Огнена

Двайсет и шеста глава

Събуди я писък на чудовищна птица и тревожни човешки викове. Подът се клатеше и скърцаше. Каруца — студена и мокра.

— Нейната кръв ги привлича — изкрещя познат глас. — Надушват кръвта й. Измийте я, покрийте я някак!

Човешки и птичи крясъци, схватка над нея. В лицето й ливна вода, задуши я, някой избърса носа й, прониза я жестока болка, съзнанието й се завъртя я запрати в мрака. Хана? Хана…

Събуди се отново и веднага призова Хана, сякаш умът й е застинал посред крясъка, изчаквайки я да се опомни. Къде си, Хана?

Никакъв отговор. Никакво усещане за детето, докъдето съзнанието й успяваше да стигне.

Ръката й бе извита под тялото, лицето над вдървения й врат туптеше от болка, а студ, непоносим студ, я пронизваше до костите.

В каруцата имаше мъже. Претърси съзнанията им да намери милосърдие, някой, който да й даде одеяло. Бяха шестима мъже със замъглени умове, включително стрелецът, избиващ приятелите си. И момчето, причинителят на мъглата, беше там, червеноокото, бледо момче с недосегаемо съзнание и глас, размекващ главата й. Нали Арчър тръгна да ги търси — него и стрелеца? Арчър? Арчър? Къде си?

Подът се килна, стана й по-студено и по-мокро. Разбра, че лежи в локва, която се стича по пода. Навсякъде плискаше вода. Под каруцата имаше огромни създания. Усещаше ги.

Риби…

Каруцата всъщност беше лодка.

Отвличат ме, помисли си смаяно, с лодка. Невъзможно! Трябва да се върна в двореца, да следя лейди Мургда! Войната. Бриган. Бриган се нуждае от мен! Трябва да избягам от тук.

Някакъв мъж промърмори недоволно. Гребеше, беше изтощен и ръцете му бяха покрити с мехури.

— Не си изморен — изрече беззвучно момчето. — Ръцете не те болят. Да гребеш, е забавно.

Произнесе думите отегчено и неубедително, но Файър усети как мъжете се въодушевиха. Скърцането — сега разбра, че скърцат гребла — се ускори.

Той беше силен, а тя — слаба. Трябваше да открадне зашеметените му хора. Ала щеше ли да успее, вцепенена от болка, студ и объркване?

Рибата. Реши да накара огромните риби, плъзгащи се под нея, да изплуват на повърхността и да нападнат лодката.

Една риба блъсна с гръб дъното на лодката. Мъжете изкрещяха, изпопадаха от пейките и изпуснаха греблата. Още един силен удар. Мъжете заругаха, после прозвуча ужасният глас на момчето.

— Джод! Простреляй я пак. Будна е. Тя го прави.

Нещо остро се заби в бедрото й. Потъвайки отново в мрака, тя си помисли колко е хитро момчето. Не си струваше да ги удави, ако и тя се удави с тях.

Събуди се и потърси съзнанието на гребеца, седнал най-близо до момчето. Разкъса мъглата и сграбчи ума му. Застави мъжа да се изправи, да пусне греблото и да удари момчето по лицето.

То изкрещя противно, сякаш нокти застъргаха в главата й.

— Стреляй, Джод! — простена то. — По нея, Джод! По чудовищната кучка!

Разбира се, помисли си тя, когато стреличката прониза кожата й. Трябва да завладея стрелеца! Не мисля! Зашеметили са ме и не мога да мисля.

Момчето плачеше и се тресеше от ярост и болка, а тя потъна пак в мрака.

Следващия път се събуди с усещането, че я връщат насилствено към живота. Тялото й пищеше от болка, глад и замайване. Дълго време, помисли си тя. Този път са ме тровили прекалено дълго.

Тъпчеха в устата й нещо подобно на пай с месо, смачкан и воднист като каша. Задави се.

— Раздвижи се — подвикна момчето. — Стреляй пак.

Файър сграбчи съзнанието на стрелеца, разкъса мъглата и се помъчи да го принуди да стреля по момчето, а не по нея. Чу шум от боричкане и момчето изкрещя:

— Аз те пазя, глупако! Аз се грижа за теб! По нея трябва да стреляш!

Нещо я убоде по ръката.

Мрак.

Тя извика. Момчето я разтърсваше. Отвори очи и го видя надвесен над нея, вдигнал ръка, сякаш да я удари. Бяха на твърда земя. Лежеше върху скала. Беше студено, а слънцето — твърде ярко.

— Събуди се — изръмжа той, дребен и злостен, с яростни разноцветни очи. — Събуждай се, ставай и тръгвай. Понечиш ли да направиш нещо на мен или на хората ми, ще те ударя така, че болката никога да не спре. Не й вярвайте — обърна се рязко и ненадейно към спътниците си. — Вярвайте само на мен. Изпълнявайте моите заповеди.

Носът и скулите му бяха подути и посинели, Файър сви колене и го ритна по лицето. Той изпищя и тя посегна към съзнанията около нея. Опита се да стане, но беше слаба, виеше й се свят и залиташе, все едно краката й не са свързани с тялото. Момчето заповяда нещо с пресеклив глас. Единият от хората му я сграбчи, изви ръцете й зад гърба и я стисна за гърлото.

Момчето застана пред нея с лице, лъснало от сълзи и кръв. Удари я с всичка сила по носа и тя се разхлипа от ужасната болка.

— Престани! — прошепна й той. — Спри да се съпротивляваш. Ще ядеш, ще вървиш и ще правиш каквото ти казвам. Нападне ли ме някой от хората ми, клъвне ли ме птица, пресече ли пътя ми катерица, ще ти причинявам болка. Разбираш ли?

Не става с мен, отвърна му мислено тя, задъхана и разярена. Думите ти не ме контролират.

Той изплю кървава храчка върху снега и я изгледа мрачно. После се обърна към пътеката.

— Тогава ще намеря друг начин да те контролирам.

Не искаше тялото да я боли повече. Не искаше да я приспиват отново, макар сънят да бе милостива тъмнина, а събуждането я връщаше към тялото й, пропито от болка.

Трябваше да овладее ума си, за да се измъкне. Затова се подчини.

Вървяха по стръмни скалисти възвишения с изобилие от водопади и потоци. Файър предположи, че водата с големите риби е била Крилатата река. Вероятно бяха плавали на запад по реката, а сега се изкачваха на север, отдалечавайки се от нея. Намираха се в някаква част от кралството близо до Големите сиви планини.

Когато седнаха да се хранят за пръв път, тя подуши крайчето на пурпурната си рокля и близна плата. Нямаше вкус на чисто, разбира се, но не беше и солен. Теорията й се потвърди. Водата, в която бе лежала дълго, не беше морска, а речна.

След няколко минути измъченият й стомах върна месния пай, с който го бе нагостила, а научните й опити я разсмяха. Водеха я на север от реката, естествено, към място в западната част на Големите сиви планини. Не бе необходимо да изследва солена ли е роклята й, за да го разбере. Най-вероятно я водеха при Кътър. От малка знаеше, че контрабандистът, от когото Кансръл купуваше чудовищата си, живее там.

Покрай Кътър си спомни за Смол и закопня той да е тук. Още в същия миг обаче се зарадва, че не е. Най-добре да е сама и никой от приятелите й да не доближава това момче.

Дадоха й здрави ботуши, шал за косата и палто от бяла заешка кожа, твърде красиво за мръсното й тяло и дрипавата й рокля и абсурдно за катерене по планинските пътеки. Вечер, когато спираха да пренощуват, мъж на име Самит с нежни ръце, мил глас и ококорени, празни очи преглеждаше носа й и й казваше колко да яде. След ден-два стомахът й успяваше да задържи храната и умът й се проясни. От думите на момчето разбра, че Самит е лечител и са я събудили, защото той преценил за рисковано да я държат в наркотичен ступор.

Значи я искаха жива и в сравнително добро здраве. Естествено, защото тя беше чудовище, а те — контрабандисти на чудовища.

Започна да експериментира.

Влезе в съзнанието на Самит — като за начало — и разсея мъглата. Лека-полека собствените му мисли се връщаха. Тя го наблюдаваше и чакаше момчето да напомни на хората си, че не бива да й се доверяват, защото той е техният закрилник и приятел. Не чака дълго. Думите му пак довяха мъглата в съзнанието на Самит — думите, изречени с гласа, който явно не измъчваше главата на Самит като нейната.

Отначало й се стори странно, че могъществото му се крие в думите и в гласа му, а не в ума му. Колкото повече размишляваше обаче, толкова по-ясно съзираше обяснението. Тя също умееше да упражнява контрол с части от тялото си — с лицето например или с лицето и намек, изречен с определен тон, с глас, изпълнен с мними обещания. Или с косата си. Въздействието й се дължеше на всичко това. Навярно същото се отнасяше за него.

Неговата сила бе заразна. Кажеше ли нещо на човека вляво, а той повтореше думите на Самит, мъглата обвиваше и Самит. Явно стрелецът бе заразил стражите й така.

Момчето повтаряше на мъжете през няколко минути, че Файър им е враг, а той — приятел. Това й подсказа, че за разлика от нея той не вижда умовете им, за да се увери дали продължава да ги контролира. Дойде ред на следващия й експеримент. Освободи отново съзнанието на Самит от мъглата и моделира мислите му така, че да разбере как ги манипулира момчето. Подтикна Самит да се ядоса на момчето и да замисли отмъщение — бързо и жестоко.

Момчето очевидно не забеляза. Дори не погледна изпитателно към Самит. След няколко минути запя обичайната си песен, която изтри гнева на Самит и го върна в забвението и мъглата.

Момчето не четеше мисли. Притежаваше забележителна, ала сляпа сила.

Следователно Файър разполагаше с много възможности да повлияе неусетно на хората му. При това, без да се притеснява, че ще й се противят, защото мъглата на момчето изтриваше всичките им склонности и съображения, които иначе биха могли да й попречат.

Нощем момчето нареждаше да я упояват леко, за да не го нападне, докато е заспал. Привидно Файър се примири. Заемаше обаче ъгълче от съзнанието на Самит и лечителят посягаше към отварата, в която стрелецът топеше стреличките си, но изваждаше противовъзпалителен мехлем вместо сънотворно.

Под заснежените оголели дървета, докато мъжете спяха или стояха на пост, Файър се преструваше на заспала и кроеше планове. От разговорите на мъжете и от няколко безмълвни въпроса в точния момент разбра, че Хана е освободена невредима, а лодката е плавала на запад срещу течението на реката почти две седмици. Бавното придвижване не влизало в първоначалните им намерения — дошли на коне в Кралския град и смятали да се върнат по същия начин, като яздят на запад по равния северен бряг на реката. Когато обаче побягнали от двореца с пленената Файър, стражите й ги погнали към реката и далеч от конете им. Видели лодка, завързана под един от градските мостове и отчаянието ги принудило да скочат в нея. Двама от шайката им загинали.

Пълзенето по черните скали и белия сняг бе толкова мъчително за тях, колкото и за нея. Тревожеше се, че е далеч от града, далеч от войната и от всичко, за което е необходима. Ала вече наближаваха Кътър и тя смяташе, че е по-добре да се остави да я заведат при него. Бягството й щеше да е по-бързо, ако открадне кон от Кътър. И навярно щеше да успее да намери Арчър и да го убеди да се върне с нея.

Стрелецът Джод, висок мъж, слабееше от болест, придаваща сивкав оттенък на кожата му. Под болната му плът обаче личаха правилни черти и красиво телосложение. Дълбокият му глас и проницателните му очи я смущаваха. Напомняше й Арчър.

Една нощ тя принуди Самит да й даде стреличка и малка стъкленица с отровата, с която я приспиваха. Скри стъкленицата в пазвата си, а стреличката — под ръкава.

Кралството на Кътър се простираше сред пустошта. Къщата му изглеждаше кацнала върху купчина камъни. Странната сграда бе построена от огромни дървени трупи, редуващи се с камъни, покрити с дебел пласт мъх — яркозелена къща с намигащи прозорци като очи с мигли от ледени висулки и предна врата, зейнала по-широко от чудовищна уста.

Каменна стена — висока, дълга и причудливо подравнена — обграждаше имението, пълно с кошари и клетки. Яркоцветни петна — чудовищни птици, мечки и леопарди — ревяха иззад решетките. Позната гледка на чуждото място, която пробуди натрапчиви спомени.

Запита се дали момчето няма да се опита да я натика в някоя от клетките. Още едно чудовище за черния пазар, поредната плячка.

Беше й все едно с какви намерения я е довел тук Кътър. Той беше нищожество, дребна спънка, гнида и тя щеше бързо да му избие въпросните намерения от главата. Щеше да си тръгне от тук.

Не я заключиха в клетка. Въведоха я в къщата и й напълниха гореща вана в стая на горния етаж, където буйният огън се бореше със студения вятър, проникващ през рамките на прозорците. Спалнята беше малка, но по стените висяха красиви гоблени. Стремейки се да прикрие изненадата и удоволствието си, тя разгледа зелените поля, цветята, синьото небе, извезани като истински. Мислеше да откаже банята, защото усети с неприязън, че целта е да се разхубави. Ала сред полята и цветята й се прииска да е чиста.

Мъжете излязоха. Тя остави стреличката и стъкленицата с отрова върху масата и отлепи мръсната рокля от кожата си. С болезнена наслада се потопи в горещата вода, най-сетне успокоена, затворила очи, предала се на удоволствието на сапуна, изтриващ потта, засъхналата кръв и речната тиня от тялото и косата и. През няколко минути чуваше как момчето крещи на стражите пред стаята й и по скалите под прозореца й. Предупреждаваше ги да не се доверяват на чудовището и да не му помагат да избяга. Нареждаше им да слушат само него, за да не сгрешат. Сигурно е изнервящо, помисли си Файър, да умееш да манипулираш чуждите съзнания, но да си в неведение какво всъщност се таи в тях. Крясъците му бяха излишни, защото тя не се опитваше да променя умовете им. Засега.

Преброди мислено сградата и околностите, както правеше откакто бе пристигнала. Разпозна Кътър — на долния етаж, с момчето и още неколцина мъже. Мъгляв като другите, горделив и лицемерен както винаги. Макар и могъщи, думите на момчето очевидно не преобразяваха характери.

Напрегнала съзнание до краен предел, тя усещаше трийсетина мъже в имението и няколко жени. Всичките зашеметени. Арчър го нямаше.

Тя се протегна по-надалеч. Арчър? Арчър!

Никакъв отговор.

Не би имала нищо против да не го намери тук, дори се надяваше да се е вразумил и да се е отказал от героичното си начинание, ала я глождеше някакво неприятно усещане. Един-двама от мъжете в имението й се струваха познати. Вероятно стражи от двореца на Наш. И най-простото обяснение за присъствието им тук бе, че са дошли с Арчър. Това повдигаше въпроса какво се е случило после. Кой охранява Арчър сега и къде е Арчър.

Водата продължаваше да я изпълва с чиста, топла наслада, но тя стана, внезапно обзета от желание да се махне от тук. Изсуши се и облече тънката рокля с дълги ръкави, която й бяха оставили. Не стига че роклята приличаше смущаващо на нощница, ами й бяха взели ботушите и палтото и не й бяха дали нищо за косата. Тя отвори гардероба в ъгъла и затършува из безразборното му съдържание. Намери чорапи, здрави момчешки обувки, тежка и възширока мъжка мантия и кафяв вълнен шал. Пожела си мрачно ансамбълът да изглежда нелепо както го усещаше върху себе си. Не й трябваше красота, за да контролира празноглавите марионетки на момчето, а и не бе в настроение да угажда на Кътър, преструвайки се на смирено чудовище, готово да попадне в лапите на някой от противните му клиенти.

Обходи бързо съзнанието на стотиците създания в имението — чудовищни хищници, коне, ловни кучета, дори гризачи с неясно предназначение. Конете й допаднаха. Нямаше кротки животни като Смол, но няколко щяха да й свършат работа.

Натопи стреличката в отровата и пъхна стъкленицата в пазвата си. Стреличката остана в ръката й, скрита под дългия ръкав на мантията.

Пое си дълбоко дъх да събере смелост и слезе долу.

Дневната на Кътър беше малка и топла като спалнята. По стените висяха гоблени, изобразяващи полета с цветя, ширнали се край високи скали, надвесени над морето. И тук килимът бе пъстър, Файър се досети, че поне част от тази красота е изтъкана от вълна на чудовища. Книгите в библиотеката, златният часовник върху полицата над камината — питаше се колко ли богатства в тази къща са откраднати.

Кътър седеше в средата на стаята, очевидно заблуден, че е господарят тук. Истинският господар се бе облегнал на стената, дребен и отегчен. Примигваше с разноцветните си очи сред поляна с цветя. Стрелецът Джод стоеше до Кътър. До всяка врата на стаята бдеше мъж.

Дрехите на Файър не привлякоха вниманието на Кътър. Очите му не се отделяха от лицето й. Тържествуваща, собственическа усмивка разтягаше устните му. Изглеждаше както винаги, но с по-празен поглед, който навярно се дължеше на мъглата.

— Не беше лесно да те откраднем, момиче, особено след като заживя в двореца — сподели той със самодоволния тон, който Файър помнеше. — Изискваше се доста време и разузнаване. Да не споменаваме за необходимостта да убиваме собствените си шпиони, когато се оставяха да ги заловят в горите ти. Оказа се, че имаме най-глупавите шпиони в кралството. Много неприятности си навлякохме. Но си струваше, момче, нали? Виж я само!

— Красива е — кимна безразлично момчето. — Не бива да я продаваш. Запази я за нас.

Челото на Кътър се сбърчи объркано.

— Колегите ми говорят, че лорд Майдог е готов да плати за нея цяло състояние. Неколцина от клиентите ми проявяват сериозен интерес. Но ще помисля дали да не я запазя. — Лицето му се разведри. — Ще я разплодя! Представяш ли си колко пари ще спечелим от бебетата й!

— Още не сме решили какво ще правим с нея — поклати глава момчето.

— Именно — съгласи се Кътър. — Не сме решили…

— Ако се държи добре — продължи момчето, — няма да я наказваме и тя ще разбере, че искаме да сме приятели. Нищо чудно да й хареса тук. Но сега ми се вижда подозрително мълчалива. Джод, приготви стрела. Наредя ли ти, улучи я някъде, където да я заболи, но да не умре. В коляното например. В наша полза е да окуцее.

Джод смъкна дългия лък от гърба си, извади бяла стрела от колчана и опъна плавно яката тетива. Прицели се във Файър и зачака — спокоен, невъзмутим. В гърлото й се надигна горчилка — не защото стрела с такива размери, изстреляна отблизо от толкова голям лък щеше да раздроби коляното й. Призля й, защото Джод движеше този лък, сякаш е част от тялото му — естествено и грациозно, като Арчър.

Проговори да отклони вниманието на момчето, но и понеже я измъчваха въпроси, чиито отговори искаше да разбере.

— Миналата пролет някой уби със стрела мъж, затворен в клетките на Кансръл — обърна се тя към Джод. — Изключително трудна мишена. Ти ли беше стрелецът?

Веднага й стана ясно, че Джод няма никаква представа за какво става дума. Той поклати глава и сбърчи чело, сякаш се опитва да си спомни всичко, което е правил, но паметта му не се простира по-далеч от предния ден.

— Той беше — отговори й равнодушно момчето. — Джод е нашият стрелец. Такъв талант не бива да закърнява. Освен това е много податлив — почука с показалец слепоочието си. — Знаеш какво искам да кажа… Една от най-добрите ми находки.

— И каква е историята му? — полюбопитства Файър, стремейки се да наподоби безучастния тон на момчето.

Въпросът й очевидно го развесели. Усмихна й се с доволна и крайно неприятна усмивка.

— Интересно… Само преди седмица един наш гост попита същото. Кой би предположил, че миналото на наемника ни ще се окаже тъй загадъчно? За съжаление не мога да задоволя любопитството ти, защото паметта на Джод напоследък му изневерява. Не знаем какво е правил преди колко? Двайсет и една години?

Стиснала стреличката, Файър пристъпи крачка напред към момчето, неспособна да се сдържи.

— Къде е Арчър?

Момчето се ухили още по-самодоволно.

— Напусна ни. Не ни хареса. Върна се в имението си на север.

Не умееше да лъже, защото бе свикнал хората да му вярват.

— Къде е той? — повтори Файър с одрезгавял от страх глас.

— Остави ни двама стражи — обясни момчето с грейнало лице. — Много мило от негова страна. Те ни разказаха това-онова за живота ти в двореца, за слабостите ти. Кученца. Безпомощни деца…

После събитията се развиха светкавично, Файър се хвърли към момчето. То изкрещя на Джод:

— Стреляй!

Файър отметна мъглявата пелена в съзнанието на Джод, принуждавайки го да размаха диво лъка и да забие стрелата в тавана.

— Стреляй, но не я убивай! — извика момчето и отскочи настрани да заобиколи Файър.

Тя обаче се спусна към него и уцели разперената му ръка със стреличката. Той размаха юмрук към нея, ала залитна с облещени очи, препъна се и падна.

Преди тялото му да докосне пода, Файър бе завладяла всеки ум в стаята. Надвеси се над него, измъкна нож от колана му, застана пред Кътър и насочи треперещото острие към гърлото му. Къде е Арчър?, попита безмълвно, защото нямаше сили да проговори.

Кътър се втренчи в нея — зашеметен и объркан.

— Не ни хареса. Върна се в имението си на север.

От отчаяние й се прииска да го удари.

Не! Мисли! Знаеш отговора. Къде…

Кътър я прекъсна, гледайки я смаяно с присвити очи, сякаш не помни коя е и защо разговаря с нея.

— Арчър е при конете.

Файър излезе от стаята. Подмина мъжете с празни погледи. Кътър греши, поклати глава тя. Арчър не е при конете. Кътър греши.

И, разбира се, Кътър грешеше, защото върху скалите зад конюшнята не лежеше Арчър. Лежеше тялото му.

Двайсет и седма глава

Следващите минути бяха мъглявина от вцепенение и болка.

Такава е природата на чудовищата. Не можеше да гледа някакво тяло и да се преструва, че е Арчър. Знаеше, усещаше, че огньовете на сърцето и съзнанието на Арчър са угаснали. Тялото му бе нещо ужасно, почти неузнаваемо, легнало бездиханно, сякаш й се подиграва, присмива се на Арчър с празнотата си.

Въпреки това тя падна на колене, дълго гали студените му ръце, задъхана, несигурна какво прави. Улови го за ръката, стисна я, а по лицето й се стекоха объркани сълзи.

Стрелата, забита в корема му, я върна твърде грубо към действителността. Да изстреляш стрела в нечий корем е жестоко. Смъртта настъпва бавно и мъчително. Арчър й го бе обяснил много отдавна. Учеше я никога да не се цели там.

Тя се изправи и отпъди мислите. Отдалечи се, залитайки, те обаче я следваха упорито. Между конюшните и къщата гореше буен огън. Застана пред него, втренчена в пламъците, борейки се с ума си, който неотстъпчиво си представяше как Арчър се гърчи от болки и бавно умира. Сам. Съвсем сам.

Поне последните й думи към него бяха нежни думи. Защо не му каза обаче колко много го обича? Колко му е благодарна, колко добри неща е направил. Не му каза достатъчно. Посегна към огъня и извади разжарен клон.

Изпаднала в унес носеше пламналите клони към къщата на Кътър. Не виждаше мъжете, на които заповяда да й помагат.

Не усети колко пъти се върна от огъня до къщата, от къщата до огъня. Хората се разбягаха уплашено от горящата сграда. Стори й се, че мярна Кътър и Джод, ала не беше сигурна, а нямаше значение. Нареди им да не се бъркат. Когато черният дим погълна къщата, тя спря да носи огън до нея и се втренчи към другите постройки на Кътър.

Опомни се колкото да пусне кучетата и гризачите, преди да запали навесите, където живееха. Откри телата на двама от стражите на Арчър върху скалите до клетките на чудовищните хищници. Взе лъка на единия и уби всички чудовища. Изгори телата на мъжете.

Когато стигна до конюшните, конете се бяха подплашили от пушека, от бумтенето на пламъците, от крясъците на хората и от грохота на рухващите сгради. Успокоиха се обаче, усетили присъствието й — дори най-страхливите, дори онези, които не я виждаха — и послушно излязоха навън. Без коне, но пълна с греди и слама, конюшнята лумна като гигантско огнено чудовище.

Файър се втурна към Арчър. Гърдите й горяха, но тя не откъсна поглед от него, докато пламъците не го обхванаха. Гледаше го дори когато вече не го виждаше. Накрая гъстият пушек започна да я души, разжари гърлото й и тя се отдалечи бавно от него.

Не знаеше къде отива, не мислеше за никого и за нищо. Беше студено, а земята бе вкочанена и гола. Видя един от конете, целия на сиви петна, и той се приближи към нея.

Няма седло, отбеляза вцепенено тя, когато жребецът застана пред нея. Издиша облаци пара и риеше с копита в снега. Няма юзда. Трудно ще го яздя.

Конят коленичи тромаво. Тя повдигна полите на роклята и на мантията и се качи върху гърба му. Олюля се, докато той се изправяше, и установи, че конете без седла са хлъзгави и топли. И по-приятни, отколкото да ходиш. Стисна го за гривата, приведе се напред, притисна лице към жилавия му врат и потъна в безчувствен унес, оставяйки го да избере сам посоката.

Мантията не служеше като зимно палто, нямаше и ръкавици.

Косата й под шала бе мокра. По здрач стигнаха каменно плато, необичайно топло и сухо. Между скалите се процеждаха ручейчета разтопен сняг и пара, но Файър не се учуди. Просто се плъзна от гърба на коня, намери топло и равно място и легна. Спи, каза на коня. Време е за сън.

Той се отпусна на земята до нея. Топлина, помисли си Файър, сгушена до гърба му. Тази нощ ще оцелеем.

Това бе най-лошата й нощ. Час по час заспиваше и се разбуждаше, мяташе се от сън в сън, а Арчър ту оживяваше, ту умираше.

Най-сетне се зазори.

С мрачно омерзение Файър осъзна, че тялото й и конят се нуждаят от храна. Не знаеше какво да прави. Седеше и се взираше в ръцете си.

Неспособна да се изненадва, да чувства, тя дори не се сепна, когато след малко от пролуките в земята изскочиха три деца, по-бледи от пикийци, чернокоси и мъгляви в лъчите на изгряващото слънце. Носеха купа с вода, торба и нещо увито в кърпа. Едното остави торбата пред коня и я развърза. Животното изцвили уплашено и побягна, но се върна предпазливо, пъхна муцуна в торбата и задъвка.

Другите две деца поднесоха безмълвно купата и вързопа на Файър, взирайки се ококорено в нея с кехлибарените си очи. Като риби са, помисли си тя. Чудати, безцветни и оцъклени на дъното на океана.

Вързопът съдържаше хляб, сирене и осолено месо. Миризмата на храната надигна жлъч в гърлото й. Прииска й се опулените деца да си отидат, за да се пребори сама със закуската.

Те се обърнаха и изчезнаха в процепите, откъдето бяха дошли.

Файър отчупи парче хляб и се насили да го сдъвче. Стомахът й благоволи да го приеме. Гребна с шепи в купата и отпи няколко глътки вода. Водата беше топла, Файър погледна как конят обира зърното по дъното на торбата, побутвайки краищата с муцуна. От пукнатината в земята зад животното се процеждаше дим, жлътнал в сиянието на изгрева. Дим от огън? Или пара? Тук миришеше странно — на пушек от дърва, но и на друго. Постави длан върху топлата скала, където седеше, и разбра, че долу има хора. Нейният под бе нечий таван.

У нея се пробуди плахо любопитство и в същия миг стомахът й реши, че в крайна сметка не желае хляба.

Конят се нахрани, изпи останала вода и застана до Файър, свита на кълбо върху земята. Побутна я с муцуна и коленичи. Файър се размърда като костенурка, подаваща се от черупката си, и се качи върху гърба му.

Конят препускаше напосоки, ту на юг, ту на запад през снега. Прескачаше бързеи, носещи парчета лед, и широки процепи в скалите, от които на Файър й се завиваше свят, защото не виждаше дъното им.

Преди пладне забеляза конник да препуска зад тях. Отначало не му обърна внимание, но после разпозна съзнанието на преследвача и по принуда му обърна внимание. Беше момчето.

И той яздеше без седло лашкаше се непохватно и пришпорваше горкото животно да я настигне, за да го чуе. Извика й ядосано:

— Какви ги вършиш? Изпращаш всичките си мисли и чувства околовръст! Тук не е крепостта на Кътър. Има чудовища и диви, недружелюбни хора. Ще те убият!

Файър не го слушаше. Само един поглед към разноцветните му очи я накара да скочи от коня и да се спусне към него, размахала ножа, макар едва сега да осъзна, че има нож.

В същия миг конят реши да хвърли момчето от гърба си, право към нея. Той тупна на земята, но скочи бързо на крака и побягна. Последва хаотична гонитба между скалите и неприятна схватка, в която Файър не успя да удържи победа, защото се измори твърде бързо. Ножът се изплъзна от пръстите й и потъна в широка пролука в земята. Момчето се изправи, докосна разранения си врат и се втренчи смаяно в окървавените си пръсти.

— Опомни се! — извика й задавено. — Овладей се! Не съм те гонил до тук да се боря с теб. Опитвам се да те спася!

— Няма да ме заблудиш с лъжите си! — изкрещя тя, прегракнала от пушека и жаждата. — Ти уби Арчър!

— Джод го уби.

— Джод е твое оръжие!

— О, бъди разумна — скастри я нетърпеливо той. — Наистина ли не разбираш? Арчър имаше непревземаем ум! Кралството ви е пълно със силни съзнания. Та тук учат дори бебетата да пазят мислите си от чудовищата!

— Ти не си чудовище.

— Кажи-речи е същото. Знаеш много добре защо се наложи да убия толкова хора.

— Не знам. Не съм като теб — извика тя.

— Възможно е, но съм сигурен, че разбираш. Баща ти беше като мен.

Файър се втренчи в това момче, в почернялото му от сажди лице, в чорлавата му мръсна коса и окървавеното палто, възшироко, явно откраднато от поредната му жертва, от тяло, не успяло да изгори в имението на Кътър. Съзнанието му се блъсна в нейното, чуждо и предизвикателно недосегаемо.

Той не беше чудовище, да. Но всъщност нямаше разлика. Нима уби Кансръл, та това същество да заеме мястото му?

— Какво си ти? — прошепна тя.

Той се усмихна. Дори върху мръсното му лице усмивката изглеждаше обезоръжаваща — доволна усмивка на малко момче, гордо от себе си.

— Аз съм Даровит — обясни той. — Името ми беше Имикър. Сега е Лек. Роден съм в кралство, за което не си чувала. Там няма чудовища, но има хора с разноцветни очи, които притежават всякакви таланти — да тъкат, да танцуват, да се бият с меч. Имат и умствени сили. Ала никой от тях не е могъщ колкото мен.

— Лъжите ти няма да ме заблудят — повтори автоматично Файър.

Потърси мислено коня си, който тутакси застана до нея, и тя се облегна на хълбока му.

— Не лъжа — възрази той. — Това кралство наистина съществува. Всъщност са седем кралства и в тях няма нито едно чудовище да тормози хората. Което, разбира се, означава, че малцина са се научили да пазят съзнанието си като делсийците. Делсийците са с далеч по-силно съзнание и са много по-непоносими.

— Щом делсийците те дразнят — прошепна тя, — върни се там, откъдето си дошъл.

Той сви рамене и пак се усмихна.

— Не знам как да се върна. Има тунели, но не ги намирам. А дори и да ги намеря, не искам. Тук сте много напреднали — в медицината, инженерството, изкуството. И е красиво — чудовищата, растенията… Не разбираш ли колко необичайни са растенията тук, колко чудотворни са билките? Мястото ми е в Делс. Но не си въобразявай, че ще се задоволя да контролирам вулгарни контрабандисти като Кътър в затънтените краища на кралството — уточни презрително той. — Искам Кралския град със стъклените му тавани, с болниците и красивите осветени мостове. Искам краля, който и да е той, след като свърши войната.

— С Майдог ли работиш? На чия страна си?

Той махна нехайно с ръка.

— Все ми е едно кой ще спечели. Защо да се намесвам, след като ми правят услуга, унищожавайки се един друг? Чудно обаче как не проумяваш какво място съм ти отредил в плановете си! Разбрала си сигурно, че аз реших да те заловим, аз ръководех шпионите и отвличането. Нямаше да позволя на Кътър нито да те продаде, нито да те накара да му раждаш чудовища. Искам да съм твой партньор, а не господар.

На Файър й бе додеяло от всички на този свят, които искаха да я използват.

— Не да те използвам, а да работя с теб, за да контролирам краля — поклати глава момчето и тя настръхна от объркване, защото смяташе, че той не умее да чете мисли. — И не съм в ума ти — добави нетърпеливо той. — Нали ти казах колко безразборно изпращаш мислите и чувствата си! Разкриваш неща, които не искаш да разкриваш, и от теб ме заболя главата. Съвземи се. Върни се с мен. Съсипа всичките ми килими и гоблени, но ти прощавам. Едно крило на къщата оцеля. Ще ти обясня плановете си, а ти ще ми разкажеш всичко за себе си. Например защо имаш белези по брата. От баща ти ли са?

— Не си нормален — прошепна Файър.

— Ще отпратя хората си — продължи той. — Обещавам. Кътър и Джод и без друго са мъртви. Убих ги. Ще останем само двамата. Край на неразбирателството. Ще се сприятелим.

Сърцето й се сви отчаяно при мисълта от какво глупаво, безумно нещо се бе опитал да я опази Арчър с цената на живота си. Обзе я непоносима скръб. Затвори очи и опря лице в здравия хълбок на коня.

— Тези седем кралства… Къде се намират? — прошепна тя.

— Не знам. Пропаднах през планините и се озовах тук.

— А в онези кралства, откъдето идваш, жените съюзяват ли се с ненормални деца, убили приятелите им? Или жалкото ти сърце подхранва такива очаквания?

Той не отговори. Тя отвори очи и забеляза, че усмивката му се е преобразила в нещо неприятно, което само привидно напомня радост.

— Няма нищо ненормално на този свят — обясни той. — В природата не се случват ненормални неща. Аз съм се случил. Нормален съм и нещата, които искам, са нормални. Силата на твоя ум и красотата ти, дори когато две седмици лежа в несвяст на дъното на лодката, изцапана с тиня и с позеленяло лице… красотата ти е естествена. Природата е страховита. — С още по-широка и странна усмивка той продължи: — Нашите сърца не са с толкова различни размери. Аз убих баща си. Ти — твоя. С голямо сърце ли го направи?

Файър се обърка, защото въпросът бе жесток и поне един от отговорите бе „да“, колкото и безсмислено да звучеше. Беше твърде неовладяна и изтощена да търси логика. Трябва да се защитя с нелогичното, помисли си несвързано. Арчър винаги действаше нелогично, макар да не го забелязваше.

Арчър.

Тя научи Арчър как да пази съзнанието си. И силното съзнание, което му подари, го уби.

Ала и той я учеше. Как да стреля бързо и точно, по-точно, отколкото би смогнала да се научи сама.

Тя се отдръпна от коня и посегна към лъка и колчана, внезапно осъзнала, че висят на гърба и. Забрави обаче, че изпраща безогледно намеренията си. Лек свали своя лък от рамото по-пъргаво от нея и насочи стрелата към коляното й, преди Файър да успее да опъне тетивата. Тя се подготви за заслепяващата болка.

В същия миг конят й се разбесня. Зацвили яростно, вдигна се на задните си крака и стовари копита върху лицето на момчето. Лек изкрещя и падна. Изпусна лъка и закри едното си око с длани. Изправи се, хлипайки, и побягна, но конят го последва. Лек явно не виждаше, кръвта в очите му го заслепяваше. Препъна се и се просна на земята. Смаяна, Файър проследи с поглед как Лек се плъзва по леда, претъркулва се в пукнатина в камънака и земната паст го поглъща.

Тя застана на ръба на пропастта, коленичи и надникна надолу. Видя само бездънен мрак. Момчето го нямаше.

Бе потънало в търбуха на планината.

Трепереше от студ. Ако момчето бе загинало в огъня, нямаше да тръгне след нея, да я събуди и да я принуди да усеща колко й е студено. И колко е изтощена и гладна, и какво означава да се изгубиш в Големите сиви планини.

Изяде остатъка от храната, донесена от децата, без особена надежда стомахът й да прояви разбиране. Пи вода от полузамръзнал поток. Опита се да не мисли за нощта, която ще настъпи в края на деня, защото нямаше кремък, а никога не бе палила огън без кремък. Всъщност никога не бе палила огън извън камина. Бяха я разглезили.

Тресейки се от студ, разви леко влажния шал и пак го зави — така, че да покрива не само косата, но и лицето, и врата й. Уби чудовищна птица, преди тя да я убие — алено създание, спуснало се с ненадеен писък от небето. Знаеше обаче, че не бива да носи месото, защото миризмата на кръв ще привлече още повече чудовища.

Тогава си припомни друго. Балът се бе провел през втората половина на януари. Не беше сигурна колко време е минало, но несъмнено бе настъпил февруари и кървенето й наближаваше.

Файър разбра — с разбудения си разсъдък, логичен и безмилостен — че скоро ще умре. Яхна успокоена коня, защото тази мисъл й даваше разрешение да се откаже. Съжалявам, Бриган, прошепна наум. Съжалявам, Смол. Опитах се.

В същия момент я озари спомен. Хора! Щеше да оцелее, ако й помогнат, а зад нея имаше хора — на мястото, където между скалите се виеше пара. Там имаше и топлина.

Конят й се движеше упорито на югозапад. Подтиквана единствено от смътното чувство, че по възможност е длъжна да не умира, Файър обърна животното назад.

Когато тръгнаха натам, откъдето бяха дошли, заваля сняг.

Тялото я болеше от тракащите зъби и стави, от треперещите мускули. В ума й звучеше музика — най-трудната музика, която бе учила. Насилваше се да си спомни най-сложните пасажи от свирените някога мелодии. Не знаеше защо го прави. Част от съзнанието й го смяташе за необходимо и не й позволяваше да спира, макар тялото и останалата част от съзнанието й да я умоляваха да ги остави на мира.

Златиста чудовищна птица се стрелна с писък към нея през снежната пелена, тя взе лъка, но не успя да опъне добре тетивата. Конят уби хищника, макар Файър да не видя как. Плъзна се от гърба му, животното се изправи на задни крака и тя се просна върху купчина сняг.

След незнайно колко време тя пак се плъзна от гърба на коня. Не разбра защо. Предположи, че пак я е нападнала чудовищна птица и зачака търпеливо. Почти веднага обаче конят започна да я побутва с муцуна и тя се обърка — сметна го за дълбока несправедливост. Конят изпръхтя гневно в лицето й и продължи да я бута. Накрая тя се предаде и криво-ляво намести разтрепераното си тяло върху гърба му. Тогава разбра защо е паднала. Ръцете й не работеха. Не успяваше да се улови за гривата на коня. Умирам, помисли си безразлично тя. Добре. Хубаво е да умра върху гърба на този красив кон.

Следващия път, когато падна, изнемогналите й сетива не усетиха, че е върху топла скала.

Не беше в безсъзнание. Чуваше гласове, остри, настойчиви, уплашени, ала не съумя да изпълни молбата им да стане. Чу името си и разбра, че знаят коя е. Усети как някой я вдига и я пренася под земята. Почувства как няколко жени я събличат, а после и те се събличат и се убиват при нея под много завивки.

Никога през живота си не бе изпитвала такъв студ. Тресеше се, сякаш ще се счупи на парчета. Постара се да отпие от топлата, сладка течност, която някаква жена поднесе към лицето й, но остана с впечатлението, че по-скоро изкъпа посестримите си под одеялото.

След цяла вечност треперене и задъхване забеляза, че вече не се тресе толкова силно. Прегърната от четири ръце, притисната между телата на две жени, най-сетне я обори милостив сън.

Двайсет и осма глава

Събуди се и видя лицето на Муса. После усети, че налагат ръцете й с чукове.

— Милейди — каза мрачно Муса. — Никога не съм изпитвала такова облекчение! Как се чувстваш?

— Ръцете ме болят — гласът й прозвуча като грачене.

— Измръзнала си, милейди. Не се безпокой. Хората тук са ги увили в слама и са ги превързали. Грижили са се добре за теб.

Спомените се върнаха при Файър, изпълвайки пространството около нея. Тя извърна лице от Муса.

— Търсихме те от мига, щом те похитиха — продължи Муса. — Отначало се подведохме по фалшиви следи, защото принцеса Хана не знаеше кой я е заловил, а мъжете, които убихме, не се отличаваха с нищо особено. Баба ти и стражите в зелената къща били упоени, преди да разберат какво става. Нямахме представа къде си. Кралят, принцът и принцесата подозираха, че лейди Мургда е замесена, но шпионите на командира не потвърдиха съмненията им. Накрая един от дворцовите стражи си спомни смътно как е видял някакво червенооко момче и се досетихме какво се е случило. Вчера пристигнахме в имението на Кътър. Да знаеш колко се уплашихме, милейди, като го намерихме изгоряло до основи и не успяхме да разпознаем овъглените тела.

— Запалих огън за Арчър — отрони Файър. — Мъртъв е.

Муса се сепна, Файър веднага усети, че се тревожи за Мила, но не тъгува за нехайния лорд. За Муса това бе просто смърт, застигнала мъж с недостойно поведение.

Файър отблъсна мислите й.

— Ще съобщим на командира за лорд Арчър, милейди — рече най-сетне Муса. — На всички ще им олекне, че си невредима. Да ти разкажа ли как се развива войната?

— Не — поклати глава Файър.

Една жена застана до нея с купа супа и каза благо:

— Дамата трябва да се нахрани.

Муса стана и жената седна на стола й. Беше старица с кехлибарени очи и белезникаво, сбръчкано лице, по което танцуваха сенки от светлината на огнището в средата на каменния под. Файър погледна как пушекът се издига към тавана и се процежда през пукнатините в него; спомни си, че тази старица е една от жените, спасили живота й с топлината на телата си.

Жената напълни лъжицата и започна да я храни, като шепнеше тихо и обираше капките, стичащи се по брадичката й. Файър прие добрината й и храната, защото тези дарове идваха от човек, който не иска да говори за война и разбира инстинктивно и лесно скръбта й, понеже не познава Арчър.

Кървенето й дойде и отмина, забавяйки отпътуването им. Тя спеше, стараеше се да не мисли и говореше много малко. Наблюдаваше живота на хората, които живееха в мрака на подземните пещери — бедно и оскъдно през зимата, но стоплени от огньовете и „земната пещ“, както те я наричаха, сгорещяваща подовете и стените им. Споделяха мъдростта си с войниците и даваха на Файър да пие лековити отвари.

— Щом събереш сили, ще те заведем при лечителите в Наводнената крепост, милейди — обясни й Муса. — Войната на юг се развива добре. При последната ни среща командирът бе обнадежден и изпълнен с решимост. Принцеса Клара и принц Гаран са при него. На северния фронт също бушува война. Няколко дни след бала крал Наш застана начело на Трети и Четвърти полк. Кралица Роен и лорд Брокър са с него. Лейди Мургда избяга от двореца. Избухна пожар, по коридорите се разразиха разгорещени схватки и тя се измъкна в суматохата. Смятат, че се е опитала да стигне до сигналните огньове на Мраморното възвишение, но кралските войски вече контролираха пътищата.

Файър затвори очи, за да понесе по-леко напрежението от тези безсмислени, ужасни новини. Не искаше да отива в Наводнената крепост. Същевременно разбираше, че не бива да злоупотребява с гостоприемството на спасителите си. А и лечители в крепостта щяха да прегледат ръцете й, които самата тя още не бе виждала, но очевидно бяха подути, безполезни и я боляха под превръзките, сякаш вместо ръце от раменете й виси болка.

Стараеше се да мисли какво ще стане, ако лечителите й кажат, че ще изгуби ръцете си.

Имаше и още нещо, за което се опитваше, обикновено безуспешно, да не мисли — отдавнашен спомен от времето преди бала и преди Арчър да намери виното на Майдог в избите на капитан Харт. Тогава Файър разпитваше затворници по цели дни, всеки ден, понякога в присъствието на Арчър. Веднъж, сипейки ругатни, един мъж им разказа за висок стрелец с непогрешим прицел, затворен преди двайсет години в тъмниците на Накс за изнасилване. Джод. Файър остана доволна, защото най-сетне бе научила името и историята на стрелеца със замъгленото съзнание.

В онзи ден тя не си спомни как преди двайсет години Накс изпратил най-свирепия си затворник на север да изнасили съпругата на Брокър и как единственото положително следствие от това било раждането на Арчър — висок стрелец, заслужил в пълна степен прозвището си.

Арчър сложи край на разпита, налагайки с юмруци информатора. В онзи ден Файър си помисли, че причината е скверният език на мъжа.

И навярно бе така. Никога нямаше да разбере кога Арчър е заподозрял каква роля е изиграл Джод. Арчър бе запазил в тайна съмненията и страховете си, защото Файър съкруши сърцето му.

Когато денят настъпи, стражите й — вече деветнайсет, защото Мила я нямаше — я увиха в одеяла и привързаха старателно ръцете й към тялото, та да бъдат близо до топлината му.

Качиха я на седлото на Нийл и я завързаха хлабаво и за него. Яздеха бавно, Нийл бе силен и грижлив, но въпреки това отначало тя се страхуваше да се довери изцяло на чувството за равновесие на другиго.

След време движението започна да я успокоява. Облегна се на Нийл, предаде му отговорността и заспа.

Далеч от Файър и изправен пред пещерните хора, стражите на Файър и деветнайсет бойни коня, жребецът на сиви петна се оказа съвсем див. Докато Файър боледуваше, той налагаше с копита скалите над пещерата, риташе всеки, осмелил се да го доближи, отказваше да го оседлаят и да го вкарат в конюшните под земята. Не пожела обаче да го оставят, когато Файър тръгна. Последва ги на изток — предпазливо, от безопасно разстояние.

Сраженията на южния фронт се водеха на открито и в пещерите между имението на Джентиан, Наводнената крепост и Крилатата река. Независимо от победите и загубите на командира, укреплението оставаше непревземаемо. Издигнато върху висока скала, заобиколено от стени, високи почти колкото кулите му, то служеше като щабквартира и лазарет на кралските войски.

Клара се втурна към тях още щом влязоха през портите. Застана до коня на Нийл и изчака стражите да развържат Файър и да я свалят на земята. После се разплака, прегърна я и я целуна, стараейки се да не докосва ръцете й. Файър се притисна вцепенено към нея. Прииска й се да прегърне тази жена, която плачеше за Арчър, и чийто корем бе окръглен от бебето на Арчър. Прииска й се да се слее с нея.

— О, Файър — рече Клара най-сетне, — място не си намерихме от тревога! Тази нощ Бриган заминава за северния фронт. Ще си отдъхне да те види жива!

— Не — отдръпна се рязко Файър от нея, стъписана от собствените си чувства. — Не искам да го виждам, Клара. Предай му благопожелания, но не искам да го виждам.

— О! — изненада се Клара. — Добре… Сигурна ли си? Защото не знам как ще го спрем, щом се върне от тунелите и разбере, че си пристигнала.

Тунелите… Файър усети как я обзема страх.

— Ръцете ми — промълви, съсредоточавайки се върху по-осезаема болка. — Ще ги прегледа ли някой лечител?

Пръстите на дясната й ръка бяха морави, подути и покрити със ситни мехурчета като кожа на сурово пиле. Файър се втренчи в тях, изморена и уплашена. Лечителката обаче явно се обнадежди.

— Още е рано да се каже, но шансовете са добри.

Втри балсам в кожата й — много, много внимателно — сложи й хлабава превръзка и, тананикайки, разпови другата ръка.

Кутрето и безименният пръст бяха почернели от върховете до второто кокалче.

Лечителката спря да тананика и попита Файър вярно ли е, че е цигуларка.

— Е, ще ги наблюдаваме и ще чакаме — кимна накрая.

Даде й хапче и някаква течност, намаза я с балсам и превърза ръката.

— Стой тук.

Изскочи от малката тъмна стаичка с огнище и спуснати кепенци на прозорците, за да задържат топлината.

Файър си спомни смътно как навремето съумяваше по-добре да отпъжда безполезните размисли. Владееше се и не седеше мрачна и посърнала пред очите на стражите си, наблюдаващи я съчувствено с просълзени очи.

После усети как Бриган идва като стихия от чувства — загриженост, облекчение, насърчение — срещу които тя нямаше сили да се изправи. Задъха се, давеше се. Скочи от стола и се сви в ъгъла, когато той влезе.

Не!, възпря го мислено. Не те искам тук. Не!

— Файър… Кажи ми какво има!

Върви си, Бриган, моля те.

— Оставете ни — нареди тихо Бриган на стражите.

Не! Искам да останат!

— Останете — заповяда им със същия тон Бриган и стражите й вече навикнали да не се учудват за щяло и нещяло, се върнаха в стаята.

„Файър, защо си ми ядосана?“, попита я мислено той.

Не съм ядосана… Да, да, ядосана съм!, поправи се диво. Ти не харесваше Арчър. Не тъгуваш, че е мъртъв!

„Не е вярно“, отрече мислено той с абсолютна категоричност. „Уважавах Арчър, но моите чувства нямат значение, защото ти го обичаш, а аз обичам теб и твоята скръб наскърбява и мен. Смъртта на Арчър ме изпълва единствено с мъка.“

Затова си върви, настоя тя. Тук няма друго, освен мъка.

Пред вратата се чу шум и плътен глас:

— Командире, готови сме.

— Идвам. Чакайте ме вън — отвърна Бриган през рамо.

Мъжът си отиде.

Върви, повтори безмълвно Файър. Не ги карай да те чакат.

„Няма да те оставя така“, поклати глава той.

Няма да те погледна! Тя се притисна непохватно към стената с превързаните си ръце. Не искам да виждам новите ти рани.

Той пристъпи към нея със същото упорито, неотменимо, болезнено познато чувство. Докосна я по дясното рамо и приведе лице към ухото й. Наболата му брадичка я одраска, усети студената кожа на лицето му. Залитна към него, ръцете й се плъзнаха несръчно по кожената му броня. Непотребните й длани не я слушаха, сълзите чертаеха бразди по скулите й. Не го поглеждаше.

— Ти имаш нови белези — прошепна той, за да го чуе само тя.

— Не тръгвай. Моля те, не тръгвай.

— Не искам. Но знаеш, че трябва.

— Не искам да те обичам, ако ще умреш — проплака тя и зарови лице в гърдите му. — Не те обичам.

— Файър, ще направиш ли нещо за мен? Ще ми изпращаш ли вести на северния фронт, за да знам как си?

— Не те обичам.

— И няма да ми изпращаш вести?

— Няма — каза объркано тя. — Не! Ще ти пиша… Но…

— Файър… — прошепна й нежно той и се отдръпна леко назад. — Твоите чувства са си твои чувства. Аз…

Друг глас, нетърпелив и рязък, го прекъсна:

— Командире! Конете чакат!

Бриган се обърна към мъжа и изруга раздразнено и гневно. Мъжът се отдалечи уплашено.

— Обичам те — каза й Бриган. — Надявам се тази мисъл да те утешава през идните дни. Моля те само да се храниш, Файър, и да спиш, независимо какво чувстваш. Яж и спи. И ми пиши как си. Кажи ми, ако поискаш да ти изпратя нещо или някого.

Пази се, пази се… помоли го безмълвно тя, когато конвоят му излезе през портите на укреплението.

Глупави, безполезни думи…

Двайсет и девета глава

Файър не виждаше какво толкова има да прави човек без ръце в Наводнената крепост. Клара беше заета с командирите на Бриган и с несекващата върволица от пратеници, а Гаран се мяркаше рядко и както винаги я поглеждаше кръвнишки. Файър ги избягваше, избягваше и да ходи в лазарета при безкрайните редици ранени и страдащи воини.

Беше й забранено да напуска крепостта. Прекарваше времето си на две места: в спалнята, която обитаваше заедно с Клара, Муса и Марго и се преструваше на заспала при влизането на Клара, понеже тя й задаваше прекалено много въпроси за Арчър; и на строго охранявания покрив на крепостта — там, увита в топлата си наметка с качулка и пъхнала ръце на сигурно място под мишниците си, разговаряше със сивия петнист кон.

Кобилата — защото съзнанието на Файър вече се бе прояснило достатъчно, за да разбере, че не е жребец, а кобила — живееше на скалите северно от постройката. Беше избягала от групата на Файър, докато наближаваха крепостта, и конярят не успя да я подмами да влезе при другите коне в конюшнята Файър не позволи да упоят кобилата, нито опита лично да я затвори. Възмутено конярят вдигна ръце. Кобилата несъмнено беше превъзходно животно, но на главата му висяха много ранени коне, счупени подкови и повредени бойни сбруи, така че не можеше да си пилее времето с някакво непокорно животно.

И така, кобилата заживя на воля сред скалите, изяждаше храната, ако й оставеха, или сама си намираше храна, ако не го стореха, и идваше при Файър винаги когато тя я повикаше.

Усещаше я дива и необикновена, а съзнанието й беше прелестна цялост, която Файър можеше да докосне, можеше да й въздейства, ала така и не успяваше да я проумее истински. Мястото на кобилата беше сред скалите, сама и на воля, дори зла при необходимост.

И въпреки това тя излъчваше обич — макар посвоему ограничаваща. Този кон нямаше намерение да изостави Файър.

Прекарваха известно време, взаимно проникнали в съзнанието си, свързали чувствата си като с верига благодарение на способностите на Файър. Кобилата беше прекрасна — тялото й бе на меки сиви петна и кръгове, а гривата и опашката й бяха гъсти, дълги и заплетени, по-тъмносиви като гранит. Очите й бяха сини.

На Файър толкова й се искаше да може да излезе от крепостта. Копнееше да отиде при кобилата на скалите и да се остави тя да я отнесе където пожелае.

Една сутрин Гаран влетя в спалнята й, докато Файър се гушеше на кълбо под завивката в опит да притъпи парещата болка в ръцете си и се преструваше на заспала. Надвеси се над нея и изтърси без никакви предисловия:

— Ставай, Файър, трябваш ни.

Не го каза гневно, но не прозвуча и като молба, Файър примигна и вдигна поглед към него:

— Ръцете ми са безполезни.

— За онова, за което си ни нужна, не ти трябват ръце.

Файър затвори очи:

— Искате да разпитам някого. Съжалявам, Гаран, но не ми е добре.

— Ще се почувстваш по-добре, ако станеш и престанеш да цивриш — заяви той безцеремонно. — Пък и не ни трябваш за разпит.

Файър се вбеси.

— Ти така и не прие Арчър в сърцето си. Пет пари не даваш за случилото се.

— Не виждаш какво става в сърцето ми, иначе нямаше да говориш такива глупости — разгорещи се Гаран. — Не мърдам от тук, докато не станеш. На един хвърлей от тук се води война и главата ми и бездруго е пламнала, така че не се похабявай като някаква себична глезла. Да не искаш един ден да изпратя вест на Бриган, Наш и Брокър, че си мъртва, но не се знае точно от какво. Разболяваш ме, Файър, затова те умолявам — ако не искаш да станеш заради себе си, направи го заради мен. На мен не ми се умира.

По средата на тази забележителна реч Файър се надигна и седна с ококорени и виждащи очи. Кожата на Гаран беше потна и той дишаше учестено. Беше по-слаб от преди, ако това изобщо бе възможно, а по лицето му се четеше болка. Натъжена, Файър протегна ръка към него и му направи знак да седне. Той я послуша, а тя погали косата му с превързаната си ръка. Помогна му да успокои дишането си.

— Отслабнала си — рече накрая той, вперил нещастен поглед в лицето й. — И очите ти имат толкова празен поглед, че ми иде да те разтърся.

Файър отново го погали по косата и старателно подбра думите си, за да не се разплаче:

— Не цивря, Гаран. Чувствам се някак откъсната от себе си.

— Силата ти е голяма, усещам я — увери я той. — Веднага ме успокои.

Тя се запита дали човек може да е силен, но и съсипан вътрешно, и да не спира да трепери.

Отново се вгледа в Гаран. Очевидно беше зле. Мъкнеше прекалено тежко бреме.

— Какво искаш да направя? — попита го тя.

— Искаш ли да облекчиш болката на умиращите войници в тази крепост?

За лечебница на крепостта служеше просторно помещение на долния етаж, обитавано в мирно време от петстотин войници. Прозорците нямаха стъкла, а в момента капаците бяха затворени, за да не отлита топлината от камините край стените и от огъня насред пода, чийто пушек се носеше на талази към пробития в тавана димоотвод, който стигаше нагоре чак до покрива и небето.

В полутъмното помещение, войниците стенеха и ридаеха на глас, миришеше на кръв, на пушек и на още нещо толкова наситено, че Файър се закова на прага. Твърде много приличаше на един от нейните кошмари. Нямаше сили да го направи.

Обаче после забеляза млад мъж, който лежеше по гръб в постелята, носът и ушите му бяха почернели като нейните пръсти, едната му ръка бе положена върху гърдите, а на мястото на другата бе останало само бинтовано чуканче. Той скърцаше със зъби, трескав и разтреперан, Файър се приближи към него, безсилна да възпре състраданието си.

Още щом я зърна, паниката му видимо намаля. Тя приседна в края на леглото му и се взря в очите му. Разбра, че е изтощен, но беше и твърде замаян от болка и страх, за да може да си почине. Тя отне болката му и успокои страховете му. Помогна му да заспи.

Така Файър се превърна в постоянно присъствие в лечебницата — умееше по-добре от лекарствата на хирурзите да отнема болката, а в това помещение имаше всякакви болки. Понякога беше достатъчно просто да поседи с някой войник, за да го успокои, а друг път, например ако вадеха от някого стрела или го оперираха без упойка, й струваше повече усилия. През някои дни съзнанието й беше едновременно на няколко места, облекчаваше най-силната болка, докато тя тялом обхождаше редиците с пациенти, разпуснала коси и търсейки очите на мъжете и жените в постелите. И когато я видеха, страхът им намаляваше.

Безмълвно се изненада колко й е лесно да разговаря с умиращи войници, с войници, които никога няма да оздравеят напълно, изгубили са свои приятели или се тревожат за семействата си. Смяташе за невъзможно да понесе повече болка, че просто не й е останало място. Спомни си обаче как веднъж каза на Арчър, че не можеш да измерваш любовта в степени. Същото важеше и за болката; проумя го сега. Болката се извисяваше неимоверно, а когато ти се стори, че не би понесъл повече, се плъзваше настрани, преливаше, докосваше други хора и се примесваше с тяхната болка. Ставаше по-голяма, но и не толкова угнетяваща, Файър си мислеше, че е затворена някъде извън обичайните за човешкия живот чувства, защото не бе забелязала колко много хора също са тук заедно с нея.

Накрая започна да допуска Клара на това място. Сподели с Клара онова, за което собствената й скръб жадуваше — фактите относно случилото се.

— Издъхнал е сам — тихо каза Файър на Клара.

— И си е мислел, че те е изоставил — също толкова тихо й отвърна тя. — Защото вече трябва да е знаел за плановете им да те отвлекат, нали?

— Със сигурност поне е подозирал — сега, когато историята се разгръщаше помежду им в думи, Файър осъзна колко много части от нея не е знаела.

Опитът да запълни празнотите едновременно я нараняваше и успокояваше като мехлема, с който лечителите мажеха откритите й рани. Никога нямаше да разбере какво е почувствал, когато собственият му баща го бе прострелял. Дали нещата щяха да се развият различно, ако беше внимавала повече; ако по-настойчиво го беше възпирала да замине. Ако още преди години беше намерила начин да му попречи да я обича толкова силно; ако Арчър, при цялата сила на духа си и дълбочина на любовта си, бе бил напълно неподвластен на нейната чудовищна красота.

— Едва ли някога ще разберем какъв е бил Джод в действителност — каза Клара, след като Файър безмълвно й предаде всички тези мисли. — Ние, разбира се, знаем, че той беше престъпник — продължи тя оживено, — и е подло нищожество, което заслужаваше да умре, макар да е дядо на детето ми. — Изсумтя и добави: — Само какви дядовци има това дете! Искам да кажа, няма как да разберем дали Джод би убил собствения си син, ако контролираше съзнанието си, а не беше под властта на онова ужасно момче, което ти пусна в планината, та се отървахме. Дано да се е нанизал на някоя остра скала и да е умрял от мъчителна смърт.

Кой знае защо напоследък присъствието на Клара действаше успокоително на Файър. Бременна почти в петия месец принцесата беше още по-ослепителна. Косата й беше станала по-лъскава и по-гъста, кожата й сияеше, извънредна жизненост допълваше обичайната й решимост. Беше толкова жива, че за Файър понякога беше болезнено да стои до нея. Клара обаче се гневеше на правилните неща и беше свирепо честна. И носеше детето на Арчър.

— Лорд Брокър също е дядо на детето ти — меко отбеляза Файър. — Има и две баби, от които няма причина да се срамуваш.

— Пък и ако ще съдят за нас по нашите родители, баби и дядовци, скалите да са ни на помощ — добави Клара.

Да, помисли си Файър, скалите да са ни на помощ.

Останеше ли сама, неизбежно я връхлитаха мисли за дома и спомени. На покрива, когато ходеше при кобилата, тя прогонваше мисълта за Смол, който беше далеч в Кралския град и сигурно недоумяваше защо е заминала и дали ще се върне.

Нощем, докато се бореше със съня, Кансрел и Арчър се редуваха в кошмарите й. Кансрел с разкъсано гърло изведнъж се превръщаше в Арчър, взрян в нея гибелно, както винаги я гледаше Кансрел. Или пък понякога тя подмамваше към гибел не Кансрел, а Арчър, друг път Кансрел убиваше Арчър или изнасилваше майката на Арчър, който го намираше и го убиваше. Каквото и да се случеше, който и мъж да умираше отново в сънищата й, тя се събуждаше, обзета от все същата безмилостна скръб.

Долетя вест от Северния фронт, че Бриган изпраща Наш до Наводнената крепост, а Брокър и Роен ще го последват.

— Разбирам да изпратят тук Наш да заеме мястото си — възмути се Гаран, — обаче защо, скалите да ме вземат, се е разделил с целия си стратегически екип? Току-виж ни изпратил Трета и Четвърта и победил сам-самичък армията на Майдог.

— Сигурно там става твърде опасно за всеки, който не е воин — отбеляза Клара.

— Ако беше опасно, щеше да ни каже.

— Той ни каза, Гаран. Какво според теб означат думите му, че дори в лагера рядко може да си отдъхне нощем? Да не си мислиш, че войниците на Майдог оставят нашите да пият и да танцуват по цели нощи? Прочете ли последния доклад? Онзи ден войник от Трета е нападнал собствената си рота и убил трима от бойните си другари, преди самият той да бъде убит. Майдог обещал да плати цяло състояние на семейството му, ако стане предател.

Докато работеше в лечебницата, Файър нямаше как да не научава какво се случва в сраженията по време на война. И разбра, че въпреки разкъсаните тела, които санитарите всеки ден внасяха през тунелите, въпреки трудното снабдяване с храна от Южния лагер, въпреки огромните клади, на които всяка нощ горяха мъртъвците, по общо мнение войната на юг се развиваше добре. Тук, в Наводнената крепост, имаше само схватки на кон или между пехотинци, една група войници приклещваше друга в някоя пещера, осъществяваха се бързи нападения и бързи отстъпления. Войниците на Джентиан, предвождани от пикийски командир на Майдог, бяха зле организирани. От друга страна, воините на Бриган бяха добре обучени и знаеха задълженията си във всяка ситуация. Поддържаха безукорна съобщителна мрежа, доколкото беше възможно при война, водена в тунели, и разполагаха с многобройни и обучени съгледвачи. Бриган допускаше, че след броени седмици делсийците ще осъществят важен пробив.

На Северния фронт обаче бойните действия се водеха на открито, на равнината северно от града, където умната стратегия не носеше почти никакви предимства. Теренът и видимостта позволяваха целодневни преки бойни действия чак до мръкнало. Почти всяко сражение завършваше с отстъплението на делсийците. Хората на Майдог действаха безмилостно, а Майдог и Мургда бяха там, с тях. Освен това снегът и ледът се оказаха неприятели на конете. Твърде често войниците се сражаваха като пехотинци и след време стана ясно, че делсийците са изправени пред враг със значително числено превъзходство. Майдог постепенно настъпваше към града.

Бриган, разбира се, беше заминал на север, защото винаги отиваше там, където положението е най-тежко, Файър подозираше, че там се нуждаят от присъствието му, за да изнася пламенни речи и да предвожда настъпленията или каквото там правят командирите по време на война. Тя негодуваше, сякаш компетентността му е голяма глупост. Искаше й се той или някой друг да захвърли меча и да каже: „Стига толкова! Глупаво е така да се решава кой да бъде начело!“. Местата в лечебницата се пълнеха, изпразваха се и отново се пълнеха, и на нея й се струваше, че май не е останало много, на което да бъдеш начело. Кралството вече беше съсипано, а войната го разпокъсваше още повече.

На Кансрел щеше да му хареса. Безсмислената разруха беше по вкуса му. На момчето сигурно също щеше да му допадне.

Арчър би се въздържал от преценка — поне пред нея, знаейки унищожителното й мнение. Но каквото и да мислеше, той би отишъл да се сражава храбро за Делс.

А какво правеха Бриган и Наш?

Когато авангардът на Наш изтрополи през портата, Файър засрамено и някак неусетно хукна, препъвайки се, но неудържимо към покрива.

Красива кобилке, провикна се тя към своята приятелка. Красива кобилке, направо е непоносимо. Ще понеса Арчър и Кансрел, щом се налага, но не мога да понеса и това. Накарай го да се махне. Защо трябва приятелите ми да бъдат войници?

Малко по-късно, когато Наш я потърси на покрива, тя не падна на колене, както сториха нейната охрана и пазачът на покрива. Остана с гръб към Наш и прикова поглед в коня, привела рамене, сякаш за да се предпази от присъствието му.

— Милейди Файър.

Кралю, не го приемайте като проява на непочтителност, но ви моля да си вървите.

— Разбира се, милейди, ако това е желанието ти — благо отвърна той. — Но първо съм обещал да предам стотина послания от Северния фронт и от града — най-напред от майка ми, от твоята баба, от Хана, Брокър и Мила.

Файър си представи посланието от Брокър: Обвинявам те за смъртта на сина ми. Посланието от Тес: Съсипа красивите си ръце със своето нехайство, нали, почитаема внучке? Посланието от Хана: Заряза ме тук самичка.

Много добре, мислено отговори тя на Наш. Предай ми посланията си, щом трябва.

— Ами, помолиха ме да ти предам, че те обичат, разбира се — отвърна той с лека почуда. — Че са сломени от скръб заради Арчър и с облекчение са узнали, че ти си жива. Хана настоя специално да ти предам, че Блочи се възстановява. Милейди… — той замълча. — Файър… защо говориш с братята и сестра ми, а отказваш да говориш с мен?

Ако Бриган ти е казал, че сме говорили, значи е проявил лукавство, рязко му отвърна тя.

Наш се стъписа:

— Не го е сторил. Просто допуснах. Но със сигурност си говорила с Клара и с Гаран.

Клара и Гаран не са войници. Те няма да загинат, отговори му тя със силата на мисълта, съзнавайки, че не разсъждава правилно, защото Гаран можеше да умре от болест, а Клара — по време на раждането. Тес — от старост, Брокър и Роен — при нападение по време на път, а Хана току-виж паднала от коня.

— Файър…

Моля те, Наш, моля те. Не настоявай да ти обяснявам причините. Просто ме остави. Моля те!

Думите й го жегнаха. Извърна се и понечи да си тръгне. Все пак спря и се обърна.

— Само още нещо — конят ти е в конюшните.

Файър погледна към скалите и сивата кобила, която риеше с копита в снега, непроумяваща думите му. Мислено осведоми Наш за объркването си.

— Не си ли казала на Бриган, че си искаш коня? — попита я той.

Файър рязко се завъртя и за пръв път го погледна. Беше красив и свиреп, нов мъничък белег разсичаше устната му, а над ризницата си от метал и кожа носеше наметка.

— Смол ли имаш предвид? — попита тя.

— Смол, разбира се. Бриган реши, че го искаш. Долу е.

Файър хукна.

Откакто намери тялото на Арчър, плачеше толкова често и толкова много, разридаваше се от най-малката дреболия, по лицето й неспирно се стичаха безмълвни сълзи. Но когато Файър зърна Смол, кротък и притихнал, с паднала върху очите грива, напиращ зад вратичката на конюшнята си към нея, плачът й беше различен. Имаше чувството, че ще се задуши от силните ридания, че нещо в гърдите й ще се откърти.

Муса се притесни и влезе в конюшнята заедно с нея, потупа я по гърба, когато Файър изхлипа и се вкопчи в Смол. Нийл й подаваше носни кърпички, но напразно. Тя просто не можеше да спре да плаче.

Аз съм виновна, повтаряше тя на Смол. О, Смол, аз съм виновна аз трябваше да умра, не Арчър. Арчър не биваше да умира.

Мина доста време, преди да се наплаче и да осъзнае, че вината не е нейна. После порида още малко ей така, от скръб, че него вече го няма.

Събуди се, но не от кошмар, а с усещането за нещо утешително. Беше завита с топло одеяло и спеше, долепена до топлия дишащ гръб на Смол.

Муса и още неколцина пазачи приглушено разговаряха с някого пред конюшните. Помътеното съзнание на Файър опипом се отправи към тях. Въпросният някой беше кралят.

Паниката й беше изчезнала и на нейно място се бе появила странна спокойна празнота. Надигна се и леко плъзна ръка по прекрасното заоблено тяло на Смол, отклонявайки се към местата, където козината му растеше накриво върху чудовищните белези от грабливата птица. Съзнанието му дремеше, а сеното до муцуната потрепваше от дъха му. Конят изглеждаше като тъмна купчинка на светлината на факлата. Беше съвършен.

Файър докосна съзнанието на Наш. Той се приближи до вратичката, облегна се и се взря в нея. По лицето и в чувствата му съвсем ясно се изписа колебание и обич.

— Усмихваш се — констатира той.

Думите му, естествено, предизвикаха сълзи. Ядосана на себе си, тя се опита да ги спре, но те въпреки това продължиха да се ронят.

— Съжалявам — промълви тя.

Той влезе и приклекна на местенцето между гърдите и главата на Смол. Погали коня, вгледа се в нея.

— Чувам, че много плачеш — отбеляза той.

— Да — съкрушено потвърди тя.

— Сигурно си изморена и измъчена от плач.

— Да.

— А ръцете? Болят ли те още?

Имаше нещо успокоително в благия му разпит.

— Сега са по-добре от преди.

Той кимна сериозно и продължи да гали шията на Смол. Беше облечен като преди, но сега държеше шлема си под мишница. На оранжевата светлина в мрака й се стори по-възрастен. С десетина години. Почти всичките й приятели бяха по-големи, дори Бриган, най-младият брат, беше роден пет години преди нея. Обаче според Файър не разликата във възрастта беше причината тя да се чувства като дете, заобиколено от зрели хора.

— Защо си още тук? — попита го тя. — Не трябва ли да си в някоя пещера и да вдъхновяваш хората?

— Би трябвало — с лекота пое сарказма й Наш, — дойдох за коня си, за да замина към лагерите. Но ето че разговарям с теб.

Файър проследи с поглед дълъг и тънък белег по гърба на Смол. Замисли се как напоследък й е по-лесно да общува с коне и умиращи непознати, отколкото с хората, които си е мислела, че обича.

— Не е разумно да обичаш хора на прага на смъртта — каза тя.

Наш се позамисли над думите й, галейки усърдно гърба на Смол, сякаш участта на Делс зависеше от тези плавни и предпазливи движения.

— Мога да ти отговоря по два начина. Първо, всички ще умрат. Второ, любовта е нещо глупаво. Няма нищо общо с разума. Просто обичаш някого и толкова. Противно на здравия разум обичах баща си. А ти обичаше ли своя? — взря се той настойчиво в нея.

— Да — прошепна тя.

Той погали носа на Смол.

— Обичам те — заяви Наш, — макар да знам, че ти никога няма да ме пожелаеш. Обичам и брат си, повече, отколкото съзнавах преди твоята поява. Не можеш да избираш кого да обичаш, милейди. Нито пък съзнаваш на какво се дължи любовта ти.

И тогава тя направи връзката. Учудено се отдръпна от него и се вгледа в лицето му — нежно, със светлина и сянка. И съзря част от него, която не бе виждала дотогава.

— Дойде при мен да те науча да предпазваш съзнанието си — рече тя — и същевременно престана да ме молиш да се омъжа за теб. Направи го от обич към брат си.

— Е — забоде той смутено поглед в пода, — освен това го поступах малко, но няма значение.

— Ти умееш да обичаш — отбеляза тя простичко, защото й се стори вярно. — А мен не ме бива толкова. Сякаш съм бодлива тел — отблъсквам всички, които обичам.

— Нямам нищо против да ме отблъскваш, ако това означава, че ме обичаш, сестричке — сви рамене той.

Трийсета глава

Тя започна да съчинява наум писмо до Бриган. Не беше много хубаво писмо. Скъпи Бриган, според мен не бива да правиш това, което правиш. Скъпи Бриган, хората шеметно бягат от мен, а аз шеметно се разпадам.

Отоците по ръцете й бяха спаднали и нямаше нови почернели участъци. Сигурно след време щяха да я оперират, така й казаха лечителите, за да ампутират двата мъртви пръста на лявата й ръка.

— Имате толкова много лекарства, наистина ли не можете да й помогнете? — попита Муса.

— Никое лекарство не може да съживи нещо мъртво — отвърна ледено лечителят. — Сега най-доброто е лейди Файър отново да започне да използва ръцете си. Ще се убеди, че човек дори без десет пръста може да се справя прекрасно.

Не беше както преди. Но какво облекчение й донесе позволението сама да реже храната си, да се закопчава, да връзва косата си, и наистина можеше да го прави, въпреки че отначало движенията й бяха непохватни и неумели, а здравите й пръсти горяха, въпреки жалостивите погледи на приятелите й. Съжалението им каляваше упорството й. Поиска разрешение да помага за някои практични неща в лечебницата — да превързва рани, да храни безпомощни войници. Те не се сърдеха, ако разлееше малко каша по дрехите им.

Когато сръчността й се подобри, Файър започна да помага дори при някои дребни операции: държеше лампата, подаваше инструментите на хирурга. Установи, че не й прилошава от кръвта, от инфекциите, от човешките вътрешности — макар че човешките вътрешности бяха много по-противни от тези на чудовищните насекоми. От времето, когато три седмици пътува с Първи полк, познаваше неколцина войници. Вероятно някои от тях преди са й били врагове, но враждебността изглежда ги бе напуснала и сега, докато се вихреше войната, изпитваха болка и имаха огромна нужда от утеха.

Един ден доведоха войник със забита в бедрото стрела, когото тя помнеше прекрасно. Именно той й беше заел цигулката си — исполин с остри черти, висок като дърво мъж. Посрещна го с усмивка. Понякога си бъбреха тихичко и Файър облекчаваше болката, докато раната му заздравяваше. Той не споменаваше мъртвите й пръсти, ала погледнеше ли към тях, лицето му изразяваше дълбоко състрадание.

Когато пристигна Брокър, той взе ръцете й в своите, вдигна ги към лицето си и се разплака.

С Брокър пристигна не само Роен, но и Мила, защото Брокър беше помолил момичето да му стане военен помощник и тя бе приела. Брокър и Роен, макар и стари приятели, не се бяха виждали от времето на крал Накс, на практика бяха станали неразделни, а Мила често ги съпровождаше.

Файър виждаше Наш само от време на време, когато той идваше в крепостта за сведения или за да чертае тактически планове заедно с Гаран и Клара, с Брокър и Роен. Беше мръсен и измършавял, с едва забележима усмивка.

— Мисля, че крал Наш ще се върне — казваше Мила на Файър след всяко негово отпътуване към пещерите и макар Файър да не виждаше никаква логика в твърденията на Мила, думите й я утешаваха.

Мила се беше променила. Работеше редом с Брокър усърдно и мълчаливо.

— Някакво лекарство можело да прекратява бременността при първите й признаци — небрежно подметна тя един ден пред Файър. — За мен, разбира се, вече е твърде късно. Ти знаеше ли, милейди?

Файър се слиса:

— Не, естествено. Иначе щях да ти кажа и да ти го намеря.

— Клара не спомена за него — уточни Мила. — Кралските лечители са впечатляващи, но изглежда само човек, отраснал в определени квартали на Кралския град, има изобщо някаква надежда да узнае на какво са способни. Разгневих се, когато научих — додаде тя. — Вбесих се. Но сега като се замисля, какво полза! Не съм по-различна от всеки друг, нали, милейди? Никой от нас не е избрал пътя си. Понякога ми втръсва от собствените ми оплаквания.

— Това момче! — възкликна Брокър по-късно същия ден. Седеше до Файър на стол на покрива, където се съгласи да го отнесат, защото полюбопитства да види сивата петниста кобила. Поклати глава и изсумтя: — Това момче! Сигурно имам внуци, за които никога няма да узная.

Наблюдаваха танца долу: два коня се обикаляха един друг и единият, обикновен и кафяв, току проточваше муцуна в опит да лепне влажна целувка върху изплъзващата се сива задница на другия, Файър се опитваше да се сприятели с двата коня, защото кобилата, ако наистина възнамеряваше да я следва навсякъде по петите, щеше да се нуждае от още няколко доверени души на този свят. Днес най-сетне престана да плаши Смол, като се изправя на задните си крака срещу него и го рита. Което си беше напредък.

— Тя е речна кобила — отбеляза Брокър.

— Какво?

— Речна кобила. Виждал съм един-два петнисти сиви коня и преди, идват от устието на Крилатата река. Речните коне рядко се продават, въпреки че са толкова хубави — невероятно скъпи са, защото се ловят трудно и още по-трудно се обяздват. Не са общителни като другите коне.

Тогава Файър си спомни как веднъж Бриган говори с копнеж за речните коне. Спомни си също с какво упорство кобилата я носеше на юг и на запад от владенията на Кътър, преди Файър не я принуди да се обърне. Опитвала се бе да се върне у дома — да отведе и Файър у дома, при извора на реката. А сега беше тук, където не искаше да бъде, но където въпреки това бе избрала да дойде.

Скъпият Бриган, помисли си тя, хората искат нелепи, невъзможни неща. Конете — също.

— Командирът видя ли я вече? — попита Брокър сякаш развеселен от собствения си въпрос. Явно Брокър познаваше отношението на Бриган към конете.

— Не ме интересува колко струва тя — тихо отвърна Файър — и няма да му помогна да я обязди.

— Несправедлива си — благо я укори Брокър. — Младежът е известен с доброто си отношение към конете. Не обяздва животни, които не са предразположени към него.

— Но кой кон не би бил предразположен? — възкликна Файър, после замълча, защото се държеше глупаво и сантиментално и говореше прекалено много.

След секунда Брокър подхвана някак смутено и странно, а тя не проумяваше каква е причината:

— Допуснах няколко трагични грешки и свят ми се завива, като си помисля до какво доведоха. За никого не бях мъжът, който трябваше да бъда. Може би — той забоде поглед в скута си — съм справедливо наказан. О, дете, сърцето ми се къса заради пръстите ти. Можеш ли да се научиш да докосваш струните с дясната си ръка?

Тя се пресегна и стисна силно ръката му, но не отговори. Беше обмисляла възможността да свири на цигулка с другата ръка, но й се стори безполезно. Осемнайсетгодишните пръсти не привикват да летят по струните със същата лекота като петгодишните, освен това лъкът щеше сериозно да затрудни ръка само с палец и два пръста.

Нейният пациент цигулар й предложи друго решение. Да продължи да държи цигулката с лявата си ръка и лъка — с дясната както обикновено, но да промени музиката си, за да я изпълнява само с два пръста. Колко бързо и колко прецизно можеше да стига до струните? Една нощ по тъмно, когато стражът й не виждаше, тя се престори, че държи цигулката си и притиска с два пръста въображаеми струни. Стори й се несръчно, безполезно и потискащо упражнение. Сега обаче въпросът на Брокър я накара да се замисли дали да не опита отново.

Седмица по-късно проумя и останалата част от думите на Брокър.

Беше останала до късно в лечебницата, спасявайки човешки живот. Рядко успяваше да прави и това: беше свързано със силата на волята на войниците на прага на смъртта, някои от които имаха силни болки, а други дори не бяха в съзнание. Когато се отказваха от живота, тя можеше да им вдъхне сили, стига да искат. Можеше да им помогне да се вкопчат в своята чезнеща същност. Невинаги се получаваше. Човек, чието кървене няма как да спре, не оживява, колкото и неотстъпчиво да отблъсква смъртта. Понякога обаче помощта й се оказваше ползотворна.

След това се чувстваше изтощена, разбира се.

През онзи ден беше гладна, а знаеше, че в помещенията, където Гаран и Клара, Брокър и Роен прекарват времето в тревожно очакване на новини и в спорове, има храна. Само че тогава те не спореха и когато влезе заедно със стража си, Файър усети необичайна ведрост. Наш беше там, седеше до Мила и си бъбреше с нея с най-искрената усмивка, която Файър бе виждала на лицето му от доста време насам. Гаран и Клара спокойно се хранеха, а Брокър и Роен седяха заедно на една маса и чертаеха върху топографската карта какво се случва в долната половина на кралството. Роен промърмори нещо, което разсмя Брокър.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Файър.

Роен вдигна поглед от картата и погледна към супника с яхния върху масата.

— А, Файър. Хапни си, а ние ще ти обясним защо войната не е безнадеждна. А ти, Муса? Нийл? Гладни ли сте? Наш — Завъртя се тя и изгледа сина си критично, — ела да сипеш още яхния на Мила.

Наш се надигна от стола си.

— Явно всички ще хапнат яхния, освен мен.

— Видях те как изяде три чинии — строго го скастри Роен, а Файър седна доста тежко, защото й прималя от облекчение заради шеговитата обстановка в стаята, а не беше сигурна дали вече е безопасно да се чувства така.

После Роен обясни, че двама делсийски съгледвачи на Южния фронт са направили две доста радостни открития съвсем близо едно до друго. Първо, намерили лабиринта от тунели, по които враговете се запасяват с храна, и второ, намерили поредица пещери източно от полесражението, в които неприятелите им държали повечето от конете си. Установяването на контрол над снабдителския път и пещерите било въпрос само на няколко добре проведени нападения на кралските части. След броени дни хората на Джентиан щели да останат без храна, а понеже няма да имат и коне за бягство, единственият им избор щял да бъде да се предадат, което ще даде възможност на по-голямата част от Първа и Втора армия да се отправят светкавично на север като подкрепление за войските на Бриган.

Или поне усмихнатите лица в стаята предполагаха, че ще се случи така. А Файър беше принудена да признае, че това наистина изглежда вероятно, стига войската на Джентиан на свой ред да не пререже пътя на техните доставки и стига да имаше оцелели от Трета и Четвърта армия, на които Първа и Втора да се притекат на помощ, след като поемат на север.

— Това е негово дело — Файър чу Роен да промърморва на Брокър. — Бриган направи карта на тунелите, преди да замине от тук, той и съгледвачите му уточниха най-вероятното място на продоволствените пътища и особено на конете. Правилно е схванал.

— Разбира се — съгласи се Брокър. — Той отдавна ме надмина.

Нещо в тона му накара Файър да застине с лъжицата във въздуха, да го изгледа изпитателно и да си повтори думите му наум. Озадачи я гордостта в тона му. Брокър наистина винаги говореше гордо за младия командир, който славно вървеше по своя път. Днес обаче в тона му имаше и огромно задоволство.

Той вдигна очи към нея и я видя да се взира в лицето му. Светлите му бистри очи привлякоха нейните.

За пръв път Файър проумя какво бе сторил Брокър преди двайсет и няколко години, за да си навлече яростта на Накс.

Докато ставаше от масата, гласът на Брокър прозвуча подире й изморено и необичайно потиснато:

— Почакай, Файър. Файър, скъпа, искам да поговорим.

Тя не му обърна внимание. Запъти се към вратата.

Роен дойде при нея на покрива.

— Файър, бихме искали да поговорим с теб и за Брокър ще е много по-лесно, ако ти слезеш.

Файър прие, защото освен въпроси искаше да каже и доста парливи неща. Скръсти ръце срещу Муса и го погледна в лешниковите очи:

— Муса, оплаквай се на командира колкото си искаш, но настоявам да разговарям с кралицата и лорд Брокър насаме. Разбираш ли?

Муса се прокашля неловко:

— Ще бъдем пред вратата, милейди Файър.

В покоите на Брокър на долния етаж, зад затворената и заключена врата Файър застана до стената и впери поглед не в Брокър, а в големите колела на стола му. От време на време поглеждаше неговото лице и лицето на Роен, защото не съумяваше да се овладее. Като че ли напоследък често й се случваше да гледа нечие лице, да вижда в него лика на друг и да проумява откъслеци от миналото, непроницаеми преди.

Черната коса с бял кичур на Роен беше изопната назад, а лицето й също бе изопнато от тревога. Тя застана до Брокър и нежно положи длан върху рамото му. Брокър се пресегна и докосна ръката на Роен. Макар Файър вече да знаеше, каквото знаеше, непривичният жест я смути.

— Преди тази война никога не бях ви виждала двамата заедно — започна тя.

— Да — кимна Брокър, — знаеш, че не пътувам, дете. С кралицата не сме се радвали на компанията си, откакто…

— … откакто Накс ти изпрати онези зверове в моята оранжерия, струва ми се — довърши тихо вместо него Роен.

Файър я стрелна с поглед:

— Видяла си?

Роен кимна.

— Заставиха ме да гледам. Сигурно се е надявал да пометна копелето, което нося в утробата си.

Да, Накс бе постъпил нечовешки… Файър разбираше всичко, но не успяваше да преодолее гнева си.

— Арчър е твой син — обърна се тя към Брокър, давейки се в собственото си възмущение.

— Разбира се, че Арчър е мой син — с мъка изрече Брокър. — Винаги е бил мой син.

— Той знаеше ли, че има брат? За него щеше да е полезно да има брат, непоклатим като Бриган. А Бриган знае ли? Няма да крия от него.

— Бриган знае, дете — отвърна Брокър, — макар, за жалост, Арчър така и да не узна. След смъртта на Арчър осъзнах, че Бриган трябва да знае. Съобщихме му преди броени седмици, когато дойде на северния фронт.

— И какво? Нима на Бриган нямаше да му е по-приятно да нарича „татко“ теб, а не някакъв безумен крал, който го ненавижда, защото е по-умен и по-силен от сина му! Можеше да отрасне на север далеч от Накс и Кансрел и нямаше да му се налага да стане… — тя замълча и се извърна, мъчейки се да успокои напрегнатия си глас. — Бриган трябваше да бъде северен лорд, да има ферма, земи и пълна с коне конюшня. Вместо да бъде принц.

— Но Бригандел наистина е принц — тихо се обади Роен. — Той е мой син. Единствен Накс имаше властта да го лиши от наследство и да го отпрати, но той никога не би го сторил. Никога не би признал публично, че е рогоносец.

— Дотук с гордостта на Накс — отчаяно промълви Файър. — Бриган се е нагърбил с ролята на спасител на кралството. Не е честно. Не е честно — проплака тя, съзнавайки колко детински е доводът й, но не даваше и пет пари, защото фактът, че е детински, не го правеше неверен.

— О, Файър — възкликна Роен, — разбираш не по-зле от нас, че кралството се нуждае от Бриган точно там, където се намира той сега, както и той се нуждае от теб и от всички нас, независимо дали участта ни е справедлива.

В гласа на Роен се долавяше дълбока печал, Файър се вгледа в лицето й и се опита да си представи каква е била преди двайсетина години. Интелигентна, невероятно способна, но омъжена за крал — марионетка в ръцете на безумен кукловод. Бракът и кралството на Роен сякаш се рушаха пред очите й.

Погледът на Файър се отмести към Брокър. Независимо от тъжното му изражение, на него не можеше да прости.

— Брокър, татко мой, постъпил си подло със съпругата си — отсече тя.

— Би ли желала това да не се беше случило — намеси се Роен — и Арчър и Бриган да не се бяха родили?

— Това е довод на неверница!

— Но не съм била невярна към теб, Файър — възрази Роен. — Защо си толкова наранена?

— А щяхме ли в момента да водим война, ако не бяхме предизвикали Накс да съсипе собствения си главнокомандващ? Нима не сме измамени всички?

— Да не мислиш, че кралството беше поело по пътя на мира? — попита Роен с растящо раздразнение.

На болезнени пристъпи Файър проумя каква е причината да я боли толкова. Не беше нито войната, нито Арчър, нито Бриган. Не се дължеше и на наказанието, което съгрешилите не бяха предвидили. Ставаше дума за съпругата на Брокър, Алис, за една дреболия — какво бе причинил Брокър на Алис. Файър си мислеше, че има двама бащи, които се намират на срещуположни полюси. Но макар да съзнаваше, че лошият й баща е способен на доброта, не бе допускала вероятността добрият й баща да бъде способен на жестокост или на безчестие.

Изведнъж проумя колко безполезен и недалновиден е този начин на мислене. На света няма елементарни хора.

— До гуша ми дойде да научавам истината за нещата — заключи тя.

— Файър — обади се Брокър с натежал от срам глас, който тя никога преди не беше долавяла у него, — не поставям под съмнение правото ти да се гневиш.

Тя погледна Брокър в очите — толкова приличаха на очите на Бриган.

— Вече не се гневя — продума тихо и привърза косата си на тила, далеч от лицето. — Сигурно Бриган те е отпратил, защото е сърдит.

— Да, беше сърдит, но не затова ни отпрати.

— Там беше прекалено опасно — обясни Роен — за жена на средна възраст, за сакат мъж и бременна помощница.

Наистина беше опасно. Той беше там съвсем сам, сражаваше се, попиваше истината за произхода си и истината за историята и нямаше с кого да си поговори. А тя го беше прогонила с лишени от любов думи, при това неискрени. В отговор той й бе изпратил нейния Смол, предусещайки някак, че тя се нуждае от него.

Дълбоко се срамуваше от себе си.

Щом ще е влюбена в човек, който винаги е другаде, а не при нея, тогава клетите й заздравяващи пръсти най-добре да свикват да държат писалка. Точно това бе първото, което му написа в писмото, изпратено още същата вечер.

Трийсет и първа глава

Тази пролет снеговете започнаха да се топят рано. В деня, в който Първа и Втора армия заминаха от Наводнената крепост за Северния фронт, снежната покривка се беше превърнала в неравномерно пръснати буци с коричка и отвсякъде се чуваше шум от капеща вода. Реката ревеше.

Армията на Джентиан в Наводнената крепост, все още предвождана от един от окаяните пикийци на Майдог, не се бе предала. Изгладнели и останали без коне, те бяха направили нещо много по-отчаяно и глупаво: бяха се опитали да избягат пеш. На Наш не му беше приятно да издаде такава заповед, но го стори, налагаше се, защото ако ги пуснеше да тръгнат, те щяха да се присъединят към Майдог и към неговата армия в Мраморното възвишение. Беше истинско клане. Когато врагът остави оръжието, воините наброяваха едва няколко стотици, а само преди месеци войската им бе наброявала петнайсет хиляди.

Наш спря, за да уреди предаването на пленниците и ранените в Наводнената крепост, Файър помогна на лечителите на Джентиан. Имаха огромна нужда от нея. Тя коленичи в искрящата вода, която се плъзгаше по скалите към гладната река, и държа ръката на един умиращ.

Файър, охраната й, неколцина лечители, оръжейници и други служители — и на разстояние сивата петниста кобила — яздеха подир Първа и Втора армия на север.

Минаха съвсем близо до града, достатъчно близо, за да видят реката, придошла почти до мостовете, Файър се протегна колкото можа към Хана и Тес, но макар да мяркаше тъмните силуети на дворцовите кули, извисяващи се над неразличимите сгради, не успя да ги стигне. Бяха недостъпни за нея.

Малко след това се приближиха към обширните северни лагери, смайващо близо до града. Гледката не беше приятна — възвишението беше занемарено, покрито с плесенясали и подгизнали палатки, някои от които в момента се намираха насред наскоро образували се потоци. Безмълвни и изтощени, войниците от Трета и Четвърта армия се лутаха сред палатките. Когато пристигнаха Първа и Втора армия, лицата им постепенно и колебливо грейнаха, сякаш не се осмеляваха да повярват в миража на конното подкрепление, появило се сред толкова пръски, сякаш излизаше от езеро. Последва изморено и някак кротко ликуване. Приятели и непознати се запрегръщаха. Неколцина воини от Трета и Четвърта армия се разридаха окаяно.

Файър помоли войник от Трета армия да я заведе във военната болница. Трябваше да се захваща за работа.

Лечебниците на Северния фронт се намираха от задната южна страна на лагера на делсийците в набързо сковани дървени бараки направо върху каменистата равнина на Мраморното възвишение. Което ще рече, че в онзи момент подът беше хлъзгав от процеждащата се вода и на някои места — окървавен.

Тя бързо се ориентира, че тук работата няма да е по-различна и по-отчаяна от онази, която е свикнала да върши. Откри косата си и пое покрай редиците пациенти. Спираше само при нуждаещите се от нещо повече от нейното присъствие. Надеждата и ведростта нахлуха в помещенията като свеж ветрец, както бе станало и в лагера при пристигането на подкреплението, само че тук промяната беше нейно дело, ничие друго. Колко странно бе да го проумее, колко странно бе да има силата да накара другите да почувстват нещо, което самата тя не чувства, и после да улови намека за него в колективното им съзнание и да започне и тя да го усеща.

През отвора за стрелците в стената Файър мерна познат кон и ездач, които прекосяваха лагера към лечебницата.

Бриган спря в нозете на Наш и се свлече от седлото. Двамата братя разпериха ръце и крепко се прегърнаха.

Малко след това той влезе в лечебницата, облегна се на вратата и мълчаливо впери поглед в нея. Синът на Брокър с нежните сиви очи.

Тя заряза всякакви преструвки, всякакво приличие и хукна към него.

След известно време дързък воин от съседната постеля оповести на всеослушание колебанията си, че дамата чудовище ще се омъжва за краля.

— Какво те наведе на тази мисъл? — попита друг, недалеч от него.

Файър и Бриган не се откъснаха един от друг, но Файър се засмя.

— Отслабнал си — констатира тя между целувките — и си блед. Болен си.

— Просто съм малко мръсен — отвърна той и попи с устни сълзите по двете й бузи.

— Не се шегувай. Болен си, усещам го.

— Само съм изтощен. О, Файър, радвам се да те намеря тук, но не съм сигурен, че трябва. Това не е крепост. Нападат по всяко време.

— Е, ако ще нападат, значи трябва да съм тук. Способна съм да направя много добро, не мога да бездействам.

Ръцете му стегнаха прегръдката.

— Довечера, като свършиш работа, ще дойдеш ли при мен?

Ще дойда.

Глас пред лечебницата повика командира. Бриган въздъхна:

— Влез направо дори пред вратата да има опашка. Никога няма да успеем да се видим, ако чакаш да ме оставят свободен. — Докато поемаше, тя го чу да възкликва учудено пред склона: — Да му се не види, Наш. Това там речна кобила ли е? Забеляза ли я? Някога да си виждал такова превъзходно същество?

На практика броят на кралските воини на Северния фронт се беше удвоил. Планираха мощно нападение над Майдог на сутринта.

Всички знаеха, че тази битка ще реши войната. Вечерта над лагера като покров се разстла тревога.

Файър излезе за малко от лечебницата и тръгна между палатките, през лепкавите късове мъгла, които се издигаха от топящата се вода; охраната й кръжеше край нея. Войниците не бяха разговорливи, но очите им, ококорени и изтощени, я следваха навсякъде.

— Не — възрази тя на стража си, понечил да възпре един мъж с протегната към нея ръка. — Той няма да ме нарани. — Озърна се наоколо и убедено заяви: — Никой тук не иска да ме нарани.

Нуждаеха се просто от малко увереност преди битката. Навярно точно това би могла да им даде.

Вече съвсем се беше стъмнило, когато се натъкна на Наш. Седеше сам на стол пред палатките на щаба. Звездите пробиваха мрака и се наместваха по небето една по една, но той не ги забелязваше, защото беше обхванал с ръце наведената си глава, Файър застана до него. Стисна със здравата си ръка облегалката на стола му, за да запази равновесие, и извърна лице към вселената.

Той я чу — или пък я усети — до себе си. Пресегна се разсеяно да хване другата й ръка, впери поглед в нея, проследи живата кожа в основата на мъртвите й пръсти.

— Носи ти се слава сред войниците — отбеляза той. — Не само сред ранените, прочула си се в цялата армия. Знаеше ли го? Говори се, че красотата ти е толкова мощна, а съзнанието ти — толкова топло, настойчиво и силно, че връщаш хората от царството на смъртта.

— Мнозина умряха — тихо отвърна Файър. — Мъча се да ги задържам, но те се пускат.

Наш въздъхна и отдръпна ръката си. Обърна лице нагоре към звездите.

— Сега, когато армията ни се събра, ще спечелим войната, така да знаеш. Обаче светът не дава пет пари кой ще спечели. Ще продължи да се върти, колкото и човека да бъдат посечени утре. Дори ние с теб да загинем. — След малко той додаде: — Почти ми се иска и светът да изчезне, ако ние изчезнем от него.

Повечето войници в лагера вече спяха, когато Файър и стражът й излязоха от лечебницата и се приближиха до палатките на щаба. Тя отметна платнището пред входа на палатката на Бриган и го завари да стои пред маса, отрупана с карти, и да се чеше по главата, докато петима мъже и три жени обсъждаха разгорещено стрелците с лъкове, стрелите и посоката на ветровете на Мраморното възвишение.

Отначало командирите на Бриган не забелязаха ненатрапчивата й поява, но бързо я доловиха, защото макар и просторна, палатката не беше толкова обширна, че присъстващите да не видят някой новодошъл. Спорът секна, заменен от настойчиви погледи.

— Командири — обърна се към тях Бриган, видимо изморен, — надявам се това да остане единствения случай, когато се налага да ви напомням за добрите обноски.

Осем чифта очи се завъртяха обратно към масата.

— Милейди Файър — поздрави я Бриган. Изпрати й въпрос: „Как си?“

Изтощена.

„Достатъчно, за да заспиш?“

Да, струва ми се.

„Ще се забавя тук още малко. По-добре е да поспиш, докато все още можеш.“

Не, ще те почакам.

„Може да спиш тук.“

Ще ме събудиш ли, когато приключиш?

„Да.“

Обещаваш ли?

„Да.“

Файър помълча, после попита: Има ли начин да влиза в спалнята ти, без всички да забележат?

По лицето на Бриган пробяга мимолетна усмивка.

— Командири — насочи той вниманието си отново към офицерите, които с върховно усилие бяха заболи поглед в картите върху масата въпреки подозренията си, че техният пълководец и чудовището водят някакво чудато общуване без думи. — Моля да ме почакате отвън три минути.

Първо Бриган освободи по-голямата част от охраната на Файър, после въведе Муса, Марго и Файър в палатката, предназначена за негова спалня, и запали мангалите, за да не им е студено.

Събуди я пламъче на свещ и усещането, че Бриган е наблизо. Муса и Марго ги нямаше. Обърна се под завивките и го видя да седи върху един сандък и да я наблюдава. Чертите му бяха спокойни, скъпи и меки на светлината на свещта. Не успя да сдържи сълзите, бликнали в очите й от усещането, че той е жив.

— Повика ли ме по име? — прошепна тя, когато си спомни какво я е събудило.

— Да.

— Ще дойдеш ли в леглото?

— Файър, ще ми простиш ли, ако се утеша с красотата ти?

Тя се облегна на лакът и го изгледа удивено.

— Ще ми простиш ли, ако почерпя сила от твоята?

— Силата ми винаги е на твое разположение, но ти си силната, Файър. В момента не се чувствам силен.

— Понякога не се чувстваме такива, каквито сме — рече тя. — Но другите ни усещат. Аз усещам силата ти. — И тогава забеляза, че бузите му са мокри.

Беше заспала, облечена с негова риза, която намери в палатката, и обута със своите дебели чорапи. Изпълзя от постелята, прекоси мокрия под и застана до него. С боси крака и мокри стъпала се сгуши в скута му. Той я повдигна, премръзнала и разтреперана, и я притисна към себе си. Дишаше накъсано.

— Съжалявам, Файър. Съжалявам за Арчър.

Тя усети, че става дума за нещо повече. Усещаше за колко много неща на света съжалява той, колко много страдание, мъка и изтощение носи у себе си.

— Бриган — прошепна, — ти не си виновен за нищо. Разбираш ли? Не си виновен.

Притисна го силно, придърпа го към мекото си тяло, за да почерпи утеха от нея, докато плаче. Не спираше да шепне, да го целува, да чувства. Не си виновен. Не си виновен. Обичам те. Обичам те, Бриган.

След известно време той престана да плаче. Притиснал я вдървено в прегръдката си, започна да усеща целувките й и да им отвръща. Болката му се превърна в нужда, която тя също изпитваше. Той се остави Файър да го отведе в леглото.

Тя се събуди, примигна срещу силната светлина на факла в ръката на мъж, когото разпозна като един от оръженосците на Бриган. Зад нея Бриган се размърда.

— Гледай в мен, Андер — изръмжа той съвсем буден и напълно категоричен в очакването да му се подчинят.

— Извинете, сър — рече мъжът. — Нося писмо.

— От кого?

— От лорд Майдог. Пратеникът каза, че е спешно.

— Колко е часът?

— Четири и половина.

— Събуди краля и четиримата първи командири, доведи ги в кабинета ми и ме чакайте там. Запали лампите.

— Какво има? — прошепна Файър, когато войникът на име Андер запали свещ и излезе. — Майдог винаги ли изпраща писма посред нощ?

— За пръв път — отвърна Бриган и потърси дрехите си. — Мисля, че знам повода.

Файър се пресегна за своите дрехи и се облече под завивката, за да не излага кожата си на мразовития въздух.

— Какъв е поводът?

Той стана и затегна панталона си.

— Любов моя, не е нужно да ставаш. После ще дойда да ти кажа за какво става дума.

— Допускаш ли, че Майдог ще поиска среща?

На светлината на свещта той я стрелна с пламнали очи, стиснал устни.

— Така мисля.

— Значи трябва да участвам.

Той въздъхна кратко. Закопча на кръста си колана с меча и се пресегна за ризата.

— Да, трябва.

Майдог наистина искаше среща — среща, за да обсъдят условията за споразумение с Бриган и с Наш, за да избегнат сражението, което се очертаваше като най-унищожителното от началото на войната. Или поне така пишеше в писмото.

В кабинета на Бриган дишането им се превърна в студен въздух.

— Това е номер или капан — заяви Бриган. — Не вярвам Майдог някога да се съгласи на компромис. Нито пък дава пет пари колко хора ще загинат.

— Той знае, че вече сме равностойни по численост — отбеляза Наш. — И че го превъзхождаме значително по броя на конете, което е от огромно значение, понеже върху скалите има вода, а не сняг и лед.

Един от военачалниците, нисък, лаконичен и едва удържащ треперенето си, скръсти ръце:

— Освен това той знае моралното предимство на делсийските войници, когато кралят и главнокомандващият им заедно ги поведат в битка.

Бриган притеснено се почеса по главата.

— За пръв път усеща, че ще изгуби. За това залага някакъв капан и го нарича компромис.

— Да — съгласи се Наш. — Срещата е капан, но какво ще правим, Бриган? Знаеш колко ще ни струва едно сражение, а врагът ни твърди, че предлага друго решение. Ще откажем ли да го обмислим?

Срещата се състоя на скалистата равнина между двата лагера. На светлината на изгряващото слънце лорд Майдог, пикиецът съпруг на лейди Мургда, Бриган и Наш хвърляха дълги сенки, които потрепваха върху искрящата вода. На известно разстояние зад Майдог и неговия зет малка група гвардейци стояха мирно, с извадени и готови за стрелба стрели. Зад Бриган и Наш делсийски гвардейци правеха същото, като симетрията нарушаваше само присъствието на Файър с нейните шестима стражи, застанали зад Бриган. Направиха го преднамерено. Така враговете им всъщност ги предпазваха от вражеските стрелци.

Файър протегна ръце към Муса от едната й страна и към Нийл от другата, защото поради прекомерната си концентрация рискуваше да загуби равновесие. Не знаеше какво планира Майдог — не го разчиташе нито у него, нито у хората му. Усещаше обаче нещо като стегнати около гърлото й пръсти, затова смяташе, че нещата на тази скалиста равнина не са каквито трябва да бъдат.

Намираше се много назад и не чуваше какво говори Бриган, но той й изпращаше всяка своя дума:

— Добре — каза, — накара ни да дойдем тук. Какво искаш?

Зад Файър, твърде далеч, за да я вижда Майдог, но не достатъчно, за да не я усеща тя, кралската конна армия бе заела позиция в готовност да нападне и при най-малкия знак от Файър. Конете на краля и на главнокомандващия бяха при тях.

— Искам да се споразумеем — оповести Майдог силно и ясно. Тялото му беше късоврато и обикновено като на сестра му. Съзнанието му беше кораво и непроницаемо. Поразмърда се неволно и мярна Файър отвъд преградата, образувана от охраната. Присви очи и проницателно впери поглед в нея — остана колкото впечатлен, толкова и невпечатлен, а Файър не успя да разчете в тези сурови очи причината да дойдат тук.

Зад лорд Майдог, далеч от погледа на Бриган, но определено не толкова далеч, че да не я усеща Файър и да съобщава на Бриган, се намираше и армията на Майдог, също в готовност. Предвождаше я Мургда. Това предизвика безмълвното учудване на Файър. На януарския бал тя не знаеше доколко напреднала е бременността на лейди Мургда, но сега със сигурност беше поне в третия месец.

— Е, какво е споразумението? — попита Бриган. — Говори направо.

Стоманените очи на Майдог отново се насочиха към Файър.

— Предайте ни чудовището и ние ще се оттеглим от позициите си — обяви той.

Това е лъжа — предаде мислено Файър на Бриган. — Току-що го измисли. Иска ме, със сигурност ще ме вземе, ако му предложиш, но не затова сме тук.

„А за какво? Усещаш ли нещо необичайно в позициите на армията му? А в охраната зад него?“

Файър стисна Муса още по-силно с полумъртвата си ръка и се облегна още по-тежко върху Нийл. Не знам. Армията му изглежда готова за нападение. Но не мога да проникна в съзнанието на Мургда, затова не съм сигурна. Охраната му няма намерение да напада, ако ти или Наш не понечите първи. Не мога да разбера какво не е наред тук, Бриган, но нещо определено не е наред. Усещам го. Сложи край, преди да разберем какво.

— Няма да стане — отсече Бриган. — Дамата не е разменна монета. Заповядай на стрелците си да свалят лъковете. Срещата приключи.

Майдог лукаво изви вежди и кимна:

— Свалете лъковете — нареди той на охраната си и докато те изпълняваха заповедта, в цялото тяло на Файър нахлу паника заради тъй явното им покорство. Нещо никак не беше наред. Бриган протегна ръка настрани, за да освободи собствените си стрелци, и внезапно Файър изпищя от болката, която я разкъса, но чиято причина й бе неизвестна. Писъкът отекна зловещо и самотно, а един от стрелците на Бриган пусна стрела в гърба на Наш.

Пандемониум. Стрелецът предател бе повален от другарите си, а втората му стрела, несъмнено предназначена за Бриган, отлетя настрани и улучи един от пазачите на Майдог. Бриган се въртеше неистово между Майдог и зет му, а острието на меча му сякаш гореше на сутрешното слънце. На всички посоки се разлетяха стрели. Майдог и зет му се строполиха мъртви на земята. И после армията… Файър неволно бе призовала армията и ето и тя връхлетя буреносно.

В последвалия хаос най-сетне всичко се изясни, съсредоточи се в заострения връх на една-единствена цел. Файър се свлече на земята и запълзя по скалата към мястото, където Наш лежеше на една страна изглежда в предсмъртна агония, защото стрелата беше заседнала сериозно и надълбоко. Тя легна до него. Докосна лицето му с ранената си ръка. Наш, ти няма да умреш. Няма да го допусна. Чуваш ли ме? Виждаш ли ме?

Тъмните му очи се взряха в нея почти несъзнателно и той почти я видя. Бриган се строполи на земята до тях, стисна Наш за косата, започна да го целува по челото, давейки се от сълзи. Появиха се облечени в зелено лечители и коленичиха зад гърба на Наш.

Файър стисна Бриган за рамото и се взря в лицето му — очите му бяха празни от шок и скръб. Разтърси го, за да я види. Върви и поведи това сражение, Бриган. Тръгвай. Трябва да спечелим войната.

Той се хвърли в боя като обезумял. Чу го как крещи на Биг. Отвсякъде край опечалената малка група профучаха коне, заобикаляйки Файър, Наш и лечителите, както река обтича щръкнали скали. Сред оглушителния грохот Файър стана вир-вода. Опръскана с кръв и вода от конските копита, тя бе обхванала плътно с ръце лицето на Наш. Никога през живота си не се бе вкопчвала по-неистово в съзнанието му. Погледни ме, Наш. Погледни ме. Наш, обичам те. Толкова много те обичам.

Той примигна, взря се в лицето й и прошепна в съзнанието й: „Лесно е да се умре. Остави ме да умра.“

В мига на сблъсъка между двете армии тя усети как нещо експлодира и в собственото й същество. Толкова много страх и болка, толкова много помръкващи съзнания.

Не, Наш, няма да ти позволя. Не умирай, братко. Дръж се. Дръж се за мен, братко.