Незавършеният роман на една студентка

ШЕСТА ГЛАВАПоликлиничен случай

За разлика от своята приятелка, Александър си оставаше послушно дете на двайсет и четвъртия век. Макар като инженер по поддръжката на хронолетите понякога и сам да летеше с тях, не му бе позволено да слиза в другите епохи и той никога не се изкуши да наруши забраната. Ето защо бе непонятно дори за специалистите от кварталната поликлиника как е възможно толкова нормален мъж така мъчително да страда по някакво побъркано момиче, което благодарение на професията си бе се изплъзнало от контрола на своята поликлиника.

Самият Александър не се питаше — той просто си страдаше добросъвестно и сладострастно. Обичаше младата историчка с всичките й странности и не я укоряваше за каквото и да било. Дори тази чудовищно неприлична постъпка — да се запилее някъде из Космоса, без да се сбогува, без да му съобщи адреса си, той прие като естествена за нея.

Веднъж Циана му разказа една древна легенда за някой си Тантал и неговите мъки и тази легенда му служеше сега за утеха. Той се виждаше, както Тантал, затънал до шия в блатото на своето страдание, зяпваше насън и наяве, за да отхапе от надвисналите над главата му плодове, знаеше, че са вече недостижими за него, но също така знаеше и че — според решението на боговете — няма да умре нито от своята жажда, нито от глада си, затова си се харесваше в тази роля и почти се наслаждаваше на своите Танталови мъки, защото бяха нещо ново за него. А не бе и чувал някой от познатите му да е страдал с такава сила от неосъществена любов, та чудото допълнително го изпълваше с гордост.

Разумният двайсет и четвърти век обаче не търпеше подобни чудеса. Най-напред го повикаха за консултация в поликлиниката. Александър се поучуди, но тъй като не му беше сега до медицински прегледи, не отиде. Учуди се и на собствения си бунт, защото знаеше, че работата нямаше да приключи с едното повикване. Така и стана. Още на другата вечер в квартирата му се изтърсиха не един и не двама от поликлиниката, а цели четирима: психиатър, психолог, социалният отговорник на квартала и блоковият лекар.

Той дисциплинирано се остави да го прегледат, но накрая си позволи мъничко плаха ирония:

— И с какво съм заслужил тази чест? Денят ми за редовната консултация е чак след три месеца.

Въпреки професионалната си школовка четиримата изглеждаха смутени; бе се оказал здрав и в добро състояние на духа. Психологът отвърна от името на комисията:

— Ще бъда откровен. В поликлиниката се обади ваша приятелка, която ви е напуснала. Каза, че сте много отчаян и било възможно да посегнете на себе си.

Александър потрепера от вълнение — нима това не показваше, че Циана все пак го обича, щом се е загрижила за него?

— Защо треперите? — веднага скочи психиатърът.

Инженерът предпазливо се ядоса:

— Отгде да знам? Нямам ли право да треперя?

— Страдате ли? — съчувствено го запита психологът, а социалният отговорник на квартала вметна с блага назидателност:

— Вижте, приятелю, толкова века човечеството полага усилия да направи живота такъв, че никой за нищо да не трепери!

— А аз ви обърквам реда в квартала, така ли? — рече Александър и повторно се разтрепера, вече от радост, че е способен на такава дързост.

Психиатърът лепна някакво миниатюрно апаратче на слепоочието му, а психологът повтори в друг вариант въпроса си:

— Отчаян ли сте, приятелю? Сигурно се чувстваме самотен, изоставен?

— То си е моя работа! — продължи да се бунтува младият инженер. И дръпна главата си. — Не разрешавам да ми впръсквате нищо.

— Апаратът е диагностичен — успокои го психиатърът. — Но защо ви е притрябвало да тъгувате бе, човек? Та нима това е проблем? Веднага ще ви оправим!

— Слушайте, на нея не бива да се вярва за такива неща. Тя е хрононавтка, натъпкана е с разни древни романтични истории. А може и шега да си е направила.

— Шега? С поликлиниката? — възмути се блоковият лекар.

У Александър бликна нещо като ненавист. Тия сигурно щяха да го оправят и той знаеше как: ще окъпят мозъка му в разни ендорфини и той сигурно щеше да се влюби в първата срещната жена още по обратния път от поликлиниката за дома си.

— Добре де, защо да не потъгувам малко? Неморално ли е? Осъдително ли е, когато те е напуснал любимият човек, да тъгуваш за него?

Единствен психологът в групата още не нервничеше — навярно имаше по-дългогодишна закалка:

— Напротив. И почтено е, и красиво е, ако този човек е заминал — и ти липсва. Но щом той изобщо те е напуснал, щом няма да се върне при теб, тогава става безсмислено. И опасно.

— Че какво му е опасното?

— В отчаянието може да ви хрумне мисъл за самоубийство.

Младият инженер, комуто никога не бе хрумвала такава мисъл, се усмихна, спомнил си очарователния донос, направен от любимата му. Какво ли би било наистина да се самоубие? Циана сигурно ще се спука от гордост, че някой се е самоубил заради нея, а после цял живот ще тъгува и ще се измъчва от угризения. Рече:

— Толкова ли е лошо да се самоубие човек от любов? Моята приятелка ми разправяше колко често в миналото… Особено там една много забавна история от средните векове, как двама млади в Италия се самоубили по недоразумение. Ромео и Жулиета май се казваха.

Комисията бе потресена и единствен социалният отговорник смогна веднага да реагира:

— Как може да ви съблазнява невежеството на миналите векове? Вие, млади човече, не принадлежите на себе си, ясно ли ви е, вашият живот на обществото принадлежи! Хайде, вървете с нас!

— Ама моля ви се! — осъзна грешката си Александър. — Та аз нямам никакво намерение да се самоубивам! Аз само така го казах, в смисъл, пошегувах се.

— Шегувате се? С поликлиниката? — повторно се възмути блоковият лекар, а лицето му стана решително, сякаш той посягаше към нечия неизправна сърдечна помпа.

— Това вие го казахте, за самоубийството, и аз само си спомних… Иначе и наум не би ми дошло такова нещо. Аз съм порядъчен човек, можете да видите компютърните ми характеристики.

Социалният отговорник на квартала обаче се оказа неумолим:

— Тръгвайте!

— Добре, нека само се отбия някъде — предаде се Александър и добави с последния остатък от своя бунт: — Че то от вас човек…

Но още докато изхвърляше втечнената си тревога, у него и сякаш на нейното място се занадига една непозната му досега ярост, която размъти мозъка му, накара го да извърши нечувана постъпка.

Той излезе на пръсти от тоалетната, на пръсти напусна жилището си и се шмугна в скоростния асансьор. Там се поколеба нагоре или надоле да се отправи, съобрази, че ако се опита да избяга от покрива с някое авиотакси, веднага ще го засекат — и асансьорът го изплю на улицата. Тя беше пуста, та можа спокойно да потича до входа на подземния транспорт, — където, омотаеше ли се веднъж из безбройните му разклонения, скоро нямаше да го намерят.

Повече от час сменя една линия с друга, докато се озова в съвсем непознат край на града. Едва там осъзна колко антиобществено бе постъпил, но не се почувствува виновен. С какво право ще му забраняват да тъгува? Ами че те така всъщност ще му отнемат и Циана! Окончателно ще му я отнемат с техните идиотски мозъчни терапии. Не, той нямаше да им отстъпи своето нещастие, то си е негово и с нищо не вредеше на обществото…

Такова решение обаче изискваше определен план за бъдещото поведение. Ако си потърсеше правата в по-горните медицински инстанции, не се знаеше дали не ще налети на същите закостенели в грижите си за обществото фанатици. Да избяга нанякъде? Планетата не можеше да се напусне незабелязано, а на нея — при съвременната информационна система — никъде не ще се скриеш за повече от ден-два. Сигурно всичко вече е алармирано. Внимание! — препращат снимката му оптичните влакна на кабелите. Внимание! — треперят от безпокойство радио– и светлинните вълни. Този гражданин на планетата Земя — огледайте го добре и го запомнете, — този гражданин на планетата е решил да се самоубие… Смешна история, но всичко живо ще се юрне да му попречи. Ще вземе наистина да се самоубие, та да видят тия смахнати доктори!

Александър, крачил досега в ритъма на своя гняв из непознатите улици, се развесели. Хубав номер би им погодил! Ще им съдерат кожите, загдето не са го опазили, особено на оня противен блоков лекар и на социалния отговорник на квартала! Бедата бе, че не му се самоубиваше истински. Циана сигурно щеше пак да цъфне отнякъде. Ще се наскита по света и току-виж се върнала при него. Но, теоретически погледнато, ако все пак решеше да се самоубие?…

Това си беше почти инженерна задача и младият инженер въодушевено се зае с нея, защото беше необикновена, а му се и щеше вече да си мисли за нещо по-весело. Той превърна безцелното си бягство в спокойна разходка, та да може да разсъждава. Рядко срещаше хора — повечето предпочитаха закритите подвижни тротоари, а тия, които срещаше, също се разхождаха и не му обръщаха внимание. Това беше добре, ама… не можеш просто да скочиш насред тоя устремен поток от коли. Радарните спирачки мигом ще го заковат на място. Само ще си ожулиш лактите и коленете на паважа, а водачите на колите нощес ще сънуват кошмари, което може и да е смешно, но е непочтено спрямо невинни хора. А след това вече не само любовната ти мъка ще промият, целият ще те промият за нарушаване на обществения ред.

С влаковете нещата стояха по същия начин. И с подземните, и с надземните. Охраняващите роботни устройства са безотказни. Веднъж видя как една бабка залитна към влака, след като той вече потегляше. Вагонът изфуча гневно и така я духна с въздушната си защита, че я развя като хвърчило над перона. Авиотакси да се опиташе да повреди във въздуха… почти изключено! Тъкмо защото са на самообслужване, управлението им е така програмирано и бронирано, че едва ли би се справил дори специалист. А и ония от поликлиниката, ако са пуснали в ход системата си, сигурно всички авио– и автотаксита вече са приели в компютрите си номера на неговия транспортен талон и просто няма да потеглят. Нещо повече: щом пъхне талона си в компютъра им, веднага ще сигнализират къде се намира.

Инженерът започна да се ядосва. Нима наистина не бе способен да надхитри някак си цялата тая машинария? Защото у дома, естествено, го чакаха в засада. Не можеше да се върне, да вземе нож и да си разреже вените — чувал бе от Циана за такива древни самоубийства. Ех, че пакост му направи тая глупачка с нейната романтична фантазия!… У приятел да иде, от прозореца му да скочи… абсолютно непочтено! Па и всички вече са получили предупреждението по специалната кабелна връзка, която ти включва холовизора, когато и както си иска, за да ти гръмне в очите и ушите с някое извънредно известие. Да звънне сега в поликлиниката, да им се извини, да каже, че утре ще иде при тях? Няма да му повярват, ще решат, че иска да печели време, ще засекат обаждането му и веднага ще пристигнат…

Минувачите станаха повече и той забеляза, че от доста време върви по крайбрежната алея на някаква река. Не позна коя е — градът имаше няколко, но забеляза в далечината мост. Да, всичките реки имаха и красиви декоративни мостове за любителите на разходки край река. И забеляза още колко уморен бе от бягството си. В края на краищата, ако някому се самоубиваше, можеше да се качи просто на тоя мост и да скочи от него, като потисне за няколко секунди плувните си рефлекси…

Но мостът се оказа зает, а и решеше ли сериозно да го направи, нямаше да бъде по такъв просташки начин я! Все щеше да открие по-достоен трик, иначе трябваше да плюе на инженерската си диплома! Виж, ако можеше да се добере до хронолетите — тях отлично знаеше как да повреди, но и там положително го чакаше засада…

Той отмина моста, като се извърна да види стърчи ли още там онова момиче, което го възпря да се качи. Бе му се приискало все пак да провери каква е височината, да си почине на някоя от пейките, да позяпа водата, но момичето, което бе се облегнало на перилата, го изгледа, както му се стори, с подозрение. Макар че от такова разстояние нищо не можеше да се познае.

Почваш да халюцинираш, укори се Александър и се тръшна на крайчеца на най-близката пейка.

Другият й край бе зает и двамата мъже сърдито приеха извинението му, направено пост фактум, като демонстративно му обърнаха гръб, продължавайки своя разговор.

— Ама не, съвсем вече не си гледат работата тия поликлиники! — рече единият и Александър щеше да скочи, за да продължи бягството си, ако не бе чул и следващите думи. — Миналият месец изкарах редовния курс. Уж гарантират десет години, а с десет месеца не се почувствувах по-млад, ще знаеш.

Александър си отдъхна — обикновен старчески разговор и дори се заслуша, в очакване момичето да се махне от моста. Другият вече бе се съгласил с мнението на приятеля си за поликлиниките и разправяше:

— Оня ден бях на едно погребение. Колега бивш, бях го почти забравил, но трябва да ти кажа, че трупът му не ми направи никак добро впечатление. Не може в днешно време да се умира така. И само на сто и осемнайсет години!

— От какво е умрял? — запита първият, но младият инженер избяга право към моста, недочакал отговора.

И докато се тътреше по безкрайното стълбище нагоре, защото тези мостове бяха пешеходни, си мислеше, че трупът му сигурно също няма да се хареса на Циана, колкото и да го разкрасяват в погребалния отдел на поликлиниката. Значи, в инженерната задача трябваше да се включи още един силно затрудняващ фактор: самоубийството да бъде такова, че труп да не бъде намерен.

Момичето продължаваше да си стърчи, прегънато над перилото, бе сякаш омагьосано от водата и не се заинтересува от пристигането му. Значи, не бе го познала и не бе повикала по джобния си компютър службата за сигурност. Дали и тя не е самоубийка? — зарадва се Александър и се довлече, за да седне на близката до нея пейка. Протегна крака, изпъшка неприлично шумно — стълбището бе изцедило и последните им силици.

Момичето бавно се извърна към него. Не беше момиче, жена беше, но млада и доста привлекателна. Гласът й го докосна като ласка, може би защото тъкмо от това се нуждаеше сега:

— Изглеждате много уморен. Да ви дам ли нещо за възстановяване? Имам у себе си.

— Благодаря. Ей сега ще ми мине — отвърна той.

— Навярно не се движите достатъчно, нетрениран сте.

Съчувствената й готовност за разговор му подействува още по-добре. Младата жена се открояваше живописно самотна на тоя мост и явно притежаваше сродна нему душа.

— А тук е красиво, нали? — продължи гласът-ласка. — И толкова спокойно! Хубаво е, че са направили тези мостчета. Същински оазиси сред това безумие наоколо.

— Какво безумие? — попита Александър недоумяващо.

— Не намирате ли, че целият наш живот е истинско безумие? — Тя пристъпи с лека, еластична походка и седна в другия край на пейката. — Нещо в него липсва, нещо съществено, а и аз не знам какво е.

— Да си призная, никога не съм мислил за живота така. Какво да му липсва? Напротив, прекалено много неща има в него и сигурно това ни уморява.

— Не ви ли е страх?

Кой знае как, Александър веднага разбра въпроса й. От тая височина водата изглеждаше неподвижна, черна, като стена, зад която дебнеше зловеща загадка. За да не излъже, рече:

— От какво да ме е страх?

Жената отпусна ръце в скута си, въздъхна доверително:

— А аз вече няколко пъти идвам. Мястото е много подходящо, но ме е страх. Като погледна от моста… Високо е, доста ще трае. И тая река сигурно е пълна с разни гадни животни.

Той не можа да не се засмее над трогателно детинските й съображения.

— Пълна е. Затова не ви и съветвам да го правите.

— Уф, наистина не ми се живее повече!

— Да не би да сте загубили любимия си?

— Глупости! Нима човек може да загуби нещо в тоя свят, освен себе си? Всичко и всички са взаимозаменяеми. Или вие си мислите, че някой днес е в състояние да се самоубие от любов?

Александър се смути. Щеше да прозвучи като хвалба, но се налагаше да обори нейното черногледство.

— Погледнете ме, аз съм един от тия глупаци!

Тя наистина го погледна с очи сякаш пресилено разперени и с насмешливо любопитство в тях.

— Сигурно сте прекалено самолюбие, това е.

— Наистина я обичам! — извика той в горестна самоотбрана.

— О, мили ми колега, себе си обичате, себе си! Тя ви е пренебрегнала, самолюбието е възпламнало и така нататък. Доста позната картина.

— Но защо съдите така прибързано? — вече истински се обиди самолюбието на Александър. — Та вие не ме познавате! И откъде у вас тоя песимизъм? Толкова сте млада… — Той се позапъна, защото тя можеше и да не е млада. Днешната медицина бе направила така, че хората да запазят почти същия си вид от двайсет и пет до над шейсетте години. — Исках да кажа, че не сте толкова млада. Мировата скръб е по-присъща на пубертета.

Тя отмести най-после разперените си очи от лицето му, сякаш окончателно я бе разочаровал.

— Ако имаше действително мъже, които да не си праскат ендорфини в мозъка, та да смогнат да те погледнат влюбено, тогава може би… Едного да срещнех, който да е готов заради мен да скочи ей оттук, тогава да! Обаче няма, няма вече такива мъже на планетата. Е, сред колонизаторите на другите планети, по астероидите, но то е, защото там пък жените са по-малко, а и намалената гравитация…

— Аз никога не съм употребявал ендорфини — защити Александър мъжкото население на планетата. — И да скоча мога заради вас.

Тя прихна тъжно.

— Заради мен? Не, заради себе си ще скочите.

— Заради вас ще скоча! Иначе нямам никакво намерение. Просто дойдох да ви видя отблизо.

Той стана от пейката и зачака само още една нейна думичка. Уверен бе, че действително ще скочи. Вярно, височко е, но беше добър гмуркач, а реката сигурно е достатъчно дълбока, та да успее да изплува и триумфиращо да се изсмее после в тая предизвикателно иронична муцунка.

Вместо да каже нужната дума, младата жена обаче внезапно го прегърна през кръста. Доста яко го стисна в слабините и решителността му омекна от жеста, с който го възпираше. Погали наведената на гърдите му главица, за да дръпне в следващия миг ужасен ръката си, защото това странно същество каза:

— Нека скочим заедно, моля ви! Сама ме е страх. Хванете ме здраво, аз ще затворя очи, а вие ще скочите заедно с мен. Моля ви!

— В никакъв случай! Това значи да извърша убийство.

Той опита да я махне от себе си, но тя се овеси с цялата си тежест на него, смъкна се по бедрата му и падна на колене, а бузката й легна на едно доста неподходящо място. За да избегне смущаващата поза, Александър побърза сам да коленичи и се озова вече истински в нейната прегръдка. Ръцете й се сключиха около врата му, устните й зашепнаха в страстен унес:

— Ето така! Прегърнете ме, силно ме прегърнете! Хайде, моля ви! О, колко си нещастен, горкичкият ми! Колко си самотен, колко страдаш, но скоро всичко ще се свърши…

Шепотът се прекъсваше от същите безсъзнателно страстни целувки — по шията му, по бузата, по ухото. Пръстите й конвулсивно шареха по вече целунатите места, търсеха сякаш други, нецелунати още, почти се забиваха в кожата, където я докоснеха.

— И ти… и ти… — замърмори Александър, упоен от нейното страдание и действително се почувствува нещастен. А трябваше да разбуди съпротивата си, за да отклони това младо създание от трагичното намерение, да го изведе от детинското му отчаяние. — Недей, мила, недей така, аз ще направя всичко…

Внезапно дланта й натисна по познат му начин неговото ляво слепоочие и размаза там някаква течност, която с бързината на етер проникна в черепа му.

Александър я хвана грубо за раменете и я отдалечи от себе си.

— Какво е това?

— Нищо, мили, нищо! Впръснах ти малко успокоително. Трябва да се успокоиш, та да можем да го направим.

— Ама аз нямам никакво намерение да скачам от разни мостове, разбери! И теб няма да пусна! — награби той още по-здраво раменната й, а в своята разпаленост несъзнателно повтори думите на омразния му социален отговорник от квартала: — Ти не принадлежиш на себе си, ти на обществото принадлежиш, чуваш ли! Я каква си красива, добра, всекиго можеш да направиш щастлив…

— Но мен, мен кой ще направи щастлива! — драматично извика младата жена.

— Я ставай! — надвика я той, защото коленете му, забити в настилката на моста, също закрещяха от болка.

Вдигна я решително, хвана я през кръстчето и я помъкна по стълбището. Устремен към празното си и самотно жилище, той я носеше не само за да я спаси, той я носеше и като щит срещу всички засади на кварталната поликлиника. Принуди себе си и към нещо, което беше по-малко лъжа, отколкото тактическа хитрост:

— Забравил съм си транспортния талон, ако ти имаш?

Тя послушно му го подаде, а когато той, набрал адреса си в компютъра на авиотаксито, взе волана в ръце, ликуваше като победител над безумни стихии.

Напразно бе подозирал своята поликлиника — никой не го дебнеше пред квартирата му, никой не го очакваше и вътре. Освен едно широко и удобно легло, което сякаш съумя да побере всичките целувки на света.

— О, Хроносе, колко е красива! — възкликна после той, инстинктивно призовал жестокия бог на времето, патрона на неговите машини, също да я погледне и да не му я отнема. Ще избие той от тази мила главица всичките й глупави черногледства, ще я напълни само с радост и веселие! Та с какво само щедро себеотдаване бе го прегръщала чак до мига, когато заспа с внезапността на преуморено от щастливи игри дете!

Той предпазливо се наведе да целуне още неизбледнялата от възбудата бузка и си спомни, че дори името й не знаеше. Тя също не бе го запитала как се казва. Викаше му само „мили, мили“ и го шепнете по десетки кой от кой по-вълнуващи начини. Ето с каква разкошна сила събираше хората самотата и отчаянието!

Нейният транспортен талон — изобщо не бе го погледнал одеве — още лежеше в джоба му, или не, май че й го върна, когато слязоха от авиотаксито на покрива. Така или иначе имаше вече правото да бръкне и в нейния джоб.

Той рипна — уж внимателно, да не я събуди, но с още недоутоленото нетърпение на устрема си към пълното й притежание. Веднага попадна и на някаква служебна карта. Преди да прочете обаче името, прочете „Д-р псих.“ и изтърва якето й на пода. Отпусна ръце, сгърчи се, превърнат като от магическо заклинание в сбръчканата статуя на безпомощно гол мъж. Значи, все пак бяха успели да го надхитрят!

Откъм леглото го гледаха и щом усети това, той настръхна от студ, клекна, за да прикрие голотата си.

— Какво правиш там?

„Д-р псих.“ му се усмихваше с очи, с бузи, с красивите си рамене.

— Мразя те! — изпъшка Александър в неудобната поза.

— Не ме мразиш, мили — рече „д-р псих.“ и се изправи, откривайки до пъпа своето женско великолепие.

— Някакви ендорфини ли ми прасна одеве?

— Не, беше препарат, които потиска серотонина и кара собствения ти мозък да произвежда повечко допамин.

— То е същото!

— Не е същото. Допаминът си е твой. И не е ендорфин.

Това не го утеши, но той се изправи, защото краката му изтръпнаха от клеченето. Бе вдигнал якето й от пода и го държеше пред корема си.

— И докога ще трае това?

— Не ти ли се ще да ме обичаш по-дълго? — глезено проточи „д-р псих.“ и доста безсрамно се протегна.

— Мразя те! — изръмжа Александър.

„Д-р псих.“ скри внезапно всичките си усмивки и с решителен скок откри и другата половина на своето женско великолепие. Награби от фотьойла оскъдното си бельо.

— Чакай, къде хукна! — обезпокои се Александър.

— Нали ме мразиш?

Той се опита да я прегърне, да спре змийските сгъвания на тялото й, но тя му се изплъзна и продължи да се облича.

— Закъснявам.

— Друг самоубиец ли ще спасяваш?

„Д-р псих.“ се изсмя като след добре свършена работа.

— За съжаление никой вече не се самоубива, моето момче.

— Ще дойдеш ли пак?

Тя дръпна якето си от ръцете му, а той, забравил срама, остана да стърчи гол като пациент пред лекар.

— То зависи от теб. И от ендорфините ти.

— Как може да си толкова жестока!

— Медицината винаги е била жестока, мили! Хайде, бъди здрав и не прави повече глупости!

— Няма ли все пак да дойдеш? — жалостиво изплака младият инженер и голата си мъка.

„Д-р псих.“ се спря на вратата и го огледа с лекарски поглед, сякаш установяваше физическия му статус.

— Ама ти да не тръгнеш сега пък заради мен да се самоубиваш? — Притича обратно, обхвана врата му в бърза и опитна прегръдка, целуна ухото му, а шепотът й изгърмя като топовен салют. — Ти наистина си изключително момче! Чакай ме довечера!

Щастливо оглушен от признанието, Александър се върна в леглото и потъна в блаженството на своята изключителност. По някое време допаминът или някой от мозъчните му ендорфини се обади любопитно: „А дали не са разпратили и други такива психоложки?“ Но пък ендорфините на съня вече надделяваха и той се утеши с мисълта, че до вечерта имаше достатъчно време и да поспи, и да обходи останалите градски мостове…

Ето така приключи раздялата на Циана с Александър.