Огнена

Пролог

Ларч често мислеше, че ако не бе новороденият му син, нямаше да преживее смъртта на съпругата си Микра. От една страна, невръстното дете се нуждаеше от дишащ, действащ баща, който сутрин се надига от леглото и някак си отброява дневните часове. От друга, самото дете бе лъчезарно и спокойно. Гукаше мелодично, а очите му бяха наситенокафяви като майчините.

Ларч отговаряше за дивеча в крайречното имение на дребен феодал в югоизточното кралство Монсий. Когато се връщаше у дома след целодневна езда, грабваше почти ревниво детето от ръцете на дойката. Мръсен, пропит с мирис на пот и на коне, той притискаше момчето до гърдите си, сядаше в стария люлеещ се стол на съпругата си и затваряше очи. Понякога плачеше и сълзите рисуваха чисти бразди по прашното му лице, но винаги плачеше тихо, вслушан в детето. То го наблюдаваше. Очите му го утешаваха. Дойката твърдеше, че е необичайно толкова малко дете да гледа тъй съсредоточено.

— Децата със странни очи не са повод за радост — предупреждаваше го тя.

Ларч обаче не изпитваше безпокойство. Дойката се тревожеше за двама. Всяка сутрин се взираше в очите на детето, както правят всички млади родители в седемте кралства, и всяка сутрин си поемаше облекчено дъх, установила, че нищо не се променило. Защото децата, които заспиваха с еднакви очи и се събуждаха с разноцветни очи, бяха Даровити, а в Монсий, както в повечето кралства, Даровитите деца веднага ставаха собственост на краля. Семействата им рядко ги виждаха след това.

Синът на Ларч навърши една година и очите му си останаха тъмнокафяви, но дойката продължаваше да мърмори притеснено. Беше чувала, че очите на Даровитите понякога се променяли по-късно, а и Даровито или не, детето не беше нормално. Година след като бе изскочило от майчината утроба, то вече произнасяше името си — Имикър. На петнайсет месеца съставяше прости изречения, а на осемнайсет от бебешкия му говор нямаше и помен. В началото дойката се надяваше грижите за бебето да й осигурят съпруг и силен, здрав син. Сега детето, което разговаряше като миниатюрен възрастен, докато сучеше от гърдите й, и й напомняше на чист монсийски да му смени пелените, я плашеше. Напусна работата си.

Ларч се сбогува охотно с навъсената жена. Когато яздеше, завързваше детето на гърдите си и се въздържаше да галопира. Не излизаше в студени и дъждовни дни. Работеше по-малко и почиваше по-често, за да храни Имикър, да го приспива и да му сменя пелените. Бебето говореше непрекъснато, питаше за имената на растенията и животните и съчиняваше безсмислени стихотворения, които Ларч винаги изслушваше внимателно, защото го разсмиваха.

— Птичките обичат върховете на дърветата, защото дърветата се мислят за птици — припя разсеяно момчето, потупвайки дланта на баща си. След минута го погледна: — Татко?

— Да, сине?

— Обичаш нещата, които обичам да правиш, защото в мислите ти са моите думи.

Ларч просия от щастие. Не помнеше защо смъртта на съпругата му го натъжи толкова. Сега разбираше, че така е по-добре — той и момчето сами на света. Започна да отбягва хората в имението — те го отегчаваха и не заслужаваха удоволствието да общуват със сина му.

Една сутрин, когато Имикър навърши три години, Ларч отвори очи и видя момчето да лежи до него и да го наблюдава втренчено. Дясното му око бе сиво, а лявото — червено. Ларч се изправи рязко, ужасен и покрусен.

— Ще те вземат! Ще остана без теб!

Имикър примигна спокойно.

— Няма. Ти ще измислиш как да ги спреш.

Да не дадеш Даровито дете на краля се смяташе за кражба и се наказваше със затвор и глоба, която Ларч не бе в състояние да плати. Завладя го обаче решимост да изпълни съвета на момчето. Трябваше да препуснат на изток към безлюдните скалисти планини по границата и да се скрият в пещера или гъст пущинак. Ларч бе ловец, щеше да убива дивеч, да пали огън, да построи заслон. Щеше да пропъжда мечките и дивите котки и да приюти Имикър в дом, който никой няма да намери.

Имикър прие учудващо спокойно бягството. Знаеше какво означава да си Даровит. Ларч предположи, че е научил от дойката; или той самият му е обяснил, а после е забравил. Понякога паметта му изневеряваше, спомените се превръщаха в тъмни стаи зад залостени врати, които вече не може да отвори. Отдаваше го на възрастта, защото нито той, нито съпругата му бяха млади, когато тя умря, раждайки сина му.

— Питам се дали Дарбата ти не е свързана с говоренето — рече веднъж Ларч, докато яздеха по възвишенията на изток, загърбвайки реката и стария си дом.

— Не е — поклати глава Имикър.

— Разбира се — съгласи се Ларч и се изуми как изобщо му е хрумнало такова нещо. — Да, сине, малък си още. Ще те наблюдаваме. Дано Дарбата ти да е полезна.

Имикър не отговори. Ларч провери ремъците, пристягащи момчето към седлото пред него. Приведе се, целуна го по златокосата главичка и пришпори коня.

Дарбата беше умение, далеч надвишаващо способностите на обикновените хора. Дарбите приемаха различни форми. Повечето царе имаха в кухните си поне по един Даровит готвач, хлебар или винар. Царете с късмет имаха в армиите си войници, дарени да се сражават с меч. Някои Даровити притежаваха невероятно добър слух, тичаха по-бързо от планински лъвове, пресмятаха наум сложни уравнения и дори надушваха отровата в храната. Имаше и безполезни Дарби — да се извърташ като пумпал от кръста например или да ядеш камъни, без да ти призлее. Имаше и зловещи Дарби. Някои Даровити виждаха бъдещи събития, преди да са се случили. Други влизаха в умовете на хората и съзираха неща, в които не им е работа да си пъхат носа. Говореха, че кралят на Нандер притежавал Даровит, който познавал дали хората са извършили престъпление само като погледнел лицата им.

Даровитите бяха оръдия на кралете и нищо повече. Смятаха ги за противоестествени и ги отбягваха — и в Монсий, и в повечето от другите шест кралства. Всички страняха от Даровитите.

Навремето и Ларч беше като тях. Сега разбираше колко жестоко, несправедливо и глупаво е постъпвал. Независимо каква Дарба щеше да развие, синът му бе съвсем нормално дете, макар и надраснало връстниците си. Хорските предразсъдъци подклаждаха още повече желанието му да избяга с детето си. За нищо на света нямаше да изпрати Имикър в кралския двор, където да го отбягват, да му се присмиват и да го принуждават да изпълнява кралските прищевки.

След кратък престой в планините Ларч призна горчиво, че те са невъзможно убежище. Не заради студа, макар есента тук да бе по-сурова от зимата в имението на лорда. Не и заради земята, въпреки че храсталаците бяха твърди и остри, всяка нощ спяха върху скали и нямаше нито педя пръст, където да отгледат зеленчуци или зърно. Причината бяха хищниците. Нападаха ги всяка седмица — планински лъвове, мечки, вълци, огромни грабливи птици с размах на крилете, двойно по-голям от човешки бой. Някои създания пазеха територията си, всичките бяха свирепи и с безмилостното наближаване на зимата изгладняваха все повече. Един ден-два планински лъва плячкосаха коня им.

Нощем в трънливия заслон, който бе построил от пръти и храсти, Ларч сгушваше момчето на топло под дрехата си и се вслушваше във воя, в сипещите се по хълма камъчета и в драскането — все предвестници, че някое животно ги е подушило. При първия издайнически звук пристягаше с ремъци към гърдите си спящото момче. Запалваше факла, излизаше от убежището им и заставаше пред него, готов да отблъсква атаките с факла и сабя. Понякога будуваше часове наред. Не си доспиваше. Не си и дояждаше.

— Ще ти призлее, ако преядеш — нахока го Имикър веднъж по време на оскъдната им вечеря с жилаво вълче месо и вода.

Ларч веднага спря да дъвче, защото призлееше ли му, нямаше да има сили да защитава момчето. Подаде на Имикър едва наченатата си дажба.

— Благодаря, че ме предупреди, сине.

Имикър се нахвърли върху храната.

— Дали да не се изкачим на върха на планината и да минем от другата й страна? — попита той след малко.

Ларч се взря в разноцветните му очи.

— Така ли да направим?

Имикър сви раменца.

— Ще оцелеем ли?

— Ти как мислиш? — попита Ларч и тутакси се укори мислено.

Детето бе на три години. Не знаеше как се прекосяват планини. Умората си казваше думата и затова се допитваше толкова често и толкова отчаяно до сина си.

— Няма да оцелеем — отсече категорично Ларч. — Не съм чувал някой да е прекосявал планините на изток. Нито от Монсий, нито от Естил или Нандер. Не знам нищо за земите отвъд седемте кралства, ако не броим измишльотините на хората по източната граница за пъстроцветни чудовища и подземни лабиринти.

— Тогава ме върни обратно в подножието, татко, и ме скрий. Длъжен си да ме закриляш.

В замъгленото от умора и глад съзнание на Ларч една-едничка мисъл просветна с кристална яснота — решимостта да изпълнява волята на Имикър.

Ларч се спускаше по стръмнината под падащия сняг. Момчето бе завързано за гърдите му под връхната дреха. Сабята на Ларч, лъка и стрелите му, две одеяла и няколко парчета месо в кожена кесия висяха на гърба му. В един миг масивна като жребец кафява хищна птица се появи иззад далечния скат и Ларч се пресегна изморено към лъка, но не смогна да стреля, защото тя връхлетя прекалено бързо и ненадейно. Ларч посегна отчаяно към сабята, но оръжието се изплъзна от ръката му. Отмереното свистене на метала по снега му подсказа, че сабята се търкаля надолу по склона. Ръцете на Ларч обвиха като щит детето, чиито крясъци надвикваха писъците на птицата:

— Пази ме, татко! Пази ме, татко!

Внезапно пряспата зад гърба на Ларч поддаде и те пропаднаха в мрака. Лавина, помисли си той, напрегнал всеки нерв в тялото си да защити момчето под дрехата му. Нещо остро го блъсна по рамото. Усети как плътта му се разкъсва, усети и топла мокрота. Странно как се пързаляха по стръмнината — шеметно, сякаш падат отвесно надолу. Точно преди да изгуби съзнание Ларч се запита дали не се свличат към основите на земята.

Отвори трескаво очи, обзет от една-единствена мисъл: Имикър. Тялото на момчето не докосваше неговото. Ремъците пред гърдите му висяха празни. Стенейки, Ларч опипа наоколо с длани. Беше тъмно. Лежеше върху повърхност, твърда и лепкава като лед или тиня. Помести се, за да се протегне по-надалеч, и изкрещя лудешки от болката, пронизала рамото и главата му. В гърлото му се надигна горчилка. Преглътна я и легна неподвижно. Захлипа безпомощно, произнасяйки на пресекулки името на момчето.

— Татко! — изрече гласът на Имикър съвсем отблизо. — Спри да плачеш и стани.

Стоновете на Ларч се превърнаха в сълзи на радост.

— Ставай, татко. Огледах. Намерих тунел. Трябва да тръгваме.

— Ранен ли си?

— Студено ми е и съм гладен. Ставай.

Ларч понечи да вдигне глава и изкрещя. Едва не изгуби свяст.

— Не мога. Много ме боли.

— Болката не ти пречи да станеш — заяви Имикър.

Ларч пробва отново да се надигне и откри, че момчето е право. Повърна веднъж-дваж; болката бе жестока, ала все пак успя да се подпре на колене и на здравата си ръка и да запълзи по снега след сина си.

— Къде… — понечи да попита, но силите му изневериха.

— Паднахме в процеп между скалите — обясни Имикър. — Плъзнахме се. Тук има тунел.

Ларч не го разбра, но се отказа да размишлява, защото пълзенето изискваше да напряга ума си до краен предел. Хлъзгаха се надолу към място, по-тъмно от мястото, откъдето идваха. Дребната фигурка на сина му се спускаше по хълма пред него.

— Има падина — предупреди го Имикър, но мозъкът му възприемаше толкова бавно, че докато осъзнае чутото, се прекатури през глава над скалния зъбер.

Приземи се върху главата и раненото си рамо и моментално изгуби съзнание. Когато се събуди, студен вятър с дъх на плесен го удари в носа. Намираше се на тясно, закрито място. От двете му страни се издигаха стени. Устните му помръднаха да попитат дали падайки, е наранил детето, но издадоха само стенание.

— Накъде? — чу гласа на Имикър.

Не разбра въпроса и простена отново.

Имикър повтори уморено и нетърпеливо:

— Има тунел, казах ти. Опипах стените и в двете посоки. Избери накъде да тръгнем, татко. Изведи ме от тук.

И от двете страни беше тъмно и миришеше на плесен. Така или иначе Ларч бе длъжен да избере, щом така искаше момчето. Помести се предпазливо. Главата го болеше по-малко, когато вятърът го духаше в лицето, а не в гръб. Това наклони везните. Реши да вървят срещу вятъра.

Влачи се четири дни, кървящ и гладен, и четири дни Имикър му напомняше, че може да ходи. Най-сетне излязоха от тунела и се озоваха не в светлика на монсийските възвишения, а на непозната земя от другата страна на планините. Източната земя, за която вечер, насядали около масата, монсийците разказваха глупави истории — истории за чудовища, обагрени в цветовете на дъгата, и за подземни лабиринти.

Понякога Ларч се питаше дали ударът по главата в онзи ден, когато падна по планинския скат, не е увредил някак мозъка му. С всеки изминал ден в новата земя все по-гъста мъгла обвиваше съзнанието му. Хората тук говореха различно и Ларч се бореше с чудатите думи, с причудливите звукове. Налагаше се Имикър да му превежда. С течение на времето разчиташе все повече на Имикър да му обяснява всичко.

Източната земя бе планинска, бурна и сурова. Наричаше се Делс. В Делс живееха животни, каквито Ларч бе виждал и в Монсий — нормални животни с познат външен вид и понятно поведение. В Делс обаче живееха и пъстроцветни, удивителни създания, които делсийците наричаха чудовища. Чудовищата се различаваха от обикновените животни единствено по необичайната окраска. Приличаха на коне, на костенурки, на планински лъвове, на грабливи птици, на водни кончета, на мечки, но бяха обагрени в жълто, тюркоазено, бронзово, яркозелено. Петнисто сивите коне в Делс си бяха чисто и просто коне. Оранжевите обаче бяха чудовища.

Ларч не разбираше тези зверове. Чудовищните мишки, мухи, катерици, риби и врабчета бяха безобидни, ала големите чудовища, човекоядците бяха ужасно опасни, по-опасни от нормалните си сродници. Те жадуваха човешка плът и обезумяваха за плътта на другите чудовища. Очевидно ги привличаше и плътта на Имикър и щом отрасна достатъчно, та да издърпва тетивата, той се научи да стреля с лък. Ларч не бе сигурен кой го е научил. Край Имикър винаги се навърташе някой — мъж или момче, пазеше го и му помагаше. Никога един и същ човек. Преди Ларч да научи имената им, те изчезваха и нови заемаха местата им.

Ларч не знаеше дори откъде се появяват. С Имикър живееха в малка къща, после в по-голяма, на поляна, заобиколена от високи скали. Част от придружителите на Имикър идваха от близкия град, но други сякаш изпълзяваха от планинските пещери или от леговища в земята. Тези странни, бледи, подземни хора донесоха лековити билки на Ларч и изцериха рамото му.

Чуваше, че в Делс имало и чудовища с човешки лик, с яркоцветни коси, обаче никога не ги бе виждал. И по-добре, защото така и не успя да запомни дали чудовищните човеци са дружелюбни, или не, а срещу чудовищата той така или иначе беше беззащитен. Те бяха толкова красиви! Изправеше ли се пред тези изумителни създания, съзнанието на Ларч се замъгляваше, тялото му замръзваше и се налагаше Имикър и приятелите му да го спасяват.

— Такива са, татко — обясняваше му отново и отново Имикър. — В това се състои чудовищната им сила. Зашеметяват те с красотата си, пленяват ума ти и оглупяваш. Научи се като мен да пазиш мислите си от тях.

Ларч не се съмняваше в правотата на Имикър, но недоумяваше.

— Каква ужасна идея! — възнегодува веднъж той. — Създание, способно да завладее ума ти!

Имикър избухна в смях и го прегърна през рамо — В редките моменти, когато синът му изразяваше привързаност, Ларч винаги се изпълваше с нямо щастие, притъпяващо объркването му.

Случеше ли се умът му мимолетно да се проясни, Ларч си даваше сметка, че колкото повече израства синът му, толкова по-глупав и по-късопаметен става той. Имикър често му обясняваше нестабилната политика на тази страна, разказваше му за враждуващите военни фракции, за черния пазар, процъфтяващ из подземните лабиринти. Двамина делсийски лордове — Майдог на север и Джентиан на юг — се стремяха да създадат свои империи и да разклатят властта на краля. Далеч на север имаше друга страна, осеяна с езера и планински върхари, наречена Пикия.

Умът на Ларч беше като сито — не задържаше нищо. Разбираше само, че тук няма Даровити. Никой нямаше да му отнеме сина с разноцветните очи.

Очи с два различни цвята. Имикър беше Даровит. Понякога съзнанието на Ларч се избистряше и той размишляваше по въпроса. Питаше се кога ще се прояви Дарбата на сина му.

В моментите на най-кристално просветление, когато Имикър го оставяше сам за известно време, Ларч се чудеше дали вече не се е проявила.

Имикър имаше хобита. Обичаше да си играе с малки чудовища. Обичаше да ги връзва и да изважда ноктите им, да скубе козината им, да бели пъстроцветните им люспи или да скубе перата им. Един ден — Имикър наскоро бе навършил десет — Ларч го свари да разрязва кожата по корема на небесносин заек.

Макар и окървавен, гърчещ се и ококорен, заекът се стори прелестен на Ларч. Взираше се в създанието, забравил защо е дошъл да търси Имикър. Натъжи се, защото нещо толкова дребно и безпомощно, нещо толкова красиво е подложено на изтезания за забавление. Заекът започна да пищи пронизително, ужасено и Ларч изхлипа.

Имикър го погледна.

— Не го боли, татко.

Ларч веднага се почувства по-добре. Успокои се, че заекът не изпитва болка. Дребното чудовище обаче нададе тих, отчаян стон и Ларч се обърка. Втренчи се в сина си. Вдигнало пред очите на разтрепераното създание камата, от която капеше кръв, момчето се усмихна на баща си.

Някъде дълбоко в съзнанието на Ларч се загнезди подозрение. Спомни си защо е дошъл при Имикър.

— Хрумна ми нещо — рече той — за естеството на Дарбата ти.

Очите на Имикър се насочиха спокойно и бдително към лицето на Ларч.

— Така ли?

— Спомена, че чудовищата пленяват ума ми с красотата си.

Имикър свали ножа и наклони глава на една страна със странно изражение. Недоумение, помисли си Ларч, и особена, шеговита усмивка. Сякаш момчето играе игра, свикнало е да побеждава, а този път е загубило.

— Понякога ми се струва, че завладяваш ума ми с думите си — продължи Ларч.

Имикър се усмихна по-широко и избухна в смях. Смехът му зарази Ларч и той също се засмя. Колко обичаше това дете! Със сърце, преляло от обич и щастие, той разпери ръце. Имикър пристъпи към него и заби камата си в корема му. Ларч падна като камък.

Имикър се наведе над него.

— Беше чудесен — прошепна му. — Ще ми липсва всеотдайността ти. Ще ми се да заблуждавам с лекота всички, както заблуждавах теб. Ще ми се всички да бяха глупави като теб, татко.

Странно беше да умираш. Студено и замайващо подобно на пропадането по ската на монсийската планина. Ларч обаче разбираше, че не пада по никакъв скат. В смъртта той проумя ясно и за пръв път от години насам къде е и какво се случва. Последната му мисъл бе, че не от глупост е позволявал на сина си да го омайва толкова лесно с думи. А от обич. Обичта на Ларч му пречеше да прозре Дарбата на Имикър, защото дълго преди появата му на белия свят, когато синът му бе само обещание в тялото на Микра, Ларч вече бе омагьосан.

Петнайсет минути по-късно тялото на Ларч и къщата му горяха, а Имикър препускаше с понито си на север през планинските проломи. Движението му доставяше удоволствие. Напоследък се бе отегчил от земите наоколо и от съседите си и не го свърташе. Беше готов за нещо повече.

Реши да отбележи новата ера в живота си, като смени глупавото си, сантиментално име. Харесваше му особения начин, по който местните произнасяха името на Ларч.

Реши да се нарече Лек.

Отмина една година.