Незавършеният роман на една студентка

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАБогът от машината

Той повървя няколко минути след нея, да се полюбува на изящните й бели крака, които някак неумело стъпваха с нежните сандалки по калдъръма на улицата. Пурпурните апликации по двойно препасания й хитон предупреждаваха, че е от най-луксозните хетери, а те не позволяваха да ги заговаряш по улицата и приемаха запознанства само чрез препоръка на влиятелни пред тях лица. Но това не се отнасяше за него.

— Красавице!…

Циана не бе го усетила, защото се зазяпваше с ненаситния интерес на новоизпечена историчка ту по сградите, познати й от учебниците, ту по жените, които също се обръщаха подире й. А и самочувствието й бурно нарастваше при вида на трътлестите и коремести матрони, със загрубели от праха и слънцето крака, с доста зле изпрани хитони и роби. Последното трябваше да им се прости, разбира се — Циана бе слязла тук хилядолетия, преди да бъде открита пералната машина. Но тя все пак се радваше — бе си избрала да се представя за хетера, а една хетера е длъжна да бъде хубава. Всяка друга биография би я ограничавала в движението й из древногръцкото общество. А хетерите, според историческия компютър, били свободни жени, посветени в науката и изкуствата, компаньонки и приятелки на интелектуалците. Прочутата Аспазия била дори толкова свободомислеща и волнодумна, че сам богоравният Перикъл едва я спасил от заточение! Ето защо Циана се изпълни с ново упование в успеха на своята мисия, щом съзря алчното възхищение в очите на заговорилия я мъж. Така я гледаха и двамата тежко въоръжени бойци, които придружаваха тази сигурно важна личност.

— Хубост, която си изгряла над този град като розовопръстата богиня на зората — рече важната личност. — Би ли отделила и на мен малко време?

Беше нисък, грозен, с провиснал корем, но Циана успя да му се усмихне много мило.

— С удоволствие.

— А кога и къде ще ме приемеш?

— О — сконфузи се младата историчка, досетила се, че щом по този начин й искат да отделя време, то не ще да е за интелектуални разговори. Потърси начин да се отърве и отвърна с първото, което и хрумна: — „Една моя сестрица казваше в такива случаи: Вие обичате красотата, а аз парите. Нека без всякакви задръжки удовлетворим взаимните си желания.“

Прочела го в книгата „Разговори между хетери“ на Лукиян, тя бе забравила, че авторът е сатирик и я е писал няколко века по-късно, но шокът върху лицата на тримата мъже й показа колко неуместно го е цитирала. Важната личност рече с крива като краката му усмивка:

— Надявам се да се споразумеем. Аз съм тук началникът на градската стража.

Съвсем неопитна още, Циана, естествено, не знаеше, че никой началник на градска стража не е научен да му искат пари. Обикновено е свикнал на обратното. И му се зарадва:

— Ето кой ще ме упъти да намеря моята приятелка Фрина.

— Коя е тя?

— Как не я знаеш, такава прочута хетера! Приятелка е на Праксител.

— Праксител го знам, но Фрина в града ни няма.

— Не може да бъде, точно по това време трябва да с живяла!

— Какво, какво? — не разбра странния й израз началникът и го отдаде на нейния не по-малко странен елински език. — А ти откъде идеш, красавице, та твоите уханни устни така особено произнасят нашите думи?

Той бе учил някога ораторското изкуство при най-евтиния атински учител.

— От Милет — изпя Циана заучената си биография. — Но след като майка ми почина, баща ми повикал да ме отгледат една родоска и една етиопска принцеса, та затова…

— И къде отиваш сега? — прекъсна я началникът; повечето хетери все княжески дъщери се изкарваха.

— У Праксител. Ще ми посочиш ли къде живее?

Началникът сякаш сдъвка мухлясала маслина. Откакто излязоха на мода тия философи, художници и писатели, най-хубавите жени на Елада на тях се лепяха.

— Като повървиш още надолу, когото и да запиташ, все ще те упъти. А кога ще се видим?

— Това ти ще кажеш, сине Аресов. Щом намериш свободно време и удобно място, прати вестител.

— А къде да ти го пратя?

— Амииии… при Праксител го прати, той ще знае къде съм.

Началникът на стражата сдъвка две мухлясали маслини: не искаше да има вземане-даване с модния скулптор и сам трябваше да търси място за любов, а това никак не беше безопасно. Жена му бе го предупредила: „Ха съм те хванала с хетера, ха съм ти откъснала главата!“ Защо тия чуми от свободните жени толкова ревнуваха, а не от робините и наложниците, един Зевс знаеше, но все едно, трябваше да се пази — тъстът му даде навремето златото, за да откупи началническото място.

— Добре, добре — рече той. — Надявам се обаче, че си платила данъка си — намекна той още веднъж на тази красива глупачка как ще стоят нещата с парите в техните бъдещи взаимоотношения.

Циана с готовност бръкна в гънките на хитона си, където имаше джобче с шепа златни и сребърни монети, специално изготвени копия на днешните пари.

— Ще го платя, разбира се. На теб ли трябва…

Началникът на стражата се позасмя в сладостно предчувствие:

— Ти май си съвсем нова!

— Амиии… нова съм — призна си младата историчка.

— Е, и за данъка ще се споразумеем! Като се установиш, като си спечелиш клиентела… Аз ще ти помогна да вържеш двама-трима от големите богаташи, ама за да мога да те препоръчам, ще трябва и ти да се постараеш, нали.

— Ще се постарая — обеща му Циана, без да й е достатъчно ясно в какво трябва да се старае, но главното бе сега да се отърве от досадника, който й предлагаше някакво гадно съдружие.

Мисията й беше кратка и конкретна: среща с Праксител, в която да узнае от кого са няколко известни скулптури от тази епоха, за чието авторство историци и изкуствоведи вече векове спореха. Едва с машината на времето се удаваше възможност да бъде прекратен най-после този спор.

— Желая ти успехи и скоро ще чуеш за мен, слънцелика — рече й благосклонно началникът на стражата, а подире й въздъхна: — Загадъчна жена! Всичко по нея скъпо — и огърлицата, и фибите в косата й, и за данъка веднага се бръкна, и благовонията й — ум да ти зайде! Дали не е наистина някоя изпаднала принцеса, решила да става свободна жена? Хитонът й сигурно е от Милет, само там правят такива фини тъкани. Като прочутата Аспазия, а? И тя някога така дошла, и никой не научил произхода й, а пари имала да отвори цяло училище за момичета…

Той обаче си спомни още, че Аспазия е била най-напред любовница на Сократ, после пък жена на Перикъл, а тази сега отиваше у Праксител и се закани на глас пред двамата си телохранители:

— Разпасали са се тия философчета и художничета, да, да, така разбират те демокрацията, да правят каквото си щат! Ама… — той се оригна, защото току-що бе преял със сармите с лозови листа, които жена му готвеше великолепно, и се засмя на остроумието си: — Ама ще им свием ние сармите!

Така той, без да го съзнава, пръв назова по името на вкусното гръцко ястие един държавнически метод, който тепърва щеше да се утвърждава в идните векове. Но в онова младо и прекрасно време много неща все още ставаха за първи път.

Свое първо прозрение направи и Циана след срещата си с градската стража: в елинския свят красотата наистина представляваше голяма сила, но не биваше да се разчита само на нея. Ето защо, когато прочете на горния праг на портала, над красивия фриз надписа „калос кай агатос“, тя вече бе скептично настроена. Бъди прекрасен и доблестен, красотата е добро и доброто е красиво — този лозунг на всенародното възпитание, което Перикъл бе подхванал още преди сто години, бе дал добри резултати в архитектурата и в изкуствата, хетерите също се ръководеха от него в любовното си майсторство, но такива като тоя началник на стражата не изглеждаха нито прекрасни, нито доблестни. А и у тримата мъже, седнали в прохладата на мраморната беседка насред двора, не се съзираше засега нищо привлекателно.

Циана се опита да отгатне кой е Праксител, но тримата бяха еднакво рошави, обрасли до раменете с потна коса. Хламидите им, също еднакво захабени, оформяха противни дионисиевски кореми. Изобщо, прекосявайки почти целия град, включително и агората, Циана не срещна лице или фигура, които приблизително поне да бяха така хубави, както скулптурите, пръснати из двора на Праксител или в античните отдели на музеите в бъдещето. Тя вече бе изпощракала хиляди снимки със скритата в огърлицата й миникамера, та да видят в нейния век истината за толкова възхваляваната древност.

— Хаире — извика тя поздрава на свободните граждани, което на български от двайсет и четвъртия век се превеждаше приблизително с „Радвай се“ или „Бъди весел“.

Тримата вдигнаха глави от някакъв папирус и не се зарадваха, а най-възрастният изръмжа:

— Ей, няма мира от тия курви!

Той употреби дума, която Циана не разбра, но тонът й твърдо я определяше към неприличните.

— Ти ли си Праксител? — запита Циана. — Не очаквах от теб такова отношение…

— За какво съм ти? — обади се най-младият от тримата, не по-малко неучтиво.

— Не ти ли трябва модел?

Скулпторът я огледа като търговец на мулета.

— Не ми трябва.

— Аз няма да ти искам пари — рече тя доста малодушно.

Какво щеше да прави, ако не я приемеше? Правото й на престой тук бе ограничено.

— А какво ще искаш тогава? Вие, доколкото знаем, вече нищичко не давате даром, сестрици наши.

Иронията му подсказваше, че или е преживял някое лично разочарование от хетерите, или пък нещо се е променило с течение на времето.

— Засега малко вода. Ида отдалеч, пък в тази горещина…

Той й направи знак да влезе, посочи й двата мяха, проснати в краката им като заклани ярета.

Попресилено кокетната походка, с която влезе при тях, не успя да ги спечели. Дали не си падат по момчета, обезпокои се Циана, знае ли ги човек тия гърци! И чак й се доплака. Мяхът с водата, който скулпторът подритна, зашава в ръцете й като животно, дърпащо се да бяга. За пиене от мях не бе се готвила, та нали в музеите бе пълно с амфори, чаши и всякакви чудесни съдове, които са се употребявали по това време!

Мъжете избухнаха в смях, който в по-нови времена историците щяха да нарекат „омировски“. На Циана обаче той се стори доста просташки, още повече че никой не посегна да й помогне.

— Ей — плесна я по задника Праксител, след като се насмя до насита. — Ти да не си царска дъщеря? На, пий!

И й подаде грамадната си бронзова чаша, пълна с разредено вино. Циана беше имунизирана против всички болести на древните, но трябваше да преодолява гнусливостта си. Разреденото вино се оказа прохладно и вкусно. А докато надигаше предпазливо тежката чаша, очите й опипаха разстлания пред мъжете папирус.

— Това еорема ли е? — запита тя, след като върна чашата на мраморната пейка.

— Я пък тая пикла — рече старият, пак назовавайки я с неприлична дума. — И от машини ли взехте да разбирате ма?

Циана реши да не му реагира. Приклекна над папируса, посочи с изящното си пръстче.

— Ако поставите тук и тук по един полиспаст, ще могат двама души да я обслужват.

— Какво ако направим? — облещи се старият, а другите двама гледаха заинтересувано пръстчето й.

— Полиспаст. Както макарата, само че поставяте две или три една над друга и прекарвате въжето през тях кръстосано. Веднага теглителната сила се увеличава многократно по формулата…

— Чакай, чакай — рече старецът. — Я го нарисувай това, дето го разправяш? Че и формули знаеш, така ли? Бе ти да не си самата богиня на мъдростта, а?

Той й подаде восъчната плоча и кокаления калем, които лежеха до него.

— Ама сега ли изобретявате еоремата? — учуди се Циана, рисувайки внимателно най-простия полиспаст. Готвейки се за мисията си, тя естествено бе изучила техниката на елините. Тази театрална машина обаче според историческия компютър трябваше да е създадена много по-рано.

Третият, който досега бе си мълчал и я гледаше с откровена похот, каза:

— Трябва да я подобрим.

Праксител разтресе шкембето си.

— Оня ден, точно на една негова пиеса, богът, като слизаше с еоремата да спаси героя му, така се изтърси върху него, че публиката и на Аристофановите комедии не се е смяла толкова…

— Значи, ти пишеш пиеси, а? — рече Циана с отмъстително пренебрежение, защото бе спечелила битката. И добави, когато Праксител назова името му: — Не съм те чувала.

Скулпторът се похвали и с другия си приятел. Старецът се оказа обезсмъртил името си философ и геометър, но Циана потисна радостта си от срещата и рече само едно „Аха“, за да си отмъсти и нему.

Той награби брадата си и я задърпа, сякаш да се разбуди.

— О, богове, какви хетери си имали хората! Чувал бях за такива хем умни, хем красиви… Ама кой ще ти повярва! Приказки! Калос кай агатос! — изхриптя той с презрение девиза, от който идните цивилизации толкова щяха да се възхищават. — И откъде знаеш тая машина, как я нарече?

Циана умишлено не повтори названието на полиспаста. Забранено й бе да се намесва в развитието им, но не откри друг начин да си спечели малко уважение, та да се задържи при тях.

— Как да не е имало умни хетери! Ами Аспазия, а твоята Фрина? — подхвърли тя към Праксител, които също бе оценил гениалната простота и ефикасност на полиспаста и мълчаливо й поднасяше отново своята чаша.

— Каква Фрина?

— Дето ти е била модел. — Тя пое чашата, защото вълнението и жегата правеха жаждата й неугасима.

— Моделите ми са тука — почука той с пръст челото си. — Щом си толкоз учена, трябва да знаеш, че идеите за истинската красота живеят другаде. Аз си ги вземам направо оттам, няма да ги взема от някоя…

— Хей — тропна му Циана с десния си сандал по мраморния плочник на беседката. — Забранявам да се употребяват в мое присъствие обидни думи за жените! А ти, скъпи ми ваятелю, не е нужно пред мен да повтаряш тия измишльотини — царство на идеите и така нататък! Дядо ти Платон няма да ти се разсърди, че ваеш по натура. Как ще създадеш такъв крак, ако не го видиш, а? — викна тя засмяно и вдигна полите на хитона си до над коляното.

Толкова бяло краче и с такава изящна линия на прасеца положително нямаше и в Платоновото царство на идеите, ако там изобщо се разхождаше самостоятелна идея за женски крак. Тримата продължиха да гледат към него и след като пурпурно поръбените поли отново бяха го покрили. Пръв се изтръгна от магията му Праксител.

— Значи, ти не признаваш Платон, така ли? Прощавай, ама си помислих, че те праща Костакис, той току ни праща разни шпионки. Пък на властта Платон й е любимецът.

— Е, да, сигурно заради трактата му за държавата — съгласи се Циана. — Но за Фрина ставаше дума…

— Казах ти, не познавам никаква Фрина. Каква е тя?

— Хетера! Най-уважаваната, най-красивата… — вече по-силно се обезпокои Циана: Нима историята пак бе объркала нещо?

— Виж какво, дъще Зевсова — захихика разсеяно старецът, защото продължаваше да изучава проекта за театрална машина, който тя му предложи. — Ако имаше такава, най-напред аз щях да я познавам! …

Циана му се ядоса — името му бе надживяло хилядолетия, а той се държеше като климактеричен сатир.

— А ти не се ли боиш да ме наричаш така, както е прието да се обръщаме само към премъдрата Атина Палада?

— От кого да се боя?

— От Костакис например — подхвърли тя името, което Праксител преди малко бе споменал. Старецът се засмя.

— Виж, от него се боя. Можеш да му предадеш, че от него ме е страх.

Бузите на Циана пламнаха, тя стана още по-красива. Не знаеше, че и разредено, виното наливаше огън в несвикналата й на алкохол кръв.

— Обидно е, за духа на Елада е обидно хора като вас да се боят от един стражник.

— Аз отдавна помня, умнице сърнонога — рече напевно старецът. — Но не знам някой конфликт между мечоносците и мислителите да е завършвал в наша полза.

Авторът на трагедии, който мълчаливо се наливаше с вино и усърдно допълваше бронзовите бокали ту от единия мях, ту от другия, изведнъж я хвана през кръста и рече с надебелял език:

— Ти наистина ли си хетера?

Въпросът я завари неподготвена. Циана вярваше, че и дрехите, и поведението й са достатъчно убедителни, надяваше се да ги е респектирала и със знанията си, а ето че… Ето че горещият обръч около кръста й се стегна застрашително. Но нали по времето на Праксител все още са уважавали хетерите като равноправни другарки и спътнички, което бе и изконното значение на прозвището им?

— Изпита държала ли си? — издуха в ухото й миризливия си дъх писателят.

Тя внимателно опита да се освободи.

— Какъв изпит?

— Ааа, щом не знаеш, значи, не си го и държала — шумно се зарадва пияният. — Когато една робиня иска да стане свободна жена и хетера, тя трябва за изпит да удовлетвори трима мъже едновременно и ако те останат доволни…

— Аз никога не съм била робиня! — по-силно се задърпа Циана.

— Остави я на мира! — рече Праксител, отлепяйки уста от бронзовия бокал, но в очите му се разискряше сластно любопитство.

Старият учен пък изобщо не им обръщаше внимание, отново погълнат от чертежите на театралната машина. Пияният се мъчеше да развърже горната препаска на хитона й.

— Ей сега, миличка, ще проведем изпита!

После той каза едно „Хъ!“, което се чу ведно със звука на паднал чувал, та не бе сигурно той ли го изрече или тялото му. И замря проснат на два метра от беседката. Циана съобразително бе го преметнала така, че да не падне на плочника.

Останалите двама я гледаха, както наивното простолюдие в театъра гледаше спускането на бога от машината. Но смайването им бе оправдано — класическата борба, с която приключваше петобоят на олимпийските им игри, никак не приличаше на джудото от двайсет и четвъртия век.

— Хайде да се уважаваме, а! — предложи им невероятната хетера, хвърлила, без дори да се задъха, грамадния им приятел чак в тревата.

— Богиньо… — подхвана плахо старият учен.

Циана кокетно оправи хитона си.

— Слушайте, мили приятели, аз съм обикновена смъртна, която ви познава и уважава и не иска нищо друго, освен също да я зачитате. — Тя притича към пияния и помагайки му да стане, довърши в разширените му от суеверен ужас очи: — При такова условие можем да бъдем приятели. А сега ми налейте вино, ама в отделна чаша! Ей ти, бягай да донесеш…

Праксител плесна с ръце.

— Робът…

— Не робът, тоя ще ми донесе. За изкупление! Хайде!

В усърдието си да донесе чашата авторът на трагедии едва не повали роба, появил се на прага на къщата. Скулпторът и философът я гледаха с истинско страхопочитание.

— Като продадем еоремата, ще ти дадем парите — рече философът. — Положително всички театри ще я купят.

— Значи, не ме приемате за приятел — огорчи се Циана. — Аз си мислех, че ще делим на четири…

— Проектът е твой… — Мъдрецът потърси някое красиво обръщение, не го намери и си позволи шегата с вида на човек, който няма какво да загуби в живота: — Одеве те нарекох „дъще Зевсова“, ама ти май си дъщеря на Херкулеса.

Циана звънко се изсмя. Ставаше и все по-весело, чувствуваше се все по-свободно, но още не се досещаше, че го дължи на ароматното коринтско вино.

— Затова ли реши да ми дадеш всичките пари? Засрами се, философе, още вярваш в боговете, а! Пракси… Нали мога да ти викам така, много ми е дълго това Прак-си-тел! Какво сега, вземаш ли ме за модел, или не? Ей, ама не ми разваляй виното! — викна тя вече в трета посока: на преусърдния, окончателно изтрезнял писател, който доливаше с вода донесения за нея бокал.

Писателят уплашено дръпна мяха и докато успее да запуши крачето му, оплиска плочника.

— О, божествена — смутено възкликна прочутият ваятел. — Не бих посмял и да мечтая за такъв модел.

— А ти си помечтай, помечтай! — вдигна тя грамадната чаша насреща му и почти на един дъх я преполови.

Мъжете бяха достатъчно впечатлени от нея, за да имаше нужда да ги респектира и с юнашко пиене, но Циана бе позагубила задръжките си. А продължаваше да подценява и виното. Тя се премести заедно с чашата си на отсрещната пейка до философа.

— Съжалявам, че ви показах как да усъвършенствате еоремата. Стига с тия богове! Така само лъжете народа и утвърждавате вярата му.

— Искаш да вземеш хляба на писателите ли? — пак така предпазливо се пошегува мъдрецът. — Народът не ходи в театъра за техните пиеси, а да види как накрая боговете раздават справедливост. Защото… къде другаде да я види?

Циана учудено се извърна към писателя, който още се държеше като проснат по гръб. Той рече смирено:

— Говорите опасни приказки, приятелко. Дано не ги чуе вездесъщият!

— Ама що ми се правиш на вярващ пък ти бе? — възмути се тя, защото поне според книгите никой от мислителите по това време вече не е вярвал в обитателите па Олимп.

— Кой друг ще оправя човешките съдби в трагедиите ни — плахо се защити писателят. — Хората знаят само да си ги объркват. А нали гражданинът трябва да си излезе от театъра с укрепнала вяра в живота.

— Не дават — подкрепи го и Праксител. — Аз бих те изваял сега така, че всички да ахнат от възторг, но ако не кръстя статуята ти на някоя богиня, никой няма да ми я купи. Пък мраморът е скъп, приятелко! Така че ние можем да си богохулстваме, колкото си щем, но парата боговете я спущат…

— Ау, Пракси, не съм очаквала такива приказки от теб! — възкликна тя, но си спомни, че няма право да изразява отношение към техните работи, и побърза да се поправи. — Съчувствувам ви, момчета, та на коя богиня, казваш, щял си да ме кръстиш?

— На Афродита, разбира се, но аз само така го казах. Не ми е позволено една смъртна…

Циана скочи весело, сетила се за мисията си.

— Ами ако не съм смъртна? Хайде да опитаме!

Бе й нужно да остане насаме с него, за да уреди престоя си.

— Пил съм. Пък и по това време на деня… — опита се той да я отклони, но тя вече се отправяше към навесите с подвикване, каквото можеше да си позволи само една богиня:

— Вие, момчета, стойте тука! И да не сте посмели да надничате, че ще ви превърна в прасета.

Писателят, който бе се надигнал подире й, веднага си седна. Той, разбира се, не вярваше в чудесата, описани някога от колегата му Омир в неговата „Одисея“, но щом тая тъничка и крехка девойка можа да го хвърли с такава лекота, защо да не умееше и да превръща хората в прасета!

Циана удивително красиво диплеше дългия си хитон с царствената походка, която специално бе усвоявала за случая, та Праксител вървеше захласнат подире й. Много месеци бе я упражнявала, решавайки, че тези красиви елини са ходели именно така. Пък те се оказаха най-често късокраки и ниски. Та хептен нищо ли не бяха постигнали с прочутия си култ към тялото и спорта? Или по стадионите им се подвизаваха стотина мускулести идола, а другото си оставаше кореместа и дебелогъза запалянковщина?…

— Я колко много куроси и кори! — поспря се тя пред първия навес, задръстен от голи аполончета и драпирани персефони.

Извика го и прехапа устни. Така бяха кръстили тези статуи изкуствоведите двайсет века по-късно. Грешката й обаче не бе голяма, защото това си бяха просто названията за момичета и момчета. Колко много имаше тук, а колко малко от тази красота щеше да оцелее! Непонятно за младата историчка Праксител се заоправдава:

— Занаятчийска работа! Вадим по някоя пара от тях, но нали виждаш: поръчват моите мили сънародници, а като дойде ред за плащане… Толкова мрамор ми вързаха! Отгоре на всичко сега излиза на мода Хермафродит, всеки иска да си има вкъщи Хермафродит, а какво му намират толкова? Ти разбираш ли го тоя нов култ към сина на Афродита? Сега ще се опитам да ги преработя тия в хермафродити, ама…

— Пракси — прекъсна Циана оплакванията му, — а защо аполончетата ти са голи, пък персефоните си ги драпирал толкова, че…

Прекосяването на двора с коринтското вино в стомаха под елинското слънце окончателно размъти мозъка й.

— Забранено е богините да се изобразяват голи.

— Сигурно затова излиза на мода Хермафродит. Твоите сладострастни съграждани искат да си съзерцават на едно място и двете неща. По-евтино е.

Праксител боязливо се засмя.

— Не, такава жена не съм срещал през живота си! Че и остроумна…

— Пракси, я кажи, ти имаше ли една статуя, такава… сатир налива вино? И една Артемида, която…

Не, не тези бяха спорните произведения, за които трябваше да пита! Виното бе потопило цялата й памет в треперлива слънчева мараня.

— Артемиди имам много, а такъв сатир… Каня се тия дни да го почна. Впрочем, ти откъде знаеш, че ще правя такъв? — изгледа я той удивено.

— А оня, дето се е облегнал на едно дърво? — бързо му подхвърли Циана, за да избегне отговора.

— Продадох го, но ти…

— Голям скулптор си, Пракси — рече тя отминавайки величествено към другия навес. — Макар да не си съвсем по моя вкус.

Великият ваятел се обезпокои:

— Така ли?

— Сладникав си ми, пък аз съм по реалистите…

— По кои?

Добре се натопи, сега трябваше да му обяснява какво е реализъм!

— Прекалено красиво правиш всичко, разбираш ли? В живота не е така. Ти даже сатирите правиш красиви. А какво е сатирът според приказките ви? Пръч! Пръч развратен! Най-много да прилича на онова там писателче, а ти и него като вземеш да го ваеш, красив ще го изкараш! — изтърва тя накрая антипатнята си спрямо автора на трагедии.

Праксител я гледаше сащисан — никой досега не бе се осмелявал да му говори така.

— Но… но… ние сме длъжни… Калакагатон! Единството на красивото с доброто! Така ги учим да ценят красивото. Богоравният Перикъл някога е плащал дори денгуби на гражданите, когато идат на театър, само и само да ги научи да обичат изкуството. Та мен ще ме прогонят от града, ако…

— Знам, знам! Ти не си виновен — великодушно му спести мъките Циана. — В края на краищата изкуството ти отразява кризата на античния полис…

— Какво, какво на полиса? — облещи се ваятелят, а тя рязко се извърна. Пак беше изтърсила фраза от някой изкуствовед! И то лош изкуствовед!

— Не ми обръщай внимание, Пракси, карай, както си знаеш! Ти си лиричен, нежен, съзерцателен и страшно ги можеш тия светлосенки, ще знаеш! Вече си си турил името след Фидий и Мирон… Дааа, велик век беше предишният! Полимед, Кресилай, Поликлет… Ами Питагор Регийски, ами баща ти Кефизодот… — Тя се вмъкна под навеса, защото слънцето продължаваше да вари от виното в нея замайващ грог. — Е, и вашият век си го бива де! Какво мислиш за Лисип?

Праксител се изправи пред нея блед и потен.

— Добър е, нали? — превари го тя, отгатнала, че ще я пита как е възможно една жена, па макар и хетера да е, да знае така добре историята на елинската скулптура.

— Лисип ли? — промълви Праксител. — Млад е още…

— Млад е, но ще стане голям скулптор, чуй ми думата! А и Скопас много го бива. Ей, това откъде го имаш?

Тя приклекна край една великолепна черна ваза с червени фигури.

— От Никостен е, нали? Невероятно ценна вещ, пази я, чуваш ли? Най-малко преди сто години…

Наложи се отново да прехапва устни: Щом лично бе виждала вазата в музея, значи, е оцеляла през хилядолетията! И побягна в съседния навес.

В средата му стърчеше грамаден мраморен блок край извит в полудъга дъсчен подиум. Утъпканата пръст наоколо бе побеляла от прах и мраморни парчетии. В дъното край стената му обаче бяха наредени множество коя от коя по-красиви амфори. Циана заприкляка пред тях да им се любува, като безпогрешно назоваваше по стила на рисунките им кои са коринтски, кои от Самос или Родос. Лицето на скулптора се скова от суеверен страх. Забелязала това, тя изведнъж скочи на подиума.

— Хайде, направи и мен по-красива!

— Богиньо, ти наистина ли…

Циана прихна:

— Хей, ама ти за коя от богините ме вземаш?

Макар на шега, с коварството си въпросът й го поставяше в не по-добро положение, отколкото се е намирал някога Парис пред трите богини. Предпочел Афродита, той дал златната ябълка на нея и така доста объркал европейската цивилизация.

— Може би А… А… Атина… — измънка Праксител. Мъдрата девственица все пак бе по-могъщата богиня.

Циана се изпъна, строга като Атина Палада:

— Я погледни добре! Смяташ ли, че сестра ми е толкова хубава! — И с театрален замах смъкна хитона от себе си.

Праксител рухна на колене пред подиума. Вероятно не бе виждал на живо толкова красиво женско тяло. Та нали вземаше идеите си от царството на Платона!

— Бо… богиньо — простря той ръце към нея, — да ме погубиш ли си дошла?

Известно е, че Афродита бе затрила не по-малко народ от войнствената си сестра.

— Хайде, ваятелю, грабвай длетото и чука!

— Ама така ли? — ужаси се той още повече.

— Колко пъти ще ти казвам, че не съм никаква богиня! Хайде!

Той вдигна от земята една глинена плоча, донесе отнякъде дървена кутия с черни и червени мастила, огледа върха на тръстиковата четчица. Циана любопитно следеше ръцете му, защото в нейния век почти не знаеха как и с какво бяха рисували елините.

— Тогава… тогава ще трябва някакъв мотив, иначе… Разреши ми — Праксител изтича при вазите, грабна първата от тях и я изправи на подиума край левия крак на голата Циана. Вдигна хитона й с такова благоговение, сякаш се докосваше до самата богиня, но не пропусна да опита с ценителски пръсти материята му. Коя смъртна би могла да притежава такъв хитон и откъде щеше да го вземе, ако не от тъкачниците на Олимп? Разстла го над вазата и сръчно оформи диплите му. — Ето така, богиньо! Все едно че влизаш в морето да се къпеш. Защото иначе… Нали знаеш какви са хората?

После се отдръпна гърбом на няколко крачки и присви изплашените си и очаровани очи.

— Пристъпи малко напред, моля те, богиньо, да, да, слез с единия крак от подиума, като да слизаш от брега, нали разбираш?

Циана позалитна.

— Ама ти ако си мислиш, че аз мога дълго да стоя така…

— Аз ей сега, ей сегичка!

Ръката му зашари над плочата, като от време на време светкавично топваше пръчицата и гъстото червено мастило. От двете му слепоочия се стичаха широки вади пот. Зениците му поглъщаха с професионална лакомия една по една всичките чудесни гънки и заоблености на тялото й. Огледа скицата, като отдалечи плочата от себе си, обърна я и със същата светкавичност започна втора.

— Още малко, още съвсем мъничко… Ще ми трябва и една скица в гръб.

Той взе втора плоча и мина зад подиума. Циана слушаше усмихната пъхтенето му зад себе си, докато изведнъж сякаш усети и неговия поглед. Знаеше, че няма основание да се срамува и от обратната си страна, но въпреки това й стана неловко. Подвикна през рамо:

— Хей, ти да не си решил да правиш Афродита Калипигос!

— О, нима е възможно такова богохулство! — възкликна дрезгаво ваятелят, сякаш не рисуваше в момента тъкмо нещо подобно.

— Как, ти не знаеш ли тая скулптура? Тя така си се казва: Афродита с хубавия задник! Две славни дами от Сиракуза специално построили храм на Афродита и поръчали за него такава статуя. Богинята стои в гръб, облечена е и е отметнала само хитона си, че да се вижда дупето й. Двете се омъжили богато и щастливо, благодарение на това, че Афродита ги била надарила с хубави задни части, та в нейна чест… Абе весел народ сте вие, няма що!

— Е, те там в Сицилия… — замънка скулпторът. — А кой е направил статуята?

— Забравих в момента. Това ваше вино… — измъкна се тя от неудобния въпрос. Не само автора не знаеше, не помнеше и от кое време е скулптурата, но без малко да му тръсне в кой музей се намираше тази Афродита. — Какво става?

— Готово, богиньо! Останалото ще направя по образа, който е в мене за цял живот…

Тя слезе от подиума и вдигна плочата с първите две скици. Праксител още веднъж се вкамени, омагьосан от грацията на навеждането й.

— Ама това е Книдската Афродита! — смая се Циана, познала и вазата, и плаща върху нея, и позата на влизащата в морето красавица.

— Каква Афродита?

Отново бе изтървала нещо, което не биваше да казва, но все още в повечето случаи виното се обаждаше вместо нея. Пак изкуствоведите щяха да кръстят прочутата статуя с това име.

— Друга такава правил ли си?

— Как смея, о, дивна между богините! И сега само с твое разрешение…

— Стига с тия епитети! Ти освен Омир друго май не си чел! И никаква Фрина не познаваш, така ли?

Той продължи да недоумява пред настойчивия й въпрос, а според историята тъкмо Фрина го била вдъхновила за Книдската Афродита. Но малко ли неверни неща твърдеше историята!

— Това ще стане може би най-великото ти произведение, Пракси — заяви му тя пророчески.

— О, ти, от пяна родената! Ако разрешиш, да не я покривам… Защото досега ние богините не смеехме… — с трепетен глас се примоли великият ваятел.

— Как ще покриеш такава красота бе! — запрепасва Циана хитона си. — Излъжи ги, че лично Афродита ти се е явила и е разрешила. А ти престани да ме наричаш така, казах ти, обикновена жена съм! Още Протагор, преди толкова века, ви е казал, че чокът е мярка за всички неща! Дай да пийнем сега за бъдещия ти шедьовър!

Праксител скри изрисуваните плочи в едно шкафче.

— Лесно му е било на Протагор! Сега пак ни задължават да вярваме в боговете.

Циана вече тичаше — по-скоро като богинята на лова Артемнда, защото никой не бе виждал Афродита да тича — към беседката. Тръшна се на мраморната пейка, облегна се на колоната и зина:

— Кой ще ми даде да пия? Умирам от жажда!

Старият геометър и трагикът си блъснаха главите в надпреварата кой да вдигне мяха, за да й налее. Тъй като още в ония далечни времена писателите са били винаги по-усърдни в служенето на богове и владетели, спечели трагикът.

— С мяха, с мяха — развика се Циана. — Никога не съм пила от мях!

Трагикът вдигна над нея козята гайда, която караше хората да пропяват, предпазливо отпуши крачето й. Циана с чаровна лакомия посрещна розовата струя, която, неразредена, бе чак лепкава от сладост. Задави се, виното обля прелестната й шийка, влезе в пазвата й, момичето щастливо изписка.

Тримата атеисти вече съвсем не знаеха какво да мислят за нея. Каквито и безобразия да бяха правили, според легендите и приказките, Зевсовите дъщери и другите обитателки на Олимп, все пак никоя не бе се държала така разпасано в човешко общество. Но пък това неелински красиво и като менада пияно същество явно знаеше неща, които не само жена, но и никой друг смъртен като че ли не знаеше. Философът-геометър реши още веднъж да я провери:

— Дъще Зевсова, ти одеве се произнесе доста пренебрежително за Платона, а какво мислиш за Аристотеля?

— Че какво съм казала — сепна се Циана, да не е извършила някоя историческа пакост, но не успя да изтрезнее; порцията неразредено вино окончателно оплете мислите й. — Той си е едно славно старче, за къде е идеализмът без него! Освен това, де мортуис аут бене, аут нихил. Пардон, това беше на латински! Римляните са го казали: за мъртвите или добро, или нищо. Не ми е симпатичен обаче главно заради „Държавата“, не може да си представи държавата другояче освен робовладелческа. Пък Аристотел, говедото, му приглася. Може да ви е най-великият и наистина много знае момчето, щото е взело най-разумното от всички ви. И от Платона, и от Зенона, и от тебе даже, ама… Не така, драги!

Езичето й, боядисано от виното по-розово, отколкото бе в действителност, започна да размазва старогръцките думи:

— Не така! Щом искаш да си седиш на сянка и да си пиеш стафидено винце, и да му философствуваш, нека не е за сметка на другите! Щото и робите са като тебе и като мене! Ще си напрегнеш гениалния мозък, ще измислиш разни машини, които да работят вместо теб, а не да лежиш на гърба на хората…

— О, неземна — боязливо възкликна домакинът. — Такива приказки за робите не ни е разрешено дори да слушаме!

— Що бе, Пракси, нали имате уж демокрация? Ти може да си гений, ама ако те нарежа сега на парченца, няма да намеря нищо, което да не го притежава и робът ти, ясно ли ти е? А Аристотел… — обърна се тя свирепо към стария му колега. — Виж му само акъла, взел и против жените да пише! Мъжът бил слънцето, жената била Земята, той бил енергията, тя — материята, ама дори и в раждането не му била равна…

— Къде го е писал? — поинтересува се старият философ. — Аз не знам…

— Ако още не го е написал, ще го напише — тросна му се Циана и изведнъж прихна като махленска клюкарка от по-късните векове. — А пък се оставя хетерата Филис да го язди! Как, ама вие не знаете ли историята? Съблича го тя, значи, юзда му слага, като на муле, качва му се отгоре и с камшик… Разбирате ли, с камшик го кара да тича на четири крака! Трябва да е много красива тая Филис, а?

Тримата мъже бяха поразени от разказа й. Философът, макар и да завиждаше на колегата си, се опита да го защити.

— Не знаем никаква Филис. Аристотел отдавна е привързан към хетерата Херпила, една много достойна жена, която му роди и син, Никомахос…

— Но аз с очите си съм го виждала! — амбицира се Циана. — Искам да кажа, на картини! Знаете ли колко произведения има с тоя сюжет: красотата язди мъдростта! Ето ти тема и за теб, Пракси! Ама не, ти не обичаш реализма.

— Подобна история съм чувал да се разправя в Азия, но не за Аристотел — рече философът.

— Ние пък я знаем за Аристотел! — рече историчката. — Изобщо не го обичам тоя ваш философ! Вярно, много неща е направил за човечеството, но пък хиляда години след него хората ще вярват и на всичките му грешки, и няма да смеят да търсят другаде истините, а пък всяко време си иска своите истини, това от мен да го знаеш, философе!

Старецът кимаше, потресен от пророчеството й.

— Аз и на него ще му го кажа — закани се тя. — В града ли е сега? Пракси, що не идеш да го повикаш? Кажи му да не се бои, аз няма да го яздя! Аз съм за равенството.

— Аз ще отида — скочи все така усърдният автор на трагедии и докато тя, опомнила се, успее да го спре, той вече бе напуснал двора.

— Ей, момчета, много глупости се изприказваха на масата — възкликна тя с един неелински израз, забравила, че в беседката нямаше маса. — Я дайте по-добре да попеем! Пракси, нямаш ли китара бе? Не, не, ти ще я донесеш! Не искам роби да ми услужват, а човек, когото обичам, щото аз те обичам, Пракси.

Ваятелят чак побягна от любовното й обяснение, което заплашваше да се материализира в прегръдка. А като се върна с китарата, отново бе смутен, защото не бе чувал никоя от богините да свири на какъвто и да е инструмент.

— Богиньо, нима…

— Стига си ме богиньосвал? Дай тука да видиш каква хетера съм!

Амбицирана, тя настояваше да им демонстрира всичко, което с толкова труд бе научила, за да се подготви за тяхното време. Удари по струните, провери настройката и въодушевено подхвана първата питийска ода на Пиндар, създадена цели сто години по-рано. Някъде по средата се прекъсна и победоносно ги изгледа:

— Познахте ли го?

После им изсвири два химна един след друг, подсказвайки им:

— Мезомед!

— Някой млад трябва да е — рече старият философ.

Циана рязко отстрани китарата от себе си — Мезомед бе живял два века по-късно, някъде през втория век преди новата ера!

— Ох, цялата съм изпълнена от бога! — изправи се тя в блажено разкаяние. — Ентеос! Нали така му викате, когато се напиете? Добре сте си вие, за всяко нещо друг ви носи отговорността! Да е жив и здрав Дионисият! Пракси, заведи ме някъде да поспя! Ако може и един душ…

Ваятелят не знаеше какво е душ, но я поведе към дома си. Циана се увеси на ръката му и продължи да излива своите трудно разбираеми, а поради това звучащи му като наистина божествени приказки:

— Твоя ли е къщата? Да, лошо сте платени вие, художниците, но в класовите общества е така. Е, нали стига за хляба и виното, хич да не ти пука, момчето ми! Ти си гений, можеш да не се съмняваш в това! Моята приятелка, тя на другите музи се кланя, аз пък на Клио съм се врекла, на музата на историята, чувал си я, нали, та искам да кажа, тя учи изкуствоведство и страшно си пада по тебе. Леле, вика, да ми е сега тоя Праксител, ръцете му, ще целувам, пръстче по пръстче…

— Богиньо, аз… — Ваятелят бе вече съвсем примрял, водейки я към спалнята си, а тя безсрамно се изкиска в ухото му:

— Ама какво искаш още да направя, та да повярваш, че съм хетера!

— На мен ще го докажеш, на мен! — провикна се някой зад гърба им.

Заедно със слънчевата мараня в двора пред очите й се люлееше началникът на градската стража, този път придружен от четирима тежко въоръжени бойци.

— А, монсиньор! — зарадва му се пияната историчка, дообъркала векове и епохи. — Как е, разреши ли ти твоята кирия… Пракси, нали така викахте на съпругите си?

— Ти си арестувана! — изрева, сякаш смъртно ранен, началникът.

— Костакис, не можеш да арестуваш една богиня! — рече Праксител.

— Ама ти ли си тоя Костакис, дето толкова му се плашат — прихна Циана и го ръгна с пръстче в шкембето. — Костакис, ще те превърна в прасе! Или в нещо друго. Предоставям ти сам да си избереш в какво, аз съм великодушна.

Един добър началник на стражата бе длъжен да не се бои дори от боговете. А Костакис беше и таен безбожник.

— Тръгвай с мен!

— В какво е прегрешила нашата приятелка? — намеси се с философско спокойствие старият геометър.

— Говорила е против държавния строй, че робите били равни на гражданите и така нататък. Освен това е богохулствувала и… Изобщо имам сведения за всичко!

Ваятелят и философът се спогледаха съкрушено: значи, техният приятел се занимаваше не само с писане на трагедии?!

В интерес на историческата истина обаче трябва да кажем, че Костакис неведнъж бе използувал този начин, за да сплаши някои по-твърдоглави хетери и да ги застави да работят в полза на държавата. А тъй като хетерите обикновено бяха освободени робини, обвиненията в богохулство и приказки за равноправие винаги звучеха правдоподобно за техните уста. Още великата Аспазия преди сто години бе си патила заради същите обвинения. Ето защо в случая нямаше категорични доказателства, че писателят бе наклеветил тяхната гостенка. Но подобна двусмисленост, за съжаление, обгръща повечето исторически факти.

Циана естествено не му се уплаши. Освен запасите от джудистки хватки, в едно от тайните джобчета на хитона си тя имаше силно упойващо аерозолно флаконче, с което можеше на бърза ръка да приспи началника с цялата му стража, но тя си рече: „Ако мен историята е кръстила Фрина, щом аз позирах за Книдската Афродита, трябва, значи, да ме арестуват и да ме изправят на съд пред ареопага. Там адвокатът ще ме съблече пред всички, за да докаже, че такава красота не може да бъде богохулна, защото тя самата е създадена от боговете, и не може да бъде лоша, защото прекрасното е добро и доброто е прекрасно, а старците в ареопага ще се съгласят с него…“

— Радвайте се! — извика весело тя. — Давай, Костакис, да вървим в ареопага!

Това повече смути началника от възможността да бъде превърнат в прасе. Заповяда на стражата:

— Отведете я! — но сам не помръдна от мястото си.

— Костакис, толкова ли е тежко обвинението? — попита го философът, усетил, че началникът не случайно изостана от стражата си, която с извадени мечове отведе необикновената хетера.

— И данъка си не е платила! — загрижено въздъхна защитникът на закона.

— Ако е само до данъка, аз ще го платя.

— Ама богохулствувала е, ти казвам, имам доказателства! А вие не сте изпълнили гражданския си дълг… — предпазливо изпробва Костакис онзи метод, който бе нарекъл по името на вкусното ястие!

— На архонта докладвал ли си вече?

— Не съм.

— Седни, седни да пием по едно вино — побутна го към беседката философът. — Коринтско е и още не се е стоплило. Ваятелю, прати робите за прясна вода, докато ние тука си поприказваме с този достоен служител на народа…

Циана продължаваше да се забавлява, предвкусвайки историческото шоу в ареопага, а измъчваните от жегата в тенекиените си доспехи бойци още повече я развеселяваха.

— Ей, я приберете тия железа — рече им тя, щом излязоха на улицата. — Не знаете ли какво е казал един ваш мъдрец: който меч вади, от меч умира!… Уф, да ви се не види и виното! Тоя мъдрец не беше ваш, но както и да е, ще вземе някой да се спъне… Няма да ви избягам, не бойте се! Аз нарочно искам в ареопага, да натрия мутрата на тоя ваш кривокрак началник.

Бойците с готовност прибраха мечовете си, защото тази хетера — толкова красива досега не бяха водили на началника си! — наистина нямаше да успее да им избяга, а ако беше богиня и поискаше да ги превърне в прасета, мечовете им също нямаше да й попречат. И сякаш в същия миг дебелата огърлица на гушката й тихичко зазумтя. След което и проговори нещо на неразбираем за стражите език.

Циана вдигна глава към небето. Вдигнаха глави и четиримата бойци, за да изстинат в нажежените си доспехи: от млечносиньото небе над тях се спускаше безшумно някаква заслепяващо бляскава машина.

— Не бойте се, куроси! — рече им Циана, защото те се наканиха да побягнат или да паднат по очи, когато машината слезе току над главите им.

Машината застана във въздуха на метър от опечената пръст на Елада, а в средата й се отвори едно кръгло прозорче. Сякаш самият Адонис, пролетният любовник на Афродита, надникна от него — толкова гладко, хубаво и младо бе лицето на мъжа, който подаде оттам ръка:

— Качвай се!

— Но защо, моля те… — възрази арестуваната.

— Нареждане от Института!

И тя пое ръката му, която енергично я издърпа нагоре. Прозорчето се затвори, а машината мигновено се самоизстреля като стрела по посока на Олимп и влезе в самото слънце.

— Ама защо ми прекъсвате командировката, аз още нищо не съм научила! — викна Циана, след като се тръшна във второто пилотско кресло.

— Май че повече неща ще ти прекъснат — рече Александър, отпускайки се до нея. — Възможно е изобщо да те махнат от отдела за древна история. Изкуствоведите са се усъмнили в теб. Извършила си грубо вмешателство в развитието на Елада. Момиче, момиче, как успя за толкова кратко време!

— Ама нищо не съм сторила!

— Хайде, хайде, знаем се добре!

— Какво мога да направя аз сама? Историята е много твърдоглава, Сашо, тя си знае своето… — тъжно изрече младата историчка. — Ще се появи след мен една хетера на име Фрина… А и да не се появи, историята ще си я измисли. Тя ще вдъхнови великия скулптор по време на празника на Посейдон… Ох, как ми се искаше да го дочакам! Там Фрина ще се разсъблече да се къпе пред целия град — забележи: това е може би първият публичен стриптийз в Европа! И Праксител ще намери куража да я извае гола. А после тази чудесна Фрина ще я съдят, но слава на Олимп, красотата винаги е обяздвала мъдростта, и старците от ареопага ще я оправдаят… Уф, друг път ще ти разправям, много съм уморена!

Като я изгледа, Александър си я представи без всичките тия драперии на двойно препасания хитон и си помисли, че от нея сигурно би излязъл чудесен модел за древна богиня. Тогава той окончателно осъзна и че също е от тези, на които винаги ще им бъде трудно да съдят красотата. Но все пак се осмели да запита:

— А ти наистина ли нищо… с този Праксител?

— Разбира се. Нали знаеш, че теб обичам!

— А! — смая се Александър. — За пръв път го чувам!

— Тия неща не са предназначени за слухово възприемане, мили! — протегна му тя ръка и веднага заплака.

— Но защо? Недей — обърка се момъкът. — Ти сама си ми казвала… Нали? Дето един древен философ казал, че трябвало със смях да се разделяме с миналото…

Той не го цитираше нито точно, нито пък уместно, но можеше да му се прости, защото не беше историк, а най-обикновен инженер по поддържането на темпоралните машини. Освен това беше чудесно момче и Циана се засмя през сълзите си. А като гледаше с каква скорост и с какво равнодушие дигиталният брояч на времето отбелязваше годините, през които минаваха, тя въздъхна, сякаш наистина се прощаваше с тях:

— Уф, до гуша ми дойде и от тая история, дето нищо в нея не е такова, каквото ти го разправят!…

След като се изтръгнаха от вцепенението си, бойците на Костакис нахлуха с трагически викове в двора на Праксител. Костакис излезе от сянката на беседката с лошо предчувствие. Той тъкмо бе се съгласил с известния елински философ и геометър, че не си струва да занимават целия ареопаг с някаква си хетера, когато нещата могат да се уредят и на четири очи, а сега сделката изглеждаше застрашена.

— Бо… богът от машината и… и… — пелтечеха стражите.

— Един да докладва! — заповяда Костакис.

Посоченият не успя да се успокои и продължи да трепери като маларичен, докато разказваше как богът слязъл с машината и отвлякъл поверената им арестантка.

— Ааах, идиоти! Ще ви дам аз един бог от машината! — изрева Костакис. — Колко пъти ви казвах да не киснете все в театъра!

Праксител и философът навярно не бяха чак такива атеисти, защото с много богобоязън се загледаха в небето по посока на Олимп. Там обаче, както и преди, нямаше нищо друго освен огнения лик на Хелиос, който, въпреки че си беше чисто елински бог, с непонятно за хората еднакво старание изпичаше в пещта си красивото и грозното, мъдрото и злото, истината и измислиците…