Орденът на ясновидците

ИнтерлюдияОда за Лондон в сянката на Котвата

Камбанарията на „Сейнт Мери ле Боу“ се очертаваше на фона на бледия изгрев, а из цялата цитадела огньовете на бездомниците догаряха. Нощните Жандарми се прибираха морни в участъците след дванайсетчасовата смяна на гонения и тормоз. Онези, които не бяха изпълнили нормата си за арести, щяха да понесат гнева на своите началници, но все пак никой от тях не се бе доближил и на сантиметър до залавянето на Пейдж Махони.

Край Личгейт три трупа се полюшваха на бесилките. Един клошар крадеше връзките на обувките им, наблюдаван от гарвани с окървавени клюнове.

Бродягите, спящи край бреговете на Темза, изпълзяваха от отворите на каналите и заравяха пръсти в тинята, молейки се да открият нещо ценно, останало след отлива.

Крънкачите поглеждаха часовниците си и се отправяха към метрото с надеждата да изкарат някоя монета от още сънените пътници. Последните пък си купуваха кафе, грабваха сутрешния вестник от будките и гледаха лицата на първата страница, без да ги виждат. Дълбоко във финансовото сърце на града, с копринени вратовръзки, нахлузени като примки на шиите им, те щяха да изкарват нови монети, които да продължат цикъла.

И бездомните пак си бяха бездомни, а труповете продължаваха да танцуват. Марионетки в ръцете на палача.

10Зън-зън камбанки

В сумрака преди изгрев-слънце зрящите от I Кохорта чакаха да чуят сигнала. Камбаните на „Сейнт Мери ле Боу“ биеха по една–единствена причина. Да оповестят смъртта на Повелителя.

Разнесе се първият самотен звън. Традиционно някой смел зрящ се промъкваше в камбанарията още по тъмно и дърпаше въжетата колкото се може по-дълго, преди да пристигнат Жандармите. В случая задачата бе поверена на един от хората на Игуменката.

Единайсет удара по-късно се включиха сирените на Гилдията за бдителност. Други зрящи се бяха покатерили по околните дървета и сгради, за да наблюдават събитието, но скоро започнаха да се разпръсват.

Зийк, Ник и аз разполагахме с отлична видимост от покрива на друга бивша църква, намираща се на Ууд Стрийт33. Прекарахме нощта там в очакване на изгрева, гледане на звездите и разказване на забавни случки с Джаксън.

Рядко ми се случваше да прекарам толкова време със Зийк и открих, че той всъщност е доста приятен събеседник. Понякога бе лесно да забравим, че въпреки странните обстоятелства, събрали ни заедно, ние всички бяхме приятели. Малко по-трудно ми бе да забравя, че същия ден ми предстои да се изправя пред Неестественото събрание.

Силуетът на младежа, ударил камбаните, се стрелна и изгуби по покривите на Чийпсайд. Ник, който досега бе наблюдавал мълчаливо, се изправи и наля три чаши искрящ розов мекс.

— Е, Хеймаркет Хектор вече го няма — произнесе със сериозен тон, вдигайки своята по посока на „Сейнт Мери ле Боу“. Най-лошият Повелител, който цитаделата е виждала. Нека управлението му по-скоро потъне в забрава.

С дълга прозявка Зийк се пресегна и също взе своята чаша. Аз останах да стоя неподвижна.

Два дни след убийствата в пощенската ни кутия се получи писмо, придружено от стръкче зюмбюл. Церемониалмайсторката призоваваше всеки, разполагащ с някаква информация, да свидетелства по случая. Четири дни по-късно бе разпространено ново съобщение, даващо на Заешката устна тридневен срок да се яви пред Неестественото събрание, за да изчисти името си и да приеме короната. И накрая трето писмо оповести насрочването на турнира.

Хеймаркет Хектор бе погребан от бандата на I-2 под развалините на църквата „Сейнт Дънстан“. Там, под сводестите корони на дърветата, лежаха тленните останки на всички бивши лидери на синдиката.

Първият изгрев на октомври настъпи ясен и златист, прогонвайки влажната, стелеща се мъгла. Жандармите, след като не откриха дръзкия нарушител, се прибраха по участъците.

Джаксън и аз бяхме получили официални покани за Събранието — такива се разпращаха за пръв път от много години насам. Нямахме представа какво ще се обсъжда, но най-вероятно щеше да е моята съпричастност към убийството на Хектор.

Ако ме намереха за виновна, щях да свърша във водите на Темза.

Вятърът рошеше косите ми, докато се взирах над цитаделата с нейното мрачно очарование. На юг се извисяваше суровият, увенчан с остър шпил купол на „Олд Сейнт Пол“, най-високото здание в цял сционски Лондон и седалище на Инквизиторския съд. Тук понякога зрящите биваха подлагани на скалъпени, излъчвани по телевизията процеси, преди да бъдат изпратени на смърт. Само от вида му ме побиваха тръпки.

— Има нещо завладяващо в този град, нали? — промълви Ник. — Още първия път, когато го видях, ми се прииска да съм част от него. Всички тези пластове на история, смърт и величие. Предизвиква чувството, че можеш да направиш всичко, да бъдеш всичко.

— Затова и пожелах да остана с Джакс — отвърнах, наблюдавайки как с изгрева светлините на сградите угасват. — За да бъда част от него.

Наблизо имаше още една величествена сграда. Банката на сционска Англия се намираше на Треднийдъл Стрийт, сърцето и душата на финансовия район. Над нея бавно се въртеше огромна холограма на котва. Това бе банката, която издържаше цитаделата, финансираше гоненията и екзекуциите на зрящите и наливаше пари в сционската мрежа от аванпостове и цитадели. Без съмнение тя се грижеше и да осигури разкоша, в който тънеха Рефаимите.

И аз се опитвах да се боря срещу всичко това. Една империя с всичките й богатства срещу едно момиче с шепа пари, скътани във възглавницата.

— В Мексико има ли някакви организации на зрящите, Зийк? — попитах.

— Не много. Чувал съм някои да се наричат знахари или чародейци, но повечето и сами не знаят какви са. — Той си играеше с връзката на обувката си. — А и в града, където живеех, почти нямаше зрящи.

Усетих остро убождане на носталгия. Много време бе изминало, откакто и аз самата живеех в свободния свят — свят, където ясновидството не само не се смяташе за престъпление, но дори не бе официално признато.

— Понякога се чудя кое е по-лошо — вметна Ник. — Да не знаеш за дарбата си или да страдаш заради нея.

— Първото — рекох с увереност. — Винаги бих предпочела да знам каква съм.

— Не съм толкова сигурен. — Зийк облегна брадичка на коленете си. — Ако не бях разбрал… ако вестта за Сцион не бе стигнала до нас…

Гласът му секна. Ник ме погледна и поклати глава. В миналото на Зийк имаше нещо, което го бе накарало да изгуби оригиналния си талант и да стане нечитаем. Джаксън и Надин знаеха какво е, но останалите от нас пребиваваха в неведение.

— Пейдж — каза Зийк, — има нещо, което трябва да споделим с теб.

— Какво? — Той гледаше към Ник, чиято челюст бе здраво стисната. — Какво има?

— Чухме някои слухове — въздъхна накрая Ник. — Преди две вечери се отбихме в един бар в Сохо. Там имаше зрящи, които се обзалагаха кой може да е убил Хектор.

Значи разводачът беше проговорил.

— И кои бяха кандидатите? — попитах, мъчейки се да звуча спокойно.

— Спрягаха се както Заешката устна, така и Обирджията — махна с елегантната си ръка Зийк.

— Но ти беше фаворитката — добави мрачно Ник. — Явната фаворитка.

Усетих свиване под лъжичката.

Утрото вече напредваше и беше време да разтуряме лагера. За да слезем, трябваше първо да скочим от кулата върху покрива на най-близката сграда. Ник се приземи умело, направи бързо претъркулване и отново се изправи на крака. Аз бях следващата. Скокът беше достатъчно лесен, но щом подметките ми удариха бетона, мускулите на дясната ми ръка изведнъж се схванаха. Изгубила опора, паднах тежко настрани и останах да лежа по гръб, притиснала длан към врата си. Ник веднага притича до мен с пребледняло лице.

— Пейдж, добре ли си?

— Нищо ми няма.

Той прокара пръсти по гръбнака ми.

— Усещаш ли си краката?

— Да, и още как. — Хванах се за него и с мъка се изправих. — Просто съм поизгубила форма.

Над нас Зийк все още стоеше вкопчен с побелели кокалчета в парапета на кулата.

— Някой ще ми помогне ли да се смъкна оттук? — извика той.

Ник го изгледа насмешливо, скръстил ръце на гърдите си.

— Да не се уплаши от някаква си трийсетметрова височина?

Единственият отговор, който получи, бе тиха ругатня.

Зийк си пое дълбоко дъх, отстъпи няколко крачки назад и се засили. Прелетя над парапета по посока на по-ниския покрив, но скокът му не беше достатъчно дълъг. Успя да се захване с лакти за ръба, но краката му останаха да висят над улицата, ритайки в напразно търсене на опора. Очите му се разшириха от паника. Сърцето ми подскочи в гърлото и аз се затичах към него.

Ник го достигна първи. Улови го под мишниците и със силата, добита от две десетилетия тренировки, изтегли тялото му като перце. Зийк се улови за гърдите, като пъхтеше и се смееше едновременно.

— Май не ме бива за тая работа — каза.

— Справяш се чудесно — наведе се към него Ник, така че челата им почти се допряха. — Просто ти трябва малко практика. Пейдж и аз правим това от години.

— Не мисля, че скоро ще хукна отново по покривите — смигна ми Зийк. — Не се обиждайте, но мисля, че и двамата сте напълно безумни.

— Предпочитаме „безстрашни“ — поправи го важно Ник.

— Не — казах аз, устремявайки взор към трите небостъргача на квартал Барбикан, където лицето ми още беше върху екраните, достатъчно близо, за да може баща ми да го вижда, докато закусва. — „Безумни“ е съвсем точно.

И наистина беше същинско безумство да прекарваш времето си в катерене по сгради и висене от первази на върховете на пръстите си, на сантиметри от смъртта. Но именно тези умения почти ме спасиха от червените туники в оная съдбовна мартенска нощ. Ако стреличката с флукс не ме беше улучила, вероятно щях да избягам и кракът ми никога нямаше да стъпи в наказателната колония.

Отправихме се към I-4 без повече бавене. След сутрешния инцидент Жандармите щяха да бъдат нащрек. Скачането от стреха на стреха не се понрави на Зийк, но Ник проявяваше към него същото търпение, както и към мен, докато се учех. Щом стигнахме квартирата, аз тръгнах към стаята си да се приготвя, изпълнена от мрачни предчувствия. Преди да се разделим, Ник ме улови за ръка.

— Джакс ще те пази. Успех! — каза само и ме остави сама. По кожата ми обаче продължаваха да пъплят мравки. Дишайки равномерно, взех машата за къдрене и оправих прическата си, после се преоблякох в панталон с висока талия и копринена блуза с дълъг ръкав. Докато го правех, погледнах белега, оставен от полтъргайста, и стиснах зъби. Разкривеното черно „М“ бе дълго повече от десет сантиметра и от него сълзеше прозрачна течност с противна миризма на метал.

На вратата се почука и Джаксън влезе, размахал любимия си бастун от палисандрово дърво. Беше се пременил в най-хубавите си панталони и жилетка, а отгоре носеше черно палто и широкопола шапка.

— Готова ли си, скъпа?

— Мисля, че да.

— Доктор Нигорд ми предаде, че сутринта си си поожулила коленцата. — Облечените му в ръкавица пръсти докоснаха бузата ми. — Подли и зли същества са тези полтъргайсти. Изпълнени с ненавист към живота. За щастие вече можем да пленим въпросния приятел.

— Открил си името му? — зяпнах аз.

— Елайза го е открила. Естествено, сведенията за самоличността на Лондонското чудовище са противоречиви, но има само един човек, арестуван за престъпленията му. Продавач на изкуствени цветя на име Ринуик Уилямс. — Джаксън приседна на леглото ми и потупа завивката до себе си. — Ела и ми подай ръката си.

Подчиних се, а Джаксън, приковал жаден поглед в раната, извади малък нож. Това беше „болин“ — сребърно острие със заоблена кокалена дръжка, използвано от заклинателите и хематомантите в техните ритуали. Той запретна левия си ръкав и разкри вътрешността на ръката си, цялата покрита с избледнели белези от изписани имена.

— А сега — каза — нека ти обясня. Чудовището не е успяло да обсеби изцяло сънорамата ти, но си е проправило вход към нея. Малка пукнатина в бронята ти, която му позволява да ти причинява болка всеки път, когато му хрумне. Имала си истински късмет, че докосването му не е унищожило съзнанието ти… може би е свързано с онази среща с полтъргайст от детинството ти.

Знаех, че всъщност медальонът ме е защитил, но го оставих да мисли каквото си ще.

— И как ще затворим този вход?

— С умение, скъпа. След като веднъж подчиним съществото, то вече няма да представлява опасност.

Той намокри върха на острието в странната течност, сълзяща от раната ми, а после го допря до собствената си кожа, прокарвайки тънка червена резка.

— Позволи ми да те просветя в благородното изкуство на заклинателството. — Ножът чевръсто довършваше кървавата буква „Р“. — Обърни внимание на кръвопускането, източника на моята дарба. Докато името на един дух е изписано върху плътта ми, аз имам власт да го контролирам. Той ми принадлежи. Той е мой васал. Ако възнамерявам да го задържа само временно, ще издълбая буквите плитко и тогава връзката ще прекъсне със заздравяването им. — По бледите му пръсти се стичаха капки кръв. — Но ако искам да остане мой, белезите трябва да бъдат трайни.

— Истински калиграф си — отбелязах.

Името се появяваше красиво изписано, с болезнено изглеждащи завъртулки.

— Човек не може да скверни кожата си с всякакви драсканици. — Джаксън продължаваше да реже упорито. — Имената са важно нещо — по-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Ами ако някой не притежава собствено име? Или ако няколко души се казват по един и същи начин?

— Именно по тази причина не бива да се свързваш с определено название. Анонимността е най-добрата защита срещу заклинателите. А сега гледай.

Той довърши последната буква.

Ударна вълна връхлетя сънорамата ми, отеквайки във всяка костица на тялото ми. Лондонското чудовище се носеше към нас през цитаделата. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Превих се на две, останала без дъх, докато невидима сила теглеше тъканта на съзнанието ми, събирайки краищата на тясната пролука. Когато духът влетя през прозореца, Джаксън сви юмрук, при което пресните разрези набъбнаха от кръв.

— Стой, Ринуик Уилямс.

Духът се закова на място. Огледалото върху стената се покри с цветя от скреж.

— А сега ела при мен — протегна ръка Джаксън. — Остави дамата на мира. Властта ти да всяваш ужас приключи.

Духът се подчини и аз усетих как напрежението напуска сънорамата ми. Облегнах се, хриптейки, на стената, плувнала в пот. Пленено, нямо и покорно, Лондонското чудовище притихна до Джаксън.

— Готово. Вече е мой. Докато не го продам в „Джудитиън“ за безбожна сума пари, разбира се. — Очите му се стрелнаха към знака върху ръката ми, който от черен бе станал мътносив. — Колкото до белега, боя се, че ще остане завинаги.

Облегнах разтреперани лакти върху коленете си.

— Няма ли начин да се отърва от него?

— Поне на мен не ми е известен, скъпа. Може би ако имаше екзорсист, който да изпрати създанието към последната светлина, но, уви, не разполагаме с такъв. Дафномантите34 казват, че есенцията от лавров лист облекчавала болката. Вероятно са обичайните авгурски глупости, но мога да пратя някой куриер да донесе едно шишенце от черния пазар. — Той се усмихна и ми подаде дългото черно палто. — Колкото до Събранието, остави ме аз да говоря. Игуменката няма да те осъди без доказателства.

— Но тя беше приятелка на Хектор.

— И най-добре от всички знае, че той беше просто един жалък шут. Ще трябва да изслуша показанията на разводача, разбира се, но няма да задълбава в темата. — Джаксън отвори вратата и ме пусна пред себе си. Довери ми се, всичко ще бъде наред. Само не им показвай този белег.

Нелегалното такси ни чакаше, спряло край тротоара. Срещата щеше да се състои в сградата на една изоставена баня в Хакни и се предполагаше, че всички членове на Неестественото събрание трябва да присъстват.

— Ще видиш, че мнозина ще си направят оглушки — каза Джаксън. — Босовете на централните секции ще дойдат, но не и мързеливите, нагли мошеници от покрайнините.

Докато той упражняваше красноречието си, описвайки колко много ги презира (и какъв късмет сме извадили, че Дидиън Уейт не е успял чрез ласкателства да си проправи път към Неестественото събрание), аз седях мълчаливо и от време на време кимах с глава. Игуменката като цяло се бе държала любезно с мен след търга „Джудитиън“, но от разговора й с Огнена Мария личеше, че не си поплюва. Ами ако поискаше да види ръката ми? Ако приемеше белега за уличаващо доказателство, че духът се е почувствал заплашен от мен?

Таксито спря в секция II-6 и един куриер с чадър притича да ни посрещне. Пепелявосивото небе бе разкъсвано от гръмотевици, а дъждът се лееше неудържимо, изпълвайки канавките с вода. Джаксън ме улови под ръка и ме придърпа плътно до себе си. Докато вървяхме, неколцина зрящи зърнаха аурите ни и докоснаха челата си с пръсти.

— Кой още е тук? — попита Джаксън куриера.

— Към момента присъстват четиринайсет членове на Събранието, сър, но очакваме още да дойдат до половин час.

— Изгарям от нетърпение да срещна всичките си стари приятели. Моята бродница е имала вземане–даване само с неколцина от тях.

— Те също ще се радват да ви видят, сър.

Съмнявах се в последното. Повечето босове бяха саможиви и потайни, предпочитащи да се крият в бърлогите си и да пращат своите служители да изпълняват волята им. Между някои съществуваха крехки приятелства, но нищо повече от това. Горчилката, останала след гангстерските войни, още бе твърде силна.

Сградата на обществената баня в Хакни стоеше изоставена повече от век. След като се озърна през рамо, куриерът ни поведе надолу по няколко стъпала и почука на масивна черна врата. През процепа ни погледнаха чифт зрящи очи.

— Парола?

— Нострадамус — прошепна куриерът.

Вратата се открехна със скърцане и ние пристъпихме в сумрака.

Въздухът вътре бе спарен и застоял. Познавайки Лондон, можех да предположа, че наоколо със сигурност е заровен някой труп. Куриерът запали фенер, вдигна го високо и ни поведе през тесен коридор, излизащ в голяма, мрачна зала. Сводестият таван над главите ни беше бял, украсен със сини правоъгълници. Всички прозорци и капандури бяха заковани с дебели дъски. Покрай стените на помещението на равни интервали горяха ароматизирани бели свещи, карайки сенките да потрепват и танцуват по стените. Мирисът им беше сладникав и лепнещ по гърлото, като на погребални цветя. Дори и през него обаче ноздрите ми доловиха дъх на незаконен алкохол, примесен с пот.

Босовете на Лондон, мъже и жени, се бяха събрали на покрития с плочки под на мястото на някогашния басейн. Повечето криеха самоличността си, ползвайки всевъзможни дегизировки — от обикновени шалчета и качулки до страховити железни маски и крадени полицейски шлемове. Носенето на маски на обществени места беше забранено — дори членовете на синдиката ги слагаха само на срещи като тази, — но въпреки това много хора го практикуваха. Тази мода бе тръгнала от индустриалните цитадели като Манчестър, където жителите се предпазваха от замърсения въздух с марлени превръзки.

Джаксън никога не криеше лицето си, явно разчитайки на ловкия си език за измъкване от всякакви ситуации. Колкото до мен, аз по навик бях вдигнала червеното шалче до очите си, макар благодарение на Дидиън от него вече да нямаше особена полза.

Порой от аури връхлетя сетивата ми. Въпреки наслоените с години предубеждения срещу по-ниските разреди тук присъстваше почти целият им диапазон. Сред лидерите на банди имаше медиуми, сензори, пазители, примесени с по някоя фурия или гадател.

Огнена Мария също беше сред събраните, разговаряйки тихо с Джими О‘Гоблин, тромавия пияница, управляващ II–1. Техните помощници стояха от двете им страни като телохранители, нахлупили ниско тъмните си качулки. Тук беше и бруталният Душманин, придружаван от дясната си ръка Джак Хикатрифт, Злочестата силфида с бледото си и скръбно изражение, както и възрастната, натруфена Перлена кралица, единствената без придружител. Познавах повечето от тях, но само по външен вид.

Три метра над нас, на терасата с кабинките, се бе настанила Игуменката от I-2, облегната върху перилата. Беше облечена в прилепнал костюм от кадифе, струващ навярно цяло състояние. Светлите й коси се сипеха на изваяни вълни изпод шапката, падайки връз едното й рамо. Зад нея седяха Монахът и още две от нейните приближени, включително червенокосата от търга. Нейната банда бе известна на улицата като Славеите, макар че се подвизаваше и под много други имена.

— Кой би повярвал! — зеленооката Стъклена дукеса ни огледа през мъгла от дим на бяла богородичка, а ъгълчето на широката й уста потрепна в иронична усмивка. — Каква чест за скромното ни Събрание. Отшелникът е излязъл от своята пещера.

— Привет, привет — додаде нейната близначка и най-близка довереница, Стъклената Дел. Двете бяха напълно еднакви с изключение на кафявите къдрици, подаващи се изпод бомбетата им — тези на Дел бяха дълги, а на дукесата — къси. — Не сме те виждали от цяла вечност, Джаксън.

— И как само ни липсваше присъствието ти. Добре дошъл, Бели заклинателю — възкликна игуменката, приветствайки ни с топла усмивка. — И ти също, Бледа броднице. Добре дошли.

Главите се извърнаха към нас — някои с любопитство, други с откровена ненавист. Гледайки Игуменката, се опитах да разчета нейната аура. Определено медиум. При това физически медиум, което бе доста рядка дарба. Имаше сънорама, която сякаш сама подканяше духовете да дойдат и да я превземат.

Джаксън, който бе игнорирал останалите до момента, докосна гърдите си с ръка и леко се поклони.

— Скъпа Игуменке, за мен е същинска радост да те видя отново. Дълго време измина.

— Дълго време наистина. Защо не посетиш клуба ми някой път?

— Нямам особен интерес към нощните развлечения — отвърна той, карайки Стъклената Дел да се задави с цигарата си, — но може действително да се отбия в секция II-2.

— Заклинателю, ти вмирисан дърт пръч — възкликна с гръмливия си глас Светещия лорд, тупвайки го по гърба с такава сила, че Джаксън едва не изтърва бастуна си. Известен просто като Светещия, той бе едър почти като Рефаим, мускулест и космат. Сплъстените му къдри, дълги почти до кръста, бяха вързани на опашка отзад. — Как си?

— Как е животът? — присъедини се откъм другото му рамо и Стихоплетецът Том, сграбчвайки ръката му в луничавата си длан. Той имаше почти същите размери като Светещия — стар шотландски гадател, изпод чиято шапка се подаваха редки побелели кичури. Той беше единственият друг скачач в помещението освен мен. — Да знаеш, следващия път, когато някой рисува тесте карти за таро, трябва да изобрази теб като Отшелника.

Усмихнах се зад шалчето си, а Светещия, сякаш доловил това, ми смигна с усмивка, показвайки бели зъби на фона на тъмната си, сякаш издънена кожа. Джаксън примигна нервно.

— Оставете човека на мира, чудовища такива — викна Игуменката, сетне се обърна към цялото Събрание, описвайки театрален жест с ръка. — Надявам се да ме простите за мрачната обстановка, приятели мои. Реших, че предвид обстоятелствата няма да е уместно да свикаме Събранието в Дяволския акър. Уви, налага се да се срещаме на места, които Сцион е оставил да тънат в разруха.

Това беше вярно. Повечето скривалища на синдиката бяха от рода на изоставени сгради, затворени метростанции, забравени канализационни тунели. Събирахме се като някакви тайни, подземни същества.

Минутите течаха. Езическият философ пристигна напудрен, както обикновено, сред облак от парфюм, следван от намусената си помощница. Двамата портиери трябваше да положат неимоверни усилия, за да удържат Дидиън Уейт да не влезе, но пък имахме удоволствието дълго да слушаме високопарния му, протестиращ глас откъм прага („Аз може да не съм бос, но съм уважаван член на общността. Държа да говоря с мадам Повелителката!“). После вратите се отвориха отново, за да пропуснат Нечестивата дама в компанията на Обирджията. Тя бе жестоката водачка на бандата от тукашната секция, контролираща три от покритите с мрачна слава гета на цитаделата — Джейкъбс Айлънд, Уайтчапъл и Олд Никъл, както и доковете. Беше дребна и набита като булдог, с глас като автомобилен клаксон и устни, лилави от пушене на богородичка. Щом я видя, Игуменката й посочи с ръка мястото вдясно от себе си.

— Скъпа приятелко — каза, — благодарим, задето ни предостави това помещение за провеждане на Събранието.

— О, не е никакъв проблем — изсумтя Нечестивата дама, като седна, скръсти крака и отметна светлия си перчем. — И без това цялата секция си е един проклет коптор.

— Да, миналото й е тъмно, както е добре известно — рече Игуменката, после ни огледа и повдигна вежди. — Помолих всички членове на I и II Кохорта да присъстват поради спешното естество на разискванията. Къде е Мери Борн?

— Поднася извиненията си, мадам — обади се с поклон един куриер, чието лице имаше цвят на суроватка. — Има треска и не може да стане от леглото.

— Желаем й бързо оздравяване. А Арк Касапина?

— Навярно още не е изтрезнял проклетникът — изломоти Джими О’Гоблин с презрителен жест. — Снощи с него и още неколцина пийнахме по чашка. В памет на Хектор, знаете. Разправям му аз: „Слушай, Арк, много добре знаеш, че госпожа Игуменката ни е призовала в този час на нужда, престани да си наливаш вече“, но, бога ми, единственият му отговор беше…

— Да, благодаря ти, Джими. Предполагам, че е било твърде оптимистично да го очакваме. Поздравления, че поне ти се явяваш с толкова бистра глава. — Усмивката на Игуменката се стопи, а ръцете й се вкопчиха по-здраво в парапета. — А къде, ако смея да запитам, е Вехтошарят? Или смята, че нашите разисквания са под изисканото му достойнство?

Думите й бяха последвани от дълга тишина.

— Май не съм го виждала наскоро — наруши я накрая Бъбрицата.

— Спотайва се, както обикновено — измърмори Амбулантният лорд. — Чувам, че протежето му, Шифониерата, управлявала Камдън от негово име.

— Поредната проява на немарливост от негова страна. — В тона на Игуменката се долови нотка на гняв. — Винаги е предпочитал да кисне в мизерната си бърлога, в компанията на плъхове и хлебарки, вместо да откликва на призивите на синдиката. Но няма значение. Тъкмо ще се диша малко по-леко без миризливото му присъствие. Моля, разполагайте се по местата си.

Тя се отпусна в своя стол; мнозина от присъстващите също насядаха. Аз се настаних до Джаксън, мъчейки се да изглеждам спокойна.

— Както всички знаете, Хеймаркет Хектор, нашият Повелител и мой скъп приятел, беше убит. — Игуменката изпусна тежка въздишка. — Като временно изпълняваща длъжността сега на мен се пада да управлявам синдиката и да поддържам силата и единството на Неестественото събрание до провеждането на турнира. В това число задълженията ми включват и изясняването на обстоятелствата около неговата смърт. Призовавам Бледата бродница да излезе пред нас.

Погледнах към Джаксън, който едва забележимо ми кимна.

— Един от моите разводачи ми докладва, че си присъствала на мястото на произшествието — каза меко Игуменката, когато застанах в средата на помещението. — Вярно ли е това?

Усещах краката си като стълбове от лед.

— Да. Цялата банда беше мъртва, когато пристигнах в Дяволския акър. Хектор беше обезглавен, а останалите лежаха сред локви от кръв.

— Какъв позор — процеди Перлената кралица. — Да го убият в собствената му гостна… Надявам се да постановиш смъртно наказание за това престъпление, Повелителке. То е гавра с всичките ни закони.

— Уверявам ви, че справедливостта няма да закъснее да възтържествува. — Игуменката се обърна отново към мен. — Мога ли да попитам какво правеше на територията на Хектор, Бледа броднице?

— И аз много искам да узная същото — подкрепи я Душманинът, изглеждайки ме кръвнишки.

— Бях отишла да го видя по заръка на своя бос.

— А не за да се промъкнеш вътре и да го заколиш? — апострофира ме Стъклената дукеса сред одобрително мърморене от публиката. — Същия ден са те видели да се биеш с неговото протеже на пазара.

— Не го отричам — рекох хладно.

— Моята бродница казва истината — изправи се Джаксън, поставяйки две ръце върху дръжката на бастуна си. — Боя се, че Хектор въпреки неоспоримите си заслуги за тази цитадела се опитваше да ме изнудва. В деня преди да бъде убит, той открадна ценна картина, изложена от нас за продажба на Ковънт Гардън. Аз я бях изпратил като своя пълномощница да договори връщането й, но за зла участ това е означавало, че тя първа се е натъкнала на трупа му. Мога абсолютно да гарантирам за безупречното й поведение по случая.

— Ще гарантираш и още как — изкиска се зад мен Стихоплетецът Том.

— Мога ли да знам за какво намекваш, Том? — хладната учтивост в гласа на Джаксън бе обезпокоителна. — Че бих излъгал пред Събранието?

— Достатъчно — вдигна ръка Игуменката. — Не искам да слушам разпри. Ние вярваме на думата ти, Бели заклинателю.

Том измърмори няколко пиперливи думи, но млъкна, щом Светещия му хвърли предупредителен поглед. Не се чуха повече възражения, макар Перлената кралица дълго да не сне бледите си очи от мен. Нямаше да посмеят да ми сторят нищо, докато бях под закрилата на временната Повелителка.

Щом тишината се възцари отново, Игуменката посочи към двете девойки зад гърба си.

— Моите Славеи ме уведомиха, че Заешката устна е липсвала от сцената на местопрестъплението. Можеш ли да потвърдиш това, Бледа броднице?

— Да, нямаше и следа от нея — кимнах. — Нито от някакви духове. Всички бяха напуснали Дяволския акър.

— Дори Лондонското чудовище, закрилникът на Хектор?

— Да, Повелителке.

Стъклената дукеса поклати глава.

— Не знам защо изобщо държеше това изчадие край себе си. Напълно безполезно.

— Не напълно — провлече Езическия философ, поглаждайки се по масивната брадичка. — Лондонското чудовище оставя свой много характерен знак — черна буква „М“ върху кожата. Успеем ли да го открием, лесно ще установим убиеца на Хектор.

Стиснах скритом юмруци. Над нас Игуменката отново постави ръце върху парапета. Под очите й имаше синкави торбички, придаващи на изпитото й лице изнурен вид.

— В такъв случай ще помоля да заръчате на своите подчинени да бъдат нащрек за този знак. Мария, скъпа, ти ръководиш пазар, специализиращ в стоки за незрящи. Искам да опиташ да установиш произхода на червените кърпички, открити по телата. Те явно са единствената веществена улика, с която разполагаме. — Огнена Мария кимна, макар да не изглеждаше във възторг, че я наричат „скъпа“. — Междувременно ще предприемем мерки по издирването на Заешката устна. Някой има ли представа за местонахождението й?

Никой не проговори. Преди да се усетя, бях пристъпила крачка напред. Това можеше да е моят шанс.

— Игуменке — казах, — моля да бъда извинена, но трябва да споделя нещо от жизнено значение за Неестественото събрание. Нещо, което…

— Което аз самият трябваше да съобщя още в самото начало — прекъсна ме Джаксън. — Непростима разсеяност от моя страна. Въпреки всичките ми усилия да я държа встрани от своята територия Заешката устна бе редовен посетител на няколко казина и нощни клубове в Сохо. Може би ще е най-разумно да започнем търсенето оттам.

В гърдите ми се надигна парещ гняв. Той знаеше много добре какво се канех да кажа.

— Имам ли твоето разрешение да пратя хора в I-4 за целта, Заклинателю? — попита Игуменката след секунда размисъл.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие да ги приема.

— Много мило от твоя страна. В такъв случай, ако няма други точки за разискване, ще ви оставя да се връщате към своите секции. Надявам се да видя всички ви на турнира. — Игуменката се изправи и присъстващите последваха примера й. — От Гръб Стрийт ще съставят списък на участниците и ще ви информират за мястото на провеждането. Дотогава нека етерът ви закриля в тези смутни времена.

Последваха кратки сбогувания и всички започнаха да се разотиват. На минаване покрай мен Игуменката ме дари с благосклонна усмивка. Аз докоснах три пръста до челото си и последвах Джаксън към изхода.

— Видя ли — улови ме отново под ръка той. — Мина като по вода. Вече няма от какво да се боиш, прекрасна моя.

Докато чакахме таксито, той запали пура и заразглежда облаците над главите ни.

— Джакс — проговорих тихо аз, облягайки се на една улична лампа. — Защо ме прекъсна?

— Защото щеше да им кажеш за Рефаимите.

— Разбира се. Те са длъжни да знаят.

— Помъчи се да използваш здравия си разум, Пейдж. Задачата ни бе да те спасим от обвинение в убийство, а не да разправяме истории. — Цялата благост в изражението му се бе стопила. — И бъди добра да не опитваш отново, инак може да се наложи да намекна на Игуменката за това малко доказателство. — Той ме потупа с пръст по китката.

Прехапах потресено език, а Джаксън вдигна ръка и една рикша спря край бордюра.

Значи, докато бях с него, щях да съм в безопасност. Останех ли неговата послушна Бледа бродница, името ми щеше да е достатъчно чисто, за да разсее всички съмнения на Неестественото събрание. Но решах ли да предприема независима стъпка, той щеше да извади мръсната тайна изпод ръкава ми.

Джаксън нито за миг не бе възнамерявал да ме защити. Той просто бе използвал срещата, за да ме вкопчи още по-здраво. Да бъде сигурен, че никога няма да се изплъзна от примката му.

— А сега обратно към I-4. — С ослепителна усмивка към водача той се качи върху сгъваемото стъпало на рикшата и се настани на седалката. — Останалите ще ни чакат в Нийлс Ярд.

Проклет, подъл изнудвач. Думите едва не се изплъзнаха от устата ми.

— Какво ще правим там?

— Ще похапнем — рече поверително той. — Революция не се прави на гладен стомах, скъпа.

Заведението, в което се събираше бандата дори с революционна цел, каквото и да значеше това, винаги беше „Шатлен“. Настанихме се в своето сепаре, като аз заех почетното място отдясно на Джаксън. Той прояви същинска разточителност, поръчвайки всичко от менюто — от солена хамсия върху омлет до медени царевични кексчета, лъскави наденички и кеджъри35 с твърдо сварени яйца. Храната ни бе сервирана върху подноси на нива и блюда със сребърни похлупаци.

— Какъв е поводът, Заклинателю? — попита любезно съдържателят Чат, докато ми наливаше прясно сварено кафе. Той бе бивш боксьор, служил с години на Джаксън, преди да изгуби едната си ръка в схватка с конкурентна банда. Ноздрите и бузите му бяха осеяни от ситни спукани капиляри. Прощална закуска в чест на Хектор?

— В известен смисъл, приятелю.

Чат се върна зад бара, а седналата насреща ми Елайза се усмихна озадачено, докато пълнеше чинията си.

— Какво ще рече „в известен смисъл“?

— Ще видите. Или по-точно ще чуете, когато ви разкажа — произнесе самодоволно Джаксън.

— Ясно. Как мина събранието?

— О, нищо интересно. Почти бях забравил какви непоносими досадници са. Но репутацията на Пейдж е в безопасност, тъй че можем да кажем, че постигна целта си. — По-точно твоята цел, помислих си. — Даница, скъпа, ще си вземеш ли от задушените бъбречета?

Той й поднесе горещото блюдо, а тя го огледа навъсено, преди да бодне с вилицата си.

— Не съм те виждал поне от седмица — вметна Зийк, побутвайки към нея чинията с кексчета. — С какво преживяваш там горе?

Далеч от уредите си, Даница явно се чувстваше не в свои води. Непокорната й червена коса стърчеше на всички страни, по луничавото й лице имаше следи от смазка, а по двете й ръце личаха пресни изгаряния от поялник.

— Кислород — отвърна тя. — Азот. Мога да изреждам и още, ако искаш.

— Добре, умнице, с какво се занимаваш тогава? — пъхна Надин една пържена гъба в устата си.

— Даница разработва устройство за заглушаване — намеси се Джаксън. — Същата технология, с която е създаден Сензорен щит, елегантно събрана в удобен, джобен формат.

— Заимствах основния дизайн от Сцион — каза тя. — Те също подготвят преносима версия на Сензорния щит.

Пръстите ми забарабаниха нервно по покривката.

— Защо им е притрябвал? — смръщи вежди Ник.

— За да се отърват от НОБ, разбира се. Или мислите, че им е много приятно да поддържат зряща полиция?

Ник замлъкна потресено и нищо чудно. Ако сензорите за духовна активност можеха да се носят от редови полицаи, това променяше всичко. Тогава Сцион вече нямаше да има нужда от ясновидци, за да ни преследва.

— Отлична новина за нас — отбеляза Джаксън. — Страховитите Жандарми ще изчезнат от улиците, а вместо тях ще запъплят разни незрящи, помъкнали със себе си тромаво оборудване. Хапвай, миличка — обърна се той към мен. — Чакат ни много задачи през идните седмици. Ще се нуждаеш от свежи сили и остър ум.

Отхапах от препечената си филийка.

— Изглеждаш много по-добре, Пейдж — каза Елайза, вече възвърнала си благоволението на шефа. — Тези дни имаме куп фалшиви хороскопи за изготвяне, можеш да помогнеш, ако искаш.

— Бих оставил хороскопите настрана за момента. — Джаксън смръкна деликатна доза лимонов „Флокси“, както правеше винаги, за да освежи дъха си. — Имаме далеч по-важни въпроси за обсъждане. Въпроси, които е вероятно за първи път да насочат усилията ни извън границите на I-4. — Той направи драматична пауза. — Ще желаете ли да ги чуете?

Зийк се помести върху стола си и направи лека физиономия.

— Да, Джаксън.

— Добре. Елате насам тогава.

Всички се приведохме по-близо, а той ни огледа един след друг, целият пламнал от вътрешна енергия.

— Както знаете, аз съм посветил на I-4 вече близо двайсет години от живота си. С ваша помощ съумях да запазя секцията процъфтяваща пред лицето на тиранията на Сцион. Вие шестимата сте моят magnum opus36. И макар понякога — да не кажем редовно — да допускате грешки, искрено се прекланям пред вашите умения и всеотдайност. — Тонът му се понижи с една нотка. — Но стигнахме до етап, когато не можем да сторим нищо повече за I-4 и нейните зрящи. Ние сме най-добрите от всички господстващи банди в цитаделата — най-добри в търговията, в битките, в постиженията. Поради тази причина аз реших да се кандидатирам за поста Повелител.

Затворих очи. Защо ли не бях изненадана.

— Знаех си — лицето на Елайза разцъфна в усмивка. — О, Джакс, наистина е щуро, но само като си представя, че ние бихме могли…

— Да управляваме сционската цитадела Лондон. — Джаксън улови едната й ръка и се закиска. — Да, вярна моя медиумке. Да, бихме могли. — Тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче от радост.

— Ще дърпаме конците — поглади замечтано ръба на чашата си Надин. — Можем да кажем на Дидиън да взриви „Джудитиън“.

— Или пък да даде всичките си духове на нас — добави Елайза, къпейки се в доброто настроение на Джаксън. — Ще можем да правим всичко.

— Само ние седмината. Господари на Лондон. Ще бъде истинска прелест. — Джаксън запали пура. — Не мислиш ли, Пейдж?

Зад небрежния въпрос се криеше опасност. Постарах се да изобразя убедителна усмивка. Усмивката, с която една предана бродница трябваше да посрещне подобна чудесна новина от своя бос.

— Абсолютно — казах. — И предполагам си сигурен, че ще успееш?

— Разбира се.

Джаксън имаше най-много пари, самочувствие и амбиция от всички престъпни босове в Лондон. Като добавим безжалостния му нрав и уменията в призоваването и боя с духове, шансовете му за победа наистина бяха високи. Твърде високи. Ник изглеждаше също толкова притеснен, колкото и аз.

— Добре. — Домакинът ни вдигна чашата си с кафе. — Ще ти оставя в стаята малко четиво за домашно. Материали, от които да се запознаеш с благородната традиция на турнира.

Просто великолепно. Докато Сцион и Рефаимите крояха следващите си ходове, аз щях като добро момиче да си готвя домашното.

— Пейдж, скъпа — добави Джаксън сякаш между другото. — Ще бъдеш ли така добра да донесеш още един поднос сандвичи?

От години не бях изпълнявала ролята на слугинче. Вероятно все пак не бях съумяла да покажа достатъчно ентусиазъм. Останалите гледаха след мен, докато отидох до бара и зачаках Чат да излезе от кухнята, барабанейки с пръсти по тезгяха. На масичка в ъгъла седяха двама други зрящи, чийто разговор смътно долиташе до слуха ми.

— … разправия с I-4 — каза мъжът. — Карали са се с онази французойка на пазара.

— Тя не е французойка — промърмори жената, — Това е Смълчаната камбана, неговата контактьорка. Казват, че била от свободния свят. Също както и брат й.

Ударих нетърпеливо с длан по звънчето. Усещах как нервите ми се изопват като въжета. Чат подаде глава от кухнята, препасан с престилка и зачервен от топлината на фурната.

— Да, миличка?

— Още една порция сандвичи, моля.

— Идват веднага.

Докато чаках, отново дадох ухо на разговора.

— … видях я, когато се сдърпа със Заешката устна. Носеше маска, но съм сигурен, че беше тя. Бледата бродница.

— Върнала се е в Лондон?

— Да, и е посетила Хектор в нощта, когато умря — рече грубият мъжки глас. — Познавам разводача, който я е придружавал. Гроувър се казва, добър и честен момък. Казва, че цялата била покрита с кръв.

— Нали знаеш, че тя е момичето, което постоянно дават по екраните?

— Аха. Има нещо мътно в цялата работа. Може би Хектор я е издал и тя е решила да му отмъсти.

Чат се появи обратно с препечените сандвичи и аз се върнах на мястото си.

— Онези там говорят за нас — казах на Джаксън. — На масата в ъгъла.

— Така ли? — Той изтърси пепелта от пурата си. — И какво казват?

— Че ние сме убили Хектор. Или по-точно аз.

— В такъв случай — Джаксън извиси глас така, че половината заведение обърна глави — може би е най-добре да си мерят приказките. Чувам, че босът на I-4 не търпял клевети, още по-малко от собствените си хора.

Настъпи кратка тишина, след което двойката гадатели станаха и взеха палтата си от закачалката. Докато излизаха, се стараеха да крият лицата си и да не поглеждат към нас. Джаксън ги проследи с очи, докато се отдалечаваха забързано през Нийлс Ярд.

— Мъжът спомена, че познавал Гроувър — прошепнах на Джаксън. — Лично от него разбрал за случилото се.

— Бих им препоръчал да си припомнят стария кодекс на синдиката. В него е записано, че без достатъчни доказателства думата на един незрящ не струва нищо. — Той поднесе пурата към устните си. — Няма защо да се тревожиш от някакви си клюки, скъпа, докато аз съм тук, за да гарантирам за невинността ти. А стана ли веднъж Повелител, всички тези обвинения ще изчезнат яко дим.

А заедно с тях и всеки шанс за промяна на синдиката. Това бе сделката, която той ми предлагаше: закрила в замяна на моето подчинение. Джаксън Хол ме държеше в шепата си и което бе още по-лошо — го знаеше.

Почти не слушах останалата част от разговора. Докато допивах кафето си, долових две аури наблизо. Кожата на гърба ми настръхна.

Два силуета стояха точно пред витрината.

Чашата изпадна от пръстите ми. Два чифта очи ме изгледаха през стъклото като тлеещи въглени в сумрака на уличката.

Не.

Не и сега. Не и те.

— Пейдж?

Очите на Елайза бяха окръглени от почуда. Погледнах вцепенена към разлятото кафе и счупения порцелан.

— Молим за извинение, Чат — подвикна Джаксън. — От вълнение пръстите й понякога стават като гумени. Ще се радваме да удвоим обичайния ти бакшиш. — Той размаха няколко банкноти. — Какво стана, Пейдж? Малък спазъм, предполагам?

— Да — промълвих едва. — Да. Съжалявам.

Когато погледнах обратно, отвън вече нямаше никого. Ник се взираше изпитателно в мен.

Трябва да е грешка. Кошмар. Смесване на въображение и реалност от травмираната ми сънорама.

В противен случай току-що бях зърнала двама Рефаими в I-4.

Джаксън възнамеряваше да поръчва още, но аз скалъпих някакво извинение и се измъкнах от ресторанта. Квартирата беше само на две минути разстояние, но пътьом всяка сянка ми се струваше подозрителна, всяка светлинка проблясваше като рефаимски очи. Щом захлопнах външната врата, се втурнах нагоре по стълбите и измъкнах раницата изпод леглото си. Отворих я с една ръка, като едва не счупих ципа, и натъпках вътре блуза и чифт панталони. Дишах запъхтяно, почти хлипайки.

Това не беше Лордът. Кой друг можеше да е по дирите ми? Кой друг знаеше къде живея? Нашира вероятно бе разгадала значението на циферблатите… Трябваше ми някакъв план — да избягам, да си потърся скривалище. Грабнах палтото от закачалката на вратата и тъкмо го навличах, когато Ник влезе и ме улови за ръцете.

— Пейдж, чакай. — Трябваше му известно усилие, за да ме удържи. — Какво има, къде си тръгнала?

— Рефаимите.

Чертите му се стегнаха.

— Къде?

— В уличката, пред ресторанта на Чат. — Пъхнах едно резервно яке в раницата си. — Трябва да вървя, иначе ще изложа на опасност и вас. Да се върна в стаята под наем и…

— Не. Чакай. Тук ще си на по-сигурно място. А и Джаксън няма да те пусне да си тръгнеш току-така, още повече сега, когато се е прицелил в мястото на Повелителя.

— Не ме е грижа какво ще прави Джаксън!

— Напротив. — Той обърна лицето ми към себе си. — Не бързай, sotnos. Моля те. Напълно сигурна ли си, че бяха Рефаими?

— Усетих им аурите. Ако остана тук, те ще ме отведат при Нашира.

— Може да са съюзници на Лорда — рече неуверено той.

— Какво каза самият ти, Ник? „Всеки Рефаим е наш враг до категорично доказване на противното.“ — Порових в нощното си шкафче, изваждайки ризи и чорапи, шалчета и чифт ръкавици. — Ще ме откараш ли, или да вървя пеш?

— Днес е навечерието на личната революция на Джаксън. Той няма да ти прости, Пейдж. Не и този път.

— Стигнат ли до нас, ще подкастрят революцията му още в зародиш.

На вратата се разнесоха три силни почуквания и тя се разтвори така, че едва не излетя от пантите. Джаксън се изправи на прага, сепвайки и двама ни, и удари с бастуна си по пода.

— Мога ли да знам какво означава това?

— Джаксън, пред заведението имаше Рефаими — изправих се пред него. — Двама. Трябва да вървя. Всички трябва да се махаме, още сега.

— Никой няма да се маха. — Той бутна вратата с бастуна си и я затвори. — А сега ми обясни. Кротко и спокойно.

— Къде са останалите?

— Още в „Шатлен“, където и ще си останат през следващите час-два в блажено неведение за настоящия ни разговор.

— Джаксън, изслушай я — намеси се твърдо Ник. — Моля те. Тя знае какво говори.

— Тя може да си мисли така, доктор Нигорд, но всички добре знаем последиците от нееднократното натравяне с флукс.

— Какво, по дяволите, намекваш, Джакс? — пристъпих към него побесняла. Почти можех да приема недоверчивото съчувствие на Елайза, но Джаксън бе видял Шеол I с очите си. — Смяташ, че имам наркотични халюцинации? Да не би и ти самият да си ги получил, когато посети колонията?

— Не става въпрос за недоверие, скъпа. Нещата опират до уместност. До приличие. Въпреки нееднократния ти контакт с експериментални психоактивни вещества аз вярвам на твоята история. Права си, че трудно мога да отрека онова, с което съм се сблъскал сам. — Той отиде до прозореца. — Не виждам обаче причина да предприемаме действия във връзка с него, нито пък Неестественото събрание да го научава. Вече веднъж ти го обясних ясно и просто. Нужно ли е да го повтарям?

В замяна на своята закрила той искаше да забравя за всичко, което бях научила.

— Не те разбирам — казах разпалено. — Те са тук, в I-4. Нима можеш просто да ги игнорираш?

— Не е нужно да разбираш действията ми, Пейдж. Достатъчно е просто да изпълняваш моите нареждания, както се споразумяхме.

— Ако бях изпълнявала нарежданията ти в колонията, щях още да съм там.

Настъпи дълга тишина, сетне Джаксън обърна глава.

— Помогни ми да разбера по-добре — вдигна костеливия си пръст. — Ти винаги си знаела, че сционската доктрина почива върху несправедливост. Че отношението й към неестествеността е осъдително. Но едва сега си решила, че трябва да се намесим. Да не би да се боеше да удариш, докато смяташе, че корупцията е само човешка, Пейдж?

— Видях кое я е породило — отвърнах. — Видях кое я подклажда. И мисля, че можем да го спрем.

— Нима смяташ, че опълчването срещу Рефаимите ще спре инквизицията? Или си правиш илюзиите, че Франк Уийвър и неговото правителство ще те запрегръщат от радост, ако унищожиш господарите им?

— Положително трябва поне да опитаме, Джакс. Кой ще управлява секцията, когато те дойдат за нас?

— Внимавай, Пейдж. — Лицето на Джаксън отново започваше да губи цвят. — Вървиш по много тънък лед.

— Така ли? Или навлизам в твои води?

Това преля чашата. Той ме сграбчи с една ръка и ме притисна в шкафа. Беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Бурканче със сънотворни таблетки падна и се разби в дъските на пода.

— Джаксън! — излая Ник, но това беше въпрос между бос и подчинен. Пръстите на другата му ръка се впиха над китката ми, там, където знакът на полтъргайста бе жигосан в кожата.

— Чуй ме сега, прекрасна моя. Няма да позволя моята бродница да скита като безпризорна из улиците и да бълнува небивалици. Особено в момент, когато планирам да поема контрола над цитаделата. — Веждите му бяха сключени, образувайки дълбока резка. — Смяташ ли, че добрите зрящи на Лондон ще ме подкрепят, Пейдж, ако подозират, че вярвам в истории за гиганти и ходещи трупове? Защо смяташ, че те спрях да ги разкажеш на Игуменката? Кое според теб е по-вероятно — да ни повярват или да ни осмеят като глупци?

— Това ли било, Джакс? След всички тези години още се боиш от хорските насмешки?

Той се усмихна хладно.

— Смятам се за търпелив човек, но това е последният ти шанс. Можеш да останеш с мен и да се радваш на положението си в I-4 или да опиташ да излезеш навън, където никой няма да те чуе. Където ще ти видят сметката заради убийството на Хектор. Единствената причина още да не си мъртва, скъпа, е моята дума. Моето поръчителство за невинността ти. Направиш ли една погрешна стъпка, ще те изправя пред Неестественото събрание, за да им покажеш белега си.

— Не би стигнал дотам.

— Нямаш представа докъде мога да стигна, за да опазя Лондон от война. — Той освободи ръката ми от коравата си хватка. — Ще накарам някой да боядиса циферблатите, за да не могат да ги разпознаят. Но запомни едно, Пейдж — ти можеш да си протеже на Повелителя или мърша за гарваните. Ако избереш второто, ще известя всички, че вече не си под моя закрила. Точно както направих, преди да се върнеш в бандата. В крайна сметка, ако не си Бледата бродница… коя си тогава?

Той излезе. Аз ритнах ядно кошницата с дрънкулки от пазара и седнах на леглото, заравяйки лицето си в длани. Ник приклекна срещу мен.

— Пейдж?

— Това би могло да сплоти зрящите. — Поех си дълбоко дъх. — Ако само имаше начин да ги убедим…

— Действително, ако разполагаше с доказателство за съществуването на Рефаимите, но истината ще сложи край на синдиката такъв, какъвто го знаем. Ти искаш да го превърнеш в сила на доброто, а Джаксън не се интересува от „добро“. Иска единствено да седи на своя трон, да събира духове и да властва над цитаделата, докато умре. За нищо друго не го е грижа. Но като негова дясна ръка ти също ще имаш власт. Ще можеш да промениш нещата, Пейдж.

— Джакс винаги ще ме спира. Ще бъда просто привилегировано момиче за поръчки. Само един Повелител може да влияе на събитията.

— Или Повелителка — засмя се кратко Ник. — Отдавна не сме имали жена на този пост.

Бавно вдигнах очи към неговите и усмивката се стопи от устните му.

— Не бих могла — промърморих. — Или пък бих?

Той отиде до прозореца, опря се на перваза и се загледа надолу към вътрешния двор.

— Никога досега членове на банди не са участвали в турнира. Единствено босове.

— Защо, против правилата ли е?

— Вероятно. Ако някой тръгне срещу собствения си шеф, това го белязва като изменник. Не съм чувал да се е случвало в цялата история на синдиката. Ти би ли последвала някой, способен да ти забие нож в гърба?

— По-скоро бих го следвала, отколкото да вървя пред него.

— Остави остроумията. Нещата са сериозни.

— Добре. Да, бих работила за една изменница, ако тя знае истината за Сцион. Ако иска да я разкрие, да спре систематичното убийство на ясновидци…

— Никой не го е грижа за издевателствата на Сцион. Те всички са като Джаксън. Дори и онези, които изглеждат добри. Уверявам те, биха продали собствените си секции, ако това означава, че ще си напълнят джобовете. Нямаш достатъчно пари, за да платиш на всички. Виж Джаксън — пуши си пурите и си пие абсента, докато ние му вършим черната работа. Мислиш ли, че хора като него ще поведат бандите си на бой? Че ще застрашат скъпоценните си животи заради теб?

— Не знам. Но може би трябва да разбера. Да речем, че кандидатствам за турнира. Ще станеш ли моя дясна ръка?

Лицето му трепна болезнено.

— Да, бих го направил, защото ме е грижа за теб. Но не искам да участваш. В най-добрия случай ще спечелиш, но ще те заклеймят като предателка. А в най-лошия ще те убият. След година-две Джаксън бездруго ще ти даде секцията. Не е ли по-мъдро да почакаш?

— След две години ще е твърде късно. Само седмици ни делят от пускането на Сензорния щит, а Рефаимите вече набелязват местата за нови колонии. Трябва да действаме сега. Освен това — добавих — Джаксън няма да се оттегли толкова скоро. Той иска да управлява, а мен да държи като куче — с едната ръка да ме гали по главата, а с другата да ми опъва каишката.

— Струва ли си рискът да загубиш?

— Хора загубиха живота си, за да ме измъкнат от Шеол I — казах тихо. — Други като нас умират всеки ден. Да се крия в сенките и да оставя това да продължава би означавало да плюя на паметта им.

— Тогава поне се увери, че си готова да понесеш последствията — отвърна Ник. — Аз ще отида да го успокоя, а ти по-добре разопаковай багажа.

Той затвори полека вратата след себе си.

Може би това беше единственият избор. Боядисването на циферблатите нямаше да заблуди Рефаимите задълго. За да преобразя лондонския синдикат в армия, способна да им се опълчи, трябваше да мисля мащабно. Да бъда не просто маша на Джаксън, не дори и бос на банда, а Повелителка на сционската цитадела Лондон. Да притежавам глас, твърде силен, за да се заглуши.

След минута станах и започнах да събирам нещата, пръснати по пода — изрезки от вестници от XIX век, брошки, старинна нума и третото издание на „За същината на неестествеността“, конфискувана от един крънкач, който си правеше подигравки с нея в Сохо. „От неизвестен автор“, пишеше на обложката.

Думите дават крила дори на онези, които са останали без искрица надежда, били са стъпкани в калта.

Имаше и други начини да извися гласа си. Взех мобилния си телефон, поставих нова сим карта и набрах номера, даден ми от Феликс.

11Градска легенда

— Какво ще направиш?

Нел изглеждаше почти впечатлена от внезапната ми проява на безумие. Косата й бе подрязана малко под нивото на ушите, изправена и боядисана в поне десет оттенъка на оранжевото. С кръглите си тъмни очила и лъскаво черно червило тя бе неузнаваема.

Още не се беше зазорило, но петимата вече се бяхме настанили на терасата върху покрива на един от кислородните барове в Камдън. Масите бяха разделени от извити прегради, а музиката на крънкачите от пазара под нас бе достатъчна, за да ни предпази от подслушване.

— Чухте ме — казах. — Ще напиша страховита история.

Вляво от мен Феликс поклати глава. Той се бе дегизирал с филтърна маска, каквато носеха на север и в някои части на Ийст Енд. Над нея се виждаха единствено очите му.

— Искаш да представиш Рефаимите в книжка? — каза със заглушен глас. — Сякаш не са истински?

— Именно — казах тихо. — „За същината на неестествеността“ е направила синдиката онова, което е днес. Предизвикала е революция в начина на възприемане на ясновидството. Само излагайки мислите си на хартия, един анонимен автор е променил всичко. Защо и ние да не можем?

— Добре, но това е била теоретична брошура. — Феликс отмести маската от устата си. — А ти предлагаш някакво евтино книжле, с което хората да убиват времето.

— Навремето четях „Чудодейни трели за продажба“ — обади се Джос. Той още не беше в списъка на издирваните от Сцион, но Нел въпреки това го бе издокарала с шал и шапка на главата. — Разправяше се за един орнитомант, който е клошар и продава говорещи птици. Беше интересна, но моят тартор я намери и я хвърли в огъня.

— И добре е направил — отбеляза Нел. — Тези щуротии само ти размътват мозъка, а Гръб Стрийт ги бълва на поразия.

— Не знам също дали историята трябва да е страховита — продължи Феликс. — Така е по-вероятно хората да я вземат за измислица.

— Кое убива вампирите? — попитах го. Той ми правеше впечатление на човек, който се преструва, че чете Нострадамус, но всъщност държи между страниците опърпано копие на „Мистериите на Джейкъбс Айлънд“.

— Чесънът и слънчевата светлина — бе незабавният му отговор. Явно бях улучила.

— Но нали те не съществуват. Откъде знаеш тогава? — попитах, мъчейки се да сдържа усмивката си.

— Просто съм го чел във… — Той се изчерви. — Е, добре, може и да съм разгръщал една-две историйки, когато съм бил на възрастта на Джос, но…

— Аз съм на тринайсет — вметна сърдито Джос.

— … не можем ли да напишем сериозно проучване? Или нещо като наръчник?

— Много умно — изгледа го с каменно лице Нел. — Рефаимите направо ще се разтресат от страх пред Феликс Кумбс и неговия наръчник.

— Говоря сериозно — нацупи устни той. — А и Заклинателят може да ти помогне, нали, Пейдж?

— Той не обича конкуренцията — отвърнах. — А и проучванията за разлика от страховитите романчета претендират, че казват истината. В случая ние не искаме да тръбим за съществуването на Рефаимите, а да ги превърнем в градска легенда.

— И каква полза от това? — потри челото си Нел. — Ако не успеем да го докажем…

— Целта не е да доказваме нещо, а да се опитаме да предупредим синдиката.

Срещу мен Айви се бе привела над недокоснатата си чаша салуп. Дъхът й вдигаше пара изпод чифт тъмни очила със златисти рамки. Основната отличителна черта от снимката й — яркосинята коса — бе остригана още в колонията. Мършавите й, изподрани ръце шаваха нервно по масата. Тя не бе промълвила и дума, откакто бяхме седнали. Нейният рефаимски наставник се беше отнасял с нея като с дрипа. Подобни травми не заздравяват лесно.

— Пейдж е права — каза Джос. — Това е единственият начин. Тръгнем ли да разправяме, че е истина, никой няма да ни повярва.

— Вие всички сте се побъркали. — Нел ни изгледа поред, после цъкна с език. — Е, щом сте решили, добре. Предполагам, че писането ще се падне основно на мен.

— Защо на теб? — попитах.

— Намерих си работа като въздушна акробатка в Бълхарника. Денем там е удобно за писане. — Тя отпи няколко глътки от колата си. — А и мисля, че ме бива за съчиняване на истории. Джос може да ми помогне да доизгладим детайлите.

— Наистина? — изгледа я със светнали очи Джос.

— Разбира се, ти си експертът. — Тя потисна прозявката си. — Започваме още от утре. Искам да кажа — от днес.

Част от напрежението се смъкна от раменете ми. Нямаше как да писателствам дни наред, без Джаксън да ме надуши.

— Добре ще е да имаме две копия, в случай че едното се изгуби — казах. — И не забравяйте да включите поленовия прашец от червена анемония. Това е средството, което ги убива.

— Може ли да се купи на черния пазар?

— Вероятно. — Имах чувството, че няма да е сред най-разпространените стоки, но търговците бяха способни да доставят почти всичко. — Колко време ще ви е нужно?

— Дай ни една седмица. Къде да предадем ръкописа, щом сме готови?

— Оставете го в казино „Котаракът на свещеника“ в Сохо. Една моя позната е крупие там, казва се Бабс. Смяната й е всеки ден от пет до полунощ. И запечатайте добре плика. — Облегнах се назад на стола. — Как се отнася Агата с вас?

— Можеше да е и по-добре — направи физиономия Джос. — Иска да ме праща да пея на пазара.

— И храната, която ни дава, е ужасна — добави Феликс.

— Престанете — сряза ги Айви, излизайки така внезапно от мълчанието си, че Джос се стресна. — Какво ви става? Тя ни крие от Парцалените кукли и ни издържа с пари от собствения си джоб. Дава ни каквото може да си позволи, но то пак е далеч по-добро от храната при Рефаимите. Когато изобщо имаше такава.

Настъпи кратка тишина, после Джос измърмори някакво извинение, а ушите на Феликс се изчервиха.

— Агата е свястна жена. А и кой ти дава квартира без пари. — Нел прокара ръка през косата си, разкривайки назъбен белег, преминаващ от ъгълчето на лявото око през цялото й слепоочие. Беше твърде блед, за да е скорошен. — Впрочем, Пейдж, за кого ще заложиш на турнира?

— Да, наистина. — Феликс се приведе към мен, потривайки ръце. — Заклинателят ще участва ли?

— Естествено.

— Значи, ако спечели, ти ще станеш бродница на Повелителя — изгледа ме преценяващо Нел. — Мисля, че няма да се справиш зле. Все пак ти беше тази, която ни измъкна от колонията, нали?

— Джулиан и Лис много ми помогнаха. А също и Лордът.

— Но ти качи всички ни на влака. И ни убеди да се бием накрая. Бих казала, че си единствената оцеляла, способна да накара Неестественото събрание да се размърда.

— Как ли пък не, след онова, което сполетя Хектор — изсумтя Феликс.

— Кой според вас го е сторил? — попитах.

— Заешката устна — каза Нел. — Винаги съм смятала, че го боготвори, но ако е така, защо е избягала?

— Защото е знаела, че ще я обвинят, независимо че похотливото, пияно копеле напълно си го е заслужавало. — Всички очи се обърнаха към Айви, която изрече думите задавено, сякаш бяха тръни в гърлото й. — Кой според вас я е обезобразил така? Хектор веднъж се напил като скот и го сторил с един от ножовете си. Тя го мразеше в червата.

Очите й не можеха да се видят зад тъмните стъкла, но пръстите й се свиха в юмрук. Размених кратък поглед с Нел, после пак се обърнах към нея.

— Откъде знаеш?

— Просто го научих на улицата — промълви тя толкова тихо, че гласът й едва се чуваше. — Човек научава какво ли не като клошар.

— Никой в моята секция не е подозирал, че Заешката устна мрази Хектор — наклони подозрително глава Нел. — Дори се говореше, че е наполовина влюбена в него.

— Нищо подобно — просъска натъртено Айви.

— Ти си я познавала, нали? — осъзнах изведнъж. — Аз я видях в деня, преди Хектор да умре, и тя ме попита къде се криеш.

Айви отвори и затвори уста.

— Питала те е… — Цялото й тяло трепереше, когато се наведе към мен през масата. — И ти какво й отговори, Пейдж?

— Казах й, че не знам.

Лицето й се разкриви от цяла серия бурни емоции.

— Откъде се познавахте? — попита Нел, също като мен надушила истината.

Айви прегърби кльощавите си рамене и опря брадичка върху юмруците си.

— Отрасли сме заедно.

— Но тя е получила белега, след като е постъпила при Хектор, а аз никога не съм чувала историята, че той й го е причинил — казах, наблюдавайки изражението й. — Значи сте останали приятелки и по-късно, щом ти е доверила колко много го мрази. Подобна информация е опасно да се споделя с една клошарка.

В очите на Айви просветна нещо като паника.

— Нали знаеш, че според хората именно ти си го убила, Пейдж — изрече остро тя. — Агата ми разказа всичко. Неестественото събрание те е оневинило, но си била в гостната му през онази нощ. Защо тогава толкова се интересуваш от Заешката устна?

Замлъкнах, мъчейки се да не забелязвам объркания поглед, който ми хвърли Джос. Въпросът ме бе поставил натясно. Успеех ли да докажа вината на Заешката устна, това щеше да изчисти името ми и да премахне необходимостта от „закрилата“ на Джаксън — но не можех повече да притискам Айви пред останалите, без те да помислят, че го правя от гузна съвест.

— Уморена съм. — Тя се изправи и придърпа ръкави върху разтрепераните си ръце. — Ще се връщам в бутика.

После, без да обели и дума повече, се отдалечи с приведена глава. Станах да я настигна, но Нел ме улови за ръката.

— Пейдж, недей — рече полугласно. — Тя е объркана. Агата й дава успокоителни, за да може да спи.

— Изобщо не е объркана.

Освободих ръката си и като прехвърлих крака през парапета, се приземих върху стълбището от ковано желязо, спускащо се на зигзаг покрай стената на сградата, оставяйки другите трима да довършват питиетата си. Под мен Айви излезе през вратата на бара и се насочи с бързи крачки към пазара. Скочих и се затичах подире й през тясна уличка, задръстена от празни сергии.

— Айви.

Никакъв отговор. Походката й се ускори.

— Айви! — викнах по-високо. — Не ме е грижа защо се познавате със Заешката устна, но трябва да разбера къде се крие.

Остриганата й глава оставаше наведена, ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Когато доближих на метър от нея, тя изведнъж се обърна и ръката й се стрелна към мен. В синкавата светлина на уличния фенер проблясна острие на автоматичен нож.

— Просто зарежи, Пейдж — каза с хладина, каквато за пръв път чувах в гласа й. — Не е твоя работа.

Лицето й бе бледо, а ръката й трепереше, но в очите й имаше мрачна решимост. Синините още личаха по кожата й. Тя задържа ножа насочен към сърцето ми, докато не отстъпих крачка назад.

— Айви, аз няма да я нараня — казах, вдигайки длани във въздуха. — Ножът подскочи отново. — Тя може да е в опасност. Който и да е убил Хектор, вероятно търси…

— Знаеш ли какво, Пейдж? Нямам представа дали го е обичала, или мразила. Някога си мислех, че я познавам, но май винаги съм имала навика да се доверявам на грешните хора. А сега изчезвай, Бледа броднице. Тичай при своя господар.

Острието с щракване се затвори. Тя се шмугна през редица от окачени килими и се изгуби сред пазара.

Това можеше и да не значи нищо. Не бе изключено двете просто да са били приятелки, споделящи тайните си. Айви явно имаше някаква идея къде се намира Заешката устна, но не желаеше да сподели информацията с мен. За нея аз бях просто случайна позната от колонията — бялата туника от ливадата, случила на по-добър наставник от останалите.

Край станцията на метрото се качих в една рикша и нахлупих качулката над очите си, наблюдавайки избледняващото сутрешно небе. Поне всички се бяхме съгласили да напишем историята. Това не беше точно най-бунтарският акт, който можех да си представя, но нима брошурата на Джаксън не бе променила из основи структурата на синдиката? Тя бе определила нашите отношения, нашите съперничества, начина, по който гледахме един на друг. Чрез нея Джаксън, един самообразован клошар, бе постигнал повече от всеки Повелител просто защото хората бяха чели жадно творбата му и тя ги бе подтикнала към действие.

Писането не носеше същите рискове като говоренето. Никой не можеше да те скастри с поглед или да ти кресне да мълчиш. Печатната страница беше едновременно посредник и щит. Мисълта ме накара да се усмихна за пръв път от дни насам, макар усмивката ми да се стопи, щом видях най-близкия предавателен екран.

Рикшата ме откарваше обратно към I-4. Докато трополяхме през площад „Пикадили“, водачът внезапно сви рязко към бордюра, поглеждайки ме през рамо. Машинално вдигнах шалчето върху лицето си.

В центъра на площада бе паркиран полицейски фургон. Отряд Жандарми бяха обкръжили деветима зрящи с белезници на ръцете. Водачът пред мен тихо изруга, проклинайки работата си, и стисна здраво дръжките на кормилото. Бяхме притиснати от трафика, блокиран напълно от червения светофар и любопитството на пътниците. Клиентът на друга рикша се бе изправил на крака, изпънал шия да види по-добре зрелището.

— … долни изверги, сеещи размирици и неестественост — викаше през мегафон командирът на Жандармите. Пистолетът му бе насочен в гърдите на един гадател, който стоеше с наведена глава. До него някаква медиумка хлипаше от страх. — Тези деветима предатели признаха, че са били подмамени от Пейдж Махони и нейните съучастници. Ако бегълците не бъдат заловени, те ще разпространят заразата из цялата ни цитадела! Планът им е да разрушат законите, които защитават вас! Но по-скоро Лондон ще изгори, отколкото наследството на Кървавия крал да пребъде!

Светофарът се смени и задръстването се раздвижи. Рикшата потегли с тласък и започна отново да снове между колите.

— Съжалявам — подвикна водачът, избърсвайки потно чело. — Щях да тръгна по друг маршрут, ако знаех.

— Често ли виждаш подобни сцени? — попитах.

— Прекалено често.

Той беше незрящ, но звучеше тъжен. Не го заговорих повече. Всяка стъпка, извършвана от Сцион, се контролираше от Нашира. Тези деветима нещастници щяха да са мъртви още преди да изтече седмицата.

Рикшата ме остави край колоната на Севън Дайълс. Ярките сини и златни циферблати на слънчевите часовници сега бяха пребоядисани в червено, бяло и черно, със сребърни котви в средата. Чат бе свършил това през нощта, покривайки красивата им изработка със сционските цветове. Промяната изглеждаше съвсем професионална, като направена за Ноемврийския празник, но въпреки това сърцето ми се сви при вида на вражеските символи. Извадих ключовете си и побързах да се отдалеча от тях.

Когато влязох в своята стая, заварих върху леглото четири книжки с меки корици от Гръб Стрийт. Взех първата и я разлистих. „История на Великия синдикат на Лондон: том I“. Това трябва да беше „домашното“, споменато от Джаксън. Седнах в креслото и се зачетох.

Първоначално ясновидците на Лондон се събирали само на малки групи. Имало няколко по-големи банди от зрящи, като например Четирийсетте слона, но едва в началото на 60-те години на XX век един „четец на огледала“ на име Том Мерит взел нещата в свои ръце. Интересно, че първият Повелител се оказваше гадател, най-ниският от разредите на Джаксън. Заедно със своята любовница, „цветната вълшебница“ Мадж Блевинс, той разделил цитаделата на секции, създал черния пазар и дал на всеки зрящ работа. Най-всеотдайните били облечени с власт, ставайки първите босове на синдиката. Към 1964-та делото било в основни линии приключено. Беше интересно да се види летопис, който още не използваше класификацията на седемте разреда. Термините „четец на огледала“ и „цветна вълшебница“ отдавна бяха заменени от „катоптромант“ и „антомант“. В текста се срещаха и други архаизми: „нумина“ вместо „нума“, „рояк от духове“ вместо „свита“.

Дванайсет години по-късно се състоял първият турнир. Добрият Том и Мардж загинали при нелеп инцидент, оставяйки синдиката без водач. Последвалата борба за престола била спечелена от жена — първата Повелителка, нарекла себе си Златната баронеса. Тя се удържала на върха четири години, преди да бъде брутално убита от „гадател на брадви“.

Това можеше да обясни изчезването на Заешката устна. Близко беше до ума, че онзи, който е убил Хектор, ще желае и нейната смърт. Тя бе избрала да се укрие, вместо да се яви пред Неестественото събрание. Когато отворих том III, публикуван през 2045-а, неволно стиснах челюсти.

„Леки разногласия“? Нима така историците наричаха жестоките гангстерски войни, вълната от безсмислени убийства, споменът за които ни преследваше и до днес? Продължих към раздела за синдикалните правила и обичаи.

Джаксън почука по стената с бастуна си. Затворих книгата и я оставих на нощното шкафче.

В кабинета му ме лъхна восъчният дъх на цветя. Бюрото бе цялото отрупано с изрезки от вестници, край които лежаха чифт ножици и парче оранжева панделка. На дивана Надин разпределяше печалбите от седмицата. Тя ми хвърли бърз поглед и продължи да реди банкнотите в скута си.

— Ето те и теб, Пейдж. — Джаксън ми махна с ръка да седна, напълно забравил за скорошната ни разпра. — Къде ходи тази сутрин?

— Просто се събудих рано и излязох да пия кафе.

— Не се отдалечавай много. Твърде ценна си, за да ти се случи нещо, прекрасна моя. — Той подсмръкна със зачервени очи. — Алергичен съм към проклетия полен. Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш мнението си за тези цветя?

— Не знаех, че имаш интерес към ботаниката, Джакс — настаних се в стола срещу него.

— Не става въпрос за ботаника, скъпа, а за обичай. Всеки участник в турнира избира три цветя, които да изпрати на Гръб Стрийт заедно с молбата си за записване. Техният език все още се използва в знак на почит към възлюбената на първия Повелител, която според легендата била талантлив антомант. — Към всеки от стръковете бе прикрепено малко етикетче. — Ето на кои се спрях аз. Форсития, за да им кажа с какво нетърпение очаквам схватката. — Това беше клонка с дребни, жълти цветове. — Лихнис, разбира се, като символ на остър ум. — Второто растение беше с лилави, разперени листенца. — И накрая вълче биле.

— Това не е ли отровно?

— Именно. Посланието, което носи, е „галантна смелост“ или „пази се“. Надин не го одобрява особено.

— Така е — обади се Надин, без да вдига очи. — Не го одобрявам.

— О, хайде стига. Ще бъде забавно.

— Защо си решил да го добавиш? — попитах. Последният стрък имаше странно оформени, синкави цветове.

— За да бъда различен, скъпа. Повечето босове изпращат бегония като предупреждение, но на мен повече ми допада вълчето биле.

— Ако бях на мястото на организаторите и го получех, щях да си помисля, че ме заплашваш.

— Благодаря за подкрепата — въздъхна Надин.

— Ама че сте скучни и двете. Нямате капка въображение. — Той завърза внимателно панделката около дръжките на цветята и ми ги подаде. — Отнеси ги в пощенската кутия, моля те. Надин и аз имаме нещо да обсъдим.

Челюстта на Надин увисна, а пръстите й се свиха в юмрук. Изкуших се да остана и да слушам, но вътрешният глас ми подсказа, че ще е по-добре да си вървя.

Отвън се бе заоблачило и ръмеше ситен дъжд. Покрих косата си с качулката и се озърнах за Жандарми, преди да прекрача прага. Бук Мюз бе пуста пресечка северно от Севън Дайълс, идеалното място за тайна пощенска кутия. Намираше се на две крачки от квартирата, но със затегнатите мерки за сигурност напоследък дори и това кратко разстояние можеше да ми коства живота. Втурнах се по улица Сейнт Джайлз, стигнах оградата в края и я прескочих. Щом достигнах скривалището на Бук Мюз, извадих разхлабената тухла, пъхнах писмото и китката в отвора зад нея и отново я върнах на мястото й.

Две сънорами — бронирани, рефаимски сънорами — се приближаваха към мен.

Гърлото ми се стегна, блокирайки достъпа на въздух до дробовете. Усетих, че се задушавам. Кръвта се отдръпна от кожата ми, оставяйки я мъртвешки студена. Дори сънорамата ми реагира, издигна бариери, за да укрепи защитите си. По дяволите. Те вероятно ме бяха причаквали да изляза сама и сега отрязваха пътя ми за връщане. Ако бяха на подчинение на Саргас, с мен бе свършено.

Нямаше да ме отведат обратно в наказателната колония. Това бе единствената мисъл, останала в съзнанието ми. По-добре да ме убиеха. Измъкнах двата ножа изпод якето си и в същия момент нещо метално докосна шията ми.

— Прибери ги — прозвуча глас, лишен от всякаква топлина. — Те няма да ти помогнат.

— Ако искаш да ме завлечеш в Шеол I — процедих през стиснати зъби, — ще трябва първо да ми прережеш гърлото.

— Шеол I вече не изпълнява ролята на наказателна колония. Без съмнение кръвният суверен би намерил друго подходящо място, където да те прати, но за твое щастие аз не съм приятелка на Нашира.

Лицето над мен бе скрито зад една от скъпите сционски маски, които преобразяваха чертите така изкусно, че човек почти не можеше да отгатне наличието на маска. Когато облечената в ръкавица ръка я свали, неволно потреперих. Досега бях виждала Рефаимите само в приглушеното сияние на свещи, факли или под нощното небе. Винаги лъчисти, но полуобгърнати в сенки. На дневна светлина Теребел Шератан изглеждаше бледа като смъртник. Тъмната коса се спускаше върху широките й рамене, а дългият, изящен нос разделяше леко наклонените й очи. Устните й бяха тънки, което придаваше на лицето й неодобрително изражение. Както и при всички от нейното племе, беше невъзможно да се определи колко млада или стара е.

При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че оттенъкът на кожата й е смесица от сребро и мед, а ирисите й са изпълнени с огън. И все пак не можеше да се нарече красива, нито пък мъжкият Рефаим, застанал до нея. Той беше висок колкото Лорда, с остри като нож черти и кожа с цвета на сребрист сатен. Широко разположените му очи имаха резедав цвят, говорещ, че не се е хранил отдавна. От гърлото се надигна клокочещо ръмжене.

— Как ме открихте? — попитах.

— Не беше лесно, ако това ще те зарадва. — Теребел забучи оръжието в пояса си. — В крайна сметка Арктур ни разкри мястото на квартирата ти.

Аз също бавно прибрах ножовете.

— Усетих сънорамите ви едва когато се появихте пред ресторанта.

— Имаме своите начини да оставаме скрити. Дори и от скачачите.

Неволно посегнах към револвера в джоба си.

— Не ставай глупава — поклати глава Теребел. — За разлика от червеното цвете куршумите ти трудно ще ни навредят.

И двамата Рефаими носеха закопчани ръкавици, дълги до лактите. Вече не бяха облечени като монарси, а като граждани — дълги вълнени палта, здрави зимни ботуши, елегантни панталони. Как бяха успели да намерят кройки, които да им паснат толкова добре, а също да преминат през този район, без да привлекат Жандармите, нямах никаква представа.

— Кой си ти? — попитах мъжа.

— Аз, сънеброднице, съм Ерай Сарин. Надали си виждала някой от семейството ми по време на престоя си в стария град — добави той, гледайки към стената. — Никой от нас не предложи услугите си за наставник по време на твоя Сезон на костите.

— Защо не? Между другото аз съм тук — помахах с ръка. — Не се крия зад стената.

Две пламтящи очи се вторачиха в мен.

— Нямаме особен интерес към вашата раса — изрече Рефаимът. — През миналия сезон взех няколко питомци, но рядко съм ги виждал. Аз и десетима от моите братовчеди сме поддръжници на Рантените.

— Което е истинското име на „белязаните“ — допълни Теребел. — Не смятам, че досега съм ти се представяла официално, Броднице. Аз съм Теребелум от рода Шератан, избран суверен на Рантените.

Значи тя беше техният водач. Винаги бях предполагала, че е Лордът.

— Не съм знаела, че има още като вас — казах.

— Има доста Рефаими с рантенски симпатии, макар че онези, хранещи сляпа вярност към Саргас, са около четири пъти повече.

— Алсафи и Плейона — върнах се мислено назад. — Само те ли бяха в колонията?

— Имаше и още един, който бе… изгубен за нас по време на бягството. — Ирисите й се замъглиха. — Като се изключат те, останалите бяха слуги на Саргас.

Ерай оглеждаше тясната пресечка.

— По-добре да говорим на закрито, суверенке.

— Тук не сме в Шеол I — отбелязах. — В Лондон няма да намерите старинни замъци и разкошни покои — само бордеи и небостъргачи.

— Не се нуждаем от лукс — отвърна Теребел. — Единствено от уединение.

— Тук ми се струва достатъчно уединено. И при цялото ми уважение не желая да влизам на закрито с вас, докато не разбера какво искате.

— Да, забелязала съм, че предпочиташ да пълзиш по покривите като паяк. Често съм се чудила какво хареса Арктур в теб, за да те избере.

— След като месеци наред ме подлагахте на глад и побоища, нямах особен избор, освен да пълзя и да се крия.

— Но сега изглеждаш добре нахранена, тъй че нямаш подобно оправдание. — Тя ми обърна гръб. — Ще говорим на закрито. Задължена си ми, задето те предпазих от Саргас, а аз не съм от онези, които забравят вересиите си.

Настана кратка тишина, докато се борех с гордостта си. Тези двамата може би разполагаха с новини от Лорда, а аз копнеех за тях повече, отколкото бях готова да им призная. Повече, отколкото бях готова да призная дори на себе си.

— Последвайте ме — казах накрая.

Разходката до Дръри Лейн37 щеше да е рискована. Ирисите на моите спътници бяха достатъчно угаснали, за да минат за човешки, но ръстът и осанките им привличаха любопитни погледи, които ме изнервяха. Държах се на разстояние от тях, нахлупила качулката над очите си. Една крънкачка дори изпусна тенекиената си купичка за просия, щом ги зърна.

Изоставеният мюзикхол беше едно от убежищата на бездомните през зимата. Сцион бе затворил много подобни заведения през управлението на Ейбъл Мейфийлд, покорителя на Ирландия, който обичаше да повтаря, че всяко изкуство подклажда инакомислие. Дайте им боя — бе заявил гръмко той по време на една от речите си — и те ще заличат символа на Котвата. Дайте им сцена и ще призоват към държавна измяна. Дайте им мастило и хартия и ще тръгнат да пренаписват законите.

Проверих етера, после се придърпах нагоре през един от отворените прозорци. Двамата Рефаими ме наблюдаваха с празни изражения, ако изобщо можеше да се каже, че имат изражения. Щом се озовах вътре, отворих скърцащата врата и ги пуснах да влязат.

Голямата зала тънеше в гробна тишина. Масите и столовете от орехово дърво пустееха, някои прекатурени от бродяги, други свенливо загърнати с покривала против прах. Завесите на сцената висяха дрипави и избелели, но инак вътрешната архитектура беше почти непокътната. Върху протрития мокет се търкаляше стара рекламна листовка.

Присвих гневно очи. Нямах представа, че сционските граждани са се кискали из своите мюзикхолове, докато ние, от Дъблин до Дънгарван, сме се борили за свободата си. За първи път от месеци насам се сетих за братовчед си Фин и неговата годеница Кей. За тяхната пламенност, по-ярка от слънцето, залязващо над река Лифи. За тяхната ярост срещу сянката на Котвата. Нищо на света не бе по-важно за тях от опазването на Ирландия от Сцион.

Дванайсет години това листче хартия се бе въргаляло тук. Когато вдигнах очи, видях навред около себе си безпощадните свидетелства за мъстта на Сцион. Изпокъсани завеси и килими. Петна по стените. Разкъртени ламперии. Независимо дали зрящи или незрящи, само глупците бяха дръзнали да се подиграват с Лудия Мейфийлд.

— Тук е подходящо — рече със сух тон Теребел. Патината на историята бе невидима за нея. — Както личи, голяма част от цитаделата е в западнало състояние.

— Ти също не изглеждаш в най-добрия си вид, Теребел — отбелязах.

— Не всички сме имали удоволствието правителствен влак да ни преведе под Ничията земя. Бъди благодарна, че поне не сме довели червеноризци пред прага ти. — Тя ме гледаше право в очите, без да мигне, един от смущаващите маниери на Рефаимите. — Нашира е твърдо решена да те залови. Дори сега е в Архонтството да притиска Великия инквизитор да удвои усилията по издирването.

— Тя знае, че съм в I-4 — казах, сядайки край една маса. — Защо още не ме е открила? Секцията не е чак толкова голяма.

— Както споменах, ти не беше съвсем лесна за откриване. Марионетките на Нашира не желаят да подклаждат паника с прекомерно присъствие на Жандарми по улиците, а и вероятно предполагат, че си напуснала I-4 заради собствената си безопасност, което би било най-логичното действие от твоя страна.

— Значи сделката й със Сцион още е в сила?

— Разбира се. Уийвър не би оспорил господството на Рефаимите, докато се бои от Емитите. — Тя ме погледна така сякаш очакваше нещо да изскочи от мен и да я ухапе. — Ти искаш да унищожиш Нашира. Ние също.

— Защо не можете да я унищожите сами?

— Едва около двеста от нас симпатизират на Рантените, като само неколцина се намират от тази страна на воала — рече троснато Ерай. — Това е мизерен брой в сравнение с хилядите поддръжници, събрани от Саргас.

— Хиляди? — вторачих се в тях. В наказателната колония имаше не повече от трийсетина Рефаими. — Моля ви, кажете, че се шегувате.

— Шегите са присъщи на глупците.

— Тя ще привлече също и хора — добави Теребел с вид на леко отвращение. — Вие сте дотолкова изпълнени с омраза към себе си, с чувство на вина, че доктрината й несъмнено ще допадне на мнозина.

Самата мисъл за хиляди Рефаими караше косата ми да настръхва.

— Рантените са единственото препятствие пред мощта на Саргас — изръмжа Ерай. — Затова Лорд Месартим ни е нужен и искаме ти да го откриеш.

— Той е жив? — повдигнах глава.

— Поне така се надяваме — отвърна вместо него Теребел. — Тогава в колонията ние не успяхме да унищожим Гомейса и Нашира. Те се барикадираха в Резиденцията на Сюзерена заедно с всеки червеноризец, който не беше убит, докато бурята отмине. Когато стана ясно, че не можем да ги достигнем там, Арктур отпътува за Лондон, за да те предупреди, че тя е по дирите ти. Но той е нужен на нашето движение и трябва да бъде открит.

— И кое ви кара да мислите, че имам и най-малка представа къде е? Та аз не съм го виждала от…

— От Двестагодишнината, да. Но въпреки това знаеш къде се намира. — Тя се приведе до нивото на очите ми. — Имаш късмет, че Саргас още не са научили за златната нишка, която ви свързва. Прошепнеш ли и думичка за нея на друг Рефаим освен нас, лично ще ти изтръгна езика.

Лордът ми бе казал, че тази нишка се е образувала помежду ни, след като всеки от нас три пъти е спасил живота на другия.

— Мога ли да попитам защо?

— Явно не разбираш нашата култура — хвърли ми изпепеляващ поглед Ерай. — Всяка близост между Рефаими и хора е забранена.

— Нишката — поясни Теребел — е нежелана и представлява усложнение. Въпреки това без нея ще ни е нужно дълго време, за да го открием. Прекалено дълго. Но ти можеш да го сториш, Пейдж Махони. Ти знаеш къде е Лордът.

— Той не ме научи в подробности как да я използвам — казах.

— Не е нужно да те учат. Ти не си малоумна и имаш поне бегла представа как работи етерът.

Пъхнах ръце в джобовете си.

— Кога сте го чували за последно?

— На пети септември, когато пристигна в Лондон. Имахме уговорка, че ще се свържем чрез сеанс веднага щом те открие, но повече не получихме никаква вест.

Смръщих притеснено вежди.

— Сигурни ли сте, че Нашира не го е хванала?

— Тя щеше веднага да даде да се разбере, че е заловила изменник на плътта. По-вероятно е да е паднал в плен на хора, желаещи да се възползват от него.

— Трудно ми е да си го представя.

— Разбирам те. — В гласа й прозвуча по-мека нотка, която ме завари неподготвена. — Може да възприемаш нас като поробители, но алчността е присъща и на твоята раса. Не бих искала да бъде продаден като добитък, за да напълни джобовете на някой безсърдечен търговец. — Тя изправи рамене. — Ако искаш да се увериш в лоялността му, погледни в раницата, която взе от колонията.

— Моята раница? Защо?

Теребел не ме удостои с отговор.

Да се съглася да им помогна щеше да е лудост. Аз самата бях издирвана, не бях усетила дори потрепване от златната нишка, а Лондон бе твърде голям, за да търся сама. Но оставаха толкова неразгадани въпроси, толкова неща, които исках да го питам. А също и да му кажа.

— Добре — отвърнах тихо.

Ерай не произнесе нищо, но усетих колебание в погледа, който хвърли на Теребел. Тя бръкна в джоба на палтото си и ми подаде две копринени торбички.

— Бялата съдържа сол, червената — поленов прашец от червена анемония — каза. — Използвай го пестеливо.

— Благодаря — прибрах грижливо торбичките. — Как да се свържа с вас?

Теребел открехна вратата, пропускайки в залата водниста слънчева светлина.

— Когато откриеш Арктур, той ще ни извести чрез сеанс. А дотогава, сънеброднице, погрижи се да се криеш добре. Ако има нещо, което ние, Рефаимите, да притежаваме в изобилие, това е времето. Нашира има цялото време на света, за да те залови, и няма да спре, докато не окачи гипсовото ти лице в покоите си.

Смъртните маски, наредени в резиденцията й. Никога нямаше да забравя тези образи със склопени очи, отливките, взети от жертвите на нейното царуване. Теребел понечи да излезе, но Ерай я улови за ръката.

— Трябва да се нахраним.

— Не си го и помисляйте — казах.

Те се спогледаха и тръгнаха, без да промълвят нищо повече. Когато излязох на улицата, от тях нямаше и следа.

Да се опиташ да откриеш един мъж в сционската цитадела Лондон само по себе си бе истински подвиг, пък бил той и Рефаим. Безкрайната плетеница от улици се простираше на километри във всички посоки, а блъскащите се маси от хора сновяха колкото над земята, толкова и под нея. Ако Лордът бе похитен от алчни трафиканти — което не беше изключено, ако е бил добре облечен и е пътувал сам, — те навярно вече крояха планове как да се сдобият с още няколко Рефаима. Веднага биха се досетили, че той не е човешко същество и може да струва много пари.

От друга страна, Лордът не беше от най-лесните мишени. Висок над два метра и в отлична форма, той нямаше да се даде току-така да го надвият и пленят. Нападателите му трябва да са били подготвени, което означаваше, че са го наблюдавали предварително. Някой там, навън, знаеше за Рефаимите.

Същата вечер седях високо върху покривите на Севън Дайълс и наблюдавах залеза. Това беше най-красивото време от деня, когато слънцето блестеше в пролуките между сградите, превръщайки небостъргачите в слитъци от злато.

Джаксън и останалите бяха в квартирата и се гощаваха с истинско вино и пушени сирена в чест на неговото кандидатстване за турнира, но аз не намерих сили да се присъединя. Щеше да е прекалено очевидно, че мислите ми са другаде. По-рано бях отделила духа си, пращайки го в търсене на сънорамата на Лорда, но от нея нямаше и помен в околността.

В далечината смътно се забелязваше предавателен екран. Той извъртя три пъти снимките на издирваните бегълци, преди да превключи отново на сционските новини. Опрях брадичка върху коленете си.

Можех и никога да не го видя отново. Арктур Месартим, мистерията, която така и не бях разгадала.

Главата на Ник се подаде над стрехата на покрива.

— Пейдж?

— Тук съм.

Лицето му се озари от усмивка, щом ме видя.

— Нося ти храна от партито. — Той ми подхвърли пакет, увит в платнена салфетка, после седна до мен. — Нали се досещаш, че отсъствието ти прави впечатление на Джакс?

Досещах се, и то много добре.

— Ник, искам да ме покриеш за тази вечер — казах, въртейки пакета в ръце. — Само за няколко часа.

— Тъкмо сега ли? — Той изпусна нещо средно между въздишка и стон. — Пейдж, ти си извън закона. Най-издирваният престъпник в цитаделата. Не бива да продължаваш с твоите нощни разходки.

Сцион може да ми бе отнел много неща, но нямаше да ми отнеме нощта.

— Налага се да изляза — бе всичко, което казах.

— Поне ми кажи къде ще ходиш.

— Още не съм сигурна. Просто се ослушвай, в случай че звънна на уличния телефон.

Ник облегна гръб на комина. Стомахът ми бе свит на топка, но въпреки това разгънах салфетката и зачоплих лакомствата вътре.

В далечината Биг Бен удари пет часа. Смяната на Жандармите от ДОБ приключваше и те щяха да се приберат за почивка, докато на местата им щяха да застъпят техните зрящи колеги. Обзе ме внезапна решимост. Беше достатъчно тъмно, за да започна издирването.

— Пейдж — започна Ник, — отдавна се каня да ти споделя, но с всички тези събития напоследък… все не улучвах подходящ момент. — Чертите на лицето му се изостриха. — Аз казах на Зийк. След като Лордът те отведе, бях разстроен, а той постоянно се намираше край мен и… — Той прочисти гърло. — Просто му признах.

Дясната му ръка трепереше. Поставих своята върху нея.

— И?

Ъгълчето на устата му се повдигна едва забележимо.

— Той каза, че изпитва същото.

За миг усетих свиване под лъжичката. Ник ме наблюдаваше с дълбока бръчка между веждите. Наведох се през пространството, което ни разделяше, и го целунах по студената буза.

— Ти го заслужаваш, Ник Нигорд — казах тихо. — Повече от всеки друг.

Той се усмихна широко и ме притисна с две ръце към себе си. Цялото му тяло се разтърси от дълбок, плътен смях, който ме сгря като тлееща жарава.

— Щастлив съм, — промълви. — За пръв път от години насам имам чувството, че всичко може да бъде наред. Всичко. — Брадичката му бе опряна върху главата ми. — Не е ли налудничаво?

— Определено. Но ако и двамата ви е обхванала еднаква лудост, няма проблем.

Сърцето му биеше учестено в ухото ми, сякаш бе тичал безкрайно дълго, за да стигне дотук.

— Не бива да казваме на Джаксън — погледна ме след малко. — Ще пазиш тайна, нали?

— Знаеш, че няма да кажа на никого. — Джаксън винаги ни бе забранявал да имаме връзки (произнесено с подобаваща доза отвращение), траещи повече от една нощ. Вероятно щеше да получи апоплексия, ако разбере, че такава е възникнала в собствената му банда. Имайки предвид колко непредсказуем бе напоследък, нищо чудно да прогонеше и двамата.

Вмъкнахме се обратно през прозореца на мансардата и се озовахме сред разпръснатите палитри в ателието на Елайза. На платното върху триножника бе скициран силует на кон.

— Джаксън й е намерил нова муза — поясни Ник. — Фредерик Уотс, викториански художник.

— С нея става нещо. Напоследък не е на себе си.

— Попитах я и тя отвърна, че имала болен приятел.

— Седемте печата нямат приятели. Само хора, които се опитват да ни пречупят, и такива, които знаят, че не могат — казах, цитирайки Джаксън.

— Именно. Затова мисля, че се среща с някого.

— Не е изключено. — Елайза имаше доста зрящи обожатели от други банди, които не бяха обвързани със строгите правила на Джаксън.

— Но как, след като почти не разполага с лично време?

— Добър въпрос.

На площадката на втория етаж се разделихме. Ник слезе надолу по стълбите и докато гледах след него, ми направи впечатление, че се е променил. Напрежението в раменете му бе изчезнало, а походката му бе едва ли не пружинираща.

Дали не го бях оставила с впечатлението, че предпочитам да бъде сам? Вероятно е чувствал вина, смятайки, че ме наранява, че дълбоко в себе си още го обичам. Знаех как винаги е готов да поеме бремето върху себе си, за да бъдат околните щастливи. Този път нямаше нужда да го прави. Винаги щях да го обожавам, но онова, което имахме помежду си, бе достатъчно.

Отвъд затворената врата другите все още се смееха и разговаряха, но аз не изпитвах и най-малка охота да се присъединявам към тях. Болеше ме, задето Ник трябва да крие от Джаксън единствения си източник на утеха. Даница вероятно също не присъстваше на партито, но на нея обикновено й се разминаваше. Аз, от друга страна, трябваше винаги да бъда до Джаксън, да уталожвам раните му, да гъделичкам егото му, да изпълнявам безпрекословно заповедите му.

Честно казано, имах и по-добри неща за правене.

Коленичих край леглото си, където зад сандъка с дрънкулки от пазара бе скрита раницата ми. Затърсих из джобовете, докато накрая не напипах две стъклени флакончета, всяко едно по-малко от кутрето ми. Те бяха завързани заедно с панделка, към която бе прикрепена навита бележка. Разгънах я и прочетох реда, написан с познатия почерк.

Едно от флакончетата бе пълно догоре с просветваща, зеленикавожълта течност. Ектоплазма, кръвта на Рефаимите.

Когато вдигнах другото срещу лампата, начаса разбрах какво съдържа. У мен се надигна вълна от облекчение, толкова буйно и неудържимо, че се изсмях на глас. Приседнах на килима, запретнах ръкав и отлях от безценния екстракт от амарант върху клеймото на полтъргайста.

Под вкочанената ми като лед плът се разля топлина. Разкривените ръбове на белега се пропукаха подобно на изсъхнала боя, а когато прокарах пръст върху тях, просто се отмиха, оставяйки кожата ми гладка и чиста като сметана.

Ето че Джаксън вече нямаше с какво да очерни името ми пред Неестественото събрание.

Но Лордът сам имаше нужда от тази течност. Където и да се намираше сега, той страдаше заради саможертвата си.

До следващия път, Пейдж Махони.

Е, следващият път щеше да бъде сега.

12В търсене

Лондон — прекрасният, безсмъртен Лондон — никога не е представлявал просто „град“. Бил е и си остава живо, дишащо същество, левиатан, скрил безброй тайни под каменните си люспи. Той пази тези тайни ревниво, дълбоко в плътта си, където само луд или храбрец може да ги открие. И аз трябваше да проникна в древните му недра, ако бях решена да стигна до Лорда.

След като бе тръгнал да ме търси, логично беше да се предположи, че е отвлечен от моята секция и вероятно не е отведен далеч. Дори да го бяха повалили в безсъзнание, той бе твърде очебиен товар за пренасяне.

Докато Джаксън и останалите продължаваха да се наливат в съседната стая, аз легнах на леглото и поставих кислородната маска върху носа и устата си. Затворих очи и се пресегнах колкото можех по-далеч от тялото си, без да го напускам. Това ми се удаде с мъка, сякаш се опитвах да разкъсам парче груб, дебел плат. Бях изгубила форма. Когато най-сетне почувствах етера, той целият гъмжеше от духове и сънорами, както винаги във вътрешността на цитаделата.

Към края на времето, прекарано с Лорда, шестото ми чувство бе дотолкова настроено към неговото присъствие, че усещах дори емоциите му. Сега не долавях нищо.

Бяха го отвели твърде далеч. Седнах и снех с досада маската от лицето си. Лимитът ми беше около километър и половина. По-далеч от това не можех да стигна.

Щеше да ми отнеме дълго да претърся цялата цитадела сама, а и трябваше да съм нащрек за Жандарми. Бях задължена на Теребел, но плащането на този дълг можеше да ми коства живота. А също и този на Лорда, ако не успеех да го открия. Неговите похитители — ако наистина бе похитен — можеха дори да са го отвели извън Лондон. Нищо чудно да го бяха транспортирали на континента или просто да го бяха убили, за да го продадат за препариране на черния пазар. Бях чувала и за по-странни неща.

Чудейки се какво да предприема, навлякох палтото и шапката си и отидох до прозореца. И тогава погледнах отново флакона с ектоплазма.

Лордът рядко споделяше своите намерения, но явно не би пъхнал нещо подобно в раницата ми без определена цел. Махнах запушалката и без много да мисля, изпих съдържанието. Зъбите ми изтръпнаха като от ледена вода, а в устата ми остана метален вкус.

И изведнъж всичко се изостри. Флаконът се изплъзна измежду пръстите ми и се търкулна на килима. Ефектът беше обратен на този на алкохола — шестото ми чувство изпадна в състояние на хиперактивност. Усещах движенията на духовете на горния етаж като плавни повеи; виждах през стената сънорамите и аурите на останалите като ярки светлини, крещящи своите емоции. Аз бях проводник, преливащ от енергия. Облегнах се на перваза замаяна, останала без дъх.

Хрумна ми да потопя взор в собствената си сънорама. В духовната си форма си запроправях път през гъсто избуялите червени анемонии, търсейки нещо различно, някакъв знак. Наоколо се спускаше здрач, а цветята се преплитаха в нозете ми, ярки като рубини под потъмнялото небе. Всяко венчелистче бе поръбено с резедава светлина, сякаш изпускащо луминесценция. После облаците се разкъсаха, пропускайки от етера един-единствен лъч, който озари слънчевата ми зона.

Това беше тя. Златната нишка, прорязала искряща пътека между центъра на моето съзнание и друга точка в етера, далеч извън духовния ми обхват.

Неговата кръв го бе направила видим.

Когато се измъкнах с тласък от сънорамата си, ръцете ми бяха потни и трепереха. Метнах раницата на гръб и се прехвърлих през перваза, като оставих прозореца леко открехнат. Изкачих се по задната стена на сградата и се впуснах в бяг през покривите.

Ориентирането бе лесно, като да следваш вътрешен компас и инстинктивно, сякаш вече го бях правила и преди. Имах чувството, че ако бях зряща, щях да зърна нишката с просто око. Тя ме водеше през улици и между здания, над покриви и огради. Трябваше само да спазвам нейната посока и да избягвам Жандармите, да се шмугвам в пресечките и да се придържам към сенките. Когато наближих границите на I-4 и се качих в една рикша, знаех, че вече съм близо. На по-малко от километър. А когато рикшата навлезе в II-4, почти можех да видя маяка в етера, зовящ ме в един добре познат район.

Лордът беше в Камдън.

При пристигането ми пазарът беше оживен, както обикновено в този час, и лесно се смесих с навалицата. Въпреки това вървях с наведена глава, стиснала дръжката на пистолета в джоба си. Парцалените кукли можеше и да понесат присъствието на член на друга банда на територията си, но нямаше да ме оставят да се шляя наоколо без надзор. Трябваше да приключа бързо, преди действието на ектоплазмата да е отминало.

Докато минавах по Хай Стрийт, зърнах Джос, нахлупил шапка с козирка върху сплетените си на расти коси. Той бе кацнал като чудата птица върху статуята на лорд Палмерстън. До него стоеше контактьорка, свирейки бавна мелодия на флейтата си, докато Джос пееше с нежен глас. Тълпата наоколо слушаше в благоговейна тишина. Полиглотите пеят най-добре на езика на етера — Глосолалия, на който говорят и Рефаимите, но инак могат да направят и най-зловещата улична балада да звучи прекрасно.

Щом песента свърши, се разнесоха ръкопляскания, а в шапката на Джос зазвъняха монети. После той и момичето се поклониха и публиката взе да се разотива. Тя напъха своя дял в джобовете си и си тръгна, а Джос ме забеляза и ми махна с ръка.

— Привет, привет — поздравих го аз. — Коя беше тази?

— Просто позната, с която забавляваме хората понякога. — Той скочи от пиедестала. — А ти какво правиш насам?

— Търся някого. — Пъхнах ледените си ръце в джобовете. — Къде са останалите?

— Айви е в скривалището, а Феликс също излезе да изкара нещо. Нел каза, че ще ме почерпи за вечеря — нали сега работи като акробатка, — но още я няма никаква.

— Защо трябва тя да ти купува вечеря? Агата не ви ли храни достатъчно?

— Как ли пък не — смръщи се той. — Само блудкав ориз и херинга. Аз лично давам рибата на котката й. Вярно, Айви е права да казва, че все е по-добре, отколкото при Рефаимите, но съм сигурен, че може да си позволи и нещо по-разнообразно. Тя самата всяка вечер се тъпче с пайове и сладкиши.

Херингите в цитаделата наистина бяха ужасни — дребни и миризливи, само кожа, кости и очи. Той беше прав — Агата наистина можеше да ги храни по-добре срещу всички пари, които й изкарваха.

Джос тръгна с мен през пазара, като от време на време докосваше козирката на шапката си, поздравявайки някой клошар. Опитах отново да следвам златната нишка, но сега тя бе потрепваща, трудна за улавяне. Знаех единствено, че Лордът е наблизо.

— Къде точно смяташ да търсиш твоя човек? — попита Джос.

— Все още не знам — огледах околните сгради. — Като изключим яденето, как се отнася Агата с вас?

— Държи се мило с Айви, но с останалите е доста строга. Не й ли съберем петдесет паунда на вечер, си лягаме гладни. А крънкането става все по-трудно, повечето гадатели се боят, че може да ги арестуват.

Ако само разполагах с повече пари, можех да ги измъкна оттам до един.

— Как напредва писането?

— Почти сме готови — каза той. — Нел е направо блестяща. Би могла да стане психограф.

— За какво се разказва в историята?

— Ами… общо взето, за нас. За Сезона на костите и за това как група хора избягват, а Рефаимите ги преследват, но няколко от тях също така им помагат. — Той обърна към мен тъмните си очи. — Направихме Лис главна героиня, в знак на почит към паметта й. Смяташ ли, че е редно?

В гърлото ми заседна буца. Лис, невъзпятата героиня от гетото, която ми помогна да преживея първите седмици. Лис, която понесе с вдигнато чело всяка несправедливост. Лис, която така и не успя да види свободата.

— Да — казах. — Смятам, че е редно.

Докато вървяхме, оглеждах кварталните просяци, свити в безистените със своите протрити одеяла и полупразни панички. И Джаксън вероятно е бил като тях. Може би е прекарвал нощите си в Камдън, навъртайки се край търговците с надеждата за късче топла храна или някоя подхвърлена монета. Представях си го като слабо, бледо момче, със саморъчно подрязана коса, гневно и озлобено, презиращо себе си и обстоятелствата, довели го дотук. Момче, просещо колкото пари, толкова и книги, които да чете. Момче с раздрани до кръв ръце, кроящо своето бягство от мизерията.

Но той в крайна сметка бе успял да си изгради име за разлика от просяците, мрящи по неговите улици, към които той вече нямаше, а може би и никога не бе имал, капка жал. Спрях край една от сергиите и похарчих няколко паунда за чаша салуп, горещ пай и парче канелен сладкиш за Джос. Той се залови да яде лакомо, тъпчейки двете си бузи. Помислих си какво ли би казал Джаксън, ако разбереше, че харча надницата си да храня улични певци („Какво греховно пилеене на честно изкарани пари, безценна моя“), но после реших, че не ме е грижа.

Улових нишката отново. Тя водеше към огромна сграда, извисяваща се край пазара. Изглеждаше изоставена, макар червените тухлени стени да бяха в добро състояние.

— Каза, че търсиш някого — обади се тихо Джос. — И той ли е беглец от колонията?

— В известен смисъл. — Кимнах с глава към сградата. — Какво е това място?

— Наричат го Товарната станция. Не съм виждал да пускат някого вътре, откакто съм в II-4.

— Защо?

— Не съм сигурен, но според клошарите на Агата това е леговището на Парцалените кукли. Пред портата винаги има техен пазач и само членове на бандата влизат и излизат. Надявам се нямаш намерение да проникваш вътре? — В гласа му трепна тревога. — Ще си навлечеш неприятности с Вехтошаря.

— Ти виждал ли си някога този прословут Вехтошар?

— Не, но той диктува реда в цялата секция.

— По какъв начин?

— Парцалените кукли викат тарторите и другите зрящи при себе си и им разпределят задачи. Клошарите служат за свръзка. Наскоро Агата прати едно от момичетата си, Рин, да отнесе съобщение на Шифониерата — тя е дясна ръка на Вехтошаря.

— Да — досетих се аз. — На Неестественото събрание Амбулантният лорд спомена, че тя управлявала Камдън от негово име.

— Така изглежда.

Интересно. Шифониера39 звучеше като френска дума, макар че не си спомнях да съм я учила в училище.

— Може да разменя някоя дума с тази дама, ако я срещна — казах. — Знаеш ли как се стига до портата?

— Просто отиди до края на пазара — посочи Джос. — Там има голяма табела и стълби. Имай предвид, че един от клошарите веднъж се направи на герой и опита да се промъкне вътре. Оттогава не се е появявал повече.

— Чудесно. — Поех си дълбоко дъх. — Аз трябва да вляза, Джос. А ти най-добре се прибирай.

— Ще дойда с теб — поклати глава той. — Ако се върна в скривалището, Агата само ще ме изпрати да пея отново.

— Виж, засега поне никой не те издирва. Как би ти се харесало да показват лицето ти из цял Лондон?

— Не можеш да вършиш всичко сама — рече разпалено Джос. — Все ще ти бъда от някаква полза. Ще ти пазя гърба, докато търсиш.

Инстинктът ми диктуваше да не приемам, но знаех, че е прав.

— Добре, но ще правиш точно каквото ти кажа. Дори ако стане напечено и се наложи да ме изоставиш вътре. Наредя ли ти да бягаш, ще тичаш колкото ти държат краката. Обещай ми, Джос.

— Обещавам.

Голямата табела някога бе носила надпис с името на зданието — ТОВАРНА СТАНЦИЯ „КАМДЪН“, но сега бе изподраскана с графити и част от буквите бяха заличени. Джос и аз минахме безшумно покрай нея, упътвайки се към гърба на зданието.

— Така и не ми каза кого търсиш — прошепна той. — Нещо обаче ми подсказва, че е Лордът, нали?

Аз кимнах и той се ухили.

— Останалите няма да са във възторг.

— Той помогна на Лис — напомних му. — Ще помогне и на нас. Добре е да имаме Рефаими на своя страна.

— Мисля, че е помогнал и на други хора, но ние просто не сме разбрали.

Вероятно наистина беше така. Във всеки случай Лордът бе спасил мен, бе улеснил бягството ми, рискувайки собственото си положение.

Задният двор тънеше в мъртва тишина. Няколко изоставени коли бяха паркирани върху паважа, а самото здание пустееше със заковани с дъски прозорци и врати. Отникъде не се процеждаше и лъч светлина. Дори ако по някакъв начин успеех да вляза, не бе изключено вътре да има аларми срещу нарушители, които да се задействат.

— Май никой не живее тук — каза Джос.

— Или просто са угасили лампите — отвърнах. — Сега искам от теб да се изкачиш колкото се може по-нависоко и да наблюдаваш. Ако видиш някой да се задава, вдигни шум.

— Мога да използвам това — показа ми той малък сребрист предмет. — Имитира птича песен. Доста е силно.

— Добра идея. Само внимавай.

Той се затича към сградата и започна да се катери, използвайки первазите и издатините за опора. Аз приклекнах в сянката и отново потърсих златната нишка.

Да, Лордът беше тук. Вече долавях сънорамата му като смътно сияние.

Заобиколих ъгъла и стигнах до циментово стълбище. В дъното му имаше две сънорами — човешка и животинска. Спуснах се няколко стъпала надолу и се вгледах в сумрака. Върху обърната щайга седеше жена, която пушеше с едната си ръка, а с другата настройваше малък транзистор. До нея дремеше огромно куче, свито край метална кофа с тлееща жар. Зад странната двойка имаше черна врата, нашарена с неразбираеми червени графити.

Жената беше нечитаема. Босът й бе постъпил умно да постави тъкмо нея на пост. Нищо не можеше да проникне в съзнанието й, включително и моят дух. Дори да опитах да обсебя кучето и да създам суматоха, вратата беше заключена с катинар. Само щях да я подплаша и да я накарам да избяга с ключа.

Оттеглих се обратно към двора и огледах пак сградата. Нямаше никакви други входове. Освен ако… Щом не ставаше по един начин, трябваше да опитам по друг.

Недалеч от мен имаше метална решетка. Приклекнах до нея, пуснах малко камъче през пролуките и се заслушах. То изтрака върху твърда повърхност.

Това не беше канал, а проход, намиращ се точно под краката ми. Естествено, бях чувала за подобни подземни тунели преди — под улиците на Лондон съществуваше цял свят от ходове и канали, строени още по времето на монархията, но не бях чувала да обхващат и Камдън. Сграбчих решетката с пръсти и напрегнах сили, но тя не помръдна.

Все още нямах представа как да използвам златната нишка за общуване, но можех поне да опитам. Постарах се да изградя образ, така както го правеха оракулите. Образ на решетката пред себе си до последната подробност — тежката чугунена отливка, гранитните павета наоколо — и задържах тази картина пред вътрешното си око. Тогава го усетих отново, този път по-скоро като убождане в сетивата си. Фенерът на неговата сънорама се разпали и оживя, сякаш пробуден от дълбок сън. Изображението, което получих в отговор, бе замъглено по краищата, като кадър от ням филм. Затворническа килия. Дебела верига. Тъмничар с оранжева аура.

Виждах през очите на Лорда. Въпреки всичко бях успяла да го открия.

Джос скочи от един перваз и дотича при мен.

— Наоколо няма никой — каза. — Намери ли нещо?

— Мисля, че да. — Изправих се с лека болка в слепоочията. — Какво има от другата страна на сградата?

— Канал, доколкото знам.

— Да отидем да погледнем.

Прехвърлихме се през метални перила, после през тухлен зид и се спуснахме до брега. Над мръсната, застояла вода преминаваше извит мост. Джос претича по покривите на няколко тесни баржи и се озова от другата страна.

— Ха — извика след малко. — Ела да видиш какво има там.

Присъединих се към него и когато се обърнах по посока на сградата, разбрах какво има предвид. В основата й зееше тъмен отвор, подобен на гърлото на пещера, и каналът изчезваше в него.

— Какво е това според теб?

— Явно навремето оттук са вкарвали стоките, дошли по реката. — Той коленичи, вглеждайки се внимателно. — Дали води навътре в сградата?

— Мисля, че да. И ако е така, значи разполагаме с начин да влезем.

Край най-близката баржа имаше купчина дървени отпадъци. Избрахме един разнебитен сандък и с общи усилия го спуснахме във водата. Той беше достатъчно голям, за да седна в него. Нямах особен избор, ако исках да се добера до Лорда. Докато се настанявах, Джос ми подаде парче дъска, което да ми послужи като гребло.

— Искаш ли пак да стоя на пост? — ме попита, държейки се с една ръка за перилата. — В случай че Парцалените кукли се появят?

— Ще се справя някак. Но ако ги видиш, подай сигнал със свирката.

— Добре.

— И Джос… Внимавай да не те забележат. Стой на безопасно място. При най-малкия признак за неприятности, бягай обратно при Агата и се преструвай, че изобщо не сме се срещали. Ясно?

— Ясно.

Той остана да наблюдава от брега, докато аз оттласнах импровизирания си сал, устремявайки се към черното като катран отверстие.

Тишината вътре се нарушаваше само от отекващите капки. Щом навлязох достатъчно и светлината от уличните лампи вече не достигаше до мен, включих фенерчето си. Стоманени подпори, осеяни с нитове, се спускаха от тавана и изчезваха в неподвижната вода. Тухлените стени от двете ми страни бяха покрити с дебел слой водорасли и мръсотия. Не вярвах да са прекарали Лорда оттук.

Между две арки забелязах нещо като проход. Метнах раницата върху бетонната рампа, но когато опитах да се изправя, за да скоча след нея, сандъкът се преобърна. Успях да се заловя с пръсти за ръба, но почти цялото ми тяло се озова в ледената вода. Дъхът ми секна. Издърпах се на лакти, треперейки от усилие. Мокрите ми дрехи лепнеха като втора кожа, а ботушите ми жвакаха. Пропълзях до входа на прохода, преграден с ръждиви метални пръти. Разстоянието между тях едва стигаше колкото да провра главата и раменете си. Свалих прогизналото си яке и го вързах на кръста си. Пръстите ми вече се вкочанясваха, а дрехите ми воняха на тиня.

Защо му бе притрябвало на боса на II-4 да държи Рефаим в убежището си? Той трябва добре да е знаел какво прави, иначе никога нямаше да успее да плени едно от тези създания. Веднага щом се промъкнах между прътите, долових две сънорами. Нямаше как да сбъркам първата — тя беше на Лорда, но втората ми бе непозната. Човек. Зрящ. Пазачът с оранжевата аура. Който и да бе хвърлил Лорда в тази тъмница, не желаеше да го оставя сам — и с пълно основание. Аз още не го бях виждала да убива, но щом можеше да се сражава с Емитите, силата му трябва да бе огромна. Пресегнах се и извадих ловния нож от ботуша си.

Ако ме заловяха в бърлогата на конкурентна банда, членовете й бяха в пълното си право да ме завлекат пред Неестественото събрание. Или просто да ме убият, стига да информираха Джаксън за случая.

Ботушите ми, изработени от мека кожа, почти не издаваха звук. Продължих да вървя, докато не стигнах до прокопан в скалата тунел — спомен от времето на мините, парата и железниците. Стените бяха покрити с телена мрежа, а от оголени жици висяха счупени електрически крушки. Навлязох в чернотата му, избягвайки редките, безобидни духове, витаещи наоколо. Сънорамата на Джос беше някъде над мен — той вероятно се бе качил върху покрива на сградата.

Скоро осъзнах, че мястото е своеобразен лабиринт. Вероятно не бе строено с тази цел, но човек губеше ориентация сред многобройните разклонения и редки проблясъци на светлина. Постарах се да запомня съдържанието на отделните помещения — бъчви за алкохол, матраци, газени лампи, всевъзможни стоки и вехтории. Отпадъци, трупани с десетилетия. Бърлогата на Парцалените кукли. Вероятно се намирах в складовете под товарната станция, но те се простираха и далеч отвъд нея.

И окови. Сърцето се качи в гърлото ми.

На стената имаше окови.

Джос бе споменал, че клошарят, дръзнал да проникне тук, никога не се е върнал. Забавих крачка, ослушвайки се внимателно. През тавана на един от тунелите проникваше светлина и когато погледнах нагоре, видях кръгли, решетести капаци. Над главата ми явно беше пазарът, защото час по час се мяркаха сенките на преминаващи хора. Прилепих се плътно до стената, макар да се съмнявах, че ще могат да ме забележат.

Порових в раницата си, извадих торбичка талк за катерене и оставих бял белег върху стената. Продължих да правя същото из всички помещения, през които преминавах. Едно от тях беше огромно — същинска подземна зала, поне трийсет метра в диаметър, доста наподобяваща нелегалния пазар под Ковънт Гардън. Таванът бе нисък, опасан от дъговидни арки. Въздухът беше застоял, но обстановката издаваше скорошно присъствие. В далечния ъгъл бе поставен прожектор, обливащ всичко в ярка електрическа светлина. От стените висяха пурпурни завеси, някои наполовина откачени от корнизите, а тук-таме бяха разпръснати маси и столове. Проверих етера и се затичах през каменния под, насочвайки се към прохода от другата страна на залата.

Мръсна мършава котка изскочи с жаловито мяукане изпод една от масите и се стрелна покрай мен. Долепих гръб до стената, едва дишайки от уплаха, а животното се изгуби някъде из тунелите.

Щом една котка се бе добрала дотук, значи трябваше да има и друг изход освен канала. Доста слаба утеха за място като това. Можех да си представя как влачат безжизненото тяло на Лорда из влажните тунели. Почти бях стигнала. Изградих в съзнанието си образа на залата с арките, но не получих нищо в отговор.

До слуха ми долетя неясният звук на радио, настроено на единствената новинарска станция на Сцион. Изключих фенерчето и надзърнах зад ъгъла. На пода в следващия проход стоеше стара керосинова лампа, осветявайки затвора на Лорда.

Пазачът му беше слаб мъж с боядисана в оранжево коса. Той стоеше облегнат на стената, привел глава над радиото. Лицето и шията му бяха обрасли с няколкодневна четина, а кожата му изглеждаше покрита със сивкава мръсотия. Призовател. Изправех ли се лице в лице с него, ме очакваше сериозна битка. Призователите можеха да привличат духове от огромни разстояния, стига да знаят имената им.

Приклекнах в една ниша. Подобно на стрела духът ми профуча през коридора и се вряза в неговата сънорама. Докато успее да издигне защитите си, вече го бях изтласкала в здрачната му зона. Когато се върнах обратно в собственото си съзнание, през пулсирането на кръвта в ушите си чух отчетливия звук на тяло, строполяващо се на земята.

Отидох до него и го заварих паднал по очи. Беше в безсъзнание, но още дишаше. На вратата нямаше катинар, само верига, пречеща й да се отвори на повече от педя. Никой не бе очаквал проникване тук. Махнах веригата и пристъпих в килията.

13Крадец

Прикован към една тръба в потрепващата светлина от пламъка на лампата, оборил глава върху гърдите си, Арктур Месартим нямаше нищо общо с наставника, в чиито покои бях прекарала шест месеца. Дрехите му бяха покрити с прах и мръсотия, а по сплъстената му коса се стичаха капки влага. Пуснах фенерчето и коленичих край него.

— Лорде.

Никакъв отговор.

В гърдите ми се надигна смесица от страх и гняв. Той беше пребиван жестоко и съдейки по вида му, нееднократно. Аурата му бе като немощна свещица, готова всеки миг да угасне.

Дъхът излизаше на бяла пара от устата ми, а подметките ми се пързаляха по заледения под около него. Подсмърчайки и с посинели от студ ръце, го сграбчих за раменете и го разтърсих. Гърдите му не се повдигаха.

— Лорде, събуди се. Хайде. — Плеснах го силно по бузата. — Арктур!

При звука на името клепките му се повдигнаха. В ирисите му тлееше смътна, жълтеникава светлина.

— Пейдж Махони — произнесе едва чуто той. — Много мило, че си дошла да ме спасиш.

Заля ме вълна от облекчение.

— Какво са ти направили? — Думите едва излизаха между тракащите ми зъби. — У пазача ли е ключът от веригата?

— Остави веригата — излезе хрип от гърлото му. — Трябва да вървиш. Похитителите ми всеки миг ще се върнат.

— Аз сама ще реша кога да си тръгна.

Излязох в коридора, претърколих призователя по гръб и претърсих джобовете му. С един от масивните ключове отключих железните окови, които паднаха с дрънчене на земята. Улових Лорда под мишниците и се опитах да го накарам да седне, но той тежеше като олово.

— Хайде, трябва да се размърдаш. Не мога да те повдигна. — Придърпах лампата по-близо. Под кожата му бяха плъзнали странни петна като зеленикавочерен скреж. — Кажи ми къде те боли.

Облечените му в ръкавица пръсти помръднаха. Наведох фенерчето и видях, че на лявата му китка му е вързано венче от червени анемонии, подобно на тези, които децата плетат от маргаритки. Цялата ръка отдолу бе обхваната от некроза, прозираща като паяжина под тъмното злато на кожата му.

— Те са по-лоши от оковите. Не, недей — просветнаха за миг угасналите му очи, когато понечих да ги махна.

— Нямаме време да…

— Не съм се хранил от дни. — Последната дума прозвуча като сподавено ръмжене. — Гладът е това, което ще ме убие.

— Нищо няма да те убива — взех лицето му в шепите си. — Аз ще те отведа. Теребел и Ерай ме пратиха да те открия.

— Изглеждаш различна — погледна ме в пристъп на просветление той. — Но треската ме поглъща… Скоро няма да те помня, Пейдж…

Той бълнуваше.

— Какво ти е нужно, кажи ми. Сол?

— Тя може да почака. Не съм ухапан от Емити. Съзнанието ми си отива.

— Трябва ти аура — осъзнах изведнъж.

— Да — промълвиха с мъка устните му. — Те ме изтезаваха със седмици, даваха ми я капка по капка… държаха я така, че да не мога да я достигна… Умирам от изтощение, признавам.

Но няма да взема от твоята.

— В такъв случай добре е, че разполагаме и с друг вариант — усмихнах се мрачно. Това действително бе злощастна вечер за бедния страж. Улових го за китките и го довлякох в килията. При всяко дръпване от гърдите му се изтръгваше глух стон. Приковах го към тръбата и опрях ножа в гърлото му. Лордът ме наблюдаваше в гладно мълчание.

— Този също ли те измъчваше? — попитах.

— При това неведнъж.

Пазачът се размърда. От двете му ноздри рукна кръв и се стече по брадичката.

— Какво, по дяволите, ми направи? — Дъхът му вонеше на кисело. — Главата ми…

— Ти работиш за Вехтошаря — отвърнах с усмивка. — Кажи ми кой е или ще помоля приятеля си много, много бавно да изцеди цялата ти аура. Как ще ти се понрави да бъдеш незрящ, призователю?

Щом усети веригата на китката и ножа на гърлото си, мъжът опита да се бори, но аз притиснах свободната му ръка с коляно.

— По-добре незрящ, отколкото храна за рибите — просъска тогава. — Парцалените кукли ще ме пуснат да плувам с циментови обувки, ако кажа дори една дума. — Той си пое дълбоко дъх и извика: — Сара Уайтхед40, призовавам те да…

Запуших устата му с ръка.

— Опитай това отново и ще пропуснем изцеждането на аурата — казах, навеждайки се към ухото му. — Тогава просто ще те застрелям. Ясно?

Той кимна.

— Кучка — каза само, щом махнах ръката си.

Лордът изигра своята роля прекрасно. Припълзя към стража на четири крака с бавната съсредоточеност на хищник. Бледожълтите му очи светеха като вълчи в сумрака, а изпънатите мускули шаваха под кожата му. Мъжът изпъна в паника веригата си, оттласвайки се с крака от стената. Дори аз неволно потреперих. На дневна светлина Рефаимите почти приличаха на хора, но в мрака губеха човешкото си лустро.

— Спри го! — примоли се той. — Заповядай му да стои мирен!

— Боя се, че той не е куче — отвърнах, — макар ти да си се държал с него като с такова. — Притиснах ножа в гърлото му. — Кажи ми кой е Вехтошарят. Кажи ми името му и може да те оставя да живееш.

— Не му знам името! Никой от нас не го знае! Защо му е да ни го разкрива?

— Какво смяташе да прави с Рефаима? С кого работи? Къде е сега? — Обърнах нагоре острието и го забих под брадичката му. — Добре ще е да се разприказваш, призователю. Аз не съм от търпеливите.

В отговор той само ме заплю. Лицето на Лорда се разкриви в гримаса, а аз блъснах силно сънорамата му с духа си. От ноздрите му бликна още кръв.

— Нищо няма да научите от мен — изпъшка задавено стражът. — Нищо. Дори да исках, нямаше как да ви кажа. Той почти не идва тук. Получаваме заповедите си от неговото протеже. Ей, нали обеща, че ще го усмириш! — извика в следващия миг, защото Лордът отново настъпваше към него.

— Всъщност не съм — поклатих глава.

Нямаше борба. Нищо освен един поглед. Лордът впери очи в пазача и вдиша дълбоко. Гърдите му се разшириха, а ирисите му светнаха като прожектори, преди да се изпълнят с яркооранжево. Призователят рухна безсилно край заскрежената тръба, с аура, изтъняла като хартиена салфетка.

През цялото тяло на Лорда премина тръпка. Ектоплазмата засия във вените под кожата му, която сякаш бе станала прозрачна. Когато се пресегнах предпазливо и свалих венчето анемонии от ръката му, той издаде облекчено ръмжене.

— Похитителите ми излязоха да търсят храна — каза. — Но няма да се бавят дълго.

— Чудесно. Ще се радвам да се срещна с тях.

— Те са опасни.

— И аз също. Както и ти.

Очите му ставаха все по-сияйни, изпълвайки ме със странни спомени от моето затворничество. Забранените мелодии на грамофона, редящи скръбни любовни слова в мрака. Пеперуда, пърхаща в сключени длани. Неговите устни върху моите в сградата на Кметството, дланите му, спускащи се по талията, по бедрата ми. Опитах да се фокусирам, но вниманието ми бе твърде привлечено от всяко негово движение — повдигането и спускането на гърдите, трепването на всяко мускулче на шията му.

Над нас бледата луна едва прозираше през металните решетки. Лордът облегна глава на стената, а аз извадих телефона от раницата си и стиснах новата сим карта между зъбите си, докато отварях задното капаче. Застанала права до него, набрах номера на телефонната кабина в I-4, надявайки се да има обхват. Не бяхме чак толкова дълбоко под земята.

— I-4 — чу се отсреща гласът на куриера. Връзката беше лоша, но думите все пак се различаваха.

— Повикай Червеното видение — казах. — Бързо.

— Изчакай така.

Нямах много време за чакане. Очите на Лорда отново се отместиха към призователя и неговите оскъдни останки от аура.

След около минута Ник се обади.

— Всичко наред ли е?

— Трябва да ме вземеш.

— Откъде?

— Камдън. Старата товарна станция в края на Овал Роуд.

— Десет минути — каза той и затвори.

Извадих картата и я пъхнах в задния си джоб. После взех керосиновата лампа и преметнах тежката ръка на Лорда през врата си. Той се изправи, улавяйки ме за рамото. От допира му ме побиха тръпки.

— Накъде е изходът? — попита с приглушен глас.

— Аз влязох по вода, през подземния канал.

— Мен ме доведоха през задната врата, но там винаги стои нечитаемата пазачка. Предполагам, че ще трябва да се върнем по твоя път.

— Няма да успеем да минем оттам — казах.

— Тогава да потърсим нагоре. Трябва да има вход към складовете, това навремето са били техните подземия. Ключовете на пазача още ли са у теб?

— Естествено. Ще можеш ли да вървиш?

— Ще трябва да опитам. — Хватката му върху рамото ми се стегна.

Напредъкът ни през тунелите беше бавен — Лордът куцаше зле, краката му бяха като вдървени. Изглеждаше невероятно какви поражения могат да нанесат тези малки, леки като перца цветчета на анатомията на Рефаимите. Те бяха мускулести същества, изваяни като статуи, невъзможни за побеждаване с физическа сила, и все пак ключът към гибелта им можеше да се събере в шепата ми. Дадох му да носи лампата и го обгърнах през кръста със свободната си ръка. От близостта му ме обливаха топли и студени вълни. Усещах тежкото му дишане в косата си.

Поредният тунел свиваше зад един ъгъл. Светлината на лампата бе слаба, образуваща мъждив кръг около нас. Насочих лъча на фенерчето надолу по коридора, но той свършваше с глуха стена.

— Как те заловиха Парцалените кукли? — попитах.

— С червена анемония. Трябва да са ме наблюдавали от известно време, да са следили придвижването ми. Или по някакъв начин да са разбрали, че ще отида в I-4. — Продължавахме да вървим, свивайки в още един проход, който обаче изглеждаше като копие на предишния. — Нападнаха ме през деня, докато почивах. Зашеметиха ме с цветето, сложиха ми торба на главата и после ме докараха тук в някакъв фургон.

Пулсът ми се ускори. Парцалените кукли изобщо не биваше да знаят за съществуването на Рефаимите, да не говорим за начините да ги надвият. В този момент зърнах белия знак на стената и се спрях.

— Движим се в кръг — казах с въздишка.

Силите на Лорда се връщаха — можех да го усетя в походката, в тежестта на ръката му.

— Усещаш ли доктор Нигорд?

— Да — ослушах се. — Има и още хора.

— С него ли?

— Не. Идват от друга посока. — Малка група сънорами се бе отделила от навалицата на пазара. — Трима са.

Едва го бях произнесла и отгоре се разнесе мелодично изсвирване. Птича песен в средата на нощта. Джос. Пуснах Лорда и извадих револвера си.

— Сред пазачите има ли напълно зрящи?

— Не. Всичките са полузрящи.

Това беше добре. На полузрящите им бе нужно усилие, за да се фокусират в етера за продължително време. В мрака можехме и да им убегнем.

В далечината хлопна врата. Лордът ме сграбчи за ръката и ме притегли в една ниша, така че гърбът ми се оказа притиснат в неговите гърди.

— … все някога трябва да го нахраним — казваше нечий глас, мъжки и груб, с акцент от Ийст Енд. — Последния път за малко да изцеди аурата на пазача.

— Значи е застанал прекалено близо — отвърна му жена. Също лондончанка, но не можех да определя от кой район. — Те не могат да ти навредят, ако стоиш на разстояние.

— Сигурна ли си, че някой от нашите не е изпял, че го държим?

Остър смях.

— На кого да изпее? Повелителят е мъртъв, а без него Неестественото събрание е пълна развалина. Не че някога е било нещо друго.

Стиснах дръжката на револвера. До мен Лордът се беше прислонил плътно до стената. Очите му вече възвръщаха обичайния си жълто-зелен цвят.

В коридора отекна тревожен вик, толкова близо до нашето скривалище, че се сепнах.

— Какво става тук? — ревна мъжът. — Къде е проклетото същество? — Дрънчене на верига. — Къде е? Да не мислиш, че ти плащаме, за да дремеш?

Езикът ми бе залепнал за небцето.

— Слушай, Шифон — простена пазачът, — някаква… гадна женска дойде и го отведе. Аурата й беше… червена.

Значи това трябваше да е Шифониерата — машата, чрез която Вехтошарят управляваше секцията. Щеше ми се да я видя отблизо, но Лордът бе твърде слаб, за да го оставя сам.

— И къде е тази женска сега? — Стъпки. — Как изглеждаше?

— Черна коса и червено шалче на лицето. Но вече я няма.

— Няма я значи. — Гласът на Шифониерата бе странно равен. — В такъв случай смятай се уволнен.

Самотен изстрел отекна сред катакомбите и една от аурите изчезна от вътрешния ми радар.

— Носът му кърви и търсим жена с червена аура. По всичко изглежда, че Бледата бродница е нашето момиче — заключи Шифониерата.

По дяволите.

— Вехтошарят ще убие някого заради това — каза мъжът. — Току-що изгубихме разменната си монета.

— Не сме го охранявали ние. Освен това съмнявам се да е изпълзял твърде далеч. Все още можем да го хванем.

— Стига да го открием — Нови стъпки. — Не бива да губим време.

Лордът ме улови за ръката и двамата тръгнахме отново, като се придържахме близо до стените. Аз ги осветявах с фенерчето, търсейки оставените по-рано знаци. Моите стъпки бяха леки, но състоянието на Лорда го правеше тромав. Всяка негова крачка бе като отекващ сигнал, издаващ местонахождението ни. От друга страна, преследвачите ни носеха подрънкващи украшения, които вършеха същата работа. Всеки път, щом чуехме звън на метал, сменяхме посоката.

Скоро се озовахме в голямата зала и аз угасих фенерчето. Пръстите на Лорда се вплетоха в моите. На минаване покрай прожектора дръпнах щепсела от контакта, потапяйки помещението в пълен мрак. Очите на моя спътник проблясваха като фосфоресциращи точки в чернотата. Оставих той да ме води. В началото на следващото разклонение се шмугнахме зад нещо, което, съдейки по допира, бе плюшена завеса.

— Мамка му, угасили са светлината.

— Шшт. Дори сънебродниците трябва да дишат — прошепна Шифониерата.

Осмелих се леко да надзърна. Двамата обикаляха из залата, проверявайки под масите и зад завесите.

— Къде според теб би се скрил един гигант? — Тя преминаваше точно покрай нас, но сетивата й не бяха толкова остри като моите. В най-голямата стая, бих казала аз.

Лордът бе абсолютно тих и неподвижен. В сравнение с него собственото ми човешко дишане ми се струваше оглушително.

— Няма начин да се измъкнеш, Рефаиме — викна мъжът. — Всички изходи са блокирани. Покажи се или добре ще се позабавлявам с твоята приятелка. Мога дори да я убия в твоята килия, ако предпочиташ…

По гърба ми се стичаха капки пот. Поставих пръст върху спусъка на пистолета. Последното нещо, което една издирвана престъпница трябваше да прави, бе да стреля по хора, но не виждах друг вариант. В този момент Лордът ме докосна по лакътя и ми кимна към някакъв предмет до нас, който бях взела за шкаф. Зад завесата стоеше музикален автомат.

Тежките стъпки на мъжа приближаваха. С бързо движение Лордът щракна копчето и от вътрешността на машината се разнесоха гръмки звуци. Черепът ми екна като камбана от тържествения женски глас, пеещ на френски под акомпанимента на цял симфоничен оркестър. Музиката заглуши всичко останало, а акустиката на залата правеше невъзможно да се определи посоката й.

— Открий ги! — кресна Шифониерата, докато ние бавно се промъквахме зад застъпващите се завеси в посока, обратна на двете сънорами.

В отсрещния край на помещението имаше друг тунел, но се налагаше да претичаме до него. Стъпвайки безшумно, се измъкнах от укритието. Успях да различа силуета на мъжа, държащ фенер в ръка — обърнат с гръб, с къса коса, обрамчваща плешиво теме. Лордът ме последва. Почти бяхме достигнали целта си, когато лъчът подскочи и се обърна право към мен, заслепявайки зрението ми.

— Ето ги! Проклетата бродница и нейният Рефаим!

Двете фигури се втурнаха към нас. Лицата им бяха закрити от пластмасови маски с изрисувани върху тях широки, озъбени усти. Без секунда колебание запратих духа си право в сънорамата на мъжа. Той се строполи по гръб с писък, от който всеки косъм на гърба ми настръхна. Веднага щом се озовах обратно в собствената си кожа, сграбчих Лорда за ръкава и побягнах, примигвайки от свитките, които кръжаха пред очите ми.

Шифониерата събра свита от духове и я пусна подире ни. Отблъснах два от тях и стрелях слепешката през рамо. Лордът ме дръпна наляво, в друг вход, толкова тесен, че не можехме да влезем редом един с друг.

— Къде си мислите, че отивате? — долетя до нас подигравателният глас на Шифониерата. — Там долу е лабиринт!

Всички проходи изглеждаха еднакви. Гласовете на преследвачите ехтяха в мрака, карайки вътрешностите ми да се свиват от страх. Скоро към тях се присъедини и стръвен кучешки лай. А после, в края на един дълъг прав тунел, се появи светлина. Хукнах към нея, а Лордът ме последва, накуцвайки. От двете ни страни бяха наредени масивни сандъци и преди да осъзная какво става, той стори нещо неочаквано. Наведе се, сграбчи един сандък в основата на купчината и го дръпна. Дори след всички изтезания силата му бе много по-голяма от моята. Разнесе се оглушителен грохот, съпроводен от стържене на окови и вериги по каменните стени и звън на счупени бутилки. По пода се разля същинска река от вино. Ботушите ми изтрополяха по циментови стъпала, в края на които се блъснах в желязна решетка. Започнах да прехвърлям връзката ключове с треперещи ръце.

Край мен се носеха свити от духове, закачайки краищата на сънорамата ми. Приклекнах ниско и запратих един от тях обратно, взривявайки рояк от ярки спомени в съзнанието на изпращача. Той се олюля и понечи да изпищи, но писъкът му бе прекъснат от стоварването на поредния сандък.

Най-сетне улучих правилния ключ, изработен от ръждясала стомана. Щом решетката се отвори, пуснах Лорда да премине и я заключих отново след нас.

Озовахме се в складово помещение, огромно и запуснато, с високи прашни прозорци. Изстрелях няколко куршума в един от тях и той се срина като порой от натрошени стъкла. Лордът подложи дланите си, аз стъпих върху тях и се изкатерих на перваза. Долу в стълбището кучето се заливаше от лай, но не можеше да ни достигне.

— Хайде — улових Лорда за лактите. — Още малко остана.

Със стисната челюст и изпънати от усилие жили той успя някак да стигне до мен и обори глава на рамото ми. Въпреки че се беше заредил с аура, му трябваше още време, за да се съвземе.

Отвън на паважа бе паркиран черен седан със затъмнени стъкла. Фаровете му присветнаха и аз усетих как ме изпълва горещо облекчение. Ник се пресегна и отвори задната врата.

— Преследват ли те?

— Да. Да се махаме по-бързо.

— Добре. Но чакай, кой е…? — Той ме изгледа, докато помагах на изтощения Рефаим да се качи. — Пейдж!

— Просто карай! — настаних се до Лорда и захлопнах вратата. — Карай, Ник!

Една фигура се появи тичешком иззад склада, слаба и чевръста, уловила пушка с рязана цев в двете си ръце. Ник се отказа да задава повече въпроси. С рязко движение включи на скорост и настъпи педала. Колата бе поне двайсетгодишна, извадена от незнайна автоморга, но за моя изненада двигателят изрева и я тласна назад с такава сила, че за малко да забия чело в предната седалка. Маскираният гангстер стреля веднъж, но не улучи. Ник извъртя волана и със свирене на гуми се понесе към главния път.

Още няколко души изскочиха от сградата, до един носещи същите ужасяващи маски. Всички заедно със стрелеца се качиха в черен ван.

По челото на Ник изби пот. Нашата кола бе просто пребоядисана таратайка, която ползвахме само за спешни случаи, но далеч не ставаше за преследване. Той се насочи към Овал Роуд, без да намалява скоростта, но оттам не продължи към нашата секция, а рязко сви в една пресечка.

— Ще ги изчакаме да отминат — каза. — После ще минем през пазара и ще се приберем в I-4 по обиколен маршрут.

Погледнах през рамо и видях червените задни светлини на преследвачите ни, които профучаха с пълна газ по пътя, по който смятаха, че сме поели.

— Не тръгвай още — обърнах се към него. — Може да имат и други коли.

— Трябваше да ме предупредиш какво ще правиш. — Той стисна с побелели кокалчета кормилото. — Кои бяха тези? Парцалените кукли?

— Да.

Ник изруга. Едва щом ме лъхна топлината на парното, осъзнах, че все още съм премръзнала и мокра до кости. Инстинктивно се прислоних по-близо до Лорда, чийто плитък, учестен дъх облъхваше ухото ми. Когато потеглихме отново, извадих сим картата от джоба си и я хвърлих през прозореца в канавката. Ник ме изгледа мълчаливо в огледалото.

— Къде живя, докато те пленят? — попитах Лорда.

— В един трафопост на Тауър Стрийт — отвърна със стържещ глас той. — Ние, чудовищата, не спим на пухени легла. Вече не.

Тауър Стрийт се намираше съвсем близо до Севън Дайълс.

Ако се бях прибрала при Джаксън веднага след завръщането си, навярно съм щяла да доловя присъствието му, преди да стане твърде късно. Сега главата му се отпусна назад на седалката и аз усетих, че съзнанието го напуска.

— Не можем да го заведем в квартирата — каза Ник, без да снема очи от пътя.

— Знам.

— Нито в моя апартамент.

— Тогава ще му наемем стая. Нямаме друг избор.

— Това беше рисковано, Пейдж. Прекалено рисковано.

Намирахме се в най-евтината възможна квартира в Сохо, на угасени светлини и спуснати завеси. И двамата гледахме към леглото, където Лордът бе потънал в дълбок сън. Бях успяла да сваля мръсното му палто, но той се просна по гръб и се оттегли в сънорамата си, преди да можем да сторим нещо повече.

— Няма начин да го държим тук до безкрайност.

— Повечето Рефаими го искат мъртъв, а и Сцион също ще е по петите му — отвърнах меко. — Ако не му помогнем, е загубен.

— Все някога ще трябва да излезе. Нито ти, нито аз имаме достатъчно пари за наема му.

С въздишка прокарах пръсти през мократа си сплъстена коса. Беше ми трудно да си спомня момент, когато да не съм била покрита с мръсотия и пот.

— Виж, Ник — казах, — Парцалените кукли трябва да поддържат някаква връзка с Рефаимите. Иначе не биха имали понятие как да пленят Лорда. Трябва да разбера какво знаят. И да измъкна бегълците от тяхната секция.

Той се намръщи.

— Дори не си помисляй да се връщаш обратно в II-4, Пейдж. Те ще те търсят под дърво и камък.

— Ами ако се обърнат към Събранието?

— Изключено. Не разполагат с доказателства, че си била там, а и няма да искат да се разчуе, че са държали пленен Рефаим.

Погледнах уморените му очи.

— Ти си бил в синдиката по-дълго от мен. Какво знаеш за този човек?

— За Вехтошаря? Не много. Освен че е бос на II-4, откакто се помня.

— Виждал ли си го някога?

— Нито веднъж. Дори за член на Неестественото събрание той е крайно затворен. Между него и Игуменката има стара вражда, но причината й не е известна на никого. — Ник замлъкна за секунда. — Ти навлезе твърде дълбоко в това, Пейдж. Ако онези хора са имали куража да пленят Рефаим, представи си какво ще сторят на теб. Знам, че няма да ме послушаш, но… не прави нищо глупаво.

— Кой, аз? — опитах да се усмихна.

Той поклати глава и потърка мястото над лявата си вежда с познатото ми кръгообразно движение. Мигрените го връхлитаха веднъж на всеки няколко седмици, понякога съпроводени и с видения, и го приковаваха към леглото за дни наред. Джаксън все мърмореше, че твърде много се впряга заради едно главоболие, но аз знаех, че в тези моменти той наистина страда ужасно.

— Не мога да разбера — каза с напрегнато изражение сега — откъде един престъпен бос ще знае за Рефаимите? Случвало ли се е досега някой да избяга от колонията?

— Двама души. Преди двайсет години. — От всички затворници само двама бяха успели да избегнат кръвопролитието, последвало предишното въстание. Единият бе дете, а другият — предателят, предупредил Нашира за заговора. Тя беше убила всички хора и изтезавала всички Рефаими, замесени в него, включително и собствения си кръвен консорт. — Лордът може да знае нещо — добавих. — Ще трябва да поговоря с него, щом се събуди.

Ник само повдигна вежда.

— Не ме гледай така. Живяла съм шест месеца под един покрив с него. Ден повече или по-малко няма да ме убие.

— Той няма да се свести скоро. Прибери се в квартирата за няколко часа. Джаксън от сутринта пита за теб.

— И как ще му обясня защо цялата воня на канал?

— Ще му отвлека вниманието, докато се преоблечеш.

— Добре. Остави ме само за минутка сама.

Ник присви устни, но не се опита да спори.

Щом вратата се затвори след него, приседнах на леглото и докоснах с пръсти грубата коса на Лорда. Тялото му бе отпуснато в съня, лицето — заровено във възглавницата. Откриеха ли го тук в това безпомощно състояние, животът му нямаше да струва пукната пара.

Фактът, че членове на синдиката знаеха за съществуването на Рефаимите, бе обезпокоителен. Не бе изключено някой от оцелелите в първото въстание да се е добрал до Лондон и да се е скрил дълбоко в катакомбите на Камдън, където никой не е могъл да го открие. Имах чувството, че се докосвам едва до повърхността на някаква потайна машинация.

С ясното съзнание, че не бива да го правя, прокарах пръсти по бузата на Лорда. Лицето му още носеше белезите от побоите, но вече беше по-топло. Пулсът ми се ускори, когато той помръдна и клепките му трепнаха. Спомних си как при първото му раняване, вместо да го убия, се бях погрижила за него. Нещо у този Рефаим ме бе накарало да поискам да го спася, когато се намираше на косъм от смъртта — нещо по-силно от естествения ми инстинкт да го тласна към нея.

Не се бях замисляла какво ще се случи, ако той се върне обратно в живота ми, нито как ще се впише в него. Мястото на Арктур Месартим беше в покоите на Магдалена, сред червените завеси, каменните камини и музиката отпреди век. Струваше ми се нелепо дори да си го представя как крачи из улиците на Лондон.

Но каквото и да крояха онези хора, те вече не разполагаха с него. Извадих писалка и набързо надрасках бележка.

14Арктур

Той се събуди на следващия ден следобед, за да открие, че вече не е прикован за тръба в подземна килия. Че вече не е пленник на Парцалените кукли, които да го морят с глад и да го пребиват, когато им скимне. Вместо това лежеше на пружинен матрак, малко къс за неговите размери, с глава, подпряна върху вехта възглавница, и ваза с изкуствени цветя върху нощното шкафче.

— Точно като в добрите стари времена — казах.

Той огледа стаята — напуканата мазилка, петната от мухъл в ъглите.

— С изключение на обстановката.

Гласът му беше точно какъвто го помнех, бавен и плътен, излизащ от самите недра на гърдите му. Глас, който не само се чуваше, но и се усещаше.

— Намираш се в квартира в секция I-4 — драснах клечка кибрит. — Не е точно Магдалена, но поне е по-топло, отколкото на улицата.

— Действително. И не може да се сравнява с онези мрачни тунели под Камдън.

Докато палех високата свещ на масата, Лордът се повдигна върху леглото и разкърши рамене. По време на дългия сън белезите по лицето му бяха почти изчезнали.

— Колко е часът? — попита.

— Четири следобед. Добре си поспа.

— Все пак се събудих, колкото да прочета бележката ти. Изключително назидателна. Мога ли да знам къде беше?

— В Севън Дайълс.

— Разбирам. — Пауза. — Значи все пак се върна на работа при Джаксън?

— Нямах друг избор.

Погледите ни се срещнаха мълчаливо. Много неща се бяха случили през седмиците от бягството ми насам. Сега за пръв път се срещахме на неутрална територия.

С времето бях свикнала с външността му, но сега се помъчих отново да я възприема като за първи път. Ириси като пламък зад опушено стъкло, зеници толкова черни, че светлината потъваше в тях. Изсечени, но все пак меки черти — извивката на устните, очертанията на брадичката и челюстта. Кафява невчесана коса, която покриваше врата и се спускаше над челото, странно човешка. Той не се бе променил изобщо, като изключим леката загуба на сияние.

— Ето че отново ни грози опасност — казах.

— Действително. Възнамерявах да съм първият, който ще те предупреди, но Великият инквизитор вече го е сторил достатъчно ясно. — Погледът му обходи лицето ми. — Лондон ти се отразява добре.

— Редовното хранене върши чудеса. — Прочистих гърлото си. — Едно питие? Не мога да ти предложа вино, но затова пък има превъзходна чешмяна вода.

— И тя ще е добре дошла. Похитителите не ме пояха така щедро, както би ми се искало.

— Дадох дрехите ти на почистване. Сега са в банята.

— Благодаря.

Съсредоточих се да пълня чашите с вода от крана. Имайки предвид колко пуритански се обличаха Рефаимите в колонията, с техните ръкавици и високи яки, Лордът явно не се впечатляваше твърде от голотата си. Когато се върна в простите, черни дрехи на незрящ търговец, седна на канапето срещу мен така, че масата остана помежду ни. Липсваше ми само затворническата туника, за да се почувствам отново като в Магдалена. Ризата му бе разкопчана, откривайки ямката на шията.

— Признавам, че останах впечатлен, задето ме откри в катакомбите — каза той. — Не мислех, че някой ще успее да стигне до мен.

— Златната нишка помогна. — Аз кимнах към свещта. — Теребел иска да знае къде си. Можеш да направиш сеанс оттук.

— Първо искам да разменя няколко думи с теб. След като Рантените разберат, че си ме освободила, ще е трудно да останем насаме, без да будим подозрение.

— От тяхна страна?

— Не мисли, че маскеният бал свършва дотук, Пейдж. Просто един танц се сменя с друг. Не само Саргас се боят от продължителен контакт между Рефаими и хора.

— Теребел и Ерай знаеха за златната нишка.

— Знаят също и че ти си инициаторът на въстанието. И са дочули слух, че между нас има нещо. — Погледът му се задържа върху моя. — Просто слух, нищо повече.

Сърцето ми прескочи.

— Разбирам — казах.

Подадох му чашата. Дори и тук, далеч от наказателната колония, този прост жест ми се стори като нарушаване на някакво табу.

— Благодаря — кимна той, а аз се настаних на стола срещу него.

— Саргас продължават ли да те търсят?

— О, предполагам, че Ситула Месартим не е спирала нито за миг. Все пак аз съм изменник на плътта. Ренегат. — Тонът му беше безразличен, както обикновено. — Всички Рефаими са узнали за моето предателство.

— И какви ще са последствията за теб?

— Да ми бъде отказан достъп до Отвъдното до края на вечността. Да престана да бъда Рефаим. Един изменник на кръвта предава само управляващата фамилия, докато изменникът на плътта предава всички Рефаими. За да заслужа подобна участ, аз съм извършил едно от най-тежките престъпления. Близост с човешко същество.

— С мен. Макар да си знаел какво те очаква.

— Да.

Той изрече съдбовната дума така небрежно, сякаш коментираше времето навън.

— Впрочем Нашира притиска Великия инквизитор да съсредоточи всичките си ресурси за залавяне на бегълците. Вече е успяла да вкара двама от оцелелите в килиите за разпит.

— Откъде знаеш?

— Алсафи е на наша страна. Все още е при Нашира, но ни снабдява с информация. Не знам имената на заловените, но ще се опитам да ги науча. — През лицето му премина сянка. — Майкъл в безопасност ли е?

Той бе взел Майкъл под крилото си още дълго преди да се запознае с мен.

— Разделихме се при Тауър — отвърнах. — Там Гвардията за извънредни ситуации застреля повечето от хората, качили се на влака.

Кокалчетата му изпънаха кожата на ръкавиците.

— Колко се спасиха?

— От дванайсет бегълци знам за още четирима освен мен.

— Значи общо пет. — От гърлото му се изтръгна глух смях. — За в бъдеще ще е по-добре да зарежа бунтарския бизнес.

— Идеята беше моя, не твоя. — Замлъкнах, изучавайки чертите му. Почти бях забравила начина, по който ме гледаше. Сякаш можеше да надникне право в сърцето на сънорамата ми. — Имам да те питам за толкова много неща.

— Разполагаме с достатъчно време.

— Не мога да остана повече от няколко часа. Джаксън ще се прибере от срещата си към полунощ и ако пак ме няма, ще почне да задава въпроси.

— Тогава нека първо аз ти задам един — рече рязко той. — Защо избяга от един хомот, за да наденеш друг?

— Не съм надявала никакъв хомот — тръснах глава. — Стоя при Джаксън доброволно.

— Този човек те заплаши с убийство, ако не се върнеш. На ливадата те чух да му казваш, че работата при него е най-обикновено робство. Какво тогава те задържа там?

— Това, че аз не съм бос на I-4. Аз съм просто бродницата на Джаксън Хол и без него съм кръгла нула. Нуждая се от статуса си така, както ти се нуждаеш от аура. — Изплювах ядно всяка дума. — Не мога да го напусна. Просто така стоят нещата.

— Не знаех, че питаеш такъв респект към статуквото.

— Огледай се наоколо. Лицето ми е по всички екрани в цитаделата. Нуждая се от закрила.

— Да разбирам ли, че щом нуждата те е подтикнала към тази стъпка, вече обмисляш начини да върнеш независимостта си?

— Да, бих могла да ограбя Банката на сционска Англия и да стана най-богатата жена в Лондон, но нямам достатъчно оръжия и войници за целта. Революцията е малко по-трудна от предателството. — Той не отвърна нищо и аз продължих: — Да си призная, имам една идея. Повелителят беше убит. Ако успея да спечеля турнира, мога да заема неговото място.

— Смутно време е избрал да умре. — Лордът повдигна чашата до устните си. — И ти нямаш представа кой е убиецът му?

— Само смътна. Предполагам, че онзи, който те е пленил, вероятно има нещо общо. Ти не дочу ли нещо, докато беше в катакомбите?

— Нищо полезно, но знам, че Нашира има определен интерес да разтури синдиката. Как е загинал Повелителят?

— Обезглавен в собствената си гостна. Цялата му банда лежеше също изклана, с обезобразени лица. Не е било разбойническо нападение — добавих убедено, — защото всички ценности бяха непокътнати. Включително и масивният златен часовник на Хектор.

— Значи са искали да оставят послание. — Лордът по стар навик забарабани с пръсти по масата. — Обезглавяването е любимият начин за екзекуция на династията Саргас в материалния свят. Тя символизира отделяне от сънорамата. Напълно възможно е да го е сторил Рефаим. Или пък човек, служещ на Саргас.

— Сам човек няма как да повали осем души — отбелязах.

— Но един Рефаим би могъл. — Досега не ми бе хрумвала тази идея. Действително за някой с размерите и силата на Лорда щеше да е детска игра да убие осмина пияни зрящи. — Изглежда, си доста добре запозната с местопрестъплението.

— Аз открих телата. Джаксън ме беше изпратил да умилостивя Хектор. Той се канеше да извади на показ някои наши машинации.

— А не ти ли е минавало през ум тогава — разпери ръце Лордът, — че зад всичко може да стои Джаксън?

— Той беше в Севън Дайълс през цялото време. Не е изключено да има косвена връзка, но това може да се каже за всеки. — Потърках с пръсти слепоочията си. — Основната заподозряна си оставам аз. И трябва да изчистя името си, ако искам някога да спечеля доверието на зрящите.

— Разбирам.

Очите му сияеха загадъчно. Чудех се доколко ли ми вярва след всичко, което се бе случило. Ръцете му все още бяха в окаяно състояние, почернели и сякаш гангренясали от лактите надолу.

— Какво ти трябва за тях? — кимнах. — Кръв и сол? — Нямаше да му дам пак от своята кръв, но Ник можеше да набави някоя банка от болницата.

— Солта би трябвало да стигне. Полупоривът е само повърхностен.

В ъгъла имаше малък шкаф с дреболии, останали от предишни наематели. Открих вътре солница, изпразних съдържанието й в стъклена чаша с вода и му я подадох.

— Благодаря. — Лордът повдигна тежко едната си ръка и я постави в скута си.

— Остана ли ти още амарант?

— Не. Освен ако не се намери при Рантените, ще трябва да си набавим от Отвъдното. А и той не помага при полупорив. Лекува само духовни рани.

— Задължена съм ти за онзи флакон в раницата си. Дойде ми от полза.

— Не ме учудва. Ти, изглежда, привличаш раните, както цветето привлича пчели.

— Така е в престъпния свят. — Неволно докоснах белега на бузата си. — А ектоплазмата ми помогна да открия златната нишка.

— Да — отвърна той, натривайки съсредоточено кожата си със соления разтвор. — Тя подсилва шестото чувство. А специално моята ти е позволила да видиш връзката помежду ни. — Петната на некрозата се стопяваха пред очите ми. Беше почти обезпокоително колко бързо се лекуваха тези същества.

— Останалите бегълци написаха нещо като наръчник за борба с Рефаимите и Емитите — казах. — Ще се опитам да го продам на Гръб Стрийт.

— Идеята не е лоша. — Той остави чашата на масата. — В цитаделата скоро ще се появят още рефаимски ловци и твоите хора трябва да знаят как да се пазят. Кажи ми какви техники за убиване на Рефаими са описани вътре?

— Да се ползва поленов прашец от червена анемония и да се хвърля в очите.

— Притежанието дори на семена от червена анемония е незаконно в която и да било сционска цитадела. Мислех, че тези цветя растат само в оранжериите на Шеол I. — Той натри още сол върху китката си. — Но очевидно ги отглеждат тайно и тук, в Лондон.

— Значи ще трябва да открием къде. Междувременно ти донесох ето това — поставих върху нощното шкафче бутилка бренди. — От съкровените запаси на Джаксън Хол.

— Много мило. — Той замълча за кратко. — Щом се почувствам по-добре, ще се върна пак в трафопоста.

— Дори не си го помисляй.

— А къде ще живея тогава?

— Тук — отвърнах без секунда колебание.

Лордът ме погледна преценяващо. Понякога се чудех дали Рефаимите, чиито собствени изражения толкова рядко се променяха, изпитват затруднение да разчитат човешките емоции.

Почукване на вратата ме върна към действителността. Лордът се озърна, после ми кимна мълчаливо и отиде да се скрие в банята. Нямаше гаранция, че не са ме проследили дотук. Натиснах бравата и полека отворих.

— Ник?

Той беше в сционската си униформа, блед и треперещ, а челото му бе оросено със ситни капки пот.

— Jag künde inte stanna41 — промълви безсилно. — Jag kan inte gora det har…42

— Какво има? — улових го под ръка и го поведох към канапето. — Какво се е случило?

— СциСОНИ. — Дъхът излизаше на пресекулки измежду устните му. — Не мога да работя нито ден повече за тях, Пейдж. Просто не мога.

Той постепенно притихна. Седнах до него и поставих нежно ръка върху рамото му.

— Те бяха хванали една от бегълките от колонията. Ела Парсънс. Събраха целия екип да гледа, когато я вкараха в операционната.

Кожата ми настръхна.

— Да гледа какво, Ник? Да гледа какво?

— Как тестват върху нея Флуксион 18.

— Мислех, че формулата му още в е процес на разработка. — Това бе едно от последните късчета информация, които бях дочула от баща си.

— Вероятно са избързали, за да въоръжат Жандармите за Ноемврийския празник. — Той притисна с длани слепоочията си. — Никога не съм виждал нещо подобно. Тя повръщаше кръв, скубеше си косите, гризеше си пръстите. Двамата от старшите сътрудници започнаха да й задават въпроси. За теб. За бунта в Шеол I.

Представих си стерилната зала, кръга от бели престилки край количката на колелца. Обзе ме гняв — не червен и бушуващ, а студен като натрошено стъкло.

— Ник — попитах, — Ела позна ли те?

Той обори глава.

— Протегна ръка към мен, преди да изгуби съзнание. Питаха ме дали я познавам. Отговорих им, че никога по-рано не съм я виждал. После ни изпратиха обратно по лабораториите, но аз си тръгнах по-рано. — Челото му се проряза от дълбока бръчка. — Сигурно са се досетили и вече е само въпрос на време да ме арестуват.

Той взе да трепери наново и аз го прегърнах през раменете. Сцион затягаше хватката си.

— Ти познаваше ли я, Пейдж? — гласът му беше прегракнал. — Близки ли бяхте?

— Не особено. Тя така и си остана бяла туника. Сега по-важното е да измислим как да те измъкнем оттам.

— Но цялата ми работа… всички години усилия…

— Няма да имат особено значение, ако те сложат на водната дъска. Или пък на бесилото. — Тук дъхът ми секна. — Твоето видение, онзи часовник с кукувичката… не беше за това, нали?

— Не. Щях да усетя досега, ако се задаваше нещо подобно. — Ръката му стисна моята. — Трябва да взема мостра от новия препарат. Да знам състава му, за да разработя антидот. Има и друго. Когато въведат Сензорния щит, той няма да служи само за контрол на обществения транспорт. Ще го поставят по ключови места като болници, банки, приюти за бездомни. Всички те ще бъдат оборудвани със скенери.

Прехапах устни. Мащабът на кампанията бе наистина ужасяващ. С настъпването на зимата повечето зрящи не само нямаше да могат да ползват приютите за бездомни, но дори достъпът им до основна медицинска помощ щеше да бъде отрязан. Като добавим и лишаването от банкови услуги, мнозинството от тях трябваше изцяло да се откажат от двойствения живот. Улиците щяха да се напълнят с клошари.

— Откъде имаш тази информация? — попитах тихо.

— О, те ни я съобщиха — изсмя се мрачно Ник. — Съобщиха ни я и знаеш ли как я посрещнахме ние, Пейдж? С бурни ръкопляскания.

Кръвта ми кипна от омраза. Те нямаха право да вършат това. Нямаха право да ограбват нашето съществуване.

В този миг той вдигна глава, доловил присъствието на чужда аура. На вратата на банята стоеше Лордът. Дори и в сегашното изнурено състояние видът му бе внушителен. Ник се изправи на крака, стиснал челюсти, и ме притегли към себе си.

— Мисля, че досега не съм ви запознавала официално — намесих се аз. Двамата се бяха виждали в колонията, но само за кратко. — Ник, това е Арктур Месартим, или Лордът. Лорде, това е Ник Нигорд.

— Доктор Нигорд — кимна Рефаимът. — Съжалявам, че не се срещаме при по-добри обстоятелства. Слушал съм много за Вас.

— Все хубави неща, надявам се — отвърна сухо Ник, без да откъсва от него възпалените си очи.

— Без изключение.

Настана напрегната тишина. Имах чувството, че Ник няма да е доволен да научи колко много всъщност знае Лордът за него — колко много от моите спомени е откраднал. Последният от тях му бях дала доброволно — онзи, който разголваше както душата на Ник, така и моята.

— Извинете ме за минутка — казах, — Трябва да си взема контактните лещи.

Оставих ги да се гледат един друг и влязох в тясната баня, оставяйки вратата открехната, за да мога да подслушвам. Лещите ми стояха в чашка с разтвор на полицата над мивката. Ник първи наруши тишината.

— Ще го кажа направо, Лорде. Знам, че си помогнал на Пейдж да избяга от колонията, но това не значи, че съм длъжен да те харесвам, нито да ти вярвам. Можеше да я пуснеш и на Трафалгар Скуеър. Аз я държах в ръцете си, а ти я отведе.

Поне не го увърташе. Напрегнах слух, за да чуя отговора на Рефаима.

— Присъствието й в стария град беше необходимо — промълви тихо той. — Пейдж беше единственият ми шанс да създам безредици.

— Значи си се възползвал от нея?

— Да. Бунтовниците никога нямаше да се доверят на рефаимски водач, и с пълно основание. А тя носеше искрата на недоволството у себе си. Щях да съм глупак, ако я изтърва.

— И все пак, ако поне малко те беше грижа за нея, щеше да я оставиш да си върви.

— Тогава щях да съм принуден да използвам друг на нейно място. Нима това щеше да е по-етично?

Ник се изсмя горчиво.

— Не, предполагам. Не знаех, че ти и събратята ти толкова се интересувате от етика.

— Тя никога не е просто черна или бяла. С твоята професия би трябвало да го знаеш.

— В смисъл?

Разговорът не вървеше на добре, а и не ми се нравеше да ме обсъждат зад гърба ми. Преди Лордът да успее да отговори, се върнах обратно в стаята, карайки и двамата да замлъкнат.

— Искаш ли да поостанеш с нас? — попитах Ник.

— Не. Трябва да се връщам в Севън Дайълс. — Той хвърли бегъл поглед към Рефаима. — Ти кога излезе от квартирата, Пейдж?

— Преди около час.

— Тогава върни се заедно с мен. — Той започна да закопчава палтото си. — Не се притеснявай, ще ти измислим някакво оправдание да излезеш отново. Просто се покажи за малко пред Джаксън, преди да е наложил на всички ни вечерен час. Ще те чакам отвън.

Вратата се затвори след него и аз стиснах зъби.

— Върви — рече едва чуто Лордът. — В Магдалена аз често те оставях без никакви обяснения. Манипулирай без угризения своя бос, Пейдж, той и без това прекарва живота си, манипулирайки другите.

— О, трудно бих могла да го надиграя в това. — Изправих се и наметнах якето си. — Но Ник е прав за вечерния час. Ще се върна пак при първа възможност.

— Ще чакам с нетърпение. А междувременно сигурен съм, че ще измисля с какво да убия времето.

— Например да направиш сеанс и да се свържеш с Теребел?

— Може би. А може да се насладя и на още няколко часа покой, преди войната да е започнала.

В очите му проблесна искрица, която вероятно бих взела за закачлива, ако пред мен не стоеше Рефаим. Неволно се усмихнах и го оставих със собствените му занимания.

15„Котарака на свещеника“

В мига, в който излязох, съжалих, че съм го сторила. Не ми се щеше да оставям Лорда сам, а най-вече не ми се щеше да се връщам обратно в квартирата само за да угодя на Джаксън. Моята свобода — свободата, за която се бях борила, заради която бяха загинали хора — изглеждаше също толкова далечна химера в Седемте печата, колкото и в Шеол I. Аз не бях нищо повече от едно куче на каишката на Джаксън.

Не можех да продължа в този дух още две години. Не бях достатъчно добър актьор, за да продължавам да кръжа в неговия danse macabre43. Турнирът беше единственият ми шанс да се изтръгна от неговата власт.

Проправихме си път през плетеницата от задни улички на Сохо. Тук кипеше същинският подземен живот на I-4, където най-бедните от зрящите на Джаксън влачеха мизерното си съществуване. Държах главата си наведена и се озъртах за непознати куриери.

— Пейдж — заговори тихо Ник, — искам да знаеш, че не вярвам на това същество.

— Можах да се досетя.

— Помня добре как го отблъсна в онази нощ на моста. Искаше да се освободиш от него. — Той ме улови за ръка и аз се заковах на място. — Може да е имал своите причини и действително да иска да ти помогне да победиш собствената му раса. Но те е държал в плен половин година, използвал те е като марионетка. Зарязал те е сама в гората при онези чудовища. Наблюдавал е безучастно как те жигосват…

— Знам. Не съм забравила.

— Наистина?

— Да, Ник.

— Но въпреки това не го мразиш.

Бледозелените му очи пробиваха без усилие всяка защитна обвивка, която се опитвах да издигна.

— Помня добре случилото се — казах, — но ми се иска да му вярвам. Щом не е на тяхна страна, трябва да е на наша.

— И какво ще яде тук? Консервирана аура? Задушено от сънебродници? Или да дотичам с менюто и да му предложа свеж крънкач?

— Много смешно.

— Не е смешно, Пейдж. Преди да го срещна, никога не се бях чувствал като пакет бърза закуска.

— Той не възнамерява да се храни от нас. Нито пък има интерес да ни издава на Сцион. Те ще го убият със същата охота, с каквато ще убият и мен.

— Прави каквото искаш, sontos, но не очаквай да ти помагам да се срещаш с него. И ако случайно пострадаш, никога няма да си го простя.

Не отвърнах нищо. Ник не намираше сили да ме погледне в очите. Случилото се с Ела не бе негова вина, но аз знаех, че щом остане сам, в тъмните часове, винаги ще се пита дали не е можел да стори нещо, за да предотврати страданията й. А също, че вечно ще се чувства виновен, ако аз самата бъда сполетяна от беда в компанията на Лорда.

Докато размишлявах върху тези неща, образите на Лис Риймор и Себ Пиърс за пръв път от дни насам изникнаха в съзнанието ми и агонията на тяхната смърт ме връхлетя с нова сила. Така и не бях имала възможност да оплача падналите си другари. Зрящите не извършваха заупокойни ритуали — не беше в нашата култура да тъжим над нечий празен труп, — но сега ми се искаше да го бях сторила. Да им бях казала „сбогом и прости“.

Постарах се да не ми проличи. Ник нямаше нужда и от моето бреме в добавка към своето.

Докато подминавахме колоната с циферблатите с техните тъжни, боядисани лица, един медиум в дълго палто тихо подсвирна иззад близката телефонна кабина.

Спрях се. Беше от куриерите на Джаксън, човек, когото познавах.

— Какво има, Хартс?

— Имам съобщение за теб — доближи ме той. — От момиче на име 9. Тя казва, че проектът е готов и че ще те чака на уговореното място.

Затворническият номер на Нел. Вероятно ставаше дума за книжката.

— Това ли е всичко?

— Да.

Мъжът се ухили очаквателно с гнилите си зъби и аз обърнах хастарите на празните си джобове. Ник присви устни и му подаде няколко монети от портфейла си.

— Кога получи съобщението? — попитах.

— Само преди десет минути, но онзи, който ми го предаде, каза, че доставката на пратката отнела цели два дни. Парцалените кукли претърсвали внимателно всеки куриер, напускащ II-4, та било трудно да го изнесе, без да го забележат.

Хартс докосна шапката си за довиждане, мушна парите в джоба на палтото си и се изгуби в близката пресечка. Ник и аз изчакахме сънорамата му да се отдалечи на безопасно разстояние, преди да продължим.

— Явно са по твоите дири — промърмори Ник. — Да си чувала досега някой да претърсва куриери?

— Не, но не забравяй, че току-що им отмъкнахме жив Рефаим. Нормално е да ги гони параноята.

— Именно. Затова не бива да се връщаш там.

Веднага щом влязохме през червената врата на квартирата, Джаксън ни привика в кабинета си. Посрещна ни облечен в любимия си брокатен халат, седнал в тапицираното кресло със скръстени ръце и намусено изражение. Застанах до Ник и вдигнах въпросително вежди.

— Поредната разходка, скъпа? — попита сухо той.

— Аз я изпратих да потърси един крънкач — намеси се Ник. — Дължеше ни пари.

— Не искам нашата сънебродница да напуска квартирата без мое изрично разрешение, доктор Нигорд. За в бъдеще изпращай някой друг. Впрочем защо си в тази ужасна униформа?

— Идвам направо от работа. — Той прочисти гърло. — Джакс, мисля, че позицията ми в болницата е компрометирана.

Джаксън се извърна в креслото си.

— Слушам те.

Докато Ник обясняваше, той взе една писалка и започна да я върти между пръстите си.

— Колкото и да ми е неприятен фактът, че се трудиш за Сцион, ние се нуждаем от приходите ти — заключи накрая. — Затова ще е най-добре просто да се върнеш на работа и да продължиш да се преструваш на лоялен гражданин. Напуснеш ли сега, само ще си навлечеш още подозрения.

Не ми се вярваше чак толкова да сме закъсали за пари. Дори след инцидента на черния пазар дейността в I-4 вървеше нормално.

— Джакс, той е в опасност — казах. — Какво ще стане, ако го арестуват?

— Няма да го направят, миличка.

— Дори само крънкачите ти носят цяло състояние. Не е възможно да…

— Ти може да си моя наследница, Пейдж — прекъсна ме той, — но ако не ме лъже паметта, все още аз съм босът на тази секция. Един случаен поглед от някакво зрящо момиче не е достатъчен, за да уличи достойния ни оракул в престъпление.

— Значи си готов да рискуваш кожата на този оракул само срещу някоя и друга монета в повече? — възразих разпалено.

Джаксън се вкопчи в облегалките на креслото.

— Бих искал да остана насаме със своята бродница, доктор Нигорд. Иди да си починеш малко, заслужил си го.

Ник се поколеба за кратко, но в крайна сметка излезе, като стисна окуражително ръката ми.

От грамофона в ъгъла се носеше стар шлагер, а върху бюрото стоеше празна чаша от абсент. Седнах в едно кресло и кръстосах крака, стараейки се да си придам изражение на накърнена невинност.

— Турнирът — започна Джаксън със заплашително тих глас — е след по-малко от месец. А засега не виждам никакви признаци за подготовка от твоя страна.

— Напротив, упражнявам се.

— В какво, Пейдж?

— В използване на дарбата си. Напоследък… опитах да бродя без кислородна маска. — Това не беше съвсем лъжа. — Вече издържам по няколко минути.

— Чудесно е, че упражняваш дарбата си, но физическото ти здраве е не по-малко важно. В колонията неслучайно са те държали слаба и недохранена, целта е била да не можеш да се биеш. — Той постави върху бюрото малка бутилка, пълна догоре със зеленикава течност. — Също така пренебрегваш натривките с лавров екстракт, който купих специално заради теб.

Притиснах ръка към гърдите си. Нещо ми подсказваше да не разкривам, че белегът вече е заличен от амаранта. Това само щеше да доведе до въпроси откъде съм се сдобила с него.

— Откакто ти подчини Лондонското чудовище, болките престанаха — уверих го.

— Това е без значение. Докато не видя реално доказателство, че полагаш грижи за себе си, възнамерявам да удържам заплащането ти.

Усмивката се стопи от устните ми.

— Но аз правя всичко, което ми наредиш — казах, полагайки усилие да потисна яда в гласа си. — Всичко. Доставям съобщения, ходя по търгове…

— … и през цялото време не обръщаш и капка внимание на онова, което ти говоря! — Той направи рязък жест, събаряйки чашата от бюрото си заедно с купчина листа. — Крайно време е да станеш малко по-организирана. Ще помоля Ник да се заеме с подготовката ти за турнира.

Останките от абсент се просмукваха в килима. Сърцето ми биеше до пръсване. Джаксън взе нова чаша от бюфета и я напълни.

— А сега марш в леглото. Нуждаеш се от почивка, прекрасна моя.

Кимнах сухо и излязох.

Кога ли този човек за последно бе напускал бърлогата си? Кога ли за последно бе виждал улиците, които така неудържимо искаше да управлява?

На стълбището заварих Елайза, вперила празен поглед в стената, с полуотворена уста. Ръцете й бяха целите омазани в боя, а косата й висеше на сплъстени кичури, от които лъхаше на застояла пот.

— Елайза?

— Пейдж — изломоти тя. — Къде беше?

— Навън. — Клепачите й се притваряха и аз я улових за лактите. — Ей, от колко време не си спала?

— Не знам. Няма значение. Джаксън спомена ли кога смята да ни плати?

Смръщих вежди.

— И твоята надница ли е удържал?

— Каза, че искал да види резултати. Че трябвало да работим повече.

— Но ти даваш всичко от себе си. — Поведох я нагоре по стълбите. Тя трепереше от глава до пети.

— Не, Пейдж. Трябва да продължа. Ти не разбираш.

— Елайза, искам да си дадеш осем часа почивка. През това време трябва да хапнеш, да се изкъпеш и да поспиш. Ще го направиш ли заради мен?

Тя само се изкиска истерично. Подадох й една хавлия и насила я натиках в банята.

Даница обикновено работеше в своята стая на тавана. Почуках няколко пъти и след като не получих отговор, отворих вратата. Ъглите бяха заринати от купища части и детайли, събирани от бунищата или купени от бродягите край бреговете на Темза.

Даница седеше на ръба на леглото си, приведена над тежката дъбова маса, която й служеше за тезгях.

— Дани, трябва ми услуга.

— Не правя услуги — отвърна тя. Върху окото й бе прикрепена леща, която го увеличаваше до абсурдни размери.

— Не се притеснявай, няма да те затрудни.

— Въпросът е принципен. Там не се сяда — добави тя, виждайки, че се насочвам към един стол.

— С какво се занимаваш в момента? — Огледах пръснатите по пода листове, изписани с дребен, акуратен почерк на кирилица. — С теорията на Панич?

Това бе нейна хипотеза, все още нуждаеща се от емпирични доказателства. Джаксън възнамеряваше да я включи в следващия си велик труд. Формулата бе проста — взема се поредният номер на ясновидския разред, умножава се по десет, вади се от числото сто и резултатът показва очакваната средна продължителност на живота на съответния зрящ. Според нея аз трябваше да умра на трийсет, което бе ободряваща мисъл. Но, от друга страна, ободряващите мисли не се харчеха сред четящата публика.

— Не. — Тя взе един гаечен ключ. — С портативния Сензорен щит.

— И защо шефът иска това от теб?

— Той не ми казва защо. Казва ми само какво и кога.

Не можех да си представя защо на Джаксън му е притрябвало подобно устройство.

— Е, ако случайно се отегчиш — подхвърлих, бъркайки в джоба си, — може да опиташ да префасонираш тази кислородна маска. Ще ми се да бъде по-малка.

Тя я повъртя в мазолестите си ръце.

— По-малка няма накъде. Въздушната камера все трябва да се смести някъде.

— Ами ако се наложи да я скрия?

— Джаксън няма да ми плати за това. Вече ми е дал друга задача.

— Нужна ми е за турнира. А и за какво са ти пари? Не си си купувала дори чифт чорапи от година насам.

— Ако случайно не си разбрала, постоянно се нуждая от части, а бродягите ме скубят за тях, сякаш са от злато. — Тя хвърли маската върху тезгяха. — Ако кажа „да“, ще ми се махнеш ли от главата?

— Само ако се погрижиш Елайза да се нахрани човешки, преди да започне отново да рисува.

— Дадено.

На по-добра сделка не можех и да се надявам. На излизане се разминах с Елайза, която се дотътри до стаята си и се стовари върху леглото. Музите начаса я наобиколиха, но аз ги разпъдих с думите:

— Вървете да тормозите някой друг. Тя се нуждае от малко почивка.

Питер начаса се врътна обидено. Най-новият, Джордж, се завря в един ъгъл, докато Рашел Рюйш и Филип дьо Шампан останаха да се реят тъжно под тавана. Елайза вече спеше дълбоко, заровила лице във възглавницата и провесила ръка през ръба на леглото. Придърпах едно дебело одеяло над раменете й.

Джаксън явно искаше да ни изцеди до капка, иначе Елайза нямаше да броди като зомби наоколо, облечена в дрехи отпреди седмица. И все пак, когато на влизане в стаята си го видях да ме наблюдава от прага на кабинета, той иронично ми махна за лека нощ. Затръшнах вратата в лицето му.

Седнах върху завивките и внимателно разпрах калъфката на възглавницата. Вътре имаше достатъчно пари, за да платя квартирата на Лорда за още една нощ. След това трябваше да се справя сам. Легнах настрани и подложих ръка под главата си, заслушана в машината за бял шум.

След час или два сънорамата на Джаксън избледня. Останах да лежа будна, докато къщата не утихна напълно. Между завесите се процеждаше синкава улична светлина. Накрая дори Даница се поддаде на умората. Ръкописът ме очакваше в Сохо. Лордът ме очакваше в своята вехта стая. Напипах дръжката на ножа под възглавницата си. Отдавна не се бях чувствала толкова сама.

След полунощ вратата ми изведнъж се отвори. Седнах в леглото с разтуптяно сърце, стиснала здраво оръжието.

— Шшт, аз съм — долетя гласът на Ник. — С нож ли спиш?

— Ти пък спиш с пистолет. — Поставих го върху нощното шкафче. — Какво има?

— Върви — кимна той към прозореца. — Иди да навестиш Лорда. Аз ще оставя на Джаксън бележка. Ще му напиша, че сме излезли да тренираме.

— Но нали преди каза, че…

— Да, но ми омръзна постоянно да играя по свирката на Джаксън — прошепна той. — Колкото и да не ми се нрави, действително трябва да разберем какво кроят Парцалените кукли. А и вярвам, че знаеш какво правиш. — Видът му все още беше угрижен. — Бъди внимателна. А ако не можеш да бъдеш внимателна, бъди…

— … бърза, знам. — Целунах го по бузата. — Благодаря, Ник.

Трябва да му е било трудно да се реши на тази стъпка, но бе утешително да знам, че отново е на моя страна. И двамата бяхме наясно, че е опасно да посещавам Лорда, но се нуждаехме от подкрепа в лагера на Рефаимите.

Изпълзях през прозореца в хладната нощ, с вдигната яка и скрито под шалчето лице, и се насочих по Монмът Стрийт. В кабинета на Джаксън не светеше; сънорамата му бе замъглена от мътния оттенък на алкохола. Усетих патрул Жандарми, преминаващи по Шафтсбъри авеню, и хванах обиколен маршрут през покривите към Сохо.

Кварталът гъмжеше от хора, като тук-таме сред тълпата се мяркаше и по някой зрящ. Повечето идваха заради оскъдните развлечения, които все още се намираха в Сцион — казината, нелегалните театри, а също и клуб „Третото око“ с неговата музика, изпълнявана от контактьори. Тук Елайза бе прекарала своята младост.

Достигнах площада и се вмъкнах в едно от заведенията, популярни сред зрящите — „Котарака на свещеника“, казино със свои строги правила по отношение на залаганията (така например оракули, гадатели и авгури можеха само да гледат отстрани, предвид ясновидските им способности). Всеки месец се провеждаше лотария, като победителят печелеше известна сума пари, предоставяна от Джаксън. Също така тук бе единственото място в I-4, което членове на други банди можеха да посещават без изрично разрешение, тъй като носеха добри доходи. Повечето секции имаха по едно–две подобни „неутрални“ свърталища, където старите вражди и териториални претенции се забравяха.

Сред най-популярните игри бяха „таро“ и „кьонигруфен“44. Усетих как ръцете ме засърбяват — обичах да играя таро, а и няколко спечелени ръце щяха да понапълнят джобовете ми, но нямах достатъчно пари дори за първоначалната миза.

Както винаги, помещението бе претъпкано с хора от всички краища на цитаделата. Проправих си път между потните тела и кръглите, застлани със сукно маси. Долавях шепота и погледите, които ме следваха по петите. „Котарака на свещеника“ бе известно средище на клюки в синдиката. Бабс раздаваше картите на една маса в ъгъла. Трябваше да изчакам.

Не бе изключено да открия и друг източник на информация. Наоколо имаше много зрящи, склонни да я продадат.

Опасно, но и полезно.

Една гадателка, към трийсетгодишна, със смугла кожа, седеше в близкото сепаре. Косата й представляваше облак от фини къдрици, привързани с виолетова копринена лента. Големите й очи се вдигнаха към мен изпод тежките клепки.

Дясното беше кафяво, а лявото — зелено, с жълта ивица около зеницата. Нямаше колобоми. За втори път през живота си виждах подобен чифт очи.

— Ще ми гледаш ли? — я попитах.

Жената потърка широкия си нос.

— Стига да имаш с какво да си платиш.

Подадох й малкото си останали монети. Щяха да й стигнат колкото за още две или три чашки мекс.

— Това е всичко, с което разполагам.

— Е, пак е по-добре от нищо.

Дълбокият й глас имаше едва доловим акцент. Седнах срещу нея в сепарето и скръстих ръце. Тя дръпна плюшената завеса, закривайки ни от погледите на играчите.

— Ти си астрагаломант45 — отбелязах. Ноктите й бяха лакирани в бяло, с черни точки по тях. Бели петънца имаше и над очите й. Тя извади два малки кокалени зара от ръкава си.

— Ето каква е системата — каза, държейки единия от тях между палеца и показалеца си. — Знам, че много гадатели правят сложни предсказания, пишат на хартия и какво ли не още, но при мен нещата са прости. Ти задаваш пет въпроса, а аз ти давам пет отговора. Може да ти се сторят мъгляви, но ще трябва да се задоволиш с това. А сега нека видя ръката ти.

Протегнах я и тя я сграбчи — а после я пусна, сякаш бе уловила оголена жица.

— Ти си студена — изгледа ме подозрително.

Отначало не я разбрах — струваше ми се, че ръцете ми са по-скоро неприятно топли, — но после се досетих.

— Съжалявам. — Разтворих пръстите си и й показах белезите. — Полтъргайст. Отпреди повече от десет години са.

Тя поклати глава.

— Все едно се ръкувам с труп. Подай ми другата.

Знаех, че кожата около белезите ми винаги е малко по-хладна, но никога досега някой не бе реагирал така на докосването ми.

— Така — каза тя вече по-спокойно, хващайки дясната ми ръка. — Да чуем въпросите ти.

— Кой уби Повелителя? — изстрелях, без да се колебая нито миг.

— Опасен въпрос. Но ще трябва да го зададеш по-иначе. Етерът не е монетен автомат, от който ще изскочи билетче с име.

— Заешката устна ли е убила Повелителя? — изрекох след кратък размисъл.

Заровете се търкулнаха върху масата. Две и две. Гадателката допря свободната ръка до слепоочието си.

— Везни — произнесе със същия монотонен глас, който Лис използваше при сеанса си. — Едното блюдо е натежало, пълно с кръв. Четири фигури стоят около везните — две от едната страна, две от другата.

— Ясно. И това отговаря на въпроса?

— Предупредих те, че ще бъде мъгляво. Съдейки по опита ми, везните обикновено сочат към истината. Значи имаш двама души, които са от правилната страна на истината, и двама, които не са. Би трябвало да го проумееш. Отговорите на етера са предназначени за разбиране единствено от кверента.

Ако етерът имаше самоличност, мина ми през ума, трябваше да е доста самодоволно копеле.

— Следващият въпрос тогава — казах. — Заешката устна ли е убила Повелителя?

— Току-що пита същото.

— Питам отново.

— Способностите ми ли тестваш, скачачке? — Тя не изглеждаше засегната, по-скоро леко развеселена.

— Може би. Попадала съм на не един шарлатанин тук. Откъде да знам, че просто не ми пускаш прах в очите?

И тя го направи отново. Две и две. Изрекох въпроса за трети път и пак получих същия резултат.

— Моля те, престани. — Гадателката отпи глътка мекс от чашата си. — Омръзна ми да виждам все същия образ. А и ти останаха само още два въпроса.

Исках да питам за толкова много неща, най-вече свързани с Лорда, но трябваше да внимавам.

— Да предположим, че познавам група хора, но не желая да разкривам кои са — започнах.

— Стига да знаеш за кого говориш, не би трябвало да има проблем. Ти си кверентът. Аз съм просто проводник.

Пръстите ми потропаха колебливо по масата.

— Откъде онзи… който живее под земята… знае за кукловодите?

Вероятно не бе най-удачната формулировка, но важното беше да звучи неразгадаемо за моята събеседница. Съдейки по изражението й, тя бе чувала и по-странни неща. Заровете се търкулнаха и спряха досами ръката ми, показвайки две единици.

— Ръка без жива плът, с пръсти, насочени към небето. Китката е обгърната в червена коприна, като от окови. Ръката грабва бели пера от земята. Два пръста се откършват, но тя продължава да ги стиска.

Жената тръсна глава и отново надигна питието си.

— Което означава? — попитах, мъчейки се да не звуча отчаяно.

— Нямам никаква представа. Червената коприна може да е кръв или смърт. Или пък нито едно от двете. — Нищо чудно, че гадателите толкова трудно си намираха клиенти. — Белите пера… отскубнати от птица, вероятно. Биха могли да означават части от едно цяло или да са символи сами по себе си. — По средата на челото й бе изпъкнала синкава вена. — Последен въпрос. Започнах да се уморявам.

Известно време мълчах, мъчейки се да се сетя нещо, което да ме насочи в правилна посока. И после в ума ми изникнаха Лис и нейният недовършен сеанс.

— Кой е Кралят с жезъла?

Тя се усмихна.

— Била си при картомант, нали?

Не отговорих нищо. Разговорът за Лис само щеше да върне болката от нейната загуба. Гадателката подхвърли заровете с нокътя на палеца си и ги улови в същата ръка. Две и пет.

— Седем — заяви тя, удряйки ги върху масата. — Това е.

Повдигнах вежди.

— И никакво видение?

— Понякога и числото е достатъчно. Не забравяй също начина, по който е разделено. Две и пет е различно от, да речем, три и четири. Едно от двете числа обикновено носи съществен смисъл.

Ръката й подскочи от само себе си, при което чашата с бял мекс се прекатури, а заровете изтрополяха на пода.

— И това е всичко. Започна ли да разливам питиета, значи е време да спра. Знам, че ти се струва налудничаво, но в лудостта има смисъл.

— Вярвам ти — отвърнах и наистина го мислех. Независимо колко объркваща изглеждаше дарбата й, предчувствах, че в крайна сметка Лис ще се окаже права за всичко. Само ми трябваше време, за да го проумея.

— И не се впрягай прекалено. И без това за съжаление не можеш да сториш нищо, за да промениш бъдещето си.

— Не съм толкова сигурна — изправих се на крака. — Благодаря ти.

— Ако пак имаш нужда от гадаене, знаеш къде да ме намериш.

— Надали ще се възползвам, но ще те препоръчам на свои познати.

Жената кимна, потривайки челото си с ръка. Дръпнах завесата встрани и излязох от сепарето. Усещах стомаха си като гнездо от змии.

Бабс вече се намираше зад бара, ведро усмихната и наливаща на играчите питиета от бутилка кървав мекс, навярно постара от нея самата. Според мнозина монархията още бе жива и процъфтяваща в нейно лице: тя бе всепризнатата кралица на това място. Щом ме забеляза, ми махна с ръка.

— Бледа броднице — възкликна. — Как си? Не съм те виждала скоро насам.

— По-добре от всякога, Бабс. — Настаних се върху една от дървените табуретки. — Разбирам, че имаш пакет за мен.

— О, да. — Тя порови под тезгяха. — Подарък от някой обожател, предполагам?

Поклатих иронично глава.

— Сякаш Заклинателят би го допуснал.

— Този човек има сърце колкото замразена скумрия. Нали знаеш, че спря лотарията?

— Така ли? Откога?

— Още през август. Никой не остана доволен, но какво пък, парите са си негови.

Това беше интересно.

— Май си доста заета тази вечер.

— И още как. Приемаме залагания за резултата от турнира. Добре направи старият Хектор, че се гътна. Помага да привлечем повече клиентела. Оборотът намаля, откакто Жандармите спряха да идват. Вече ги е страх да си покажат носа навън след работа.

— Защо?

— Наказват ги с побоища. Сцион започва да губи търпение покрай ситуацията с бегълците, подозира ги, че укриват зрящите. — Тя ми хвърли кос поглед. — Като стана дума за бегълци, напоследък твоето име е в устата на всички. Дори се обзалагат, че ти си онази, която е видяла сметката на Хектор.

Защо ли не се учудвах.

— А ти как мислиш? — попитах.

— Хайде, стига — изпръхтя Бабс. — Познавам те от две години и не мога да си представя, че ще отрежеш главата на някого. Не, според мен това е работа на Заешката устна. Иначе защо ще се крие, вместо да излезе и да поиска короната?

— Защото знае, че е заподозряна.

— Тъкмо тя не би се притеснила особено. Знаеш ли, като изключим това, че работеше за Хектор, всъщност не беше лошо момиче. Често се отбиваше тук да поиграе с една от приятелките си. — Бабс се усмихна и ми подаде дебел плик от кафява хартия. — Ето, заповядай. Кълна се в дарбата си на сензор, че не съм поглеждала какво има вътре.

— Благодаря. — Все пак проверих дали пликът е добре запечатан, преди да го пъхна под якето си. — В момента съм малко закъсала, Бабс. Ще ти платя, като се поопарича.

— Защо вместо това не ми направиш удоволствието да поиграеш? Ей там има една група куриери, които отдавна ми лазят по нервите.

— Къде? — озърнах се през рамо.

— На средната маса. Почти всяка вечер са тук.

— За коя секция играят?

— I-2. Като цяло се държат прилично, но твърде често печелят, ако разбираш какво имам предвид. Ей, помниш ли, когато вашата банда сви перките на Зъба? — Тя се изкиска. — Направо ми напълнихте душата. Няма да забравя каква физиономия направи, като го изръсихте с всички онези пари…

Наистина тогава до един бяхме във възторг, но сега, когато Зъбът беше мъртъв, нещата ми изглеждаха по-различни.

Неколцина от хората на Игуменката седяха около посочената маса, увлечени в игра на таро. Както всички нейни приближени, бяха облечени в тъмни копринени и кадифени дрехи, с дантели по ръкавите и носеха фини сребърни украшения. Забелязах сред тях червенокосата от търга „Джудитиън“, облакътена върху сукното и разглеждаща съсредоточено ръката си от карти.

— Може би друг път — понечих да кажа, но в този миг се вцепених. Един от играчите имаше боядисана в яркосиньо коса и елек на тънко райе. На китката му висеше гривна, изработена от малки кости, а от лакътя му нагоре започваше татуировка на ръка на скелет, чиито пръсти достигаха до рамото.

Ръка без жива плът, с пръсти, насочени към небето. Хвърлих поглед към сепарето на гадателката, но тя си бе отишла.

— Онзи там е от Парцалените кукли — казах тихо.

— Така ли? — Бабс обърна глава. — А, вярно. Славеите открай време допускат хора от други секции да играят с тях. Имат старо съперничество с подчинените на Нечестивата дама, но да си призная, изненадана съм, че са паднали дотам да приемат Парцалена кукла в компанията си. — Тя ми наля чаша бял мекс. — Трябва да е платил добри пари, за да се включи. Заклинателят все още няма нищо против членове на други банди да влизат тук, нали? Ако му е неприятно, мога да ги изхвърля още сега.

— Не, няма проблем. — Постарах се да не издавам вълнението си. — Впрочем, знаеш ли защо Игуменката толкова мрази техния бос. Вехтошаря?

— Може да те учуди, но не съм чула нищо по въпроса.

Наистина ме учудваше.

— А знаеш ли какъв е този символ на ръката му? — попитах, държейки лицето си така, че мъжът със синята коса да не може да го забележи.

— Всички Парцалени кукли го имат. Изглежда отвратително, нали?

Усмихнах се на коментара.

— Виж, трябва да вървя. Благодаря за питието.

— Пак заповядай. — Тя се пресегна през бара, за да ме прегърне. — Пази се, Броднице. Навън не е никак безопасно.

Прекосих помещението и се усамотих в едно празно сепаре, където извадих ръкописа от плика. Нел си беше направила труда да ми го изпрати в две копия.

Бяха го озаглавили „Откровението на Рефаимите“. Текстът бе прост и лаконичен, явно писан бързешком на светлината на фенер, но от подобни произведения бездруго не се очакваше да са шедьоври. Той описваше нечестивата троица, състояща се от Сцион, Рефаимите и Емитите. Пресъздаваше в кървави подробности наказателната колония, както и трафика на зрящи, продължавал от два века. Но най-вече съветваше как да се унищожават Рефаими. Авторите бяха излезли с идеята да се ползва острие, напоено със сок от червена анемония, или тръбичка, с която прашецът да се издухва в очите.

Историята се разказваше от името на бедна гадателка на карти, отвлечена от улицата и хвърлена в затворническия кошмар. Образът й бе оставен на въображението на читателя, но имаше черни къдрици, подобно на Лис. Прехвърлих последните няколко страници. Накрая героинята се освобождаваше от колонията и вдигаше цял Лондон в защита на зрящите. Нещо, което истинската Лис така и не бе успяла да стори.

Но затова пък бе още жива върху правдиво изписаните страници. Скрих плика обратно под якето си и излязох от сепарето.

Членът на Парцалените кукли бе изчезнал от заведението. На минаване покрай играещите от секция I-2 спрях и потропах по масата. Те вдигнаха сепнато глави. Червенокосата угаси цигарата си от богородичка и се изправи.

— Бледа броднице — произнесе с пресипнал глас. Половината й лице бе закрито от фина дантелена маска. — С какво можем да ти помогнем?

Скръстих ръце на гърдите си.

— По време на събранието Заклинателят ви каза, че Заешката устна има навик да се отбива тук. Проследихте ли уликата?

— О, да — отвърна един от мъжете, без да откъсва очи от картите си. — За съжаление не открихме нищо полезно. Мнозина са я виждали да идва, но не и след убийството.

— Ясно. — Мързеливи копелета, рекох си наум. — Има ли някаква особена причина да играете с Парцалените кукли?

— Той ни предизвика. — Друга от седналите, с аура на авгурка, издуха към мен виолетов дим. — И обиди господарката ни. Казахме му, щом е такъв куражлия, да си заложи парите. И ти ли искаш да ни предизвикаш, Бледа броднице?

— Престани. — Червенокосата я замери с една карта. — Тук сме на чужд терен. — После постави ръка върху рамото ми. — Игуменката благодари на Белия заклинател за разбирането и гостоприемството и се надява нещата в скоро време да потръгнат гладко.

— Да, май всички се надяваме на същото — отвърнах и си тръгнах.

Бабс още беше зад бара заедно със свой колега и се заливаше от смях на някаква негова шега. Отворих вратата, при което звънчето над главата ми дрънна, и излязох на улицата.

Вървях по-бързо от обичайното. Наемът на Лорда трябваше да се плати, иначе на сутринта хазаинът щеше да цъфне на вратата му.

Сърцето ми биеше ускорено, докато прекосявах Сохо, придържайки се към задните улички. По гърба ми лазеха тръпки. По това време на нощта жилищната част на квартала бе притихнала и зловеща; зрящите, които я обитаваха, се стичаха към центъра, за да играят комар или да си разменят клюки.

Почти бях достигнала целта си, когато две сънорами се спуснаха връз мен, а удар в лицето ме просна на земята.

16Цвете и плът

На главата ми бе нахлузена торба, а ръцете ми бяха извити зад гърба. С гневен писък извих гръбнак и се опитах да достигна ловния нож на кръста си.

Нещо твърдо ме удари по тила, изкарвайки от очите ми експлозия от искри. Бях уловена грубо за шията и повлечена като дрипа, така че коленете ми изстъргаха по паважа.

— Ужасно ми е неприятно да ти причинявам това, Бледа броднице — произнесе дрезгав глас, — но се боя, че знаеш твърде много.

Усетих, че свиваме зад ъгъл. Устата ми се изпълни с вкус на метал, задавих се от стичащата се в гърлото ми кръв. Гърдите ми се свиха от паника. Освен ако не планираха да ме убият тук, вероятно ме влачеха към някаква кола. Отново опитах да изпищя — някой от служителите на Джаксън можеше да се окаже наблизо, а повечето от тях биха ми помогнали, ако смятаха, че ги очаква награда, — но торбата само се притисна по-силно върху устните ми. През нея едва прозираше синкава светлина от улична лампа.

— А сега, Бледа броднице, ето какво искаме от теб. — В шията ми се впи острие на назъбен нож. — Кажи ни къде си отвела съществото и е възможно да не ти прережем гърлото.

— Кое същество? — изхриптях.

— Онова, което отмъкна от катакомбите. С едни такива хубави, фосфоресциращи очи. Ето, да си опресниш паметта.

Нов удар, този път в бъбреците, ме накара да се превия на две. Духът ми, пришпорен от болката, се вряза в най-близката сънорама. Един от нападателите извика и ножът му изтрака на земята до мен. Грабнах го слепешката и разтреперана, го размахах пред себе си.

— Няма да го намерите — казах.

— О, нима?

Авгур и сензор. Смъкнах торбата от главата си. Сензорът бе изключително висок и слаб, а авгурът се оказа дребничка жена. И двамата носеха черни дрехи, озъбени маски на лицата и държаха в ръцете си ножове.

— Значи Вехтошарят е този, който ме иска мъртва — процедих, отстъпвайки крачка назад.

— Много умно от твоя страна да откриеш убежището му. — Авгурката насочи към мен пистолет със заглушител. — Твърде умно за собствената ти безопасност, Броднице.

Хвърлих се насреща й, улавяйки я през кръста. Пистолетът гръмна някъде край дясното ми коляно. Тя се опитваше да издере очите ми със свободната си ръка, докато аз държах другата й китка прикована към земята, пазейки се от оръжието.

Вторият нападател замахна с ножа си. Обърнах се, за да го отблъсна с ритник в корема. Жената се възползва от възможността, претърколи ме по гръб и опря коляно в гърдите ми. Маската й бе изкривена на една страна, а дулото на пистолета сочеше право между очите ми.

Зад челото ми се надигна гореща вълна, сякаш нещо ме изсмукваше, разделяйки духа ми от костите и плътта. Опитах да го овладея, но то бе механично, импулсивно — трябваше да убия или да бъда убита. Преди да се усетя, вече бях в съзнанието на жената, изхвърляйки духа от тялото й. Миг по-късно върху мен рухна бездиханният й труп. Мъжът изкрещя някакво име, сграбчи ме под мишниците и ме извлече изпод нея. Докато ме запращаше срещу близката стена, успях да го уловя за китката и я извих назад.

Дочу се остър пукот и лъсна острие на нож, насочено към стомаха ми. Извъртях се тъкмо навреме — върхът на оръжието одраска хълбока ми. Преди нападателят да замахне отново, забих коляно в чатала му. Иззад маската се разнесе стон и горещ дъх опари бузата ми. Пуснах изкълчената му китка и вместо това улових здраво ръката, държаща ножа. Захапах я с всичка сила, докато не усетих болка в челюстите. Той изкрещя в ухото ми вулгарна ругатня, но аз продължих да впивам зъби, докато не усетих, че пробиват кожата, а устата ми не се изпълни с вкус на кръв.

Познавах се твърде добре, за да използвам отново духа си. Главата ми пулсираше, а зрението ми бе замъглено по краищата. В секундата, в която той отслаби хватката си, го ритнах с пета в коляното и забих свободния си юмрук в слънчевия му сплит. Нозете му се подкосиха, а аз дръпнах рязко рамене и в следващия миг бях свободна.

С периферното си зрение го видях как замахва и приклекнах ниско, грабвайки револвера на мъртвата жена. Ножът се завъртя като звезда под светлината на уличната лампа и просвистя на педя от лицето ми. Мъжът вероятно бе замаян от ударите, а и озъбената маска се бе извъртяла встрани, пречейки му да вижда. Без да губя време, стоварих дръжката на револвера върху тила му, а после го ритнах в кръста толкова силно, че коляното ми се разтърси от болка. Той се блъсна в кофите за смет и бавно се свлече на земята.

Облегнах се на тухлената стена, гълтайки конвулсивно въздух. Главата ми се маеше, а дланите ми лепнеха от пот. Избърсах ги в панталона си и посегнах да сваля маските на мъжа и жената.

И двамата носеха костените гривни и раираните сака, типични за Парцалените кукли. Нейните очи бяха оцъклени, вперени в нищото. Претърсих джобовете й и усетих под пръстите си хладна, гладка материя. Извадих я и в дланта ми се надипли къс алена коприна.

Червена носна кърпичка, напоена с тъмна кръв.

Неволно потръпнах. Инстинктът ми говореше, че това е кръвта на Хектор. Навярно са планирали да подхвърлят издайническото парче плат край трупа ми, да превърнат тялото ми в доказателство, че от самото начало убийцата съм била аз.

Мъжът тихо изпъшка. Като се изключи малкият белег край слепоочието и рядката брада, опасваща челюстта, той нямаше никакви отличителни белези. Наведох се и го зашлевих по бузата.

— Как ти е името?

— Няма да ти кажа. — Клепачите му едва се повдигнаха. — Пощади ме, сънеброднице.

— Значи си готов да убиваш за своя бос, но не и да умреш за него. Според мен това те прави истински страхливец. Предай му следващия път да прати повече от двама души. — Размахах кърпичката и пред лицето му. — Какво щяхте да правите с това? Да го пъхнете в дрехите ми?

— Само изчакай до турнира. — Тялото му се разтърси от сух смях. — Един крал пада, друг се издига.

— Ти си луд. — В пристъп на отвращение го блъснах назад към стената. — Имаш късмет, че не те убих само защото си на територията на Белия заклинател.

— Още не е късно. Парцалените кукли така или иначе ще го направят. Но ти нямаш истинска власт. Винаги ще си останеш нечия маша.

Една смърт вече тежеше на съвестта ми за тази вечер. Важното беше, че ръкописът бе останал непокътнат, скътан в безопасност под якето ми. Свалих колана си и с негова помощ вързах ръцете на мъжа за близката порта от ковано желязо. После с последните останки от силите си го тласнах в здрачната му зона и го оставих да тъне в кошмари край празния труп на жената.

Докато стигна квартирата на Лорда, вече минаваше един сутринта. Изкачих се по скърцащите стъпала и отключих вратата.

Стаята бе осветена от самотна свещ и от смътния отблясък на предавателния екран. Лордът стоеше край отдавна немития прозорец и се взираше към цитаделата. Щом зърна подутото ми и разкървавено лице, очите му пламнаха.

— Какво се е случило?

— Той прати главорезите си подире ми. — Дръпнах резетата и поставих веригата в улея. — Вехтошарят.

Сърцето още блъскаше в гърдите ми, а пред погледа ми кръжаха цветни петна. Минах покрай него, влязох в банята и извадих от шкафа тенекиена кутия с оскъдни лекарства.

Докато смъквах панталоните си и бинтовах разбитите си колене, се чудех какво ли си мисли Лордът. Без съмнение че прахосвам ценно време в хулигански схватки, докато сционската империя се готви за война. Едва когато се върнах обратно в стаята, забелязах, че ръцете ми треперят.

Той не попита дали съм добре. Отговорът беше очевиден. Вместо това ми наля чаша бренди. Поех я и седнах в другия ъгъл на канапето, държейки я между дланите си.

— Разбирам, че си се справила с нападателите?

— Те търсят теб — отвърнах.

Той отпи от своята чаша.

— Уверявам те, че нямам намерение да позволя втори път да ме хванат неподготвен.

Лявата му ръка бе прехвърлена през облегалката на канапето, а дясната почиваше в скута му. Едри, груби ръце, покрити с белези от стари схватки.

В колонията той често ме гледаше така, сякаш бях ребус, който не може да разгадае. Сега взорът му бе устремен към телевизора в ъгъла. Там вървеше една от популярните сционски комедии — банални скечове за незрящи и за техните неизменни триумфи над ясновидците. Повдигнах учудено вежда.

— Сапунен сериал ли гледаш?

— Да, стана ми интересно. Методите за промиване на мозъци на Сцион са доста интригуващи. — Той превключи на друг канал, където повтаряха вечерната емисия новини. — Сцион обяви създаването на елитно поделение Жандарми, наречени Наказатели. Техните задължения ще включват в частност издирването на свръхестествени бегълци и изправянето им пред закона.

— Свръхестествени?

— Явно ново име за извършителите на крайни форми на държавна измяна. Вдъхновено от Нашира, без съмнение. Просто поредният начин да направят живота ти в Лондон още по-труден.

— Много изобретателно от нейна страна — въздъхнах. — И кои ще са тези Наказатели?

— Червените туники.

— Моля? — вторачих се в него.

— Алсафи ни информира, че сега, след като няма колония, която да охраняват, са ги пренасочили за работа в цитаделата. Предполагам и твоят приятел Карл ще е сред тях.

— Той не ми е приятел, а лакей на Нашира. — Дори само споменът за Карл Демпси-Браун бе дразнещ. Оставих чашата на масата. — Не мога да плащам повече за престоя ти тук. Джакс ми спря заплатата.

— Не съм и очаквал да бъда твой храненик, Пейдж.

Угасих телевизора, сгъстявайки мрака наоколо, и отпих още глътка бренди. Погледът на Лорда бе на път да прогори дупка в стената — сякаш щеше да си изкълчи врата, ако го обърнеше поне за малко към мен. Поместих се и отметнах коса зад ухото си. Ризата едва покриваше ханша ми, но той ме бе виждал и по-разголена — все пак беше извадил куршума от бедрото ми, след като Ник ме простреля.

Лордът заговори пръв:

— Значи твоят бос все пак те е пуснал да прекараш още една нощ тук?

— Смяташ, че му докладвам за всяко свое движение?

— А не е ли така?

— Всъщност не. Той няма и представа къде съм.

И двамата бяхме бегълци, отделени от съюзниците си, преследвани от Сцион. Имахме повече общо помежду си откогато и да било досега и все пак това не беше Лордът, когото бях оставила преди броени часове. Нещо се бе променило у него по време на отсъствието ми, но аз не го бях измъкнала от онзи зандан само за да се превърне в поредното чудовище. Вече разполагах с достатъчно такива пред прага си.

— Струва ми се, че имаш въпроси — промълви той.

— Да, и ще започна, като те попитам за истината.

— Доста мащабно питане. И за кое по-точно?

— За вас. За Рефаимите.

— Истината изглежда различно в различните очи. Историята е сътворена от лъжци. Бих могъл да ти разкажа за великите градове на Отвъдното и за рефаимския начин на живот, но ми се струва, че това е разказ за някоя друга нощ.

Насилих се да се усмихна, колкото да разсея напрежението.

— Сега вече разпали любопитството ми.

— Думите трудно ще предадат красотата на Отвъдното. — В очите му се разгоря светлина, както в старите дни. — Ако имах под ръка салвия, щях да ти я покажа. Но сега — той остави празната си чаша на масата — не ми остава друго, освен да ти разправя историята за Рефаимите и хората. Така ще разбереш по-добре Рантените и онова, за което се борят.

Главата ме болеше убийствено, но от толкова време чаках този миг, че нямаше как да го пропусна. Подгънах крака на канапето.

— Цялата съм в слух.

— Преди всичко дължа да те предупредя, че устната история на Отвъдното се е изкривила през вековете. Мога да ти предам само онова, което лично съм видял и чул.

— Ще го имам предвид.

Лордът се облегна назад и за пръв път от толкова време насам обърна поглед към мен. Позата му бе отпусната, човешка. За миг изпитах импулс да сведа очи, но вместо това устоях на взора му.

— Рефаимите са раса, неподвластна на времето — започна той. — Корените й се губят в зората на Отвъдното. Неговото истинско име е Ше’ол, оттук и името на наказателната колония. Ние съществуваме единствено от етера, защото там не вирее нищо. Няма растения, нито дивеч. Само етер, амарант и саркс-създания като нас.

— Саркс-създания?

— Саркс, се нарича безсмъртната плът. — Той вдигна ръка и помръдна пръстите си. — Тя не остарява, нито може да бъде сериозно увредена от материални оръжия.

Гласът му постепенно се забавяше и ставаше по-мек. Отпих още глътка бренди и се облегнах по-удобно върху възглавниците. Лордът ме погледна, преди да продължи.

По думите му Рефаимите винаги съществували в Отвъдното. Те не се раждали, подобно на хората, нито еволюирали, а просто възниквали напълно завършени. Самото Отвъдно било люлка на безсмъртния живот — люлката, която ги създавала. Сред тях нямало деца. От време на време се появявали нови Рефаими, понеже вълните на съзиданието били спорадични.

В древни времена тези същества разглеждали себе си като посредници между живота и смъртта, между материалния свят и етера. После, когато за пръв път се появили хората, те решили да ги държат под око, опасявайки се да не нарушат крехкия баланс между тези плоскости. В началото надзорът се свеждал до изпращане на духове водачи, психопомпи, които да съпровождат душите на умрелите към Отвъдното.

Но с течение на времето — а Рефаимите все още срещали трудност да възприемат концепцията за време, едно понятие, нямащо отражение върху Отвъдното и неговите обитатели — между хората настъпвало все по-силно разделение. Те се изпълвали с омраза един към друг, биели се и се убивали по всевъзможни поводи. А когато умирали, душите на мнозина от тях се бавели, отказвайки да си отидат. В крайна сметка етерният праг се оказал препълнен до опасни нива.

Към този момент Рефаимите се управлявали от фамилията Моталат. Звездният суверен, Етанин Моталат, решил, че те трябва да се намесят, като влязат във физическия свят и уталожат напрежението, подканяйки духовете да преминават по-бързо в Отвъдното, където щели да намерят покой в смъртта си.

— Значи това била ролята на Отвъдното — заключих. — Да облекчи преминаването към смъртта. Да предотврати витаенето на духовете тук.

— Да. Искахме да ги подготвим за пътуването към последната светлина. За втората, истинска смърт. Имахме най-добри намерения.

— Предполагам, знаеш какво казват за добрите намерения.

— Чувал съм.

Останах да слушам мълчаливо, докато той продължи своята история. От време на време поспираше насред изречението, сбърчваше вежди и леко присвиваше уста. Накрая избираше най-подходящата дума и заговаряше наново, с едва доловим израз на неудовлетворение, сякаш английският език не бе достатъчно изразителен за целта му.

Една горда и уважавана фамилия, Саргас, чието задължение било да изучава етерния праг, поддържала мнението, че преминаването през воала ще представлява акт на недопустимо оскверняване. Те смятали, че всяко взаимодействие между Рефаими и хора трябва да се избягва, че безсмъртната им плът ще погине от досега с материалния свят. Но прагът се претоварвал все повече и Морталат решил да пренебрегне техния съвет. За да докаже липсата на опасност, той изпратил своя роднина да стане първият „наблюдател“.

Това била смелата Аза Морталат. Тя успешно прекосила воалите и успяла да общува с голям брой духове. Завърнала се здрава и читава и напрежението на прага се понижило. По всичко изглеждало, че Саргас са сгрешили и преминаването отвъд не носи никаква вреда.

— Те трябва доста да са се подразнили — подхвърлих.

— Изключително — потвърди Лордът. — Оттогава, щом нивата на етерния праг се повишаха, наблюдателите се намесваха, носейки брони, които да ги пазят от разложение. Ние, от фамилията Месартим, предложихме доброволно да ги придружаваме, за да ги браним, но бързо установихме, че единствено те могат да преминават.

— Защо?

— Това си остава загадка. За по-голяма безопасност Моталат прокараха закон, постановяващ, че Рефаимите никога не бива да се разкриват пред хората. Винаги трябва да се държат на разстояние.

— Но някой го е нарушил.

— Именно. Не знаем какво точно се е случило, но Саргас ни информираха, че някой от фамилията Моталат е преминал границата без разрешение. — Очите му се замъглиха. — След това всичко се разпадна. Ясновидството навлезе в света на хората. Тогава се появиха и Емитите. А воалите между световете станаха достатъчно тънки, за да можем всички да ги прекосяваме.

— Значи сред нас невинаги е имало ясновидци? — попитах колебливо.

— Не. Едва след Помръкването на воалите, както Рефаимите наричат това събитие, някои хора станаха способни да общуват с духовете. По ваши стандарти това е в дълбока древност, но не и от самото начало на съществуването ви.

Винаги бях предпочитала да мисля, че такива като мен е имало още от зората на човечеството, макар дълбоко в себе си да бях подозирала, че истината е друга. И ето, сега се оказваше, че незрящите действително са били първите, оригиналът на човешката раса. Поех си дълбоко дъх и заслушах нататък.

В Отвъдното избухнали междуособици. Отделните фракции на Рефаимите се надигнали едни срещу други, а всички заедно — срещу Емитите. Тези твари изпълзявали от сенките като чума, сеейки разложение и разруха. Рефаимите изгубили способността си да живеят само от етера, който по-рано дишали така, както хората дишат въздуха. Настанал мор и те гинели с хиляди, точно според предсказанието на Саргас. Накрая един от тях, лорд Просион Саргас, се обявил за кръвен суверен и повел война срещу Моталат и неговите поддръжници, винейки ги, че са допуснали смъртта сред някога неуязвимата им раса. Онези, които останали верни на Моталат, се нарекли Рантени — думата произхождала от амарант, единственото цвете, растящо в Отвъдното.

— Предполагам и ти си бил на страната на Рантените — казах.

— Бях. И още съм.

— Но?

— Вече знаеш края. Саргас спечелиха. Узурпираха властта на Моталат и го унищожиха, а Отвъдното вече не можеше да поддържа съществуването ни.

Рефаимските лица рядко изразяваха емоции, но понякога, както в този момент, ми се струваше, че забелязвам печал в чертите на Лорда. Тя се издаваше от дребни детайли. Помръкването на светлината в очите. Отпускането на ъгълчетата на устата.

Неволно доближих ръка до неговата. Забелязвайки това, той сви своята в юмрук и я отдръпна.

Погледите ни се сблъскаха за частица от секундата. Усетих как страните ми пламват и се пресегнах към чашата си, сякаш това е било намерението ми от самото начало.

— Продължавай — казах, облягайки се назад върху възглавниците.

Той все още ме наблюдаваше изпитателно и аз подпрях челото си с длан, мъчейки се да охладя избилата топлина.

— За да избегнат гибелта — заговори най-сетне, — Рантените се врекоха в лоялност към Саргас. Просион вече не бе годен за водач, затова двама нови членове на фамилията се издигнаха и заеха мястото му. Един от тях — Нашира — обяви, че ще вземе някой от изменниците за свой кръвен консорт, за да докаже, че дори и най-дръзките сред тях скланят глава пред новия ред. За зла участ избраникът й бях аз.

Лордът се изправи и опря ръце върху прашния перваз. Отвън дъждът се лееше като пелена по прозорците.

Нямаше смисъл да се мъча да го утешавам. Той беше Рефаим и всичко, случило се помежду ни в Кметството, бе просто една грешка.

— Нашира беше — и все още е — най-амбициозната сред нас. — Всеки път, щом я споменеше, в очите му лумваше особен пламък. — След като не можехме повече да се препитаваме от етера, тя каза, че следва да проверим дали условията от другата страна на воалите няма да са по-добри. Изчакахме прагът да се претовари до най-високото си ниво и тогава, през 1859 година, голяма група от нас го преминаха. Щом се озовахме тук, открихме, че имаме способността да се храним от връзката, която някои хора имат с етера. Това бе способ за оцеляването ни.

Поклатих глава.

— И правителството на Палмерстън просто ви е пуснало?

— Можехме да живеем и в сянка, но Нашира държеше да сме доминиращи хищници, не паразити. Разкрихме се на лорд Палмерстън, като му казахме, че Емитите са демони, а ние — ангели. И той, почти без да задава въпроси, ни предаде контрола над управлението.

Ето кое бе низвергнало херувимите в църквите, проправяйки път за новите богове. Статуята на Нашира в Катедралата. Гомейса бе прав. Ние им бяхме сервирали света си върху сребърен поднос.

— На кралица Виктория й бе позволено да запази известно външно подобие на власт, но всъщност тя нямаше по-голямо влияние над Англия от последния просяк. Смъртта на принц Алберт само ускори кончината й. Още в деня, в който техният син Едуард VII пое короната, му бе предявено скалъпено обвинение в убийство, както и в това, че е донесъл на света неестествеността. Така започна инквизицията над ясновидството, а с нея и установяването на нашето владичество. — Той повдигна чашата си. — Останалото, както казват, е история. Или, ако трябва да бъдем точни, съвременност.

В стаята настана мълчание. Лордът продължаваше да държи празната си чаша. Странно бе да си представя, че неговият свят винаги е съществувал паралелно с моя, незнаен и невидим.

— Добре — наруших тишината накрая. — А сега ми кажи за Рантените. По какво се различавате вие от привържениците на Саргас?

— Преди всичко по това, че не искаме да колонизираме материалния свят, което е върховният стремеж на Саргас.

— Но нали не можете да живеете в Отвъдното?

— Ние вярваме в неговото възстановяване, но без някогашната му изолация от света на хората. Ако има начин прагът да бъде понижен до устойчиви нива, бихме желали да присъстваме тук като ваши съветници с цел да предотвратим тоталния срив на воалите.

Изправих гръб.

— А какво ще стане, ако те се сринат?

— Никога досега не се е случвало, но според мен, както и според мнозина други Рефаими, ще последва катаклизъм. Саргас правят всичко възможно да го предизвикат, докато Рантените се мъчат да го предотвратят.

Погледнах внимателно лицето му, за да извлека нещо от него — намек, следа от емоция.

— Когато за пръв път дойдохте тук — попитах, — ти беше ли съгласен с Нашира? Също ли смяташе, че хората трябва да бъдат покорени?

— И да, и не. Имах ви за безразсъдни същества, обречени да унищожат както себе си, така и етера със своите безкрайни, дребнави войни. Вярвах, може би наивно, че ще имате полза от водачеството ни.

— Разбира се — изсмях се безрадостно. — Слепи молци, привлечени от пламъка на вашата мъдрост.

— Аз не разсъждавам като Гомейса Саргас. — Очите му бяха студени, но това не бе нещо ново. — Нито като неговите роднини. Не извличах наслада от мъките и униженията в наказателната колония.

— Не, само ги понасяше. — Извърнах глава встрани. — Струва ми се, че някои от Рантените трябва просто да се присъединят към Саргас. Трудно ще ме убедиш, че горят от желание да се грижат за нас, бедните, беззащитни човешки същества.

— Права си да се съмняваш. Повечето Рефаими трудно понасят половинчатото си съществуване тук и горчиво негодуват срещу Саргас, задето ги принуждава да останат. — Той се върна и седна отново до мен. — За едно саркс-създание Земята може да изглежда доста… неприятна.

— В какъв смисъл?

— Всичко тук умира. Дори горивата ви са направени от разложена материя. Хората използват смъртта като средство за поддържане на живота. За Рефаимите това е отблъскваща идея. Те съзират в нея корените на човешкото насилие и кръвожадност. Рантените охотно биха си тръгнали, ако имаха избор, но Отвъдното не е каквото беше преди. То гние, подобно на Емитите. Затова сме принудени да останем.

По гърба ми пробягаха тръпки. Пресегнах се и взех една зряла круша от купата с плодове.

— Значи според теб това тук е нещо гнило?

— Ние виждаме разложението още в зародиш.

— И затова постоянно носите ръкавици. — Търкулнах плода обратно на мястото му. — За да не се заразите със смъртност. Защо тогава пожела да работиш с мен? — Или да ме целунеш, добавих мислено, но нямах сили да го произнеса.

— Аз не вярвам в лъжите на Саргас — каза той. — Не позволявай на нейната лудост да ти влезе под кожата, Пейдж. Всеки човек е жив до смъртния си ден. Рантените приемат, че хората са откраднали жизнената им връзка с етера неволно — но въпреки това не ги смятат за равни на себе си. Мнозина от тях ги винят, че със своето тщеславие и склонност към насилие са докарали страданията им.

— Но ти ми помогна.

— Не се заблуждавай, че аз съм някакъв бастион на морал и добродетелност, Пейдж. Това може да е подвеждащо и опасно.

Нещо в мен се пречупи.

— Повярвай ми, не храня никакви подобни заблуди. Ти си позволи да ровиш в личните ми спомени и да задигнеш оттам неща, които не съм споделяла с никого. Също така ме държа в плен шест месеца, за да мога да започна твоята лична война. А сега се държиш като нагло копеле, въпреки че спасих жалкия ти задник от тъмницата.

— Напълно вярно. — Той склони глава. — Знаейки всичко това, имаш ли желание да продължиш съюза ни?

Поне не се преструваше.

— Ще ми обясниш ли защо си такъв?

— Аз съм Рефаим.

Сякаш можех да го забравя.

— Правилно — съгласих се. — Ти си Рефаим. Но също си Рантен, а говориш за Рантените така, сякаш не си един от тях. Какво, по дяволите, искаш, Арктур Месартим?

— Аз имам много цели. Много стремежи. Като например да постигна споразумение между хора и Рефаими. Да възстановя Отвъдното. Но най-вече искам да унищожа Нашира Саргас.

— Не виждам да си напреднал особено.

— Ще бъда откровен с теб, Пейдж. Ние не знаем как да свалим фамилията Саргас. Те сякаш черпят енергията си от по-дълбок източник от нас самите. — Можех да предположа, че е така, иначе разправата с Нашира щеше да се е случила много отдавна. — Първоначалният ни план бе да унищожим двамата кръвни суверени и да разпръснем поддръжниците им, но още не сме достатъчно силни, за да го сторим. Затова, вместо да атакуваме водачите, трябва да се внедрим в основния им източник на могъщество — Сцион.

— И къде се вписвам в схемата аз?

Той се облегна назад.

— Ние не можем да разтурим Сцион сами. Както вероятно си забелязала, Рефаимите не са особено щедри откъм емоции. Трудно бихме успели да вдъхновим хората за метеж. Един човек би се справил по-добре. Някой познаващ отблизо както синдиката, така и Рефаимите. Някой със силна дарба, носещ у себе си искрата на революцията. — Когато не казах нищо, тонът му се смекчи. — Добре си давам сметка на какво те подлагам.

— Но аз съм единственият ти избор.

— Ти не си единственият избор. Но ако трябваше да избирам между всички хора на земята, пак бих се спрял на теб, Пейдж Махони.

— Дори и в колонията ме избра за своя затворница — отбелязах хладно.

— Да, за да те предпазя да не попаднеш при по-жесток наставник, като например рода на Тубан или Краз Саргас. Знам, че това не е оправдание за несправедливостите, които съм ти причинил. Знам също, че каквото и обяснение да предложа, никога няма да ми простиш напълно, защото не те оставих да избягаш, когато имаше възможност.

— Възможно е и да ти простя — казах, — стига никога повече да не ми даваш заповеди. Но няма да забравя.

— Като ониромант46 аз питая безкрайно уважение към паметта. Не бих и очаквал да забравиш.

Отметнах коса и скръстих ръцете си, усещайки как по тях пробягва хлад.

— Да допуснем, че стана твой съюзник. Какво ще получа в замяна освен надменност?

— Аз изпитвам към теб единствено уважение, Пейдж.

— Ами ако се преструваш? При това дори да разполагам с цялото уважение на света, то няма да ми купи оръжие, нума, нито храна.

— Ако искаш пари, това е само поредната причина да се съюзиш с Рантените.

Погледнах го внимателно.

— С колко разполагате?

— С достатъчно. — Очите му припламнаха. — Да не мислиш, че бихме тръгнали срещу Саргас без пукнат грош?

Сърцето ми заби учестено.

— И къде ги държите?

— Имаме свой агент в Уестминстърското Архонтство, който управлява банковата ни сметка. Човек на Алсафи, който предпочита името му да е известно единствено на него. Ако убедиш Теребел, че си способна да се справиш със задачата и й обещаеш подкрепата си, тя ще те снабди със средства.

Замлъкнах потресено. Цялото боричкане за някоя и друга монета можеше да остане в миналото.

— Ако стана Повелителка — казах, — може и да успеем да вдигнем лондонските зрящи. Но за целта ще трябва първо да се изправя срещу всеки бос в цитаделата, имащ поне капка амбиция и глава на раменете.

— Предполагам, те всички приличат на Джаксън Хол?

— В смисъл че са кръвожадни, самовлюбени пауни? Почти без изключение.

— Тогава трябва да спечелиш. Те пируват върху собствените си трупове, Пейдж. Правилно управляван, синдикатът би представлявал сериозна заплаха както за Инквизитора, така и за Саргас. Но с лидер като Джаксън Хол предвиждам единствено кръв и междуособици — и в крайна сметка гибел.

Последната карта на Лис изскочи в паметта ми. Никога нямаше да узная какъв е бил образът върху нея, изпепелен в огъня — дали е показвал победа или поражение.

— Не бива да оставяме Рантените да чакат. — Лордът се изправи в пълния си ръст. — Да се намира тук още някоя свещ?

— В чекмеджето.

Той безмълвно подреди масата за сеанси. Когато приключи, коленичи в светлината на малкия пламък и започна да мълви на своя език. Глосолалията нямаше отделни думи, само серия от протяжни, преливащи се звуци.

Два психопомпа преминаха през стените. Застинах неподвижно. Това бяха духове на мъртвите, рядко срещани извън криптите и гробищата. Лордът издаде тих, гърлен звук. Те закръжиха над масата и отлетяха отново, при което прозорците и огледалото се покриха с лек скреж.

— Теребел ще се срещне с мен на зазоряване. — Той угаси свещта. — Трябва да отида сам.

— Значи така работят сеансите?

— Да. Първоначалното задължение на психопомпите е било да водят духовете на умрелите към Отвъдното, но сега тази функция е остаряла, тъй че вършат каквото могат, за да ни помагат от тази страна. Рядко взаимодействат с хората, както вероятно знаеш.

Джаксън положително знаеше — той от години се мъчеше да се докопа до тях, за да довърши поредната си брошура.

Лордът не бързаше да излезе. Около минута останахме да се гледаме безмълвно. Спомних си ритъма на сърцето му върху устните си. Преминаването на грубите му, мазолести ръце по тялото ми, завършило с дълбоката, гладна целувка. Сега част от мен се чудеше дали не съм си въобразила всичко това.

В затъмнената стая чувах единствено собственото си тихо дишане. Той самият бе неподвижен като камък. Обърнах се на една страна и наместих глава върху възглавниците на канапето. Можех да си позволя няколко часа сън извън досега на Джаксън.

— Лорде?

— Да?

— Защо цъфти амарантът?

— Ако знаех — бе отговорът му, — щях да ти кажа.

17Хазартна душа

Когато се прибрах, скрих червената кърпичка във възглавницата си. Не можех да си позволя да намерят у мен подобно уличаващо доказателство, но в същото време нещо ме накара да я запазя.

Щом Рефаимите вече се намираха в цитаделата, значи противопоставянето навлизаше в нова фаза. Хората трябваше да узнаят срещу кого се изправят. Още на следващия ден се отправих към Гръб Стрийт, за пръв път след като бях избягала оттам с помощта на Алфред.

Предвид изтъкнатото си положение като единствено издателство на зрящите в Лондон, основаният през 1908 година „Духовен клуб“ представляваше доста мизерно място. Той се приемаше за твърдина на ясновидското творчество, пулсиращо сърце на съзидателната неестественост. Високата, тясна постройка, притисната между клуба на поетите и печатницата, бе изградена в псевдоготически стил, с островръх покрив, масивна зелена врата и мръсни еркерни прозорци.

Преди да натисна звънеца, за сетен път проверих етера, за да се убедя, че не ме следят. Дълбоко във вътрешността на къщата се разнесе гонг, но отговор не последва. След още две позвънявания и настойчиво почукване по вратата от домофона до ухото ми прозвуча женски глас.

— Вървете си, моля. Имаме достатъчно ръкописи, за да облепим с тях цял Лондон.

— Минти, аз съм Бледата бродница.

— О, не и ти. Само бегълци ми липсват при цялата лудница напоследък. Надявам се, че Белият заклинател не те е пратил с идеята да измъкне още някоя от елегиите ми.

— Той дори не знае, че съм тук — отвърнах. — Търся Алфред. Психоиздирвача.

— Знам кой е, благодаря. Уверявам те, че не крием вътре няколко различни алфредовци. Имаш ли уговорена среща?

— Не. — Затропах с месинговата дръжка. — Няма ли да ме пуснеш най-сетне, Минти? Умирам от студ.

— Изчакай в преддверието. Изтрий си краката. И не пипай нищо.

Вратата избръмча и се отвори. Избърсах подметки в изтривалката и влязох във фоайето.

Обстановката вътре бе като в антикварен магазин. Тапети на цветя, стенни аплици, малко палисандрово бюро върху дебел пурпурен килим. Символът на „Духовен клуб“ — две писалки, съединени в кръг по подобие на стрелките на часовник — бе изобразен върху резбован щит над камината. Същата емблема присъстваше в горния десен ъгъл на всяка нелегална книжка и брошура в цитаделата.

— Алфред! — викна властен глас над мен. — Алфред, имаш посетител!

— Да, да, Минти, само секунда…

— Веднага, Алфред.

Приседнах на ръба на бюрото, за да изчакам, стиснала здраво чантата с ръкописа под мишница.

— А, Бледата бродница се завръща на Гръб Стрийт! — Алфред изтрополи надолу по стълбите, цъфнал в приветлива усмивка, която обаче се стопи веднага щом зърна лицето ми.

Схватката с хората на Вехтошаря бе оставила великолепна синина под дясното ми око.

— За бога, какво ти се е случило?

— Просто тренирах. За турнира.

Той поклати глава, оглеждайки пораженията.

— Трябва да внимаваш повече, сърчице мое. Но на какво дължа честта?

— Чудех се дали ще можеш да ми отделиш няколко минути.

— Разбира се. — Той ми предложи галантно ръка, аз я поех и двамата се заизкачвахме по стълбището, което бе застлано с пътека, захваната с декоративни бронзови пръти. — Впрочем с тази коса направо можеш да минеш за дъщеря на Джаксън. Много умно от твоя страна да я боядисаш така.

Някаква разчорлена жена, която не познавах, се спусна вихрено насреща ни. Положително не беше Минти Улфсън. Носеше очила и бе облечена в нещо, наподобяващо нощница.

— Ти пък коя си? — попита така, сякаш присъствието ми бе нечувано светотатство.

— Това е уважаваната бродница на Белия заклинател — намеси се благо Алфред. — Понастоящем най-издирваната личност в Лондон, което я прави желан гост в нашите среди.

— Проклета размирница според онова, което съм чувала за нея. Надявам се знаеш къде се намираш, госпожичке. „Духовен клуб“ е най-престижното издателство за зряща литература в света.

— Не е ли също и единственото? — отбелязах.

— Именно това го прави най-престижно. Ние сме горди наследници на клуба „Скриблерус“47.

— Действително е така и поддържаме славните му традиции. Безжалостно бичуваме пороците на обществото. — Алфред ме вкара през една врата. — А сега бъди добра, Етел, и ни приготви малко чай. Бедната ми гостенка е жадна.

Можех да се закълна, че диплите на просторната й дреха потрепериха от възмущение.

— Аз не съм сервитьорка, Алфред. Нямам никакво намерение да поя с чай някаква дъблинска повлекана. Имам работа за вършене — работа, Алфред. Дефиницията ще рече усилие, насочено към изработването или постигането на нещо, което…

Потейки се обилно, моят домакин затвори вратата, без да я доизслуша.

— Искрено се извинявам за поведението на своята колежка. Северът ще ми се отрази благотворно след цялото напрежение тук.

— Заминаваш на север? — попитах, отпускайки се в едно кресло.

— Да, за седмица-две. Чух за един много талантлив психограф от Манчестър. — Той побутна към мен блюдо с бисквити. — Радвам се, че си стигнала невредима до Севън Дайълс след последната ни среща. Размина ни се на косъм, нали? Обикновено се справям по-добре с подкупването на Жандарми.

— Забравяш, че съм най-издирваният престъпник в Сцион. Нумата нямаше как да помогне. — Кимнах към фотографията в изящна месингова рамка, поставена върху шкафа зад бюрото му. — Коя е тази?

Алфред погледна през рамо.

— А, това е покойната ми съпруга, Флой. Моята първа и рано отлетяла любов. — Пръстите му погладиха рамката. Жената на портрета беше към трийсетгодишна, с гъста черна коса, падаща върху раменете. Погледът й бе насочен право към обектива, а устните — леко разделени, сякаш е говорила, докато са я снимали. — Беше свястна жена. Малко сдържана, но талантлива и добра по душа.

— Зряща, предполагам?

— Всъщност не. Знам, че ще ти се стори странно. Умря много млада за жалост. Още се мъча да я открия в етера, да я попитам какво се е случило, но тя, изглежда, никога не ме чува.

— Съжалявам.

— О, ти надали имаш някаква вина за това, скъпа. — За първи път забелязах халката на пръста му — златна и масивна, без никаква украса. — А сега кажи с какво мога да ти помогна.

Отворих чантата.

— Дано не ти се стори самонадеяно — изрекох със скромна усмивка, — но имам предложение за теб.

— Признавам, че съм заинтригуван.

— Знам, че търсиш сензационни материали. Имам няколко познати, които написаха малко съчинение, и се чудех дали не би искал да го погледнеш.

— Никога не съм могъл да устоя на думата „сензационен“, миличка — ухили се той. — Дай да хвърля едно око.

Плъзнах страниците през бюрото. Алфред намести пенснето върху носа си и се взря любопитно в заглавието.

— Доста оригинално — подсмихна се той. — И кои са достойните автори?

— Трима са, но желаят да останат анонимни. Назовали са се с номера. — Посочих към долния край на листа. — Това също е част от историята.

— Ореол на тайнственост, а?

Той продължи да прелиства ръкописа, като от време на време промърморваше „а, да“, „добре“ и „ексцентрично“. Леко потръпнах, докато го наблюдавах. Ако Джаксън разбереше какво върша, начаса щеше да ме изхвърли от бандата и да ме остави на произвола на съдбата. Но, от друга страна, той и сега не бе твърде доволен от мен.

— Е, Пейдж — рече Алфред накрая, потропвайки с показалец по заглавната страница, — има нужда да се поизглади, но идеята си я бива. Рядко се срещат произведения, говорещи открито за корупцията в Сцион. Това тук подлага под въпрос компетентността на властимащите, загатвайки, че са достатъчно слаби, за да бъдат контролирани от външни сили.

— Именно.

— Джаксън ще побеснее, ако надуши, че съм замесен в това, но аз винаги съм си падал хазартна душа. — Той потри ръце. — Правилно си решила да се обърнеш към мен.

— Има една малка подробност — казах. — Авторите държат публикуването да стане още другата седмица.

— Другата седмица? Мили боже. И защо?

— Имат си своите причини.

— Не се и съмнявам, но тук нещата не опират само до мен. Трябва да се убеди и капризният търговски отдел на Гръб Стрийт, който на свой ред да задели пари, за да плати на Книго-пощата. Така наричаме своята книжарница — поясни Алфред. — Жива, мобилна книжарница, състояща се от трийсет куриери. С тяхна помощ успяваме година след година да въртим бизнес под носа на Сцион. Би било твърде опасно да продаваме забранени издания на едно определено място.

На вратата се почука и в стаята влезе слаб мъж с плах вид и поднос в ръка. Аурата му почти крещеше какъв е — психограф.

— Чаят, Алфред — каза той.

— Благодаря ти, Скрол.

Мъжът остави подноса и излезе с неуверена стъпка, като мърмореше под носа си. Виждайки изражението ми, Алфред поклати глава.

— Няма повод за тревога. Просто клетникът е обладан от Мадлен дьо Скюдери48. Плодовита авторка, меко казано. — Той се изкиска в чашата си. — Не е спирал да дращи вече цял месец.

— Нашата медиумка също понякога рисува дни наред без сън.

— А, да. Мъченическата муза. Мило момиче. На медиумите често пъти им идва нанагорно, не ще и дума. Впрочем да не забравя да попитам: твоите приятели психографи ли са?

— Не съм сигурна — разбърках чая с лъжичката си. — Това би ли се отразило на решението на издателството?

— Честно казано, миличка, никак не е изключено. Тук всички са на мнение, че ако дадена творба не е вдъхновена от етера, тя изобщо не си струва да се печата. Елитарно мнение, не отричам, но трудно мога да им повлияя.

— Смяташ ли, че ще искат доказателства?

— Ще се опитам да им замажа очите — отвърна Алфред, въртейки лулата между пръстите си. — Надявам се Минти да съзре потенциала на историята, макар че подобен сюжет може да ни навлече неприятности от страна на властите.

— Все пак успяхте да запазите в тайна издаването на „Неестествеността“.

— Само за кратко. После някакъв Жандарм изпя всичко на Сцион. — Той сведе поглед към ръкописа, поглаждайки малката си брадичка. — От това може да стане прилично книжле, което да се разпространява на ръка. Ще позволиш ли да го отнеса на Минти за преглед?

— Разбира се.

— Благодаря. До няколко часа ще ти се обадя с нейната присъда. Как да се свържа с теб?

— Телефонната будка на I-4.

— Чудесно. — Влажните му очи се спряха върху моите. — А сега ми кажи, но честно. Има ли дори капка истина върху тези страници?

— Не. Всичко е само измислица.

Алфред ме изгледа продължително.

— Е, добре тогава. Ще ти се обадя. — Без да става, той пое ръката ми между едрите си, топли длани и я стисна. — Всичко хубаво, Пейдж. Надявам се скоро да те видя отново.

— Ще предам на авторите за твоята подкрепа.

— Само не забравяй да ги предупредиш — нито дума на Джаксън, иначе на всички ще ни припари под краката. — Той пъхна ръкописа в чекмеджето си. — Ще го дам на Минти веднага щом се освободи. А ти се пази, обещаваш ли?

— Естествено — отвърнах, без сама да си вярвам.

Есенното слънце заливаше улиците със златните си лъчи. Следващата ми дестинация беше в I-4, където според Джаксън се бяха появили нерегистрирани джебчии, обиращи незрящи. („Те крадат от нашите невинни жертви, прекрасна моя, и това хич не ми се нрави“). Никой от останалите членове на бандата не бе успял да се справи с проблема и аз трябваше да го сторя, ако исках да получа следващата си надница. Все още не разполагах с финансовата подкрепа на Рантените. Алфред се бе нарекъл хазартна душа. Може би и аз бях такава, само дето не получавах и пени срещу рисковете, които поемах. Ако Джаксън научеше, че съм посещавала Лорда под какъвто и да е предлог, яростта му щеше да е неописуема.

Не виждах и следа от чужди джебчии, макар неколцина от нашите усърдно да си вършеха работата. Почвата беше благодатна — из цялата вътрешна цитадела незрящите пълнеха на тълпи универсалните магазини, купувайки подаръци за предстоящия Ноемврийски празник. Това бе най-важната дата в календара, бележеща официалното основаване на сционската цитадела Лондон в края на ноември 1929 година. Улиците бяха опасани с нанизи от червени фенери, а от первазите на прозорците и около стълбовете се спускаха цели каскади от малки, бели като снежинки светлинки. Фасадите на сградите бяха украсени с транспаранти и огромни портрети на бивши Велики инквизитори. Младежи раздаваха на минувачите стръкове червени, бели и черни цветя.

Дали баща ми щеше да празнува сам тази година? Представих си го седнал на масата в бледата светлина на утрото, как разгръща вестника, от чиято първа страница го гледа моето лице. Бях се превърнала в разочарование за него още от момента, в който се отказах от Университета, но сега се намирах далеч отвъд тази точка.

— Не знам за какво говорите — достигна до мен тревожен женски глас. — Моля ви, господин комендант, искам просто да се прибера у дома.

Огромен, черен брониран фургон бе паркиран край тротоара, обозначен с надпис „ДНЕВЕН ОТДЕЛ ЗА БДИТЕЛНОСТ“ и символ с котва на фона на изгряващо слънце. Прикрих се зад един уличен стълб и нахлупих козирката на шапката си, мъчейки се да не пропусна случващото се. Жандармите рядко изкарваха подобна техника в Лондон, тя бе базирана основно извън цитаделата. Бях виждала подобни коли да патрулират по време на Ирландските бунтове, когато Сцион обяви военно положение и разположи войски в централната кохорта.

Арестуваха някаква млада жена. Ръцете й бяха оковани отпред с белезници, а лицето й имаше изпитото, паникьосано изражение на някой, който знае, че е попаднал в беда.

— Твърдиш, че си пристигнала тук през 2058-а казваше жандармският комендант. Един от подчинените му стоеше до него с таблет в ръка. — Можеш ли да го докажеш?

— Имам документи — заекна жената с явен ирландски акцент. Носеше червена униформа на санитарка и бе приблизително колкото мен на ръст, с тъмноруса коса. Отдалеч можех да забележа, че е незряща, а също така и бременна. — От Белфаст съм — продължи тя, когато комендантът не й отговори. — Дойдох тук да търся прехрана. В Северна Ирландия вече няма работа, откакто…

Жандармът я удари.

Хората наоколо ахнаха стъписани. Той не просто я беше зашлевил, а бе стоварил юмрук в челюстта й достатъчно силно, за да се отметне главата й назад. Дневните Жандарми никога не си позволяваха подобна бруталност.

Жената се подхлъзна върху заледения тротоар и падна, извъртайки се в последния момент, за да предпази корема си. По ръката й покапа кръв от разцепената устна. Щом я видя, тя изписка ужасено. Комендантът я заобиколи с широки крачки.

— Никой не желае да слуша лъжите ти, госпожице Махони.

Сърцето ми подскочи.

— Такива като теб донесоха заразата по нашите земи — излая той. — Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да наемаме проклети ирландци. И особено мръсни, неестествени селянки.

— Белфаст е сционска цитадела! И не виждате ли, че аз не съм Махони? Сляп ли сте?

— Кой е бащата? — притисна той пистолет в корема й, изтръгвайки потресени възгласи от тълпата. — Феликс Кумбс? Джулиан Еймсбъри?

Джулиан.

Инстинктивно вдигнах поглед към най-близкия предавателен екран. Към постоянно въртящата се поредица от неестествени бегълци се бе добавило ново лице. Дълбоки кафяви очи, мургава кожа, ниско остригана глава, упорито стисната челюст. Джулиан Еймсбъри, обвинен в измяна, антидържавна дейност и палеж. Щом го търсеха, значи трябваше да е жив и на свобода.

— Моля? — Жената прикриваше корема си с ръце, като в същото време се отблъскваше назад с пети. — Не знам за кого говорите, никога не съм ги чувала…

Наоколо се разнесоха приглушени коментари. „Не бива да го правят тук“, „не посред бял ден“, „необмислена работа“. Гражданите на Сцион искаха противните неестествени да изчезнат, но не и докато те правят своите покупки. За тях ние бяхме просто смет, която трябваше да се извозва. Жената бе грубо вдигната на крака. Бузата й бе яркочервена, очите — налети със сълзи.

— Вие всички сте луди! — възкликна задавено. — Аз не съм Пейдж Махони! Правите голяма грешка!

Жандармите я вързаха за носилка и я вкараха, ритаща и разплакана, във фургона.

— Разпръснете се — ревна комендантът, стряскайки присъстващите, които очакваха повече любезност от дневните патрули. — Ако познавате имигранти като тази отрепка, може да им кажете да се готвят за разпит. И не се подвеждайте да ги криете в домовете си, иначе ще свършите на бесилката заедно с тях.

После се качи и седна до шофьора.

— Това е нередно! — викна някой. Незрящ младеж, с пламнало от възмущение лице. — Тя очевидно не е Пейдж Махони. Не можете просто така да арестувате невинна жена…

Друг Жандарм замахна с палката си и я стовари върху устата му. Той се строполи на тротоара, вдигнал ръце над главата си.

Сред присъстващите настана потресена тишина. Като видя, че няма повече протести, Жандармът даде знак на колегите си и те тръгнаха. Младежът се подпря на лакът и изплю два окървавени зъба, а минувачите се отдръпнаха от него. Останах да гледам безпомощно след отдалечаващия се фургон. Имах чувството, че целият свят е на път да се срине отгоре ми. Изпитах налудничавия порив да се затичам сред него и да пратя духа си в сънорамата на коменданта, но каква полза щеше да донесе това?

Задавях се от осъзнаването на собствената си слабост. Преди някой да забележи, че истинската Пейдж Махони се навърта наоколо, се отдръпнах и потънах в задните улички. Черната коса, шалчето и контактните лещи нямаше да ме скрият още дълго.

Аз познавах Лондон по начин, който те и не подозираха. Знаех как да се загръщам в сенките като в плащ, как да се промъквам незабелязано дори посред бял ден. Умеех да се стопявам в нощта, помнех картата на града като петте си пръста. Докато разполагах с тези преимущества, нямаше начин да ме хванат.

Трябваше да вярвам в това.

Пред вратата на квартирата едва от третия път успях да вкарам ключа в ключалката. Надин седеше на стълбите в антрето и лъскаше цигулката си.

— Какво има? — смръщи се, щом ме видя.

— Срещнах патрул — отвърнах, поставяйки веригата.

— Да не са били Наказатели? — изправи се тя. — Снощи ги даваха по „Сционско око“. Насам ли идват?

— Не, не се безпокой. — Преглътнах горчивата жлъч в гърлото си. — Останалите тук ли са?

— Не. Зийк излезе заедно с Ник. Казах му да си стои вкъщи днес…

Тя изскочи навън и се затича към телефонната будка, аз се упътих мрачно към стаята си.

По време на Ирландските бунтове всеки, чието име или външен вид пораждаха подозрение, че е ирландец, биваше подлаган на безкрайни разпити и проверки. Сега всичко се повтаряше. Тази бедна жена, чиято единствена вина бе, че се е родила на погрешно място, можеше да е мъртва още преди изгрев-слънце. И аз не можех да сторя нищо, за да я спася, освен да се предам на властите и да пратя всичко останало по дяволите.

Глождеше ме разяждащо чувство на вина. Седнах на леглото и обгърнах коленете си с ръце. Ако марионетките на Нашира искаха да се докопат до мен с помощта на груба сила, нямаше да успеят.

Разнесе се почукване по стената. Джаксън Хол ме викаше на аудиенция. Той веднага щеше да се досети, че нещо не е наред по дълбоките сенки под очите ми, но рано или късно трябваше да се изправя лице в лице със звяра.

Заварих го седнал във фотьойла, неподвижен като статуя, с притворени клепачи, озарен от златистата светлина, проникваща отвън. Масичката до него бе отрупана с празни винени бутилки, а всички пепелници преливаха от угарки.

— Добър ден — поздравих от прага, чудейки се за сетен път откога ли не е излизал.

— Добър наистина. Макар и малко хладен. Напомня ми, че наближава зимата, а заедно с нея и турнирът. — Той отпи глътка абсент направо от бутилката. — Провери ли джебчиите?

— Видях само от нашите.

— А къде тогава се губи толкова време?

— Събирах пари от нощните заведения — отвърнах. — Мислех, че се нуждаем от всички възможни средства преди турнира.

— О, недей да мислиш, скъпа, това е кошмарен навик. Но остави парите на бюрото.

Под зоркия му поглед бръкнах в джоба си и поставих върху плота пачка от собствените си безценни банкноти. Джаксън се пресегна и ги преброи.

— Могла си да се справиш и по-добре, но все ще помогнат да доизкараме месеца. Ето за труда ти. — С театрален жест той отдели една трета от банкнотите, пъхна ги в плик и ми ги подаде обратно. Кървясалите му очи се втренчиха в мен. — Какво, за бога, се е случило с лицето ти?

— Нападнаха ме.

— Моля? — изправи се той, изтръгнат от унеса си, като едва не прекатури бутилката. — На моята територия? От коя банда бяха?

— Парцалените кукли. Но се справих с тях, можеш сам да провериш.

— Кога се случи това?

— Снощи.

— Докато си се прибирала от тренировка?

Кимнах мълчаливо и Джаксън грабна една запалка от бюрото си.

— Ще трябва да поговоря с Игуменката за това. — Той пъхна пура между зъбите си и я запали от четвъртия опит. — Имаш ли представа защо Вехтошарят би могъл да ти има зъб, Пейдж?

— Никаква — излъгах, присядайки полека срещу него. — Джакс, какви сведения имаме за този човек?

— Много оскъдни. — Изражението му беше умислено. — Не знам дори какъв вид зрящ е, макар че, съдейки по дрънкулките на подчинените му, допускам, че е остеомант49. През всичките си години начело на I-4 не съм го виждал нито веднъж. Води окаяно подземно съществуване, избягва всякакъв човешки контакт и говори само чрез посредници. Предполагам, че е станал бос още при управлението на Джед Бикфорд.

— Чрез какви посредници?

— Приятелките му. Те уведомяват Неестественото събрание за това какво се случва в секцията му. Имал е три досега. Не знам името на първата, но втората се казваше Якобитката, а последната е Шифониерата. Тя се издигна през февруари тази година.

Февруари. Това приблизително съвпадаше с момента на арестуването ми.

— Кое според теб го кара да ги сменя?

— Един господ знае. Вероятно не са му угодили с нещо. — Той придърпа към себе си масивен стъклен пепелник. — Кажи ми, Пейдж, чувала ли си нещо от нашите меднокожи приятели?

— От кои?

— Рефаимите, скъпа.

— Значи се интересуваш от тях?

— Не ме е грижа с какво се занимават и все още нямам намерение да правя нищо по повод присъствието им. Просто попитах дали имаш вести от тях.

Облизах пресъхналите си устни.

— Не. Никакви.

— Добре. Значи нямаме разсейващи фактори.

— Зависи какво разбираш под „разсейващи фактори“ — отвърнах троснато. — Жандармите се канят да привикват всички ирландски имигранти на разпит. Явно ги подозират в укривателска дейност.

— Главният военачалник за пореден път симулира дейност, колкото да не му изстине мястото. Но да се върнем на по-важни теми. Ела с мен на двора.

Разбира се. Масовите арести и побоища не означаваха нищо за Джаксън Хол. Дали изобщо забелязваше съществуването на Сцион, или го приемаше само като фонов шум?

Вътрешният двор зад къщата бе едно от любимите ми места в цял Лондон — уединен кът на спокойствие, застлан с гладък бял камък. Две малки дървета растяха в кръгове от черна почва, а сандъчетата в рамки от ковано желязо преливаха от цветя, засадени от Надин. Джаксън седна на пейката и забучи угасналата си пура в едно от тях.

— Запозната ли си с правилата на турнира, Пейдж?

— Само на книга.

— Той се базира върху доста бруталната средновековна традиция на мелето. Ще се окажеш въвлечена в цяла серия от малки битки в тъй наречения „Кръг от рози“. — Той притвори очи, наслаждавайки се на слънцето. — Трябва да се пазиш от онези, чиято нума може да се използва като оръжие — най-вече аксиноманти, махароманти и ейхмоманти. Добре е да знаеш също, че прилагането на незрящи тактики — като например да наръгаш противника с обикновено острие — се брои за „подла игра“. До едно време беше забранено, но сега е напълно приемливо, стига да го направиш с достатъчно апломб.

— Достатъчно апломб? — повдигнах вежди. — Това ли е, което синдикатът очаква от своя Повелител?

— Естествено. Ти би ли последвала човек, лишен от капка показност? Освен това турнирът би бил скучен без малко кръвопролитие, а оръжията на незрящите са напълно пригодни за целта.

— Само хладни оръжия ли?

— О, да. Никаква стрелба. Би било жалко, ако някой достоен кандидат бъде гръмнат в суматохата. — Той почука с върха на бастуна си. — Ти и аз обаче разполагаме с едно жизненоважно предимство. По всяко време можем да се бием рамо до рамо. Всеки бос и неговият най-приближен имат това право.

— Предполагам, повечето участници ще се възползват?

— С изключение на независимите кандидати, които тепърва трябва да се доказват. С оглед на това и за да осигурим взаимното си оцеляване…

— Оцеляване? — смръщих чело. — Мислех, че…

— Не бъди наивна. Правилата действително гласят, че целта е да зашеметиш врага, но винаги има смъртни случаи. Ето защо предлагам — продължи той — да изучим малко по-добре своите дарби. Така ще можем да предугаждаме ходовете си в битката.

Замълчах за секунда. Джаксън дори не подозираше степента, до която се е развила дарбата ми.

— Звучи разумно — кимнах накрая, облягайки се на едно от дърветата. — Колкото до моите способности, ти ги познаваш добре.

— Нима не си усвоила нищо ново в колонията?

— Аз бях в робство, Джакс, не на обучение.

— Хайде, стига. Не ми казвай, че любимата ми бродница си е пиляла времето даром. — В очите му имаше хищен блясък. — Положително си овладяла обсебването.

Обсебването бе нещо, което определено възнамерявах да използвам на турнира и дори да не му го покажех сега, той рано или късно щеше да го открие.

Озърнах се за подходящ приемник. Един скорец изпърха над главите ни и в миг се отдалечи. Аз направих скока.

Не беше трудно да поема контрола над това телце, с неговата крехка, люлякова сънорама — докато не се озовах във висините, подмятана от капризите на вятъра, без нищо, което да ме спре да не се разбия в асфалта. Дълбоко в себе се усещах трептене — съпротивляващото се птиче съзнание, но се фокусирах и го потиснах. Този път нямаше да бъде като с пеперудата. Този път щях да се справя по-добре. С усилие се наместих в новите кости, сякаш надявах твърде тесни дрехи, и размахах крила. Начаса ме заля вълна от световъртеж.

Но небето бе тихо и безметежно. Напълно различно от пълната с кръв и насилие цитадела. Тук нямаше Сцион. Птиците бяха неподвластни на зова на Котвата. Вечерта наближаваше и хоризонтът бе опасан от ленти в преливащи се цветове — кораловочервено, златистожълто, нежно розово. Цяло ято ме съпровождаше отстрани, като се виеше, разгъваше и преобръщаше в невъзможен синхрон, устремявайки се към своето място за нощувка. Тези същества бяха обеднени от взаимна пулсация, сякаш споделяха една обща сънорама. Като свързани от цяла мрежа златни нишки.

Собствената ми сребърна нишка подръпна духа ми. Отделих се от ятото и със стръмен вираж се спуснах обратно към двора. Тромаво се приземих върху рамото на Джаксън, отворих човка и изчуруликах в ухото му.

Той все още се смееше от удоволствие, когато се върнах с тласък в собственото си тяло и отворих очи. Скорецът бе кацнал на пейката и се поклащаше като пиян. Измъкнах се от обятията на своя бос, в които бях паднала, и избърсах потно чело.

— Великолепно! Ти наистина си изключителна, съкровище! Знаех си, че ненапразно съм поставил твоята дарба с два разреда над своята собствена и бях сигурен, че ще обърнеш неприятното премеждие в своя полза. Наистина съм задължен на този Рефаим за нещата, на които те е научил. Та ти дори се справяш без тромавата кислородна маска.

— Да, за около трийсет секунди. — Пред очите ми още плаваха тъмни петна.

— Това е с трийсет секунди повече, отколкото можеше преди. При мен надали би постигнала такъв напредък. Дали пък да не пратя и останалата банда да усъвършенства уменията си? Колонията явно е същински тренировъчен лагер за ясновидци. Точилен камък за духа. Като нищо ще ги командировам. — Джаксън ме постави внимателно да седна на пейката. — Предугаждам само един проблем с обсебването и той е, че тялото ти остава беззащитно. Затова може би ще изчакаме с прилагането му до финала, когато само един или двама противници ще са още на крака. — Той приклекна пред мен с по-розовели от възбуда страни. — Нещо друго?

— Не.

— Стига, Пейдж, не бъди свенлива.

— Това е всичко наистина — скалъпих измъчена усмивка въпреки пулсиращото си главоболие. — Сега е твой ред.

— Е, моите способности не са така зрелищни, но предполагам, че обещанието си е обещание.

— Кажи ми тогава какво можеш да правиш с духовете? Винаги съм била любопитна какво имаш предвид под „контрол“.

— Щом веднъж попаднат под моя власт, те са свободни да бродят в границите, които аз им определя. На повечето заповядвам просто да стоят в I-4 и да се държат прилично. Но стане ли нужда, мога да ги накарам да се бият за мен.

— Така, както би призовал всеки витаещ дух?

— Не точно. Ако обикновен зрящ събере свита от случайни духове, той просто ги насочва срещу опонента си и се надява на някакъв резултат. Те обикновено проектират ужасяващи образи в сънорамата му, но лесно биват отблъснати. Моите питомци, от друга страна, носят силата ми със себе си. Те не само могат да произвеждат халюцинации, но и да въздействат на самата тъкан на чуждата сънорама.

— Включително да убиват? — попитах с възможно най-небрежен тон.

Джаксън погледна с безизразно лице към още зашеметения скорец. Устните му зашаваха безмълвно и етерът потръпна от стрелналия се откъм къщата дух. От гърлото на птичката се изтръгна остър писък, когато той се вряза в миниатюрната й сънорама, прекъсвайки сребърната й нишка.

Секунда по-късно тя падна мъртва.

— Както виждаш, някои от безплътните ми приятели са силни почти колкото теб, скъпа. Нищо не им струва да изтласкат някой по-крехък дух от сънорамата му. — Джаксън протегна пръст и събори трупчето от пейката върху бялата каменна настилка. Стомахът ми се обърна при вида на безжизнените, лъскави като мъниста очи. Безкръвно убийство. — Животът, скъпа, при всичките си чудеса, е мимолетен като пламъка на свещ. — Той се наведе и леко ме целуна по бузата. — Но ти не се тревожи. Ние ще спечелим. Ще триумфираме и всичко ще си дойде по местата.

Цитаделата гъмжеше от Жандарми, плъзнали на лов за зрящи, но аз просто трябваше да изляза от квартирата, ако не исках да се задуша. Веднага щом Джаксън се заключи в своя кабинет, се изплъзнах навън и хванах Монмът Стрийт по посока на „Шатлен“. Влязох в заведението, без да поръчвам нищо, седнах на любимата си маса по-далеч от прозорците и зарових лице в дланите си.

Джаксън можеше да ме убие на турнира. Винаги бях подозирала, че там ще се прилагат мръсни трикове, но не ми бе минавало и през ум, че убийството е общоприета практика.

Както често в делничните дни напоследък, предавателният екран в ъгъла показваше голямата каменна арка на Личгейт. НитроМилост постепенно се превръщаше в отживелица. Явно безболезнените екзекуции вече не се нравеха на незрящия елит на цитаделата. Насилих се да гледам, докато палачът водеше двама осъдени към бесилките.

Примките бяха надянати на вратовете им и единият започна да моли за пощада, а микрофоните усилваха гласа му, тъй че цял Лондон да узнае що за страхливец е. Затворническите му дрехи бяха мръсни, а лицето — подпухнало и насинено. Ръцете му трепереха, докато маскираният палач ги връзваше. Вторият мъж стоеше неподвижно с устремен напред поглед, очаквайки пропадането на люка под краката си.

След като всичко свърши, сред посетителите се разнесоха аплодисменти, а екранът превключи на комедиен канал.

Пред мен се появи сребърен поднос.

— Тоя палач си го бива — промърмори Чат, скръстил ръце на гърдите си, тъй че липсващата китка на дясната почиваше върху сгъвката на лявата. — Сифъс Джеймсън му е името. Винаги проточва шоуто колкото се може повече.

Аз потърках слепоочията си.

— Поръчвала ли съм нещо, Чат?

— Не, скъпа, но ми се струва, че имаш нужда. Някой добре те е гримирал. — Той въздъхна и кимна през рамо към екрана. — Не знам защо ни показват тези неща. Все едно не сме наясно какво ни чака, ако ни хванат.

— Тогава защо не направим нещо? — Безсилието почти ме задушаваше. — Това продължава от векове. Защо просто не…?

Направих неопределен жест, сякаш можех да уловя решението във въздуха.

— Апатията е тази, която ни убива, Пейдж. Повечето хора смятат, че ако си налягат парцалите, ще оцелеят по-дълго. — Чат се облегна на масата. — Знаеш ли как са наричали някога Британската империя? „Империя, над която слънцето никога не залязва“. Е, сега върху нейните основи е построен Сцион. — Той присви за миг устни, преди да продължи. — Как смяташ, ако се изправим срещу слънцето, кой ще победи?

Не намерих какво да отговоря.

Чат се върна на бара, оставяйки подноса. Под похлупака се оказа купа с димяща супа от кестени. Докато го вдигах, мярнах отражението си в лъскавата му повърхност. Черната коса правеше лицето ми да изглежда като недовтасало тесто. Под очите ми висяха огромни торбички, едната от които обагрена в мастиленосин цвят.

Вратата се отвори рязко и в помещението нахълта куриер. Беше от хората на Огнена Мария, закичен със значка на „Духовен клуб“. Щом ме забеляза, се втурна запъхтяно към моята маса.

— Ти ли си Бледата бродница?

Аз кимнах.

— За какво става дума?

— Имаш съобщение. От Гръб Стрийт.

Той ми подаде предплатен мобилен телефон. Алфред навярно бе получил отговор от Минти. Долепих го до ухото си и прикрих устата си с шепа.

— Ало?

— Аз съм, сърчице мое. Вече си мислех, че бедният куриер никога няма да те открие.

Стиснах слушалката така, че кокалчетата ми побеляха.

— Харесаха ли ръкописа?

— Направо се влюбиха! — рече тържествуващо Алфред. — До един останаха впечатлени, дори търговците. Стига авторите да покрият малка част от разноските по печата и спешната дистрибуция. Днес ще подготвим книжката, утре заминава за печат, а разпространението — веднага щом платите.

— О, Алфред, това е… — опрях глава на стената, а сърцето ми щеше да изхвръкне. — Това е чудесно. Благодаря ти.

— Радвам се да бъда от полза, съкровище. Относно деликатния въпрос за парите Минти ги иска от авторите колкото се може по-скоро. Кажи на куриера къде трябва да изпрати сметката. Аз от утре ще съм извън града, но непременно се свържи с мен, ако имаш въпроси. Куриерът ще ти остави номера ми.

— Благодаря още веднъж, Алфред.

— Успех! — каза той и затвори.

— Предай на Минти да прати сметката тук, в „Шатлен“ — заръчах на куриера, връщайки му телефона.

— Ясно — кимна той, като ми подаде късче хартия, което прибрах в джоба си.

Деликатният въпрос за парите. Наистина беше деликатен. Дори ако посветях всяка минута от времето си да търча по волята на Джаксън, нямаше да събера и една четвърт от необходимото за покриване на подобни астрономически разноски — а не се съмнявах, че те ще са именно такива. Нямах друг избор, освен да впечатля Рантените, да потърся покровителството на Теребел Шератан.

— Чат — махнах към бара. — Имам нужда от питие.

18Цената на покровителството

Питието успешно ме приспа за през нощта, но не премахна проблема. Освен ако Рантените не се появяха отново, нямаше с какво да платя на „Духовен клуб“. Както и очаквах, исканата сума надхвърляше едногодишната ми заплата при Джаксън. Правилото на Минти бе просто — няма пари, няма дистрибуция. Опитах да позвъня на Феликс, в случай че бегълците можеха да помогнат с нещо, но телефонът на търговката, който ми бе дал, не отговаряше. Пробвах и златната нишка. Нищо. Мълчанието на Лорда започваше да ме притеснява.

Междувременно се залових здраво за работа. Турнирът наближаваше и независимо какво се случеше с издаването на ръкописа, аз трябваше да съм готова за него. Двамата с Ник тренирахме упорито в задния двор както с оръжия, така и без. Мускулите на ръцете и краката ми заякнаха, талията и бедрата ми възвърнаха формата си. Можех отново да се набирам и катеря, без дори да се изпотя. Малко по малко си припомнях правилата на улицата — как да се бия, как да оцелявам.

Четири дни след обаждането на Алфред почуках на вратата на кабинета на Джаксън с поднос в ръка. Никакъв отговор.

— Джакс — подвикнах, балансирайки подноса върху коляното си.

Отвътре долетя ръмжене. Отворих и влязох.

Стаята беше тъмна и душна, плътно спуснатите завеси спираха всеки лъч светлина. Носеше се воня на угарки и немито тяло. Джаксън лежеше проснат по гръб на пода, уловил с дългите си пръсти малка зелена бутилка.

— Мамка му, Джаксън — бе всичко, което успях да изрека.

— Махай се.

— Джакс. — Оставих подноса и го улових под мишниците, но той бе по-тежък, отколкото изглеждаше. — Хайде надигни се, проклет пияница.

Ръката му замахна и ме блъсна към бюрото. Шишенце с мастило се катурна и отскочи от килима, удряйки го точно по челото. Единствената му реакция бе глух стон.

— Чудесно — оправих раздразнено блузата си. — Стой си там, щом ти харесва. — Той изломоти неясна ругатня. От съжаление подложих под главата му възглавница и го завих с покривката от дивана.

— Благодаря, Надин — успя да произнесе малко по-членоразделно той.

— Пейдж съм — тропнах с крак. — Говори ли с Игуменката за нападението над мен?

Дори и пиян, той успя да прозвучи раздразнено.

— Да, да, тя се зае със случая. — После пак заби нос във възглавницата. — Лека нощ, Пейнтън50.

Значи поне й беше казал. Ако Игуменката наистина мразеше Вехтошаря толкова, колкото гласяха слуховете, с удоволствие щеше да проведе разследване. Придърпах завивката върху раменете му и излязох, притваряйки тихо вратата след себе си. Джаксън открай време обичаше да посръбва, но досега не се беше докарвал чак дотук. Пейнтън…

Като се изключи цигулката на Надин, редяща скръбна мелодия от първия етаж, къщата бе тиха. Съгласно последното нареждане на Джаксън всички бяхме затворници в нея. Вратата бе заключена отвътре и никой не знаеше къде е скрил ключа. В търсене на малко чист въздух излязох на двора и легнах на пейката под дървото.

Светлините на Лондон пречеха да се видят звездите в пълния им блясък, но шепа от тях все пак проблясваха през синкавото изкуствено сияние. Нощното небе, простряло се над лудостта на огромния метрополис, ме наведе на мисълта за етера — мрежа от светещи сфери, някои ярки, а други мъгляви, главички на карфици сред безкрайни дипли от тъмнина, изпълнени с мъдрост или пък с невежество. Твърде необятни, за да ги обгърне съзнанието.

Златната нишка трепна като струна.

Изправих се сепнато. Лордът стоеше в тъмнината на уличката край задната порта.

— Доста време те нямаше — казах предпазливо.

— Да, за съжаление. Бях при Рантените, обсъждахме състоянието на нещата в Уестминстърското Архонтство. — Тази вечер той почти можеше да мине за човек, толкова помръкнали бяха очите му. Носеше дълго право палто, високи обувки и ръкавици. — Теребел те вика.

— Къде?

— Каза, че мястото ти е известно.

Мюзикхолът. Част от мен понечи да откаже, но това бе една малка и озлобена част — помощта на Теребел ми трябваше.

— Добре, дай ми само минутка да се приготвя.

— Ще те чакам при колоната с часовниците. — И той се оттегли в мрака.

Върнах се в къщата и влязох в банята, като внимавах да не вдигам шум. Нахлупих шапката над косата си, сложих си червило и поставих светлокафявите контактни лещи. Не беше достатъчно. Освен ако не си направех пластична операция, нищо не можеше да скрие лицето ми завинаги.

До турнира оставаха още две седмици. Всичко, което се искаше от мен, бе да оцелея дотогава.

Когато излязох в антрето, се сблъсках с Надин Арнет. Клепачите й бяха подпухнали, а босите крака — разранени и покрити с мехури. Двете рядко разговаряхме напоследък.

— Добре ли си? — попитах. — Изглеждаш ужасно.

— О, великолепно. Днес прекарах на улицата само девет часа. И само на два пъти трябваше да бягам от Жандармите. — Тя постави калъфа с цигулката си на пода. Забелязах, че възглавничките на пръстите й са посинели. — Излизаш ли някъде?

— Отивам на Гудж Стрийт. Имам да довърша една работа.

— Аха. Джаксън знае ли?

— Нямам представа. Защо не изтичаш да му кажеш?

— Да не мислиш, че щеше да те остави да си разиграваш коня така, ако не беше сънебродница, Пейдж? Той цени единствено дарбата ти, не теб самата.

— Това важи за всеки един от нас. Или си въобразяваш, че си тук заради черните си очи?

— Аз поне съм му лоялна. Това качество няма нищо общо с аурата и то бе причината да ме постави на твое място. — По лицето й можех да разбера, че си вярва. — Знаеш какво е мнението му за сензорите и въпреки това ме избра за своя дясна ръка.

— Виж, Надин, опитвам се да работя — отместих я полека от пътя си. — Сега не ми е до твоите интриги.

— А защо просто не напуснеш бандата, Махони? — процеди през зъби тя. — Не знам какво ти се върти в главата, но съм сигурна, че не е в наш интерес.

Елайза избра тъкмо този момент да отвори вратата на кухнята, откъдето лъхна аромат на подправки.

— Всичко наред ли е? — попита, оглеждайки ни поред.

— Абсолютно — отвърнах, като оставих Надин да отговаря на въпросите й. Грабнах палтото си от закачалката и се вмъкнах в своята стая.

Излязох през прозореца и само след минута се озовах край осквернената колона с часовниците, където ме чакаше Лордът. Видът му ме накара да изпитам познатата тръпка на вълнение.

— Трябва да побързаме — каза той. — Наблизо има Жандарми.

— Мястото не е далеч. — Увих шалчето около долната половина на лицето си и пристегнах здраво възела. — Но ще привлечем внимание, ако се движим заедно.

— Тогава върви напред, аз ще те следвам.

Поех по пресечката, водеща на изток, сред гъмжилото от рикши и коли. Придържах се близо до стените и витрините на магазините, заровила лице в яката на палтото си. Наоколо не се забелязваха Жандарми, но всяка аура ме караше да заставам нащрек. Не бе изключено в секцията да се навъртат шпиони на Парцалените кукли. Изпод една стреха надничаше камера, но козирката на шапката предпазваше лицето ми от разпознаване. Дадох знак на Лорда и преминах на отсрещния тротоар. Истинска лудост бе да се разхождам навън с него. Цитаделата имаше очи навсякъде.

След като най-оживеният и осветен район остана зад гърба ни, си позволих да дишам по-леко. Лордът ме настигна и тръгна редом с мен. Крачките му бяха много по-дълги от моите.

— Какво иска Теребел? — попитах.

— Да се договори с теб. Моментът е подходящ, ако смяташ да й искаш пари.

И ако тя кажеше „не“, всичко щеше да приключи.

Продължихме в мълчание, докато не стигнахме изоставения мюзикхол. Долових наблизо сънорама и забавих крачка.

Насред Дръри Лейн стоеше самотен зрящ, обърнал маскираното си лице встрани от нас. На пръв поглед приличаше на нощен Жандарм, но облеклото му беше различно. Алена риза с бухнали ръкави, по които се забелязваше златен ширит; черен кожен елек със златна емблема на сционска котва; ръкавици до лактите и високи ботуши. Нещо като модернизирана версия на старата униформа на червеноризците.

— Това Наказател ли е? — прошепнах.

Лордът надзърна над главата ми.

— Почти със сигурност.

Който и да бе непознатият, той стоеше между нас и крайната ни цел. Огледах околните сгради, търсейки конкретен прозорец. Щом го открих, изсвирих сигнала на зрящите от секцията — първите няколко ноти от сционския химн.

След секунди от близкия нощен клуб се изнизаха три сенки. Кимнах им към Наказателя и те закриха лицата си с кърпи, преди да го доближат. На минаване единият измъкна палката от колана му и я подхвърли на другаря си, който прескочи през една паркирана кола и се спусна да бяга. Наказателят не ги подгони, само се озърна мълчаливо през рамо, проблясвайки с червения визьор на шлема си. Сграбчих Лорда за лакътя и го придърпах в сенките.

За момент бях сигурна, че стражът ще се упъти към нас, но той само съобщи нещо по радиостанцията си и тръгна в посоката, в която се бяха изгубили бегълците.

Това не беше типично поведение на Жандарм. Мълчанието, липсата на незабавна реакция, когато задигнаха палката му. Вероятно скоро щеше да се върне обратно.

— Да вървим — прошепнах.

Без да се бавим, заобиколихме откъм задната страна на сградата. Долових вътре четири рефаимски сънорами, с характерната им древна броня. Щом стигнахме сценичния вход, Лордът ме спря под уличната лампа и ме улови за раменете. По гърба ми пробягаха мравки. Това бе първият път, когато ме докосваше от катакомбите насам.

— Рядко се случва да искам от теб да скриеш истината — каза тихо той, — но сега ще го поискам.

Не отвърнах нищо.

— Има причина за начина, по който се държа. Онова, което се случи помежду ни в Кметството, е известно сред Рефаимите. Нашира отдели много време и усилия да им втълпява какъв предател и изменник на плътта съм. — Той ме погледна в очите. — Но ако стане дума пред Рантените, ти трябва да го отричаш решително и категорично.

Най-сетне чувах от него нещо, доказващо, че случката в Кметството не е била просто плод на моето въображение.

— Мислех, че Теребел и Ерай знаят — възразих колебливо. — Те знаеха за златната нишка.

— Нишката невинаги е свидетелство за физическа близост. — Взорът му обходи лицето ми. — Ще те разбера, ако не желаеш да изпълниш молбата ми. Но я отправям не заради себе си, а заради теб.

Кимнах в знак на съгласие и той ме пусна, оставяйки кожата ми тръпнеща от допира.

— Ако Теребел ме попита, какво да й кажа?

— Всичко, но не и истината.

Защото истината явно бе твърде ужасна, за да могат Рефаимите да я понесат.

Държейки се на почтително разстояние един от друг, ние влязохме през вратата, преминахме през прашасалите завеси на сцената и се спуснахме в залата, където няколко фенера осветяваха избелелите тапицерии и настилки. Теребел, в компанията на още трима Рефаими, стоеше в прохода между масите.

— Това е Пейдж Махони — обяви Лордът, като спря пред тях. — На нея дължите присъствието ми тази вечер.

Теребел остави без внимание моето представяне. Вместо това отиде до Лорда и притисна чело в неговото, мълвейки нещо на Глос. Двамата бяха с почти еднакъв ръст и гледката ме накара да стисна зъби.

— Здравей, Теребел — казах.

Тя обърна глава, но пак не ми проговори. Ръката й почиваше върху рамото на Лорда, а изражението й ми напомни за Джаксън, когато му се случваше да види крънкач.

— Доведох Пейдж, за да ви сподели своите планове — продължи Лордът. — Тя иска нещо от нас, точно както и ние от нея.

Ерай и Плейона стояха редом отстрани. Теребел посочи към четвъртата, непозната женска фигура и каза с леден глас:

— Сънеброднице, това е Лусида Саргас. Една от малкото в своята фамилия със симпатии към Рантените.

— Саргас? — промълвих, посягайки неволно към торбичката с поленов прашец в джоба си.

— Именно. Чувала съм много истории за теб от роднините си, Пейдж Махони. — Лицето на Лусида изразяваше малко повече емоция от тези на останалите — то изглеждаше почти любопитно. Кожата й наподобяваше тази на Нашира — по-скоро сребриста, отколкото бронзова, а гъстата й коса бе пусната свободно и отрязана до раменете. Това бе необичайна прическа за женските Рефаими в колонията, но тук и трите жени я носеха. Тежките клепачи допълваха приликата с останалите от семейството й.

— Какви истории? — попитах предпазливо.

— Според тях ти си същинска зараза. Казват, че дори земята под краката ти била гнила и обгорена. — Тя сведе поглед към ботушите ми. — На мен определено ми изглежда непокътната.

Колко мило, помислих си, пускайки торбичката с прашеца.

— А какво казват за теб? Знаят ли, че си на страната на Рантените?

— О, да. Бях достатъчно глупава да се възпротивя на насилствената колонизация в Шеол I, в резултат на което бях обявена за кръвна изменница от скъпия си братовчед Гомейса. Оттогава живея като ренегат.

— Рантенски ренегат — допълни Теребел. — Сигурна съм, че добре помниш Плейона Суалоцин.

— О, да — потвърдих.

Тя бе първият Рефаим, който бях видяла в живота си. Същата, която изсмука аурата на един зрящ в нощта на пристигането ни в колонията. Косата й, черна и вълниста, сега също бе подрязана късо като на останалите.

— Привет, 40. — Тихият й мъркащ глас вещаеше опасност. — Имаме много неща да обсъждаме с теб.

— И аз съм на същото мнение. — Приседнах на ръба на една маса, докато Лордът остана да стои прав. Сред тях той се държеше различно, някак вдървен и неподвижен. — Между другото вместо „40“ или „сънеброднице“ можете да ме наричате просто Пейдж.

— Кажи ми, сънеброднице — рече натъртено Теребел, — попадала ли си на други рефаимски ловци след последната ни среща?

— Не — отвърнах, присвивайки устни. — Но съм сигурна, че рано или късно ще се появят.

— Тогава вземи мерки да се укриеш. Сред Жандармите има внедрени Червени туники. — Тя започна да крачи напред-назад. — Нашите планове се намират в критична фаза. Предприели сме първите стъпки, които трябва да доведат до падането на фамилията Саргас. Но тяхната хватка върху материалния свят е здрава и тепърва ще се усилва с разширяването на империята. Вече е взето решение за изграждането на Шеол II.

— Къде?

— Засега знаем единствено, че ще е във Франция — намеси се Лордът. — Алсафи ще ни уведоми, когато има повече яснота.

— Нашира и Гомейса формират основното ядро на династията Саргас. Ти сама видя как Гомейса успя да отблъсне четирима от нас в Кметството — продължи Теребел без сянка от притеснение. — Това не е естествена сила. Планирахме да елиминираме Нашира тихомълком, но по всичко личи, че засега тази възможност отпада. — Погледът й се отмести към Лорда. — Преди да успеем да ги сразим, ще се наложи да разтурим мрежата, която са изградили в човешкия свят.

— Сцион — казах аз.

— Основната цел на наказателната колония никога не е била да отблъсква Емитите — каза Лордът, — а да втълпява идеи в умовете на хората. Червените туники, повечето от които са с успешно промити мозъци, ще действат като агенти на Саргас, когато съществуването им бъде разкрито пред обществото.

— Искате да кажете, че ставащото в Шеол I вече няма да е тайна? — Огледах ги един подир друг, но видях само сериозни лица. — Та това е лудост. Останалите държави ще обявят война на Сцион.

— Малко вероятно. Стигне ли се до конфликт, Сцион разполага с огромен боен арсенал. Той би възпрял всяко обявяване на война от страните в свободния свят, чиито съюзи — в най-добрия случай — са силно разклатени.

— Според последните ни доклади повечето от тях предпочитат да си затварят очите пред порочните практики на Сцион с цел опазване на мира — каза Теребел. — Президент Роузвиър например е склонна да поддържа политика на ненамеса. А и не забравяй, че местното правителство успява да прикрие голяма част от случващото се.

Още като ученичка в сционската гимназия бях мечтала световната общественост да дойде на себе си. Бях си представяла как чуждите суперсили, щом получат безспорни доказателства за зверствата и издевателствата, ще развеят знамена срещу моя враг — но на практика нещата не бяха толкова прости. Свободните държави не бяха обозначени върху картите в класната стая, но от дочутото на черния пазар и от разговорите със Зийк и Надин бях добила откъслечна представа за положението отвъд океана. Роузвиър бе уважавана лидерка, но имаше достатъчно собствени проблеми, с които да се занимава — природни катаклизми, токсични отпадъци, финансов дефицит и какво ли още не. За момента не можехме да разчитаме на помощ отвън.

— Трябва да започнем от Лондон — продължи Теребел. Това прозвуча не като предложение, а като факт. — Унищожим ли нервния център, останалите цитадели може да започнат да се сриват сами. Разбираме от Арктур, че Повелителят е бил убит?

— Да.

— Рефаимско убийство, както по всичко личи — обади се Ерай. — Вероятно дело на Ситула Месартим. Тя си пада по обезглавяванията.

— Звучи логично — съгласи се Плейона.

Лусида все още ме наблюдаваше, леко повдигнала едната си вежда.

— А ти какво мислиш, сънеброднице?

— Възможно е — казах, прочиствайки гърло. — Но всички улики сочат към съпричастността на един от престъпните босове на име Вехтошаря. Същият, който плени Лорда.

— Значи понастоящем няма очевиден наследник на трона?

— Не — поклатих глава. — Предстои турнир, на който ще изберем нов лидер.

— Ти възнамеряваш ли да участваш?

— Да. И ще трябва да го спечеля, ако искам да променя нещо. Вече поръчах ето това. — Извадих второто копие на „Откровението на Рефаимите“ и го подадох на Ерай, който само изгледа ръката ми така, сякаш беше умрял плъх. — След като го разпространим, всеки в цитаделата ще узнае за вашето съществуване.

— Какъв е този ръкопис? — попита Теребел.

— Ще бъде малка книжка. История на ужасите.

Тя грабна страниците от ръката ми и взе да ги прелиства, като погледът й все повече се нажежаваше.

— Чувала съм за тях. Долно, евтино развлечение. Как смееш да омаловажаваш каузата ни с подобна подигравка?

— Съжалявам, нямах време да напиша епична поема. А не мога просто да тръгна по улицата и да крещя истината без доказателства.

— Не говори със суверенката с този тон — просъска като същинска змия Ерай. — Не си имала право да ни разкриваш без разрешение. Трябвало е да изчакаш инструкции.

— Не съм знаела, че съм ваша подопечна, Рефаиме — отвърнах хладно.

Той се обърна към Лорда и рязко каза нещо на Глос, при което един уплашен дух изхвръкна от залата. Лордът ме погледна и прати по нишката леко предупредително трептене.

Лусида взе ръкописа от Теребел и го прегледа замислено.

— Всъщност не намирам идеята за чак толкова кощунствена. Вярно, ще направи придвижването ни из цитаделата малко по-трудно, но пък може да ни спести тягостни обяснения, когато дойде време да се разкрием.

— Тукашните граждани се боят от разпространяването на неестествеността — вметна Лордът. — Положително няма да приемат на сериозно някаква приказка за гиганти, а още по-малко ще алармират властите за нея.

Настъпи кратка тишина, след което Теребел се наведе до нивото на лицето ми.

— Ако спечелиш този турнир — каза отчетливо, — ще получиш власт над целия лондонски синдикат на зрящите. Искаме да знаем дали тогава ще обединиш сили с нас.

— Надали ще се сработим лесно.

— Обясни какво имаш предвид.

— Вие очевидно сте отвратени от самото ми присъствие. Освен това синдикатът е пълна каша. Организирането му ще отнеме време. — Погледнах я право в очите. — И средства.

В помещението повя хлад, сякаш внезапно бе станало течение.

— Разбирам — каза след секунда Теребел, облягайки облечените си в ръкавици ръце върху облегалката на един стол. — Пари. Тъмната мания на човешката раса.

— Чудесно знаят, че материалните блага са тленни — вирна нос Ерай — и все пак се бият за тях като лешояди за мърша.

— Отвратителна алчност — добави Плейона.

— Добре, престанете — вдигнах раздразнено ръка. — Ако исках лекции, щях да отида в Университета.

— Положително — намеси се Теребел. — И какво ще стане, сънеброднице, ако не те снабдим с пари?

— Тогава няма да мога да прекроя синдиката. Дори като Повелителка. Първо трябва да дам финансов стимул на другите босове, за да ги направя свои военачалници. После, ако успеем да вдигнем въстание, ще се нуждаем от още пари, за да въоръжим армията от зрящи, да я храним, да я лекуваме, когато Сцион отвръща на ударите. Всичко това ще струва повече, отколкото бих могла да спечеля през целия си живот. Ако се съгласите да ме финансирате, ще ви помогна. Ако не — ще трябва да потърсите някой друг, с джобове, по-дълбоки от моите. Богати престъпници наоколо колкото щете.

Те се спогледаха за кратко. Ерай се извърна и изръмжа нещо, при което мускулите на масивните му плещи се издуха.

Нямаше да им позволя да пресъздадат за сетен път наказателната колония в Лондон. Зрящите от синдиката нямаше да станат новите Червени туники, а аз да им служа за Надзирател. Трябваше да се утвърдя като равна с тях, не като лакей.

— Имай предвид, че ресурсите ни не са неограничени — каза Теребел, оглеждайки внимателно лицето ми. — Във всеки момент може да разкрият нашия агент в Сцион и да блокират сметката ни. Нямаме възможност да финансираме екстравагантен начин на живот на една Повелителка и при първия признак на безразсъдно харчене ще оттеглим подкрепата си.

— Разбирам — отвърнах.

— В такъв случай имаш думата ни, че ако спечелиш турнира, ще предоставим средства за реорганизирането на лондонския синдикат. Също така, доколкото е по силите ни, ще подпомагаме въоръжената борба с естествени ресурси от Отвъдното — есенция от амарант и емитска кръв.

— За какво се използва емитската кръв?

— Тя има много свойства — обади се Лордът, — най-полезното от които е маскирането на аурата. Дори малка доза я променя до неузнаваемост, тъй че естеството на дарбата не може да се определи. Естествено, събирането на кръв е опасно начинание, а приемането й причинява дълбоко противно усещане. — Това средство звучеше безценно. Ако имаше нещо, което да ме издава из лондонските улици, това бе именно аурата ми.

— Като казваш „маскиране“ — попитах, — имаш предвид от останалите зрящи?

— Да.

— А от Сензорните щитове?

— Вероятно. Още не сме имали възможност да го тестваме на практика.

— Знай, че скоро, когато вестта достигне последните твърдини на Отвъдното, ще можем да предоставим и свои собствени войници — добави Теребел.

Повдигнах вежда.

— Вестта за кое?

— За цъфтежа на амаранта — процеди неохотно Ерай. — Това е призивът за Рантените да се вдигнат на бой; онзи, който ще убеди старите ни съюзници да се върнат при нас. Защо според теб досега сме се въздържали от действие? Трябваше да чакаме истинския знак. Възможността да възродим онова, което е помръкнало.

Главата ми започваше да се върти. Пъхнах ръце в джобовете си и поех дълбоко дъх.

— Нямаме време да обмисляш предложението ни — каза Теребел. — Отговори ми сега, сънеброднице: ще обединиш ли силите си с моите?

— Не мога да отговоря просто с „да“ или „не“. Ако спечеля, ще сторя всичко възможно да убедя лондонските зрящи, че превземането на Сцион е добра идея, но няма да бъде лесно. В голямата си част те са крадци и мошеници, без никаква военна подготовка. Парите ще улеснят задачата, но няма как да гарантирам, че ще успея.

— Щом ти не можеш да гарантираш, ние ще трябва да осигурим собствена гаранция. — Тя се обърна към двамата най-близки Рантени. — Ерай, Плейона, вие ще се заемете с подготовката й така, че да се справи със задачата.

Ерай ме изгледа сякаш го бяха накарали да почисти пода с език.

— Аз няма да го направя.

— Аз пък ще се заема — каза Плейона със заплашителна нотка в гласа.

— Мисля, че ще е по-добре да тренирам с Лорда. Вече съм свикнала с методите му на обучение. — Помъчих се да звуча небрежно, но всъщност бях доста притеснена от идеята.

— Арктур има други ангажименти — стисна челюсти Теребел. — Той вече не е твой наставник.

— Но това би ускорило нещата. Нали сама каза, че не разполагаме с време.

Очите й припламнаха. Виждах как се колебае, претегля плюсовете и минусите на перспективата да ме остави изцяло на грижите на великия Арктур Месартим. После се обърна към Лорда и заговори напрегнато с него на Глос. Той ме погледна мълчаливо за секунда.

— Пейдж е права — рече накрая. — Наистина ще спестим ценно време. В името на Рантените ще се заема.

Чертите на Теребел бяха каменни.

— Така да бъде. — Тя бръкна в джоба на палтото си и ми подаде дебел плик. — Бъди благодарна за покровителството ни, сънеброднице. И знай, че ако не се справиш на турнира, ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се родила.

После кимна на спътниците си и четиримата заедно напуснаха залата. Останахме само аз и Лордът. Прибрах плика под дрехите си така, че и най-ловкият джебчия да не може да го достигне.

— Какви мили същества — рекох.

— Аха. А ти си роден дипломат.

— Сънеброднице. — Теребел все още беше на сцената, полускрита от плюшената завеса. — Би ли дошла за малко.

Пулсът ми се ускори. Обърнах глава към Лорда, но той не реагира. Тогава отидох при нея и се изкачих по стъпалата. Тя ме сграбчи за ръка, дръпна ме зад завесата и ме блъсна в стената. Духът ми се надигна в мен.

— Всяка хол-птица в Отвъдното чурулика, че Арктур Месартим мърси себе си в контакт с човешка плът. — Теребел повдигна брадичката ми нагоре. — Вярно ли е това, момиче?

— Не знам за какво говориш.

Хватката й се стегна.

— Ако още една лъжа се откъсне от езика ти, ще изгние до корен. Златната нишка може и да ти помогна да го откриеш, но самото й съществуване предполага интимна близост помежду ви. Няма да ти позволя да…

— Рефаимите не се сближават с хора — блъснах ръката й встрани. — При това аз самата не бих го докоснала, дори и да можех.

Езикът ми, както се оказа, не изгни до корен.

— Добре — отвърна тихо Теребел. — Вярно, че склоних да финансирам революцията ти, а също, че спасих кожата ти в колонията, но не забравяй своето място, Пейдж Махони, инак ще се погрижа да паднеш като покосен житен клас.

Тя ме пусна и аз се упътих към изхода, мъчейки се да овладея разтрепераните си колене. По дяволите обучението, мислех си. По дяволите всички Рефаими.

Отвън започваше да ръми. Наказателят не се беше върнал — и по-добре, защото в този момент навярно бих го убила.

Стиснала ръце в джобовете си, обърнах гръб на мюзикхола и закрачих по тротоара. Дишах бавно, за да охладя гнева си. Знаех добре какво мислят Рефаимите за хората, но не си бях представяла, че Лордът се вълнува какво мислят другите за него. Трябваше да стана хладна и непроницаема като тях. Да оставям всичко да се стича по мен като вода.

— Пейдж.

Гласът му бе близо, но аз продължих да вървя.

— По-добре да не говорим — подхвърлих, без да се обръщам.

— Мога ли да знам защо?

— Има поне няколко причини.

— Аз пък имам достатъчно време да ги изслушам. Цяла вечност, ако трябва да сме точни.

— Чудесно. Ето ти една: твоите тъй наречени съюзници се отнасят с мен като с калта по подметките си, което хич не ми се нрави.

— Не допусках, че така лесно се разстройваш.

— Интересно колко ще се разстроиш ти, ако започна да говоря какви жестоки, тиранични копелета са Рефаимите.

— Те положително биха имали полза от един малък урок по смирение.

Спрях под близката улична лампа и се обърнах към него. Дъждът се усилваше, прилепяйки косата ми към лицето. За първи път ми се стори, че застанал под пороя на този лондонски ъгъл, той изглежда почти толкова човек, колкото и аз.

— Не знам какъв им е проблемът и какво знаят за станалото в Кметството — казах, — но ще трябва да го преодолеят, ако искат да работим заедно. А ти от своя страна ще трябва да решиш доколко смяташ да следваш заповедите на Теребел.

— Какво ще правя и какво не, е моя грижа, Пейдж Махони. Благодарение на теб сам съм си господар.

— Веднъж ми каза, че свободата е мое право — не откъсвах поглед от неговия. — Може би и сам трябва да последваш съвета си.

Зад ирисите му избухна същинска пещ. Думите ми бяха прозвучали като предизвикателство.

Дали и той бе хазартна душа? И струваше ли си играта, ако никой от двама ни нямаше шанс да спечели? През ума ми мина мисълта за покровителството, за парите, за подкрепата, от които се нуждаех. За Джаксън, който навярно гледаше часовника си, чакайки да се върна от среднощната си разходка.

— Теребел ми повери обучението ти — каза Лордът, — но не уточни начина, по който трябва да го провеждам.

— Звучи като заплаха.

— Знам — каза той и се обърна обратно към мюзикхола. — Но ще трябва да ми се довериш.

19Чуляндра

Когато се озовахме пак в залата, тя бе празна, но аз въпреки това проверих за сънорами. Лордът затвори вратите и ги залости. Седнах на ръба на сцената и подпрях брадичка върху едното си коляно.

— Откъде знаеш, че Лусида не е двоен агент? — попитах.

— Кое те кара да се съмняваш?

— Все пак е Саргас.

— Ти за всичко ли си била съгласна с баща си, Пейдж? Или с братовчед си?

— Не, но семейство Махони не са тирани, специализиращи се в промиване на мозъци.

Ъгълчето на устните му леко потрепна.

— Лусида се отдели от роднините си преди много време. Нямаше да гладува цял век, ако не бе убедена в каузата си.

— Ами останалите? — Дишането ми вече бе по-бавно и равномерно. — Например Теребел?

— Имам им доверие, но съюзът с тях няма да е лесен. Те нямат особено високо мнение за човешката раса.

— Някаква конкретна причина?

— Изчел съм много книги за вашата история и ако има нещо, което съм научил от тях, то е, че в традициите ви често пъти няма логика. Същото впрочем е валидно и за Рефаимите.

Нямаше как да не се съглася с думите му.

Лордът приседна до мен, не чак толкова близо, че да ме докосва, и скръсти ръце, загледан в декоративните колони и високия таван. За разлика от Теребел явно не бе безразличен към следите от насилие, белязали помещението. Взорът му се плъзна по дупките от куршуми, изпъстрили стените по разкъсаните и почернели драперии.

— Извинявам се за начина, по който се държах с теб в квартирата — каза. — Исках да те подготвя за отношението на Рантените. Тяхната търпимост към хората е на приливи и отливи.

— И реши, че най-добрият начин да го сториш, е да се държиш като…

— … Рефаим. Повечето от нас са такива, Пейдж.

Изсумтях неопределено.

В колонията нашите отношения бяха базирани на страха. Моят страх от неговата власт. Неговият страх от моето предателство. Докато сега всичко се свеждаше до опита за разбирателството помежду ни.

Но страхът и разбирателството не бяха чак толкова различни. И двете изискваха раздяла с познатото и навлизане в нови и опасни територии. А аз исках да навляза в тях, което само по себе си бе стряскащо.

— Не ми се ще тук да се повторят нещата от колонията — казах тихо.

— Няма да го допуснем — отвърна той, без да ме поглежда. — Питай ме каквото искаш.

— Този план… „тихо да елиминирате Нашира“ е бил твой, нали?

Последва дълго мълчание.

— Да. Още щом ме избра, съзрях в това възможност да приключа с нея.

— Кога стана неин годеник?

— Малко преди да преминем от отсамната страна на воала.

— Два века. Доста дълго време.

— Зависи от гледната точка. Вековете не са нищо повече от зрънца в безкрайния пясъчен часовник на нашето съществуване. За щастие двамата с нея така и не бяхме официално венчани. Тя искаше да отмине Двестагодишнината, да бъде сигурна в непоклатимостта на положението ни в Шеол I.

— Значи никога не сте били…

— Интимни? Не.

— Ясно. — В погледа му имаше игрива искрица, а аз усетих как по гърдите ми плъзва жар. Спри да говориш за секс, спри да говориш за секс. — Аз… виждам, че си захвърлил ръкавиците.

— Току-виж ми харесало битието на еретик.

— Колко смело от твоя страна. И кое ще е следващото? Палтото ти?

През лицето му премина безмълвен смях — леко омекотяване на чертите, едва забележимо присвиване на клепачите.

— Дали е разумно да дразниш наставника си тъкмо преди началото на обучението?

— Защо да нарушавам старите си навици?

— Хм.

Седяхме редом дълго време. Напрежението още витаеше помежду ни, но отслабваше с всяка изминала минута.

Накрая Лордът се изправи, извисявайки се над мен.

— Е, да започваме. Обладавала ли си някого от завръщането си насам?

— Една птица. Колкото да покажа на Джаксън. И един Жандарм. Накарах го да говори по радиостанцията си.

— Нарани ли го?

— Кървеше от всички отверстия на главата си.

— Кръвта не е болка. Не се бой от дарбата си, Пейдж. Твоят дух копнее да броди. Знаеш добре, че можеш много повече от това да поваляш противниците си в безсъзнание. — Когато не отговорих, той продължи: — Обладаването е осъдително само когато умишлено причиняваш вреда на приемника — стига той да не си го е заслужил, разбира се. Колкото повече упражняваш уменията си, толкова по-малко вероятно е да причиниш вреда.

— Все още ми е трудно произволното напускане на тялото.

— Защото ти липсва практика.

Свих рамене, сваляйки якето от гърба си.

— Да речем, че предпочитам да стоя в сянка.

— Вярно, така шансовете Нашира да те открие са по-малки. — Той закрачи по сцената. — Основните проблеми, които срещаш при броденето си, Пейдж, са два. Единият е, че дихателният ти рефлекс спира. Другият — че тялото ти пада на земята. Първият може да се реши с кислородна маска, но вторият… е малко по-сложен.

Действително на турнира този недостатък можеше да ми коства живота. В момента, в който направех скок, тялото ми щеше да се срине безпомощно насред Кръга от рози. Един удар в сърцето — и никога повече нямаше да успея да се върна в него.

— Какво предлагаш? — попитах.

— Когато те обучавах на ливадата, преминаването ти в духовна форма беше, меко казано, тромаво. Но вече не си начинаеща. — Върху прашното старо пиано в ъгъла бе поставен грамофон. Лордът отиде до него и отвори капака. — Искам да видя плавност в движенията ти. Искам да се чувстваш в етера като у дома си. Да прелиташ свободно между сънорамите.

Той постави внимателно иглата върху плочата.

— Откъде се сдоби с това? — попитах, сдържайки усмивката си.

— От тук от там. Както с повечето от притежанията си.

Грамофонът отстъпваше на онзи в „Магдалена“, но все пак бе красив, в дървена кутия, инкрустирана със символа на амаранта — безкрайни, преплитащи се цветчета.

— И за какво ти е?

— Заради теб. — От уреда се разнесе звучна мелодия на виола. Той се поклони, без да откъсва очи от мен. — Мария Танасе, румънска актриса и певица от двайсети век. Да проверим сега дали сънебродниците умеят да танцуват.

Богат, прочувствен глас започна да пее на непознат език, а ние закръжихме безмълвно един край друг. Държах се на една ръка разстояние от него, спомняйки си същия танц от ливадата преди време. Тогава треперех в тънката си туника, тепърва осъзнаваща дарбата си, ужасена, гневна и сама. Реакцията на страха и сега потрепваше в мен — инстинкт, жигосан заедно с клеймото върху рамото ми.

— Как се казва песента? — попитах.

— Заглавието й е „Чуляндра“. — Той замахна срещу мен и аз се приведох. — Не се привеждай, докато танцуваш, Пейдж. Върти се. — Когато опита отново, се извъртях наляво, избягвайки удара. — Така е по-добре. Надявам се да се намерят още грамофонни плочи в цитаделата, инак ще изгубя власт над разсъдъка си по-бързо, отколкото очаквах.

— Мога да потърся на черния пазар, ако искаш — направих нов пирует, този път надясно.

— Много мило от твоя страна. — Той копираше движенията ми или може би аз копирах неговите. — Искам да останеш на крака, когато ме атакуваш. Напуснеш ли тялото си, то пада — но мисля, че можеш да контролираш това. Да оставиш малка частица от съзнанието си в своята сънорама. Колкото да запазиш равновесие, докато се намираш в приемника. — Изразът върху лицето ми трябва да е издал крещящо недоверие. — Вече ти казах, че имаш потенциал, Пейдж. Не се опитвам да те лаская.

— Няма как да остана на крака. Всичките ми жизнени функции спират.

— В сегашното ти състояние, да. Но именно върху това ще поработим. — Той отстъпи назад, нарушавайки ритъма. — Хайде, помъчи се да предусетиш движенията ми.

— Как?

— Фокусирай се. Използвай дарбата си.

Сетих се за един стар трик, на който ме бе научил Джаксън, когато за първи път опитвах да отделя духа си. Представих си шест високи стъкленици, по една за всяко от сетивата ми, пълни с по малко вино. После започнах да преливам течността от петте от тях в шестата, обозначена ЕТЕР. Щом тя се напълни догоре, отворих очи.

Светът около мен представляваше сивкава мъгла, но тя цялата трептеше от духовна активност. Около мястото, където сияеше аурата на Лорда, имаше поле от смущение.

Тялото му се отмести. Не, аурата му се отмести, а миг по-късно тялото я последва… Едва успях да се извъртя, преди ударът му да раздвижи въздуха на сантиметри от ухото ми. Той обаче не изчака, а опита пак. Този път аурата му се насочи наляво, а аз се гмурнах в обратната посока.

— Много добре — каза той. — Ето защо зрящите индивиди, в това число и Рефаимите, често са по-добри в ръкопашните схватки. Те виждат движението на аурата още преди мускулите на опонента да го изпълнят. Ти от своя страна не я виждаш, но можеш да я усетиш. — От грамофона зазвуча нова, по-бърза мелодия. — А сега издебни възможност и ме нападни с духа си. Напусни тялото си, сякаш искаш да ме обладаеш.

В мига, в който той помръдна, аз скочих.

Или поне опитах да скоча. Духът и плътта ми не искаха да се разделят. Напрегнах всички сили, изпънах до краен предел сънорамата си, докато накрая не се озовах в етера.

Но не стигнах далеч. Сребърната ми нишка, станала твърда и нееластична като метална тел, ме запрати обратно в тялото ми.

— Стани — каза Лордът.

Изправих се върху вече омекналите си нозе.

— Защо не се получава?

— Емоциите ти не са достатъчно силни. Престанала си да изпитваш истински страх от мен и инстинктът ти за оцеляване не действа както преди.

— А трябва ли още да се боя?

— Може би — призна той. — Но бих предпочел да овладееш дарбата си. Тя принадлежи на теб, не на страха.

— Чудесно. — Стъпка, обръщане, нова стъпка. — Предполагам, че ти владееш своята по рождение.

— Никога не предполагай. — Той улови ръката ми и сам ме завъртя така, че косата ми се отърка в ризата му, а после леко ме отблъсна от себе си. — А сега почувствай етера. Скочи.

Този път духът ми излетя. Прекоси разстоянието, което ни делеше, и рикошира като куршум от неговата сънорама. Дойдох на себе си от неприятното усещане как черепът ми удря дъските.

— Не беше достатъчно бързо. — Лордът стоеше неподвижен, с ръце зад гърба.

— Предполагам, това е рефаимска шегичка — изправих се полека, потърквайки се по тила. — Schadenfreude51.

— Ни най-малко.

— Замислял ли си се понякога колко досаден можеш да бъдеш?

— Един или два пъти — отвърна той с пламтящи като въглени очи.

Пробвах отново, изтръгвайки се внезапно от тялото си. Сега се удържах за миг права, преди коленете ми да се подгънат и да рухна отново.

— Не си служи с гняв, Пейдж. Представи си своя дух като бумеранг. Леко хвърляне и бързо завръщане. — Той протегна ръка и ми помогна да стана. — Помни какво съм те учил. Опитай да докоснеш сънорамата ми и да се прибереш в тялото си, преди да си паднала. И докато го правиш, танцувай.

— Да танцувам?

— Разбира се. Спомни си Лис. Целият й номер се състоеше в това да танцува, докато пада.

Споменът ме жегна, но той бе прав. Лис действително се катереше по копринените си ленти, а после ловко се размотаваше от тях, падайки към сцената.

— Тялото ти е като котва, удържаща те за земята. Колкото повече концентрираш съзнанието си върху него, толкова по-трудно става да се освободиш и откъснеш. Именно затова не успяваш да бродиш, когато си ранена. — Той повдигна брадичката ми. — А сега се извиси.

Челюстта ми почиваше върху свитите му пръсти. Палецът му поглади бузата ми, после само за един кратък, неуловим момент усетих топлото му докосване върху шията си.

Той отстъпи назад. Отърсих се от надигналата се в главата ми мъгла достатъчно дълго, за да призова шестото си чувство.

Представих си как се движа из етера, свободна от плена на костите и плътта.

Светът помътня отново. Тежестта ми бе изнесена напред, мускулите на стомаха — здраво стегнати. Изправих гръбнак и поех дълбоко дъх. Направих нов кръг около него, докосвайки земята само с върховете на пръстите си.

— Сега песента те подканя да тръгнеш по-бързо — каза Лордът. — Едно, две, три!

Завъртях се и изхвърлих духа си.

Пътуването към неговата сънорама бе устремно, но плавно. Сякаш преди се бях опитвала да хвърля чугунена гира, а сега го замервах с дребна монета. За кратко зърнах вътрешността на неговата сънорама. Там вече не се ширеше само изпепелена пустош. В самия й център мъждееше ярко петно — енергията, задвижваща цялото му същество, ме мамеше да я превзема, да го превърна в своя марионетка. Но вместо това се върнах обратно в своето съзнание, обгърнах наново духа си в плът…

Дланите ми срещнаха твърдия под. Ударът разтърси ръцете ми чак до раменете. Цялата треперех, но се удържах да не падна.

Песента внезапно свърши и аз се отпуснах на колене, но вместо да стискам зъби от болка, се смеех като пияна. Лордът ме улови за лактите и ми помогна да стана.

— Ето това е музиката, която исках да чуя. Кога за последен път си се смяла?

— Не помня. А ти смял ли си се някога изобщо?

— Ако си кръвен консорт на Нашира Саргас, рядко имаш повод за веселие.

Започна нова песен, но аз едва я чувах. Лордът още държеше лактите ми в своите длани и телата ни почти се допираха.

— Рефаимите са най-уязвими в точките, влизащи в допир с физическия свят — каза той. — Пронижеш ли някого от тях в петата, коляното или ръката, е по-вероятно да му причиниш болка, отколкото ако се целиш в главата или сърцето.

— Ще го имам предвид.

Светлината на очите му сега бе мека като пламък на свещ. Пресегнах се и докоснах бузата му. Неговите пръсти се плъзнаха по рамото и врата ми, леко прихванаха задната част на главата ми.

Щеше да е толкова лесно да пресъздадем отново епизода от Кметството. Нямаше я Нашира зад червената завеса, нито Джаксън в съседната стая, за да ни попречат. В този миг нищо на света не можеше да ме убеди да разделя духа от тялото си. Всичките ми сетива бяха фокусирани върху неговия допир, върху празното пространство между неговите устни и моите, върху начина, по който аурите ни се преплитаха подобно на багри върху тъкан плат. Положих ръка върху сърцето му, поемайки неговата топлина. Усещах дъха му върху лицето си, ласката му в косите си.

— При нас наричат миналата любов „стар пламък“. — Златистият нектар на очите му бе по-скоро смразяващ, отколкото прекрасен, лицето му — издялано от неземна материя. — За да се разпали, при Рефаимите е нужно дълго време. Но възпламени ли се веднъж, никога не угасва.

Не беше трудно да усетя накъде клони.

— Но при мен е различно. Аз не съм вечна. Рано или късно ще угасна.

Настъпи дълга тишина.

— Да — каза много тихо Лордът. — Ще угаснеш.

После ме пусна. С прекъсването на контакта помежду ни нощта отведнъж се върна в мен.

— Не говори с недомлъвки. — Гърдите ми бяха стегнати, заключени като метален сейф. — Знам какво имаш предвид. Не знам само защо се случи онова в Кметството. Къде ми е бил умът. Но аз бях уплашена, а ти беше мил с мен. Ако само беше човешко същество…

— Но не съм. — Горящите му очи оставаха вперени в моите. — Не забравяй, че като Рефаим никога няма да мога да разбера вашия свят от човешка гледна точка. Но пътят, по който вървим, не е лесен и ако допуснем да ни разкрият, ти ще загубиш не само подкрепата на Рантените, но най-вероятно и живота си. Искам добре да го проумееш, Пейдж.

Любовта нямаше място тук — и двамата го знаехме. Арктур Месартим бе същество от Отвъдното, а аз — дъщеря на лондонските улици. Ако Рантените заподозряха връзка помежду ни, крехкият съюз, който бяхме изковали, щеше да бъде разрушен. Но аз още усещах неговото топло, плътно присъствие — пулсирането на духа му, изкусителната тъмна сфера на неговата сънорама, огъня, обвит в дим — и си давах сметка, че никое от тези неща няма да промени чувствата ми. Исках да бъда с него точно както преди, когато се качвах на влака към свободата си.

— Аз не съм си избирала лесен живот — отвърнах. — А ако ми плащат само за да следвам заповеди, значи не съм нищо повече от робиня. Взех парите от Теребел, защото искам да унищожа Сцион и всичко свързано с него, а не за да се поставя под нейна власт.

Лордът ме изгледа продължително, после бръкна в кутията на грамофона и извади оттам ръкавиците си. Аз застинах.

— Всеки си има своите причини — каза. После, с ръкавици на ръцете, ми подаде едно-единствено цвете. Червена анемония с нежни алени венчелистчета, които щяха да го осакатят, ако ги докоснеше. — Заповядай, за турнира. Разбирам, че все още използват викторианския език на цветята.

Мълчаливо го поех.

— Виж, Пейдж. — Гласът му бе помръкнал като сива сянка. — Въпросът не е, че не те желая, а че те желая прекалено силно. И за прекалено дълго.

Стомахът ми се сви.

— Не можеш да желаеш нещо прекалено силно — отвърнах. — Тъкмо така ни потискат. Казват ни, че имаме късмет да сме в наказателната колония вместо в етера. Да бъдем екзекутирани с НитроМилост, а не на бесилото. Да се радваме, че сме живи, дори да не сме свободни. Да престанем да искаме повече, отколкото ни дават, защото са ни дали повече, отколкото заслужаваме. — Грабнах якето си. — Ти вече не си затворник, Арктур.

Лордът не отвърна нищо. Оставих го сам в порутената зала, с музиката на грамофона, отекваща сред стените й.

Когато се върнах в Севън Дайълс, вратата на къщата бе залостена. Другите явно се бяха отказали да ме чакат да приключа с „работата“ си. Портата към вътрешния двор също се оказа заключена с верига и катинар. Джаксън не се шегуваше относно своите ограничения.

Изкатерих се по фасадата и влязох през открехнатия прозорец на стаята си. Махнах лещите от възпалените си очи. Върху нощното ми шкафче лежеше бележка, елегантно изписана с черно мастило.

Надин трябва да ме беше издала. Смачках бележката и я хвърлих в кошчето. Джаксън можеше да вземе своето търпение и да си го завре някъде. Отпуснах се напълно облечена върху леглото и се загледах в мрака.

Лордът имаше право. Аз бях смъртна, а той не.

Той беше Рефаим, а аз не.

Зачудих се какво би казал Ник, ако му призная чувствата си. Всъщност знаех какво ще каже. Че нервното напрежение от пленничеството е породило у мен ирационално усещане за близост с Лорда. Че съм глупачка, задето се чувствам така.

Знаех как би реагирал и Джаксън. Сърцата са капризни неща, не стават за нищо друго освен за мариноване. За него романтичните връзки, дори мимолетни, те правеха слаб, бяха фатален недостатък у един член на банда.

Но Лордът искаше аз да се смея. Беше го грижа дали ще живея, или ще умра. Виждаше ме такава, каквато съм, а не за каквато ме смяташе светът.

А това означаваше нещо.

Трябваше да означава.

У мен се надигна внезапна вълна на решимост и умът ми се избистри като кристал. Промъкнах се боса в кабинета на Джаксън, където свиреше Danse Macabre от Сен-Санс, и извадих от шкафа лист хартия и свещ. После седнах в сумрака в креслото на своя бос и се залових да попълвам молбата си за участие в турнира.

На сутринта, още преди съмване, отидох право на пазара в Ковънт Гардън и се спрях пред най-голямата сергия за цветя. Там вече се бяха събрали неколцина зрящи, за да изберат китки за своите послания. Всеки стрък имаше етикетче, обясняващо неговото значение на езика на растенията.

Веднага се виждаше кои са най-популярни. Гладиоли — за войнственост. Кедрова клонка — за сила. Бегония — като предупреждение за свирепост на арената. Подминах всички тях и след кратък размисъл взех ирландска камбанка за късмет и накрая — един цвят от куче грозде.

Истина, пишеше на него.

Завързах ги с черна панделка заедно с анемонията, получена от Лорда. Късметът, истината и бичът за Рефаимите — цветето, способно да поваля гиганти. Под лъчите на изгряващото слънце отидох до тайната пощенска кутия и пъхнах вътре букетчето и молбата си за участие.

Каквото и да се случеше оттук нататък, нямаше да остана Бледата бродница още дълго.