ОГНЕНАТА ЗВЕЗДА

ПЪРВА КНИГА ОТ ТРИЛОГИЯТА „ПАЗИТЕЛИТЕ'

Някога, много отдавна, в свят отвъд нашия три богини се събрали да приветстват новата си кралица. Дарили я с три звезди: огнената, ледената и бодната, които да разпръскват любов и светлина. Господарката на мрака Нереза обаче направила зла магия - един ден звездите да паднат от небето.

За да се слеят мракът и светлината и да настъпи краят на света.

Саша Ригс е талантлива художничка, която превръща кошмарите и виденията си в картини. Тя живее и твори в уединение, далеч от шума на големия град. Виденията й я отвеждат до гръцкия остров Корфу и там тя среща ирланд­ския илюзионист Бран Килиан - харизматичния мъж от сънищата й, предопределен да бъде неин любим. Саша прите­жава и друга необикновена дарба - да долавя чувствата на хората. Тя усеща, че Бран не е този, за когото се представя, но въпреки това се влюбва в него.


На окъпания от слънцето остров Саша и Бран се запознават с археоложката Райли, пътешественика Сойер, майстора на меча Дойл и красивата, но самотна Аника. Те са тръгнали по следите на огнената звезда, която според древната легенда е скрита между земята и морето. Само потомците на богините могат да я намерят и да спасят света...





Трилогия

ПАЗИТЕЛИТЕ

Излязла от печат: Огнената звезда

Очаквайте: Заливът на въздишките

НОРА

РОБЪРТС

ОГНЕНАТА

ЗВЕЗДА

Превод от английски Маргарита Дограмаджии

Издателска къща „Хермсс'

ВСИЧКИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС" МОЖЕТЕ ДА ПОРЪЧАТЕ С ОТСТЪПКА

на електронната ни книжарница

www.hermesbooks.com

както и на телефон: 0700 17 666 на цената на градски разговор Очакват ви промоции и други изненади!

Nora Roberts

Оригинално заглавие: STARS OF FORTUNE Copyright © 2015 by Nora Roberts All rights reserved.

© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС", 2016 г.

Всички права над гази книга са запазени. Текстът или откъси от него, както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.

© Маргарита Месроб Дограмаджии, преводач, 2016 г.

© Мариана Кръстева Станкова, художествено оформление на корицата, 2016 г.

с/о Литературна агенция „АНТЕЯ РАИТС" - София

ISBN 978-954-26-1597-2

На Сара, дъщерята, която бих искала да имам.

Каквото са мухите за децата, това сме хората за боговете - убиват ни, когато им е скучно, за развлечение. 1

Видение ли музиката беше? Сънувах ли, или бил съм буден ?2

Някога, много отдавна, в свят отвъд нашия три богини се събрали да приветстват новата кралица. Мнозина, пътува­ли по суша и небе, през пространството и времето, я били дарили със злато и диаманти, тежка коприна и скъпоценни камъни.

Ала трите богини искали техният подарък да е уникален.

Спрели се на крилат кон, но разбрали, че един от гости­те е долетял с такъв и го е дарил на новата кралица.

Заспорили дали да не я благословят с неземна красота, мъдрост и несравнима грация.

Не можели да я направят безсмъртна, а и от онези, кои­то били такива, знаели, че това е едновременно благословия и проклятие.

Можели обаче да й дадат безсмъртен дар.

Дар, който ще свети за нея за вечни времена!

Селена застанала със своите сестри на искрящия бял

пясък край мастиленосиньото море и повдигнала лице към нощното небе, към ярката луна.

Луната е наша - напомнила й Луна. - Не можем да й дадем онова, което сме се врекли да почитаме.

Звезди! - Арианрод повдигнала ръка с дланта нагоре. Затворила очи и сключила пръсти. И като се усмихнала, отново ги разтворила. В дланта й блестял леден диамант. - Звезди за Егле, сияйната!

Звезди! - Сега и Селена протегнала напред ръка, разтворила я. Държала огнен диамант. - Звезди за Егле, които да светят като името й!

Луна се присъединила към тях с воден диамант.

Звезди за Егле, лъчезарната!

Трябва да има и още нещо. - Селена завъртяла искря­щата звезда в ръката си.


Пожелание. - Луна пристъпила по-близо до морето и водата обсипала нозете й с хладни целувки. - Пожелание от всяка от нас, което да съпровожда звездата. Моето е: силно и изпълнено с вяра сърце.

Остър и любознателен ум. - Селена вдигнала високо ледената звезда.

И неукротим приключенски дух. - Арианрод вдигна­ла и двете си ръце - в едната държала звездата, с другата сочела към луната. - И нека тези звезди греят на небето, докато свят светува!

Да светят ярко в името на кралицата!

Огнената звезда започнала да се издига към небето, а заедно с нея - ледената и водната.

Докато се извисявали, те се въртели и пръскали светли­на над сушата и морето, притегляни от луната и хладната й бяла сила.

Под тях като безшумна змия преминала сянка.

Нереза се плъзнала по брега към водата - сянка, скри­ваща светлината.

Събрали сте се без мен, сестри мои.

Ти не си една от нас! - отсякла Арианрод, от двете й страни застанали Луна и Селена. - Ние сме светлината, а ти си мракът!

Няма светлина без мрак! - Устните на Нереза се из­вили, но в очите й проблясвал гняв, забелязвали се и на­ченки на лудост. - Когато луната намалява, тъмнината е тази, която я яде. Късче по късче.

Светлината преобладава. - Луна посочила към звез­дите, които вече се били издигнали високо в небето, оста­вяйки цветни дири след себе си. - А сега е още повече.

Поднасяте дарове на кралицата, сякаш сте нейни покорни слуги. А тя е само едно безпомощно глуповато момиче. Ние сме тези, които могат да управляват. Които трябва да управляват.

Ние сме нейни пазителки - напомнила й Селена. - Само наблюдаваме, не управляваме.

Ние сме богини! Притежаваме и този свят, и остана­лите. Само си помислете за това и какво можем да постиг­нем, ако обединим силите си! Всички ще ни се кланят и ще живеем вечно, млади и красиви.

Нямаме желание да властваме над простосмъртните, безсмъртните и полубезсмъртните. Такава власт води до кръвопролития, войни и смърт - отхвърлила идеята Ари- анрод. - Подобен стремеж означава да се откажем от кра­сотата на вълшебствата. - Тя отново повдигнала лице към звездите, създадени от нея и сестрите й, които разпръск­вали светлината си.

Смъртта е неумолима! Ще гледаме как и тази нова кралица живее и умира, също като предишната.

Тя ще живее седем пъти по сто години! Видях това. И докато живее - продължила Селена, - ще има мир.

Мир. - Думата излязла със съскане от подигравател­ните устни на Нереза. - Мирът е само скучно временно затишие преди падането на мрака.

Върни се при сенките си, Нереза! - махнала нехайно с ръка Луна. - Тази вечер е за радост, за светлина, за праз­нуване - не ни се слуша за твоите амбиции и мечти за власт.

Нощта е моя! - Тя протегнала рязко ръка и една свет­кавица, черна като очите й, прорязала белия пясък и тъм­ното море и се насочила като стрела към летящите звезди. Разкъсала потоците от светлина миг преди звездите да се приютят в една от меките извивки на луната.

За миг звездите потрепнали, а заедно с тях потрепнали и световете отдолу.

Какво направи! - хвърлила се Селена към нея.

Само добавих нов дар към вашия, сестрички] Един ден те ще паднат - огнената звезда, ледената и водната ще се изтърколят от небето с цялата си сила и всичките си пожелания и светлината и мракът ще се слеят в едно.

Нереза избухнала в смях и вдигнала високо ръце, сякаш искала да свали звездите от небето.

А когато те ми паднат в ръчичките, луната ще умре завинаги и мракът ще победи!


Звездите не са за теб! - Арианрод пристъпила напред, но Нереза метнала в пясъка черна светкавица, която оста­вила тлееща бездна помежду им. Димът се извисил и из­пълнил въздуха с противна миризма.

Когато се сдобия с тях, този свят ще умре заедно с луната - вие също! И докато изсмуквам силите ви, ще дам воля на други, дълбоко скрити. Крехкият мир, който вие боготворите, ще се превърне в агония, страх и смърт.

Нереза вдигнала ръце през дима, пламнала от желание.

Собствените ви звезди определиха съдбата ви, както и моята!

Не си желана тук! - Арианрод метнала синя светка­вица, която изсвистяла като камшик и увила огнен език около глезена на Нереза.

Писъкът й раздрал въздуха, разтърсил земята. Преди Арианрод да успее да върне мрака обратно в бездната, издълбана сега от самата нея, Нереза разперила тънки черни криле и излетяла, разкъсвайки камшика от светлина. Кръвта от глезена й прогорила пясъка и запушила.

Аз сама определям съдбата си! - извикала тя. - Ще се върна пак, ще взема звездите и световете, които искам. А вие ще познаете смъртта и болката и ще изгубите всич­ки, които обичате!

Крилете се прибрали и тя изчезнала.

Не може да направи нищо - нито на нас, нито на хо­рата ни - казала Луна.

Не подценявай силата й и жаждата й за власт. - Се­лена се взряла в тъмния залив, пронизана от ужасна тъга. - Сега ще има смърт и кръвопролития, болка и тъга. Тя остави всичко това след себе си като стигма.

Няма да й позволим да притежава звездите! Сега ще ги върнем обратно! - извикала Арианрод. - Ще ги унищожим!

Рискът е твърде голям, зловонната й мощ все още се усеща във въздуха - промърморила Селена.

Значи, да не предприемаме нищо и да рискуваме всичко? - възмутила се Арианрод. - И да я оставим да превърне този прекрасен дар в нещо тъмно и смъртоносно?


Не можем да го направим! Няма да го направим! Те гце паднат, нали? - обърнала се Луна към Селена.

Виждам, че ще паднат и ще оставят ярка следа, но не виждам кога.

Тогава ние ще решим кога и къде. Това можем да направим. - Луна уловила сестрите си за ръце.

На друго място, в друго време, но не едновременно.

Арианрод кимнала и погледнала нагоре към звездите, толкова ярки и красиви, светещи над земята, която тя оби­чала и пазела открай време.

Дори една от тях да попадне в ръцете й или в тези на някой като нея... - Селена затворила очи, отворила себе си.

Мнозина ще търсят звездите, силата, богатството, което е едно и също. И съдбата. Всичко е едно. А ние, отразена­та светлина, трябва да изпратим произлезлите от нас да ги намерят.

Произлезлите от нас? - повторила Луна. - Няма ли да ги търсим ние?

Не, това не е за нас. Ние трябва да чакаме тук.

Но ще изберем времето и мястото. И ще го направим в мълчание - добавила Арианрод. - Ще мълчим дори в мислите си. Тя не бива да научава кога и къде ще паднат.

Сестрите съединили умове и ръце и всяка поела по своя път, следвайки своята звезда, докато тя падала от небето. Всяка скрила дара си, всяка го обвила със силата си, за да го предпази.

Все така със свързани умове, ала без да изричат и ду­мичка, и трите знаели какво има в ръцете и умовете на всяка от тях.

Сега трябва да вярваме. - Луна стиснала по-силно ръката на Арианрод, когато сестра й не казала нищо. - Трябва! Ако ние не го направим, как ще вярват произлез­лите от нас?

Вярвам, че сме направили каквото трябва. Тази вяра е достатъчна.

Селена въздъхнала.

Дори боговете трябва да отстъпят пред съдбата.

Или да се борят с онова, което се опитва да ги уни­щожи.

Ти ще се бориш - казала Селена с усмивка. - Луна ще вярва. А аз ще се постарая да видя бъдещето. Засега ще чакаме.

Трите погледнали едновременно към луната, която жи­веела на небето и в душите им, и към трите ярки звезди, които се опитвали да я достигнат.

1

Сънищата не я оставяха на мира, без значение дали спеше, или беше будна. Тя умееше да разгадава сънища, видения, знаенето. Бяха част от нея през целия й живот и през целия си живот се бе учила да ги блокира, да ги изтласква от ума си.

Но те не намаляваха, въпреки всичките й усилия. Сън и- ща за кръвопролития и битки, за странни, огрени от луна­та земи. А в тях живееха лицата и гласовете на хора, уж непознати, а всъщност - част от нея. Жената с неопитомс- ните хитри очи на вълчица, мъжът със сребърния меч. Те населяваха сънищата й заедно с жената, която се появява­ше със смях от морето, и мъжа със златния компас.

А сред всички тях най-ярко се открояваше тъмнокосият мъж, който държеше в ръцете си светкавица.

Кои бяха те? Как така тя ги познаваше - или щеше да ги опознае? Защо изпитваше толкова силна нужда от всич­ки тези хора?

Редом с тях вървяха смъртта и болката - тя знаеше това - и все пак те носеха и шанса за истинска радост, истинско себепознание. Истинска любов.

Тя вярваше в истинската любов - що се отнася до дру­гите. Самата тя никога не я бе търсила, защото любовта изисква толкова много, внася такъв хаос в живота. Толко­ва много чувства!

А тя искаше, винаги бе искала спокойствие и уют и вярваше, че ги е намерила в малката си къща в планините на Северна Каролина.

Там имаше уединението, което бе търсила. Там можеше да прекарва дните си в рисуване или в градината си, без някой да й се меси и да я прекъсва. Нуждите й бяха скром­ни, работата й осигуряваше достатъчно средства да ги посрещне.

Сега сънищата й бяха населени от петима души, които я наричаха по име. Защо тя не можеше да разбере техните имена?

Започна да рисува сънищата си - лицата, моретата и хълмовете и руините. Пещери и градини, бури и залези. През дългата зима изпълни докрай работното си табло със скици и вече ги забождаше по стените.

Нарисува мъжа със светкавицата в ръце, като дни наред усъвършенстваше всеки детайл, точната форма и оттенъ­ците в очите му - дълбоки, тъмни и с паднали клепачи; тънкия бял белег, подобен на светкавица, който разсичаше лявата му вежда.

Той стоеше на отвесна скала, високо над бурно море. Вятърът развяваше тъмната му коса. Тя почти го усещаше - приличаше на топъл дъх. А мъжът не се боеше от бурята, докато смъртта летеше към него.

Неизвестно как тя бе застанала до него, също толкова безстрашна.

Не я ловеше сън, докато не довърши рисунката, и се разплака, когато приключи. Боеше се, че се е побъркала и са й останали само виденията. Дни наред държа картината на статива и мъжът я гледаше как работи, чисти или спи.

Или мечтае.

Каза си, че ще я опакова и изпрати на агента си да я продаде. Най-сетне потопи четката в боята и я подписа.

Саша Риге - името й, добавено в крайчеца на бурното море.

Но не я опакова. Вместо това опакова други, които бе рисувала през дългата зима, и ги приготви за изпращане.

Накрая, победена от умората, се сви на кълбо върху дивана на тавана, който бе превърнала в свое ателие, и позволи на сънищата да я завладеят.

Бурята бушуваше. Вятърът брулеше, водата се пенеше, в небето проблясваха назъбените копия на светкавици и летяха към земята като пламнали стрели. Дъждът от море­то връхлиташе скалите като плътна завеса.

Но той не помръдваше - наблюдаваше природната сти­хия. Протегна ръка към нейната.

Чакам те.

Не разбирам нищо.

Естествено, че разбираш! Кой, ако не ти! - Когато той поднесе ръката й към устните си, тя почувства как любовта буквално я заля. - Кой се крие от себе си, както правиш ти, Саша?

Желая единствено спокойствие. Желая покой. Не искам бури и битки. И теб не те искам!

Лъжи. - Устните му се извиха, когато отново подне­се ръката й към тях. - Знаеш, че ме лъжеш, че лъжеш себе си. Колко дълго ще отказваш живота, за който си създаде­на? Любовта, за която си създадена?

Мъжът обви с длани лицето й и земята под нея се раз­тресе.

Страх ме е.

Признай, че е така.

Не искам да знам.

Вгледай се във виденията си. Не можем да започнем без теб. Не можем да приключим, ако не започнем. Наме­ри ме, Саша. Ела и ме намери!

Той я притегли към себе си, притисна устни към нейни­те. Докато го правеше, бурята ги връхлетя с невиждана ярост.

Този път тя не се отдръпна.

Събуди се все още уморена, седна в леглото, притисна с пръсти клепачите си.

Намери ме... - промърмори. - Но къде? Не знам къде да търся, дори да искам. - Пръстите й пробягаха по устни­те й, можеше да се закълне, че все още усеща натиска на неговите върху тях.

Достатъчно. Стига толкова!

Стана бързо, започна да събира скиците от стените, от таблото, пускаше ги на пода. Ще ги изкара навън, ще ги

изхвърли. Ще ги изгори. Ще ги махне от къщата си, от главата си.

После ще излезе и тя, ще замине някъде, където и да е. От години не беше ходила никъде. Някъде на топло, каза си, докато се опитваше неистово да се отърве от сънищата си. На някой плаж.

Чу как дъхът й се учести, видя как пръстите й затрепе­риха. Усещайки, че всеки момент може да припадне, седна на пода между скиците - слаба жена, чието тегло се бе стопило заради сънищата. Русата й коса бе прибрана в обичайния разрошен кок, върху ясносините й очи бе лег­нала сянка.

Взря се в ръцете си. В тях имаше талант. Винаги го бе имала, винаги щеше да е благодарна за този дар. Но тя притежаваше и други дарове, за които не бе толкова бла­годарна.

В съня той я бе помолил да се вгледа във виденията си. Почти през целия си живот тя се бе старала с всички сили да не обръща внимание на вродените си ясновидски спо­собности.

Да, да се скрие от самата себе си, точно както бе казал той.

Ако се отвореше към ясновидството си, ако го приеме­ше, щеше да изпитва болка и мъка. И да знае какво ще се случи.

Притвори очи.

Ще разчисти ателието - ще си даде време. Ще събере всички скици и ще им направи опис. Няма да ги изгори, разбира се, че няма. Преди в нея бе говорил страхът.

Ще ги опише и ще замине някъде. Ще се махне от къщи за седмица-две - да помисли и да реши.

Клекна на пода и се зае да събира скиците, да ги под­режда по своя си начин. Жената с очите на вълчица, мъжът с меча - скици на хората от сънищата й, нарисувани заед­но.

Морски и други пейзажи, палат, който блести на един хълм, каменен кръг.

Тя постави върху купчината една от дузината скици на мъжа, когото бе сънувала току-що, посегна за друга.

И вече знаеше.

Беше нарисувала сърповидния остров от различни ъгли, а този показваше отвесни скали, вълнисти хълмове, обрас­ли с дървета. Показваше как островът се носи в морето, окъпан от слънчева светлина. Нагъсто построени къщи образуваха град, в далечината се виждаше пейзаж, проря- зан от планини.

Докато изучаваше нарисуваната с молив скица, тя по- лека-лека придоби цвят и оживя. Обилна зеленина в хиля­ди нюанси - от бледо до изумруденозелено. Много синьо: тъмно, наситено или разпенено заради вълните. Имаше и плаващи лодки, фигури, гмуркащи се от високи скали, за да плуват и да се забавляват в морето.

Виждаше се и носът, на който Саша беше застанала с мъжа, когато се разрази бурята.

Добре тогава, ще отида, реши изведнъж. Зачуди се дали се предава, или се изправя срещу страховете си. Но щеше да отиде да огледа мястото.

Това или щеше да сложи край на сънищата, или да ги съживи, както бе оживяла рисунката в ръцете й.

Тя отиде до малкото си писалище, отвори лаптопа. И си запази полет за Корфу.

Даде си само два дни за приготвяне на багажа, органи­зиране на подробностите и почистване на къщата, за да не може да промени решението си. Спа в самолета, без съни­ща, благодарна за отмората. И все пак пътуването в такси­то от летището до избрания хотел в близост до Стария град премина като в мъгла. Объркана, тя се регистрира, като полагаше усилия да се усмихва, да проведе очаквания учтив разговор с рецепционистката, с веселото пиколо с веселите очи и силен акцент, докато двамата се изкачваха с тесния асансьор до нейната стая.

Не беше помолила за определен етаж или изглед. Дос­татъчно й бе, че е предприела подобна стъпка, където и да я отведе тя. Но не беше изненадана, изобщо не беше изне­надана, когато пристъпи в стаята, едва забелязвайки мебе­лировката й, и видя прозореца, синьото небе и пясъка, който познаваше толкова добре.

Отхвърли с усмивка предложението на пиколото да й донесе лед или нещо друго. Просто отново искаше уеди­нение. Летищата, самолетът, гъмжилото от хора - сякаш все още бяха около нея.

Останала сама, тя отиде до прозореца, отвори го, зада пусне вътре прохладния пролетен ветрец с аромат на море и цветя, и огледа сцената, която бе скицирала преди някол­ко седмици и донесла с още няколко в портфолиото в ку­фара си.

Не почувства нищо освен замаяност от часовата разли­ка и умора от пътуването. И донякъде учудване, че наис­тина бе дошла толкова далеч вследствие на едно импул- сивно решение.

Отдръпна се от прозореца и се зае да разопакова багажа си, за да си върне чувството за принадлежност и ред. После просто легна на кревата и отново се унесе в сън.

Светкавици и бури, мощта на слънцето, мощта на мо­рето. Три звезди - толкова ярки и блестящи, че очите я заболяха. Когато се откъснаха от извивката на луната, облени в потоци светлина, светът се разтресе.

Кръв и битки, страх и бягство. Високо изкачване, дъл­боко гмуркане.

Любовникът от сънищата й, който обладава устата й, тялото й, кара я да изпитва непознати емоции. Толкова силни. Така много. Но на нея все не й е достатъчно. Собс­твеният й смях, почти неузнаваем, изпълнен с радост. Сълзи, родени от тъга.

В тъмнината проблесна светлина. В тъмнината тя дър­жеше огън в ръката си. Докато го вдигаше нагоре, за да го видят всички, земята потрепери, затъркаляха се камъни. Нещо я нападна яростно със зъби и нокти.

За бога, Саша, събуди се!Размърдай си задника!

- Какво? - Тя се събуди рязко, гласът все още отекваше в главата й, сърцето й все още биеше учестено от уплахата.

Просто поредният сън, каза си тя, просто поредният, който да прибави към колекцията си.

Светлината бе омекнала и сега се стелеше като коприна над водата. Саша нямаше представа колко дълго е спала, но гласът от съня й имаше право. Време беше да се събуди.

Отстрани следите от пътуването с един душ, облече чисти дрехи. Тъй като нямаше да работи, остави косата си разпусната. Наложи си да излезе от стаята. Ще слезе долу, ще седне на терасата, ще пийне нещо. Беше се отказала от спокойствието и усамотението си и беше дошла тук.

Сега нещо или някой трябваше да дойде при нея.

Тя излезе от хотела, пое по алеята под една пергола, гъсто обвита със салкъм, който вече започваше да цъфти. Ароматът му я следваше, докато се отдалечаваше от ба­сейна с подредените около него платнени шезлонги, на­сочвайки се към каменна тераса. Керамични саксии, пре­ливащи от огненочервени и морави цветя, проблясваха на слънцето, което вече бе поело на запад, едрите листа на палмите не помръдваха.

Върху каменните плочи бяха пръснати маси под сенчес­ти чадъри - всичките яркобели. Тя забеляза, че само ня­колко са заети, и изпита облекчение. Ней предлагаха уеди­нение, но беше приятно тихо. Избра да седне на маса, леко отдалечена от останалите, и се упъти към нея.

Жената също седеше малко встрани. Имаше къса кафя­ва коса със златисти нишки и дълъг бретон, който се спус­каше до кехлибарените стъкла на слънчевите й очила. Беше се облегнала назад в стола - яркооранжевите й гуменки бяха подпрени на другия край на масата за двама - и отпи­ваше нещо пенливо от чаша за шампанско.

За миг проблесна светлина и сърцето на Саша трепна. Знаеше, че се е вторачила невъзпитано, но не можеше да се спре. Разбра защо, когато жената смъкна слънчевите очила на носа си и я погледна над тях.

Очи на вълчица, златисти и неопитомени.

Саша овладя желанието си да се обърне и да се върне в стаята си, където щеше да е в безопасност. Вместо това си наложи да продължи да върви, докато златистите очи я оценяваха.

Съжалявам - поде тя.

За какво?

Аз... Познаваме ли се?

Жената вдигна вежди изпод дългия бретон.

Трябва ли?

Познавам лицето ти, помисли си Саша. Виждала съм го безброй пъти.

Може ли да седна?

Жената кимна леко, продължи да я проучва с немигащ поглед. Свали нехайно крака от стола.

Разбира се, но ако възнамерявате да ме сваляте, аз предпочитам мъже. Само веднъж съм била с жена - в ко­лежа.

Не, не е това. - Саша седна, помъчи се да се ориенти­ра. Преди да успее, край масата се появи сервитьор с бяло сако.

Калиспера3 . Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожо?

Да, всъщност да. Ъъъ, вие какво пиете?

Жената повдигна чашата си.

Прасковено белини4 .

Звучи добре. Искате ли още едно? Ще ви почерпя.

Под гъстия си бретон веждите на жената се повдигнаха.

Разбира се.

Тогава две, благодаря. Аз съм Саша - каза тя, когато сервитьорът тръгна, за да изпълни поръчката.

Райли Пуин.

Райли* "*. - Име, което отива на лицето, помисли си Саша. - Знам как ще прозвучи, но... аз ви сънувах.

Райли огни нова глътка, усмихна се.

Звучи така, сякаш ме сваляте. Наистина сте хубава, Саша, но...

Не, не, имам предвид буквално. Познах ви, защото ви сънувам от месеци.

Хммм... И какво правех?

Не очаквам да ми повярвате. Но сънищата са причи­ната да съм тук, в Корфу. Не мога... почакайте! — Рисунки­те, досети се тя, и се надигна от мястото си.

Все пак една картина струваше колкото милион приказ­ки.

Искам да ви покажа нещо. Ще ме изчакате ли?

Райли сви рамене, вдигна чашата си.

Скоро ще ми донесат ново питие, така че ще съм тук още известно време.

Пет минути - обеща Саша и се отдалечи бързо.

Докато отпиваше от питието си, Райли мислеше. Знаеше

всичко за сънищата и не би ги отхвърлила с лека ръка. В живота си беше видяла и преживяла твърде много, за да отхвърли нещо с лека ръка.

А тази Саша Риге й се стори искрена. Нервна, прекале­но напрегната, но искрена. Тя обаче си имаше причини да е в Корфу и те не включваха участие в нечии сънища.

Сервитьорът се върна с табла, остави на масата питие­тата, купичка с едри маслини, друга - с екзотични ядки.

Другата дама? - попита.

Забрави нещо. Ще се върне. - Райли му подаде праз- ната си чаша. - Евхаристо*.

Опита един бадем и продължи да съзерцава морето, но отмести поглед, когато чу забързани стъпки от сандали на платформа, отекващи върху каменната настилка.

Саша отново седна, държеше кожено портфолио.

Аз съм художничка - поде тя.

Поздравления.

Тези сънища ме спохождат цяла зима. Започнаха още в началото на годината. Всяка нощ. - Неспокойни сънища,

Благодаря (гр.). - Б. пр.

но тя не беше готова да сподели толкова. - Скицирах хо­рата, местата в тях - онези, които се повтарят.

Разтвори портфолиото си, избра скицата, която я бе довела до мястото, където седеше сега.

Направих я преди няколко седмици.

Райли взе рисунката, зае се да я изучава с присвити устни.

Добра сте. И - да, това е Корфу.

А това сте вие.

Саша постави на масата скица на Райли в цял ръст. Беше с панталони с много джобове, туристически обувки, изно­сено кожено яке, широкопола шапка. Ръката й почиваше върху дръжката на нож в кания, пъхнат в колана й.

Докато Райли вземаше рисунката в ръце, Саша постави на масата друга.

Тук също.

Този път я беше нарисувала до раменете как гледа пра­во напред, извила устни в усмивка.

Какво значи това? - промърмори Райли.

Не знам, трябва да разбера. Бях започнала да мисля, че се побърквам. Но вие сте реална и сте тук. Както и аз. Не знам за останалите.

Какви „останали"?

Общо сме шестима. - Саша отново зарови в портфо­лиото. - Работим заедно, пътуваме заедно.

Аз работя сама.

Аз също. - Тя се почувства замаяна, едновременно удовлетворена и леко възбудена. - Не познавам никой от тях. - Извади друга рисунка. - Имам отделни скици на всички и такива, на които сме повече - най-често всички заедно, като тази.

На скицата се виждаха Райли, облечена почти както на предната рисунка, и Саша, с ботуши, панталони и шапка с малка периферия - не със сандалите и разкроената рокля, които носеше сега. Още една жена, с коса, спускаща се до кръста, и трима мъже. Трима секси мъже, помисли си Рай­ли. Всички бяха застанали заедно на една пътека, сред

обрасли хълмове - изглеждаха така, сякаш позират за снимка.

Вие бяхте... Саша, нали?

Да. Да, аз съм Саша.

Е, Саша, вие със сигурност знаете какви мъже да сънувате. Всички са страхотни!

Никога не съм ги виждала преди извън сънищата ми. Но чувствам, че... ги познавам, познавам всеки един тук. И този също.

Неспособна да устои, Саша докосна с пръст фигурата, застанала до нея, изнесла единия си крак напред, с палец, пъхнат в предния джоб на износени джинси. Остри скули, тъмна коса - тя знаеше, че е с богат, наситенокафяв цвят, - нехайно подвита на врата и опираща в тениската. В ча- ровната му усмивка се четеше увереност - и някаква зага­дъчност.

Какво за него? - попита Райли.

Той държи в ръка светкавица. Не знам дали това е символ и какво означава. И сънувам, че ние... че ние...

Еротични сънища? - Очарована, Райли разгледа мъжа по-отблизо. - Можело е да попаднеш на нещо много по- лошо.

Ако ще имам еротични сънища с някой мъж, първо бих искала да вечеряме заедно.

Райли се засмя дрезгаво.

Едно момиче може да яде по всяко време! Медиум ли си, Саша?

Медиум?

Имаш ли ясновидски сънища? Хайде, можеш да ми кажеш - подкани я Райли, когато Саша се поколеба. - Вече сподели, че си правила секс с непознат мъж, а дори не беше довършила питието си.

Няма нужда да спя, за да имам видения. - Да, помисли си Саша, защо да не й кажа. - И да, обикновено са ясно­видски. Когато бях на дванайсет, знаех, че баща ми ще ни остави, още преди да е излязъл от вратата. Не можеше да понесе, че съм това, което съм. Не съм в състояние да кон-

тролирнм виденията си - да искам или да не искам да ги получавам.

Саша взе чашата си и отпи в очакване на предпазлива или присмехулна реакция.

Работила ли си с някого върху това?

Моля?

Работила ли си с друг, който е медиум, зада се научиш как да блокираш или задействаш способностите си.

Не.

А ми изглеждаш умна жена. - Райли сви рамене. - Само видения ли имаш, или четеш и мисли?

Все едно я беше попитала дали рисува с маслени или акрилни бои. Саша почувства как я заливат емоции, тол­кова силни, че едва можеше да говори.

Ти ми вярваш!

Защо не? Доказателствата са на масата. Можеш ли да четеш мисли и да се контролираш?

Не мога да чета мисли. Чета чувства, но те са не по- малко красноречиви. Мога да се контролирам, но само ако чувствата не са много силни. Тогава те сами си пробиват път.

Какво чувствам аз в момента? Хайде, кажи ми! — Рай­ли разпери ръце, когато Саша се поколеба. - Аз съм като отворена книга, трябва само да я прочетеш!

Саша замълча, съсредоточи се.

Изпитваш към мен симпатия и любопитство. Не си напрегната, но си нащрек. Обикновено винаги си нащрек. Нуждаеш се от нещо, което все ти убягва. Отчайващо е, тъй като обичаш да печелиш. В известна степен се чувстваш сексуално незадоволена, но не защото не си отделяла не­обходимото време... имала си време да задоволиш тази потребност. Работата те удовлетворява, харесваш риско­вете, приключението и всичко, свързано с тях. Разчиташ на себе си и не се боиш. Ако изпитваш страх, той е по- скоро за емоционалното ти състояние, не за физическото. И имаш тайна - промърмори Саша. - Скрита дълбоко. - Тя трепна, намръщи се. - Ти ме помоли да погледна, настоя­телно, затова не се сърди, че го направих.

Така е. Но каза достатъчно.

Аз уважавам личното пространство. - Никога досега не бе „разчитала" някого толкова открито, толкова целе­насочено. Беше се зачервила и изглеждаше леко смутена.

Не ровя в хорските тайни.

И аз уважавам личното пространство. - Райли отново вдигна чашата си. - Но умирам да се ровя.

Твоята работа ти носи удовлетворение и се гордееш с нея. Каква е тя?

Зависи. В основни линии? Археолог съм. Обичам да търся неща, които никой друг не може да намери.

А когато ги намериш? Какво правиш с тях?

И това зависи.

Ти намираш неща. - Саша кимна, вече по-спокойна.

Сигурно това е една от причините.

За какво?

Че сме тук.

Имам си причина да съм тук.

Но в този момент, на това място? - Саша отново по­сочи скиците. - Знам, че трябва да търсим, трябва да на­мерим...

Ако искаш да привлечеш вниманието ми, налага се да изплюеш камъчето.

Вместо да говори, Саша извади още една рисунка. Мор­ски плаж, спокойно море, замък на хълм, всички огрени от пълна бяла луна.

А под луната блестяха три звезди.

Не знам къде е това, но тези три звезди близо до лу­ната не съществуват. Не съм астроном, но знам, че не са там. Обаче са били. И са паднали. Виж това! - Тя извади нова скица. - И трите падат по едно и също време и оставят след себе си диря като от комета. От нас се очаква да ги открием.

Саша вдигна глава, видя, че очите на Райли се взират в нея - неопитомени, студени.

Какво знаеш за звездите? - попита я.

Казах ти какво знам.

С бързо движение Райли улови китката на Саша.

Какво знаеш за Трите звезди? Коя си ти, за бога?

Макар стомахът й да се сви, Саша задържа очите си на

едно ниво с хладните очи на Райли, постара се гласът й да не трепери.

Казах ти коя съм! Казах ти какво знам! Ти знаеш повече за тях. Знаеш какво представляват. Вече ги търсиш - затова си тук. И ме нараняваш.

Ако играеш някаква игричка, ще пострада не само ръката ти. - Но тя я пусна.

Не ме заплашвай! - Саша почувства, че я обзема гняв, силен и изненадващ. - Достатъчно изтърпях. Не съм мо­лила затова, не го искам. Исках само да живея спокойно, да рисувам, да ме оставят да си върша работата. После в сънищата ми взехте да се появявате ти и останалите, вие и тези проклети звезди, които не ми говорят нищо. Една от тях е тук, знам го! Знам също, че намирането й няма да е лесно. Не знам как да се бия, а ще се наложи. Кръв и битки, сънища, пълни с кръв и битки. И болка.

Започва да става интересно.

Ужасяващо е, искам да се отърва от всичко това! Но едва ли ще мога. Държах едната в ръката си.

Райли се наведе напред.

Държала си една от звездите?

В един от сънищата. - Саша обърна ръката си с длан­та нагоре, втренчи се в нея. - Държах я, държах огъня. Беше толкова красива, че ме заслепяваше. После дойде то.

Кое „то"?

Тъмното, лакомото, жестокото.

Внезапно й се повдигна, главата й се замая. Опита да се бори, но онова, което премина през нея, спечели.

Тя е мрак, изпълнен с ламтеж. Желанието да има това, което иска, я поглъща изцяло. Онова, което трите луни са създали с любов, преданост и надежда - тя ще го опорочи. Изгорила е даровете си и всичко добро в себе си и е оста- нала само лудостта. Тя е готова да убие, за да ги притежа­ва: огъня, леда, водата. Ако се сдобие с тях, ще унищожи цели светове, ще унищожи всичко, за да живее тя.

Саша вдигна ръце към главата си.

Боли!

Често ли ти се случва?

Правя всичко възможно да го спра.

Сигурно затова имаш главоболие. Не можеш да се пребориш със собствената си природа. Трябва да се научиш да я контролираш и да се приспособиш. - Райли потърси с поглед сервитьора и поръча с жест. - Да пийнем по още едно.

Не мисля, че за мен е добре да...

Хапни малко ядки. - Райли енергично побутна купич­ката към нея. - Не можеш да се преструваш - никой не с толкова добър. А и аз имам усет за хората - не толкова явен, но надежден. Затова ще пийнем по още едно, ще обсъдим положението и после ще помислим какво да пред­приемем.

Възнамеряваш да ми помогнеш?

Така както виждам нещата, ще си помогнем взаимно. Моето проучване сочи, че Огнената звезда е в Корфу или около него - а твоите сънища го потвърждават. Може да си ми от полза. А сега...

Тя замълча и отметна бретона си, докато гледаше над главата на Саша.

Гледай ти, става все по-интересно!

Какво има?

Мъжът мечта. - Райли изписа на лицето си закачлива усмивка, посочи с пръст.

Саша се изви в стола си и го видя. Мъжът, който дър­жеше светкавицата. Онзи, който бе обладал тялото й.

Тъмните му очи пробягаха по лицето на Райли, срещ­наха нейните. Задържаха се. Все така гледайки я, мъжът се насочи към масата им.

Привет, дами. Великолепен изглед, нали?

Непринуденият му глас с ирландски акцент накара ко­жата на Саша да настръхне. Тя се почувства като уловена в капан, сякаш я бяха затворили в лъскава сребърна клетка.

А когато той се усмихна, тя се изпълни с копнеж.

Откъде си, ирландецо? - попита Райли.

Малко село в Слайго, едва ли сте го чували.

Пробвай.

Клунакул.

Знам го. Разположено е в подножието на планината Окс.

Точно така. - Той махна с ръка и подаде на Райли букетчето детелини, което се появи в нея. - Символ на далечния ми дом.

Много мило.

Американки? - Той отново погледна към Саша. - И двете?

Така изглежда. - Райли видя как погледът му се пре­мести, спря върху скиците. Тя не каза нищо, когато мъжът посегна и вдигна тази с шестимата души на нея.

Не беше шокиран, помисли си Райли. По-скоро заин­тригуван.

Много любопитно! Вие ли сте художничката? - по­пита той Саша. - Имате добра ръка и око. И за мен казват същото. - Той се усмихна. - Може ли да седна при вас?

Без да чака потвърждение, той взе един стол от съсед­ната маса, придърпа го. Седна.

Май имаме много да си говорим. Аз съм Бран. Бран Килиан. Какво ще кажете да ви поръчам по питие и да си поприказваме за луната и звездите?

2

Саша се опита да запази спокойствие, когато той се наста­ни удобно и си поръча чаша от местното червено вино.

Бран сякаш се бе материализирал от сънищата й. Тя познаваше лицето му, тялото му, гласа му, миризмата му. Беше спала с него.

Но той не я познаваше.

Не знаеше, че сърцето й се е качило в гърлото, нито чс е сплела ръце под масата, за да не треперят.

Тя се нуждаеше от малко време, за да се съвземе - по­мисли си да събере скиците и да се махне, но той обърна разкошните си тъмни очи към нея.

Може ли? - попита и без да изчака отговора й, взе една от скиците на Райли.

Много добре те е уловила.

Така изглежда.

Отдавна ли се познавате?

Няма и половин час.

Единствената му реакция беше леко повдигнатата веж­да - онази с белега като светкавица.

Чудесно.

Той започна да разглежда скиците една по една, като едновременно ги подреждаше.

А останалите трима души?

Тя не ги познава. Но ти не изглеждаш много учуден.

Светът е пълен със загадки, нали?

Какво правиш в Корфу? - поиска да знае Райли.

Той се облегна назад с виното, усмихна се.

На почивка съм.

Хайде, Бран. - Райли направи жест със своята чаша. - След всичко, което сме преживели заедно.

I ючувствах, че трябва да съм на това място - каза той простичко и взе рисунката с луната и трите ярки звезди. - И явно е така.

Ти знаеш кои са те.

Бран премести поглед към Саша.

Знам кои са, да. Но къде са, е друга работа. Имам една от твоите картини.

Моля?

Онази, която си нарекла „Тишина". Гора, огряна от мека утринна светлина, тясна пътека, която се вие между дървета в лятно зелено, някои от тях покрити с мъх, проб­лясващ кротко, като шепот. В дъното на картината има друга светлина, по-ярка, по-дръзка - сякаш те зове. Човек се пита какво има в края на пътеката.

Бран взе друга рисунка, на нея бе изобразен той - здра­во стъпил на земята, отметнал назад глава, от върховете на протегнатите му пръсти излита синя светкавица.

Всичко това е много интересно, нали?

Изобщо не знам какво означава. Нищо не разбирам.

Но въпреки това си дошла. От Америка?

Да.

И ти, Райли. От Америка?

Първоначално. Доста се местя. А ти си дошъл от Ирландия.

Първоначално. Но дотук - от Ню Йорк. Имам жили­ще там.

И с какво се занимаваш? - попита Саша.

И да бе забелязал острия й тон, с нищо не го показа.

Магии - обясни и й подаде пасифлора с наситен морав цвят. - Ръката е по-бърза от окото - каза нехайно, - още повече че лесно можеш да заблудиш окото.

Ти си маг.

Да. На сцената, уличен - зависи от настроението ми.

Маг, замисли се Саша. Светкавицата би могла да сим­волизира характера на работата му. Но не обясняваше всичко останало. Нищо не го обясняваше.

Тя погледна към цветето в ръката си, после към Бран.

На запад зад него слънцето залязваше - пламтяща ог­неночервена експлозия със златисти оттенъци.

Има и още нещо - каза тя, но всъщност си помисли: „ Ти си и още нещо".

Винаги има. Ако вземем предвид това, и това. - Той остави скицата на звездите най-отгоре на купчината ри­сунки. - Май ние тримата трябва да си поговорим. Защо не го направим, докато хапваме?

Добра идея. Ти ли черпиш, ирландецо? - попита Рай­ли.

За да имам привилегията да вечерям с две красиви жени? Разбира се. Какво ще кажете да се поразходим, до­като намерим подходящо място?

Става.

Когато Саша не каза нищо, Бран взе цветето от нея, пъхна го зад ухото й.

Ти не си страхливка, Саша Риге, иначе нямаше да си тук.

Тя само кимна, прибра рисунките в портфолиото и стана.

Ще ви кажа какво знам, ако и вие ми кажете какво знаете.

Така е честно.

Поеха по тясната калдъръмена улица на Стария град, пълна с колоритни магазинчета, сергии и кафенета на тро­тоара. Здрачът придаваше на въздуха нежен лавандулов оттенък и Саша го съхрани в паметта си, знаейки, че ще иска да го нарисува. Стари, напечени от слънцето къщи, саксии с избуяли цветя, яркочервена дреха, простряна на въжето над главите им между останалото пране, чакащо да бъде внесено и прибрано в шкафа.

Нарочно мислеше за перспектива, цвят, текстура, за да не се притеснява, че се разхожда из странно място с хора, които не познава.

Недоумяваше как Райли и Бран съумяват да си говорят с такава лекота, завиждаше на способността им да се нас­лаждават на мига. По всичко личеше, че се радват на ху­бавата вечер в старинно място, на уханието на печено аг­нешко и подправки, носещо се във въздуха.

Къде предпочитате? - попита Бран. - Отвън или вът­ре?

Защо да не се възползваме от приятната вечер? - по­пита Райли.

Значи отвън.

Той намери място - сякаш направи магия - близо до зеленината на парка, където масите бяха разположени под дървета и феерични светлини. Някъде наблизо се чуваше приятна музика - достатъчно близо, за да забавлява, дос­татъчно далеч, за да не се натрапва.

Това местно червено вино е хубаво. Сорт „Петроко- рито". Какво ще кажете за една бутилка? - попита Бран.

Никога не отказвам питие.

Приемайки отговора на Райли за съгласие от името и на двете, Бран поръча бутилка. Саша си помисли за белинито, докато оглеждаше менюто. Отпи няколко глътки вино от учтивост и продължи с вода. Колкото до храната - наис­тина се нуждаеше от такава.

Почувства се празна и неспокойна, някак не на място.

Реши да избере риба. Все пак се намираха на остров. Разгледа блюдата, докато Райли и Бран обсъждаха ордьов­рите, които Райли предлагаше да поръчат.

Срещайки въпросителния поглед на Саша, Райли сви рамене.

За първи път съм в Корфу, но не и в Гърция. А когато става дума за храна, стомахът ми има памет.

Тогава оставям на теб. - Бран се обърна към Саша. - Ще рискуваш ли?

Аз клоня към рибата... - започна тя.

Разбрах. Ами ти, Бран? - попита Райли.

На мен ми се хапва месо.

Имаш го.

Щом виното бе дегустирано и сервирано, Райли избър- бори няколко имена на ястия на гръцки. Стомахът на Саша се сви при мисълта за странните блюда.

Пътувала ли си много? - попита я Бран.

Всъщност не. Прекарах няколко дни във Флоренция и Париж преди няколко години.

Може да не е много, но изборът на дестинации е до­бър. Помислих си, че си била в Ирландия.

Не, не съм. Защо си го помисли?

Картината, която купих. Познавам мястото, или по­добно на него, недалеч от дома. Кажи ми, къде е тази гора?

Тя я беше сънувала. Често сънуваше картините ен.

Нее истинска. Измислих си я.

Също както измисли мен и Райли и останалите, кои­то ще срещнем тепърва?

Изплюй камъчето, Саша - подкани я Райли. - Човекът е ирландски маг. Няма да се стресне от нещо странно.

Сънувах го. - Тя го каза бързо, като на изповед. Всичко. Всички вас. Сънувах Корфу - или по-точно накрая разбрах, че е Корфу, затова дойдох. Разхождах се по тера­сата на хотела и видях Райли. После и теб.

Сънища, значи. - Той отпи от виното, докато я наб­людаваше с тъмните си очи с паднали клепачи. - Ти си ясновидка. Само в сънищата ли получаваш видения?

Не. - Направи й впечатление, че той не реагира, също като Райли. А обикновено хората го правеха - със скепти­цизъм или лекомислени въпроси за бъдещето си. - Идват, когато си поискат.

Сигурно е досадно.

Тя се засмя кратко.

Така е. Досадно е. Те ще дойдат тук, останалите три­ма. Знам го. Или може вече да са тук. Но ще ни намерят, или ние ще ги намерим. А когато това се случи, не знам дали ще има връщане назад.

Към какво? - учуди се Бран.

Към живота ни, какъвто е сега.

Ако това те кара да гледаш така тревожно, винаги е за предпочитане да вървиш напред, отколкото назад.

Тя не каза нищо, докато келнерът сервираше ордьоври-

И двамата държите да откриете тези звезди и причи­ните ви сигурно са основателни. Аз знам само, че нещо иска от нас да ги намерим, иначе нямаше да сме тук. А друго нещо не желае да ги намерим. То е тъмно, опасно и могъщо. Може да не е въпрос на движение напред или на връщане назад, а на оцеляване.

Никой не живее вечно. - Райли зарови с вилицата в предястието си от патладжани.

Бран докосна лекичко ръката на Саша.

Никой не може да те накара да направиш нещо, което не желаеш. Ти избираш дали да продължиш напред, или да се върнеш назад, фейд.

Какво означава това - как ме нарече?

Каквато си. Ясновидка, пророчица.

Един пророк би трябвало да вижда нещата по-ясно.

Бас държа, че и други с твоята дарба са си мислели същото.

Върна ли се у дома, едва ли ще намеря покой. - Макар да беше самата истина, тя знаеше и друга, още по-голяма. Не можеше да си тръгне от Бран. - Затова ще вървя напред. Никога не съм вечеряла с хора, които ме приемат такава, каквато съм. Чувството е приятно.

Тя опита ястието, което Райли бе нарекла дзадзики - и откри, че гъстото кисело мляко, счуканият чесън и свежи­те парченца краставица се поглъщат с лекота.

Това също.

Храната я успокои. Може би се дължеше на виното или на уханната вечер, или на факта, че тя най-сетне бе взела окончателно решение, но изопнатите й нерви се отпуснаха.

Когато Бран отряза малко от месото и го постави в чи­нията й, тя се вторачи в него.

Опитай го - подкани я той.

От любезност Саша го направи - но действието й се стори нелепо интимно. За да се отърси от залялата я топли­на, която нямаше ншцо общо с хапката печено агнешко, тя поднесе към устните си чашата с вино.

Откъде знаеш за Трите звезди? - обърна се към Бран.

Затова си тук. Затова всички сме тук. Откъде знаеш за тях? Какво знаеш?

Щ е ти разкажа една легенда, която чух: за три звезди, създадени от три богини - били са богини на луната. Или са, зависи къде се намираш самият ти. Създали са Трите звезди като дарове за новата си кралица. Според някои легенди току-що родена, а според други... - Той погледна към Райли.

В други се говори за млада девойка. Наподобява ис­торията за крал Артур - истинска кралица, избрана в края на предишно царуване с нещо като изпит.

Точно така. Тези сестри богини искали уникален и траен подарък за кралицата, защото знаели, че тя ще е добра владетелка и ще управлява в мир. Затова всяка съз­дала звезда - едната от огън, втората от лед, третата от вода

всичките блестящи и изпълнени със сила и магия... и надежда, което е едно и също.

На един бряг с бял пясък... - промърмори Саша.

Той продължи да се храни, но я наблюдаваше внима­телно.

Така се говори...

Има някакъв дворец, сребрист и сияен, на висок хълм, а луната е бяла и пълна и блести над водата.

Видяла си това?

Сънувах го.

Което е едно и също - повтори Бран.

Не бяха сами на брега.

Не са били, не. Имало е и друга богиня, но толкова различна, колкото е бялото от черното. Тя искала онова, което те създали и което е било предназначено за крали­цата, а именно - власт над световете. Добрите богини я познавали добре и знаели колко е зла, когато подхвърлили звездите към луната, а тя ги е нападнала с мрака си и е трябвало да защитят създаденото от тях, както и всичко живо. Звездите щели да паднат - продължи той. - Злата богиня се погрижила за това, а и умеела да чака. Затова трите сестри се постарали звездите да паднат на различни места, далеч една от друга, и пълната им мощ да бъде дос­тигната само ако са заедно. Щели да паднат на тайни мес­та, скрити и безопасни, докато дойде време да се извадят оттам и заедно да бъдат дадени на следващата кралица.

Това е красива история, но...

Не е цялата - намеси се Райли. - Кажи й и за другата вероятност.

Ако лошата богиня завладее звездите, всички врати към всички светове ще се отключат. Тъмното, проклетото, разрушителното - ще бъде пуснато на свобода и ще погъл­не всичко по пътя си. Човешките светове, както и други, също толкова уязвими, няма да оцелеят.

Светове?

Усмихнат, той доля вино в чашата й.

Не те ли е изумявала арогантността на хората, които си въобразяват, че са сами във вселената?

Повечето древни култури и езически вярвания приз­нават съществуването им - допълни Райли.

Ти си учен.

Аз копая - поправи тя Саша. - И съм копала доста- тъчно, за да знам, че никога не сме били сами. В легендата се казва и още нещо.

Да чуем - подкани я Бран.

Тези, които искат да я проучат, рискуват да умрат - много ясно! - но ако надвият злото, ще спасят световете, а това е важно. И всеки ще открие собственото си щастие.

И двамата ли го вярвате?

Вярвам го достатъчно, зада търся звездите вече око­ло седем години, с известни прекъсвания.

Дванайсет - каза Бран. - И аз с прекъсвания.

Досега това ми беше нещо като хоби. А сега... - Рай­ли допи виното си. - ...май се превърна в проклета мисия. - Тя остави чашата, наведе се към Саша. - Ще участваме ли - и тримата?

Ш естима. Трябва да сме шестима. Иначе няма да стигнем далеч.

Добре, но това не означава, че не можем да търсим.

Къде?

В планините на север, там е пълно с пещери. Изглеж­да ми добро място като за начало.

Как ще стигнем дотам?

Аз имам джип. Той ще ни откара донякъде. Имате ли туристически обувки?

Да. Обичам да ходя по планините.

Ами ти, ирландецо?

Не ме мисли.

Чудесно. Значи се срещаме утре сутринта и потегля­ме, да речем, около осем?

Бран трепна.

Май си от ранобудните, а?

Когато е необходимо.

Саша се прибра с тях в хотела замаяна. Твърде много вино, твърде дълго пътуване, твърде силна възбуда. Сега ще се наспи, просто ще се наспи, а утре ще му мисли, каза си наум.

Кой етаж? - попита Бран, когато влязоха в асансьора.

Третият.

И аз.

Третата на третия - засмя се Райли.

Естествено. - Саша се облегна с въздишка на стената, зарови за ключа си.

Когато излязоха от асансьора и поеха в една и съща посока, Саша сякаш почувства как лепкавите пръсти на Съдбата я пощипват отзад по врата.

Спря пред своята врата.

Моята стая.

Аз съм от другата страна на коридора - каза Бран с усмивка.

Разбира се.

А аз съм точно до теб. - Райли се насочи към вратата до тази на Саша.

Че къде другаде? - промърмори тя и отключи стаята

си.

Лека, милички! - пропя Райли.

Лека нощ. Благодаря за вечерята - каза Саша на Бран и затвори вратата.

Бран влезе в собствената си стая, включи осветлението. Вечерта, помисли си, със сигурност се оказа по-забавна, отколкото беше очаквал. Възнамерявал беше да поскита навън, може би да пийне някъде, да се разходи сам из мяс­тото, където го бе довело предчувствието му, и да попие атмосферата му.

А после срещна тези жени.

Сега, останал сам, можеше да признае пред себе си, че когато се видя в онази рисунка като един от шестимата, се стресна. Но стряскан ето беше интересно. Интересно като осъзнаването, че художничката е същата Саша Риге, чиято творба висеше в нюйоркския му дом.

Тя твърдеше, че сцената е плод на въображението й, и навярно бе така. Но той познаваше тази гора, и то добре. И знаеше какво е онова, което чака в края на пътеката в проблясващата светлина.

Взе бутилка вода и таблета си, отпусна се върху легло­то. И се зае да проучва двете жени, с които го бе срещнала Съдбата.

Разбира се, имаше и други начини да научи повече за тях, но този беше най-честният и откритият. Той вярваше в честността, поне като за начало.

Знаеше, че не са споделили всичко с него - авантюрист- ката и ясновидката, - но и той не бе споделил всичко с тях. Тъй че и това изглеждаше честно.

Първо се зае с авантюристката, защото, честно казано, бе усетил твърде силно привличане към ясновидката.

Не просто Райли Гуин, отбеляза той, а доктор Райли Гуин, която имаше докторати по археология и фолклор и митология. Родена преди трийсет години - два доктората на тази възраст означаваха, че пипето й сече, - дъщеря на доктор Картър Гуин и доктор Айрис Макфий, съответно археология и антропология, тя бе прекарала голяма част от детството си в пътуване.

Написала беше две книги, имаше множество строго на­учни и популярни публикации. За нейната работа това бе задължително - или публикуваш, или излизаш от играта. Но според онова, което откри той, повечето си време тя посвещаваше на разкопките и на самостоятелни пътувания в търсене на изгубени съкровища и забравени митове.

Търсенето на звездите определено й пасваше.

Той мина към Саша.

Тя беше на двайсет и осем, единствено дете на Матю и Джорджина Ригс, по баща Кориган - разведени. Учила беше изобразително изкуство в Колумбийския универси­тет. Статиите за нея бяха малко и нарядко, което означа­ваше, че тя гледа да стои настрана от медиите. Но я пред­ставляваше една от най-добрите артагенции в Ню Йорк. Според официалната й биография, тя бе направила първа­та си голяма изложба в галерия „Уиндуард", на крехката възраст от двайсет и две, и живееше усамотено в планини­те в Северна Каролина.

Неомъжена, което в случая беше добре.

Но Саша Риге бе много повече от това.

Така че той трябваше да открие това „повече" - по един или друг начин. Но не тази вечер. За тази вечер ще остави всичко, както си е, и ще види какво ще се случи.

Той остави таблета, съблече се. Може и да предпочита­ше нощта пред утрото, но щеше да става рано, затова трябваше да се наспи добре.

Остави пердетата и прозорците разтворени и докато слушаше нощните звуци, мислейки За звездите, щастието и жените с тайни, започна да се унася.

Почукването по вратата го изкара от унеса и леко го подразни. Изтърколи се от леглото, грабна джинсите и ги нахлузи.

Не се изненада особено, когато на вратата се оказа Саша, но се смути, когато я видя в коридора, облечена в тънка бяла нощница, която едва стигаше до средата на изваяни­те й бедра.

- Хммм, гледай ти!

Тя с на прозореца.

Коя е тази „тя"? - Той понечи да се усмихне, но ко­гато погледът му най-сетне се откъсна от бедрата й, про­бяга нагоре през бялата коприна към гърдите и шията й и срещна очите й, усмивката му се стопи.

Ходи насън, помисли си. От транса очите й бяха като стъклени.

Къде си, Саша?

При теб. Тя е на прозореца. Каза, че ако я пусна, ще изпълни най-съкровеното ми желание. Но е изтъкана от лъжи. Трябва да я накараме да си тръгне.

Хайде да погледнем.

Бран улови ръката й, поведе я обратно през коридора и влезе с нея в стаята й. Затвори вратата подире си.

Забеляза, че стаята прилича на пещера, завесите бяха плътно спуснати. Включи част от осветлението и Саша вдигна ръка, сочейки към прозореца.

Ето я. Казах й да си върви, но не иска да се махне.

Стой тук. - Той отиде до прозореца, разтвори рязко завесите. Видя някаква сянка - съвсем бегла, - стори му се, че чу шумолене - като сухите криле на прилеп. След това нямаше нищо, освен морето, осветявано от три чет­върти луна.

Така, отиде си. - Саша му се усмихна. - Знаех, че ще си тръгне, ако ти си тук. Ти я плашиш.

Нима? - промърмори той.

Усещам малко от това, което усеща тя. Не всичко. Не искам да усещам всичко. - Тя обгърна тялото си с ръце, потърка го. - Остави студ. Иска тук да има огън, но след себе си остави студ.

Хайде, връщай се в леглото, там е топло.

Той я приближи, вдигна я на ръце, отнесе я до кревата.

Ухаеш на гората, която нарисувах.

Доста време прекарах там. - Той подпъхна завивките й. - Стопли ли се вече?

Тя ще се върне.

Не тази вечер.

Сигурен ли си?

Да. Хайде, заспивай.

Добре. - И с доверчивост, която го обърка, тя притво­ри очи.

Докато я изучаваше, Бран обмисляше вариантите си. Можеше да се върне в стаята си, да приеме, че тя ще дойде пак, ако има нужда. Можеше да прекара една много не­удобна нощ на пода.

Или...

Легна до нея, загледа се в нощта, която напираше през прозореца. Саша ухаеше на портокалов цвят, осъзна той. И докато вдъхваше уханието й, заспа.

3

Приятно затоплена, изпълнена с блажено доволство, Саша се разсъни бавно, сякаш се носеше към повърхността на спокоен басейн. В желанието си да задържи това чувство за безопасност и щастие тя остана със затворени очи, поз­воли си да полежи сгушена в леглото още няколко минути.

След това въздъхна и плъзна ръка по чаршафа.

И замръзна.

Не беше чаршаф, а кожа. Топла, стегната кожа. Със сърце, което биеше под дланта й.

Отвори рязко очи. Първия шок получи, когато видя Бран, все още спящ, с лице само на сантиметри от нейното. След­ващия получи, когато осъзна, че главата й се е сгушила в рамото му, сякаш там й беше мястото. Двамата приличаха на доволни любовници - ръката му беше под рамото й, нейната бе полегнала върху сърцето му.

И не беше сън.

С приглушена въздишка тя се отдръпна от него, претьр- коли се и едва не падна от леглото, преди да стъпи на пода.

Той седна стреснато, косата му бе разрошена, по страни­те му беше набола брада, мускулестите му гърди бяха голи.

Какво става? - попита, моментално прогонвайки съня от тъмните си очи.

Какво става ли? - тросна му се тя и го посочи. Разма­ха пръст във въздуха. - Какво ставало!

Господи! - Той прокара и двете си ръце по лицето.

Не стига че те будят по нощите, ами отгоре на всичко и ти крещят.

Не крещя! - Кристалносините й очи мятаха мълнии.

Искаш ли да чуеш истински писъци? Ще ги чуеш, ако не ми кажеш какво, по дяволите, правиш в леглото ми!

Успокой се, фейд, не сме спали заедно в онзи смисъл. - Жалко, помисли си той, защото тя бе много привлекател­на, когато е ядосана.

Не ми казвай да се успокоя! Защо си в стаята ми и в моето легло, вместо в своето?

Ще ти кажа, ако спреш да викаш. Господи, как ми сс пие чай или кафе!

Давам ти две секунди, след това се обаждам па хотел­ската охрана! - Като хвърли отчаян поглед наоколо, тя грабна един от сандалите си и го размаха. - Обясни ми!

Той наклони леко глава, явно не го беше впечатлила, повдигна веждата с белега.

Хвърлиш ли това по мен, скъпа, да знаеш, че много ще се ядосам! - Надигна се от леглото, мерна мипибара й и се насочи към него.

Извади една кола и от движението татуираната светка­вица на лявата му плешка се надипли.

Е, ще се задоволя с наличното - въздъхна той. Отво­ри бутилката и отпи. - Все пак има нещичко.

Вън!

Той отново се обърна - висок, мускулест, само с джин­сите, които бе обул набързо и не си бе направил труда да закопчае. Въпреки яда си, тя усети как желанието отеква в нея като мощна камбана.

Не разбрах. Искаш да изляза или искаш да ти обясня?

Искам да ми обясниш и после да излезеш. Как се озова тук?

Влязох с теб.

Тя вдигна още по-високо сандала, сякаш се канеше да го хвърли по него.

Как ли пък не!

Може и да се отклонявам от истината понякога, но нямам навика да я изкривявам. Ти ходеше насън. Дойде и почука на вратата ми.

Аз... аз не ходя насън. - Но тя долови съмнението в собствения си глас.

-Нос точно сън, нали? - Той седна отстрани на легло­то, отпи от колата, после я протегна към нея. - Искаш ли малко?

Не. Да. Ще си взема друга. - На половината разстоя­ние от минибара тя осъзна, че е по нощница, и то къса, и бързо смени посоката, за да облече хотелския халат.

Малко е късно за това, не мислиш ли? Вече видях достатъчно. И много ми хареса. - Когато тя му хвърли строг поглед, той се засмя: - Ако съм искал да се възползвам, имах предостатъчно възможности през нощта.

Тя се уви по-плътно в халата и завърза колана му с ряз­ко движение.

Не си спомням.

Виждам, и на твое място щеше да ми е също толкова неприятно. Случи се около час след като се разделихме - ти дойде и почука на вратата ми. Не беше съвсем будна, нито съвсем заспала - ако разбираш какво имам предвид. Каза, че тя е до прозореца.

Коя?

И аз те попитах същото. Тя искала да я пуснеш, а ти си й отказала. Обещала е да изпълни най-съкровеното ти желание, а ти си й отказала. Дойде да търсиш помощ от мен.

Леден страх запълзя на четири крака по гръбнака й.

Ти... видя ли нещо?

Сянка, нищо повече, и шумолене, като от криле. Не се съмнявам, че имаше нещо. - Той я изгледа продължи­телно, с разбиране. - Не се съмнявам в теб.

Последните му думи извикаха сълзи в очите й, затова тя се извърна бързо, отиде до минибара. Докато опитваше да се пребори със сълзите, намери малка бутилка портока­лов сок.

Останал си при мен.

Ти се страхуваше, че тя ще се върне, и ти беше сту­дено. Тя донесе този студ. Затова те сложих да си легнеш, както ако ми беше... сестра, и тъй като не ми хареса идея­та да спя на пода, легнах до теб. И ето ни сега.

Съжалявам. Трябваше да се досетя. Щях да се досетя, ако не бях реагирала толкова бързо.

Направи съвсем логично заключение.

Може би. - Сега тя седеше отстрани на леглото. Той взе бутилката от нея, отвори я, подаде й я обратно. Но тя само се вторачи в нея. - Благодаря ти, че си останал при мен.

Пак заповядай. - Но взе обувката, която тя все още държеше, и я остави на пода. За всеки случай.

И му се прииска гневните искри да не бяха изчезнали толкова скоро.

Това е само началото, нали? Сенки на прозореца. Те­са само началото.

Започнало е много отдавна. Това е поредната стъпка по пътя. Ще се справиш.

Мислиш ли?

Да, тъй като аз съм този, който едва не получи удар по главата с обувка. Не си сама. - Бран я потупа приятелски по бедрото, преди да се изправи на крака. - Какво ще кажеш да се срещнем долу след час за закуска?

Добре. Един час.

Той се пресегна и повдигна брадичката й.

Не забравяй. Ти не я пусна вътре.

Когато тя кимна, той отиде до вратата и излезе.

И едва не се сблъска с Райли.

Тя повдигна вежди, изви устни и подръпна клипсовете на ушите си.

Бързо действаш, ирландецо!

Не е каквото си мислиш. Много рано си станала.

Тренирам.

Ако успееш да се приготвиш до половин час, ще слезем заедно за закуска и ще ти разкажа какво се случи със Саша. Тя ще дойде след час - така ще й спестим не­удобството да преживее всичко отново.

Започва да става интересно. Стигат ми и двайсет ми­нути. - Райли тръгна към стаята си, но спря и се обърна.

Тя добре ли е?

Да. По-силна е, отколкото си мислех, и със сигурност, отколкото тя си мисли. Двайсет минути - повтори Бран.

Ако не си готова, ще се видим направо долу - не пия ли кафе скоро, може да убия някого.

щ е успея.

Тя удържа на думата си и почука на вратата му малко след петнайсетата минута. Двамата слязоха долу и решиха да си вземат кафе и да седнат на спокойствие край басейна, за да може той да й разкаже всичко.

Първо, държа да ти кажа, че заслужаваш уважение за това, че не си се гмурнал в басейна - и нямам предвид този тук.

Секс? - Той поклати глава. - Мъж, възползващ се от жена, която ходи насън, не уважава нито нея, нито себе си. А и щом ще участваме заедно, трябва да си имаме доверие.

Абсолютно си прав. Но аз смятам, че не си ни казал всичко за Бран Килиан.

Права си, доктор Гуин.

Тя се засмя и вдигна наздравица с кафето си.

Проверил си ме в „Гугъл"?

Да.

Няма лошо. И аз направих същото. Този твой клуб

или клубове, защото имаш още един в Дъблин - изглеж­да доста готин.

Ще ми се да мисля, че е така.

Ще гледам да се отбия в тях следващия път, когато съм в Ню Йорк или Дъблин. Но сега може би трябва да седнем на някоя маса. Обзалагам се, че Саша държи на точността. Освен това умирам от глад.

Двамата станаха и се отправиха към открития бюфет, чиито завеси се полюшваха на вятъра.

Имаш ли идея кой е бил на прозореца й снощи?

Няколко.

Странно, и аз имам няколко.

След като уведомиха сервитьора, че ще са трима, сед­наха на една маса и зачакаха да им донесат по още едно

кафе. Райли извади бележник от един от многото джобове на панталона си, откъсна лист.

Запиши първия си избор, аз ще направя същото. И ще ги сравним.

Не си нося химикалка.

Можеш да използваш моя молив. - Райли надраска едно име върху листа, подхвърли му молива.

Искаш да се увериш, че знам за какво става въпрос?

Да речем, че това ще покаже доколко можем да си вярваме. - Тя му подаде листа, който стискаше с два пръста, той й подаде своя.

Нереза - промърмори.

Райли остави неговия лист до себе си, кимна към Саша, която идваше към масата им.

Нереза.

Тя е майката на мрака. - Саша се вторачи в полюш­ващите се бели завеси. - Изтъкана е от лъжи.

Бран се надигна, улови я за ръката, почувства как тя потрепери.

Саша.

Да.

Седни. Ще пиеш ли кафе?

Тя се отпусна в стола, кимна.

Да. - Вдигна двете листчета. - Името ми е познато. Чувала съм го в главата си. Тя беше тази, която дойде до прозореца. Беше отвън - на прозорец на третия етаж! Не беше сън, не точно. Как е възможно? Коя е тя?

По-скоро „какво" - поправи я Бран и отмести поглед към Райли. - Имала ли си си работа с богове преди?

Не бих казала. Сигурно ще е забавно. - Тя се изправи. -Ще „нападна" бюфета.

Саша гледаше как Райли се отправя към една от богато заредените маси на бюфета, повдига капака на голямо блюдо и започва да трупа храна в чинията.

Ако имах милион, щях да го дам до последния цент за самочувствие като нейното.

Ти си имаш свое - увери я Бран. - Просто го криеш някъде в себе си. По-добре си вземи нещо за закуска, пре­ди Райли да е изяла всичко.

Джипът на Райли, ръждивочервен и очукан, носеше белези от безжалостно използване и нямаше покрив. След дълго оглеждане Бран се качи отзад.

Откъде го имаш?

От приятели, сключих добра сделка. Реших, че ще ми е нужен транспорт. - Тя седна зад волана, подхвърли сгъ­ната карта към Саша. - Ти ще си навигаторът.

Добре, но би ли ми казала къде отиваме?

За начало - на север, покрай брега. Островът е голям, но проучването ми води към крайбрежна локация.

Защо? - Още преди Саша да зададе въпроса, Райли бе натиснала газта.

Джипът може и да изглеждаше като излязъл от близко­то гробище за коли, но подскочи като пантера.

Защо ли? - извика Райли през шума на мотора и под­кара по тесен път към брега толкова бързо, че от магази­ните от двете им страни се виждаха само размазани очер­тания. - Какво прави един остров „остров"?

Саша се чудеше дали ако затвори очи, ще я боли по- малко, когато катастрофират.

Заобиколен е от вода.

Защо ще навлизаш в сушата, щом си избрал остров, зада скриеш нещо? Нужен ни е брегът - заливите, малки­те заливчета, пещерите. В повечето преводи на легендата се говори, че огнената звезда ще засвети отново, че е зас­пала в люлката на земя под морето. Някои учени я наричат Атлантида.

Атлантида е мит.

Райли хвърли бърз поглед на Саша.

Значи търсиш паднала звезда, създадена от богиня на луната, а отхвърляш Атлантида?

И се надявам да не умра в автомобилна катастрофа!

Джипът си има ролбар. Един колега търси Атлантида вече двайсет години. Оставила съм я на него.

Пътят беше като скоростна отсечка и всеки шофьор сякаш изглеждаше решен да прекоси финиша пръв. Райли караше като вманиачен демон, забавяйки съвсем малко, когато профучаваха през едно село.

Контокали, виж на картата - обяви тя. - В него се намира една от най-старите църкви на острова, има и ру­ини на замък, които ще разгледам, щом ми остане време. Как се чувстваш отзад, ирландецо?

Той се бе извил странично, вдигнал крака върху седал­ката.

Караш като бясна, Райли.

Винаги стигам там, закъдето съм тръгнала. Сега, като сме трима, ми хрумна нещо. Можем да продължим да се ръсим за стаи в хотела или заедно да наемем къща. Ще ни излезе по-евтино.

И ще е по-уединено - добави Бран, сякаш сам бе мис­лил по въпроса. - Малко е неловко да обсъждаш търсене на звезди и отбягване на зли богини в хотелски ресторанти. Ти какво мислиш, Саша?

Тя се загледа в морето, в мъжа на водни ски, който ле­теше по синята повърхност зад блестяща бяла лодка.

Изглежда ми по-практично.

Значи е решено - отсече Райли. - Ще се обадя тук-там.

На твоите приятели - довърши Бран.

Не е зле да ги имаш. Гувия - добави тя, когато стиг­наха до поредното село. - Стари венециански корабостро­ителници. Много плажове и заливчета. Струва си да ги огледаме.

Саша успя да зърне цвета на къщите, избелял на слън­цето, пешеходци в плажно облекло и късче брегова линия, преди селото да остане зад тях.

Ти май нямаш нужда от навигатор.

Не още.

Саша свикна със скоростта, поне толкова, че сърцето й да не подскача при всеки завой. Успокояваше се с морето,

с движението му, аромата му, който се носеше във въздуха. С примесеното с него ухание на диви цветя, растящи на воля отстрани на пътя. Досега не беше виждала толкова живи, наситени багри. Лудешкочервени макове изскачаха от нивите, алчни грамофончета задушаваха живите плето­ве с агресивно синьо, дървото на Юда изгаряше очите с тъмния си пурпур.

Тук съм, помисли си Саша, за да намеря отговори на въпросите, които ме преследват. Но също така съм тук сред ярка, сгряваща душата красота и това само по себе си е чудо.

Тя й се отдаде, вдигна лице към небето, позволи на топлия, пропит с аромати въздух да я обгърне.

Райли имаше информация за всяко село, през което минаваха. Саша се зачуди какво ли е да си пътеводител в човешки образ, да си обикалял толкова много, настойчиво да си търсил и намирал приключения.

Засега тя се наслаждаваше на мига - на слънцето, на скоростта и пейзажа.

Тук би могла да рисува с години.

Сърцето й сякаш отново заби по-бързо, когато ускори­ха по отсечка с остри завои. Морето беше съвсем близо до пътя и тя затаи дъх.

Постепенно завиха на запад, заобиколиха голям и много­люден град, който Саша определи на картата като Касиопи.

Пътят отново започна да лъкатуши, като се докосваше едва-едва до езеро, което тя закопня да нарисува.

Наближаваме Ахарави. В древността градът се е каз­вал Хеба* - вероятно е кръстен на дъщерята на Зевс. Ок- тавианго плячкосва през 32 година при.е. и сегашното му име, което в общи линии означава „неприветлив" - заради плячкосването и опожаряването - е доста неприветливо.

Тук ще направим малка почивка - продължи Райли, докато профучаваха край воден парк. - И ще се обадя за къщата. Албания. - Тя посочи земната маса в далечината.

*Гръцката богиня на младостта и вечната красота. - Б. пр. 50 * Пазителите

Албания - промърмори Саша, едновременно смаяна и възхитена. - Невероятно! - От едната страна семеен воден парк, от който се разнасяха радостните писъци на децата, докато се спускаха по водните пързалки, а от дру­гата - албанският бряг!

Нима това не бе по-изумително от една огнена звезда?

Ахарави гъмжеше от магазини, строени като армия, подредени един до друг на главната улица. Април едва бс започнал, а в курортния град беше пълно с почиващи, които обикаляха магазините или се наслаждаваха на обяда си в кафенетата на тротоара.

В момента е пролетният сезон - отбеляза Райли и отби от главния път. - Голяма част от почиващите са британци и американци, ако съдя по количеството бледа кожа, която ще изгори. Надявам се, че сенникът те пази, ирландецо.

Върши работа, благодаря. - В мига, щом тя спря, той изскочи от джипа, разкърши рамене. - Избра чудесно мяс­то за почивка!

Старая се. - Тя извади мобилния си телефон. - Вие двамата може да се поразходите до плажа, аз ще ви настиг­на.

Златист пясък, морски овес, синя вода и лодки по нея, някои следвани от водни скиори. И Албания, която се виждаше на хоризонта.

Саша грабна раницата си. Нуждаеше се от десетина минути - или може би двайсет, - за да скицира нещата.

Сигурно ще искаш да си купиш шапка - отбеляза Бран. Взе своята - тъмносива с широка плоска периферия, и я нахлупи на главата й.

Ако имах нещо на главата, щеше да излети още през първите пет минути.

Добър шофьор е. - Той намести собствената си рани­ца на гърба, докато вървяха. - Е, не забеляза ли нещо по пътя? Мисля, че тя нарочно избра крайбрежния път - ис­каше да види дали няма да усетиш нещо.

Разбира се, помисли си Саша. Не просто лудешко тара­не по брега, а поредното проучване.

Трябваше да се досетя. Не. Беше много красиво, въп­реки че се движехме със скоростта на звука, но не почувст­вах нищо. Дори не знам дали мога така. Никога не съм опитвала.

Защо?

Когато си различен, това те откъсва от останалите, кара те да се чувстваш като аутсайдер. Исках да се впиша - много, - но накрая осъзнах, че няма да се получи. Затова просто се фокусирах върху работата си, поне преди всичко това да започне. А сега...

А сега?

Аз съм в Гърция, а отсреща е Албания - толкова бли­зо, че ти се струва, че можеш да доплуваш до нея. Това надминава и най-големите ми очаквания. - Тя притвори очи, вдиша дълбоко. - Дори въздухът е екзотичен. Но ако Райли е карала дотук с надеждата да получа някакво виде­ние, ще я разочаровам.

Май няма да е толкова лесно.

Тя си помисли за виденията, които бе имала. Кръв и страх, болка и мрак.

Не, няма.

Райли е права, че трябва да намерим подходящо мяс­то. Място, където и тримата да можем да се отпуснем, да започнем проучването, да си съставим план. Нещо като щабквартира.

Сравнението я накара да се усмихне. Щабквартирата бе толкова далеч от нейния свят, колкото и плуването до Ал­бания.

Щабквартира.

Точно така. И тъй като не знам дали останалите три­ма, които си нарисувала, няма просто да се появят - както се случи с нас, - ще ни се наложи да поскитаме наоколо, както днес.

Трябва да се съберем всички. Дотогава можем да търсим, но няма да видим и намерим нищо. Няма да имам видения - обясни тя бързо.

Това казвам и аз.

Искам да порисувам малко, докато сме тук.

Ще ти е нужен стол. Предполагам, че може да наемем един, или... Отсреща има таверна. Какво ще кажеш за из­гледа?

Чудесен е.

Щом се настаниха на една маса и тя нагласи стола си под правилния ъгъл, той също се загледа в панорамата.

Искаш ли бира?

О, не, благодаря. Може би нещо студено. - Саша извади скицника си и се зае да рисува полюшващия се морски овес и дългата плажна ивица.

Бран си поръча Митос*, а за Саша - гръцкия сок, който беше комбинация от портокал, ябълка и кайсия. Докато тя рисуваше, той извади телефона си, зада провери имейли­те си.

Дори зает с работата си, продължаваше да я наблюдава, да следи тези изящни, красиви ръце, сътворяващи пейзаж с хартия и молив.

Забеляза, че тя пропуска някои неща. Хората. Плажът й беше безлюден, имаше само птици, летящи над морето.

Саша отгърна на следващата страница, започна нова рисунка. Бран предположи, че за нея това са груби скици, но той ги намираше за прекрасни - едновременно стегнати и плавни. Помисли си, че тази нейна способност да създава образи с бързи, уверени движения на молива е като магия.

Тя започна трета рисунка - от различен ъгъл, забеляза той. Не точно плажа, прострян пред тях, а нейна си, с луна, неизпълнена докрай, носеща се между облаците над море с пенливи вълни.

Край морето стоеше жена и го съзерцаваше, тьмната й коса се спускаше на вълни до кръста. Полите й се вееха около коленете. От дясната й страна се издигаха отвесни скали, а върху тях стоеше сянката на къща, в която свете­ше един-единствен прозорец.

Когато Саша спря и най-накрая се извърна, за да вземе питието си, той остави телефона.

*Известна марка гръцка бира. - Б. пр.

Къде ще отиде тя - обратно в морето или в къщата на скалата?

Не знам. - Саша въздъхна, отпи отново. - Изглежда, и тя не знае. Не е тук. Не знам защо погледнах натам и го видях толкова ясно.

Може би сме близо. Тя е единственият човек, когото ти нарисува. На другите скици на този плаж липсват хора.

О! - Саша сви рамене. - Без тях е по-спокойно. Обик­новено не рисувам хора. Или не го правех. Когато учех в академията и използвахме модели, накрая започвах да получавам видения. Идва от фокусирането и винаги е нат­рапчиво. Научих се да се възпирам, но май не си е струва­ло усилието. Обичам загадъчните сцени, без хора в тях.

Тя подпря брадичка на юмрука си, усмихна му се.

На теб ти харесва, когато картината е пълна с хора.

Разговорите - нещо, което тя избягваше в уединението

си в планината - сега звучаха различно, бяха й интересни, защото ги водеше с хора, които знаеха каква е и я приемаха.

Как разбра?

Клубовете - поясни тя. - Ти притежаваш клубове и организираш шоупрограми, така че сигурно харесваш хо­рата. И публиката, която се възхищава на фокусите ти.

Но мога да се наслаждавам и на празни плажове. Обаче... - Той протегна длан към нея, сви я в юмрук, раз­твори рязко другата си ръка. После в празната му допреди миг длан се появи извита бяла мида. Бран й я подаде. - Обичам магията.

Тя се засмя, поклати глава.

Как го правиш?

Не съм я извадил от ръкава си.

И не използваш дим и огледала, нали? - Тя прокара пръсти по ръбовете на мидата. - Как се научи да правиш фокуси?

Може да се каже, че е семейна традиция. Всъщност първо ме научи майка ми... донякъде.

Майка ти. И тя ли е маг?

По нейния си начин. - Тъй като смехът й му хареса, той извади тесте карти от раницата си, разпери ги във вет­рило.

Избери си карта, която и да е.

Тя изтегли една, погледна я.

Сега какво?

Върни я обратно и вземи тестето. Разбъркай го. В края на деня трябва да се възнаградим с плуване. Какво избираш

морето или басейна?

Морето. - Ако няма никой друг на плажа, добави тя наум. - Колко често ще имам възможност да плувам в Йонийско море. Достатъчно ли е?

Да, разбира се, ако ти смяташ, че е. Остави тестето и сега го разпери ти.

Тя направи както й каза, наведе се напред, не искаше да изпусне нищо от погледа си.

Къде мислиш, че ще е твоята карта? Тук? - Той поту­па една карта. - Не, не, може би тук. А, ето я и Райли!

Играете на карти и пиете бира, докато аз се потя на телефона. - Тя се отпусна тежко на стола, вдигна остатъка от бирата на Бран и я пресуши.

Показва ми фокуси с карти, но не мисля, че ще се получи.

Такава липса на вяра в чудесата... - въздъхна Бран. Прокара връхчето на пръста си по разперените карти. - Като гледам, май изобщо не е тук, защото... Може ли? - каза той на Райли и взе шапката от главата й, обърна я наопаки.

Твоята дама купа е в шапката на Райли.

Очите на Саша се разшириха.

Това е невъзможно.

Обаче е. - Той държеше дамата между двата си пръста, завъртя ръката си в китката - в дланта му нямаше нищо.

Признавам - отбеляза Райли, докато Саша стоеше със зяпнала уста, - че това е един от най-добрите фокуси от близко разстояние, които съм виждала. Искам също да отбележа, че и аз направих един фокус. Вече разполагаме с къща, ако я харесаме.

Как така картата се озова в шапката на Райли, след като Райли не беше тук? - поиска да знае Саша.

Напротив, тук е и ми пресуши бирата.

Но... - Саша се засмя и вдигна ръце в знак, че се пре­дава. - Искам да го направиш още веднъж, когато... ти каза, че си намерила къща?

Да, и ми дължите една бира. Но първо ще отидем да я видим. Не е далеч. Край село Сидари.

Видях Сидари на картата - на запад оттук е.

Точно така. Извадих късмет. - Сега Райли се пресег­на и изпи голяма глътка от сока на Саша. - Приятел на приятел на един чичо. Това е неговата вила - той е в Ща­тите по работа през следващите няколко седмици. И той е късметлия, защото двойката, която се грижела за мястото, е напуснала едва вчера. Мъжът паднал лошо и си счупил крака. Затова приятелят на приятеля на чичото каза, че можем да използваме вилата, ако се грижим за нея.

И какво точно означава това? - попита Бран.

Работа в двора, градинарство, поддържане на басейна - казах ли ви, че има и басейн? А също и куче, така че ще го храним и поим, както и кокошките...

Кокошки? - повтори Саша.

Храним ги и ги поим и можем да ядем яйцата им. Гри­жим се за къщата и стоим безплатно, докато той се върне след четири седмици. Според мен сделката е страхотна.

Със сигурност трябва да я видим. - Бран прибра кар­тите си обратно в калъфа. - Готови ли сме?

Саша кимна и стана.

Мисля, че ще преживея престой във вила на Йонийско море. Само дето ми звучи прекалено хубаво, зада е истина...

Обикновено има уловка. - Бран се изправи, улови я за ръката. - Хайде да идем да видим каква е и дали ще можем да я преглътнем.

Пътят на запад отначало беше почти прав, но изведнъж залъкатуши. Последва бърза серия от извивки и криволици, по които Райли караше със същата безразсъдна скорост.

Саша видя ясно защо Сидари се слави като първокласен курорт в северната част на острова. Разположен беше на самия залив, изгледите бяха великолепни. Твърде много хора, бе първата й мисъл, твърде много, изпълващи ули­ците, плажовете и магазините.

От шумния курорт я заболя главата, нервите й се опъ­наха до крайност. Но неспокойното чувство не премина дори когато оставиха града зад гърба си и свиха по тесен път. Тя отново премести поглед към морето в опит да се наслади на мига.

И изведнъж видя, позна и разбра чувството, което я бс обзело.

Носът се издигаше сред морето, висок и горд. Тя бс стояла тук с Бран на нощния вятър и задаващата се буря. Той държеше светкавица в ръката си, а тя изпитваше изга­рящо чувство.

Нейната рисунка.

Не им я беше показала, на нито един от двамата, и все пак пътят ги бе довел дотук.

До нея като в мъгла достигна гласът на Райли, която говореше за заливи, фиорди и пещери, както над водата, така и под нея.

Пътят ще стане неравен - предупреди ги Райли. - Къ­щата е горе на скалата. Изгледът сигурно е великолепен.

Саша обаче не бързаше да погледне. Вече знаеше какво ще види. Вместо това се съсредоточи върху дивите цветя, цъфнали героично край пътя, който сега бе по-скоро пъте­ка - цъфтяха дори на самата пътека.

Джипът скърцаше и подскачаше, принуди Райли най- после да намали и най-накрая да спре, когато стигнаха до двойна желязна порта.

Имам кода. - Тя се наведе навън, набра кода върху една клавиатура. - Приятелят ми каза, че един съсед е идвал тази сутрин да нахрани кучето, да се погрижи за пилетата, да провери как са нещата. И твърди, че кучето е дружелюбно.

Алеята стана малко по-равна, после направи рязък завой.

Това е същински „удар"! - С тържествуващ боен вик Райли се понесе към вилата. - Ншцо общо с „дупките", в които отсядам обикновено!

Вилата, в богато кремаво на фона на синьо небе, бе кацнала на висока скала. Беше под ъгъл спрямо морето и предлагаше шеметни изгледи отпред и отзад. Във впечат­ляващия двор имаше цъфтящи храсти, няколко плодни дървета и морава до самата каменна ограда. А после гра­дината свършваше като отсечена с брадва. Грубите стъпа­ла, водещи към плажа, накараха Саша да си представи мускулести гномове или тролове с примитивни сечива, дълбаещи камъка. Вилата бе с множество врати, издадени тераси, изобилие от прозорци.

Още цветя и дървета я красяха отстрани, където се ш- еше каменна пътека. Райли едва бе изключила мотора, когато от сенчестите дървета към тях бавно приближи голямо бяло куче, същинска полярна мечка - с гъста кози­на и дълга, пухкава опашка.

Огромен е! - Нервите на Саша, които тъкмо се бяха поуспокоили, отново се опънаха. - Каза, че бил дружелю­бен.

Просто е едно голямо момче. Здрасти, Аполон - име­то му е Аполон. - Райли безстрашно слезе от колата, наве­де се, протегна ръка.

Кучето спря, вторачи се в нея. Мигът продължи толко­ва дълго, че Саша вече се канеше да скочи от мястото си и да дръпне Райли обратно в джипа. Но си помисли, че та­кова огромно куче като нищо може да изяде джипа заедно с всички в него.

То обаче приближи Райли, размаха опашка и подуши протегнатата й ръка.

Добро момче! - Тя се изправи и постави длан на глава­та на Аполон, когато той седна. - Какво чакате, приятели?

Да видим колко голяма мръвка може да отхапе от теб.

- Бран се измъкна от джипа и също толкова свойски, като Райли, погали кучето по гърба.

Хайде, Саша, можеш да разбереш какво изпитва, ако те е страх. Сигурно можеш да усетиш чувствата на куче

отбеляза Райли. - И те имат такива. Какви са неговите според теб?

Радостни. - Саша въздъхна и слезе от джипа. - Мно­го се радва.

Социално животно. - Райли се наведе, целуна кучето по главата. - Нуждае се от глутница и за известно време това ще сме ние. Дадоха ми и кода на алармата, а ключът е оставен в саксията с палмата, така че...

Крачейки уверено в износените си ботуши, с кучето но петите, Райли отиде до каменната ограда в края на скалата, където бе саксията.

Леле, какъв изглед! Елате да хвърлите един поглед! Саша се насили да приближи каменната стена и далеч

долу видя плажа, който бе нарисувала на масата в тавср- ната, когато образът му бе изместил останалите.

Липсват само луната и жената - отбеляза тихо Бран.

Какво каза?

Нарисувах този изглед, докато те чакахме в Ахарави

обясни тя на Райли. - Не знаех къде е. Сега знам - тя беше тук, долу до водата. Жената, която още не сме срещ­нали. А вилата бе само силует на скалата.

Доволна, Райли сви ръце в юмруци отстрани на бедрата.

Отлично! Значи сме където трябва.

Така мисля, да. - Кучето завря глава под ръката на Саша и я погледна умолително с тъмните си очи, излъчва­ше радостта, която тя бе почувствала в него. Това я накара да се усмихне. - Това е мястото.

Да идем да го разгледаме тогава. Първа си заплювам спалня, да знаете! - Райли хукна към къщата и Аполон я последва с весел лай.

Можем да хвърляме чоп кой да е втори - предложи Бран и Саша почувства как самоувереността й се възвръща.

Как ли пък не - да хвърлям чоп с маг! Аз съм втора!

отсече тя и хукна след кучето.

4

Саша се смяташе за човек на реда, на навиците. Решеше ли да излезе извън този ред, правеше го след старателно обмисляне.

Или поне беше така, докато не долетя в Корфу.

Сега, едва двайсет и четири часа след като се бе наста­нила в хотела и бе разопаковала багажа си, отново го опа­коваше, канеше се да освободи стаята и да се премести във вила с двама души, които познаваше едва от няколко часа.

И колкото и да се питаше дали е разумно, знаеше, че постъпва правилно. И че само така може да получи истин­ски отговори.

Вилата беше красива, просторна и дори жена като нея, която се смяташе за практична, не можеше да не изпита вълнение, докато я обикаляше и знаеше, че ще живее тук в продължение на...

Все едно колко време.

Подове, застлани с грапави керамични плочки, помисли си тя, докато старателно опаковаше багажа си, огромни прозорци, просторен вестибюл и спираловидни стълби, водещи към втория етаж. Където, припомни си, се бе „из­стреляла" Райли.

Новата й приятелка избра най-голямата спалня, с ма- сивно легло, върху което бе скачала щастливо, преди да влезе в прилежащата баня и да изписка възторжено при вида на каменната вана - достатъчно голяма да побере слон - и на също толкова удобния душ.

Саша се бе колебала между няколко варианта, всичките прекрасни, но накрая избра леглото със сводестия балдахин от богато надиплен морскосин лен. От спалнята й, както и от всички останали, се излизаше на тераса и тя си предста­ви как ще рисува там.

Дори когато осъзна, че изгледът й ще включва и морския нос, не можа да събере сили да се премести в стая, откъде­то той няма да се вижда.

Затвори куфарите си, провери два пъти стаята, за да е сигурна, че не е забравила нещо, и тъкмо се канеше да се обади за пиколо, когато някой почука на вратата.

Саша я отвори и видя Бран.

Готова ли си? - попита той.

Да. Тъкмо щях да повикам пиколото.

Той огледа куфарите й, раницата, дамската чанта с дъл­ги дръжки.

Мисля, че ще се справим и сами. - Закачи дамската й чанта на дръжката на единия от куфарите, преметна рапи­цата й през рамо. -Ще можеш ли да носиш останалото?

Разбира се, но как ще носим твоя багаж?

Аз вече го свалих долу, натоварен е. Разбира се, моят е на половината на твоя.

Разбира се. Ти си мъж. - Саша излезе след него, без повече да погледне стаята.

Такъв съм. Само да видя дали Райли е готова и ще... О, няма нужда - добави той, когато Райли се появи в коридора, теглейки една-единствена платнена чанта на колелца.

Това ли е всичко? Раницата ти и чантата? - учуди се Саша.

Имам всичко необходимо и място за още.

Саша погледна собствения си багаж, буквално почувс­тва снизходителната усмивка на Райли.

Нося си нещата за рисуване - оправда се тя.

Аха. - Все така снизходително усмихната, Райли пое към асансьора.

Наистина! Нося си статива, няколко малки платна, резервен скицник, да не споменавам боите и четките.

Май четките ти няма да се поберат в асансьора.

.- Вие се качвайте - предложи Бран. - Аз ще сляза по стълбите.

Куфарът е тежък - предупреди го Саша.

Да, в него е резервният ти скицник.

Саша изгледа намръщено Райли, после се засмя.

О, я млъквай!

Успя да вкара другия си куфар в асансьора, обърна се да благодари на Бран, но него вече го нямаше.

Докато остави ключа на рецепцията, те вече бяха нато­варили багажа й в джипа и всичко бе овързано с въжета за бънджи от чантата на Райли.

Саша ги огледа със съмнение, обезпокоена за матери­алите за рисуване.

Ще издържат ли?

Досега не са ме подвеждали. Тежкарска вило, пази се, идваме!

Райли накара мотора да изреве, също както бе направи­ла и сутринта. Този път Бран седеше на задната седалка с багажа.

Ти трябваше да седнеш отпред. - Саша се изви назад. - Не съобразих. Аз съм по-дребна, няма да ми е толкова тясно.

О, тук сме си добре, аз и четките ти за рисуване. Пък и като знам как шофира Райли, ще стигнем, преди да ми се схванат краката.

Скоростта - възмутителна - този път изглеждаше по- скоро освежаваща, отколкото плашеща. Саша успя да зърне размазаните очертания на морето и цветята, на ко­лите и напечените от слънцето сгради, докато слушаше с половин ухо как Райли и Бран обсъждат дали да спрат някъде за обяд, или да продължат, закъдето са тръгнали.

На нея й беше все едно. Всичко бе толкова сюрреалис­тично и безразсъдно. Досега най-безразсъдното, което си спомняше, че е правила, бе, когато си отряза сама косата на дванайсет. Акт на гняв и съпротива, за който бе съжа­лила още преди да се офъка докрай.

Разбира се, в сегашните й действия имаше повече риск и щяха да изискват повече усилия - и все пак в момента й се струваха абсолютно правилни.

Първо ще си разопакова багажа, реши тя. Няма да се чувства добре, докато не го направи. А после ще сглоби статива си... може би отвън - ще опита да направи рисунка на градината с креда. Или ще пробва с акварел. Рядко из­ползваше тази техника, но...

Ти за какво гласуваш? - поиска да знае Райли.

Съжалявам, не разбрах?

Обяд или да продължим? Ти ще наклониш везните.

О, все ми е едно.

Везните - настоя Райли. - Не може дати е все едно. Бран иска да продължим. Аз съм за обяд.

Не искам да накланям везните.

Нямаш избор. Той казва, че вилата е пълна с храна - заредена е и имаме зелена светлина да използваме всич­ко. Но първо трябва да стигнем дотам, а после да си спрет­нем нещичко. Някой от вас може ли да готви?

Разбира се, че мога - бързо отвърна Саша и тутакси осъзна грешката си. - Но в никакъв случай няма да отго­варям за кухнята!

Голяма, красива кухня, припомни си тя, и щеше да й е приятно да сготви едно-две ястия, но...

Някой трябва да отговаря. Ако обичате пържено, аз съм вашият човек, иначе - да живеят сандвичите! Мога и да разбърквам. И да режа - добави тя. - Кълцам като фурия.

Не знам как да готвя за хора.

За кого готвиш тогава? - учуди се Бран. - За мечки?

За себе си. Но...

Аз съм майстор на закуските. - Бран сложи край на обсъждането. - Съмнявам се обаче, че някой ще иска да готви постоянно. Сидари не е далеч и можем да хапнем там, но ако искаме да обсъждаме действията си в уедине­ние, по-добре да си приготвим нещо във вилата.

Саша е нашият човек! Двама на един.

Въздържам се. - Тя наистина изпита паника при ми­сълта, че може да я изберат да отговоря за нещо. - Тоест абдикирам.

Докато спореха, джипът летеше напред и Саша започна да осъзнава, че ще изгуби битката.

Определено ще спрем за обяд - ето, наклоних везни­те, - а ако някой огладнее довечера, може да хапне от прословутите сандвичи на Райли - отсече тя.

Моят специалитет!

Аз ще сготвя утре вечер, за да имам време да измисля какво, но след това...

Тя замълча, поразена от гледката на поредния стопаджия

козирката на бейзболната му шапка бе дръпната надолу, палецът му - вдигнат.

След това пак ще трябва да ядем - отбеляза Райли.

Ставам нервна, когато съм гладна, а едва ли искате да ме виждате в...

Спри! - Саша само бе зърнала лицето му, докато минаваха край него, но това й беше достатъчно. - Спри колата!

Райли реагира бързо, натисна спирачките.

Какво има? - попита, докато отбиваше отстрани на пътя.

Върни назад! Стопаджията! Завий или върни назад. Стопаджията!

О, ясно! - Райли погледна над слънчевите си очила, за да подсили саркастичния си тон. - И без това място - колкото щеш!

Саша изскочи от джипа.

Той е още един! От нас!

Без майтап?

Бран скочи от джипа, преди Саша да стъпи на банкета.

Нека изчакаме минутка, скъпа. Той идва кьм нас. Нека първо опипаме почвата.

Мъжът затича по пътя, но някак отпуснато, с раницата на гърба и прашните, износени туристически обувки. Изпод бейзболната му шапка се подаваха гъсти кичури тъмнору- са коса.

Саша знаеше, че очите му - макар да не можеше да ги види зад тъмните очила - са сиви.

Той им отправи бърза, слънчева усмивка.

Калимера - поздрави. - Евхаристо, ъъъ...

Не се мъчи - спря го Бран. - И английският ще свър­ши работа.

Чудесно. Благодаря, че спряхте.

Американец си, нали? Заобиколен съм от тях.

Да. Сойер, Сойер Кинг. - Той се усмихна широко и кимна на Райли, когато тя го приближи.

Накъде си тръгнал, Сойер Кинг? - попита тя.

О, просто обикалям. Докъдето ме откарате. Но май нямате много място.

Така е - съгласи се Бран. - Отиваме до Сидари. Бран Килиан.

Ирландец, а? - Сойер пое протегнатата ръка. - На почивка ли сте?

Не точно. - Райли се извърна към Саша, погледна я многозначително.

Да, сигурна съм.

Сойер беше пъхнал палеца си в гайката на колана - не­хайна поза, - но изведнъж застана нащрек.

Сигурна за какво?

Една рисунка щеше да свърши повече работа от всякак­ви обяснения, реши Саша.

Ще изчакаш ли минутка?

Да. - Отправи й усмивка - бърза като светкавица, - но остана нащрек. - Не бързам за никъде.

Тя отиде до джипа и се наведе, за да издърпа чантата си, напъхана в пространството между предната и задната се­далка. Извади портфолиото, после рисунката на шестимата.

Върна се при него и му я показа.

Нарисувах я преди около три седмици в Северна Ка­ролина - там живея.

Мъжът я разгледа, свали слънчевите си очила, огледа я още веднъж. Да, сиви очи, като вечерна мъгла над сенчес­то езеро.

Той каза:

Хммм.

Знам колко странно звучи... но имам и други рисунки. На нас, на теб... На това - каза тя и разтвори ръце.

Коя си ти?

Саша Ригс, а това е Райли Гуин.

Кои са другите двама на рисунката?

Не знам.

Като гледам как вървят нещата - намеси се Бран, - мисля, че скоро ще разберем. Мисля също, че това не ти се струва странно и че знаеш за Трите звезди.

Сойер завъртя дръжката на слънчевите си очила.

Да, знам.

Тогава можем да обсъдим всичко това тук, на пътя, и да рискуваме да ни забърше някоя минаваща кола, чийто шофьор е любител на високите скорости като нашата Рай­ли. Или можем да го направим на по бира.

Не бих отказал едно питие. - Сойер върна рисунката на Саша.

Променям гласуването си. Налага се да отидем нап­раво във вилата.

Сойер вдигна вежди.

Имате вила?

Приятел на приятел на един чичо. - С ръце на хълбо­ците Райли оглеждаше джипа, багажа. - Бива ме да отварям място, но сега се предавам. Саша ще трябва да седне на скута ти, Сойер.

Той може да седне отзад - поправи я Бран. - Тя ще седне на моя скут, понеже ме познава по-отдавна.

Сигурно е забранено да караме така... - усъмни се Саша.

Райли изсумтя, упъти се към шофьорското място.

Убиваш ме, Саша!

Остават само двайсетина километра. - Бран я побут­на към джипа. - Всичко ще е наред. - Той се качи, потупа подканящо скута си. - Хайде, идвай.

Не се дръж като ощипана госпожица, Саша! За бога, нали вече спа с човека!

Не съм! Е, не и в буквалния смисъл, но...

За да сложи край на приказките, Бран я улови за ръката, придърпа я към себе си.

Очертава се забавно пътуване. - Сойер прехвърли дългите си крака отзад, отпусна се на седалката.

Да, ние сме весела компания. - Райли се изстреля на пътя и кокалчетата на Саша побеляха върху предното таб­ло, докато го стискаше като спасителна сламка.

Отпусни се. - Развеселен, Бран уви ръце около тали­ята й, притегли я назад. - Явно не ни е писано да умрем в автомобилна катастрофа в нает джип напът към наета вила.

Като говорим за вили... - Райли хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане. - Ти можеш ли да готвиш, Сойер?

И Саша, седнала неудобно в скута на Бран, литнала по пътя като безразсъдна и безгрижна тийнейджърка, се засмя така, че я заболя устата.

Когато заподскачаха по пътя към портата, вече бе уста­новено, че Сойер може да готви, което според Райли го правеше „капитан" на кухнята заедно със Саша.

Три от спалните вече са заплюти - предупреди го Райли. - Но има още четири, така че можеш да си избереш от тях.

Просто така?

Първо ще пийнем, а Райли може да ни нахрани със световноизвестните си сандвичи. - После - продължи Бран, - ще решим заедно.

Той е един от нас - каза простичко Райли, докато завиваше, и вилата се появи отпред.

От задната седалка Сойер изсвири с уста.

В рот мне ноги!

Райли се изви и го изгледа.

Как така готино момче от Вирджиния - нали акцентът ти е вирджински, от крайбрежието?

Точно попадение. Малко място, наречено Уилоу Коув, край Чесапийк.

Благодаря. Та как така готино момче от Вирджиния знае да ругае на руски?

Дядо ми е руснак. Ти говориш ли руски?

Аз съм царица на ругатните - на всички езици. И, да, мястото си заслужава едно в рот мне ноги \

Какво означава? - попита Саша.

Приблизително? „Майка му стара". - Райли слезе

пъргаво от джипа и поздрави кучето. - Здрасти, Аполон. Върнахме се.

Гледай ти! - Сойер, очарован като малко момче, из­скочи от колата и без предисловия започна да гали кучето с две ръце. - Ти си един голям, красив приятел. Това тво­ята къща ли е? Късметлия си!

Аполон седна, подаде лапа.

Саша ги наблюдаваше и забрави къде седи, докато не обърна глава. Усмихна се на Бран и осъзна, че лицата им са интимно близо.

О, съжалявам. Трябва да сляза от... джипа.

Разбира се. Макар че тук е доста уютно. - Той отвори вратата, пъхна ръка под краката й. - Позволи ми да ти помогна - каза и я завъртя настрани, задържа я така.

Благодаря.

Пак заповядай.

Той я пусна, позабави се малко, преди самият да слезе от джипа.

Всички да грабнат по нещо - нареди Райли. - Трябва да приберем багажа. Бран, ти можеш да покажеш вилата на най-новия член на клуба ни, докато аз приготвя сандви­чите. Ако не хапна скоро, ще схрускам някой от вас.

Докато вкарваха вътре багажа, а главата на Сойер не спираше да се върти във всички посоки, Бран подръпна лекичко конската опашка на Саша.

Ние ще качим нещата, Сойер и аз. Ти може да се пог­рижиш за бирата.

Добре.

Значи, тя нямаше първо да разопакова - щеше да хапне сандвич и да помогне на Райли и Бран да обяснят нещата на Сойер. Надяваше се и Сойер да им обясни някои не­ща.

Нуждаеше се от няколко минути да огледа хубаво мяс­тото, затова прекоси антрето с топлите златисти плочки и влезе в просторния хол. Широките прозорци имаха щори, които да предпазват помещението от силното слънце, но тя обичаше обилната светлина.

Двойка дивани в турскосиньо образуваха кът за разго­вори, в който бе разположен и голям кожен хамак в шоко- ладовокафяво. Кремави вградени шкафове над камина, облицована с лъскави плочки, също в турскосиньо, съдър­жаха пъстра колекция от стъклени и керамични съдове.

Игрив десен на екзотични птици, които сякаш се канеха да полетят, красеше меките кресла. Висок шкаф изпъкваше с гравираните си с подобни мотиви врати и изглеждаше старинен и изискан. Но притегателната сила на стаята се намираше извън големите прозорци, в ширналата сс гра­дина с цветя и дървета, която водеше към ръба на скалата и морето в пищно синьо.

Здрасти.

Беше Райли. Тя се обърна.

Много е красиво!

-' Аха. После ще си направим слънчеви бани. Сега трябва да хапнем.

Ти отговаряш за сандвичите.

Кухнята е достатъчно голяма. Освен това получих есемес, с който ме уведомяват, че можем да пием и от ви­ното. Свърши ли, имало изба - но всичко, което изпием, после го възстановяваме. Аз предпочитам вино пред бира­та. Ти какво ще пиеш?

Обикновено не го правя толкова рано през деня.

Явно развеселена, Райли разкърши тяло.

Но си свикнала да си във вила в Гърция и да говориш за звезди и богини толкова рано през деня.

Не. - Райли имаше право. - Ще пия вино.

Саша я последва през коридор със сводест таван, който ги отведе до стая с пиано и още една, по-малка - с камина, друга - пълна с книги, просторна трапезария, кабинет и накрая - в кухнята.

Райли бе отворила широко тройния френски прозорец към покритата с тента тераса и във въздуха танцуваше ароматът на лимони и рози.

Това място е невероятно! Не мога да повярвам, че ни позволиха да се настаним тук.

Връзките вършат работа. Собственикът има лозя. - Райли потупа бутилка бяло вино, което бе взела от охла­дителя за вино. - Реших, че е добре да уважим една от неговите. Ще я отвориш ли?

Добре. - Саша прокара ръка по един от плотовете, гранитът изобилстваше от златисти, кремави и кафяви нишки. - Толкова голяма кухня би трябвало да е стряскаща, а всъщност е уютна. Всичко е много модерно, но чиниите в бюфета отсреща, масивният кухненски остров и дърве­ните столове действат предразполагащо.

Повече ще се отпусна от храната и виното.

Саша намери тирбушон, докато Райли ровеше в огром­ния хладилник.

Има и голям килер - направо можеш да живееш в него! И зеленчукова градина, от която да берем каквото ни трябва. Ще измислим някакъв график за градинската работа. И за пилетата. Кокошарникът е в другия край на градината.

Райли отряза филия от голям самун пълнозърнестхляб.

Това е професионална печка - добави тя, - което оз­начава, че ще стоя далеч от нея.

Макар да нямаше търпение да я пробва, Саша реши да не го споделя - не искаше Райли отново да си помисли, че тя ще поеме ролята на главен готвач.

Мъжете искаха бира. Има ли?

Райли посочи с палец хладилника и от рязането на хляб премина към рязане на домати.

По-добре да ядем отвън. Аз ще се погрижа.

Тя намери бамбукови подложки за маса, избра пъстри чинии, салфетки с черешов цвят и се зае с удоволствие да подреди празнична маса под дървения покрив на беседка­та. Пренесе купата с плодове от кухненската маса на тази отвън и се обърна, когато чу мъжки гласове:

Хайде да го пробваме.

Върна се вътре тъкмо когато Бран сипваше малко вино в една чаша. Той отпи и кимна.

Хубаво е.

И аз ще пия тогава. Голям късмет сте извадили с това място!

И аз мисля така. Саша предложи да ядем отвън и аз съм „за". - Райли постави последния от четири огромни сандвича в порцеланово плато, изсипа половината съдър­жание на пакет чипе в една купа. - Хайде да ядем!

Саша огледа огромните сандвичи и когато седнаха па масата, отряза един наполовина, оставяйки втората поло­вина в платото.

Бран отхапа щедър къс от своя.

Ти наистина си царица на сандвичите!

Заета със своя собствен, Райли кимна.

Това е талант. Е, Сойер Кинг, сега да поговорим за приказната цена на престоя в тази приказна вила край мо­рето. Каква е твоята история за Трите звезди?

Той вдигна пръст, за да го изчакат да преглътне, после вдигна чашата си с вино.

Доколкото съм чувал, преди много време, в една да­лечна галактика...

Оценявам цитата ти от „Междузвездни войни"...

Любимият ми филм. Три богини на луната, събрали се да приветстват новата си кралица, създали три звезди - едната от огън, втората от лед, третата от вода.

Той говореше гладко, явно не се притесняваше, че е център на вниманието.

Точно така. - Райли задъвка чипе. - Сега следва вто­рата част на въпроса...

Значи е в две части.

Да. Откъде знаеш за тях?

От руския ми дядо.

Така ли? - Бран доля вино във всички чаши.

Да, така. Това бе една от любимите му истории и като малък си мислех, че е тъкмо това - просто история. Но преди известно време той се разболя - мислехме, че няма да се оправи, той също. Тогава ме накара да седна до него и ми каза, че това е истина, дори повече от истина - нещо като съдба. Моята.

И ти му повярва? - попита Саша.

Никога не ме е лъгал - простичко отвърна Сойер. - Дедуля ми разказа за звездите и отговорността и че се предава в семейството от поколения. Търсенето е било дълго, но безуспешно. Е, във всяко поколение се ражда по един избраник.

Ясно. - Райли се усмихна. - Още бонус точки за па- рафразата на „Бъфи, убийцата на вампири".

Падам си по сериала. Та той ми каза, че аз съм избра­никът и ще знам, че съм на прав път, когато срещна още петима като мен. - Сойер си откъсна няколко зърна грозде от купата. - Дотук сте трима. Дедуля - надявам се това да не ви прозвучи странно - е нещо като ясновидец.

И това ли се предава? - полюбопитства Бран.

Не на мен.

Защо тук? - попита Саша. - Защо Корфу?

Сойер изсипа още чипе в чинията си.

Занимавам се с това от известно време и все удрям на камък, но информацията се трупа. Номерът е да отсяваш важното от очевидния боклук. Бях в Сардиния - страхотно място - и се натъкнах на следа. Историята за Посейдон и Керкира.

Доволна, Райли също си взе чепка грозде.

Красивата нимфа, която богът на морето обичал и отвел на безименен остров. Кръстил го Керкира, на нея.

Точно така, гръцкото име на Корфу. В историята се говореше за огнена звезда, която е изстинала, скрита между земята и морето, и чака да се възроди. И аз поех по следата.

И аз тръгнах по същата следа. - Райли подхвърли зърно грозде в устата си.

Ами ти? - обърна се Сойер към Бран.

В моята история се говори за земята на Феакс.

Синът на Посейдон и Керкира, затова в миналото жителите на острова са се наричали феакийци.

Знаеш много за това - отбеляза Сойер.

Тя има докторат - обясни му Бран.

Без майтап? Е, доктор Гуин, как мина прослушването ми?

Спечели гласа ми.

Саша те е сънувала с нас - отбеляза Бран. Така че въпросът ти е излишен.

Аз обаче имам един. Просто се чудех - поде Саша, - с какво се занимаваш? Как се изхранваш, докато търсиш?

Имам „златни" ръце. - Той ги протегна, размърда пръсти. - Ако те бива да оправяш разни неща, винаги ще си намериш работа.

И още един въпрос. Ти говореше за дядо си в сегаш­но време, значи се е оправил?

Сега Сойер се усмихна широко.

Да. Корав е.

Радвам се.

Ами вие?

Ясновидка, маг, копач - изреди Райли, докато ги со­чеше един по един.

Сойер се взря в Саша.

Помислих си го, с всички тези сънища и рисунки.

Аз съм художничка. - Ако можеше, Саша би изхвър­лила термина „ясновидка" като бодлив пуловер. - Другото не зависи от мен.

Добре. А какво е„копач"?

Археолог, митологията ми е специалност.

Аха. Индиана Джоунс. Пасва. И маг. - Широката усмивка се върна. - Нещо от рода на: „Сега ще измъкна заек от шапката си"?

Е, да - кажат ли ти „зебра", веднага се сещаш за ра­йета.

Сойер се засмя на сравнението на Райли.

Фокуси, илюзии и изчезвания? - обърна се той към Бран.

Именно. - Бран извади монета, сви ръка, разтвори я и монетата изчезна. - Така си плащам сметките.

Страхотно! Какво ще правим сега?

Възможно е да сме се озовали тук, за да се срещнем с теб - отбеляза Райли. - Но ти вървеше в същата посока.

Изглеждаше ми вярната.

Да, изглежда вярната.

Рисунката, която ти направи на брега, на луната - обърна се Бран към Саша. - Не беше на Сойер, а на една жена. В гръб, да, но формата на тялото, косата, ясно е, че е онази от другите ти рисунки.

Бих искал пак да я видя - каза Сойер. - Значи имаш и още?

Саша стана.

Да. Ще ги донеса.

Нали няма да го ядеш? - Райли посочи половината сандвич.

Не, не мога.

Аз мога.

Къде го побираш? - учуди се Бран. - Ядеш като пти­ца - три пъти повече от теглото си.

Бърз метаболизъм.

Аз ще помогна с разтребването, докато Саша донесе рисунките. - Сойер избута стола си назад, стана и се заг­леда в морето. - Друго си е да живееш във вила!

Чух те - ухили се Райли и захапа сандвича на Саша.

Прекараха повече от час в разглеждане на рисунките,

обсъждане на теории и на местоположения, които са проб­вали - с изключение на Саша, - и на истории, които са чули.

Накрая Райли обяви, че дава почивка на мозъка си и ще пробва басейна.

Това с почивката на мозъка е добра идея - съгласи се Бран. - Последните два дни бяха пълни с изненади.

И аз не възразявам. - Въпреки това Сойер взе една рисунка на жената, която тепърва щяха да срещнат. - На­истина ли е толкова секси?

Такава я видях.

Нямам търпение да я срещна. Щ е поскитам наоколо. - Сойер отново се изправи на крака. - Искам да опозная това място. Басейнът изглежда добре. Може накрая да се топна в него.

Място - колкото щеш. Да се срещнем по-късно? - Без да чака отговор, Райли се упъти към къщата.

За първи път работя в екип. Интересно е. С течи думи и Сойер се отдалечи.

Какво ще кажеш за него? - попита Бран Саша.

О, Сойер? Обожава дядо си-имат много силна пръч­ка. Оптимист е. Усещам много ясно оптимизъм и решимост. Не ми е приятно да любопитствам - добави тя, по май се налага. В него има и още нещо - не знам точно какво, но не долавям... зло. Думата не е много силна, като се има предвид какво ни очаква. Не долавям нищо тъмно или зло. Всъщност тъкмо обратното.

Значи му вярваш?

А ти?

Аз не съм толкова бърз като теб, но той ми се струва искрен. Пък и ето го тук. - Той потупа рисунката. - Е, аз ще се разходя по плажа. Ела с мен.

Още не съм разопаковала багажа си.

Това може да почака. - Бран се надигна с усмивка, подаде й ръка. - Само ще слезем по стълбите, издълбани в скалата.

Тя би трябвало да разопакова багажа си, да подреди нещата за рисуване, но вместо това пъхна ръка в неговата.

Добре. И без това искам да огледам за добри перспек­тиви.

Ето, вече имаш разумна причина да направиш раз­ходката.

Знам, че за вас тримата приключението и рискът са нещо естествено.

А ти си сдържана и разсъдлива?

А аз съм сдържана и разсъдлива.

Аз обаче виждам друго. Ти си най-храбрата между нас.

Тя го зяпна изумена, докато се насочваха към каменна­та ограда.

Храбра? Аз?! Откъде ти хрумна?

Ние тримата знаем какво търсим и защо. Но ти? - Той стигна до колоните и портата, отвори я. - Ти си напуснала дома си, пропътувала си целия този път, без да знаеш ис­торията. И когато си видяла Райли, си отишла право при нея, рискувала си да кажеш на непозната нещо, което са­мата ти не разбираш. Това е смело.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник