Незавършеният роман на една студентка

ВРЕМЕТО И ЛЮБОВТА

Циана много скоро забеляза, че когато до шофьора седеше жена, колата, на която махаше, дори увеличаваше скоростта си, та започна да избира колите. Понякога обаче, ако шофьорът бе сам, той намаляваше, намаляваше, оглеждаше я и аха да спре, форсираше мотора с особено изражение на лицето — нещо средно между разочарование и съжаление. Боже мой, казваше си подир празните коли тя, толкова ли са безсърдечни хората в тази моя родина! И още много пъти упражняваше това „боже мой“, защото бе прочела, че то било едно от най-честите възклицания, макар повечето хора да не били вече религиозни. Странното противоречие хем да не вярваш в бога, хем да го призоваваш на помощ не я смути особено. Тя знаеше, че в двайсетия век много неща ще я смущават — не го познаваше, а не си и даде достатъчно време да го изучи. Дори не бе сигурна и в надеждността на източниците, по които бе се готвила, защото трябваше да се подготвя тайно от специалистите.

От време на време пъхаше в устата си по за няколко минути часовничето-дъвка, подарено й на астероида „Габрово“, за да я включат в тамошния експеримент, но го дъвчеше по-скоро за да се стопли. Вятърът минаваше в бръснещ полет над автострадата и сякаш се забавляваше да се върти около незащитените й от прекалено късата поличка бедра.

Наистина е изненадващо и е смущаващо изведнъж да открием младата историчка насред нашето време край пътя за София. Та нали вековете, от двайсетия включително, по ред научни и морални съображения бяха строго забранени за посещения от бъдещето? А и нейните предишни съприкосновения с този век бяха заличени от паметта й? Но ето че едно от тях отново бе изплувало у нея, и то с влудяваща сила!

Когато апаратът изтласка дълбоко в мазетата на нейното мозъче приключенията й с древния елински ваятел Праксител, кой знае как на негово място постепенно се занадига потиснатият по-рано спомен за историка от двайсетия век.

Такова странно нещо е тая мека и уж лесно уязвима топка, човешкият мозък. Натиснеш го от едната страна, той се надигне от другата. Смачкаш нещо в единия му край, в другия се пръкне пък нещо друго. От това явление в наше време доста се боят политиците, а социолозите продължават да го изучават старателно. И макар след толкова века учените да познаваха мозъка много по-добре от нас, той пак ги изненадваше понякога, изравяйки от глъбините си някоя и друга загадка, с която да натрие любопитните им носове.

Щом се върна от „Габрово“, Циана увисна на врата на своя професор. Чувствувала се безкрайно самотна, вероятно такава си се е родила — непригодна за своето време… Той, професорът, не знаел какво е да си историк, все към миналото те влече, не към астероидите. Един-единствен човек и бил близък на този свят, а той — сега чак го осъзнала — се намирал в двайсетия век; нека го зърне макар за ден-два и така нататък, както убедително с нежни думи и сълзи умее едно младо момиче да размекне сърцето на своя стар професор.

Тя бе пристигнала, изпреварена от възторжени благодарности и грамоти за изключителни научни заслуги заради компютърната история, та професорът не можа да й откаже и лично я стовари с най-модерния хронолет недалеч от София. Надяваше се, една разходка из толкова мечтаното от нея минало по-издълбоко от психологическите лаборатории да излекува романтичната болка на бившата му студентка.

Пътуването на автостоп е сред малкото романтични изяви на загрубелия двайсети век, стига да си достатъчно издръжлив да престоиш час-два край шосето. За момичета като Циана това време значително се съкращаваше и един математик лесно би могъл да изчисли пропорцията: дължина на престоя — дължина на полата. Но за беда в този час на деня повечето коли или бяха препълнени, или в тях седяха жени, които сръгваха мъжа до себе си, както това е правено в ранните десетилетия на века с работния добитък. Вятърът обаче, който също се интересуваше от нейната къса поличка, продължаваше настойчиво да вдига и ръката й, така че въпреки измамната представа за продължителността на нейните усилия, създадена и от студа и многото автомобили, Циана все пак не стоя повече от петнайсетина минути.

Малка, кално-бяла кола пъргаво се изхлузи от общия поток и гостоприемно отвори вратата си, но в същия миг връз нея връхлетя огромен товарен автомобил. Нещо ужасно изпуфтя, запищя и се затресе. Циана стисна клепачи, а когато ги отвори, видя, че товарният автомобил само бе допрял тъпото задниче на кално-бялата количка и вече отстъпваше разкаяно. Собственикът на малката кола обаче, макар и убедил се, че няма дори драскотина по нея, размахваше юмруци към високата кабина на товарния автомобил и бълваше думи, които на Циана се сториха неприлични. Изучавайки езика на двайсетия век, тя естествено бе се запознала и с някои от неговите неприличности.

Шофьорът на товарния автомобил изля от високия си прозорец кратко поройче от подобни думи, после отвори рязко вратата към Циана и подвикна:

— Качвай се, малката! Зарежи го това врескало!

И Циана се качи при него, защото големият автомобил изглеждаше значително по-надежден от малкия. Щом потеглиха, шофьорът се изсмя победоносно:

— Така де, от тия лайнари човек не може да се вреди! Все те обират каймака по пътя, ама тоя ще ме сънува нощеска! Видя ли как му спрях, а?

Циана не разбра в какъв смисъл той омеша някакъв каймак с някакви клозетни продукти, но грубото му лице и грубият смях й се сториха пикантно мъжествени.

— Къде си ходила? — запита я той, вместо да я запита къде отива. — Да си пуснем ли малко музичка, а?

Кабината се изпълни с такъв внезапен крясък, та вероятно не се чу колко неубедителен бе отговорът й:

— На разходка из природата.

А истината бе, че тук се оказа най-близкото място, където хронолетът можа да я остави незабелязано от хората.

— Ти май не си оттук, щото и приказката ти не е тукашна.

Циана си въобразяваше, че поне говорът и облеклото й нямаше да я издадат. Опита се да отклони вниманието му:

— Каква е тази музика? За какво крещят толкова?

— Па за любов, за какво друго ще крещят! — пак се засмя шофьорът и очевидно още се чувствуваше победител. — А ти как така се скиташ самичка из природата? Ако те нападне някой?

— Аз съм доста силна. Учила съм и разни хватки по самоотбрана.

— Бе то да те налегне някой такъв като мене, ще ти видя хватките.

Юмрукът му на волана бе голям почти колкото главата й, та хватките сигурно нямаше да й помогнат, но Циана не се уплаши. Силата, която излъчваше шофьорът, се усещаше като уют и опора. И някакво срамежливо колебание се усещаше още у него.

Мъжът в радиото бе се накрещял и млъкна, вероятно с надеждата, че дивашкият му зов е бил чут, а на негово място се обади приятничък женски гласец с невероятното искане: „Обещай ми светло минало…“. Въпреки че товарният автомобил доста силно я подмятате насам-натам, Циана се усети, както се казва в двайсетия век, улучена право в сърцето. Колко много имаше нужда сега някой да й обещае да бъде светло миналото, в което бе се гмурнала така презглава! Запита:

— Какво се разправя в тази песен?

— Не чух, ама сигурно пак за любов, за какво друго! Ух, какво е премръзнало това краче!

Корава и топла, ръката на шофьора бе обхванала цялото й коляно. После с грапава нежност се премести нагоре по бедрото, а притежателят и нададе странно запънат в гърлото вик, подобен на предишните орангутански любовни крясъци по радиото:

— Иииих, начиии!

— Значи ли казахте? — добросъвестно го запита младата истерична. — Какво значи?

Шофьорът се смути и като че ли се ядоса.

— Това значи! Отгде ги измислиха тия план-графици, майка му стара, че и тия автостради, дето няма човек къде да спре! Слушай, малката, хайде да се видим довечера, а? Да пийнем по едно, да се стоплим. Страшно мезе си! Човек само като те погледне, и веднага му се допива.

Неразбрала целия смисъл на поканата. Циана веднага се съгласи, защото имаше нужда някой да я въведе в днешния живот, а никак не бе сигурно, че още днес ще намери своя историк.

— Е, това е! — пак така странно възкликна шофьорът, очевидно изненадан от съгласието й. — Само че ще ме извиниш, ама не мога сега да те стоваря в центъра, много съм закъснял. Ще слезеш на плавателния канал, там ми е и предприятието, а там вървят много автобуси занавсякъде. И ще ми кажеш после къде да те намеря.

Циана не бе виждала плавателен канал нито по картите на София, нито на филмите от това време.

— Па имаме си, що да си нямаме? — отвърна й шофьорът, като махна ръката си от бедрото й; бяха навлезли в града.

— Голям ли е?

— А! То вода в него няма!

— Защо?

— Ми щото София няма вода да си умие очите, та за плавателен канал ли ще има!

— Защо тогава сте го изкопали?

— Е па да си имаме канал! — позасмя се шофьорът. — Казвай къде да се срещнем!

Не за пръв път младата хрононавтка се укори, че не бе изучила сериозно социалната психология, за да си отговори сега на въпроса, възможно ли е милиони хора да си внушават, че имат нещо, което в действителност не притежават.

— Да не се отметнеш, ей! — обезпокои се шофьорът от мълчанието й.

— Ще потърся най-напред хотел. Дай ми визофона си.

— Какво да ти дам?

— Прощавай, телефона исках да кажа! — изтръпна Циана от грешката си. Ако така я караше и занапред!…

— Добре, ще те чакам в службата. Ама ще търсиш Мечо, щото, ако ми кажеш името, може и да не го знаят, всички ме знаят Мечо. Запиши си го!

Товарният автомобил подскачаше и се люшкаше, сякаш в следващия миг щеше да се разглоби, но когато слезе край някаква пълна с хора транспортна спирка, тя остави в кабината му един трогателно щастлив Мечо, готов сигурно с години да я чака край телефона на предприятието си.

Спирката — отблъскващо мръсен, с изпочупени стъкла навес — се намираше на не по-малко мръсна улица: сивочерна настилка, осеяна с хартиени и пластмасови боклуци, сред еднообразни дълги сгради, които навяваха страх със своя цвят на пролежали хилядолетия в земята кости.

Чакащите бяха я видели да слиза от камиона, дори гащичките й бяха огледали при неумелото спускане от високата кабина и жените бяха вдигнали пред себе си телени заграждения. Мъжете я поглеждаха крадешком, по-възрастните — насмешливо, а неколцина я зяпаха така, сякаш ей сега щяха да нададат нечленоразделния вик на Мечо: „Иииих, начиии!“ Циана се обезпокои. Навярно бе ги подразнила с нещо, защото в книгите, които прочете за българите от онова време, не се срещаха такива групови картини. В тях те живееха дружно, сплотени от хубави идеи и чувства. „Обещай ми светло минало…“ — изтананика си тя наум и се обърна към малките листчета, налепени по ръждясалите пилони на навеса.

Бяха впечатляващи съобщения: Търся съквартирантка… Продавам спортна бебешка количка… Касетофон стерео нов продава… Студент търси съквартирант… И Циана се зарадва. Но да, ето, хората наистина се обичат! И са готови дори непознати да вземат за съквартиранти, само и само да не живеят сами…

Очакваното превозно средство прекъсна ведрите й разсъждения, като връхлетя на спирката с двойно по-силно пъшкане от товарния автомобил на Мечо. Тя се поколеба дали да се качи, но сякаш за да докаже оптимистичните й изводи, нечия ръка я хвана над лакътя и я въвлече в тълпата, която я понесе и с блъскане я натика вътре, заклещи я от всички страни. Но тъкмо бе стъпила по-уверено на краката си, превозното средство изръмжа като разлютен динозавър и така потегли, че люшна хората сега пък назад. И тук още веднъж се открои силата на тяхната задружност — никой не падна.

О, боже, каза си Циана с религиозното възклицание на този нерелигиозен век, та от него са ни завещани красиви произведения на всички изкуства, как е могъл в същото време да създава такива грозни сгради, тия мръсни улици и тия смърдящи страшилища!… И със закъснение усети, като парещи следи по кожата си, че нечии ръце бяха я опипвали и щипали при апокалиптичното качване в превозното средство.

Ако хората знаеха откъде идва, сигурно биха я утешили с популярното софийско възражение: „Да си си седела дома, като не искаш да те мачкат!“ А някой пенсионер би си послужил и с още по-древната мъдрост: „Която мома не ще да я щипят, да не се хваща на хорото.“ — макар това да не беше хоро, а автобус на обществения транспорт. Но хората си я смятаха за своя и нямаха очи за страданията й. Затова тя много плахо попита старата жена, към чийто стол непрекъснато я блъскаха, къде трябва да слезе за най-близкия хотел.

Погледът на бабата тръгна от обувките й, много бавно изпълзя по дългите й крака нагоре, после изведнъж отскочи към разкопчаното кожено яке и тя отвърна с не по-малко внезапна сърдитост:

— Че кой ще те пусне тебе в хотел ма! Па де да знам, то в тия хотели стават едни работи… — Помисли малко и добави великодушно: — На другата слез, там ще вземеш трамвая за центъра и пак ще питаш.

Посрещна я същата сивочерна улица, осеяна от същите мръсотии, но с още по-смрадлив въздух, защото платното й бе гъсто населено от разноцветни автомобили. Циана се обезпокои дали ще издържи на отровната атмосфера, която обгръщаше загадъчния двайсети век, дали ще й стигнат и силите да посрещне опасните неща в тукашните хотели. Но ето че релсовото превозно средство, което наричаха трамвай, отново прекъсна размишленията й, за да я хвърли в още по-голяма тревога.

Свила се на една от коравите му седалки, за да избегне странното любопитство на пътуващите, тя изведнъж осъзна с какво толкова го предизвикваше. Нито една от жените, крачещи по тесния тротоар на тая дълга и мръсна софийска улица, не носеше толкова къса пола като нейната. Всичките бяха скрили краката си до под коленете. Изведнъж се усети просто гола под стрелкащите я отгоре разнополови погледи и побърза да закрие краката си с чантата.

Когато се готвеше за срещата с далечния си възлюблен, тя естествено обърна особено внимание на облеклото. Старателно проучи заложените в историческите компютри модни албуми и дълго избира, докато се спря на това кожено костюмче: къса поличка, блузка и пазещо от вятър и дъжд якенце, чанта през рамо от същата кожа, подобаващи обувки. Хем беше кокетно — откриваше добре красивите й крака, хем щеше да понесе несгодите на пътуването. А ето че бе сбъркала, и то много сериозно, защото вместо да й осигури допълнително прикритие, то я открояваше по някакъв скандален начин.

Небрежна към модните движения на своя век за сметка на отдавна отминалите, младата историчка не знаеше, че дори лично да влезеше в конфекционните магазини или в шивашките ателиета на времето, в което бе се спуснала, не можеше да бъде сигурна дали ще улучи модата от вчера или модата от утре. Камо ли пък, когато се целеше в нея от три века разстояние.

Бе готова да скочи веднага, но бяха й казали да слезе след три спирки, а и нито веднъж не зърна през прозореца магазин за облекло. Вместо това прочете на перваза под стъклото една лирична декларация, предназначена навярно да успокоява нервни пътници като нея. Някой бе изчегъртал с доста разкривени печатни букви: „Мой роден, мой хубав трамвай, с теб бих пътувал и до Хавай!“

Но защо, изуми се Циана на анонимния поетичен възторг, та нали си имат самолети за далечните разстояния! И се ужаси от представата, да пътува чак до Хавай с това дрънчащо и пищящо на всеки завой досадно бавно превозно средство. Не, нищо, нищичко не можеше да разбере в тая своя някогашна родина!

Преди да попита за хотел, Циана се втурна в първия магазин за женско облекло, който се изпречи пред очите й, усетила се направо подгонена от погледите на минувачите. Няколко продавачки стояха отегчено между висилките с рокли и палта; нейната поява ги заинтересува, но не в такава стенен, че да напуснат местата си, да я попитат какво желае. Само най-възрастната раздвижи бръчките около устата си в нещо като готовност за разговор и Циана потърси нейната помощ.

— Моля ви, искам да си купя нещо, рокля, костюм. Кое сега е модерно?

— Па знам ли! Аз от моди много-много не отбирам.

Продавачка на женско облекло, която не познаваше модите! Циана щеше да я наругае, ако не бе си спомнила, че се намираше в същото положение, когато я пратиха при компютъра на астероида „Габрово“. И настоя:

— Какво ще ме посъветвате да облека?

— Ми нещо, дето да ти скрие срамотиите — засмя се жената, но не беше недружелюбно. — Ела, ела, я че ти изберем!

Уморена от шокиралите я досега впечатления, тя се остави в ръцете на възрастната продавачка, а тя пък намери за майчинската си загриженост изненадващо безропотен манекен за събличане и обличане и още по-покорен слушател за напътствията си. От тях историчката запомни само едно, защото й се стори особено абсурдно:

— То модата си е мода, дъще, ама мъжът иска само той да гледа онова, дето имаш за показване, а не сичките да го гледат…

В афекта си бе забравила, че не можеше веднага да захвърли кожения дубликат, направен в двайсет и четвъртия век. В него имаше тайни джобчета с разни полезни неща като газовото пистолетче за отбрана, антивирусни средства, часовничето-дъвка, а отвратителният костюм, който й избра продавачката, нямаше джобове. В хотела щеше да го поноси, докато му свикне. Засега нека пък те свикват с хубавите ми крака, рече си тя троснато и за кураж си изтананика заседналия в главата й рефрен: „Обещай ми светло минало!“

Обещаваха й го. Млади мъже тихичко подсвиркваха, когато минеше край тях. Чуваше и подмятания — явен израз на любовни желания. В тази толкова мъглява епоха поне любовните намерения се изказваха недвусмислено. Трогнаха я и странните обявления, които зърна по стената, макар да я смутиха непознатите й български имена.

Загубихме Коко, известяваше едно от тях, но той ще си остане вечно сред нас със своя весел нрав, с другарството си, с чаровната си усмивка. Съобщаваха го приятелите му Пепа, Зика, Муци, Фъц. Обратно на това близките на Стоян Мутев му разясняваха, че той никога нямало да се върне при тях. Циана обаче не владееше добре интонациите на българския от двайсетия век и не разбра да го натъжат ли искаха, или да го зарадват. Четиридесет дни без непрежалимия Океан Бобчев, разгласяваше друго. „Скъпи Оки, четиридесет дни — четиридесет люти рани в сърцето ми, които никога не ще зараснат…“ И тук усмивката бе играла важна роля, защото настойчиво уверяваха покойника каква е била тя и колко благ е бил неговият поглед, а после пък му се натякваше, че е оставил своята сиротна женица вечно да скърби. На снимката обаче нямаше никаква усмивка, а очите бяха жестоко размазани, сякаш осиротялата женица за отмъщение бе му ги избола.

Циана се сблъскваше почти на всеки ъгъл из града с такива известия и всички настояваха, че са си отишли само честни, трудолюбиви, всеотдайни, скромни и прекрасни люде. Това я обърка — или впечатленията й бяха погрешни и хората в днешната й родина са всички такива, или върлуваше непозната епидемия, която мореше само честните и прекрасните. Но едно беше наистина чудесно: нямаше още отчуждение между хората, всичко се вършеше откровено, на улицата, в превозните средства. Там получаваше поканите за любов, на улицата ти предлагат да си купиш бебешка количка или да станеш съквартирантка на някого, на улицата и без всякаква стеснителност милата Жана съобщава на всички жители на града колко страда по своя Океан. И каква дълбока философия се съдържа в тези известия! — помисли си още младата историчка. — Вървиш си по тротоара и хоп, ощипе те някой или те покани да тръгнеш с него, а десет крачки по-нататък, хоп, ощипе те пък тя! Оная, която все се мъчим да забравим. Ощипе те с някое такова съобщение, сякаш ти казва: „Хей, миличка, не забравяй все пак, че и аз съществувам! Като си тръгнала сега нанякъде, помисли ли си хубаво накъде и защо си тръгнала и има ли смисъл да вървиш нататък, след като, все едно, накрая ще стигнеш при мен…“

Тълкуването на уличните известия, както ги нарече тя в себе си, толкова я разстрои, че Циана силно се разколеба в прищявката си да търси своя изгубен във времето историк. И може би вместо него щеше да потърси начин да излезе извън града и да натисне с език крайния си десен кътник, в който бе вграден мъничък сигнален предавател, ако внезапно не бяха й преградили пътя две симпатично наперени момчета.

— Ало, маце — каза едното. — Хайде да направим нещо заедно, а?

— Какво например? — отзова се Циана, благодарна им, че бяха я изтръгнали от мрачното настроение.

— Ами… например, да се борим заедно за мир.

Историчката знаеше, че в тези години това е било най-важният политически проблем, но на хрононавтите бе абсолютно забранено да се намесват в историческите събития. Запита:

— Манифестация ли ще има?

Момчетата се изсмяха над толкова наивност.

— Ама не, просто ще идем някъде да се повеселим.

— Съгласна съм. Къде е най-близкият хотел?

Въпросът й шокира момчетата — май наистина в хотелите им ставаха някакви страшни работи! Първото, по-напереното, изпелтечи:

— Не, не, остави ги тия хотели! Към парка да идем, ще пием и по едно кафе, докато стане време за диското.

— Много съм уморена, момчета, нека първо си намеря хотел. Помогнете ми!

— Ама не си ли оттук? — подсвирна другото момче, като изгледа книжната торба с купения костюм. — Ей, бате, видиш ли провинцията какви мацета почна да произвежда!

Циана настоя да й обяснят какво значи „диско“, а след като й повярваха, че не го знае, приказката на момчетата стана накъсана, колеблива и очарователната им самонадеяност се загуби някъде из улицата. Но те все пак я отведоха до сграда, на която пишеше „хотел“ — непонятно защо на чужд език, и набързо се сбогуваха. Казаха, че щели да я потърсят за диското, забравиха обаче да попитат за името й.

Циана ги изпрати с облекчение. Бе обещала вечерта на Мечо, а в своя век никога не нарушаваше обещанията си. Не биваше да ги нарушава и в този.

Каквито и неща да ставаха в тукашните хотели, те, изглежда, бяха с нещо привлекателни, защото в този нямаше свободни стаи. Препълнен се оказа и съседният, а в третия й обясниха, че не могат да я приемат, понеже била софийска жителка. Тоя неин Институт по темпоралните полети, който уж всичко съобразяваше, не бе проверил къде отиват да спят например софийските жители, когато съпругът и съпругата са се скарали по-сериозно. Може би им се издаваше специален документ за скарване?

И като ругаеше своя Институт с познатите й от всички български векове ругатни, загдето бе й дал такъв паспорт. Циана отново се затътри из софийските улици. Уличните телефони нямаха телефонни указатели, за да потърси адреса на своя любим, а на Мечо да звъни бе още рано.

По това време на деня ресторантите се оказаха затворени. Продаваните по улицата храни не я съблазниха, искаше и да поседне някъде, а заведенията с надпис „Закусвалня“ или „Бързи закуски“ бързо я прогонваха с нечистотията и миризмите си, докато тя не започна да се самоувещава, че е дошла от епоха, чиято хигиена граничи със стерилност и никак не е сигурно дали такава чистота, като тяхната, е полезна за човека, дали не го отдалечава от природата и естественото.

Така тя успя не само да влезе в следващото заведение на самообслужване, а и слепешката да си вземе някаква чиния от бюфета. Избра си по-чиста на вид маса, тоест по щампованата с разноцветни петна покривка нямаше поне трохи и смачкани салфетки, застави се да не гледа ръба на чинията, внуши си, че ще умре, ако не изяде веднага нещото пред себе си, все едно какво е.

Един смущаващо дребен мъж със синкаво бледо лице прекъсна неприличното й хранене, като я помоли любезно да заеме насрещния стол. Табличката застрашително се люлееше в ръцете му, люлееха се и двете черно-сиви като асфалта на улицата метални панички с еднаква супа, но той се справи с цялата си неувереност и деликатно засърба.

Циана срещна два-три пъти погледа му, който продължаваше да й се извинява, и забеляза с педантичността на историчка: като националното знаме, бяло, зелено и червено — защото под зеленото на ирисите, около зениците имаше мътни кръвясали ореолчета.

При четвъртата среща на погледите им мъжът с трикольора я заговори също така внимателно, сякаш се боеше да не изтърве на покривката някоя от думите си. А издихът му я лъхна още по-силно с онази ужасна миризма, която бе донесъл със себе си — на нещо вкиснато или съдържащо спирт.

— Извинявайте — каза деликатното мъжле. — Много извинявайте, че ви гледам така, но вие толкова приличате на една жена, по-скоро на едно момиче, което… Е, ще ви призная: което аз обичах. Трагичната любов на моя живот, моето черно щастие…

Той лекичко изхлипа, а може би се уригна, подреждайки думите с видимо усилие, но затрогващата им болка развълнува Циана. Нима не бе трагична и нейната любов към този историк, от когото помнеше само един белег от магарешка подкова на лявата буза?… Но и с нова надежда я донахрани внезапната изповед на това мъжле: Значи тя не бе чужда с вида си на днешното време, значи и в този век би могла да бъде обичана!

— Нямате представа какво момиче беше тя! — възкликна мъжлето и трикольорът в очите му засвети тържествено. — Ама как да нямате, погледнете се в огледалото, и ще видите! Толкова си приличате! Впрочем — поразколеба се той и надникна под масата. — Краката й май бяха по-големшки. Кой номер обувки носите? Тя имаше четиридесет и трети.

О, господи! — изпъшка момичето от бъдещето, отново загубило самочувствието си спрямо двайсетия век.

— Да, да, по-големи бяха — продължи да наднича към краката й мъжлето, сякаш търсеше там потвърждение за трагедията си и Циана избяга, забравяйки на съседния стол торбата с купените дрехи.

Едва след час откри липсата им, но беше късно да се връща. Тогава бе станало вече късно за много неща.

На улиците настъпваше онова време, което наричаха „час пик“ — с двойно повече коли по платното, с тройно повече пешеходци на тротоарите. Бе времето, когато всички бързаха и всичко се извършваше по-бавно. Замаяна от газовете, блъскана от минувачите. Циана се носеше заедно с тълпата нанякъде си, губейки постепенно и последните остатъци от своята надежда. Някъде из тая необозрима тълпа се прибираше сега към дома си и нейният любим, или пазаруваше из магазините, но тя не се видя редом с него. Все по-силно усещаше, че не ще издържи още един ден на тази отровна атмосфера, а едва ли ще й позволят да го вземе със себе си. И любов ли беше изобщо това, което така неподготвена я хвърли тук? Не е ли повече един детински романтичен порив към някакъв живописен белег от магаре? Не е ли онази често срещана човешка драмичка, да си въобразяваш, че обичаш някого, а всъщност да си влюбена само в спомена си за него и за собственото си някогашно чувство?…

Поредният от ударите, които й нанасяше този неприятен град, я завари улисана да се пребори още веднъж с малодушието си. Не беше удар в прекия смисъл на думата. Някой я блъсна отстрани — нормално за такава гъста тълпа, друг я блъсна в гърба, но в следващия миг нещо дръпна рамото й почти до изкълчване и когато тя се опомни, чантата й бе изчезнала.

Лишена от рефлексите на съвременния човек, вместо веднага да викне за помощ, Циана се заозърта, занадига се на пръсти, но може би защото никога не бе виждала крадец, не заподозря никого сред двупосочния порой на минувачите. Тогава чак усети и празнотата на ръцете си — пакетът с дрехите също липсваше.

Непобеденото й малодушие се превърна в краткотрайно отчаяние. Защо не бяха й дали подходящ паспорт? Защо не я посъветваха да държи парите си в тайните джобове, не в чантата? Защо бяха я пуснали така скандално облечена?… Човек би си помислил, че е нарочно, ако не знаеше каква отговорност носи Институтът за оцеляването на хрононавтите, дори когато е против някое тяхно пътуване. Сега вече наистина се налагаше да изостави, макар и временно, своето намерение, за да се върне по-добре подготвена.

Както повечето жени от всички векове Циана умееше при случай да използува някои свои предимства: тънкото кръстче, високите силни бедра и възострото задниче, което бодеше мъжете в очите. Бе се надявала неговата пробивност да й проправи път и в двайсетия век, но като му тури тая прекалено къса поличка, нещата се усложниха. Прекаленият светец и богу не е драг, бе си спомнила тя по този повод една тукашна поговорка, без да усети обаче колко неуместно я отнесе към оная част от човешкото тяло, която само с много голям риск би могла да бъде обявявана за свята. Но ето че по принуда й се налагаше сега да изиграе ролята на ония жени, за каквато тук очевидно я смятаха.

Застана край един от уличните телефони и отдалеч се заусмихва на мъжа, в чието лице забеляза особено откровен интерес към себе си. Спря го с най-всеотдайното си изражение: „Моля ви, нужни са ми пари за телефон…“ Мъжът дълго рови в портмонето си за двете стотинки, защото не гледаше в него, а се озърташе наоколо. Накрая се престраши:

— Ами ако този, на когото звъните, го няма, какво ще правим, а?

Без да смъква предаността от устните си, Циана се помъчи да съобрази какъв по-неангажиращ отговор да даде. Накрая избра някаква смесица от флирта, закачката и трогателната женска безпомощност:

— А вие ще ме вземете ли под своя закрила? Знаете ли, откраднаха ми чантата с парите, пък аз…

Той дори не я остави да се доизкаже. Смутолеви: „Бедата е, че аз сега отивам на едно важно събрание…“ И панически се шмугна в навалицата.

Но какво сбърках пак, с какво го прогоних, вече се отчая и от себе си историчката. Та той наистина ме желаеше, личеше си, искаше да бъде с мен! Дали защото споменах за парите? Явно, трябваше да се маха оттук колкото се може по-бързо и добре, че номерът на Мечо не бе откраднат поне в паметта й!

Тя пусна пред себе си една жена, настояла да я изпревари, та да разбере как си служат с телефона, но жената не успя да говори. Стоя със слушалката на ухото си необосновано дълго за нетърпеливата Циана, после бръкна в улейчето да си вземе парите, а пари нямаше. Тогава тя удари с юмруче апарата и стотинките се спуснаха с тих звън. Циана внимателно прочете указанието, педантично го изпълни, чу сигнала „заето“, върна слушалката, но и ценните стотинки не се върнаха. Тогава тя избоксира, както бе видяла, коварния апарат, после започна да го бие от всички страни с нарастваща ярост, докато някой не й извика: „Я остави апарата ма, хулиганка такава! От такива като тебе все не работят…“

И още много обидни думи й изприказва този някой, когото тя не видя добре през замрежените си от сълзи очи, а затъкнатото й гърло не можа да му обясни, че няма пари и не знае къде се намират другите телефони. Всичко в тоя век сякаш бе се наговорило да я нагрубява, да я щипе, да я ограбва. И милият професор по темпоралните полети с право щеше да й се надсмее: „Циано-Цианче, казвах ли ти аз…“ Трябваше да му запуши устата и това бе първото, което се налагаше да направи. После ще поиска пак от някого стотинки, а симпатичният Мечо ще я откара, откъдето бе я взел.

Тя почака пред витрината на гастронома, докато загасна пламъкът на ожесточението й. Пресметливо огледа откъде влизаха хората и откъде можеше да се излезе, без да се минава през касите. Ако бе искрена със себе си, щеше да си признае, че я водеше вече не намерението да „запушва устата на своя професор“, а желанието да си отмъсти на неприятния век. И само мисълта, че, както й бе известно, кражбата тук не е нещо необичайно, леко засенчвате сладостното й вълнение.

Убедена в своето хладнокръвие, тя обходи два пъти рафтовете, откри бутилките с гроздова ракия, пъхна небрежно една под мишницата си, и бавно тръгна натам, където купувачите оставяха чантите и мрежите си, за да ги разменят срещу зелени пластмасови кошници. Но точно на това място, което бе наблюдавала уж особено внимателно, една дебела жена изненадващо я стисна за лакътя и оглушително заврещя в ухото и:

— Стой, ще крадеш, а? Граждани, дръжте я! Ограбиха магазина!

Циана дръпна лакътя си, при което бутилката се изхлузи, а експлозията й пръсна на парчета мига наежена тишина. Касиерките скокнаха иззад касите си и една през друга заотправяха призиви към милицията, купувачите стоеха злорадо ухилени, а дебелата жена настървено се бореше с Циана, която бе сметнала, че със счупването на бутилката инцидентът е приключен и можеше да си върви.

В битката коварно се намеси и някакъв мъж страшилище, устремно прегазил двете опашки пред касите. Той награби с людоедско сладострастие плячката си изотзад, но уплашената Циана рефлективно улови сключените на гърдите й ръце, рязко се наведе и преметна страшилището през главата си. Плясък на изтърван чувал, дрънчене на буркани, стреснати викове, сподавен смях… И се видя, че страшни са били само грамадните мустаци на страшилището. То лежеше смачкано на циментовия под, толкова жалко, че го съжалиха дори купувачите, които ненавиждаха управителя на кварталния си магазин. Вкупом се впуснаха да му помогнат, така че му отнеха всяка възможност да се изправи. Вместо благодарност обаче, управителят се замята в ръцете им, а мустаците му запърхаха пискливо:

— Крадци! Хайдуци! Всички сте хайдуци!

Никои не възропта против страшното обвинение. Или наистина бяха крадци, или бяха свикнали да ги обиждат, и продължиха усърдно да му помагат, докато той не им изрева да се махат.

Циана също бе смаяна от постъпката си, та не използува сгодата да избяга. А когато след многократно надничане между раменете на помагачите се убеди, че нападателят й не е пострадал, и отново се запромъква към изхода, бе вече късно. Пред вратата я чакаха неумолимите обятия на изпълнителната власт.

— Ето я, Маринчо! — възтържествува дебелата продавачка и побутна към нея едно съвсем младо милиционерче, което по същия начин бе уловила на улицата.

То не беше дори милиционер, а курсант последна година, квартално момче, което мнозина от купувачите познаваха още от дете. В отпуска, то бе излязло из махалата да се поперчи с униформата си и доста се противи да бъде въвлечено в тази кокошкарска история. Известно е, че всеки ученик в милиционерското училище ще предпочете сеещи смърт банди и други такива неща, в които би могъл да се прояви, пред закононарушения на стойност три лева и седем стотинки, но сега сякаш целият квартал виждаше в него своята опора и той трябваше да оправдае доверието на народа.

Разбира се, Циана попадна в неговите обятия, чисто фигуративно казано, защото, щом я видя, курсантът веднага скри ръце зад гърба си. С тия голи ръце той би излязъл сам срещу някой въоръжен до зъби главорез, но какво можеше да направи с тях пред едно толкова хубаво момиче с разплакани очи?

Двамата се гледаха безпомощно, докато обръчът от купувачи се премести от управителя около тях и нажежи вътрешното си пространство с очакване и любопитство. Трябваше вече нещо да се предприеме и в своето смущение курсантът все пак налучка онова, което би направил всеки отдавна завършил образованието си милиционер: поиска паспорта на закононарушителката. Щеше да вземе паспортните й данни и да рапортува в районното управление, където по-добре знаят как да постъпят с провинилата се гражданка. Гражданката обаче нямаше документи.

— И се бие! — провикна се управителят, като виреше мустаци над главите на клиентите си. Навалицата доста непочтително бе го изблъскала най-назад.

— Заявихте ли в управлението, че ви е открадната чантата? — попита с още една надежда бъдещият милиционер, но и тя мигом угасна. Нещата станаха съмнителни и той се видя принуден да изрече онова, което най-малко желаеше: — Тогава ще трябва да ви задържа.

Циана не знаеше точния смисъл на този израз — замириса й на хващане неизвестно как и за какво. Височко израсло, момчето изглеждаше слабовато, та една от познатите й хватки сигурно би му стигнала, можеше да си послужи и с газовото пистолетче, но видът на милиционера бе по-скоро уплашен, отколкото заплашителен и тя реши да не влиза повторно в ръкопашен бой с двайсетия век. Зачака.

— Да, да, трябва да ви задържа, гражданко! — повтори, сякаш се самоубеждаваше, курсантът, а дебелата продавачка майчински го окуражи:

— Задръж я, Маринчо, задръж я!

— И ще я задържа, како Маро, като нищо ще я задържа!

Дългът наистина настояваше за това, но как да го приведе в изпълнение? Щом е такава, че налита и на бой, налагаше се да я хване по някакъв начин, но нали всички минувачи ще си помислят, че му е приятелка, а пък с тая поличка! Що ли му трябваше да облича униформата!…

Той щеше да изрече още веднъж заканата си, докато съобразяваше как да опази честта на мундира, но един от купувачите го изпревари:

— Хайде бе, Маринчо, задържай я вече! И ние си имаме работа!

Обръчът около двамата окончателно се превърна в една зинала за смях и подигравки огромна уста, след като се обади и баба Стойна от съседния вход на техния блок. Неуморима в стремежа си да изложени целия квартал, тя подвикна гальовно:

— Спогодете се, Маринчо, спогодете се, баби! Я какви сте ми млади и хубави! — а някой побърза да я увери:

— Ще се спогодят, бъди спокойна!

Курсантът се изпъна люто наранен, изрева с пресилено дебел глас:

— Вървете пред мен! И да не сте посмели да бягате, че…

Той не знаеше какво щеше да направи, ако тя все пак би посмяла, а когато излязоха на булеварда, съвсем се обърка. Вървеше с вързани като подивели кучета за дългите крака на арестантката очи и чудовищно противозаконно закопня те изведнъж да побегнат накъдето си щат.

Циана обаче нямаше намерение да бяга. Та нали тази милиция е създадена да пази гражданите, да им помага, защо да не помогнеше и на нея? И тя доверчиво забавяше крачки, за да се изравни с бъдещия милиционер, да го попита нещо, но той също веднага скъсяваше крачките си, предупреждавайки я да не се обръща.

Колкото и бавно да се придвижваха по този начин, накрая те все пак стигнаха в районното управление. Там бъдещият милиционер с много изчервяпания смогна да предаде своята арестантка по уставния ред, козирува с облекчение, преди да излезе и точно тогава уставният ред изведнъж рухна. Арестантката протегна ръка, примига чаровно насреща му и каза: „Сърдечно ви благодаря!“ А бъдещият милиционер импулсивно пое ръката й, изтърва я, сякаш бе уловил нещо нажежено и замръзна в готовността си да изтърпи всички възможни наказания.

Въпреки дългия си служебен опит, дежурният офицер обаче не знаеше полага ли се наказание за такъв случай, разсърди се на себе си, и повтори гневно: „Свободен сте!“ После, останал насаме със странната арестантка, доста дълго набира сили за оня пронизващ поглед, който трябваше веднага да я обезоръжи. По този начин й даде възможност да го изпревари.

— Другарю милиционер. — Хрононавтката не бе стигнала чак до офицерските чинове в изучаването си на двайсетия век. — Имам нужда от вашата помощ. Търся един човек, а не знам как да го открия.

Капитанът си наложи да не посяга още сега към цигарите.

— Първо ми кажете защо сте без документи!

Да, този начин на кражби напоследък бе зачестил, но пък кражбата, извършена от самата арестантка, усложняваше картината. Циана му довери, че е взела шишето за един свой приятел. Останала без пари, а се налагало…

— Същият, когото искате да намерим ли?

— Този е друг.

— А той къде е? — последва закономерният в такова следствие въпрос. — Какъв е? Може ли да гарантира за вас?

Капитанът се мъчеше да отклонява погледа си не само от цигарите, а и от греховно оголените бедра, и от лицето й, което объркваше мислите му със своята невинна хубост. Иначе разсъжденията му следваха пътя на служебно изпитаната логика: Арестантката няма документи и самата краде — дотук, общо взето, ясно! Откраднала е обаче шише гроздова, уж за подарък, докато приятелят на такова момиче едва ли пие евтиното винпромско производство. Той сигурно пие нещо по-луксозно, отгоре на всичко тя отказва да назове името му. Не посочва и какъвто и да било свои адрес. Дали не е пък наркоманка? Май в бедрата си биеха инжекциите. Останала без наркотик, грабва първия алкохол, попаднал й на лавицата…

И той подхвана разпита отначало.

— Ама защо пак ме измъчвате с тоя глупав паспорт? — възмути се Циана с наивитета на своето време. — Нали седя пред вас! Паспортът ли е по-важен или човекът?

Капитанът чак сега запали цигара, иначе щеше да кипне: „Човекът без паспорт не е човек“, но нещо бе го смутило в това умозаключение. Димът му подсказа по-приемлив вариант: Един гражданин, който не може да установя своята самоличност пред другите, сам се поставя извън законите и така нататък.

Циана, чиято самоличност се намираше далеч в бъдещето, можа да му излезе само с тамошни противодоводи, а те още не важеха. Тук те можеха да те накарат да изглеждаш в очите на другите като умопобъркан. И капитанът се обади по телефона да повикат лекаря. Телефонът пък подсети Циана за Мечо.

Следствието отново заора в нещо силно подозрително: тя не знаеше истинското име на шофьора, а добрият Мечо постъпи по най-правилния за един днешен гражданин начин, щом му съобщиха, че го търсят от милицията. Той категорично отрече да има нещо общо с непознатото момиче, само го е взел на автостоп до София. И хрононавтката бе нападната с още по-жестоки въпроси: Къде е била, откъде е идвала, защо е стояла тъкмо на това безлюдно място край автострадата?… Въпроси, които трябваше да останат без отговор.

— Тогава ще ви затворя в мазето — рече капитанът и се изправи застрашително.

Всъщност искаше да я предаде вече на дежурния следовател, но все още бе любопитен, а и след снощния телевизионен криминален филм му се щеше сам да изпробва следователските си умения. Ето, арестантката наново го изненада, питайки със зашеметяващо простодушие: „Какво има там?“

В мазето, разбира се, нямаше дори мишки, защото хигиената беше уставно задължителна, та и с тях не можеше да я изплаши.

— Ще имате възможност да решите дали да ми отговаряте, или не.

— Чудесно! — зарадва се момичето. — Затворете ме в мазето, а вие през това време намерете човека, за когото ви моля.

Капитанът още не искаше да го търси, защото тя единствено на него разчиташе да й създаде някакво алиби, а това също беше подозрително. И гневно промени решението си:

— Не, ще стоите тук, докато не ми кажете истината!

— Ако аз ви я кажа, няма да ми повярвате! Затова потърсете, моля ви…

— Тогава ме излъжете, ама така, че да ви повярвам!

Той бе отхвърлил още в началото възможността тя да е шпионка, но една шпионка, която се разхожда без документи и краде гроздова ракия за три лева, и няма никакъв адрес, беше сто пъти по-вероятна от алибито на арестантката.

Капитанът предпазливо й зададе няколко доуточняващи въпроса, реши, че при това положение един от двама им трябваше да иде в лудницата, а понеже все още смяташе себе си за по-полезния член на обществото, повторно запита по телефона какво става с доктора. Лекарят беше пристигнал и той тръгна да го осведоми предварително, отвръщайки на триумфа на арестантката си: „Нали ви казах, че няма да ми повярвате!“, с най-дружелюбното си уверение:

— Напротив! Сега вече всичко ви вярвам.

Отегчена от не по-малко абсурдния и за нея разпит, Циана пъхна в устата си експерименталното часовниче, за да се дозареди с време и настроение. Завариха я да дъвче, силно угрижена, че бяха й повярвали. Та нали затова бяха забранени за посещения тези векове — защото вече се приемаше за възможно пътуването във времето!

— Махнете тая дъвка! — скара й се капитанът.

— Дразни ли ви? — сговорчиво рече Циана. — Само още две-три минути, моля ви! Имам нужда от нея.

Лекарят му смигна да не предизвиква конфликт и бащински я запита:

— Значи вие се казвате Циана? И не сте кръстена нито на дядо Ценко, нито на баба Цанка, а на химически елемент циан?

Хрононавтката бързаше да досдъвче необходимото и време и само кимна.

— Трябва да видя ръцете ви. Нали ще съблечете за малко якето и ще вдигнете ръкавите на блузката?

Макар да не разбираше за какво е нужно, тя покорно се остави да огледа красивите й обли ръце, но категорично отказа да свлече чорапите си.

— Нищо, и така ще може — примири се лекарят, посегна към едното й бедро и се наведе да го огледа за следи от инжекции, но в следващия миг доста тежичко се тръшна на задника си.

Не от изненада, не, един съдебен психиатър трудно може да бъде изненадан от някоя човешка постъпка.

Просто Циана, свикнала медицинските прегледи на тялото й да се извършват от диагностичните роботи, импулсивно бе го блъснала, възмутена от безсрамното опипване. Но веднага се спусна да му помогне с почти насълзена молба за извинение, та капитанът, който бе посегнал към копчето, се отказа да й надява белезници.

— Ох, никак не съм подготвена за вашия век!

— А за кой сте подготвена? — отдалечи се лекарят от нея.

— За древните и за средните.

— Там едва ли щяха да се церемонят толкова с вас! — рече капитанът, лекарят обаче професионално нямаше право да й се сърди.

— Позволете поне да видя очите ви и езика.

За да покаже езика си, тя трябваше да го освободи от часовничето. Извади красивата му кутийка и внимателно го изплю в нея, при което капитанът скочи иззад бюрото, а лекарят сам облещи очите си като за преглед.

Правеше нова грешка, но часовничето бе свършило своята работа и Циана се изсмя, вече забавлявайки се:

— В едно свободно общество всеки има право да дъвче каквото си ще, нали така, другари?

— Да, да, разбира се — не посмя лекарят да отрече, че живее в толкова свободно общество и се обърна към дежурния офицер, а в погледа му се съдържаше готовата диагноза. — Близките й обаче трябва да бъдат уведомени.

Следствието бе всъщност приключило и капитанът нареди на телефониста да открие сред единайсетте еднакви имена в телефонния указател търсения историк, докато лекарят доверително привличаше стола си към превърналата се в пациентка арестувана. Хвана гальовно ръцете й — не се знаеше дали няма да посегне отново — и с най-нежното приятелство в гласа си я помоли да му разкаже отново всичко, нищо че звучело невероятно.

Циана още по-въодушевено продължи да се забавлява с абсурдната ситуация, но лекарят много скоро я прекъсна, засиял от радост:

— Ами да, тази история ми е позната! И името е същото. Циана! А аз все се чудех откъде ви познавам. Има такава книга, нали? Фантастичен роман. И човекът, когото казахте да потърсим, е нейният автор.

— Но нима той е писал за това? А ни обеща, подлецът, никому да не казва! — извика младата историчка, убедена в този миг, че мрази своя изневерил на науката колега.

Явно хронолетът бе я стоварил фатално късно, за да успее да промени нещата. Не й оставаше друго, освен да извади газовото пистолетче, да се измъкне оттук и незабавно да напусне това толкова неморално време. Преди това обаче се налагаше да отиде донякъде, защото из улиците не бе видяла тоалетни, а възмущението й я направи нетърпелива.

Капитанът нареди на един милиционер да я съпроводи, правейки му знак, че арестантката е опасна, а щом останаха сами, докторът обясни:

— Разбрахте, нали? Налудна идентификация. Чела е книгата и се е вживяла в героинята, че и автора й обявява за свой близък. Имахме наскоро един много интересен случай…

И той заразказва този, според него, по-интересен клиничен случай, а капитанът го чакаше да свърши, за да узнае обществено опасно ли е това заболяване и какъв дял от отговорността се налагаше да поеме.

Циана доста се забави, за да си състави план кога и как да извърши своето покушение срещу народната милиция. Помъчи се още да си спомни и какво велико и добро е извършил двайсетият век — теория на относителността, начало на социалното преустройство на планетата… та да не си отиде от него така ожесточена, и когато се върна, авторът на популярния фантастичен роман вече стърчеше насред кабинета на дежурния офицер.

Тя още от вратата се хвърли да го прегръща, а след като нацелува до насита белега на лявата му буза, изхлипа:

— Борис, кажи им да ме пуснат! Ужасно ме измъчиха заради някакъв глупав паспорт.

— Значи наистина ви е близка, не е само ваша читателка? — зарадва се и капитанът, който вече предпочиташе да изпрати нещастното момиче в къщи вместо в лудницата.

— Да, да, трябва да я пуснете — отвърна писателят, но не изглеждаше съвсем уверен в желанието си.

— И коя е тя? Откраднали са й документите.

— Амиии… Циана — затрудни се той какво повече да каже, сигурно защото и най-необузданият фантаст изпитва все пак някакво чувство за отговорност пред своето съвремие. — Циана! Моят прототип.

— Каква ви се пада? — затрудни се и капитанът. В своята практика той си имаше работа с всякакви типове, но прототип още никой не бе му докарвал.

— Мога да гарантирам за нея — избягна отговора фантастът, като припряно заизважда от джобовете си разни документи: шофьорска книжка, паспорт, две клубни карти…

— Не е нужно, моля ви. Та ние ви познаваме! — намеси се лекарят, кимвайки с усмивка към капитана.

Като човек на науката, той, естествено, не можеше да си позволи да вярва на подобни измишльотини и продължаваше да е убеден в своята диагноза, но също предпочиташе да се отърве от момичето, вместо да му търси сега място из препълнените софийски психиатрии.

И дежурният офицер любезно изпроводи двамата чак до изхода, за да се върне и кабинета си с нови опасения за своето време: Бе то и много фантасти се навъдиха напоследък, а знае ли човек какво може да се очаква от тях!…

Не по-малка тревога бе обзела обаче и Борис. Отначало историк, после — фантаст, той сякаш бе прескочил собствената си епоха и все по-трудно се оправяше в нея. Какво щеше да прави с гостенката си? В хотела нямаше да я приемат без паспорт. Всичките му приятели бяха женени — ще рекат: що не я вземеш при себе си, щом ти е роднина, а кажеше ли им истината, ще го скъсат от подигравки. Единствено фантастиката позволяваше да се приемат сериозно невероятни неща…

За няколко мига той неволно си представи как героините на досегашните му произведения вкупом го нападат по същия начин и се възхити: „Леле, какъв роман става!“ Но изглежда, писателското му въображение още не беше рутинирано, защото веднага се изплаши. Засега му стигаше присъствието и на само една от тях. Да, писателството също си носеше своите рискове.

Тя седеше в колата до него, красива и уж близка, а много по-далечна от някога. Бе излял още в първия си роман всичката своя влюбеност в оня идеал за жена, който тя някога създаде у него, и всичките си луди мечти — това бе предизвикало и шумния му успех. Но сега го занимаваха други теми, и в друга своя героиня бе влюбен, и дори не се засрами, че му се щеше по-скоро да се отърве от тази.

Навярно повечето писатели изпитваха досада от своите предишни героини — както изведнъж и с досада откриваме всичките дразнещи недостатъци на жената, която сме престанали да обичаме, но това не го утешаваше и той продължи да се бои. Добре помнеше своенравието на хрононавтката-историчка. Прелестна лудетина, в която не може да не се влюбиш, пред която обаче винаги си оставаш нащрек, защото не знаеш какво ще ти сервира в следващата минута. Да, много обичаме да четем и да пишем за такива момичета, с горчива самоирония си призна бившият историк, но не дай си боже да ги срещнем на живо!

А и Циана потвърди опасенията му, като още в колата го нападна с укори:

— Значи ти все пак стана писател, така ли? Е, да, с това твое безотговорно въображение!

— Много станахме историците, няма хляб за всички ни — полушеговито отби атаката Борис.

— Много били! А знаеш ли какво е при нас? Представи си го само: след още триста години история!… И колко книги си написал?

— Две романчета и пет-шест разказчета — поиска да омаловажи прегрешението си писателят.

— Уф, как не успях да го предотвратя!

— Ама как ще го предотвратиш? — обърка се Борис, сигурно защото фантазията му все пак не бе достатъчно школувана.

— Трябваше да дойда във времето, когато се запознахме, а закъснях. Да не би да си се и оженил? — с внезапна тревога запита Циана и тихичко изохка, когато чу, че имал петгодишно момче. — Слушай, Борис, искаш ли аз сега да си ида и да се опитам да се върна пак, но с тия няколко години назад? Тогава ти ще си останеш историк, и ще работим заедно, и много-много ще се обичаме…

Фантастът едва не блъсна колата в тротоара.

— Ще опитвам, докато улуча — настойчиво го увери Циана, без самата да е сигурна дали не се заканваше само инатът й.

— Ще рече… да ми промениш съдбата, така ли? — възбунтува се у него изконното фаталистично чувство на човека и Циана отвърна троснато:

— Моята също ще се промени.

Бе повече сърдита на себе си, защото и у нея радостта от срещата все не се появяваше. Това не беше онзи Борис, който смело се качи тогава в машината й. Сегашният Борис уплашено бе се качил дори в собственото си шумно и смърдящо автомобилче. Но тя като че ли също не бе дошла с предишното си чувство към него. И ако се върнеше в оня чаровен час на запознанството им, щеше ли да пристигне с тогавашното си чувство? Какво правеше машината на времето с любовта? Май излизаше прав милият Александър, като се боеше, че проблемът не бил изследван…

Заразена от малодушието на своя автор, храбрата му героиня изведнъж рече плахо, с най-женското от всички любопитства:

— Може ли да видя поне жена ти, детето?

— Ще ги видиш — обеща й фантастът, решил да я настани за тази нощ у дома си. — Но моля те, ти си все пак от едно съвсем друго време. Искам да кажа, не бива да й се сърдиш, ако… Пък и мен да разбереш…

Обаче не му остана време да мрънка повече, защото трябваше да паркира някъде сред стадото от коли пред жилищния блок. Така пропусна да забележи и особено интересната ситуация: не авторът да се опитва да разбере своите герои, а да ги моли те него да разберат.

Младата историчка внимателно заоглежда онова, което в тия години наричаха интериор, и фантастът изпита еснафската нужда да се оправдае: Още не сме се обзавели, както трябва, но от следващата книга… А тя закономерно полюбопитствува как трябва, което наново затрудни фантаста.

— Е, тия работи Сийчето по ги знае.

— Кое е Сийчето?

— Жена ми. Ще се върне по-късно, на работа е. Ти се разполагай, а аз ще отскоча до магазина да купя нещо за вечеря. Циане!

Хрононавтката подскочи от вика му, но из насрещната врата дотича рошав малчуган с голяма металическа играчка в ръцете.

— Тате, тя се счупи.

— Ето го и Циан! — обяви татето тържествено, защото бе забравил нещо толкова важно.

— Как Циан? — не проумя гостенката.

— Циан! На теб е кръстен. Запознайте се! Това е леля ти Циана, за която толкова съм ти разправял.

Детето се смути. В разказите си татко му никога не бе я наричал „леля“ и беше я описвал в дрехи от чисто сребро. А Циана трябваше да преглътне не по-малкия абсурд от оня с нейния професор: дете от двайсетия век, да бъде кръстено на човек, който щеше да се роди няколко века по-късно. Този път и фантастът усети колко нелепа е ситуацията, но както повечето автори в подобни случаи, побърза да се измъкне с тайната надежда, че опашката в магазина ще е голяма, а през това време двете жени сами ще са намерили общия език. В края на краищата жените са си жени, все едно в кой век са родени.

— Циане, не оставяй гостенката да скучае! Аз ей сега ще се върна.

Малкият домакин послушно се зае да изпълни поръчението, но не се реши да назове с обикновеното „леля“ необикновената гостенка.

— Вие там имате ли летящи чинни?

Циана огледа тенекиената играчка и предпазливо отвърна, че техните били по-различни.

— Сигурно не се развалят така бързо — въздъхна момченцето с упование в бъдещето. — Хайде тогава ми разкажи една приказка от вашето време, моля те!

Циана привлече своя кръщелник до себе си, погали меките му косички. Крехкото телце силно я развълнува — сякаш докосваше нещо свое, което отдавна бе загубила и намерила го отново, не знаеше нейно ли е още и дали има право да му се радва. Но каква приказка да му разкаже? Откакто помнеше, тя бе се забавлявала само с приказките на миналото, та когато започна, никак не бе сигурна дали тази е от нейния век:

— Имало едно време един подпредседател. Той бил силен и храбър подпредседател и много му се искало да стане председател. Но за да стане председател един подпредседател, той трябвало да мине през подпространството, където да извърши големи подвизи. В подпространството обаче се влизало само през черните дупки. Ето защо той трябвало най-напред да скочи в някоя черна дупка…

Телефонът иззвъня неприятно рязко и малкият се втурна към него, съобщи възторжено:

— Леля Циана дойде!… Как не се сещаш ма, мамо! Дето съм кръстен на нея. От книгата на тате!

Майка му, изглежда, веднага затвори, защото момчето извика няколко пъти „ало“ и подуха в слушалката, преди да я върне — нещо, което се стори на историчката твърде интересно: да се духа така в един апарат, сякаш искаш да му вдъхнеш живот. Вероятно бе някакво съвременно суеверие.

Този път момченцето самичко се сгуши под ръката й, като да търсеше закрила.

— И какво има в черните дупки?

Циана усилено си заприпомня какво е учила за тия космически дупки, в които още никой не бе влизал, защото там някакви ужасни сили поглъщали всичко, и дори частиците на светлината не можели да излязат навън…

— Ама подпредседателят излязъл, нали? — избърза малкият слушател, уверен в добрия край на всяка приказка.

Той още не знаеше какво е подпредседател, нито пък какво е подпространство, но, както всички деца, не можеше да допусне, че един подпредседател няма да стане накрая председател, щом е готов да се промъкне през подпространството. И Циана също побърза да се съгласи с него, а за отплата милият й кръщелник предложи да пуснат телевизора.

Сийчето пристигна, според идиоматиката на двайсетия век, с гръм и трясък, оправдавайки се, че трудно намерила такси. Застана насред хола, поразена измери дългите крака и късата поличка на гостенката — сякаш те бяха най-важното доказателство, че иде от далечното бъдеще, и като в полубезсъзнание докосна подадената й ръка.

От вцепенението я изведе възторжената декларация на сина й:

— Мамо, аз ще вляза в една черна дупка!

— Да не си посмял! — кресна му тя и хукна да посреща мъжа си, който викаше от коридора за помощ, защото бе се престарал в магазина.

Показа се за миг през вратата, вдигнал пълна мрежа с бутилки гроздова ракия — „За твоя професор! От мен!“ — и пак изчезна.

Подаръкът направо си я пъдеше и Циана се поразходи из хола в горестно недоумение: Нима им пречеше с нещо?… Докато се спря край открехнатата врата, чула възбудени гласове. В двайсет и четвъртия век подслушването се смяташе за извънредно неприлично, но на историците, попаднали в други времена, то бе разрешено.

— Ама как те ми мъкнеш тука разни курветини, ти ум имаш ли! — бе извикало Сийчето с патоса на вековни традиции.

Мъжкият глас се провря през процепа във формата на ужасено шъткане, а след десетина секунди женският отново изскърца своето соло:

— Я не ме будалкай, аз не съм ти читател!

Последва нова пауза и нов подем на женския глас, възвисил се до трагичния монолог на Медея, преди боговете да я спасят:

— Уф, божичко, що не ми пратиш и на мене една такава машина!

После настъпи злокобна тишина, чийто край обаче се оказа изненадващо щастлив, сякаш и двамата благополучно бяха минали през подпространството. Фантастът се появи с танцова стъпка, засиял от радост, сияеше в ръцете му и табличка с бутилка, с чаши и чинийки.

— Сега ще си хапнем, ще пийнем, ще си разкажем кому какво се е случило… — Дори запя: — Обещай ми светло миналооо…

Когато беше тревожен и объркан, той несъзнателно пееше, както децата в тъмните коридори.

— Борис, каква е тази песен? — сепна го Циана.

— Амии, песен! Шлагер! Често я пеят по радиото.

— А знаеш ли текста?

— Не, няма такъв българин, който да ти изпее цяла песен от край до край! Защо ти е?

— Хубава е. Особено за такива като мен — отвърна Циана и тъжничко повтори: — Обещай ми светло минало!

— Ей, вярно — изправи се фантастът, наредил донесеното на масата. — Та тя си е направо за химн на хрононавтите! Ей сега ще се обадя на Петър Анастасов1, на автора, искам да кажа, да ми я продиктува. Той в Пловдив живее…

Но Циана го сепна втори път и още по-силно, обнадеждена навярно от началния стих на песента:

— Борис, ти нали още ме обичаш?

Той панически изправи показалец пред устните си и пръстът сряза усмивката му на две, а влизането на Сийчето с друга табла я доумъртви.

— То с какво ли може човек да посрещне такива внезапни гости — закахъри се тя, доотрупвайки масата с непознати за Циана лакомства, и показа, че също умее да се усмихва радостно: — Ама няма да се притесняваме, нали? И вие няма, и ние няма!…

Малкият Циан изхвръкна от стаята си с безпогрешния нюх на всички деца и вдигнал се на пръсти, посегна към най-близката чиния. Плесницата бе поела вече своя път, но я спря внезапното изявление:

— Мамо, аз ще стана председател. — И ръчичката успя да награби шепа луканкови резенчета.

— Добре, мама, хубаво! Бягай сега в стаята си, аз ще ти донеса от всичко.

Бащата възкликна иронично:

— Я! Сега пък председател! — но май също нямаше нищо против намерението на синчето си.

Циана отказа поднесения й алкохол — правило номер едно за пътешествениците във времето бе всеки да си пие в собствения век, та да не стават бъркотии. И се захвана да яде, защото гладът нарастваше заедно с объркването й. А като не намери какво друго да каже на своите застинали в напрежението си домакини, запита:

— Значи ти напълно скъса с историята, така ли?

— По-добре да беше си останал в историята! — веднага се солидаризира с нея Сийчето, а фантастът отвърна:

— Че аз съм изцяло в нея! Ето, пуша цигари „Средец“, пия водка „Царевец“ и си замезвам със салам „Триадица“.

Циана не положи усилие да разбере шегата му, на която той единствен се засмя. Бе заета с мисълта как по-бързо да внесе яснота в отношенията си с тези хора.

Помъкнал един грамаден палячо, малкият Циан отново нахлу в хола, за да се похвали:

— Ние ще минем под пространството!

— Да не си посмял! — повтори още по-кресливо предишния си нервен вик майката. — Веднага се прибирай!

Той послушно се върна, но на прага изненадващо просъска с езика на бъдещите българи:

— Ще те натикам в черна дупка, така да знаеш!

Майката обаче знаеше само израза „в миша дупка“ и това я разтревожи:

— Ама за какви дупки сте говорили пред детето? — та Циана трябваше да обясни какъв грях е сторила и какво представляват черните дупки в Космоса.

— Има такива! — потвърди и фантастът, сякаш бе ги виждал стотици пъти, но Сийчето, въпреки своето „Аха!“, явно не им повярва, защото ги изгледа много подозрително.

За хората на бъдещето всяко подозрение бе непоносимо и то предизвика момичето.

— Борис, моля те, искам да говоря с жена ти насаме.

Сийчето рипна от мястото си, както наперен боксьор изскача на ринга. Очевидно и тя жадуваше предстоящата схватка.

— Елате оттатък. Той нека си пие водката — добави тя с равни дози великодушие и презрение. — Виж и детето какво прави!

С внезапното си решение двете така го смачкаха над масата, че той дълго не намери сили да посегне към чашата. Дори въображението му на фантаст не смогна да си представи как ще протече техният разговор, а той се оказа толкова кратък, че не му предостави време и да се опомни.

— Другарко Сийче — започна Циана, щом се изправиха една срещу друга насред спалнята ринг, където я отведе домакинята, и погрешното съчетаване на правилното обръщение с умалителната форма на името пак се дължеше на недостатъчната й подготвеност за този век. — Другарко Сийче, аз обичах Борис и дойдох заради него.

Без взаимно проучване, без дори да е заела гард, това я улучи като удар преди началния съдийски сигнал. Сийчето писна едно тихичко „Ох, божке ле!“ и се тръшна на семейната спалня, не съзнавайки естествено, че по този начин отвръщаше с не по-малко изненадващ удар.

Циана се изплаши — чак такова рухване заради една нищо и никаква работа, която с две приказки можеше да се уреди! И докато преди заядливо бе се питала „Какво толкова й харесал на тая дебелана?“, сега бе готова да се просълзи от умиление пред толкова любов.

По мерките на нашето време Сийчето само гальовно можеше да бъде наречена „дебеланка“, но на Циана още из софийските улици бе се сторило, че повечето нейни предшественички са или дебели, или още по-дебели. Нещо, за което вече не можем да я оправдаем, защото, както ние не предрешаваме вкусовете на идните епохи, така и те нямат право да се бъркат в нашите естетически мерки. Циана не помнеше — нали още тогава заличиха в паметта й случилото се, но ние отлично помним как тя нарече дебелана дори Праксителовата Афродита, а за една историчка това е повече от непростимо. И добре, че поне сега осъзна лекомислието си спрямо своята домакиня.

— Но защо така? Другарко Сийче, моля ви! Аз нищо лошо…

— Ох, нищо лошо ли! — писна мъничко по-силно Сийчето, а семейните пружини под нея дружно заскърцаха в ритъма на погребалното й опяване. — Божке ле, Божке ле! Ей тука, на, тука сме се любили, тука си се любим, тука сме създали дететоооо… Ама няма да ти го дам! Аз в милицията ще ида! И в съюза на писателите ще ида.

Тя, разбира се, излъга. Цианчо бе създаден още в ергенската квартира на историка, и на пода, защото краката на кушетката бяха разхлабени, но малките хитрости винаги са участвали в стратегията и тактиката на всеки двубой.

Покъртена, нейната далечна потомка великодушно отстъпи:

— Добре, аз няма да ви го вземам. Само за няколко дена, моля ви! Той пак ще си е ваш. Но нали всеки има право да изживее една своя голяма любов!

Неизтърпели възмутителното допущение, семейните пружини пак така солидарно изстреляха нагоре освирепялата съпруга.

— Как така за няколко дена ма? Ти чуваш ли се какви ги приказваш! Нали ще ти издера курвенските зъркели!

Злощастно неподготвена, хрононавтката не познаваше и този темпераментен израз от идиоматиката на двайсетия век, но в генетическата памет на жените и през идното хилядолетие бе оцеляла способността да отгатват намеренията на своите съперници. Тя отскочи, удряйки хълбока си в някакъв ръб. После отскочи още веднъж с пъргавината на боксьор от леките категории. В малката спалня обаче нямаше много място нито за скачане, нито за бягство и Циана се видя принудена да извади своето пистолетче. Като стискаше устни да не вдъхне сама от упойващия газ, тя прихвана през кръста възтежичката си все пак съперница, която веднага обърна очи, и грижливо я положи на леглото, покри я с едно от одеялата.

Видял я така запъхтяна — Циана едва в хола си пое дъх, — фантастът се изправи с най-лошото от своите предчувствия.

— Борис, ти трябва да решиш, и то веднага!

Както повечето писатели, той предпочиташе да взема решения в книгите си вместо в живота и се побоя дори да запита какво трябва да се решава толкова бързо, попита за жена си:

— Спи — отвърна Циана, още задъхана. — Но скоро ще се събуди, затова давай!

— Как така спи? — втурна се той към спалнята, но тя му препречи пътя.

— Не влизай!

— Какво си направила?

— Упоих я за малко. С нея просто не можеше да се приказва.

— Циана!

— Не влизай, ти казах! Ще ми заспиш и ти, а трябва да решаваме!

Белегът от магарешкото копито на бузата му съвсем избеля.

— Какво да решаваме?

Тя го избута към фотьойла, защото той също се канеше да падне.

— Успокой се! Ето, подъвчи това, ама не го гълтай!

Фантастът облещи очи пред малкото дамско часовниче, което се отправяше към устните му.

— Не се плаши! Това е акумулаторче за времето, ще те успокои.

Той отскочи чак на двойното канапе, решил, че историците от бъдещето вече не ползват и машини, а дъвчат часовници, за да се придвижват из времето.

Хрононавтката демонстративно пъхна удивителната дъвка в собствената си уста, сдъвка я и, за съжаление, не изчезна.

— Борис, обичаш ли ме? Ще дойдеш ли с мен?

Винаги е било трудно да се отговаря на два въпроса едновременно, на такива въпроси навярно е още по-трудно.

— Циана, аз… аз… детето…

— Ще вземем и него.

— Циана, моля те! Нека помисля!

Тя изплю часовничето, топна го в кутийката с антивирусна субстанция и му го подаде.

— Подъвчи го, нямаш много време за мислене!

И той го прие, както приемаме лекарство, примирен и с него, и с необикновената си съдба. Та и кой творец в историята е бил поставян някога от собствената си героиня пред такъв чудовищен избор? Може би единствен митичният скулптор Пигмалион, но и той, доколкото знаем, не е бил женен. Часовничето напълни устата му с парливо сладостна слюнка и творецът я преглътна с оная решителност, с която навярно Сократ е изгълтал своята отвара от бучиниш.

Циана го подканяше с цялата си нетърпелива хубост. Красива беше, по-красива, отколкото бе успял да я опише в романа си, но хубостта й там бе търпеливо изваяна, а нетърпеливата хубост все още плашеше мъжете на двайсетия век.

— Не мога, мила. Не ми се сърди, наистина не мога! Сигурно цял живот ще те обичам и ще си мечтая за теб, но сега не мога.

— Поне за няколко дена! Не ти ли е интересно да видиш как изглежда бъдещето?

— Интересно е, разбира се — проточи писателят, премятайки с език усладилото му се часовниче. Мозъкът му изведнъж бе се понесъл по някаква радостна орбита из светлата вечност на времето, а там сякаш лесно се вземаха и най-мъдрите решения, или по-скоро: всички решения изглеждаха мъдри. — Разбира се, да… Любопитно е. Но, мила, кои ще ми повярва, ако аз сам не си го измисля? Не, не, всеки трябва да си живее със собствени представи за бъдещето, да воюва за собствените си химери. Спести ми това разочарование. Аз навярно…

— Добре, Борис — прекъсна го тя, защото часовничето бе развързало езика му за дискусии, подобно на предизвиканите от алкохола. — Откарай ме тогава!

Фантастът обаче сега пък се огорчи, че тя така бързо възприе философиите му, и с една проста въздишка само се съгласи на вечната им раздяла.

— Къде?

— Аз ще ти покажа. Хайде!

— Не мога. Пил съм алкохол, забранено е.

— Ох, божке ле! — проплака историчката с възклицанието на съперницата си. Известно е това свойство на паметта ни човешка, да възприемаме най-лесно онова, което сме чули от враговете си. — Ох, божке ле, ами сега!

— Ще повикам такси, щом толкова бързаш. Но защо ти не останеш няколко дни?

— Сийчето ще ме убие.

— А, ще те убие! Ти не знаеш каква душица е тя! Тя всичко ми търпи, горката…

— Борис, моля те! Не мога да остана нито минутка повече! — тропна му тя с крак, точно както понякога го правеше и Сийчето.

Той едва-едва се размърда в своето изпълнено с горделиво сияние новопридобито време и Циана си помисли, че е важно да съобщи на астероида „Габрово“ това свое наблюдение: очевидно алкохолът ускоряваше и засилваше действието на часовничето-акумулатор. Бившият историк сякаш цял час примъква телефона към себе си и въртя номера, докато започна да се шегува с ленива самовлюбеност:

— Ало, другарке, вие четете ли фантастика?… Ха, браво! Тогава ще ме разберете. Ето, значи, на един фантаст му е нужно бързо такси, да иде в бъдещето за нови теми. Нали ще може? — засмя се на някакъв отговор, рече доволно: — Така, така, именно! Много ви благодаря! — и още по-бавно продиктува адреса си.

Таксито пристигна фантастично бързо за София от втората половина на века и Борис, разнежен в своето безначално и безкрайно време, не успя да опакова бутилките, награби цялата мрежа, въпреки настояването на гостенката си, че една била достатъчна. Но когато много ни се ще да отпратим някого, ние ставаме и необичайно щедри.

В колата разговаряха тихичко и с недомлъвки, иначе шофьорът можеше да реши да ги откара не на поръчаното място. Неуспял да потисне суетата си, той я запита не е ли прочела нещичко от него, преди да тръгне за насам. Циана пак отвърна, че много се била надявала да пристигне, преди той да започне да пише, и фантастът разбра: тя също бе се побояла от разочарованието.

— Но професорът е прав — добави тя. — Предполагам, че нарочно ме е спуснал по-късно, защото няколко пъти ми рече: Не се опитвай да променяш една съдба, която вече е регистрирана в компютрите. Нямаме такова право.

Той улови в тъмното ръката й, нежно я погали — за утеха и като уверение, че може би наистина така е по-добре. Чувствуваше се много неловко, чувствуваше, че я пъди, и чувствуваше още, че ще съжалява за това.

— А нещо друго така из нашата литература?

— Четох, разбира се, гледах филмите ви, нужно е — отвърна хрононавтката и вероятно защото още страдаше в неуспешния си поход към любовта, пак за нея заговори. — Странни хора сте, нелогични някакви. Криете любовта си, срамувате се, а излагате на показ всичките си престъпления. Свените се да описвате най-святото взаимоотношение, от което се ражда човекът, а в книгите си и във филмите така детайлно и с такава наслада изобразявате убиването на същия този човек, унищожавате го по стотици най-изобретателни начини. Перверзия някаква ли е, какво ли, не ви разбирам.

Не гледаше към него, гледаше през прозореца, където фаровете на насрещните автомобили през няколко секунди се впиваха свирепо в тъмната плът на нощта. На тази планета природата отдавна вече и нощем не намираше покой.

— Интересни са разсъжденията ти, но търпят възражения — рече писателят, усетил се уязвен, защото се смяташе за хуманист, а в неговите книги май също имаше повече жестокости, отколкото любов.

— Не ми възразявай, то си е ваша работа. Аз нямам право да ви съдя. На себе си възразявайте.

— Циана, мила, нали не ми се сърдиш?

— Глупаво е да се сърдим на миналото си — отвърна тя и прихна доста свирепо. — Уф, да ми го дадат на мен това минало, да видиш как ще го оправя!

А ръката й стисна пръстите на фантаста с такава сила, сякаш бе хванала вече миналото за гушата.

— И аз така мисля — подкрепи я внезапно шофьорът. — Глупаво е, ама на, мене кадровиците още ми имат зъб, щото дядо ми бял не знам какъв си, пък е умрял, преди аз да съм се родил.

Историчката от бъдещето не разбра от какво се оплакваше, докато писателят предпочете да не взема отношение към кадровите въпроси на настоящето. Попита:

— Далече ли е още?

Циана извади из тайните си джобчета миниатюрно електронно компасче.

— Моля ви, спрете точно след един километър!

— Това се казва разписание! — изръмжа шофьорът, че не подеха приказката му. — И къде да спра, ако смея да попитам? Насред полето ли? А колата през оградата ли ще я пренесем? Място за обръщане има след двайсет километра.

— Казах ви, плащам и обратния път. Ще има и нещичко отгоре — успокои го фантастът, обаче шофьорът не пожела да се успокои, защото не знаеше колко точно „ще има отгоре“ и за да уточни размера му, замърмори, че досега щял да направи десет курса из града, но междувременно при скоростта, с която се движеха, километърът бе се гмурнал под тях и Циана извика да спре.

Загърбиш ли автострадата, полето си ставаше истинско нощно поле — унесено в гробищен сън, с наклякалите призраци на редките храсти, с далечните паметници дървета. Циана първа нагази в него и фантастът побърза да я улови над лакътя, защото тя се спъваше почти на всяка крачка. Помисли си, че така, горката, бе се препъвала и в неговото съвремие, за да попадне чак в милицията, а той се отрече от нея и го връхлетя чувството, че всъщност бе се самоотрекъл, че пуснеше ли я да си иде, щеше завинаги да остане самотен сред някакво такова тъмно и враждебно поле. Поиска да й го каже, но вместо това рече:

— Студеншко е. Ти си леко облечена.

— Няма страшно.

— Къде ти е машината?

— Ще дойде. Връщай се вече, да не се безпокои шофьорът.

— Ами ако даде пак разсейване? — каза той и не знаеше дали го каза с безпокойство или с надежда.

— Когато я викаш с пеленгатор, не дава.

— И как ще я извикаш?

— Ааа, няма да ти кажа! Измисли си го сам, щом искаш да го описваш.

— И нищо ли няма да ми каже бъдещето на сбогуване?

Тя бе се обърнала към него, отвърна все така заядливо весело:

— Нищо. Нищо повече. Това е, бъдещето винаги ще си обича своето минало, колкото и глупаво да е.

И го прегърна, без да уточни миналото ли е глупаво, или е глупаво да бъде обичано.

— Часовничето! — сети се той преди целувката. Звездите в очите й също се поколебаха дали да извършат прегрешението спрямо земната история.

— Вземи кутийката. Може би ще ти даде време да разбереш някои неща. Не го насилвай обаче и се крий от другите! А щом се изтощи, веднага го унищожи, чуваш ли? Дай ми честната си дума!

Усетил мекотата на акумулаторчето между пръстите си, докато го прибираше в кутийката, той усети и потребността да защити миналото.

— Ако искаш да знаеш, Салвадор Дали отдавна е нарисувал меки часовници. Сигурно от него сте взели идеята…

Но тя избърза с целувката си вероятно за да го възпре да каже още някоя глупост.

После ръката му олекна от мрежата с бутилките и той остана сам, без мисъл, с неуловимия вече спомен за нейните устни. Отдалечила се бързо от него. Циана бе потънала в мрака на планетата заедно с цялото й бъдеще.

Настоящето се обади по обикновеному тревожно с нетърпеливия зов на автомобилния клаксон.

— Къде дянахте момичето? — запита шофьорът.

Той отговори по най-неподходящия начин:

— Отиде си.

— Къде си отиде? Тук няма нищо наоколо.

— Не се безпокойте, всичко е наред! Карайте, че ме чакат!

— Абе аз не се безпокоя, хич даже не ми пука! — храбро надвика гражданската си съвест шофьорът. — Ама не ща да ме намесват в разни истории.

И сякаш да демонстрира своята непричастност към историята, от място вдигна такава скорост, която би смаяла конструкторите на колата му.

Ето така Циана се раздели и със своя бивш колега.

Ние не допускаме да е правила нови опити да променя съдбата му. Бъдещето на човечеството не може да не бъде по-разумно от неговото настояще и едва ли ще си е позволило други лекомислени експерименти. Но в подареното му време Борис продължи сегиз-тогиз да я среща, защото момичета като Циана принадлежат на всички човешки векове. Те винаги ще ни очароват и винаги ще ни плашат с хаоса, който внасят в душите ни. Така, както пък удавяме страха си от самото бъдеще в своите наивни мечти за него.

А часовничето наистина се оказа вълшебно. То му помагаше да се изплъзва от лапите па досадното всекидневие, за да лудува с палавите рожби на своето въображение. Той пиеше парливата му сладост, докато забравеше какво време вече предъвква — днешно ли, минало ли, или бъдеще. Но с фантастите обикновено е така.

В крайна сметка обаче от цялата история истински спечелиха само двамата овчари, които месец по-късно намериха насред полето мрежата с бутилки.

— Мистика, дядо Гане, мистика! — рече Петър Чобанина.

— Каква мастика, не видиш ли, че е гроздова!

Младежът се отказа да му обяснява разликата, попита:

— Според теб, може ли човек да загуби цяла мрежа с шишета?

— Как така се губи толкоз ракия бе!

— Значи някой я е захвърлил или оставил?

— Бе ти луд ли си? — възмути се старецът.

Петър Чобанина гледаше към облаците, но не каза на стария си колега какво мисли. Щом като от това небе беше се спускала при него такава неземна хубавица, какво са пет-шест бутилки гроздова!

След онази случка той бе станал читател на фантастични романи, а за читателите на фантастиката също както и за авторите й нямаше вече нищо невъзможно.