Незавършеният роман на една студентка

ВТОРА ГЛАВАНе узнавай бъдещето си

Веднага си личеше, че този мъж не е от нейния век. Беше облечен в грубо ушити дрехи, обущата му също бяха груби и кални. На лявата му буза розовееше голям белег. В началото на двайсет и четвъртия век едва ли някой би изглеждал така. А и природата наоколо, сурова и занемарена, съответствуваше на вида му. Тревата на поляната, където кацна, беше осеяна със смачкани кутийки, с книжни и синтетични отпадъци, малко по-нататък лежеше захвърлено дебело колело от черна гума.

Опитът й да установи по уредите къде и кога се е привременила излезе неуспешен и Циана реши да го запита. Въпреки страховития белег лицето на мъжа излъчваше ум и доброта. Правилникът я задължаваше да избегне тази среща, но студентката предпочиташе да разсъждава, вместо да се подчинява. Щом машината бе дала толкова голямо разсейване, без уредите да го регистрират, непременно трябваше да узнае какво отклонение е дала, та съответно да коригира програмата. Иначе кой знае къде щеше да се озове в обратния си път.

— Добре дошли — каза мъжът на изненадващо добър български и Циана си отдъхна от напрежението и страха: намираше се в границите на своята родина, макар и в далечното й минало. — Откъде идвате? Да ви помогна с нещо?

Вероятно наблюдавал приземяването й, той сигурно бе храбър мъж, щом така безстрашно идваше при нея, но явно очакваше нещо друго, защото чак заекна от разочарование, като му отговори.

— Ама не сте ли от чужда цивилизация?

— Може и така да се каже — отвърна уклончиво тя. — По-скоро: друга цивилизация, иначе пак си е българска, човешка.

Тя си помисли, че каквото и да му разкрие, в тия древни времена никой не би му повярвал, така че информацията, която ще му даде, нямаше да представлява опасно вмешателство.

— Значи, това… това не е летяща чиния?

— Прилича ли ви на чиния?

— Не, ама… както се приземи…

— Е, да, такива машини вие нямате. Извинете, коя година сме днес? — запита Циана и едва не подсвирна: бе попаднала чак в двайсетия век, време, най-строго забранено за посещения.

Трябваше веднага да отлети, но страхът от обратния полет не й даде да помръдне, а този мъж, макар сам да изглеждаше уплашен, излъчваше спокойствие и уют. Ето той сякаш отгатна състоянието й:

— Аз съм си постлал ей там! Много хубаво местенце, сенчесто и прохладно.

— Да, имам нужда малко… Няма ли да ви преча?

Слънцето печеше твърде силно и Циана разтвори пилотския си костюм чак до пъпа. Дори това леко разголване шокира мъжа от двайсетия век, но смущението му беше толкова симпатично, че тя реши да се позабавлява.

— Ох, ако при вас не се смята за неприлично, бих се окъпала дори. Водата изглежда чиста.

— Защо да е неприлично? Аз няма да гледам.

— Ааа, не ви вярвам! Вие изглеждате любопитен мъж и сигурно обичате да гледате, когато се къпят жени.

Белегът му порозовя, но той отвърна с достойнство:

— Мъжът не би бил мъж, ако не е любопитен към жената.

Тя приседна на стария шлифер, който той бе постлал край самата вода, посочи обезпокоено двете торбички с гъби:

— Защо сте брали това?

— Да ги ям. Искате ли да ви опека?

— Но те са отровни!

— Бъдете спокойна, аз от дете съм гъбар.

— А при нас няма вече неотровни. Казват, че всички гъби били мутирали и произвеждат отрови.

— Къде при вас?

— В двайсет и четвъртия век.

— Аха! — рече той. — И това е машина на времето, нали?

Хем искаше да го провокира, хем й стана криво.

— Разбирам, трудно ви е да повярвате. Както и аз не бих яла от вашите гъби, колкото и да ме уверявате…

— Пък аз си помислих, че сте Мата Хари — рече той насмешливо и измъкна от еднодневката си термоса.

Тя отказа да пие и от кафето му, но настоя да узнае коя е Мата Хари и той й разказа за прочутата красавица шпионка от Първата световна война.

— Вярно, ние историците сме си нещо подобно — засмя се тя и, кой знае защо, отнесе сравнението му не към заниманията на Мата Хари. — Значи, ме намирате красива?

Той забрави да повтори комплимента си.

— Какво искате да кажете? Да не би и вие да сте историчка?

— Е, още не съвсем. Трета година студентка съм. По история на древна Европа.

— Пък аз съм кандидат на историческите науки! — похвали се той.

— Чудесно! Ще станем, значи, колеги! А кога ще кандидатствате?

Настъпи кратко недоразумение, защото той бе решил, че тя му се подиграва. После се наложи да й обясни трудно обяснимото окичване на хората с тази титла, когато завършат изучаването на някоя наука, не когато я започват. Но бъдещата историчка пак не си позволи да се надсмее. Тя вече знаеше, че много неща от миналите векове ще си останат неразбираеми за жителите на двайсет и четвъртия век.

След това обяснение кандидатът стана по-смел:

— Да ви казвам ли Мата, или си имате свое име?

— Казвайте ми Циана.

— Хубаво звучи! Означава ли нещо?

— Баща ми е химик и тъкмо тогава работел с цианитите… Защо се смеете?

— Извинете, но… Представих си, че баща ви пък се казва Калий и се получи Циана Калиева. Веднага ми замириса на бадеми.

Тя чак се просълзи от смях.

— Хей, отровителко прекрасна — рече той в стила на древността, която двамата изучаваха, — ще ми откриете ли най-после истината за себе си?

Тя добросъвестно му разказа за темпоралната машина и как посещават с нея онези времена, от които източниците са оскъдни. И още доста неща му разказа, които той не биваше да знае, но все едно кандидатът не и повярва, защото определи приказките й като „красива мечта за историка“, макар че галантно се извини: Добрият историк винаги трябвало да бъде нащрек пред фактите и очевидностите. Циана си отмъсти:

— Значи, сега аз не бива да вярвам на впечатлението си, че сте хубав и приятен мъж? Жалко, мислех да ви поканя на една разходка с машината!

Той пак се смути много мило и тя се запита дали това е общо свойство на мъжете от двайсетия век или само на неговите историци и гъбари. Скочи и заразтваря пилотския костюм, сякаш го разпаряше.

— Нали няма крокодили в тая река?

Кандидатът съвсем се обърка пред голотата й.

— Да се обърна ли, или да се отдалеча?

— Ще постъпите, както го изисква вашата епоха — отвърна тя и нагази във вира, като много съблазнително се кълчеше на изнежените си ходила.

— Аз тук съм единственият крокодил — рече той и сигурно бе забравил какво повеляваше неговата епоха в такива случаи, защото нито се обърна, нито се отдалечи.

Гърдите й плувнаха над водата.

— Защо не се окъпете и вие? Не е колегиално вие да ме изучавате, пък аз да не видя как изглеждат мъжете от миналото. И противоестествено е. Само бъдещето има право да знае как изглежда миналото, обратното е забранено.

Изучавайки по-древната история, тя естествено не можеше да знае, че кажеш ли такова нещо на един мъж от двайсетия век, трудно ще го накараш после да се съблече. В двайсетия век мъжете все още много се бояха от сравняването им с други мъже.

— Не ми е горещо — отговори той и побърза да изтрие потта от лицето си с твърде нечиста кърпичка.

Циана не се погнуси от кърпичката и се трогна от лъжата му, а това може би беше признак, че е на път да се влюби. Особено я вълнуваше неговото изчервяване, затова тръгна да излиза право насреща му.

— Отговарям ли на днешния вкус на мъжете?

— Божествена сте! Същинска Фрина!

Тоя пък — току я сравняваше все с неизвестни й жени!

— Коя е тя? — възревнува Циана и засмъква с длани водата от тялото си, та по-бързо да изсъхне.

Тези безобидни движения в очите на мъжа от двайсетия век бяха връх на самопредлагането и съблазънта, но Циана и това не знаеше, та се учуди, че сега той обърна към нея белега си и изрече своето възмущение в съвсем друга посока:

— Каква специалистка сте по стара история, щом Праксител и Фрина…

Тя му напомни, че е расла три века след него, което ще рече: три века повече информация, а мозъците им през тези векове не са пораснали и с три милиграма, та подборът на информацията по необходимост е ставал все по-жесток. В тяхното време вече половината от населението под една или друга форма работело, за да може всичко да се регистрира в електронната памет на човечеството. Така че нека не вири нос, ако в двайсетия век историкът все още представлява някаква обществена фигура, сопна му се тя накрая, видяла, че той изобщо не я слуша, раздвоил вниманието си между тялото й и пилотския костюм, който тя затваряше чрез залепване на краищата му. Но щом пак я е сравнил с друга жена, нея, която смята себе си за несравнима, длъжен е да й каже поне коя е тази жена!

И той отново й стана много мил, защото, макар и толкова древен, веднага оцени елегантната й самоирония. А като изслуша необикновено живописно поднесения й разказ за великия древногръцки скулптор Праксител и неговия модел Фрина, тя плесна с ръце, както са пляскали и момичетата далеч преди двайсет и четвъртия век:

— Ау, сигурно е много интересно да си хетера! За първата научна степен непременно ще си избера като тема този Праксител! А това на лицето ви герб ли е?

Белегът на лявата му буза наистина напомняше избелял отпечатък на герб.

— Не, от подкова е. Да ми носи щастие — отвърна той, а изкуствената му усмивка очевидно прикриваше някакви комплекси, свързани с този белег.

— Какво е подкова?

Конете живееха при тях в резервати, на свобода, я тя за пръв път чуваше, че някога се налагало да бъдат подковавани. Той добавя накрая, че за съжаление подковата била от магаре, та и щастието му било магарешко. Тя не разбра шегата.

— А някакъв обичай ли е?

— Как ще е обичай! Когато бях малък, ме ритна едно магаре.

— Истинско магаре? — изписка възторжено Циана, сякаш нямаше по-голямо щастие от това, да те ритне магаре.

— Другите магарета не ритат по този начин — рече той и отново двайсет и четвъртият век не разбра двадесетия.

— Може ли да го пипна? — протегна ръка двадесет и четвъртият и носталгично въздъхна. — А у нас вече не е възможен никакъв белег. Имаме едни средства за регенерация и кожата веднага се възстановява.

Белегът се изчерви, преди тя да бе го докоснала. Но и цялото лице се обагри, така че той почти изчезна в общата червенина.

— Наистина ли ви харесва? — смаяно пошепна двадесетият век и примижа под милувката на бъдещето.

— Отначало си помислих, че е печат за принадлежност. Нали някога са дамгосвали робите с огнен печат, та да не бягат. Но и така е хубаво.

— Е, много объркахте вековете, колежке! Добре, че не сте при мен на изпит! — позасмя се той и тя скочи разтревожена.

— Край на контакта!

— Моля? — изненада се неприятно кандидатът на историческите науки.

— Край на контакта казах. Трябва да си вървя. А вие прекалено хубаво разказвате! Опасно е за един историк. Той все пак трябва да вярва повече на фактите и очевидностите, отколкото на въображението си — повторно се надсмя тя на предишната му сентенция.

Беше й приятно да го дразни, а това още веднъж подсказваше, че може би вече се е влюбила.

— Останете мъничко, моля ви! — тръгна той подире й.

— Не бива. Ако не успея при програмирането на обратния полет да залича този час, ще ме спукат на изпита.

Кандидатът не я разбра, но то бе простимо, защото нищо не разбираше и от темпорални машини.

— Не беше ли хубав този час? Защо трябва да го заличавате?

На нея също й дожаля и тя си позволя да му обясни подробно, че се намира в първи самостоятелен учебен полет, че е трябвало да се привремени другаде (той не веднага съобрази, че машината на времето не се приземява) и че е била длъжна веднага да отлети обратно, без да влиза в какъвто и да е контакт с погрешно улучената епоха. А казвайки това, чак сега осъзна истински каква беля е направила.

— Много ви моля, не вярвайте, не вярвайте на тази ни среща! Кажете си, че е било сън, защото иначе ще си въобразите, че сте полудели, и ще страдате!

Той пламенно улови ръцете й.

— Циана! Кощунство е за един историк да унищожава събития! Нима ще ви позволи сърцето да заличите този час, в който аз познах любовта?

Тя чак се просълзи от този очарователно архаичен начин да изразяваш любовта си.

— Да, нашата среща наистина е история! Но история, на каквато човечеството няма право.

Издърпа лявата си ръка, бръкна в джоба и му подаде малка мекостенна капсулка.

— Глътнете това!

Той се изплаши, решил навярно, че една Циана, чийто баща е химик, едва ли ще раздава капсули с безобидни химически вещества.

— Така ли искате да унищожите историята на нашата среща?

Тя развеселено го прегърна:

— Глупчо мили, глътни го, глътни го! Искам да те нацелувам.

— И после да забравя, така ли?

— Ама не бе, това е против вирусите, които ще ти предам. Да не те разболея. Хайде, че нямам търпение!

Красотата и прегръдката й излязоха достатъчни, за да накарат един мъж от двайсетия век да се реши да глътне нещо, което можеше да е и цианкалий. А устните й едва не го събориха. После Циана извика треперливо:

— Да, аз наистина те обичам! А това е равно на елинска трагедия.

Непонятно защо признанието й го направи горчиво насмешлив:

— Хайде бе! И кога го разбра?

— Щом мога да те целувам така… — нахвърли се тя пак върху белега му.

— Сигурно не един и двама си целувала…

Циана се ядоса:

— Слушай! Вярно е, че се интересувам повече от древната история, но все пак помня нещичко и от своята. Боже, каква трагедия! Нали така са казвали древните?

— „Боже“ са казвали, ама не са обявявали за трагедия случайните си запознанства.

— Та точно това е трагедията! — почти изплака Циана. — За теб аз съм случайно запознанство, което трябва дори веднага да забравиш, пък аз те обичам до смърт. О, Афродита, какъв смъртен грях извърших пред теб? Защо ме наказваш така?

Сигурно бе твърде необичайно за един историк от двайсетия век да му се обяснява в любов момиче от двайсет и четвъртия с думи, употребявани в четвъртия век преди новата ера, защото той рече:

— Мило момиче, хайде да оставим заучените положения, а!

Циана отново плесна с ръце, този път трагично:

— Божичко, какво ще правя сега! Подай ми знак, о, волоока мъдра богиньо!

— Ти го каза: ще влезеш в машината си и ще заличиш този час. Може ли да видя как го правиш? — рече той, хвана се с две ръце за отворилия се люк и пъргаво се шмугна в кръглата кабина.

Унесена в трагедията си, Циана късно осъзна опасността и се хвърли подире му.

— Хей, не пипай нищо там!

Така и не узна дали той бе пипал вече някъде нещо и какво. Люкът автоматично се затвори подире й, милокачът с тихо хлъцване влезе в ложето на контакта си — кога ли се е бил разхлабил, та електронният мозък сега го поправяше?… А в следващия миг двамата се сринаха в пилотските кресла, защото машината необикновено рязко премина от полет в пространството към полет във времето.

Опитите на младата пилотка да спре полета и да върне гъбаря историк обратно не успяха. Кой знае как управлението на машината беше блокирало и тя ги отнасяше в неизвестна посока из безначалното и безкрайно време. Затова изненадата й, когато на екранчето се появи пистата на институтския полигон, беше повече от радостна. Не такава изненада обаче й демонстрираха професорът по темпоралните полети и неговият асистент, инженерът по поддържането, които я посрещнаха.

— Ама докога ще ми мъкнеш тука разни мъже! — извика професорът, забравил, че предишният е заличен в паметта на студентката, така че този за нея си оставаше първи. — И все с кални обуща!

Асистентът напомнящо го побутна, но Циана също избухна:

— Не съм виновна! Той влезе в машината, преди да успея да го спра, и машината тръгна сама. Как може да ми давате машина, която допуска три века разсейка!…

Мъжът на двайсетия век оглеждаше ту каращите се, ту полигона наоколо, сякаш бе попаднал в някаква клопка.

— Държиш се нахално, момиче — каза по-кротко професорът. — Трудно ще ми бъде да дам благоприятно заключение за твоята годност да работиш с темпорални машини.

— Но тя наистина… — понечи да я защити инженерът по подържането, поглеждайки я с много обич и укор.

— Тя наистина не остави нито едно правило ненарушено! Полетът беше автоматичен. Циана, ръчното управление само контролираше дали умееш да си служиш с него. Не се искаше друго от теб, освен да излезеш и да установиш разсейването, което също бе заложено в автопилота. Ако не успееше да отстраниш програмираното разхлабване на милокача, автопилотът щеше сам да го отстрани в определеното време, а ти…

— Може би тъкмо затова — не се предаде Циана. — Дайте ми истински самостоятелен полет! Какви са тия нечестни похвати?

Инженерът й направи знак да млъкне и отведе професора настрани.

— Не тя повтаря грешката си. Заради тоя зев във времето, то повтаря…

— Но как е възможно сега пък друг мъж, след като онзи го задължихме да не се явява на мястото!

— Времето също не търпи вакуум, забравихте ли! Аз обаче си мисля, че така няма да спрем тази история…

— Циана, какво правиш? — викна професорът на студентката, която бе прегърнала своята плячка от древността и без никакво стеснение си я целуваше по загадъчния белег на лявата буза.

— Не се безпокойте, аз му дадох имунна капсула.

— Слушай, ама ти продължаваш да се държиш като… като… — задави се преподавателят й от възмущение.

— Амантес аментес — простодушие възрази студентката. — Влюбените са безумни, пише Теренций.

— Не, ти решително нямаш качества за тази специалност!

— Римски писател е. Първия век преди…

— Извинете — намеси се историкът гъбар, освободил се от обятията на похитителката си. — Мисля, че ми дължите някои обяснения. Аз не съм дошъл тук по своя воля…

— И по същия начин ще си отидете — доизкара си гнева на него професорът по темпоралните полети, след което веднага се укроти. — Изслушайте ме сега внимателно и питайте колкото се може по-малко! Ей сега ще ви върнем, откъдето сте тръгнали, само че три дни по-рано. Много ви моля, не отивайте пак там в неделята, която следва, защото това опасно ваше идване при нас ще се повтори, разбирате ли? Не, трудно ще ви е да го разберете, но го приемете, моля ви! И не настоявайте за обяснения.

— Той ще остане тук! — заяви Циана и го хвана подръка, сякаш посягаха вече да й го вземат.

Двамата мъже се втрещиха. Спорният обект обаче също не изглеждаше въодушевен от внезапното й хрумване.

— Вековете ни са отдалечени и няма да извършим кой знае какво вмешателство на единия в другия — поясни студентката, притиснала се към древния си любим. — А ние се обичаме. Той също е историк на древността и ще ни бъде полезен. Ето, разказа ми за една Фрина, приятелка на елинския скулптор Праксител, за която ние не знаем. Ще работим заедно, ще бъдем щастливи. Нямате право да ни разделяте!

Професорът въздъхна с търпеливата досада на дългогодишния педагог.

— Разрешението трябва да искаш от планетарния съвет. Аз мога само да те уверя, Циана, че това е чиста детинщина. Та нали неговата генетична линия през трите века ще изчезне! А я си представи, че и ти си от неговото родословие! Значи, мигновено ще изчезнеш, заедно с мечтаното си щастие.

— Той не е женен — възрази тя, но се сети, че не го е питала. — Нали не си? И нямаш деца?

Историкът гъбар обмисляше нещо, та поклати глава, като че ли се ослушваше дали не се клати вътре и мозъкът му.

— Сега може да няма, но ние в момента не знаем дали той е останал, или сме го върнали. Ако сме го върнали…

— Ще проверим! — въодушеви се студентката и понечи да хукне нанякъде, но професорът й я хвана за ръкава.

— Пак искаш да извършиш нещо, на което нямаш право! Чакайте тук! Александър — рече той на инженера по поддържането, които вече много съкрушено бе отпуснал рамене, — погрижи се да не влизат в съприкосновение с нищо наоколо! А вие, моля ви, дайте ми персоналните си данни! Имена, професия, адрес, месторабота, публикации, ако имате…

Лицето на човека от двайсетия век бе станало такова, сякаш той се питаше как е попаднал сред толкова умопобъркани и дали не са опасни. Той промълви данните си с много боязън: да, имал и няколко отпечатани статии в „Исторически преглед“. Професорът се отдалечи на двайсетина метра, извади малко апаратче от джоба си и нечуто за тях си поговори нещо с него.

— Ей сега всичко ще разберем — стисна Циана окуражително ръката на своя любим. — От вашия век имаме пълна документация и компютрите сигурно ще те открият. Ти не си случаен човек.

— Слушай, някаква шега ли си правите с мен? — попита той.

— Каква шега? Сега се решава съдбата ни, не разбираш ли? — отвърна тя и пак го млясна по белега. Човек би си помислил, че на хората от двайсет и четвъртия век страшно им липсват подобни белези.

— Не разбирам.

— Проверяват линията на твоя живот. Ако тя се прекъсва и ти си изчезнал в годината, от която дойдохме, значи, си останал тук.

— А ако съм се върнал? — продължи той все така глупашки да не разбира, но историците открай време трудно са се оправяли във времето.

Циана помръкна, а инженерът край тях тайно стисна палци.

— Тогава ще узнаем какво е станало с теб.

И тя впери поглед в своя научен ръководител, който, очаквайки резултата, сега гледаше към небето, към далечните сгради, навсякъде, само не и към тримата, които въплъщаваха други три варианта на очакване.

Младият инженер не издържа и се скри в машината — да провери програмата й. Задължи ги да не се отдалечават от мястото си, но те и нямаха такова намерение.

— Циана, нека се върна! — примоли се спорният обект, щом останаха сами.

— Не ме ли обичаш? Аз, разбира се, няма да те задържа насила, но… О, Афродита — хвана се тя за бузките. — Така си мечтаех да тръгнем заедно из миналото!

Въпреки смешното обръщение към древната богиня на любовта, мъката й си беше истинска. Той посегна към раменете й.

— Обичам те, разбира се! Исках да кажа…

Бързите крачки на професора отдалеч издаваха, че носи радостна вест. Но за кого?

— Циана, виждам, че вече си се примирила със законите на историята…

— Не съм! — подсмръкна тя троснато.

— А трябва! Каква историчка ще ми ставаш, щом така… Нашият гост е бил известен в своето време човек, с деца и внуци, които са се радвали на славата му.

— Известен ли? — усъмни се историкът; в неговата професия трудно се добиваше слава.

— Повече нямам право да съобщавам.

— Но защо?

— Не ви ли е ясно защо? Кому е позволено да знае предварително съдбата си?

— Та вие можете и да ме излъжете, нали? За да ме прогоните.

Не само професорът, и самата Циана, която уж го обичаше, бе силно потресена. Дори такова безобидно подмятане се смяташе в този век за тежка обида.

— Добре де — задълбочи грешката си историкът. — Но как ще ми докажете…

— Компютърът ми съобщи една отдавна приключена съдба. Нима мога аз по своя прищявка да я променя — отвърна професорът намръщено. Трудно му бе да прости обидното недоверие, въпреки снизхождението, което законно си заслужаваше този човек от миналите векове. — Първото ви дете е родено още в годината на срещата ви с Циана, значи, вие сам одеве премълчахте, че жена ви очаква дете.

— Е, видяхте ли, грешка е! Аз нямам жена! — зарадва се на недоразумението историкът.

— Александър, готова ли е машината за обратен полет? Вие ще го придружите — обърна се професорът към инженера по поддържането, който се приближаваше към тях, светнал от радост. Сигурно би бил готов да откара неканения им гост и на другия край на Вселената.

— Наистина ли е така? — попита студентката професора си.

— Циана, нима и ти се съмняващ в мен? След като той замине, ще ти издействувам да провериш сама…

— Но как е възможно един историк да лъже! — възмути се бъдещата историчка.

— Ама не лъжа, повярвайте ми — извика древният й колега. — И няма да мръдна оттук, докато нещата не се изяснят! Точно ли проверихте името? И с какво толкова съм известен?

Професорът стисна враждебно устни, сви враждебно вежди, но историкът повтори заплахата си, че не ще тръгне, докато…

— Писател. Известен писател-фантаст.

— Какво? Аз? — прихна в облекчителен смях гъбарят историк.

— Няма друго име в компютъра. И всичко останало съвпада.

— Ама вие чувате ли се какво говорите!

— Знам, в твоето време много се е лъгало — избухна момичето в плач. — Но защо мен, защо тъкмо мен! Трябва да го заличите от паметта ми, веднага! Един историк да стане фантаст, о, Афродита!…

И студентката побягна към институтското метро, сякаш бягаше от най-страшното престъпление.

Историкът също така древно драматично простря ръце към нея, но професорът му препречи пътя:

— Влезте, моля ви, в машината! И без това прекалено дълго останахте тук. Възможно е да стане още по-голяма бъркотия с времето. И както се разбрахме, в неделя не излизайте сред природата. Най-добре стойте си у дома при съпругата.

— Ама аз наистина нямам! Повярвайте ми! — почти изплака историкът, обаче професорът и асистентът образуваха пред него стена с гърдите си и дружно го запобутваха към машината.

Инженерът пръв скочи в нея и оттам го издърпа при себе си.

— Кажете на Циана…

Люкът се затвори така, че едва не отряза носа му, но пък отряза онова последното, което историкът от миналото искаше да съобщи на историчката от бъдещето.

Инженерът по поддържането, когото той също помоли из пътя да й го предаде, отказа. Той гледаше към бясно въртящия се цифров брояч на годините.

— Циана вече не знае нищо за вас. Всички подобни грешки при темпоралните полети се заличават в паметта на участниците.

— Това не го разбирам… — промълви съкрушено ясторикът.

— Не е и нужно — отвърна инженерът и му проговори отново чак когато почти го изхвърли от люка край реката, колкото да му напомни да не идва вече никога тук.

Не само гъбите, целият му багаж липсваше! Но преди да напсува неизвестния крадец, гъбарят историк си спомни думите на оня невероятен професор по още по-невероятните темпорални полети и бързо погледна ръчния си часовник. Датникът наистина сочеше четвъртъка преди неделята, в която бе набрал същите тези гъби. Ако трябваше да се вярва на часовника, и еднодневката му, и старият шлифер си кротуваха сега в дрешника на гарсониерата, за която отиваше половината от заплатата му.

Ако са наистина там, ще полудея, рече си той, но не полудя, въпреки че те наистина се оказаха в дрешника. Попречи му телефонът, който тъкмо тогава иззвъня — да му докаже навярно, че бъркотията е прекалено голяма, за да може човек да се отърве от нея с обикновено полудяване.

— Хей, какво става с теб — изписка в ухото му секретарката на института. — Защо не дойде на съвета?

— Предполагам, че нищо важно не съм…

— Нещо важно, нещо за теб много, много важно! — прекъсна го тя с превъзбудена веселост.

— Какво е?

— Толкова е важно, че се казва само на ухото!

— Ухото ми е на слушалката — отвърна той с досада, защото никак не му беше сега до нея и нейните закачливости.

— Не така, ще дойда след малко — каза тя. — Чао!

И затвори, преди той да успее да й каже, че и до любов не му е сега.

Просна се на кушетката и се опита да подреди всичко онова, което бе му се случило, а то все не се поместваше в разумен ред. Излизаше, че не само брането на гъбите още не се е състояло, че и срещата с Циана не се е състояла, и нищо от онова, което той бе преживял между днешния четвъртък и неделята! Не, такава бъркотия е невъзможна! Но ако се е състояло, нали трябва да го помни! Какво например прави в петъка? А в съботата? …

Познато явление е, че с насилие над мозъка почти е невъзможно да си спомниш нещо. А за един историк, чийто дух постоянно витае в други времена, винаги е по-трудно да помни неща, които лежат само дни зад него, не столетия. Ако пък тези неща лежеха не и в дните зад него, а в бъдещите дни, тогава всичко ставаше съвсем шантаво и май не беше повече за историци работа, а си беше чиста фантастика… Е, успяха поне да го разсмеят — той и фантаст! Той, който винаги така педантично е робувал на фактите!…

Но сега не знаеше на кого да робува и стана може би наистина по-добре, че Сия не му позволи дълго да се измъчва с такива въпроси. Тя влетя с голям букет цветя. Изглеждаше тържествена и тревожна.

„Ух, какво красиво момиче беше!“ — възкликна той в себе си, но то не се отнасяше за Сия, защото той я видя сега на фона на онази, която бе останала в бъдещето. Непременно ще отиде в неделя, поне да се нацелуват още веднъж! И попита с досада „За кого са?“, решил, че тя пак ще го мъкне на рожден или имен ден; предпочиташе природата и гъбарството пред тия вечни яденета и пиенета.

Макар и не особено досетлив, той имаше усещането, че тя нарочно го мъкнеше така настоятелно по гости, за да го обвърже и публично към себе си.

Сия направи кокетен реверанс и му подаде букета, с което допълнително го обърка: имаше си хас да е забравил и собствения си рожден или имен ден!

— В знак на благодарност! И за високи постижения в любовта — поясни Сия с доста напрегната усмивка. — Ще си имаме бебе!

Също като в старите пиеси той се хвана най-напред за облегалката на стола, после и седна. Първата му мисъл: „Ето, Циана с право…“, премина, недовършена, в безгласния вопъл: „Но нима съм виновен?“, а докато Сия изричаше неизбежното женско: „Ти май не се радваш?“, душата на историка вече стенеше под този чудовищно противоестествен ред: Как е възможно, в неделя беше за гъби и нямаше бебе, върна се назад в четвъртъка… Не, това си е чисто безумие, колкото и да ни дрънкат за относителност на времето и така нататък! Та нали в най-лошия случай тези дни до неделя трябва просто да се повторят, откъде се взе сега пък това бебе?…

— Чуждите хора се радват, а ти — накани се да заплаче Сия, макар очевидно никак да не й се плачеше. — Шефът иска да бъде кум, че и кръстник дори.

— Значи, шефът преди мен… — промълви той замислено, без желание да се заяжда и без да визира слуховете в института за някаква връзка на професора със секретарката; просто още се мъчеше да се справи с времето.

— Ами като не идваш — избухна предпазливо Сия. — Пък той отзарана ми възложи да му препиша списъка на нуждаещите се от жилище и… и… аз му казах, че ние също ще имаме нужда.

От три месеца се любеха и досега още не бе ставало дума за женитба, но той не я укори за избързването и за това, че го поставяше пред свършени факти. А и какъв смисъл имаше да я упреква, щом в компютрите на бъдещето лежи я в кристал записано, я на лента някаква, че той е женен с деца и внуци и че всичко вече е станало, без някой изобщо да го е питал иска ли, или не иска!

Той се изправи с омекнали крака, помъчи се да бъде тържествен и прегърна бъдещата майка така, сякаш внимаваше да не повреди потомството си. Въпреки това — както често се случва — не особено радостно начало, тя щеше да бъде доволна съпруга, защото, когато един мъж предварително е познал безсилието си, той лесно се примирява и винаги е отстъпчив и кротък. Ето, кандидатът на историческите науки вече знаеше, че няма да отиде в неделя за гъби, защото Сия сигурно щеше да го замъкне някъде другаде, най-вероятно на официален обяд у родителите си. И с още много други неща бе се примирил, когато въздъхна в ухото й: „Много се радвам, мила, много съм щастлив!“ — защото имаше чувството, че съдбата му наистина е приключена и непроменима, както бе се изразил професорът по машините на времето.

А половин час по-късно, когато самообявилата се за негова съпруга жена спеше на голото му рамо, той си мислеше, че като дойде и детето, трудно ще я карат с двете заплати, ако не намери я редакторска, я съставителска работа или ако не пробие в масовия печат с популярни статии, което досега все не му се удаваше. По някое време се запита колко ли печелят писателите и си рече: Историците у нас вече с лопата да ги ринеш! А малко ли си съчинява и тая наша уж наука! Фантастиката поне не те лъже, че това, което ти разправя, е станало някога! И в нея, макар и въображаем, ти си господар на фактите, не те на теб. Пък фантастика се пише и на исторически теми…

Той въздъхна предпазливо, за да не събуди младата си съпруга, която преди три месеца му каза, че толкова е свикнала с този негов белег, че просто не го забелязва — но нито веднъж досега не бе го целунала. Да беше попитал поне професора за заглавията на книгите, които е издал! Но не, така пък хептен няма да е интересно!

Устните на Сия произнесоха три пъти по едно нежно „пух“ и тя намести главата си на ключицата му, от което пък на него му стана неудобно и за да отвлече вниманието си от изтръпването и болката в рамото, тон реши да разкаже писмено това, което бе му се случило в неделя, тоест, което щеше да му се случи или… Уф, дано като фантаст по-добре се оправя с тия неща! Изобщо, лесно им е на фантастите! Ако един историк вземе да разправя такива небивалици, и сто пъти да ги е преживял лично, няма да го изслушат дори, пък така ще ти глътнат историята като топъл хляб! А тази история положително щеше цял живот да му тежи, ако не я разкажеше някому.

И той се зае да съчини — за всеки случай — по-убедително начало на своята любов със студентката от бъдещето. Задаваше се във въображението му една наистина фантастична любов и ние ще го оставим да изживее в нея докрай своето щастие. А читателите сигурно ще ни простят, че така и не споменахме името му. Не ще го назовем и сега, защото това не е краят, това е началото — той действително се прочу като писател-фантаст.

Циана излезе от машината и се огледа с тръпчиво вълнение, с любопитство и боязън. В кои ли бездни на времето бе пропаднал тоя университетски полигон, където трябваше да се привремени? Върху иначе свежата трева лежеше боклук, който говореше за съвсем други векове. И той, и природата наоколо й се струваха познати, но малко ли исторически филми бе гледала!…

Тя подритна една смачкана пластмасова кутийка, наведе се към датата на изкалян старинен вестник и сепнато се изправи. Машината бе дала чудовищно отклонение във времето. Дано никой не я видеше!…

И пак се огледа, но този път с по-малко страх и повече надежда, че ей сега ще се надигне иззад храстите край реката някой едър и хубав варварин, който… Нещо подобно май бе сънувала веднъж!

Никой не се надигна и Циана си рече: „С това въображение историчка от теб няма да стане! А ако постърчиш още малко тука, няма да получиш и пилотско свидетелство“… И реши така да програмира обратния полет, че да заличи забранения си престой в непознатото време.

Люкът се затвори след нея, машината веднага излетя, но на височината, където трябваше да премине към полет във времето, изненадващо засече. Циана почака без особена тревога компютърът да отстрани повредата, тоя не я отстрани и тя обходи с внимателен поглед пояса от уреди и индикатори, който опасваше кръглата стена на кабината. Стори й се, че милокачът бе щръкнал с два сантиметра над другите. Тя положи длан върху му и полекичка го натисна. Той влезе в ложето си. Зеленото око на темпоралната програма мигом изгря, а броячът на времето се завъртя.

Циана легна доволна в пилотското кресло: щеше да му даде да се разбере на тоя инженер-асистент по темпоралните полети, дето се правеше на влюбен в нея, пък я пускаше да лети с повредена машина! Та това бе пълна безотговорност спрямо човечеството и историята му! Добре че… Или както са казвали древните: слава богу, че нищо не се случи!

Тя прорепетира няколко пъти кавгата и всеки път изпитваше странна сладост, щом си представеше как Александър се изчервява пред нея и я моли за прошка, а после, кой знае защо, изведнъж й дожаляваше за него. Но не успя да изнесе представлението си още с отварянето на люка, както бе си наумила, защото професорът и инженерът по поддържането на темпоралните машини я посрещнаха твърде тържествено. Александър дори бе изкопал отнякъде една разкошна тъмночервена роза.

— Нашите поздравления по случай първия ти полет във времето — стисна й ръката професорът. — Ти се справи отлично, Циана.

Тя отвърна, както се и полагаше, с едно скромно „Благодаря“, а вътрешно им се закани: „Чакайте, още нито не сте видели! Веднъж да взема дипломата…“

И отново се видя да препуска лудо и весело из отминалите векове. Но това си беше изконна мечта за всяка начинаеща историчка.