Огнена

Първа глава

Файър не се изненада, че мъжът в гората я простреля. Изненада се, че я простреля случайно.

Стрелата се заби право в рамото й и я отхвърли настрани към близката скала. Дъхът й секна и тя се строполи на земята. Пусна лъка и посегна с разтреперана ръка към ножа, затъкнат в обувката й. Независимо от упоритата болка тя съсредоточи съзнанието си отвъд нея, студено и ясно като самотна звезда в черното зимно небе. Ако мъжът бе хладнокръвен и самоуверен, щеше да се защити от нея, но Файър рядко срещаше такива хора. Най-често се опитваха да я наранят ядосани, самонадеяни или уплашени мъже и тя намираше пролуки в крепостта на умовете им и се вмъкваше в тях.

Веднага намери съзнанието на този мъж — широко, почти гостоприемно отворено. Почуди се дали не е глупак, нает от другиго. Сниши се до скалата — стиснала зъби въпреки болката — внимателно, за да не повреди калъфа с цигулката, провесен зад гърба й. Дочу стъпките на мъжа сред дърветата, после диханието му. Нямаше време за губене, защото намереше ли я, той щеше да я простреля отново. Не искаш да ме убиеш. Отказал си се.

Той заобиколи едно дърво, сините му очи я зърнаха и се разшириха от удивление и ужас.

— Момиче! Не! — извика мъжът.

Файър размисли бързо. Нима не е искал да я убие? Не е познал коя е? Или е търсел момче или мъж? Арчър? С усилие на волята успокои гласа си.

— В кого се целеше?

— Не в кого, а в какво — поправи той. — Мантията ти е от кафява кожа. Роклята ти е кафява. Какво си въобразяваш, момиче? — Тръгна гневно към нея; огледа стрелата, забита в рамото и, и кръвта, напоила мантията, ръкава и шала, увит около главата й. — Ще рече човек, че си искала някой ловец да те простреля!

По-точно бракониер, помисли си Файър. В тези гори и по това време ловът бе забранен именно защото тя минаваше оттук в такива дрехи. За пръв път виждаше този възнисък светлоок мъж с жълтеникавокафява коса. Е, ако е бракониер и я е прострелял случайно, ловувайки незаконно в земите на Арчър, едва ли щеше охотно да се предаде на гневливия Арчър; тя обаче щеше да го подтикне да направи точно това. Кръвта й изтичаше и вече й се виеше свят. Без негова помощ нямаше да се добере до дома.

— Сега съм принуден да те убия — заяви мрачно той, но преди тя да смогне да осмисли думите му, добави: — Чакай! Коя си ти? Майко мила! Кажи ми, че не си…

— Коя? — настръхна Файър, вмъквайки се отново в съзнанието му, което се оказа поразително объркано — намеренията му плуваха, обвити в мъгла.

— Косата ти е скрита — посочи той. — Очите ти, лицето ти… Олеле! — Отстъпи назад. — Очите ти са толкова зелени! Настъпи сетният ми час!

Странен човек — първо щеше да я убива, после заключи, че той е мъртвец, а пък умът му се рееше напосоки. Сега й се стори, че ще побегне. Не биваше да му позволява. Сграбчи мислите му и ги подреди. Лицето и очите ми не те смайват.

Мъжът се втренчи объркано в нея.

Виждаш — аз съм най-обикновено момиче. Открил си най-обикновено момиче, ранено в гората. Трябва да ме спасиш. Заведи ме при лорд Арчър.

Тук Файър срещна известна съпротива. Мъжът се страхуваше, навярно от Арчър. Тя сграбчи по-силно съзнанието му и му се усмихна с най-ослепителната усмивка, която съумя да изобрази, сгърчена от болка и умираща от загуба на кръв. Лорд Арчър ще те възнагради. От главата ти няма да падне и косъм. Ще станеш герой.

Колебанието на мъжа се изпари. Той свали колчана и калъфа с цигулката от гърба й и ги преметна през рамо до своя колчан. Взе двата лъка, провеси здравата й дясна ръка през врата си и я поведе — по-скоро понесе — през дърветата към имението на Арчър.

Знае пътя, рече си изтощено тя, но бързо прогони мисълта. Нямаше значение кой е и откъде е дошъл. Важното бе да остане в главата му, докато я заведе у дома и хората на Арчър го заловят. Наостри зрение, слух и ум за чудовища, защото нито шалът, нито мисленият й щит срещу тях щяха да я скрият, ако надушат кръвта й.

Е, поне се бе уверила, че бракониерът е добър стрелец.

Арчър отстреля чудовищна хищна птица. В същия миг Файър и бракониерът излязоха, олюлявайки се, от гората. Стрелата излетя от балкона на горния етаж и описа красива, дълга дъга. Файър не бе в състояние да й се възхити, но бракониерът промърмори колко уместно е прозвището на младия лорд. Чудовището — яркожълто като слънчоглед — се гмурна надолу и падна на пътя пред къщата.

Стиснал леко лъка, Арчър стоеше висок и грациозен на каменната тераса, вперил очи в небето. Пресегна се към колчана, провесен на гърба му, сложи нова стрела на тетивата и огледа върховете на дърветата. Тогава ги зърна — нея и мъжа, повел я окървавена откъм гората. Обърна се рязко и влезе в къщата. Дори оттук, от толкова далече и макар да ги деляха каменните стени, Файър го чу как крещи. Изпрати думи и чувства в съзнанието му, не със заповед, а с послание: Не бой се. Залови го и го развържи, но не го наранявай. Моля те, добави, защото познаваше Арчър. Той е мил човек, и аз го заблудих.

Арчър излетя през голямата порта, сподирян от капитана си, Пала, от лечителя си и петима стражи. Прескочи хищната птица и се втурна към Файър.

— Намерих я в гората — извика бракониерът. — Намерих я! Спасих й живота!

Щом стражите го уловиха, Файър освободи съзнанието му. Облекчението размекна коленете й и тя залитна към Арчър.

— Файър… Файър — повтаряше приятелят й. — Как си? Къде другаде си ранена?

Краката й се огънаха. Арчър я подхвана и й помогна да седне на земята. Тя поклати замаяно глава.

— Никъде.

— Сложи я да легне — обади се лечителят. — Трябва да спра кръвотечението.

— Ще се оправи ли? — попита го трескаво Арчър.

— Най-вероятно — тросна се лечителят, — ако не ми се пречкаш, за да спра кръвта… господарю.

Арчър въздъхна тежко и целуна Файър по челото. Отдръпна ръце от нея и клекна наблизо, свил юмруци. Обърна глава към бракониера в хватката на стражите му и Файър го предупреди мислено: Арчър!, защото знаеше, че тревогата му ще подпали ярост.

— Мил човек, а? — просъска той на бракониера и се изправи. — Виждам, че стрелата в ръката й е от твоя колчан. Кой си ти и кой те изпрати?

Бракониерът не погледна към Арчър. Взираше се опулен във Файър.

— Тя пак е красива! Мъртъв съм!

— Няма да те убие — успокои го тя. — Той не убива бракониери, а и ти ме спаси.

— Ако си я прострелял, ще те убия, без да ми мигне окото — заплаши го Арчър.

— Все ми е едно — сведе глава бракониерът.

— Щом си искал да я спасиш, защо не махна стрелата и не превърза раната, преди да я помъкнеш насам? — изпепели го с поглед Арчър.

— Арчър… — подхвана Файър, но млъкна, преглъщайки писъка, напирал в гърлото й, когато лечителят откъсна кървавия й ръкав. — Аз го направлявах. Остави го на мира.

Арчър се извърна рязко към нея.

— А ти защо не се сети? Къде ти е умът?

— Лорд Арчър — ядоса се лечителят, — не бива да се крещи на ранени, докато кръвта им изтича. Помогни ми! Дръж я, за да извадя стрелата, и наблюдавай небето.

Арчър коленичи до Файър и я улови за раменете. Лицето му бе каменно, но гласът му пресекна разчувствано:

— Прости ми, Файър. — Обърна се към лечителя и го нахока: — Луд си да го правиш навън. Те надушват кръвта.

Последва внезапна болка, заслепяваща и ярка. Файър отметна глава назад и се заизвива в силните ръце на Арчър. Шалът й се смъкна и разкри искрящата пъстрота на косите й — изгрев, макове, мед, фуксия, пламък. Червено, по-лъскаво от кръвта, напояваща пътеката.

Вечеря в каменната си къща, непосредствено зад имението на Арчър. Стражите му я пазеха зорко. Арчър бе наредил да донесат мъртвата чудовищна птица в кухнята й. Той бе от малцината, които не я караха да се срамува, че харесва месото на чудовищата.

Хранеше се в леглото, а той седеше до нея, режеше й месото и я окуражаваше. Болеше я като дъвче, всичко я болеше. Вилицата й се струваше по-тежка от ръжен, хапките върху нея — повече от олово.

Затвориха бракониера в една от построените на хълма зад къщата външни клетки за чудовища, дело на бащата на Файър — лорд Кансръл.

— Надявам се да излезе гръмотевична буря — каза Арчър. — Надявам се да рукне потоп. Искам земята под твоя бракониер да се разтвори и да го погълне.

Тя не му отговори. Знаеше, че само се горещи.

— В коридора се разминах с Донъл. Мъкнеше купчина одеяла и възглавници. За постелята на убиеца ти, а? А и си го нахранила до насита, нали?

— Не е убиец, а бракониер с лошо зрение.

— Вярваш го по-малко и от мен.

— Вярвам, че когато ме простреля, ме сметна за сърна.

Арчър се облегна назад и кръстоса ръце.

— Може би. Утре ще поговорим пак с него. Ще го накараме да изплюе камъчето.

— Не искам да ти помагам.

— И аз не искам да те моля, скъпа, но се налага да разбера кой е и кой го изпраща. За две седмици виждаме втори непознат да скитосва из земите ми.

Файър се облегна на възглавниците, затвори очи и насили челюстите си да дъвчат. Всички бяха непознати. Идваха от скалите и от хълмовете и бе невъзможно да узнае истината на всеки. А и не искаше да я узнава, особено използвайки силата си. Едно е да обладаеш нечие съзнание, за да се спасиш от смъртта, съвсем друго — да крадеш тайните му.

Обърна се към Арчър. Той я наблюдаваше мълчаливо. Погледна сламенорусата му коса, дълбоките кафяви очи, гордите устни. Чертите, които познаваше, откакто бе проходила, а той бе малко момче и винаги разнасяше лък, голям колкото него. Името му бе Арклин, но тя първа го нарече Арчър. Той пък я научи да стреля с лък. Впила очи в лицето му сега — лице на зрял мъж, отговорен за северното си имение, за парите, стопанствата и хората в тях — тя разбра тревогата му. В Делс не царуваше мир. В Кралския град младият крал Наш се крепеше отчаяно на престола, докато бунтовните лордове като лорд Майдог на север и лорд Джентиан на юг събираха войски и замисляха как да го детронират.

Назряваше война. Планините и горите гъмжаха от шпиони и разбойници. Странниците винаги всяват смут.

— Няма да излизаш, докато ръката ти не укрепне — предупреди я Арчър с мек глас. — Не можеш да стреляш, а хищните птици са се развилнели. Съжалявам, Файър.

Тя преглътна. Не искаше да мисли за това неудобство.

— Няма значение. И без друго не мога да свиря нито на цигулката, нито на арфата или на флейтата, нито на който и да е друг от моите инструменти. Не е необходимо да излизам.

— Ще известим учениците ти — въздъхна Арчър и разтърка врат. — Ще помисля кой да те замести в къщите им. Не се доверявам на съседите ни.

Напоследък нищо не се приемаше на доверие, дори между дългогодишни съседи, и една от задачите на Файър бе да си държи очите и ушите отворени, докато дава уроци по музика. Понякога подочуваше разговор, научаваше информация, усещаше нещо нередно, което помагаше на Арчър и на баща му Брокър — и двамата предани поддръжници на краля.

Утехата на музиката щеше да й липсва. Най-лоши бяха раните, които й пречеха да свири на цигулката. Тя затвори очи и задиша бавно. Щеше да понесе тази рана като всички други — с търпение, подклаждано от неизбежността.

Затананика си тихо — песен за Северен Делс; и двамата я знаеха. Баща му обичаше да му я свири, когато бяха заедно.

Арчър я улови за здравата ръка и я целуна. Целуна пръстите и, китката й. Тя спря да пее. Отвори очи и срещна неговите — кафяви, усмихнати, палави.

Шегуваш ли се?, помисли си.

Той докосна косата й, грейнала върху възглавницата.

— Изглеждаш сърдита.

Арчър, всяко движение ми причинява болка!

— Не е необходимо да се движиш. А аз умея да облекчавам болки.

Тя се усмихна неволно и проговори на глас:

— Вярно. Но и сънят е полезен. Отивай си вкъщи, Арчър. Все ще намериш чии болежки да изцериш.

— Какво коравосърдечие! — възкликна през смях той. — Забрави ли колко се разтревожих за теб днес?

Не беше забравила. Просто се съмняваше, че тревогата е променила нрава му.

След като той си тръгна, не заспа, разбира се. Опита се, но кошмарите я събуждаха отново и отново. Кошмарите винаги бяха по-зловещи през дните, когато се навърташе край клетките, защо там бе умрял баща й.

Кансръл, красивото чудовище, нейният баща. Децата на чудовищата в Делс винаги бяха чудовища. Дори единият родител да не е чудовище — като майката на Файър — потомците неизменно бяха чудовища. Кансръл имаше сребристосива коса със синкави оттенъци и дълбоки, тъмносини очи. Тялото и лицето му спираха дъха — гладки и съвършено изваяни като кристал, отразяващ светлината и излъчващ неосезаемото обаяние, което притежават всички чудовища. Беше най-красивият мъж на света или поне Файър смяташе така. Контролираше по-добре от нея съзнанията на човеците. Имаше по-голям опит.

Файър лежеше и се бореше със сънищата и спомените. Ревящият чудовищен леопард, среднощно син на златни петна, притиснал баща й с цялата си тежест. Мирисът на кръвта на баща й, неповторимите му очи, втренчени в нея, недоумяващи. Умиращи.

Прииска й се да не бе отпращала Арчър. Той разбираше кошмарите й, беше жив и страстен. Нуждаеше се от присъствието, от жизнеността му.

Мяташе се все по-неспокойно в леглото и накрая направи нещо, което би вбесило Арчър. Стана, довлече се до дрешника и облече — бавно, болезнено — палто и панталони, черни, за да се сливат с нощта. Опитът да увие косата си в черно едва не я върна обратно в леглото, защото й трябваха и двете ръце, а вдигането на лявата предизвикваше истинска агония. Успя някак си, но се принуди да погледне в огледалото, за да провери дали някой кичур не се подава. Обикновено избягваше огледалата. Смущаваше се да се смайва от себе си.

Пъхна нож в колана си, взе копие и се престори на глуха, макар съвестта да й нашепваше, припяваше, крещеше, че тази нощ е неспособна да се защити от бодливо прасе, камо ли от чудовищна птица или вълк.

Следваше най-трудната част — с една ръка да се измъкне тайно от собствената си къща, като излази по дървото пред прозореца, защото стражите на Арчър бдяха пред всички врати и нямаше да й позволят да се скита по хълмовете ранена и сама. Освен ако не ги заблуди с помощта на силата си — нещо, което не би сторила. Стражите на Арчър й се доверяваха.

Арчър пръв забеляза колко близо е старото дърво до къщата и колко е лесно да се изкатери нощем по него. Това се случи преди две години. Тогава баща й беше жив, Арчър бе на осемнайсет, а Файър — на петнайсет и приятелството им се бе развило по начин, който предпочитаха да пазят в тайна от стражите на Кансръл. Неочакваното, сладостно развитие увеличаваше оскъдния й списък с удоволствия. Арчър обаче не разбра, че Файър също започна да използва маршрута му, почти веднага — първо заобикаляше хората на Кансръл, а после, след смъртта му, хората на Арчър. Не за да прави нещо стъписващо и забранено, а за да се разхожда сама нощем.

Хвърли копието през прозореца. Последвалото изпитание включваше много сподавени ругатни, потене, прокъсани дрехи и изпочупени нокти. Стъпила на твърда земя, обляна в пот, разтреперана и осъзнала кристално ясно колко глупаво е постъпила, тя се подпря на копието като на бастун и закуцука, отдалечавайки се от къщата. Не искаше да отива надалеч — само там, където свършваха дърветата, за да вижда звездите.

Звездите винаги я утешаваха в самотата. Представяше си ги като красиви същества, сияйни и студени като нея; самотни, тъжни и мълчаливи като нея.

Тази нощ те блещукаха ярко в небето.

Изправена на скалистата поляна отвъд клетките на Кансръл, тя се къпеше в светлината на звездите и се опитваше да попие умиротворението им. Дишаше дълбоко и разтриваше белега от стрела на хълбока й. Имаше го от месеци, но току я наболяваше. Познато страдание — всяка нова рана пробуждаше старите.

Досега никога не я бяха ранявали случайно. Когато обрисуваше мислено белезите си, й ставаше почти забавно. Имаше белег от кама над лакътя, друг — на корема, на гърба пък — прорез от стрела. Случваше се. На всеки миролюбив човек се падаше по един, който искаше да я нарани, дори да я убие, защото не може да притежава красотата й или защото презира баща й. И на всяко нападение, оставило белег, се падаха пет-шест, които бе успяла да възпре.

По китката й се виждаха следи от вълчи зъби. По рамото — белези от нокти на хищна птица. И вълкът, и птицата бяха чудовища. Имаше и други рани — дребни, невидими. Тази сутрин в града горещите очи на някакъв мъж заопипваха тялото й, а съпругата му до него я гледаше с ревност и омраза. Или ежемесечното унижение по време на женското й кървене да я придружава страж, за да я закриля от чудовищата, надушващи кръвта й.

— Не бива да се притесняваш — повтаряше й Кансръл. — Трябва да се радваш. Не усещаш ли колко е приятно да въздействаш на всеки и всичко със самото си съществуване?

Кансръл не изпитваше унижение. Той отглеждаше чудовищни животни като домашни любимци — сребристо лилава граблива птица, морав планински лъв, тревистозелена мечка със златисти отблясъци. Среднощно синият леопард със златни петна също му беше питомец. Нарочно не ги дохранваше и се разхождаше край клетките им с непокрита коса, прорязвайки кожата си с върха на ножа, та капки кръв да избият върху нея. Обичаше да кара чудовищата си да вият, да реват и да стържат със зъби по металните решетки, подивели от желание да ги впият в чудовищното му тяло.

Тя дори не можеше да си представи какво е чувството да не изпитваш нито страх, нито срам.

Въздухът овлажня и застудя. Тази нощ умиротворението й убягваше.

Тръгна бавно към дървото. Опита се да се покатери, но ноктите й само издраскаха немощно ствола му и тя разбра, че за нищо на света няма да успее да се върне в спалнята си така, както бе излязла от там.

Гръм и мълнии, помисли си горчиво, облегна се на дървото, изтерзана от болка и изтощение, ругаейки глупостта си. Оставаха й две възможности и двете неприемливи. Или да се предаде на стражите пред вратите и утре да води битка за свободата си с Арчър, или да влезе в ума на някой от войниците и да го подлъже.

Съзнанието й се пресегна предпазливо да провери кой е наблизо. Бракониерът спеше в клетката си. Пред страничния вход на къщата стоеше на пост по-възрастен страж на име Крел — беше й нещо като приятел, или би могъл да бъде, ако не проявяваше склонност да й се възхищава твърде много. Крел бе музикант, талантлив като нея и по-опитен и понякога свиреха заедно — Файър на цигулката, а той на флейта или свирка. Крел вярваше непоклатимо в безупречността й и никога не би се усъмнил в нея. Лесна мишена.

Файър въздъхна. Арчър бе по-добър приятел, когато не знаеше всяка подробност от живота и мислите й. Налагаше се да го направи.

Прокрадна се към къщата и се шмугна сред дърветата край страничния вход. Усещането, че чудовище се пресяга към портите на съзнанието ти, е едва доловимо. Силен и опитен човек е в състояние да се научи да разпознава посегателството и да залоства портите. Тази нощ умът на Крел бе нащрек за нашественици, но не точно такива. Мислите му бяха отворени и отегчени и тя пропълзя в тях. Той забеляза промяната и се сепна, ала тя тутакси отвлече вниманието му. Чу нещо. Ето пак… Чуваш ли го? Викове пред къщата. Отиди да видиш какво става.

Крел бързо се отдалечи от вратата, обръщайки й гръб. Тя излезе измежду дърветата и тръгна към вратата.

Не чуваш нищо зад теб. Шумът долита отпред. Вратата зад теб е затворена.

Той не се обърна назад, не се подвоуми дори що за мисли се въртят в главата му. Тя отвори вратата, вмъкна се вътре и я затвори. Облегна се върху стената в коридора, необяснимо отчаяна колко е лесно. Смяташе за нередно да успееш да заблудиш някого с такава лекота.

Погнусена от себе си, се заизкачва към спалнята. В главата й натрапчиво се настани една песен; незнайно защо се повтаряше отново и отново — погребална делсийска мелодия, оплакваща погубения живот.

Сигурно спомените за баща й я бяха пробудили. Никога не беше я свирила на цигулката, нито пък я изпълняваше в негова памет. След смъртта му се чувстваше твърде зашеметена от скръб и объркване, та да свири. Запалиха огън за него, но тя не отиде да го види.

Кансрел й подари цигулката. Една от чудатите му прояви на благосклонност, понеже той нямаше търпение да слуша музиката й. Сега Файър бе сама, единственото чудовище с човешки облик в Делс, а цигулката бе един от малкото й щастливи спомени с него.

Щастливи?

Понякога в спомените за него навярно се прокрадваше радост. Ала това не променяше действителността. Всичко объркано в Делс по един или друг начин водеше началото си от Кансрел.

Тази мисъл определено не звучеше успокоително. Сломена от умора, заспа дълбоко и засънува в съпровода на делсийската жална песен.

Втора глава

Файър се събуди и усети първо болка, а после необичайно оживление в къщата. Полежа неподвижно, попивайки суетнята. На долния етаж се щураха стражи. Арчър бе сред тях.

Една прислужница мина край вратата на спалнята и Файър докосна съзнанието й. Повика я. Момичето влезе в стаята, без да поглежда Файър. Очите й останаха упорито впити в четката за прах в ръката й. Е, поне бе дошла. Някои се преструваха, че не я чуват.

— Да, господарке? — изрече напрегнато момичето.

— Защо има толкова много хора долу, Софи?

— Тази сутрин намерили бракониера мъртъв в клетката му, господарке — обясни Софи. — Със стрела в гърлото.

Обърна се рязко и захлопна вратата зад себе си, оставяйки Файър сама с отчаянието й. Чувстваше се виновна, задето мъжът я е взел за сърна.

Облече се и слезе при иконома си. Беловласият и твърдоглав Донъл й служеше, откакто се бе родила. Повдигна посивелите си вежди и кимна към задната тераса с думите:

— Опънал е тетивата.

Файър разбра, че говори за Арчър, чийто гняв усещаше през стената. Колкото и да се горещеше, Арчър не обичаше под неговия покрив да умират хора.

— Помогни ми да си покрия косата, Донъл.

След минута, пребрадена с кафяв шал, Файър отиде при ядосания Арчър. Влажният въздух миришеше на дъжд. Арчър носеше дълго кафяво палто. Всичко у него излъчваше острота — лъка в ръката му, стрелите на гърба му, резките му движения, погледът, с който изпепеляваше възвишенията.

— Трябваше да го предвидя — отсече той, без да я поглежда. — Той ни предупреди какво ще се случи.

— Нищо не можеше да направиш. И без друго не ти достигат стражи.

— По-добре да го бях затворил вътре.

— И колцина щеше да оставиш да го пазят? Живеем в каменни къщи, Арчър, не в дворци. Нямаме тъмници.

— Луди сме! — махна с ръка той. — Самозалъгваме се, че можем да живеем тук, далеч от Кралския град, и да се защитаваме от пикийците, от крадците и шпионите на бунтовните лордове.

Пикийците, лодкарите от земята над Делс, понякога наистина прекосяваха границата да крадат дърва и дори работници от делсийския север. Ала мъжете от Пикия, макар да не си приличаха като две капки вода, бяха едри и по-светлокожи от делсийските си съседи. Във всеки случай не бяха дребни и смугли като синеокия бракониер. Освен това говореха с отчетлив гърлен акцент.

— Той не изглеждаше и не говореше като пикиец — отбеляза Файър. — Беше делсиец като нас: чист, спретнат и с добри обноски. Не приличаше на разбойник.

— Е, тогава е бил шпионин — тросна се Арчър с твърдото намерение да не се успокоява. — Лорд Майдог и лорд Джентиан са изпратили шпиони из цялото кралство. Шпионират принца, шпионират се един друг… Слухтят и за теб — добави мрачно. — Не ти ли е хрумвало, че враговете на крал Наш и принц Бриган искат да те откраднат, за да те използват като оръжие срещу кралското семейство?

— Подозираш всекиго в желание да ме открадне — напомни му меко Файър. — Ако баща ти ме върже и ме продаде на зоопарк за чудовища, ще кажеш, че си го подозирал от самото начало.

— Длъжна си да подозираш приятелите си — процеди той през зъби. — Всички освен мен и Брокър. Не бива да излизаш без охрана и трябва по-бързо да се вмъкваш в ума на всеки срещнат. Тогава няма да се притеснявам толкова.

Вече бяха бодили десетки такива спорове и той знаеше отговорите й наизуст.

— Бракониерът не беше шпионин нито на лорд Майдог, нито на лорд Джентиан — успокои го тя.

— Майдог е събрал многобройна армия на североизток. Имението ни заема по-централно място от неговото. Реши ли да го завземе, за да го използва като твърдина във войната срещу краля, няма да успеем да го спрем.

— Вразуми се, Арчър. Кралските войски няма да ни оставят да се защитаваме сами. А и бракониерът не бе изпратен тук от бунтовен лорд. Умът му блуждаеше. Майдог не би наел празноглавец за разузнавач. Джентиан не е прозорлив като Майдог, вярно, но не е и чак такъв глупак, та да използва за шпиони хора с объркани, изветрели мозъци.

— Добре, добре — извиси раздразнено глас Арчър. — Тогава се връщам на теорията, че ти си причината. Още щом те разпозна, той захленчи как ще го убият и явно е бил правилно осведомен. Как си го обясняваш? Кой е този мъж и защо е мъртъв?

Мъртъв е, защото ме нарани, помисли си Файър. Или защото тя го бе видяла и бе разговаряла с него. Звучеше несвързано, но с Арчър щяха да се посмеят добре, ако бе в настроение за такива шеги. Убиецът на бракониера беше лика-прилика с Арчър, защото и той мразеше да нараняват Файър и да се запознават с нея.

— Бил е ловък стрелец — отбеляза на глас тя.

Арчър продължаваше да се взира ядосано в далечината, сякаш очаква убиецът да изскочи иззад някоя скала и да му помаха.

— Ммм?

— Щеше да се спогодиш с този убиец, Арчър. Стрелял е през външните решетки и през решетките на клетката на бракониера, нали? Явно е бил добър стрелец.

Възхищението от уменията на другия стрелец го поразведри.

— Не само. Съдейки по дълбочината на раната и ъгъла, сигурно е стрелял отдалеч — от дърветата отвъд хълма. — Арчър посочи голото възвишение, където Файър се бе изкачила снощи.

— През два реда решетки е улучил гърлото на бракониера! Поне знаем, че никой от съседите ни не го е направил лично. Не биха могли.

— А ти?

Въпросът бе малък подарък, с цел да повдигне духа му, защото нямаше изстрел, който Арчър да не е в състояние да повтори. Той й се усмихна широко. После я погледна с присвити очи. Лицето му поомекна.

— Какъв звяр съм! Не те попитах как се чувстваш тази сутрин!

Мускулите по гърба й бяха като стегнати възли, превързаната ръка я болеше, цялото й тяло плащаше прескъпо за самоналоженото снощно изпитание.

— Добре съм.

— Студено ли ти е? Вземи палтото.

Файър се уви в палтото му и двамата приседнаха върху стъпалата на терасата. Обсъдиха плановете на Арчър да подготви нивите. Наближаваше пролетната сеитба, а северната земя, камениста и студена, винаги се съпротивляваше на опитите на земеделците да я опитомят.

От време на време Файър долавяше как чудовищни птици кръжат наоколо в небето. Криеше съзнанието си от тях, за да не разпознаят чудовищната плячка долу, но те, разбира се, не подбираха жертвите — утоляваха глада си с всякакви живи създания. Една забеляза Файър и Арчър, спусна се и се зарея над главите им. Безсрамно, ослепително красива, тя се пресегна към умовете им, излъчвайки гладно, примитивно и странно успокоително чувство. Арчър се изправи и я простреля. После простреля и втора. Първата — виолетова като изгрев, втората — бледожълта като луна, падаща от небето.

Файър си помисли как, паднали на земята, чудовищата поне обагрят пейзажа. През ранна пролет нямаше много цветове в Северен Делс — дърветата бяха сиви, а тревата, щръкнала на туфи между камънаците, кафевееше след зимата. Дори в разгара на лятото Северен Делс не бе пъстроцветен, но поне сивото на кафяви петна се превръщаше в сиво на зелени петна.

— Кой откри бракониера? — попита небрежно Файър.

— Товат. Един от новите стражи. Още не го познаваш — отговори Арчър.

— О, да! Младият с кафяво-оранжевата коса, която хората наричат червена. Харесвам го. Има силна воля и умее да защитава мислите си.

— Познаваш го значи? И харесваш косата му? — попита Арчър с познатия остър тон.

— Арчър, моля те! Не казах, че харесвам косата му. Знам имената и познавам лирата на всички мъже, които стоят на пост в къщата ми. Добрите обноски го изискват.

— Вече няма да изпращам Товат в къщата ти — тросна се Арчър и тя замълча за миг, за да не отвърне с нещо неприятно за съмнителната му, лицемерна ревност.

В момента предпочиташе да не забелязва доловеното у него чувство. Преглътна въздишката и подбра думи, за да защити Товат.

— Надявам се да размислиш. Той е един от малцината стражи, които ме уважават и с тялото, и в ума си.

— Омъжи се за мен — изгледа я Арчър. — Заживей в къщата ми и аз ще те пазя.

Този път Файър не успя да сдържи въздишката.

— Знаеш, че няма да го направя. Спри да ми предлагаш. — Едра капка падна върху ръкава й. — Ще отида да посетя баща ти.

Стана, разтреперана от болка, и пусна палтото в скута му. Докосна го нежно по рамото. Обичаше Арчър дори когато не го харесваше.

Влезе в къщата и дъждът рукна.

Бащата на Арчър живееше в къщата му. Файър помоли страж — не Товат — да я придружи по пътя под дъжда. Носеше копие, но без лъка и стрелите се чувстваше беззащитна.

В оръжейницата на сина си лорд Брокър изстрелваше гръмогласно нареждания на едър мъж. Чиракът на градския ковач, сети се Файър. При появата й заповедите на лорд Брокър не секнаха, но едрият мъж веднага насочи вниманието си към нея. Зяпна я и в очите му проблеснаха примитивни искри в тон с глупавата му, безумна усмивка.

Познаваше Файър отдавна, би следвало да се е научил да се защитава от силата на странната й чудовищна красота. Ала той не се пазеше, защото явно не искаше. Предпочиташе да жертва мислите си и да се наслаждава на беззащитността си, но тя не смяташе да го насърчава. Не смъкна шала от косите си. Отблъсна съзнанието му, заобиколи го и влезе в килер, където нямаше да я вижда — тъмна ниша с полици с масло, смрадлив лак и стари, ръждясали и безполезни оръжия.

Унизително бе да се крие в миризливия прашен килер. Чиракът на ковача трябваше да се срамува, защото бе избрал да се откаже от самоконтрола си. Ами ако докато я зяпа и жалкото му съзнание си представя картините, каквито е способно да нарисува, тя го убеди да извади ножа си и да го забие в собственото си око? Кансръл би го направил с удоволствие. Кансръл никога не се криеше.

Мъжките гласове замлъкнаха и съзнанието на ковача се отдалечи от оръжейницата. Големите колела на стола на Брокър заскрибуцаха и спряха пред прага на килера.

— Излизай, дете. Той си отиде. Идиот! Ако мишка му отмъкне закуската под носа, ще се чеше по главата и ще се чуди защо не помни да се е нахранил. Да вървим в моите стаи. Няма да ти се отрази зле да поседнеш.

Къщата на Арчър бе къща на Брокър, преди той да му отстъпи ръководството на имението. Брокър се придвижваше с количка още преди Арчър да се роди. Домакинството бе организирано така, че всичко освен стаите на Арчър и на прислугата се намираше на първия етаж, за да е достъпно за Брокър.

Файър тръгна до него по каменния коридор, окъпан в приглушената сива светлина, процеждаща се през високите прозорци. Подминаха кухнята, трапезарията, стълбището и стаята на постовите. Къщата гъмжеше от народ — прислужници и войници се стичаха отвън и от горния етаж. Срещнатите момичета поздравяваха Брокър, но отбягваха старателно Файър с хладни, затворени съзнания. Както винаги. Половината я мразеха, защото е чудовище и дъщеря на Кансръл, а другите — защото бяха влюбени в Арчър.

Файър се отпусна доволно в мекия стол в библиотеката на Брокър и заотпива от чашата с вино, която една недружелюбна прислужничка й връчи. Брокър застана срещу нея и сивите му очи се взряха изпитателно в лицето й.

— Ще те оставя сама, скъпа, ако искаш да подремнеш.

— По-късно може би.

— Откога не си спала добре?

Единствено с Брокър не се свенеше да споделя болките и умората си.

— Не помня. Не ми се случва често.

— Има хапчета за сън.

— Зашеметяват ме и оглупявам от тях.

— Тъкмо дописах историята на военната стратегия в Делс. Ще ти я дам, ако пожелаеш. Хем ще те приспива, хем ще поумнееш и ще станеш непобедима.

Файър се усмихна и отпи от горчивото делсийско вино. Ръката й не туптеше толкова болезнено в удобния стол, в уютната тъмна стая, пълна с книги, и тя не повярва, че историята на Брокър ще я приспи. От него бе научила всичко, което знаеше за армиите и войната; той никога не я отегчаваше. Преди двайсетина години, през най-цветущия период на стария крал Накс, Брокър бил най-блестящият военачалник в Делс. До деня, когато крал Накс го заловил и раздробил краката му — не ги счупил, раздробил ги, като осмина се редували да го налагат с млатило. После го изпратил полумъртъв вкъщи при съпругата му Алис в Северен Делс.

Файър не знаеше с каква ужасна простъпка е заслужил наказанието си Брокър. Арчър също не знаеше. Бяха го осакатили, преди те да се родят, и Брокър никога не засягаше темата. Всъщност раните били само началото. След година-две, когато Брокър що-годе се възстановил, крал Накс, чийто гняв все още не бил укротен, избрал най-свирепия затворник от тъмниците си и го изпратил на север да доотмъсти на Брокър, наказвайки съпругата му. Затова Арчър бе с кафяви очи, със светла коса, красив и висок, а Брокър — сивоок, тъмнокос и неугледен. Лорд Брокър не бе истинският баща на Арчър.

Някъде, в други времена, историята на Брокър щеше да е стъписваща. Не и в Кралския град, не и през дните, когато крал Накс управлявал, изпълнявайки прищевките на най-приближения си съветник Кансръл.

Брокър прекъсна мрачните й мисли.

— Преживяла си, разбирам, рядкото удоволствие да те простреля мъж, който не се е опитвал да те убие. По-различно ли е усещането?

Файър се засмя.

— Никога не са ме прострелвали по-приятно.

Брокър се разкикоти и я погледна с топлите си сиви очи.

— Хубаво е, че успях да те разсмея. Болката по лицето ти изчезна.

Винаги успяваше да я разсмее. Ведрото му настроение я утешаваше, особено в дните, когато Арчър бе мрачен. А това бе забележително, понеже всяка минута от живота му бе изпълнена с болка.

— Брокър… Би ли могло да е различно?

Той наклони объркано глава.

— Имам предвид Кансръл — уточни тя. — И крал Накс. Дали отношенията им можеха да се стекат другояче? Не толкова пагубно за Делс.

При споменаването на Кансръл лицето на Брокър посърна.

— Бащата на Накс бе приличен крал — подхвана той. — А бащата на Кансръл му беше ценен съветник. Но, скъпа, Накс и Кансръл бяха съвсем други. Накс не наследи силата на баща си, а ти знаеш отлично, че Кансръл не бе наследил нито капка от добронамереността на баща си. Двамата отраснаха заедно от малки и когато Накс се възкачи на престола, Кансръл бе живял в главата му, откакто се помни. О, Накс имаше добро сърце, сигурен съм, понякога го виждах, но беше и ленив и охотно преотстъпваше мисленето на другите. Кансръл се нуждаеше тъкмо от такава пролука. Накс нямаше никакъв шанс — поклати глава Брокър с поглед, зареян в спомените. — От самото начало Кансръл използваше Накс, за да получава всичко желано, а Кансръл преследваше единствено собственото си удоволствие. Беше неизбежно, скъпа — отново насочи очи към нея той. — Под опеката на Накс и Кансръл кралството бе обречено на гибел.

Гибел, Файър знаеше, защото Брокър й бе разказвал, как лека-полека, стъпка по стъпка, младият крал Накс бе опустошил кралството. Всичко започнало с жени и пиршества и това не било чак толкова зле, защото Накс се влюбил в чернокоса девойка от Северен Делс на име Роен и се оженил за нея. Родил им се син — красиво, смугло момче; нарекли го Наш. Въпреки нехайството на краля поданиците му живеели сравнително спокойно.

Само че Кансръл се задоволявал само с разточителни удоволствия. Отегчил се, искал все повече жени, повече пиршества, вино и деца от двореца да разнообразяват досадата от жените. И опиати. Накс не му отказвал; бил като черупка, поместила съзнанието на Кансръл и откликваща на желанията му с утвърдително кимване.

— Но ти си ми казвал, че в крайна сметка опиатите са унищожили Накс — напомни му Файър. — Щеше ли да устои кралят, ако не бяха наркотиците?

— Навярно — кимна нехайно Брокър. — Кансръл, мътните го взели, никога не губеше присъствие на духа, макар и с отрова във вените, но Накс ставаше раздразнителен, параноичен и необуздан. И по-отмъстителен от всякога.

Той замълча, вперил празен поглед в безполезните си крака. Файър задържа чувствата си дълбоко в себе си, за да не го потиска с любопитството си. Или със съжалението си; съжалението й не биваше никога да го досяга.

След миг той вдигна очи и срещна нейните. Усмихна й се бегло.

— Справедливо е да се твърди, че Накс нямаше да обезумее, ако не бяха опиатите. Но според мен те бяха неизбежни като всичко останало. Най-силният опиат за съзнанието на Накс бе самият Кансръл. Хората виждаха какво се случва — как Накс наказва почтени люде, а се съюзява с престъпници и пилее парите в съкровищницата. Приятелите на баща му започнаха да оттеглят подкрепата си, докато амбициозни лордове от рода на Майдог и Джентиан съзаклятничеха и обучаваха войски, уж за собствена защита. И кой би могъл да вини планинските лордове в такива неспокойни времена? Извън Кралския град нямаше закони, защото Накс не си правеше труда да ги налага. Пътищата станаха опасни, само лудите и най-отчаяните се движеха по подземните тунели, разбойници и бандити никнеха навсякъде, черният пазар процъфтяваше. Дори пикийците надигнаха глава. Досега междуособните боричкания им стигаха, но изведнъж решиха да се възползват от беззаконието в Делс.

Файър знаеше историята; знаеше своята история. Кралство, осеяно с подземни тунели, пещери и тайни планински проходи не може да търпи безвластие. Има прекалено много убежища за лошите неща.

В Делс започнали да избухват войни, не истински войни с ясно изразени политически опоненти, а хаотични планински войни — съсед срещу съседа, пещерни разбойници срещу имението на беден лорд, съюз от лордове срещу краля. Брокър отговарял за потушаването на размириците из цял Делс. Бил по-добър военачалник, отколкото Накс заслужавал, и няколко години се сражавал храбро. Той и армията обаче били оставени на произвола на съдбата; в Кралския град Кансръл и Накс били заети да си запълват времето с жени и опиати.

Перачка в двореца родила на крал Накс близнаци. После Брокър извършил тайнствената си простъпка и Накс му отмъстил. В деня, когато унищожил военачалника си, Накс нанесъл смъртоносен удар върху всички надежди за порядък в страната. Размирниците се развихрили. Роен родила на Накс още един тъмнокос син на име Бриган. За Делс настъпили отчаяни времена.

Кансръл обичал да се обгражда с отчаяние. Забавлявало го да унищожава и бил ненаситен за забавления.

Изнасилвал малкото жени, които не успявал да прелъсти със силата на красотата или на ума си. Убивал малкото жени, забременели от него. Не искал да се пръкнат бебета — чудовища, да пораснат и да застрашат могъществото му.

Брокър така и не съумя да отговори на Файър защо Кансръл не е убил майка й — фактът си оставаше загадка, но Файър знаеше от опит, че не бива да се надява на романтично обяснение.

Все пак бе зачената във време на необуздан разгул. Кансръл навярно или бе забравил, че е обладал Джеса, или не бе забелязал бременността й — та тя бе най-обикновена дворцова слугиня. Изглежда бе осъзнал бащинството си едва когато детето се родило с толкова смайваща коса, че Джеса го нарекла Файър.

Защо й бе позволил да живее? Файър не знаеше отговора и на този въпрос. Воден от любопитство, той дошъл да я види, вероятно решен да я удуши. Взрял се в лицето й обаче, вслушал се в звуците, които издавала, докоснал кожата й, попил миниатюрната й, недосегаема, съвършена чудовищност и незнайно защо се отказал да я унищожи.

Още като бебе я взел от майка й. Човеците — чудовища имаха прекалено много врагове; искал тя да отрасне в усамотено, безопасно място, далеч от Кралския град. Довел я в своето имение в Северен Делс, където рядко се мяркал. Оставил я на смаяния иконом Донъл и неколцина прислужници и готвачи. „Отгледайте я“, наредил им той.

Файър си спомняше другото. Съседът й Брокър се заинтригува от сиротното чудовище. Започна да й дава уроци по история, писане и математика. Тя прояви интерес към музиката и той й намери учител. Арчър й стана другар в игрите, а после доверен приятел. Майка му Алис бе умряла от упорито заболяване, повалило я на легло след раждането на Арчър. Пратеници известили Брокър, че Джеса също не е сред живите. Кансръл ги посещаваше често.

Визитите му я объркваха, защото й напомняха, че има двама бащи, които страняха един от друг, разменяха си само неизбежните любезности и винаги застъпваха различни мнения.

Единият бе мълчалив, недодялан и неугледен в количка. „Дете“, казваше й меко той, „както ние те уважаваме, като пазим умовете си от теб и се отнасяме добре с теб, така и ти трябва да уважаваш приятелите си и да не използваш силите си срещу нас. Разбираш ли ме? Съгласна ли си с мен? Не искам да правиш нищо, ако не го проумяваш.“

Другият й баща бе ослепителен и бляскав и през онези ранни години — жизнерадостен почти винаги. Целуваше я, прегръщаше я и я отнасяше на ръце в леглото. Тялото му бе горещо и наелектризиращо, а косата му — като топъл сатен. „На какво те учи Брокър?“, питаше я с глас, гладък като шоколад. „Упражняваш ли се да използваш силата на съзнанието си срещу прислугата? Съседите? Конете и кучетата? Трябва да го правиш, Файър. Правилно е и е твое право, защото ти си моето прекрасно дете, а красотата има права, каквито обикновените хора не притежават.“

Файър знаеше кой от двамата е истинският й баща. Него наричаше „татко“, а не „Брокър“, него обичаше по-отчаяно, защото той винаги или пристигаше, или си тръгваше и защото в мимолетните мигове с него не се чувстваше като грешка на природата. Хората в града или в дома й, които я ненавиждаха или обичаха всеотдайно, изпитваха същите чувства и към Кансръл. Храната, която готвачите й се присмиваха, че жадува, бе същата, която се услаждаше на Кансръл, а когато той си бе вкъщи, готвачите не се подсмихваха. Кансръл сядаше до нея и правеше нещо, което никой друг не можеше — даваше й уроци как да усъвършенства уменията на съзнанието си. Общуваха, без да си разменят нито дума, докосваха се от срещуположните ъгли на къщата. Истинският баща на Файър беше като нея — всъщност, беше единственият човек на света като нея.

Пристигнеше ли, винаги й задаваше един и същи въпрос: „Мое скъпо чудовищно момиче! Държа ли се някой лошо с теб, докато ме нямаше?“. „Лошо?“ Децата я замеряха с камъни. Понякога я спъваха, удряха я, подиграваха й се. Хората, които я обичаха, я прегръщаха, ала твърде силно и ръцете им не знаеха мяра.

Все пак Файър се научи отрано да отговаря с „не“ на въпроса му — да лъже и да пази мислите си от него, за да не разбере, че го лъже. Така се обърка още повече — жадуваше да го види, а дойдеше ли, започваше да го лъже.

На четири години си избра кученце, родено в конюшните на Брокър. Поиска го и Брокър й позволи да го вземе, защото кучето влачеше единия си крак и не ставаше за работа. Беше тъмносиво, със светли очи. Файър го нарече Туай, съкратено от Туайлайт.

Туай бе весело, малко безмозъчно същество, без никаква представа, че му липсва нещо, което другите кучета имат. Вълнуваше се, подскачаше, въртеше се и понякога захапваше любимите си хора. С най-неудържим възторг, радост и ужас го изпълваше присъствието на Кансръл.

Един ден Кансръл случайно се появи в градината, където бяха Файър и Туай, Объркан, Туай скочи към Файър, ухапа я по-силно от обикновено и тя изпищя.

Кансръл се втурна към нея, коленичи и я прегърна. Пръстите й оставиха кървава следа по ризата му.

— Файър! Добре ли си?

Файър се притисна към него, защото за миг се бе изплашила от Туай. После обаче умът й се проясни и тя видя как Туай се хвърля върху остър камък — отново и отново.

— Спри, татко! Недей!

Кансръл извади нож от колана си и тръгна към кучето. Файър изпищя и го задърпа.

— Не го наранявай, татко! Моля те! Той не го направи нарочно!

Опита се да влезе в мислите му, но баща й бе твърде силен. Сграбчила го за крачолите, тя го заудря с малките си юмручета и избухна в сълзи.

Кансръл спря, прибра ножа в колана си и застина, скръстил гневно ръце. Туай се отдалечи, куцайки — скимтеше, подвил опашка. В този момент Кансръл сякаш се преобрази. Падна на колене, прегърна я отново, целуна я и й зашепна утешително, докато спря да плаче. Почисти пръстите й и ги превърза. Седна до нея и й изнесе урок как да контролира ума на животните. Когато най-сетне приключи, тя хукна да търси Туай. Намери го в стаята си — свит засрамено на кълбо в ъгъла. Взе го в скута си. Опита се да го успокои мислено, та следващия път да успее да го защити.

На другата сутрин се събуди сред тишина. Не чуваше обичайното трополене на Туай пред вратата. Търси го цял ден — около своята къща, около Брокъровата, така и не го откри. Туай бе изчезнал.

— Сигурно е избягал — отбеляза Кансръл с обиграно съчувствие. — Кучешка му работа! Горкото ми дете!

Така Файър се научи да лъже баща си когато я пита дали някой я е наранил.

С годините Кансръл започна да я посещава по-рядко, но оставаше по-дълго, защото пътищата не бяха безопасни. Случваше се да се появи пред прага й след месеци, придружен от жени или търговци на животни и опиати. Водеше и нови чудовища за клетките си. Понякога целият му престой бе белязан от въздействието на някакво отровно растение. Или пък, напълно трезвен, изпадаше в странни променливи настроения, изглеждаше мрачен и раздразнителен и се нахвърляше върху всички, с изключение на Файър. Друг път бе прекрасен и жизнерадостен като звънливите мелодии, които Файър изпълняваше на флейтата си. Тя се страхуваше от животните му, от шумното му, обаятелно, разпътно присъствие в тихия й живот. След всяко сбогуване с него я обземаше дълбока самота — единствено музиката я успокояваше и тя се залавяше с всички сили за уроците, без да забелязва каква завист предизвиква напредъкът й у учителите.

Брокър не й спестяваше истината за Кансръл.

„Не искам да ти повярвам“, повтаряше му мислено тя след поредната история за злодеянията на Кансръл. „Но знам, че е вярно, защото самият той ми разказва истории и никога не изпитва срам. Разказва ми ги като житейски уроци, чиито пример да следвам. Притеснява се, задето не използвам силите си като оръжие.“

— Не разбира ли колко си различна от него? — питаше Брокър. — Ти си замесена от съвсем друго тесто, не го ли вижда?

Файър не можеше да опише с каква самота я изпълват думите на Брокър. Как копнее понякога тихият й, обикновен и добър съсед да е истинският й баща. Искаше да е като Брокър, да е замесена от неговото тесто. Ала знаеше какво е и на какво е способна. Спря да се оглежда в огледала, но го виждаше в очите на хората и осъзнаваше колко лесно би могла да направи жалкия си живот малко по-приятен, така, както правеше Кансръл. Не сподели с никого, даже с Арчър, колко се срамува от изкушението.

Когато Файър навърши тринайсет опиатите убиха Накс, а двайсет и три годишният Наш пое юздите на погубеното кралство. Пристъпите на ярост на Кансръл зачестиха. Както и меланхоличните му периоди.

Когато Файър навърши петнайсет, Кансръл отвори клетката на среднощно синия си чудовищен леопард и си замина за последен път от живота на Файър.

Трета глава

Едва когато отвори очи, Файър осъзна, че е заспала в библиотеката на лорд Брокър. Събуди я чудовищната котка на Брокър, вкопчила се в ръба на роклята й като човек, увиснал на въже. Тя примижа, та очите й да свикнат с рехавата светлина, и се вслуша в съзнанието на котенцето. Продължаваше да вали. Бе сама в стаята. Разтърка рамото на ранената си ръка и се протегна в стола, вдървена, но поотпочинала.

Котенцето се закатери към скута й, впи лапи в коляното й и провисна, впило очи в нейните. Бе разбрало каква е, защото шалът й се бе смъкнал с един пръст назад. Чудовищата умееха да ценят събратята си. Котенцето бе яркозелено със златисти лапички. Умът му се пресяваше към нейния.

Животните-чудовища не бяха, разбира се в състояние да контролират съзнанието на Файър, но по-глупавите упорито опитваха. Котенцето бе твърде дребно и безпомощно да си въобрази, че може да я изяде, но все пак искаше да си поиграе, да захапе пръстите й, да оближе няколко капки кръв. Файър обаче реши да мине без котешки драскотини. Вдигна го в скута си, почеса го зад ушите и му зашепна безсмислици — колко е силно, великолепно и умно. В добавка му изпрати и една доза сънливост. То се завъртя в скута й и скочи на пода.

Домашните чудовищни котки контролираха числеността и на чудовищните, и на обикновените мишки. Това бебе щеше да стане едър и охранен котарак, да живее дълго и щастливо и навярно да роди много чудовищни котенца.

Човеците-чудовища, от друга страна, обикновено не живееха дълго. Преследваха ги прекалено много хищници, прекалено много врагове. Беше добре, че Файър е единствената оцеляла от рода си. Отдавна бе решила, още преди да приеме Арчър в леглото си, да бъде и последната. Повече канслъровци нямаше да има.

Усети Арчър и Брокър в коридора пред вратата на библиотеката. После чу и гласовете им. Остри, възбудени. Поредното избухване на Арчър или нещо ново се бе случило, докато е спала? Докосна мислите им, за да им покаже, че не спи.

След миг Арчър блъсна вратата и я задържа широко отворена, за да мине баща му. Влязоха заедно, говорейки. Арчър размахваше гневно лъка си.

— Полудял ли е стражът на Трилинг да го напада сам? — горещеше се той.

— Сигурно е нямал избор — каза Брокър.

— Хората на Трилинг винаги прибързват.

— Интересно, синко! Точно ти да ги обвиняваш в припряност! — развесели се Брокър.

— Аз прибързвам с думите, татко, не със сабята. — Арчър погледна към Файър и заспалото котенце. — Как се чувстваш, скъпа?

— По-добре.

— Нашият съсед Трилинг… Вярваш ли му?

Трилинг бе един от не особено глупавите мъже, с които Файър се срещаше често. Съпругата му я бе наела да обучава момчетата им не само на музика, но и как да пазят ума си от чудовищата.

— Никога не ми е давал повод да се усъмня — отговори тя. — Какво се е случило?

— Намерил двама мъртви в гората си — обясни Арчър. — Единият е неговият собствен страж, а другият за съжаление е непознат. По телата им има синини и рани от нож, все едно са се били, но всъщност и двамата са убити от стрели. Стражът на Трилинг е прострелян отдалеч в гърба, а непознатият — отблизо в главата. И двете стрели са изработени от светло дърво като онази, убила твоя бракониер.

Умът на Файър заработи трескаво да осмисли чутото.

— Стрелецът ги е нападнал, докато са се биели, застрелял е стража на Трилинг отдалеч, а после е убил непознатия.

Лорд Брокър прочисти гърло.

— Изглежда доста лично убийство. Ако предположим, разбира се, че стрелецът и непознатият са били сподвижници. Нищо чудно нашествениците, наводнили горите ни напоследък, да са от една клика. Непознатият е имал тежки рани от нож по краката. Дори да не са били смъртоносни, нямало е начин как стрелецът да го отведе със себе си след смъртта на стража. Не е изключено стрелецът да е убил стража на Трилинг, за да защити другаря си. После обаче е осъзнал невъзможността да го спаси и е решил да убие и него.

Файър сбърчи замислено чело и погали разсеяно котенцето — чудовище. Ако стрелецът, бракониерът и новият мъртъв странник наистина са свързани, значи задачата на стрелеца е била да разчисти следите, та никой да не може да отговори на въпросите защо са дошли тук. Стрелецът очевидно си вършеше добре работата.

Арчър се взираше в пода и барабанеше по твърдите дъски с върха на лъка.

— Отивам в крепостта на кралица Роен — обяви замислено той.

— Защо? — изгледа го остро Файър.

— Ще я помоля да ми даде още войници. Ще поговоря и с шпионите й. Кралицата сигурно ще знае дали нашествениците имат нещо общо с Майдог или с Джентиан. Трябва да разбера какво става в гората ми, Файър, и да заловя този стрелец.

— Идвам с теб — заяви Файър.

— Не — отсече Арчър.

— Идвам.

— Не. Не можеш да се защитаваш. Не си в състояние дори да яздиш.

— Стига се за един ден. Изчакай една седмица да се възстановя, за да дойда с теб.

Арчър вдигна ръка и й обърна гръб.

— Губиш си времето. Защо изобщо бих ти позволил да ме придружиш?

Понеже Роен винаги се държи твърде мило с мен, когато посещавам крепостта й, прииска й се да му отвърне. Защото Роен е познавала майка ми. Защото е силна жена и уважението й ме утешава. Роен не ме желае или ако ме желае, не е същото.

— Защото — изрече гласно Файър — Роен и шпионите й ще разпитват какво се е случило, когато бракониерът ме простреля, и какво съм успяла да доловя в съзнанието му. И защото — добави тя, щом Арчър понечи да възрази — ти не си ми нито съпруг, нито баща. На седемнадесет съм, имам свои коне и свои пари и решавам самостоятелно къде да ходя и кога. Нямаш право да ми забраняваш.

Арчър стовари върха на лъка си върху пода, но лорд Брокър се засмя.

— Не спори с нея, момче. Търсим информация, ще сглупиш, ако не се възползваш от чудовищните й сили.

— Пътищата са опасни — просъска Арчър.

— Тук също е опасно — отвърна Брокър. — Нима твоят лък не е най-добрата й защита?

— Най-добре защитена е вътре, в залостената си къща.

Брокър насочи стола си към вратата.

— Тя има малцина приятели, Арчър. Жестоко е да отидеш при Роен без нея.

Файър усети, че е притиснала котенцето до гърдите си, сякаш го предпазва от нещо. От това как двамата мъже се счепкаха, обсъждайки решенията й, дори чувствата й. Внезапно я изпълни налудничавото желание косматото зелено същество в ръцете й да е нейно бебе, да го прегръща, да го обича и то да я спасява от хората, които не я разбират. Порица се яростно за глупостта си. „Не си го и помисляй! Защо му е на света още един крадец на мисли?“.

Лорд Брокър сграбчи Арчър за ръката и се взря в очите му да го усмири. После се затъркаля към вратата и я затвори, загърбвайки свадата.

Арчър погледна колебливо Файър. Тя въздъхна, най-сетне простила на упорития си приятел и на упорития му осиновител. Кавгите им, колкото и да я тормозеха, извираха от кладенците на две много големи сърца. А и бяха само шумотевица.

Остави котенцето на пода и се изправи. Улови Арчър за ръката, както бе направил баща му. Отрезвен, Арчър погледна сплетените им ръце. Притисна пръстите й към устните си, целуна ги и заразглежда дланта й, сякаш я вижда за пръв път.

— Ще си събера багажа — каза Файър. — Уведоми ме кога тръгваме.

Надигна се на пръсти да го целуне по бузата, но той я изпревари и я целуна нежно по устните. Тя не му попречи, ала след миг се отдръпна и излезе от стаята.

Четвърта глава

Конят на Файър — още един подарък от Кансръл — се казваше Смол. Беше го избрала, защото имаше белезникава, раздърпана козина и понеже я следваше тихо напред-назад от другата страна на оградата в деня, когато Кътър бе изложил животните си за продан.

Другите коне или не й обръщаха внимание, или се плашеха от нея, блъскаха се и риеха земята. Смол се придържаше на безопасно разстояние от разбунения табун. Подтичваше до Файър, спираше, когато тя спираше, примигваше обнадеждено срещу й, а отдалечеше ли се от оградата, я чакаше да се върне.

— Казва се Смол — обясни Кътър, — защото мозъкът му е колкото грахово зърно. На нищо не успях да го науча. А и не е красавец.

Кътър снабдяваше Кансръл с коне и с чудовища от черния пазар. Живееше в западната част на Големите сиви планини и веднъж годишно излагаше стоката си за продан из цялото кралство, пренасяйки я в големи каруци, покрити с чергила, Файър не го харесваше. Той не се отнасяше добре с животните. Имаше широки и увиснали бърни, а насочеше ли противния си собственически поглед към нея, винаги й се приискваше да се свие на невидимо кълбо.

Освен това грешеше за Смол. Файър знаеше как гледат глупаците и какъв е досегът с ума на празноглавите — хора и животни — и разбираше, че Смол не е като тях. Забеляза и как жребецът се разтреперва и отстъпва назад, когато Кътър го наближи, и как треперенето спря, щом тя го докосна и го поздрави шепнешком. Файър бе свикнала да я желаят заради красотата й, но не бе свикнала да се нуждаят от нежността и.

Когато Кътър и Кансръл се отдалечиха за малко, Смол изпъна врат над оградата и облегна муцуна на рамото й. Тя го почеса между ушите и той изпръхтя доволно в косата й. Файър се засмя и в сърцето й се отвори врата. Явно съществуваше любов от пръв поглед; или поне любов от първо пръхтене.

Кътър й каза, че не е с всичкия си, а Кансръл се опита да я придума да вземе красива черна кобила, която подхождаше на нейната ослепителна красота. Ала тя поиска Смол и Кътър й го докара след три дни. Тресеше се от ужас, защото жестокият Кътър го бе вкарал в една каруца с планинския лъв, купен от Кансръл. Делеше ги единствено разнебитена дървена преграда. Смол слезе от каруцата разпенен и цвилещ, а Катър го шибна с камшика си и го нарече страхливец.

Файър се спусна към коня си, задавена от яд, и впрегна цялата си нежност и спокойствие, за да утеши ума му. А на Кътър обясни с думи, каквито никога не използваше, какво мисли за отношението му към животните.

Кътър се засмя й и каза, че гневът подчертава очарованието й — допусна, разбира се, огромна грешка, защото никой, отличаващ се с известна интелигентност, не дръзваше да се отнася непочтително към лейди Файър в присъствието на баща й. Файър бързо дръпна Смол настрани, защото знаеше какво ще последва. Първо Кансръл принуди Кътър да падне ничком и да се извини през сълзи. После го накара да се гърчи от болка, причинена от въображаеми рани. Накрая премина към истинското наказание — започна да го рита в слабините спокойно, отмерено, докато прецени, че Кътър е разбрал.

Междувременно Смол притихна още щом Файър го погали, и оттогава правеше всичко, за което тя го молеше.

Днес тя стоеше до коня, облечена топло, за да се предпази от утринния хлад. Арчър дойде при нея и й протегна ръка. Тя поклати глава и се хвана с една ръка за ръба на седлото. Яхна коня, стиснала зъби, за да не простене от болка.

Имаше само седем дни за почивка и ръката й, изтръпнала сега, след ездата щеше да я заболи не на шега. Но бе решена да не позволява да я третират като инвалид. Изпрати лъчезарно чувство към Смол, нежна молба да препуска гладко. Това бе още една причина със Смол да си подхождат толкова — той имаше топло, възприемчиво съзнание.

— Предайте поздравите ми на кралицата — извика Брокър от стола си на пътеката пред къщата. — Кажете й, че я каня да посети стария си приятел, ако намери минутка спокойствие.

— Непременно — обеща Арчър, докато си надяваше ръкавиците.

Пресегна се през глава да опипа колчана със стрелите, преметнат през гърба му, както правеше винаги, преди да яхне коня си — не че някога бе забравял стрелите си — и се метна на седлото. Махна на стражите да препуснат напред. Файър ги последва, а той пое след нея.

Яздеха с осем войници — повече, отколкото Арчър би взел, ако пътуваше сам, но не много повече. Никой в Делс не пътуваше с по-малко от шестима придружители, освен ако не е напълно отчаян, планира самоубийство или поради някаква друга необяснима причина иска да го нападнат разбойници. Недостатъците от присъствието на Файър — ранен ездач и популярна мишена — се компенсираха почти напълно от способността й да долавя и близостта, и намеренията на всеки непознат.

Далеч от дома Файър не можеше да си позволи лукса да избягва да използва силата на съзнанието си. Обикновено чуждите мисли не привличаха вниманието й в еднаква степен, ако не се вслушваше целенасочено. От осезаемостта на всеки ум зависеше това дали го познава и дали той усеща присъствието й, от силата му, стремежите, близостта, откритостта му и множество други фактори. Днес не биваше да оставя никой да й се изплъзне незабелязано; налагаше се да претърсва постоянно околността и при възможност да завладява всеки срещнат ум, за да прозре намеренията му. Длъжна бе да крие по-старателно своето съзнание от хищните чудовища. По пътищата дебнеха много опасности — за всички.

От крепостта на кралица Роен ги делеше безкраен ден езда. Стражите препускаха бързо, заобикаляйки покрайнините на града — достатъчно близо да чуват кукуригането на петлите, ала и достатъчно далеч, за да не ги забележат. Да парадираш как потегляш на път бе най-добрият начин да те ограбят или убият по пътя.

Тунелите под планините щяха да ги отведат по-бързо до кралица Роен, но предпочетоха да ги отбягнат. Поне на север стръмните наземни пътища бяха по-безопасни от непознатото, което дебнеше в тъмнината.

Косата на Файър бе скрита, разбира се, под плътно увит шал, а дрехите й за езда бяха най-обикновени. Надяваше се обаче да не срещнат никого. Чудовищата обикновено не обръщаха внимание на красивото лице и на тялото, ако не забележеха интересна коса, но това не важеше за хората. Видеха ли я, щяха да я огледат зорко. Огледаха ли я зорко, щяха да я забележат, а очите на непознатите винаги я смущаваха.

Наземният маршрут до крепостта на кралица Роен бе стръмен и без дървета. Малките сиви планини разделяха земите на Файър и съседите й от земята на кралицата. Те можеха да бъдат прекосени пеш и бяха обитаеми за разлика от Големите сиви планини — планинския масив, простиращ се по северната и южната граница на Делс.

По билата на Малките сиви планини се крепяха селца; къщурки от грубо одялани камъни, студени и безцветни, се гушеха и в долините край входовете на тунелите. При всяко пътуване към Роен Файър гледаше тези далечни селца и се питаше какво ли е да живееш в тях. Днес забеляза, че едното липсва.

— На онзи зъбер имаше село — посочи тя.

Разбра веднага. Видя разломени основи на къщи да стърчат от снега, а в подножието на билото, където се намираше селото, забеляза купчина камъни, греди и чакъл. По нея се прокрадваха чудовища — вълци, а над нея кръжаха чудовищни грабливи птици.

Хитър нов ход на разбойниците — да изхвърлят цяло село от зъберите, камък по камък. Арчър скочи от коня си, стиснал челюсти.

— Файър. Има ли живи хора сред отломките?

Имаше много живи съзнания, но не човешки. Пълчища плъхове — обикновени и чудовища. Тя поклати глава.

Арчър стреляше, защото не биваше да хабят стрели. Първо простреля грабливите птици. После уви кърпа около една стрела, запали кърпата и я изстреля към стълпотворението от чудовища сред руините. Изпращаше пламтяща стрела след пламтяща стрела, докато огънят не лумна буйно.

В Делс изпращаха с пламъци телата на мъртвите там, където бяха отишли душите им — в пустотата. Да ги почетат, понеже всичко свършва освен света.

Продължиха бързо напред, защото вятърът довяваше непоносима миризма.

По средата на пътя видяха гледка, която повдигна духа им — кралската войска изгромоли от недрата на планинския скат и прекоси в галоп каменистата долина под тях. Файър и спътниците й спряха на възвишението и я проследиха с поглед. Арчър посочи предните редици.

— Крал Наш е с тях. Виждаш ли го? Високият мъж на пъстър кон до знаменосеца. До него е брат му, пълководеца, принц Бриган. Държи голям лък и язди черна кобила. Онзи, облеченият в кафяво, видя ли го? Великолепна гледка!

Файър виждаше за пръв път синовете на Накс и несъмнено никога не бе зървала толкова голям полк от кралската армия. Стотици войници — петнайсет хиляди, уточни Арчър, когато го попита — някои с лъскави ризници, други в тъмносивата армейска униформа, се носеха като река върху силните си, бързи коне. Мъжът с големия лък, принцът пълководец, изостана и заговори двамина в средата на колоната. После препусна отново напред. Толкова отдалеч войниците изглеждаха дребни като мишки, но Файър чуваше тропота на копитата на петте хиляди коне и усещаше необозримото присъствие на съзнанията на хилядите мъже. Различаваше и цветовете на знамето, което следваше принца, където и да отиде — гориста долина, сиво-зелена, с кървавочервено слънце сред оранжево небе.

Принц Бриган се обърна внезапно назад, насочи поглед към облаците в небето и в същия миг Файър усети чудовищните грабливи птици. Бриган описа полукръг с черната кобила, вдигна ръка и неколцина войници се отделиха от колоната и издърпаха стрели от колчаните си. Три хищни птици, две синкаво виолетови и една с цвят на зелена ябълка, закръжиха високо над реката от войници, привлечени от тропота или от миризмата на конете.

Арчър и стражите му също опънаха тетивите, Файър сграбчи юздите с една ръка, успокои Смол и размисли дали да изтерзае ръката си, подготвяйки и своя лък.

Не бе необходимо. Хората на принца действаха уверено и свалиха само с четири стрели синкаво виолетовите птици. Зелената се оказа по-умна; летеше, променяйки височината и скоростта си, и се снишаваше все повече и все по-близо до ездачите. В крайна сметка я довърши стрелата на Арчър — бърза стрела, изсвистяла надолу и над главите на препускащите воини.

Крилатото чудовище падна в долината. Принцът обърна коня си и погледна към планинските пътеки, търсейки стрелеца с опънат лък, в случай че не го хареса. Видя Арчър и стражите, свали лъка и вдигна ръка за поздрав. Посочи първо мъртвата зелена птица в долината, а после посочи Арчър. Файър разбра жеста — убитото от Арчър се полага нему.

Арчър махна в отговор: „Вземи го ти.“ Бриган вдигна две ръце в знак на благодарност и войниците му метнаха тялото на чудовището върху гърба на кон без ездач. Сега Файър забеляза, че има доста коне без ездачи, натоварени с торби, провизии и дивеч — и обикновени животни, и чудовища. Знаеше, че извън пределите на Кралския град кралската армия се изхранва сама. Колко ли храна е нужна да напълни стомасите на цяла река гладни мъже!

Тя се поправи — мъже и жени. Всеки, който умее да язди, да се бие и да ловува, бе добре дошъл в кралската войска. Крал Наш не държеше воините му да са само мъже. Всъщност думата имаше принц Бриган. Армията се наричаше кралска, но в действителност беше на Бриган. Хората говореха, че двайсет и седем годишният Наш е достолепен, ала дойдеше ли ред да се разбиват глави, честта се падаше на по-малкия брат Бриган.

Далеч под тях реката от ездачи започна да изчезва в пещера в подножието на друго възвишение.

— Днес тунелите явно са безопасни — констатира Арчър. — Де да знаех, че войниците са толкова близо! Бях чул, че кралят е в двореца си, а принцът усмирява пикийци в Далечния север.

В долината под тях принцът обърна кобилата си и я пришпори към края на колоната от войници. Първо обаче очите му се задържаха върху Файър. От такова разстояние едва ли различаваше чертите й, а и слънцето светеше в очите му. Вероятно разбра само, че е приятелка на Арчър, облечена като момче и с покрита коса. Ала лицето на Файър пламна. Беше сигурна, че принцът я позна. Бриган се извърна още веднъж назад, сякаш да докаже правотата й. Доказваше я и яростта, с която пришпори кобилата си. Както и умът му, затворен за нея и студен.

Затова досега бе отбягвала да се среща с Наш и Бриган. Естествено бе синовете на крал Накс да я мразят. Тя носеше позорното клеймо на бащиното наследство.

Пета глава

Файър се досещаше, че кралят и войниците едва ли ще минат толкова близо до дома на майка му, без да спрат. През последната част от пътуването прекосяваха скалисти хълмове, гъмжащи от отпочиващи си войници — не бяха разпънали шатри, но подремваха, печаха месо над огньовете, играеха карти. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Тя напрягаше уморения си ум да си спомни дали армиите се придвижват по тъмно. Надяваше се тази войска да не пренощува тук.

Арчър и стражите му я обграждаха като стена, когато минаваха край войниците. Арчър яздеше толкова близо, че левият й крак докосваше неговия, Файър бе свела очи, но усещаше погледите на войниците върху тялото си. Беше изтощена, ранената ръка я болеше, държеше обаче съзнанието си нащрек и сновеше през мислите на всеки срещнат, търсейки неприятности. Търсеше и краля и брат му и отчаяно се молеше да не ги намери.

Сред войниците имаше и жени, ала не много. От време на време дочуваше тихо подсвиркване или стон. Чуваше и разправии, мъжете се счепкваха понякога, но никой не я заплаши.

Наближиха насипа пред подвижния мост на Роен. Файър се раздвижи, вдигна очи и ненадейно изпита благодарност, задето войниците са тук. Знаеше, че на юг от Малките сиви планини грабливите птици понякога летят на ята и забележат ли гъсто населено място, започват да кръжат над него, дебнейки, но никога не бе виждала такова нещо. Чудовищата сигурно бяха двеста — яркоцветни петна на фона на оранжево-розовия кръгозор — високо в небето, където само най-късметлийските стрели можеха да ги достигнат. Писъците им я вледеняваха. Ръката й опипа краищата на шала да провери дали някой кичур не се е изплъзнал, защото откриеха ли коя е, птиците щяха да забравят за съществуването на човешката армия. Всичките щяха да се нахвърлят върху нея.

— Не се бой, скъпа — прошепна й Арчър. — Да побързаме. След малко сме вътре.

В закрития двор на крепостта на кралица Роен Арчър я подхвана, докато слизаше — по-скоро падаше — от седлото на Смол. Файър залитна между приятеля си и коня, успя да се задържи на крака и си пое дъх.

— Вече си в безопасност — прегърна я Арчър през рамо. — Ще си отдъхнеш преди вечерята.

Файър кимна немощно.

— Трябва му нежна ръка — успя да каже на мъжа, поел поводите на Смол.

Едва погледна момичето, което я отведе в стаята й. Арчър бе там — нареди на войниците си да бдят пред вратата и предупреди момичето да внимава с ръката й.

Арчър излезе, а момичето помогна на Файър да седне на леглото, да се съблече и да развърже шала. После Файър се строполи върху възглавниците. Не забеляза как момичето се втренчва ококорено в нея и докосва смаяно ярката й коса, защото вече бе заспала.

Когато се събуди, в стаята й горяха свещи. Дребна жена в кафява рокля ги палеше една по една. Файър различи ума на Роен — буден и топъл. Жената се обърна с лице към нея и Файър разпозна тъмните й очи, красивите й устни и белия кичур, който разделяше на две половини дългата й черна коса.

Роен остави свещта и седна в края на леглото й. Взря се в измореното лице на Файър и се усмихна.

— Добра среща, лейди Файър.

— Добра среща, кралице.

— Говорих с Арчър — каза кралицата. — Как е ръката ти? Гладна ли си? Да вечеряме сега, преди синовете ми да пристигнат.

Синовете й…

— Не са ли пристигнали вече?

— Още са отвън с Четвърти полк. Бриган предава командването му на капитаните си и ги изпраща на изток. Потеглят още тази нощ и, както разбирам, приготовленията са безкрайни. Трети полк ще пристигне тук след ден-два. Бриган ще тръгне с тях към Кралския град, за да изпроводи Наш до двореца му, а после ще ги поведе на юг.

Кралския град. Намираше се в зелената долина, където Крилатата река се вливаше в Зимното море. Дворецът на краля от блестящ черен камък се издигаше над водите. Хората разказваха, че градът е красив и е средище на изкуствата, медицината и науката, Файър не бе стъпвала там от малка. Не го помнеше.

Тръсна глава да се опомни от сънищата наяве.

— Ще тръгне с тях? — попита замаяно тя. — С кого?

— Бриган прекарва еднакво време с всеки полк — обясни Роен и потупа Файър по крака. — Хайде, скъпа. Ела да вечеряш с мен. Искам да чуя какъв е животът отвъд Малките сиви планини и сега ни се открива възможност да поговорим. — Кралицата се изправи и взе свещта си от масата. — Ще изпратя някой да ти помогне.

Роен излезе бързо от стаята и затвори вратата. Файър измъкна крака изпод завивките и простена. Помечта за деня, когато ще отвори очи и ще раздвижи ръка без безкрайната болка.

Файър и Арчър вечеряха с Роен на малка маса в дневната й. Роен бе живяла в крепостта, преди да се омъжи за крал Накс, и се бе върнала в нея след смъртта му. Високи стени заобикаляха непретенциозния дворец, имаше просторни конюшни, наблюдателни кули и вътрешни дворове, свързващи работните помещения с жилищните. Крепостта бе достатъчно голяма, та в случай на обсада хората от околните градове да се съберат зад стените й. Роен я управляваше със здрава ръка и помагаше на северните лордове, които се застъпваха за мира. Стражи, храна, оръжия — Роен им предоставяше всичко необходимо.

— Докато почиваше, аз се качих на външната стена и дебнех чудовищните птици да се спуснат ниско, за да ги отстрелям — обясни Арчър на Файър. — Успях да убия само две. Усещаш ли ги? Чувствам глада им дори от тази стая.

— Свирепи зверове! — възкликна Роен. — Ще се реят високо горе, докато войниците си тръгнат. После ще се спуснат надолу и ще дебнат хората, които излизат от крепостта. По-умни са на ята, по-красиви, разбира се, и по-лесно впримчват съзнанията на жертвите. Не въздействат благотворно на настроението на хората ми. Ако не ги държим под око, неколцина от слугите ми охотно ще излязат и ще им се предложат за храна. От два дни е така. Отдъхнах си, когато Четвърти полк пристигна. За пръв път успях да изпратя някого извън стените. Чудовищата не бива да те забелязват, скъпа. Хапни си супа.

Файър кимна признателно на момичето, напълнило купата й. Супата поне не изискваше да я реже. Отпусна лявата си ръка в скута и започна да пресмята наум. Ятата от чудовищни птици не се отличаваха с търпение. Тези щяха да се задържат над крепостта най-много седмица и после да отлетят. Дотогава обаче тя и Арчър не биваше да напускат замъка. Освен ако не заминеха след ден-два, когато пристигне следващата река от войници, за да отведе командира си и краля.

Апетитът й се изпари.

— Не стига че сме принудени да не излизаме навън — възмути се Роен, — ами трябва да спускам и покривите. Небето ни е достатъчно схлупено и без тях, а с тях е направо потискащо.

През повечето време дворовете на Роен и пътят към конюшните бяха открити, но наесен често ливваха поройни дъждове, а набезите на грабливите птици ставаха непредвидими. Затова в крепостта имаше подвижни платнени покриви, опънати върху дървени рамки — разгъваха ги над откритите пространства, за да защитават обитателите на крепостта, но не пропускаха светлината, чийто единствен източник оставаха външните прозорци.

— Татко все повтаря какво разточителство са стъклените покриви в кралския дворец — обади се Арчър, — но аз съм прекарал достатъчно време под покриви като твоите и ги оценявам.

— Веднъж на три години на Накс му хрумваше добра идея — усмихна се Роен и рязко смени темата: — Ще използвам посещението ви като време за равносметка. Утре ще седнем с хората ми и ще обсъдим какво става в земите ви. Когато Трети полк потегли, ще имаме повече време.

Не спомена това, за което и тримата мислеха. Арчър попита без заобикалки:

— Опасни ли са кралят и принцът за Файър?

Роен не се престори, че не разбира.

— Ще говоря с Наш и Бриган и лично ще им я представя.

Арчър не се успокои.

— Застрашават ли я? — повтори той.

Роен го изгледа мълчаливо, после насочи очи към Файър. Файър съзря съчувствие в тях, вероятно дори извинение.

— Познавам синовете си — каза кралицата. — Познавам и Файър. Бриган няма да я хареса, а Наш ще я хареса прекомерно. Ала и двамата няма да я затруднят.

С дълбока въздишка Арчър пусна вилицата си и тя изтрополи върху масата. Облегна се назад, стиснал устни, Файър разбра, че само присъствието на кралицата го възпира да изрази гласно това, което четеше в очите му: „Не биваше да идваш.“

В гърдите й се надигна тиха решимост. Зарече се да се вслуша в Роен.

Нито кралят, нито военачалникът щяха да я затруднят.

Обстоятелствата, разбира се, невинаги сътрудничат на човешките намерения, а и Роен не бе в състояние да бъде навсякъде едновременно. След вечерята Файър и Арчър вървяха през главния двор към спалните помещения. Тя усети съзнанията на наближаващи хора и в същия миг портите се разтвориха рязко. Осветени в гръб от лагерните огньове отвъд крепостните стени, влязоха двама мъже на коне и изпълниха пространството с шума и присъствието си. Арчър и всички останали в двора коленичиха. Само Файър застина парализирана, стъписана. Първият ездач приличаше на картините на крал Накс, които бе виждала, а вторият беше баща й.

Умът й лумна. Кансръл. В светлината на пламъците косата му грееше в сребристи и синкави отблясъци, очите му бяха сини и красиви. Тя се втренчи в тези очи и видя как я изпепеляват с омраза и гняв, защото Кансръл се бе завърнал от света на мъртвите и нямаше къде да се скрие от него.

— На колене! — просъска й Арчър, но не бе необходимо, защото тя и без това се свлече на земята.

После портите се затвориха. Белият ореол на огньовете изчезна и всичко пожълтя в светлината на факлите в двора. Ездачът продължаваше да я гледа с ненавист. Сенките обаче се усмириха и омразата вече не беше на Кансръл. Имаше тъмна коса и бледи очи — обикновен мъж.

Файър се тресеше вледенена върху земята. Разпозна, разбира се, черната му кобила, красивия му брат и красивия му дорест кон. Не бяха Накс и Кансръл, а Наш и Бриган. Те скочиха от седлата и останаха до конете, спорейки. Разтреперана като листо, тя долавяше с мъка думите им. Бриган каза, че ще хвърли някого на грабливите птици. Наш отвърна, че той е кралят и той трябва да реши и няма да хвърли такава жена в пастта на чудовищата.

Арчър се бе привел над Файър и повтаряше името и, галейки я по лицето. Каза нещо остро на братята. Вдигна Файър на ръце и я отнесе.

Файър го знаеше. Умът й допускаше грешки, но истинският предател бе тялото й.

Арчър я положи върху леглото и седна до нея. Пое студените й длани и ги разтърка. Лека-полека тя спря да трепери.

Чу ехото на гласа му да отеква в главата й. Постепенно сглоби думите, с които Арчър се обърна към краля и принца, преди да я прегърне и отведе: „Ако ще я хвърляте на чудовищата, хвърлете и мен.“

Улови дланите му и ги притисна.

— Какво ти стана? — попита я тихо той.

Какво ли?

Погледна го в очите, изцъклени от безпокойство.

По-късно щеше да му обясни. Сега искаше да му покаже друго. Искаше нещо от своя изпълнен с живот приятел. Придърпа ръцете му. Арчър винаги разбираше бързо. Приведе лице към нейното и я целуна, Файър се пресегна да му разкопчае ризата, но той спря пръстите й. Каза й да не си напряга ръката и да остави всичко на него. Тя прие благодарно щедростта му.

После заговориха шепнешком.

— Когато той влезе в крепостта — обясни му Файър, легнала на една страна с лице към него, — помислих, че татко е оживял.

По лицето му се изписа първо уплаха, после съчувствие. Прокара пръсти през косата й.

— О, Файър! Разбирам те. Но Наш не прилича на Кансръл.

— Не Наш. Бриган.

— Бриган прилича на Кансръл още по-малко.

— Светлината ме подведе. И омразата в очите му.

Той я докосна леко по лицето и по рамото — внимателно, да не я заболи превързаната ръка. Целуна я.

— Кансръл е мъртъв. Не може да те нарани.

Думите я задавиха. Не успя да ги изрече гласно. Каза ги в ума му: Той ми е баща.

Арчър я прегърна и я притисна към себе си. Тя затвори очи и пропъди мислите си, за да усеща само миризмата и досега на Арчър до лицето и гърдите, до корема и тялото си. Арчър отблъсна спомените й.

— Остани тук при мен — помоли я сънено той след малко, все още притискайки я до себе си. — Не си в безопасност сама.

Колко странно, че тялото му я разбираше толкова добре, сърцето му разбираше толкова добре истината за Кансръл, а винаги объркваше най-лесното. Последните му думи бяха най-сигурният начин да я накара да си тръгне.

Всъщност навярно и без това щеше да си тръгне.

Понеже обичаше приятеля си, изчака той да заспи.

Не искаше неприятности; искаше само звездите да я уморят, за да заспи без сънища. Имаше начин — бе достатъчно да застане до външен прозорец, за да ги види. Реши да отиде в конюшните, защото там бе най-невероятно да се натъкне на крале или принцове по това време на нощта. А и да не намереше прозорци с изглед към небето, там щеше да бъде със Смол.

Покри косата си и облече тъмни дрехи. Подминаваше стражи и прислужници и, разбира се, някои от тях я поглеждаха втренчено, ала, както винаги в замъка на кралицата, никой не я безпокоеше. Роен се стараеше хората под нейния покрив да се научат да пазят съзнанията си възможно най-добре. Знаеше колко е важно.

Покритата пуста алея към конюшните миришеше приятно на чисто сено и коне. Само един фенер близо до входа осветляваше тъмните конюшни. Повечето коне спяха, включително нейният Смол. Дремеше прав, неугледен и кротък, килнат като сграда, която аха да рухне. Изглеждаше притеснително, но Файър не се изненада — той често спеше така — наклонен на едната или на другата страна.

В далечния край на конюшнята имаше прозорец. Тя погледна през него, но не видя звезди. Нощта бе облачна. Върна се до дългата редица коне и спря отново пред спящия Смол. Усмихна се при вида на чудатата му поза и се шмугна при него. Реши да приседне и да му попее тихо, докато сънят я обори. Дори Арчър не би възразил. Никой нямаше да я открие тук, свита до Смол. Дори някой да влезеше в конюшнята, нямаше да я забележи. Ако Смол се събудеше, нямаше да се стресне от господарката си, сгушена до него. Беше свикнал с нощните й навици.

Файър се излегна и затананика песен за килнат кон.

Смол я побутна с муцуна и тя веднага разбра, че не е сама. Чу мъжки глас, баритон, много тих, много близо.

— Бия се с тези разбойници, защото нарушават законите на краля. Но какво право имаме ние да властваме?

— Плашиш ме, когато говориш така.

Роен. Файър се притисна до дървената преграда.

— Какво направи кралят за трийсет години, та да заслужи преданост?

— Бриган…

— Разбирам подбудите на някои от враговете си по-добре от своите.

— Бриган, у теб говори умората… Брат ти е справедлив и ти му помагаш да прави добро.

— Наследил е някои от склонностите на татко.

— Е, и какво? Да оставим разбойниците и бракониерите да правят каквото си искат? Да оставим кралството на лорд Майдог и на подлата му сестра? Или на лорд Джентиан? Родът на Наш трябва да запази трона за доброто на Делс. Ако се изправиш срещу брат си, гражданската война ще лумне на четири фронта. Ти, Наш, Майдог, Джентиан. Не смея да си помисля кой ще излезе победител. Във всеки случай няма да сте вие, защото кралската армия ще се раздели между теб и брат ти.

Файър не биваше да чува този разговор — при никакви обстоятелства, за нищо на света. Разбираше го, но беше безпомощна. Разкриеше ли се, последствията щяха да са плачевни. Тя не помръдваше, не смееше да диша дори. И слушаше противно на волята си, защото в сърцето на кралския командир очевидно се таеше нещо смайващо.

— Майко, отиваш твърде далеч — отбеляза по-меко и по-отстъпчиво той. — Не бих се опълчил срещу брат си, знаеш го. Не искам трона!

— Това не ме успокоява. Убият ли Наш, ти трябва да станеш крал.

— Близнаците са по-големи от мен.

— Тази нощ явно си оглупял. Гаран е болен, Клара е жена. И двамата са незаконни деца. Делс няма да приеме крал без авторитет.

— Аз не ставам за крал.

— На двайсет и две години, командир на кралската армия като Брокър? Войниците ти са готови да умрат за теб. Има ли човек, по-достоен за крал?

— Добре, добре… Но се моля никога да не ме наричат „крал“.

— Някога се надяваше никога да не станеш войник.

— Не ми напомняй — гласът му прозвуча изморено. — Животът ми е извинение за живота на баща ми.

Настана дълго мълчание, Файър затаи дъх. Живот, който е изкупление за бащиния — разбираше го отвъд думите и мислите. Разбираше го, както разбира музиката.

Смол протегна шия над дървената преграда да огледа тихите посетители.

— Обещай ми да изпълниш дълга си, Бригандел — настоя Роен, подчертавайки нарочно кралското му име.

Гласът му се промени. Смееше се беззвучно.

— Явно съм обвеян с воинска слава! Сметнала си, че обикалям планините и съсичам враговете, защото ми харесва.

— Тревожиш ме, като говориш така.

— Ще изпълня дълга си, мамо. Правя го всеки ден.

— С Наш ще превърнете Делс в кралство, което си струва да браним. Ще възвърнете порядъка и справедливостта, унищожени с лека ръка от Накс и Кансръл.

— Не ми харесва това чудовище — изрече ненадейно и мрачно синът й.

Гласът на Роен омекна.

— Нашдел не е Наксдел и Файър не е Кансръл.

— Не, по-лошо е. Тя е жена. Наш няма да й устои.

— Бриган! — прекъсна го строго Роен. — Файър не се интересува от Наш. Тя не съблазнява мъжете и не ги заслепява.

— Надявам се да си права, мамо, защото ми е все едно колко я цениш. Ако е като Кансръл, ще й извия врата.

Файър се сви в ъгъла. Бе свикнала с омразата. Но и досега тя я вледеняваше и омаломощаваше. Нямаше сили да обмисля какви защитни прегради да издигне между себе си и този мъж.

Над нея се случи нещо неочаквано. Бриган протегна ръка да погали муцуната на коня й.

— Горкичкият, събудихме те. Заспивай спокойно — приласка го той.

— Това е нейният кон — отбеляза Роен. — Конят на чудовището, което заплашваш да убиеш.

Бриган утеши съчувствено Смол:

— О, няма нищо! Ти си красавец. Не си виновен, че имаш такава собственичка.

Смол изпръхтя доволно в дланта на новия си приятел. А когато Роен и Бриган си тръгнаха, Файър сграбчи полите на роклята си в юмруци, борейки се с вбесяваща симпатия, която не искаше да приеме.

Ако решеше да я убие, поне нямаше да нарани коня й.

Шеста глава

Дългата нощ сякаш нямаше край, защото цялото кралско семейство будуваше. Файър тъкмо прекоси двора и се плъзна в коридора на жилищното крило, когато насреща й се зададе кралят — красив и властен в светлината на факлите. Изгледа я с блеснал поглед. Стори й се, че долавя дъх на вино. Когато той я притисна към стената и се опита да я целуне, съмненията й се изпариха.

Кралят я изненада, ала виното, помътило разсъдъка му, я улесни. Не искаш да ме целунеш.

Наш отдръпна устни, но продължи да опипва гърдите и хълбоците й. Ръката я заболя.

— Влюбен съм в теб — прошепна й той и киселият му дъх лъхна лицето й. — Искам да се оженя за теб.

Не искаш да се ожениш за мен. Не искаш дори да ме докоснеш. Искаш да ме пуснеш.

Наш отстъпи назад и тя се отдръпна, пое си жадно глътка чист въздух и си приглади дрехите. Обърна се и понечи да побегне.

Ала се обърна и направи нещо, което никога не правеше. Извини ми се, нареди му мислено. Вече ми дойде до гуша. Извини ми се!

Кралят тутакси коленичи в краката й, грациозно, кавалерски. В черните му очи се четеше разкаяние.

— Простете, благородна, задето ви обидих. Пожелавам ви приятен сън.

Тя побърза да се отдалечи, преди някой да види абсурдната сцена — кралят, коленичил пред нея. Засрами се. А запознанството с краля я изпълни с тревога за съдбата на Делс.

На няколко крачки от стаята й Бриган изплува от сенките и този път Файър наистина изгуби ума и дума.

Не се наложи дори да посяга към мислите му, за да разбере, че са затворени за нея — крепост, заобиколена от непристъпни стени без никаква пролука. Срещу Бриган разполагаше само с крехките си сили и с думите си.

Той я блъсна към стената като Наш. Сключи пръсти около китките й и вдигна ръцете й над главата, толкова грубо, че очите й се насълзиха от болката в раненото й рамо. Притисна я с тежестта на тялото си, за да не може да помръдне. Лицето му приличаше на озъбена от омраза маска.

— Понечиш ли да се сближиш с краля, ще те убия — просъска й.

Демонстрацията на сила бе унизителна. Причиняваше й повече болка, отколкото предполагаше. Тя нямаше дъх да отговори. Погледна го яростно и помисли: Ти си досущ като брат си. Само дето не си романтик.

Той стисна по-силно китките й.

— Лъжливо чудовище!

Болката навлажни отново очите й. Не оправдаваш славата си. Смятат те за много извисен, а всъщност нападаш беззащитни жени и ги обиждаш. Не си нищо особено.

— Наричаш се беззащитна! — оголи зъби той.

Да. Срещу теб съм беззащитна.

— Но не и срещу кралството.

Не съм противник на кралството. Поне не повече от теб, Бригандел.

Той я погледна, сякаш го е зашлевила. Омразата се оттече от лицето му и по него се изписа умора и объркване. Пусна китките й и отстъпи леко назад, колкото да й позволи да се отдръпне от него и от стената. Тя се обърна с гръб към него и притисна лявата си ръка с дясната. Трепереше. Ръкавът на роклята й лепнеше; бе разкървавил раната й. Болеше я и бе разярена повече от всякога.

Не разбра откъде събра дъх, но думите се процедиха през зъбите й:

— Виждам, че си се поучил от баща си какъв мъж да станеш. Делс е в добри ръце, а? И двамата с брат ти сте достойна плячка за чудовищните птици.

— Баща ти погуби Делс и моя баща! — просъска той в отговор. — Съжалявам само, че баща ти не загина на върха на меча ми. Презирам го, задето се самоуби и ми отне това удоволствие. Завиждам на чудовището, разпорило гърлото му.

Тя се обърна с лице към него. За пръв път го погледна — погледна го истински. Той дишаше тежко, свил ръце в юмруци. Очите му бяха ясни и светлосиви и в тях гореше някакъв пламък отвъд гнева, отчаян пламък. Ръстът и телосложението му бяха малко над средните. Имаше фините устни на майка си, но с изключение на тях и бледите, кристални очи не бе красив. Взираше се в нея, изопнат като струна, сякаш всеки момент ще й се нахвърли. Внезапно й се стори млад, уязвим и изтощен до краен предел.

— Не знаех, че си ранена — добави той, забелязал кръвта по роклята й.

Обърка я, защото в гласа му прозвуча искрено разкаяние. Не искаше да й се извинява. Искаше да го мрази, защото той я мрази.

— Ти си безчовечен. Причиняваш единствено болка на хората — каза тя, понеже не й хрумна по-сурово обвинение. — Ти си чудовище, не аз.

Обърна се и се отдалечи.

Първо отиде в стаята на Арчър, да си почисти кръвта и да превърже наново рамото си. После се върна тихо в своята спалня. Арчър още спеше. Тя се съблече и надяна ризата му, захвърлена на пода. Щеше да му хареса, че я е облякла, и нямаше да му хрумне, че всъщност прикрива посинелите си китки, които той не бива да вижда. Нямаше сили да отговаря на въпросите му и да изтърпи отмъстителния му гняв.

Разрови се из багажа си и намери билките, предотвратяващи бременност. Погълна ги сухи, легна до Арчър и потъна в дълбок сън.

На сутринта се събуди с чувството, че се дави. Чу как Арчър трополи шумно из стаята. Насили се да се разсъни и да се надигне от леглото, възпирайки стенанието, предизвикано от старата болка в ръката и новата — в китките.

— Красива си сутрин. — Арчър застана до нея и я целуна по носа. — Изглеждаш неустоима в моята риза.

Възможно бе, но се чувстваше ужасно. Би предпочела да е обратното — да се чувства неустоима, а да изглежда ужасно.

Той бе облечен — без ризата — и се канеше да излиза.

— За къде бързаш?

— Запалили са сигнален огън.

Нападнеха ли ги, жителите на планинските градове палеха сигнални огньове, за да повикат на помощ съседите си.

— В кой град?

— Грей Хейвън, на север. Наш и Бриган тръгват веднага, но крилатите чудовища сигурно ще избият част от войниците им, преди да стигнат тунелите. Аз ще стрелям от стената като всеки, който умее да държи лък.

Тя се разсъни, все едно са я потопили в студена река.

— Значи Четвърти полк е потеглил? Колко войници имат Наш и Бриган?

— Моите осмина и още четирийсет, които Роен отдели от крепостната стража.

— Само четирийсет!

— Изпрати мнозина от войниците си с Четвърти полк — обясни Арчър. — Войници от Третия ще ги заменят, но още не са пристигнали.

— Но как петдесетима мъже ще се изправят срещу двеста чудовища? Да не са полудели?

— Иначе няма кой да помогне на града.

— Няма ли да отидеш с тях?

— Командирът смята, че моят лък ще е по-полезен от стената.

Командирът. Тя застина.

— Той тук ли е?

— Не, разбира се — изгледа я понамръщено Арчър. — Хората му не ме намерили, та Роен дойде да ме извика.

Файър вече бе забравила въпроса си. Умът й се въртеше около безумието петдесетима мъже да се опитат да надхитрят двеста крилати чудовища. Стана от леглото, взе си дрехите и влезе да се преоблече в банята, та Арчър да не види насинените й китки. Когато излезе, него го нямаше.

Тя си покри косата, грабна лъка и колчана си и хукна след него.

В моменти на отчаяние Арчър прибягваше до заплахи. В конюшните, заобиколен от войниците си и риещите с копита коне, той се зарече да я върже до Смол, ако реши да се качи на стената.

Блъфираше и тя не му обърна внимание. Обмисли още веднъж плана си, стъпка по стъпка. Стреляше прилично с лък. Раната на ръката й бе заздравяла достатъчно да опъва тетивата, стига да изтърпи болката. Докато войниците стигнат тунелите, щеше да убие две, дори три чудовища, а това означаваше две-три по-малко, които да нападат мъжете.

Всяко чудовище бе способно само да убие човек.

Някои от петдесетимата мъже щяха да умрат още преди битката в Грей Хейвън.

В този момент се подаде на страха и разсъдъкът й изневери. Не искаше да отиват. Не биваше да се излагат на риск, за да спасят един планински град. Едва сега разбираше какво имат предвид хората, които хвалеха храбростта на краля и принца. Защо бе нужно да са толкова смели?

Потърси с поглед братята. Яхнал коня си, Наш стискаше поводите, нетърпелив да препусне; снощният безмозъчен пияница се бе преобразил в мъж, създаващ поне впечатление за царственост. Бриган сновеше между войниците, окуражаваше ги, подхвърляше по някоя дума на майка си. Спокоен, уверен, дори се засмя на някаква шега на един от войниците на Арчър.

Сред морето от подрънкващи оръжия и кожени седла той я зърна и радостта го напусна. Очите му се вледениха, устните му се свиха и той заприлича на мъжа от спомените й.

Появата й очевидно помрачи ведрото му настроение.

Е, не само той имаше право да рискува живота си и да проявява смелост.

Тя се обърна към Арчър да го увери, че все пак не иска да стреля по чудовища от стената. После тръгна към Смол и направи нещо на пръв поглед съвсем безразсъдно, но всъщност дълбоко логично.

Знаеше, че всичко ще се случи за по-малко от минута. Чудовищата щяха да им налетят още щом осъзнаят численото си превъзходство. Най-голяма опасност дебнеше мъжете в края на колоната — щеше да им се наложи да забавят ход, когато първите коне нахлуят в тясното гърло на тунела. Влезлите в прохода щяха да се спасят. Чудовищата не обичаха тъмни и тесни места и не преследваха плячката си в пещерите.

Разбра от разговорите, подочути в конюшнята, че Бриган е наредил кралят да язди в началото на колоната, а най-добрите копиеносци и сабленосци — в края, защото в момента на най-сериозната заплаха чудовищата щяха да са твърде близо за стрелите. Бриган щеше да остане най-отзад.

Докато конете се строяваха пред портите на крепостта, тя подготви Смол. Затъкна лъка и копието в седлото и го изведе на двора. Никой не й обърна внимание, отчасти защото наблюдаваше мислите на хората наоколо и ги отклоняваше, когато се насочваха към нея. Поведе Смол към дъното на двора, възможно най-далеч от портите. Опита се да му обясни с чувствата си колко е важно това, колко съжалява и колко го обича. Той докосна врата й с муцуна.

После Бриган даде сигнал. Прислужниците отвориха портите, вдигнаха решетките и войниците препуснаха, Файър се метна на седлото и пришпори Смол напред. Портите вече се затваряха, когато със Смол изтрополиха в галоп навън и се насочиха сами, далеч от войниците, към голите скали източно от замъка на Роен.

Войниците гледаха на север и нагоре; не я забелязваха. Няколко чудовища я мярнаха и любопитно се отделиха от ятото, налитащо върху войниците — достатъчно малко, та да успее да ги отстреля от седлото, стиснала зъби от болка. Стрелците върху стената сигурно я бяха видели. Разбираше го от смайването и ужаса, които Арчър й изпращаше. Ще оцелея, ако останеш на стената и продължиш да стреляш, предупреди го мислено тя с надеждата да го задържи в крепостта.

Вече се бе отдалечила доста от замъка и първите конници бяха стигнали тунела, а в края на колоната се вихреше схватка между чудовищата и войниците. Моментът бе настъпил. Тя опъна рязко юздите на храбрия си кон, обърна го и свали шала от главата си. Косата й се разстла по раменете като огнена река.

Не последва нищо и тя се уплаши, че планът й ще се провали. Освободи съзнанието си от защитната преграда, та чудовищните птици да я разпознаят. Пак нищо. Насочи мислите си към тях да привлече вниманието им.

Един хищник високо в небето я усети, после я забеляза и нададе зловещ писък, сякаш метал стърже о метал, Файър знаеше какво означава този писък. Знаеха и другите чудовища. Като рояк пчели те се вдигнаха от войниците. Стрелнаха се в небето и закръжиха отчаяно, търсейки чудовищната плячка. Откриха я. Войниците бяха забравени. Цялото ято се спусна към нея.

Сега имаше две цели — да се върне с коня до портите и да попречи на войниците да направят нещо героично и глупаво, щом прозрат замисъла й. Пришпори Смол напред. Изпрати на Бриган мисъл — не заблуда, защото осъзнаваше колко е безполезно, а просто послание. Ако не продължите веднага към Грей Хейвън, усилията ми ще отидат на вятъра.

Усети колебанието му. Не го виждаше, не долавяше мислите му, но усещаше, че все още е там, застинал върху коня. Предположи, че ще успее да внуши желанието си на коня, ако се наложи.

Остави ме да го направя, моля те. Имам право да жертвам живота си, както ти имаш право да жертваш своя.

Той изчезна в тунела.

Сега оставаше бързината им — нейната и на Смол — срещу ятото, налитащо към тях от север и отгоре. Под нея Смол бе отчаян и прекрасен. Никога не бе препускал толкова стремително.

Тя се приведе ниско в седлото. Първото чудовище заби нокти в рамото й и тя го замери с лъка, превърнал се сега в безполезно парче дърво. Колчанът на гърба й щеше да й послужи донякъде като щит. Тя взе копието в една ръка и го препречи зад гърба си — още нещо, което да отблъсква ноктите и клюновете на птиците. В другата ръка стискаше ножа и замахваше назад, когато усетеше да се забиват в раменете или в главата й. Вече не усещаше болка. Чуваше само свистенето от главоломния бяг на Смол и шум — собствените си негласни писъци навярно — и виждаше ярки цветове: косата й, кръвта й. Внезапно съвсем близо до главата й започнаха да профучават стрели.

Във врата й се забиха нокти и дръпнаха. Вдигнаха я високо над седлото. Мина й през ум, че умира. В следващия миг една стрела улучи хищника, последваха я други стрели, Файър погледна напред и видя крепостните порти — съвсем близо, открехнати. Арчър стреляше през пролуката по-бързо, отколкото си бе представяла, че е способен.

После той пристъпи настрани и Смол влетя през отвора, а зад нея телата на чудовищата се заблъскаха в затварящите се врати. Птиците пищяха, стържеха с нокти. Тя остави на Смол да прецени накъде да препуска и къде да спре. Около нея се тълпяха хора, Роен се пресегна към юздата в ръцете й, Смол куцаше, Файър погледна гърба му, хълбоците и краката му. Бяха разкъсани, окървавени. Тя извика отчаяно и повърна.

Някой я сграбчи под мишниците и я издърпа от седлото — Арчър, вледенен и разтреперан, с вид на човек, който се кани да я убие. Лицето му ненадейно просия и после почерня.

Седма глава

Събуди я остра болка и усещането за враждебни мисли в коридора пред стаята й. Непознат ум. Опита се да се изправи в леглото и простена.

— Почивай си — обади се от стола до стената жена, лечителката на Роен.

Файър не послуша съвета и се надигна внимателно.

— Конят ми?

— В същото състояние е като теб — отговори лечителката. — Ще живее.

— Войниците? Загина ли някой?

— Всички влязоха живи в тунела. Много чудовища умряха.

Файър застина неподвижно, чакайки бумтенето в главата й да стихне, за да стане и да проучи подозрителния ум в коридора.

— Тежки ли са раните ми?

— Ще ти останат белези по гърба, по раменете и под косата. Но тук имаме лекарства, каквито имат и в Кралския град. Раните ти ще зараснат чисто и без инфекции.

— Може ли да ходя?

— Не ти препоръчвам, но ако се налага — можеш.

— Трябва само да проверя нещо — обясни тя, останала без дъх от усилието да седне. — Ще ми помогнеш ли да си облека роклята? — После попита: — Забеляза ли лорд Арчър синините по китките ми?

Жената застана до Файър с мека бяла мантия и й помогна да я надене върху горящите си рамене.

— Лорд Арчър не е идвал.

Файър реши да се съсредоточи върху агонията да пъхне ръцете си в ръкавите, а не да се опитва да преценява колко разгневен е Арчър, щом не е идвал да я види.

Усещаше намиращ се наблизо ум, незащитен и затаил подмолна цел — все добри причини да привлече вниманието на Файър. Не беше сигурна обаче какво се надява да постигне, като куцука по коридора, търси го и се мъчи да попие чувствата, които излъчва от време на време. Не искаше да навлиза в това гузно, потайно съзнание и в истинските му намерения, но не можеше и да се отскубне от него. Просто ще го последвам, помисли си. Ще видя къде отива.

След миг се изуми, че една млада прислужница спира и й подава ръка.

— Съпругът ми яздеше в края на колоната, лейди Файър — обясни момичето. — Вие му спасихте живота.

Файър се подпря на ръката й и закрачи несигурно напред, щастлива, че спасявайки нечий живот, се е сдобила с опора, за да не падне на пода. Всяка стъпка я доближаваше до странната й плячка.

— Чакай — прошепна тя накрая и се облегна на стената. — Чии стаи са зад тази стена?

— На краля, лейди Файър.

Файър веднага разбра, че в стаите на краля има човек, чието място не е там. Припряност, страх да не го разкрият, паника — всички тези чувства я заляха отведнъж.

В момента не бе по силите й дори да обмисля сблъсък. В същия миг усети Арчър в неговата стая. Сграбчи ръката на момичето.

— Тичай при кралица Роен и й кажи, че в стаите на краля има човек, който не бива да е там!

— Да, милейди. Благодаря, милейди — поклони се момичето и се втурна да изпълни заръката й.

Файър продължи сама по коридора.

Надникна през прага на стаята. Арчър стоеше пред прозореца и се взираше в покрития двор с гръб към нея. Тя докосна съзнанието му.

Раменете му замръзнаха. Той се извърна рязко и тръгна към нея, без да я поглежда. Заобиколи я и се отдалечи по коридора. Зави й се свят от изненада.

Беше за добро. И без друго не бе в състояние да говори с него, ако е толкова ядосан.

Влезе в стаята му и поседна на стол за малко да успокои замаяната си глава.

Цяла вечност вървя до конюшните въпреки множеството ръце, които й предлагаха опора. Видя Смол и не успя да се овладее. Заплака.

— Не се безпокойте, лейди Файър — утеши я лечителят на животните. — Раните са повърхностни. След седмица ще е здрав като скала.

Здрав като скала с гръб, зашит по средата и превързан и с провесена глава. Зарадва й се, въпреки че тя бе виновна. Притисна се към дъсчената преграда, а после до нея, когато влезе при него.

— Сигурно се е притеснявал за вас — отбеляза лечителят. — Ободри се, щом дойдохте.

Съжалявам, каза му мислено Файър и го прегърна през брата, доколкото успя. Съжалявам, съжалявам.

Предположи, че петдесетимата войници ще останат в Малките сиви планини, докато Трети полк пристигне и прогони крилатите чудовища високо в небето. Дотогава в конюшните щеше да е спокойно.

Затова остана при Смол. Той зарови влажна муцуна в косата й, а тя впрегна съзнанието си да облекчи болките му.

Роен я свари до Смол, свита върху купчина прясно сено.

— Лейди… — повика я кралицата с мек глас от другата страна на дъсчената преграда. — Не ставай — добави, когато Файър се опита да седне. — Лечителката ми каза, че трябва да почиваш и, предполагам, почивката тук е най-доброто, на което да се надяваме. Да ти донеса ли нещо?

— Храна?

Роен кимна.

— Нещо друго?

— Арчър?

Роен прочисти гърло.

— Ще го изпратя при теб, щом се уверя, че няма да каже нещо непоносимо.

Файър преглътна.

— Никога не ми се е сърдил така.

Роен сведе лице и се взря в ръцете си, подпрени върху дъсчената преграда. После влезе при Смол и клекна до Файър. Пресегна се и я погали по косата. Задържа един кичур между пръстите си, огледа го внимателно, застинала на колене в сеното, сякаш се мъчи да разгадае смисъла на нещо.

— Красиво момиче, днес стори добро, каквото и да смята Арчър. Следващия път сподели с някого, за да се подготвим.

— Арчър нямаше да ми позволи.

— Да, но аз щях…

За миг очите им се срещнаха, Файър разбра, че Роен е искрена. Преглътна.

— Някакви вести от Грей Хейвън?

— Не, но съгледвачите забелязаха Трети полк, така че нашите войници вероятно ще се върнат още тази вечер. — Роен си изтупа полата и стана, възвърнала деловото си изражение. — Не намерихме никого в стаите на краля. Ако настояваш да бдиш над коня си, няма да е зле да ти донесем възглавници и одеяла. Гледай да поспите и двамата. Надявам се някой ден да ми кажеш защо го направи, Файър.

Развяла поли, Роен се обърна рязко и си отиде, Файър затвори очи и обмисли въпроса.

Направи го, защото трябваше. За да се извини за живота на баща си, създал свят на беззаконие, където разбойници плячкосват градове като Грей Хейвън. И за да покаже на сина на Роен, че е на негова страна. И да го запази жив.

Файър спеше в стаята си, когато петдесетимата войници се върнаха до един от Грей Хейвън. Без да губят време, принцът и кралят заминаха веднага на юг с Трети полк. Когато Файър се събуди на другата сутрин, от тях нямаше и следа.

Осма глава

Кансръл винаги допускаше Файър в съзнанието си — да се упражнява да променя мислите му. Дори я поощряваше, за да се усъвършенства. Тя влизаше в ума му, но всеки път сякаш попадаше в кошмар наяве.

Беше чувала истории за рибари, борили се за живота си с водни чудовища в Зимното море. Съзнанието на Кансръл наподобяваше чудовищна змиорка — студено, хлъзгаво и лакомо. Пресегнеше ли се към него, тя усещаше как лепкави обръчи я пристягат и я дърпат надолу. Съпротивляваше се с всички сили — първо да го овладее, после да го преобрази в нещо меко и топло. Котенце. Бебе.

Усилието да стопли съзнанието на Кансръл изцеждаше цялата й пламтяща енергия. После се залавяше да успокои, да уталожи бездънния му апетит, а накрая — да промени същината му, да породи чувства, каквито Кансръл никога не би изпитал по своя воля. Жалост към животно в клопка. Уважение към жена. Умиротворение. Влагаше и последната си капчица сила. Хлъзгавите, жестоки съзнания се противят на промяната.

Кансръл не го признаваше, но според Файър любимият му опиат бе тя да влиза в съзнанието му и да го изпълва с умиротворение. Той познаваше възбудата, но покоят беше нещо ново — състояние, което Кансръл явно не постигаше никога без помощта й. Топлотата и нежността го досягаха рядко. Никога не й отказваше да влиза в ума му. Доверяваше й се, защото знаеше, че използва силата си само за добро и никога — за да вреди.

Забравяше единствено да вземе под внимание крехката граница между доброто и злото.

Днес мислите на Арчър се оказаха недостъпни. Той я изолираше. Не че имаше значение, защото тя никога не влизаше в съзнанието му, за да го променя. Просто опипваше почвата, а в момента тя не я интересуваше. Не възнамеряваше да се извинява и да капитулира в неизбежната битка с него. Лесно щеше да намери в какво да го обвини. Високомерие, властност, инат.

Седяха около квадратна маса с Роен и неколцина от шпионите й и обсъждаха стрелеца, нахлул в имението на Файър, мъжете, които бе убил и човека, когото Файър бе усетила в стаите на краля.

— Из горите бродят много шпиони и много стрелци — констатира главният шпионин на Роен, — ала малцина са ловки като твоя загадъчен стрелец. Лорд Джентиан и лорд Майдог са събрали цели полкове стрелци, а някои от най-умелите стрелци в кралството са наемници на контрабандистите.

Да, Файър помнеше. Кътър, контрабандистът на животни, често се перчеше със стрелците си. Благодарение на тях залавяше стоката си — със стрели, намазани с приспиваща отрова.

— Сред пикийците също има прилични стрелци — обади се друг от хората на Роен. — Ние ги смятаме за простовато племе, способно само да строи лодки, да лови риба в морето и от време на време да плячкосва някой пограничен град, но те следят политиката в кралството ни. Не са глупави и не са на страната на краля. През последните трийсет години обедняха заради нашите данъци и търговски закони.

— Наскоро сестрата на Майдог се омъжи за пикиец — вметна Роен. — Корабоплавател, който кръстосва Източните морета. Смятаме, че напоследък Майдог наема пикийци в армията си.

Лошата новина стъписа Файър.

— Голяма ли е войската на Майдог? — попита тя.

— Все още е по-малка от кралската — отвърна твърдо Роен. — Майдог ме уведоми, че има двайсет и пет хиляди войници, но нашите шпиони в замъка му на североизток докладват за около двайсет хиляди. Само пешаците в четирите полка на Бриган са толкова, а помощните войски наброяват пет хиляди.

— А Джентиан?

— Не сме сигурни. Предполагаме, че войниците му са около десет хиляди. Всички живеят в пещери под Крилатата река до имението му.

— Колкото и да са войниците им — намеси се главният шпионин, — всички имат стрелци и шпиони. Твоят стрелец може да работи за кого ли не. Ако ни оставите лъка и стрелата, ще изключим някои възможности или поне ще определим откъде се снабдява със снаряжение. Но не се обнадеждавайте. Не ни давате кой знае какви насоки.

— Мъжът, убит в клетките ти, онзи, когото наричате бракониера… Не долови ли намеренията му, Файър? — попита Роен.

— Умът му беше празен — отговори Файър. — Не усетих нито лоши, нито почтени подбуди. Създаваше усещане, че е глупак, нечие оръдие.

— А мъжът в стаите на краля? И той ли беше такъв? — поинтересува се Роен.

— Не. Нищо чудно да е работел за другиго, но умът му бе целенасочен и изпълнен с угризения. Тревожеше се за себе си.

— Наш намерил вещите си разхвърляни — уточни Роен, — не липсва обаче нищо. Чудим се дали човекът не е търсил няколко писма. За щастие ги съхранявах аз, докато Наш го нямаше. Дали е бил шпионин? И чий? Ще го познаеш ли, ако пак го срещнеш?

— Да — кимна Файър. — Не смятам, че в момента е в замъка. Сигурно се е възползвал от отпътуването на Трети полк, за да си тръгне незабелязано.

— Изгубихме един ден — отбеляза главният шпионин. — Вчера трябваше да го открием с твоя помощ и да го разпитаме.

В този момент Файър си припомни, че макар да не я поглежда, Арчър й е приятел.

— Лейди Файър се нуждаеше от почивка — намеси се рязко той, — а и тя не е инструмент на ваше разположение.

Роен забарабани с пръсти по масата, вглъбена в собствените си мисли.

— Заобиколени сме от врагове — отрони мрачно тя. — Майдог, Джентиан, контрабандистите, пикийците. Хората им слухтят, за да научат плановете на Бриган, примамват съюзниците ни, кроят как да отстранят Наш, Бриган, близнаците, дори мен — поклати глава тя. — Ние също пресмятаме числеността на армиите им и числеността на армиите на съюзниците им. Гадаем кога ще нападнат. Крадем шпионите им и ги вербуваме да работят за нас. Не знаем кому да се доверим. Някой ден ще дойде пратеник да ми съобщи, че синовете ми са мъртви.

Кралицата говореше безстрастно, не за да предизвика съчувствие, а за да изложи фактите.

— Нуждаем се от теб, Файър — добави тя. — Не ме поглеждай уплашено! Не искам да променям мислите на хората, а да се възползвам от изострените ти възприятия.

Думите на Роен несъмнено бяха искрени. Но в разклатеното кралство скромните очаквания рано или късно щяха да прераснат в по-големи. Главата на Файър затуптя така, сякаш ще се пръсне от болка. Очите й се насочиха към Арчър, който отбягна погледа й, намръщи се на масата и бързо смени темата.

— Ще ми дадете ли още войници, кралице?

— Нямам право да ти откажа, след като вчера Файър им спаси живота — отвърна Роен. — Бриган ми остави десет дузини войници от Трети полк. Ти ще вземеш осем от моите стражи, които се биха в Грей Хейвън.

— Бих предпочел осем от Трети полк — възрази Арчър.

— Моите стражи са от кралската армия — обясни Роен. — Обучени са от Бриган и, естествено, вече са предани на твоята дама, Арчър.

Преданост не бе най-точната дума. Войниците, притекли се на помощ на Грей Хейвън, изпитваха към Файър по-скоро благоговение. Именно затова, разбира се, Арчър не ги искаше. Днес неколцина от тях дойдоха при нея, паднаха на колене, целунаха й ръката и се заклеха да я защитават.

— Добре — промърмори мрачно Арчър, усмирен донякъде от факта, че Роен нарече Файър негова дама. Файър прибави инфантилност към нещата, в които щеше да го обвини, когато разправията помежду им избухне.

— Да обсъдим още веднъж случая — предложи главният шпионин. — Всички нападения, до най-дребната подробност. Лейди Файър? Започнете от раняването ви в гората.

Арчър най-сетне й проговори — цяла седмица по-късно, когато крилатите чудовища и голяма част от болежките й си отидоха. Скоро щяха да отпътуват. Седяха до масата в дневната на Роен и я чакаха за вечеря.

— Додея ми вече от мълчанието ти — възнегодува Арчър.

Файър едва сдържа напушилия я смях. Забеляза двамата прислужници до вратата с уж безизразни лица, но развълнувано предвкусващи клюките, които ще отнесат в кухнята.

— Арчър, ти се преструваш, че не съществувам — напомни му тя.

Арчър сви рамене. Облегна се назад и я изгледа предизвикателно.

— Как да ти вярвам от сега нататък? Винаги ще съм нащрек за поредната проява на героична лудост.

Имаше подготвен отговор, но не биваше да го изрича гласно. Приведе се напред и го погледна право в очите. Не е първото безумие, което върша за това кралство. Знаеш истината и не бива да се изненадваш. Брокър няма да се учуди, когато му разкажем какво съм направила.

След миг очите му се отклониха от нейните. Пръстите му понаместиха вилиците върху масата.

— Иска ми се да не беше толкова смела.

Нямаше отговор за това. Понякога я обземаше отчаяние и известна лудост, но не беше смела.

— Явно си решила да ме оставиш да живея на този свят без сърцето си — укори я Арчър. — Едва не го направи.

Тя погледна приятеля си. Играеше си с ресните на покривката, отбягваше очите й, говореше нехайно и се опитваше да си придаде вид, че споменава нещо маловажно — уговорка, да речем, която е забравила и му е създала неудобство.

Протегна му ръка.

— Хайде да се помирим, Арчър.

В този момент в стаята влезе Роен и седна на стола между тях. Присви очи и изгледа недоволно Арчър.

— Арчър, остана ли момиче в замъка ми, което да не е топлило постелята ти? Споменах, че си тръгваш, и две от тях се хванаха за гушите, а трета се разплака сърцераздирателно. Не мога да повярвам. Как успя за девет дни! — Забеляза протегнатата ръка на Файър. — Прекъснах ли ви?

Арчър се втренчи в масата. Пръстите му се плъзгаха по ръба на чашата, мислите му очевидно се рееха другаде. Въздъхна, впил очи в чинията си.

— Да се помирим, Арчър — повтори Файър.

— Добре — промърмори неохотно той и пое ръката й. — Помиряваме се, защото войната е непоносима.

— В цял Делс няма по-странни отношения от вашите — изсумтя Роен.

— Не приема да се омъжи за мен — подсмихна се Арчър.

— Недоумявам какво я спира. Да не би да ти отказва, защото раздаваш прекалено щедро любовта си?

— Ще се омъжиш ли за мен, Файър, ако обещая да спя само в твоето легло?

Знаеше отговора, но си струваше да опресни паметта му.

— Не, защото леглото ми ще отеснее.

Арчър се засмя и целуна ръката й. После я пусна церемониално и Файър посегна към ножа и вилицата си с усмивка. Клатейки смаяно глава, Роен се обърна да вземе бележката, която един прислужник й подаде.

— О! — намръщи се тя. — Добре е, че си тръгвате. Лорд Майдог и лейди Мургда пътуват насам.

— Насам ли? — удиви се Файър. — Ще дойдат тук?

— Да, ще ме посетят.

— Нима си гостувате?

— О, фарс е, разбира се — махна изморено с ръка Роен. — Показват ми, че не се страхуват от кралското семейство, а ние се преструваме, че сме готови да водим диалог. Идват и аз съм принудена да ги приема, защото откажа ли, ще го изтълкуват като вражески жест и повод да се върнат с армията си. Седим на една маса, пием вино, те ми задават безочливи въпроси за Наш, Бриган и близнаците, на които не отговарям. Споделят ми тайни, които шпионите им уж разкрили за Джентиан. Сведенията им или вече са ми известни, или са изфабрикувани. Набеждават Джентиан за най-върлия враг на краля. Подхвърлят, че Наш трябва да се съюзи с Майдог срещу Джентиан. Аз се преструвам, че идеята ми допада и предлагам на Майдог да предаде армията си на Бриган като знак за преданост. Майдог отказва. Решаваме, че сме в безизходно положение и Майдог и Мургда си тръгват, озъртайки се любопитно.

Арчър сбърчи скептично вежди.

— Не е ли прекалено рисковано? За всички?

— Идват в подходящ момент. Бриган ми остави много войници. Когато са тук, сме заобиколени от въоръжена до зъби охрана. От страх да не загинем до един, никой не би се осмелил да нападне. В безопасност съм, доколкото е възможно. Но… — добави Роен със сериозно изражение — държа да заминете утре призори. Не искам да се срещате с тях, Арчър. С Брокър не бива да се замесвате в абсурдите на Майдог. И не желая да виждат Файър.

Почти успяха, Файър, Арчър и войниците им се бяха отдалечили от замъка на Роен и тъкмо се канеха да свърнат по друг път, когато групата от север се появи срещу тях. Двайсет страховити войници — избрани, защото приличат на пирати с изпочупени зъби и белези. Някои бяха едри и с бледи лица. Пикийци? И грубовати мъж и жена с излъчване на зимна вихрушка. Очевидно брат и сестра — набити, с тънки устни и ледени очи, които огледаха Арчър и стражите му и накрая се заковаха с искрено и неприкрито удивление върху Файър.

Братът и сестрата се спогледаха и си кимнаха мълчаливо.

— Хайде! — прошепна й Арчър и махна на войниците си да продължат напред.

Разминаха се с лорд Майдог, без дори да се поздравят.

Необяснимо потресена, Файър докосна врата на Смол и го погали по гривата. Лордът и сестра му досега бяха само имена, точка върху делсийската карта и неизвестен брой войници. Сега бяха истински, живи и студени.

Не й хареса как се спогледаха, когато я видяха. Не й допаднаха и пронизващите им очи, втренчени в гърба й, докато Смол я отнасяше напред.

Девета глава

Случи се отново — няколко дни след завръщането им у дома в гората на Арчър пак нахлу непознат. Войниците го доведоха и Файър отново усети мъглата, забулила мислите на бракониера. Преди да успее да обмисли дали и как да използва силата си, за да изтръгне информация от него, една стрела влетя през отворения прозорец право в стаята на стражите и улучи бракониера между лопатките. Арчър се хвърли върху Файър и я събори на пода. Непознатият се олюля и падна до нея. Струйка кръв се процеди от ъгълчето на устата му. Празното му съзнание се превърна в абсолютна пустош. Арчър крещеше заповеди, войниците я настъпваха по косата, а тя лежеше на пода и се опитваше да намери съзнанието на стрелеца.

Усети го бегло, отдалеч. Помъчи се да влезе в мислите му, но един ботуш се стовари върху пръста на ръката й и заслепяващата болка я разсея. Когато пробва отново да го намери, той бе изчезнал.

Избяга на запад към горите на Трилинг, предаде тя мислено на Арчър, защото нямаше дъх да говори. И умът му е замъглен като на другите.

Пръстът й — безименният на лявата ръка — не беше счупен, но едва го движеше. Отложи за ден-два свиренето на арфа и флейта, ала отказа да се щади и от цигулката. Бяха разделени отдавна и инструментът й липсваше. Опитваше се да не мисли за болката, защото при всеки пристъп на болка я връхлиташе и пристъп на гняв. До гуша й дойде да я нараняват.

Един ден седеше в стаята си и свиреше, пренебрегнала стенанията на мускулите си, съсредоточена върху грешките си, върху местата, където слухът й долавяше мелодията, но пръстите й още не я проумяваха.

Беше песен за танци, но нещо в настроението й днес забавяше темпото и откриваше тъжни нотки. Накрая премина на друга песен — наистина тъжна и цигулката й изплака на един дъх чувството.

Файър спря да свири и я остави в скута си. Втренчи се в нея, после я притисна до гърдите си като бебе, питайки се какво й става.

В съзнанието й изплува образът на Кансръл в момента, когато й подаряваше цигулката. „Казаха ми, че звучи добре, скъпа.“ С тези думи той й я подаде небрежно, все едно е глупава дрънкулка, а не му е струвала цяло състояние, Файър я взе. Веднага оцени красотата й, но истинската й стойност зависеше от тона и чувството — знаеше го, Кансръл обаче не бе в състояние да го проумее, Файър прокара лъка по струните. Цигулката откликна веднага на докосването, проговори й с глас, който тя разбра и разпозна.

Нов приятел в живота й.

Не успя да скрие радостта си от Кансръл. Той също се развесели.

— Удивителна си, Файър! Винаги ме изненадваш. Най-щастлив съм, когато ти доставям удоволствие. Не е ли странно? — засмя се той. — Наистина ли ти харесва, скъпа?

Файър седеше на стол в стаята си, прегърнала цигулката. Насили се да погледне към прозорците и стените и да се върне в настоящето. Светлината помръкваше. Арчър щеше да се върне скоро от полето, където помагаше при оранта. Навярно щеше да донесе новини дали са намерили стрелеца. А Брокър сигурно бе получил писмо от Роен с вести за Майдог, Мургда, Джентиан, Бриган и Наш.

Тя взе лъка и колчана си, отърси се от спомените като от опадали косми, излезе от къщата и тръгна да търси Арчър и Брокър.

Нямаше новини. Нямаше и писма.

Месечното й кървене отмина с всички свързани с него болки и неудобства. После отмина още едно. Така отбелязваше времето. Всички в дома и, в имението на Арчър и в града знаеха защо я съпровожда цял отряд войници. Кървенето й беше публично събитие и всяко й подсказваше, че седмиците изтичат. Лятото наближаваше. Земеделците се молеха картофите и морковите да се вкоренят в скалистата земя.

Уроците й продължаваха както обикновено.

— Спрете! Умолявам ви! — възкликна тя един ден в имението на Трилинг, прекъсвайки оглушителната шумотевица от флейти и рогове. — Да започнем отново от началото на страницата. И, Тротър, опитай се да не духаш толкова силно — обърна се тя към най-голямото момче. — Така пищенето ще секне, гарантирам ти. Разбра ли? Готови ли сте?

Ентусиазираната врява избухна отново. Обичаше децата. Децата бяха една от малкото й радости дори когато враждуваха помежду си; дори когато си въобразяваха, че крият нещо от нея — нехайството си, а в някои случаи таланта си. Децата бяха умни и сговорчиви. Времето и търпението им вдъхваха сили и те спираха да се страхуват от нея или да й се възхищават твърде много. А страховете им й бяха познати и скъпи.

Но, помисли си тя, все пак в края на деня се разделяме. Те не са мои деца. Друг ги храни и им разказва приказки. Аз няма да имам деца. Затворник съм в този град, където нищо не се случва. Толкова съм изнервена, че ми иде да грабна ужасната флейта на Ренър и да му я счупя в главата.

Тя докосна главата си и си пое дълбоко дъх. Погрижи се вторият син на Трилинг да не долови чувствата й.

Трябва да се успокоя, помисли си. Какво всъщност чакам? Ново убийство в горите? Да ме посетят Майдог, Мургда и пиратите им? Глутница чудовищни вълци да ми устроят засада?

Не бива да искам да се случи нещо. Защото наистина ще се случи и тогава ще ми се иска да не се е случвало.

На другия ден вървеше по пътеката от нейната къща до имението на Арчър, преметнала на гръб колчана и стиснала лъка в ръка. От задната тераса на Арчър й подвикна един от стражите му:

— Искате ли да посвирим, лейди Файър?

Беше Крел — войникът, когото заблуди онази нощ, след като не успя да се покатери по дървото до прозореца на спалнята си. Той умееше да свири майсторски на флейта и сега й предлагаше спасение от безпокойствата.

— Да, разбира се! — зарадва се тя. — Ще отида да си донеса цигулката.

Свиренето с Крел бе винаги игра. Редуваха се — Файър на цигулката, а Крел на флейтата. Всеки измисляше мелодия, за да предизвика другия да я подхване. Постепенно темпото се ускоряваше и накрая съумяваха да спазват ритъма, впрягайки цялото си внимание и умения. Заслужаваха публика и днес Брокър и неколцина войници застанаха покрай задната тераса да се насладят на представлението.

Файър бе в настроение да подложи техниката си на изпитание — за щастие, понеже Крел свиреше, сякаш е решил да я накара да си скъса струните. Пръстите й летяха, цигулката й беше цял оркестър и всяка благозвучна нота я изпълваше със задоволство. Учуди я познатата лекота в гърдите и осъзна, че се смее.

Напълно съсредоточена, едва след известно време забеляза странното изражение, изписало се по лицето на Брокър, който я слушаше, барабанейки с пръсти по ръкохватките на стола си. Очите му се насочиха някъде зад Файър и надясно, към задния вход на къщата, Файър се досети, че някой е застанал там, някой, когото Брокър наблюдава стъписано.

И после всичко се случи отведнъж. Лъкът се отдели с писък от цигулката, Файър позна съзнанието пред прага и се извърна рязко. Втренчи се в принц Бриган, облегнат върху рамката на вратата.

Бързата флейта на Крел замлъкна зад нея. Войниците край терасата прочистиха гърло и застанаха мирно, забелязали командира си. Той се отдръпна от вратата и понечи да заговори.

Файър се обърна, втурна се по стъпалата на терасата и побягна по пътеката.

Щом се отдалечи, забави ход и спря. Облегна се задъхано на скалата край пътя. Цигулката й се удари в камъка с остър и неблагозвучен протестен вик. Стражът Товат — мъжът с оранжевата коса и силния ум — дотича при нея.

— Простете, милейди, но си забравихте оръжието. Зле ли ви е, милейди?

Тя опря чело о скалата и възкликна:

— Леле! — защото той беше прав: побягна не само като подплашено пиле, но невъоръжена. — Защо е дошъл тук? — попита тя Товат, все тъй притиснала чело, лък и цигулка в скалата. — Какво иска?

— Не разбрах — отговори Товат. — Да се върна ли? Трябва ли ви помощ, милейди? Да ви изпратя ли лечителя?

Файър се съмняваше, че Бриган е от хората, които се отбиват при приятелите си на сладки приказки. А и рядко пътуваше сам. Тя затвори очи и умът й се пресегна над възвишенията. Усети армията му, но само двайсетина войници бяха наблизо. Пред входа на нейната къща, не пред Арчъровата.

Въздъхна, опряла устни о скалата. Изправи се, намести шала върху косите си и пъхна цигулката и лъка под мишница. Обърна се към своята къща.

— Хайде, Товат. Скоро ще разберем, защото той е дошъл за мен.

Войниците пред вратата й не приличаха на стражите на Роен и на Арчър, които й се възхищаваха и й се доверяваха. Бяха обикновени войници и когато я забелязаха с Товат, тя усети палитра от обичайните чувства. Желание, удивление, недоверие. И недостъпност. Тези мъже умееха да защитават съзнанията си — по-добре, отколкото може да се очаква от случайно сборище. Бриган явно ги бе подбрал изрично или ги бе предупредил да внимават.

Тя се поправи мислено. Не всички бяха мъже. Трима имаха дълги, прибрани на тила коси и женски лица и чувства. Тя изостри сетивата си. Петима мъже, но оценяваха красотата й някак отвлечено. Запита се обнадеждено дали не са мъже, които не желаят жени.

Спря пред тях. Всички я зяпнаха.

— Добре дошли, войници — поздрави ги. — Ще влезете ли вътре да подвиете крак?

Една от жените — висока, с лешникови очи и звънлив глас — отвърна:

— Заповядаха ни да чакаме отвън, докато командирът ни се върне от къщата на лорд Арчър, милейди.

— Добре — кимна Файър, облекчена донякъде, че не са им заповядали да я заловят и да я напъхат в платнен чувал. Махна на Товат да я последва и ги заобиколи, за да стигне до вратата. Хрумна й нещо и се обърна отново към жената: — Ти ли командваш?

— Да, милейди, докато командирът се върне.

Файър се пресегна отново към съзнанията на войниците, любопитна как приемат факта, че Бриган ги е поставил под командването на жена. Търсеше неодобрение, завист, раздразнение. Не долови нищо подобно.

Това наистина не бяха обикновени войници. Не разбираше подбудите му, но Бриган не ги бе избирал случайно.

Файър влезе вътре с Товат и затвори вратата.

По време на концерта на терасата Арчър бе в града, ала се върна скоро след това. Не след дълго Бриган се появи пред прага й, придружен от Брокър и Арчър.

Донъл покани тримата мъже в дневната. За да прикрие смущението си и да им покаже, че не възнамерява да побегне към гората, Файър каза бързо:

— Принце, войниците ти са добре дошли в дома ми, ако искат да поседнат и да пийнат нещо.

— Благодаря, милейди — отвърна безизразно той, — но няма да се бавя.

Арчър изглеждаше развълнуван и на Файър не й трябваха необичайни умствени сили да го забележи. Тя подкани Бриган и Арчър да седнат, те обаче останаха прави.

— Милейди, идвам от името на краля — подхвана Бриган.

Не я гледаше в лицето, докато говореше; очите му обхождаха пространството около нея, ала я отбягваха. Тя го прие като покана да го наблюдава съсредоточено, защото съзнанието му бе толкова добре защитено, че не издаваше нищо.

Принцът бе въоръжен само с лък и сабя, над тъмните му дрехи за езда нямаше ризница. Беше гладко избръснат. По-нисък от Арчър, но по-висок, отколкото го помнеше. Излъчваше равнодушие; тъмни коси обрамчваха строгото му лице със свъсени вежди. Очевидно отказваше да я погледне и не подсказваше с нищо защо е дошъл, Файър забеляза малък белег върху дясната му вежда — тънък и извит. Приличаше на белезите по врата и раменете и. Едва бе спасил окото си от крилато чудовище. Друг белег прорязваше брадичката му — от нож или меч.

Предположи, че командирът на кралската армия има толкова белези, колкото има и тя — човекът — чудовище.

— Преди три седмици в двореца — заговори Бриган — са заловили непознат мъж да тършува из стаите на краля. Кралят те моли да дойдеш в Кралския град и да се срещнеш със затворника. Иска да му кажеш дали е същият, който си усетила в стаите на краля в замъка на майка ни.

Кралския град. Родното й място. Мястото, където майка й бе живяла и умряла. Прелестният град над морето, който щеше да бъде погубен или спасен в предстоящата война. Беше виждала Кралския град само във въображението си. За пръв път й предлагаха да отиде и да го види наяве.

Принуди разума си да обмисли сериозно въпроса, макар сърцето й вече да бе решило. В Кралския град щеше да срещне много врагове и прекалено много мъже, които я намират за твърде привлекателна. Щяха да я наблюдават втрещено и да се нахвърлят върху нея. Не биваше нито за миг да смъква мислената си защита. Кралят щеше да я пожелае. Той и съветниците му щяха да се полакомят да използват силите й срещу затворниците и враговете си, срещу всеки от стотиците, които не им вдъхват доверие.

И се налагаше да пътува с този груб мъж, който не я харесва, и с всичките му безочливи войници.

— Кралят моли ли, или ми заповядва? — попита Файър.

Бриган се втренчи в пода с хладно изражение.

— Заповядва ви, милейди, но аз няма да ви принудя да изпълните заповедта му.

На брата явно му позволяваха да не се подчинява безропотно на краля. Или пък Бриган бе готов да наруши разпореждането, за да не я заведе при слабохарактерния си брат.

— Ако кралят очаква да използва силата ми срещу пленниците си, ще остане разочарован — отбеляза Файър.

Бриган стисна десницата си в юмрук — издайническо нетърпение или гняв. Погледна я за миг и веднага отклони очи.

— Кралят едва ли е способен да те принуди да направиш нещо против волята си.

Файър разбра — принцът смяташе, че тя е в състояние да контролира краля. Лицето й пламна, но тя вирна брадичка и отсече:

— Ще отида.

Арчър се задави от яд. Преди да успее да проговори, тя се обърна към него и го погледна в очите. Не се карай с мен пред брата на краля. Не нарушавай мирния ни договор.

— Не го нарушавам аз — намръщи й се той.

Брокър бе свикнал, но как ли изглеждаха на Бриган, втренчени един в друг, вкопчени в едностранчив спор. Няма да ти позволя да ме поставяш в неудобно положение.

Арчър вдиша дълбоко през зъби, сякаш съска, обърна се и излезе, затръшвайки вратата. В стаята се възцари неловко мълчание.

Файър намести шала върху косите си и се обърна към Бриган.

— Ще ни простиш ли тази волност?

— Разбира се — сивите му очи не трепнаха.

— Как ще я опазиш по пътя, командире? — попита тихо Брокър.

Бриган го погледна, седна и се облакъти на колене. Преобрази се до неузнаваемост. Успокои се и се превърна в олицетворение на уважението — млад военачалник пред мъж, който може да му бъде наставник.

— Ще яздим до Кралския град с целия Първи полк. Войниците лагеруват на запад от тук.

— Не ме разбра, синко — усмихна се Брокър. — Как ще я опазиш от Първи полк? Пет хиляди мъже са. Все някой ще поиска да я нарани.

Бриган кимна.

— Избрал съм лично стража от двайсет войници, на които се доверявам да я охраняват.

Файър скръсти ръце и прехапа устни.

— Не е необходимо да ме охраняват. Мога да се защитавам и сама.

— Не се съмнявам, милейди — съгласи се тихо Бриган, впил очи в дланите си, — но ако ще яздиш с нас, така или иначе ще имаш охрана. Длъжен съм да осигуря стража на всяка цивилна жена, щом ще пътува три седмици в компанията на пет хиляди мъже. Надявам се да ме разбереш.

Пропусна да спомене, че тя е чудовище, предизвикващо лоши помисли. Ядът й поотшумя и наистина проумя. Никога не се бе изправяла срещу пет хиляди мъже.

— Разбирам те — кимна и седна.

Брокър се разкикоти.

— Де да беше тук Арчър да види силата на разумните доводи!

Файър изсумтя. Арчър нямаше да сметне, че разумните доводи са я убедили да приеме охраната. Щеше да реши, че е запленена от някой от стражите — най-красивия, естествено.

Тя стана с думите:

— Ще си събера багажа. Помоли Донъл да подготви Смол.

Бриган също се изправи — отново с неразгадаемо, равнодушно лице.

— Добре, милейди.

— Ще я почакаш ли тук с мен, командире? — обади се Брокър. — Искам да ти кажа това-онова.

Файър погледна изпитателно Брокър. Какво ще му кажеш?

Опитният Брокър не се подведе да й отговори гласно. Съзнанието му, чисто и силно, й подсказа със съвършена точност какво чувства, все едно й говори. Искам да обсъдим военната му стратегия, обясни й мислено той.

Успокоена, Файър ги остави насаме.

Арчър седеше на стол до стената в спалнята й. Нямаше право да влиза в стаята й без позволение, но тя му прости волността. Той носеше отговорност за имението и за нивите си. Нямаше как да тръгне толкова ненадейно с нея. Предстоеше им дълга раздяла — почти шест седмици бе пътят дотам и обратно, и повече, ако Файър се застоеше в Кралския град.

Когато навърши четиринайсет, Брокър я попита доколко е способна да влияе върху съзнанието на Кансръл. Тогава Арчър я защити:

— Нямаш ли сърце, татко? Той й е баща. Не усложнявай допълнително отношенията им.

— Само се интересувам — уточни Брокър — дали е в състояние да промени поведението му, дали може да пренасочи стремежите му.

— Любопитството ти очевидно не е безобидно.

— Неизбежно е, колкото и да ми се иска да не е.

— Все едно! Остави я на мира — възнегодува пламенно Арчър и Брокър наистина я остави на мира, поне временно.

Закрилата на Арчър сигурно щеше да й липсва. Не че се чувстваше безпомощна, просто бе свикнала да я защитава.

Извади кожените си торби от купчината в дъното на дрешника и ги напълни с бельо и дрехи за езда. Нямаше смисъл да взема рокли. Никой не забелязваше как е облечена, а и след три седмици в торбите роклите и без друго щяха да заприличат на дрипи.

— Ще зарежеш учениците си ей така? — обади се Арчър, скръстил ръце.

Тя се обърна с гръб към него, уж търси цигулката, и се усмихна. Арчър за пръв път проявяваше загриженост за учениците й.

— Много бързо реши да заминеш — добави той.

Отговори му простичко; за нея обяснението бе очевидно.

— Не съм виждала Кралския град.

— Не е чак толкова забележителен.

Би желала да реши сама. Тя затършува мълчаливо из купчините, струпани върху леглото.

— Не си стъпвала на по-опасно място — предупреди я той. — Баща ти те доведе тук, защото там не си била в безопасност.

Тя намери калъфа на цигулката и го раздруса да провери дали инструментът е вътре. Остави го до пътните торби.

— Значи според теб, Арчър, трябва да живея като пленник, за да оцелея? Но аз не искам да се крия в залостена стая със затворени прозорци. Това не е живот.

Той прокара палец по перото на стрелата в колчана до него. Взираше се намръщен в пода, подпрял брадичка с юмрук.

— Ще се влюбиш в краля.

Тя седна в края на леглото, погледна го и се усмихна.

— Няма как да се влюбя в краля. Той е слабохарактерен и прекалява с виното.

Той се втренчи в нея.

— Е, и? Аз съм ревнив и спя с много жени.

Файър се усмихна по-широко.

— За твое щастие се влюбих в теб, преди да станеш такъв.

— Но не ме обичаш, колкото те обичам аз — обвини я той. — Затова станах такъв.

Тежки думи, изречени от приятел, за когото бе готова да даде живота си. Още по-тежки преди дългата раздяла. Тя се изправи и се обърна с гръб към него. Любовта не се мери така, отвърна му мислено. Дори да нося вина за чувствата ти, не е справедливо да ме обвиняваш за начина, по който си избрал да се държиш.

— Съжалявам. Права си. Прости ми, Файър.

Тя му прости отново — охотно, защото знаеше колко бързо пламва и угасва гневът му и колко щедро сърце се крие зад него. Спря обаче до прошката. Досещаше се какво иска Арчър — тук, в спалнята й, преди да се сбогуват, но нямаше да му го даде.

Навремето й беше лесно да го приема в леглото си; до неотдавна беше съвсем просто. После някак си равновесието помежду им се наруши. Предложения за брак, любовни терзания… Все по-често по-лесният избор бе да казва „не“.

Щеше да му отговори нежно. Обърна се към него и протегна ръка. Той стана и се приближи до нея.

— Трябва да се преоблека в дрехи за езда и да си стегна багажа. Ще се сбогуваме сега. Ти слез и кажи на принца, че идвам.

Той се втренчи в обувките си, после в лицето й. Разбра я. Смъкна шала от главата й и косите й се спуснаха по раменете. Той ги събра в ръка, приведе се към тях и ги целуна. Прегърна я и я целуна по врата и по устните така, че тялото закопня разумът й да не е такъв скъперник. Накрая се отдръпна и тръгна към вратата с посърнало лице.

Десета глава

Тя се страхуваше да не би войската да се движи прекалено бързо и всичките пет хиляди войници да трябва да забавят ход заради нея. Армията наистина се придвижваше бързо, когато теренът бе достатъчно равен, но през повечето време напредваха с по-умерено темпо — отчасти заради тесните тунели и донякъде заради самата природа на войската, търсеща неприятностите, които другите пътници се надяват да избегнат.

Първи полк бе чудо на организацията — подвижна база, съставена от части, разделени на свой ред на малки отряди. Периодично те се отделяха от колоната, препускаха нанякъде, изчезваха в пещери и по горски пътеки и след време се появяваха отново. Съгледвачите яздеха бързо най-отпред, а патрулите — отляво и отдясно. Пратениците им току се връщаха да докладват или в случай на неприятност — да изискат подкрепление. Понякога завърналите се войници бяха окървавени и насинени и Файър започна да разпознава зелените туники на лечителите, които им се притичваха на помощ.

Имаше и ловни отряди, и продоволствен отряд, който отговаряше за товарните коне и провизиите. Командните единици уведомяваха другите какво е разпоредил Бриган. Стрелците бдяха за хищници и чудовища, достатъчно глупави да хвърлят око на главната колона. Стражите на Файър също бяха отделен отряд. Издигаха бариера между нея и хилядите войници и й помагаха за всичко, от което се нуждае — отначало то се състоеше главно от отговори, Файър недоумяваше защо половината армия винаги заминава или пристига.

— Някоя военна част проследява ли движението на другите? — попита тя началника на охраната, жената с лешниковите очи на име Муса.

Муса се засмя. Повечето въпроси на Файър я разсмиваха.

— Командирът ги следи, милейди. Наблюдавайте движението около знаменосеца — всяка единица, която заминава или пристига, докладва първо на командира.

Всъщност Файър наблюдаваше знаменосеца — и коня му — с дълбоко съчувствие, защото те яздеха два пъти повече от останалите войници. Единствената задача на знаменосеца бе да не се отдалечава от командира, та всички да го виждат, а командирът непрекъснато препускаше напред-назад. Файър предполагаше, че изпълнява важни стратегически ходове, каквото и да означава това. Знаменосецът — несъмнено добър ездач — го следваше навсякъде.

Когато зърна отблизо принца и знаменосеца, Файър се поправи за пореден път — знаменосецът бе добра ездачка.

— Муса, колко жени има в Първи полк?

— Около петстотин, милейди. Във всички полкове и в подкрепленията са към две хиляди и петстотин.

— Къде са подкрепленията, докато полковете са в движение?

— В крепостите и сигналните кули из кралството, милейди. Сред командирите на укрепленията има и жени.

Две хиляди и петстотин жени, решили доброволно да живеят на гърба на конете, да се бият, да се хранят, обличат и спят сред пълчища мъже. Защо са избрали такъв живот? Дали защото по природа са буйни и свирепи, каквито явно бяха някои от мъжете. Видя го с очите си.

Когато с антуража й излязоха от гората на Трилинг на скалистото плато, където лагеруваше армията, двамина се сбиха за нея. Схватката бе кратка и ожесточена. Освирепели при вида й и несъгласни по някакъв въпрос (дали за честта й, или за съответните им шансове?), войниците размахаха юмруци, чу се хрущене от счупени носове, шурна кръв. Бриган скочи от коня и се спусна между тях, следван от трима от стражите на Файър. Преди Файър да осъзнае какво става, Бриган и стражите разделиха побойниците и с една властна дума Бриган сложи край на схватката:

— Достатъчно!

Файър не отлепяше очи от врата на Смол. Галеше го по гривата и не поглеждаше към никого, докато не долови разкаяние в ума на побойниците. Тогава си позволи да погледне изненадано сведените им глави и печалните им лица. От разранените им устни и носове се стичаше кръв, ала те я бяха забравили, Файър усети ясно как срамът от командира я е изтрил от мислите им.

Странно. Очите й се стрелнаха любопитно към Бриган. Изражението му изглеждаше хладно, умът му — непристъпен. Поговори тихо с войниците, без да я погледне нито веднъж.

Яхнаха отново конете и не след дълго командните единици разнесоха съобщението, че всяка разпра, свързана с лейди Файър, ще бъде наказвана с изключване от армията, отнемане на оръжието и изпращане у дома. От тихото подсвиркване и повдигнатите вежди на стражите Файър разбра, че наказанието е сурово за нищо и никаква кавга.

Не знаеше достатъчно за военния живот, та да си прави други заключения. Суровото наказание означаваше ли, че Бриган е безмилостен командир? Строгостта равнозначна ли е на жестокост? Върху жестокост ли се крепеше властта на Бриган над воините му?

И какво страшно има да те освободят от армията, когато назрява война? На Файър това й изглеждаше по-скоро като спасение.

Сред морето от конници тя се чувстваше по-самотна от всякога. Представяше си как Арчър препуска из полята си, спира да поговори със земеделците, смее се, ругае неподатливата камениста земя на севера. Представяше си как Арчър и Брокър сядат да вечерят без нея.

Когато войската най-сетне спря да пренощува, Файър настоя да се погрижи лично за коня си. Прегърна Смол и му зашепна, утешавайки се с досега му — единственото познато сърце сред тълпата от непознати.

Лагеруваха в гигантска пещера по средата на пътя между дома й и крепостта на кралица Роен. Файър за пръв път виждаше такова подземие. Всъщност почти не го виждаше и сега в сумрачната светлина, процеждаща се през пролуките по тавана и стените. Слънцето залезе, пещерата потъна в мрак и Първи полк се превърна в сборище от сенки, танцуващи по полегатия каменен под.

Звуците в пещерата бяха плътни, мелодични. Командирът препусна навън с двеста войници и копитата на двеста коне отекнаха сякаш са две хиляди, а стъпките край нея ечаха подобно на камбани. Бриган замина още щом суетнята се уталожи — с неразгадаемо както винаги изражение. Петдесетчленен разузнавателен отряд не се бе завърнал навреме и командирът отиде да го търси.

Файър се чувстваше неспокойна. Немирните сенки на петте й хиляди спътници я тревожеха. Стражите ги държаха на разстояние от нея, но тя не успяваше да пропъди впечатленията, които съзнанието й събираше. Изтощаваше се да следи толкова много мисли. Повечето долавяха присъствието й по някакъв начин — дори най-отдалечените от нея. Мнозина искаха нещо от нея. Някои се доближаваха прекалено.

— Обичам вкуса на чудовищата — просъска й един със счупен на две места нос.

— Обичам те. Красива си — други трима или четирима разблъскаха стражите, за да я достигнат.

Преди да потегли, Бриган даде строги наставления на охраната й — да настанят лейди Файър в палатка, макар другите войници да спяха под заслона на пещерата, и две жени да я придружават неотлъчно в нея.

— Нямам ли право на лично пространство? — поинтересува се тя, дочула заповедта на Бриган.

Командирът пое кожена ръкавица от млад мъж — оръженосеца му, предположи Файър — и я надяна.

— Не. Никакво.

Преди тя да отвори уста да възнегодува, Бриган нареди да му доведат коня. Последва мелодичен тропот на копита, който постепенно заглъхна.

В палатката я лъхна миризма на печено чудовище. Тя скръсти ръце и се опита да не наблюдава смръщено двете си придружителки чиито имена не помнеше. Развърза шала си. В присъствието на жените можеше поне да си отдъхне от тясната забрадка. Те не искаха нищо от нея; най-силното чувство, което долавяше у тях, бе отегчението.

Щом разбули косата си, отегчението им, разбира се, намаля. Втренчиха се любопитно в нея. Тя срещна предпазливо погледите им.

— Забравих имената ви. Съжалявам.

— Марго, милейди — каза жената с широкото, приятно лице.

— Мила, милейди — обади се другата — много млада, с крехко тяло и светла коса.

Муса, Марго и Мила. Файър едва се стърпя да не въздъхне. Вече разпознаваше излъчването на почти всеки от двадесетимата си стражи, но имената все още й убягваха.

Не знаеше какво друго да каже, затова взе калъфа на цигулката. Отвори го и вдиша топлото ухание на полирано дърво. Дръпна една струна и акустиката, като трептене на камбанка под вода, съсредоточи разпилените й мисли. Предното платнище на палатката бе вдигнато, а тя самата бе опъната в пещерна ниша под нисък, сводест таван с форма на черупка, Файър опря цигулката под брадичката си, прокара лъка по струните и засвири тихо.

Приспивната, кротка песен я успокои. Войската избледня и се стопи.

Тази нощ сънят не идваше, но нямаше смисъл да търси звездите. Дъждът се процеждаше през пролуките в тавана и се стичаше по стените към пода. Тази нощ небето беше черно. Но една среднощна буря навярно щеше да прогони съновиденията й. Файър отметна завивките, намери си обувките и се плъзна край спящите силуети на Марго и Мила. Дръпна предното платнище на палатката.

Излезе внимателно навън, за да не се спъне в заспалите стражи, налягали около палатката й като човешки вал. Четирима будуваха — Муса и трима мъже, чиито имена не помнеше. Играеха карти на светлината на свещ. По целия под на пещерата тук-там блещукаха свещи, Файър предположи, че почти всички отряди имат постови. Съжали войниците, бдящи пред пещерата под дъжда. И спасителния отряд на Бриган, и разузнавачите, които още не бяха се върнали.

Четиримата стражи сякаш се позамаяха при вида й. Тя вдигна длан към косата си, спомнила си, че е забравила да я скрие.

Муса се окопити.

— Тревожи ли ви нещо, милейди?

— Пещерата има ли отвор към небето? — попита Файър. — Искам да видя дъжда.

— Има — отвърна Муса.

— Ще ме заведеш ли?

Муса остави картите и започна да събужда стражите в най-отдалечения край на човешкия вал.

— Какво правиш? — прошепна Файър. — Не е необходимо! Остави ги да спят.

Муса обаче продължи да разтърсва рамене, докато не разбуди четирима. Нареди на двама от картоиграчите да стоят на пост, а на другите даде знак да си вземат оръжията.

Уморена, а вече и обзета от угризения, Файър се шмугна в палатката да си вземе шала, лъка и колчана. Върна се бързо при шестимата си въоръжени и сънени придружители. Муса Запали свещи и им ги раздаде. Тихо, във върволица, седмината тръгнаха покрай стената на пещерата.

По тясна стръмна пътека се изкачиха към отверстие в планинската твърд. Файър не виждаше надалеч, но инстинктът я предупреждаваше да не се протяга навън и да стиска здраво ръба на скалата, която образуваше нещо като рамка от двете й страни. Не искаше да падне.

Нощта бе ветровита, влажна и студена. Разбираше, че е глупаво да се мокри, но попиваше с наслада дъжда и необузданата стихия на бурята, докато стражите се гушеха на завет и пазеха пламъците на свещите.

В ума й изплува картина — наближаваха хора, конници. Много. От такова разстояние се затрудняваше да различи дали са две хиляди или две хиляди и петдесет, а и познаваше малцина. Съсредоточи се и реши, че усеща далеч повече от две хиляди. Бяха изморени, но не особено разтревожени. Търсачите явно бяха изпълнили задачата си.

— Командирът се връща — подвикна тя на стражите си. — Близо са. Мисля, че разузнавателният отряд е с него.

Никой не продума и тя се обърна към тях. Шест чифта очи се взираха в нея с различни оттенъци на смущение. Тя се скри от дъжда.

— Очаквах да се зарадвате да разберете — обясни по-тихо. — Но занапред ще премълчавам какво усещам, щом ви притеснявам.

— Не, добре е да ни предупреждавате, милейди — каза Муса.

— Добре ли е командирът, милейди? — попита един от мъжете.

Файър също си задаваше този въпрос, ала се затрудняваше да намери Бриган. Несъмнено беше там. Непроницаемото му съзнание навярно свидетелстваше за сила.

— Не знам със сигурност, но е невредим, предполагам.

В същия момент тропот на копита отекна из цялата пещера — през някаква пролука в планината под тях конниците влязоха в тунелите към лагера им.

Не след дълго, докато се спускаха надолу, Файър получи отговор на въпроса си. Усети командира да върви по пътеката към тях и спря рязко. Стражът зад нея прошепна нещо пиперливо, отдръпвайки назад свещта, за да не подпали шала й.

— Има ли друг път към пещерата? — попита трескаво тя, досети се за отговора и потръпна унизено от собствената си проява на малодушие.

— Не, милейди — отвърна Муса, уловила дръжката на сабята си. — Усещате ли нещо пред нас?

— Не — поклати окаяно глава Файър. — Само командира.

Дошъл е да скастри дивото и безотговорно чудовище.

От сега нататък щеше да я води на верига.

След няколко минути той се появи срещу тях със свещ в ръка. Спря пред тях, кимна на войниците да застанат свободно и заговори тихо на Муса. Открили разузнавателния отряд. Всички били невредими. Натъкнали се на разбойническа шайка. Противниците им били двойно повече от тях.

Надвили ги, но се заблудили в тъмното. Раните им били незначителни. За десет минути всички щели да заспят.

— Надявам се и вие да поспите, командире — каза Муса.

Неочаквано Бриган се усмихна. Отстъпи встрани да им направи път и за миг срещна погледа на Файър. Очите му бяха изморени. По лицето му беше набола брада. Изглеждаше изтощен до краен предел.

И очевидно не идваше да я залови, Файър и придружителите й го подминаха, а той се обърна и продължи напред по стръмния тунел.

Единайсета глава

На следващата сутрин Файър се събуди схваната от вчерашната езда. Марго й подаде хляб и сирене и купа с вода да си измие лицето. После Файър взе цигулката и засвири — първо бавно, а сетне все по-бързо, за да се разбуди. Усилието проясни ума й.

— Командирът не спомена това предимство на задачата ни — усмихна се свенливо Мила.

Муса надникна в палатката.

— Милейди, командирът ми нареди да ви предам, че към пладне ще минем край замъка на кралица Роен. Той иска да поговори с иконома й. Ще имате време да обядвате с кралицата, ако желаете.

— Яздиш вече втори ден — улови я Роен за ръцете. — Едва ли се чувстваш прекрасно както изглеждаш. Ето, тази усмивка ми подсказва колко съм права.

— Чувствам се по-изопната от тетива — призна Файър.

— Седни, скъпа. Настани се удобно. Свали шала. Половин час няма да пускам тук никакви празноглави зяпльовци.

Какво облекчение да освободи косата си! Тежеше й и я сърбеше, а шалът лепнеше след цяла сутрин езда. Файър се отпусна благодарно в стола, разтърка главата си и позволи на кралицата на Накс да сипе зеленчуци и яхния в чинията й.

— Защо не я подстрижеш? — попита Роен.

О, да я подстриже… Да я свали от скалпа си, да я хвърли цялата в огъня. Би я боядисала черна, но косата на чудовищата не хваща боя. Като малки с Арчър веднъж решиха да експериментират и я обръснаха. Поникна отново след час.

— Расте много бързо — обясни изморено Файър. — Установих, че се контролира по-лесно, ако е дълга. Късите кичури се изплъзват изпод шала.

— Трябваше да се досетя — кимна Роен. — Е, радвам се да те видя. Как са Брокър и Арчър?

Файър й отговори, че Брокър е чудесен, а Арчър — гневен както винаги.

— Не му обръщай внимание — посъветва я отривисто Роен. — Правилно постъпваш, че отиваш в Кралския град да помогнеш на Наш. Положително ще се справиш и с придворните му. Вече не си дете. Как ти се струва яхнията?

Файър си дояде яхнията — много вкусна, между другото — и се опита да прикрие удивлението, напиращо да се изпише по лицето й. Не била дете? Та тя отдавна не беше дете!

В този момент, разбира се, Бриган се появи на прага. Поздрави майка си и подкани Файър да яхне коня си и Файър тутакси се превърна в дете. Част от ума й блокираше, когато този войник се намираше наблизо. Замръзваше от студенината му.

— Бригандел! — Роен стана да го прегърне. — Дойде да ми откраднеш гостенката!

— В замяна на четирийсет войници. Дванайсет са ранени, та ти оставих и лечител.

— Ще се справим и без лечителя, Бриган, ако ти трябва.

— Семейството му живее в Малките сиви планини — обясни Бриган. — Обещах му да го оставя тук при първа възможност. Ще оцелеем и без него до средната крепост.

— Добре — кимна Роен. — Спиш ли?

— Да.

— Хайде, хайде. Майките винаги разбират кога синовете ги лъжат. Храниш ли се?

— Не — отвърна сериозно Бриган. — Не съм ял от два месеца. Гладна стачка срещу пролетните наводнения на юг.

— Чудесно! — Роен се пресегна към купата с плодове. — Изяж една ябълка, скъпи.

Файър и Бриган излязоха мълчаливо от замъка, за да продължат към Кралския град. Бриган изяде ябълката, а Файър си забули косата и се почувства по-спокойна до него.

Помогна й някак си да узнае, че той умее да се шегува.

Последваха три добрини.

Стражите на Файър я чакаха със Смол в края на колоната. Докато вървеше към тях с Бриган, Файър усети, че нещо не е наред. Опита да се съсредоточи — трудно нещо сред толкова хора. Изчака Бриган да спре да разговаря с капитана, дотичал при него да го попита за дневния график.

— Стражите ми са задържали някого — каза тя тихо на Бриган, когато капитанът се отдалечи.

— Защо? Кого? — сниши глас и той.

Усещаше само главното и най-успокоителното.

— Знам само, че мъжът ме мрази, но не е наранил коня ми.

— Не се сетих — кимна Бриган. — Трябва някак да им попреча да нападат коня ти.

След предупреждението на Файър ускориха крачка и се натъкнаха на неприятна сцена — двама от стражите на Файър държаха войник, който ругаеше и плюеше кръв и зъби. Трети страж го удряше през устата, за да го накара да млъкне. Ужасена, Файър се пресегна към съзнанието на стража да спре юмрука му.

После забеляза подробностите, които осветлиха сцената — калъфът на цигулката й се валяше в калта. До него лежаха останките от цигулката — натрошена до неузнаваемост, смачкана сякаш от жесток, освирепял ботуш.

Беше по-лошо, отколкото да я пронижат със стрела, Файър залитна към Смол и зарови лице във врата му. Не успя да сдържи сълзите, рукнали по лицето й, а не искаше Бриган да ги види.

Зад нея Бриган изруга остро. Някой — Муса най-вероятно — остави кърпичка върху рамото на Файър. Пленникът я забеляза и я обсипа с още по-гръмогласни хули — ужасни неща за тялото й и какво ще й причини. Думите се чуваха ясно, макар да ги изричаше с окървавени, подути устни. Бриган тръгна към него.

Не го удряй, проплака негласно Файър. Моля те, Бриган. Звукът на трошащи се кости не й помагаше да възпре сълзите. Бриган изруга още веднъж, пролая някаква заповед и Файър разбра от внезапно заглъхналите проклятия на войника, че му запушват устата. После Бриган и неколцина от стражите й го отведоха към крепостта.

Изведнъж се възцари тишина, Файър осъзна колко шумно хлипа и се насили да се успокои. „Ужасен мъж“, помисли тя, притиснала лице в гривата на Смол. „Ужасен, противен мъж…“ О, Смол, този мъж беше ужасен.

Смол изпръхтя и влажната му муцуна я побутна утешително по рамото.

— Съжалявам, милейди — обади се Муса зад нея. — Изненада ни. Отсега нататък ще допускаме наблизо само хора, изпратени от командира.

Файър си избърса лицето с кърпичката и се обърна към капитана на стражата. Стремеше се да не поглежда към купчината трески, разпилени по земята.

— Не те виня.

— Командирът ще ме обвини. И с право — уточни Муса.

Файър си пое дъх.

— Не биваше да свиря. Предизвиках го.

— Милейди, забранявам ви да поемате вината. Наистина ви забранявам.

Файър се усмихна и й подаде кърпичката.

— Благодаря.

— Не е моя, милейди, на Нийл е.

Файър позна името на един от стражите си.

— На Нийл?

— Командирът я взе от него и ми нареди да ви я дам, милейди. Задръжте я. Нийл има стотици. Много ценна ли беше цигулката?

Ценна беше, разбира се. Кансръл никога не купуваше евтини вещи. Но Файър не я ценеше заради това. Беше й скъпа заради необичайната и необяснима проява на доброта, с която вече се бе сбогувала.

Тя се втренчи в кърпичката на Нийл.

— Няма значение — каза с премерен тон. — Важното е, че командирът не удари този мъж. Помолих го мислено и той не го удари.

Муса прие очевидната смяна на темата.

— Учудих се. Обикновено той не удря войниците си. Този път обаче си помислих, че е неизбежно. Изражението му беше убийствено.

И си бе направил труда да поиска кърпичка за нея. И бе споделил загрижеността й за Смол. Три добрини.

Файър разбра, че се е страхувала от Бриган, защото се е опасявала омразата на човек, когото харесва, да не нарани сърцето й. Смущавала се е от грубостта и непроницаемостта му. Чувстваше се неловко и сега. Но вече не се страхуваше.

До края на деня яздиха бързо. По здрач спряха на равно скалисто плато. Палатки и огньове се ширнаха докъдето поглед стига. На Файър й хрумна, че никога не е била толкова далеч от дома. Знаеше, че Арчър тъгува за нея, и тази мисъл облекчи донякъде самотата й. Разбереше ли за цигулката, щеше да се разяри ужасно. Гневът му обикновено й създаваше неприятности, но сега би го приветствала. Ако Арчър бе тук, пламенната му натура щеше да й вдъхне сила.

Не след дълго очите на войниците наоколо я принудиха да влезе в палатката. Думите на мъжа, унищожил цигулката, не й излизаха от ума. Защо омразата насъсква мъжете да посягат на жените? Замисли се за недостатъците на чудовищната си същност. Силата на красотата й помагаше да контролира едни, но други изпълваше с необуздана лудост.

Чудовищата, особено женските чудовища, изваждаха наяве злото — заради желанието и безкрайните мрачни лабиринти на жестокостта. На всички слаби мъже тя действаше като опиат. А способен ли е някой да не злоупотребява с омразата и любовта под въздействието на наркотика?

Съзнанията на петте хиляди мъже я смазваха.

Мила и Марго я последваха в палатката, естествено, и седнаха наблизо, стиснали дръжките на мечовете си. Мълчаливи, бдителни и отегчени. Прииска й се да отиде незабелязано при Смол. Прииска й се да го доведе в палатката.

Муса надникна вътре.

— Извинете, милейди. Един войник от разузнавателните отряди ви носи цигулката си. Командирът гарантира за него, но нареди да ви попитаме за впечатленията би, преди да го пуснем. Той е пред палатката, милейди.

— Да — кимна изненадано Файър, усетила непознатия сред стражите си. — Безобиден е, струва ми се.

Безобиден и огромен, поправи се тя, когато излезе навън и го видя. Цигулката приличаше на играчка в ръцете му. Сабята му сигурно изглеждаше като джобно ножче, когато я размахваше. Ала лицето над грамадното тяло бе кротко, замислено и благо. Той сведе очи и й подаде цигулката.

Файър поклати глава.

— Много си щедър, но не искам да ти я вземам.

Гласът на мъжа прозвуча дълбоко, сякаш извира от земните недра:

— Всички знаем какво направихте преди месеци в замъка на кралица Роен, милейди. Спасихте живота на командира ни.

— И все пак не бива да ти я вземам — възрази Файър, защото той явно очакваше да каже нещо.

— Всички войници говорят за това — продължи той, поклони се и големите му ръце сложиха цигулката в малките й длани. — А и вие свирите по-добре.

Файър го проследи с поглед как се отдалечава тромаво — трогната, успокоена от гласа му и от огромната нежност, която войникът излъчваше.

— Сега разбирам как е възможно разузнавателните ви отряди да побеждават два пъти по-многобройни разбойнически шайки — отбеляза тя.

Муса се засмя.

— Добре е да имаш такъв човек на своя страна.

Файър подръпна струните на цигулката. Звучеше звънливо, остро, не беше изтънчен инструмент. Но все пак можеше да прави музика с нея.

И да покаже нещо.

Файър влезе в палатката, взе си лъка и излезе отново. Видя висока скала и тръгна към нея през морето от войници. Стражите й се втурнаха да я заобиколят. Очите на войниците се впиваха в нея. Тя стигна скалата и се покатери върху нея. Седна и намести цигулката под брадичката си.

Засвири на всеослушание музика, каквато й бе приятно да свири.

Дванайсета глава

Де да можеше да проявява същия кураж и пред прага на съня.

Нощем очите на умиращия й баща не и даваха мира.

Отговорът на въпроса, който Брокър й зададе — дали е в състояние да промени трайно съзнанието на Кансръл — се оказа лесен, след като го обмисли. Не. Съзнанието на Кансръл бе силно като мечка и по-твърдо от стоманен капан. Излезете ли от него, вратите му се залостваха. Съзнанието на Кансръл не допускаше трайни промени. Нямаше начин да промени същността му. Безпомощността й я изпълни с облекчение, защото я спасяваше от очакванията на другите.

После, през същата година, Накс се самоуби с опиати. Контурите на властта се разместиха и пренаредиха и Файър видя същото, което виждаха Брокър, Арчър и Роен — кралство на ръба на няколко възможности. Кралство, ненадейно изправено пред промяна.

Файър разполагаше със зашеметяващо изобилие от информация. От една страна, Кансръл й се доверяваше. От друга, научаваше всичко, което Брокър узнаваше от своите шпиони и от шпионите на Роен. Знаеше, че Наш е по-силен от Накс, достатъчно силен понякога да изнервя Кансръл, но детска играчка в сравнение с по-младия брат — принца. На осемнайсет Бриган, невероятно младият военачалник, се славеше със силния си ум, с уравновесеността си, с умението да убеждава и с гнева си — единственият човек с влияние в Кралския град, върху когото Кансръл бе безсилен да въздейства. По-прозорливите очакваха Бриган да даде тласък на промяната, слагаща край на беззаконието и разврата.

— Принц Бриган е ранен — съобщи й в един зимен ден Брокър, когато му отиде на гости. — Роен ме извести току-що.

— Какво се е случило? — стъписа се Файър. — Добре ли е той?

— Всеки януари в кралския дворец има бал — обясни й Брокър. — Стотици танцуват, пият вино и прочее и из хилядите тъмни коридори се промъкват неканени гости. Кансръл наел четирима да причакат Бриган и да му прережат гърлото. Бриган обаче разбрал, бил готов и убил и четиримата…

— Сам? — възкликна смаяно Файър и се отпусна тежко на фотьойла.

— Младият Бриган умее да върти меча — отвърна мрачно Брокър.

— Тежко ли е ранен?

— Ще живее, но отначало хирурзите се притеснили. Порязали крака му на място, което кървяло лошо. — Брокър намести стола си пред камината и хвърли писмото на Роен в пламъците. — Момчето едва не загинало, Файър. Не се съмнявам, че Кансръл ще опита пак.

Същото лято в двореца на Наш стрела, излетяла от лъка на най-доверения капитан на Бриган, улучи Кансръл в гърба. В началото на петнайсетата й година — всъщност точно на четиринайсетия й рожден ден — Файър получи вест от Кралския град, че баща й е ранен и вероятно ще умре. Тя се затвори в стаята си и плака. Не проумяваше защо плаче, но не можеше да спре. Притискаше лице във възглавницата, за да не я чуе никой.

Кралският град, разбира се, се славеше с лечителите си, с напредналата медицина и хирургия. Там хората оцеляваха с рани, които другаде погубваха побратимите им. Особено хората с власт да привлекат вниманието на цяла болница.

Няколко седмици по-късно Файър научи, че Кансръл ще живее. Избяга отново в стаята си. Просна се вцепенена в леглото. Когато вцепенението отмина, нещо кисело се надигна в гърлото й и тя започна да повръща. В окото й се спука кръвоносен съд и около ириса й се разля кърваво петно.

Понякога тялото й говореше по-красноречиво от разсъдъка, когато той се опитваше да пренебрегне очевидна истина. Изтощена и болна, Файър разбра посланието на тялото си — време бе да преосмисли въпроса докъде се простира влиянието й над Кансръл.

Изправена пред поредната безсънна нощ, изпълнена с изтощителни видения, Файър изрита завивките. Покри си косата, обу се, взе си лъка и заобиколи на пръсти Марго и Мила. Отвън повечето войници спяха под платнени покриви, но нейните стражи бяха на открито, налягали около палатката й. Под необятното звездно небе Муса и трима мъже играеха карти на светлината на свещ както предишната нощ. Файър се подпря на палатката да овладее замайването от взирането към небето.

— Милейди Файър, какво да направим за вас? — попита я Муса.

— Страхувам се, че за зла участ охранявате лунатик.

Муса се засмя.

— Пак ли ще се катерим, милейди?

— Да, за съжаление.

— Но ние се радваме, милейди!

— Казваш го, за да не ме гложди съвестта ли?

— Не, наистина, милейди. Командирът също обикаля нощем. Кралят нареди да го пазим, но той отказва охрана. Ако тръгнем с вас, ще имаме извинение да наглеждаме и него.

— Разбирам — отвърна Файър, навярно леко язвително. — Тази нощ вземи по-малко стражи — добави тя, но Муса не я послуша и събуди толкова, колкото и предишната нощ.

— Така гласи заповедта — обясни Муса, докато мъжете се надигаха сънено и си вземаха оръжията.

— Щом командирът не изпълнява заповедите на краля, защо ти да изпълняваш заповедите на командира?

Въпросът й предизвика повдигане на няколко чифта вежди.

— Милейди, войниците в тази армия са готови да скочат в бездната, ако командирът поиска — обясни й Муса.

Файър се подразни.

— На колко си години, Муса?

— На трийсет и една.

— Значи в очите ти командирът трябва да изглежда дете.

— А вие — новородено, милейди — отвърна й сухо Муса, извивайки в изненадваща усмивка устните на Файър. — Готови сме. Водете ни.

Тръгна към същата висока скала, където бе свирила по-рано, защото щеше да е по-близо до небето и защото усети, че така стражите й ще бъдат по-близо до лунатика, който не им позволяваше да го охраняват. И той се скиташе някъде там, но възвишението бе достатъчно обширно да си го поделят, без да се срещат.

Намери издигната равна скала и седна. Стражите й се разпръснаха около нея. Тя затвори очи и остави нощта да я обвие с надеждата след това изтощението да я приспи.

Не помръдна, когато усети, че Бриган приближава, ала отвори очи, щом стражите й отстъпиха назад. Той се подпря на скалата на няколко крачки от нея. Гледаше звездите.

— Милейди… — поздрави я.

— Принце — отвърна тихо тя.

Той продължи да съзерцава небосклона и Файър се запита дали разговорът е приключил.

— Конят ти се казва Смол — обади се най-сетне той, изненадвайки я с неочакваната тема.

— Да.

— Моят се казва Биг.

— Черната кобила? — усмихна се Файър. — Много ли е голяма?

— Според мен не е, но не аз съм избирал името й.

Файър си спомни кой е измислил името на коня й. Не би могла да забрави мъжа, когото Кансръл наказа, задето я обиди.

— Един контрабандист на животни избра името на Смол. Жесток мъж. Казваше се Кътър. Смяташе за плиткоумни конете, които не откликват добре на камшика.

— А, Кътър! — възкликна Бриган, сякаш го познава; нищо чудно всъщност, защото Кансръл и Накс сигурно използваха едни и същи търговци. — Е, аз видях на какво е способен конят ти. Определено не е плиткоумен.

Подмолен трик бе тази добронамереност към коня й.

Файър изчака да преглътне благодарността — не помогна, разбира се, защото се чувстваше самотна. Реши да смени темата.

— Сън ли не те лови?

Той извърна лице и се засмя кратко.

— Понякога нощем мислите ми кръжат ли, кръжат.

— Сънища?

— Не стигам до там. Тревоги.

Кансръл я приспиваше понякога в безсънните нощи. Ако Бриган й позволеше, би съумяла да смълчи тревогите му, да му помогне да заспи. Щеше да използва силата си благородно, ползотворно. Разбираше обаче, че не бива да му го предлага.

— А ти? — попита я той. — Май и ти скиташ нощем.

— Сънувам кошмари.

— Неправдоподобни страхотии или истински?

— Истински… винаги. Винаги сънувам ужасни неща, които са се случвали.

Той замълча. Потърка се по тила.

— Трудно е да се събудиш от кошмар, когато кошмарът е истински — отбеляза той; продължаваше да не я допуска в мислите и в чувствата си, ала в гласа и думите му долови нещо, напомнящо съчувствие.

— Лека нощ, милейди — додаде той след малко, обърна се и заслиза към лагера.

Стражите й отново я обкръжиха. Тя вдигна лице към звездите и затвори очи.

След около седмица езда с Първи полк Файър свикна с ежедневието — ако е възможно да се свикне с нижещи се една след друга тревожни преживелици.

Внимавайте, предупреди мислено стражите си една сутрин на закуска, докато поваляха на земята войник, спуснал се с изваден меч към нея. Идва още един със същото намерение. Леле! Усещам и глутница чудовищни вълци на запад от нас.

— Осведомете капитаните на ловните отряди, милейди — помоли я задъхана Муса, затисна краката на пленника и изкрещя на четирима от подопечните си да халосат новия нападател по носа.

На Файър й тежеше, че никога не я оставят сама. Дори нощем, когато сънят я оборваше, тя продължаваше да се разхожда, сподиряна от стражите си, защото единствено тогава се наслаждаваше на известно усамотение. Почти всяка нощ срещаше командира, с когото си разменяха по няколко тихи думи. Оказа се, че с него се разговаря учудващо лесно.

— Нарочно сваляш пред някои хора умствената си защита, нали, милейди? — попита я веднъж Бриган.

— Случва се да ме изненадат — отговори тя, облегната на една скала, с очи вперени в небето.

— Да, ясно — кимна той. — Но когато някой войник обикаля лагера, стиснал дръжката на ножа си и разтворил широко съзнанието си, ти го усещаш, че приближава, и от теб зависи да промениш намеренията му и да го накараш да се върне. Ако този мъж те нападне, значи си му позволила.

Скалата, върху която се бе опряла, пасваше съвършено на извивките на тялото й; би могла да заспи тук. Тя затвори очи и размисли как да признае, че е прав.

— Отпращам много мъже, както казваш, а понякога и жени. Стражите ми дори не разбират. Но тези хора просто искат да ме погледат, да ме докоснат или да ми кажат нещо. Въобразяват си, че са влюбени в мен и чувствата им са нежни. — Поколеба се. — А които ме мразят и наистина искат да ме наранят… Да, прав си. Понякога оставям най-злите да ме нападнат. Нападнат ли мен, ще отидат в затвора, а затворът е единственото място, с изключение на смъртта, откъдето вече няма да ме застрашават. Армията ти е прекалено голяма, принце. Прекалено много хора, с които да се справям. Налага се да се защитавам с всякакви средства.

Бриган изсумтя.

— Не възразявам. Тактиката ти е добра. Стига да преглъщаш риска.

— Редно е, предполагам, досега да съм свикнала с опасността. Понякога обаче се страхувам.

— Чух, че си се срещнала с Майдог и Мургда през пролетта, когато си отпътувала от замъка на Роен. Опасни ли ти се сториха?

Файър си спомни неприятния двоен оглед.

— Смътно. Не бих могла да го опиша точно, но, да, сториха ми се опасни.

— Ще има война — отрони той след кратко мълчание. — Не знам кой ще стане крал, когато тя свърши. Майдог е студен, алчен и деспотичен. Джентиан е по-лош от деспот, защото е и глупак. Наш безспорно е най-добрият от тримата. Понякога е лекомислен, импулсивен. Но е справедлив и не се води от егоистични подбуди. Застъпник е на мира и от време на време има проблясъци на мъдрост… — Замълча и когато проговори отново, в гласа му прозвуча безнадеждност: — Ще има война, милейди, и хиляди ще изгубят напусто живота си…

Файър не продума. Не очакваше разговорът им да вземе толкова сериозна насока, но не се изненада. В кралството им сериозните мисли не бяха чужди никому, още по-малко на този мъж.

На това момче, поправи се тя, когато Бриган се прозя и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да се опитаме да поспим. Утре се надявам да стигнем до Сивото езеро.

— Добре — кимна Файър, — защото се нуждая от баня.

Бриган отметна глава и се усмихна на небето.

— Хубаво звучи, милейди. Светът рухва, но ние поне ще се изкъпем.

Къпането в студеното езеро включваше непредвидени предизвикателства — дребни рибки — чудовища например се събраха около нея, щом потопи косите си; чудовищни буболечки се опитаха да я изядат жива, а и се нуждаеше от специална охрана от стрелци, в случай че й налетят хищници. Въпреки затрудненията усещането за чистота бе приятно, Файър уви с кърпи мократа си коса и седна възможно най-близо до огъня. Извика Мила и превърза наново плитката рана върху лакътя й — от мъж, когото Мила усмири преди три дни, мъж, който боравеше много умело с кама.

Файър вече бе опознала стражите си и разбираше по-добре отпреди жените, избрали да яздят с тази армия. Мила произхождаше от Южните планини, където всяко дете се учеше да се бие — и момичетата, и момчетата — и всяко момиче имаше безброй възможности да упражнява наученото. Едва на петнайсет, Мила бе смела и пъргава. Имаше по-голяма сестра с две бебета и без съпруг и надницата й осигуряваше прехраната им. Кралската армия плащаше щедро.

Първи полк продължи на югоизток към Кралския град. След почти две седмици езда стигнаха Средната крепост — грубо каменно здание, издигнато над скалите, с високи стени и прозорци без стъкла, но с железни решетки — дом на петстотин войници. Зловещо, голо място, ала всички, включително Файър, се зарадваха да го видят. Една нощ и тя, и стражите и щяха да спят в легла и под каменен покрив.

На другия ден пейзажът се промени. Внезапно земята се покри със заоблени, а не с остри скали — гладки скали почти като хълмове, понякога яркозелени от мъх и дори от истински туфи трева. Веднъж минаха през морава с висока трева, която галеше краката им. Файър никога не бе виждала толкова зеленина и я сметна за най-красивата, най-удивителната гледка на света. Тревата й заприлича на ярка коса, сякаш самият Делс се е преобразил в чудовище. Глупава мисъл, разбира се, но когато кралството се обагреше, тя ненадейно усещаше, че му принадлежи.

Не сподели тази мисъл с Бриган, естествено, но изрази смайването си от неочакваната зеленина. Той се усмихна мълчаливо — реакция, която започваше да свързва с него.

— Тревата ще става по-зелена и по-мека, колкото по-близо сме до Кралския град. Ще видиш, че кралството неслучайно се нарича Делс.

— Веднъж питах татко… — подхвана тя и тутакси си прехапа езика, ужасена, че говори мило за Кансръл.

След малко той наруши мълчанието с мек глас:

— Познавах майка ти, милейди.

Файър знаеше, че Джеса е била бавачка в двореца. Предположи, че сигурно се е грижила за Бриган, когато е бил малък.

— Нямах представа, принце.

— Отивах при Джеса винаги, когато направех някоя пакост — обясни той и добави сухо: — След като си получех заслуженото от мама, разбира се.

Файър се усмихна неволно.

— Често ли правеше пакости?

— Поне веднъж дневно, милейди, доколкото си спомням.

Усмивката й стана по-широка. Погледна го как наблюдава звездите.

— Не си бил послушен?

— По-зле. Поставях клопки на Наш.

— Клопки!

— Беше пет години по-голям от мен — съвършеното предизвикателство. С коварство и заблуди компенсирах недостига на физическа сила. Разпъвах мрежи, та да се улови в тях. Затварях го в долапите. — Бриган се разкикоти. — Той беше добродушен брат. Но научеше ли, мама се ядосваше и след като ме скастреше, отивах при Джеса. Понасях нейния гняв по-леко от гнева на Роен.

— Как така? — попита Файър, усети капка дъжд и си пожела пороят да почака.

Той се позамисли.

— Казваше ми, че е ядосана, но не ми приличаше на яд. Никога не крещеше. Седеше, шиеше и обсъждахме простъпките ми. Накрая винаги заспивах в стола. Събуждах се твърде късно за вечеря и тя ме хранеше — истински празник за момче, длъжно да се облича официално за вечеря, да се държи сериозно и да мълчи в компанията на отегчителни хора.

— Палаво момче, доколкото разбирам.

По лицето му пробяга усмивка. На челото му падна капка.

— Когато бях на шест, Наш се спъна на трикрако столче и си счупи ръката. Баща ми разбра. Това сложи край на лудориите ми за известно време.

— Толкова лесно ли се отказа?

Той не се усмихна, Файър го погледна изпитателно — смръщил вежди със сериозно лице, обърнато към небето, и внезапно се уплаши за какво говорят, защото явно пак бяха стигнали до Кансръл.

— Сега разбирам защо Роен избухваше така, когато вършех бели — каза той. — Страхуваше се, че Накс ще научи и ще реши да ме накаже. Той не беше… разумен човек по онова време. Наказанията му не бяха разумни.

Ето че все пак заговориха за Кансръл и Файър се засрами. Седеше, свела глава, и се питаше какво е направил Накс, как го е посъветвал Кансръл да накаже шестгодишното момче, което дори тогава е било достатъчно умно да прозре същността му.

Капки дъжд падаха върху шала и раменете й.

— Майка ти имаше червена коса — отбеляза ведро Бриган, сякаш и той, и тя не чувстваха присъствието на двама мъртви мъже сред тези скали. — Не като твоята, разбира се. И беше музикална като теб. Помня кога се роди. Помня и как плака тя, когато те отведоха.

— Плака ли?

— Нищо ли не ти е разказвала мама за Джеса?

Файър преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Разказвала ми е, принце, но обичам да слушам за нея.

Бриган избърса капките от лицето си.

— Съжалявам, че не помня повече. Ако знаем, че някой ще умре, ще пазим по-ревниво спомените.

Файър го поправи шепнешком:

— Добрите спомени.

Изправи се. Разговорът им бе изпълнен с прекалено много тъга. А и дъждът не й пречеше, но бе несправедливо да принуждава стражите си да подгизват.

Тринайсета глава

На зазоряване в последния ден от пътуването Файър се събуди с познато страдание. Схванат гръб, болезнени гърди, вдървен врат и рамене. Проявите на месечното й кървене бяха непредсказуеми. Понякога отминаваше без никакви симптоми. Друг път се превръщаше в окаяна заложничка на тялото си.

Налагаше се да го понесе. Поне щеше да е под покрива на Наш, когато кървенето започне; нямаше да дава неловки обяснения защо чудовищата ги нападат по-яростно.

Яхна Смол зашеметена, тревожна, напрегната. Копнееше за леглото си, кореше се, че е дошла. Не беше в настроение да се наслаждава на красотата. Когато минаха край високо скалисто възвишение, осеяно с диви цветя, едва съумя да сдържи напрелите в очите й сълзи.

Земята стана по-зелена и най-сетне стигнаха пролом, простиращ се наляво и надясно пред тях. Дървета се издигаха от бездната, където громоляха водите на Крилатата река. Над реката на изток и на запад се стелеше шосе, а добре утъпкана тревиста пътека се точеше покрай него. Армията се насочи в галоп на изток по тревистия път. Шосето гъмжеше от хора, каруци, фургони, запътили се и в двете посоки. Мнозина спираха да погледат Първи полк и да му помахат за поздрав.

Файър реши да си представи, че е излязла да поязди със стражите си и хилядите хора наоколо не съществуват. Вдясно от нея нямаше нито река, нито шосе, пред нея нямаше Кралски град. Тази мисъл я успокои, а тялото й умоляваше за спокойствие.

Първи полк спря за обяд, но Файър нямаше апетит. Седна в тревата, свила колене и притиснала с длани туптящата си глава.

— Милейди — прозвуча гласът на командира зад гърба й.

Файър си придаде спокойно изражение и го погледна.

— Да, принце?

— Трябва ли ти лечител, милейди?

— Не, принце. Бях се замислила.

Той не й повярва, присви скептично устни, обаче смени темата.

— Получих спешно известие и ще замина на юг още щом пристигнем в двореца. Питах се дали имаш нужда от нещо.

Файър подръпна стръкче трева и преглътна разочарованието. Не искаше нищо. Само един отговор. Зададе тихо въпроса си:

— Защо се държиш добре с мен?

Той замълча, втренчен в пръстите й, късащи тревичките. Клекна и я погледна в очите.

— Защото ти вярвам.

Светът около нея замря и тя се взря упорито в тревата. Зеленината блестеше под слънчевите лъчи.

— Защо ми вярваш?

Той погледна към войниците около тях и поклати глава.

— Друг път ще ти обясня.

— Сетих се, че искам нещо. Сега ми хрумна — каза тя.

— Да?

— Нощем се разхождай с охрана. — Той повдигна рязко вежди и отвори уста да откаже, ала тя го изпревари: — Моля те, принце. Някои искат да те убият, а мнозина са готови да умрат, за да те спасят. Покажи уважение към онези, които ценят толкова високо живота ти.

Той се намръщи и извърна лице.

— Добре — съгласи се неохотно Бриган и, навярно вече съжалил, че е подхванал разговора, тръгна към коня си.

Отново върху седлото, Файър размишляваше над думите на командира, че й вярва. Въртеше ги като бонбон в устата си и се мъчеше да прецени дали и тя му вярва. Не смяташе, че я лъже, разбира се. Смяташе го обаче за човек, който рядко се доверява другиму, поне не изцяло като Брокър или Донъл. Или Арчър — в дните, когато Арчър решаваше да й вярва.

Проблемът с Бриган бе, че е толкова затворен. За пръв път й се налагаше да съди за някого само по думите му. Не беше подготвена как да разбере човек като него, защото никога не бе срещала такъв човек.

Наричаха Крилатата река така, понеже в края на пътешествието си водите й политаха. На мястото, където реката отскачаше от огромен зелен чукар и се гмуркаше в Зимното море, се издигаше Кралският град. Започваше от северния бряг и продължаваше на юг покрай реката. Мостове свързваха стария с по-новия град, чието строителство бе запратило не един злощастен архитект към гибелната пропаст. Канал със стръмни бентове от северната страна се простираше към пристанището далеч под града.

Файър мина през външните стени на града с петхилядния си ескорт и се преобрази в смаяно селско девойче. В града имаше толкова много хора, миризми и звуци; яркоцветните сгради със скосени покриви се притискаха една до друга, червени дървени къщи със зелени первази се редуваха с виолетови, жълти, сини и оранжеви. Досега Файър бе виждала само сиви каменни постройки. Не беше си представяла, че е възможно къщите да са пъстроцветни.

Хората се надвесваха през прозорците да гледат как минава Първи полк. Жените по улиците флиртуваха с войниците и хвърляха цветя, безброй цветя — на Файър даже й стана мъчно, задето ги похабяват. Над главата й прелитаха повече цветя, отколкото бе виждала през целия си живот.

Едно цвете тупна върху гърдите на един от най-добрите воини на Бриган, който яздеше вдясно от Файър. Файър се засмя с глас, той се усмихна широко и й го подаде. По градските улици Файър бе заобиколена не само от своите стражи, но и от най-опитните бойци на Бриган. Принцът яздеше вляво от нея, носеше сива униформа като войниците си и бе разположил знаменосеца по-назад в колоната, за да не привличат излишно внимание към Файър. Тя обаче не играеше добре ролята си. Вместо да язди със сериозно лице, сведено към ръцете й, и да не поглежда никого в очите, тя се смееше и, забравила болежките си, сияеше, въодушевена от невижданата, шумна суетня наоколо.

Не след дълго — не знаеше дали първо е усетила, или чула, — ала тълпата се промени. Сред посрещаните им се понесе ропот, а после настана странна тишина, по-скоро затишие, Файър почувства смайването и удивлението им. Разбра, че дори с покрита коса и в износените, мръсни дрехи за езда — и макар жителите на града да не бяха я зървали, а вероятно не бяха и помисляли за нея от седемнайсет години — лицето, очите и тялото й им подсказаха коя е. А забулената й с шал глава потвърждаваше подозренията им. Защо иначе да крие косата си? Тя осъзна, че възторгът подклажда сиянието й. Изтри усмивката си и сведе очи.

Бриган даде знак на знаменосеца да застане до тях.

— Не усещам опасност — прошепна тихо Файър.

— Няма значение — отвърна мрачно Бриган. — Ако през тези прозорци се надвеси стрелец, искам да види и двама ни. Човек, решил да отмъсти на Кансръл, няма да стреля по теб, ако рискува да улучи мен.

Прозвуча й като шега. Щом нейните врагове са приятели на Бриган, а нейните приятели са негови врагове, двамата можеха да прекосят целия свят ръка за ръка, без да пострадат от нито една стрела.

В същия миг обаче от тишината се изтръгна зловещ вик.

— Файър! — изкрещя жена от висок прозорец.

Няколко босоноги деца, струпани пред нечий праг, подеха крясъка:

— Файър! Файър!

Присъединиха се и други гласове и накрая всички заприпяваха възгласа — някои благоговейно, други обвинително, а трети без причина, заразени от пленителната и безумна треска на тълпата, Файър препусна към стените на двореца на Наш — зашеметена, объркана от мелодията на собственото си име.

Файър бе чувала, че кралският дворец е с черна фасада. Но не бе подготвена за красотата и ослепителния блясък на камъка. Черното се променяше в зависимост от гледната точка и сияеше и отразяваше чужда светлина. Първото впечатление на Файър бе за преливащо черно, сиво, сребристо и синьо, отразено от източния небосклон, и оранжево и червено от залязващото слънце.

Едва сега осъзна, че очите й са жадували за багрите на Кралския град. Как ли е сияел баща й на това място!

Петте хиляди войници се отклониха в друга посока, когато Файър, стражите й и Бриган наближиха мостика пред портите. Зърнаха върхове на копия и вратите се люшнаха навътре. Конете минаха под наблюдателната кула от черен камък и се озоваха на бял площад, заобиколен от кварцови стени, отразяващи ослепително залеза. Небето над искрящите стъклени покриви розовееше, Файър оглеждаше стените и покривите с широко отворени очи. Един иконом ги посрещна и се ококори срещу Файър.

— Гледай мен, Уелкли — нареди Бриган, скачайки от коня.

Уелкли — нисък, слабоват, безупречно облечен и вчесан, прочисти гърло и се обърна към командира.

— Простете, принце. Изпратих да съобщят на принцеса Клара, че сте пристигнали.

— А Хана?

— В зелената къща е, принце.

Бриган кимна и протегна ръка към Файър.

— Милейди, това е Уелкли, главният иконом на краля.

Файър разбра, че й дава знак да слезе от коня и да се ръкува с Уелкли. Раздвижи се, но остра болка прониза гърба й, затаи дъх, стисна зъби, преметна крак през седлото и се препъна. Само бързият рефлекс на Бриган я спаси да не се приземи по гръб пред главния кралски иконом. Принцът я подхвана хладнокръвно и й помогна да се изправи — с невъзмутимо изражение, сякаш всеки път се смъква от седлото в обятията му. После се втренчи намръщено в белия плочник, докато тя подаваше ръка на Уелкли.

В същия момент на площада се появи жена — природна стихия, разбра тутакси Файър. Обърна се към нея и видя буйна кафява коса, блестящи очи, сияйна усмивка и красива, пищна фигура.

Беше висока почти колкото Бриган. Прегърна го засмяна и го целуна по носа.

— Радвам се да те видя! — Сетне се обърна към Файър: — Аз съм Клара. И сега разбирам Наш — по-ослепителна си дори от Кансръл.

Файър не намери думи да й отговори, а по лицето на Бриган ненадейно се изписа болка. Клара обаче просто се засмя отново и го потупа по бузата.

— Колко си сериозен! Спокойно, братле. Остави дамата на мен.

Бриган кимна.

— Милейди, ще се отбия при теб, преди да замина. — Обърна се към Муса, застанала мълчаливо до конете. — Придружете милейди Файър! — Сетне нареди на принцесата: — Клара, погрижи се днес да я посети лечителка. Жена. — Целуна бързо Клара по бузата. — В случай, че не се видим.

Извърна се и буквално притича през сводестия вход към двореца.

— Под краката му винаги гори огън — констатира Клара. — Хайде, милейди, ще ти покажа покоите. Ще ти харесат. Гледат към двора на зелената къща. Повярвай ми, градинарят е ненадминат!

Файър онемя от удивление. Принцесата я сграбчи за ръката и я дръпна към двореца.

Дневната на Файър наистина гледаше към интересна дървена сграда, сгушена в задния двор на замъка — малка къща, боядисана в тъмнозелено и заобиколена от пищни градини и дървета, с които се сливаше, сякаш е изникнала от земята като растенията наоколо.

Прословутият градинар не се виждаше никакъв, но вратата на къщата внезапно се отвори и отвътре излезе жена — млада, с кестенява коса, в бледожълта рокля — и се отправи през овощната градина към двореца.

— Къщата е на Роен — обясни Клара, застанала до Файър. — Построи я, защото смяташе, че кралицата трябва да има място за усамотение. Заживя в нея, след като скъса окончателно с Наш. Сега я е предоставила на Бриган, докато Наш си избере кралица.

Младата жена явно бе свързана с Бриган. Интересно, наистина. И много приятна гледка. Сетне Файър застана пред прозорците на спалнята, където я очакваше още по-приятна гледка — конюшните. Протегна съзнание и намери Смол. Изпита безкрайно облекчение, че той ще е толкова близо.

Стаите бяха твърде просторни и все пак уютни. Прозорците бяха отворени и препречени с телена мрежа — някой явно се бе погрижил за нея, та да може да минава покрай прозорците с незабулена коса, без да я притесняват чудовищни птици и нахални чудовищни буболечки.

Хрумна й, че тук навярно е живял Кансръл, ала веднага отхвърли идеята. Кансръл несъмнено е имал повече стаи, по-просторни и по-близо до краля, с изглед към някой от белите вътрешни площади, с балкон пред всеки висок прозорец, каквито преди малко бе забелязала по стените.

Изведнъж съзнанието на краля прекъсна мислите й. Погледна към вратата на спалнята — учудено, после стреснато — и Наш връхлетя вътре.

— Братко! — възкликна изненадано Клара. — Не успя ли да я дочакаш да се изтупа от прахоляка по пътя?

Стражите на Файър паднаха на колене. Наш дори не ги забеляза. Не чу Клара и тръгна право към прозореца, където стоеше Файър. Обви врата й с ръка и се опита да я целуне.

Тя усети какво предстои, но съзнанието му се оказа бързо и хлъзгаво. Изплъзна й се. При предишната им среща той беше пиян, а сега — трезвен. Разликата бе съществена. За да избегне целувката, тя коленичи в знак на мнимо почитание. Той не я пусна. Опита се да я вдигне.

— Задушаваш я! Спри, Наш! Престани!

Файър сграбчи диво ума му, улови го, ала веднага го изпусна. Обзета от ярост, реши да се престори, че припада, само и само да не целува този мъж. Тогава, ненадейно, някой го издърпа от нея. Тя позна новодошлия и си пое дълбоко дъх. Подпря се на перваза на прозореца и се изправи.

— Муса, освободи стаята — нареди с опасно спокоен глас.

Стражите изчезнаха. Бриган сграбчи Наш за яката и го блъсна в стената.

— Какво правиш? — просъска му. — Осъзнай се!

— Прости ми — заекна Наш с искрено ужасено изражение. — Не бях на себе си. Прости ми, милейди.

Наш се опита да се обърне към Файър, но юмрукът на Бриган се сключи по-здраво и притисна гърлото му.

— Ако тук не е в безопасност, ще я отведа веднага. Ще я взема на юг с мен, разбра ли?

— Да — закима Наш, — да.

— Това е нейната спалня. Защо изобщо си тук?

— Ясно, разбрах! — Наш се опита да отблъсне юмрука на Бриган с две ръце. — Стига! Сбърках. Погледна ли я, си изгубвам ума.

Бриган пусна яката на брат си. Отстъпи назад и потри лице с длани.

— Тогава не я гледай — рече изморено той. — Трябва да поговорим, преди да тръгна.

— Ела в кабинета ми.

Бриган кимна с глава към вратата.

— Ще дойда след пет минути.

Наш се обърна и излезе от стаята с приведени рамене. Изгонен. Беше истинска главоблъсканица този първороден син на Накс и крал на думи. Кой от братята беше крал в действителност?

— Добре ли си, милейди? — попита я Бриган, мръщейки се на шарката по килима.

Файър не беше добре. Разтърка натъртения си гръб.

— Да, принце.

— Можеш да имаш доверие на Клара, милейди — каза Бриган. — И на брат ми Гаран. И на Уелкли и на един-двама от приближените на краля, които Клара ще ти посочи. Понеже лорд Арчър не е тук, държа да те изпратя лично до дома следващия път, когато заминавам на север. Често пътувам натам. Ще потегля отново най-късно след две-три седмици. Приемливо ли ти се струва?

Не, разбира се. Вече й изглеждаше, че се е застояла твърде дълго тук. Ала кимна, преглъщайки болезнено.

— Ще тръгвам — отсече той. — Клара знае как да ми изпраща известия.

Файър кимна отново. Бриган се обърна и излезе бързо от стаята.

Тя се изкъпа, а лечителката с чевръсти ръце й направи масаж и компрес, Файър не възнегодува дори когато се задържаха прекалено натрапливо върху косата й. Облечена в най-семплата рокля от богатия избор, който млада ококорена слугиня й донесе, Файър се почувства по-спокойна. Доколкото бе възможно да се успокои в тези чужди стаи и сред непредсказуемите членове на това странно кралско семейство. И лишена от музика, понеже бе върнала цигулката на законния й собственик.

След едноседмична отпуска в Кралския град войниците от Първи полк щяха да поемат отново на път под ръководството на назначен от Бриган капитан. Когато излезе от банята, Файър разбра, че командирът й е предоставил целия отряд, начело с Муса, със същите правила — шестима стражи да я придружават винаги и две жени да спят в спалнята при нея. Дожаля й за войниците, обречени да изпълняват толкова отегчителна задача, и за нея самата при мисълта как ще я сподирят по петите. Липсата на усамотение й се стори по-лоша от превръзка, задушаваща рана.

Надвечер се престори, че я боли главата, за да избегне необходимостта да се появи прекадено скоро пред Наш и придворните му. Наш изпрати в стаята й прислужници с колички, отрупани с пиршество, което би нахранило цялото й домакинство плюс всички обитатели на Арчъровото имение. Представи си Арчър, но отпъди бързо мислите за него. Просълзяваха я.

След вечерята Уелкли влезе с четири цигулки — по две във всяка ръка. Удивителни, красиви цигулки. Миришеха прекрасно на полирано дърво и сияеха в кафеникави, оранжеви и червени оттенъци. Икономът й обясни, че за толкова кратко време не успял да намери по-добри. Трябвало да избере една — подарък от кралското семейство.

Файър се досети кой член на кралското семейство е отделил минута сред десетките си задължения, за да й поръча колекция от най-добрите цигулки в града, и неловки сълзи отново напираха в очите й. Взе цигулките една по една — всяка по-прелестна от предишната. Уелкли я изчака търпеливо да посвири на всяка, да ги пробва как прилепват под брадичката и, колко изопнати са струните им, колко дълбок е звукът им. Току посягаше към една — лакирана в медночервено и с глас, чист като връх на звезда, точен и самотен, напомнящ й някак за дома. „Тази“, помисли си. „Тази ще избера.“ Единственият й недостатък, обясни на Уелкли, е, че е прекалено добра за уменията й.

През нощта спомените, болките и тревогите я държаха будна. Притеснена от многолюдния дворец, разбунен дори посред нощ, и понеже не знаеше къде да намери тихо кътче с изглед към небето, тя отиде с шестима стражи до конюшните. Облегна се на преградата пред заспалия си, килнат настрани кон.

Защо дойдох тук, запита се. В какво се забърках? Мястото ми не е в този дворец. О, Смол. Защо съм тук?

От топлотата на привързаността си към Смол тя съши крехко и нестабилно чувство, почти напомнящо смелост. Надяваше се да й стигне.

Четиринайсета глава

Шпионинът, заловен в кралския дворец, не се оказа мъжът, когото Файър бе усетила в стаите на краля в замъка на Роен, но съзнанието му излъчваше подобни чувства.

— Какво означава това? — попита нетърпеливо Наш. — Същият човек ли го е изпратил?

— Не непременно, кралю.

— Да не би да са роднини? Братя?

— Не непременно, кралю. Членовете на едно семейство често имат различни съзнания, както и наемниците на един и същи човек. Засега мога да определя само, че поведението и намеренията им са сходни.

— И какво ни помага това? Не те доведохме толкова отдалеч, за да ни кажеш, че той притежава често срещани наклонности и интелект, милейди.

В кабинета на крал Наш с великолепната му гледка към града, с високите от пода до сводестия таван полици с книги, със зеления килим и златните лампи и най-вече с красивия и напрегнат като изопната струна монарх Файър се затрудняваше да се съсредоточи върху затворника и интелекта му. Кралят бе находчив, вятърничав, могъщ и лекомислен. Това именно стъписваше Файър — как този смугъл красавец е всичко наведнъж, отворен като небето и отчаяно неподатлив за усмиряване.

Когато мина през вратата на кабинета му с шестимата си стражи, кралят я поздрави глухо:

— Влезе в ума ми, преди да пристъпиш в стаята, милейди.

— Да, кралю — призна тя, стъписана от принудителното откровение пред него и хората му.

— Радвам се и ти позволявам — каза Наш. — Край теб не успявам да се владея.

Той седна зад писалището, втренчен в смарагдовия си пръстен. Докато чакаха да доведат затворника, стаята се превърна в мислено бойно поле. Наш усещаше остро физическото й присъствие; бореше се да не я поглежда. Също толкова остро усещаше присъствието й в съзнанието си и точно в това се състоеше проблемът — той се вкопчваше перверзно в нея, за да й се наслади. Положението беше безизходно. Нямаше как едновременно да я пренебрегва и да й се наслаждава.

Кралят бе прекалено слаб и прекалено силен по най-неподходящия начин. Колкото по-силно завладяваше съзнанието му тя, толкова по-силно я теглеше той да продължава и властта й се превръщаше някак в негов контрол и негова воля. Тя пробва да отблъсне пипалата на съзнанието му, но пак удари на камък. Освобождавайки го, оставяше тялото му на ненаситния му ум.

Не намираше правилния начин да го усмирява. Усещаше го как й се изплъзва. Възбудата му нарастваше и накрая очите му се плъзнаха към лицето й. Той стана и закрачи напред-назад. После пристигна затворникът и отговорите й само задълбочиха треската на Наш.

— Съжалявам, ако не ви помагам, кралю — отрони тя. — Възприятията ми са ограничени, особено с непознати.

— Знаем, че сте залавяли бракониери в имението ви, милейди, чиито съзнания са имали особено излъчване — обади се един от хората на краля. — Като тях ли е този мъж?

— Не, не е. Онези мъже бяха със замъглени съзнания. Този тук мисли самостоятелно.

Наш застана пред нея и се намръщи.

— Влез в съзнанието му. Принуди го да ни каже името на господаря си.

Затворникът бе изтощен, с ранена ръка, уплашен от дамата — чудовище. Файър знаеше, че лесно ще изпълни заповедта на краля. Улови ума на Наш възможно най-силно.

— Съжалявам, кралю. Контролирам мислите на хората единствено за самозащита.

Наш я зашлеви по лицето. Яростно. Ударът я захвърли по гръб. Тя се изправи на крака буквално секунда след като падна върху килима, готова да побегне, да направи всичко, за да се защити от него, независимо кой е той. Шестимата й стражи обаче я заобиколиха и тя остана извън обсега на краля. С ъгълчето на окото си зърна кръв да се стича по скулата й. Една сълза се смеси с кръвта. Щипеше ужасно. Беше я порязал с големия квадратен смарагд на пръстена си.

Мразя насилниците, разяри се тя и му изпрати гневната си мисъл.

Кралят се бе превил на пода, стиснал глава с длани, а хората му, наклякали до него, си шепнеха объркано. Той вдигна очи към Файър. Тя усети съзнанието му — вече прояснено, проумяло какво е направил. Лицето му бе сгърчено от срам.

Гневът й се стопи бързо, както се и надигна. Съжали го.

Изпрати му категорично послание. Повече няма да се явявам пред теб, докато не се научиш как да се пазиш от мен.

Обърна се към вратата и излезе, без да дочака разрешение.

Файър се питаше дали синината и квадратната рана върху скулата й я загрозяват. В банята, обзета от неудържимо любопитство, тя вдигна огледало пред лицето си.

След бегъл поглед пъхна огледалото под купчина хавлии. Бе получила отговор на въпроса си. Огледалата бяха непотребни, изнервящи джунджурии. Не биваше да го забравя.

Муса седеше на ръба на ваната и се мръщеше. Мръщеше се откакто стражите се бяха върнали с окървавената Файър. Тя разбираше, че Муса се разкъсва между заповедите на Бриган и авторитета на краля.

— Не казвай на командира — помоли я Файър.

Муса се намръщи още по-сурово.

— Съжалявам, милейди, но той нареди да го уведомим, ако кралят се опита да ви нарани.

Принцеса Клара почука на вратата.

— Брат ми призна, че е направил нещо непростимо… Гръм и мълнии! — възкликна, забелязала лицето на Файър. — Пръстенът на проклетника се вижда ясно като бял ден. Идва ли лечителката?

— Току-що си тръгна, принцесо.

— Как искаш да прекараш първия си ден в двореца, милейди? Няма да се скриеш заради белега, нали?

Файър осъзна, че е възнамерявала именно да се скрие, а синината и раната бяха само част от причините. Изпитваше облекчение при мисълта да остане в тези стаи с болките и безпокойствата си, докато Бриган се върне и я отведе у дома.

— Предлагам да те разведа из двореца — продължи Клара. — А и брат ми Гаран иска да се запознае с теб. Той прилича повече на Бриган, отколкото на Наш. Умее да се владее.

Дворецът на краля и брат като Бриган. Любопитството надделя над мрачните предчувствия на Файър.

Където и да отидеше, Файър, естествено, привличаше втрещени погледи.

Дворецът бе обширен като затворен град с обширни гледки — водопадите, пристанището, корабите с бели платна в морето, дългите дъги на мостовете, самият град с разкоша и бедността му, заобиколен от златни поля и скалисти възвишения, осеяни с цветя. И, разбира се, небето — от всичките седем площада и от всички коридори със стъклени покриви се виждаше синевата.

— Не те забелязват — обясни Клара на Файър, когато подскочи при вида на двойка чудовищни птици, кацнали върху прозрачния таван на коридора. — Отвън стъклото е огледално. Виждат само отраженията си. А и всеки прозорец в двореца е замрежен. По нареждане на Кансръл.

Не за пръв път Клара споменаваше Кансръл. Произнесеше ли името му, Файър потръпваше, свикнала хората да отбягват думата.

— И по-добре — продължи Клара. — Дворецът е пълен с килими и накити, изработени от чудовища, с пера и с колекции от насекоми. Жените носят кожи от чудовища. Ти винаги ли покриваш косата си?

— Обикновено — кимна Файър, — когато съм сред непознати.

— Интересно… Кансръл не си криеше косата.

Е, Кансръл обичаше вниманието, помисли си сухо Файър. А и беше мъж. Проблемите й му бяха спестени.

Принц Гаран изглеждаше твърде кльощав и не притежаваше жизнеността на сестра си. Въпреки това бе привлекателен — с тъмни искрящи очи под гъста черна коса. В поведението му имаше нещо яростно и изтънчено, което приковаваше погледа. Гаран бе обаятелен като брат си — краля.

Файър знаеше, че е болен — като дете се заразил от треската, отнесла майка й в гроба. Той оживял, но с разклатено здраве. Знаеше — от подозренията на Кансръл, потвърдени от Брокър — че Гаран и сестра му Клара са сърцето на кралската шпионска мрежа. Следвайки Клара из двореца, й беше трудно да повярва, че жена, прехласваща се по сатенени чадъри и бъбреща за любовните си авантюри, е способна да пази тайна. В присъствието на Гаран обаче Клара показа другото си лице — проницателно и сериозно.

Гаран седеше зад дълга маса, отрупана с документи. Стаята гъмжеше от стражи и секретари с изтерзани изражения. Единственият звук, ако не броим шумоленето на хартия, долиташе най-изненадващо от дете, което си играеше на „дръпни обувка“ с кученце. Детето погледна мимоходом Файър при влизането й в стаята, но сведе учтиво очи и не ги вдигна повече.

Файър усети колко ревниво Гаран пази мислите си от нея. Осъзна внезапно, удивено, че същото важи за Клара — от самото начало. Принцесата бе толкова открита, че Файър не бе оценила до каква степен е затворено съзнанието й. Детето също защитаваше старателно ума си.

Освен крайно предпазлив, Гаран изглеждаше и недружелюбен. Нарочно не зададе на Файър обичайните учтиви въпроси — как е пътувала, дали харесва стаите си, дали лицето я боли от удара, нанесен й от брат му. Огледа равнодушно раната на бузата й.

— Бриган не бива да разбира за това, докато не изпълни задачата си — изрече тихо, за да не го чуят стражите на Файър, застанали на няколко крачки зад нея.

— Съгласна съм — кимна Клара. — Иначе ще се върне да вразумява краля.

— Муса ще му докладва — обади се Файър.

— Докладите й минават през мен — обясни Клара. — Ще се погрижа.

Омацаните с мастило пръсти на Гаран прелистиха някакви документи и плъзнаха един лист по масата към Клара. Докато Клара четеше, той бръкна в джоба си, извади часовник и го погледна. Обърна се през рамо към детето:

— Скъпа, не се преструвай, че не знаеш колко е часът.

Детето въздъхна шумно и мрачно. Каза нещо и шареното кученце пусна обувката. Момиченцето я обу и излезе от стаята, влачейки крака. Кученцето се поколеба за миг и изприпка след господарката си. Младата лейди? Файър реши, че в двореца дългата тъмна коса вероятно надделява над момчешките дрехи и свидетелства за благороден произход. Пет-шестгодишна и вероятно дете на Гаран. Гаран нямаше съпруга, но това не означаваше, че няма и деца. Файър се опита да преглътне внезапното си раздразнение от мнозината, станали случайно родители.

— Ммм… — проточи Клара, взирайки се намръщено в документа. — Не знам как да го тълкувам…

— По-късно ще го обсъдим. — Очите на Гаран се плъзнаха към Файър и тя среща любопитно погледа му. Веждите му се смръщиха гневно и той неочаквано заприлича на Бриган. — Е, милейди Файър — обърна се директно към нея за пръв път, — ще изпълните ли молбата на краля. Ще използвате ли силата на ума си, за да разпитате затворника?

— Не, принце. Използвам силите си единствено за самозащита.

— Колко благородно! — възкликна Гаран с тон, подсказващ, че мисли точно обратното.

Раздвоена, Файър го погледна спокойно и не продума.

— Това е самозащита — вметна разсеяно Клара, продължавайки да се мръщи на листа в ръката й. — Самозащита на кралството. Не че не разбирам отказа ти да съдействаш на Наш след грубиянската му проява, но ние се нуждаем от теб, милейди.

— Нима? Аз не съм сигурен — намеси се Гаран.

Потопи перото си в мастилницата, попи го старателно и написа няколко изречения върху листа пред него. Без да поглежда към Файър, й разкри какво чувства — хладнокръвно и съвършено овладяно. Тя го усети остро. Подозрение. Гаран не й вярваше и искаше да й го покаже.

Същата вечер Файър усети кралят да приближава към нея и заключи входа към стаите си. Той не възрази, явно примирен, че ще разговарят през дъбовата врата на дневната й. Разговорът не беше поверителен, поне от нейната страна, защото стражите й не се отделяха от нея. Преди кралят да проговори, тя го предупреди, че го чуват.

Съзнанието му бе открито и тревожно, но ясно.

— Искам да кажа само две неща, милейди.

— Слушам те, кралю — отвърна тихо Файър, опряла чело о вратата.

— Първото е извинение за всичко, което представлявам.

Файър затвори очи.

— Не е необходимо да се извиняваш за всичко. Само за онази част, която иска да се остави в ръцете ми.

— Не съм в състояние да я променя, милейди.

— Напротив. Щом силата ти не ми позволява да те контролирам, значи имаш сили да се владееш.

— Не мога, милейди, кълна се.

Не искаш, поправи го тя мълчаливо. Не искаш да се откажеш от мен и това ти пречи.

— Ти си много странно чудовище — прошепна той. — Чудовищата обикновено се стремят да завладяват хората.

Как да му отговори? Че не е нито чудовище като чудовище, а още по-малко — човек като човек?

— Спомена, че ще ми кажеш две неща, кралю.

Той си пое дъх, сякаш да си проясни ума, и заговори по-спокойно:

— Второто е молба, милейди, да премислиш въпроса със затворника. Времената са отчаяни. Сигурно имаш ниско мнение за способността ми да разсъждавам разумно, но се кълна в трона, милейди, че когато не си в мислите ми, различавам ясно правилното от погрешното. Моментът е повратен — кралството или ще оцелее, или ще рухне. Твоите сили могат да ни помогнат много, не само за затворника.

Файър се облегна на вратата и се свлече на пода. Зарови пръсти в косата си.

— Не съм такова чудовище — отрони жално тя.

— Помисли, милейди. Ще договорим правила, ограничения. Имам разумни съветници. Няма да поискат твърде много от теб.

— Остави ме да размисля.

— Наистина ли? Наистина ли ще размислиш?

— Остави ме! — настоя тя.

Усети как вниманието му се насочва от държавните дела отново към чувствата. Настана дълго мълчание.

— Не искам да си тръгвам.

Файър се пребори с надигналото се в гърдите й отчаяние.

— Върви си!

— Омъжи се за мен, милейди — прошепна той. — Умолявам те.

Предлагаше й със собственото си съзнание и разбираше колко е глупав. Тя долови ясно, че кралят просто не може да се овладее.

Престори се на непоклатима, макар да не се чувстваше така. Върви, преди да нарушиш примирието помежду ни.

Той си тръгна и Файър остана седнала на пода, закрила лице с длани, копнеейки за усамотение. След време Муса й донесе питие, а Мила свенливо й предложи горещ компрес за гърба. Благодари им, отпи от чашата и понеже нямаше избор, се примири с мълчаливата им компания.

Петнайсета глава

Способността на Файър да направлява баща си зависеше от доверието му.

През зимата след инцидента с него Файър реши да експериментира и го накара да си пъхне ръката в огъня в спалнята. Накара го да мисли, че в камината има цветя, а не пламъци. Той посегна да ги вземе и отдръпна рязко длан; Файър сграбчи по-силно съзнанието му и му вдъхна решимост. Той се пресегна отново към цветята, този път упорито повярвал, че събира букет, докато болката не го върна в реалността. Той изпищя и се втурна към прозореца, отвори го и пъхна ръка в снега, натрупан по перваза. Обърна се към нея, ругаейки, просълзен, и я попита какво си въобразява, че прави.

Не беше лесно да обясни и тя се разплака съвсем искрено от объркване и от вихрушката противоречиви чувства — уплаха при вида на обгорялата му длан с почернели, разкървавени пръсти, и от противната, неочаквана миризма; ужас да не изгуби доверието му и силата да му въздейства. Хвърли се, хлипайки, върху леглото му и зарови лице във възглавниците.

— Исках да видя какво е да нараниш някого, както винаги си ме насърчавал — проплака тя. — Сега разбрах и съм ужасена и от двама ни. Никога повече няма да го причиня на никого!

Той приближи до нея. Гневът бе изчезнал от лицето му. Сълзите й явно го натъжаваха, затова тя им позволи да се леят. Той седна до нея, отпуснал изгорената си ръка до хълбока, но очевидно обсебен от скръбта й. Погали я утешително по косата с невредимата си ръка. Тя улови дланта му, притисна я към мокрото си лице и я целуна.

След миг той се отдръпна от нея.

— Твърде голяма си за това — укори я.

Не го разбра. Той прочисти гърло. Гласът му бе одрезгавял от болката.

— Не забравяй, че вече си жена, Файър. Необичайно красива жена. Неустоима за мъжете. Дори за собствения си баща.

Тя усети, че говори искрено, не я заплашва, не й намеква нищо. Просто й обясняваше откровено както винаги, когато ставаше дума за чудовищната й сила, и й даваше важен урок, за да я предпази. Интуицията й обаче съзря възможност. За да си осигури доверието му, трябваше да обърне всичко наопаки — да накара Кансръл да докаже, че може да му вярва.

Отскубна се от него с престорен ужас. Избяга от стаята.

Същата вечер Кансръл застана пред затворената й врата, молейки я за разбиране.

— Скъпо дете, не се страхувай от мен. Знаеш, че никога няма да те нараня, воден от низки инстинкти. Притесняват ме другите мъже. Длъжна си да проумееш опасностите, пред които те изправя силата ти. Ако имах син, нямаше да се тревожа толкова.

Остави го да говори, вцепенена от лекотата, с която го манипулира — него, майстора на машинациите. Беше слисана и зашеметена. Осъзна, че на това я е научил той.

Най-сетне излезе и му каза:

— Разбрах. Съжалявам, татко.

По лицето й се стичаха сълзи. Преструваше се, че причината е наранената му ръка — и отчасти беше така.

— Бих искал да прилагаш по-жестоко силата си — докосна я той по косата и я целуна. — Жестокостта е силна самозащита.

И така, след експеримента Кансръл продължи да й се доверява. Основателно, естествено, защото Файър не смяташе, че ще дръзне да го повтори.

После, през пролетта, Кансръл сподели с нея, че трябва да измисли нов план, този път безпогрешен, да убие Бриган.

Когато кървенето й започна, Файър се принуди да обясни на стражите си защо крилатите чудовища се събират пред прозорците и, защо разкъсват яростно по-дребните птици и кацат с писъци по первазите й. Приеха го добре — стражите, не птиците. Муса изпрати двамата най-умели стрелци в градината под стаите й на лов за хищници в опасна близост до дворцовите стени.

Делс не се славеше с горещи лета, но дворецът от черен камък и стъклени покриви се сгорещяваше и в слънчеви дни отваряха прозорците. Когато Файър прекосяваше площадите или коридорите, чудовищните птици се вторачваха и пищяха и през техните мрежи. Понякога я преследваха рояци чудовищни насекоми. Това несъмнено не умножаваше и без друго малобройните й доброжелатели в двореца. Всички разпознаваха квадратния белег върху лицето й и го обсъждаха разгорещено. Влезеше ли в някоя стая, шушукането секваше и започваше отново, щом излезеше.

Обеща на краля да обмисли въпроса със затворника, но всъщност не мислеше. Нямаше нужда. Познаваше съзнанието си. Използваше част от силите си да следи къде се намира кралят, за да го отбягва. Още повече й бяха необходими да отблъсква вниманието на хората в двореца. Най-често долавяше любопитство и възторг; понякога враждебност, особено у прислугата. Питаше се дали прислужниците си спомнят по-ясно жестокостта на Кансръл и дали той е бил по-жесток към тях.

От време на време някой тръгваше след нея — мъж или жена, прислужник или благородник — без определена цел. Опитваха се да я заговорят, викаха я. Веднъж сивокоса жена се спусна към нея с думите:

— Милейди Файър, нежна сте като цвете!

Понечи да я прегърне, но Мила протегна ръка и я възпря. Файър — с натежал от болка корем, с изтръпнала, сгорещена кожа — далеч не се чувстваше като нежно цвете. Зачуди се дали да зашлеви жената, или да се отпусне разплакана в обятията й. В същия момент една чудовищна птица задращи по мрежата на прозореца над главите им, жената я погледна и вдигна ръце към нея, запленена от хищника, както преди миг — от Файър.

Някои дами в двореца й завиждаха, задето е завладяла сърцето на краля, който жадуваше от разстояние за нея като буен жребец зад ограда и не криеше поривите си. Срещнеше ли погледите на тези жени с пера от чудовища в косите или с обувки от кожа на чудовищни гущери, Файър свеждаше очи и ги подминаваше. Хранеше се в стаите си. Смущаваха я показните градски маниери в двореца и разбираше, че не би могла да се приспособи, а и така отбягваше краля.

Един ден, докато прекосяваше снежнобелия площад, Файър се натъкна на зрелищна схватка — шепа малки деца срещу дъщерята на принц Гаран, подкрепяна пламенно от кученцето. Файър усети ясно, че дъщерята на Гаран е подстрекателят на юмручната разпра, а от разгорелите се страсти на невръстната войска долови, че вероятно тя самата е в дъното на разногласието. Спрете!, възкликна мислено тя от другия край на площада. Спрете веднага! Всички деца, с изключение на момичето на Гаран замръзнаха, зяпнаха я и след миг се разбягаха с писъци.

Файър изпрати Нийл да доведе лечителка и се втурна с останалите си стражи към момичето с подуто лице и разкървавен нос.

— Добре ли си, дете? — попита Файър.

Момичето се боричкаше с кучето си, което подскачаше, лаеше и извърташе муцуна към дланта й, стиснала каишката му.

— Блочи! — извика му тя с гъгнив глас и клекна до него. — Долу! Престани! Пфу!

Блочи подскочи и се блъсна в окървавеното й лице. Файър се пресегна към съзнанието на кученцето и го успокои. Детето седна върху мраморния плочник до Блочи и опипа бузите и носа си. Присви очи и отметна мократа си коса от лицето.

— Татко ще се разочарова.

Както и предишния път мислите на момиченцето бяха изненадващо недостъпни за Файър, но тя бе доловила достатъчно от чувствата на другите деца, за да разбере какво има предвид.

— Понеже си ме защитила ли?

— Не, защото забравих да пазя лявата си страна. Напомня ми го непрекъснато. И носът ми май е счупен. Ще ме накаже.

Гаран наистина не изглеждаше като олицетворение на добродушието, но Файър не смяташе, че ще накаже дете, задето не е спечелило схватка срещу приблизително осем противници.

— Понеже някой ти е счупил носа ли? Няма да те накаже, разбира се.

Детето въздъхна тъжно.

— Не, защото аз ги нападнах. А той ми е забранил. И защото пропускам уроците. Учителите ме чакат.

— Преди това ще те прегледа лечител — обясни й Файър, стараейки се да не се засмее.

— Уроците са безброй — продължи момичето, не особено заинтригувано от лечителката. — Ако татко не беше принц, нямаше да уча толкова. Обичам уроците по езда, но историята ме приспива. А сега той няма да ми позволи да яздя конете му. Никога! Разрешава ми да им давам имена, но не и да ги яздя. Чичо Гаран ще му каже, че съм пропуснала уроците, и татко ще ми забрани да ги яздя завинаги. На теб позволява ли ти да му яздиш конете? — попита я печално момичето, сякаш очаква да получи трагичен отговор.

Файър обаче не успя да продума. Гледаше озадачено детето, а умът й се опитваше да осмисли чутото. Тъмнокосото и тъмнооко момиченце с подуто и окървавено лице наричаше Гаран „чичо“, отличаваше се с необичайна умствена непропускливост, а баща му бе принц.

— Яздя само моя кон — промърмори най-сетне тя.

— А виждала ли си неговите коне? Има много. Луд е по конете.

— Познавам един — отвърна Файър, докато пресмяташе смаяно наум.

— Биг ли? Биг е кобила. Татко казва, че повечето войници предпочитат жребци, но Биг е безстрашна и той не би я сменил за никой жребец. Казва, че и ти си безстрашна. Спасила си му живота. Затова се застъпих за теб — додаде отчаяно тя, припомнила си отново надвисналата опасност; докосна носа си. — Може пък да не е счупен. Мислиш ли, че ще се ядоса по-малко, ако е само подут?

Файър потърка чело.

— На колко си години, дете?

— През зимата стана на шест.

Нийл се появи, подтичвайки с лечителя — усмихнат мъж в зелени дрехи.

— Милейди Файър — кимна й той и клекна до детето. — Принцесо Хана, най-добре елате с мен в лечебницата.

Двамата се отдалечиха. Хана продължаваше да бърбори с гъгнивия си глас. След миг колебание Блочи се втурна след тях.

Файър ги проследи със смаян поглед. Обърна се към стражите си.

— Защо никой не ми е споменал, че командирът има дъщеря?

Мила сви рамене.

— Командирът е потаен, милейди. Чували сме само слухове.

Файър си спомни жената с кестенявата коса в зелената къща.

— Тя ли е майката на детето?

— Говорят, че майката е починала, милейди.

— Кога?

— Не знам. Питайте Муса или принцеса Клара.

— Е… — Файър се опита да се сети накъде се бе запътила, преди да се натъкне на децата. — Да отидем някъде, където не се чува как пищят хищните птици.

— Бяхме тръгнали към конюшните, милейди.

А, да, конюшните, да посетят Смол. И мнозината му приятели — част от които несъмнено имаха кратки, красноречиви имена.

Файър би могла да разпита веднага Клара как така принц на двайсет и две има тайна дъщеря почти на шест. Почака обаче кървенето й да спре и отиде при Гаран.

— Сестра ти ми каза, че работиш твърде много.

Той вдигна очи от отрупаната с документи маса и ги присви.

— Вярно е.

— Ще дойдеш ли на разходка с мен, принце?

— Защо искаш да се разхождаш с мен?

— Защото се опитвам да преценя какво мисля за теб.

Той повдигна вежди.

— О, подлагаш ме на изпитание значи?

— Все ми е едно как го наричаш, но аз отивам. Не съм си подавала носа навън от пет дни.

Тя се обърна и излезе от стаята. Изпита задоволство, защото докато вървеше по коридора, усети как той тръгва след нея и настига стражите й.

— Приех поканата ти по същата причина — обясни й Гаран.

— Звучи справедливо. Мога да ти посвиря, ако искаш. Ще се отбием да си взема цигулката.

— Цигулката — изсумтя той. — Чух за нея. Бриган си мисли, че се къпем в пари.

— Чуваш всичко, предполагам.

— Това ми е работата.

— Ще ми обясниш ли тогава защо никой не ми е споменал за принцеса Хана?

— Защо те интересува принцеса Хана? — изгледа я остро той.

Разумен въпрос. Бръкна в рана, която Файър още не бе усетила.

— Чудех се просто защо кралица Роен и Брокър никога не са отваряли пред мен и дума за нея.

— Длъжни ли са?

Файър разтри врата си под шала и въздъхна, разбрала защо сърцето й настояваше да проведе този разговор тъкмо с Гаран.

— С кралицата винаги разговаряме открито, а Брокър споделя с мен всичко, което научи, защото съдействам на шпионите му — призна тя. — Въпросът не е дали са длъжни, а защо нарочно са отбягвали темата.

— А! Става дума за доверие значи…

Файър си пое дъх.

— И защо пазят детето в тайна? Та то е съвсем малко!

Гаран помълча замислено, като току я поглеждаше изпитателно. Поведе я през централния площад на двореца. Тя го остави охотно да избере посоката. Все още се губеше из дворцовите лабиринти. Тази сутрин тръгна към ковачницата, а се озова в пералнята.

— Малка е — рече най-сетне Гаран, — но я пазехме в тайна още преди да се роди. Самият Бриган научи за нея едва когато тя навърши четири месеца.

— Защо? Коя е майката? Съпруга на враг? На приятел?

— На никого. Момиче от конюшните.

— Защо тогава…

— Хана е трети наследник на трона — обясни тихо Гаран. — Дете е на Бриган. Не на Наш, не на Клара, не мое. Спомни си какви бяха времената тогава, милейди, преди шест години. Ако Брокър ти се е доверявал, както твърдиш, сигурно знаеш какви опасности грозяха Бриган — единствен той в двореца, враждуваше открито с Кансръл.

Файър замълча стъписано и засрамено продължи да слуша историята, която Гаран й разказваше:

— Той беше едва на шестнайсет, но всички знаем колко малко радост имаше в живота му. Момичето се грижеше за конете му. Много красиво момиче. Казваше се Роуз.

— Роуз… — повтори вцепенено Файър.

— Бриган сподели само с четирима от семейството — с мен, Наш, Клара и Роен. Пазеше я в тайна, за да не я излага на опасност. Искаше да се ожени за нея. — Гаран се изсмя сухо. — Беше непоправим романтик. За щастие не успя и връзката им не излезе наяве.

— Защо „за щастие“?

— Син на крал и момиче, което спи при конете?

Файър си помисли колко рядко се случва някой да разбере със сигурност, че иска да се ожени за някого. Колко ли е несправедливо да срещнеш такъв човек и да си принуден да се откажеш от него, защото леглото му е от слама, а не от пух?

— Както и да е — продължи Гаран. — Горе-долу по това време Кансръл убеди Накс да изпрати Бриган във войската на границата. Несъмнено се е надявал да го убият. Бриган се разгневи като стършел, но нямаше избор и замина. Не след дълго разбрахме, че е оставил частица от себе си у Роуз.

— Забременяла е.

— Именно. Роен се погрижи за нея. Тайно, разбира се. Бриган все пак оцеля, а Роуз умря при раждането. Когато навърши седемнайсет, Бриган се върна и в един и същи ден научи, че Роуз е мъртва, че има дете и Накс го е назначил за командир на Кралската армия.

Файър помнеше тази част от историята. Кансръл бе убедил Накс да повиши Бриган далеч над способностите му с надеждата стратегическата некомпетентност на принца да му спечели лоша слава, Файър помнеше задоволството и гордостта на Брокър, когато Бриган, въоръжен с невероятно упорство, се превърна първо в разумен, а после в необикновен пълководец. Той снабди с коне цялата армия — не само кавалерията, но и пехотата, и стрелците. Повиши стандартите за обучение и надницата. Увеличи числеността на войската, покани жени в нея, изгради сигнални кули в планините и из цялото кралство, за да установи връзка между отдалечените райони. Построи нови крепости с обширни житни полета и огромни конюшни, където да се грижат за най-ценната придобивка на армията — конете, които й помагаха да се придвижва лесно и бързо. Това затрудняваше контрабандистите, разбойниците, пикийците, както и бунтовните лордове Майдог и Джентиан, принудени да отстъпят с малобройните си войски и да преосмислят съмнителните си амбиции.

Горкият Бриган. Сърцето на Файър се сви от жал.

— Кансръл отмъщаваше на Бриган с всички средства — продължи Гаран. — Особено след като авторитетът му нарасна. Тровеше конете му от злоба. Подложи на мъчения един от оръженосците на Бриган и го уби. Ясно е защо всички, които знаехме за Хана, си държахме езика зад зъбите.

— Да, разбира се — прошепна Файър.

— После Накс умря. Следващите две години Бриган се опитваше да убие Кансръл, а той кроеше планове да убие него. После Кансръл се самоуби. Най-сетне Бриган бе свободен да обяви детето си за наследник на трона. Направи го обаче само пред членовете на семейството. Хана не е официална тайна — повечето хора в двореца знаят, че е негова. Ала не разгласяваме този факт. Отчасти по навик, но и за да не насочваме вниманието към нея. Не всички врагове на Бриган си отидоха с Кансръл.

— Но как е възможно тя да е престолонаследник, а ти — не? — попита Файър. — Накс ти е баща и ти не си по-незаконен от нея. Освен това Хана е момиче, дете.

Гаран присви устни и сведе очи. Не отговори на въпроса й.

— Роен ти вярва — отбеляза той. — Брокър също ти вярва. Не измъчвай чудовищното си сърце. Роен не ти е споменала за внучката си, защото е свикнала да не казва на никого. А Брокър не ти е съобщил вероятно защото Роен никога не му е казвала. Клара също ти се доверява, защото Бриган ти вярва. Доверието на Бриган е силна препоръка, признавам, но всеки греши понякога.

— Разбира се — отвърна сухо Файър.

В този момент един от стражите й повали със стрелата си чудовищна птица. Тя падна от небето — зелена и златиста — и се приземи някъде сред горичка недалеч от тях. Файър внезапно осъзна, че са в овощната градина зад двореца, а отвъд нея е зелената къща.

Файър се втренчи удивено в дървото до къщата, учудена как не го е забелязала от прозореца. Явно отгоре бе предположила, че е горичка, а не един-единствен организъм. Гигантският ствол се разклоняваше в шест посоки, а десетките масивни клони се привеждаха под тежестта си чак до земята, заравяха се в тревата и пак се издигаха към небето. Някои от най-грамадните клони имаха подпори, за да не се счупят.

До нея Гаран наблюдаваше смаяното й изражение. Тръгна с въздишка към пейка до алеята пред къщата, седна и затвори очи. Файър забеляза изпитото му лице и приведените му рамене. Изглеждаше изтощен. Приближи и седна до него.

— Необикновено е наистина — отвори очи той. — Толкова голямо израсна, че ще се убие. Всеки баща посочва наследниците си. Знаеш го нали?

Файър отмести очи от дървото и ги впи изненадано в него. Гаран срещна спокойно погледа й.

— Баща ми не ме обяви за свой наследник. Избра Наш и Бриган. Бриган постъпи другояче. Хана ще бъде първата му наследница, дори да се ожени и да има цяла армия синове. На мен, разбира се, ми е все едно. Никога не съм искал да бъда крал.

— И, естествено, всичко ще се обезсмисли — вметна с безизразен глас Файър, — щом кралят се ожени за мен и стане баща на цяла джунгла чудовища.

Гаран не го очакваше. Застина за миг, претегляйки думите й. После устните му неволно се извиха в лека усмивка. Разбра, че тя се шегува и смени темата.

— А ти, милейди, само с цигулката ли запълваш времето си? От десет дни си в двореца!

— Защо питаш? Задача ли искаш да ми възложиш?

— Не, докато не решиш да ни помогнеш.

Да им помогне… да помогне на това странно кралско семейство. Неволно й се прииска да не е толкова невъзможно.

— Каза, че не искаш помощта ми.

— Не, милейди, казах, че се колебая. И продължавам да се колебая.

Вратата на зелената къща се отвори и дамата с кестенявата коса тръгна по алеята към тях. Внезапно съзнанието на Гаран се разведри. Той скочи, пресрещна жената и я улови за ръката. Представи я на Файър с грейнало лице и тя разбра, че нарочно я е довел тук. Не бе забелязала, вглъбена в разговора.

— Лейди Файър — каза Гаран, — това е Сайри. Натоварена е с тежката задача да преподава история на Хана.

Сайри се усмихна на Гаран — усмивка, предназначена само и единствено за него, и Файър веднага проумя какво вижда.

— Не е толкова зле — уточни Сайри. — Тя е изключително способна ученичка. Просто не я свърта на едно място.

Файър й протегна ръка. Сайри я поздрави прекалено любезно и с едва доловима ревност. Разбираемо, Файър си отбеляза наум да предупреди Гаран да не води женски чудовища при възлюбените си. Дори най-умните мъже понякога пропускат очевидното.

Когато Сайри се сбогува с тях, Гаран я изпрати с поглед, като потриваше разсеяно челото си и тананикаше тихо.

Син на крал и жена, която е дворцов учител, подкачи го мислено Файър, подтикната от необяснима радост да се пошегува. Стъписващо!

Гаран смръщи вежди и се опита да си придаде строг вид.

— Ако ти е доскучало тук, милейди, отиди в забавачката и научи децата как да се пазят от чудовища. Сприятели се с тях, та на дъщерята на Бриган да й остане някой зъб в устата, докато баща й си дойде.

Файър понечи да си тръгне. По устните й продължаваше да трепти усмивка.

— Благодаря за разходката, принце. Знай, че е трудно да ме заблудиш. Дори да не ми се доверяваш, усещам, че ме харесваш.

Каза си, че уважението, което Гаран й засвидетелства, е приповдигнало духа й, а не жената, чиято тайна бе разкрила.

Шестнайсета глава

Всъщност Файър наистина се нуждаеше от занимание. Иначе не й оставаше друго, освен да размишлява. А размислите я връщаха назад, отново и отново, към липсата на занимания и към въпроса доколко всъщност би съумяла да помогне на кралството, ако сърцето й разумът й не го забраняваха категорично. Измъчваше се през безсънните нощи. Сънуваше кошмари как заблуждава и наранява хората, кошмари как Кансръл кара Кътър да се гърчи от въображаема болка.

Клара заведе Файър на обиколка из града. Жителите му се кичеха с още повече дрънкулки от чудовища от придворните и с още по-малко вкус. От илиците на минувачите стърчаха пера, набрашнени пекарки, надвесени над нощвите, носеха прелестни накити — огърлици и обеци, изработени от чудовищни раковини. Жена бе надянала синьо-виолетова перука от копринената козина на някакво чудовище — куче или заек — но късата й коса стърчеше на кичури около грозноватото й лице, все едно е карикатура на самата Файър. Е, нали върху главата й се мъдреше нещо красиво.

— Всеки мечтае за нещо хубаво — поклати глава Клара. — Богатите купуват редки кожи от черния пазар. Другите се задоволяват със захвърленото в канавките или с уловеното в капаните. Всъщност разлика няма, но богатите се чувстват по-добре, когато са платили цяло състояние.

Глупаво задоволство, разбира се. Файър си даваше сметка, че в този град съжителстват разсъдъкът и плиткоумието, немотията и разкошът. Приятно впечатление й направиха градините и старите изпочупени скулптури, фонтаните по площадите, музеите и библиотеките, яркоцветните магазини, край които се разхождаха с Клара. Харесаха й оживените павирани улици, където, заети с шумния си живот, хората понякога не забелязваха чудовището, заобиколено от стражи. Понякога. Веднъж й се наложи да успокои впряг коне, паникьосани от група деца, притичали твърде близо до тях. Докато Файър шепнеше на жребците и ги галеше по врата, улицата замря и се съживи едва когато тя и Клара свърнаха по друга пряка.

Харесаха й мостовете. С удоволствие заставаше по средата и се взираше надолу с чувството, че ще падне, но уверена, че е невъзможно. Най-отдалеченият от водопадите мост бе подвижен. Понравиха й се звънчетата, които оповестяваха кога се вдига и спуска — меко, сладкогласно, почти мелодично на фона на градския шум. Впечатления й направиха складовете и доковете по реката, акведуктите, каналите и шлеповете, които, скрибуцайки протяжно, теглеха бавно товарните кораби нагоре-надолу между реката и залива. Направо се захласна на Долното пристанище, където водопадите вдигаха пелена от морска вода и заглушаваха всички звуци и чувства.

Хареса, колебливо, дори болниците. Зачуди се в коя се е излекувал баща й, когато стрелата го бе улучила в гърба. Надяваше се хирурзите да връщат към живота и добри хора. Пред болниците винаги имаше чакащи и притеснени множества. Тя ги поглеждаше и ги докосваше с тайно благопожелание тревогите им да се увенчаят с щастлив край.

— Из целия град имаше медицински училища — обясни й Клара. — Чувала ли си за крал Арн и неговата съветничка, чудовището лейди Ела?

— Помня имената от уроците по история — замисли се Файър.

— Управлявали преди цели сто години — заразказва Клара. — Крал Арн бил билкар, а лейди Ела — хирург. Медицината ги обсебила. Носят се легенди за чудатите им медицински опити с хора, които едва ли биха се съгласили да се подложат на тях, ала чудовището ги убеждавало. Знаеш какво имам предвид, милейди Файър. Разрязвали тела на мъртъвци и ги изучавали, но никой не разбирал откъде вземат телата. Ммм… да — повдигна язвително вежди Клара. — Както и да е… техните открития преобразили медицината и хирургията. Благодарение на тях знаем как се използват странните билки, никнещи в скалните цепнатини и в пещерите по границата на кралството. На тях дължим лекарствата за спиране на кръвоизливи, за предпазване на раните от инфекции, за унищожаване на тумори, за зарастване на счупени кости. Те, разбира се, открили и наркотиците, които унищожават човешкия разсъдък — добави мрачно тя. — Сега училищата са затворени. Няма пари за изследвания. Всъщност няма пари и за изкуство, и за инженерство. Политиката поглъща всички средства. И армията заради предстоящата война. Залезът на града наближава.

Залезът на града вече е настъпил, помисли си Файър, но замълча. Бе видяла западналите бедняшки квартали край доковете по южния бряг на реката и запуснатите алеи в центъра на града. Много, много места в града не бяха посветени нито на красотата, нито на науката, нито на нещо добро.

Веднъж Клара я заведе на обяд при майката на близнаците, която живееше в малка и уютна къща на цветарска улица. Имаше и съпруг — пенсиониран войник и един от най-доверените шпиони на близнаците.

— Напоследък съм се съсредоточил върху контрабандистите — обясни им той, докато се хранеха. — Почти всеки богат човек в града понякога прибягва до черния пазар. Често обаче дейно замесените с контрабанда се оказват и врагове на краля. Особено ако търгуват с оръжия, коне или пикийски стоки. Извадим ли късмет, проследяваме купувача и разбираме за кого купува. Окаже ли се някой от бунтовните лордове, залавяме купувача за разпит. За съжаление отговорите им невинаги са чиста монета.

Подобни откровения, естествено, осигуряваха материал за неумолимата тактика на Клара. „С твоите способности лесно ще научим кой на чия страна е. Ще ни помогнеш да разберем кои от съюзниците ни служат предано“, повтаряше тя. „Ще знаем къде Майдог планира да нападне първо.“ Когато думите й удряха на камък, подхващаше: „Ще разкриваш заговори за убийства. Няма ли да се почувстваш ужасно, ако ме убият, защо отказваш да ни съдействаш?“ В най-отчаяните моменти я питаше: „Ами ако възнамеряват да убият теб? Не е невъзможно, особено сега, когато хората се опасяват, да не би да се омъжиш за Наш.“

Файър не отговаряше на нескончаемите атаки; никога не признаваше нито съмненията, нито угризенията на съвестта, които започваше да изпитва. Скътваше доводите да ги обмисли по-късно заедно с настойчивото подканяне на краля. Понякога след вечеря — достатъчно често, та Уелкли да сложи стол в коридора — Наш идваше пред вратата й да говори с нея. Държеше се благоприлично, обсъждаха времето и видните гости на двореца и винаги, неизменно се опитваше да я убеди да обмисли въпроса със затворника.

— Ти си от Севера, милейди — повтаряше й. — Знаеш колко слаб е законът извън пределите на града. Една погрешна стъпка, милейди, и цялото кралство ще изтече между пръстите ти.

После притихваше и тя разбираше, че иде ред на предложението за брак. Отказваше му и го отпращаше и се опитваше да се утеши в компанията на стражите си. Размишляваше много сериозно за състоянието на града, за кралството, за краля. И каква роля й е отредена.

За да има занимание и да облекчи усещането, че е непотребна, прие съвета на Гаран. Отначало влизаше предпазливо в забавачката, сядаше тихо на някой стол и наблюдаваше децата — как играят, четат, спорят. На това място бе работила майка й и тя искаше да попие атмосферата му бавно. Опитваше се да си представи как младата жена с оранжеви коси и спокоен нрав наставлява децата. Джеса бе живяла в тези шумни, слънчеви стаи. Самата мисъл помагаше някак си на Файър да не се чувства като пришълец. Но и я изпълваше със самота.

Да учи децата как да се защитават от чудовищни животни, бе деликатна задача. Мнозина родители смятаха, че децата им не бива да имат нищо общо с нея. Ала няколко деца на благородници и прислужници все пак й станаха ученици.

— Защо си толкова запленен от насекомите? — попита тя една сутрин единайсетгодишния Коб — будно момче, което успяваше да издигне мислена стена срещу чудовищните птици и да устои на порива да докосне Файър по косата, ала не би убило чудовищна буболечка, дори да кацне върху дланта му и да се навечеря с кръвта му. — Грабливите птици не те затрудняват.

— Чудовищните птици! — възкликна презрително Коб. — Те нямат ум, а само някакво безсмислено чувство, с което си въобразяват, че ще ме омагьосат. Толкова са елементарни!

— Вярно е — кимна Файър, — но в сравнение с насекомите са направо гениални.

— Чудовищните насекоми са съвършени — възрази замечтано Коб, втренчен в чудовищното водно конче, кръжащо около носа му. — Погледни им крилата, крачетата, очите като мъниста! А колко умно използват жилата и пипалата си!

— Той обича всички буболечки — подбели очи по-малката сестра на Коб. — Не само чудовищните.

Проблемът сигурно е, че е учен, помисли си Файър.

— Добре — кимна тя. — Може да позволяваш на чудовищните буболечки да те жилят, понеже оценяваш съвършените им жила. Но — добави строго тя — от някои видове буболечки трябва да се научиш да се пазиш, за да не те наранят. Разбра ли?

— Да ги убивам ли?

— Да. А после може да им направиш дисекция, ако искаш. Хрумвало ли ти е?

Коб грейна.

— Наистина ли? Ще ми помагаш ли?

И така, Файър измоли скалпели и табли от дворцовата лечебница и се залови със странни експерименти по примера на крал Арн и лейди Ела. В по-малки мащаби, разбира се, и с далеч по-скромни резултати.

Често виждаше принцеса Хана. От прозорците си наблюдаваше как момичето притичва в зелената къща. Виждаше и Сайри, и други учители, понякога мярваше Гаран или Клара и дори легендарния й градинар — русокос, загорял от слънцето и мускулест като герой от епос. Понякога зърваше възрастна жена, дребничка и прегърбена, с бледозелени очи и престилка, да възпира устремния бяг на Хана. Крехката старица, явно икономка на зелената къща, беше силна, често носеше Хана на ръце и не криеше привързаността си към детето. Не харесваше обаче Файър. Веднъж се срещнаха в овощната градина и съзнанието й се оказа непристъпно като ума на Бриган. При вида на чудовищната милейди лицето й се изопна хладно и сурово.

По каменните покриви на двореца имаше пътеки за разходка. В безсънните нощи Файър се качваше там със стражите си. От височината виждаше сиянието на големите факли по мостовете, които горяха по цяла нощ, та лодкарите по бързотечните води да се ориентират къде са водопадите. От дворцовите покриви чуваше и грохота им. В ясно време съзерцаваше спящия град околовръст и отраженията на звездите по морската повърхност. Чувстваше се като кралица. Не като истинска кралица, съпруга на Наш, а като жена на върха на света. По-точно на върха на града, чиито обитатели ставаха все по-реални, град, който постепенно заобичваше.

Бриган се върна в двореца след три седмици, Файър разбра веднага, че е пристигнал. Съзнанията бяха като лицата — виждаш ги веднъж и ги запомняш. Умът на Бриган бе тих, непроницаем, силен. Препънеше ли се в него, Файър тутакси го разпознаваше.

Беше с Хана и Блочи. Къпеха се в утринните лъчи в ъгъла на спокоен площад. Момиченцето оглеждаше белезите от чудовищни птици по врата на Файър и за кой ли път я придумваше да й разкаже историята как ги е получила и как е спасила войниците на Бриган. Файър й отказа и Хана се примоли на Муса.

— Та ти не беше там! — възрази засмяна Файър, когато Муса подхвана историята.

— Е, щом никой от присъствалите не иска да разказва… — оправда се Муса.

— Идва някой, който може да разкаже историята от първо лице — подсмихна се загадъчно Файър.

Хана застина и тялото й се изопна като пружина.

— Татко? — завъртя се в кръг тя да се озърне на всички страни. — Къде е татко?

Той влезе през сводест вход в отсрещния край на площада. Хана извика и се втурна към него по мраморния плочник. Той я улови и я понесе обратно натам, откъдето бе дошла. Кимна на Файър и на стражите, вслушан с усмивка в потока от думи, леещ се от устата на Хана.

Защо се случва така при всяка поява на Бриган, запита се Файър. Защо й се приисква да побегне? Нали вече са приятели и не се страхува от него! Забрани си да помръдне и насочи вниманието си към Блочи, който охотно се остави да го гали по главата.

Бриган остави Хана на земята и клекна пред нея. Улови внимателно брадичката й и завъртя лицето й наляво и надясно, за да огледа насинения й, превързан нос. Прекъсна я тихо.

— Разкажи ми какво стана.

— Но, татко — смени темата тя посред изречението. — Те говореха лоши неща за лейди Файър.

— Кои?

— Селин и Мидан. И другите.

— И какво? Някой те удари по носа?

Хана пристъпи от крак на крак.

— Не.

— Разкажи ми какво стана.

Хана потърка още веднъж подметките си по плочника и подхвана тъжно:

— Аз ударих Селин. Той не беше прав, татко! Някой трябваше да му покаже!

Бриган замълча. Хана се облегна с длани на коленете му и впи очи в земята. Въздъхна драматично иззад гъстата завеса на косата си.

— Погледни ме, Хана.

Момичето го послуша.

— Разумно ли е да удряш Селин, за да му покажеш, че греши?

— Не, татко. Постъпих лошо. Ще ме накажеш ли?

— За известно време ще прекратя уроците ти по ръкопашен бой. Не искам да злоупотребяваш с наученото.

Хана въздъхна отново.

— За колко време?

— Докато се убедя, че разбираш каква е целта ми.

— Ще отмениш ли и уроците по езда?

— Да не би да си прегазила някого?

— Не, разбира се, татко — разкикоти се тихо тя.

— Значи няма да отменя уроците по езда.

— Ще ми позволиш ли да яздя твоите коне?

— Знаеш отговора. Трябва да пораснеш, за да яздиш боен кон.

Хана протегна ръка и потърка с длан острата му брадичка. Непринудената й нежност сепна Файър. Тя отклони очи и се втренчи в Блочи, осеял полата й с копринени косми.

— Колко ще останеш, татко?

— Не знам, скъпа. Скоро ще замина на север.

— И ти си ранен, татко. — Хана огледа превръзката на дясната му ръка. — Ти ли удари пръв?

Бриган се усмихна леко на Файър, но в следващия миг очите му се вледениха, а устните очертаха тънка линия. Студенината му уплаши и обиди Файър. После разумът й надделя и тя разбра какво вижда Бриган — квадратния белег от пръстена на Наш върху бузата й.

Беше преди седмици, обясни му мислено тя. От тогава се владее.

Бриган се изправи и вдигна Хана. Каза й тихо:

— Не ударих пръв. А сега трябва да поговоря с чичо ти. С крал Наш.

— Искам да дойда с теб — настоя Хана и обви ръце около врата му.

— Може да ме придружиш до преддверието, но там ще се разделим.

— Но защо? Искам да дойда!

— Разговорът е личен.

— Но…

— Чу ме, Хана — прекъсна я строго той.

Хана замълча мрачно.

— Мога да ходя сама — заяви обидено след малко.

Бриган я остави на земята. Двамата се изгледаха в настъпилата тишина — по-високият с по-спокойни очи от по-ниския.

— Ще ме поносиш ли, татко — чу се тънък гласец.

По лицето на Бриган отново пробяга усмивка.

— Разбира се. Не си чак толкова голяма.

Бриган прегърна Хана и тръгна отново към другия край на площада, Файър се вслуша в заглъхващата мелодия на Ханиния глас. Блочи седна както винаги, поразмисли и изприпка след господарката си. Осъзнала колко нередно постъпва, Файър се пресегна към съзнанието му и го убеди да остане. Не успя да се сдържи, кученцето й трябваше. Козината му беше мека.

Бриган не беше избръснат, носеше черни дрехи и кални обувки. Светлите му очи изпъкваха върху изнуреното му лице.

Бе започнала да харесва това лице.

И, естествено, разбираше защо тялото й понечва да побегне, когато той се появи. Инстинктът му не грешеше, понеже накрая го очакваше само тъга.

Прииска й се да не бе виждала колко нежно се отнася с детето си.

Файър се отличаваше със забележително умение да не мисли за нещо, ако реши. Особено ако нещото е болезнено и откровено глупаво. Тогава го изблъскваше към най-недостъпните кътчета на съзнанието си. Брат му бе влюбен в нея, а тя бе дъщеря на Кансръл!

Немислимо…

Все по-често обаче обмисляше въпроса какво е мястото й в този дворец. Щом Бриган щеше скоро да отпътува на север, несъмнено щеше да я отведе у дома. А тя не се чувстваше готова да се върне.

Бе израснала край Брокър и Кансръл и не беше наивна. Виждаше запустелите сгради в града, усещаше миризмата на мръсотия. Долавяше колко гладни хора има тук и колко — сломени от опиатите. Разбираше какво означава дори многобройните четири полка на Бриган да не са в състояние да възпрат разбойниците да съборят цял град в пропастта. А тези неща бяха дреболия, просто поддържане на реда. Задаваше се война и ако Майдог или Джентиан превземеха Кралския град и кралството с армиите си, ако един от двамата станеше крал, колко ли по-надолу в бездната щяха да пропаднат хората, стигнали вече дъното?

Файър не си представяше как ще се върне в каменната си къща, където новините пристигаха бавно и единственото разнообразие в ежедневието й бяха празноглавите бракониери с неизвестна роля, залутали се в горите й. Как да откаже да помогне, след като залогът тук бе толкова голям? Как да си тръгне?

— Прахосваш способностите си — укори я веднъж Клара. — Пилееш нещо, което ние дори не знаем какво е да имаш. Прахосничеството е престъпление.

Файър не й отговори, но проумя думите й, по-дълбоко, отколкото Клара предполагаше.

Тази нощ, докато Файър се бореше със себе си на покрива на двореца, Бриган приближи до нея и се облегна на парапета. Тя си пое дъх и се взря в блещукащите факли из града, за да не го поглежда, да не му се зарадва.

— Чувам, че си луд по конете — отбеляза ведро.

Той се усмихна.

— Утре вечер заминавам на запад по реката. Ще се върна след два дни, но Хана ми се разсърди. Изпаднах в немилост.

Файър си спомни времето, когато тя самата беше на пет.

— Сигурно й липсваш ужасно.

— Да. Никога не се задържам дълго тук. Макар да ми се иска да не е така… — въздъхна той и продължи: — Преди да замина, трябва да ти съобщя нещо, милейди. Скоро ще поема на север. Този път без армията. Пътуването ще е по-бързо, по-безопасно, ако решиш да се върнеш у дома.

Файър затвори очи.

— Би трябвало да кажа „да“, предполагам.

Той се поколеба.

— Друг ескорт ли предпочиташ?

— Не, разбира се! Просто всичките ти братя и сестри настояват да остана в двореца и със силата на съзнанието си да им помагам да шпионират. Дори принц Гаран, макар още да не е преценил дали ми вярва.

— О! — поклати глава Бриган. — Гаран не вярва на никого. Такава е природата, работата му. Създава ли ти неприятности?

— Не, държи се добре с мен. Всъщност всички са любезни с мен. Тук не ми е по-трудно отколкото другаде. Просто е различно.

Той се замисли.

— Е, не бива да им позволяваш да те тормозят — рече накрая. — Те виждат само своята страна. Обсебени са от проблемите на кралството и не си представят друг начин на живот.

Файър се почуди какъв ли друг живот си представя Бриган. За какъв живот мечтае, ако не беше се родил с този.

— Как мислиш? — попита го предпазливо. — Да остана ли да им помогна?

— Милейди, не знам какво е редно да направиш. Ти трябва да прецениш кое е правилно.

В тона му долови отбранителна нотка, но не й стана ясно кого защитава — себе си или нея.

— А ти имаш ли мнение кое е правилно? — настоя тя.

Той се смути. Извърна лице.

— Не искам да ти влияя. Ще се радвам да останеш. Ще ни окажеш неоценима помощ. Но и ще съжалявам за това, което те молим да правиш. Искрено ще съжалявам.

Необичайно откровение — необичайно, защото не бе характерно за него, и още по-необичайно, защото едва ли някой друг би изпитал съжаление. Объркана, Файър стисна здраво лъка си и каза:

— Насилие е да превземам нечий ум и да го променям, както ми е угодно. Силата ми е престъпно нахлуване на чужда земя. Как да го осъществя, без да злоупотребя с правата си? Как ще разбера кога стигам твърде далеч? Способна съм да причиня толкова страдания.

Бриган помисли минута, втренчен съсредоточено в дланите си. Подръпна крайчеца на превръзката си.

— Разбирам те — призна тихо. — Знам какво е да си способен да причиняваш страдания. Обучавам двайсет и пет хиляди войници за кървава баня. Правил съм неща, които ми се иска никога да не съм бил принуден да направя. Ще ги правя и занапред. — Той я погледна, после пак сведе очи към ръцете си. — Предложението ми ще ти прозвучи безочливо, милейди, но ако поискаш, ще ти обещая да те предупреждавам, когато сметна, че злоупотребяваш със силата си. Независимо дали ще приемеш, бих искал да те помоля да ми обещаеш същото.

Файър преглътна. Не й се вярваше, че той й поверява толкова отговорна задача.

— За мен е чест — прошепна тя. — Приемам обещанието ти и ти давам своето в замяна.

Светлините в градските къщи помръкваха една след друга. Част от тактиката й да пропъжда определени мисли бе да избягва възможностите, които ги подклаждат.

— Благодаря за цигулката. Свиря на нея всеки ден.

При тези думи тя го остави сам и тръгна със стражите си към своите покои.

На другата сутрин в голямата дворцова зала тя разбра как трябва да постъпи.

Стените на просторната зала бяха огледални. Минавайки край тях, подтикната от внезапен импулс, Файър погледна отражението си.

Затаи дъх и продължи да се взира, докато преодоля първоначалния момент на неверие. Скръсти ръце, изправи гръб и продължи да гледа. Спомни си нещо, което я разгневи. Сподели с Клара намеренията си да няма деца и Клара й спомена за лекарство, което ще я разболее тежко, но само за два-три дни. След като се възстанови, повече няма да се тревожи, че ще забременее, колкото и мъже да приема в леглото си. Лекарството ще я лиши завинаги от способността да роди деца. Едно от най-полезните открития на крал Арн и лейди Ела.

Файър се ядоса при мисълта за това лекарство — насилие, което да й попречи да създаде свои подобия. За какво тогава бяха тези очи, невъзможното лице, меките извивки на тялото й, силата на ума и. Какъв бе смисълът, щом никой от мъжете, които я желаеха, нямаше да я дари с деца? Само на тъга ли бе обречена? Какъв бе смисълът да се родиш жена — чудовище?

Думите се изплъзнаха от устните й като шепот.

— Защо съм се родила?

— Моля? — сепна се Муса.

Файър поклати глава.

— Нищо.

Пристъпи крачка напред и свали шала. Косата й се плъзна като ослепителен огън по раменете й. Един от стражите й ахна.

Беше красива като Кансръл. Всъщност приличаше много на него.

Зад нея Бриган влезе ненадейно в голямата зала и се закова на място. Очите им се срещнаха в огледалото. Разбра, че е бил вглъбен в размишления или разговор, но появата й го е изтръгнала неочаквано от мислите.

Толкова рядко я поглеждаше в очите. Чувствата, които се опитваше да прогони, се надигнаха заплашително.

После зад Бриган се появи Гаран, обяснявайки разпалено нещо. Зад Гаран прозвуча гласът на Наш, а сетне се появи и самият Наш, видя я и спря рязко зад братята си. Файър сграбчи паникьосано косата си да я събере, подготвяйки се за поредната глупост на краля.

Ала не биваше да се страхува, бяха в безопасност, защото Наш се постара да затвори съзнанието си.

— Добра среща, милейди — поздрави я той с видимо усилие.

Прегърна братята си през раменете и излезе с тях от залата.

Файър се изненада. Пое си облекчено дъх. Отпъди чувствата си обратно в килията им. После, точно преди братята да излязат от полезрението й, очите й доловиха отблясък от хълбока на Бриган — дръжката на сабята му. Сабята на командира на Кралската армия. И внезапно Файър разбра.

Бриган правеше ужасни неща. Пронизваше хора със сабята си. Обучаваше войници да воюват. Притежаваше огромна разрушителна сила също като баща си, но не я използваше като него. Всъщност би предпочел изобщо да не я използва. Използваше я обаче, за да не позволи на други да употребяват властта по още по-лош начин.

Могъществото бе неговото бреме. Ала той го приемаше.

И не приличаше на баща си. Гаран, Клара, дори Наш също не приличаха на баща си. Не всички синове са като бащите си. Всеки син избира какъв мъж да бъде.

Не всички дъщери приличаха на бащите си. Дъщерите-чудовища избираха какви чудовища да бъдат.

Файър погледна лицето си. Красивото отражение се замъгли от собствените й сълзи. Тя примигна да ги възпре.

— Страхувах се да не стана като Кансръл — рече гласно на отражението си. — Но аз не съм Кансръл.

До нея Муса се обади равнодушно:

— Всеки от нас щеше да ви го каже, милейди.

Файър погледна капитана на стражите си и се засмя. Засмя се, защото не е Кансръл, не е никой, освен самата себе си. Не бе необходимо да следва нечий път; сама щеше да си избира пътя. Смехът й секна, тъй като внезапно се ужаси, прозряла кой път ще избере. Не мога да го направя, помисли си. Твърде опасна съм. Само ще влоша положението.

Не, укори се мълком. Не бива да забравям толкова бързо. Не съм Кансръл. С всяка стъпка от този път създавам самата себе си. Силите ми навярно винаги ще ми се струват ужасни. Нищо чудно никога да не стана такава, каквато най-много искам да бъда.

Но мога да остана тук и да се опитам да бъда такава.

Прахосничеството е престъпление. Ще използвам силата си, за да премахна стореното от Кансръл. Ще я използвам, за да се боря за Делс.