Огнена звезда

Тя го погледна, запленена от тъмните му, убедителни очи и начина, по който вятърът рошеше косата около ли­цето му. И копнежът й се върна - толкова силен, че тряб­ваше да отмести поглед.

Не се чувствам храбра.

Просто не разпознаваш собствената си храброст. Това

е.

Той отново я улови за ръката и заслиза по грубо издя­ланите стълби.

Наистина са стръмни. И високи.

Но виж накъде ни водят. Обичам красивите плажове, макар често да се улавям, че повече ме привличат горите и планините. Кои са твоите планини?

Блу Ридж.

Красиви ли са?

Да. Прекрасни и успокояващи. Не си спомням кога за последно съм била на морски бряг. Където и да е.

И той може да е красив и успокояващ. Виждаш ли онази висока точка?

Сърцето й запърха в гърдите, когато той посочи към морския нос.

Да-

Парчето земя, протокът помежду им? Нарича се С anal D 'Amour, Каналът на любовта, и според легендата, ако го прекосиш с плуване, ще срещнеш любовта на живота си. Звучи красиво, нали?

Вярваш ли го? Не това за плуването, а за любовта на живота ти. Че някой... който и да е - може да обича цял живот?

Абсолютно.

Значи си романтик.

Не бих казал. Родителите ми са заедно повече от трийсет години. И не само защото имат четири деца и са свикнали един с друг. Обичат се и са щастливи заедно.

Имаш братя и сестри.

Да. Брат и две сестри. Мама обича да казва, че сс е получил добър баланс - по двама от всеки вид.

Хубаво, голямо семейство...

И глух би доловил тъгата в думите й, помисли си Бран.

Такова е, да.

Ходиш ли да ги виждаш?

Разбира се, те също ми идват на гости. Голяма весел­ба пада, когато се съберем всички заедно. Ето, слязохме.

Тя едва бе забелязала стръмното спускане.

Нарочно ме караше да говоря, за да не се изплаша.

Ти не се плашиш толкова лесно. - Последното стъпа­ло беше високо над земята. Бран скочи с лекота, обърна се, прегърна Саша през кръста и я свали долу. Останаха така, наслаждавайки се на прегръдката. - Нали, фейд?

Тя познаваше вкуса на устните му и усещането от до­пира им, начина, по който ръцете му се движеха по кожа­та й, извивките на тялото му под нейното.

Нуждата да изпита това извън сънищата беше прекале­но силна.

Може би - промълви и отстъпи от него.

Има нещо, което не ми казваш. Усещам го. - Той почука с пръст челото й между веждите. - Какво е то?

Всички имаме тайни, а когато намерим другите двама, и те ще имат такива. Изглежда, още не си вярваме доста­тъчно.

Нормално е, познаваме се отскоро. Е, добре, ще тряб­ва да се задоволим с наличното.

А наличното беше златист пясък и синя вода. Хора - да, но само неколцина, които се наслаждаваха на топлите пролетни лъчи или седяха под сянката на чадъри. Няколко деца дълбаеха пясъка с пластмасови лопатки, други бяха нагазили във водата.

Сигурно плажовете в Сидари са доста по-многолюд- ни от този тук - продължи Бран. - Чух, че имало много желаещи да скачат от скалите в пролива, за да намерят истинската любов. От това може да излезе хубава картина, предполагам. Скалите, водата, смелчаците, които скачат в нея.

Запленена от идеята, Саша спря, погледна назад. Цве­товете, текстурите, ъгълът, под който падаше светлината. Фигура, представи си тя, готова да скочи... друга, уловена по време на скока между скалите и водата. Може би още една - със събрани длани, разсичащи повърхността. Съжа­ли, че не е взела скицника си, тогава би могла...

Зърна бързо движение - от водата се подаде нещо, кое­то искреше като скъпоценен камък на слънцето. Миг, само миг на проблясване и на пяна, на разпейено синьо, после всичко изчезна.

Видя ли това?

Кое?

В пролива. Нещо... Излезе от водата, после пак се скри.

Не видях нищо, а си отварях очите.

Беше красиво, като проблясване на скъпоценни ка­мъни, засия на слънцето.

Той постави ръка върху рамото й.

Звездите?

Не, не, беше гъвкаво и живо. Движението, имам пред­вид. Някаква риба?

Може да е било делфин. - Той вдигна ръка, сви я лекичко в юмрук около косата й, която тя бе прибрала назад, поглади я. - В търсене на истинската любов.

Делфин. - Мисълта за делфин, който плува в пролива с надеждата да намери любов, я развесели. - Сигурно. Беше само миг, но великолепен! - Саша въздъхна и отново пое по плажа, галена от морския бриз.

б

Най-сетне разопакова багажа си и почувства, че донякъде е възстановила реда в живота си. След това излезе на терасата да се наслади на гледката, която щеше да й принадлежи до... все едно докога. Надяваше се да види делфина отново сигурно беше делфин, просто слънчевата светлина и водата бяха създали илюзията за проблясващо синьо и зелено.

Мислела бе да седне със скицника си на терасата, по осъзна, че не иска усамотение. Вместо това взе скицника и моливите си и излезе да търси... екипа си.

Така ги беше нарекъл Сойер - екип. Досега Саша нико­га не бе участвала в такъв. Чувството беше хубаво, дори странно успокоително. Спомняйки си, че като част от този екип би трябвало да се погрижи за вечерята, тя отиде пър­во в кухнята, зада обмисли вариантите.

Хубаво би било да сготви някое традиционно гръцко ястие, но не знаеше нито едно, затова реши да избере пас­тата, която често готвеше за себе си у дома, тъй като ста­ваше бързо и лесно, а и в кухнята май имаше всички необ­ходими продукти за целта.

Логично бе да учетвори количеството, което приготвяше за себе си, но също така трябваше да вземе предвид и факта, че двама души от екипа са мъже, а Райли яде като вълк.

Значи, просто ще направя много, реши Саша. И ако не се получи, е, тогава някой друг ще отговаря за кухнята.

Тя излезе навън, вдиша въздуха, прииска й се да набере цветя за стаята си, за къщата. Разпозна лимоновите дръв­чета, защото жълтите им плодове грееха на слънцето, тъмните листа на маслините, портокаловите дръвчета. Но другите растения й бяха непознати, включително кактусът с големи плоски листа и великолепни цветове.

Поспря се, за да направи скица на едно, след това про­дължи, подмина зеленчуковата градина, кокошарника, чи­ито обитатели кудкудякаха и кълвяха в малкия си ограден двор. Подмина туфа розмарин и продължи към басейна, където видя Райли и Сойер — изглежда, водеха оживен разговор, седнали един срещу друг на бели подплатени шезлонги.

Голямото бяло куче бе легнало в сянката на Райлиния шезлонг и спеше доволно.

Сойер бе по къс панталон и имаше златист тен, а Райли носеше цял червен бански. Без да прекъсва разговора, тя й помаха, подканяйки я да ги приближи.

Обсъждаме Хан.

Чингис Хан?

Не. Хан Нуниен Сингх.

Кой е бил той? Кой е?

„Стар Трек".

О! Гледала съм филма.

Филма? Само един? Кой точно? - попитая Райли.

Не съм сигурна. Беше по кабелната.

Райли въздъхна и потупа мястото до себе си.

Момичето се нуждае от просветляване.

Искаш ли бира? - Сойер посочи към широка каменна маса, на която бе оставено място за барбекю.

Има и хладилник. Взехме го от кухнята.

Не, благодаря. Тук е прекрасно, но не е ли хладничко за плуване?

Не и за обръгнали като нас, нали, Сойер? Освен това има соларно отопление.

Райли поизви глава, за да види скицата.

Бодлива круша.

Това ли е?

Да. След няколко месеца плодовете ще узреят.

Какъв вкус имат?

Хммм... Приличат малко на диня.

Саша се засмя леко.

Диня на кактус! Странно, като митичните звезди. Видях делфин - поне така мисля - в морето. В Canal D 'Amour, както Бран каза, че го наричат.

Ще го преплуваш ли в търсене на голямата любов? - Райли поднесе бирата към устните си с бърза закачлива усмивка.

Едва ли, но може да го нарисувам.

Сигурно гце е забавно да опита човек - плуването, имам предвид - позамисли се Сойер. - В моето семейство не е имало разводи и ншцо чудно да попадна на половин­ката си.

Виж ти! И при мен е същото. Никакви разводи. Кое­то е причината - заяви категорично Райли-да не рискувам с подобно плуване. Щом си намеря половинката край! Никакви флиртове повече.

Тя стана, протегна се.

Ами ти, Саша? На игрището или пред вратата?

Моля?

Сама ли ще я потърсиш, или ще чакаш тя да те наме­ри? - преведе Сойер.

Аз.... - Саша видя Бран, който прекосяваше моравата по черни бански и бяла разкопчана риза. Сърцето наисти­на пърха в гърдите, помисли си тя, не е само клише. - Не съм мислила за това.

Всички мислят за това - увери я Райли. - Аз ще поп- лувам. - Тя се гмурна в басейна, появи се на повърхността плавно като тюлен, претърколи се и се изпъна по гръб във водата. - Хей, ирландецо, водата е топла. Възползвай се, докато можеш. Скоро ще имаме други занимания - търсе­не, разузнаване, копаене.

Права си.

И няма да има много време за бира край басейна - додаде Сойер. - Аз отговарям за поддръжката на басейна, освен ако не искаш да се пробваш ти.

Целият е твой. - Докато Сойер скачаше във водата, Бран свали ризата си. - Не можеш да плуваш?

Разбира се, че мога!

Хубаво.

Той я дръпна рязко.

Ш окираното й възклицание „Не!" събуди Аполон, кой­то дотърча с лай.

Направи го! - извика Райли, докато Саша се мъчеше да се отскубне. - Покажи, че си мъж!

Май тя е мъжът.

Не е смешно. Просто...

Каквото и да бе започнала да казва, го завърши с писък, когато той се затича и скочи в басейна с нея.

Саша изплува на повърхността, започна да плюе вода.

Смешно е - ухили се Сойер.

Оставена без избор, тя заплува в басейна.

Студено е!

Просто не си свикнала. - За да й помогне, Бран мина под нея и я потопи във водата.

По-добре ли е? - попита, когато тя отново излезе на повърхността.

Ти да не си на дванайсет!

Мъж, който губи момчето в себе си, е тъжна картинка.

Ирландска философия, а? - Саша отговори на закач­ките му, като загреба шепа вода и я хвърли в лицето му.

После сама се потопи във водата, защото всъщност беше доста приятно.

Пастата й беше вкусна, макар че си го каза сама. Може и да не й се отговаряше за готвенето постоянно, но имаше известно удовлетворение в това да гледаш как огромното количество, което си приготвил, се стопява толкова, че остатъкът може да се побере в малка пластмасова кутия.

Те не разговаряха за звездите, докато Райли не отвори бутилка лимончело*.

Аз приготвих обяда, Саша се погрижи за вечерята - благодарности за което, - така че чистенето е от вас, мом­чета.

^Италиански лимонов ликьор. Б. up. 82 * Пазителите

Имаш право и ще го направим - съгласи се Бран. - Но предлагам първо да седнем и да обсъдим онова, което ни е събрало.

Но още не сме всички - възрази Саша. - Едва ли имаме голям шанс да намерим нещо.

Това не означава, че не можем да огледаме района отбеляза Райли. - Имам няколко карти и няколко идеи по въпроса.

Не бива да стоим със скръстени ръце съгласи се Бран. - Ако не се бяхме движили, нямаше да срещнем Сойер. И сега нямаше да сме четирима.

Както казах, за първи път ще търся в екип и за първи път ми се струва, че сме близо. - Сойер се взря в течност­та в малката чаша и я изгълта на един дъх. - Наистина си прекарвам добре. Хубаво хапване, няколко часа край ба­сейна, супер покрив над главата ми - всичко това е стра- хотно. Но човек не намира, ако не търси.

И аз това казвам. - Райли също изгълта шота си на­веднъж, доля отново на Сойер и на себе си. - Затова пред­лагам утре да разтворим картите, да си съставим план и да наденем туристическите обувки. - Тя вдигна тост с пити­ето си. - Време е за малко спелеология.

Забелязвайки изражението на Саша, Бран я потупа по ръката.

Да не страдаш от клаустрофобия?

Не, но досега не съм влизала в пещери. Знам обаче, че са пълни с прилепи.

Прилепите са големи симпатяги - увери я Райли. - И противно на разпространеното мнение, не са слепи. И не се интересуват от коси.

Тя използва формата, приспособява я към нуждите си. И е в стихията си на тъмно. Мрачни и сенчести места. И властва над всичко, което живее там. Отхвърлена е от светлината и копнее за нея, стреми се към пламъка. Иска да унищожи светлината, да угаси пламъка, докато не оста­не друго освен мрак и пепел.

Очите й се проясниха и дъхът й се върна със сила, коя­то опари гърлото й.

Божичко! Добре ли си? - обезпокои се Сойер.

Ще се оправи - каза остро Бран и улови Саша за ръ­ката. - Погледни ме! Погледни ме и ме чуй! Ти все още се опитваш да блокираш виденията си, а когато не успееш, страдаш. Трябва да престанеш да се съмняваш в себе си и в своята дарба.

Нея искам!

Да, но я имаш, затова по-добре я използвай!

Хей! - намеси се Сойер, тъй като тонът на Бран бе суров, и Саша побледня. Но Райли поклати глава, показ­вайки му, че не бива да се меси.

Не знаеш какво е да носиш в себе си нещо, което те обсебва.

А ти не знаеш какво е да го приемеш, да се научиш да го използваш, вместо да се опитваш да го отречеш и то да те използва.

Собственият ми баща ни изостави, защото не можеше да живее с това, с мен. Всеки път, когато се опитвах да се сближа с някого, тази дарба излизаше на повърхността и съсипваше всичко. Затова си нямам никого.

Имаш нас! Ние няма да те изоставим. - Той говореше строго, без капчица съчувствие. - Но май ти си тази, която бяга от себе си, доколкото виждам.

Нямаше да сме тук, ако не бях дошла в Корфу.

Виж, за това си абсолютно права. По-добре помисли за това, вместо да се сърдиш на дарбата си.

Твърде шокирана и разгневена, за да намери точните думи, Саша стана рязко от масата и се отдалечи.

Моля те, иди при нея - обърна се Бран към Райли. - Погрижи се да вземе нещо за главоболието, което сама си докара.

Добре. - Тя стана. - Но да знаеш, че ако някой се беше нахвърлил така върху мен, щях да отвърна на удара.

Може да я научиш да прави същото.

Може и да я науча.

Когато тя се отдалечи, Сойер поклати глава.

Държа се грубо, приятел.

Знам. - И в резултат беше получил леко главоболие. - Но не мога да я гледам как се измъчва. Ние сме каквито сме, не е ли така?

Сойер отпи от второто си питие.

Някои хора, всъщност доста хора, страдат, ако са различни.

Нима? - Бран се усмихна и на свой ред вдигна чаш­ката си. - Аз пък мисля, че трябва да се радваш и да си благодарен, че си различен. Докато Саша не го направи, това, което има, само ще я наранява. - Той завъртя чапла­та с лимончелото между пръстите си, изпи я. - По-добре да почистим, иначе няма да ни готвят повече.

Ти държиш на нея не само защото има дарба и с от екипа ни, нали?

Бран много внимателно остави чашката си на масата.

Тя е красива жена с наранено сърце и голям кураж, за който не си дава сметка. Да, държа на нея. Не само за­щото има дарба и е от екипа ни. Иначе нямаше да й говоря по този начин.

Ясно.

Щом се „пребориха" с чиниите и приведоха кухнята в ред, Бран излезе и направи няколко обиколки на къщата. Нещо като граничен патрул, помисли си той. Но не видя друго освен луна, звезди и море, не чу шумоленето на прилепови крила, а само плисъка на вълните върху пясъка и скалите.

Спря и погледна към стаята на Саша, видя, че е тъмна, френският прозорец към терасата беше затворен. Надява­ше се тя да спи, и то спокойно. Надяваше се също така да не почука на вратата му през нощта, красива и сънена. Едно беше да споделя леглото й, за да спи в него, както предиш­ната нощ. Но ако трябваше да го направи отново, това би поставило волята му на сериозно изпитание.

Саша беше твърде привлекателна, във всяко отношение.

Той обмисляше варианти, отхвърляше ги. И знаейки, че сънят няма да дойде скоро, отново влезе в къщата. Може­ше да свърши някаква работа, докато другите спят.

Сойер изпрати дълги, подробни имейли у дома, както правеше винаги, когато имаше възможност. Опита се да почете, отказа се и реши да поработи. Но беше прекалено неспокоен.

Разходка по брега, реши той. Сам.

Макар да бе човек, който се наслаждаваше на компани­ята на другите, той често оставаше сам и знаеше как да ангажира ума си. Облече яке, тъй като нощта беше хладна, мина през френския прозорец и излезе в градината. Нас­лаждаваше се на уханията във въздуха, начина, по който облаците скриваха плавно звездите и луната, равномерния сърдечен ритъм на морето.

И беше благодарен, че тези облаци са тънки, а луната е достатъчно ярка, за да осветява стълбите в скалата.

Замисли се за другите от екипа, за онова, което беше написал за тях.

Райли - с остър ум, уравновесена и интелигентна. Пъ- тешественичка, също като него, жена, която може да се грижи за себе си. С научна титла, но без да е сухарка. И двамата обичаха страстно научната фантастика, фентъзито и графичните романи.

Бран? Умен, очарователен, когато пожелае, и много загадъчен. Загрижен. Може да се бе отнесъл сурово със Саша след вечерята, но беше искрен, когато каза, че държи на нея. Сойер усещаше, че Бран би направил всичко, за да защити човек, на когото държи.

И Саша. Талантлива художничка - с дарба на ясновид- ка - и неуверена. Несигурна в себе си, но въпреки това не се отказваше. Така че браво на Бран за проницателността. Тя притежаваше кураж, за който не си даваше сметка. И със сигурност бе магнитът, събрал всички, помисли си Сойер.

Той не беше съвсем сигурен къде му е мястото. След десет години търсене можеше да им каже къде не са звез­дите. Но светът беше голям.

Сойер имаше теории и бе стигнал до тях чрез изпроб­ване, грешки и личен опит. Това, че разполагаха с човек като Саша, щеше да им даде по-добра насока.

Останалите двама? Те имаха тайни. Но и той имаше своите.

Няколко часа, няколко питиета и няколко хранения заедно не изграждаха доверието, което е нужно, зада спо­делиш тайните си. Сойер още не можеше да каже какво би го създало.

Така че беше въпрос на: „ще почакаме и ще видим".

Той хареса безлюдния бряг, огряната от лунна светлина вода, плисъка и шепота на вълните. Изкуши се да направи едно бързо плуване. Сигурно щеше да измръзне, но това би довършило проясняването на главата му, за да може да заспи.

Накрая реши да тръгне обратно и ако още му се плува, да се съблече и да се гмурне във водата - но по-близо до стълбите в скалите, къщата и топлината.

И тогава я видя - стоеше на брега, край морето. Гледа­ше към водата, а тънката й бяла дреха се диплеше около коленете й на нощния вятър. Дългата й сякаш километри черна коса се спускаше свободно по гърба й.

Рисунката, помисли си той. Рисунката на Саша, оживя­ла в истинска жена.

Той не биваше да се учудва, но се учуди. Не биваше да се изненадва, но се изненада. Пое по брега към нея, не я изпускаше от очи, да не би да изчезне като сън.

Вместо това тя се обърна към него и той видя лицето й на отразената лунна светлина. Жената от рисунките, жена­та, застанала до него в първата, която му бяха показали на банкета край пътя.

Лице като съновидение, помисли той, докато тя се ус­михваше и вървеше към него. Зашеметяващо. Повече от красиво. Големи очи, съвсем леко скосени в ъгълчетата, плътни, сочни устни, извити в усмивка, която бе едновре­менно доволна и дружелюбна. Кожа, която изглеждаше мека, гладка и златиста на лунната светлина. Стройна и гъвкава, в тънка бяла рокля, развявана от бриза.

Той не посмя да я приближи съвсем, защото, въпреки всичко, което бе виждал и преживял, никога не бе зървал жена като нея.

Тя каза с весел тон:

Здравей!

Здравей. Откъде се появи?

Тук съм от известно време. После дойде ти.

Тя протегна ръце и го улови за китките.

Надявах се да го направиш.

Познаваш ли ме?

Жената се усмихна леко.

Не знам името ти.

Сойер.

Сойер. - Тя го повтори внимателно. - Името ми е Аника. Аз идвам... дойдох - поправи се - да ви помогна да намерите звездите. Ще ме вземеш ли с теб?

Просто така, помисли си той.

Да, по-добре да го направя. Ние сме там горе. - Той посочи вилата, където - както и на рисунката - пробляс­ваше една-единствена светлина.

Взела съм си някои неща.

Къде са?

Щ е ги донеса.

Жената затича по брега - движенията й наподобяваха танц - после бялата й рокля и дългата й тъмна коса извед­нъж изчезнаха зад скалите.

Чакай! По дяволите! - Той хукна подире й, като се проклинаше, че от изумление се е сковал.

Но тя се появи отново, носеше две платнени чанти.

Не точно багаж, забеляза той - по-скоро два сака с пъст­ри мотиви на дървета, цветя и птици, обезопасени със за­копчалки, каквито имат ковчежетата.

Дай да ги нося.

Ти вземи едната, аз ще взема другата - така ще носим поравно. Стъпалата са прекрасни! - Тя затича към тях с едната чанта. - Сякаш се изкачват чак до небето!

Внимавай, стръмни са!

Все ми казват да внимавам! - Тя засия в усмивка, докато се изчакваха. - „Аника, ти си много безразсъдна." Но аз не мисля така. Просто искам да опитам всичко.

Значи не било безразсъдно да тръгнеш с непознат мъж посред нощ, помисли си той. Е, щом не е безразсъдно, тогава е твърде непредпазливо.

О! - Най-отгоре на стълбите тя спря, постави ръка на сърцето си. - Това ли е домът ти? Много е красив.

Под наем е. Просто ще живеем тук известно време.

Усещам аромата на цветя! - Тя прокара ръка по раз­цъфтелите храсти. - Ами дърветата и тревата! Виж това! - Тя спря и прекара пръсти по ниско надвиснал лимон. - Толкова е хладен и гладък!

Тук има много лимонови дръвчета.

Лимон - повтори тя, както бе повторила и името му.

Не взех ключ, затова трябва да заобиколим и да вле­зем отзад.

Докато вървяха, тя разглеждаше всичко наоколо, изка­чи стълбите към терасата с него, без да протестира.

Тъй като в стаята на Бран светеше, Сойер почука на френския му прозорец.

Все още по джински и тениска, Бран му отвори.

Виж кого намерих.

Здравей - усмихна му се Аника.

Аника, Бран Килиан.

Бран Килиан,здравей.

Радвам се да се запознаем, Аника.

Обичам да се радвам.

Разбира се, че кой не обича? По-добре я заведи долу в кухнята - идването й направо „плаче" за вино или кафе. Аз ще извикам останалите.

Обичам вино! - възкликна тя, докато Сойер я водеше по терасата кьм своя отворен френски прозорец. - Ще може ли да пийна малко?

Разбира се, има колкото искаш.

О, колко е хубаво! Всички тези картини... и малките неща! И леглото! Меко ли е?

Тя пусна чантата си на пода и седна отстрани на легло­то, подскочи, отпусна се върху него с разперени ръце.

Меко е!

Вдигна ръце над главата си, протегна се. Сойер усети как слабините му се напрягат. Кротко, момче, предупреди се той.

Трябва да слезем долу.

Долу? - Тя седна в леглото и за пръв път изглеждаше обезпокоена.

На долния етаж - обясни той. - Да се запознаеш с останалите.

Останалите, да. - Аника скочи пъргаво от леглото, подаде му ръка.

Той я поведе навън от стаята, заслизаха по стълбите, докато тя се опитваше да види всичко наведнъж.

И аз реагирах като теб първия път. Страхотно място.

Страхотно място! - повтори тя с възхитен тон.

Когато влязоха в кухнята, Аника пусна ръката му, пре­кара пръсти по хладилника.

Лъскав е. - След като дръпна дръжката, възкликна очаровано.

Гладна ли си?

Да! Вътре е много студено.

Хладилникът е професионален. Остана малко паста от вечерята. Вкусна е. - Той извади кутията. - Хайде, сядай на масата. Аз ще я претопля.

Много ти благодаря! - Тя се настани на масата, про­кара пръсти по повърхността й. - И това е много красиво. Всичко е красиво!

Гледаше го как изсипва пастата в една чиния, пъха я в микровълнова, натиска бутоните.

Преди да успее да заговори, останалите влязоха в кух­нята, затова тя каза само:

Здравейте!

И вече са пет. - Райли перифразира заглавието на известния роман от Агата Кристи. - Аника?

Да! Здравейте!

Райли отиде при охладителя за вино.

Това трябва да се полее. Райли. Райли Гуин Как е цялото ти име?

Цялото ми име?

Да. - В настъпилото мълчание Райли завъртя тирбу- шона. - Нали се сещаш, малко име и фамилия. Райли - малко име, Гуин - фамилия. А това е Саша.

Риге. - Разглеждайки новодошлата, Саша подбра чашите за вино. - Вече си се запознала с Бран.

И със Сойер. - Аника му се усмихна широко.

Кинг*.

Очите й се разшириха, гласът й се превърна в благого­веен шепот.

Ти си крал?

Райли изсумтя, а Сойер погледна в тези уголемени очи, морскозелени, осеяни със златисти точици. - Фамилията ми е Кинг.

Аз съм Аника - малко име... Уотърс** - фамилия. Аника Уотърс - каза тя твърдо. - Здравейте.

Май е напушена - каза тихо Райли на Бран.

Вземала ли си някаква дрога, Аника? - попита Саша.

Не. Трябвали?

Не. - Саша седна срещу нея, постави портфолиото на масата. - Откъде си?

Моите... семейството ми... ние се местим.

А къде си родена?

Не знам. Била съм бебе.

Крал (англ.). - Б. пр.

*Води (англ.). - Б. пр.

Сойер се засмя и постави чинията пред Аника.

Получи си го, Саша.

Аника взе вилицата, огледа я и много внимателно я заби в парче пене. Пъхна го в устата си, притисна ръце към устните си и се засмя.

Топло е. - Набоде едно чери доматче, черна маслина. Притвори очи за миг, докато се хранеше, отвори ги и про­дължи да яде.

Вкусно е - каза доволно. Надигна чашата, която й бе дала Райли. - Вкусно е - повтори. - Виното ми харесва. Благодаря.

Пак заповядай. - Саша разтвори портфолиото, извади рисунката, на която бяха всичките шестима, плъзна я по масата.

Аника възкликна очаровано, прокара пръст по лицето си на листа, после по това на Сойер.

Това е картина. Това съм Аз, а това е Сойер. Райли, Саша, Бран Килиан. Бран - поправи се тя. - Всички са толкова хубави. Но този го няма.

Не.

Къде е той?

Не знаем. Ти познаваш ли го?

Тя поклати глава.

Харесвам шапката си. Откъде съм я взела?

Райли завъртя отчаяно очи и седна.

Защо си тук?

Сойер ме доведе.

Не, Аника, защо си тук, в Корфу? Защо дойде със Сойер?

Защото Сойер е... този, който дойде. Аз съм тук да ви помогна със звездите.

Знаеш за Трите звезди? - попита Бран.

Да, всички знаят.

Всички? - озадачи се Райли.

В моето... семейство. И гадателката ми каза, че аз ще помогна за намирането им. Ако... - Тя замълча, хапна още малко паста. - Ако искам. Това е търсене. Думата не е точно тази, но е нещо подобно. Това е...

Тя описа кръг във въздуха с пръста си.

Нач... начи...

Начинание? - попита Бран.

Да! Благодаря ти. Това е опасно начинание, затова искам да участвам. Дойдох. Звездите трябва да бъдат от­крити и върнати.

Върнати? - повтори Райли. - Къде?

Аника примигна изненадано.

Ами на Стъкления остров.

Това е мит.

Извинявайте ме. Мит?

Мит. Легенда - дообясни Райли. - Това е фолклорна история и често включва приказни създания.

Обожавам историите! Може ли още вино?

Не съм чувала за този мит. - Саша ги изгледа. - Виж­дам, че всички останали го знаете. Какво е Стъкленият остров?

Митичен остров, който се появява когато и където пожелае - обясни Бран. - Място извън времето. Свят сам за себе си.

Като Бригадун⁵ ?

Не. - Райли поклати глава. - Бригадун се появява на всеки сто години като по часовник, на едно и също място. Докато си в Бригадун, минава само ден. Харесват ми доб­рите митове - много ясно!, - а със Стъкления остров са свързани страхотни истории. Но той не съществува.

Истински е. И винаги е на мястото си, но само мал­цина са го виждали, само на малцина е било разрешено. Гадателката не лъже. Когато намерим всички звезди, тряб­ва да ги върнем на мястото, където са се родили.

Да не би да ни казваш, че звездите са създадени на Стъкления остров? - Райли присви очи.

Да. От три богини. Селена, Луна, Арианрод, като подарък за новата кралица, която е Егле, сияйната.

Райли се облегна назад в стола, забарабани с пръсти по масата.

Къде си .учила?

Учих много усърдно. - Лицето на Аника засия като слънце. - На много места. Обичам да научавам и нови неща, и стари неща, и всякакви неща.

Коя е Нереза?

Не бива да произнасяш името й нощем! - Аника пог­ледна към прозореца. - Иначе рискуваш да я призовеш.

Глупости! Коя е тя?

Тя е тьмната, майката на лъжите. Не бива да се добере до звездите. Не обичам да се бия, но ще го направя заедно с вас, за да я държим далеч от тях. Ние сме едно. - Тя посочи рисунката. - Вие сте приятели на Сойер, значи сте и мои.

Просто така?

Много си любопитна. - Аника се наведе към Райли. - И аз съм любопитна. Значи ще станем приятелки. И аз ще ви помогна. Това е предсказано.

Райли хвърли поглед към Саша.

Не мога да кажа, че плюя на предсказанията. Но те­първа ще видим. Как точно...

Райли! - прекъсна я Сойер. - Стига толкова. Ти имаш ли въпроси, Аника?

О, много. Майка ми казва, че съм изтъкана от въпро­си. Но засега е достатьчно, че съм тук. Много съм уморена. Може ли да спя в меко легло?

Има още няколко. Ще те заведа горе да си избереш стая.

Няма да спя в твоето легло?

Какво? Не. - Сойер улови развеселения поглед на Бран, потърка врата си. - Всеки си има собствена стая.

Аз ще я заведа. - Райли се надигна. - Нали ще става­ме приятелки.

Благодаря. Благодаря ви и за храната и виното.

След като Райли я изведе, Сойер разпери ръце.

Просто беше там, стоеше на брега. Като в рисунката. Точно там.

А сега е тук. - Бран погледна към Саша. - Какво видя в нея?

Радост. Толкова много радост, че аз самата едва не се пръснах от нея. И е много сладка. Дали крие нещо? Да, сигурна съм. Но всичко, което каза за звездите, за този остров - вярва, че е истина.

Явно английският не е майчиният й език - отбеляза Бран. - Но ако засега иска да запази в тайна откъде е, това с дреболия.

Той вдигна рисунката.

Тя трябва да е с нас и затова е тук.

Вече сме петима - каза Сойер. - Остава още един.

Да се надяваме, че този един ще почака до утре. Имам нужда от сън. - Бран се обърна към Саша. - И ти си умо­рена.

Не съм свикнала на запознанства и раздумки в два през нощта.

Аз ще я измия. - Сойер взе чинията. - Вие вървете. Идвам след малко.

Бран хвана Саша за ръката, докато излизаха, и я подне­се към устните си, за да опипа почвата.

Още ли си ми ядосана?

О, да! Но ще забравя в името на по-голямата „карти­на".

И аз се ядосвам, като те гледам как се измъчваш.

Това си е мой проблем, моя работа.

Той щракна с пръсти във въздуха и в ръката му се поя­ви букетче лавандула. Подаде го на Саша пред вратата й.

Фокусите с цветя не ме очароват.

Напротив! Но по-важното е, че сега и ти си мой проб­лем и моя работа.

Като постави ръка отзад на тила й, той я притегли към себе си и я целуна бързо.

Ще трябва да се справиш и с това. Лека нощ, фейд.

Тя влезе бързо в стаята си и затвори вратата, преди да направи нещо безумно, като например да го дръпне вътре.

Това не беше целувка на любовник, каза си тя, докато прокарваше пръст по устните си. Но не беше и братска. Беше по-скоро... напомняне.

Ето това трябваше да разбере тя.

Той не беше привлечен от нея. Те бяха съотборници и той й напомняше да не го забравя.

Е, тя нямаше да го забрави.

Но заспа с лавандуловото букетче на възглавницата си и спа, без да сънува.

6

Саша се събуди от диамантеното проблясване на слънчеви лъчи в синя вода и се зачуди на обрата, който бе взел жи­вотът й. Каквото и да й се случеше от сега нататък, в мо­мента я заобикаляше неопитомена красота. Идеята ди сложи статива си, да се опита да предаде тази красота върху платното, я накара да седне в леглото. Докато не си припомни, че е част от екип, а екипът има график.

Вече сме екип от петима, помисли си тя, с новото до­пълнение - великолепната и странна Аника Уотърс.

Тя вдигна малкото букетче от възглавницата си и го поднесе към носа си. Тутакси си припомни бързата целув­ка, почувства топлината, лекия натиск върху устните си.

Ние сме екип, повтори си тя. Това не е романс, а мисия.

Щеше да изпълни дълга си, но все пак си достави удо­волствието да отвори широко френския прозорец и да из­лезе сред тази неопитомена красота. Вдиша уханието на плодове, цветя и море, каза си, че трябва да намери лейка и да се погрижи за саксиите на терасата - всичките прели­ващи от цветя с различни форми и изумителни, топли цветове.

Саша се облегна на железните перила, огледа безлюдния плаж и изведнъж видя Аника, която се изкачваше по стъл­бите в скалата. Сега носеше красива бледорозова рокля, полата се развяваше около бедрата й, докато прекосяваше тревата с босите си крака.

Спираше на всяка втора крачка да помирише цветята, да погали листата. Когато вдигна очи и видя Саша, на ли­цето й се изписа широка усмивка, помаха й.

Здравей!

Добро утро. Рано си станала.

Не обичам да пропускам нищо, а и имах нужда да поплувам. - Облечена в какво, понечи да попита Саша, но реши, че не е нейна работа.

Всички спят, а ти си будда - каза Аника.

Да, така е. Само ще си взема душ и ще се облека. След малко слизам.

Саша се наслади на душа, чудейки се колко ли ще й излезе да си инсталира хидромасажен душ у дома, и реши, че каквато и да е сумата, ще си струва.

Съобразявайки се с дневния ред, тя облече джинси, потник и спортна риза с кьс ръкав, обу си туристическите обувки. Пренареди раницата си, за да е по-лека. И макар отначало да се смути от идеята, взе си стръкче лавандула от букетчето и го притисна между страниците на дневника, който си бе купила за пътуването. Прибра косата си в кон­ска опашка и слезе долу.

Щом приближи кухнята, дочу гласове и я лъхнаха сут­решните ухания на кафе и бекон. Спомни си, че Бран бе предложил да приготви закуската, и изписа на лицето си нехайната усмивка, която бе упражнявала пред огледалото.

Когато влезе, видя, че Аника се мръщи на чашата с кафе.

Защо вкусът му не е като аромата?

Силно ли ти е? Не виждам смисъл да пиеш кафе, ако не те накара да скочиш и да затанцуваш. Винаги го при­готвям по този начин.

Бран стоеше край печката, загребваше бекон от тигана с вилица и го мяташе в чиния, застлана с хартия. Дръж се нехайно, напомни си Саша и влезе в стаята.

Колкото по-силно, толкова по-добре.

Аника се обърна към нея, протегна чашата.

Искаш ли я?

Благодаря. В хладилника има сок, ако искаш. - Ани­ка се усмихна смутено, затова Саша отиде и извади каната. А после, тъй като жената изглеждаше толкова симпатично безпомощна - и стъклена чаша.

Аника отпи предпазливо.

О! Това е много хубаво! Много по-хубаво от кафето. Извинявай ме, Бран.

„Извинявай", без „ме" - поправи я Бран. - И няма нужда да се извиняваш.

Кога научи английски? - Като продължаваше да се държи нехайно, Саша се облегна на плота.

Английски?

Езикът.

О! Знам и още няколко. Но понякога бъркам думите. Поправяйте ме и ще се науча. Ти можеш ли да готвиш, като Бран.

Мога, да.

Тогава ще ме научиш. Забавно е и мирише хубаво.

Няма проблем. Но засега би могла да сложиш масата.

Аника я изгледа.

Масата?

Онази отвън. Бихме могли да закусим отвън, на дво­ра. А ти би могла да сложиш масата.

Къде да я сложа?

Саша се засмя и остави кафето си.

Може да сложиш чиниите, приборите, салфетките. Ние сме петима - каза тя и извади пет чинии от кухненския шкаф. - Така че ни трябват пет чинии и пет комплекта прибори. - Отвори едно чекмедже. - А салфетките са в най-горното чекмедже на бюфета с голямата витрина.

Мога да сложа масата. - Аника зарови в чекмеджето със сребърните прибори, броеше тихичко. Когато взе не­обходимото и излезе, Саша се обърна към Бран.

Тя така и не отговори на въпроса ми.

Избегна го елегантно. - Той загреба с решетъчна лъжица от картофите, които бе нарязал и сварил в една тенджера, и ги изсипа в тигана. Мазнината засъска и зацвър- ча. - Умна е.

От една страна, ми се иска да я притисна, от друга, предпочитам да оставя нещата да еволюират. Знам, че тя пе ни мисли злото.

Тогава еволюирането е за предпочитане. Как спа?

Чудесно. Всъщност страхотно. А ти?

И аз така.

За да прави нещо, Саша свали опаковката на втория - и последен - самун хляб, зае се да реже филии за тоста.

Май днес времето е подходящо за туризъм, макар че ако ще разглеждаме пещери, това няма значение. Не съм си сложила фенерче в раницата - изобщо не се сетих, но...

Ножът й изтрака на масата, когато Бран я улови за ра­менете и я завъртя към себе си.

Какво...

Снощи не ми беше достатьчно.

Устните му се впиха в нейните. После дойде опияне­нието.

Не почти братско докосване на устните, а продължител­но, дълбоко притежание, което я изпълни с неистова жаж­да. За миг бурята влетя в стаята, вятърът брулеше, разнесе се гръм, проблесна познатата й ярка светкавица.

Прииска й се да скочи в нея, да я яхне, без значение къде ще я отведе.

Но имаше риск, а и болката... Саша вече познаваше тази болка, знаеше, че тя може да я съсипе.

Притисна ръка към гърдите му и той й даде възможност да си поеме дъх. Очите му - тя можеше да се закълне, че видя светове, вихрени, буйни светове - се впиха в нейните.

Ние сме екип - успя да произнесе и пламтящият му, опасен взор премина в закачлив поглед.

Права си, фейд, но за това искам само теб.

Той я прегърна така, че тя трябваше да се изправи на пръсти, и отново я целуна.

Не беше успял да я пропъди от ума си, да се отърси от желанието, което бе накарало кръвта му да кипне. Имаше безброй причини да устои на изкушението, да се отнася с нея само като приятел и съекипник. И една-единствена причина да пренебрегне това.

Това простичко докосване на устните предишната вечер беше запалило в тялото му огън. Бран копнееше да разбе­ре колко силно може да се разгори той.

Тя обаче искаше той да спре, искаше го с нараненото си и смело сърце. Това беше достатъчна причина да престане.

Ала огънят се разгаряше, въпреки причините, въпреки разума.

О, по дяволите!

Той отстъпи назад, щом чу гласа на Райли, но очите му се задържаха върху тези на Саша, докато Райли влизаше, следвана по петите от доволния Аполон.

Мислех, че ще са ви нужни още ден-два, преди да преминете към действие. - Тя отиде право при кафето, взе си чаша. - Ако искате уединение, опитайте една от спал­ните. - Наля си кафе, вдиша аромата му. - Аз ще поема кучето - храна и всичко останало. И номинирам новото момиче да се грижи за кокошките. Начало - след кафето. Кога ще закусваме?

След малко. - Бран прокара ръце по раменете на Саша, но ръцете й, после отиде до печката, за да сложи тигана, който съобразително бе свалил от огъня.

Добре. Умирам от глад.

Аз... трябва ми лейка.

Саша се обърна бързо, тръгна към вратата на терасата.

Райли поклати глава по посока на Бран, след което нас­тойчивият й поглед накара Аполон да излезе от стаята.

Връзките на работното място са нож с две остриета, ирландецо. Накрая някой може да бъде уволнен.

Значи сме късметлии, че работим безплатно. - Той обърна картофите от другата стана.

Саша се съмняваше, че утринният въздух ще охлади кожата й, кръвта й, но просто имаше нужда да излезе за малко и да се помъчи да се успокои.

Какво ще прави сега? Как ще се държи сега? Той бе променил всичко. О, не, призна си тя, просто го бе ускорил.

Погледна към носа, помисли си за бурята.

Аполон се отърка в нея, завря голямата си глава в ръката й. След получената разсеяна ласка се отдалечи тичешком.

Имаше нужда да се съсредоточи, каза си тя. Да се фо­кусира върху онова, което трябва да се направи, а не върху онова, което желае. Останалите зависеха от нея и тя тряб­ваше да запази психичното си равновесие, така че...

Хвърли поглед по посока на внезапния смях, видя как Аника тича в кръг с кучето. Младата жена се завъртя и направи три много впечатляващи странични премятания, които предизвикаха силния радостен лай на кучето.

Саша не можа да сдържи усмивката си и желанието си да е толкова освободена, толкова безгрижно щастлива, че да прави циганско колело върху меката пролетна трева.

С въздишка се насочи към масата отвън. Спря като за­кована.

Чиниите бяха подредени под формата на кула - четири, балансиращи върху ръбовете си, държаха петата, а най- отгоре имаше чаша, пълна с полски цветя.

Аника беше подредила по същия начин и приборите и бе оформила нещо като беседка, а под нея бе застлала трева, детелина и лютичета. Декоративни храсти, осъзна Саша, изумена и очарована.

Салфетките бяха увити като пелеринки около високите мелнички за сол и пипер, короновани с диадеми от трева. Край тях бяха настлани други салфетки - яркосини. Мо­рето, досети се Саша.

Аника дотича, поруменяла от играта с Аполон.

Аз наредих масата.

Виждам. Прекрасна е. Замък край морето.

Владетелите му са гиганти - започна Аника. - О, Сойер! - В това кратичко възклицание Саша успя да доло­ви още радостни премятания.

Добро утро! - Той ги приближи бос, докато отпиваше от кафето си, и огледа подредбата на масата. - Леле!

Харесва ли ти?

Страхотна е!

Закуската е готова - обяви Райли, понесла голяма чиния, отрупана с бекон, яйца, картофи, препечени филий- ки. Постави я на масата, огледа сътвореното от Аника.

Красиво е.

Бран я следваше с кани със сок и кафе. Всички стояха и съзерцаваха замъка.

Сбъркала ли съм? - попита неуверено Аника.

Не си - успокои я Бран. - Всъщност е приятно и за­бавно. На всички ни се иска да можеше да си остане така, но трябва да ползваме чиниите и приборите.

О, аз мога да направя нов. Храната мирише хубаво!

Добре. - Райли потри ръце. - Хайде да плячкосаме замъка.

Щом подредиха масата по по-обикновен начин и започ­наха да си подават платото, Райли се обърна към кучето, което седеше и ги гледаше с надежда.

Това е за теб - каза му и посочи купичката с гранули, която бе оставила за него. Той изпусна въздишка, изпъл­нена с разочарование, но отиде да яде. - Така, сега ще погледнем картите, но интуицията ми подсказва да i юемем на юг, да следваме реката между хълмовете. Направих справка в компютъра - там има пещера с много зали, сла­бо изследвана. Местните я наричат Анаса Ту Диаволу, Дяволското дихание. Звучи обещаващо - додаде тя, дока­то набождаше още яйца с вилицата.

Ами подводните пещери? - попита Саша и Райли кимна, докато се хранеше.

Включила съм ги в списъка си. Но ще са ни нужни лодка и специално оборудване. Работя върху това. Всички знаете как да управлявате лодка, нали? И аз, но предпочи­там кану или каяк.

Зависи от лодката - вметна Сойер.

Какво оборудване по-точно? - поиска да знае Саша.

Със сигурност шнорхели, най-вероятно и леководо- лазна екипировка.

Никога не съм се гмуркала.

Имаме басейн, може да се упражняваме там, ако се наложи. Аз имам удостоверение - още е в сила. Поне така мисля... - Райли сви рамене. - Може би ще извадим късмет на сушата. Във всички случаи ще изключим някои райони и ще се упражним в гмуркане. - Тя посочи Аника с вили­цата си. - Тази рокля няма да ти върши работа днес.

Не я ли харесваш?

Отива ти, но имаш нужда от панталони. Джинси или от спортните с много джобове, да ти пазят краката. Яке, шапка, раница. И туристически обувки.

Нямам такива неща.

Боях се, че ще го кажеш. - Райли погледна под маса­та към голите крака на Аника. - Имам резервен чифт обув­ки, но краката ти са по-големи от моите.

Май ще трябва да отскочим до селото и да я пременим - намеси се Сойер. - Едва ли ще отнеме много време.

Бил ли си по магазините с жени, приятел? - усъмни се Бран.

Магазини! - Аника заподскача в стола си. - Вие ку­пувате разни неща. Аз имам монети.

Ясно - няма нужда да ти обясняваме какво е - про­мърмори Бран. - Монети?

Имам много. щ е ги донеса.

Когато тя хукна към къщата, Райли се извърна, размаха вилица към Бран.

Няма да търпя обиди кьм моя пол, ирландецо. Мога да я облека от главата до петите за двайсет минути.

На петарка, че няма да успееш!

Дадено! Значи, отиваме в селото, обличаме Аника. Оттам можем да поемем на юг по шосето, но след десет- двайсет километра сме офроуд.

Бих искал първо да погледна картите ти, ако не въз­разяваш.

Сойер кимна към Бран, после кьм Райли.

И аз.

Няма проблем. Ти какво ще кажеш, Саша? - попита Райли.

Още си мисля за Дяволското дихание. Умея да разчи­там карти, но съм сигурна, че всички пещери си приличат.

Аника се върна, носеше тъмносиня торба, пристегната със златен ширит. Пусна я с уморена въздишка на масата и тя тупна тежко.

Моите монети.

Говорила е буквално! - Сойер се надигна със смях и отиде в другия край на масата, погледна в торбата. - В рот мне ноги!

Какви са тези думи? - не разбра Аника.

Руски. - Райли също стана и заобиколи масата, пог­ледна в торбата. - Май и аз ще използвам израза на Сойер: В рот мие нога! Нали не възразяваш? - обърна се тя към Аника и без да дочака отговора й, наклони торбата и част от съдържанието й се изсипа на масата.

Златни монети, сребърни, медни и бронзови. Дори с непрофесионалното си око Саша видя, че много от тях са старинни. Вероятно антични.

Тук има много евро - заразглежда ги Райли, - английс­ки паундове, ирландски и италиански лири, драхми, йени, дукати, франкове - швейцарски и френски - американски и канадски монети и... майчице! Това са испански долари!

Пиратски монети? - Вероятността да са такива нака­ра Саша да стане, за да ги види по-отблизо. - Просто така?

Да, при това солидно количество, доколкото виждам. Може да струват около сто сегашни долара всеки.

Всеки. - Саша заобръща в дланта си монетата със странна форма.

Всеки, ако са в добро състояние и надписът се чете, както върху този, който държиш. Ами това!

Райли завъртя дупе възторжено.

Това е „Карлос и Иохана"! Златен дублон, изсечен през 1521 година. Колекционерите веднага ще дадат хиля - дарка за нея.

Тя порови още малко, докато Аника стоеше отстрани и се усмихваше очаровано.

Страхотна колекция - промърмори Райли. - И не бива да я държиш в тази торба. Господи, това е сребърна тетра­драхма, около 420 г. пр.н.е., като нищо струва няколко хиляди! И... гамото! Това е „майко мила!" на гръцки. - Тя вдигна в ръката си златна монета. - Имаш ли представа какво е това? - обърна се към Аника.

Монета.

Виждаш ли този мъж тук, с лавровия венец на глава­та? Виждаш ли името? Това е Октавиан Август, основате­лят на Римската империя. А тази крава на гърба - това е юница. Тази монета? Изсечена е между 27 и 18 г. пр.н.е.! Струва милиони!

Долари? - успя да попита Сойер.

От тях са се запазили само няколко. Едната беше предложена на търг наскоро. Мисля, че я продадоха за петнайсет - и, да - говоря за милиони!

Значи ще стигнат за туристически обувки.

Райли се вторачи в Аника така, сякаш виждаше пред себе си извънземно.

Можеш да купиш цяла малка държава от Третия свят с онова, което е в торбата! При това не съм разгледала всичко! Откъде, по дяволите, си се сдобила с тази? - Тя размаха златната монета.

Намерих я.

Намерила си я значи...

Да. Обичам да намирам разни неща, особено ако са хубави. На теб харесва ли ти?

И още как!

Вземи я тогава.

Я повтори?

Можеш да я вземеш. Подарък.

Виждайки, че Сойер се кани да каже нещо, Райли вдигна пръст.

Ще ми я дадеш просто така?

Щ ом я харесваш, ти я подарявам. Ние сме приятелки.

Райли, не можеш да...

Тя спря Сойер с поглед.

Ти за каква ме мислиш? Може ли да взема някоя друга?

Която ти харесва повече? Да, избери си. Всички може да си изберете по една - която най-много ви харесва.

Аз избирам тази. - Райли взе стара драхма. - Десет, може би петнайсет долара - обясни на Сойер. - Ще си я държа за късмет. Благодаря ти.

Пак заповядай. Сойер, сега е твой ред. Ти ме доведе. Избери си нещо хубаво.

Той също беше скромен, избра си четвърт американски долар.

За късмет.

Саша, твой ред е. Избери си една!

Вземи си един испански долар - посъветва я Райли.

Знаеш, че ти се иска.

Но той е твърде...

Повярвай ми, тя може да си го позволи. Хайде, вземай.

Добре тогава, за късмет. Благодаря ти, Аника.

Сега и ти. Бран. Закуската беше много, много хубава! Избери си една.

От сантиментални подбуди той взе една ирландска лира, носле целуна Аника по бузата.

Ти си чудесна приятелка, скъпа! Сега ще ми повериш ли монетите си, за да ги прибера на безопасно място?

Поверявам ти ги. Ти си ми приятел.

А ти си рядко цвете. Хайде да приберем монетите в торбата.

Тази на Август... - намеси се Райли.

Досега се е запазила. Ще прибера торбата, Аника, а ти можеш да си купиш туристически обувки и каквото там с нужно. Подарък от нас.

О, благодаря ви.

Той вдигна торбата, погледна към Сойер, Райли, Саша.

Поверявате ли ми я?

Ти няма да предадеш доверието й - каза Саша.

Гледай да не я изгубиш, ирландецо! - Райли издиша шумно, когато той кимна и пое към къщата. - Хей, Сойер, какво ще кажеш ти и Аника да раздигнете масата? Ние със Саша ще нахраним кокошките.

Разбира се. Хайде да почистим масата и да измием чиниите.

И после отиваме на пазар?

Така изглежда.

Райли направи знак на Саша, отдалечи се достатьчно от двамата, за да не могат да я чуят.

Тя да не е... нали се сещаш, бавноразвиваща се?

О, не, не е това. Тя е... не знам как другояче да го опиша. Тя е чиста.

Има и нещо друго. Не казвам, че не е чиста, но ттти- калкави. Хората не намират безценни монети просто така, на земята, или забутани в някое чекмедже. А тя има стоти­ци. Стотици, а аз разгледах само двайсетина. Даже и без да броим „юницата", в торбата има малко съкровище. Откъде го е взела?

Ако мислиш, че го е откраднала, мога да те уверя, че е неспособна на подобно безчестие.

Не мисля, че го е откраднала, но... Виж, Саша, аз си изкарвам хляба, като намирам разни неща, и съм дяволски добра. Никой обаче не е толкова добър или пък чак такъв късметлия, че да намери подобни монети просто така.

Райли спря при малък навес, извади две кофи, изсипа фураж в едната от тях.

Тя беше готова да ми я даде. С удоволствие щеше да ми даде тази безценна монета, така че парите явно не зна­чат нищо за нея. Тук има някаква тайна, и то голяма.

Знам. Знам го, но просто не искам да я притискам. Искам да ни я каже, когато е готова.

Райли й хвърли бърз поглед, докато минаваха край гра­дината на път кьм кудкудякащите кокошки.

Много хора, вероятно повечето, се дразнят, когато някой не изплюва камъчето.

Мисля, че имаме право сами да преценим кога и дали сме готови да споделим тайните си. Всички имаме такива.

Щ е го запомня. Окей, ще ми направиш ли една услуга?

Ако мога.

Хванах се на бас с Бран на петарка, че ще мога да „пременя" Аника за двайсет минути. Ще ми помогнеш ли да го спечеля?

Разбира се. За какво са приятелите? - Саша се намръ­щи, докато гледаше как кокошките се щурат насам-натам

и се взират в хората с малките си очички, помисли си тя.

Но не знам как се хранят кокошки. Нито как да прибирам яйцата им.

Ще се справим някак си.

7

Райли изгуби баса. Нужно бе двойно повече време, откол­кото бе изчислила, въпреки общите им усилия да екипират Аника с подходящите дрехи. Райли си помисли, че самата тя сигурно щеше да е готова за една десета от това време, по само при положение, че не настоява първо да докосва всяко проклето нещо.

Бран просто разтвори длан и тя неохотно сложи пет евро в нея. Недоволството й обаче не трая дълго, тъй като той извади кредитната си карта, за да плати ботушите и обувките па Аника, а също и шапката, която бе изнамерил за Саша, досущ като онази, нарисувана от нея на скицата от съня й.

Богат ли си, ирландецо?

Достатьчно, за да платя това. А и какъв по-голям гарант от торбата, която ни повери Аника. - Той хвърли поглед към нея и видя, че тя е вдигнала пред огледалото яркорозов неопренов костюм и го върти в ръцете си, а Сойер се е ухилил глупаво. - По-добре да я изкараме оттук, преди да е решила, че има нужда от още сто неща.

Прав си, човек би помислил, че се намираме в бутик, а не в магазин за спортни стоки! Хей, принцесо! Време е да тръгваме!

Може ли да купим още нещо? Тук продават ли обици? Обичам да нося обици!

Някой друг път. Хайде, Сойер, помогни ни!

Те застанаха от двете й страни - както бе облечена в ботуши, панталон с безброй джобове, тениска, елек и шап­ка - и я поведоха към вратата.

И аз ще помагам. - Саша застана зад Бран.

Така е по-бързо. После, ако се налага, ще купим още нещо. - Той взе шапката, постави я на главата й. - Оти-

ва ти. Само гледай Аника да не ги замъкне в друг мага­зин.

Може би той е ясновидецът, помисли си Саша, тъй като Аника наистина се опита да ги вкара в магазинче за пода­ръци, чиято витрина бе пълна с дрънкулки.

Пак ще дойдем. - Саша улови Аника за ръката и я задърпа.

Обичам да пазарувам! Има толкова много хубави неща! - Тя огледа намръщено ботушите си, докато вървя­ха към колата. - Ботушите не ми харесват!

А ще ти хареса ли да изкълчиш глезен по някоя изро­вена пътека? - отрезви я Райли и въздъхна облекчено, когато всички се накачулиха в джипа и Саша и Сойер притиснаха отзад Аника като в сандвич.

Дойде и Бран, натовари торбите, отпусна се доволно на мястото до шофьора.

Благодаря ви за всичките ми неща, дори за ботушите!

Райли натисна газта, подкара по пътя, водещ извън се­лото.

Може пак да качим някой стопаджия - провикна се Сойер през шума на вятъра.

Място - колкото щеш! - Райли хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, подсмихна се.

Ако срещнем мъжа от рисунката на Саша, не виждам как ще го качим.

Още не сме го намерили. Имаш ли някакво предчувст­вие, Саша?

Просто знам, че ще стане. - Тя гледаше пробягващия край тях пейзаж и си мислеше, че доста бързо е привикна­ла с безразсъдното шофиране на Райли. - Той язди дракон.

Я повтори?

Саша поклати глава.

Не знам откъде ми дойде това, нито какво означава. Или ние ще го намерим, или той нас.

Райли зави, насочи се кьм вътрешността на острова. Земята стана хълмиста и гориста, изпъстрена с ярки петна от диви цветя, замяркаха се къщите на малко селце. Агне-

та като бели пухчета играеха в маслиновите горички. Саша пече не долавяше мириса на морето, но усещаше уханието па топлата, обляна в слънце зеленина на кипарисите и маслиновите дръвчета.

Райли отново зави, пое нагоре по тесен криволичещ път. И макар да не се бе старала, Саша почувства как сърцето на Аника заби учестено.

Добре ли си?

Красиво е! Толкова много дървета!

Да, много са, съгласи се наум Саша, и това я подсети за малката й кьща в гората. Щеше да си е същата, когато се върнеше в нея. Но се чудеше дали тя ще е.

Райли отби и спря в някакво подобие на канавка.

Оттук продължаваме пеша.

Въоръжени с раниците си, с грубо начертаната карта па Райли и компас, те свиха от пътя и поеха на запад. Саша бе очарована от възможността да прекосява поля, в които магарета хрупаха трева и диви цветя. Толкова очарована, че не успя да се разтревожи, когато едно я приближи и я загледа настойчиво.

Бас държа, че си е харесало нещо в раницата ти. - Бран спря до нея, погали магарето между дългите уши.

Има много сладки очи. Жалко, че нямам ябълка.

Хммм, я да видим... - Бран я обърна кръгом, потупа раницата й. Когато отново я обърна с лице към себе си, държеше малка лъскава зелена ябълка.

Наистина трябва да ми покажеш как го правиш!

Той се усмихна, докато вадеше джобното си ножче,

после разряза ябълката на две.

Може и да успееш да ме убедиш. Ето, дай му я.

Чудесата продължават! Аз храня магаре!

Побързай, иначе може и другарчетата му да поискат.

Чувствам се също като Аника. Всичко е толкова кра­сиво!

Те продължиха напред, като оставиха полето и поеха по изровена пътека с преплетени храсталаци от мирта и лавър и високи, стройни кипариси, извисяващи се сред маслино­вите дръвчета. Подминаха струпани на едно място скали с украса от жилави диви цветя, които си пробиваха път през пукнатините им към слънцето.

Тя се чувстваше така, сякаш е преодоляла някаква ба­риера и е стигнала до светлината.

Изглеждаш щастлива - отбеляза Бран.

Разхождам се сред хълмовете на Гърция във велико­лепен пролетен ден. Има толкова много за гледане! За мирисане! - додаде тя, като прокара ръка по храст див розмарин, за да усети аромата му. - Няма да мисля закъде сме тръгнали. Стига ми, че съм тук... Защо ме целуна?

Тя не възнамеряваше да го пита, но не можа да попречи на мисълта си да се оформи в думи.

Ами обичайните причини...

Саша си каза, че не бива да продължава, че трябва да спре да дълбае. После си помисли: какво пък толкова!

Би могъл да целунеш Райли или Аника по обичайни­те причини.

Права си. И двете са привлекателни, интересни жени, всяка по свой начин. Но аз не изпитвам желание да ги це­луна. И понеже ти ме накара да се замисля, признавам, че отново бих изпитал желание да го направя, ако става въпрос за теб. - Той го каза толкова делово, че тя не беше сигурна дали трябва да се засмее, обиди или изплаши.

Нямаш ли си някого в Ирландия, в Ню Йорк?

Имам, разбира се. Но не по този начин. Имам прия­тели от двете страни на океана и семейство. Но не и жена, която да ме чака да се прибера у дома. Ако имаше, никога не бих ти посегнал и със сигурност не бих спал с теб.

Изобщо не съм казала, че...

Когато го направиш - продължи той с лекота. - Това тук е нещо повече от обикаляне на хълмовете и търсене на звездите. Не се ли питаш какво е то, фейд?

Тя не знаеше как да флиртува, помисли си Саша. Не знаеше как да води закачливи, секси разговори. Затова сложи край, преди да е станало късно.

Чудя се защо Райли пое по лявото разклонение, кога­то пещерата е вдясно.

Така ли? - промърмори Бран.

Райли! Това е пътят!

Отпред Райли спря и се обърна.

Според картата е наляво.

Не, надясно е. Ето, виж... - Тя спря, загледана кьм мястото, където ясно бе видяла тъмния отвор на пещера под една скална козирка. Но сега не беше там. - Помислих, че видях...

Може и да си. Ясновидката или картата? понита Бран останалите.

След миг колебание Райли кимна.

Ще завием надясно.

Това означаваше по-трудно изкачване. Склонът стана по-стръмен, а пътеката - по-изровена и скалиста. Но цве­тята продължаваха да цъфтят, жилави и упорити, а едно тясно поточе, едва метър широко, си пробиваше път през гъстата зеленина и сиво-кафявите скали.

На поредното разклонение на пътеката величествено се възправяше едно дърво на Юда.

Сега накъде? — попита я Райли.

Не съм сигурна...

Не мисли. - Бран постави ръка на рамото й, лека като перце. - Следвай вътрешния си глас.

Този път наляво. Те пропуснаха първото разклонение, когато ти обясняваха. То е наляво, но те не видяха...

Онова, което се криеше в нея, сякаш раздвижи ръце и повдигна някакво було. Но нейните собствени ръце се отпуснаха отстрани на бедрата й, очите й станаха кобал- товосини.

От влажната й уста излиза дяволски дъх. В недрата й лежат костите на убити мъже, които стенат в тъмното, на жени, които вият за изгубени деца. Само светлината от огън, от вода, от лед ще ги освободи.

Съжалявам. - Тя се облегна на ствола на дървото, главата й бе объркана от видения, от ехото на собствените й думи. - Малко съм замаяна. Дойде изневиделица, сякаш някой те блъска от ръба на скала.

Вземи. - Аника й предложи бутилка. - Това е вода. Вкусна е.

Благодаря.

Ботушите ми са грозни.

О, за бога! - възкликна Райли, готова да продължи.

Но Райли беше права. Ти беше права - обърна се тя към Райли. - Грозни са, но са здрави. А здравината е важна.

Да. - Саша се помъчи да успокои дишането си. - Да, така е. - Тя подаде бутилката на Аника. - Благодаря ти. Наляво. - Кожата й бе настръхнала, сякаш я пробождаха миниатюрни бодлички. Но тя не можеше да отстъпи.

Вече сме близо.

Следваше пътеката и инстинктите си. Краката я боляха от изкачването, но не им обръщаше внимание. Дробовете й се задъхваха, но тя продължи напред по пътеката към мястото, от което се боеше.

Когато слънцето заблестя в очите й, примигна, за да вижда по-добре. Беше се изправила пред тъмния вход под широката каменна козирка.

Видяха ли я всички? - попита.

Право напред. Добра работа, Саша. - Райли я потупа лекичко по ръката.

Следвали сме грешната посока.

Може би някой е искал да го направим - предположи Сойер. - Първо ще влезем ние с Бран, да я огледаме.

Това беше глупава мъжка забележка! - възмути се Райли. - Направи още една и ще те фрасна по красивата физиономия.

Тогава ще трябва да фраснеш и мен, защото предло­жението му е разумно. Ако и петимата влезем вътре - про­дължи Бран, - няма да има кой да повика помощ, ако нещо се обърка.

Имате две минути. - Райли вдигна ръка, потупа ча­совника си. - Щом ви дам знак.

В търбуха тогава. — Бран тръгна към входа със Сойер.

Не в търбуха, помисли си Саша. В устата.

Търбухът беше по-дълбоко.

Двамата пристъпиха под козирката и влязоха. Напред се простираше тъмнина, отзад светеше слънцето - все едно бяха излезли от деня и влизаха в нощта.

Всеки извади фенерче, заопипва с лъча му.

Ето я капещата й уста.

Сойер освети с фенерчето дебелите сталактити, от кои­то капеше вода. С течение на времето тя бе образувала малко езерце зад приличните на човешки зъби сталагмити. Ритмичното цопване на вода във вода отекваше в пещера­та като тихо сърцебиене.

Тесничко е тук - промърмори Бран, - но...

Да, разширява се. Няма как да знаем колко е дълга.

Не и оттук.

Сойер огледа мястото, запристъпва от крак на крак.

Дали ще успеем да ги придумаме да останат отвън, докато огледаме?

Не. Освен това трябва да сме всички заедно, незави­симо от риска. Без значение дали звездата е тук, или не, всички трябва да сме заедно.

Да, знам. Ще им кажа да идват. - Но Сойер едва беше поел обратно, когато Райли се пъхна под козирката и вле­зе с останалите по петите й.

Времето изтече. Ето я твоята уста, Саша, както пише в рекламата. Дяволското дихание. Бас държа, че от това езерце се издига пара и щом излезе от пещерата - ето ти го диханието. - Като осветяваше с фенерчето, тя огледа преддверието. - Малко е ниско за по-високи хора. Навътре има повече място, поне засега.

Тя мина през каменните прегради, наклякали около езерцето.

Не е дълбоко, доста е чисто. Вътре не виждам нищо. - Тя погледна към Саша.

Добре. - Макар да се боеше, Саша приближи езерце­то. - И аз не виждам нищо - в него или през него.

Хубаво. Готови ли сме всички да влизаме? - Райли поклати глава, когато видя, че Аника се е заиграла с фе­нерчето и прави кръгове с лъчите му.

Това е...

Да, красиво. - Тя тръгна напред и тъй като Бран вече бе поел навътре, останалите го последваха.

Между стените имаше около два метра разстояние, но покривът на пещерата се издигаше все повече и накрая мъжете можеха да ходят изправени. Забелязвайки, че Сойер гледа да е близо до Аника, Саша реши, че няма защо да се безпокои за игривата си съекипничка.

По-голяма е, отколкото мислех - отбеляза и едва не подскочи, когато гласът й отекна в пещерата. По-голяма, помисли си тя, и по-тьмна.

Проходът се разшири, озоваха се пред две зали.

Сега накъде? - попита я Бран. - Какво ти казва инс­тинктът? - додаде той, когато тя се поколеба.

Надясно. Но...

Тогава надясно.

Чакайте. - Райли изрови тебешир от раницата си, маркира стената на залата. - Винаги е добре да знаеш къде си бил.

Залата се разшири, стана още по-висока и просторна. Сталактити, сталагмити, а колоните, които те образуваха, когато се срещаха, проблясваха на светлината в златисто, червеникаво и ръждивокафяво.

Като скъпоценни камъни! - възхити се Аника.

От различните минерали е. - Райли огледа залата. - Но признавам,че е красиво.

Саша прокара лъча от фенерчето си по една колона, приближи я.

Трябва да видите това! Прилича на жена. Вижте - главата й, раменете, тялото - красиви и пропорционални! Лицето й - очите, носът, устата! Не са рисувани или изва­яни. Как е възможно камъкът да се е оформил по този на­чин?

Фигурата беше изправена, с дълга тъмна коса. Около изящните й форми се диплеше роба. Очите й гледаха на­долу, сякаш ги наблюдаваше. Едната й ръка бе повдигната, сочеше към дъното на пещерата. Другата държеше кълбо.

Няма начин да е естествено образувание - отсече Райли. - Някой го е направил.

Не е рисувано - повтори Саша.

Има и други начини. - Бран обърна лъча на фенерче­то си кьм мястото, накъдето сочеше фигурата. - Там има издатина, а над нея - отвор.

Аз ще вляза да разуча - предложи Сойер, после до­лови движение. - Райли!

Това ми е професията - напомни му тя, метна се вър­ху издатината и мина през отвора.

По дяволите! Всички след нея! Стойте близо един до друг - нареди той на Саша.

Аника влезе последна, обърна се и хвърли поглед към каменната фигура.

Не я харесвам - промърмори тя, докато Сойер стяга­ше редиците.

Пълзяха около три метра, когато Саша внезапно осъзна, че може би все пак изпитва клаустрофобия. В този момент Райли се провикна:

Нова зала, много голяма. Трябва да скочим около метър.

Саша чу стъргане на ботуши върху скала, после тупва-

не.

Ще те поема - каза Бран, преди да скочи леко в тъм­ното. С фенерчето си й посочи пътя, протегна ръка да хване нейната. - Отпусни коленете - предупреди я. Тя скочи, затаила дъх.

Преди Бран да успее да подаде ръка на Аника, тя скочи грациозно долу. Не е тъмно, осъзна Саша, поне не съвсем. Отнякъде идваше светлина, бледа и малко... странна. Но на нея се виждаше размерът на залата, изгладените камен­ни зъби, спускащи се към пода, другите, които се издигаха от него. Всичките червени, забеляза тя, всичките червени като кръв.

Върху гърдите й сякаш се стовари камък, главата й се замая.

Недей! - Тя посегна към Райли, която приближаваше образувание, наподобяващо издигната маса. - Не я пипай! Тук са вършени тъмни дела!

Райли! - предупреди остро Бран. - Не пипай нищо!

Подчинявайки се мълчаливо, Райли повдигна свобод-

ната си ръка, прокара светлината по каменната маса.

Има издялан надпис. На древногръцки.

Кости! Там има купчина човешки кости! - Сойер гледаше встрани.

Чувате ли писъците? - Саша притисна ушите си с ръце. - Децата. Тя предпочита деца. Младежи. Невинност­та.

Щ е я изведа оттук.

Чакай, не бързай! - Райли спря Бран. - Мога да про­чета надписа. - „Взети с кръв. Отдадени с кръв. Та тя да живее, та тя да се въздигне. В името на Нереза." - Когато Райли изговори името, усетиха някакво раздвижване, сухо шумолене над главите.

Това са прилепи. Не изпадайте в паника!

Предупреждението на Райли дойде секунди преди пи­съците и тъмния водопад от криле. Саша инстинктивно закри главата и лицето си, сви се в опит да се смали. По­чувства как кожесто крило докосва косата й, потрепери. Това са само прилепи, каза си. Само прилепи.

Изохка от силна болка, когато нещо поряза ръката й. Стисна я и почувства топлата влага на собствената си кръв.

Те хапят!

Не са просто прилепи! - Райли измъкна пистолет от кобура отзад на кръста си. - Бягайте! - Тя стреля по един, който летеше към лицето й, гърмът се разби в стените на залата.

Отекна нов, когато и Сойер стреля със своето оръжие.

На земята шурна кръв, разплиска се по олтара.

И земята потрепери. Прилепите кръжаха, вперили в тях гладни, човешки очи.

Тя постепенно се очерта в тъмнината. Черната роба се диплеше около тялото й, а косите й, гъсти като мрак, се спускаха на лъскави кичури.

Лицето й се открои в камъка, тя се усмихна с ужасяваща красота.

Чаках ви. - Докато прилепите кръжаха и пискаха, тя вдигна ръце. В едната държеше стъклената сфера. Наб­людавах ви.

Гласът й ехтеше над хаоса, над дъжда от куршуми, ш- кове и писъци. Въоръжена само с фенерчето си, Саша се изви, зада се предпази, видя, че Сойер се извъртя, за да се прицели в прилеп, спуснал се към Аника.

За части от секундата Аника се преметна, оттласна сс с ръце и размаза прилепа в стената на пещерата с мощен ритник.

Твоята кръв. - Тя слезе от пиедестала си, наведе се грациозно и прокара пръст по кръвта, която капеше от ръката на Саша по пода на пещерата. - Топла е - продължи, докато я ближеше деликатно от пръста си, сякаш беше течен шоколад или сметана.

Твоята сила е мощна и... вкусна. Ще изпия силата ти от кръвта ти. Тази сила е пътят към звездите.

Уловена в капан, бореща се да избегне зъби, нокти, криле, Саша отстъпи с олюляване назад, но се оказа при­тисната до стената.

В другия край на залата Райли крещеше, стреляше. Ала куршумите просто преминаваха през фигурата, която вър­веше кьм Саша.

Нещо стисна ума й, нещо студено и свирепо. Тя опита да се освободи, почувства, че нещото поддаде, съвсем малко.

Много мощна...

Сега същата сила, студена и свирепа, стисна гърлото й, лишавайки я от въздух. Тя усещаше само собствения си страх и някаква тъмна злоба, бездънна алчност.

Ела с мен и живей!

Лъжи. Царицата на лъжите. Нереза.

Нещо - някой - изскочи от сенките. В мъждивата чер­вена светлина проблесна среброто на меч. Острието му се вряза в кръжащите прилепи, започна да ги сече. Като в мъгла Саша чу някой да вика:

Излизайте! Веднага!

Дай ми каквото искам! - Нереза се надвеси над Саша. - Или ще те унищожа, теб и всички, които обичаш!

Няма да е днес! - Бран избута Саша зад гърба си. Докато тя се мъчеше да си поеме дъх, той размаха и двете си ръце. От тях излетя ослепително бяла светкавица.

Нереза вдигна ръце, за да предпази очите си, и от гър­лото й излезе рев, който беше по-скоро животински, от­колкото човешки.

Измъкни я! - изкрещя Бран. - Измъкни я оттук! Това няма да издържи дълго.

Прилепите се издигнаха, прегрупираха се и като голяма крилата стрела се спуснаха към него. Мъжът с меча муш­каше, сечеше, поваляйте прилепи на земята, а куршумите ги пронизваха.

Изкарай я оттук! - Еласът на Бран, леденостуден, проехтя като тътен. - Изведи всички!

Мъжът с меча сграбчи Райли, почти я метна в тунела. Улови Аника, която привършваше серия премятания и размазваше прилепите.

Тръгвай!

Вземи Саша! - нареди Сойер и застана до Бран. - Няма да те оставя, човече!

Тогава се приготви за атака. - С крайчеца на окото си той видя как мъжът с меча сграбчва Саша под мишница, поглежда назад със смесица от ярост и съжаление и я по­нася към тунела.

Тръгвай, когато ти кажа! - извика Бран. - Няма да имаш много време. Ще бъда точно зад теб. Имаш думата ми!

Ако не си зад мен, ще се върна за теб.

Бран почувства как Нереза се опитва да преодолее си­лата му, но знаеше, че няма достатъчно. Не тук и не все още.

Сега! Тръгвай! - кресна той на Сойер и запрати две светкавици към земята. Експлозията разтърси залата, из­пълни я с ярка светлина и гъст дим. Изпитвайки същата смесица от ярост и съжаление като мъжа с меча, той сс гмурна в тунела след Сойер.

Не спирай! - нареди му. - Не знам колко й е дълга ръката!

Под тях скалите потрепериха. След като изскочи от тунела, Сойер спря и изчака Бран да се появи зад пето въпреки заповедта. От отвора излизаше бял дим.

Твоята обаче е доста дълга. Добра работа! - добави гой, докато тичаха кьм входа на пещерата.

Мъжът с меча стоеше отпред и го пазеше, а Райли спо­реше разгорещено с него:

Ти имаш меч, аз - пистолет. Познай кой ще спечели. - Тя направи опит да избърше кръвта от лицето си, но я размаза още повече заради раните по ръката си. - Не искам да стрелям по теб, но можеш да се обзаложиш, че ще го направя, ако не се махнеш от пътя ми. Връщам се обратно за приятелите си!

Ако стреляш по мен, ще ме ядосаш! - Той се обърна, защото чу тичащи стъпки. - Идват - заяви и отстъпи встра­ни.

Щом излязоха от пещерата, Райли удари Бран в гърди­те - макар че го бе притеглила кьм себе си. После прегър­на и двамата.

Кучи син! Кучи син! Да не си посмял повече да ме избутваш така навън! - Тя сграбчи главата на Сойер, це­луна го звучно по устата, направи същото и с Бран. - Дъл­жите ми обяснение!

Сега не е нито времето, нито мястото. - Той я потупа по бузата и я избута встрани, за да отиде при Аника, която седеше на земята до Саша и старателно промиваше раните й с комплекта за първа помощ на Райли.

Той се наведе, прокара нежно пръст по бузата й, по силно зачервеното място на шията й.

Съжалявам, че не успях да стигна до теб по-бързо. Съжалявам, че тя те нарани.

Кой си ти?

Който ти казах. Може би малко повече.

Хубавата й риза е съсипана, ала порязванията не са опасни. - Аника превърза продълговатата рана на ръката на Саша. - Но е с шок.

В шок - поправи я Райли. - Тя понесе най-много удари. Беше доста напечено, преди ти да се намесиш със светлинното шоу. Без теб нямаше да се справим. - Тя пог­ледна отново към Сойер. - Добра стрелба, Текс!*

И теб си те бива!

Кои, по дяволите, сте вие?

Те обърнаха поглед към новодошлия. Той бе прибрал меча си в ножницата, която носеше на гърба си, стоеше разкрачен и със смръщено лице. Точно както Саша го бе нарисувала подробно в една от своите скици. Бризът, уло­вен в черната му рошава коса, я развяваше около лицето, което сякаш бе изсечено с длето. Високи скули, груба, сурова уста, дълъг патрициански нос. Очите му бяха про­низващи и пламтящо зелени.

Райли плъзна по него преценяващ поглед - от очукани­те ботуши, които стигаха до средата на глезена, през дъл­гите крака в износени джинси, до опръсканата с кръв риза върху широкия му торс.

Изправи се на крака.

Райли Гуин, археолог, Сойер Кинг, стрелец и поло­вина, Аника Уотърс, прелестен унищожител на прилепи.

О! - възкликна очаровано Аника.

Саша Ригс, ясновидка. Бран Килиан, маг. И това е най-малкото, което мога да кажа за него. А ти кой си, по дяволите?

^Популярна реплика от филма „Ловци на духове”. В него единият от героите изстрелва светкавица от пръстите си. - Б. пр.

Макклиъри. Дойл Макклиъри. И ако вие не ми се бяхте изпречили на пътя, щях да й видя сметката на тая вещица.

Малко вероятно - изсумтя Райли.

Предлагам да продължим спора по-далеч оттук. Може ли? - Бран се обърна към Саша и потупа раницата й. Ко­гато тя поклати глава в знак на съгласие, той зарови вътре и намери, както и очакваше, рисунката, на която бяха и шестимата.

Изправи се и пристъпи към Дойл.

Първо, благодаря ти за помощта. Саша беше ранена и не знам дали щях да удържа кучката и да спася остана­лите без теб. Колкото до въпроса ти кои сме, по-добре виж това. - Той му подаде рисунката. - Ние сме екип, а ти си последният от нас.

Кой я е направил?

Аз. - Гласът на Саша излезе дрезгаво от нараненото й гърло. - Преди няколко седмици.

И как така...

Не сега - прекъсна го Бран. - Целите сме в кръв и всичко ни боли. Имаме къде да поговорим. На спокойствие.

И как точно ще се поберем в джипа? - обезпокои се Райли.

Имам си начин за придвижване. - Дойл ги изгледа един по един, извърна се към пещерата. Поклати глава. - Ще дойда при вас да поговорим. - Той подаде рисунката на Бран. - Тогава ще видим.

Приема се.

Бран се върна при Саша, понечи да я вдигне от земята. Тя избута ръцете му.

Мога да ходя! - Изправи се на крака. Може и да тре­переше и да й се гадеше, но това не й пречеше да ходи, по дяволите.

Зада го докаже, тя пое обратно към пътеката.

Очаквам обяснения. - Райли потупа Бран по лакътя и последва Саша.

Тя не знаеше ли, че си вещер? - попита Дойл.

He. He намерих подходящ момент да й кажа, както и на останалите.

Дойл изсумтя, може би за да изрази съчувствие, след което пое по пътеката.

Ще й мине. - Сойер протегна ръка, за да помогне на Аника да се изправи. - Страхотна тактика, Ани! Най ми хареса, когато пробяга по стената и направи обратно салто и кълбо напред.

Забавно е, нали? Не обичам да се бия.

Възможно е, но си добра.

Когато последваха останалите, Бран погледна зад тях, после обратно към пещерата. Белият пушек блокираше отвора засега, но вече започваше да се разсейва. А това означаваше, че му предстои още много работа.

Намести раницата на гърба си, докато гледаше как Саша слиза - с леко накуцване, забеляза той - по неравната пъ­тека.

Още много работа, помисли си той, в няколко области.

8

Средството за придвижване на Дойл се оказа мотоциклет, който той измъкна от храстите доста по-надолу по пътека­та. Когато го извади, Райли сви ръце в юмруци и ги допря до бедрата си.

Класика! „Харли Дейвидсън". Двуцилиндров двигател?

Точно така.

При това в движение.

Също като ботушите, и мотоциклетът носеше бойни белези - и също като собственика си, изглеждаше муску­лест и як.

Драконът! - Аника посочи към червения дракон с разперени криле и извити нокти, нарисуван отстрани на двигателя. - Ти яздиш дракон, така каза Саша.

Хммм. И къде трябва да го яздя сега?

На запад, малко преди Сидари - обясни Бран. - Ще ти е по-лесно, ако ни следваш.

Става. Това ваше ли е? - попита Дойл и посочи джи­па, паркиран малко по-надолу.

Да-

Може ли и аз да пояздя дракона?

Дойл се поколеба, сви рамене.

Не обичам да отказвам на хубави жени. - Той премет­на крак, кимна към Аника. - Скачай отзад.

Сойер се обезпокои.

Дръж се здраво за него! - каза на Аника. - И се нак­ланяй леко на завоите - навътре, не навън. Разбра ли?

Разбрах. - Тя се настани зад Дойл и се засмя, когато той включи двигателя. - Как ръмжи само!

Дръж се за него - повтори Сойер и ускори крачка, за да настигне останалите. - Тя няма да пострада, нали?

Едва ли преживя „лекото" премеждие преди малко, за да падне от мотоциклет. - Райли се настани зад волана.

Не я мисли.

Седни отпред. - Бран се настани отзад. - Ядосана си и няма да споря с теб - обърна се към Саша, докато Райли прекарваше джипа по подобието на път. - Ще ти обясня, като се приберем във вилата и се поуспокоим.

Искам да спя. - И като се извърна от него и затвори очи, Саша изненада сама себе си, правейки точно това.

Събуди се с главоболие, гърлото й гореше, раната на ръката - също. Райли вече караше по неравната алея към вилата.

Когато слезе от джипа, видя, че краката й треперят - отново й се прииска да се сгуши и да заспи.

Трябва да се изкъпя. Започнете без мен.

Бран я хвана за ръката.

Саша.

Тя се освободи рязко.

Още я усещам върху себе си. Имам нужда от душ. - Въпреки треперенето в краката, тя си наложи да върви, забърза към къщата.

Остави я малко сама - посъветва го Райли и погали набързо дотърчалия да ги посрещне Аполон. Хвърли поглед към Дойл, докато Аника скачаше от мотоциклета. - Виж, първо ще хапнем, ще й дадем време да дойде на себе си.

Тя погледна собствените си ръце. - И аз трябва да се почистя.

Добре. Всички имаме нужда от едно хубаво къпане.

Аз ще се изкъпя в морето - реши Сойер.

О, да, хайде да поплуваме! Идвам с теб - зарадва се Аника.

Страхотно! Вземи си банския костюм.

Тя го изгледа недоумяващо.

Банският костюм?

За плажа.

О, да. Имам един. - Тя се втурна в къщата, а Сойер заизкачва стъпалата към терасата.

Каква е нейната история? - обърна се Дойл към Бран.

Истории да искаш — всички ги имаме! Само почакай половин час. Целите сме в кръв, нека първо се изкъпем и чапнем нещо. Има две свободни стаи, можеш да си избереш едната.

Нямам намерение да оставам.

Възможно е, но целият си в кръв и прилепови черва, и бог знае какво още. Можеш да използваш душа и да правиш каквото решиш, след като поговорим. Ще ти по­кажа свободните стаи, а ти използвай, която ти хареса.

Един душ ще ми дойде добре.

Хайде, влизай вътре, ще те разведа безплатно.

Страхотна къща на страхотно място. Чия е?

Приятел на приятел на някакъв чичо на Райли. Тя има връзки.

Хубаво нещо са връзките.

Така е. Макклиъри, нали? Значи семейството ти е от Ирландия?

Прадядовците ми - уточни Дойл, докато се качваха по стълбите.

Моите още са там - или повечето от тях. Слайго.

Клеър. Така са ми казали.

Е, Макклиъри. Една от тези две стаи е твоя.

Тази ми харесва.

Настанявай се тогава. Чувствай се като у дома си и ако после слезеш долу, ще сготвим нещичко заедно и ще поговорим.

Бран отиде в стаята си, съблече се и огледа хубаво хъл­бока си. Порязванията върху ръцете му не го притесняваха особено, но хълбокът му беше набразден от синини и по- резни рани от рояка копелета, който го бе връхлетял, до­като се опитваше да стигне до Саша.

Вече ги няма, помисли си той. Беше ги превърнал в пепел, но междувременно те бяха успели да го ранят сери­озно. Отиде до скрина, прокара ръка по чекмеджето, зада го освободи от заклинанието за заключване, което бе нап­равил. Извади една кутия, в която държеше мехлеми и отвари, взе каквото му трябваше и отново я заключи. Под душа издаваше съскащи звуци, когато водата падаше вър­ху тялото му, накрая просто подпря ръце на облицованата с плочки стена, за да може проклетите рани да се почистят добре.

Щом се изкъпа и остави водните струи да отнемат част от болката, излезе от душа, отново огледа раните си и ги намаза с дебел слой лековит мехлем. Веднага усети облек­чение. Превърза се колкото може по-добре, облече се и отиде да види какво е положението. Саша плачеше под душа. Възбудата бе засилила главоболието й, но тя вече усещаше пречистващата сила на сълзите. Пусна водата, гореща колкото можеше да търпи, докато престана да се чувства така, сякаш по кожата й пълзят паяци. Изжули хубаво тялото си, без да обръща внимание на болката, когато докосваше порязванията и натъртванията, изми косата си. Отново изжули тялото си, отново се изми.

И най-накрая се почувства чиста.

След като се уви в една хавлиена кърпа, избърса огле­далото от мъглата и огледа лицето си, опипа синината на шията си. Помисли си, че е проявила слабост, не можеше да си го позволи отново. Ако продължи с това - а знаеше, че ще го направи, - трябваше да е по-умна, по-силна, по- подготвена. Не биваше да отстъпва страхливо, когато ня­каква богиня, демон от ада, се опита да я победи.

Нямаше отново да позволи да бъде използвана или из­мамена.

Хората те подценяват, защото ти се подценяваш - каза тя на отражението си. - Няма да се случи повече.

Излезе от банята и спря, когато видя Бран до френския прозорец, гледаше навън.

Искам да си тръгнеш.

Той се обърна и я огледа - прилепналата й мокра коса, ръката й, която стискаше хавлиената кърпа между гърдите. И обидата и гневът в очите й.

Имам мехлем. - Подаде й бурканчето. - Мога да ти помогна с раните, и с болката също.

Не искам да...

Не се дръж като дете! Не си глупава. Щом искаш да се сърдиш, сърди се - каза той и усети как в него също се надига гняв. - Продължавай да се сърдиш и след като ти обясня, това си е твой избор, но сега ще седнеш и ще ме оставиш да ти помогна.

Няма нужда да се грижиш за мен.

И слава богу. Само че сме част от това и не мога да не помогна на човек от екипа. Ти пострада най-много. Затова сега седни и се сърди колкото си щеш, но се дръж умно.

Тя осъзна, че ако откаже, ще прояви слабост, ще позво­ли на обидата и разочарованието да замъглят преценката й. Трябваше да е силна и добре, за да се бори.

Седна отстрани на леглото.

Той приближи, остави бурканчето с мехлема. И внима­телно постави ръце върху главата й.

Това не е...

Главата те боли, очевидно е. Тя се опита да проникне в мозъка ти, нали? И си плакала. Затова главата те боли.

Той прокара лекичко палци по слепоочията й, челото й.

Не ме бива много в това, но ти си разбран чо...

Не съм.

За бога, жено, не спори с мен! - Раздразнението му изплющя като камшичен удар. - Блокирала си по-голяма­та част, но още е в теб! Използвай тази сила и тя ще ми помогне да ти помогна. Нека я почувствам, отпусни се и ме остави да я почувствам. Ще започнем с главоболието, за да разсъждаваш по-трезво.

Тъй като беше прав, тъй като показваше по-скоро не­търпение, отколкото съжаление, тя притвори очи, позволи му да се справи с болката й.

Точно така - промърмори той и пръстите му загалиха челото й, главата й, слепоочията й. - Това е тъмен сив облак. - Бран прокара ръце надолу, притисна палци в ос­новата на врата й. - Но бързо се разсейва от подухващия бриз. Хладен и свеж. Почувствай го.

Тя го послуша и ужасното смазващо напрежение нама­ля.

Да, така е по-добре. Така е по-добре - повтори тя и избута ръцете му. - Благодаря ти.

Имаш драскотини, ожулвания и натъртвания, и една- две порезни рани. Тук мехлемът ще е достатъчен, но тази рана има нужда от допълнително лечение. Аника е напра­вила чудесна - как се казваше - „превръзка на място". Определено притежава разностранни таланти. Дай да я погледна. Да, зачервена е и тупти. - И щеше да остане белег, ако той не се справи. Изненада се, че тази мисъл го разстрои. - Но е чиста. Няма причина за притеснение.

Откъде знаеш?

Ти знаеш, а аз виждам това, което знаеш. Помогни ми да я охладя и затворя.

Тя се загуби в очите му. По-късно й хрумна, че той си­гурно я бе накарал да изпадне в някакъв лек транс, но чувствата й, изглежда, докосваха неговите като връхчета на пръсти и топлината в ръката й намаля.

Вече е по-добре. А мехлемът ще се погрижи за оста­налото - каза той.

Малко замаяна, тя погледна и видя как раната се затво­ри и от нея не остана и следа.

Но това е...

Магия? - усмихна се той. - Това е вид лечение и ти вършиш по-голямата работа. Сега да видим крака ти. Как е десният ти крак?

Не знам. Сигурно съм си изкълчила глезена в пеще­рата. Когато прилепите...

Сега няма да мислим за тях. - Бран се наведе, прока­ра съвсем леко ръце по глезена й, отдръпна ги, когато тя трепна. - Боли, нали? Ще го оправим.

Тя вече не се съпротивляваше, позволи на лечебната му сила да проникне в нея. Представи си подуването, сухожи­лията и мускулите, докато пръстите му правеха кръгове и я галеха.

След малко той се изправи.

Гърлото ти - това е най-лошото и най-трудното за оправяне. Тя те докосна.

Не ме е докоснала. Не и физически.

А тази рана е най-дълбоката, разбираш ли? Нейната сила срещу твоята. Сега малко ще те заболи. Трябва да ми се довериш.

Добре.

Не сваляй очи от моите. Не притежавам твоите спо­собности, но ще ти помогна да се освободиш от това. - Той сключи леко и внимателно ръце около гърлото й, покри синините.

Наистина болеше. От внезапния шок тя затаи дъх, хвана се за рамката на леглото, за да не мърда. Бореше се да нс извика - слаба беше, слаба, - но не се сдържа и простена.

Съжалявам. Още малко.

Сега той си мърмореше нещо на ирландски - думи, които не й говореха нищо, но тонът, успокоителен и леко притеснен, й помогна да понесе болката. После, както и при останалите й наранявания, болката намаля. От облек­чението й се зави свят.

По-добре е.

Ще си отиде. Няма да й позволя да те бележи. Тряб­ваше да я спра.

Ти го направи. С ослепителни светкавици. Стига толкова. Вече не ме боли.

Тя се отмести, надигна се.

Трябваше да занесеш мехлема на останалите.

Този е за теб. Имам и за тях.

Ще сляза долу веднага щом се облека. Имаме много за обсъждане.

Така е. - Но той не помръдна от мястото си, чакаше.

Ти ме излъга.

Не съм.

Прикриването на истината...

Невинаги е лъжа. Понякога е просто лична работа.

Казах ти всичко за себе си, всичко, което знам, а ти... какъв си ти? Магьосник?

Той трепна, опитваше се да преглътне обидата.

Знам, че според някои хора думата означава човек, който върши злини. И даже че е самият дявол в човешки образ. Аз бих казал „вълшебник", дори „вещер", но пред­почитам маг, както ти се представих, когато се запознахме.

В очите й се четяха обвинения и по-лошо, много по- лошо - болка и разочарование.

Знаеш какво мислех, че имаш предвид.

Да, не ти казах цялата истина. Но аз действително си изкарвам хляба като маг. И съм отдаден с цялата си душа и сърце, и дарба, и морал на бялата магия. Как обаче да споделя това с човек, който не вярва на собствените си способности, фейд? Каква щеше да е реакцията ти, ако в началото ти бях показал и друго, освен обичайните фокуси?

Не знам.

Семейството ми крие какво е не защото се срамува, а от предпазливост. Ще ми се да можех да ти покажа какъв съм, кой съм, всичко, което съм по друг начин - не толко­ва драматичен, - но Нереза ми отне тази възможност.

Тя искаше да ме отстрани.

Изобщо не го очаквах... Съжалявам затова. Съжаля­вам, че не планирах по-добре нещата и не намерих по-до­бър начин. Но не мога да съжалявам за онова, което съм, или че чаках да се уверя в съекипниците си, преди да се разкрия пред тях.

Затова ли ме целуна - за да ме накараш да ти повяр­вам?

Бран закрачи из стаята, изненадвайки я с буен изблик на гняв.

По дяволите! Това е обидно — и за двама ни!

Той я сграбчи, притегли я към себе си без нежното вни­мание, което бе проявил, докато я лекуваше. Гневът, който пламтеше в него, се усети и в целувката.

Сега знаеш всичко, така че защо е тази целувка според теб?

Трябва да си помисля.

Хубаво, помисли си!

Ще сляза долу, щом се облека.

Страхотно! - Той излезе от стаята и захлопна ядно нратата след себе си.

Тя се обърна, отиде до огледалото. На гърлото й нямаше и следа от синината, а лицето й бе възвърнало цвета си. Нсче не се чувстваше слаба, осъзна Саша. А това бе дявол­ски добро начало.

Сойер вложи творчество в сандвичите с шунка и каш­кавал. Аника отново направи пейзаж от салфетките, сгъ­нати като цветя и аранжирани покрай криволичеща река от чинии. Отново облечена в една от своите рокли па цветя, тя спря работата си и се обърна, за да прегърне сил­но и сърдечно Саша.

Изглеждаш чудесно и се чувстваш по-добре.

Благодаря, така е. Ти ранена ли си?

Съвсем малко, но Бран ни даде мехлем, който мири­ше много хубаво. Не се сърди на него.

Работя по въпроса. Къде е... забравих му името.

Имаш предвид Дойл. Дойл Макклиъри. Толкова е забавно да се возиш на неговия дракон! Той слезе долу, но отиде да се разходи около вилата, да разгледа.

Разбирам го. Аника, благодаря ти, че ми помогна, когато ме раниха.

Ние сме затова - да си помагаме.

Колко простичко го каза, помисли си Саша.

Много си права. Хайде да пийнем малко вино.

Обичам вино!

Щ е го донеса.

Тя отиде в кухнята, където Сойер нареждаше послед­ните сандвичи върху едно плато, а Райли вадеше бира от хладилника.

Сойер „Точния мерник" има скрити заложби - уведо­ми я Райли. - Направи сос салца.

Разполагах с нужните продукти. - Сойер се обърна. - Готови ли сте да хапнете?

Саша не беше мислила, че е възможно да сложи нещо в устата си, а сега установи, че е точно обратното.

И още как, сандвичите ти изглеждат страхотно! Но Дойл и Бран ги няма.

Сега намериха да се разхождат! Те губят,- ухили се Райли. - Ти как си?

Вече съм добре. Ами вие двамата?

Натъртвания и драскотини - нищо, което един горещ душ и вълшебният мехлем на Бран да не могат да оправят. Може би не биваше да използвам думата „вълшебен" - осъзна Райли.

А как другояче да го наречеш? С Аника ще пийнем вино. - Тя избра бутилка, взе чаши и излезе с тях.

Бързо й мина - отбеляза Сойер.

Мъже. - Изпълнена със съжаление кьм него, Райли напъха половин дузина бири в кофа, която бе напълнила с лед. - Тя е бясна, красавецо. Гневът й вече изтлява, но е бясна - и се опитва да се примири с факта, че само преди часове се е целувала с мъж, който се е оказал вещер.

Нима? Целували са се?

Нали ти казах, нещо „тлее". - Тя му намигна, вдигна кофата. И докато я изнасяше, забеляза, че Бран и Дойл се появяват иззад ъгъла. Изглеждаха така, сякаш вече се раз­бират чудесно.

Носи кльопачката! - провикна се тя кьм Сойер, после измъкна една бира от кофата и се отпусна в стола. Изчака, докато Сойер донесе храната, докато другите си вземат вино или бира. И надигна бутилка.

Пия за успешната битка!

Когато Саша я погледна недоумяващо, тя поясни:

Всяка битка, която можеш да полееш с изстудена бира, е успешна битка.

Добре казано. - Дойл си взе сандвич. - Имам бира, имам храна - доволен съм. Но все още нямам отговори. Правещият магии е доста потаен. Време е да станем по- конкретни.

Правещият магии! - Райли се изсмя кратко. - Харес­ва ми - настоя, когато другите не реагираха. - Саша, ти започни първа, от теб тръгна всичко.

Не мисля, че е тръгнало от мен, но щом казваш... - Тя отпи от виното си, преди да продължи: - Аз съм худож­ничка.

Разбрах от скиците.

Живея в Северна Каролина. Винаги съм имала...

...дарба - довърши Бран, сякаш я предизвикваше да го отрече.

Тя не му обърна внимание.

Още в началото на годината започнах да сънувам сънища за нас - за всички нас тук - и за звездите.

Тя разказа на Дойл всичко до пристигането си в хотела в Корфу.

Просто хвана самолета и последва сънищата си?

Не можех да ги пренебрегна, нито да ги спра, така че, да, точно това направих. Райли, сега е твой ред.

Няма проблем. Отличен сос - вметна тя и топна едно картофче в обилното количество сос, което бе изсипала в чинията си. - Аз проследявам легенди, митове, откривам антики и артефакти - с това се занимавам. Радарът ми отдавна е уловил звездите, успях да „изкопая" известна информация и тя ме доведе тук. Просто бях приключила с една работа, имах малко свободно време - и реших да видя какво ще открия.

Тя размаха бутилката, продължи:

Любопитното е - това не съм го споменавала досега, - че не възнамерявах да отседна в онзи хотел. Изведнъж ме завладя някакъв импулс, само това мога да кажа. Я се поглези с един добър хотел за ден-два, Райли, отдъхни си малко. И така, седя си аз с едно много хубаво белини на хотелската тераса и насреща ми се задава една блондинка...

Когато тя свърши своята част от разказа, посегна към нова бира.

Сега е твой ред, Бран.

Той все още не бе преценил точно колко да им каже, какво да премълчи. И накрая реши да е напълно откровен с тях.

Член от семейството ни, поколение след поколение, е имал задачата да търси звездите и един ден да ги върне, откъдето са се появили, за да не бъдат използвани за зли дела. Така че сега аз съм този член. Ние произхождаме от Селена.

Богинята? - Райли остави изненадано бирата си. - Значи си бог?

Не съм. - В гласа му прозвуча нетърпелива нотка. - Аз съм каквото ви казах. Вещер, и произхождам от нея. Тя е живяла с вълшебник - смъртен - и му е родила син.

Полубогът Мовар - вметна Райли, - а името на въл­шебника е Асалри.

Точно така.

Мовар е имал петима синове и три дъщери. Знам легендата. Или... - поправи се Райли - родословното ви дърво.

Магьосническата ми дарба е наследена, както и зада­чата за намирането на звездите. Дойдох тук, защото, по­добно на теб, Райли, попаднах на известна информация. Преглеждах книгите - за кой ли път, - докато очите ми се зачервиха, и попаднах на абзац, в който се говореше за паднала звезда, огнена, която чака в зелена земя. Нормал- но е да се сетиш за Гренландия или за Ирландия, но имаше и още нещо, което ме убеди, че земята е тук. Пишеше, че звездата е скрита от момите на Керкира, далеч от майката на лъжите.

И аз открих горе-долу същото - присъедини се Райли.

- А съвпадението във времето, това, че се срещнахме - аз, ти, Саша, - доказва, че сме на прав път.

И аз като теб се регистрирах в хотела, следвайки ня­какъв импулс - бях възнамерявал да наема вила. Заради спокойствието, уединението, защото трябваше да работя, а хотелските стаи не са... удобни за някои видове работа.

Когато правиш магии - уточни Аника и го накара да се усмихне.

Когато правя магии, да. И така, излязох на хотелска­та тераса ядосан на себе си, че съм променил плановете и посоката си. Представете си изненадата ми, когато се озо­вах сред две красиви жени с интересни истории.

И сформирахте екип... - заключи Дойл.

Аз съм последният, който би се усъмнил в съществу­ването на мощни енергии, на съдба. Освен това ги имаше историите, а също и скиците - блестящите скици на Сайт, от които ясно се вижда, че ни е писано да се съберем. И все пак ми се струваше, че е по-добре да не споделям за себе си това, което ви казвам сега. - Той погледна смръ­щено бирата си, сви рамене. - И други са били подвеждани от хубави лица, изумителни истории, от усещането за скрити енергии и обещанието за почтеност. Така че изчак­вах известно време. Но не може да се каже, че съм прекалил с изчакването, нали? - В тона му се усети раздразнение, когато погледна към Саша. - Само колкото да се уверя в онова, което усещах, което знаех, че е истина, и че тази среща, това обединяване на силите е правилната стъпка.

Той замълча, чудеше се дали да не си вземе нова бира.

Тъй че се натоварихме в наетия джип на Райли, която, бидейки находчива и с добри връзки, ни уреди това място. На връщане от хотела, където бяхме отишли да си приберем нещата, срещнахме Сойер, който вървеше край пътя. - Той реши все пак да си вземе бира. - Ето така - обърна се към Сойер - и ти попадна сред нас.

И при мен е семейна традиция. Историята за звезди­те се предава в семейството. Аз не съм учен като Райли и повечето неща ги знам от тези истории. И... - Сойер се почеса по врата, смръщи чело.

И ти не си ни казал всичко, нали? - попита Бран.

Не точно. Това е нещо, което хората трудно възпри­емат, а и както ти каза, познавахме се отскоро. Едно е да си ясновидец - искам да кажа, много хора вярват в това. Направо си е занаят. Ншцо лично, Саша.

Няма проблем - увери го тя.

Но след случилото се днес - мутиращи прилепи от ада и зли богове, е, Бран - разбрах, че няма да ви се стори много странно. Пак е свързано със семейството. С мой прадядо още през - макар че никой не е съвсем сигурен за точното време - четиринайсети век. Бил моряк и корабът, на който плавал, бил потопен по време на буря. Той започ­нал да се дави, но според историята бил спасен и изваден на брега от русалка.

Дойл се изсмя кратко, Аника ахна.

Да, да, знам, но това е историята. Той се събудил - единственият оцелял от целия екипаж - върху скалистия бряг на някакъв остров в Северно море. И... ъъъ, русалката, тя се наранила, докато го спасявала - порязала се на ска­лите и нямала сили да плува. Вече умирала.

Не! - възкликна Аника.

Самият той бил доста натъртен, но намерил малко сухи дърва и листа и запалил огън. Не знаел дали да я от­несе до водата и дали тя няма да се удави, затова потърсил лековити билки и направил компрес за раните й. Морето изкарало на брега част от припасите и отломки от кораба и той ги използвал да построи нещо като заслон, нахранил я, погрижил се за нея.

Тя оправила ли се?

Да, краят е щастлив.

Хубаво е, когато краят е щастлив.

Една нощ той се събудил и видял, че тя влиза в море­то. И останал сам.

Но това не е щастлив завършек - възрази Аника.

Имай търпение. Няколко дни по-късно русалката се върнала и той нагазил в плитчините, за да я посрещне. За първи път тя проговорила. Била го извадила от морето, защото такай било писано, а онези, които щели да дойдат след него, трябвало да търсят Трите звезди. Той трябвало да разказва историята на синовете си, а те на своите сино­ве, докато звездите бъдат намерени и върнати у дома. Ру­салката му дала дар - компас, и казала, че той ще го води.

Трябвало да го предаде на сина си, а неговият син - на своя, и така - от поколение на поколение.

Компасът у теб ли е? - попита Райли.

Да. - Той го извади от джоба си, постави го на длан­та си, вдигна предпазния капак.

Хубава изработка. Може ли? - Райли го взе, разгледа го. - Бронзова рамка, красив циферблат - добре си се гри­жил за него. Стар е, но според мен е по-скоро от седемнай­сети век.

Така ми е разказано.

Това не обяснява защо си дошъл в Корфу - изтъкна Дойл.

Ще стигна и дотам.

Сойер се надигна, измъкна пластмасов плик от джоба си и внимателно извади картата, сгъната вътре. Избута чиниите встрани и я разгъна. Протегна ръка, размърда пръсти към Райли да му подаде компаса.

Точен е, както и да го завъртиш.

Той постави компаса върху картата. След секунди ста­рата бронзова рамка заблестя, а циферблатът засия. Извед­нъж компасът се заплъзга по картата.

Като спиритическа дъска! - възкликна Райли.

Не. - Бран поклати глава, докато наблюдаваше дви­жението. - Тази не отваря врати. Показва пътя към тях.

Може и така да се каже. Ето, вижте! - Сойер почука с пръст по картата. - Спира точно тук, върху Корфу. Зато­ва последвах картата.

Правел ли е това и преди? - попита Саша.

О, да, много пъти. Винаги ме отвежда някъде, където откривам нова информация за звездите - или се уверявам в нещо, или просто трупам опит. Този път... Виждате ли как сияе?

Красив е - промърмори Аника.

Да, но този блясък? Това е ново. Винаги блести мал­ко, но не толкова. Затова реших, че идването ми тук е дя­волски важно. И се оказах прав. Бях тръгнал на автостоп - и сто ви вас тримата. С мен станахме четирима. Същата вечер отидох да се разходя по брега и видях Аника.

Той се обърна към нея.

Твой ред е.

Изпратена съм да ви помогна. Да бъда една от вас. - Тя наклони глава на една страна. - Не мога да обясня. Нямам магически компас, нито вълшебната сила на Саша и Бран. Не притежавам мозъка на Райли, но мога да ви помогна. Не обичам да се бия, ала ще се бия с вас. Не ме отпращайте.

Хей. - Сойер я прегърна през раменете. - Никой няма да те отпрати.

Дойдох при вас. - Тя се обърна към него. - Ти ме намери.

Точно така. Засега ще оставим нещата както са. - Той погледна към Бран, сякаш го предизвикваше да възрази.

Ти си една от нас, Аника, и това е повече от доста­тъчно. Няма нужда всички истории да се разказват ведна­га.

Ами ти, Макклиъри? - Райли се облегна в стола, ог­леда го изучаващо. - Каква е твоята история?

Семейна традиция и дългът, който върви с нея. Защо съм тук? Импулс, от който не успях да се отърся, ме дове­де в Корфу, после и в пещерата. Досега не съм бил толко­ва близо до звездите.

А откъде си? С какво се занимаваш?

От никое конкретно място. Оправям всичко, което има нужда от оправяне. Познаваме се само от няколко часа, така че това е всичко, което ще споделя с вас, докато не реша да ви кажа повече.

Не ни вярваш. И защо да го прави? - Саша погледна към Райли. - Вярно е, че не сме прекарали много време заедно, но то беше богато на събития. А днес в пещерата се бихме на живот и смърт. И ти, и Сойер носехте оръжие, но не ни казахте.

Сойер се размърда притеснено.

По дяволите! При това боен нож!

Райли извади от ботуша си страховит двуостър нож.

Нож за мятане.

Което само доказва, че все още не сме достигнали точката, в която можем да сме напълно откровени. Знаем за Бран само защото той... използва онова, което има, зада ни измъкне от пещерата. А за компаса знаем, защото Сойер се почувства виновен, че не ни е казал, след като разбрах­ме за Бран. Аника не е готова, ами Дойл? Ти все още си ядосан, че ти се изпречихме на пътя.

За това си права.

Но всъщност не ти се изпречихме на пътя и го знаеш, колкото и да те е яд. Всички бяхме там, където трябваше да бъдем. Всички избрахме да влезем в пещерата.

Какво? Почакай малко. - Златистите очи на Райли се присвиха. - Да не би да казваш, че това е било някакъв вид изпит?

Не знам. Наистина. Но мисля, че боговете са доста взискателни. Ние всички влязохме в пещерата. Бихме се. Е, всички вие се бихте.

Саша. - Бран посегна да я улови за ръката, но тя я отдръпна.

Аз не се бих. Вцепених се. Но няма да се повтори. И все пак се измъкнахме и сега - вече шестима - седим тук заедно. Не съм чула някой да казва, че си тръгва. В пеще­рата се изправихме срещу богиня и никой от нас не заяви, че се отказва. Затова мисля, че издържахме изпита.

И нейния мозък си го бива - обърна се Райли към Аника. - Имаш право, Саша. Във всички легенди боговете са пословично взискателни. Освен това са изменчиви и често кръвожадни. Няма подвизи без изпити, саможертва и битки.

Кръвта на Саша разбуди тъмните сили - отбеляза Аника и още докато го изричаше, се смути. - Извинявайте ме!

Не, не, права си. И аз го почувствах и може би това е една от причините да се вцепеня. Не знам. Знам, че тя ис­каше да изсмуче силите ми.

Защото не е задействала цялата си мощ - отбеляза Райли.

Ако беше, сега да си в насипно състояние. - Дойл си взе нова бира. - Смъртни срещу богове? На кого бихте заложили?

Аз бих заложила на себе си - отвърна рязко Райли - и на моите четирима приятели тук. За теб още не знам, храбрецо.

Ние не сме точно простосмъртни - изтъкна Бран. - Колкото и да са изменчиви, боговете са ни дали известни способности. И ние ще ги използваме.

Звездата не е в пещерата. Доста време я оглеждах - обясни Дойл, - преди да стане интересно.

Има и други пещери. - Райли се загледа намръщено в бирата си. - Ще се обадя тук-там, ще се снабдим с лодка и оборудване. Говорехме да опитаме някои от подводните пещери. Може би това ще е следващата стъпка.

Аз мога да приготвя някои неща, в случай че тя пак ни се нахвърли. Не бяхме готови. - Бран се изправи на крака. - Това е истината. Не бяхме готови, а трябва да сме.

Тогава ще бъдем. Аз ще измия чиниите. - Саша стана, задараздигне масата.

И тя самата имаше някои идеи.

9

Щом приведе кухнята в ред, Саша се качи горе за статива и боите си. щ еше да отдели един час за себе си, да успокои все още изопнатите си нерви. Настани се на терасата, прис­вои си една от масите и я застла с предпазната покривка от комплекта.

След като напълни няколко буркана с вода, тя извади четки, палетни ножове, палитра. И започна да подготвя платното. Избра златиста акрилна боя - тя щеше да придаде на картината, която виждаше в главата си, допълнително сияние. Първо се зае с ръбовете, после започна да втрива боята в платното, за да може да се просмуче в него. Внима­ваше сместа да е с подходящата гъстота - отнемаше по мал­ко от нея с четката, избърсваше я, докато остана доволна.

После постави платното върху статива си и започна да скицира. Облаци и море, очертанието на остров, висока скала, канал, който разсича пейзажа.

Прекрасна гледка, помисли си тя, а не драматичното, съсредоточено наблюдение, което бе принудена да претво­рява, не разтърсената от буря нощ, а сияен ден. Не фигури, уловени в бурята и един за друг върху скалата, а загатнати хора на брега и в морето, ярки цветове и живот.

Тя смеси боите - първо зелените - наситеното тъмно­зелено на кипариса, по-мекия нюанс на маслината, по-бо­гатия на цитрусовите дървета. Всичко това на фона на кафявите скали, просветлели от слънцето.

Това й донесе покой - работата и възможността да пре­даде не само каквото вижда, но и каквото чувства с боя, четка и платно за рисуване.

Сините тонове - сънливи, смели, меки, остри - зелено­то и аквамаринът тук-таме около скалите. Бледозлатисти- ят цвят на пясъка, преливащ в по-наситени тонове на местата, където вълните го миеха, оттегляха се, пак го миеха.

Облаците нарисува в памуковобяло на фона на яркоси­ньо небе, после смени четките, за да добави сенките им, като ехо върху морето.

Погълната от работата и удоволствието от нея, тя загу­би представа за времето. Ярките цветове пред нея и върху платното й помогнаха да забрави за студените тъмни сен­ки в пещерата сред хълмовете.

Отстъпи назад, зада огледа какво се е получило, добави още няколко мазки. Спря, когато до нея достигна гласът на Райли, чу я да изкачва стълбите към терасата.

Точно каквото искам! Да, да, може би до девет. Бла­годаря и кажи на Ари, че съм му длъжница. - Тя се засмя, когато стигна най-горе. - Е, не му дължа чак толкова. До скоро.

Затвори мобилния си телефон и го пъхна в джоба си, щом видя Саша и статива.

О, извинявай! Не знаех, че рисуваш тук. Току-що се снабдихме с... Леле! - Тя се закова пред платното. - Прек­расна е!

Още не е довършена.

Щом казваш, но на мен ми изглежда съвършена! Знаеш ли, прочетох за теб в Гугъл.

Така ли?

О, да, още първата вечер. Исках да знам кой кой е. Разгледах някои от картините ти и много ми харесаха. Но това тук? На живо е направо невероятно!

Благодаря. Исках да направя нещо слънчево, чисто и красиво. Все едно прочиствам съзнанието си. - Изведнъж й хрумна нещо. - Можем да сключим сделка.

Моля?

Ще ти дам картината, ако искаш.

Порових се в интернет достатъчно, за да знам колко струва една оригинална „Саша Ригс". Но... още няма да ставам майка, така че мога да си я позволя.

Заинтригувана, тя пъхна ръце в джобовете си, отново разгледа картината. Искаше я.

Какво имаш предвид?

Научи ме да се бия.

Искаш да те науча да се биеш?

Днес в пещерата не направих нищо. Сега, след като съм се успокоила и съм приключила със самосъжалението, допускам, че вината не е била изцяло моя.

За гърлото те беше хванала богиня, Саша! Така че не се коси.

Да, и това го имаше. Но през цялото време инстинктът ми подсказваше да си трая или да избягам и да се скрия. Не беше „стани и се бий". Ти имаше оръжие, но сега, като се връщам назад, виждам всичко много по-ясно - ти не само стреляше. Използваше юмруците и краката си. Рит­ници и завъртания. А Аника...

Да, тя е същински акробат.

А аз просто стоях там, защото не знам как да се бия, в буквалния смисъл. Ти можеш да ме научиш.

Няма нужда да ми даваш картината, за да те науча на основни неща. - Пъхнала палци в джобовете си, Райли отново разгледа картината. - Но тъй като не съм идиотка, ще я взема.

Може ли да започнем веднага? Само трябва да почис­тя четките.

Не виждам защо не.

Но някъде на по-закътано.

Облечи си тениска или потник - нещо, в което да се чувстваш по-свободно. Ще се видим в маслиновата горич­ка отзад.

Добре. Благодаря™, Райли!

Хей, и на мен ще ми е забавно... а да не забравяме и картаната. Ще ми трябват някои неща.

Саша почиста четките си, ножовете и бурканите, смени ризата си с черен потник. Когато отиде в горичката, Райли вече беше там и надяваше кожени ръкавици.

Достатъчно ли е закътано?

Саша погледна към вилата. Можеше да видиш, ако гледаш, помисли си тя, но все пак беше за предпочитане в сравнение с терасата или моравата пред къщата.

Да. Добре е.

Окей, да караме поред. Свий ръката си в юмрук. - Когато Саша го направи, Райли поклати глава. - Точно както си мислех. Ако държиш палеца си вдигнат така, ще...

Ох! - Саша дръпна рязко ръката си, когато Райли изви палеца й назад.

Именно. Винаги дръж палеца си свит. Ето така. - Тя й показа. Саша я изимитира.

Палецът надолу.

Винаги отвън, никога вътре в юмрука. Хайде, удари

ме.

Няма да те ударя!

Подсмихването не закъсня.

Знаех си! Хайде, опитай! - Тя потупа носа си. - Пра­во в лицето или край на урока.

Раздразнена, заплашена, Саша посегна към Райли. Тя се изви на една страна и избегна удара, изпълнен с половин сърце.

Този път сериозно. В лицето ми, Саша. Спокойно, няма да те оставя да ме нараниш. Имай ми малко вяра.

Май всичко се свеждаше до това, помисли си Саша. Във всяко отношение. Малко вяра. Тя отново замахна - доста- тъчно силно, така че, когато Райли отстъпи встрани, тяло­то й се олюля напред.

Добре, виж, ти удряш като момиче.

Аз съм момиче.

Никой не е момиче в боя. Ти си боец. Трябва да раз­пределяш теглото си, равновесието си, но първо да се на­учиш да стоиш здраво на краката си. Коленете - леко от­пуснати, но трябва да се чувстваш стабилно на земята.

Райли я огледа.

Така е по-добре. Когато замахваш, не накланяй цяло­то си тяло, нека ударът да излезе от рамото ти. Повдигни рамо, когато протягаш ръка. Не, не изправяй коленете.

Силата идва от краката ти, а когато ги изправиш или нак­лониш напред, губиш равновесие и сила. Тялото ти трябва да е стабилно. И издишвай, когато удряш.

Райли кимаше или се мръщеше, докато се въртеше в кръг, нареди на Саша да опита с лявата ръка. Отново лява. Лява, после дясна.

Не мятай лакти като пиле. Левият прав може да не е секси като кръстосания, но е най-силният. Защита, напа­дение. Удряш, буташ и най-вече разсейваш, докато...

Тя нанесе ляв прав на Саша, последван от десен кръс­тосан. И двата юмрука спряха на сантиметри от лицето па Саша и бяха толкова бързи и опасни, че тя затаи дъх.

Не видя откъде ти дойде десният, нали?

Не видях и двата. В колко битки си участвала?