Огнена

Седемнайсета глава

Файър знаеше нещичко за властовите игри в Делс, ала познанията й се оказаха прекадено общи. Разбираше го сега, защото вече имаше подробна и точна карта в главата си. Основните точки бяха: Кралският град, североизточното имение на Майдог край границата с Пикия; земите на Джентиан в Южните планини под реката, недалеч от Наводнената крепост; множеството други крепости и наблюдателни постове на Бриган. И местата между тях: именията на лордовете и дамите с по-малки армии и изменчиви съглашения; Големите сиви планини на югозапад, Малките сиви планини на север, Крилатата река, Пикийската река, високото равно плато на север от Кралския град, наречено Мраморното възвишение. Скалисти бедняшки земи, средоточия на насилие, грабежи, отчаяние; пейзажи и места, които неизбежно щяха да станат крайъгълен камък във войната между Наш, Майдог и Джентиан.

Всеки ден й възлагаха различни задачи. Никога не знаеше кого ще й доведат хората на Гаран и Клара — пикийски бракониери, войници от армиите на Майдог и Джентиан, пратеници на двамата лордове, прислужници, работили някога за тях. Мъже, заподозрени, че са техни шпиони или шпиони на съюзниците им. Лека-полека Файър се убеди, че в кралство, балансиращо несигурно върху променливи съюзи, най-важната стока е информацията. Дворецът шпионираше приятелите и враговете си; шпионираше и собствените си шпиони. И всички други участници в играта правеха същото.

Най-напред й доведоха възрастен мъж, прислужник на съсед на Майдог. Още щом я зърна, той разтвори широко съзнанието си и изрече всяка мисъл, надигнала се в главата му.

— Лорд Майдог и лорд Джентиан с право са впечатлени от принц Бриган — подхвана мъжът, опулен, разтреперан. — И двамата купуват коне за армиите си като принца и наемат хора от планините и разбойници във войската си. Смятат принца за достоен противник, милейди. А знаете ли, че в армията на лорд Майдог има пикийци? Едри мъже с бледа кожа живеят в земите му.

Лесно е, помисли си Файър. Трябва само да седя тук и те изпяват всичко.

Гаран обаче не остана доволен.

— Не научихме нищо ново. Разпита ли го за повече — имена, места, тайни? Откъде знаеш, че е признал всичко?

Не толкова сговорчиви се оказаха следващите двама — осъдени шпиони, силни, решени да не се предават. И двамата бяха изнемощели, с насинени лица. Единият куцаше, превит одве. Потрепери, когато се облегна на стола, сякаш има рани по гърба.

— Как ви раниха? — попита подозрително тя. — И къде?

Те не продумаха. Стояха, свели очи, с каменни лица. Не отговориха нито на този, нито на следващите й въпроси.

Когато разпитът приключи и отведоха затворниците обратно в тъмницата, тя се извини на Гаран:

— Бяха твърде силни, принце. Не успях да измъкна нищо от тях.

Гаран я изгледа мрачно над очилата си.

— Опита ли се?

— Разбира се!

— Нима? Много ли се постара? — Той се изправи, стиснал устни. — Нямам нито време, нито енергия за губене, милейди. Уведоми ме, щом решиш наистина да съдействаш.

Пъхна купчина документи под мишницата си и излезе от стаята за разпити, оставяйки я сама с раздразнението й. Беше прав, естествено. Тя не положи усилие. Пресегна се към съзнанията им, установи, че са затворени, и не направи нищо да проникне в тях. Не се опита дори да ги накара да я погледнат. Но нима очакваха от нея да седи пред мъже, изнемощели от изтезания, и да ги тормози още повече?

Скочи и хукна след Гаран. Намери го зад писалището в кабинета му да пише трескаво кодирани послания.

— Имам условия — предупреди го тя.

Перото му застина. Той повдигна вежди и зачака.

— Когато ми водите безобидни стари прислужници, съгласили се доброволно да тръгнат с хората на краля, няма да влизам в ума им. Ще задавам въпроси и ако присъствието ми развързва езиците им, добре. Но няма да ги принуждавам да казват неща, които иначе не биха изрекли. Нито пък — продължи тя с по-висок глас — ще нахълтвам в съзнанието на хора, гладни, ранени или бити в затворите ви. Няма да манипулирам затворници, с които сте се отнасяли зле.

Гаран се облегна назад и скръсти ръце.

— Не разбирам… Нали твърдеше, че да ги манипулираш също е злоупотреба?

— Да, но тази злоупотреба е за добро. Вашата не е.

— Не обвинявай мен. Не аз давам заповедите там, долу. Нямам представа какво става там.

— Разбери, ако искаш да ги разпитвам.

Гаран наистина се погрижи отношението към затворниците да се промени. Един особено неразговорлив мъж, от когото Файър не научи абсолютно нищо, накрая й благодари изрично.

— Най-добрата тъмница, в която съм бил — отбеляза, дъвчейки клечка за зъби.

— Прекрасно! — промърмори Гаран, когато затворникът си тръгна. — Ще ни се разнесе слава колко сме милостиви към нарушителите на закона.

— Затвор, в чиято стая за разпити работи чудовище, едва ли ще се прочуе с милосърдието си — уточни тихо Наш.

Някои обичаха да ги водят при нея, наслаждаваха се на присъствието й и им беше все едно какво ги кара да разкриват. За повечето обаче важаха думите на Наш. Тя се срещаше с десетки шпиони, бракониери и войници, които влизаха в стаята с мрачни лица, а понякога дори се съпротивляваха и се налагаше стражите да ги довличат вътре. Тя им задаваше въпроси. Кога говори с Майдог? Какво ти каза? Предай ми всяка подробност. Кой от нашите шпиони се опитва да подкупи? Кои от нашите войници са предатели? Поемаше си дъх и се насилваше да тършува из съзнанието им, понякога дори да заплашва. Не, пак ме лъжеш. Още една лъжа и ще изпиташ болка. Знаеш, че мога да ти причиня болка, нали?

Правя го за Делс, казваше си, когато силите и да изтезава се изчерпваха и се вцепеняваше от срам и страх. Правя го, за да защитя Делс от онези, които искат да го унищожат.

— Според мен при война на три фронта — обясни затворник, когото бяха хванали да краде саби и ками за Джентиан, — кралят има числено превъзходство. Не мислите ли така, милейди? Знае ли някой със сигурност колко войници има Майдог?

Този мъж непрекъснато се отскубваше от хватката й, ту учтив, приятен и отнесен, ту с бистър ум, разтреперан от ужас и решен да се освободи от веригите, пристягащи глезените и китките му.

Тя побутна съзнанието му, да го насочи от ненужните догадки към това, което наистина знае.

— Кажи ми за Майдог и Джентиан. Смятат ли да нападнат това лято?

— Не знам, милейди. Чувал съм само слухове.

— Знаеш ли колко войници има Джентиан?

— Не, но купува безброй саби.

— Какво означава „безброй“. Бъди по-точен.

— Не знам точно — отговори честно той, но умът му пак започна да й се изплъзва и да осъзнава истинското си положение в тази стая. — Не искам да говоря повече — заяви ненадейно, втренчен ужасено в нея. — Знам какво си. Няма да ти позволя да ме използваш.

— Не ми харесва да те използвам — отрони изморено Файър, разрешавайки си, поне за миг, да изрече гласно мислите си.

Той се загърчи и заизвива китки. Накрая се отпусна задъхано на стола, изтощен и просълзен. Тя свали шала и косата й се спусна по раменете. Яркият цвят го стъписа, той я зяпна смаяно и в същия момент тя сграбчи отново съзнанието му.

— Какви слухове си чувал за кроежите на бунтовните лордове?

— Чух, милейди — преобрази се пак той, лъчезарно усмихнат, — че лорд Майдог иска да стане крал на Делс и Пикия. После щял да използва пикийските кораби, за да кръстосва морето, да открива нови земи и да ги завладява. Един пикийски бракониер ми го каза, милейди.

Усъвършенствам се, помисли си Файър. Научавам всички евтини трикове.

Мускулите на съзнанието й също обръгваха. Упражненията ги правеха по-бързи, по-силни. По-лесно — дори по-неусетно и по-удобно — налагаше волята си.

След някои разпити тя клякаше с лице към стената, с гръб към стражите, със затворени очи, копнеейки отчаяно да я оставят сама. Струваше й се, че усамотението ще й помогне да приеме по-лесно изострянето на уменията й, да ги уравновеси с дълбокото си безпокойство.

Мечтаеше да открие нещо полезно, нещо наистина важно. Това също щеше да я улесни. Научаваше обаче само мъгляви планове за нападения — някъде, някога в близкото бъдеще; долавяше мъглява злонамереност срещу Наш и Бриган, а от време на време и срещу нея. Мъгляви скоротечни промени в съюзническите лагери, които бързо се видоизменяха отново. Подобно на Гаран, Клара и всички други тя очакваше да открие нещо ясно, голямо и коварно, което да послужи като призив за действие.

Всички очакваха пробив.

Беше лятно бебе и рожденият й ден отмина през юли — без фанфари, понеже го запази в тайна. Арчър и Брокър й изпратиха цветя, Файър получи подаръка с усмивка, защото те несъмнено щяха да изпратят друго, ако знаеха колко много мъже от двореца и града й изпращат цветя — ежедневно, непрекъснато, откакто бе пристигнала преди два месеца. Стаите й приличаха на оранжерия. Би изхвърлила орхидеите, лилиите и изящните дълги рози, защото вниманието на тези мъже не я интересуваше, но харесваше цветята, харесваше да е заобиколена от прелестта им. Откри, че има Дарба да ги подрежда, цвят до цвят.

Кралят никога не й изпращаше цветя. Чувствата му не се променяха, но спря да й предлага да се омъжи за него. Всъщност, веднага след завръщането на Бриган, той я помоли да го учи как да се предпазва от чудовища. Дни и седмици наред те заставаха от двете страни на вратата й и Файър му обясняваше наново всичко, което той вече знаеше, но му трябваше тласък да си спомни. Воля, съсредоточаване и самоконтрол. Благодарение на упражненията и на неочакваната му мрачна отдаденост на дисциплината, съзнанието му укрепна и те преместиха уроците в кабинета му. Вече не я докосваше, освен ако не е прекалил с виното, както се случваше понякога. Пиянските му сълзи я изнервяха, но в такова състояние поне й беше лесно да го усмирява.

Всички в двореца забелязваха, разбира се, че двамата са заедно, и плъзваха безпочвени слухове как чудовището в крайна сметка ще се омъжи за краля.

Бриган снова из кралството почти през целия юли. Идваше и заминаваше и едва сега Файър разбра защо непрекъснато е на път. Освен значителното време, прекарано с армията, той се срещаше с хора — лордове, дами, търговци от черния пазар, приятели, врагове. Убеждаваше ги да се съюзят с него, изпитваше предаността им. В някои случаи просто шпионираше. Понякога се измъкваше от капани, в които волно или неволно бе попаднал, и се връщаше с превързани ръце, насинени очи и дори веднъж със спукано ребро, Файър се ужасяваше с каква охота командирът поемаше рисковете. Несъмнено някой друг трябваше да преговаря с търговците на оръжие, славещи се като снабдители на армията на Майдог. Друг трябваше да посети имението на Гънър, сина на Джентиан, охранявано като крепост и изолирано сред южните върхари, за да му обясни последствията, ако остане верен на баща си.

Файър си позволи да се усъмни в мъдростта на тези подвизи, но Клара й отговори:

— Много го бива да убеждава хората да изпълняват желанията му. А ако думите ударят на камък, постига своето с меча.

Файър си спомни двамата войници, счепкали се заради нея в деня, когато се присъедини към Първи полк. В паметта й изплува как няколкото думи на Бриган превърнаха озлоблението им в срам и разкаяние.

Очевидно не само чудовищата предизвикваха страхопочитание.

Оказа се още, че той притежава завидни умения да се сражава със сабя. Хана го смяташе за непобедим.

— Наследила съм таланта да се бия от татко — похвали се веднъж тя.

Да, несъмнено го бе получила отнякъде. В схватка с осем по-големи деца друго петгодишно момиченце не би се разминало само с разранен нос.

В последния юлски ден Хана дойде при нея с букет диви цветя, набрани явно от поляните по стръмнината над долното пристанище зад зелената къща.

— В писмото на баба пишеше, че рожденият ти ден е през юли. Пропуснах ли го? Защо никой не знае кога точно си родена? Чичо Гаран каза, че дамите обичат цветя.

При тези думи тя сбърчи несигурно нос и протегна цветята към лицето й, сякаш смята, че са за ядене и очаква Файър да се наведе и да ги сдъвче, както би направил Смол.

От всички букети в стаите й този й беше любимият заедно с букетите на Арчър и Брокър.

В един тревожен ден в края на август Файър отиде в конюшните при Смол, за да си проясни ума. Стражите й се отдръпнаха и до нея пристъпи Бриган, преметнал през рамо няколко юзди. Облегна се на дъсчената преграда и погали Смол по муцуната.

— Добра среща, милейди.

Сутринта се бе върнал от поредното си пътешествие.

— Къде е дамата ти, принце?

— Учи история. Не се оплака преди урока, та се чудя какво ще последва. Или ще ме изнудва за нещо, или се разболява.

Файър трябваше да зададе на Бриган въпрос — неловък въпрос. Не й оставаше друго, освен да си придаде самоувереност и да си спести предисловията. Тя вирна брадичка.

— Хана няколко пъти ме пита защо всеки месец чудовищата полудяват по мен и четири-пет дни излизам с повече стражи. Бих искала да й обясня. Моля за разрешение.

Самообладанието му я впечатли — лицето му не трепна, изражението му не се промени. Той погали Смол по врата.

— Хана е на пет години — отбеляза.

Файър не отговори. Чакаше.

Той се почеса колебливо по главата и я погледна с присвити очи.

— Ти как мислиш? Не е ли твърде малка? Не искам да се уплаши.

— Те не я плашат, принце. Настоя да ме пази от тях с лъка си.

— Имах предвид промените в тялото й — поясни тихо Бриган. — Притеснявам се да не се стресне.

— А… — възкликна тихо Файър. — Но в такъв случай аз съм най-подходящият човек да й обясни. Не е чак толкова защитена, та да не успея да доловя, ако се разтревожи. Ще пригодя обяснението спрямо реакцията й.

— Да… — кимна Бриган, все още разколебан. — Но тя е едва на пет…

Колко неузнаваем, колко опасно трогателен изглеждаше командирът в чужди води — смутен мъж, очакващ съвет от нея. Файър сподели открито мнението си.

— Не мисля, че Хана е твърде малка да разбере. Според мен трябва да получи честен отговор, за да не се чувства объркана.

— Защо ли не ме е попитала? Обикновено ме залива с въпроси.

— Навярно се досеща за естеството на въпроса.

— Възможно ли е да е толкова чувствителна?

— Децата са гении — отсече категорично Файър.

— Да — съгласи се Бриган. — Добре, позволявам ти. После ще ми кажеш как го е приела.

Файър обаче вече не го чуваше. Обзе я безпокойство. Няколко пъти днес долавяше необичайно, познато и същевременно чуждо присъствие. Човек, който не би следвало да е тук. Тя сграбчи гривата на Смол и поклати глава. Смол вдигна муцуна от гърдите на Бриган и я погледна.

— Милейди? — попита Бриган. — Какво има?

— Струва ми се… Не, пак изчезна. Няма значение…

Бриган се втренчи учудено в нея. Тя се усмихна и му обясни.

— Понякога възприятието трябва да улегне, за да разбера какво е.

— Аха… — той прокара длан по муцуната на Смол. — Свързано ли е с моето съзнание?

— Шегуваш ли се? — удиви се Файър.

— Защо да се шегувам?

— Мислиш ли, че усещам нещо от твоето съзнание?

— Не усещаш ли?

— Бриган — наклони изненадано глава тя, забравила за миг добрите обноски, — твоят ум е стена без никакви пролуки. Нито веднъж не съм долавяла какво става в главата ти.

— О! Хмм… — той намести кожените ремъци върху рамото си с доста доволно изражение.

— Мислех, че го правиш нарочно — добави Файър.

— Нарочно е. Но ми е трудно да преценя как се справям.

— Справяш се безпогрешно.

— А сега?

Файър го зяпна.

— Какво? Питаш ме дали сега долавям чувствата ти? Не, разбира се.

— А сега?

Усети го като нежна вълна от дълбините на съзнанието му и го попи мълчаливо — първото чувство, което Бриган й даваше, я изпълни с щастие.

— Усещам, че този разговор ти е приятен.

— Интересно — усмихна се той. — Удивително! А можеш ли сега да влезеш в мислите ми?

— Не, естествено. Предаде ми само едно чувство, но това не означава, че мога да нахълтам и да те обсебя.

— Опитай се — подкани я той; гласът му звучеше приятелски, лицето му беше открито, ала Файър се уплаши.

— Не искам.

— Само като експеримент.

Думата я задави от страх.

— Не. Не искам. Не настоявай.

Той се приведе над дъсчената преграда и каза тихо:

— Милейди, прости ми. Притесних те. Обещавам повече да не настоявам.

— Не разбираш… Не бих го направила. Никога.

— Знам. Сигурен съм. Моля те, милейди… Де да можех да си взема думите обратно…

Файър усети, че стиска прекалено силно гривата на Смол. Погали клетия си кон и се пребори със сълзите, напиращи да се излеят. Зарови лице във врата на Смол и вдиша топлата миризма на кожата му.

После се засмя — задъхан смях, напомняш хлипане.

— Всъщност веднъж си помислих как бих влязла в ума ти, ако ме помолиш. За да ти помогна да заспиш.

Той отвори уста да каже нещо. Затвори я. Лицето му се затвори, неразгадаемата маска зае мястото си.

— Няма да е честно. Заспя ли, ти ще будуваш, защото няма кой да те приспи — рече й тихо.

Файър вече не знаеше какво да отговори. Обзе я отчаяние, защото разговорът им не я отвличаше от чувствата й към този мъж.

В същия момент Уелкли й се притече на помощ. Икономът влезе в конюшнята и съобщи на Бриган, че кралят го вика.

Докато вървеше към покоите си, сподиряна от стражите, отново долови странното и познато съзнание. Стрелецът със замъгления ум.

Файър простена тревожно. Стрелецът се намираше в двореца или в града. Поне така й се струваше днес. Той обаче не се задържаше достатъчно в съзнанието й, та да разгадае намеренията му и да реши какво да прави. Не беше нормално. Тези дебнещи мъже с празни глави, все едно омагьосани от чудовища, не бяха нормални. Появата му тук след толкова месеци не бе добре дошла.

Свари стражите в покоите си в особено състояние.

— Дойде един мъж, милейди — обясни й Муса. — Много странен мъж. Кралят го бил изпратил да провери изгледа от прозорците ви. Не ми заприлича на човек на краля и не му повярвах. Не го пуснах вътре.

— Изгледът от прозорците ми? — изуми се Файър. — Това пък какво ще рече?

— Нещо не беше наред, милейди — обади се Нийл. — Мъжът беше особен. Бръщолевеше безсмислици.

— Нищо подобно — тросна, се друг войник. — Кралят няма да остане доволен, задето не изпълнихме нареждането му.

— Край! — сряза го Муса. — Няма да спорим повече! Нийл е прав. Мъжът беше подозрителен.

— Замая ми главата — додаде Мила.

— Беше почтен човек — възрази друг. — А и не сме в положение да отпращаме хората на краля.

Файър стоеше на прага и се подпираше на вратата да не се олюлее. Раздорът между стражите, които никога не спореха пред своята лейди и не възразяваха на капитана си, й подсказваше, че нещо не е наред. Не само заради разногласията им или защото посетителят е изглеждал подозрително. Нийл спомена, че мъжът бил особен. Е, в момента мнозина от стражите й бяха особени — с по-отворени от обикновено съзнания и мисли, обвити в мъгла. Най-зашеметени бяха стражите, опълчили се на Муса.

Някакъв инстинкт — чудовищен или човешки — й нашепваше, че преценяват погрешно този мъж като почтен. Същевременно нямаше как да им обясни колко права е била Муса да го отпрати.

— Как изглеждаше мъжът?

Един-двама войници се почесаха по главата и промърмориха, че не помнят, Файър се изкушаваше да докосне гъстата мъгла в съзнанието им. Умът на Муса обаче беше бистър.

— Висок, милейди, по-висок от краля и кльощав, изнемощял — описа го тя. — Имаше бяла коса, тъмни очи и не беше добре — имаше жълтеникава, сипаничава кожа. Носеше неугледни дрехи и много оръжия — арбалет, къс лък, красив дълъг лък и колчан, пълен със стрели. Имаше нож, но нямаше сабя.

— От какво дърво бяха изработени стрелите в колчана му?

— Не забелязах — сви устни Муса.

— Светло дърво — намеси се Нийл.

Така значи. Стрелецът със замъглено съзнание бе дошъл в стаите й да се наслади на гледката. И бе помътил ума и очите на някои от стражите й.

Файър приближи до най-объркания войник, първия, възразил на Муса.

Казваше се Елдър и обикновено се държеше приветливо. Сложи длан върху челото му.

— Боли ли те главата, Елдър?

— Не точно, милейди — отговори той след известен размисъл. — Но не се чувствам съвсем на себе си.

— Позволяваш ли ми да се опитам да ти помогна?

— Разбира се, милейди, щом желаете.

Файър влезе в съзнанието му лесно, както бе влязла в ума на бракониера. Поигра си с мъглата, докосна я, за да прецени какво представлява. Приличаше на балон, изпълнил ума му с празнота, изтикал собствения му разсъдък в ъглите.

Файър прободе рязко балона и той се пукна, свистейки. Мислите на Елдър се върнаха и заеха местата си. Той разтърка глава с върховете на пръстите си.

— По-добре съм сега, милейди. Спомних си ясно онзи мъж. Не мисля, че е човек на краля.

— Не е бил човек на краля — кимна Файър. — Кралят не би изпратил в стаите ми болен мъж, въоръжен с арбалет, да се наслаждава на гледката.

— Каква умора ме налегна — въздъхна Елдър.

Файър приближи до друг зашеметен страж, мислейки си, че тук е открила нещо по-зловещо, отколкото в стаите за разпити.

По-късно върху леглото си намери писмо от Арчър. След жътвата щял да я посети. Радостна новина, ала не променяше положението.

Досега Файър се смяташе за единствената в Делс, способна да променя съзнания.

Осемнайсета глава

През годината, когато Файър започна да внушава на баща си невъзможни преживявания, връзката й с Арчър се обогати, за щастие, с нова радост.

Кансръл не възразяваше да изпитва несъществуващи неща, защото по това време съществуващите го потискаха. Накс, проводникът на всичките му удоволствия, си бе отишъл. Бриган ставаше все по-влиятелен и бе успял да избегне невредим поредното нападение. На Кансръл му доставяше удоволствие през дългите дъждовни дни да усеща слънцето върху кожата си, да вкусва месо от чудовище, което никой не му сервира. Намираше утеха в досега на съзнанието й, след като тя се отказа да превръща пламъците в цветя.

Тялото на Файър обаче страдаше; изгуби апетит, линееше, виеше й се свят, задъхваше се, вратът и раменете й се схващаха, музиката й причиняваше главоболие. Отбягваше да мисли за това, което възнамерява да направи. Беше сигурна, че ако го погледне в очите, ще изгуби самообладание.

Всъщност през тази година не само Арчър й доставяше радост. В един пролетен ден камериерката — млада жена на име Лиди, миловидна, с лешникови очи — влезе в стаята й и я свари на леглото, разтреперана от страх. Лиди харесваше благата си господарка и я съжаляваше. Седна до Файър и я погали по косата, по челото, по врата, по гърба. Добронамереното й докосване бе най-дълбоката и нежна утеха на света. Файър отпусна глава в скута на Лиди, а тя продължи да я гали — подарък, предложен безкористно, и Файър го прие.

След този ден между тях се породи нещо мълчаливо. Съюз. Помагаха си да се обличат и събличат, понякога вчесваха косите си.

Усамотяваха се и си шушукаха като момиченца, открили сродна душа.

Тайните обаче рядко успяваха да останат скрити край Кансръл — чудовищата са досетливи. Кансръл започна да се оплаква от Лиди. Не я харесваше, не му харесваше и че са се сближили. Накрая изгуби търпение и сватоса Лиди в далечно имение отвъд града.

Файър се смая, посърна. Радваше се, разбира се, че Кансръл отпрати Лиди, а не я уби или подмами в леглото си, за да даде урок на дъщеря си. Постъпката му обаче несъмнено бе жестока и егоистична и не я изпълни с милосърдие.

Навярно самотата й след сбогуването с Лидия я подготви за Арчър, макар Лиди и Арчър да бяха съвсем различни.

През пролетта и през лятото, когато тя навърши петнайсет, Арчър разбра какъв безумен план замисля. Разбра защо не се храни и защо страда тялото й. Измъчваше се, полудял от страх за нея. Бореше се с нея; бореше се с Брокър. Умоляваше я да се откаже. Тя клатеше глава отново и отново.

През една августовска нощ, докато двамата спореха шепнешком под дървото пред къщата й, той я целуна, Файър Застина, стъписа се. Ала когато ръцете му се пресегнаха към нея и устните му отново потърсиха нейните, тя разбра, че го иска, че се нуждае от Арчър. Тялото й копнееше да намери успокоение в необуздания му плам. Прегърна го и го поведе към къщата и нагоре по стълбите. Приятелите от детството станаха любовници. Откриха убежище от разногласията, от тревогите и тъгата, които заплашваха да ги погълнат. След като правеше любов с приятеля си, Файър често огладняваше. Арчър я целуваше през смях и я хранеше в леглото й с храна, която донасяше през прозореца.

Кансръл разбра, естествено, но макар нежната й привързаност към Лиди да му се зловидеше, нуждата й от Арчър не предизвика нищо по-силно от шеговито приемане на неизбежното. Беше му безразлично, стига да пие редовно билките.

— Двамата сме достатъчни, Файър — повтаряше й хладно той.

Тя долавяше заплахата в думите му към бебето, което дъщеря му няма да роди. И пиеше билките.

В онези дни Арчър не се държеше ревниво и властно. Това се случи по-късно.

Файър разбираше, че нещата не остават винаги същите. Естественото начало води до естествен или неестествен край. Искаше да види Арчър, дори жадуваше да го види, но знаеше с какви надежди ще дойде той в Кралския град. И не изпитваше желание да му обяснява този край.

Файър започна да описва стрелеца със замъгленото съзнание на всички, които разпитваше — накратко, в края на разпита. Засега безрезултатно.

— Милейди, научи ли нещо за стрелеца? — попита я днес Бриган в спалнята на Гаран.

— Не, принце. Изглежда никой не го познава.

— Е, продължавай да питаш.

Състоянието на Гаран се бе влошило, но той отказваше да стъпи в дворцовата болница и да спре да работи. Затова в последно време спалнята му бе средоточие на трескава деятелност. Дишаше трудно и нямаше сила да седи. Въпреки това отстояваше упорито мнението си.

— Забрави стрелеца — отсече той. — Притискат ни по-важни въпроси. Разорителната издръжка на армията ти например. — Изпепели с поглед Бриган; подпрял се на гардероба точно срещу Файър, той подхвърляше от едната си ръка в другата малка топка — играчка, за която Блочи и Хана понякога се боричкаха. — Плащаш им твърде много, а когато ги ранят или убият и не са ни от полза, продължаваш да им плащаш.

— И? — сви рамене Бриган.

— Да не мислиш, че се къпем в пари?

— Няма да им намаля надницата.

— Бриган, не можем да си го позволим — обясни изморено Гаран.

— Трябва! В навечерието на война никой не намалява надницата на войниците си. Как според теб успях да набера толкова много? Не са чак толкова предани на рода на Накс, та да не дезертират при Майдог, ако им предложи повече!

— Доколкото разбирам, мнозина са готови да платят за привилегията да умрат за теб — възрази Гаран.

Наш се обади от стола до прозореца — тъмен силует на фона на синьото небе. Файър усещаше, че я наблюдава.

— Готови са, защото се застъпва за тях, Гаран, когато безсърдечни хора като теб се опитват да им вземат парите. Трябва да си почиваш повече. Изглеждаш, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Не ме поучавай — възкликна Гаран и се закашля; звукът напомняше трион, раздиращ дърво.

Файър се приведе напред и докосна влажното лице на Гаран. Двамата бяха сключили споразумение. Той настояваше да работи и тя се съгласи да му докладва лично за разпитите, но само ако я допусне в съзнанието си да облекчава болките, които му причиняват изгарящите бели дробове и бумтящата глава.

— Благодаря — прошепна той, улови дланта й и я притисна към гърдите си. — Този разговор е безполезен. Милейди, носиш ли добри новини от стаите за разпит?

— За жалост няма добри новини, принце.

— Сведенията пак ли са противоречиви?

— Определено. Вчера един пратеник ми каза, че Майдог планира да нападне и краля, и лорд Джентиан през ноември. Днес обаче друг ми съобщи, че Майдог смята да придвижи цялата си армия на север в Пикия и да чака да избухне война между краля и лорд Джентиан. Преди това нямало дори да си извади сабята. Разговарях и с шпионин на Джентиан. Той пък твърди, че през август Джентиан убил лейди Мургда от засада.

Бриган въртеше разсеяно топката на върха на пръста си.

— На петнайсети септември се срещнах с лейди Мургда. Не изглеждаше особено дружелюбна, но определено не беше мъртва.

През последните седмици в стаите за разпит се наблюдаваше странна тенденция — от различни източници получаваха противоречива и фалшива информация и се затрудняваха да преценят кому да вярват, Файър разпитваше пратеници и шпиони с ясни съзнания и те не лъжеха. Сведенията им обаче бяха погрешни.

Всички в кралския дворец знаеха какво означава това. Майдог и Джентиан бяха разбрали, че Файър се е включила в редиците на врага. За да намалят предимството, което тя осигуряваше на делсийския трон, бунтовните лордове бяха започнали да заблуждават част от своите хора и да им възлагат такива задачи, че да ги заловят.

— И двамата имат приближени — отбеляза Гаран. — Хора наясно с истинските им планове. Необходим ни е някой близък съюзник на Майдог или на Джентиан. Човек, когото никога не бихме заподозрели.

— Да, съмишленик на Майдог или на Джентиан, само привидно предан поддръжник на краля — съгласи се Бриган. — Едва ли е толкова трудно да заловим такъв човек. Ако пусна стрела през прозореца, вероятно ще уцеля някой.

— Според мен — обади се предпазливо Файър — подходът ми трябва да е по-заобиколен: да разпитвам заловените за непроучвани досега неща — на какви празненства са присъствали, какви разговори са дочули, дори да не са разбрали значението им, какви ездачи са виждали да се отправят на юг вместо на север…

— Да — кимна Бриган — възможно е да научим нещо.

— И къде са жените? — попита Файър. — Стига мъже! Дайте ми жени, с които Майдог и Джентиан са спали, и виночерпки, доливали им чашите. Мъжете оглупяват край жените, езиците им се развързват, започват да се перчат. Сигурно стотици жени имат полезна информация.

— Съветът ми изглежда добър — каза сериозно Наш.

— Не знам — поклати глава Гаран. — Не съм на себе си.

Той млъкна, задушен от пристъп на кашлица. Наш пристъпи към леглото на брат си, седна до него и го улови за раменете. Гаран му протегна трепереща ръка. Наш я стисна.

Файър винаги се стъписваше от физическата близост на братята и сестрата, които често се хващаха за гърлата за това или онова. Харесваше й как четиримата се преоформят — сблъскват се, вкопчват се един в друг, заострят ръбовете си, после пак ги изглаждат и някак си винаги намират начин да се напаснат.

— И, милейди, не се отказвай от стрелеца — с тих глас Бриган отново се върна на предишната тема.

— Няма, защото много ме притеснява — призна Файър и в същия миг долови присъствието на съвсем различен стрелец; втренчи се в скута си, за да прикрие обзелата я радост. — Лорд Арчър е пристигнал в двореца — обяви тя. — Уелкли го води тук.

— О! Ето кого ще наемем да стреля през прозореца! — възкликна Бриган.

— Да — промърмори Гаран. — Чух, че стрелата му винаги намира нови цели.

— Щях да те ударя, ако не лежеше по гръб — разгневи се неочаквано Бриган. — Дръж се прилично, Гаран.

Наш им просъска предупредително и преди Файър да успее да се включи в спора, който й се стори доста забавен, Уелкли и Арчър влязоха в стаята и всички, с изключение на Гаран се изправиха.

— Кралю — коленичи Арчър пред краля. — Принцове! — стана да се ръкува с Бриган и се приведе да поздрави Гаран.

Обърна се към Файър и най-благоприлично улови ръцете й. Щом погледите им се срещнаха обаче, той се засмя. В очите му проблеснаха палави искри, а лицето му грейна от щастие. „Арчър от плът и кръв“, каза си тя и също избухна в смях.

Той я повдигна, за да я прегърне както се полага. Миришеше на родния дом, на северните есенни дъждове.

С Арчър тръгнаха да се разходят из двореца. Дърветата грееха в есенни цветове. Дървото до зелената къща очарова и смая Файър, защото през последните дни то се бе превърнало в най-близкото природно подобие на косата й.

Арчър й припомни колко сив е Северът през есента. Разказа й за Брокър, за добрата реколта, как пътувал на юг с десет войници под дъжда.

— Доведох любимия ти музикант. А той си донесе флейтата.

— Крел! — усмихна се Файър. — Благодаря ти, Арчър.

— Виждам, че стражите те следват по петите. Кога ще останем насаме? — поинтересува се Арчър.

— Никога не оставам сама. Дори в спалнята ми има стражи.

— Но сега съм тук и те не са ти нужни. Кажи им да си вървят.

— Бриган им заповядва, не аз — обясни ведро Файър. — А той е доста упорит. Така и не успях да го придумам да си промени мнението.

— Хмм… Аз ще му променя мнението — успокои я самодоволно Арчър. — Убеден съм, че разбира нуждата ни да останем насаме. А и щом съм тук, не е необходимо да те покровителства.

Естествено, помисли си Файър. Сега Арчър щеше да я покровителства. Ядоса се, но се насили да преглътне гнева.

— Искам да ти кажа нещо, Арчър, което няма да ти хареса.

Изражението му се промени веднага — устните се свиха, очите пламнаха — и Файър се удиви колко бързо се върнаха в познатото русло. Тя спря и го погледна разгневено. Заговори бързо, за да го изпревари.

— Арчър, не надскачай правата си! Не смей да ме обвиняваш, че съм поканила някой мъж в леглото си.

— Жена може би? — процеди през зъби той. — Няма да е за пръв път, нали?

Пръстите й се сключиха в юмрук и ноктите й се забиха в дланта. Вече не се стремеше да овладее гнева си.

— Толкова се зарадвах, че дойде! Бях толкова щастлива да те видя! Но сега ми се прииска да си тръгнеш. Разбираш ли ме, Арчър? Когато се държиш така, искам да си отидеш. Вземаш любовта, която ти давам, и я използваш срещу мен!

Отдалечи се от него, но след няколко крачки се върна и застана разярена пред Арчър, осъзнала, че за пръв път му говори така. Осъзна колко търпелива е била.

Вече не сме любовници, уведоми го мислено. Това исках да ти кажа. Колкото по-близо те допускам, толкава по-силно сключваш хватката си. Боли ме. Обичаш ме толкова много, че си забравил как да ми бъдеш приятел. Липсва ми приятелят! Обичам него! Вече не сме любовници. Разбра ли?

Арчър стоеше като вкаменен, задъхан, с безизразни очи. Личеше си, че разбира.

В същия миг Файър видя Хана — усети я как се спуска по склона под стрелбището и се втурва към тях с малките си крачета.

Положи усилие да се овладее.

— Идва дете — предупреди тя с дрезгав глас. — Ако си излееш лошото настроение върху нея, повече няма да ти проговоря.

— Коя е тя? — попита Арчър.

— Дъщерята на Бриган.

Арчър се втренчи изпитателно във Файър.

После дотичаха Хана и Блочи. Файър клекна да погали кученцето. Хана спря пред тях, усмихната, задъхана, но Файър тутакси долови колко я обърка мълчанието им.

— Какво има, милейди Файър? — попита малката.

— Нищо, принцесо. Радвам се да те видя.

Хана се засмя.

— Блочи ти окаля роклята.

Да, Блочи унищожаваше роклята й, подскачайки и въртейки се в скута й, понеже умът му беше на малко кученце, макар тялото му да бе пораснало.

— Блочи е по-важен от роклята ми — отбеляза Файър и прегърна пружиниращото кученце, за да попие радостта му.

Хана приближи до нея и й прошепна в ухото:

— Лорд Арчър ли е този ядосан мъж?

— Да, и не е ядосан на теб.

— Ще поиска ли да ми покаже как стреля?

— Да ти покаже как стреля ли?

— Татко казва, че е най-добрият стрелец в кралството. Искам да видя.

Файър не би могла да обясни защо се натъжи толкова от думите на Хана, че Арчър е най-добрият стрелец в кралството. Зарови лице в козината на Блочи и попита:

— Лорд Арчър, принцеса Хана иска да те види как стреляш, защото е чувала, че си най-добрият стрелец в Делс.

Арчър криеше мислите си от нея, но Файър умееше да чете по лицето му. Знаеше как изглеждат очите му, когато преглъща сълзите си. Познаваше приглушения глас, който издаваше, че тъгата е надделяла над гнева му. Той прочисти гърло и проговори с този глас:

— Какъв лък предпочиташ ти, принцесо?

— Дълъг като твоя. Но моят е много по-малък.

Арчър не погледна към Файър. Обърна се и последва Хана по възвишението. Блочи подскачаше отзад, Файър се изправи, впила очи в тях.

Неочаквано Муса я улови за ръката, Файър не се отдръпна, благодарна, задето я докосват, зарадвана, че няма да намалят надницата на стражите й.

Трудно е да сломиш сърцето и надеждите на приятел.

През нощта сънят й убягваше и тя се качи на покривите. Бриган също се скиташе и накрая дойде при нея. От време на време, след разговора в конюшните, той й отваряше съзнанието си и й изпращаше чувство. Днес тя разбра, че е изненадан да я види.

Знаеше защо е изненадан. След кавгата с Арчър Муса й съобщи с безучастен тон, че ако желае, може да остане насаме с Арчър. Бриган направил изключение за Арчър, стига да охраняват площадите пред прозорците и пред всяка врата да дежурят стражи. Муса се извини, понеже не я осведомила по-рано. Не очаквала лорд Арчър да пристигне толкова бързо. А щом Файър и Арчър започнали да спорят, не искала да се намесва.

Лицето на Файър пламна. Разбра защо Бриган защити Арчър в спалнята на Гаран. Бе сметнал шегата на Гаран за обида към Файър, защото е смятал, че тя е влюбена в Арчър.

— Изключението не е необходимо — отговори Файър на Муса.

— Да, и аз останах с такова впечатление — кимна Муса.

После с типичното си свенливо, съчувствено изражение Мила донесе на Файър чаша вино. Виното я поуспокои. Главата на Файър бе започнала да тупти — предвестник на поредното кървене.

Сега, на покрива, Файър мълчеше. Не продума дори когато Бриган я поздрави. Той явно прие мълчанието й и само от време на време нарушаваше тишината с ненатрапчив шепот. Разказа й колко запленена е Хана от Арчър. Изстреляли толкова стрели заедно, че пръстите й се покрили с мехури.

Файър мислеше за страха на Арчър. Любовта му бе трудно поносима именно поради страха му. Той бе властен, ревнив и подозрителен и винаги я държеше под око, защото се страхуваше приятелката му да не умре.

Тази нощ тя изрече първите си думи толкова тихо, че Бриган пристъпи по-близо, за да ги чуе.

— Колко смяташ, че ще живееш?

Той се засмя изненадано.

— Не знам. Много сутрини се събуждам с предчувствие, че този ден ще ми бъде последният… Защо питаш? Какво те мъчи, милейди?

— Още утре някое чудовище може да ме сграбчи или някоя стрела да си проправи път между стражите ми. Ала това не ме изпълва с ужас. Просто го знам.

Той я слушаше, облегнат на парапета, подпрял брадичка върху свитата си в юмрук длан.

— Надявам се само приятелите ми да не тъгуват много — продължи Файър. — Надявам се да разберат, че е било неизбежно.

Тя потрепери. Лятото си бе отишло отдавна и всеки с поне капка разум би си взел палто. За разлика от нея Бриган не бе забравил своето — красиво дълго палто, което Файър харесваше, защото го носеше той. Всъщност гъвкавият и силен Бриган явно се чувстваше удобно във всяка дреха. Сега ръцете му се пресегнаха към копчетата и той свали палтото, защото колкото и да се стараеше, Файър не успяваше да скрие, че трепери.

— Не — възрази тя. — Аз съм си виновна, че забравих кой сезон е.

Той сякаш не я чу. Помогна й да облече възширокото палто. Тялото й се наслади на топлината, както и на миризмата му — на вълна, на лагерни огньове и на коне. Благодаря, прошепна му мислено тя.

След миг той отбеляза:

— Тази нощ май са ни налегнали сериозни мисли.

— Ти за какво мислиш?

Той се засмя безрадостно.

— За нищо приятно. Опитвам се да намеря начин да заобиколя войната.

— О! — възкликна Файър, изтръгната за миг от собствената си вглъбеност.

— Безплодни размишления! Няма начин да се избегне войната. Не и с двама врагове, решени да се бият.

— Не си виновен ти.

Погледна я остро.

— Мислите ми ли четеш, милейди?

Тя се усмихна.

— Правилна догадка, предполагам.

Той също се усмихна и вдигна лице към небето.

— Разбрах, че цениш кучетата повече от роклите, милейди.

Смехът бе балсам за душата й.

— Обясних й за чудовищата, между другото. Тя вече знаеше малко. Икономката ти се грижи добре за нея.

— Тес — кимна Бриган. — Грижи се за Хана, откакто се роди. — Поколеба се той и добави с преднамерено равнодушен глас: — Запознахте ли се?

— Не — отвърна Файър.

Икономката му продължаваше да я гледа студено, ако изобщо благоволеше да я погледне. Както Бриган навярно знаеше, съдейки по тона му.

— Добре е за Хана да има възрастен човек в живота й — сподели Бриган, — който да й говори за различни времена, а не само за последните трийсет години. Хана обича Тес и историите й. — Прозя се и прокара пръсти през косата си. — Кога започваш новите разпити?

— Утре.

— Утре… — въздъхна той. — Утре заминавам.

Деветнайсета глава

Файър научи повече от необходимото и поносимото за незначителните навици и вкусове на лорд Майдог, лорд Джентиан, сестрата на Майдог, Мургда, синът на Джентиан, Гънър, и на домакинствата и гостите им. Разбра, че Джентиан е амбициозен, но и малко глуповат; имал деликатен стомах, избягвал подправките и пиел само вода. Синът му Гънър бил по-умен от него — ловък воин и донякъде аскет по отношение на виното и жените. Майдог бил точно обратното — не се лишавал от никакви удоволствия и бил щедър към любимците си и скъперник с всеки друг. Мургда се отнасяла скъпернически към всички, включително към себе си. Любимото й ястие бил хлебният пудинг.

С две думи, безполезна информация. Клара и кралят имаха по-важни занимания, вместо да седят и наблюдават как я събира, а Гаран все още бе на легло. Все по-често Файър оставаше сама в стаята за разпити — ако не броим, разбира се, Муса, Мила и Нийл. Бриган бе заповядал тримата да придружават Файър, когато има поверителна работа в двореца, и те я сподиряха по цели дни.

Понякога Арчър също присъстваше на разпитите. Бе поискал разрешение и Клара му позволи охотно, Файър — доста разсеяно — също. Арчър не й пречеше. Разбираше, че е любопитен. Само дето я тревожеше усещането, че Клара присъства по-често на разпитите, ако и Арчър е там.

Тези дни Арчър изглеждаше притихнал, вглъбен; криеше мислите си зад затворена врата. Понякога поведението му издаваше объркване, Файър се отнасяше възможно най-нежно с него, защото оценяваше усилията му да потиска обичайните си яростни изблици.

— Ще останеш ли по-дълго в двореца? — попита го тя, за да му покаже, че всъщност не иска да си тръгва.

Той прочисти смутено гърло.

— Житото е прибрано. С другото Брокър ще се справи. Мога да поостана, ако искаш.

Тя не отговори, но го докосна по ръката и го попита дали ще я придружи на следобедния разпит.

Научи, че любимото вино на Майдог се внася незаконно от незнайни пикийски винарни, където сланата пада рано и гроздовете замръзват на лозниците. Научи, че Мургда и пикийският й съпруг — корабоплавателят — са много влюбени. Най-сетне научи и нещо полезно — името на високия тъмноок стрелец, достатъчно възрастен да е побелял.

— Джод — изсумтя информаторът. — Преди двайсет години бяхме заедно в тъмницата на стария Накс. Джод бе осъден за изнасилване. Не знаех, че е болен. Нищо чудно обаче. В затвора ни тъпчеха един върху друг. Какво ли не ставаше там. Разбираш какво искам да кажа, нали, чудовищна кучко?

— Къде е той сега?

С този мъж не беше нито лесно, нито приятно. При всеки въпрос той се съпротивляваше, губеше битката и се предаваше, засрамен и омерзен.

— От къде да знам? Надявам се да лови чудовищни кучки като теб. Да ги…

Последва описание на насилие, изпълнено с толкова подробности, че Файър усети като наяве цялата му злост. Затворниците, които й говореха така обаче, само каляваха търпението й и по някакъв странен начин я натъжаваха. Струваше й се, че имат право да изричат такива думи — те бяха единствената им защита срещу посегателствата й. Тези мъже, разбира се, я застрашаваха, ако ги освободят. Някои бяха много опасни и тя се принуждаваше да препоръча никога да не ги освобождават, макар после съвестта да не я оставяше на мира. Вярно, на свобода те нямаше да обогатят обществото, но нечовешката им злоба едва ли би се проявила, ако тя не я провокираше.

Днешният затворник бе изпълнен с рядко срещана ненавист. Арчър не издържа, скочи и го халоса с юмрук по лицето.

— Арчър! — извика Файър и махна на тъмничарите да отведат мъжа.

Те го вдигнаха от пода, където лежеше окървавен и замаян. Щом излязоха, Файър изгледа гневно Арчър с присвити устни, твърде ядосана да се довери на думите.

— Съжалявам — извини се мрачно той и разхлаби яката на ризата, си, сякаш го задушава. — Този ме вбеси повече от другите.

— Арчър, не знам…

— Наистина съжалявам. Няма да се повтори.

Файър скръсти ръце и се втренчи гневно в него. Арчър обаче се усмихна. Поклати глава и въздъхна отчаяно.

— Сигурно се държа лошо, за да зърна ядосаното ти лице. Красива си, когато се ядосаш.

— О, Арчър — сряза го тя, — флиртувай с другите жени.

— Непременно, щом настояваш — отвърна той.

Наивната му усмивка я свари неподготвена и тя не успя да възпре своята.

За миг сякаш отново бяха приятели.

Няколко дни по-късно Файър отиде на стрелбището с цигулката. Търсеше Крел. Откри го с Арчър, Хана и краля. И четиримата стреляха по мишени. От всички страни към Хана летяха съвети. Тя изглеждаше съсредоточена, заковала упорито крака в земята, преметнала колчан с миниатюрни стрели през рамо. Стискаше малък лък и не говореше, Файър отдавна го бе забелязала — когато яздеше, упражняваше се с меча, стреляше с лък или учеше нещо друго, което я интересуваше, Хана спираше да бърбори и показваше удивителна способност да се съсредоточава.

— И Бриган се съсредоточаваше така — обясни й Клара. — Тогава Роен си отдъхваше, защото иначе със сигурност кроеше някаква беля. Мисля, че предизвикваше нарочно Накс. Усещаше, че Наш му е любимец.

— Така ли беше наистина? — попита Файър.

— Да, милейди. Наш беше по-красив. А Бриган бе по-добър във всичко останало. Приличаше повече на майка си, отколкото на баща си и това не работеше в негова полза. Е, поне не предизвикваше разпри като Хана.

Да, Хана предизвикваше разпри, но не защото баща й проявяваше благосклонност към другиго. Днес обаче тя не се заяждаше с никого. Щом се пробуди от унеса в лъка и стрелите, колкото да забележи дамата с цигулката, помоли за концерт и го получи.

После Файър тръгна напосоки из стрелбището с Арчър и Наш, следвана чинно от стражите. С двамата мъже се чувстваше странно, сякаш в компанията на огледални образи: влюбени в нея, мрачни и унили, безнадеждни и притихнали, изпълнени с неприязън един към друг. И двамата не се стараеха да прикриват чувствата си от нея — както винаги съзнанието на Наш бе открито, а жестовете на Арчър говореха по-ясно от думите.

Обноските на Наш обаче изглеждаха по-шлифовани, поне сега, а дворецът — по-придирчив към времето му. Понеже Арчър се постара да го изключи от разговора, Наш се сбогува и си отиде.

Файър погледна изпитателно Арчър — висок и строен, стиснал лъка в ръка.

— Отпъди го с твоите истории за детството ни на север — укори го тихо.

— Той те желае, а не те заслужава.

— Колкото ме заслужаваш ти ли?

Арчър се усмихна мрачно.

— Винаги съм знаел, че не те заслужавам. Всеки твой жест на внимание е бил незаслужен подарък.

Не е вярно, възрази мислено тя. Ти ми беше предан приятел, още преди да проходя.

— Променила си се — отбеляза Арчър. — Осъзнаваш ли колко много си се променила? Колкото повече време прекарвам тук с теб, толкова по-малко те познавам. Всички тези нови хора в живота ти, привързаността ти към това дете… и дори към кучето му. И работата ти — използваш силата си всеки ден. Преди се налагаше да се боря с теб да я използваш в своя защита.

Файър пое предпазливо дъх.

— Арчър, понякога по площадите и в дворцовите зали се налага да отклонявам вниманието на хората, за да не ме забелязват. За да не се нахвърли някой върху мен и суматохата да попречи на другите да си вършат работата.

— Вече не се срамуваш от способностите си — констатира Арчър. — И си красива! Ослепителна! Наистина, Файър. Не те познавам.

— Плаши ме с каква лекота започнах да използвам силата си. Разбираш ли колко се страхувам, Арчър?

Той спря с разжарени очи, приковани в три тъмни точки в небето. Стрелбището се намираше на възвишение, откъдето се виждаше морето. Три чудовищни птици кръжаха над търговски кораб долу и от лъковете на моряците излитаха стрели. Есенното море бе разбунено от яростния вятър и стрела след стрела пропускаха целта.

Арчър опъна небрежно тетивата и стреля с изумителна лекота. Една птица падна. После стражът на Файър, Елдър, прониза втора и Арчър го потупа насърчително по рамото.

Файър реши, че въпросът й е забравен и се изненада, когато той проговори.

— Винаги си се страхувала повече от себе си, отколкото от всички ужасии по света. Ако беше обратното, щяхме да се спогаждаме.

Изрече го меко, не обвинително, като отчаяна молба за примирие, Файър прегърна цигулката с две ръце, заглушавайки струните с плата на роклята.

— Арчър, познаваш ме. Трябва да преодолеем изпитанието. Трябва да приемеш как съм се променила. Няма да го понеса, ако, отказвайки се от леглото ти, изгубя и приятелството ти. Преди това бяхме приятели. Трябва да намерим начин пак да бъдем приятели.

— Знам — кимна той. — Знам, любов моя. Опитвам се. Наистина.

Отдалечи се от нея и се взря в морето. Постоя известно време така, без да продума. Когато се върна, тя го чакаше, притиснала цигулката към гърдите си. След миг нещо като усмивка разведри тъжното му лице.

— Ще ми разкажеш ли защо свириш на друга цигулка? — попита я. — Какво стана с онази, която Кансръл ти даде?

Понеже историята беше интересна и достатъчно далеч от чувствата, терзаещи я днес, разказът я успокои.

В сравнение с компанията на Арчър и Наш да бъде с Бриган и Гаран бе огромно облекчение. Бриган и Гаран не я затрудняваха. Мълчанието им не натежаваше от тъжни мисли, които копнеят да изрекат, а смръщеха ли се, поне не бе заради нея.

Тримата седяха на слънчевия централен площад, приятно топъл, защото с приближаването на зимата предимствата на черния дворец със стъклени покриви си казваха думата. Файър си отдъхваше след мъчителния и неползотворен работен ден. Събраната информация се изчерпваше кажи-речи с потвърждението на слабостта на Майдог към виното от замръзнало грозде. Стар прислужник на Джентиан научил за нея, прочитайки един-два реда от писмо на Майдог до Джентиан, което му било наредено да изгори, Файър така и не проумяваше склонността на заклети врагове да си гостуват и да си разменят писма. И се ядосваше, че прислужникът е видял тъкмо написаното за виното.

Тя перна чудовищната буболечка, кацнала на ръката й. Гаран въртеше разсеяно бастуна, с чиято помощ бе докретал до тук. Бриган седеше, протегнал крака и скръстил ръце зад главата, и наблюдаваше как Хана си играе с Блочи в другия край на площада.

— Хана няма да се сприятели с хора, докато не спре да предизвиква кавги — отбеляза Бриган.

Блочи се въртеше в кръг и стискаше в уста пръчката, намерена до ствола на съседното дърво — по-скоро въздълъг клон с опасни шипове, описващ широк радиус.

— Няма да стане така! — възкликна Бриган, стана бързо и клекна до кучето.

Изтръгна клона от устата му, начупи го на парчета и даде на Блочи един с по-безопасни размери. Явно смяташе за редно Хана поне да си запази и двете очи, щом ще остане без приятели.

— Хана има много приятели — напомни му с мек глас Файър.

— Имах предвид деца.

— Прекалено зряла е за връстниците си, а с другите не може да излезе на глава, понеже е по-малка.

— Щеше да излиза на глава, ако беше по-сговорчива. Страхувам се да не стане побойничка.

— Не е побойничка — възрази категорично Файър. — Не си търси жертви и не е жестока. Бие се само когато я предизвикат, а те я предизвикват нарочно, защото са решили да не я харесват. А и знаят, че ако се сбие, ти ще я накажеш.

— Невръстни негодници! Използват те — промърмори Гаран на Бриган.

— Само теория ли е това, милейди? Или се основава на наблюдения?

— Теория е, но съм я развила в резултат на наблюдения.

Бриган се усмихна леко.

— А развила ли си теория как да науча дъщеря си да не се поддава на предизвикателства?

— Ще помисля.

— Благодаря на Делс за мислите ти!

— Благодари на Делс за здравето ми! — Гаран се изправи на крака, зърнал на площада да се появява Сайри, много красива в синя рокля. — Време е да избягам от вас.

Не побягна, но стабилната му крачка бе напредък, Файър следеше всяка негова стъпка сякаш очите й, залепнали за гърба му, го крепят. Сайри го пресрещна, улови го за ръка и двамата се отдалечиха заедно.

Болестта му я уплаши. Сега, след като състоянието му се подобри, се осмеляваше да си го признае. Искаше й се старият крал Арн и съветничката му, провеждали опитите си преди сто години, да бяха открили още няколко лекарства, да са намерили лечение за още една-две болести.

После ги напусна Хана. Изтича и хвана за ръката Арчър, който се появи с лъка си на площада.

— Хана заяви, че ще се омъжи за Арчър — изпрати ги с поглед Бриган.

Файър се усмихна на скута си. Обмисли отговора си внимателно, но го изрече небрежно.

— Виждала съм много жени да си губят ума по него. Но за разлика от повечето бащи, ти не бива да се тревожиш. Хана е прекалено млада да й разбие сърцето. Сигурно е жестоко да го кажеш за най-стария си приятел, но ако беше с дванайсет години по-голяма, нямаше да им позволя да се срещат.

Както очакваше, лицето на Бриган остана неразгадаемо.

— Ти си повече от дванадесет години по-голяма от Хана.

— Аз съм на хиляда години. Като теб — въздъхна Файър.

— Хмм… — Не я попита какво има предвид; и по-добре, защото тя самата не беше сигурна.

Ако намекваше, че е достатъчно помъдряла да не става жертва на слепи увлечения… е, опровержението седеше пред нея под формата на сивоок принц, присвил замислено устни, които току привличаха погледа й.

Файър въздъхна отново и се опита да пренасочи вниманието си. Възприятията й бяха претоварени. Площадът бе един от най-оживените в двореца и, разбира се, целият дворец гъмжеше от съзнания. Около него пък лагеруваше целият Първи полк, с който Бриган бе пристигнал вчера и щеше да замине след два дни. Файър вече бе свикнала да усеща по-лесно съзнанията. Разпозна мнозина войници от полка, макар да бяха далеч.

Отблъсна умовете им, уморена да наблюдава всички наведнъж и да не съумява да реши къде да се съсредоточи. Накрая се насочи към съзнание, което я тревожеше. Приведе се напред и кимна тихо на Бриган:

— Зад теб има момче със странни очи. Говори с деца от двореца. Кой е?

— Видях го — отвърна Бриган. — Дойде с Кътър. Помниш Кътър, нали? Търговеца на животни? Не искам да имам нищо общо с него, той е контрабандист на чудовища и жесток човек. Само че продава много хубав жребец, прилича на речен кон. Бих го купил веднага, ако парите не отиват при Кътър. Нередно е, знаеш, аз да купувам кон, който вероятно е бил откраднат. Но въпреки това може да го купя. В такъв случай Гаран ще ме насоли за прахосничеството. С право, предполагам. Не ми трябва нов кон. Не бих се поколебал обаче, ако наистина е речен кон. Виждала ли си пъстрите сиви коне, милейди, които живеят на свобода край извора на реката? Прелестни създания. Винаги съм мечтал да имам речен кон, но не се ловят лесно.

Конете развързваха езика на този мъж също както на детето му.

— Момчето! — напомни му сухо Файър.

— А, да! Момчето е странно. Не само заради червеното око. Навърташе се край мен, когато отидох да разгледам жребеца. Доста особено се почувствах.

— Какво означава „особено“?

Бриган присви объркано очи.

— Не мога да определя точно. Имаше нещо… тревожно в поведението му. В начина му на говорене. Не ми хареса гласът му. — Той замълча някак подразнено и разчорли неспокойно косата си. — Не го обяснявам добре. Нищо определено у него не даваше повод за безпокойство. И въпреки това предупредих Хана да го отбягва. Тя ми каза, че вече го забелязала и не й харесал. Каза ми, че лъжел. Как ти се струва на теб?

Файър се замисли сериозно над въпроса. Момчето имаше необикновено съзнание, непознато. Не знаеше с какво да го свърже. Не беше сигурна дори как да напипа границите му. Не ги виждаше. Умът му наистина създаваше особено впечатление. Особено, но не в добрия смисъл.

— Нямам представа — отговори тя. — Колебая се… — След миг добави, без да разбира защо: — Купи жребеца, принце, ако така ще се махнат от тук.

Бриган си тръгна, вероятно да изпълни молбата й. Файър остана сама да си блъска главата що за момче е дошло в двореца. Дясното му око беше сиво, а лявото — червено. Само по себе си това бе достатъчно странно. Косата му беше златиста като узряло жито, кожата светла. Изглеждаше десет-единайсетгодишен. Пикиец ли беше? Седеше с лице към нея. В скута му имаше чудовищна мишка с искряща жълта козина. Той завързваше връв около врата й. Файър усещаше някак си, че мишката не му е домашен любимец.

Момчето дръпна връвта, много силно. Мишката изпружи крака. Спри, помисли гневно Файър, изпращайки посланието си към непонятното присъствие на съзнанието му.

Той веднага разхлаби връвта. Мишката се просна задъхана в скута му. Момчето се усмихна на Файър, стана и дойде при нея.

— Не я боли. Играем си на задушаване. За забавление — обясни той.

Думите му остъргаха слуха й; и не само тях, остъргаха мозъка й като писък на граблива птица. Едва устоя на порива да си запуши ушите. Когато си припомни тембъра на гласа му обаче, той не й се стори нито необичаен, нито неприятен.

Втренчи се в него хладно, за да не забележи объркването й.

— Игра на задушаване? Забавляваш се само ти и това е гнусно забавление.

Той се усмихна отново. Имаше нещо смущаващо в кривата му, червеноока усмивка.

— Гнусно забавление ли е да налагаш волята си?

— Над безпомощно, уплашено същество? Пусни мишката!

— Другите ми повярваха, че не я боли, но ти си по-умна. И ужасно красива. Затова ще изпълня желанието ти.

Той се наведе и разтвори длан. Мишката се завтече като златна лента и изчезна в пролука между корените на близкото дърво.

— Имаш интересни белези по врата. От какво са? — поинтересува се момчето.

— Не е твоя работа — отсече Файър и отвратена от вторачения му поглед, закри белезите си с шала.

— Радвам се, че поговорих с теб — каза той. — Отдавна си го мечтая. Надмина надеждите ми.

Той се обърна и се махна от площада.

Какво неприятно дете!

За пръв път й се случваше да не успее да прецени нечие съзнание. Дори умът на Бриган, в който не съумяваше да влезе, й предоставяше форма и усещане за барикадите си. Замъглените съзнания на стрелеца и стражите изглеждаха необясними и все пак ги долавяше.

Съзнанието на момчето напомняше куп криви огледала, обърнати срещу други криви огледала. Изопачаваше и подвеждаше възприятията и оставаше непознато и неразбираемо. Не можеше да го погледне, не виждаше дори очертанията му.

Размишлява над странното явление дълго след като момчето си отиде. И тези размишления я забавиха да прозре състоянието на децата, с които той бе разговарял. Децата на площада, повярвали на думите му. Съзнанията им бяха празни и обвити в мъгла.

Файър недоумяваше какво представлява мъглата. Но беше сигурна, че е намерила източника й.

Когато осъзна, че не бива да го пуска да си тръгне, слънцето залязваше, жребецът беше купен, а момчето вече бе напуснало двореца.

Двайсета глава

Същата нощ се случи нещо, което отвлече вниманието на всички от въпроса за момчето на Кътър.

Късно вечерта Файър беше в конюшнята, когато усети Арчър да се връща в двореца от града. Не би го усетила толкова силно, защото не го търсеше, но той изгаряше от желание да говори с нея — открит като дете и подпийнал.

Файър тъкмо бе започнала да реше Смол. Жребецът стоеше с блажено затворени очи и лигите му капеха по дъсчената врата на кошарата му. Файър не изгаряше от нетърпение да види Арчър, ако е развълнуван и пиян. Изпрати му послание. Ще говорим, щом изтрезнееш.

Няколко часа по-късно, придружена от редовната си стража от шестима, Файър прекоси лабиринта от своите покои до стаята на Арчър. Спря объркана пред вратата му, защото усети, че нейната Мила — свободна днес — е в спалнята на Арчър.

Умът на Файър трескаво затърси обяснение, каквото и да е обяснение, стига да не е очевидното. Съзнанието на Мила обаче беше отворено — естествено състояние дори за най-силното съзнание, преживяващо това, което изпитваше Мила от другата страна на вратата, Файър си спомни колко сладка и красива е Мила и за безбройните възможности Арчър да я забележи.

Файър застина пред вратата му, безмълвна и разтреперана. Беше сигурна, че никога досега не я е ядосвал толкова.

Обърна се рязко и се отдалечи по коридора. Откри стълби и се заизкачва по тях — нагоре, все по-нагоре, докато изскочи на покрива. Заснова напред-назад. Беше студено и влажно, тя нямаше палто, а въздухът миришеше на сняг. Файър обаче не го забелязваше, беше й все едно. Изумените й стражи отскачаха от пътя й, за да не се блъсне в тях.

След известно време се случи това, което чакаше — Мила заспа. Крайно време беше — нощта напредваше и Бриган се изкачваше изморено към покрива. Не биваше да го среща днес. Нямаше да се стърпи да не му разкаже всичко, а макар Арчър да заслужаваше да му прочетат конско, Мила не заслужаваше.

Файър се понесе надолу по стълбище, което Бриган не изкачваше, пак измина лабиринта до стаята на Арчър и застана пред вратата му. Арчър, рече му мислено, излез веднага!

Той се появи бързо — бос, объркан и облечен на две на три. За пръв път Файър използва привилегията си да остане сама с него, отпращайки стражите в двата края на дългия коридор. Не успя да си придаде спокоен вид и заговори с убийствен глас.

— Защо преследваш стражите ми?

Лицето му вече не изглеждаше объркано.

— Не съм хищник — отговори й разгорещено. — Жените идват доброволно при мен. А и защо се интересуваш какво правя?

— Нараняваш хората. Нехаен си към тях, Арчър. Мила! Защо Мила? Тя е на петнайсет!

— В момента спи, щастлива като котенце на припек. Вдигаш врява за нищо.

Файър си пое дълбоко дъх и каза тихо:

— След седмица, когато тя ти омръзне, Арчър, защото друга ще е привлякла погледа ти, когато тя посърне или се разяри, задето си й отнел щастието… тогава тя ще вдига врява за нищо, нали?

— Говориш, сякаш е влюбена в мен.

Влудяваше я. Прииска й се да го ритне.

— Винаги се влюбват в теб, Арчър, винаги. Влюбват се в теб, щом почувстват топлината ти, но на теб ти омръзва, захвърляш ги и разбиваш сърцата им.

— Интересно обвинение.

Тя го разбра, но не му позволи да я подведе.

— Става дума за приятелите ми, Арчър. Умолявам те. Ако се налага да преспиш с целия дворец, пощади поне жените, които са ми приятели.

— Не разбирам защо си се загрижила. Преди ти беше все едно.

— Преди нямах приятели!

— Все тази дума повтаряш — поклати горчиво глава той. — Тя не ти е приятелка. Тя ти е телохранител. Ако ти беше приятелка, щеше ли да постъпи така, след като знае историята ни?

— Знае малко. Главно, че всичко е история. И забравяш, че мога да разбера какви са истинските й чувства към мен.

— Сигурно крие доста от теб. Както е крила срещите си с мен досега. Не долавяш всички чувства на хората.

Тя го изгледа отчаяно. Арчър спореше толкова изразително. Надвесваше се над нея и ръкомахаше, лицето му ту притъмняваше, ту просияваше. Очите му пламтяха. Също толкова изразителни бяха любовта и радостта му. Затова всички се влюбваха в него. В тъмния неприветлив свят той беше жив и страстен, а вниманието му, докато не помръкнеше, опияняваше.

Файър не пропусна думите му — връзката му с Мила не беше от днес. Тя се извърна и вдигна ръка да го възпре. Нямаше сили да се бори с обаянието на лорд Арчър, запленил петнайсетгодишното момиче воин от бедняшките Южни планини. Не можеше и да си прости, че не се е досетила какво ще се случи, не е следила по-внимателно къде е Арчър и с кого.

Тя свали ръка, погледна го и проговори изморено:

— Не долавям всичките й чувства, разбира се. Но каквото и да крие, то не обезсилва чувствата, които ми показва. Тя ми е приятел, не само предан телохранител. Няма да ти позволя да насочиш гнева ми към нея.

Арчър сякаш се смали. Облегна се на вратата и се втренчи в босите си крака, признавайки, че е изгубил битката.

— Искам да си дойдеш у дома — отрони тихо той и Файър се уплаши, че ще се разплаче.

Арчър обаче се овладя и я погледна спокойно.

— Значи вече имаш приятели. И закрилническо сърце.

— Винаги съм имала закрилническо сърце. Но сега в него има повече хора. Те се присъединиха към теб, Арчър, не са те заместили.

Той се позамисли, впил очи в пода.

— Не се безпокой за Клара — успокои я той. — Тя сложи точка още в самото начало. За да не те нарани, предполагам.

Файър си наложи да приеме думите му като добра новина, да се съсредоточи върху края, избран от Клара, а не върху „самото начало“, каквото и да е било то.

Възцари се тъжно мълчание.

— Ще обясня на Мила, че вече няма да се виждаме — обади се най-сетне Арчър.

— Колкото по-скоро го направиш, толкова по-бързо ще остане зад гърба й. И знай, че с тази постъпка изгуби привилегията си да присъстваш на разпитите. Не искам да я измъчваш с присъствието си.

Той я погледна втренчено и изопна рамене.

— Като заговори за разпитите, си спомних какво исках да обсъдя с теб. Знаеш ли къде бях днес?

Рязката смяна на темата обърка Файър. Тя разтри слепоочията си. Нямам представа и съм изтощена, така че изплюй бързо камъчето.

— Гостувах в дома на пенсиониран капитан, бивш съюзник на татко — обясни Арчър. — Казва се Харт. Богат мъж и предан поддръжник на короната. Младата му съпруга ме покани. Харт не си беше у дома.

Файър разтри още по-яростно слепоочията си.

— Оказваш голяма чест на съюзника на Брокър — отбеляза сухо тя.

— Слушай, слушай! Тя пие много, съпругата на Харт, и знаеш ли какво пихме?

— Нямам сили за гатанки.

Той се усмихна широко.

— Рядко пикийско вино от замръзнало грозде! Имат голям запас, скрит в дъното на мазето. Съпругата не знаеше от къде е дошло. Намери го пред очите ми. Май й се стори странно, че Харт го е скрил, но според мен всеизвестният съюзник на краля е постъпил мъдро.

Наш прие предателството на капитан Харт много лично. Повече от седмица разпитваха дискретно и заобиколно и следяха тайно Харт, докато научат, че лорд Майдог му изпраща от любимото си вино, а пратениците на капитана, запътили се към златните му мини на юг, се срещат с интересни и съмнителни личности в гостилниците и после на свой ред се отправят на север към имението на Майдог.

Това бе достатъчно Гаран и Клара да решат, че Харт трябва да бъде подложен на разпит. Въпросът беше как.

През една пълнолунна нощ в средата на ноември капитан Харт потегли на юг по каменистия път към втория си дом — приятна вила край морето. Оттегляше се понякога там да си отдъхне от съпругата си, която пиеше повече, отколкото е здравословно за брака им. Седеше в красивата си карета и както обикновено го придружаваха не само кочияшите и лакеите му, но и конен отряд от десет войници. Така пътуваха разумните хора по тъмно, за да се защитават от всички разбойнически шайки с изключение на най-многобройните.

За съжаление тази нощ зад скалите се бяха притаили твърде много разбойници, предвождани от мъж, който обръснат, облечен в изискани дрехи и на дневна светлина би заприличал на кралския иконом Уелкли.

Разбойниците нападнаха пътниците с оглушителни бандитски крясъци. Поступаха антуража на Харт, пребъркаха джобовете им, завързаха ги с въжета и отведоха расовите коне на капитана. Уелкли и още неколцина влязоха в каретата. Вътре ги чакаше разлютеният капитан Харт, размахал сабя и кама. С атлетична пъргавина, която в двореца би изглеждала крайно изумителна, Уелкли подскочи наляво и надясно и заби в крака на капитана стреличка със сънотворна отрова.

Един от придружителите на Уелкли — Тодин — беше мъж с ръст и телосложение като на Харт. Тодин нахлупи чевръсто шапката на капитана, палтото му, шала и ботушите от кожа на жълто чудовище, а самият Харт, поразголен, остана да лежи в несвяст сред купчината дрехи на Тодин. После Тодин грабна сабята на капитана и двамата с Уелкли изскочиха от каретата. Ругаейки и пухтейки, те кръстосаха саби до ръба на скалата пред очите на овързаните хора на Харт, които с ужас видяха как любимият им господар пада на земята, стиснал хълбока си. Трио разбойници го вдигнаха и го хвърлиха в морето.

После бандитите побягнаха с плячката си — монети, четиринайсет коня и един капитан в каретата, потънал в мъртвешки сън. Близо до града напъхаха Харт в чувал и го предадоха на търговец да го внесе в двореца с нощната пратка зърно. Другата плячка продадоха набързо на черния пазар. Накрая разбойниците се върнаха в домовете си, преобразени в млекари, бакали, селяни и благородници, и се проснаха в леглата си за кратка дрямка преди зазоряване.

На сутринта откриха хората на Харт край шосето, завързани и треперещи, посрамени от историята, която трябва да разкажат. Когато новината стигна в двореца, Наш изпрати конвой да разследва случая. Уелкли уреди да изпратят букет цветя на вдовицата на Харт.

Следобед всички си отдъхнаха облекчено — най-сетне от съпругата на Тодин дойде вест, че той е жив и здрав. Тодин беше ненадминат плувец, неуязвим за студа, но през нощта бе паднала мъгла и лодката, изпратена да го намери, се бе забавила. И приятелите му се бяха притеснили, естествено.

Довлякоха капитан Харт пред Файър със съзнание, залостено като сейф и плътно затворени очи. Дни наред Файър не успяваше да изкопчи нищо от него.

— Не е изненада, че старият приятел и съратник на лорд Брокър е толкова силен — сподели тя с Муса, Мила и Нийл в стаята за разпити след поредната им среща, през която капитан Харт не я погледна нито веднъж.

— Да, милейди — кимна Муса. — Мъж като командира Брокър, пожънал толкова победи, не би избирал слаби капитани.

Файър мислеше по-скоро за личното изпитание на Брокър, за суровото наказание на крал Накс за загадъчната му простъпка, отколкото за постиженията му на бойното поле. Тя погледна разсеяно тримата си стражи, подготвили бърз обяд от хляб и сирене. Мила подаде чиния на Файър, отбягвайки очите й.

Такава беше Мила сега. След раздялата с Арчър изглеждаше някак отнесена — мълчалива и гузна, Файър, от своя страна, се опитваше да се отнася по-мило с нея и се стараеше да я държи далеч от Арчър. Двете жени не си бяха разменили нито дума по тази тема, но знаеха, че тайната им е споделена.

Прегладняла, Файър отчупи парче хляб и отхапа. Забеляза как Мила се взира в храната си, сякаш не я вижда, и изруга наум Арчър. После въздъхна и насочи вниманието си отново към капитан Харт.

След напускането на армията капитанът бе натрупал солидно богатство и постепенно бе свикнал да живее нашироко. Дали удобствата щяха да го размекнат сега?

През следващите няколко дни Файър се погрижи да почистят килията му и да внесат някои подобрения — осигуриха му хубаво легло, килими, книги, осветление, добра храна и вино и топла вода за миене; сложиха и капани за плъхове — навярно най-големия лукс. Един ден, развяла коси и в рокля с деколте по-дълбоко от обичайния й стил, Файър го посети в подземното му леговище.

Стражите й отвориха вратата, той вдигна очи от книгата да види кой е и лицето му се сгърчи.

— Знам какво правиш — каза й.

Сигурно знаеше. Но не успя да отлепи поглед от нея и Файър разбра, че е открила разковничето.

Всеки затворник би се почувствал самотен, особено ако у дома има красива жена, която предпочита по-младите мъже и виното пред съпруга си. Файър сядаше на леглото до него, когато го посещаваше. Приемаше храната, с която я черпи, и възглавничките — да си облегне гърба. Близостта й го отпускаше, но после се вкопчваха в люта битка. Дори в моменти на слабост, Харт беше силен.

Клара, Гаран и Наш попиваха наученото от Файър както морският пясък поглъща дъждовните капки.

— Все още не успявам да изкопча нещо полезно за лорд Майдог — обясняваше Файър. — Но той знае много и за лорд Джентиан, а неговите тайни не ги пази толкова ревниво.

— Съюзник е на лорд Майдог. Защо да вярваме на сведенията муза лорд Джентиан? — попита Клара.

— Възможно е Джентиан да изпраща пратеници с фалшива информация, за да заблуди Майдог, както се опитва да мами и нас.

— Възможно е — съгласи се Файър. — Но как тогава си обясняваш увереността на Харт? Той знае какви трикове ни погаждат Майдог и Джентиан, категоричен е обаче, че сведенията му за Джентиан не са от този сорт. Не ми разкрива източниците си, но съм склонна да му вярвам.

— Добре — кимна Клара. — Кажи ни какво научи, а ние ще се опитаме да съпоставим информацията.

— Джентиан и синът му Гънър щели да дойдат на север, за да присъстват на дворцовия бал през януари — подхвана Файър.

— Каква дързост! — възкликна Клара. — Впечатлена съм.

— Знаем за лошото му храносмилане. Ще го поизмъчим с пикантни ястия — изсумтя Гаран.

— Джентиан ще се престори, че се разкайва за бунтовните си намерения — продължи Файър. — Ще помоли короната да възстанови приятелските си отношения с него. Междувременно обаче армията му ще се придвижи на североизток от имението му и ще се скрие в тунелите на Големите сиви планини край Наводнената крепост. В дните след бала Джентиан възнамерява да убие Наш и Бриган. После ще препусне към мястото, където дебне армията му, и ще нападне Наводнената крепост.

Близнаците се ококориха.

— Дързост ли? Как не! Това си е чиста глупост. Що за командир подпалва война посред зима? — разфуча се Гаран.

— Командир, който иска да изненада врага — предположи Клара.

— В такъв случай би трябвало да възложи убийството на някой анонимен и незначителен лакей. Какво ще стане с хитрия му план, ако го убият?

— Е, глупостта на Джентиан не е новина — отбеляза Клара. — Както и прозорливостта на Бриган. Втори полк вече е в Наводнената крепост, а Първи в момента се движи натам.

— А Трети и Четвърти? — попита Файър.

— Те са на север — отговори Клара. — Патрулират, но са в готовност да поемат накъдето са необходими. Ти ще ни кажеш къде ще са необходими.

— Нямам представа — призна Файър. — Не иска да ми разкрие плановете на Майдог. Твърди, че Майдог ще бездейства, докато Джентиан и кралят изтощят войските си. Усещам обаче, че лъже. Спомена, че Майдог щял да изпрати сестра си Мургда на бала. Вярно е, но не ми обяснява защо.

— Лейди Мургда също ще присъства на бала! — възкликна Клара. — Какво ги е прихванало всички!

— Нещо друго? — попита Гаран.

— Няма друго — поклати глава Файър. — Казах ви всичко. Джентиан очевидно се е подготвил отрано.

Наш потриваше чело.

— Мрачни вести — обади се той. — Предполагаме, че войската на Джентиан наброява десет хиляди. В Наводнената крепост имаме точно толкова. Останалите десет хиляди са разпилени далеч на север…

— Петнайсет хиляди — поправи го Файър. — Ако свикаме подкрепленията.

— Добре. Имаме петнайсет хиляди, разпръснати из кралството. А колко има Майдог? Не знаем със сигурност. Двайсет хиляди? Двайсет и една? Да нападне каквото пожелае — крепостта на Роен, Средната крепост, Наводнената крепост, дори столицата. — Ще минат дни, вероятно седмици, докато нашите войски се организират да се изправят срещу него.

— Как така ще скрие двайсет хиляди войници — възрази Клара. — Не и ако си отваряме очите на четири. Не може да ги скрие дори в Малките сиви планини и е изключено да стигне незабелязано до града.

— Трябва ми Бриган — отсече Наш. — Искам веднага да се върне тук.

— Ще дойде при първа възможност, Наш — успокои го Гаран. — А и ние го информираме за всичко.

Файър неволно се пресегна към съзнанието на краля, за да уталожи страховете му. Наш я усети. Улови ръката й. С благодарност и с още нещо, което не успя да сдържи, целуна пръстите й.

Двайсет и първа глава

Ежегодния бал в двореца бе любопитна съставка на делсийската политика. Присъстваха всички изтъкнати и не дотам изтъкнати благородници. Седемте площада се превръщаха в бални зали. Преданите на трона и предателите танцуваха заедно, отпиваха от бокалите с вино и се преструваха, че са приятели. Майдог и Джентиан обаче обикновено не дръзваха да се появят, понеже щеше да е твърде пресилено да демонстрират дружелюбие. Цяла седмица дворецът гъмжеше от прислужници, стражи, домашни любимци и претенциозни гости. Конюшните бяха препълнени, а конете — нервни.

Брокър бе обяснил на Файър, че балът се провежда през януари в чест на удължаването на дните. Сега тя научи, че декември е месец за приготовления. Работници обновяваха всяко кътче от двореца. Миячи на прозорци висяха от таваните, а миячи на стени — от балконите, излъсквайки стъклата и камъните.

Гаран, Клара, Наш и Файър също се подготвяха. Ако Джентиан наистина замисляше да убие Бриган и Наш в дните след бала, а после да поеме към Наводнената крепост, за да подпали война, значи Джентиан и Гънър трябваше да бъдат убити на самия бал. Същата участ вероятно щеше да сполети и лейди Мургда. После Бриган щеше да препусне към Наводнената крепост и да започне войната, изненадвайки войниците на Джентиан в тунелите и пещерите им.

— Тунелна война през януари! — въздишаше Гаран. — Не им завиждам.

— А какво ще правим със Севера? — повтаряше Наш.

— На бала може да разпитаме лейди Мургда за плановете на Майдог, преди да я убием — предложи Клара.

— И как точно ще извършим убийствата? — попита Наш с див поглед, сновейки напред-назад. — Ще ги охраняват през цялото време, няма да допускат никого до тях, а няма начин да започнем война в двореца. Няма по-лошо време и място да убиеш тайно трима души.

— Седни, братко — помоли го Клара. — Успокой се. Разполагаме със седмици да го обмислим. Ще намерим изход.

Бриган обеща да се върне в двореца до края на декември. Пишеше, че е изпратил военен отряд на север да вземе лорд Брокър и да го доведе на юг. Старият командир бе предложил помощ на младия, в случай че избухне война, Файър се изуми. Не бе виждала Брокър да пътува по-далеч от съседния град.

Нощем на покрива, заобиколена от стражите си и затъжена за Бриган, тя се взираше в града под нея и се опитваше да проумее какво предстои.

На север делсийските войници претърсваха планините, тунелите и всички обичайни свърталища на Майдог. Кралските шпиони кръстосваха Пикия, Юга и Запада. Напразно — или Майдог бе скрил армията си много добре, или бе използвал магия да я направи невидима. Бриган изпрати подкрепления да подсилят крепостта на Роен, Средната крепост и Златните мини на юг. В града прииждаха войници.

Файър започна да разпитва капитан Харт за контрабандиста Кътър и младия му спътник с разноцветни очи, замъгляващ съзнанията на събеседниците си. Харт твърдеше, че не знае нищо и най-сетне Файър се принуди да му повярва. Все пак не изглеждаше момчето да е въвлечено в плановете за войната. Същото важеше за бракониера, за непознатия в горите й на север и за стрелеца, поискал да се наслади на гледката от покоите й. Каква бе тяхната роля Файър можеше само да гадае, при това сама.

— Съжалявам, милейди — обясни й Клара. — Сигурна съм, че е зловещо, но сега ще се съсредоточим върху войната и бала. По-късно ще мислим за момчето.

Единственият заинтересуван беше Арчър, но той не й помагаше, защото верен на природата си, предполагаше, че в дъното на всичко стои някой, който иска да му открадне Файър.

Оказа се, че на Клара й предстои да се съсредоточи не само върху войната и бала. Принцесата беше бременна.

Заведе Файър на разходка до пристанището, та бученето на водопадите да заглушава разговора им и никой, включително стражите на Файър, да не долавят думите им. Клара не се просълзи и й съобщи вестта без недомлъвки. Щом свикна с чутото, Файър осъзна, че не е особено изненадана.

— Бях невнимателна — призна Клара. — Никога не съм харесвала билките. Гадеше ми се от тях. А и досега не се е случвало да забременея. Май се самозалъгвах, че не мога да имам деца. И сега плащам за глупостта си, понеже ми се гади от всичко.

Файър не бе забелязала. През последните седмици Клара й изглеждаше спокойна и в цветущо здраве. Знаеше колко добра актриса е принцесата и вероятно бе най-подходящата жена за такова изпитание. Не й липсваха нито пари, нито подкрепа. Щеше да работи чак до деня, когато детето се роди, и веднага след това да заработи отново. Щеше да е силна и практична майка.

— Бащата е Арчър — съобщи Клара.

Файър кимна. Предусещаше го.

— Ще бъде щедър. И преди се е случвало.

— Арчър не ме интересува. Интересуват ме твоите чувства. Нараних ли те, като скочих в леглото му, и с глупостта си след това.

Думите й изненадаха Файър и я трогнаха.

— Не се чувствам наранена — отговори категорично тя. — Не контролирам Арчър и не изпитвам ревност. Не бива да се безпокоиш за мен.

— Странна си! — повдигна вежди Клара.

— Арчър ме е ревнувал достатъчно да ме отврати от това чувство — сви рамене Файър.

Клара се взря изпитателно в лицето на Файър, в очите й.

Файър срещна погледа й — спокойно и невъзмутимо, за да й покаже, че е искрена. Най-сетне Клара кимна.

— Изпитвам огромно облекчение. Моля те, не казвай на братята ми — добави, за пръв път с притеснен глас. — Ще решат да си разчистят сметките с него и аз ще се вбеся. Сега имаме по-належащи задачи. Моментът е крайно неподходящ. — Замълча и след малко добави: — А и не искам да му се случи нищо лошо. Не ми даде всичко, на което се надявах, ала това, което ми даде, е прекрасно.

Не всеки би приветствал такъв подарък.

Стражите на Файър — Марго, Муса и Мила — се редуваха да спят в спалнята й. Една сутрин Файър се събуди с усещането, че някой не е на мястото си. Чу Мила да повръща в банята.

Втурна се при нея и вдигна светлите й коси над лицето й. Погали я по раменете и по гърба и щом се разсъни напълно, разбра какво вижда.

— О, милейди — разплака се Мила. — О, милейди. За каква ли ме мислите!

През ума на Файър наистина пробягваха много мисли, а сърцето й бе изпълнено със състрадание. Прегърна Мила.

— Изпитвам само състрадание. Ще ти помогна, доколкото е по силите ми.

Мила се разхлипа още по-силно и се притисна към Файър.

— Билките ми свършиха — призна на пресекулки момичето.

Файър се ужаси.

— Защо не поиска от мен или от лечителите?

— Не посмях, милейди. Срамувах се.

— Защо не помоли Арчър!

— Той е лорд. Как да го безпокоя? — Сълзите давеха Мила. — О, милейди. Съсипах живота си.

Нехайството на Арчър ядоса Файър. Тя прегърна по-здраво момичето и й зашепна утешително. Мила сякаш се поуспокои.

— Искам да разбереш нещо — Файър я гледаше настойчиво. — И да го запомниш.

— Да, милейди?

— Винаги искай всичко от мен.

През следващите дни Файър усети, че е излъгала Клара. Вярно, не ревнуваше Клара и Мила за това, което бяха правили с Арчър. Ала не беше неуязвима за ревността. Макар да разискваше, да съзаклятничеше и да кроеше планове с кралското семейство, привидно съсредоточена върху бала и войната, вътрешно, в моментите на затишие, Файър се терзаеше.

Представяше си как собственото й тяло е градина с кафява пръст, приютила семе. Как ще топли семето, ако е нейно, ще го храни и ще го защитава; колко яростно ще обича тази точица дори след като напусне тялото й и разцъфне извън нея.

Когато започна да й се гади, а гърдите й се подуха, дори си помисли, че е бременна, макар да знаеше, че не е. Болката й доставяше радост. После, разбира се, кървенето се появи и разсея заблудите й — несъмнено бе изпитвала обичайните ежемесечни болежки. И се разплака сърцераздирателно, задето не е бременна, както плачеше Мила, защото е забременяла.

Тъгата я уплаши, понеже бе по-силна от волята й. Тъгата изпълваше съзнанието й с утешителни, ужасяващи мисли.

В средата на декември Файър взе решение. Надяваше се да е правилно.

В последния декемврийски ден — шестия рожден ден на Хана — момичето се появи пред прага на Файър с окъсани дрехи и разплакано. Устните й бяха разкървавени, а от дупките на панталоните й се подаваха ожулените й колене.

Файър нареди да доведат лечител. Когато се разбра, че Хана не плаче от болка, Файър отпрати лечителя, коленичи пред детето и го прегърна. Съсредоточи се да разнищи чувствата на Хана, доколкото й позволяват силите. Най-сетне проумя какво се е случило. Другите деца злорадствали, че баща й винаги пътува. Подхвърлили й, че Бриган иска да се отърве от нея. После й казали, че този път няма да се върне. Тя размахала юмруци.

С най-нежни думи, прегърнала момичето, Файър й обясни колко много я обича Бриган, колко тъгува, че я оставя сама, как идва първо при нея, щом се върне, как винаги говори за нея и с какво щастие го изпълва тя.

— Ти не би ме излъгала — кимна й Хана, когато най-после спря да плаче.

Имаше право. Затова не я успокои, че Бриган ще се върне и този път. Обещаеше ли й, рискуваше да излъже. Нямаше го от два месеца, а през последната седмица никой не бе чувал нищо за него.

Файър помогна на Хана да се изкъпе и й облече една от своите ризи с въздълги ръкави, които разсмяха Хана. Вечеряха заедно, а после, подсмърчайки от време на време, детето заспа в леглото й. Файър изпрати вест по един стражите си, та никой да не се разтревожи.

Когато долови ненадейно съзнанието на Бриган, за миг се разтрепери от вълнение. Овладя се и му изпрати мислено съобщение. Той дойде веднага при нея, небръснат и ухаещ на студ. Файър едва се сдържа да не го докосне. Обясни му какво са казали децата на Хана; лицето му посърна и се изопна от умора. Той седна на леглото, докосна Хана по косата и се приведе да я целуне по челото. Хана се събуди.

— Студен си, татко — промълви сънено, пропълзя в скута му и пак заспа.

Бриган я прегърна и погледна към Файър. Файър така се стъписа от щастието, обзело я при вида на сивоокия принц и детето му, сгушени на леглото й, че краката й се подкосиха. Отпусна се тежко на стола, който за щастие беше точно зад нея.

— Уелкли ми съобщи, че тази седмица почти не си излизала от стаите си, милейди — прошепна й Бриган. — Надявам се да не се чувстваш зле.

— Бях болна — отвърна дрезгаво Файър и прехапа език, понеже не смяташе да му казва.

Той се притесни и веднага й разкри тревогата си.

— Не — поклати глава тя. — Не бой се. Дреболия е. Вече съм добре.

Излъга, понеже тялото й още я измъчваше, а сърцето й кървеше като коленете на Хана. Надяваше се обаче скоро да се съвземе.

Той я погледна подозрително.

— Получаваш ли необходимите грижи?

— Да, разбира се. Моля те да го забравиш.

Той сведе очи към лицето на Хана.

— Редно е да те почерпя с торта за рождения й ден, но се налага да почакаме до утре — рече й.

Тази нощ звездите бяха студени и ронливи, а пълната луна изглеждаше безкрайно далеч, Файър се бе навлякла порядъчно — тялото й изглеждаше двойно по-голямо.

Свари Бриган на покрива, обърнал доволно лице срещу вятъра, без шапка. Тя събра замръзналите си длани и духна в тях да ги постопли.

— Безпомощен ли е студът пред теб, принце?

Той я поведе на завет зад широк комин. Предложи й да се облегне на комина. Тя установи с изненада колко приятно и топло е усещането — все едно се притиска към Смол. Стражите й се отдалечиха. Сред грохота на водопадите долетя приглушеното звънтене на камбанките над подвижния мост. Файър затвори очи.

— Милейди Файър… Муса ми каза за Мила. Ще ми обясниш ли какво става със сестра ми?

Файър отвори рязко очи. Облегнат на парапета, той се взираше в града. Дъхът му излиташе от устата като плътен облак.

— Ммм… — поколеба се тя, твърде изненадана да измисли подходяща защита. — Какво по-точно те интересува?

— Дали е бременна, разбира се.

— Как така да е бременна?

Той се обърна към нея и очите им се срещнаха, Файър се усъмни дали неразгадаемото й лице не е по-разгадаемо от неговото.

— Защото извън работата тя е непредсказуема — обясни сухо той. — И е по-слаба. Тази вечер яде малко и лицето й позеленя при вида на морковения пай. За пръв път виждам такова нещо, уверявам те. Или е бременна, или умира. — Очите му се насочиха отново към града и гласът му прозвуча безстрастно. — И не ми казвай кой е бащата на тези бебета, защото ще се изкуша да го поступам. А това ще е неловко, понеже очакваме Брокър да пристигне всеки момент, и дворецът е пълен с негови обожателки.

Щом бе стигнал до тези заключения, нямаше смисъл да увърта.

— И ще дадеш лош пример на Хана — добави кротко тя.

— Хмм… — той подпря брадичка в шепа. Дъхът му се разлетя във всички посоки. — Да разбирам ли, че двете са в неведение? И че трябва да си мълча. Толкова ли е нещастна Мила колкото изглежда?

— Съсипана е — призна тихо Файър.

— Иде ми да го убия!

— От гняв и отчаяние тя не разсъждава трезво. Не иска пари от него. Опитвам се да я вразумя и се надявам да си промени решението.

— Ще задържи работата си, ако иска. Няма да я уволня. Ще измислим нещо. — Погледна я стреснато. — Не казвай на Гаран. — Накрая добави мрачно: — Ах, милейди, сега светът не е приветливо място за бебета.

Бебета, помисли си Файър. Бебетата, които ще се появят на белия свят. Изпрати безмълвно послание: Добре дошли, бебета. И откри, стресната, че плаче. Това се превръщаше в симптом на бременностите на приятелките й — че тя не спира да плаче.

Бриган се преобрази — суровото му лице омекна, а ръцете му затърсиха несъществуваща кърпичка из джобовете. Той приближи до нея.

— Какво има, милейди? Кажи ми, моля те.

— Липсваше ми — избърбори тя. — Нямаше те цели два месеца!

Той я улови за ръцете.

— Кажи ми какво има, моля те!

Тогава, защото той държеше ръцете й, тя му каза всичко съвсем простичко — колко отчаяно иска да има деца и защо е решила да няма и как от страх да не се разколебае, е уредила тайно, с помощта на Клара и Муса, да вземе лекарствата, които ще го предотвратят завинаги. И всъщност не беше оздравяла, защото сърцето й се свиваше и трепереше, а сълзите й сякаш никога не пресъхваха.

Той я изслуша мълчаливо и смаяно. Дълго не продума, впил с безнадеждно изражение очи в ръкавиците й. Накрая отрони:

— Постъпих жестоко с теб в нощта, когато се срещнахме. Никога няма да си го простя.

Това бе последното, което Файър очакваше да чуе. Погледна го в очите, побледнели като луната.

— Съжалявам, че тъгуваш — продължи той. — Не знам какво да ти кажа. Ти си създадена да живееш на място, където се раждат много бебета, и да ги осиновяваш. Ще се погрижим Арчър да се навърта наоколо. Ще свърши добра работа, нали?

Тя се усмихна, почти се засмя.

— Почувствах се по-добре. Благодаря.

Той пусна ръцете й бавно, внимателно, сякаш се страхува да не паднат на покрива и да не се търкулнат надолу. Усмихна й се нежно.

— Преди не ме поглеждаше в очите, но сега ме гледаш — каза му тя, защото си спомни и й стана интересно.

— Тогава не беше истинска за мен — отвърна й той.

Тя сбърчи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— Присъствието ти ме поразяваше, но вече свикнах с теб.

Тя примигна, изненадана от глупавото удоволствие, което изпита при тези думи. После се присмя на себе си и на заключението му, че всъщност е обикновена.

Двайсет и втора глава

На другата сутрин Файър влезе в кабинета на Наш, придружена от Муса, Мила и Нийл, за да се срещне с кралското семейство и Арчър.

От бала ги деляха само няколко седмици, а все още обсъждаха въпроса за участието на Файър в плана за убийствата. Според Файър всичко беше ясно. Тя трябваше да ликвидира и тримата, непременно, защото по-лесно щеше да успее да подмами жертвите на усамотено място далеч от охраната им и да изтръгне сведения от тях, преди да ги убие. Гаран обаче възразяваше, че Файър не умее да борави майсторски с меча и ако единият от тримата се окаже с непроницаемо съзнание, тя щеше да свърши на върха на неговата сабя. Клара не искаше убиец без опит.

— Ще се поколебаеш — повтори отново тя днес. — Осъзнаеш ли какво всъщност означава да забиеш нож в нечии гърди, няма да го направиш.

Файър се смяташе за по-опитна от всички в тази стая, с изключение на Арчър.

— Вярно е, че няма да поискам да го направя — отвърна спокойно тя, — но наложи ли се, ще го направя.

Арчър се въсеше мрачно в ъгъла, Файър не му обръщаше внимание, защото разбираше колко е безполезно да го убеждава — особено напоследък, когато отношението му към нея се лашкаше между срам и гняв, понеже посвещава времето си на Мила и й съчувства. Той го усещаше и кипеше от яд, защото знаеше, че вината е негова.

— Не бива да изпращаме новак да убие тримата ни най-страшни врагове — упорстваше Гаран.

За пръв път, откакто бяха започнали да разискват темата, присъстваше и Бриган, за да изрази лично мнението си. Облягаше се на библиотеката, скръстил ръце.

— Очевидно тя трябва да участва — обади се той. — Според мен Джентиан няма да й окаже кой знае каква съпротива, а Гънър е умен, но в крайна сметка се подчинява на баща си. Мургда може да създаде затруднения, но сме длъжни да научим какво знае — особено къде Майдог крие армията си — а никой не би ни помогнал по-ефективно от лейди Файър. Освен това — повдигна вежди той, за да спре възраженията на Клара — лейди Файър е наясно докъде се простират уменията й. Щом твърди, че ще се справи, значи ще се справи.

Арчър се обърна към Бриган, оголил зъби, защото гневът му най-сетне си намери отдушник.

— Млъкни, Арчър! — сряза го Клара още преди да е проговорил.

— Прекалено опасно е — обади се Наш от бюрото си, откъдето се взираше тревожно във Файър. — Ти си майсторът на сабята, Бриган. Ти трябва да го направиш.

Бриган кимна.

— Добре де, защо да не го направим двамата заедно? Лейди Файър ще ги подмами на усамотено място и ще ги разпита, а аз ще ги убия и ще я защитавам.

— Само дето по-трудно ще ги убедя да ми повярват, ако ти си там — възрази Файър.

— А ако се скрия?

От другия край на стаята Арчър пристъпваше бавно към Бриган. Сега застана пред принца, задъхан от ярост.

— Излагаш я на опасност с лека ръка — процеди през зъби той. — Третираш я като инструмент и си безсърдечен като камък.

Файър се ядоса.

— Не е безсърдечен, Арчър! Тук единствен той ми вярва.

— О, аз вярвам, че ще успееш да го направиш. — Гласът му запълни ъглите на стаята като звучно съскане. — Жена, способна да инсценира самоубийството на собствения си баща, несъмнено ще съумее да убие неколцина непознати делсийци.

Времето сякаш се забави и всички други в стаята изчезнаха. Останаха само Файър и Арчър, застанали един срещу друг. Файър гледаше зяпнала Арчър. Отначало не повярва на ушите си, но после разбра — като студ, който смразява крайниците, а после се пропива до самата й сърцевина — че той наистина е изрекъл гласно думите, които бе чула.

Арчър също я наблюдаваше ококорен, смаян колкото нея. Облегна се на библиотеката и примигна да възпре сълзите си.

— Прости ми, Файър. Искам да си върна думите назад.

Тя обаче го обмисли бавно и разбра, че връщане назад няма.

Най-страшното не бе, че е разкрил истината, а начинът, по който я разкри. Обвини я — той, приятелят, познал всичките й чувства. Предизвикваше я със собствения й позор.

— Не само аз съм се променила — прошепна му тя, впила очи в неговите. — Ти също си се променил. Никога не си бил жесток към мен.

Тя се обърна, все още обзета от усещането, че времето е забавило ход. Излезе от стаята като насън.

Времето настигна Файър в замръзналата градина на зелената къща, където след една разтреперана минута й хрумна, че страда от натрапчива склонност да си забравя палтото. Муса, Мила и Нийл я следваха мълчаливо.

Тя седна на пейката под голямото дърво. Едри кръгли сълзи се стичаха по бузите и капеха в скута й. Нийл й подаде кърпичка. Тя я пое и се взря в лицата на стражите си. Опитваше се да прозре дали в притихналите им съзнания се крие ужас от наученото.

Тримата срещнаха очите й спокойно. Видя, че не са ужасени. Гледаха я със страхопочитание.

Хрумна й колко е щастлива, задето е заобиколена от хора, които не се страхуват от чудовище, убило родния си баща.

Заваля гъст, влажен сняг. Неочаквано страничната врата на зелената къща се отвори. Увита в мантия, икономката на Бриган — Тес — тръгна към нея.

— Под носа ми ли искаш да се вледениш? — скастри я възрастната жена. — Какво ти става?

Файър я погледна с безразличие. Тес имаше меки зелени очи, дълбоки като кладенци и яростни.

— Убих баща си — отрони Файър, — а излъгах, че е самоубийство.

Тес очевидно се стъписа. Скръсти ръце и изсумтя възмутено, явно решена да я порицае. Изведнъж обаче лицето й омекна като сняг сред топла слама. Поклати изумено глава.

— Това променя всичко. Сега младият принц сигурно ще ми каже: „Видя ли!“. Е, дете, подгизнала си. Красива си като залез, но нямаш мозък в главата. Не си го наследила от майка си. Ела вътре!

Файър се пообърка. Дребната жена я обгърна с мантията си и я поведе към къщата.

Къщата на кралицата — Файър си припомни, че къщата е на кралицата, а не на Бриган — беше място, предназначено сякаш да утешава тъжни сърца. Стаите бяха малки и уютни, боядисани в пастелно зелено и синьо и обзаведени с меки мебели. В огромните им камини бумтяха януарски огньове. По всичко личеше, че тук живее дете — изписани листове, топки, ръкавици, играчки и нагризани вещи на Блочи се валяха във всеки ъгъл. Не толкова очевидно бе присъствието на Бриган, макар да имаше издайнически белези за наблюдателните. Одеялото, с което Тес зави Файър, подозрително напомняше наметка за седло.

Тес настани Файър на дивана пред камината, а стражите — на фотьойли около нея. Поднесе на всички греяно вино. После седна при тях и започна да сгъва купчина малки ризки.

Файър делеше дивана с две котета — чудовища, които виждаше за пръв път. Едното беше пурпурно, а другото — медночервено на пурпурни ивици. Двете спяха, сгушени на кълбо, и Файър се затрудняваше да определи на чие тяло принадлежат главите и опашките. Напомняха цвета на нейните коси, скрити сега под подгъналия, студен шал. Свали го и го разстла до себе си да съхне. Косата й се спусна като водопад от светлина и багри. Едното коте вдигна глава и се прозя.

Файър обви с пръсти топлата чаша и примигна изморено, втренчена в струйката пара. Заговори и още щом първите думи се изляха от устата й, откри, че признанието успокоява малкото и, разбито сърце.

— Убих Кансръл, за да му попреча да убие Бриган. И за да попреча на Бриган да убие Кансръл, защото така щеше да си навлече омразата на приятелите на Кансръл. И по други причини. Съмнявам се доколко е необходимо да ви обяснявам защо бе най-добре да умре.

Тес спря да сгъва ризките, отпусна ръце върху купчината в скута си и се втренчи зорко във Файър. Устните й се движеха с нейните, сякаш опитва вкуса на думите й.

— Подмамих го да си помисли, че чудовищният му леопард е бебе — продължи Файър. — Негово собствено човешко дете. Стоях зад оградата и го наблюдавах как отваря вратата на клетката и му гука, все едно е безпомощно и безобидно същество. Леопардът беше гладен. Той винаги ги държеше гладни. Стана… стана много бързо.

Файър замълча за миг, борейки се с картината, която я преследваше насън. Проговори със затворени очи:

— Щом разбрах, че е мъртъв, прострелях котката. После убих всичките му чудовища, защото ги мразех и защото не понасях как реват, жадни за неговата кръв. Накрая извиках прислужниците и им казах, че той се е самоубил, а аз не съм успяла да го спра. Влязох в съзнанията им и ги убедих да ми повярват. Не се затрудних. След смъртта на Накс Кансръл се чувстваше нещастен и те знаеха, че е способен на всякаква лудост.

Останалото от историята запази за себе си. Арчър дойде и я намери коленичила в кръвта на Кансръл, втренчена в него със сухи очи. Опита се да я отдръпне от баща й, но тя се съпротивляваше, крещеше му да не я докосва. Няколко дни се държеше жестоко с Арчър и с Брокър, беснееше злобно, не беше на себе си. Те не се отделяха и се грижиха за нея, докато се съвземе. Последваха седмици на униние и сълзи. И тогава бяха неотлъчно до нея.

Сега тя седеше вцепенена на дивана. Внезапно й се прииска да види Арчър, за да му прости, че е казал истината. Време беше и другите да разберат. Време бе всички да разберат каква е и на какво е способна.

Заспа неусетно и не се събуди дори когато Муса скочи да улови чашата й, за да не се разлее виното.

Отвори очи часове по-късно. Лежеше на дивана, покрита с одеяла, а котенцата спяха сред оплетените й коси. Тес я нямаше, но Муса, Мила и Нийл не бяха помръднали от местата си.

Арчър стоеше пред камината с гръб към нея.

Файър се попривдигна и освободи косата си от котенцата.

— Мила, не е нужно да оставаш, ако не искаш — каза тя.

— Искам да остана и да ви пазя, милейди — отвърна упорито Мила.

— Добре — кимна Файър и погледна Арчър, който се обърна към нея още щом чу гласа й.

Лявата му буза беше насинена. Отначало Файър се стресна, но после я загложди любопитство.

— Кой те удари? — попита го тя.

— Клара.

— Клара!

— Цапардоса ме, задето съм те разстроил. Е — добави, снишил глас, — поне това бе главната причина. Клара може да избира от няколко, предполагам. — Стрелна с очи Мила, внезапно придобила вид на боксьор, когото са налагали твърде дълго по корема. — Това е нелепо…

Заради теб, разгневи се Файър. А нехайните ти думи само влошават положението. Те не знаят още една за друга. Нямаш право да разкриваш тайните им.

— Файър — каза той, свел отчаяно поглед, — отдавна не съм правил добро на някого. Когато татко дойде, няма да посмея да го погледна в очите. Жадувам да направя нещо полезно, нещо, от което да не се срамувам, но съм безпомощен, когато си пред очите ми, но не се нуждаеш вече от мен и си влюбена в другиго.

— О, Арчър — промълви тя и млъкна, задавена от безпомощност. Стори й се и смешно, и тъжно, задето за пръв път е прав да я обвинява, че е влюбена.

— Заминавам на запад — съобщи той. — При Кътър.

— Какво? — извика смаяно тя. — Сега? Сам?

— Никой не обръща внимание на момчето и на стрелеца. Знам обаче, че грешите. Не бива да омаловажаваме появата на момчето, а преди двайсетина години стрелецът е бил в затвора за изнасилване.

Файър едва се сдържаше да не се разплаче.

— Арчър, не бива да заминаваш. Изчакай да мине балът, за да дойда с теб.

— Мен ако питаш, набелязали са теб.

— Моля те, Арчър, не тръгвай.

— Налага се — възкликна яростно той, извърна се и вдигна ръка. — Не издържам дори да те гледам — промълви с одрезгавял от вълнение глас. — Длъжен съм да направя нещо, не разбираш ли? Трябва да замина. Ще ти позволят да ги убиеш. Ти и Бриган — великият екип. Ето! — извика, измъкна сгънат лист от джоба и го хвърли гневно на дивана до нея.

— Какво е това? — учуди се Файър.

— Писмо от него — изкрещя Арчър. — Написа го тук, на бюрото, точно преди да се събудиш. Заплаши да ми счупи ръцете, ако не ти го дам.

Тес се появи ненадейно на прага и размаха показалец към Арчър.

— Млади човече, в тази къща живее дете. Не е нужно да събаряш покрива с крясъци — предупреди го тя, обърна се рязко и изчезна.

Арчър се втренчи удивено в празното пространство. После пристъпи към камината и се облегна на каменната стена, обвил глава с длани.

— Арчър, ако държиш да заминеш, вземи повече войници — помоли го Файър. — Помоли Бриган да ти осигури конвой.

Той не отговори. Не бе сигурна дори дали я чу. Обърна се с лице към нея и каза:

— Сбогом, Файър.

Излезе от стаята, оставяйки я сама със страха.

Мислите й се втурнаха отчаяно след него. Арчър! Бъди силен. Пази се. Обичам те.

Писмото на Бриган беше кратко.

Файър усети присъствието на Тес в кухнята и тръгна натам със свито сърце. Старицата впи зелените си очи в нея.

— Каква истина настоява принц Бриган да ми разкриеш? — попита тя, уплашена от въпроса.

Тес остави тестото, което месеше, и избърса длани в престилката си.

— Какъв объркан ден! — въздъхна тя. — Не го предвиждах… Застанеш ли пред мен, изгубвам ума и дума. — Тя повдигна объркано рамене. — Дъщеря ми Джеса ти беше майка, дете. Аз съм ти баба. Искаш ли да вечеряме заедно?

Двайсет и трета глава

През следващите дни Файър живееше като в унес. Да научи, че има баба, бе достатъчно изумително. Ала да усети още от първата им колеблива вечеря заедно, че баба й е любопитна да я опознае и приема с открито сърце присъствието и? Възможно ли бе душата на младо чудовище като нея, несвикнало да изпитва щастие, да побере толкова много радост?

Всеки ден вечеряше в кухнята на зелената къща с Тес и Хана. Бърборенето на Хана запълваше празните пространства в разговорите между бабата и внучката и някак си разсейваше смущението им, докато търсеха път една към друга.

Улесняваше ги прямотата и честността на Тес и умението на Файър да долавя откровеността в обърканите й думи.

— Трудно губя присъствие на духа — призна Тес на първата им вечеря с кнедли и яхния с месо от чудовищна птица. — Но ти ме порази, милейди. През всичките тези години си повтарях, че си дъщеря на Кансръл, а не на Джеса. Чудовище, а не момиче, и е по-добре да не се мяркаш пред очите ни. Опитвах се да убедя и Джеса, но тя не се съгласяваше. Имала е право. Виждам я като на живо в лицето ти.

— Къде? — полюбопитства Хана. — В кои части от лицето?

— Челото ти е като на Джеса — обясни Тес, размахала безпомощно лъжица към Файър. — И погледът ти, и прекрасната ти, топла кожа. Взела си цвета на очите и на косата й, но, разбира се, си стотици пъти по-красива от нея. А принцът ми каза, че ти вярва — додаде тихо тя. — Отначало се усъмних. Мислех го за омагьосан. Смятах, че ще се омъжиш за краля, или още по-лошо за него.

— Разбирам — кимна Файър.

Не се засегна от думите на Тес, защото беше превзета от щастие, че е намерила баба си.

Искаше да благодари на Бриган, но той щеше да се върне в двореца чак за бала. Повече от всичко й се искаше да каже на Арчър. Колкото и наскърбен да се чувстваше, той щеше да сподели радостта й, щеше да се засмее гръмко от удивление, щом научи новината. Арчър обаче препускаше някъде на запад с малоброен отряд — Клара й съобщи, че е взел само четирима войници — въвличайки се в кой знае какви неприятности. Файър реши да му опише подробно какво удоволствие е и колко е объркващо да имаш баба.

Не само тя се безпокоеше за Арчър.

— Всъщност не беше чак толкова ужасно да разкрие тайната ти — констатира Клара, забравила, помисли си сухо Файър, че тогава й се е сторило достатъчно ужасно да го зашлеви. — Сега всички сме по-спокойни, че ще участваш в плана. И ти се възхищаваме. Чудя се, милейди, защо не ни го разкри по-рано?

Файър не й отговори. Как да й обясни, че част от причината да си замълчи, е възхищението. Не й доставяше удоволствие да бъде герой за хората, които мразеха Кансръл. Не го уби от омраза.

— Арчър е задник, вярно, но се надявам да е предпазлив — заключи Клара и едната й ръка докосна разсеяно корема, докато другата прелистваше купчината скици на различните етажи в двореца. — Познава ли земите на запад? Там има дълбоки пропасти. Някои са отвори на пещери, но други са бездънни. Дано да не пропадне някъде. — Спря да прелиства за миг, затвори очи и въздъхна. — Реших да му бъда благодарна, задето е осигурил брат или сестра на детето ми. Гневът обезсилва повече от благодарността.

Когато истината излезе наяве, Клара наистина я прие с щедро хладнокръвие. На Мила не й беше толкова лесно, но и тя не се предаде на гнева. Седнала на стола до вратата, в момента Мила изглеждаше просто зашеметена.

— Така… — въздъхна отново Клара. — Успя ли да запомниш всичко за шесто ниво? Не се страхуваш от височини, нали?

— Не повече от всеки друг. Защо?

Клара издърпа два големи листа, извити в краищата.

— Това са плановете на седмия и осмия етаж. Ще попитам Уелкли дали съм отбелязала правилно стаите на гостите. Постарахме се да запазим тези етажи свободни, за да ги използваш, но някои държат на гледката.

Да запомни разположението на стаите в двореца бе по-различно за Файър, отколкото за всеки друг човек. Тя се затрудняваше да си представи двореца като плоска карта върху страницата. За нея дворецът представляваше триизмерно пространство, пълно с движещи се съзнания — те сновяха по коридорите, подминаваха шахтите за прането и се изкачваха по стълбища, невидими за нея, но се налагаше да ги запамети като рисунка върху лист хартия. Сега не бе достатъчно да знае, например, че Уелкли е в източния край на втория етаж. Къде точно се намираше? В коя стая? Колко врати и прозорци имаше там? Къде беше най-близкият килер и най-близкото стълбище? Съзнанията, които усещаше край Уелкли — в стаята при него ли бяха, в коридора или в съседна стая? Ако се наложеше да упъти Уелкли към нейните стаи, без да го вижда, щеше ли да успее? Щеше ли да съумее да обхване със съзнанието си осем етажа, стотици коридори, хиляди стаи, врати, прозорци и балкони, изпълнени с чужди мисли.

Лесният отговор беше „не“, не би могла. Но трябваше да се научи, защото планът за убийствата зависеше от това. В покоите си, в конюшните при Смол, по покрива със стражите си тя се упражняваше по цели дни, непрекъснато. Понякога се възгордяваше колко далеч зад гърба й са останали първите дни в двореца. Никога вече нямаше да се изгуби по лабиринта от коридори.

Успехът на плана се крепеше притеснително върху способността на Файър да изолира Джентиан, Гънър и Мургда — отделно или заедно, но задължително тайно — някъде в двореца. Не се ли справеше, резервните планове бяха объркани, включваха твърде много войници и схватки и нямаше как да останат незабелязани.

Надяваха се Файър да научи от тримата каквото успее, а междувременно Бриган да намери дискретен начин да се присъедини към нея и да се погрижи тя да се измъкне невредима с информацията, а събеседниците й да умрат. После вестта за погрома трябваше да бъде запазена в тайна възможно най-дълго. Тази задача също бе възложена на Файър — да наблюдава двореца за хора, заподозрели какво се е случило, за да ги арестуват, преди да разтръбят съмненията си. Никой, абсолютно никой от противниковия лагер не биваше да узнава накъде са се наклонили везните и какво е разбрала Файър. Информацията е ценна, когато никой не знае, че я притежаваш.

Още същата нощ Бриган щеше да препусне към Наводнената крепост. Стигнеше ли там, войната щеше да започне.

В деня на бала Тес, кимайки одобрително, помогна на Файър да облече роклята, поръчана от Уелкли, да закопчае катарамите, да приглади и да изпъне невидимите гънки. После няколко фризьори се заеха с косата на Файър, прехласвайки се по оттенъците на червеното, оранжевото и златното, по смайващите ивици розово, по невъзможната й мекота, по ненадминатия й блясък. За пръв път Файър се опитваше да подобри външния си вид. Много бързо процесът й дотегна.

Все пак, когато най-сетне суетнята приключи, фризьорите си тръгнаха и Тес настоя Файър да застане пред огледалото, тя видя и разбра, че всички са си свършили отлично работата. Роклята — сияйно пурпурна и със съвсем семпъл дизайн — й прилягаше толкова съвършено, че Файър се чувстваше полугола. А косата й… Не разбра какво точно са направили с нея, но тънки като конец плитки лъкатушеха през гъстите кичури, спускащи се над раменете и по гърба й. Крайният резултат бе овладяна стихия, допълваща великолепно лицето, тялото и роклята й. Файър се обърна да провери въздействието върху стражите си — всичките двайсетима бяха в стаята, готови да изпълнят ролите си в среднощния план. Двайсетимата зяпнаха смаяно. Дори Муса, Мила и Нийл се ококориха, Файър досегна съзнанието им и първо изпита задоволство, но после се ядоса, откривайки ги отворени като стъклените покриви през юли.

— Овладейте се! — нареди им тя. — Забравихте ли, че това е маска? Ще се провалим, ако помощниците ми си изгубят ума.

— Няма да се провалим, милейди. — Тес й подаде два ножа в кании за глезените. — Ще получиш каквото искаш от когото и да го поискаш. Тази нощ крал Наш ще ти подари Крилатата река, ако пожелаеш, а принц Бриган… принц Бриган, дете, ще ти даде най-добрия си боен кон.

Файър закопча ножовете на глезените си и не се усмихна. Бриган не би могъл да раздава подаръци, ако не се върне в двореца, а два часа преди бала него го нямаше.

Една от няколкото сцени, запазени от кралското семейство за среднощното им представление, бе апартамент на четвъртия етаж с балкон към централния площад.

Файър никога не беше виждала увеселение, още по-малко кралски бал. Площадът сияеше по-бляскав от злато, облян в светлината на хиляди свещи — стени от свещи зад балюстради край дансинга, та роклите на дамите да не пламнат; свещи в широки полилеи, увиснали на сребърни вериги от таваните; свещи, топящи се по парапетите на всеки балкон, включително на нейния. Танцуващите пламъци озаряваха хората, красивите им рокли и костюми, накитите им, сребърните чаши в ръцете им, звънкия им смях. Небето притъмняваше. Музикантите настроиха инструментите си и засвириха. Танците започнаха — прелестна картина на зимно празненство.

Колко различно усещане обаче се таеше зад външния изглед! Ако не се налагаше да се съсредоточи до краен предел, Файър сигурно щеше да се разсмее. Ала тя разбираше, че стои над миниатюрна вселена, олицетворение на кралството — мрежа от предатели, шпиони, съюзници в лъскави костюми, представляващи всички лагери. Наблюдаваха се изпитателно, напрягаха слух да доловят разговорите на противниците, следяха кой влиза и излиза. Лорд Джентиан и синът му бяха в центъра на вниманието, макар да се опитваха да остават в периферията му. Гънър, среден на ръст и неугледен, не се набиваше на очи в ъгъла, но Джентиан беше висок, с лъскава бяла коса и твърде известен противник на трона, та да не го забележат. Заобикаляха го петима „прислужници“ с вид на зли кучета, спретнати в официално облекло. На балове като този сабите не се смятаха за проява на добър вкус; единствените видими оръжия бяха по дворцовите стражи, разположени край вратите, Файър обаче знаеше, че Джентиан, Гънър и несполучливо дегизираните им телохранители имат ножове. Усещаше и силното недоверие, лъхащо от тях. Забелязваше как Джентиан току си разхлабва неловко яката. Той и синът му се обръщаха рязко към всеки шум, застиналите по лицата им фалшиви усмивки им придаваха почти налудничав вид. На пръв поглед Джентиан изглеждаше привлекателен мъж, безупречно облечен и достолепен, стига да не долавяш писъците на изопнатите му нерви. Лордът съжаляваше за плана, довел го тук.

Завиваше й се свят да следи всички на площада, а да се пресяга отвъд него определено я зашеметяваше. Ала тя се стараеше и с помощта на съзнанията, които я допускаха, съставяше мислен списък на хората в двореца, подкрепящи лорд Джентиан и лейди Мургда, на хората, заслужаващи доверие, и на съмнителните гости. Изпращаше безмълвно списъка на секретаря на Гаран в кабинета му, който си записваше имената и описанията им и ги предаваше на капитана на стражите, натоварени с тежката задача да знаят къде е всеки по всяко време и да предотвратяват непредвидени появи на оръжия и изчезване на важни личности.

Небето почерня, Файър усещаше стрелците, притаени в сенките на балконите край нея. Джентиан и Мургда бяха настанени на третия етаж в двореца. Стаите им гледаха към същия площад, а в помещенията до, над, срещу и около тях вместо гости имаше отряди от кралски войници, в сравнение с които стражите на Файър изглеждаха съвсем безобидни.

Така бе наредил Бриган.

Файър се двоумеше кое я плаши повече — какви ще са последствията за нея и за семейството му, ако той не пристигне навреме, или как отсъствието му ще засегне плана им и войната. И двете подклаждаха еднакво тревогата й. Не дойдеше ли, значи Бриган вероятно бе мъртъв и тогава всичко щеше да рухне — и големите замисли, и сърцето й.

Няколко минути по-късно съзнанието й се натъкна на неговото — в периферията на обсега й, на най-близкия градски мост. Почти неволно тя му изпрати чувство, което започна с гняв, но веднага се преобрази в безпокойство, а сетне и в облекчение, че го е усетила. Инстинктивният й и неовладян порив я накара да се замисли дали не е разкрила и по-дълбоките си чувства.

В отговор Бриган й изпрати насърчение, изтощение и извинение. Тя се извини на свой ред, но той отново помоли за прошка — този път по-настойчиво. Бриган пристигна, съобщи бързо тя на другите и отблъсна облекчението им от ума си. Вниманието й се раздвояваше. Впрегна волята си да се съсредоточи отново върху площада.

Лейди Мургда не изпъкваше като Джентиан. И тя водеше „прислужници“, поне двайсет, които създаваха усещане за хора, свикнали да се сражават. Неколцина се навъртаха на площада. Други бяха разпръснати из двореца; навярно следяха хората, които господарката им бе наредила да не изпускат от поглед. Самата Мургда обаче се прибра в стаите си веднага след като пристигна. И сега се криеше там, на етажа под Файър. Не я виждаше, но усещаше властното й присъствие и острия й ум по-силно от двамата й врагове на площада. Макар и по-овладяно, съзнанието на Мургда също се напрягаше бдително, пламнало от подозрение.

Клара, Гаран, Наш, Уелкли и неколцина стражи влязоха в стаята зад балкона на Файър. Тя долови присъствието им и без да се обръща ги поздрави мислено.

— Разбрах кой лакей на Джентиан ме следи — прошепна Клара, — но не различавам шпионите на Мургда. Нейните хора са по-добре обучени.

— Някои са пикийци — вметна Гаран. — Сайри видяла мъже, които й заприличали на пикийци. Чула акцента им.

— Възможно ли е лорд Джентиан да е толкова глупав, та да не следи лейди Мургда? — попиша Клара. — Антуражът му е доста очевиден, но като че ли никой не я наблюдава.

— Не е лесно да се наблюдава лейди Мургда, принцесо — обади се Уелкли. — Тя не си подава носа навън. Лорд Джентиан, от друга страна, три пъти моли за аудиенция с вас, кралю, и аз три пъти го отпращах. Настоява да ви обясни лично какво го е довело тук.

— Ще му дадем възможност да обясни, преди да умре — обеща Гаран.

С една част от съзнанието си Файър слушаше разговора им, с друга следеше как напредва Бриган — в момента се намираше в конюшните — а с трета кръжеше около Джентиан, Гънър и Мургда. Досега само обикаляше около мислите им, търсейки начин да влезе; приближаваше, но не завладяваше умовете им. Нареди на една прислужница от хората на Уелкли да предложи вино на Джентиан и Гънър. И двамата отказаха. Файър въздъхна. Защо трябваше възрастният да страда от лошо храносмилане, а младият да е въздържател? Младият Гънър беше костелив орех, с по-силно съзнание, отколкото й се искаше. Питаше се обаче дали не е време да влезе в съзнанието на Джентиан и да започне да го обработва. Той ставаше все по-неспокоен и на Файър й се стори, че жадува за отказаното вино.

Бриган нахълта в стаята зад нея.

— Братко! — възкликна Гаран. — Този път си на косъм дори по твоите критерии! Готово ли е всичко в Наводнената крепост?

— Горкото момче! Кой те удари по лицето? — попита Клара.

— Няма значение — отвърна лаконично Бриган. — Къде е лейди Файър?

Файър загърби площада, мина през вратата на балкона и влезе в стаята. Изправи се лице в лице с Наш — много красив, много изискано облечен. Той застина, изгледа я мрачно, обърна се и се оттегли в съседната стая. Гаран и Уелкли също я зяпнаха ококорено и Файър си спомни как е наконтена. Дори Клара изглеждаше онемяла.

— Добре — кимна Файър. — Знам. Опомнете се и да се залавяме за работа.

— Готово ли е всичко? — попита Бриган.

Кален и излъчващ студ, той имаше вид на човек, бил се за живота си допреди десет минути и оцелял по чудо. Скулата му беше разранена, челюстта — насинена, а кървава превръзка покриваше кокалчетата на пръстите му. Насочи въпроса си към Файър с нежен поглед, който никак не прилягаше на външния му вид.

— Всичко е готово — увери го тя.

Да извикаме ли лечител, принце?, добави мислено.

Той поклати глава, подсмихна се леко и се втренчи в кокалчетата си.

— А враговете ни? Дойдоха ли неочаквани гости? Някой от мъглявите приятели на Кътър?

— Не, за щастие — отговори Файър.

Боли ли те?, попита безмълвно.

— Добре — намеси се Клара. — Нашият воин пристигна. Да действаме! Бриган, ще се опиташ ли да си придадеш що-годе приличен вид? Знам, на война сме, но нали се преструваме, че празнуваме?

Файър инструктира за трети път прислужницата да предложи вино на Джентиан. Лордът грабна чашата и я пресуши на две глътки.

Файър се вмъкна в съзнанието му. То не беше стабилно място. Джентиан непрекъснато поглеждаше към балкона на Мургда. Направеше ли го, цялата му представителна обвивка се изпълваше с тревога и с особен копнеж.

Файър се запита защо, след като се притеснява толкова, лордът не е изпратил някой от хората си да следи Мургда. Предположенията на Клара бяха правилни, Файър вече познаваше съзнанието на всички от антуража на Джентиан и с лекота следеше къде се намират. Дебнеха пред вратите на различни гости на бала и край охраняваните входове на кралските покои и кабинети. Никой обаче не се навърташе край Мургда.

Мургда, от друга страна, имаше шпиони навсякъде. В този момент двама от тях душеха около Джентиан.

Джентиан взе още една чаша вино и пак погледна към безлюдния балкон на Мургда. Странно чувство придружаваше погледите. Сякаш уплашено дете търси насърчение от възрастен.

Какво насърчение търсеше Джентиан от балкона на противника си?

Внезапно на Файър й се прииска да усети какво ще се случи, ако Мургда излезе на балкона и Джентиан я види. Нямаше как обаче да я принуди да се появи там, без Мургда да разбере, че са я принудили. А после щеше да е на педя от отговора на въпроса „защо“.

Файър реши, че след като не може да се вмъкне подмолно, ще бъде директна. Изпрати послание на Мургда. Излез, бунтовна милейди, и ми кажи защо си тук.

Отговорът на Мургда последва мигновено и изненадващо — иронично, наситено удоволствие, че я предизвикват, абсолютна липса на изненада или страх, откровено желание да се срещне лично с дамата — чудовище и нескрито недоверие.

Е, помисли Файър с преднамерено нехаен тон, ще се срещна с теб, ако дойдеш на посоченото от мен място.

Удивление от предложението и презрение. Мургда не бе толкова глупава, та да падне в капан.

Не изгарям чак от такова нетърпение да те видя, милейди Мургда, та да те оставя ти да избереш мястото на срещата.

Упорит отказ да напусне твърдината, в която се е укрепила.

Очакваш да дойда в стаите ти? Не, милейди Мургда, струва ми се, че все пак няма да се срещнем.

Решимост — нужда — да се срещне с лейди Файър, да я види.

Интересна необходимост. Защо да не я използва в своя изгода? Файър задиша дълбоко да успокои нервите си, защото тонът на следващото послание трябваше да бъде съвършен — шеговит, ведър, дори леко примирен и заинтригуван, но съвсем безразличен към крайния резултат.

Да започнем с поглед аз съм на отсрещния балкон на един етаж над теб.

Подозрение, Файър пак се опитваше да примами Мургда навън.

Добре тогава, милейди Мургда. Щом смяташ, че възнамеряваме да те убием публично на зимния ни бал и да подпалим война в двореца, не излизай на балкона. Не те виня за предпазливостта, макар да противоречи на твоите интереси. Сбогом.

В отговор се разнесе изблик на раздразнение, който Файър пренебрегна. Последва високомерие и леко разочарование. Накрая — мълчание, Файър зачака. Минутите минаваха и усещането й за Мургда избледня, сякаш тя отдръпва чувствата си и се затваря плътно.

След още няколко минути — Файър тъкмо започна да замисля нов план — внезапно долови как Мургда се движи през стаите си към балкона, Файър изтика Джентиан на място, откъдето да не я вижда, но с добър обзор към балкона на Мургда. После пристъпи в светлината на свещите по парапета й.

Мургда спря пред балконската врата и надникна към Файър през стъклото. Беше същата, каквато я помнеше — ниска жена с грозновато упорито лице и с широки рамене, Файър изпита странно задоволство от силата, която излъчваше Мургда.

Реакцията на лорд Джентиан лисна Файър, сякаш я заляха с ведро студена вода. Самообладанието му се върна и той видимо се успокои.

Тя разбра защо Джентиан не шпионира Мургда и защо съюзникът на лорд Майдог — капитан Харт — е знаел толкова за Джентиан. Разбра много неща, включително защо е дошла Мургда. Бе дошла да помогне на Джентиан да осъществи плана си. Някъде по пътя Майдог и Джентиан се бяха съюзили срещу краля.

Файър разчиташе нещо и от Мургда, нещо не съвсем изненадващо. Независимо дали Джентиан се досещаше, или не, съюзничката му бе дошла и по още една причина, Файър я долови в очите на Мургда, вперени през площада в нея, и в чувството, което Мургда неволно издаваше — изумление и похот, но не обичайната похот. Тази беше студена, коварна и политическа. Мургда искаше да я открадне. Мургда и Майдог искаха да я използват — нея, чудовището — като оръжие. Искаха я от мига, щом я зърнаха миналата пролет.

Знанието — дори знанието, че враговете ти са се съюзили, за да си осигурят числено превъзходство — е сила. Сега Файър разбираше ясно какво трябва да направи. Какво би могла да направи, ако внимава и не пропуска нищо. Виждаш ли, милейди Мургда?, изрече ласкаво наум. Показа лицето си, а все още си жива.

Съзнанието на Мургда се изостри и се затвори. Тя присви очи и положи длан върху корема си по особен начин, който Файър разтълкува, защото го бе виждала преди. Мургда се извърна и се отдалечи от балкона, без да забелязва Джентиан, извил врат нагоре.

Файър пристъпи обратно към сенките. Без да драматизира, със спокоен тон предаде на съзаклятниците си какво е научила. Някои се изненадаха и ужасиха. Други не се изненадаха, искаха да продължат. Тя отговори възможно най-добре на въпросите им.

Не съм сигурна, че иде успея да измъкна лейди Мургда от стаите й. Не знам дали Мургда иде умре тази нощ. Но лорд Джентиан ще направи каквото му кажа и вероятно ще се справя с Гънър. Да започнем с тях: Съюзниците на лорд Майдог ще ни разкрият плановете му.

Двайсет и четвърта глава

Файър искаше Джентиан и особено Гънър да я видят, без антуражът на Мургда да я забележи. Затова отиде в личните покои на краля на втория етаж с изглед към площада и излезе на балкона. Погледна право в замаяните лица на Джентиан и Гънър, застанали така, че да им се покаже в цялата си прелест. Усмихна им се подканващо и запърха с мигли — нелепо и неловко положение, ала постигна желания ефект. После Наш се втурна на балкона, надникна да провери с кого флиртува, хвърли гневен поглед към Джентиан и Гънър, улови Файър за ръката и я дръпна вътре. Всичко трая навярно девет секунди — за щастие, понеже умственото напрежение върху Файър бе огромно.

На площада имаше прекалено много съзнания. Не би могла да ги контролира едновременно. Помагаха й. Хората на Уелкли отвличаха вниманието на гостите от нея. Неколцина обаче я зърнаха. Наложи се Файър да състави списък и да наблюдават заинтригуваните от сцената „дамата-чудовище омайва Джентиан и Гънър“ — да не би да се разбъбрят или дори да предприемат нещо.

Все пак успя. Появата й парализира Джентиан и Гънър. Искам да говоря с вас, каза им мислено тя, докато Наш я дърпаше навътре. Искам да мина на ваша страна. Но не казвайте на никого, защото ще ме изложите на опасност.

В дневната на Наш тя се отпусна тежко на стола и оброни глава, попивайки нетърпението на Джентиан, желанието и подозрението на Гънър. Претърси набързо площада и двореца за нещо свързано с тях или обезпокоително. Наш взе чаша вода от масата, клекна до нея и й я подаде.

— Благодаря — погледна го признателно тя и взе чашата. — Справи се добре, кралю. Повярваха, че ме пазиш ревниво, а аз искам да избягам. Джентиан кипи от негодувание.

Клара, излегнала се на дивана, изсумтя отвратено.

— Лековерни глупци!

— Не са виновни те — напомни й сериозно Наш, все още клекнал пред Файър.

Затрудняваше се да стане и да се отдалечи от нея. Файър усещаше, че се опитва. Прииска й се да докосне ръката му — от благодарност за искрено положените усилия — ала знаеше колко безполезен ще бъде досегът й. Защо не занесеш вода на брат си?, предложи му нежно, защото Гаран бе започнал да се поти от треската, поваляща го в моменти на напрежение, и лежеше на дивана, отпуснал крака в скута на Клара. Наш сведе глава и стана да изпълни молбата и.

Файър погледна Бриган, облегнат на библиотеката със скръстени ръце и затворени очи. Братята и сестра му разискваха причините за глупостта на Джентиан, но той явно не ги чуваше. Беше облечен изискано и избръснат, но потъмнялата вече синина върху лицето му имаше болезнен морав оттенък. Изглеждаше изтощен, сякаш иска да потъне в библиотеката и да се слее със стабилната й, бездушна дървена маса.

Откога не си спал?, попита го безмълвно тя.

Бледите му очи се отвориха и я погледнаха. Той сви рамене, поклати глава и Файър разбра, че отдавна не е подвивал крак.

Кой те рани?

Той поклати отново глава и устните му оформиха дума. Бандити.

Сам ли яздеше?

— Налагаше се — каза тихо той. — Иначе нямаше да стигна навреме.

Не те критикувах. Вярвам, че си направил каквото трябва.

Той й изпрати спомен. Как през един зелен и златен ден в началото на лятото й обеща да не скита нощем сам. Ала предишната нощ и през деня бе препускал сам. Тя имаше право да го кори.

Ще ми се… подхвана Файър, но спря, защото не биваше да му казва колко иска да го успокои и да му помогне да заспи. Не искаше да изпълняват тази задача, не искаше да избухва война, а той и Наш да се сражават с мечове и юмруци, изправени срещу хиляди войници по замръзналите върхари. Тези братя… Щяха ли да оцелеят на бойното поле?

Обзе я страх. Изрече наум с рязък тон: Харесва ми бойният ти кон. Биг. Ще ми го дадеш ли?

Той я изгледа стреснато, както се полага, когато зададат такъв въпрос на командир в навечерието на битка, Файър се засмя и ненадейната, неочаквана лекота утеши изтръпналото й от болка съзнание. Добре де, добре. Просто пробвах дали си буден. Не ми вдъхваше доверие така, задрямал прав.

Той продължи да се взира в нея, сякаш е полудяла, но сключи пръсти около дръжката на меча си и пристъпи напред, готов да направи каквото му каже. Посочи с глава вратата към другите стаи на Наш, където стражите на Файър, неколцина пратеници и малоброен отряд войници очакваха да им дадат знак.

Файър стана. Наш, Клара и Гаран млъкнаха и я погледнаха.

— Седми и осми етаж — каза тя на Бриган. — Най-отдалеченото северно крило. Стаите с изглед към най-малкия площад. В момента там е най-безлюдно. Затова ще заведа Джентиан и Гънър там. Тръгнете с Клара, намерете празна стая някъде, където няма опасност да ви забележат, а аз ще се опитам да ги доведа възможно най-близо до вас. Ако ви потрябва помощ да се придвижите по коридорите или шпионите на Мургда ви притесняват, аз съм насреща.

Бриган кимна и отиде в съседната стая да извика войниците си. Файър седна отново и пак закри лице с длани. Всеки етап от плана им изискваше съсредоточаване. Сега трябваше да следи Бриган, Клара, войниците им, шпионите и всеки, който ги зърне. Не биваше да изпуска дирите и на Джентиан, Гънър и Мургда, разбира се, а от време на време се налагаше да изпраща на лорда и на сина му изблици на безпомощно желание. Щеше да следи зорко и целия дворец, да не би някъде нещо да се обърка.

Задиша дълбоко да прогони лекото главоболие, прокрадващо се към слепоочията й. Заостри сетивата на съзнанието си.

След петнайсет минути Клара, Бриган и войниците им влязоха в свободно помещение на осмия етаж в северното крило. Трима шпиони на Мургда и трима на Джентиан също бяха с тях — някои в несвяст, а други кипнали от гняв, задето ги натикват в килерите със завързани ръце и запушени усти.

Бриган я увери безмълвно, че всичко е наред.

— Започваме — обърна се Файър към Наш и Гаран.

Пригответе се. Започвам, съобщи мислено на всичките си помощници из двореца.

Сведе глава и затвори очи. Докосна съзнанието на Джентиан и влезе в него. Докосна съзнанието на Гънър и реши, че не е достатъчно зашеметен да се вмъкне тайно в него.

Гънър, призова го наум, топло и съблазнително, и тутакси се шмугна през пролуката, разтворена от неволния прилив на задоволство. Гънър, искам да дойдеш при мен. Искам да те видя. Ще бъдеш ли мил с мен?

Подозрение помрачи радостта му, но Файър зашепна, приспа бдителността му и сграбчи по-здраво ума му. Трябва да следвате напътствията ми и да не казвате на никого, нареди на сина и на бащата. Излезте от площада през главната арка и се изкачете по централното стълбище до третия етаж, все едно се прибирате в стаите си. Аз ще ви заведа на място, безопасно и за трима ни, далеч от краля и досадните му стражи.

Джентиан тръгна. Гънър го последва по-неохотно. Петимата им главорези закрачиха след тях и Файър облада и техните съзнания. Докато седмината вървяха към изхода, Файър обходи мислено площада. Нямаше значение кой ги забелязва, ала определено имаше значение кой ще ги последва.

Три съзнания отклониха небрежно вниманието си от танците и се прокраднаха след телохранителите на Джентиан. Двама бяха шпиони на Мургда, а третият — маловажен лорд, когото Файър бе идентифицирала по-рано като вероятен съмишленик на Мургда. Тя докосна съзнанията им, прецени ги и ги намери твърде защитени, за да влезе незабелязано в тях. Налагаше се да води другите и да се надява тези тримата да ги следват.

Десет мъже. Прецени, че ще се справи с тях, без да забравя, разбира се, разположението на стаите и коридорите и хилядите фигури, движещи се из тях.

Колко се увеличи силата й благодарение на упражненията! Преди година не би съумяла да го направи за нищо на света. Миналата пролет Първи полк смазваше ума й.

Десетимата и питомци изкачиха стълбите до третия етаж. Сега тръгнете направо и свърнете по коридора към вашите стаи, нареди им тя. Съзнанието й се втурна напред и се натъкна тревожно на прекалено много хора. Тя внуши на някои да побързат, забави други, а трети изпрати в стаите им, принудително, ако срещнеше съпротива, защото нямаше време за предпазливост. Джентиан, Гънър и петимата им телохранители свиха към стаите си. Коридорът пред тях пустееше.

Не се мярна жива душа и когато Джентиан и Гънър стигнаха до стаите си. Спрете, инструктира ги тя. Прехвърли се към съзнанията на войниците, скрити в съседните помещения. Хората на Мургда се появиха в коридора и тя даде знак на войниците:_ Сега!_ Стражите изскочиха от укритието си и се втурнаха да заловят петимата телохранители на Джентиан и тримата шпиони на Мургда.

Бягайте!, извика Файър на Джентиан и Гънър, вероятно ненужно, понеже те вече тичаха. Гонят ви! Бягайте надолу по коридора. При фенера свийте наляво! Продължете направо! Търсете зелена врата вляво! Влезте през нея и сте спасени! Да, в безопасност сте. Качвайте се нагоре по стълбите. Тихо, бавно. По-бавно. Спрете… Спрете за малко.

Джентиан и Гънър се заковаха на място, объркани, уплашени и сами на витата стълба някъде между петия и шестия етаж. Файър ги успокои и окуражи и се върна мислено в коридора, където се бе състояла кратката, неприятна схватка. Всички ли заловихте?, попита тя капитана на войниците. Видя ли ви някой?

Капитанът й докладва, че са изпълнили задачата си.

Благодаря, каза Файър. Браво! Ако изникне нещо непредвидено, съобщете ми.

Пое си дълбоко дъх и се върна при Джентиан и Гънър на стълбите.

Съжалявам, прошепна им гальовно. Добре ли сте? Съжалявам. Ще се погрижа за вас.

Гънър не бе сговорчив, противеше й се. Ядосваше се, че е изгубил телохранителите си, гневеше се, че е позволил на чудовището да го командва и да го изложи на опасност на това тясно стълбище, Файър облъчи съзнанието му с горещи чувства и намеци, за да замъгли разсъдъка му. Изпрати му и категорично и хладнокръвно послание: Пое риск, вмъквайки се в двореца на краля. Но не се страхувай. Избрах те, а аз съм по-силна от краля. Овладей се. Помисли колко по-лесно ще го отстраниш, ако аз съм на твоя страна.

Същевременно, с колосално усилия на волята, Файър проучи коридорите, до които отвеждаше витата стълба. В коридора на осмия етаж имаше гости. Седмият етаж пустееше.

Бриган се намираше на осмия етаж. Умората обаче си казваше думата и съзнанието й действаше по-мудно.

Бриган, помисли тя, твърде изтощена да спазва етикецията. Водя ги към седмия етаж. В празните стаи под теб. В подходящия момент, може да се наложи да слезеш през балкона.

Отговорът му дойде бързо — „не бой се, балконът няма да ме затрудни.“

Качвайте се, нареди Файър на Джентиан и Гънър. Един етаж по-нагоре. Минете тихо през вратата. Вървете по коридора, да, и свийте наляво. Бавно… по-бавно. Файър се напрегна да си спомни къде са настанени гостите, да усети къде е Бриган. Спрете тук, реши най-сетне. Влезте в стаята вдясно.

Гънър се поколеба. Тя го блъсна безцеремонно вътре.

В стаята гневът на Гънър се превърна в учудване, а после, мигновено, в задоволство, Файър обаче нямаше сили да разнищва странната му реакция. Седнете, джентълмени, подкани ги замаяно. Не доближавайте прозорците и балкона. Ще дойда след няколко минути да поговорим.

Провери още веднъж коридорите, площадите, Мургда и хората й, за да се увери, че никой не подозира нищо и всичко е нормално. С дълбока въздишка се върна в стаята, където Мила бе коленичила на пода пред нея, стиснала ръката й, а другите й стражи, Гаран и Наш я наблюдаваха притеснено. Изпита облекчение, че излиза от съзнанието си и пак е при тях.

— Добре — кимна им. — Дойде ред за моето пътешествие.

Тръгна по коридора, уловила Наш под ръка, заобиколена от стражи и обект на всеобщо внимание. Двойката изкачи стълбището към третия етаж, както бе направил Джентиан, но сви в обратната посока и спря пред стаите на Файър.

— Лека нощ, милейди — пожела й Наш. — Надявам се главоболието ви да отшуми.

Той вдигна ръката й и целуна пръстите й. Пусна я и се отдалечи с мрачно изражение, Файър го изпрати с искрена привързаност, която не се четеше по лицето й, ала изпълваше сърцето й, защото тази нощ той изигра чудесно ролята — макар и не особено трудна — на изтерзан от любов и ревност монарх.

Файър се усмихна мило на шпионите на Мургда и Джентиан — неколцина й отвърнаха с идиотски усмивки — и влезе в покоите си. Притиснала с пръсти слепоочия, тя насили съзнанието си да претърси земята и небето отвъд прозорците й.

— Няма никого — съобщи на стражите си. — Няма чудовищни птици. Да започваме.

Муса открехна прозореца и сряза мрежата с ножа си. Студен въздух нахлу в стаята, а върху килима тупна шепа размекнат сняг. Файър отдели един миг да помисли за Бриган и войниците му, които щяха да препускат цяла нощ в лапавицата. Муса и Мила спуснаха въжена стълба през прозореца.

Стълбата е спусната, съобщи тя на войниците в стаята под нея. Чу как прозорецът им проскърца и се открехна. Провери отново небето и земята. Нямаше никого. Дори стражите пред зелената къща бяха изчезнали.

— Добре — каза тя. — Тръгвам.

В същия момент почувства колко много се тревожи Муса да я пусне да излезе сама и незащитена. Стисна ръката й по-силно от необходимото.

— Ще те повикам, ако ми потрябваш — обеща й.

Присвила устни, Муса й помогна да се измъкне през прозореца.

Роклята и пантофките й не бяха предназначени за студ, още по-малко за зимен студ, но все пак успя да се спусне до прозореца под нея. Войниците я издърпаха вътре и се постараха да не я зяпат, докато си приглаждаше роклята. После й помогнаха да се скрие под покривката на количката, с която разнасяха храната за седмия етаж.

Беше здрава количка, а подовете на Наш бяха гладки и след минута-две тя спря да трепери и се стопли. Един прислужник я придвижи по коридорите, после я качи на платформата, която се заиздига по въжетата си плавно и без никакво проскърцване. Прислужникът следваше безмълвните й указания, свиваше, накъдето го насочи, и най-сетне стигнаха най-отдалечения коридор в северното крило. Спряха пред стаята, където Джентиан и Гънър я чакаха.

Файър се пресегна нагоре към Бриган. Той не беше там.

Съзнанието й се заозърта паникьосано и тя разбра какво е направила.

Гръм и мълнии!, извика на Бриган. Объркала съм се. Не съм ги довела в стаята точно под теб. Намират се на запад през един апартамент.

Бриган я успокои. Обясни й, че ще прескочи през балконите на съседните стаи.

Там има хора.

Той я увери, че няма.

Не на твоя етаж, Бриган. На моя. Довела съм Джентиан и Гънър в стаи, където има гости. Куислинг? Куисланд? Някой с К. Главата й се пръскаше от болка. Да се опитам ли да ги преместя? Гънър сигурно ще откаже. О, какъв ужас! Ще изпратя вест да не позволяват на човека с К, на съпругата и на стражите му да влязат в стаите си. Къде ще денем сега телата на Джентиан и Гънър?, добави горчиво тя, просълзена при мисълта какви последствия ще им навлече грешката й.

„Куислам?“, предположи Бриган. „Лорд Куислам от Южен Делс?“

Да, Куислам.

„Не беше ли съюзник на Джентиан?“

Файър се напрегна да си спомни. Да. Куислам е съюзник на Джентиан. Сега разбрах защо Гънър спря да се съпротивлява, щом влезе в стаята.

Бриган предположи, че в стаята на съюзника си Гънър ще се чувства по-спокоен и ще е по-сговорчив. Нищо чудно грешката й да им помогне.

Файър вече не се владееше.

Няма да ни помогне! Създава безброй затруднения!

Файър…

Концентрацията й се раздробяваше на парчета, но тя отчаяно се вкопчи в нещо, което ненадейно и необяснимо й се стори важно. Бриган, ти контролираш ума си по-силно от всеки, когото познавам. Виж колко добре се разбираме, изпращаш ми цели изречения… И няма смисъл да ми обясняваш защо си толкова силен. Необходимостта те е закалила. Татко… Почувства се изтощена до смърт. Сякаш налагаха мозъка й с юмруци. Татко те мразеше повече от всеки друг.

„Файър…“

Изморена съм, Бриган.

„Файър.“

Той изричаше името й и й изпращаше чувство. Смелост, сила и още нещо, все едно е до нея, прегръща я и я оставя да отпусне за миг цялото си тяло в обятията му, да слее съзнанието си с неговото, да сгрее сърцето си в огъня на неговото сърце.

Огънят в сърцето на Бриган бе удивителен, Файър разбра и почти не повярва, че чувството, което й изпраща, е любов.

„Опомни се“, нареди й мислено. „Влизай в онази стая.“

Слезе от количката. Отвори вратата на стаята.

Двайсет и пета глава

Джентиан и Гънър седяха с лица към вратата. Още щом Файър я затвори, Гънър стана и запристъпва покрай стената към нея.

Файър забеляза щит с герба на Куислам, подпрян на ниска масичка. Видя квадратите по килима в червено, пурпурно и ръждивокафяво. Диванът и столовете бяха кафяви. Поне за кървавите петна нямаше да се притесняват. Попи чувствата на двамата мъже и веднага разбра къде е препъникамъкът в тази стая. Не беше Джентиан, разбира се, очарован и грейнал от щастие при вида й, дотолкова податлив дори за изтощеното й съзнание, че за миг тя се зачуди как изобщо е успял да се издигне. Отговорът на кого лордът дължи могъществото си обаче стоеше намръщен пред нея. Гънър й напомняше донякъде Наш — непредсказуем, противоречив, неконтролируем, но не и изтъкан от самообладание. Той заснова напред-назад до стената, без да откъсва очи от нея. И макар да не беше нито едър, нито внушителен, плавните му, гъвкави движения й подсказаха защо приятелите й се притесняваха. Гънър бе страховито и разсъдливо създание, способно на необуздана, неочаквана злост.

— Няма ли да седнеш, Гънър? — прошепна Файър.

Отстъпи встрани от тях и се настани спокойно на дивана. Сгреши, защото диванът побираше повече от един човек и тъкмо към него се насочваше Гънър. Тя се сборичка със съзнанието му, някак издуто и вдървено в момента, и го отблъсна към столовете, по-близо до баща му. Той обаче явно бе решил да не сяда, щом не може да е до нея. Оттегли се до стената и пак заснова напред-назад.

— Какво да направим за теб, скъпо дете? — попита я Джентиан, подпийнал и щастлив.

Би предпочела да разполага с повече време. Ала времето й бе взето назаем от лорд Куислам.

— Искам да работя за вас. А вие да ме закриляте.

— Нямам ти доверие с този вид — изръмжа Гънър. — Нямам вяра на чудовища…

— Гънър! — укори го баща му. — Тя ни засвидетелства искрените си намерения, когато ни издебнаха в коридора. Майдог не би желал да сме груби с нея.

— На Майдог му е все едно какво ще правим, стига той да извлече изгода — отсече Гънър. — И той не заслужава доверие.

— Достатъчно! — вдигна властно ръка Джентиан.

Гънър се намръщи, но замълча.

— От кога сте съюзници с Майдог? — поинтересува се Файър, поглеждайки невинно Джентиан.

Побутна леко съзнанието му да го поощри да говори.

Двайсет минути по-късно Файър научи и предаде на кралското семейство, че Майдог и Джентиан са се съюзили най-вече защото дамата-чудовище се е присъединила към лагера на краля, а Харт й е разкрил само част от историята, уведомявайки я как Джентиан планира да нападне Наводнената крепост с десетте си хиляди войници. Всъщност Джентиан щял да нападне крепостта с петнайсет хиляди. След като се споразумели, Майдог прехвърлил пет хиляди от пикийските си наемници в армията на Джентиан, придвижвайки ги на части през тунелите.

Не й беше лесно да изрази задоволство от тази новина. Това означаваше в Наводнената крепост Бриган да се изправи пред по-многоброен противник — десет хиляди срещу петнайсет хиляди. Но дали значеше също, че армията на Майдог, независимо къде е скрита, наброява само петнайсет хиляди и няма числено превъзходство над другите два полка от Кралската армия плюс всички подкрепления?

— Шпионите ни докладваха, че търсите войската на Майдог из цялото кралство — прекъсна размишленията й Джентиан. Разкикоти се, повъртя в ръцете си ножа, който бе извадил от ботуша си, и погледна нервно смръщения си син, сновящ край стената. — Ще ти кажа защо не я намирате. Тя е в морето.

— В морето… — изненада се Файър.

— Да — кимна Джентиан. — Майдог има двайсет хиляди войници… О, виждам, че си впечатлена! Той непрекъснато наема войници, милейди. Има двайсет хиляди в морето. Плават отвъд хоризонта точно срещу Мраморното възвишение. В стотици пикийски кораби. А други петдесет кораба носят само коне. Пикийците са ненадминати мореплаватели. Съпругът на лейди Мургда също е мореплавател. Изследовател е, но войната го заинтригува. Седни, Гънър! — възкликна остро Джентиан и плесна ръката на Гънър с плоската страна на ножа.

Гънър се нахвърли върху баща си, сграбчи ножа, изтръгна го от ръката му и го метна към отсрещната стена. Той изсвистя по камъка и тупна върху килима със закривено острие. Файър се постара лицето й да не трепне, за да не разбере Гънър колко я е уплашил.

— Ума ли си изгуби! — извика Джентиан.

— Поне имам ум! Ти нямаш какво да губиш — озъби му се Гънър. — Ще споделяш ли още тайни с чудовището на краля? Хайде, казвай й останалото, та да й прекърша врата, като приключиш.

— Глупости! Нищо подобно няма да правиш! — сряза го Джентиан.

— Хайде, говори!

— Няма да продумам, докато не седнеш. Искам да се извиниш и да се държиш прилично.

Гънър изсумтя отвратен и застана пред Файър. Втренчи се в лицето й, а после безсрамно впи очи в гърдите й.

Гънър е нестабилен, каза Файър на Бриган. Хвърли нож по стената и го счупи.

„Можеш ли да измъкнеш още нещо за корабите? Колко са конете?“, попита я Бриган.

Преди Файър да успее да отвори уста, Гънър докосна ключицата й с показалец. Тя забрави за Бриган, за Джентиан и за двореца и насочи всичките си сили към Гънър, за да се пребори с намеренията му. Вниманието и ръката му се насочваха на долу, а щеше да изпусне безвъзвратно юздите му, ако му позволи да улови в шепа гърдите й. Защото това искаше Гънър или по-точно искаше да започне с това.

Накара все пак ръката му да се вдигне, но тя се стрелна към гърлото й и го стисна бавно. Една дълга секунда Файър остана без дъх съзнанието й гаснеше. Той я задушаваше.

— Майдог смята, че короната ще изпрати подкрепления на юг към Наводнената крепост, когато нападнем — прошепна дрезгаво Гънър и най-сетне я пусна. — Цял полк или дори два полка от Кралската армия. Щом на север останат по-малко войници, Майдог ще заповяда да запалят сигналните огньове на Мраморното възвишение. Разбираш ли, чудовище?

Мраморното възвишение — така наричаха високия бряг на север от града, Файър разбираше.

— Войниците на пикийските кораби ще видят огъня — кимна спокойно тя.

— Умница! — похвали я Гънър, пресегна се отново към гърлото й, ала размисли, сграбчи я за косата и дръпна. — Огънят е сигнал да акостират и да нападнат града.

— Града… — прошепна Файър.

— Да. Този град, Кралския град. Защо не? Няма по-подходящ момент. Наш ще е мъртъв. Бриган ще е мъртъв.

— Иска да каже, че утре ще ги убием — уточни Джентиан, наблюдавайки предпазливо сина си. — Планирали сме го. Ще има пожар.

Гънър дръпна много силно косата на Файър и изгледа свирепо Джентиан.

— Аз й обяснявам, татко аз решавам какво да й кажа аз отговарям за нея.

Пак я улови за гърлото и я притисна към тялото си, грубо и противно. Борейки се за глътка въздух, Файър потърси спасение по най-традиционния начин — посегна към слабините му и стисна в шепа каквото успя да докопа. Гънър изпищя и тя понечи да се вмъкне в мислите му, но собственото й съзнание приличаше на балон — меко и празно — без заострени ръбове, без нокти, с които да хваща. Гънър отстъпи задъхано назад. Юмрукът му се появи изневиделица и се стовари върху лицето й.

За миг тя изпадна в несвяст. После се съвзе и усети вкус на кръв и познатата болка. Килимът. Лежа на килима, помисли си. Лицето й пламтеше, главата й агонизираше. Раздвижи устни. Челюстта й беше непокътната. Размърда пръсти. Ръцете й бяха невредими. Бриган?

Той й отговори.

Добре, помисли изтощено Файър. Умът ми е непокътнат. Протегна съзнанието си към другата част на двореца.

Бриган обаче се опитваше да й обясни нещо. Тревожеше се. Чул шум. Бил на балкона над нея, готов да слезе, щом го извика.

Файър осъзна, че също чува шум. Изви глава настрани и видя Джентиан и Гънър да си крещят и да се блъскат — единият достолепен и разгневен, другият — със страховит безумен поглед, който й припомни защо е в тази стая. Надигна се на лакти и се изправи на колене. Изпрати въпрос на Бриган.

Искаш ли да разбереш още нещо за Майдог?

Не искаше.

Тя стана, залитна и се подпря на дивана. Затвори очи, докато болката в главата й стане по-поносима. Слизай тогава. Разпитът приключи. Те се бият. Видя как Гънър блъска баща си в стъклената врата на балкона. Сега се боричкат точно пред балкона.

После, понеже Бриган щеше да дойде и да се изложи на риск, тя вдигна глезените си един по един към ръцете — защото подозираше, че ако го направи по обратния начин, пресягайки се надолу към краката, главата й ще падне и ще се търкулне нанякъде — и извади ножовете от каниите им. Пристъпи към борещите се мъже, твърде заети да забележат нея или ножовете в ръцете й. Избърса окървавеното си лице в красивия си пурпурен ръкав, олюля се и зачака.

Не чака дълго. Усети Бриган и го видя почти едновременно. Той отвори с трясък вратата на балкона и Джентиан залитна през процепа. След миг се появи отново, но съвсем различен, защото съзнанието му го нямаше, сега беше само тяло, а от гърба му стърчеше кама. Бриган го блъсна да го отмести от пътя си и да препречи пътя на Гънър, за да го нападне със сабята си.

Беше ужасно да наблюдава как Бриган убива Гънър. Халоса го по лицето с дръжката на сабята толкова силно, че промени формата му. Събори го на земята с безучастно и съсредоточено изражение и заби острието в гърдите му. Това беше всичко — светкавично и жестоко. После се втурна загрижено към нея, помогна й да седне на дивана, намери кърпа за лицето й — прекалено бързо и тя не успя да възпре ужаса, който му изпращаше.

Той го усети и го разбра. Лицето му помръкна. Огледа безстрастно раните й.

Тя го улови за ръкава.

— Уплаших се — прошепна му. — Просто се уплаших.

В очите му проблесна срам. Тя стисна по-здраво ръкава му.

— Няма да ти позволя да се срамуваш пред мен. Моля те, Бриган. Ние си приличаме. Само че това, което правя аз, не изглежда толкова ужасно.

И, добави тя, разбирайки смисъла на думите едва след като ги изрече, дори тази част от теб да ме плаши, съм длъжна да я харесвам, защото е част от теб и ще те пази в битките. Искам да си жив. Искам да убиваш онези, които искат да те убият.

Бриган не отговори. След миг обаче докосна лицето й нежно, без да отбягва погледа й, и тя разбра, че е приел думите й. Той прочисти гърло.

— Носът ти е счупен — уведоми я. — Мога да го наместя.

— Добре… Бриган, отвън има шахта за пране. Трябва да намерим чаршафи или нещо друго, за да увием телата. Ти ще ги пренесеш до шахтата и ще ги хвърлиш в нея. Ще помоля Уелкли да отпрати всички прислужници от най-северната пералня и да се подготви да разчисти кашата. Нямаме време за губене.

— Да, добър план — кимна Бриган и я хвана здраво за тила. — Не мърдай.

После направи нещо на лицето й, което болеше много повече от удара на Гънър. Файър извика и го заналага с юмруци.

— Стига, стига… — Пусна лицето й и улови ръцете й, но тя все пак успя да го удари по главата. — Съжалявам, Файър. Готово е. Полегни, докато аз се оправя с телата. Почини си, за да ни преведеш през това, което ни остава до края на нощта.

Той се изправи и изчезна в спалнята.

— До края на нощта… — прошепна Файър с просълзени от болката очи. Облегна се на дивана и задиша дълбоко, докато болката намаля и стана равномерна, присъединявайки се към ритъма на натрапчивото туптене в главата й. Бавно, меко тя накара съзнанието си да обиколи двореца и околността, досягайки Мургда, хората на Мургда и Джентиан, съюзниците им, Куислам и съпругата му. Откри Уелкли и му даде указания.

В устата й имаше кръв. Кръв се стичаше и в гърлото й. Точно когато усещането стана непоносимо отвратително, Бриган се появи до нея, преметнал чаршафи през рамо — Остави на масичката пред нея купа с вода, чаши и кърпи. Отиде до телата на Джентиан и Гънър и се зае да ги увие. Файър си изплакна устата и отново обходи мислено двореца.

За миг някъде в периферията на възприятията й се мярна ум, който й се стори особен, не на място. Около двореца. В зелената къща? Какво беше това? Чувството изчезна и тя не успя да го долови отново. Обзеха я отчаяние, тревога и изтощение. Погледна как Бриган увива тялото на Гънър в чаршафа — с потъмняло от синините лице, с ръце и ръкави, подгизнали от кръвта на Гънър.

— Враговете ни имат числено превъзходство — каза тя. — Навсякъде.

— Обучавах войниците си с такава нагласа — отвърна с равен тон той. — А благодарение на теб и на двата фронта ще се възползваме от елемента на изненадата. Тази нощ направи повече, отколкото се надявахме. Вече изпратих съобщения на север до Трети и Четвърти полк. Не след дълго двата полка и повечето подкрепления ще се съберат на брега на север от града и Наш ще ги предвожда. Изпратих цял батальон на Мраморното възвишение да охранява сигналните огньове и да залавя пратениците на Майдог. Щом Трети и Четвърти полк заемат позиция, ще запалим огньовете. Армията на Майдог ще слезе на сушата, без да подозира нищо, и ние ще ги атакуваме. Морето ще отреже пътя им за отстъпление. Те са повече от нас, но ние имаме повече коне — побрали са най-много четири-пет хиляди коня на корабите, а и конете им няма да са в състояние да участват в сражение след няколкото седмици в морето. Това ще ни улесни. Ще компенсира навярно несъобразителността ни. Чудно как не проумяхме, че Майдог се е съюзил с пикийците заради корабите им!

Файър се затрудняваше да бърше кръвта от носа си, без да го докосва.

— Мургда е проблем — пое си тя рязко дъх от болка. — Все някой ще забележи, че Джентиан и Гънър ги няма, а Мургда ще се досети какво сме направили и какво знаем.

— Няма значение, стига пратениците й да не успеят да стигнат до корабите.

— Да, добре, но в този момент в двореца има поне сто души, готови да опитат да се доберат до корабите.

С оглушителен шум Бриган разкъса един чаршаф на две.

— Ще успееш ли да я изкараш от стаите й? — попита той.

Файър затвори очи и се пресегна към съзнанието на Мургда. Размисли ли, милейди Мургда? Постара се въпросът й да прозвучи уморено, както се чувстваше. Почивам си в моята спалня. Ще те приема, ако пожелаеш да поговорим.

Мургда отвърна с презрение и със същата неотстъпчивост като преди. Не възнамеряваше да припарва до стаите на Файър.

— Няма да успея — призна Файър на Бриган.

— Тогава ще се опитаме да я държим в неведение възможно най-дълго, за да спечелим време. Сега ние определяме как ще се развие войната, милейди.

— Направихме огромна услуга на Майдог. Сега той ще застане начело на армията на Джентиан. Няма да се налага да поделя властта.

Бриган овърза последния чаршаф и стана.

— Съмнявам се, че изобщо е възнамерявал да я поделя. Майдог винаги е бил по-сериозната заплаха. Чист ли е коридорът? Да действам ли?

В същия момент в съзнанието на Файър се пръкна основателна причина да побързат. Тя въздъхна.

— Капитанът на стражата ми съобщи, че един прислужник на Куислам, съпругата му и неколцина телохранители идват насам. Да вървим. — Изправи се, взе купата и изля по-розовялата от кръв вода в саксията до дивана. — Уф! Къде ми е умът? Как ще излезем от тук?

Бриган преметна единия вързоп на гръб.

— Както дойдох. Не се страхуваш от височини, нали?

На балкона по бузите на Файър потекоха сълзи от усилието да отвлече вниманието на осем етажа потенциални зяпачи. Духнаха свещите и се притаиха в сенките.

— Няма да те оставя да паднеш — окуражи я тихо Бриган. — Клара също ще ти помогне. Разбираш ли?

Чувстваше се твърде зашеметена да разбира. Беше изгубила кръв и не смяташе, че в момента е способна на такива подвизи, но това нямаше значение, защото хората на Куислам идваха, а друг изход нямаше. Послуша Бриган и застана с гръб към него. Той се облегна на парапета, приклекна и я вдигна. Дланите й докоснаха ръба на балкона над тях. Бриган се изви назад и пръстите й се вкопчиха в парапета. Погледна надолу и с ужас откри как е успял да я повдигне — кацнал върху долния парапет, застопорил крака между решетките, надвесен над празнотата. Ръцете на Клара се появиха отгоре и се сключиха около китките й.

— Хванах я — обади се принцесата.

Бриган премести длани от коленете към глезените на Файър и тя пак се люшна нагоре. Внезапно спасителният, прелестен балкон изникна пред нея, Клара я издърпа и й помогна да се прехвърли — тромаво и стенейки едва доловимо от болка — през парапета. Строполи се задъхана на пода и с колосално усилие се съсредоточи и се изправи, за да помогне на Бриган да се качи. Той обаче вече стоеше до нея.

— Вътре — побутна я бързо.

В стаята Клара и Бриган заговориха припряно, Файър разбра, че Бриган няма да дочака да види какво ще стане с Мургда, с хората на Джентиан, с Уелкли и мъртъвците в пералнята. Бриган щеше да тръгне незабавно — по въжена стълба, провесена през прозореца на стаята от другата страна на коридора, да слезе на земята, където го чакаха конят и бойниците му, да стигне през тунелите до Наводнената крепост и да подеме войната.

— Възможно е Мургда да успее да запали сигналния огън — предупреди Бриган. — Възможно е да се опитат да убият Наш. Бъдете бдителни. Няма да е зле след известно време главорезите на Мургда и на Джентиан да започнат да изчезват. Разбираш ли? — Обърна се към Файър. — Как е най-добре да излезеш от тук?

Файър сбърчи замислено чело.

— Както дойдох. Ще ме качат в количка, ще ме свалят с платформата и ще се изкача по стълбата до моя прозорец.

После, до края на нощта, я чакаше същата работа както досега — да следи Мургда, да следи всички и да съобщава на Уелкли, на стражите и на всекиго къде се намират враговете им, кого да спрат и кого да убият, та Бриган да стигне безпрепятствено до Наводнената крепост, а пратениците му да поемат на север. Никой не биваше да научава достатъчно, за да се опита да ги последва или да запали огньовете.

— Плачеш — констатира Клара. — Носът ще те заболи още повече.

— Не са истински сълзи. Просто съм изморена — обясни Файър.

— Горкичката — поклати глава Клара. — По-късно ще дойда при теб да ти помагам. А ти тръгвай, Бриган! Чист ли е коридорът?

— Дай ми само една минута. Една минута насаме с лейди Файър — помоли я Бриган.

Клара повдигна вежди и излезе безмълвно от стаята.

Бриган затвори вратата след нея и се обърна към Файър.

— Милейди… Искам да те помоля нещо… Ако загина в тази война…

Сълзите на Файър вече бяха истински и не можеше да ги спре, защото нямаше време. Всичко се развиваше прекалено бързо. Тя стана, пристъпи към него и го прегърна. Притисна се към него и изви глава настрани, защото веднага разбра колко трудно е да покажеш любовта си към някого, когато носът ти е счупен.

Той я прегърна силно. Гърдите му се повдигаха забързано. Положи длан върху копринените й коси и я залюля леко, докато ужасът й се превърна в поносимо отчаяние.

Да, каза му мислено тя, разбрала какво иска да я помоли. Ако загинеш, Хана ще бъде в сърцето ми. Обещавам ти да не я оставям сама.

Не беше лесно да го пусне, но го направи и той тръгна.

В количката по пътя към покоите й сълзите на Файър пресъхнаха. Обзе я дълбоко вцепенение. Всичко, освен тънката нишка живец, свързваща я с двореца, секна. Все едно спеше и сънуваше безсмислен, злокобен кошмар.

В това състояние тя прекрачи перваза на прозореца и когато стъпи на въжената стълба, от земята под краката й долетя странно болезнено скимтене. Разпозна Блочи и вместо нагоре се заспуска надолу, водена не от прозрение, а от притъпена, няма нужда да провери добре ли е кучето.

Суграшицата се бе превърнала в лек сняг и градината пред зелената къща сияеше. Блочи не беше добре. Лежеше на алеята пред къщата. Предните му крака бяха счупени.

Файър долови не само болка. Блочи се страхуваше и се мъчеше да се отблъсне със задните си крака към дървото, огромното дърво в страничния двор.

Нещо не беше наред. Ставаше нещо зловещо и неведомо. Файър претърси диво мрака, пресягайки се мислено към зелената къща. Баба й спеше вътре. Спяха и стражите. Чудно, понеже нощните стражи не бива да заспиват.

Файър извика безпомощно, защото под дървото усети Хана, будна и вледенена от студ. Не беше сама. При нея имаше някой, някой ядосан, който й причиняваше болка и я изпълваше с гняв и страх.

Файър се спусна към дървото, протягайки се отчаяно към съзнанието на човека, измъчващ Хана, за да го спре. Помогнете ми!, призова стражите си. Помогнете на Хана!

През ума й пробяга усещане за стрелеца със замъгления ум. Нещо остро се заби в гърдите й.

Съзнанието й почерня.