, но поне никой не можеше да го обвини в бездействие.

— Какво стана с него?

— Намериха го в Темза с нож в гърба. Протежето му беше мъртва още преди разсъмване на следващия ден.

— Чудесно. Смяташ ли, че Хектор ги е убил?

— Малко вероятно, макар че остриетата бяха неговата специалност. Той не беше достатъчно умен, за да извърши нещо подобно и да прикрие следите. Но все пак успя да спечели последвалото боричкане за власт. А сега — усмивката му се разшири, — сега, ако Заешката устна наистина избяга, някой трябва да е достатъчно умен, за да заеме мястото.

Едва сега осъзнах пълния смисъл на думите му.

Нов Повелител. Трябваше да имаме нов Повелител.

— Това е нашият шанс — казах. — Ако друг оглави синдиката, може и да успеем да променим нещата, Джакс.

— Не е изключено. Никак не е изключено. — В последвалата тишина Джаксън се пресегна към гардероба и извади оттам тънка патерица. — Раната ще те отслаби, а през следващите часове мускулите ти ще бъдат като вдървени. — Той положи патерицата в ръцете ми. — Известно време няма да припкаш наоколо, агънце мое.

Очевидно бе настъпил моментът да се оттегля. Доколкото ми позволяваха силите, излязох с гордо вирната глава. Но отваряйки вратата на стаята си, се заковах на място.

Зад мен се носеше гръмкият смях на Джаксън Хол.