Огнена

Трийсет и втора глава

От пролетното топене на снеговете реката придойде така неудържимо, че накрая един от мостовете се откъсна с оглушително скърцане и стенание и рухна в морето. Хана твърдеше, че го видяла с очите си от покрива на двореца. Тес гледала заедно с нея. Според Тес реката като нищо щяла да помете от скалите двореца, града и цялото кралство и на света най-сетне щял да се възцари мир.

— Мир на света — повтори Бриган замислено, когато Файър му описа картината. — Сигурно има право. Това би донесло мир на света, но надали ще се случи, така че вероятно ще ни се наложи да продължаваме да грешим и да създаваме бъркотия.

— О, добре казано — рече Файър. — Ще трябва да предадем думите ти на губернатора, за да ги използва в речта си при откриването на новия мост.

Той кротко се усмихна на закачката й. Стояха един до друг на покрива на двореца, а пълната луна и звездното небе озаряваха гората, скалите и водата край града.

— Май съм поуплашен от новото начало, което уж сме поставили — призна той. — Всички в двореца са толкова бодри, ведри и самоуверени, а само преди броени седмици се изтребвахме взаимно. Хиляди войници никога повече няма да видят този свят.

Файър се замисли за грабливото чудовище, което я беше изненадало сутринта, беше връхлетяло върху нея и охраната й, докато тренираше Смол на пътя, и се бе приближило толкова светкавично и близо, че Смол изпадна в паника, започна да хвърля къчове към нападателя и едва не събори ездачката си. Муса страшно се ядоса на себе си, ядоса се дори на Файър или поне на шала върху главата и, защото се беше разхлабил, част от косата й се виждаше и бе станала причина за нападението.

— Вярно, предстои много повече от строителството на нов мост и възстановяването на опожарените части на двореца. Но аз съм убедена, че най-лошото вече е зад гърба ни, Бриган — каза Файър.

— Наш беше седнал и се бръснеше, когато отидох да го видя в лечебницата днес — смени темата Бриган. — Мила също беше там и се смееше на грешките му.

Файър протегна ръка към грапавата челюст на Бриган, едно от местата, които най-много обичаше да докосва. Сетне двамата се доближиха и за няколко минути забравиха за страдащото кралство, а охраната на Файър се постара още по-дискретно да се слее с фона.

— Време е да поговорим за охраната ми — промърмори Файър. — Нуждая се от уединение, Бриган, и държа аз да избирам момента, не ти.

Бриган беше разсеян и позабави отговора си:

— Досега търпеливо понасяше охраната си.

— Да, през повечето време се нуждая от тях, съгласна съм, особено ако ще съм близо до короната. И им имам доверие, Бриган, дори може да се каже, че обичам някои от тях. Обаче…

— Понякога имаш нужда да оставаш сама.

— Да.

— Аз също съм ти обещал да не ходя никъде сам.

— И двамата трябва да си обещаем, че ще мислим по въпроса и ще му отговаряме поотделно за всеки случай, като се стараем да не поемаме излишни рискове.

— Да, добре, съгласен съм — кимна Бриган.

След края на войната разговаряха често какво означава за тях да бъдат заедно.

— Дали изобщо кралството ще ме приеме за кралица, Бриган?

— Аз не съм крал, любов моя. Наш вече е извън опасност.

— Но някой ден може да се случи.

Той въздъхна.

— Е, да. Трябва сериозно да се замислим.

На лунната светлина тя смътно различаваше кулите на моста, който строяха над бурните води на Крилатата река. На дневна светлина Файър наблюдаваше от време на време как хората висят на въжетата си или пазят равновесие по скелето на вид толкова паянтово, че човек недоумяваше как устоява на течението. Дъхът й спираше всеки път, когато някой от строителите скочеше над бездната.

Положението със зелената къща беше малко странно, защото Роен беше решила да я вземе от Бриган и да я даде на Файър.

— Разбирам защо я вземаш от Бриган — каза Файър в малката зелена кухня, водейки този спор с Роен за трети или четвърти път. — Ти си кралицата и това е къщата на кралицата, а каквото и да е постигнал Бриган, надали ще стане кралица. Обаче Наш ще си има кралица, Роен, и тази къща й се полага по право.

— На нея ще й построим нещо друго — нехайно махна тя.

— Това е къщата на кралицата — настоя Файър.

— Това е моята къща — отсече Роен. — Аз я построих и мога да я дам на когото си поискам, а никой повече от теб, Файър, не се нуждае от място за спокойно уединение от двора.

— Имам си място за уединение. Имам си къща на север…

— На три седмици път — изсумтя Роен, — и адски мрачна през половината година, Файър, оставаш в кралския двор и аз искам да вземеш тази къща, за да живееш в нея. Подслони Бригандел и Ханадел или ги изхвърли, както искаш.

— За която и жена да се омъжи Наш, тя вече достатъчно ще ме мрази…

— Ти си кралска особа, Файър, независимо дали го разбираш, а и бездруго ще прекарваш повечето си време тук, ако дам къщата на Бриган, така че край на споровете. Освен това ти отива на очите.

Последното й твърдение, абсолютно нелепо, остави Файър без думи, а и не й помогна особено, когато Тес, която месеше тесто в ъгъла, кимна многозначително и додаде:

— Освен това цветята са червени, златисти и розови, почитаема внучке, ако не сте забелязали, а и сте виждали как онова голямо дърво ей там става цялото червено през есента.

— Наксдел два пъти се опита да открадне дървото — отбеляза Роен и с радост смени темата. — Искаше го в собствения си двор. Изпрати градинарите да го изкопаят, обаче клоните, докосващи земята, се бяха превърнали в корени, затова задачата им се оказа невъзможна. И налудничава. Как изобщо си е представял, че ще го вкара вътре — през покрива ли? Накс и Кансрел искаха да притежават всяко красиво нещо, което зърнат.

Файър се отказа. Не беше съвсем редно, но истината бе, че тя обожаваше малката зелена къща, градината и дървото в нея, и копнееше да живее тук, обаче не искаше предишният й обитател да си тръгва. Нямаше значение кой е бил притежателят и от кого я е отнела. А колкото до сивата петниста кобила — разведоха я край зелената къща, обясниха й, че това ще стане домът на Файър и тя също я избра за свой дом. Пасеше зад къщата на скалата над пристанището и спеше под дървото, а понякога излизаше да потича със Смол и с Файър. Сама си беше господарка, което не пречеше Файър да я прибира и извежда; Хана да я нарича Кон, а Бриган да сяда на пейка в градината, преднамерено да излъчва благост и да се преструва, че не забелязва как тя се прокрадва към него, как протяга ноздри почти до рамото му и предпазливо го души.

Нощем Файър разтриваше стъпалата на Тес и вчесваше сребристобялата й коса, която стигаше почти до коленете. Баба й настояваше да й прислужва и Файър я разбираше. При всяка възможност настояваше да прави същото за нея.

Само един човек, с когото Файър прекарваше известно време, нямаше какво да й даде в замяна. След последното сражение във войната лейди Мургда, обвинена в предателство и в опит за убийство, стоеше в тъмницата. Съпругът й беше мъртъв. Брат й — също. Единствено поради напредналата й бременност пощадиха живота й. Нахвърляше се върху Файър с горчиви и грозни думи, когато тя я посещаваше, но въпреки това посещенията не секваха, макар и причината нерядко да оставаше неясна за самата Файър. Състрадание към силна, но пропаднала личност? Уважение към бременна жена? Така или иначе тя не се страхуваше от язвителния език на Мургда.

Един ден на излизане от килията на Мургда се натъкна на Наш, който влизаше с помощта на Уелкли и един от лечителите. Стиснала ръката му и зачетена в посланието в погледа му, разбра, че не единствено тя изпитва състрадание към окаяното положение на Мургда.

Напоследък Файър и Наш не си говореха много. Помежду им се бе изградило нещо нерушимо — връзка, основана на спомените и на опита, отчаяна привързаност, която не се нуждае от думи.

Колко хубаво беше да го види отново на крак.

— Винаги ще заминавам — каза Бриган.

— Да, знам.

Беше рано сутринта и двамата лежаха с преплетени тела в леглото й в зелената къща. Файър се опитваше да запомни всеки белег по лицето и тялото му. Запамети бледото ясносиньо на очите му, защото днес той заминаваше с Първа армия на север, за да придружи майка си и баща си до техните домове.

— Бриган — повика го тя, за да й отговори и тя отново да запомни гласа му.

— Да?

— Кажи ми пак къде отиваш.

— Хана изцяло те е приела — увери я той няколко минути по-късно. — Не ревнува, не е объркана.

— Приела ме е — съгласи се Файър, — но малко ревнува.

— Така ли? Трябва да поговоря с нея.

— Това е дреболия — махна Файър. — Позволява ти да ме обичаш.

— И тя те обича.

— Наистина ме обича. Всъщност според мен всяко дете би ревнувало, когато вижда, че баща й се влюбва в друга жена. Така поне си го представям. Никога не ми се е случвало. — Тя изгуби гласа си и продължи с мисли: Сигурна съм, че аз бях единственият човек, когото баща ми е обичал истински и всецяло.

— Файър — прошепна той и целуна лицето й, — ти постъпи както трябваше.

Той никога не се е опитвал да ме притежава, Бриган. Роен каза, че Кансрел искал да притежава всичко красиво, което зърне, обаче мен не се опита да притежава. Остави ме на спокойствие.

В деня, когато хирурзите отстраниха пръстите на Файър, Бриган беше на север. В лечебницата Хана стискаше силно здравата китка на Файър и бърбореше главозамайващо, Наш пък държеше ръката на Хана и малко дръзко протегна другата си длан към Мила, която го изгледа със смразяващ поглед. С големите си очи и големия си корем, със сиянието си на човек с прелестна тайна, тя явно притежаваше любопитната Дарба да привлича обичта на мъже с много по-високо положение от нейното. И все пак беше научила нещо от последния. Беше разбрала какво е благоприличие, нещо почти равносилно на твърдението, че смята да се доверява единствено на себе си. И то до степен да не се смущава да се държи грубо с краля, когато той си го проси.

Гаран влезе в последния момент, седна и през цялото време говори с Мила, Наш и Хана за плановете си за сватбата. Файър знаеше, че е опит да я разсее. Благодари му за любезността и се постара да се разсее.

Операцията не беше приятна. Лекарствата си ги биваше, но отнемаха само болката, не и усещането, че някой краде пръстите от ръката й, а по-късно, когато действието на опиатите отмина, болката я пронизваше страховито.

После, след дни и седмици, болката започна да заглъхва. Издебваше моменти и в присъствието на охраната си се бореше с цигулката. С удивление установи колко бързо борбата започва да се превръща в нещо по-обнадеждаващо. Променената й ръка не можеше да прави всичко както преди, ала все още бе способна да твори музика.

Дните й бяха пълни. А краят на войната не прекрати предателствата и беззаконието, особено в далечните райони на кралството, където много неща се случваха незабелязано. Клара и Гаран често й възлагаха шпионски задачи. Разговаряше с хората, с които й поръчваха, но предпочиташе да работи в лечебницата на двореца, а още по-добре — в болниците на града, където идваха всякакви хора с всякакви нужди. Да, някои от тях не искаха да имат нищо общо с нея дори по обичайния начин, още повече хора държаха на нея прекалено, но всички до един придаваха огромно значение на ролята й за спасяването на краля. Обсъждаха го, все едно е само нейно дело и Наш няма нищо общо, както и най-добрите хирурзи в кралството, а когато тя се опитваше да отклони хвалебствията им, те се захващаха за това как Файър изкопчила военната стратегия на лорд Майдог от лорд Джентиан и осигурила победата на Делс. Файър нямаше представа откъде тръгват тези слухове, но изглежда бе невъзможно да бъдат спрени. Затова спокойно се движеше сред настроенията им, издигаше прегради срещу тяхното възхищение, помагаше им при възможност и научаваше смайващи подробности за хирургията.

— Днес — оповести тя победоносно на Гаран и на Клара — дойде една жена, изпуснала касапски сатър върху крака си. Беше си отсякла единия пръст. Хирурзите го пришиха. Как ви се струва? Почти съм склонна да повярвам, че с лекарствата и с инструментите си ще могат да зашият и крак. Трябва да отпуснем повече пари на болниците. Трябва да обучим повече хирурзи и да построим болници из цялото кралство. Трябва да построим училища!

— Иска ми се да можех да си махна краката — простена Клара, — докато бебето се роди и после отново да ги закрепя за тялото. И гърба също. И раменете.

Файър се приближи до Клара, за да разтрие раменете й, да успокои съзнанието й и да направи каквото може за окаяното й състояние. Гаран, който не обръщаше внимание нито на едната, нито на другата, се вгледа намръщено в някакви документи върху бюрото си:

— Всички мини на юг, затворени преди войната, отново са отворени — съобщи той. — А сега Бриган смята, че миньорите не са добре платени. Наш, този мърморко и твърдоглавец, е съгласен с него.

Файър плъзна кокалчетата си по възелчетата от мускули по шията на Клара. Дворцовият ковач й изработи два пръста, които се закрепваха с ремъци и й помагаха да взема и да носи неща. Не й помагаха за масажа, затова ги свали, свали и шала от главата си, за да облекчи напрежението в темето си.

— Трудът на миньорите е тежък и опасен — отбеляза тя.

Гаран хвърли писалката си върху бюрото до нейните пръсти.

— Парите не падат от небето.

— Нали тези хора копаят златото за кралството?

Той се намръщи на думите й.

— Клара, ти какво мислиш?

— Пет пари не давам — изстена Клара. — Не, не, остани на това място. Точно там.

Гаран наблюдаваше как Файър разтрива бременната му сестра. Когато Клара отново изстена, усмивка започна да подръпва ъгълчетата на устата му.

— Чувала ли си как те наричат хората, Файър? — попита той.

— Как?

— Чудовището, което дава живот. Чувал съм да подхвърлят и „чудовището закрилник на Делс“.

— Леле! — възкликна Файър едва чуто.

— Някои кораби в пристанището са вдигнали нови платна в червено, оранжево, розово и зелено. Виждала ли си ги?

— Това са цветовете на делсийското знаме — отвърна Файър. Без розовото, додаде тя мислено, пренебрегвайки розовата ивица в периферното си зрение.

— Разбира се — рече Гаран. — Сигурно така ще обясниш и онова, което правят на новия мост.

Файър си пое малка глътка въздух и прикова поглед върху Гаран.

— Какво правят на новия мост?

— Строителите са решили да боядисат кулите зелени — отговори той, — и да облицоват напречните подпори с огледала.

Файър примигна.

— Какво общо има това с мен?

— Представи си как ще изглежда по изгрев и по залез — отвърна Гаран.

С Файър се случи нещо странно: внезапно тя изгуби борбения си дух. Отстъпи от усещането, което този град имаше за нея, и видя всичко ясно. Беше незаслужено. Не се дължеше на нея, а на разкази, на представи за нея, на преувеличение. Това съм за хората, помисли си тя. Не знам какво означава, но явно съм това за хората.

Ще трябва да го приема.

Имаше някои дреболии от Арчър, които използваше всеки ден, без да се замисля. Колчана й за стрели и предпазителя за ръка, меки и удобни след дългогодишна употреба — Арчър й ги беше подарил отдавна. Сега част от нея копнееше да ги захвърли, защото щом ги видеше, сърцето й тайно се свиваше от болка. Не можеше обаче да го направи. Невъзможно бе да ги замени с друг лък и с друг предпазител за ръката.

Един ден седеше в слънчевия край на главния площад, докосваше меката кожа на предпазителя си за ръка и размишляваше, когато заспа на стола. Събуди се внезапно, объркана и паникьосана, защото Хана й удряше шамари и крещеше. Но разбра, че Хана се опитва да я спаси от три чудовищни буболечки, които прелитаха над врата и ръцете на Файър и я хапеха безпощадно.

— Кръвта ти сигурно е страшно вкусна — каза детето подозрително и плъзна пръсти по гневните браздулици, които хукваха една след друга по кожата на Файър.

— Само за чудовищата — отвърна Файър мрачно. — Хайде, дай ми ги. Съвсем ли са прегазени? Имам ученик, който сигурно ще иска да им направи дисекция.

— Ухапали са те сто шейсет и два пъти — оповести Хана. — Сърби ли те?

Сърбеше я, и то непоносимо, и когато се натъкна на Бриган в спалнята му — завърнал се едва наскоро от дългото се пътуване на север — беше по-свадлива от обичайното.

— Винаги ще привличам насекоми — заяви му тя войнствено.

Той вдигна поглед, радостен, че я вижда, макар и малко изненадан от тона й.

— Е, така ще е — съгласи се той и се приближи да докосне ухапванията по гърлото й. — Горкичката. Неприятно ли ти е?

— Бриган — поде тя, подразнена, че не я разбира, — винаги съм била красива. Погледни ме. В момента съм нахапана от насекоми на сто шейсет и две места и какво, това загрозява ли ме? Нямам два пръста и цялата съм в белези, но някой да дава пет пари? Не! Това само ме прави по-интересна! Винаги ще бъда такава, затворена в тази красива обвивка, и ти ще трябва да се примириш.

Той изглежда усещаше, че тя очаква сериозен отговор, но за миг се оказа неспособен да й го даде.

— Предполагам, че е бреме, с което трябва да се нагърбя — усмихна се той.

— Бриган.

— Какво има, Файър? Какво не е наред?

— Не съм такава, каквато изглеждам — неочаквано избухна тя в сълзи. — Изглеждам красива и спокойна, и възхитителна, обаче не се чувствам така.

— Знам — тихо отвърна той.

— Ще се натъжавам — предизвикателно изтърси тя. — Ще се натъжавам, ще се обърквам и много често ще ставам раздразнителна.

Той й даде знак да го изчака, излезе в коридора, където се спъна в Блочи и после в двете чудовищни котки, преследващи като обезумели Блочи. Изруга, наведе се от площадката и нареди на охраната да не го безпокоят, освен ако война не застрашава кралството или смъртна опасност не грози дъщеря му. Върна се, затвори вратата и каза:

— Файър! Знам го.

— Нямам представа защо се случват ужасни неща — тя се разплака още по-отчаяно. — Не знам защо хората са жестоки. Липсва ми Арчър и баща ми, нищо че беше такъв. Отвратително е, че Мургда ще бъде убита, щом роди бебето. Няма да го допусна, Бриган, ще я измъкна тайно и не ми пука дали ще се озова в затвора на нейно място. И адски ме сърби!

Бриган я прегърна. Вече не се усмихваше, гласът му звучеше сериозно.

— Файър, мислиш ли, че бих предпочел да си безмозъчна, весела и без всички тези чувства?

— Е, не допускам, че искаш чак това!

— Влюбих се в теб в мига, в който видя как трошат цигулката ти на земята, а ти се извърна от мен и се разплака, притиснала глава към коня си. Тъгата ти е едно от нещата, които те правят красива в моите очи. Не го ли разбираш? Аз го разбирам. И това прави собствената ми тъга не толкова плашеща.

— О! — ахна тя, неспособна да проумее всяка дума, но долови чувството и веднага усети разликата между Бриган и хората, които строяха мост в нейна чест. Облегна лице в ризата му. — И аз разбирам тъгата ти.

— Знам, че е така — увери я той. — И съм ти признателен.

— Понякога тъгата е прекалено много — прошепна тя. — И това ме съсипва.

— Съсипва ли те сега?

Замълча, неспособна да говори, усещайки как Арчър се притиска към сърцето й. Да.

— Тогава ела тук — прикани я той донякъде ненужно, защото вече я беше придърпал към себе си в едно кресло и тя се бе сгушила в прегръдките му. — Кажи какво да направя, за да се почувстваш по-добре.

Файър се взря в спокойните му очи, докосна скъпото му познато лице и се замисли над въпроса. Ами, винаги ми е приятно да ме целуваш.

— Така ли?

Много хубаво се целуваш.

— Толкова по-добре, защото никога няма да престана да те целувам.