Незавършеният роман на една студентка

ПЪРВА ГЛАВАЗаконът на Мърфи

Не, това не беше летяща чиния! Тя и не приличаше на чиния, повече приличаше на джезве, но начинът, по който бе се появила зад гърба му, озадачаваше. Кирил провери дали двете пръчки са закрепени добре, разхлаби аванса на макарите им, да не би тъкмо сега да удари някое по-едро парче, и припълзя до края на храстите. От загадъчното джезве все още не излизаше нищо и той го нарисува на гърба на цигарената си кутия, отбеляза и мястото, и времето на приземяването му.

Повече от десет минути не се случи нищо — нито с джезвето, нито в реката, но Кирил Монев притежаваше добре закалено търпение и от дългогодишното въдичарство, и от службата си в института, където внедряването на откритията и разработките се протакаше с години.

Най-после в средата на джезвето зина люк, който сякаш изплю една крехка фигурка. Тя беше облечена в нещо като космонавтски костюм, само че без познатите връзки и шлангове. Металоцветен и също така нежен по устройството си беше и малкият шлем на главата й. А когато тази глава се обърна и към него, оглеждайки местността, Кирил видя, че шлемът само обрамчваше, без да прикрива, едно съвсем земно, почти момичешко личице. Но тогава и апаратът, значи, беше земен, а това можеше да означава диверсия, шпионаж и прочее плашещи съвременника явления.

Момичето извади някакво уредче от джоба си, голямо колкото джобен часовник, дълго гледа ту към небето, ту към него, а лицето му ставаше все по-загрижено и безпомощно. Това храбро надигна Кирил иззад храстите.

— Търсите ли нещо?

Момичето чак подскочи от уплаха. Очевидно го безпокоеха и старите рибарски дрехи на Кирил, защото то много внимателно ги огледа, но кой уважаващ рибата въдичар би тръгнал на излет с нови дрехи? Само ботушите трябваше да са здрави и тях сякаш посочи момичето с пръстче и с въпроса си:

— България?

Щом не знаеше дори къде се е приземила, работата хептен не беше чиста, но пък радостта й от потвърждението му объркваше с простодушието си.

— Моля ви, коя дата е днес?

Да не знаеш къде си кацнал — иди-дойди, но пък и кой ден е, да не знаеш! А отгоре на всичко и българският й бе оцветен от непознат акцент! Нещата обаче се дообъркаха, след като Кирил назова датата, а момичето пребледня така, че той се спусна да предотврати припадъка му.

— Не, не, благодаря — отблъсна то предложението за помощ. — Извинете, че ви обезпокоих!

И се отправи към машината си.

— До скоро виждане! — подхвърли Кирил.

Тя много мило му помаха с ръка.

— Никога няма да се видим.

— О, защо сте толкова жестока! — възкликна той флиртуващо, а всъщност набираше кураж да се хвърли върху й, да я върже и да я отведе в милицията.

Тя се поспря заинтригувано, тъжно му се усмихна.

— Не аз съм жестока, повярвайте ми! — И пак се огледа наоколо. — Има ли други хора наблизо?

Кирил побърза да я увери, че няма други освен някой такъв като него надолу по реката, но това хора ли са! И тя го запита какъв е той.

— Въдичар. — Стори му се, че тя не разбра какво е, и добави: — Елате, ще ви покажа! Пръчките са ей там!

Усетил, че тя ще го последва, той нагази в храстите. Отдалеч й показа как постила старата си найлонова пелерина под върбата и момичето наистина дойде. То разтвори вървешком странния си пилотски костюм, който нямаше нито ципове, нито копчета, и в бледолилавия мрак на паяжинно-тънката блузка под него се разшаваха като бели риби в подмол от нищо непридържани гърди.

— Няма да ви преча. Просто ще си почина няколко минути. — И стреснато прихвана дрехата пред гърдите си. — Извинете, при вас сигурно не е прието жените така…

— Аааа, прието е, всичко е прието! Европа сме все пак — увери я Кирил Монев, но тя по същия чудодеен начин бе вече залепила двата края на металоцветната си дреха.

Седна на пелерината, изпъна крака, обути в сребристи ботушки, и попита за какво служат двете пръчки, чиито краища изглеждаха вързани с водноцветен конец за дъното на реката. А на отговора му възкликна по детски:

— О, и какво ще правите тази бедна риба?

— Ще я изядем заедно с вас.

Ужасът и възмущението й бяха неподправено силни и Кирил с виновно недоумение прекъсна флирта си, смутено й предложи цигара.

— Какво е това? — дръпна се момичето.

Беше прекалено да се преструва, че и цигари не е виждала, но пък умело се преструваше. Само че — защо?

Кирил понечи да върне кутията в джоба си и да потърси там някое бонбонче, каквито винаги се търкаляха в рибарските му дрехи, за да намаляват броя на изпушените цигари, но тя му я поиска. Огледа рисунката на гърба й, извади останалите цигари в нея, търкулна ги на пелерината, а кутията накъса с резки и силни движения, които трябваше да му подскажат, че тя притежаваше и други качества, не само зорко око.

Той я изчака да хвърли късчетата в реката и рече с насмешливо спокойствие, което му струваше доста усилия:

— Не беше нужно. Предполагам, че машината ви е патентована.

Едновременно с това, прибирайки уж останалите цигари, бъркаше в раницата за въженцето, което лежеше на дъното й.

Нейната усмивка също беше тревожно изкуствена.

— Вие разбирате от машини, нали? Трябва да забравите тази наша среща.

Кирил скочи в мига, когато измъкна въженцето, но, кой знае как, не я улучи и в следващия миг лежеше по корем, с болезнено извита на гърба ръка. Острото коленце на момичето бе се забило в кръста му.

— Защо постъпвате така? Нещо лошо ли ви сторих?

Бяха странно искрени въпроси, а не реторичен упрек.

— Вие постъпвате лошо с мен! — изпъшка Кирил със залепена в тревата буза. Опитът му да се надигне бе усилил болката в кръста и заплахата да счупи извитата му ръка.

— Аз се отбранявам. Но ако действително съм ви сторила нещо лошо…

Момичето издърпа въженцето от пръстите му и се изправи. Кирил осъзна, че се е отървал само със срама. Та нали ако тази добре обучена в джудото жена действително е шпионка, тя сигурно ще е и въоръжена. Ето защо реши със смях да заглади конфузията.

— Исках да ви вържа и да ви открадна машината. Много ми се харесва.

— Що за нрави! Та вие не знаете дори за какво служи!

Едната пръчка внезапно се огъна, макарата й затрака като шевна машина. Кирил се спусна към нея, внимателно позатегна аванса, засече. Пръчката още по-силно се огъна и рибата тръгна в могъща дъга под водата.

— Там… там има едно сакче…

— Пуснете я! — изрече неочаквано строго момичето, изправило се до него.

— А? Какво? Да не сте луда — извика той, но си спомни, че тая джудистка като нищо можеше сега и във водата да го хвърли, както е зает с пръчката. — Но защо бе, момиче? Какво толкова…

Той се оттегли на няколко крачки, за да е по-далеч от брега, и над водата изплува масленочерната глава на пет-шесткилограмов сом. Бе зинал, сякаш зовеше безмълвно за помощ.

— Видяхте ли? — опита Кирил да я умилостиви с възторга си, а постигна обратното.

— Пуснете веднага нещастното животно! Моля ви?

— Но аз… аз… Трябва първо да я извадя…

Той отхлаби влакното, та още да затегне макарата, а когато отново я завъртя, сомът бе се освободил. Не бе погълнал куката и при това положение Кирил едва ли щеше да го извади без сак и без чужда помощ, но предпочете да си излее гнева на непознатата:

— Все така ли се бъркате в работата на хората?

— Простете, сбърках! — странно се изплаши тази веща в джудото терористка.

Той заприбира пръчките. Нямаше смисъл да виси повече тука, сомът бе подплашил рибата във вира.

— Слушайте, я направо ми разкажете коя сте, та да не се опитвам пак да ви връзвам!

— Но защо трябва да ме връзвате, аз нищо…

— Ако бях ви вързал… Знаете ли тоя сом откога го дебна!

Миловидното й лице изглеждаше до плач разкаяно.

— Не ми се сърдете! И не казвайте никому за нашата среща! Не я записвайте и не я заснемайте, ако носите снимачен апарат в себе си. Много ви моля!

Кирил захвърли пръчката и тръгна подире й.

— Сега вече няма как да не ви вържа! Чак такава тайнственост.

— Прекалено е сериозно, повярвайте ми! Аз не бива дори да разговарям с вас.

— Толкова ли е ревнив съпругът?

— И до машината не се приближавайте повече, моля ви!

Каза го без заплаха, но тъкмо всичките тия искрено звучащи умолявания го накараха да се спре. А тя пак така тъжно му махна с ръка, изтича към щръкналата насред поляната машина и с един скок изчезна в люка й. Без шум и с една балонна лекота машината веднага се вдигна на около стотина метра височина. Постоя там по същия невероятен начин, сякаш за нея не съществуваше гравитацията, и се върна на полянката. Кирил успя да улови в прегръдката си скочилото момиче, без то, разбира се, да имаше нужда от помощ. То обаче омекна на гърдите му и се разхълца.

— По… повреда някаква!

— Спокойно, ще я оправим! Само ми кажете…

Момичето рязко се изтръгна от прегръдката му.

— Нищо не бива да ви казвам! — И се хвърли по очи на тревата и замря в непонятно отчаяние. Кирил приседна край нея.

— Искам само да ви помогна.

— Не можете.

— Аз съм машинен инженер. И не от най-лошите.

— Още по-лошо! — изхлипа смайващата пилотка на не по-малко смайващата машина.

Той погали шлема й, което тя едва ли усещаше.

— Ама ще се разплача и аз!

Тя мигом се обърна на хълбок. Изглежда, любопитството й бе по-силно от всичко.

— Вие ли?

— Амиии… много ми е мъчно, като ви гледам как страдате. Сигурно съм се влюбил.

Очите й удивено се разпериха и от мокротата станаха двойно по-хубави. Прищя му се да ги целуне, но само им прошепна:

— Много сте красива!

— Шегувате се! В Института аз съм най-грозната.

— Какъв институт, за манекенки ли?

Тя не разбра и тази му шега.

— Не, по история на древните векове. Но какво ще правя сега!

Очите й се донапълниха с нови сълзи.

— Аз наистина искам да ви помогна. Защо не ми се доверявате?

Тя най-неочаквано прихна, засмяха се и всичките сълзи по бузите й. Изобщо в повечето нейни реакции имаше нещо доста инфантилно.

— Единственият начин да ми помогнете е да взривим заедно машината, а след това да ме вземете за съпруга. И както в една стара приказка, никога, никога да не ме питате коя съм.

Той разигра етюд по трагично колебание.

— Едното съм готов веднага…

— Кое? — цъфна отново неубиваемото й светло любопитство.

— Да ви взема за съпруга. Но за машината е нечовешко. Аз съм се учил да създавам машини, не да ги унищожавам. Впрочем, каква машина е тя?

— ТПС — възтържествува тя вече съвсем по детски над недоумението му. — Видяхте ли? Даже не знаете какво е ТПС, а искате да го поправите! Темпорално превозно средство! Или: хронолет. Във вашия век май още му казват машина на времето.

— Хайде да не се будалкаме, а! — рече инженерът. — Мило момиче…

— Какво да не се?

— Вашето отношение ме огорчава.

— Но вие така бързо ли се влюбвате?

— За препатил като мене мъж наистина е бързо.

— А бихте ли могли още сега да ме целунете? Сега? Веднага?

Той сграбчи раменната й, вдигна я цялата към себе си и захапа устните й. Държа я така, докато тя, загубила дъх, като риба се заогъва в ръцете му.

— Хей, вие май наистина вече ме обичате?

Лудо ли беше това същество, или ненормално доверчиво? Та всеки мъж би могъл и два пъти по-страстно да целува жена, без да изпитва капчица друго чувство към нея освен голото моментно пожелаване! Кирил обаче усещаше, че желанието му не е нито моментно, нито съвсем голо, а шантавото й възторгване го засегна.

— Ама вие така ли проверявате мъжете?

— О, не! Дадох ви възможност сам да проверите себе си. — Тя сигурно изтълкува погрешно стъписването му пред вицово абсурдния й отговор и се обезпокои. — Но да не би вие… Искам да кажа, във вашия век може би сте в състояние да се целувате и без любов?

Ако край тях не стърчеше също така абсурдната машина, извършила пред очите му кратък, но немислим полет, инженер Монев окончателно би решил, че това момиче е смахнато.

— Не усетихте ли любов в целувката ми?

Постара се да изглежда обиден, но вътрешно си стискаше палци да не му поиска повторна проверка; трудно е да целуваш побъркана жена, колкото и красива да е!

— Да, да, почувствувах — кой знае защо, пак заподсмърча тя. — Ако остана, ако се наложи да остана… Много ви моля, обичайте ме! Ще ми бъде тежко в този чужд свят.

— Но защо чужд? Какво е станало с вас?

— Та не разбрахте ли най-после? Казах ви: темпорална машина, машина на времето! Трябваше да се върна само петдесет години назад, и то на институтския полигон за тренировки, а съм се озовала чак във вашия век. Кой знае какво съм сбъркала с настройката! Отгоре на всичко се и повреди!

И тя се разплака вече на глас.

Невъзможно бе да се вярва на налудничавите й приказки, но плачът й бе така покъртителен, че истински му домъчня. Кирил коленичи до нея, потънал в собственото си недоумение, и несъзнателно милва шлема й, докато тя се наплака. Накрая тя пусна две-три треперливи финални въздишки, разтърка с юмручета очите си и скокна.

— Уф, да се опитам все пак да направя нещо с тая глупава машина!

Този път тя не го спря, дори му подаде отгоре ръка, защото за тежките рибарски ботуши на Кирил Монев и чиновническата му тромавост люкът се оказа прекалено неудобен.

Кръглото помещение едва побираше двете космонавтски кресла. Всички уреди бяха разположени в стената около тях. И до един му бяха непознати.

— Къде предполагате, че може да е…

— Какво може да предполага една бездарна глупачка — избухна тя отново. — Аз съм не само най-грозната, аз съм и най-слабата студентка в Института!

— Паниката пък съвсем няма да помогне. Кажете ми спокойно какво не върви, та да разбера.

— Сам видяхте! Преходът от движение в пространството към движение във времето. — Тя удари шамар на една от металическите кутии с няколко копчета по нея. — Тук трябва да е, но да не мислите, че им разбирам нещо! Това са все готови елементи.

— Нямате ли ръководство някакво — запита той като внимателно оглеждаше пояса от уреди. — В нашия век има такова правило за работа с машините Когато никакви други начини не помагат, прочети инструкцията.

Или пак не разбра, или не й беше сега до шеги.

Наведе се, измъкна изпод едното кресло красива чантичка с пластмасови схеми и Кирил мигновено установи пълната си безпомощност.

— Най-добре е да демонтираме този елемент, утре ще го занесем в нашия институт и с общи усилия…

— Невъзможно — викна тя. — И това, което досега стана, е достатъчно, за да не видя никога ни диплома, ни правоспособност за темпорални машини.

Той заопипва с лек натиск дали нещо не е разхлабено в посочения елемент.

— Но какво толкова страшно…

— Вие все още знаете, че такива полети са невъзможни, а аз скачам направо в обятията на един машинен инженер. — Тя бе започнала по-спокойно и методично да обхожда с пръсти апаратния пояс. — Вашите векове са абсолютно забранени за посещения.

— Тогава за какво ви служат тези машини?

— В Космоса. И само Институтът по древна история има право да ги използува за епохи и събития, от които не са останали достатъчно документи.

— А откъде знаете така добре български? — Този въпрос отдавна го тревожеше.

— Българка съм. Пространствено съм се спуснала добре. Учебният полигон се намира точно на това място, разбира се, няколко века по-късно. Не, там не пипайте!

Но пакостта, изглежда, бе вече сторена. Скритата лампа, която озаряваше помещението с бледа изкуствена светлина, примига. В гърдите на Кирил също сякаш примига нещо, а после му и застуденя, както в безшумните скоростни асансьори.

— Какво направихте? — изплаши се пилотката. — Ние летим!

Върху невидимо досега екранче потъваше под тях осеяното с храсти поле, разделено на две от изтъняващата река.

— Нищо. Зад оная там кутийка имаше мъничко луфт и само я натиснах. Като че ли е на шекер…

Тя панически докосваше някакви копчета, които, без да хлътват, променяха цвета си: червено, зелено, оранжево, синьо…

— Ох, цялото управление е блоки…

Сякаш с прицелен удар, рязко сътресение събори и двамата право в космонавтските кресла. Разперил неволно ръце, Кирил улови десницата й, която също се вкопчи в дланта му. Екранчето бе се изцъклило в млечна празнота, а над него панически се въртеше малък дигитален брояч.

— Какво показва? — посочи го Кирил със свободната си ръка.

— Годините, през конто минаваме. Ох, какво и стана пък сега?

— Толкова на едро ли брои?

— Щом наближи целта, преминава на дни, часове и минути.

В онова място, което народната физиология нарича „под лъжичката“, съвсем му прималя.

— И сега, според вас…

— Ох, нищо вече не знам! Програмирана е за автоматично връщане, но от едно разстояние от петдесет години назад, а ние тръгнахме сега от триста и петдесет.

Не се усещаше никакво друго движение освен въртенето на цифровия брояч, който кой го знае какво наистина отброяваше, и Кирил Монев успя да надвие уплахата си.

— Дано само ни стовари някъде, където да можем да се разпишем. Аз още не съм се отказал да ви взема за жена.

Тя извърна глава към него и явно хареса самообладанието му.

— Значи, вие още се разписвате някъде, когато…

Той щеше да отвърне, че не е чак толкова задължително това разписване, но броячът изведнъж боядиса цифрите си в синьо и зелено, въртеше ги все по-бавно и по-бавно, докато потокът им окончателно секна. Екранчето се избистри и в правоъгълника му се заприближава към тях нещо като голяма ледена пързалка, обградена от сводести постройки.

— Та това е Институтът — писна тя, а ръката й заби радостно пръстите си в дланта му. И веднага изпадна в нова паника. — Ами вас какво ще правя сега?

Всичко продължаваше да е толкова налудничаво, че се налагаше човек да поддържа чувството си за хумор.

— Много просто, сега вие ще ме вземете за съпруг.

Докосването до пистата едва се усети, люкът се отвори пак автоматично и кабината се напълни със слънце и ароматен въздух. Кирил се надигна да стане, но тя препречи ръка пред гърдите му.

— Седнете! Трябва веднага да ви върна.

Люкът обаче сега пък не се затвори, въпреки че тя изпонатисна всички възможни копчета в апаратния пояс.

— Уф, управлението още е блокирало! Къде да ви скрия?

— Циана, защо не излизаш? Какво има? — влетя през люка властен мъжки глас. — Циана!

Тя си пое дъх, стисна клепачи и скочи, сякаш се самоубиваше. Кирил надникна след нея. Не беше паднала, стоеше виновно пред двама млади мъже, облечени в подобни на нейния сребристи костюми, но без шлемове. Единият му направи знак да слезе и Кирил тромаво провеси ботуши през люка. Боеше се да не изцапа ослепително чистата непозната настилка на пистата, която бе му заприличала на лед.

— Слезте! — гласно го подкани мъжът.

— Той ми помогна да поправя машината и всичко стана съвсем случайно… — почти хленчеше момичето със странното име Циана.

Кирил, чиито стъпала бяха изтръпнали от неотмерения скок, отвори уста да потвърди, но същият мъж сега му направи недвусмислен знак да мълчи и пак се обърна към момичето:

— Не говори глупости, само утежняваш положението си! Ще се помъча да забравя оправданията ти, защото иначе никоя комисия няма да те допусне до изпит. Или още не съзнаваш измеренията на това, което направи?

— Не съм виновна! Защо машината даде такава разсейка? — премина в отчаяно нападение Циана.

Този път окончателно я съкрушиха.

— Но ти още ли не се досещаш, че и разсейването, и повредата бяха програмирани? С учебна цел. Упражнението изискваше от теб само да слезеш от машината, да установиш къде си попаднала и моментално да се върнеш, така че в най-лошия случай да остане от теб някоя допълнителна легенда за летяща чиния. Трябваше още да видиш, че милокачът е леко изваден. Ако не го откриеше, той сам щеше да си се прибере след програмираното време. А ти отгоре на всичко ни домъкна и този човек, макар отлично да знаеш, че всеки контакт с тези векове е забранен!

От красивите очи на Циана ручеха нови сълзи.

— На… наистина ли нямаше повреда?

— Аз съм виновен — подхвана Кирил, но го срязаха със същата учтива безцеремонност.

— Моля ви, мълчете!

— Ама че отношение! — избухна той сред засилените хълцания на злополучната темпорална пилотка.

— Вижте — привлече към себе си вниманието му другият мъж, който досега бе мълчал, но по много странен начин гледаше ту към Циана, ту към своя прапрародител: към момичето с видима обич и състрадание, към Кирил с детски откровено любопитство. — Вие навярно сте образован човек. Би трябвало да разберете, че не ни е позволено да разговаряме с вас. Скандалът и така е достатъчно голям. Аз ще ви върна обратно веднага щом програмирам машината.

И се отправи към нея. Кирил кресна и нему:

— Кой сте вие, та ще се разпореждате с мен като…

Момъкът сякаш не разбра думите му:

— Инженер съм по поддържането.

— Слушайте, колега… — подхвана Кирил по-учтиво, но другият отново се намеси с началническа властност:

— Той ви каза, че не бива да разговаряме, нали? Елате с мен!

Кирил не го последва. Посегна да прегърне раменете й, защото Циана продължаваше да плаче. Тя не му позволи и това го накара да избухне повторно:

— Аз пък на всички ще разправям какви зли и невъзпитани хора са нашите потомци!

Потомъкът-началник се усмихна през рамо.

— Едва ли някой ще повярва, че сте пребивавали при нас. А освен това ние ще заличим някои неща от паметта ви. Хайде, елате!

— Ама това е чудовищно, това е фашизъм! Ние с Циана се обичаме и щом така се отнасяте към мен, дайте си ми я тогава в моето време! — Това, разбира се, беше нова глупост, и самоунижение беше, а като го осъзна, Кирил изкрещя фалцетно. — И няма да ви позволя…

— Ние и от нейната памет ще заличим общите ви лекомислия.

— Слушайте, младежо! Вие, изглежда…

Откъм люка на машината се чу весело прихване. Беше инженерът.

— Професорът сигурно е поне два пъти по-стар от вас.

Професорът строго изпъна показалец към него:

— Ето как става недопустимият обмен на информация! Сега той знае, че ние…

Инженерът по поддържането силно се сконфузи:

— Но нали ще коригират паметта му!

— Казвам го, за да видите всички колко деликатно е всяко съприкосновение с другите времена и общества. Циана, няма ли да покажеш най-после, че все пак си научила нещичко при мен?

— Бъди разумен — приближи се тя с подсмърчане към Кирил. — Това, което искаш, е несериозно. Темпоралните машини за теб досега бяха невъзможни, нали? Невъзможни бяха и полетите във времето. Така трябва да си остане и занапред, иначе ти ужасно ще се измъчваш с неща, които за всички около теб ще бъдат невероятни и смешни. Това ще те разболее, нали разбираш… — Тя очевидно подмени в последния миг думата „полудееш“, но той и без нея вече се виждаше как представя младата си съпруга: „Тя е от двайсет и четвъртия век. Ние с машината на времето…“ Наистина щяха да натикат и двамата в лудницата!

— Не се сърди, мили! Аз още там ти казах, че други са жестоките неща. Времето, то е най-жестокото от всички ни. Дай да те целуна за сбогом!

Кирил болезнено констатира, че и след толкова века се употребяват същите баналности; с такива лафове бе го зарязала и Ветка, след като се върна от Африка, където беше две години на работа. Циана обаче му подвикна:

— Отвори си устата!

— Циана! — викна й професорът, но тя бе вече извадила от джоба си малко флаконче и докато Кирил осъзнае защо трябва да отваря уста, напръска и гърлото, и цялото му лице с прохладно-ароматна, вероятно дезинфекцираща течност.

После продължително целуна устните му и пак ги напръска.

— Върви сега с него!

Професорът се смееше добродушно-иронично.

— Беше по правилата, но то не обезсилва другите грешки.

А там, край реката, бе забравила за флакончето — сети се Кирил Монев и от това му стана още по-мила. Той понечи да повтори целувката от своето си време, но Циана му се изплъзна и се отдалечи с ново подсмърчане към проклетата машина. От люка й ревниво я гледаше другият инженер.

Кирил благоволи най-после да тръгне с професора по простата причина, че нямаше друг избор. Тук никой не го искаше.

— Защо отказвате да разговаряте с мен, щом и без това ще заличавате паметта ми?

— Моята няма да бъде коригирвана.

— И толкова ли не съм ви интересен? — горестно недоумяваше човекът от двайсетия век.

— За вашето време има достатъчно източници на информация.

— Моля ви, не бъдете несправедлив към момичето! Вината е у мен, защото аз…

— Ето, продължавате да се намесвате в нашата епоха! — позасмя се професорът и го покани да влезе в луксозната кабина на институтското метро, което щеше да ги откара в специалната психологическа лаборатория…

А от нея Кирил Монев се събуди край любимия си вир с чувството, че е задрямал за не повече от минутка под върбата. Не видя нито пръчките, нито раницата си и яростно запсува целия тоя крадлив свят. Пък и имаше защо: с години набавяни, рибарските му принадлежности бяха скъпи, а с инженерската заплата трудно щеше скоро да се снабди с нови.

Щом го видя толкова отчаян, поувехналата му хазайка, която още не губеше надежда да го приюти в обятията си, го посрещна силно обнадеждена. Макар като повечето жени да не понасяше миризмата на риба, тя и риба бе прояла все заради тази своя надежда, затова шумно се солидаризира с него против „крадливия свят“. А насред вайканиците го запита в отпуска ли е?

Така Кирил Монев узна, че е четвъртък, а отваряйки шкафа да прибере рибарските си дрехи, видя там и пръчките, и раницата си. Те също му потвърждаваха, че не е неделя, потвърдиха го и двамата приятели, на които се обади по телефона. Защо тогава бе отишъл на реката? И кога? Хайде — объркал дните, но как ще отиде на реката пък без пръчките си?…

Паметта му не даде отговор на нито един от въпросите. В нея продължаваше да си лежи усещането, че е неделя, че е ходил на риба, че дори е изпуснал сома, който обитаваше неговия вир. Тази необяснима амнезия така го потресе, че той си легна рано — хазайката пак му прости, че не при нея — и цяла нощ го въртяха на шишовете си разни кошмарни видения. В петъка трябваше да съчинява някакво внезапно неразположение, защото не можеше да каже истината, а неразположението минало пак така внезапно, та не успял да отиде на лекар. Началникът отдавна го мразеше и му заяви, че ще прояви великодушие: щял само да приспадне деня от годишната му отпуска. А в неделята естествено Кирил Монев отиде на същия вир с надеждата да попълни страшната празнина в своята памет и колекцията си от сомски мустаци, които събираше спиртосани в бурканче.

До обяд не се обади друго освен дребен уклей на леката пръчка, но той го събираше в кофичката за стръв, уповавайки се на вечерното кълване. Кри се по сенките, къпа се, дрема, а при едно случайно обръщане назад видя на полянката отвъд храстите необикновена машина. Дори летяща чиния сигурно не беше, защото приличаше на триметрово джезве. Той припълзя през храстите и зачака да излезе нещо от нея, а докато чакаше, я скицира върху цигарената си кутия, записа и часа на появата й.

След десетина минути в средата на джезвето се отвори люк и на поляната скочи тъничка фигура в металоцветен пилотски костюм. Тя загледа слънцето и хоризонта, от време на време навеждаше глава към малкото уредче в дланта си и очевидно установяваше къде се е приземила. А когато обърна глава и към реката, се оказа, че сребристият мек шлем обрамчваше едно обикновено земно лице: миловидно моминско лице, вдървено от безпомощност и смут! Тъй като от странния летателен апарат не излезе друг човек, Кирил храбро се надигна, отпуши гърлото си с две-три кхъ-та и каза:

— Здравейте! Търсите ли нещо?

Момичето чак подскочи от уплаха. Дълго оглежда с боязън старите му рибарски дрехи, пак огледа местността и като се увери, че са сами, попита с усмивка:

— България?

Усмивката и беше прекалено плаха, за да излезе подкупваща, и Кирил пак си помисли за шпионаж, диверсия и прочее плашещи съвременника явления. Но пък радостта й, когато чу потвърждението му, бе импулснвна и искрена, та той с готовност би забравил подозренията си, ако тя не бе го запитала:

— Моля, извинете, коя дата е днес? И годината, моля!

Каква беше тая амнезия, която обхващаше човечеството? Или само хората край този вир? Кирил изгледа келявата върба, в чиято сянка бе постлал найлоновата си пелерина — не приличаше на митичните дървета-отровители в джунглата на Амазонка.

Хубавицата — също както Кирил в четвъртък — понесе тежко истината: пребледня, олюля се. Той й се притече на помощ, но тя бързо изопна тяло и тръгна да се качва в машината си.

— Благодаря! Извинете, че ви обезпокоих.

Кирил тръгна подире й.

— До скоро виждане.

— Никога няма да се видим! — тъжно отвърна тя през рамо.

— О, как може да сте толкова жестока! — извика той пресилено драматично, защото патриотизмът го задължаваше да я върже и да я откара в милицията.

Загадъчната пилотка клъвна тая по-банална и от торния червей стръв, спря се в готовност за разговор.

— Не аз, други са жестоките неща. Много, много са жестоки!

Тя разкопча кокетния си шлем и освободи разкошна лъскава коса, която придаде женска завършеност на лицето й, направи го красиво.

— Има ли наблизо други хора?

— Не, дори и такива като мен няма.

— Вие какъв сте?

— Въдичар.

— Какво е то?

Възможно ли беше наистина да не знае, или не знаеше само думата? Кирил й съчини специален отговор в стила на флирта:

— Не се бойте, те само приличат на хора и дори се размножават като тях, но иначе са съвсем безобидни.

Тя дълго и по детски сериозно го изгледа в очите, докато проумя шегата му. Кирил нагази обратно в храстите, усетил, че тя ще го последва.

— Въдиците са ей там! Елате, ще ви покажа!

— Ако няма да ви преча… — отвърна тя. — Имам нужда да си почина за минутка…

И много комично се стараеше да не стъпче с нежните си сребристи ботушки някой храст или бурен.

Темпоралната машина цъфна като бляскаво метално цвете на стометровата височина, където преминаваше от полет във времето към полет в пространството, и безшумно се заспуска към бялата писта. Очакваха я професорът, ръководител на Темпоралните полети, и инженерът по поддържането. Щом кацна, люкът и автоматично се отвори, но не се показа никой.

— Циана, защо не излизаш! — викна професорът. — Циана!

Студентката, която се връщаше от учебен полет, скочи като самоубийка с главата напред, но в последния миг се извъртя и стъпи на елегантните си ботушки. След нея от люка се провесиха два съвсем други — дълги, груби и кални — ботуша. Студентката виновно ги посочи с пръстче.

— Той ми помогна да поправя машината и всичко стана съвсем случайно.

Професорът зина да й се скара, но си спомни, че случилото се е заличено и в паметта на тая калпава студентка, която бе забъркала цялата каша, та изрече с повече досада, отколкото с укор:

— Не говори глупости, момичето ми, само утежняваш положението си! Хайде, слизайте — каза той със същата досада и на Кирил Монев.

Досадно бе и всичко, което щеше да стане по-нататък, защото за професора, чиято памет не бе коригирана, то щеше да се извърши за трети път. Вече два пъти инженерът по поддържането връщаше обратно колегата си от двайсетия век, но машината даваше някаква разсейка и го стоварваше в предходния четвъртък, вместо в неделята. Да, всичко щеше сега да се извърши за трети път — дума по дума, жест по жест! Прапрадядото щеше да протестира, щеше да настоява да му дадат обратно студентката, трябваше дълго да го увещават и за коригирането на паметта му… Дори идиотската засечка на институтското влакче щеше да се потрети, а професорът по темпоралните полети щеше да е все така безсилен пред настъпилата бъркотия във времето.

Когато влязоха в една от кабинките на институтското метро, за да отидат в психолабораторията, инженерът от миналото бе вече се примирил с участта си и надничаше навсякъде с професионален интерес, макар професорът да му напомни, че, все едно, след малко той всичко ще е забравил. За беда влакчето спря някъде между третата и четвъртата спирка. Веднага стана нетърпимо задушно, защото климатичната инсталация също бе спряла. Контролиращият движението робот обаче не закъсня да се обади по скритите репродуктори: „Молим пътниците за извинение! Престоят е непредвиден, влакът не е на спирката…“ — Сякаш пътниците не си го знаеха и сами.

Роботите, както обикновено, много бързо отстраниха повредата, но сега пък оня говорещ глупак, контролният робот, направи някаква засечка и продължи да настоява, че престоят бил непредвиден, макар влакът да пътуваше отново с бясната си скорост. Докато аварийните роботи го усетят и се заемат пък с него, главите на пътниците се подуха от молбите му за извинение.

Само на инженера от миналото това досадно повторение като че ли не подействува или, по-точно: подействува му по един трудно обясним начин. Той се хилеше злорадо през цялото време, а накрая изрази желанието си да уринира. Професорът го накара да повтори странния си израз и още повече се озадачи, защото се оказа, че нежеланият гост от миналото не желаел да пикае изобщо и както е прието, а тъкмо върху тяхната техника. Това, разбира се, не можеше да му се разреши, защото щеше да бъде вмешателство в съвремието. На професора много се искаше да разбере механизма на такова необикновено желание, но не си позволи да разпитва инженера — това също щеше да бъде непозволено получаване на информация. И той се задоволи с хипотезата си, че вероятно честите повреди на примитивните машини в оня далечен двадесети век са действали на хората му диуретично.

Този път професорът по темпоралните полети лично присъствува, когато ремонтните роботи извършиха последната диагностика на машината, собственоръчно програмира полета и лично отведе приспания инженер в миналото. Пространствено отново кацнаха безпогрешно край съдбоносния вир, но отново в тогавашния четвъртък. А в последвалата го неделя Циана от трети курс за четвърти път им докара този досаден тип, който, макар и да не бе виновен, им ставаше все по-антипатичен.

Упоритостта е едно от най-ценните човешки качества; до голяма степен на нея се дължи човешкият прогрес и в бъдещето нейната цена щеше все повече да се покачва. Ето защо професорът осъзна, че е невъзможно да прикрие скандала, предизвикан от лекомислената студентка, чак когато Кирил Монев за единадесети път скочи с калните си рибарски ботуши на белия полигон. Поне да ги измиеше, та да не трябваше после да се мие цялата писта, но как да му го внуши, като в психолабораторията заличаваха от паметта му всичко, свързано с полета!

Професорът поиска да предоставят на Института нова темпорална машина, за което трябваше да дава неприятни обяснения и да изтърпи специалната комисия лично да се увери, че в машината има неустановима повреда в настройката. Комисията изчака Циана и Кирил да пристигнат за дванадесети път и чак тогава отпусна другата машина. Тя не се отличаваше по нищо от първата и естествено също върна инженера в четвъртък, а в неделя го докара обратно. И едва след като трета машина за седемнайсети път направи същото, комисията стигна до становището, че не в машините е вината. Понякога, макар и рядко, във времето настъпваха подобни деформации — учените ги наричаха „прагове“ или „зовове“ — които предизвикваха разсейки в движението на машините из него. Явлението още не бе изучено добре, следователно и съвременните темпорални машини не притежаваха възможност да коригират тези деформации, които възможно бе и самите те да предизвикват — както свръхскоростните самолети деформираха пред себе си въздушното пространство.

Наложи се целият научен съвет на Института по древна история да решава как да възстанови нормалното положение на нещата. А макар да бе противозаконно и опасно за психическото здраве на човека от миналото, нямаше друг изход, освен да го върнат, без да заличават каквото и да било в паметта му, и го задължат да не ходи в неделя на реката. Щяха да коригират само паметта на студентката.

Преди това обаче трябваше отново да му се обяснява, че най-малкото един институт по история ще си позволи да допусне такова объркване на историята, като му даде студентката за съпруга. Видяха се принудени да му разкрият докрай и защо не бива да ходи на реката в неделя, понеже той, ядосан от отказа, се развика, че нямали право да се месят в работите на техния век, че не те ще му платят загубения ден от отпуската и че щял да ходи за риба, когато той си поиска. А щом узна причината, той се захили, както бе правил това седемнайсет пъти в институтското метро, и за осемнадесети път изяви — сега вече пред целия институтски съвет — странното си желание да уринира върху темпоралните им машини, с които само тормозели хората. Изглежда, хипотезата на професора за диуретичния ефект на повредите се потвърждаваше.

Научният съвет също не разбра корена на необичайното му желание, но е простимо хората от двайсет и четвъртия век да не разбират някои желания на своите далечни предшественици. Само младият инженер по поддържането на машината се засегна и каза на Кирил, като се пазеше да изрази своята ревност:

— Колега, доколкото знаем, тъкмо по ваше време е открит така нареченият Закон на Мърфи, който гласи, че всичко, което може да се повреди, се поврежда.

В отговор обаче инженерът от миналото пак се захили:

— Ама вие тоя закон на сериозно ли сте го взели?…

Не им разрешиха да продължат спора, защото, след като нямаше да коригират паметта му, ставаше още по-недопустима всяка размяна на информация. И с нова надежда набутаха своя далечен прапрадядо обратно в машината, заклевайки го още веднъж и хорово да не ходи скоро на реката. А той се кикотеше като вече полудял и викаше:

— Ами сома? Хайде нашата памет сте заличили, ами сома, горкия, на маймуна го направихте! Седемнайсет пъти! Това не е ли вмешателство, ха кажете де! Не е ли вмешателство…

Тези прощални минути си останаха по-късно за инженер Кирил Монев единствената утеха, защото той бе принуден жестоко да изстрадва своята среша с бъдещето, без да има с кого да сподели мъката си — нали всеки негов съвременник веднага би позвънил на медицинската „Бърза помощ“! А страданията му започнаха веднага с тридневните колебания дали да спази обещанието си и да не ходи в неделя за риба. Какво ли би станало, ако задържеше насила хубавата студентка заедно с машината й?…

Джентълменската дума отстъпи под напора на любопитството му едва в последния миг, та Кирил пристигна тъкмо когато Циана се обръщаше към реката с компасчето в ръка. И щеше да хукне към нея с разтворени обятия, но го спря осъзнаването, че е заличен в паметта на момичето, че то не ще го познае и никак няма да му се зарадва. А докато се питаше дали изобщо да предприеме нещо, или да не участвува повече в тази бъркотия с историята, иззад храстите край неговия вир се надигна друг рибар.

Циана го изчака да се приближи. Двамата си поговориха нещо, после тя изчезна с него във върбалаците. Всичко у Кирил Монев заскърца от ревност и злоба. Той използува сгодата и отмъстително нарисува с пълни подробности темпоралната машина в бележника, които специално бе взел със себе си, после дълго още се поти в своето скривалище, докато двамата най-после се появиха с вида на младоженци, отправящи се към спалнята си. Качиха се в машината и безпрепятствено отлетяха.

— Хак му е! — рече Кирил подире им, но се усети несправедлив.

Природата — а ето че заедно с нея и времето — доказано не търпеше вакуума, пък на реката е така: който превари!

Той отиде да провери какви са пръчките на колегата му и дали сомът не би се съгласил за осемнайсети път да налапа куката. Под върбата обаче върху постлания вехт шлифер лежаха обикновена еднодневка и две торбички с гъби. Младият мъж, когото Циана бе отвлякла вместо него, се оказа гъбар.

— Горкият! — въздъхна Кирил Монев и сам не знаеше заради кое го съжалява: задето бе гъбар или за бъдещето, в което онзи вече се намираше. Как ли се пулеха сега насреща му професорът и оня там по поддържането, който изглеждаше влюбен в Циана?!…

Той взе гъбите като подарък за хазайката си — все едно, ако върнат и гъбаря в предния четвъртък, те нямаше дори да са поникнали! — и се прибра окончателно в нормалните измерения на времето и пространството: тази вечер в отдавна очакващите го обятия на хазайката (И защо пък не, след като и в далечното бъдеще жените си оставаха такива вятърничави!), а от понеделник — отново в своя си институт.

Но тъгата си беше тъга и копнежът си беше копнеж и нито нещастието на гъбаря, нито щастието в прегръдките на хазайката можаха да ги утолят. В сънищата му продължи сегиз-тогиз да каца една машина на времето, а от люка й обикновено подаваше глава грамаден сом. Сомът хапеше въздуха с широката си уста и уж на български му говореше, пък не му се разбираше нищо…

На другия ден след такива сънища инженер-конструкторът Кирил Монев унило рисуваше някакви странни джезвета. Когато веднъж го запитаха какво представляват, той импулсивно отвърна: темпорална машина. И веднага викна разярено:

— Е, та какво? Вие като по цял ден рисувате човечета, защото няма кой да ви купи изобретенията, аз не мога ли да си конструирам пък машини на времето?

И колегите му се съгласиха с него, а Кирил Монев за кой ли път изпъшка:

— Ех, как си губим времето тука, майка му стара! Как само си губим времето!…