Нефритеният трон

Единадесета глава

16 юни 1806 г.

„Преданост Макао

Джейн,

Моля те да ми простиш дългото мълчание и краткостта на тези няколко реда, но в момента само тях мога да си позволя. В последните три седмици не разполагах с време да хвана перото. Откакто отплавахме от пролива Банка, ни замъчи маларийна треска. Аз избегнах болестта, както и повечето от хората ми, за което, според Кейнс, трябва да благодарим на Темерер. Високата му телесна температура очевидно прогонвала заразните изпарения, причиняващи маларията, и близостта ни с него ни е предпазила.

Това обаче увеличи задълженията ни. Капитан Райли остана на легло почти от самото начало, лорд Пърбек също бе повален от болестта и аз стоя на вахта, заедно с третия и четвъртия лейтенант на кораба, Франке и Бекет. Двамата са енергични млади мъже. Франке влага огромно старание, но в никакъв случай не е подготвен да управлява кораб с размерите на „Преданост “, нито да поддържа дисциплината сред екипажа. Опасявам се, че той заеква, което обяснява привидната му липса на възпитание на масата, която отбелязах преди време.

Тъй като е лято и Кантон е затворен за хора от Запада, утре сутрин ще пуснем котва в Макао. Там корабният лекар се надява да намери хининова кора, за да попълни запасите ни, а аз — някой случаен британски кораб, който да отнесе писмото ми в Англия. Това ще е последната ми удобна възможност, защото по милост на принц Юнсин получихме разрешение да продължим на север до залива Джъли, затова може да пристигнем в Пекин през Тянсън. Ще спестим страшно много време, но тъй като западни кораби обикновено не се допускат на север от Кантон, няма надежда да срещнем британски плавателни съдове.

По пътя насам вече отминахме три френски търговски кораба — повече, отколкото съм свикнал да виждам в тази част на света. Вярно е обаче, че последното ми посещение в Кантон беше преди седем години и днес чуждестранните кораби са далеч по-многобройни.

В момента над пристанището се е спуснала тъмна мъгла и далекогледът е безполезен, затова не мога да съм сигурен, но ми се струва, че там има и един военен кораб, макар че вероятно е холандски, а не френски. Със сигурност не е от нашите. „Преданост “ естествено не е в опасност, защото се намира под протекцията на имперската корона, която французите няма да се осмелят да пренебрегнат. Опасявам се обаче, че е възможно Франция да има собствено посолство, а това ще подкопае нашата мисия.

По въпроса за предишните ми подозрения не мога да кажа нищо ново. Нямаше други опити, въпреки че оределите ни редици биха улеснили едно подобно начинание. Започвам да се надявам, че Фън Ли се е ръководил от някакъв свой загадъчен мотив, а не от чужда повеля.

Камбаната удари, време е да излизам на палубата. Пращам ти цялата си обич и уважение, завинаги твой покорен слуга,

Уилям Лорънс

Мъглата се задържа и през нощта, докато „Преданост“ плаваше към пристанището на Макао. Дългият криволичещ бряг, ограден от спретнати квадратни постройки в португалски стил и редица новопосадени фиданки, действаше успокоително с познатия си вид. Повечето джонки, с още свити платна, можеше да минат за малки лодки на порт във Фуншал или Портсмут. Дори облите планини в зелени премени, които изплуваха от сивата мъгла, щяха да бъдат съвсем на място във всяко средиземноморско пристанище.

Темерер се беше изправил в нетърпеливо очакване, но накрая се отказа да гледа и легна недоволно на палубата.

— Въобще не изглежда различно — разочаровано каза той. — Освен това не виждам други дракони.

„Преданост“ наближаваше порта, обвит в гъст облак, и отначало формата му не се виждаше ясно от брега. Корабът се очерта едва когато мудното слънце проби през мъглата. На влизане в пристанището вятърът отмести облаците от носа му. Тогава забелязаха нещо изненадващо. Лорънс и преди бе акостирал в тази колония и очакваше да ги посрещне известно оживление, може би засилено от внушителните размери на кораба, рядко срещани в района. Той обаче се стъписа от шума, който сякаш изригна откъм брега.

— Тиен Лун, Тиен Лун!

Виковете се понесоха над водата и голям брой пъргави джонки се стекоха да ги пресрещнат. Тълпяха се нагъсто и неведнъж се удариха една в друга и в „Преданост“, въпреки виковете, с които екипажът се мъчеше да ги пропъди.

От брега потеглиха още лодки, докато моряците спускаха котва с огромна предпазливост, наложена от близостта на нежеланите посетители. Лорънс се изненада от китайските жени, които наизлязоха по плажа със странна ситнеща походка. Някои бяха с богати и елегантни рокли, всички водеха малки деца и бебета и се тълпяха във всяка свободна гемия, без да пазят тоалетите си. За късмет вятърът беше умерен, а водното течение — слабо, иначе нестабилните, претоварени лодки със сигурност щяха да се преобърнат и да донесат смъртта на мнозина. Сега обаче те доплуваха близо до „Преданост“ и жените вдигнаха децата над главите си, сякаш махаха с тях за поздрав.

— Защо го правят, за бога?

Лорънс не бе виждал подобна проява. Предишният му опит с китайките показваше, че те много се пазят от погледите на западните мъже. Той дори не подозираше, че са толкова многобройни в Макао. Странното им поведение днес започна да привлича вниманието на западняците и на брега, и на палубите на другите кораби, акостирали в пристанището. Лорънс с тревога забеляза, че оценката му от предишната вечер не е била погрешна — в пристанището имаше два френски военни кораба. И двата бяха красиви и спретнати. Единият имаше две палуби и шейсет и четири оръдия, а по-малкият беше тежка фрегата с четиридесет и осем.

Темерер наблюдаваше случващото се с огромен интерес и пръхтеше развеселен при вида на някои от бебетата. Бяха много смешни в тежките си бродирани рокли, като наденички в коприна и злато, и предимно плачеха от недоволство, че ги размахват във въздуха.

— Ще ги попитам — каза той и се наведе през парапета, за да говори с една от по-напористите жени.

Тя бе избутала съперничка, за да осигури място на джонката за себе си и своето отроче — дебело момченце на около две години, което, неизвестно как, бе успяло да запази безропотно, флегматично изражение на кръглобузото си лице, въпреки че го навираха почти в устата на Темерер. Когато чу отговора й, драконът примигна и пак седна.

— Не съм сигурен, защото тя звучи по малко по-различен начин — каза той, — но мисля, че са дошли да видят мен.

Той обърна глава с престорено равнодушие и се зае тайно, както очевидно смяташе, да търка кожата си с муцуна, чистейки я от несъществуващи петънца. Продължи да подхранва суетата си, като се настани на по-видно място, изправи глава, разтърси криле и ги остави да паднат небрежно покрай тялото му. Яката му бе широко отворена от възбуда.

— На късмет е да видиш Селестиал — явно Юнсин смяташе това за всеизвестен факт, но все пак разшири обяснението си. — Иначе няма къде да го видят, защото са прости търговци.

Той презрително обърна гръб на спектакъла.

— Ние с Лиу Бао и Сун Кай ще отидем до Гуангджоу, за да се срещнем с управителя и вицекраля на провинцията и да пратим известие на императора за пристигането си — каза той, като употреби китайското име за Кантон и застина в очакване, затова Лорънс се принуди да му предложи да вземат корабната баржа.

— Позволете да ви напомня, Ваше Височество, че очакваме да стигнем Тянсън след три седмици. Помислете дали да не отложите известията за столицата.

Лорънс имаше предвид, че ще си спестят известни усилия — разстоянието бе повече от хиляда мили. Юнсин обаче даде да се разбере, че това предложение му се струва скандално и показва липса на дължимото към трона уважение. Лорънс бе принуден да се извини. Оправда се с непознаването на местните обичаи, но това не умилостиви принца. Накрая Лорънс с радост качи тримата дипломати на баржата, макар че за тях с Хамънд остана само малката корабна лодка, за да стигнат до срещата си на брега. Голямата лодка вече бе заета с превозването на нови запаси от вода и добитък.

— Мога ли да ви донеса нещо, което ще ви облекчи, Том? — попита Лорънс, надничайки в каютата на Райли.

Райли надигна глава от възглавницата и махна с изнемощяла, прежълтяла ръка.

— Много по-добре съм, но не бих отказал малко портвайн, стига тук да намерите бутилка с прилично качество.

Имам чувството, че устата ми е изтръпнала от този ужасен хинин.

Успокоен донякъде, Лорънс отиде да се сбогува с Темерер, който бе накарал мичманите и куриерите хубаво да го почистят, въпреки че това беше излишно. Китайските посетители набраха смелост и започнаха да хвърлят на борда цветя, както и други, не толкова безобидни предмети. Лейтенант Франке се яви пребледнял пред Лорънс и в тревогата си забрави да заеква.

— Сър, хвърлят запален тамян на кораба. Моля ви, накарайте ги да спрат.

Лорънс се качи на драконовата палуба.

— Темерер, моля те, кажи им да не хвърлят запалени предмети. Роланд, Дайър, наблюдавайте ги. Ако метнат още нещо, което носи опасност от пожар, веднага го изхвърлете обратно. Надявам се да имат достатъчно здрав разум, че да не запалят фойерверки — добави той, но не много уверено.

— Аз ще ги спра — обеща Темерер. — Ще провериш ли дали има къде да кацна на брега?

— Да, но не съм обнадежден. Селището е разположено на не повече от десет квадратни километра и е плътно застроено — отвърна Лорънс. — Може обаче да прелетим над него, че дори и над Кантон, стига мандарините да не възразят.

Английската фабрика се издигаше с лице към главния плаж, така че не бе трудна за откриване. Насъбралото се множество бе привлякло вниманието на комисарите и те пратиха посрещачи. Предвождаше ги висок, млад мъж в униформа на частната войска на Източноиндийската компания. Набиващите се на очи бакенбарди и орловият нос му придаваха хищнически вид, който се засилваше от будния блясък в очите му.

— Майор Херетфорд, на вашите услуги — каза той с поклон. — Може ли да отбележа, сър, че дяволски се радваме да ви видим — добави с войнишка прямота, щом влязоха вътре. — Шестнайсет месеца. Вече бяхме започнали да мислим, че никой няма да реагира.

Лорънс си спомни с неприязън за конфискуваните от Китай кораби на Източноиндийската компания. Той почти бе забравил случката, разсеян от пътуването и зает със собствените си грижи за положението на Темерер. Тя обаче едва ли бе останала скрита от погледите на англичаните в колонията и те сигурно бяха прекарали следващите месеци в нетърпение да отвърнат на жестоката обида.

— Значи не сте предприели никакви действия? — попита Хамънд със загриженост, стигаща почти до страх, с която наново спечели антипатията на Лорънс. — Това щеше да е много вредно за нас.

Херетфорд го изгледа косо.

— Да, комисарите решиха, че обстоятелствата налагат да умилостивим Китай и да изчакаме официална реакция.

От тона му не оставаше съмнение какво е личното му мнение по въпроса. Лорънс изпита съчувствие, въпреки че иначе нямаше високо мнение за частната войска на компанията. Херетфорд обаче изглеждаше умен и компетентен, а неколцината му подчинени демонстрираха добра дисциплина — оръжията им бяха поддържани, а униформите изрядни, въпреки нетърпимата жега.

Кепенците в залата бяха спуснати и не допускаха жаркото слънце отвън. Веялки раздвижваха влажния, душен въздух. Щом приключиха запознанствата, бяха поднесени чаши с кларет, охладен с лед от избата. Комисарите се наеха да пратят пощата в Англия. След тази първоначална размяна на любезности, започна деликатен, но настойчив разпит за целта на мисията.

— Ние естествено се радваме да чуем, че правителството е компенсирало капитани Местис, Холт и Грегсън, както и Компанията, но едва ли ще преувелича, ако кажа, че този инцидент нанесе огромни щети на цялата ни дейност.

Сър Джордж Стонтън говореше тихо, но твърдо. Беше началник на комисарите въпреки сравнително младата си възраст, получил поста по силата на дългогодишния си опит с тази нация. Като дванайсетгодишно момче бе придружил мисията на Макартни заедно с баща си и беше сред малцината англичани, които владееха свободно езика.

Стонтън им описа още няколко случая на лошо отношение и добави:

— Опасявам се, че това е напълно типично. Наглостта и алчността на администрацията несъмнено се увеличи, при това единствено спрямо нас. Холандия и Франция не се сблъскват с подобно държание. Жалбите ни, които преди се разглеждаха с известна степен на уважение, днес се отхвърлят най-безцеремонно и дори ни навличат неприятности.

— Почти ежедневно се тревожим да не ни наредят да напуснем — добави господин Гротинг-Пайл. Беше представителен мъж, с разрошена от енергичното веене с ветрилото бяла коса. — Без да обиждам майор Херетфорд и хората му — кимна той към офицера, — ще ни бъде много трудно да противостоим на това искане, а французите с радост ще помогнат на Китай да го приведе в действие.

— И ще завземат нашите структури, когато се изтеглим — додаде Стонтън и всички закимаха с глави. — Пристигането на „Преданост“ обаче ни поставя в различно положение. Възможността за съпротива…

Тук се намеси Хамънд.

— Сър, трябва да ви прекъсна. Няма шанс да въвлечете „Преданост“ в дейности срещу Китайската империя, никакъв шанс. Простете се незабавно с всякакви подобни мисли.

Той говореше много решително, въпреки че бе най-младият на масата след Херетфорд. Настъпи осезаемо охладняване на атмосферата, но Хамънд не му обърна внимание.

— Основната ни цел е да възстановим благоразположението на китайския двор към нашата нация и да предотвратим евентуален съюз между Китай и Франция. В сравнение с това всички останали планове са маловажни.

— Господин Хамънд — каза Стонтън, — не мога да повярвам, че такъв съюз е възможен, нито че ще е толкова голяма заплаха, колкото си въобразявате. Китайската империя не е като западните военни сили, колкото и да са внушителни за окото на лаика размерите и броя на драконите й — при тази забележка Хамънд се изчерви, вероятно несъзнателно. — Китайците нямат военни интереси в европейските работи. За тях е въпрос на политика да си дават вид, че не ги вълнува случващото се отвъд техните граници, дори това да не е така.

— Не може да не ви прави впечатление фактът, че са стигнали дотам да пратят принц Юнсин в Англия. Това е знак, че може да бъде постигната промяна в политиката, ако стимулът е достатъчен — хладно каза Хамънд.

Следващите няколко часа те поспориха с нарастваща учтивост по този и много други въпроси. Лорънс трудно задържаше вниманието си върху разговора, който бе щедро гарниран с имена, събития и интереси, за които той не знаеше нищо. Говореха за някакво недоволство сред селяните и размирици в Тибет, за търговския дефицит и нуждата от отваряне на повече китайски пазари, за трудностите с инките при южноамериканския маршрут.

Лорънс може и да не бе способен да си направи собствени изводи от този разговор, но той му послужи за друго. Нарасна убедеността му, че макар Хамънд да бе идеално информиран, мнението му за ситуацията бе коренно противоположно по всички въпроси от това на комисарите. Когато стана въпрос за церемонията котау, Хамънд я сметна за маловажна — естествено, че щяха да изпълнят ритуала на коленичене и с това се надяваха да изтрият обидата, нанесена от предишната делегация, когато лорд Макартни отказа да се поклони. Стонтън възрази разгорещено.

— Ако приемем това условие, без да получим отстъпка в замяна, само ще паднем още повече в техните очи. Отказът му не е бил безпричинен. Церемонията е предназначена за пратеници на подчинени държави, васали на китайския трон. Щом веднъж сме отказали на това основание, сега не можем да я изпълним, без да изглежда, че се огъваме пред възмутителното им отношение. Това ужасно ще навреди на каузата ни, защото ще ги окуражи да продължат в същия дух.

— Признавам, че нищо няма да навреди повече на каузата ни от преднамереното незачитане на обичаите на една силна и древна нация на нейна собствена територия, понеже не отговарят на нашия етикет — каза Хамънд. — Победата по тази точка може да бъде постигната само чрез загубата по всяка друга, както доказа пълният неуспех на мисията на лорд Макартни.

— Трябва да ви напомня, че португалците се проснаха на пода не само пред императора, но и пред неговия портрет и писма и изпълниха всяко искане на мандарините, а мисията им също се провали — отвърна Стонтън.

На Лорънс не му харесваше идеята да лази пред когото и да е, бил той и император, но не само личните му предпочитания го караха да клони към мнението на Стонтън. Смяташе, че подобно унижение би вдъхнало отвращение дори у човека, изискал този жест, и щеше да извика още по-надменно отношение. На вечеря той седна отляво на Стонтън и по време на неангажиращият им разговор се убеди докрай в добрата му преценка, което го накара още повече да се усъмни в тази на Хамънд.

Накрая те се сбогуваха и се върнаха на брега, за да чакат лодката.

— Най-тревожна е новината за френския дипломат — каза Хамънд повече на себе си. — Дьо Гиние е опасен. Ще ми се Бонапарт да бе пратил друг!

Лорънс не отговори. Той съзнаваше с неприязън, че има същото отношение към самия Хамънд и ако можеше, с радост би го заменил.

Принц Юнсин и придружителите му се върнаха късно на следващия ден, но когато му поискаха позволение да продължат пътуването или дори само да излязат от пристанището, той категорично отказа и настоя „Преданост“ да изчака по-нататъшни инструкции. Откъде и кога щяха да дойдат те, той не каза. Междувременно местните лодки продължиха поклонението си и през нощта, като осветяваха пътя си с големи хартиени фенери.

На другата сутрин Лорънс се събуди много рано от шума на избухнала свада пред вратата. Роланд звучеше ожесточено, въпреки ясния си, висок тембър. Говореше на смесица от английски и китайски, който бе започнала да учи от Темерер.

— Какъв е този проклет шум? — викна той.

Тя надникна през вратата. Отвори само толкова, колкото да се покажат окото и устата й. Над рамото й един от китайските слуги жестикулираше нетърпеливо и се мъчеше да се докопа до дръжката на вратата.

— Това е Хуанг, сър. Нервничи, защото принцът ви викал веднага на палубата, нищо че му казах, че сте си легнали чак след среднощната вахта.

Лорънс въздъхна и потърка лице.

— Благодаря, Роланд, кажи му да влезе.

Още нямаше желание да става. Късно през нощта поредната посетителска лодка, карана от един по-скоро предприемчив, отколкото умел млад мъж, бе подхваната странично от една вълна. Неправилно пуснатата й котва излетя и удари „Преданост“ отдолу. В трюма зейна доста голяма дупка, а току-що купеното жито стана цялото във вода. В същото време малката лодка се преобърна и въпреки че брегът не беше далече, пътниците, в своите тежки копринени одежди, не можеха да изплуват сами и трябваше да бъдат вадени на светлината на фенери. Нощта бе дълга и уморителна и Лорънс бе стоял буден до малките часове, да се разправя с неразборията. Сега напръска лицето си с престоялата вода в легена, неохотно облече куртката си и тръгна към палубата.

Темерер разговаряше с някого. Лорънс трябваше да погледне два пъти, за да осъзнае, че събеседникът също е дракон, но такъв, какъвто никога не бяха виждали.

— Лорънс, това е Лун Ю Пинг — каза Темерер, когато Лорънс се качи при тях. — Тя ни донесе пощата.

Когато застана с лице към нея, Лорънс видя, че главата й е почти на нивото на неговата. Тя беше по-дребна от кон, с широко, обло чело, муцуна с формата на стрела и невероятно дълбок гръден кош, като на хрътка. На гърба й можеше да се качи само дете. Нямаше юзда, само деликатен нашийник от жълта коприна и злато, а от него висеше фина мрежа, като метална ризница, която покриваше плътно гърдите й и се закрепяше със златни халки за предните й лапи и нокти.

Мрежата беше позлатена и ярко контрастираше с бледозелената й кожа. Крилете бяха в по-тъмен нюанс на зеленото, на тънки златисти ивици. Изглеждаха необичайно — дори прибрани на гърба й, дългите краища се влачеха по земята като шлейф.

Темерер повтори думите си на китайски и събеседничката му се поклони. Лорънс отвърна с поклон, впечатлен от възможността да се намира на нивото на очите на един дракон. След тези формалности женската протегна глава напред, взе да го души отблизо и го огледа с огромен интерес от глава до пети. Очите й бяха много големи и воднисти, кехлибарени на цвят и с плътни клепачи.

Хамънд стоеше и разговаряше със Сун Кай и Лиу Бао, които преглеждаха някакво доста любопитно писмо. Беше дебело и с множество печати, а черното мастило бе щедро нашарено с червено. Юнсин стоеше малко встрани и четеше второ официално писмо, написано с големи, разкривени знаци върху свитък хартия. Той не го подаде на другите, а го нави и прибра, и чак тогава се присъедини към тях. Хамънд се поклони и отиде да предаде новините на Лорънс.

— Наредиха корабът да продължи към Тянсън, а ние да се придвижим по въздуха — каза той. — Настояват да потеглим незабавно.

— Наредиха? — попита объркано Лорънс. — Не разбирам. Откъде дойдоха тези заповеди? Не може вече да има отговор от Пекин, принц Юнсин прати известие само преди три дни.

Темерер се обърна с този въпрос към Пинг, която наведе глава и отговори с плътен, нетипичен за женска глас, който проехтя някъде дълбоко от гръдния й кош.

— Тя казва, че е донесла съобщението от предавателната станция в Хъюан, на четиристотин ли^[31] оттук и полетът е малко над два часа — преведе той. — Не знам обаче какво разстояние е това.

— Една миля се равнява на три ли — каза Хамънд и се намуси, докато пресмяташе.

Лорънс се оказа по-бърз в сметките и зяпна учудено Ю Пинг. Ако не преувеличаваше, значи бе прелетяла повече от сто и двайсет мили. С това темпо, ако куриерите летяха на смени, наистина можеха да донесат съобщение от Пекин, който бе на две хиляди мили оттам. Това беше забележително.

Юнсин дочу разговора и каза нетърпеливо:

— Съобщението ни беше с висок приоритет, затова го пратихме по нефритени дракони и, разбира се, получихме отговор. Императорът каза думата си и не бива да отлагаме повече. Кога най-бързо можем да потеглим?

Лорънс успя да се отърси от изумлението и възрази, че за момента не може да напусне „Преданост“, а трябва да изчака възстановяването на Райли. Усилията му бяха напразни. Юнсин въобще не успя да реагира, защото Хамънд взе да протестира шумно.

— Няма да обиждаме императора по този начин — каза той. — „Преданост“ ще остане тук, докато капитан Райли стъпи на крака.

— За бога, това само ще влоши ситуацията — нетърпеливо отговори Лорънс. — Половината екипаж вече изгина от треската, не искам другата половина да дезертира.

Но доводът беше железен, особено когато получи подкрепата и на Стонтън, който дойде да закуси с Лорънс и Хамънд на кораба.

— Майор Херетфорд и хората му ще окажат цялата нужна подкрепа на капитан Райли — каза Стонтън, — но съм съгласен, че тук много държат на етикета и пренебрегването му се смята за обида. Умолявам ви, тръгнете незабавно.

След тази подкрепа Лорънс склони, но първо се посъветва с Франке и Бекет, които смело се обявиха за подготвени да поемат командването, и посети Райли в каютата му.

— В края на краищата, корабът не е на док и вече има достатъчно припаси. Франке спокойно може да прибере лодките и да държи хората на борда — посочи Райли. — За съжаление ще пристигнем след вас, но аз вече съм по-добре, както и Пърбек. Ще потеглим в първия удобен момент и ще се срещнем с вас в Пекин.

Това обаче само доведе до нови проблеми. Събирането на багажа вече беше започнало, когато Хамънд, след предпазливо подпитване, научи, че китайската покана не беше за всички. Лорънс по необходимост се приемаше за притурка на Темерер, Хамънд беше представител на краля и бе допуснат, макар и неохотно, но идеята екипажът на дракона да дойде бе отхвърлена с ужас.

— Никъде не отивам без екипажа, който да охранява Лорънс — отсече Темерер, котата чу за проблема.

Той съобщи това на Юнсин с недоверчив тон и за да придаде тежест на думите си, седна тежко на палубата, уви опашка около себе си и доби непоклатим вид. Скоро бе предложен компромисният вариант Лорънс да избере десет души от своя екипаж. Те щяха да бъдат превозени от други китайски дракони и така достойнството на Темерер нямаше да пострада.

— За какво по-напред ще стигнат десет души в центъра на Пекин, това ми обяснете — язвително каза Гранби, когато Хамънд дойде с предложението. Той още не бе простил на дипломата за отказа му да разследва нападенията над Лорънс.

— А за какво очаквате да ви стигнат сто, в случай на истинска атака от имперската армия, това ми обяснете? — отвърна Хамънд с не по-малко сарказъм. — Във всеки случай, повече няма да постигнем. Положих много усилия да извоювам и това.

— Значи ще трябва да се съобразим — Лорънс дори не вдигна поглед. Той подреждаше дрехите си и оставяше настрана онези, които бяха твърде износени при пътуването. — По-важният въпрос е „Преданост“ да бъде закотвен на такова разстояние, което Темерер ще може да прелети с лекота. Сър — и той се обърна към Стонтън, който бе дошъл по покана на Лорънс, — мога ли да ви убедя да придружите капитан Райли, стига работата ви да го позволява? Заминаването ни ще го остави без преводачи и авторитета на дипломатите. Загрижен съм за трудностите, с които той може да се сблъска по пътя си на север.

— Изцяло на ваше разположение съм — кимна Стонтън.

Хамънд не изглеждаше напълно доволен, но при тези обстоятелства нямаше как да възрази. Лорънс тайничко се зарадва, че намери този дипломатичен начин да се сдобие със съюзник като Стонтън, нищо че щеше да пристигне със закъснение.

Гранби естествено щеше да замине, затова Ферис трябваше да поеме командването на останалия екипаж. Изборът на придружителите беше мъчително занимание. Лорънс не искаше да изглежда, че протежира някого, нито можеше да остави Ферис без най-добрите мъже. Накрая той се спря на Кейнс и Уилоуби от наземния екипаж — свикнал бе да разчита на мнението на лекаря и въпреки че нямаше да носят сбруята, искаше да вземе със себе си поне един впрегач, за да наставлява впрягането на Темерер при евентуален спешен случай.

Лейтенант Ригс прекъсна обсъжданията с пламенна молба да замине заедно с четиримата си най-добри стрелци.

— Тук нямат нужда от нас, имат си морски пехотинци. Ако се случи нещо, пушките ще ви свършат идеална работа — каза той.

Това бе вярно от гледна точка на тактиката, но стрелците бяха най-буйните измежду младите офицери и Лорънс се колебаеше дали да ги вземе в императорския двор след като бяха прекарали почти седем месеца в морето. Една обида на китайска дама щеше да предизвика силно възмущение и той щеше да раздвоява вниманието си с това да ги държи изкъсо.

— Нека вземем господата Дън и Хакли — каза Лорънс накрая. — Разбирам аргументите ви, господин Ригс, но искам стабилни хора за тази работа, хора, които няма да кривнат от пътя. Знаете за какво говоря, нали? Много добре. Джон, ще вземем още Блайт и Мартин от топмените.

— Остават още двама — рече Гранби, добавяйки имената в списъка.

— Не мога да взема и Бейлсуърт, на Ферис ще му трябва стабилен втори лейтенант — каза Лорънс, след като взе предвид и последните си лейтенанти. — Вместо него ще вземем Тероус от белмените. Последен ще е Дигби. Той е малко млад, но се представя добре, а този опит ще му е от полза.

— Ще ги строя на палубата до петнайсет минути, сър — и Гранби се изправи.

— Добре, и ми пратете Ферис — каза Лорънс, докато пишеше заповедите. — Господин Ферис, разчитам на добрата ви преценка — продължи той, когато дойде изпълняващият длъжността на втори лейтенант. — Няма как да предвидим и една десета част от онова, което може да се случи. Подготвих ви списък с официални нареждания, в случай че аз и господин Гранби не се завърнем. Първата ви грижа трябва да е безопасността на Темерер, после тази на екипажа и благополучното му завръщане в Англия.

— Слушам, сър — отвърна Ферис със сведен поглед и прие запечатания пакет. Той не се опита да измоли да го включат в пътуването, а напусна каютата с нещастно отпуснати рамене.

Лорънс си досъбра багажа. За щастие още в началото на пътуването той бе отделил настрани най-хубавата си куртка и шапка и ги беше увил в хартия и мушама на дъното на сандъка. Беше ги пазил за делегацията. Сега се преоблече в коженото палто и тежкия шаячен панталон за летене. Те бяха запазени, от една страна заради здравината си, но и защото не бяха носени по време на това плаване. Само две от ризите му бяха подходящи за събитието. Той сложи и няколко кърпи за врата, а останалото събра в малко вързопче и го сложи в скрина на каютата.

— Бойн — извика, когато подаде глава през вратата и видя един моряк да сплита мързеливо някакво въже. — Бихте ли качили това на палубата?

Щом се погрижи за моряшкия сандък, той нахвърли няколко думи за майка си и Джейн и занесе писмата на Райли. Малкият ритуал само засили усещането, което го бе обладало, че е в навечерието на битка.

Мъжете го посрещнаха строени на палубата. Разнообразните им сандъци и дисаги вече бяха натоварени на лодката. По-голямата част от багажа на дипломатите оставаше на борда, след като Лорънс отбеляза, че ще им трябва почти ден да го разтоварят. Дори и така, вещите им от първа необходимост тежаха повече от целия багаж на летците. Юнсин беше на драконовата палуба и подаде едно запечатано писмо на Лун Ю Пинг. Изглежда, не виждаше нищо необичайно в това да го повери лично на дракона без ездач. Женската прие писмото с опитен жест. Хвана го деликатно между дългите си нокти и го пъхна в златната ризница на гърдите си.

След това тя се поклони на него, после на Темерер и си тръгна с патешка походка, затруднена от дългите криле. В края на палубата тя ги разпери широко, плесна и литна във въздуха с невероятен скок. Размаха ожесточено криле и само след секунда се превърна в малка точица на хоризонта.

— О — Темерер се впечатли при тази гледка, — тя лети много високо. Никога не съм се издигал толкова нагоре.

Лорънс също остана впечатлен и я наблюдава известно време с далекогледа. След няколко минути тя окончателно изчезна от погледа им, макар че денят беше ясен. Стонтън дръпна Лорънс настрана.

— Може ли да направя едно предложение? Вземете децата. Ако съдя по опита си от момчешките години, те ще се окажат полезни. Присъствието на деца изразява мирни намерения, а китайците дълбоко уважават синовните връзки, независимо дали са кръвни или при осиновяване. Спокойно може да се представите за техен настойник, а аз ще убедя китайците да не ги включват в общата бройка.

Роланд дочу разговора и двамата с Дайър моментално застанаха пред Лорънс с блеснали и обнадеждени погледи, пълни с няма молба. След кратко колебание той каза:

— Е, ако китайците не възразят да увеличим групата…

Това им беше достатъчно. Те изчезнаха под палубата, за да си вземат багажа, и се върнаха още преди да бяха приключили преговорите за тяхното включване.

— Все пак ми изглежда нелепо — каза Темерер, опитвайки безуспешно да сниши глас. — С лекота мога да нося всички вас и целия багаж от лодката. Ако трябва да летя успоредно с друг дракон, ще се забавим много повече.

— Съгласен съм с теб, но нека не подновяваме този разговор — уморено каза Лорънс и погали дракона по носа. — Това ще отнеме повече време, отколкото ще спестим с всеки друг вид транспорт.

Темерер го побутна утешително и Лорънс затвори очи за момент. Мигът на покой след трите напрегнати часа го изпълни с умората от предишната нощ на безсъние и препускане напред-назад.

— Готов съм — каза той и се стегна, защото там беше и Гранби.

Лорънс си сложи шапката и кимна на екипажа. Мъжете козируваха, някои дори промърмориха „Успех“ и „На добър час“.

Той се ръкува с Франке и прекрачи борда под шумния акомпанимент на гайди и барабани. Останалите мъже вече бяха в лодката. Юнсин и другите дипломати слязоха с боцманския стол и се настаниха на кърмата, на сянка под един навес.

— Много добре, господин Трип, да потегляме — каза Лорънс на флотския курсант и отплаваха.

Високите, полегати стени на „Преданост“ се отдалечиха, когато те вдигнаха грота и поеха с южния вятър към величествената делта на Перлената река.

Дванадесета глава

Те не последваха естествените извивки на реката към Уампоа и Кантон. Вместо това поеха по един източен ръкав, който отиваше в град Донгуан. Ту се носеха с вятъра, ту гребяха срещу слабото течение. От двете страни на реката се редуваха обширни квадратни оризища, яркозелени от свежите стръкове, които започваха да се подават над водната повърхност. Зловонната миризма на тор бе надвиснала като облак над реката.

Лорънс дрема почти през целия път. Смътно долавяше безплодните опити на хората си да пазят тишина. Резултатът от свистящото им шъткане беше, че нарежданията трябваше да се повтарят по три пъти, като тонът ставаше все по-висок. Всяка случайна грешка, например малко по-тежко изпускане на въжето или препъване в някоя от седалките, извикваше поток от ругатни и заповеди за тишина, които обикновено вдигаха шум повече от всичко останало. Въпреки това той спа, или изпадна в подобно състояние. На моменти отваряше очи и поглеждаше нагоре, за да се увери, че силуетът на Темерер все още лети над главите им.

Събуди се от един по-дълбок сън едва след мръкване. Платната бяха свити, а след минута лодката леко се чукна в дока и това извика обичайните тихи моряшки ругатни. Единствената светлина идваше от техните фенери и на нея те видяха широка стълба, която водеше надолу към водата.

Най-ниските стъпала изчезваха под повърхността на реката, а от двете й страни се виждаха неясните очертания на изтеглените на пясъка джонки.

Откъм брега към тях се запъти шествие от фенери. Местните явно бяха предупредени да очакват пристигането им. Големите сияйни сфери от оранжево-червена коприна, опъната на деликатни бамбукови рамки, ясно се отразяваха във водата. Носачите им се пръснаха равномерно покрай стените във внимателна процесия. Изведнъж на лодката се качиха голям брой китайци, хванаха какъвто багаж им попадне и взеха да го прехвърлят през борда с бодри възгласи и без да искат позволение.

Първоначалната реакция на Лорънс бе да възнегодува, но нямаше причина. Цялата операция се извършваше с достойна за възхищение експедитивност. Един писар се бе настанил в основата на стъпалата с малка масичка в скута и описваше различните пакети, докато те минаваха покрай него, като наред с това надлежно ги маркираше. Лорънс стана и се помъчи да раздвижи врата си с малки движения на всяка страна. Направи го тайно, за да не се протяга непристойно. Юнсин вече бе слязъл от лодката и сега се намираше в малката шатра на брега. Отвътре се чуваше гръмкият глас на Лиу Бао и думата, която Лорънс вече знаеше, че означава „вино“. Сун Кай пък беше на брега и говореше с местния мандарин.

— Сър — рече Лорънс на Хамънд, — ще бъдете ли така добър да попитате къде е кацнал Темерер?

Хамънд разпита някои от мъжете на брега, намръщи се и каза полугласно на Лорънс:

— Казаха, че той е отведен в Шатрата на тихите води и че ние ще прекараме нощта другаде. Моля ви, възразете ми на висок глас, за да имам оправдание да започна спор с тях. Не бива да позволяваме да ни отделят от него.

Лорънс, който щеше да вдигне голям шум и без да го бяха подканяли, сега се затрудни да изиграе сцена по поръчка. Отначало се запъна, после каза с висок, но неуверен глас:

— Трябва веднага да видя Темерер, за да се уверя, че е добре.

Хамънд се обърна към китайците с извинителен жест и заговори настоятелно. Лорънс се постара да устои на намръщените им погледи и да изглежда твърд и непреклонен. Чувстваше се нелепо и в същото време беше ядосан. Накрая Хамънд се върна с доволен вид и каза:

— Отлично. Съгласиха се да ни заведат при него.

Лорънс изпита облекчение, кимна и се обърна към корабния екипаж.

— Господин Трип, тези господа ще ви покажат къде ще спите. Ще разговарям с вас утре, преди да потеглите обратно към „Преданост“ — каза той на флотския курсант, който докосна почтително шапка, и се качи по стълбата.

Без много разискване Гранби събра мъжете в свободен строй и всички тръгнаха по широкия, павиран път, като следваха подскачащия фенер на водача. Лорънс мярна от двете страни множество малки къщи. Дълбоки бразди от колелета прорязваха паветата и острите им краища с годините бяха станали загладени и обли. Той беше напълно буден след дългата дрямка през деня, но все пак в разходката през чуждоземната тъма имаше нещо нереално — меките, черни ботуши на водача, които почти не издаваха звук по камъните, издигащият се от комините на близките къщи дим, приглушената светлина, процеждаща се през комарниците на прозорците, женският глас, подхванал непозната песен.

Най-после стигнаха до края на широкия прав път и китаецът ги поведе по голямата стълба на една шатра и между масивните кръгли пилони от боядисано дърво. Покривът беше толкова високо, че формите му се губеха в мрака. В полузатвореното пространство отекваше ниското похъркване на дракони, жълтеникавата светлина на фенера се отразяваше в люспи и се разпръскваше във всички посоки, сякаш покрай тясната пътека в центъра бяха струпани планини от съкровища. Хамънд несъзнателно застана плътно до групичката им и дъхът му секна, когато фенерът освети полуотворено драконово око, превръщайки го в диск от блестящо злато.

Повървяха още малко и се озоваха в открита градина. Някъде в мрака се чуваше ромон на река и шепот на широки листа. Тук спяха още няколко дракона. Единият се бе изтегнал на пътеката. Водачът го смушка с пръта на фенера и той неохотно се отмести, без дори да отвори очи. Те изкачиха още няколко стъпала до една друга шатра, по-малка от първата. Тук най-накрая намериха Темерер. Лежеше самичък в просторната кънтяща зала.

— Лорънс? — каза той, като вдигна глава при влизането им и го подуши радостно. — Ще останеш ли? Много е странно отново да спим на сушата. Имам чувството, че земята се люлее.

— Разбира се — каза Лорънс и мъжете от екипажа налягаха наоколо, без да се оплакват.

Нощта беше приятно топла, а подът бе направен от инкрустирани дървени квадрати, изгладени от годините и не много твърди. Лорънс зае обичайното си място върху предния крак на Темерер. Беше свеж, след като спа през целия път и каза на Гранби, че поема първата вахта.

— Нахраниха ли те? — попита той Темерер, щом се настаниха.

— О, да — отвърна сънено драконът. — Печено прасенце, много голямо, и малко задушени гъби. Въобще не съм гладен. В края на краищата полетът не беше тежък и не видях нищо интересно преди залез. Само онези водни полета, които отминахме, бяха много необичайни.

— Това са оризища — каза Лорънс, но Темерер вече спеше и скоро захърка.

Звукът несъмнено бе по-силен в пределите на тази шатра, въпреки че нямаше стени. Нощта бе много тиха и за щастие комарите не бяха чак такава напаст — явно не ги привличаше сухата жега на драконовите тела. Нямаше ориентир за времето, защото небето бе скрито от погледа и Лорънс изгуби представа за часа. Спокойствието на нощта не бе прекъснато от нищо, само един звук откъм двора привлече вниманието му — един дракон се приземи и обърна към тях млечно-перлени очи, които отразяваха лунната светлина като котешки. Той обаче не доближи шатрата, а тихичко изчезна в мрака.

Гранби се събуди за своята смяна на вахта и Лорънс се нагласи да спи. Той също усещаше познатата стара илюзия, че земята се движи. Тялото помнеше полюшването на океана дори сега, след като той беше зад гърба им.

Той се стресна и се събуди. Пищните цветове над главата му изглеждаха странни, докато той не осъзна, че гледа в декорацията на тавана. Всяко късче дърво бе боядисано и емайлирано в блестящи, ярки цветове и позлата. Той се изправи и се огледа с интерес наоколо. Кръглите пилони бяха боядисани в червено и изправени върху квадратни постаменти от бял мрамор, а покривът бе най-малко на трийсет фута над главите им. Темерер нямаше да се затрудни да влезе.

От предната част на шатрата се разкриваше изглед към двора, който бе по-скоро интересен, отколкото красив. Имаше лъкатушещ път от сиви и червеникави павета, камъни и дървета с необичайна форма и естествено дракони. Пет дракона се бяха изтегнали на поляната и спяха в различни пози, с изключение на един, който вече беше буден и усърдно се чистеше край голямото езеро, което обхващаше североизточния край на градината. Драконът беше сивкаво-син, не много по-различен от настоящия цвят на небето, и върховете на четирите му лапи бяха боядисани по доста любопитен начин в яркочервено. Той довърши сутрешния си тоалет под погледа на Лорънс и излетя.

Повечето дракони в двора бяха от подобни породи, но силно се различаваха по размери, по точния нюанс на цвета и по броя и разположението на рогата. Някои бяха с гладки гърбове, други имаха гребени от шипове. Скоро от голямата южна шатра излезе един много различен на вид дракон. Беше по-едър и пурпурночервен с обагрени в златисто нокти и яркожълт гребен, който се спускаше от рогатата му глава надолу по гръбнака. Той пи от езерото и се прозина широко, разкривайки два реда дребни, но опасни зъби, сред които имаше четири извити кучешки. На изток и запад от двора тръгваха по-тесни коридори, които свързваха двете шатри, а стените им бяха осеяни с малки проходи. Червеният дракон отиде до един от тях и извика нещо.

След минута оттам излезе една жена. Тя търкаше лице и мрънкаше нечленоразделно. Лорънс я видя и погледна засрамено встрани — беше гола до кръста. Драконът я бутна силно и я събори в езерото. Ефектът несъмнено бе живителен. Тя се изправи ококорена и плюеща вода, после енергично се накара на самодоволния дракон и се върна в прохода. Излезе пак след няколко минути и вече бе напълно облечена. Беше с подплатен къс жакет от тъмносин памук с широки ръкави и обточен с червени ленти. Носеше сбруя, изработена също от плат — коприна, както реши Лорънс. Хвърли я без чужда помощ върху дракона, докато продължаваше да нарежда на висок глас с кисело изражение. Това напомни на Лорънс за Бъркли и Максимус, макар че Бъркли не бе изговорил толкова много думи в целия си живот, но все пак взаимоотношенията им бяха също толкова непочтителни.

Щом нагласи сбруята, китайската авиаторка се качи на борда и двамата отлетяха без повече церемонии към задачите, които ги очакваха през деня. Вече всички дракони започваха да се размърдват. От шатрата излязоха други три от червените, а от коридорите надойдоха още хора — мъже от изток и още няколко жени от запад. Темерер потрепна под Лорънс и също отвори очи.

— Добро утро — каза той с прозявка, после огледа с ококорени очи пищната декорация наоколо и суетнята в двора. — Не знаех, че тук има толкова много дракони, нито че мястото е толкова внушително — изрече малко нервно. — Надявам се да са добронамерени.

— Сигурен съм, че ще са много благосклонни, щом разберат, че идваш толкова отдалече — отвърна Лорънс и слезе, та драконът да може да се изправи. Въздухът беше тежък от влагата, небето продължаваше да е сиво и несигурно. Той си помисли, че отново ще стане жега. — Трябва да се напиеш хубаво с вода — каза. — Нямам представа колко често ще спираме днес за почивка.

— Сигурно си прав — неохотно каза Темерер и излезе на двора.

Внезапно глъчката спря напълно. Драконите и техните водачи го загледаха открито, после започнаха да се отдалечават от него. За миг Лорънс се почувства потресен и обиден, но тогава видя, че всички, дракони и хора, се кланяха до земята. Те просто му бяха направили път да стигне до езерото.

Тишината бе пълна. Темерер неуверено премина покрай редиците дракони и отиде на езерото. Пи някак припряно и набързо и се оттегли в шатрата. Едва тогава се възобновиха различните дейности, но с много по-малко врява и много повече тайно надзъртане.

— Много мило, че ми направиха място да пия — каза Темерер почти с шепот, — но ми се ще да не ме зяпаха така.

Драконите изглеждаха склонни да се помайват, но накрая потеглиха един по един. Изключение бяха няколкото животни в напреднала възраст, с помътнели в краищата люспи, които налягаха да се препичат по камъните. Междувременно Гранби и останалите от екипажа се бяха събудили и бяха наблюдавали спектакъла с такъв интерес, какъвто другите дракони проявиха към Темерер. Сега станаха и се заеха да пооправят дрехите си.

— Предполагам, ще пратят някого за нас — каза Хамънд, като опъваше без особен резултат намачканите си бричове.

Той бе облечен официално, за разлика от летците, които носеха дрехите си за път. Точно в този момент Йе Бин, един от младите китайски прислужници от кораба, се появи в двора и помаха, за да привлече вниманието им.

Закуската не беше по вкуса на Лорънс — оскъдна оризова каша с парчета сушена риба и отвратително обезцветени яйца, сервирана с мазни парчета хрупкав и ронлив хляб. Той отмести настрана яйцата и се насили да изяде останалото, следвайки съвета, който по-рано бе дал на Темерер. Беше готов на всичко за една свястна порция яйца с бекон. Лиу Бао го бодна в ръката с клечките за хранене, посочи яйцата и направи някаква забележка. Той ядеше собствените си с очевидна охота.

— Защо ли изглеждат толкова противно? — тихо попита Гранби, докато мнително човъркаше своите яйца.

Хамънд разпита Лиу Бао и отговори също толкова мнително:

— Казва, че това са яйца на хиляда години.

Той се оказа по-смел от останалите, вдигна едно парче и го изяде. Сдъвка го, глътна го и се замисли, докато те чакаха мнението му.

— Има вкус на мариновано — каза той. — В никакъв случай не е развалено.

Той пробва още едно парче и накрая изяде цялата си порция. Лорънс, от своя страна, не се докосна до бледите жълто-зелени парчета.

Бяха ги довели в нещо като банкетна зала недалеч от драконовата шатра. Моряците вече бяха там и се присъединиха към закуската, като се хилеха някак злобно. Бяха не по-малко доволни от останалите летци, че няма да са във вихъра на приключението, и не можеха да се сдържат да не коментират качеството на храната, която очакваше занапред избраните. След закуска Лорънс се сбогува с Трип.

— И не забравяйте да кажете на капитан Райли, че всичко е тип-топ. Използвайте точно тези думи — рече той.

С капитана се бяха уговорили, че всяко друго съобщение, без значение колко оптимистично звучеше, би означавало, че има някакъв проблем.

Отвън ги чакаха две каруци с впрегнати в тях мулета. Бяха грубовато издялани и със сигурност много друсаха. Багажът беше тръгнал по-рано. Лорънс се качи и се вкопчи здраво, докато каручката тракаше по пътя. Улиците не бяха много по-интригуващи на дневна светлина — много широки, но павирани със стари обли камъни, чийто хоросан в преобладаващата част бе изтъркан. Копелетата на каруцата се движеха през дълбоките кални бразди между камъните и подскачаха по неравния калдъръм.

Навсякъде кипеше оживление. Хората ги оглеждаха с огромно любопитство и често оставяха работата си, за да повървят известно време след тях.

— А това дори не е голям град? — Гранби се огледа с интерес и се опита да си направи сметка. — Хората са ужасно много за едно провинциално градче.

— По последните ни данни населението на страната е близо двеста милиона души — каза разсеяно Хамънд, докато си водеше записки в един дневник. Лорънс поклати глава при тази ужасяваща цифра. Населението на Англия бе десет пъти по-малко.

Той силно се учуди при гледката на дракон, който вървеше по улицата в срещуположната посока. Беше от синьо-сивите. Носеше необичайна копринена сбруя с издаден нагръдник и когато го задминаха, видяха, че по петите го следват три малки — две от същата порода и едно червено. Те бяха вързани за сбруята му като на каишка.

Този дракон не беше единственият на улицата. Скоро минаха покрай една военна база. На двора маршируваше малка рота пехотинци в сини униформи, а зад оградата стояха два от едрите червени дракони. Те разговаряха и възклицаваха над играта на зарове на своите капитани. Никой не им обръщаше особено внимание. Забързаните селяни отминаваха, без да ги погледнат, а ако нещо препречеше пътя им, прескачаха през лапите на животните.

Темерер ги чакаше на едно открито поле с двама от синьо-сивите дракони, които носеха нагръдници, а слугите ги товареха с багаж. Другите дракони шушукаха помежду си и гледаха косо Темерер. Той изглеждаше смутен и страшно се зарадва на Лорънс.

Натоварените дракони приклекнаха на четири лапи, та слугите да се покатерят и да опънат малки шатри на гърбовете им, които много приличаха на палатките за дълги полети на британските летци. Един китаец заговори с Хамънд и направи жест към единия от сините дракони.

— Ние ще летим с този — каза Хамънд на Лорънс, после попита нещо слугата, който поклати глава и отвърна твърдо, посочвайки още веднъж втория дракон.

Преди да бъде преведен отговорът, Темерер се изправи, изпълнен с негодувание.

— Лорънс няма да лети с друг дракон — рече той, протегна властна лапа да притегли Лорънс към себе си и едва не го събори на земята. Не се наложи Хамънд да предава думите му на китайците.

Лорънс не бе осъзнал, но китайците не желаеха дори той да лети е Темерер. Не му хареса идеята драконът да лети без компания през целия дълъг път и все пак въпросът му се стори маловажен. Щяха да летят близо един до друг и Темерер не го грозеше никаква опасност.

— Само едно-единствено пътуване — каза той и се учуди, че му възрази не драконът, а Хамънд.

— Не, това предложение е неприемливо, не можем да се съгласим — рече Хамънд.

— Точно така — съгласи се Темерер и изръмжа, когато слугата се опита да продължи спора.

— Господин Хамънд — рече Лорънс, осенен от чудесна идея, — моля, кажете им, че ако ги притеснява юздата, мога просто да се захвана за верижката на медальона му. Тя ще ме удържи, щом няма да се налага да се катеря нагоре-надолу.

— Не могат да отхвърлят това — доволно каза Темерер и прекъсна спора, за да им съобщи предложението, което бе прието неохотно.

— Капитане, може ли да поговорим? — дръпна го настрана Хамънд. — Това е продължение на снощните опити. Моля ви най-настоятелно, сър, в никакъв случай не се съгласявайте да продължите напред, ако случайно ни загубите, и бъдете нащрек, ако отново се опитат да ви разделят с Темерер.

— Разбирам, сър, благодаря ви за съвета — мрачно каза Лорънс и погледна скришом Юнсин.

Принцът не се унизи да се включи пряко в някой от преговорите, но Лорънс заподозря, че той има пръст във всичко това. Беше се надявал той да прекрати усилията си да ги раздели след провала на опитите му на кораба.

След това напрежение още в началото на пътуването дългият дневен полет мина без особени събития, освен случайното обръщане на стомаха на Лорънс, когато Темерер пикираше към земята, за да разгледа по-отблизо. Нагръдникът не стоеше неподвижно и беше много по-нестабилен от една сбруя. Темерер бе значително по-бърз и по-издръжлив от останалите два дракона и лесно ги настигаше, ако решеше да си даде половин час за разглеждане на забележителностите. Най-поразително, според Лорънс, бе изобилието от хора. Не можеха да изминат дълги отсечки от пътя, без да видят култивирана земя, а всеки по-голям воден басейн бе препълнен с лодки, които плаваха във всички посоки. Разбира се, смайваше го и необятността на тази страна. Пътуваха от сутрин до вечер само с едночасова почивка за обяд, а дните бяха дълги.

Безкрайната шир от просторни, равни полета, нашарена с оризища и множество потоци, след два дни път отстъпи място на хълмове, а скоро и на нагънатите планински склонове. Природният пейзаж под тях на моменти се прекъсваше от градове и села с най-различни размери. Понякога, ако Темерер се снишеше достатъчно, че да го разпознаят като Селестиал, хората в полетата спираха работа и го проследяваха с поглед. Отначало Лорънс сметна Янгдзъ за поредното езеро — с внушителни, но не необикновени размери, с широчина от около половин миля и забулени от ситен, сив дъждец брегове. Когато се озоваха право над него обаче видяха, че това е могъща река, която се простира чак до хоризонта, а в мъглата изплува и изчезва бавна процесия от джонки.

След като пренощуваха на два пъти в по-малки градове, Лорънс започна да смята първия им подслон за доста необичаен, но в сравнение с мястото в град Учанг, където отседнаха на третата нощ, той изглеждаше нищожен. Това бяха осем огромни шатри, подредени симетрично в осмоъгълник и свързани с тесни закрити коридори. Те ограждаха пространство, достойно да носи името парк, а не просто градина. Роланд и Дайър се заеха на игра да преброят населяващите го дракони, но се отказаха някъде след трийсетия. Изгубиха им бройката, когато група малки червени дракони кацна и се стрелна към шатрата сред хаос от криле и крайници. Бяха твърде много и твърде дребни, за да бъдат преброени.

Темерер задряма. Лорънс сложи настрана купичката с поредната проста вечеря от ориз и зеленчуци. Повечето мъже вече бяха заспали, сгушени в своите плащове, а останалите не разговаряха. Дъждът продължаваше да пада отвъд стените на шатрата в постоянна, мъглива завеса и преливаше от обърнатите като улуци краища на покрива. По склоновете на речната долина, почти невидима в момента, горяха малки жълти сигнални огньове, за да указват пътя на летящите през нощта дракони. От съседните шатри се носеше лек похъркващ звук, а някъде отдалече дойде един по-пронизителен вик, който проехтя ясно въпреки заглушаващата тежест на дъжда.

Юнсин прекарваше нощите далече от останалата компания, в своя собствена уединена стая, но сега излезе, застана в края на шатрата и се загледа към долината. След миг викът дойде отново, този път по-близо. Темерер надигна глава и се заслуша, а яката му настръхна тревожно. Тогава Лорънс чу познатото пляскане на криле, а мъглата и парата над камъните се разнесе при спускането на дракона — бяла призрачна фигура, която се отдели от сребърния дъжд. Беше женска, която прибра големите си бели криле и тръгна към тях, почуквайки с нокти по камъните. Прислужниците в шатрите се отдръпнаха и отвърнаха глави от нея, но Юнсин излезе в дъжда и тя наведе голямата си глава с широка яка, и го повика по име с ясен, нежен глас.

— Това друг Селестиал ли е? — попита полугласно и несигурно Темерер.

Лорънс само поклати глава, но не можа да отговори. Белотата й беше поразително чиста. Той не бе виждал подобен цвят дори в петната или ивиците на някой дракон. Люспите й имаха прозрачния блясък на фин, добре остърган пергамент, а очите й бяха стъклено розови и осеяни с капиляри, толкова уголемени, че се виждаха от разстояние. Тя обаче имаше същата голяма яка и дълги, тесни мустачки около челюстите, също като Темерер. Неестествен беше само цветът. На врата си носеше тежка златна огърлица с рубини, а на предните лапи — златни обшивки на ноктите, с рубини на връхчетата. Наситеният нюанс си отиваше с цвета на очите й.

Тя побутна гальовно Юнсин обратно в шатрата и влезе след него. Изтръска криле и остави водните капки да се стичат на вадички. Почти не погледна останалите присъстващи. Очите и бързо се стрелнаха наоколо и тя се нави ревниво около Юнсин в далечния край на шатрата, като му заговори тихичко. Прислужниците й донесоха вечеря, но се приближиха неохотно и притеснено. Не бяха показали подобно отношение към другите дракони, дори напротив, видимо се радваха на присъствието на Темерер. Тя не изглеждаше страшна. Нахрани се бързо и изискано, не пръсна и капчица извън подноса си и повече не им обърна внимание.

На следващата сутрин Юнсин им я представи накратко като Лун Тиен Лиен и я отведе да закуси насаме. Хамънд поразпита деликатно и се появи с още малко сведения.

— Тя наистина е Селестиал — каза. — Предполагам, че това е вид албинос. Нямам представа защо всички толкова се притесняват от нея.

— Тя се роди в траурни цветове^[32] и, естествено, носи лош късмет — каза Лиу Бао, сякаш това се подразбираше, когато предпазливо му поискаха информация. — Император Кианлонг възнамеряваше да я даде на принца на Монголия, та лошият й късмет да не застигне някого от синовете му, но Юнсин настоя да я отгледа лично, вместо да позволи един Селестиал да напусне императорското семейство. Той самият щеше да се възкачи на престола, но императорът не може да притежава прокълнат дракон, защото ще донесе нещастие на държавата. Затова сега император е неговият брат Дзианцин. Такава е небесната воля!

При тази философска забележка той сви рамене и отхапа още едно парче пържен хляб. Хамънд прие мрачно новината и Лорънс споделяше опасенията му. Едно нещо беше гордостта, съвсем друго — непоклатимата принципност, заради която се отказваш от трона.

Двата дракона носачи, които ги придружаваха, бяха заменени с един друг от синьо-сивата порода и един малко по-едър, тъмнозелен на сини ивици и лъскава глава без рога. Те също се отнесоха с благоговение към Темерер и със страхопочитание към Лиен и стояха настрани от тях. Темерер вече се беше примирил с царствената самота на положението си, пък и беше зает изцяло с хвърлянето на коси възхитени погледи към Лиен, докато тя не се обърна и не го прониза с поглед. Тогава той засрамено сниши глава.

Тази сутрин тя носеше необичайно украшение за глава, изработено от надиплена между златни пръчици тънка коприна. То стоеше като навес и хвърляше сянка над очите й. Лорънс се зачуди дали наистина й е необходимо, след като небето продължаваше да е свъсено и сиво. Мрачното, задушливо време обаче внезапно отмина през първите часове на полета им в клисурите, лъкатушещи през стари планини с тучни и зелени склонове на юг и пусти и безплодни на север. Когато излязоха в предпланините, лицата им бяха посрещнати от хладен вятър, а слънцето проби облаците и блесна болезнено ярко. Повече не се появиха оризища. Мястото им заеха дълги пространства със зрееща пшеница, а веднъж видяха стадо кафяви биволици, които вървяха бавно през едно пасище и преживяха с глави, забодени в земята.

На хълма над полето беше издигната малка колиба и до нея се въртяха няколко масивни шиша. На тях се пенеха цели крави, а във въздуха се издигаше благоуханен пушек.

— Изглежда вкусно — отбеляза Темерер, изпълнен с копнеж, и не беше единственият.

Когато приближиха, един от придружаващите дракони рязко се засили и пикира надолу. От навеса излезе един мъж и заговори с животното, после се върна вътре и излезе с широка дървена дъска. Сложи я на земята пред дракона и той издълба с нокът няколко китайски йероглифа.

Мъжът отнесе дъската, а драконът отнесе една крава — беше си я спазарил. Той се върна в небето при останалите и продължи да дъвче весело своята крава. Не бе намерил за нужно междувременно да свали пътниците си. Лорънс виждаше как клетият Хамънд е позеленял при вида на мляскащото с видимо удоволствие животно.

— Ако приемат гвинеи, може да си купим и ние — колебливо предложи Лорънс. Той бе взел златни, а не хартиени пари, но не знаеше дали говедарят ще ги приеме.

— Не съм толкова гладен — каза Темерер, зает с една напълно различна мисъл. — Лорънс, онова, което той направи на дъската, беше писане, нали?

— Така мисля, макар че не съм експерт по китайска писменост — отвърна Лорънс. — Теб повече те бива.

— Чудя се дали всички китайски дракони могат да пишат — каза Темерер, смаян от това прозрение. — Ще ме вземат за глупак, ако само аз не умея. Трябва да се науча. Винаги съм смятал, че буквите се изписват с перо, но съм сигурен, че ще се справя с този вид издълбаване.

Може би в услуга на Лиен, която явно не обичаше ярката светлина, те направиха почивка в най-горещите часове на деня. Спряха в една крайпътна шатра, за да обядват и драконите да си починат, и потеглиха отново чак привечер. Сигнални огньове осветяваха пътя им, запалени на неравни разстояния, но дори без тях Лорънс можеше да определи курса им по звездите. Сега свиха рязко на североизток, а под тях милите бързо се нижеха. Дните продължаваха да са горещи, но вече не бяха така нетърпимо влажни, а нощите станаха прелестно хладни и приятни. В същото време ясно се виждаха следите от въздействието на северните зими. Тук шатрите имаха стени от три страни и бяха разположени на каменни платформи с огнища, за да се отоплява подът.

Пекин се простираше надалеч зад градските стени, които бяха величествени и множество на брой, а квадратните кули и бойниците силно се различаваха по стил от европейските. Широките калдъръмени улици се стелеха право напред и бяха пълни с хора, коне, каруци, които не спираха своя ход и от въздуха приличаха на реки. Виждаха се много дракони и на земята, и в небето. Те прелитаха от един квартал в друг, а понякога под тях се бяха провисили хора, които, изглежда, бяха избрали този начин на пътуване.

Градът бе разделен на правоъгълни райони с изключителна прецизност, изключение правеха само облите форми на четири малки езера. На изток от тях се намираше самият императорски палат. Не беше монолитна постройка, а сбор от множество по-малки шатри със стени, обградени от ров с мътна вода. На залеза покривите в комплекса грееха като позлатени, сгушени сред дървета с още свежи жълто-зелени пролетни листа, които хвърляха дълги сенки върху площадите от сив камък.

Един по-дребен дракон ги посрещна във въздуха. Беше черен с жълти ивици и нашийник от тъмнозелена коприна и заговори направо с другите дракони, макар че на гърба му имаше ездач. Темерер го последва надолу към един малък кръгъл остров в най-южното езеро, на по-малко от половин миля от стените на палата. Кацнаха на широк кей от бял мрамор, който се издаваше навътре в езерото единствено за удобство на драконите, тъй като наблизо не се виждаха лодки.

Този кей свършваше при една огромна порта — червена постройка, която бе нещо повече от стена, но все пак прекалено тясна, за да се счита за сграда. Имаше три правоъгълни свода за вход, като двата по-малки бяха много по-високи от Темерер и достатъчно широки за четирима като него, а централният бе още по-огромен. От двете страни на пост стояха двойка едри Империали, почти като Темерер, но без отличителната яка. Единият беше черен, другият — тъмносин. Близо до тях имаше дълга колона пехотинци с блестящи стоманени шлемове, сини роби и дълги копия.

Двата придружаващи дракона влязоха през по-малките арки, а Лиен мина право през средата, но драконът с жълти ивици попречи на Темерер да я последва и каза нещо с извинителен тон, докато жестикулираше към централната арка. Темерер му отговори отсечено и седна на бутовете си с непреклонен вид, а яката му се сви в израз на недоволство.

— Какво има? — тихо попита Лорънс.

В двора зад арката се виждаха множество хора и дракони, строени, изглежда, за някаква церемония.

— Искат ти да слезеш и да минеш през малката арка, а аз да мина през голямата — отвърна Темерер, — но аз няма да те оставя сам. Бездруго е много глупаво да има три входа за едно и също място.

Лорънс изпита отчаяна нужда от съвета на Хамънд или от чий да е съвет. Ивичестият дракон и неговият ездач бяха не по-малко смутени от непокорството на Темерер. Лорънс погледна мъжа отсреща и срещна същото объркано изражение. Драконите и войниците при арката останаха неподвижни и прецизни като статуи, но с минаването на минутите строените от другата страна се досетиха, че нещо не е наред. Един мъж в богато бродирана синя роба дотича през страничния вход и заговори ивичестия дракон и неговия ездач, после погледна подозрително Лорънс и Темерер и се затича обратно.

Започна тихо шушукане, което отекна в арката и рязко замлъкна. Редиците хора от другата страна се разтвориха и към тях се приближи друг дракон. Беше лъскавочерен почти като Темерер, имаше същите тъмносини очи и окраска по крилете, а величествената полупрозрачна яка бе опъната зад яркочервени рога. Беше женски Селестиал. Спря пред тях и заговори с дълбок глас. Темерер се стегна и после потрепна, яката му се вдигна бавно и той каза тихо и колебливо:

— Лорънс, това е моята майка.

Тринадесета глава

По-късно Лорънс научи от Хамънд, че през централната арка минават само членове на императорското семейство и дракони от породата Империал и Селестиал, затова бяха отказали да го пуснат. Сега Циен просто поведе Темерер да прелети над арката и по този начин разсече гордиевия възел.

След като бе решен проблемът с етикета, всички бяха въведени в най-голямата от драконовите шатри, където ги очакваше огромно угощение на две маси. Циен се настани начело на първата, с Темерер отляво и Юнсин и Лиен отдясно. Лорънс бе отведен да седне по-надолу на масата, а Хамънд беше отсреща, но няколко места по-надолу. Останалите англичани бяха настанени на съседната маса. Лорънс реши, че не е разумно да възрази. Не ги делеше голямо разстояние, пък и вниманието на Темерер в момента бе напълно заангажирано. Той разговаряше с майка си и бе някак необичайно боязлив и обзет от страхопочитание. Тя беше по-едра от него, а лекото обезцветяване на люспите й беше признак за напреднала възраст, както и изисканите й маниери. Тя не носеше сбруя, но яката й беше окичена с огромни жълти топази, прикрепени за шиповете, както и нежно колие от филигранно злато, обсипано с още топази и перли.

Пред драконите бяха сервирани гигантски пиринчени подноси. Във всеки имаше по един цял печен елен заедно с рогата. Отгоре бяха наредени портокали с карамфил, които придаваха един нелош за човешките сетива аромат, а коремите им бяха напълнени със смеска от ядки и яркочервени горски плодове. На хората беше сервирана поредица от осем по-малки, но също толкова изкусно приготвени ястия. След простата храна по време на пътуването дори най-екзотичните блюда бяха добре дошли.

Лорънс предположи, че няма да има събеседник, освен ако не викаше през масата към Хамънд, защото наблизо нямаше преводач. От лявата му страна седеше един много възрастен мандарин. Носеше шапка с перленобял скъпоценен камък на върха и пауново перо, което висеше отзад и падаше над внушителната му плитка, все още черна на цвят въпреки издълбаното му от бръчки лице. Той ядеше и пиеше с целеустремена сериозност и нито веднъж не се обърна към Лорънс. Когато съседът от другата му страна се наведе и извика в ухото му, Лорънс осъзна, че човекът беше много глух и не говореше английски. Скоро обаче се изненада, когато го заговориха от другата му страна на английски с тежък френски акцент.

— Надявам се, че сте пътували удобно — каза един усмихнат, ведър глас.

Това беше френският посланик, облечен с дълга роба в китайски стил. Облеклото и тъмната му коса бяха попречили на Лорънс да го забележи веднага сред останалите.

— Надявам се, ще позволите да ви се представя въпреки злополучните взаимоотношения между нашите две държави — продължи Дьо Гиние. — Дори мога да претендирам за неформално познанство, племенникът ми каза, че дължи живота си на вашето великодушие.

— Моля да ме извините, сър, но нямам представа за какво говорите — отвърна Лорънс, объркан от тази информация. — Вашият племенник?

— Жан-Клод дьо Гиние, той е лейтенант в нашите въздушни войски — каза посланикът с поклон и продължи да се усмихва. — Изправили сте се един срещу друг над Ламанша миналия ноември, когато той се е качил при вас на абордаж.

— Мили боже — възкликна Лорънс, като си припомни смътно младия лейтенант, който се бе сражавал така енергично при нападението им над конвоя, и радостно се ръкува с Дьо Гиние. — Помня го, изключителен смелчага. Радвам се да чуя, че се е възстановил.

— О, да, писа ми, че очаква всеки момент да напусне болницата — за да влезе в затвора, естествено, но това е по-добре, отколкото в гроба — каза Дьо Гиние и сви прозаично рамене. — Той ми писа за вашето интересно пътуване, защото знаеше, че съм разпределен тук. През последния месец, откакто пристигна писмото му, ви очаквах с огромно нетърпение, с надеждата да изразя възхищението си от вашето великодушие.

След това добро начало те поговориха известно време на неутрални теми, като китайския климат, храната и учудващо големия брой дракони. Лорънс почувства известна близост с него, като със събрат от Запада в дълбокия Ориент, и въпреки че самият Дьо Гиние не бе военен, връзката му с френския въздушен корпус го правеше приятна компания. В края на вечерята те тръгнаха рамо до рамо и последваха останалите гости до двора, където повечето от тях отлетяха с дракони.

— Много находчив начин на транспорт, нали? — каза Дьо Гиние и Лорънс най-искрено се съгласи, наблюдавайки с интерес.

Драконите, повечето от които бяха от най-разпространената синя порода, носеха леки сбруи от множество копринени каишки, които бяха драпирани по гърбовете им, а от тях висяха примки от широки копринени ленти. Пътниците се качваха до най-горната свободна примка и прехвърляха лентите през ръцете и под задните си части. Така съумяваха да седнат сравнително стабилно и да се държат за главния ремък, стига драконът да летеше равномерно.

Хамънд излезе от шатрата и ги видя, очите му се разшириха и той побърза да се присъедини към тях. Двамата с Дьо Гиние размениха усмивки и заговориха като първи приятели, но в мига, когато французинът се извини и си тръгна в компанията на двама китайски мандарини, Хамънд се обърна към Лорънс и най-безсрамно настоя да научи всички подробности за разговора им.

— Очаквал ни е от месец! — Хамънд остана ужасен от тази информация и успя да намекне, без всъщност открито да казва нещо обидно, че смята Лорънс за глупак, задето е приел думите на Дьо Гиние за чиста монета. — Бог знае колко ни е напакостил за това време. Моля ви, не разговаряйте повече насаме с него.

Лорънс не отговори на тези забележки, както му се искаше и отиде при Темерер. Циен си тръгна последна. Тя се сбогува нежно с Темерер, като го побутна с муцуна, преди да излети. Лъскавата й черна фигура бързо се изгуби в нощта и Темерер остана да гледа замислено след нея.

Островът бе подготвен за тяхното гостуване като компромисна мярка. Беше собственост на императора и на него бяха разположени няколко големи и елегантни драконови шатри и свързани с тях постройки за хора. На Лорънс и хората му им бе позволено да заемат резиденцията до най-голямата шатра, която гледаше към един просторен двор. Сградата беше красива и огромна, но последният етаж бе зает от орда прислужници, които надвишаваха нуждите им. Въпреки че ги видя как шетат из цялата къща, Лорънс започна да подозира, че едновременно с това играят ролята на шпиони и пазачи.

Той спа дълбоко, но се събуди преди съмване от прислужници, които надничаха да видят дали е буден. След четвъртия подобен опит за десет минути Лорънс неохотно се предаде и стана, макар че главата още го болеше от реките вино, които се бяха излели предния ден. Той не успя да им обясни, че иска леген за миене, и накрая се принуди да излезе, за да се измие в езерцето на двора. Това не му създаде затруднения, тъй като в стаята имаше огромен кръгъл прозорец, висок почти колкото него, чийто перваз се намираше почти на пода.

Темерер се бе изтегнал в далечния край на двора, лежеше по корем и дори опашката му бе изпъната докрай. Все още спеше дълбоко и от време на време издаваше тихи доволни похърквания. Изпод плочника излизаше система от бамбукови тръби, очевидно за нагряване на камъните, която изливаше гореща вода в езерото. Така Лорънс се погрижи за тоалета си в по-голямо удобство, отколкото бе очаквал. През цялото време прислужниците сновяха наоколо с видимо нетърпение и изглеждаха скандализирани от това, че той се съблече до кръста, за да се измие. Когато най-накрая той се върна, те му подадоха комплект китайски одежди — мек панталон и широко скроена роба с колосана яка. В първия момент той се възпротиви, но видя, че личните му дрехи са силно намачкани от пътуването. Тази местна носия поне бе спретната и приятна за носене, макар че той не бе свикнал с нея и усети силно липсата на куртка и кърпа за врата.

Някакъв служител беше дошъл да закуси с тях и вече чакаше на масата. Очевидно оттам идеше настойчивостта на слугите. Лорънс направи кратък поклон към мъжа на име Джао Уей и остави Хамънд да води разговора, а той самият изпи голямо количество чай. Чаят бе ароматен и силен, но никъде не се виждаше мляко и слугите само погледнаха безизразно, когато им преведоха неговата молба.

— Негово Императорско Величество с присъщото му великодушие постанови да отседнете тук по време на целия си престой — каза Джао Уей.

Английският му беше нешлифован, но разбираем. Той имаше доста превзет и изпит вид и наблюдаваше неопитността на Лорънс с клечките за ядене с презрение, което потрепваше на устните му.

— Може да излизате на двора, когато пожелаете, но резиденцията ще напускате само след като сте отправили официална молба и сте получили позволение.

— Сър, много сме благодарни, но трябва да отбележа, че щом не можем да се придвижваме свободно през деня, то тази резиденция е твърде малка за нуждите ни — каза Хамънд. — Снощи само ние с капитан Лорънс имахме лични стаи, при това тесни и неподобаващи на положението ни, докато останалите ни съотечественици бяха настанени в общи спални.

Лорънс не бе забелязал подобни несъответствия и намери както наложените ограничения, така и преговорите на Хамънд за повече простор напълно абсурдни. Още повече, че от разговора стана ясно, че целият остров е опразнен в чест на Темерер. Комплексът можеше да поеме дузина дракони при условия на изключителен комфорт, а сградите щяха да стигнат всеки един от хората на Лорънс да получи собствена стая. Въпреки всичко, тяхната резиденция беше в идеално състояние, удобна и много по-просторна от корабните каюти през последните седем месеца. Той не виждаше причина да настояват за допълнително място, нито да им бъде отказана свободата да напускат острова. Хамънд и Джао Уей обаче продължиха преговорите с грижливо премерена сериозност и добри маниери.

Накрая Джао Уей склони да им бъде позволено да се разхождат из острова в присъствието на слуги, стига да не доближават брега или кейовете и да не общуват с патрулите и стражите. Хамънд обяви, че това го задоволява. Джао Уей отпи от чая си и добави:

— Разбира се, Негово Величество желае Лун Тиен Сян да разгледа града. След закуска ще го съпроводя за една опознавателна обиколка.

— Уверен съм, че Темерер и капитан Лорънс ще я намерят за много поучителна — изстреля Хамънд още преди Лорънс да бе поел дъх. — Наистина, сър, много бе любезно от ваша страна да предоставите местна носия на капитана, за да не предизвиква твърде голям интерес.

Джао Уей едва сега забеляза дрехите на Лорънс и по изражението му стана пределно ясно, че инициативата не е била негова. Той обаче понесе добре поражението и каза само:

— Надявам се, че скоро ще бъдете готов да потеглите, капитане — и наклони леко глава.

— Значи ще може да се разходим из града? — попита развълнувано Темерер, докато го търкаха и миеха след закуска.

Той вдигаше предните лапи една по една и разтваряше ноктите, за да бъдат изчеткани със сапунена вода. Дори зъбите му получиха същите грижи, а една млада слугиня влезе в устата му, за да почисти кътниците.

— Разбира се — каза Джао Уей с искрено недоумение що за въпрос е това.

— Може да разгледате тренировъчните школи на местните дракони, ако има такива в границите на града — предложи Хамънд, докато ги изпращаше. — Сигурен съм, че ще ти е интересно, Темерер.

— О, да — каза Темерер.

Яката му бе вдигната и потрепваше. Хамънд погледна многозначително Лорънс, но капитанът предпочете да не му обръща внимание. Нямаше желание да играе шпионски игри, нито да удължава обиколката, колкото и интересни да бяха забележителностите.

— Готов ли си, Темерер? — попита той.

Транспортираха ги до сушата с натруфена, но неудобна баржа, която се разклати несигурно под тежестта на Темерер, въпреки че малкото езеро бе напълно спокойно. Лорънс стоя близо до румпела и наблюдава непохватния кормчия твърде критично. Едва се сдържа да не му отнеме управлението. Взеха краткото разстояние за два пъти повече време. От охраната им на острова се отдели една значителна група, за да ги придружава при обиколката. Повечето стражи се пръснаха пред тях, за да им разчистят пътя, но няколко останаха плътно по петите на Лорънс, стараейки се да не изглежда прекалено очевидно, че го пазят да не се отдели от групата.

Джао Уей ги преведе през още една от арките в червено и златно. Тази се намираше в една крепостна стена и ги изведе на някаква широка улица. Охраняваха я няколко души в ливреите на императорски слуги и два впрегнати дракона — единият бе от вече добре познатите им червени, а другият беше яркозелен на червени петна. Капитаните им седяха заедно, пиеха чай под един навес със свалени в жегата жакети и бяха жени.

— Виждам, че и при вас има жени капитани — каза Лорънс на Джао Уей. — При определени породи ли служат?

— Жените са придружители на онези дракони, които влизат в армията — отвърна Джао Уей. — Естествено това поприще избират само по-дребните породи. Онзи зеленият е от смарагдената порода. Те са мързеливи и бавни, затова нямат добри резултати на изпитите, а представителите на породата Алено цвете много обичат да се бият, затова не ги бива за нищо друго.

— Да не би да имате предвид, че във въздушните ви сили служат само жени? — попита Лорънс, сигурен, че нещо не е доразбрал. Джао Уей обаче кимна утвърдително. — Но защо е така? Нали не карате жените да служат и в пехотата или флота?

Удивлението му беше видно и Джао Уей, изглежда, изпита нужда да защити необичайната практика на своята държава, затова му разказа легендата, на която тя се основаваше. На подробностите естествено бе придаден романтичен характер. Едно момиче се било преоблякло като мъж, за да воюва на мястото на баща си, станало придружител на един военен дракон и спасило империята като спечелило важна битка. В резултат императорът провъзгласил жените годни за военна служба редом с драконите.

Без колоритните преувеличения това бе едно напълно достоверно описание на политиката на държавата — във времена на задължителна мобилизация главата на всяко семейство трябваше да се яви на служба или да прати детето си на свое място. Момичетата се ценяха по-малко от момчетата, затова те бяха станали предпочитаният избор за запълване на квотата. Тъй като можеха да служат само във въздушния корпус, с времето те бяха започнали да преобладават, докато накрая той бе станал тяхна запазена територия.

Легендата и рецитацията на традиционната й поетична версия, която, както заподозря Лорънс, при превода изгуби голяма част от колорита си, беше разказана, докато те минаваха през портата и продължиха надолу по улицата. Сега се озоваха на широк калдъръмен площад встрани от главния път, който бе пълен с деца и новоизлюпени дракони. Момчетата седяха на земята с кръстосани крака, а дракончетата се бяха свили удобно зад тях. Всички заедно, в една странна смесица от детски гласове и плътни драконови тонове, преповтаряха думите на учител, който стоеше на подиума отпред. Той четеше на висок глас от голяма книга и подканяше с жест учениците да повтарят всеки ред. Джао Уей посочи към тях.

— Пожелахте да видите нашите училища. Това, разбира се, е нов клас. Тепърва започват да изучават „Аналекта“^[33].

Дълбоко в себе си Лорънс бе смаян от идеята драконите да учат и да държат писмени изпити.

— Не са събрани по двойки — каза той, като огледа групата.

Джао Уей го погледна неразбиращо и Лорънс поясни:

— Имам предвид, че момчетата не седят всеки до своя дракон, пък и всъщност изглеждат доста млади за тях.

— О, тези дракони са прекалено млади да си избират придружител — каза Джао Уей. — Те са едва на няколко седмици. Когато поживеят петнайсет месеца, ще станат готови да избират. Дотогава момчетата ще са порасли още.

Лорънс остана поразен и се обърна отново да огледа малките. Той беше чувал, че драконите трябва да бъдат дресирани още след излюпването им, за да не подивеят и избягат в природата, но примерът на китайците оборваше това твърдение. Темерер каза:

— Сигурно са много самотни. На мен никак нямаше да ми хареса без Лорънс, когато бях малък — и той наведе глава и побутна Лорънс с муцуна. — Освен това сигурно е уморително да ловуваш сам. Като малък бях непрекъснато гладен — добави той прозаично.

— Естествено, че на новоизлюпените не им се налага да ловуват сами — отвърна Джао Уей. — Те имат за задача да се учат. Има си дракони, които се грижат за яйцата и хранят малките. По-добре е, отколкото да го прави човек, иначе дракончетата се привързват силно, преди да са станали достатъчно мъдри, че да преценят правилно характера и добродетелите на бъдещия си придружител.

Тази забележка бе напълно преднамерена и Лорънс отговори с хладен глас:

— Предполагам, това би било проблем, ако не регулирате начина, по който се избират хората за подобен шанс. При нас е прието мъжът да служи в корпуса години наред, преди да го сметнат за достоен дори да го представят на едно новоизлюпено. При подобни обстоятелства едно ранно привързване като онова, което вие заклеймявате, може да се окаже основа на трайно и дълбоко приятелство, споделено и от двете страни.

Те продължиха разходката из града и сега, когато виждаше заобикалящата го среда от по-нормална перспектива, вместо от въздуха, Лорънс отново остана поразен от това колко са широки улиците. Те сякаш бяха проектирани специално за дракони. Придаваха на града усещане за простор, напълно различно от впечатлението от Лондон, макар че жителите сигурно бяха приблизително еднакви на брой. Тук Темерер беше повече наблюдател, отколкото атракция. Столичаните явно бяха свикнали с присъствието на по-благородни породи, докато той самият никога не се бе разхождал из град и въртеше глава като пумпал, докато се опитваше да погледне едновременно в три посоки.

Стражи грубо избутваха обикновените пешеходци от пътя на зелени столове носилки, с които мандарини отиваха по официални задачи. Една сватбена процесия, блестяща в алено и златно, си пробиваше път през улиците с викове и пляскане, следвана от музиканти и фойерверки. Булката бе скрита в стол с драперии и ако се съдеше по пищното празненство, бе заможна партия. Тук-там някое муле бъхтеше по пътя под тежкия си товар, без да се плаши от драконите, и потрепваше с копита по калдъръма. По никоя от главните улици обаче Лорънс не видя коне, нито карети. Вероятно не можеха да бъдат приучени да свикнат с присъствието на толкова много дракони. Въздухът миришеше съвсем различно. Нямаше я киселата смрад на конска тор и пикоч, от която в Лондон не можеше да се спасиш. Вместо това се долавяше сярната миризма на драконови изпражнения, по-ясно доловима, когато вятърът задухаше от североизток. Лорънс подозираше, че в тази част на града се намират някакви огромни помийни ями.

И навсякъде, навсякъде имаше дракони. Най-широко разпространени бяха сините, които се занимаваха с най-разнообразни задачи. Освен онези, които Лорънс видя да пренасят хора на своята сбруя, други пренасяха големи товари, а един порядъчно голям брой пътуваха сами по по-важна работа. Те носеха нашийници в различни цветове, почти като различните цветове на мандаринските украшения. Джао Уей потвърди, че те са знаци за ранг и че драконите са уважавани държавни служители.

— Шън Лун са като хора, някои са умни, други са мързеливи — каза той и добави за огромен интерес на Лорънс — Много от благородните породи са произлезли от най-добрите сред тях. Най-мъдрите дори могат да бъдат възнаградени с честта да се чифтосат с Империал.

Видяха десетки други породи. Някои бяха придружавани от хора, други бяха сами и вършеха различни задачи. Срещнаха и два Империала, които вървяха в обратната посока, и кимнаха учтиво, когато се разминаха с Темерер. Бяха окичени с шарфове от червена коприна, вързана на възли, омотана около златни верижки и обшита с дребни перли, които Темерер проследи с жаден поглед.

Скоро излязоха на пазара. Магазините бяха пищно декорирани с дърворезба и позлата и пълни със стоки. Имаше коприни с възхитителни цветове и качество. Някои бяха по-фини от всичко, което Лорънс бе виждал в Лондон. Имаше огромни чилета прежда и топове с метри и метри от простия син памучен плат с различна плътност и наситеност на цвета. Порцеланът привлече силно вниманието на Лорънс.

За разлика от баща си, той не бе познавач на изкуството, но синьо-белите шарки изглеждаха много по-прецизни отколкото на внесените в Англия чинии, а цветните съдове бяха наистина прелестни.

— Темерер, би ли попитал дали приемат злато? — помоли той.

Драконът разглеждаше един дюкян с огромен интерес, а търговецът наблюдаваше с притеснение надвисналата му над входа глава. Това изглеждаше единственото място в Китай, където драконите не бяха добре дошли. Търговецът ги гледаше мнително и зададе няколко въпроса на Джао Уей, а след това се съгласи да вземе половин гвинея и да я разучи. Той я тропна на тезгяха и извика сина си от задната стаичка. В устата му не бяха останали много зъби, затова той я даде на младия мъж да я захапе. Една жена надникна от задната стая, заинтригувана от врявата, и бе смъмрена на висок глас, но без особен ефект. Когато се нагледа на Лорънс, тя отново се прибра, но гласът й продължаваше да стига до тях — изглежда, тя също участваше в обсъждането.

Търговецът най-накрая остана доволен, но когато Лорънс вдигна вазата, която разглеждаше, той моментално скочи и му я отне сред порой от думи. Направи му жест да почака и отиде в задната стаичка.

— Казва, че тази не струва толкова много — обясни Темерер.

— Та аз му дадох само половин гвинея — възрази Лорънс.

Мъжът се върна с една много по-голяма ваза в тъмно, сякаш нажежено червено, което до върха избледняваше до бяло, и гледжосана почти огледално. Той я постави на тезгяха и всички я загледаха с възхита. Дори Джао Уей не сдържа одобрителното си мърморене, а Темерер каза:

— О, много е красива!

Лорънс с мъка успя да бутне още няколко гвинеи на продавача, и все пак се почувства виновен, когато я отнесе, дебело опакована в памучни парцали. Никога не бе виждал нещо толкова прекрасно и вече се притесняваше как ще го опази по време на дългото пътуване. Насърчен от първия си успех, той се впусна в още покупки — коприна, пак порцелан, после един малък медальон от нефрит. Посочи му го Джао Уей, след като презрителната му фасада постепенно отстъпи пред ентусиазма от пазаруването. Той обясни, че изписаните на него йероглифи са началото на поемата за легендарната жена войн. Очевидно подаряваха този талисман за късмет на момичетата, на които им предстоеше да постъпят в армията. Лорънс помисли, че на Джейн Роланд ще й хареса, и го добави към растящия куп. Скоро Джао Уей възложи на няколко от войниците си да носят многобройните пакети. Те спряха да се тревожат от евентуалното бягство на Лорънс и се загрижиха за това, че той ги товари като впрегатни коне.

Цените на повечето стоки бяха значително по-ниски, отколкото в Англия, дори ако се прибавеха разходите за транспорта. Това не изненада Лорънс, след като чу комисарите на Източноиндийската компания в Макао да обсъждат алчността на местните мандарини и подкупите, които искаха, наред с държавните такси. Разликата обаче беше толкова голяма, че Лорънс преосмисли представите си за размера на тези подкупи.

— Колко жалко — каза той на Темерер, когато стигнаха до края на улицата. — Ако пазарите бяха отворени, търговците и занаятчиите сигурно щяха да печелят много по-добре. Сега са задължени да изнасят изделията си през Кантон и това позволява на мандарините да злоупотребяват. Може би не им се занимава, защото могат да продадат стоките си и тук, затова ние получаваме само огризките от техния пазар.

— Може би не желаят най-красивите им произведения да заминават толкова надалече. Много приятен аромат — каза Темерер с одобрение, когато прекосиха малкия мост, който ги отведе в друг квартал, обграден от тесен ров с вода и ниска каменна стена.

От двете страни на улицата имаше открити плитки канавки, пълни с тлеещи въглени. Над тях се печаха набучени на метални шишове животни — биволи, свине, овце, елени, коне и някакви по-малки неразпознаваеми същества, които Лорънс видя отблизо. Голи до кръста потни мъже ги заливаха със сосове. Мазнините капеха и цвърчаха по камъните, като вдигаха гъсти облаци от ароматен дим. Тук пазаруваха само шепа хора и те сковано отбягваха драконите, които съставляваха по-голямата част от клиентелата.

Темерер не беше спирал да се храни цяла сутрин, погълна две млади сърни и няколко пълнени патици. Сега не пожела да яде, но погледна някак замечтано един по-дребен червен дракон, който хрупаше печени прасенца сукалчета на шиш. На една по-малка уличка по-нататък Лорънс видя някакъв уморен син дракон. Кожата му бе белязана от стари рани от копринената сбруя за транспортиране на хора. Той с тъга загърби една прекрасно препечена крава и посочи прегорялата дребна овца, оставена настрани. Отнесе я в един ъгъл и започна да се храни много бавно, за да удължи удоволствието, и не остави разглезено карантията и костите.

Щом от драконите се очакваше сами да си изкарват прехраната, нормално беше едни да са по-сполучили от други, но на Лорънс му се стори истинско престъпление да види гладуващ дракон, особено когато в тяхната резиденция се прахосваше с лека ръка. Темерер не беше забелязал, неговите очи бяха вперени в изложените блюда. Те излязоха от квартала през друг малък мост и се върнаха на широката улица, от която бяха тръгнали. Темерер въздъхна дълбоко от удоволствие и остави аромата да излети много бавно от ноздрите му.

Лорънс, от своя страна, се умълча. От тази гледка се изпариха първоначалното му очарование от новостите наоколо и естественият му интерес към непознатата чуждоземна столица и той се принуди да признае, че в отношението към драконите съществуваше ярък контраст. Градските улици бяха по-широки от лондонските не по случайност или от естетически съображения, нито за да вдъхват величие. Те просто бяха проектирани така, че да позволят на драконите да живеят в пълна хармония с хората. Този замисъл бе постигнат и Лорънс не можеше да отрече, че ползата бе за всички. Случаят на немотия, който той видя, по-скоро илюстрираше общото благо.

Времето за обяд вече минаваше и Джао Уей ги поведе обратно към острова. Темерер също се бе умълчал, след като оставиха пазара зад гърба си, и те вървяха в тишина, докато не стигнаха портала. Там той спря за миг и погледна назад към града, където кипеше все толкова голямо оживление. Джао Уей видя погледа му и му каза нещо на китайски.

— Много мило — отвърна му Темерер и добави, — но не мога да направя сравнение. Никога не съм се разхождал из Лондон или Дувър.

Сбогуваха се набързо с Джао Уей пред шатрата и се прибраха заедно. Лорънс седна тежко на една дървена пейка, а Темерер закрачи неспокойно напред-назад и замърда възбудено с опашка.

— Това въобще не е вярно! — избухна той накрая. — Лорънс, ходихме където си пожелахме. Аз бях по улиците и в магазините, а никой не побягна от страх нито тук, нито на юг. Хората ни най-малко не се боят от дракони.

— Моля те да ми простиш — каза тихо Лорънс. — Признавам, че сгреших. Виждам, че хората могат да свикнат. Предполагам, че при толкова много дракони наоколо, местните ги опознават и страхът им изчезва. Уверявам те обаче, че не съм те лъгал съзнателно. В Англия наистина не е така. Сигурно е въпрос на навик.

— Щом навикът може да накара хората да загърбят страховете си, не виждам защо трябва нас да държат затворени, а те да продължават да се страхуват — рече Темерер.

На това Лорънс не можеше да отговори, затова не се и опита. Той се оттегли в стаята си за лек обяд. Темерер легна в мрачно и неспокойно настроение за редовната си следобедна дрямка, а Лорънс поседя сам, като човъркаше без желание в чинията си. Хамънд дойде да разпита какво са видели. Лорънс му отговори възможно най-набързо със зле прикрито раздразнение и накрая Хамънд си тръгна почервенял и със стиснати устни.

— Тормози ли ви този тип? — попита Гранби, когато надникна в стаята му.

— Не — уморено отвърна Лорънс и стана да си изплакне ръцете в легена, който бе напълнил от езерцето. — Дори се боя, че сега се държах доста грубо, а той с нищо не го заслужи. Просто искаше да знае как отглеждат драконите си тук, за да може да оспори твърдението, че в Англия се грижим лошо за Темерер.

— Мен ако питате, заслужил си е скастрянето — рече Гранби. — Умрях от притеснение, когато се събудих и той най-самодоволно ми каза, че ви е пратил сам с някакви китайци. Не че Темерер щеше да позволи да ви сторят нещо, но всичко може да стане в тълпата.

— Не, нищо подобно не се случи. Водачът ни отначало беше малко груб, но накрая стана съвсем вежлив — Лорънс погледна към вързопите, които Джао Уей и хората му бяха струпали в ъгъла. — Започвам да си мисля, че Хамънд е бил прав, Джон, и че това нашето са някакви старомомински трепети и илюзии — каза той нещастно.

След дългата обиколка на града му се струваше, че принцът няма нужда да прибягва до убийство. Предимствата, които предлагаше страната му, бяха по-умерен и далеч по-убедителен аргумент.

— По-вероятно е Юнсин да се е отказал от опитите на борда, за да ви види сметката сега — песимистично рече Гранби. — Резиденцията е хубава, но наоколо дебнат дяволски много стражи.

— Това е още една причина да не се тревожа — отвърна Лорънс. — Вече имаха много възможности да ме убият, ако това са целели.

— Темерер едва ли би останал тук, ако ви убият стражите на императора и той заподозре това — каза Гранби. — Най-вероятно би направил всичко по силите си да ги изтрепе, а после, да се надяваме, би намерил кораба, за да се прибере у дома. Макар че драконите тежко преживяват загубата на капитан и е възможно той просто да избяга в дивата природа.

— Може да спорим за това до утре — Лорънс вдигна нетърпеливо ръце, но после ги отпусна. — Единствените опити, които забелязах днес, бяха да се направи отлично впечатление на Темерер.

Той премълча, че целта е била напълно постигната, при това с минимални усилия. Не знаеше как да обрисува разликата в отглеждането на драконите на запад, без да прозвучи, в най-добрия случай, недоволен, а в най-лошия — като предател. Той не беше възпитан като летец и не искаше да каже нещо, което би наранило чувствата на Гранби.

— Умълчахте се нещо — неочаквано каза Гранби и Лорънс се стресна виновно, задето досега бе седял умислен. — Не се изненадвам, че му е харесал градът. Той си умира за новостите. Толкова ли е страшно наистина?

— Въпросът не е само в града — след кратък размисъл рече Лорънс, — а в уважението, което се оказва на драконите. Всички те разполагат с голяма свобода и това се приема за нещо естествено. Днес видях стотици дракони да се разхождат по улиците и никой не им обръщаше внимание.

— А при нас да не дава господ да прелетим над Риджънтс парк. Всички ще писнат едновременно „убийство“, „пожар“ и „наводнение“, а от адмиралтейството ще ни пратят десет възражения — съгласи се Гранби и по лицето му пробяга израз на възмущение. — А в Лондон не можем да кацнем, дори да искаме. Улиците са тесни дори за някой Уинчестър, а по онова, което видяхме от въздуха, този град е с много по-добро разположение. Не е чудно, че имат десет пъти повече дракони от нас.

Дълбоко в себе си Лорънс почувства облекчение, че Гранби не се е засегнал и така охотно обсъжда темата.

— Джон, знаете ли, тук не назначават гледачи, докато драконът не навърши петнайсет месеца. Дотогава за него се грижат други дракони.

— Това ми се вижда ужасна загуба — да похабяват животните с гледане на малки — отвърна Гранби, — но явно могат да си го позволят. Лорънс, като се замисля колко работа биха ни свършили дузина от тези грамадни червени приятелчета, които само седят из целия град и дебелеят… Да му се доплаче на човек.

— Така е, но аз имах предвид, че тук въобще няма неопитомени дракони — каза Лорънс. — Ние не изпускаме ли един на всеки десет?

— О, не чак толкова много, не и в наши дни — отговори Гранби. — Навремето сме изпускали Лонгуинги с десетки, докато на кралица Елизабет не й хрумнала чудесната идея да назначи камериерката си за гледачка на един от тях. Тогава станало ясно, че те предпочитат момичетата. Това се отнася и за породата Ксеника. Уинчестърите пък често изчезвали със скоростта на светлината, преди дори да се доближиш със сбруята, а в наши дни ги излюпваме на закрито и ги оставяме да размахат малко криле, преди да им донесем храната. Изпускаме не повече от един на трийсет, ако не броим яйцата, които губим из резерватите, защото дивите дракони понякога ги крият от нас.

Разговорът им бе прекъснат от един прислужник. Лорънс се опита да го отпрати с жест, но човекът направи няколко извинителни поклона и го дръпна за ръкава. Стана ясно, че иска да го заведе в главната трапезария. Най-неочаквано Сун Кай бе дошъл да пие чай с тях.

Лорънс не беше в настроение за компания, а Хамънд, който се присъедини към тях в ролята на преводач, продължаваше да се държи хладно и недружелюбно. Атмосферата бе неловка, цареше предимно тишина. Сун Кай ги попита учтиво доволни ли са от резиденцията и от страната. Лорънс отговори лаконично. Мъчеше го подозрението, че това бе опит да подпитат за мнението на Темерер, и то се засили, когато Сун Кай най-накрая съобщи причината за визитата си.

— Лун Тиен Циен ви праща покана — каза Сун Кай. — Надява се вие и Темерер да й гостувате за чай в Палата на десетте хиляди лотоса утре сутрин, преди цветята да са се отворили.

— Благодаря ви, че донесохте това съобщение, сър — учтиво, но безизразно отвърна Лорънс. — Темерер няма търпение да я опознае.

Той не можеше да отхвърли поканата, въпреки че никак не му харесваше поставянето на нови и нови съблазни пред дракона. Сун Кай кимна спокойно.

— Тя също гори от желание да научи повече за състоянието на своето отроче. Мнението й е с голяма тежест пред Небесния син.

Той отпи от чая си и добави:

— Може да й разкажете за вашата страна и за уважението, на което Лун Тиен Сян се радва там.

Хамънд предаде думите му и бързо допълни, все едно това бе част от превода:

— Сър, вярвам, виждате, че това е ясен намек. Трябва да направите всичко възможно да спечелите благоволението й.

— Не проумявам защо Сун Кай ми дава съвет — каза Лорънс, след като дипломатът си тръгна. — Той винаги е бил учтив, но в никакъв случай приятелски настроен.

— Това не е кой знае какъв съвет — рече Гранби. — Китаецът просто ви намекна да й кажете, че Темерер е щастлив, но вие и сам щяхте да се сетите да го направите. Той само запълваше разговора.

— Така е, но ние нямаше да знаем, че мнението и е с такава тежест, нито че срещата е толкова важна — отвърна Хамънд. — Не, той каза много за дипломат. Толкова много, колкото е възможно, без да излезе, че се ангажира открито с нас. Това е много окуражително — добави с прекален, според Лорънс, оптимизъм, породен най-вероятно от чувство на безсилие.

Досега Хамънд бе писал пет пъти до министрите на императора, за да поиска среща, на която да връчи акредитивните си писма. Всяка бележка бе върната неотворена, а молбата му да напусне острова, за да се срещне в града с други хора от Запада, бе срещала категоричен отказ.

— Тя едва ли има много силен майчински инстинкт, щом се е съгласила той да бъде отпратен толкова надалече — каза Лорънс на Гранби на следващата сутрин, малко след съмване.

Той оглеждаше на още слабата светлина най-хубавата си куртка и панталони, които бе извадил да проветри през нощта. Шалчето му имаше нужда от гладене, а на официалната си риза забеляза протрити нишки.

— Те са си такива, знаете — отвърна Гранби, — или поне след излюпването. Иначе отначало се разклопват, когато снесат яйцата. Не че въобще не ги е грижа, но, в края на краищата, малкото драконче може да отнесе главата на коза пет минути след като е излязло от черупката. Няма нужда от майчини грижи. Дайте ми това, не мога да гладя без кола, но ме бива с иглата.

Той взе ризата на Лорънс и се зае да поправя скъсания маншет.

— И все пак съм сигурен, че не би й направило впечатление, ако за него не се грижеха добре — рече Лорънс. — Учудвам се обаче, че е толкова важен съветник на императора. Очаквах, че щом са пратили в чужбина яйце на Селестиал, то би било от по-нисше потекло. Благодаря ви, Дайър, оставете я там — каза той на младия куриер, който пристигна с горещата ютия.

Щом се приведе в приличен вид, доколкото можа, Лорънс отиде на двора при Темерер. Ивичестият дракон отново дойде да ги съпроводи. Полетът беше кратък, но интересен — прелетяха толкова ниско, че различиха малките туфи бръшлян и коренищата, които бяха плъзнали по жълтите покриви на постройките на палата. Видяха и цветовете на скъпоценните камъни по шапките на мандарините, докато те сновяха забързано през просторните дворове и алеи под тях въпреки ранния час.

Палатът, който търсеха, се намираше зад стените на необятния Забранен град и лесно се разпознаваше от въздуха. Две огромни драконови шатри стояха от двете страни на дълго езеро, почти задръстено от водни лилии. Цветовете още не се бяха отворили. Над езерото минаваха широки, яки мостове, които се извиваха нависоко за красота. Южната част на двора бе настлана с черен мрамор, докосван сега от първите лъчи.

Ивичестият дракон кацна тук и ги изпрати с поклон. Темерер тръгна напред и Лорънс видя как другите дракони се размърдаха в големите шатри от утринната светлина. Един древен Селестиал се тътреше схванато от югоизточния край на езерото. Косъмчетата по муцуната му бяха дълги и провиснали като мустаци. Огромната му яка бе избледняла, а кожата беше станала толкова прозрачна, че по черното имаше червени петна от плътта и кръвта отдолу. Един друг от драконите на жълти ивици го подкрепяше внимателно и на моменти го побутваше с нос към окъпания в слънце двор. Очите на Селестиала бяха млечносини, зениците едва се виждаха от катаракта^[34]. Появиха се още няколко други дракони. Те бяха Империали — нямаха яки и мустачета, а окраската им беше с повече нюанси. Някои бяха черни като Темерер, други — дълбоко, индигово сини. Всички бяха много тъмни, с изключение на Лиен, която се появи по същото време, но от своя лична шатра, отправи се сама през дърветата и отиде до езерото да се напие с вода. Бялата кожа й придаваше почти свръхестествен вид. Лорънс почувства, че му е трудно да вини хората за суеверията, с които я посрещаха, и, наистина, останалите дракони съвсем съзнателно й направиха повече място. Тя напълно ги игнорира и се прозина широко, изтръска енергично глава от капчиците вода и достолепно се отправи към градината.

Циен ги очакваше в един от централните павилиони в компанията на два Империала с особено изящен външен вид, закичени с богато изработени бижута. Тя кимна благовъзпитано и почука с нокът по едно звънче, за да повика прислугата. Империалите се размърдаха, за да направят място на Лорънс и Темерер от дясната й страна, а слугите донесоха удобно кресло. Циен не започна веднага разговор, а посочи езерото с жест. Линията на утринното слънце вече бързо се преместваше на север над водата и лотосовите пъпки започваха да се отварят сякаш с балетни движения. Те бяха хиляди и засияха в розово над тъмнозелените си листа.

Когато се разпъпи и последното цвете, драконите затропаха с лапи по каменната настилка вместо аплодисменти. Бяха донесени малка масичка за Лорънс и големи порцеланови купи в синьо и бяло за животните и всички получиха черен чай с остър аромат. За учудване на Лорънс драконите пиха с удоволствие и дори накрая изядоха листенцата, полепнали по дъното. Той лично намери чая за твърде силен, но интересен на вкус, с аромат, наподобяващ този на пушено месо, но от любезност пресуши чашата си. Темерер изпи своята с голям ентусиазъм и седна със странно, несигурно изражение, сякаш се опитваше да прецени дали му харесва, или не.

— Идвате отдалече — обърна се Циен към Лорънс. До нея застана един дискретен слуга, за да превежда. — Надявам се, че тук ви харесва, но сигурно домът ви липсва.

— Един офицер на служба при краля ходи там, където е необходим, мадам — отвърна Лорънс, докато се чудеше дали това не е някакъв намек. — Не съм прекарвал в родния си дом повече от шест месеца, откакто за пръв път се качих на кораб, а тогава бях момче на дванайсет години.

— Били сте твърде млад да ви отпращат толкова далече — каза Циен. — Майка ви сигурно е умирала от притеснение.

— Тя познаваше добре семейството на капитан Маунтджой, при когото служих — рече Лорънс и използва случая да добави: — Вие самата за жалост не сте имали такова предимство, когато сте се разделили с Темерер. С удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси, доколкото мога.

Тя се обърна към придружаващите я дракони.

— Може би Мей и Шу ще заведат Сян да разгледа отблизо цветята — каза тя, като използва китайското име на Темерер.

Двата Империала наклониха глави в очакване и се изправиха. Темерер погледна неспокойно Лорънс и каза:

— Оттук виждам, че са много красиви.

Лорънс също изпита известна тревога от предстоящия разговор на четири очи, защото нямаше представа какво би се харесало на Циен, но събра сили да се усмихне на Темеpep с думите:

— Ще чакам тук с майка ти. Сигурен съм, че много ще ти харесат.

— Не притеснявайте дядо или Лиен — добави Циен на Империалите, които кимнаха и отведоха Темерер.

Слугите напълниха отново чашата на Лорънс и купата на Циен, но този път тя отпи с по-спокоен маниер. Каза:

— Разбирам, че Темерер служи във вашата армия.

В гласа й се долови непогрешима нотка на неодобрение, която нямаше нужда от превод.

— В моята страна всички дракони, които могат, служат в армията и това не е унизително, а въпрос на дълг и чест — отвърна Лорънс. — Уверявам ви, че го ценим много високо. Сред нас има малко на брой дракони и зачитаме дори най-маловажните, а Темерер е от най-висока класа.

Тя избоботи ниско и замислено.

— Защо имате толкова малко дракони, че трябва да карате най-високопоставените от тях да се сражават?

— Ние сме малка нация, не сме като вас — отговори Лорънс. — Британските острови могат да се похвалят с малко на брой и по-дребни местни породи. Когато дошли римляните, започнали да ги опитомяват, кръстосват и размножават. Успяхме да умножим числеността на драконите в армията чрез целенасочено отглеждане на едър рогат добитък, но все още не можем да поддържаме бройката, която притежава вашата империя.

Тя сведе глава и го прониза с поглед.

— А как се отнасят с драконите във Франция?

Лорънс инстинктивно знаеше, че британците са по-великодушни към драконите от всяка друга западна нация. За жалост обаче трябваше да признае, че смяташе така и за Китай, докато не бе дошъл тук, за да се увери в обратното. Само преди месец той с гордост би говорил за изключителните грижи за британските дракони. Темерер, като всички тях, бе хранен със сурово месо и подслонен на открита поляна, повечето му време отиваше в обучение, с изключение на някои дребни развлечения. Лорънс реши, че ще е по-добре да се похвали пред кралицата, че отглежда деца в кочина, отколкото да опише тези условия на живот на елегантния женски дракон в обсипания му с цветя палат. Французите може да не бяха по-добри в това отношение, но едва ли бяха по-лоши. Той самият не би уважавал човек, който прикрива собствените си недостатъци като очерня другите.

— Вярвам, че обичайните практики във Франция са подобни на нашите — каза той най-накрая. — Не знам какви обещания са ви били дадени в случая на Темерер, но мога да ви кажа, че самият император Наполеон е войник. Когато напускахме Англия, сраженията продължаваха, така че вероятно всеки дракон от обкръжението му би се включил във войната.

— Разбрах, че вие сте потомък на кралски род — неочаквано рече Циен и се обърна към един от слугите.

Той излезе бързо напред и разтвори на масата свитък от оризова хартия. За удивление на Лорънс това беше препис, но с по-елегантни и едри букви, на фамилното дърво, което бе нарисувал на новогодишното празненство.

— Вярно ли е? — попита тя, като видя как се стресна.

Не му беше хрумвало, че тази информация ще достигне до нейните уши, нито че би я заинтригувала. Изведнъж обаче той преглътна всяка съпротива. Беше готов денонощно да превъзнася родословието си пред нея, ако така щеше да спечели одобрението й.

— Наистина принадлежа към стар и славен род. Аз самият влязох да служа във въздушния корпус и смятам това за голяма чест — каза той, въпреки че се раздираше от вина, защото със сигурност никой от близките му не би се съгласил.

Циен кимна, очевидно доволна от отговора, и отново отпи от чая си, докато слугата отнасяше свитъка. Лорънс затърси какво друго да каже.

— Ако ми позволите, мисля, че с пълна увереност мога да кажа от името на нашето правителство, че с радост ще се съгласим на същите условия, които французите са приели, когато сте им пратили яйцето на Темерер.

— Имаме да обмислим много други въпроси — бе всичко, което тя отговори на този опит за преговори.

Драконите вече се връщаха от разходката и Темерер бе наложил доста бързо темпо. В същото време бялата женска мина покрай тях по пътя за собствената си шатра, но сега до нея крачеше Юнсин. Той тихичко й говореше нещо и нежно я галеше с ръка. Тя вървеше бавно заради него и няколкото прислужници, които се тътреха неохотно след тях, натоварени с огромни свитъци и няколко книги. Империалите спряха и им направиха път, преди да се върнат в шатрата.

— Циен, защо е такъв цветът й? — попита Темерер, като гледаше след Лиен. — Изглежда много необикновено.

— Кой може да разбере замисъла на небесата? — отсече Циен. — Дръж се прилично. Лиен е велик учен. Преди много години завърши с отличие, макар че не беше длъжна да се явява на изпитите, защото е Селестиал. Освен това е твоята по-голяма братовчедка. Дъщеря е на Чу, който е син на Сиен, чиято дъщеря съм и аз.

— О — отвърна засрамено Темерер.

После попита, този път по-плахо:

— Кой е моят баща?

— Лун Цин Гао — каза Циен и опашката й потрепна, а споменът, изглежда, я изпълни със задоволство. — Той е Империал и в момента се намира на юг, в Ханджоу. Негов компаньон е един принц от трети ранг и сега са на посещение при Западното езеро.

Лорънс с изненада научи, че Селестиалите могат да се чифтосват с Империали, и Циен отговори на колебливите му въпроси.

— Така се продължава родът. Не можем да се чифтосваме помежду си — каза тя и добави, без да съзнава колко го е потресла: — Сега от женските сме останали само аз и Лиен, а мъжките са дядо, Чу, Чуан, Мин и Джъ и всички сме братовчеди.

— Всичко на всичко само осем Селестиала? — Хамънд зяпна от почуда и седна тежко.

— Не виждам как ще продължават вечно така — каза Гранби. — Толкова ли държат да ги пазят само за императори, че рискуват да изгубят целия род?

— Изглежда, от време на време двойка Империали дава живот на Селестиал — каза Лорънс между хапките.

Макар и късно, той най-сетне бе седнал да вечеря в спалнята си. Часът беше седем, а навън цареше пълен мрак. Той се бе подул до пръсване от чай в опит да засити глада си по време на посещението, продължило часове наред.

— Така се родил онзи, който сега е най-възрастният в палата. Той е баща на четири или пет поколения от тях.

— Нищо не разбирам — каза Хамънд, без да обръща внимание на последвалата част от разговора. — Осем Селестиала. Защо им е било да го подаряват? Ако е за развъждане… Не ми се вярва. Няма как Бонапарт да ги е впечатлил чак толкова, не и чрез посредник и от един континент разстояние. Тук трябва да има нещо друго, нещо ми убягва. Господа, извинете ме — добави разсеяно той, стана и напусна стаята.

Лорънс довърши вечерята без особен апетит и остави клечките за хранене.

— Тя поне не е казала, че не можем да го задържим — рече Гранби, но някак унило.

След миг Лорънс проговори, но повече за да заглуши вътрешния си глас:

— Не мога да проявя чак такъв егоизъм, че да се опитам да го лиша от удоволствието да опознае по-добре роднините и страната си.

— Това са пълни глупости, Лорънс — каза Гранби в опит да го успокои. — Един дракон няма да се раздели с капитана си дори за всичките скъпоценности на Арабия или за всичките телета в западния свят.

Лорънс се изправи и отиде до прозореца. Темерер се бе свил и спеше на нагорещения плочник на двора. Имаше луна и той изглеждаше много красив на сребристата й светлина с блесналите си люспи, натежалите от цвят дръвчета от двете му страни и шарените отражения в езерото.

— Вярно е, драконът е готов да понесе много, за да не се разделя с капитана си, но един почтен човек никога не би поискал това от него — съвсем тихо рече Лорънс и остави завесата да падне.

Четиринадесета глава

В деня след това гостуване Темерер почти не продума. Лорънс излезе да поседи при него. Загледа го с тревога, но не знаеше как да повдигне въпроса за причината за унинието му. Нищо не можеше да се направи, ако у Темерер се бе надигнало недоволство от живота му в Англия и той пожелаеше да остане. Хамънд нямаше да възрази, стига да приключеше успешно преговорите си. Повече го интересуваше да получи съгласие за постоянна мисия и пакт за ненападение, отколкото да върне дракона у дома. Лорънс не беше склонен да ускорява събитията.

На раздяла Циен бе казала на Темерер, че винаги е добре дошъл в палата, но не отправи същата покана към Лорънс. Сега драконът не помоли за позволение да отиде, но се взираше замислено в далечината и обикаляше двора в кръг, като отхвърли предложението на Лорънс да почетат. Лорънс започна да се мрази и най-накрая му каза:

— Искаш ли да посетиш отново Циен? Сигурен съм, че тя ще остане доволна.

— Тя не те покани — отговори Темерер, но колебливо разпери криле наполовина.

— Няма нищо лошо в това една майка да пожелае да види отрочето си насаме — каза Лорънс и това оправдание беше достатъчно.

Темерер засия от удоволствие и тръгна веднага. Върна се чак късно вечерта, ликуващ и с планове да отиде отново.

— Започнаха да ме учат да пиша — каза той. — Днес научих двайсет и пет букви. Искаш ли да ти покажа?

— Непременно — отвърна Лорънс, но не само за да му угоди.

Той твърдо реши да научи символите, написани от Темерер. Преписа ги с огромно старание с паче перо, вместо с четка, и драконът му каза как се произнасят, но го погледна някак колебливо при опитите му да възпроизведе звуците. Лорънс не постигна голям напредък, но с усилията си достави радост на Темерер и успя да прикрие крайното напрежение, което го бе мъчило през целия — привидно безкраен — ден.

Най-вбесяващото бе, че трябваше да се пребори не само със собствените си чувства, а и с Хамънд.

— Първото му гостуване във ваше присъствие й вдъхна спокойствие и й даде шанс да се запознае с вас — каза дипломатът, — но тези самостоятелни гостувания са неприемливи. Ако той предпочете Китай и доброволно се съгласи да остане, ще изгубим надежда за успех и те веднага ще ни отпратят.

— Достатъчно, сър — ядосано каза Лорънс. — Нямам намерение да обиждам Темерер с намеци, че естественото му желание да опознае своя вид представлява някаква липса на лоялност.

Хамънд не се отказа от настояването си и разговорът се разгорещи. Накрая Лорънс го приключи с думите:

— Ще го кажа по-просто — не смятам, че се намирам под ваше командване. Не съм получил никакви подобни инструкции. Опитът ви да наложите властта си, без да имате официално основание за това, е абсолютно неуместен.

Взаимоотношенията им вече бяха доста охладнели, но сега станаха мразовити и същата вечер Хамънд не се присъедини за вечеря към Лорънс и офицерите му. На другия ден посети рано павилиона, преди Темерер да беше тръгнал на гости, придружен от принц Юнсин.

— Негово Височество бе така любезен да дойде да види как сме. Уверен съм, че ще се присъедините към мен, за да го посрещнем с добре дошъл.

Той силно наблегна на последните думи и Лорънс неохотно се изправи за официален поздрав.

— Много любезно от ваша страна, сър. Както виждате, чувстваме се много удобно — каза той учтиво, но резервирано и предпазливо.

Все още нямаше вяра в добрите намерения на Юнсин. Принцът кимна съвсем леко и също толкова резервирано, после се обърна и направи мълчалив жест на момчето, което го следваше. То бе на не повече от тринайсет години и носеше невзрачна дреха от обичайната индигова памучна басма. Сега кимна, мина покрай Лорънс и отиде право при Темерер. Поздрави го официално с вдигнати пред гърдите ръце със застъпени едни върху други пръсти и кимване с глава, като междувременно му каза нещо на китайски. Темерер погледна неразбиращо и Хамънд възкликна припряно:

— Кажи му „да“, за бога!

— О — поколеба се Темерер, но каза нещо, очевидно утвърдително, на момчето.

Лорънс се учуди, когато детето се покатери на предния крак на Темерер и се настани удобно. Изражението на Юнсин, както винаги, не издаваше почти нищо, но устата му леко потрепна от задоволство и той каза:

— Ще влезем да пием чай — после се обърна и тръгна.

— Пази го да не падне — рече Хамънд на Темерер и хвърли притеснен поглед на момчето, което седеше напълно спокойно със скръстени крака и изглеждаше стабилно като статуя на Буда.

— Роланд — викна Лорънс.

Тя и Дайър учеха по тригонометрия в далечния ъгъл на шатрата.

— Моля, попитай го дали иска освежителна напитка.

Тя кимна и отиде да говори с момчето на лошия си китайски, а Лорънс последва мъжете в резиденцията. Прислугата вече бе разместила набързо мебелите — едно драпирано кресло за Юнсин с табуретка за краката и столове без подлакътници за Лорънс и Хамънд, разположени на подходящо разстояние от него. Чаят бе донесен с огромна церемониалност и внимание. През цялото време Юнсин запази пълно мълчание. Не проговори и след оттеглянето на прислугата, а започна да пие чая си много бавно и на малки глътки.

Тишината наруши Хамънд, за да изкаже благодарност за удобствата на резиденцията и вниманието, с което бяха обградени.

— Особено бяхме поласкани от обиколката на града. Може ли да попитам, дали беше ваше дело?

— Такова беше желанието на императора — рече Юнсин и добави: — Капитане, сигурно останахте много впечатлен?

Това беше безобиден въпрос и Лорънс отвърна кратко:

— Наистина, сър, вашият град е забележителен.

Юнсин се усмихна — едно сухо потрепване на устни — и не каза нищо друго, но едва ли имаше нужда. Лорънс отклони поглед. Споменът за поделенията в Англия рязко контрастираше с видяното наскоро.

Поседяха в мълчание още известно време и Хамънд отново се обади:

— Може ли да се поинтересувам за здравето на императора? Както сигурно знаете, нямаме търпение да поднесем почитанията на краля на Негово Имперско Величество и да му връчим писмата, които нося.

— Императорът е в Чънду — надменно каза Юнсин. — Няма скоро да се върне в Пекин. Ще се наложи да проявите търпение.

Лорънс започна да се ядосва. Опитът на Юнсин да натрапи на Темерер компанията на момчето бе също толкова безочлив, колкото и предишните му опити да ги раздели. Днес обаче Хамънд не възразяваше ни най-малко и се стараеше да поддържа любезен разговор въпреки явната грубост. Лорънс каза многозначително:

— Придружителят на Ваше Височество е много млад мъж. Ваш син ли е?

Юнсин се намръщи и отговори само с едно хладно „не“. Надушвайки нетърпението на Лорънс, Хамънд побърза да се намеси преди да последва друг въпрос.

— Ние, разбира се, сме щастливи да се съобразим с удобството на императора, но щом се очертава да останем дълго тук, надявам се да ни бъде гарантирана още свобода на действие. Поне толкова, колкото е дадена на френския амбасадор. Уверен съм, сър, че не сте забравили жестоката им атака в началото на нашето пътуване. Позволете ми още веднъж да подчертая, че интересите на нашите две нации са много по-близки, отколкото вашите и техните.

Хамънд не бе удостоен с отговор, но продължи. Той говори дълго и разпалено за опасностите, които грозяха Европа при евентуално господство на Наполеон — задушаването на търговията, която иначе би донесла огромни богатства на Китай, заплахата от разширяването на империята на ненаситния завоевател още по-надалече, може би дори до прага на тяхната държава.

— Защото Наполеон вече направи един опит да стигне до Индия, освен това не крие амбициите си да надмине Александър Велики. Ако постигне успех, сигурно съзнавате, че неговата алчност няма да бъде заситена лесно.

На Лорънс му изглеждаше силно преувеличена и неубедителна идеята, че Наполеон ще покори Европа, ще завладее Русия и Османската империя, ще прекоси Хималаите, ще наложи управлението си в Индия и все пак ще му останат сили да воюва с Китай. Колкото до търговията, той знаеше, че подобен аргумент няма тежест пред Юнсин, който ревностно защитаваше самостоятелността на Китай. Въпреки това принцът не прекъсна Хамънд нито веднъж и изслуша цялата дълга тирада с намръщено изражение. Накрая, когато дипломатът приключи с повторна молба да му бъдат гарантирани същите свободи като на Дьо Гиние, Юнсин я посрещна с мълчание. Стоя така дълго време, накрая каза само:

— Имате толкова свобода, колкото и той. Повече от това е неприемливо.

— Сър — каза Хамънд, — вероятно не знаете, че не ни е позволено да напускаме острова, нито да общуваме с други служебни лица дори чрез писма.

— На него също не му е позволено — отвърна Юнсин. — Не е прието чужденци да се разхождат свободно из Пекин и да разстройват работата на магистрати и министри. Те си имат достатъчно задължения.

Този отговор силно смути Хамънд. По лицето му се изписа объркване и Лорънс реши, че е търпял достатъчно. Ясно беше, че единствената цел на Юнсин бе да им губи времето, докато момчето навън ласкаеше Темерер и печелеше благоволението му. Щом не беше син на принца, то със сигурност бе избрано сред роднините му заради неустоимия си чар и бе инструктирано да го пусне в действие. Лорънс не се опасяваше наистина, че Темерер ще предпочете момчето пред него, но нямаше намерение да се прави на глупак и да помага на Юнсин да плете своите интриги.

— Не бива да оставяме децата без надзор — най-неочаквано каза той. — Извинете ме, господа.

После стана от масата и се поклони. Както бе подозирал, Юнсин не бе дошъл да си бъбри с Хамънд по друга причина, освен за да предостави поле за действие на момчето, затова сега и той стана и се сбогува с тях. Всички заедно се върнаха на двора, където Лорънс, за своя най-голяма радост, откри, че малкият бе слязъл от крака на Темерер и играеше на топчета с Роланд и Дайър. Тримата гризяха по един сухар, а Темерер се разхождаше край кея, за да се наслади на бриза от езерото.

Юнсин остро каза нещо и детето се изправи като пружинка с виновно изражение. Роланд и Дайър изглеждаха също толкова засрамени и хвърлиха погледи към изоставените си книги.

— Решихме, че е редно да покажем гостоприемство — бързо изстреля Роланд и зачака реакцията на Лорънс.

— Надявам се, че е останал доволен — отвърна благо Лорънс за тяхно най-голямо облекчение. — Сега се връщайте към уроците.

Те побързаха да идат при книгите си, а Юнсин извика момчето и се изниза със сърдито изражение, като размени няколко думи на китайски с Хамънд. Лорънс се зарадва да види гърба му.

— Можем поне да бъдем благодарни, че на Дьо Гиние са наложени същите ограничения като на нас — след миг каза Хамънд. — Не ми се вярва Юнсин да ни е излъгал по въпроса, макар че не разбирам как…

Той замлъкна в недоумение и поклати глава.

— Е, може би утре ще науча нещо повече.

— Не ви разбрах — каза Лорънс.

Хамънд обясни малко разсеяно:

— Той каза, че ще дойде отново по същото време. Има намерение да ни гостува редовно.

— Той може да възнамерява каквото си пожелае — ядоса се Лорънс, когато откри, че Хамънд най-смирено се бе съгласил да ги безпокоят по този начин, — но аз няма да си играя на негов домакин. Не мога да си обясня защо си губите времето да се сприятелявате с човек, за когото отлично знаете, че не изпитва ни най-малка симпатия към нас.

Хамънд отговори разпалено:

— Разбира се, че Юнсин не изпитва симпатия към нас. Защо да го прави? Защо да го прави който и да е китаец? Работата ни е да го спечелим на наша страна. Щом той ни дава възможност да го убедим, наш дълг е да се опитаме. Изненадан съм, че търпението ви се изчерпва толкова бързо от усилието да се държите вежливо и да пиете чай.

Лорънс отвърна гневно:

— А аз съм изненадан, че сте толкова безучастен към опитите му да ме измести след всичките ви предишни възражения.

— Какво? Да ви измести едно дванайсетгодишно момче? — каза Хамънд толкова скептично, че чак беше обидно. — Аз, сър, от своя страна, съм удивен от факта, че това ви е разтревожило. Може би ако преди време не бяхте отхвърлили набързо съветите ми, сега нямаше да имате поводи да се боите.

— Ни най-малко не се боя — отвърна Лорънс, — но не съм склонен да толерирам тези безсрамни опити, нито най-смирено да търпя ежедневни нашествия, чиято едничка цел е да ме засегнат.

— Нека ви напомня, капитане, както вие ми напомнихте съвсем наскоро, че аз също не съм под ваше командване — рече Хамънд. — Въпросите на нашата дипломация бяха оставени в моите ръце, и слава на небесата. Ако разчитахме на вас, смея да предположа, че сега щяхте най-нехайно да си летите за Англия, а половината ни търговия с Изтока да се намира на дъното на Тихия океан.

— Много добре, постъпете както ви харесва, сър — каза Лорънс, — но най-добре разяснете на Юнсин, че повече няма да оставям протежето му насаме с Темерер. Тогава ще откриете, че той не е толкова склонен да стои да го увещават в каквото и да е. И не си въобразявайте — добави, — че ще позволя да пускате момчето зад гърба ми.

— След като явно ме смятате за лъжец и безскрупулен интригант, не виждам причина да отричам, че бих постъпил по този начин — каза Хамънд, почервенял от гняв.

Той си тръгна веднага и остави Лорънс все още ядосан, но засрамен, защото съзнаваше, че е бил несправедлив. Той самият би видял в тези обвинения достатъчно основание за дуел. На следващата сутрин забеляза Юнсин и момчето да си тръгват бързо. Очевидно бяха съкратили визитата си, след като им бе отказан достъп до Темерер. Чувството му за вина вече бе много силно и той направи опит да се извини, но без голям успех. Хамънд не пожела да го изслуша.

— Дали се обиди от отказа ви да се присъедините към нас, или защото бяхте прав за целите му, вече няма никакво значение — каза той много хладно. — Извинете ме, трябва да напиша няколко писма.

И той напусна стаята.

Лорънс не настоя. Вместо това отиде да се сбогува с Темерер, но чувството за вина и унинието се върнаха, когато видя едва прикрития ентусиазъм на дракона и нетърпението му да потегли. Хамънд се оказа прав — празните ласкателства на едно хлапе не бяха нищо в сравнение с опасната компания на Циен и Империалите, без значение колко непочтени бяха мотивите на Юнсин и колко искрени — тези на майката. Лорънс нямаше оправдание да се оплаква от нея.

Темерер щеше да отсъства с часове, но тъй като резиденцията беше малка, а стаите — отделени най-вече с паравани от оризова хартия, сърдитото присъствие на Хамънд бе почти осезаемо. Затова Лорънс остана сам в шатрата и се зае с кореспонденцията си. Нямаше нужда, защото не беше получавал поща вече пет месеца, а след пиршеството, с което ги посрещнаха тук преди две седмици, не се бе случило почти нищо интересно. Не му се искаше да пише за разправията с Хамънд.

Той задряма, подпрян на писалището, и се събуди внезапно. Почти чукна главата си в тази на Сун Кай, който се бе навел над него и го разтърсваше.

— Капитан Лорънс, трябва да се събудите — повтаряше китаецът.

Лорънс каза машинално:

— Извинете, какво се е случило?

И в този момент застина. Сун Кай бе изрекъл това на отличен английски, по-скоро с италиански, отколкото с китайски акцент.

— Мили боже, значи през цялото време сте ни заблуждавали, че не знаете английски? — попита той, а в главата му се заредиха всички случаи, когато Сун Кай бе стоял на драконовата палуба по време на разговорите им и, както сега ставаше ясно, бе разбирал всяка дума.

— Сега няма време за обяснения — каза Сун Кай. — Веднага трябва да дойдете с мен. Идват да ви убият — вас и хората ви.

Беше почти пет часът следобед. Езерото и дърветата, които се виждаха от входа на шатрата, бяха облени в злато от залязващото слънце. Птици се обаждаха от стрехите, където гнездяха. Предупреждението, изречено с напълно спокоен тон, беше толкова налудничаво, че отначало Лорънс не го разбра, но после скочи възмутено.

— Никъде няма да ходя заради подобна заплаха и без да получа обяснение — изрече той с повишен тон. — Гранби!

— Наред ли е всичко, сър?

Блайт си запълваше времето с дребни задачи в съседния двор и сега подаде глава в шатрата, още преди Гранби да дотича.

— Господин Гранби, изглежда, трябва да очакваме нападение — каза Лорънс. — Тъй като тази къща не позволява добра защита, ще се разположим в малкия южен павилион c вътрешното езеро. Поставете стража и елате да си заредим мускетите.

— Слушам, сър — каза Гранби и изчезна.

Както винаги без да пророни и дума, Блайт вдигна късите саби, които бе точил досега, и подаде една на Лорънс. После отнесе бруса и останалите в шатрата. Сун Кай поклати глава.

— Това е ужасно безразсъдно — рече, докато вървеше след Лорънс. — Насам е тръгнала най-голямата бригада от хунхуни. Една лодка ни чака съвсем наблизо. Още имате време да си съберете багажа и да дойдете с мен.

Лорънс огледа входа на павилиона. Точно както помнеше, пилоните бяха каменни, а не дървени, имаха почти шейсет сантиметра в диаметър и бяха много здрави. Под слоя червена боя стените бяха от гладки сиви тухли. За съжаление покривът беше дървен, но Лорънс прецени, че лакираните греди няма да се подпалят лесно.

— Блайт, вижте дали ще може да подготвите някакво възвишение за лейтенант Ригс и неговите стрелци от камъните в градината. Уилоуби, помогнете му, ако обичате.

После се обърна и каза на Сун Кай:

— Сър, не казахте къде искате да ме отведете, нито какви са тези наемни убийци и кой ги е пратил. Нямаме причина да ви се доверим. Досега съумяхте да ни заблудите, че не знаете езика ни. Защо изведнъж застанахте на наша страна, не мога да гадая, но след отношението, което получихме тук, не съм склонен да се оставям във ваши ръце.

Хамънд дойде заедно с останалите мъже. Имаше много объркан вид. Приближи до Лорънс и поздрави Сун Кай на китайски.

— Може ли да запитам какво става? — хладно каза той.

— Сун Кай ми каза да очаквам нов опит за убийство — отвърна Лорънс. — Вижте дали няма да разберете нещо повече от него. Междувременно аз ще приема, че не след дълго ще бъдем подложени на атака и ще се заема с подготовката. Той владее чудесно английски — добави, — няма нужда да прибягвате до китайски език.

Той остави Сун Кай със силно смаяния Хамънд и застана на входа с Ригс и Гранби.

— Ако избием няколко дупки в предната стена, ще застреляме всеки, който тръгне насам — рече Ригс и почука по тухлата. — Иначе ще е най-добре да издигнем барикада в центъра на павилиона и да стреляме по тях на влизане, но няма да можем да поставим на входа хора със саби.

— Издигнете барикада и определете стрелците — каза Лорънс. — Господин Гранби, препречете, ако успеете, колкото се може по-голяма част от входа, за да не могат да влизат по повече от трима-четирима наведнъж. Останалите мъже ще застанат от двете страни на вратата, вън от обсега на мускетите, и между залповете ще удържат отбраната с пищови и саби, докато хората на господин Ригс презареждат оръжията си.

Гранби и Ригс кимнаха.

— Дадено, сър — рече Ригс. — Имаме две свободни пушки, може да ни помогнете на барикадата.

Този намек бе твърде прозрачен и Лорънс го отмина с презрение точно както заслужаваше.

— Ползвайте ги за втори изстрел. Не можем да си позволим да слагаме пушки в ръцете на неопитни стрелци.

Кейнс пристигна, олюлявайки се под тежестта на един плетен кош, пълен с чаршафи. Най-отгоре се мъдреха три от най-красивите порцеланови вази в резиденцията.

— Вие не сте от обичайните ми пациенти — каза, — но поне мога да ви превързвам и шинирам. Ще бъда отзад при езерото. Тези донесох за вода — добави язвително и кимна към вазите. — Предполагам, че струват поне по петдесет лири всяка, така че внимавайте да не ги изпуснете.

— Роланд, Дайър, кой от вас е по-сръчен в презареждането? — попита Лорънс. — Много добре, тогава и двамата ще помагате на господин Ригс за първите три залпа. После ти, Дайър, ще помогнеш на господин Кейнс и ще носиш вода с каните, когато работата ти позволява.

— Лорънс — полугласно рече Гранби, когато останалите се отдалечиха. — Не виждам и следа от тукашните стражи, а по това време те винаги патрулираха. Изглежда, някой ги е отзовал.

Лорънс кимна мълчаливо и го отпрати с жест.

— Господин Хамънд, моля, отидете зад барикадата — каза, когато дипломатът и Сун Кай се приближиха.

— Капитан Лорънс, умолявам ви да ме изслушате — настоя Хамънд. — По-добре незабавно да тръгнем със Сун Кай. Нападателите, които той очаква, са млади воини, членове на татарските племена, които поради беднотия и липса на препитание са се заели с разбойничество по тези земи. Очаква се да са многобройни.

— Ще имат ли артилерия? — попита Лорънс, без да обръща внимание на увещанията за бягство.

— Артилерия? Не, разбира се, те нямат дори мускети — отвърна Сун Кай, — но това няма значение. Възможно е да дойдат стотина души, че и повече. Чувал съм слухове, че някои от тях тайно са изучавали цюан^[35], въпреки че това е забранено от закона.

— А други е възможно да имат роднинска връзка, макар и далечна, с императора — добави Хамънд. — Ако убием някого от тях, това лесно би се използвало като претекст да ни пропъдят от страната. Сега виждате, че трябва незабавно да потеглим.

— Сър, бихте ли ни оставили насаме? — каза Лорънс на Сун Кай с равен глас.

Китайският дипломат не възрази, а се поклони и се отдалечи от тях.

— Господин Хамънд — обърна се към него Лорънс, — вие лично ме предупредихте да се пазя от опитите да ме разделят с Темерер. Помислете само — когато той се върне и види, че сме си тръгнали без обяснение, а целият ни багаж липсва, дали ще успее да ни открие отново? Възможно е дори да реши, че сме го изоставили съзнателно, в замяна на някаква договореност, както преди време настояваше Юнсин.

— А как ще се подобри положението, ако той се върне и ви намери мъртъв, заедно с всички нас? — нетърпеливо рече Хамънд. — Сун Кай вече ни даде поне един повод да му вярваме.

— За разлика от вас, сър, за мен един маловажен съвет има по-малка тежест, отколкото дългото и умишлено укриване на истината. Той ни е шпионирал от самото начало на нашето познанство — каза Лорънс. — Не, няма да тръгнем с него. Темерер ще се върне след не повече от два часа, а аз съм уверен, че дотогава ще удържим.

— Освен ако не са отвлекли вниманието му и гостуването му не се проточи — отвърна Хамънд. — Ако китайското правителство възнамеряваше да ни отдели от него, можеше да го направи с груба сила във всеки един момент от отсъствието му. Сигурен съм, че Сун Кай ще уреди да му пратим съобщение в резиденцията на майката, веднага щом се озовем в безопасност.

— В такъв случай, нека предаде съобщението още сега, ако желае — каза Лорънс. — Свободен сте да отидете с него.

— Не, сър.

Хамънд поруменя, обърна се и отиде да говори със Сун Кай. Китайският дипломат поклати глава и си тръгна, а Хамънд взе една къса сабя от купчината.

Работиха така още четвърт час. Изтеглиха отвън три от скалните блокове със странна форма, за да направят барикада за стрелците и дотътриха една огромна драконова кушетка, за да блокират по-голямата част от входа. Слънцето вече беше залязло, но из острова не се появиха обичайните фенери, нито някакъв друг признак на живот.

— Сър! — внезапно изсъска Дигби и посочи нещо в далечината. — Два румба, дясно на борд, пред вратата на къщата.

— Отдръпнете се от входа — каза Лорънс.

Не виждаше нищо в здрача, но очите на Дигби бяха подобри от неговите.

— Уилоуби, угасете тази светлина.

Тихото прищракване на ударниците на пушките, кънтенето на собственото му дишане в ушите му, неспирното и равно жужене на мухите и комарите — отначало това бяха единствените шумове. Постепенно те отидоха на заден фон и той долови леки бягащи стъпки в двора. „Страшно много мъже“, помисли си. Внезапно се чу трясък на дърво и няколко вика.

— Разбиха вратата на къщата, сър — дрезгаво прошепна Хакли от барикадата.

— Тишина — каза Лорънс и те се притаиха, докато от къщата долитаха звуците на разбити мебели и трошене на стъкло.

Започна издирване и пламъците на факлите отвън хвърлиха сенки по павилиона, които се заизвиваха и заподскачаха под причудливи ъгли. Лорънс чу някакви мъже да си подвикват един на друг. Звукът идеше от стрехите на покрива. Той погледна назад, Ригс кимна и тримата стрелци вдигнаха пушките.

Първият мъж се появи на входа и видя, че е препречен от дървената скара на кушетката за дракони.

— Този е мой — ясно каза Ригс и стреля.

Китаецът падна мъртъв с отворена за вик уста. Изстрелът бе последван от викове отвън и в павилиона нахлуха мъже със саби и факли. Посрещна ги мощен залп, който уби още трима, после един самотен изстрел от последната пушка и Райли викна:

— Пълни и зареди!

По-голямата част от мъжете се спряха рязко при тази светкавична сеч и задръстиха тесния отвор на вратата. С викове „Темерер!“ и „Англия!“ летците изскочиха от сенките и влязоха в ръкопашен бой с нападателите.

Светлината от пламъците на факлите прободе очите на Лорънс след дългото чакане в мрака, а пушекът на горящото дърво се смеси с този на мускетите. Нямаше място за истинска фехтовка. Сабите на противниците бяха допрени до дръжките, освен когато една от китайските — които миришеха на ръжда — не се счупи и няколко души не се катурнаха под тежестта. Иначе те просто отстъпваха под натиска на десетките тела, които се опитваха да минат през тесния вход.

Тъй като беше твърде слаб, за да е от полза в човешката стена, Дигби ръгаше с камата си нападателите в краката, ръцете и всяко открито местенце.

— Пистолетите ми — викна му Лорънс.

Нямаше никакъв шанс да ги извади сам. Държеше късата си сабя с две ръце, едната на дръжката, другата — на плоската страна на острието, и така удържаше трима мъже. Бяха сбутани толкова нагъсто, че нямаше място да замахнат към него, а само да вдигат и свалят сабите си и да се опитват да строшат острието му под натиска на тежестта.

Дигби дръпна единия пистолет от кобура и стреля. Улучи мъжа най-отпред, точно между очите. Останалите двама отстъпиха неволно и Лорънс успя да намушка единия в корема, да дръпне другия за ръката и да го събори на земята. Дигби го прониза със сабята си и мъжът повече не помръдна.

— Свалете оръжие! — викна Ригс някъде отзад.

— Изтеглете се от вратата! — ревна и Лорънс.

Той нанесе удар в главата на противника на Гранби, при което мъжът отскочи, а те двамата се изтеглиха назад. Гладкият каменен под вече бе започнал да се хлъзга под ботушите им. Някой бутна кана в ръката на Лорънс. Той отпи един-два пъти и я предаде нататък, после забърса с ръкав устата и челото си. Всички пушки стреляха едновременно, след тях дойдоха още два изстрела и те се върнаха в мелето.

Нападателите вече се бяха научили да се прикриват от пушките и бяха освободили малко място пред вратата, като повечето от тях се въртяха неориентирано няколко крачки назад. Почти бяха изпълнили двора пред павилиона. Сун Кай не бе преувеличил за броя им. Когато щурмуваха вратата наново, Лорънс застреля един мъж от шест крачки разстояние, обърна пистолета и тресна друг в слепоочието с приклада. После пак се зае да удържа тежестта на сабите до следващия сигнал на Ригс.

— Много добре, господа — каза Лорънс, като дишаше тежко.

Китайците се изтеглиха, когато чуха вика, и на вратата не остана никой. Ригс бе доста опитен и забави залпа, докато те не настъпиха отново.

— За момента имаме предимство. Господин Гранби, ще се разделим на две групи. При следващата вълна вие стойте настрана, а после ще се сменим. Търоус, Уилоуби, Дигби с мен; Мартин, Блайт и Хамънд с Гранби.

— Аз мога да съм и в двата отряда, сър — каза Дигби. — Не съм уморен, никак даже. Работата ми е по-лека, защото не участвам в удържането.

— Добре тогава, но не забравяй да пиеш вода и при възможност оставай да почиваш — отвърна Лорънс. — Те са дяволски много на брой, както сигурно всички вече видяхте — прямо каза той, — но ние сме се позиционирали добре и не се съмнявам, че ще ги удържим толкова дълго, колкото е необходимо, стига само да не се пресилваме.

— И да отивате за превръзка при Кейнс, веднага щом получите рана. Не можем да си позволим да изгубим някого заради бавна загуба на кръв — добави Гранби и Лорънс кимна с глава. — Само свирнете и някой ще дойде да заеме мястото ви.

Внезапно множеството навън нададе страховит вой. Мъжете си пробиваха път напред, за да се изправят пред залпа. Чу се топуркане и Ригс викна: „Огън!“, когато нападателите отново се втурнаха през вратата.

Сражението при входа ги затрудни повече сега, когато бяха останали по-малко на брой, но отворът беше достатъчно тесен, че да устоят. Телата на мъртвите бяха образували допълнителна зловеща барикада, струпани по две, дори по три накуп. Някои от нападателите се принуждаваха да се пресягат над тях, за да се сражават. Времето за презареждане им се струваше необичайно дълго, но това бе само илюзия. Лорънс ужасно се зарадва на почивката, когато стана готов следващият залп. Той се подпря на стената и отпи от една ваза. Ръцете и раменете го боляха от постоянния натиск, коленете също.

— Празна ли е, сър?

Дайър стоеше нетърпеливо до него и Лорънс му подаде вазата. Той припна обратно към езерото през мъглата от пушек, която бе забулила половината стая и се носеше бавно нагоре, към безкрайната пустота над главите им.

Китайците отново не атакуваха мигновено вратата, а залпът отново се забави. Лорънс отстъпи малко назад към павилиона и се опита да надзърне навън, за да види дали няма да различи нещо друго, освен предната линия на сражението. Факлите обаче го заслепяваха силно и зад първите лъснали лица, които гледаха напрегнато към входа, трескави от усилието на битката, се виждаше единствено непрогледен мрак. Времето течеше бавно. На Лорънс му липсваше корабният пясъчен часовник и отмереният звън на камбаната. Досега трябва да бяха минали час или два. Темерер скоро щеше да се върне.

Внезапно навън се вдигна врява и последва нов тласък. Лорънс машинално сложи ръка на дръжката на сабята. Пушките гръмнаха с тътен.

— За Англия и краля! — викна Гранби и поведе хората си към мелето.

Нападателите се отдръпнаха от двете страни и Гранби и останалите се озоваха в неудобната позиция в средата. Лорънс се зачуди дали все пак нямаха артилерия. Вместо това по пътечката дотича един мъж. Беше сам, сякаш твърдо решен да се хвърли върху остриетата им. Те застанаха в готовност и зачакаха. На три крачки от тях мъжът скочи във въздуха, стъпи странично на колоната и се отблъсна от нея, като буквално прелетя над главите им. После се гмурна и се приземи на каменния под със стегнато салто.

Тази маневра демонстрира пълно незачитане на гравитацията, каквото Лорънс не беше виждал в живота си. Човекът бе скочил на три метра във въздуха и обратно на земята с единствен двигател — собствените си крака. Той се изправи, напълно невредим, в гръб на Гранби, докато основната вълна нападатели отново атакуваше входа.

— Търоус, Уилоуби! — ревна Лорънс към мъжете от своята група.

Нямаше нужда, защото те вече тичаха да се намесят. Мъжът нямаше оръжие, но пъргавината му бе неописуема. Така елегантно отскачаше от размаханите саби, сякаш войниците бяха статисти на театрална сцена, а не врагове, които се опитват да го убият. От мястото си по-встрани Лорънс виждаше, че мъжът постепенно ги изтласква към Гранби и останалите, където сабите им щяха да станат опасни единствено за другарите им.

Лорънс напипа пистолета си и го извади. Ръцете му следваха заучената последователност въпреки мрака и възбудата. В главата му кънтяха монотонните команди от армейското обучение за зареждане на оръдие, а това беше почти същото. Вкара шомпол с парцалче в дулото, после още веднъж, после спусна ударника и потърси опипом хартиената кесия в торбичката на хълбока си.

Изведнъж Търоус изкрещя и падна, стиснал коляно. Уилоуби се обърна да го види. Държеше сабята си в отбранителна позиция, на нивото на гърдите, но в този миг на невнимание китаецът отново скочи невъзможно високо и го удари силно с два крака в челюстта. Гръбнакът му се прекърши с ужасяващ звук, той разпери широко ръце и се строполи в безформена купчина, а главата му се люшна напред-назад по пода. Китайският воин се приземи на рамо и се търколи. После с лекота се изправи на крака и обърна поглед към Лорънс. Ригс крещеше някъде отзад:

— Готови! По-бързо, дяволите да ви вземат, готови!

Ръцете на Лорънс не спираха. Той разкъса със зъби кесийката барут и няколко зрънца му загорчаха на езика. Сипа барута в дулото, после кръглия оловен куршум, после натъпка здраво хартията за уплътнение. Нямаше време да провери ударника, а направо вдигна пистолета и от една ръка разстояние пръсна черепа на мъжа.

Лорънс и Гранби отнесоха Търоус при лекаря, докато китайците отстъпваха в очакване на поредния залп. Той хлипаше тихичко, кракът му висеше безжизнено. Не спираше да повтаря: „Съжалявам, сър!“.

— За бога, стига с това мрънкане — скастри го Кейнс, когато го сложиха на земята.

Той зашлеви Търоус със смущаваща липса на състрадание. Младежът се задави, но замлъкна и бързо потърка лицето си с ръка.

— Капачката на коляното е счупена — след малко рече Кейнс. — Сравнително чисто счупване, но няма да може да стъпи на крака в продължение на месец.

— Когато ви шинират, се върнете при Ригс да зареждате пушките — каза Лорънс и двамата с Гранби хукнаха назад при входа.

— Ще почиваме на смени — рече Лорънс, когато приклекна при хората си. — Хамънд, първо вие. Идете и кажете на Ригс винаги да държи една заредена пушка, в случай че вкарат още един човек по същия начин.

Хамънд дишаше тежко, а страните му бяха на яркочервени петна. Той кимна и отговори с пресипнал глас:

— Дайте да ви заредя пистолетите.

Блайт пиеше от вазата на големи глътки, но изведнъж се задави, изплю силна струя вода и викна:

— Боже милостиви!

Всички подскочиха. Лорънс се огледа трескаво. В малка локвичка на камъните се мяташе една яркооранжева златна рибка, дълга два пръста.

— Съжалявам — с пръхтене рече Блайт. — Тая пущина ми мърдаше в устата.

Лорънс погледна неразбиращо, после Мартин избухна в смях и за един кратък миг всички се засмяха. Тогава гръмнаха пушките и те отново се върнаха на вратата.

Нападателите не направиха опит да подпалят павилиона и това изненада Лорънс. Имаха достатъчно факли, а на острова растяха много дървета. Пробваха обаче с пушек. Запалиха малки клади под стрехите от всяка страна на постройката, но или поради някаква тънкост в конструкцията на павилиона, или заради силния вятър, въздушните течения издигнаха дима и той се процеди през жълтите керемиди на покрива. Това беше доста неприятно, но не и смъртоносно, а в близост до езерото въздухът беше свеж. Всеки, чийто ред беше да почива, отиваше там, за да пие вода и да прочисти дробовете си, а в случай че нараняванията му, с които до този момент всички се бяха сдобили, кървяха — лекарят го мажеше с мехлем и превързваше.

После разбойниците си направиха таран от току-що отрязано дърво, още с клоните и листата, но Лорънс викна:

— Отстъпете встрани, когато доближат, и ги удряйте със сабите през краката.

Носачите се хвърлиха с огромна смелост право в остриетата и се опитаха да пробият защитата, но дори само трите стъпки до вратата на павилиона бяха достатъчни да се наруши инерцията им. Няколко души паднаха с дълбоки чак до кокал рани и бяха пребити до смърт с прикладите на пистолетите. Дървото се катурна и спря хода на останалите. Англичаните разполагаха с няколко трескави минути да отсекат клоните, за да открият целта пред стрелците. Дотогава беше готов следващия залп и нападателите се отказаха от този опит.

След това битката влезе в зловещ ритъм. Всеки залп вече им печелеше повече време за почивка. Китайците, изглежда, се бяха обезсърчили от неуспеха си да пробият малобройната английска отбрана, както и от огромната касапница. Всеки куршум попадаше в целта. Ригс и хората му бяха обучени да стрелят от гърба на дракон, който в разгара на битката летеше със скорост от трийсет възела. Невъзможно бе сега да не улучат от трийсетина метра разстояние. Това бе бавен и мъчителен начин на сражение, всяка минута се усещаше като пет. Лорънс започна да отчита времето по залповете.

— Сър, добре ще е да минем само на три изстрела на залп — кашляйки каза Ригс, когато Лорънс приклекна да говори с него по време на следващата си почивка. — Ще ги удържим пак толкова дълго, защото вече са наплашени. Донесох всичките ни муниции, но все пак не сме проклетата пехота. Мисля, че барутът ще ни стигне най-много за още трийсетина изстрела.

— Ще трябва да се справим с толкова — отвърна Лорънс. — Ще се опитаме да ги задържаме по-дълго между залповете. Започнете и вие да почивате на смени.

Той изпразни своята кесийка с барут и тази на Гранби в общата купчина. Щеше да стигне само за още седем изстрела с пистолет или два с пушка, но пушките бяха по-ценни.

Лорънс напръска лице с вода от езерото и се подсмихна на стрелкащата се рибка. Вече я виждаше съвсем ясно — сигурно очите му бяха свикнали с мрака. Кърпата на врата му бе подгизнала от пот. Той я свали и изцеди на пода, но после не можа да се насили да я сложи отново. Кожата му бе благодарна да подиша, затова той само изпра кърпата и я простря да съхне, а после забърза обратно.

След още един протяжен отрязък от време лицата на нападателите ставаха все по-размазани и неясни. Лорънс, рамо до рамо с Гранби, с мъка удържаше двама мъже, когато някъде отзад се чу тънкото детско гласче на Дайър:

— Капитане! Капитане!

Той не можа да се обърне, нямаше свободна секунда.

— Аз ще се оправя — изпъшка Гранби и срита мъжа отпред в топките с тежките си ботуши.

После подпря сабя в сабята на другия, а Лорънс се отскубна и бързо погледна назад. На брега на езерото стояха двама мъже, от които капеше вода, а отвътре излизаше трети. Бяха открили източника, от който се захранваше езерото и бяха преплували под стената. Кейнс бе проснат безжизнено на пода, а Ригс и другите стрелци тичаха натам и трескаво зареждаха пушките си в движение. Хамънд беше почивал при доктора и сега въртеше бясно сабя към двамата китайци, за да ги изтласка назад към водата. Личеше си, че няма опит. Те бяха с къси ножове и всеки момент щяха да пробият гарда му.

Малкият Дайър сграбчи една от големите вази и я запрати, както бе пълна с вода, по мъжа, който в този момент се навеждаше над Кейнс с нож в ръка. Тя се разби в главата му и го събори зашеметен на пода. Дотича Роланд, взе тенакулума на Кейнс и прокара закривения остър край през гърлото на мъжа, преди той да успее да се изправи. Кръвта бликна на мощна струя през пръстите, с които той притисна срязаната вена.

От езерото продължаваха да излизат мъже.

— Огън! — викна Ригс и трима бяха повалени.

Единият от тях едва бе подал глава над водата и сега потъна обратно, а по повърхността се разля кърваво петно. Лорънс застана рамо до рамо с Хамънд и заедно избутаха двамата му противници в езерото. Докато Хамънд се отбраняваше, Лорънс прободе единия с върха на сабята си и удари другия с дръжката. Той падна безжизнено във водата, а от отворената му уста излязоха безброй мехурчета.

— Хвърлете ги всичките във водата — рече Лорънс. — Трябва да блокираме този проход.

Той влезе в езерото и бутна труповете срещу течението. Усещаше натиска от другата страна — оттам се опитваха да влязат още мъже.

— Ригс, върнете хората си на фронта и отменете Гранби — добави той. — Ние с Хамънд ще ги удържим оттук.

— Аз също мога да помогна — обади се Търоус и закуцука към тях.

Беше висок младеж, можеше да седне на бордюра на езерото и да натиска масата от тела със здравия си крак.

— Роланд, Дайър, вижте дали може да се направи нещо за Кейнс — викна през рамо Лорънс.

Когато не получи незабавен отговор, той се обърна да погледне — двамата тихичко повръщаха в ъгъла. Роланд забърса уста и се изправи. Краката й бяха нестабилни като на новородено жребче.

— Слушам, сър! — каза тя и двамата с Дайър тръгнаха с олюляване към Кейнс.

Той изстена, когато го обърнаха. Имаше огромен кървав съсирек на главата над веждата, но отвори замаяните си очи, когато го превързаха.

Натискът от другата страна на струпаните трупове се отслаби и постепенно изчезна. Зад тях пушките гърмяха отново и отново със забързано темпо. Ригс и хората му стреляха почти със скоростта на артилеристи. Лорънс погледна през рамо, но в гъстия пушек не се виждаше нищо.

— Ние с Търоус ще се справим, вървете! — задъхано рече Хамънд.

Лорънс кимна и взе да се бъхти да излезе от водата. Пълните му ботуши тежаха като камъни. Наложи му се да спре и да ги излее, преди да изтича на предната линия.

Когато се доближи, стрелбата спря. Пушекът бе толкова плътен и необичайно ярък, че през него не се виждаше нищо друго, освен куповете тела в краката им. Те стояха така и чакаха. Ригс и хората му заредиха по-бавно с треперещи пръсти. Тогава Лорънс пристъпи напред, подпирайки се на една колона за равновесие, защото трябваше да гази по трупове.

Всички излязоха с примигване от мъглата в ранната утринна светлина. Стреснаха ято гарвани, които се вдигнаха от труповете на двора и избягаха с дрезгав грач над водата. Никое от телата не помръдваше, а останалите нападатели се бяха оттеглили. Изведнъж Мартин падна на колене, а късата му сабя издрънча кухо на каменните плочи. Гранби отиде да му помогне, но самият той също падна. Лорънс се добра до една малка дървена пейка, преди и неговите крака да му изневерят. Не възразяваше, че я дели с мъртвец — голобрад млад мъж със засъхнала на устните вадичка кръв и мораво петно около раната от куршум в гърдите.

От Темерер нямаше и следа. Той не се бе появил.

Петнадесета глава

Час по-късно Сун Кай ги намери ни живи, ни умрели. Той бе влязъл предпазливо в двора откъм кея с малка група въоръжени мъже. Бяха десетина на брой и облечени в официалните униформи на стражите, за разлика от раздърпаните и занемарени членове на бандата. Тлеещите клади бяха угаснали от само себе си, поради липса на гориво. Англичаните придърпваха труповете към най-дълбоката сянка, за да се забави разлагането.

Всички бяха полуслепи и вцепенени от изтощение и им бе невъзможно да окажат каквато и да е съпротива. Лорънс не можеше да обясни липсата на Темерер, нито имаше представа какво да прави по-нататък, затова се остави да го отведат на лодката, а оттам — на задушен затворен паланкин с плътно спуснати завеси. Той заспа моментално на бродираните възглавници въпреки бутането и виковете по време на пътуването и потъна в пълна забрава. Най-накрая носилката бе оставена на земята и го разтърсиха да се събуди.

— Влезте вътре — каза Сун Кай и му помогна да се изправи.

Хамънд, Гранби и останалите членове на екипажа се появиха от други столове носилки в подобно зашеметено и изтерзано състояние. Без да се замисля, Лорънс последва китаеца нагоре по стълбите в една блажено прохладна къща, изпълнена с деликатен аромат на тамян. Тесен коридор ги отведе в стая с изглед към градината. Там той изведнъж се втурна и прескочи парапета на ниския балкон. Темерер спеше свит на кълбо на каменния плочник.

— Темерер! — викна Лорънс и тръгна натам.

Сун Кай възкликна на китайски, изтича след него и го хвана за ръката, преди да беше потупал Темерер. Тогава драконът вдигна глава и ги изгледа с любопитство. Лорънс застина — това въобще не беше Темерер.

Китаецът коленичи и се опита да издърпа и Лорънс на земята, но той се освободи, докато с мъка запазваше равновесие. Едва тогава забеляза на една пейка да седи млад мъж на около двайсет години, облечен в елегантна тъмножълта роба, извезана с дракони.

Хамънд бе последвал Лорънс и сега се вкопчи в ръкава му.

— За бога, коленичете — прошепна. — Това трябва да е принц Миеннин, наследникът на трона.

Той падна на колене и притисна чело в земята, точно както направи и Сун Кай.

Лорънс ги зяпна с малко глупаво изражение, погледна младия мъж и се поколеба. После направи дълбок поклон от кръста. Бе абсолютно сигурен, че няма да успее да подвие едно коляно, без да се строполи и на двете, или още по-лошо — по лице. Не беше готов да изпълни котау нито пред императора, нито пред принца.

Принцът не изглеждаше засегнат, а заговори Сун Кай на китайски. Той се изправи, а след него и Хамънд, но много бавно.

— Казва, че тук сме в безопасност и можем да отпочинем — рече Хамънд на Лорънс. — Умолявам ви да му се доверите, сър. Той няма интерес да ни мами.

Лорънс отвърна:

— Бихте ли го попитали за Темерер?

Хамънд погледна дракона с празен поглед.

— Това не е той — добави Лорънс. — Това е някой друг Селестиал, не е Темерер.

Сун Кай рече:

— Лун Тиен Сян се е усамотил в Павилиона на Вечната пролет. Един куриер го чака да излезе, за да му предаде съобщение.

— Добре ли е? — попита Лорънс.

Не се опита да търси логическо обяснение. Сега най-голямата му грижа бе да научи защо драконът не бе дошъл.

— Няма причина да смятаме другояче — уклончиво отговори Сун Кай.

Лорънс не знаеше как да го притисне, беше твърде вцепенен от изтощение. Сун Кай обаче го съжали и добави, вече малко по-мило:

— Той е добре. Не можем да прекъсваме уединението му, но той трябва да излезе днес по някое време и тогава ще ви го доведем.

Лорънс продължаваше да недоумява, но в момента не можеше да се сети какво друго да направи.

— Благодаря ви — успя да промълви. — Моля, благодарете на Негово Височество за гостоприемството, предайте най-дълбоката ни признателност. Моля той да извини недодяланите ни маниери.

Принцът кимна и ги освободи с махване на ръката. Сун Кай ги подкара обратно към стаите им и остана да ги наблюдава, докато те не се строполиха на твърдите дървени нари. Може би се опасяваше, че отново ще скокнат да се залутат някъде. Лорънс почти се засмя с глас на нищожната вероятност това да се случи и моментално заспа.

— Лорънс, Лорънс — каза разтревожено Темерер.

Капитанът отвори очи и видя, че драконът бе проврял глава през балконската врата и закриваше цялата светлина.

— Ранен ли си, Лорънс?

— О!

Хамънд се събуди и падна от леглото си от шока, че се намираше на сантиметри от муцуната на Темерер.

— Мили боже! — каза той, докато се изправяше с мъка на крака, за да седне обратно на леглото. — Чувствам се като осемдесетгодишен старец с подагра на двата крака.

Лорънс седна в леглото с почти същите усилия. През тази почивка всяко мускулче в тялото му се беше вкочанило.

— Не, съвсем добре съм си — каза той и протегна с благодарност ръка, за да погали муцуната на Темерер и да почувства утехата на солидното му присъствие. — Ти да не беше болен?

Той не искаше да прозвучи обвинително, но просто не можеше да си представи друга причина за дезертирането на Темерер и може би това прозвуча ясно в тона му. Яката на дракона увисна.

— Не — рече той унило, — не, не съм болен.

Той не пожела да каже нищо повече, а Лорънс не настоя, заради присъствието на Хамънд. Плахото поведение на Темерер не предвещаваше особено добро оправдание за отсъствието му. Перспективата да му иска обяснение не привличаше Лорънс, но още по-малко му харесваше да прави това пред дипломата. Темерер си отмести главата, за да ги пусне да излязат в градината. Този път нямаше акробатични подскоци. Лорънс се надигна от леглото и прекрачи бавно и внимателно парапета на балкона. Хамънд го последва, но за малко да не успее да вдигне достатъчно крака си, въпреки че препятствието бе високо не повече от шейсет сантиметра.

Принцът си беше тръгнал, но драконът, който Темерер им представи като Лун Тиен Чуан, още стоеше там. Той им кимна любезно, но без особен интерес, и отново се отдаде на работата си над огромна табла с мокър пясък, където чертаеше символи с нокът. Пишеше поезия, както им обясни Темерер.

Хамънд се поклони на Чуан, а после отново изстена, докато се навеждаше да седне на едно ниско столче. Измърмори под нос всевъзможни ругатни, които по прилягаха на моряците, откъдето най-вероятно ги беше научил. Сценката не беше особено елегантна, но след помощта му предишния ден Лорънс бе готов да му прости абсолютно всичко. Той не бе очаквал Хамънд да се справи така добре без подготовка, без опит и в разрез с досегашните си позиции.

— Ако ми позволите, сър, бих ви посъветвал да направите една обиколка на двора, вместо да сядате — каза Лорънс. — Често съм изпитвал положителния ефект от това.

— Сигурно сте прав — отвърна Хамънд.

Той вдиша дълбоко няколко пъти и отново се изправи на крака, като не отхвърли подадената от Лорънс ръка. Отначало тръгна съвсем бавно, но, бидейки млад мъж, на половината обиколка вече крачеше с по-голяма лекота.

Щом най-страшната болка отмина, Хамънд възвърна любопитството си. Докато се разхождаха, той изучаваше внимателно двата дракона и забавяше крачка, обръщайки се да погледне ту единия, ту другия. Градината бе дълга и тясна. В двата й края имаше горички от висок бамбук и няколко по-дребни бора, а центърът оставаше почти открит. Така сравнението между двата дракона, легнали лице в лице един срещу друг, бе много по-лесно.

Те наистина бяха като огледални образи. Различаваха се само по украшенията. Чуан носеше златен тюл, декориран с перли, който падаше от яката по цялата дължина на врата му. Беше разкошен, но изглеждаше неудобен за всякакъв вид военни действия. Освен това Темерер имаше бойни белези, каквито липсваха при Чуан — кръглата бабуна на гърдите от гюлето с шиповете отпреди няколко месеца, както и по-малки драскотини от други битки. Те обаче не се набиваха на очи и единствената друга разлика бе някакво трудно определимо качество в стойката и изражението им, което Лорънс не можеше да опише.

— Може ли да е случайно? — попита Хамънд. — Знам, че всички Селестиали са роднини, но толкова огромна прилика… Аз не мога да ги различа.

— Излюпили сме се от яйца близнаци — каза Темерер, защото беше чул. — Първо е било яйцето на Чуан, после моето.

— О, колко съм бил недосетлив — рече Хамънд и се отпусна на пейката. — Лорънс, Лорънс…

Лицето му грейна и той се пресегна към Лорънс, хвана ръката му и я разтърси.

— Разбира се, разбира се! Не са искали принцът да има съперник за трона, затова са пратили яйцето надалече. Боже, какво облекчение!

— Сър, съгласен съм с изводите ви, но не виждам какво значение има това за сегашното ни положение — отвърна Лорънс, малко стреснат от този ентусиазъм.

— Не виждате ли? — каза Хамънд. — Наполеон е само извинение, защото е император на другия край на света, толкова далече от техния двор, колкото е възможно. През цялото време не спирах да се чудя как, по дяволите, Дьо Гиние е успял да разговаря с тях, а на мен не даваха да си покажа носа от вратата. Ха! Французите не са в съюз с Китай, нямат никакви сериозни договорености.

— Това наистина е повод за облекчение — отвърна Лорънс, — но липсата им на успех няма да промени положението ни. Китайците просто са размислили и сега искат да си върнат Темерер.

— Не, не разбирате ли — принц Миеннин все още има причина да не желае присъствието на Темерер, защото той може да посочи друг претендент за трона — рече Хамънд. — О, това променя цялата картина. Преди се лутах в тъмното, но вече разбирам мотивите им и нещата започват да се изясняват. Кога се очаква пристигането на „Преданост“? — попита той внезапно и погледна Лорънс.

— Не познавам достатъчно добре водните и въздушните течения в залива Джътао, за да ви кажа със сигурност — отвърна объркано Лорънс. — Може би най-рано след седмица.

— Ще ми се Стонтън да беше вече тук. Имам хиляди въпроси, но недостатъчно отговори — рече Хамънд, — но мога поне да се опитам да изкопча още малко информация от Сун Кай. Надявам се вече да е станал по-прям. Отивам да го потърся. Извинете ме.

При тези думи той се обърна и изчезна в къщата. Лорънс викна подире му:

— Хамънд, дрехите ви!

Бричовете му бяха разкопчани на коленете. И те, и ризата му бяха покрити с ужасяващи кървави петна, а чорапите му бяха целите в бримки. Имаше абсолютно налудничав вид, но Лорънс закъсня — той вече беше тръгнал.

Лорънс реши, че никой не може да ги вини за външния им вид, тъй като пристигнаха без багажа си.

— Е, той поне отиде да преследва целта си, а не може да не изпитаме облекчение от новината, че не съществува съюз с Франция — рече той на Темерер.

— Да — отвърна драконът, но без ентусиазъм.

През цялото време беше доста мълчалив и мрачен и се суетеше из градината. Върхът на опашката му трепкаше нервно напред-назад на ръба на близкото езеро и пръскаше черни точици върху нагретия от слънцето плочник, които изсъхваха толкова бързо, колкото се и появяваха.

Лорънс не го притисна веднага за отговор, въпреки че Хамънд вече го нямаше, а отиде и приседна до главата му. Дълбоко в себе си се надяваше, че Темерер ще заговори по собствена воля и няма да се налага да го разпитват.

— Добре ли са и останалите от моя екипаж? — след миг попита драконът.

Лорънс отвърна:

— Уилоуби бе убит, много съжалявам. Освен това има няколко ранени, но, за щастие, нищо смъртоносно.

Темерер потрепери и издаде нисък, напрегнат звук дълбоко в гърлото си.

— Трябваше да дойда. Ако бях там, това никога нямаше да се случи.

Лорънс замълча и се замисли за клетия Уилоуби — ужасна загуба.

— Много зле постъпи, че не ни прати вест — каза той най-накрая. — Не мога да те държа отговорен за смъртта на Уилоуби. Той бе убит рано, още преди часа, в който очаквахме да се върнеш. Не мисля също, че щях да постъпя различно, ако знаех, че няма да си дойдеш. Ти обаче със сигурност се отнесе безотговорно.

Темерер издаде нов нещастен звук и промълви много тихо:

— Пренебрегнах задълженията си, нали така? Значи вината е моя и няма какво да се добави по въпроса.

Лорънс отвърна:

— Не е така. Ако ме беше уведомил, нямаше да възразя да удължиш гостуването си, защото ние се бяхме укрепили идеално. Вярно е обаче, че в корпуса не сме те инструктирали официално за правилата за отпуската, защото те никога не са били нужни на един дракон. Мое задължение беше да ти ги разясня. Не се опитвам просто да те успокоя — добави той, като видя, че Темерер клати глава, — но ми се иска да разбереш къде си сгрешил, вместо да се разсейваш с неправилното чувство за вина за събитие, което не зависеше от теб.

— Лорънс, не разбираш ли — рече драконът, — аз отлично познавам правилата. Причината да не пратя вест беше друга. Не исках да оставам толкова до късно, но просто не забелязах кога е минало времето.

Лорънс не знаеше какво да отговори. Беше му трудно, ако не и невъзможно, да приеме мисълта, че Темерер не е забелязал кога е минало цяло денонощие, когато бе свикнал винаги да се прибира преди мръкване. Ако някой от хората му се оправдаеше така, Лорънс веднага би го нарекъл лъжец, но в тази ситуация мълчанието му казваше всичко.

Темерер прегърби рамене и взе да си драска нещо по земята. Ноктите му стържеха по плочника със звук, който накара Чуан да го погледне и да вдигне яка с недоволно ръмжене. Темерер престана и изведнъж изстреля бързо:

— Бях с Мей.

— С кого? — попита неразбиращо Лорънс.

— Лун Цин Мей — отвърна драконът, — тя е Империал.

Шокът от осъзнаването на тези думи бе почти като физически удар. В признанието на Темерер имаше смесица от неудобство, вина, и несигурна гордост, от които всичко стана съвсем ясно.

— Разбирам — с усилие рече Лорънс, защото в живота си не се бе владял толкова. — Е…

Той направи пауза и се стегна.

— Ти си млад и… и досега не беше ухажвал женска. Нямало е откъде да знаеш колко време ще ти отнеме — каза. — Радвам се да науча причината, поне имаш оправдание.

Той се помъчи да повярва в собствените си думи. Всъщност им вярваше, но не му се искаше да прости отсъствието на Темерер поради такава причина. Въпреки кавгата му с Хамънд за опитите на Юнсин да го измести с помощта на момчето, Лорънс не се боеше особено, че ще изгуби любовта на Темерер. Сега бе сломен, защото изведнъж се оказа, че има истинска причина за ревност.

Погребаха Уилоуби в ранните часове на утрото, в едно голямо гробище отвъд градските стени, което им показа Сун Кай. Беше прекалено многолюдно, дори за огромните си размери. Имаше множество малки групи хора, които отдаваха почит пред гробовете. Темерер и групата хора от Запада привлякоха вниманието на тези посетители и скоро зад тях се оформи своеобразна процесия, въпреки че стражите изтикваха онези зрители, които ставаха твърде любопитни.

Тълпата скоро нарасна до няколкостотин души, които обаче показаха уважително отношение и запазиха пълно мълчание, когато Лорънс каза няколко думи за починалия и изрече, заедно с хората си, „Отче наш“. Гробът бе над земята, издигнат от бял камък, с обърнати нагоре стрехи както останалите местни къщи. Изглеждаше скъп дори в сравнение с околните гробници.

— Лорънс, надявам се, че не проявявам неуважение, но мисля, че майка му би се зарадвала на една скица — тихо рече Гранби.

— Да, трябваше сам да се сетя — отвърна Лорънс. — Дигби, мислите ли, че ще се справите?

— Моля, позволете ми да повикам художник — намеси се Сун Кай. — Срамувам се, че не ви предложих по-рано. Пратете уверения на майка му, че ще бъдат извършени необходимите жертвоприношения. Принц Миеннин вече избра млад мъж от добро семейство, който да се заеме с обредите.

Лорънс се съгласи, без да задава допълнителни въпроси. Доколкото той знаеше, госпожа Уилоуби беше убедена методистка. Със сигурност щеше да е по-доволна, ако знаеше единствено, че гробницата на сина й е елегантна и добре поддържана.

След това Лорънс се върна на острова с Темерер и няколко от хората си, за да съберат вещите, които бяха изоставили в суматохата. Всички трупове вече бяха изнесени, но опушените петна по външните стени на павилиона и засъхналите локви кръв още стояха. Темерер ги гледа дълго, без да каже дума, после извърна глава. Мебелите в резиденцията бяха прекатурени, във вратите от оризова хартия зееха дупки, повечето моряшки сандъци бяха разбити и дрехите се валяха изпотъпкани на пода.

Лорънс обиколи стаите, а Блайт и Мартин започнаха да събират всичко, което не бе съвсем съсипано. Неговата стая бе напълно опустошена. Леглото бе катурнато и облегнато на стената, сякаш са очаквали да го намерят свит отдолу. Множеството пакети от пазарската експедиция бяха разхвърляни из цялата стая, а от тях се бяха изсипали на пътечки парченца натрошен порцелан. Навсякъде, почти като украса, висяха разръфани ивици съдрана коприна. Лорънс се наведе и вдигна големия безформен пакет с червената ваза, захвърлен в ъгъла на стаята, и бавно свали опаковката. Внезапно погледът му се замъгли необяснимо — лъскавата повърхност бе непокътната, дори без драскотина, и отразяваше следобедното слънце с живото богатство на алените отблясъци.

Градът потъна в разгара на лятото. Денем паважите се нажежаваха като наковални под ударите на чука, а вятърът довяваше непрекъснат поток от фин жълт прах от огромната пустиня Гоби на запад. Хамънд подхвана бавен и сложен танц на преговори, който, доколкото Лорънс виждаше, засега се въртеше само в кръг. В къщата влизаха и излизаха запечатани с восък писма, получаваха се и в замяна се пращаха дребни подаръчета, имаше мъгляви обещания, но не предполагащи някакви действия. Междувременно всички ставаха все по-сприхави и нетърпеливи, с изключение на Темерер, който запълваше времето си с образование и ухажване. Мей идваше всеки ден да му преподава в резиденцията. Беше много елегантна с изящния си нашийник от сребро и перли и множеството златни пръстени по ноктите. Кожата й бе тъмносиня с виолетови и жълти пръски по крилете.

— Мей е много чаровна женска — каза Лорънс на Темерер след първото й посещение, защото не желаеше да се прави на мъченик.

Не бе убягнало на вниманието му, че Мей наистина е прекрасна, поне доколкото той самият бе съдник на драконовата красота.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Темерер с грейнало изражение, а яката му се вдигна и потръпна. — Тя е едва на три години и наскоро е взела с почести първите си изпити. Учи ме да пиша и да чета и е много мила. Въобще не ми се подиграва, задето съм неук.

Лорънс бе сигурен, че тя няма повод да се оплаква от ученика си. Темерер вече бе усвоил техниката на писане с нокти в подноси с пясък, а Мей похвали краснописа му в глина. Тя обеща скоро да започне да го учи на по-трудната техника на дълбаене в меко дърво. Лорънс го наблюдаваше как пише прилежно до късно следобед, когато светлината намаляваше, и често му ставаше публика при отсъствието на Мей. Гласът на Темерер галеше приятно ухото с богатите си, мелодични тонове, макар че думите на китайските стихове бяха неразбираеми, освен когато драконът се спираше да преведе някой особено хубав пасаж.

Останалите англичани нямаше с какво да запълват времето си. Миеннин понякога даваше вечеря в тяхна чест, а веднъж ги покани на представление. То включваше крайно немелодичен концерт и акробатичните номера на една забележителна трупа, съставена почти изцяло от малки деца, пъргави като планински кози. Случваше се още да се упражняват в стрелба в двора зад резиденцията, но в жегите това не им доставяше удоволствие и те с радост се връщаха в хладните алеи и градини на палата.

Близо две седмици след преместването им в палата Лорънс седеше и четеше на балкона с изглед към двора, където спеше Темерер. В това време Хамънд седеше на писалището в стаята и работеше над някакви книжа. Един прислужник им донесе писмо. Хамънд счупи печата, хвърли бърз поглед на написаното и каза на Лорънс:

— От Лиу Бао е. Кани ни на вечеря в дома си.

— Хамънд, смятате ли, че той може да има пръст в това? — неохотно попита Лорънс след кратко размишление. — Не ми харесва подобно предположение, но в края на краищата знаем, че той не е на служба при Миеннин като Сун Кай. Възможно ли е да се е съюзил с Юнсин?

— Наистина не можем да отхвърлим хипотезата за съучастието му — отвърна Хамънд. — Той е татарин и е имал възможност да организира нападението срещу нас. Въпреки това научих, че е роднина на майката на императора и чиновник в манджурския Бял флаг^[36]. Неговата подкрепа ще е безценна за нас. Трудно ми е да повярвам, че би ни поканил открито, ако кроеше нещо подмолно.

На тръгване те имаха едно наум, но плановете им да бъдат предпазливи бяха подкопани още на портите, където ги посрещна богатият, пикантен аромат на печено говеждо. Лиу Бао бе поръчал на готвачите си, които вече имаха международен опит, да приготвят традиционно английско ястие. Ако в пържените картофи имаше малко повече къри от очакваното, а пудингът със стафиди бе някак течен, то от печеното никой не намери повод да недоволства. Изправените ребра бяха украсени с цели лукчета, а йоркширският пудинг бе учудващо успешен.

Въпреки неимоверните им усилия последните блюда отново бяха отнесени почти недокоснати и имаше колебания дали част от гостите не трябва да бъдат извозени с колички. Сред тях бе и Темерер. На него бяха сервирали току-що заклана плячка по английски маниер, но готвачите не се бяха ограничавали и вместо просто една крава или овца, сложиха пред него по две от всеки вид, както и едно прасе, коза, пиле и омар. Щом изпълни дълга си пред всяко едно от ястията, той се дотътри без покана до градината и се срина в ступор с тих стон.

— Всичко е наред, оставете го да поспи — рече Лиу Бао и махна с ръка на поднесеното от Лорънс извинение. — Ние може да седнем да пием вино на лунната тераса.

Лорънс стана мнителен, но Лиу Бао за пръв път не настоя особено ентусиазирано за виното. Приятно беше да седят, потънали в сърдечността и топлотата на опиянението, докато слънцето залязваше зад синкавите планини, а Темерер дремеше пред тях, окъпан в златиста светлина. Лорънс напълно, но може би неразумно, бе отхвърлил мисълта за злонамереността на Лиу Бао. Невъзможно бе да си недоверчив, седейки в тази градина след щедра вечеря. Дори Хамънд се бе отпуснал против волята си и примигваше от усилието да не заспи.

Лиу Бао прояви известно любопитство по въпроса как са се озовали в палата на принц Миеннин. Поредното доказателство за невинността му бе изненадата и съчувственото поклащане на глава, когато научи за нападението.

— Трябва да се направи нещо за тези разбойници. Те започват да стават неконтролируеми. Преди няколко години един от племенниците ми се забърка с тях и клетата му майка едва не се спомина от тревоги. После обаче направи голямо жертвоприношение на Гуанин^[37] и й построи специален олтар в най-хубавия кът на южната си градина. Днес е женен и се е заел с наука.

Той смушка Лорънс.

— Трябва и вие да се изучите. Срамота ще е драконът ви да вземе изпитите, а вие — не.

— Мили боже, наистина ли това има значение за тях, Хамънд? — ужасено попита Лорънс.

Въпреки всичките му усилия, китайският език оставаше за него толкова неразбираем, колкото и ако бе десеторно зашифрован. Колкото до изпита, там той би се явил редом с хора, които учат за него от седемгодишна възраст.

— Само се шегувам — рече весело Лиу Бао за най-голямо облекчение на Лорънс. — Не се бойте, ако Лун Тиен Сян наистина желае един неук варварин за компаньон, никой не може да му попречи.

— Той, естествено, шеговито ви нарича така — добави Хамънд към превода, но не бе особено убедителен.

— По тяхното мерило аз наистина съм неук варварин и не съм достатъчно глупав, че да претендирам за обратното — отвърна Лорънс. — Само се надявам преговарящите да споделят вашите възгледи, сър — додаде той към Лиу Бао. — Но те са твърде непреклонни по въпроса, че един Селестиал може да е компаньон единствено на императора и неговите близки.

— Е, ако драконът не желае никого другиго, те просто ще трябва да се примирят — най-спокойно рече Лиу Бао. — Защо императорът не ви осинови? Така ще се излезе с чест от положението.

Лорънс сметна, че това е шега, но Хамънд впери поглед в Лиу Бао със съвсем различно изражение.

— Сър, би ли се приело на сериозно подобно предложение?

Лиу Бао вдигна рамене и отново напълни чашите с вино.

— Защо не? Императорът има трима синове, които да го заместят, и няма нужда да осиновява четвърти, но пък няма да му навреди.

— Да не би да преследвате тази цел? — невярващо попита Лорънс Хамънд, докато двамата се олюляваха на път към столовете носилки, които щяха да ги върнат в палата.

— Разбира се, с ваше позволение — отвърна дипломатът. — Идеята несъмнено е необикновена, но в края на краищата ще се приеме от двете страни единствено като формалност. Струва ми се — продължи той е нарастващ ентусиазъм, — че така ще се уредят всички въпроси. Те няма да посмеят да обявят война на нация, с която ги свързва родство, а само помислете за преимуществата за търговията ни.

Лорънс обаче мислеше как би реагирал баща му.

— Ако смятате, че този ход си струва, аз няма да ви преча — рече неохотно той.

Червената ваза, с която се надяваше да умилостиви баща си, едва ли щеше да му е от полза, когато лорд Алъндейл научеше, че синът му е позволил да го осиновят като някое безпризорно дете, па макар и благодетелят да беше императорът на Китай.

Шестнадесета глава

— Работата била сериозна, преди ние да пристигнем, това ще ви кажа — рече Райли и прие подадената през масата чаша чай с по-голяма готовност, отколкото купичката с оризова каша. — Не бях виждал такова нещо. Двайсет кораба и два дракона за подкрепа. Разбира се, бяха обикновени джонки и по размери не са и наполовина колкото фрегати, но и корабите на китайския флот не бяха по-големи. Не мога да си представя как са позволили на толкова много пирати да се развихрят.

— Останах впечатлен от адмирала им обаче. Той изглеждаше много благоразумен човек — вметна Стонтън. — На друг не би му харесало да го спасяват.

— Би бил голям глупак, ако предпочиташе да потъне — каза Райли с далеч по-малко великодушие.

Двамата бяха пристигнали същата сутрин с малка група от екипажа на „Преданост“. Останаха потресени от историята за разбойническото нападение и сега разказваха собствените си преживелици из Китайско море. Седмица след потеглянето им от Макао те се бяха натъкнали на китайската флота, която се опитвала да подчини огромна банда пирати. Били се установили на островите Джоушан, за да нападат местните кораби, както и по-дребните плавателни съдове на западните търговци.

— Разбира се, когато пристигнахме ние, оправихме нещата — продължи Райли. — Драконите на пиратите нямаха въоръжение. Хората от екипажа ни обстрелваха със стрели, можете ли да си представите? Нямаха и добър усет за разстоянията — пикираха толкова ниско, че трудно можехме да не ги улучим с мускети, а за лютите бомби да не говорим. Щом ги пробваха, офейкаха много бързо и ние потопихме три пиратски кораба с един-единствен залп.

— Адмиралът спомена ли нещо за това как ще докладва за този случай? — Хамънд попита Стонтън.

— Мога само да ви кажа, че той изрази своята признателност крайно педантично. Дойде на борда на нашия кораб, а това, вярвам, бе отстъпка от негова страна.

— И хубаво огледа оръдията ни — каза Райли. — Струва ми се, че дойде заради тях, а не от любезност. Във всеки случай, ние ги съпроводихме до порта, после дойдохме тук. Сега „Преданост“ е на котва в пристанището Тянсън. Има ли шанс скоро да си тръгнем?

— Не ми се иска да предизвиквам съдбата, но едва ли — рече Хамънд. — Императорът все още е на север на лятната си ловна експедиция и няма да се върне в Летния дворец още няколко седмици. Очаквам едва тогава да ни бъде позволена официална аудиенция.

— Задвижих въпроса за осиновяването, за което ви разказах, сър — добави той към Стонтън. — Вече получихме известна подкрепа и то не само от принц Миеннин. Имам големи надежди, че услугата, която току-що сте им направили, решително ще обърне настроенията в наша полза.

— Има ли причина корабът да не може да остане, където е в момента? — попита загрижено Лорънс.

— Засега не, но, да ви кажа, запасите тук са по-скъпи, отколкото очаквах — каза Райли. — Не продават осолено месо, а цените на говеждото са възмутителни. Напоследък храним хората с риба и пилешко.

— Да не сме превишили средствата?

Лорънс започна със закъснение да съжалява за направените от него покупки.

— Аз бях малко разточителен, но ми е останало злато, а те нямат нищо против него, щом видят, че е истинско.

— Благодаря, Лорънс, но няма нужда да ви ограбвам. Още не сме на червено — рече Райли. — Мисля най-вече за обратното пътуване. Ще имаме дракон да храним, надявам се.

Лорънс не знаеше как да отговори на този въпрос. Той каза нещо уклончиво и млъкна, като остави разговорът да се води от Хамънд.

Сун Кай дойде след закуска, за да ги уведоми за предстоящите тази вечер угощение и великолепно театрално представление в чест на новодошлите гости.

— Лорънс, ще ида да посетя Циен — каза Темерер с надвесена през прозореца глава, докато Лорънс решаваше какво да облече. — Ти няма да излизаш, нали?

След нападението той бе станал изключително загрижен и отказваше да остави Лорънс без придружител. Прислугата от седмици търпеше мнителността и щателните му проверки. Той бе изложил няколко свои предложения за безопасността на Лорънс, като например съставяне на график за денонощна стража от пет души или нарисувана лично от него в пясъка броня, която повече щеше да приляга на бойните полета на кръстоносните походи.

— Не, не се притеснявай. Ще съм доста зает, за да се приведа в приличен вид — отвърна Лорънс. — Предай моите почитания на Циен. Много ли ще се бавиш? Днес не бива да закъсняваме, угощението е в наша чест.

— Не, ще се върна съвсем скоро — рече Темерер и остана верен на обещанието си.

Върна се след по-малко от час, с потрепваща от едва сдържано вълнение яка. В лапата си внимателно стискаше дълъг и тесен пакет. Повика Лорънс на двора и засрамено му побутна пакета. Лорънс бе толкова слисан, че отначало само се загледа вторачено, но после бавно махна копринената опаковка и отвори една лакирана кутия. На възглавничка от жълта коприна лежеше изкусно изработена сабя с елегантна дръжка и ножница. Той я вдигна в ръка. Беше добре балансирана, с широка основа и извит връх, заострен и от двете страни. Повърхността й лъщеше като дамаска стомана, имаше два улея за кръв по продължение на задния ръб, за да се олекоти острието. Дръжката бе облицована с черна кожа, с орнаменти от позлатена стомана, златни мъниста и дребни перли, а в основата на острието имаше драконова глава с два малки сапфира за очи. Ножницата беше от черно лакирано дърво и също бе декорирана с широки ленти позлатена стомана и пристегната със здрави копринени шнурове. Лорънс извади от колана износената си, макар и още полезна, къса сабя и препаса новата.

— Как ти стои? — попита нетърпеливо Темерер.

— Много добре — отвърна Лорънс.

Той извади острието. Дължината бе съобразена идеално с неговия ръст.

— Скъпи приятелю, това е невероятно! Как се сдоби с нея?

— Не е изцяло мое дело — отвърна Темерер. — Миналата седмица Циен ми направи комплимент за нагръдника и аз й казах, че ми е от теб. Тогава си помислих, че аз също искам да ти направя подарък. Тя ми обясни, че има обичай бащата и майката да поднесат дар, когато драконът си вземе компаньон, и ми позволи да избера нещо от личната й колекция. Тази сабя ми се стори най-хубавата от всички.

Той обърна едното, после другото си око към Лорънс и го огледа с дълбоко доволство.

— Вярвам ти, не мога да си представя по-хубава сабя — каза Лорънс и се опита да се овладее.

Той се почувства неимоверно щастлив и странно успокоен. Когато се върна в стаята да довърши тоалета си, не можа да се сдържи и дълго се възхищава на сабята в огледалото.

Хамънд и Стонтън бяха облекли традиционни китайски роби, а останалите офицери носеха зелените си куртки и панталони, и високи, лъснати до блясък ботуши. Кърпите на вратовете им бяха чисти и колосани. Дори Роланд и Дайър седяха идеално спретнати на столовете си. От момента, в който бяха изкъпани и облечени, бяха предупредени да мируват. Райли също беше много елегантен в тъмносинята си униформа и бричове до коляно. Четиримата флотски офицери с червени куртки, които бе довел от кораба, довършваха стилната им компания. Всички заедно излязоха от резиденцията.

В центъра на площада, където щеше да бъде представлението, бе издигната любопитна на вид сцена — малка, но прелестно изрисувана и на три различни нива. Циен седеше на почетното място в северния край на двора, принц Миеннин и Чуан й бяха отляво, а за Темерер и англичаните бяха запазени местата отдясно. Освен Селестиалите присъстваха и няколко Империала, сред които беше и Мей, която седеше малко по-надолу на трапезата. Тя изглеждаше много елегантна със златния си нагръдник с шлифован нефрит и кимна на Лорънс и Темерер, когато заемаха местата си. Бялата женска Лиен също беше там, настанена до Юнсин на известно разстояние от останалите гости. Окраската й бе в потресаващ контраст с тъмните Империали и Селестиали от двете й страни. Гордо вдигнатата й яка днес бе украсена с фин златен тюл, а на челото й лежеше превъзходен рубинен медальон.

— А, ето го Миенкай — полугласно каза Роланд на Дайър и бързо помаха през масата на момчето, седнало до Миеннин.

Детето беше с роба в същия тъмен оттенък на жълтото като на престолонаследника и изкусно изработена шапка. Седеше много сковано и благопристойно. Като видя помахването на Роланд, то вдигна ръка да отвърне, но бързо я свали и погледна към Юнсин, сякаш за да разбере дали той е забелязал жеста. Когато осъзна, че не е привлякло вниманието му, то се отпусна облекчено на стола си.

— Откъде, за бога, познавате принц Миенкай? Идвал ли е в резиденцията на престолонаследника? — попита Хамънд.

Лорънс също искаше да знае това, защото по негова заповед на куриерите не им бе позволено да напускат стаите си без придружител и не би трябвало да са имали шанс да се запознаят с някого, най-малкото с друго дете. Роланд го погледна изненадано и отговори:

— Ама как, вие ни го представихте още на острова!

Лорънс отново погледна. Възможно беше това да е момчето, което ги посети в компанията на Юнсин, но той нямаше как да го познае. То изглеждаше напълно различно в официалните си одежди.

— Принц Миенкай? — рече Хамънд. — Юнсин ни беше довел принц Миенкай?

Той каза още нещо, поне устните му мърдаха, но то бе заглушено от внезапния барабанен тътен. Явно инструментите бяха скрити някъде под сцената, но се чуваха съвсем ясно и със силата на средно голям залп, например с двайсет и четири оръдия от близко разстояние.

Представлението естествено беше неразбираемо, защото го изиграха изцяло на китайски език, но движението на декорите и участниците беше хитро измислено. Между трите различни нива се издигаха и скриваха фигури, разцъфваха цветя, появяваха се облаци, слънцето и луната изгряваха и залязваха, и всичко това ставаше сред пищни танци и мними дуели. Лорънс остана очарован от спектакъла, въпреки че шумът бе невъобразим и не след дълго го заболя главата. Той се зачуди дали самите китайци разбират нещо от диалога при толкова дрънчене на барабани и камбанки и гръм на фишеци.

Той не можа да попита Хамънд или Стонтън — те през цялото време се мъчеха да разговарят с пантомима и не обръщаха никакво внимание на представлението. Хамънд си носеше театрален бинокъл, който двамата ползваха единствено да наблюдават Юнсин в другия край на двора. Кълбата пушек и огън, които бяха част от необичайния финал на първо действие, само предизвикаха възклицания на раздразнение заради закритата гледка.

В краткия антракт, докато сцената се подготвяше за второ действие, двамата се възползваха от тишината, за да поговорят.

— Лорънс — каза Хамънд, — моля да ме извините, вие бяхте напълно прав. Юнсин наистина е възнамерявал да направи момчето компаньон на Темерер вместо вас и най-сетне разбирам защо. Вероятно е искал да сложи момчето на трона и да стане негов регент.

— Императорът да не е болен или стар? — объркано попита Лорънс.

— Не, нищо подобно — каза многозначително Стонтън.

Лорънс ги погледна учудено.

— Господа, да не би да го обвинявате едновременно в цареубийство и братоубийство? Сигурно се шегувате.

— Де да беше така — рече Стонтън. — Ако той наистина направи подобен опит, може да се озовем във вихъра на гражданска война, която, независимо от изхода си, ще бъде пагубна за нас.

— Няма да се стигне до това — уверено заяви Хамънд. — Принц Миеннин не е глупак, а не вярвам и императорът да е такъв. Юнсин ни беше довел момчето инкогнито и със задни мисли, но няма да успее да ги заблуди. Изложим ли досегашните му действия пред принц Миеннин, ще стане ясно, че е следвал определен план. Първо се опита да ви подкупи с условия, които, изглежда, не е имал властта да предлага, после личният му слуга ви напада на борда на кораба. Да не забравяме и татарската банда, която ни нападна веднага след вашия отказ да позволите близост между Темерер и момчето. Всичко това представлява една доста изобличаваща картина.

Той говори почти тържествуващо и не много предпазливо, затова се сепна, когато дочулият всяка дума Темерер изрече с нарастващ гняв:

— Да не твърдите, че вече имаме доказателства, че Юнсин стои зад всичко това? Той ли се опита да убие Лорънс и стана причина за смъртта на Уилоуби?

Той надигна голямата си глава и се обърна към Юнсин, а зениците му се свиха в тънки черни чертички.

— Не тук, Темерер — побърза да каже Лорънс и го погали. — Моля те, не прави нищо засега.

— Не, не — рече разтревожено и Хамънд. — Още не съм сигурен, разбира се. Това е само една хипотеза, а и ние не можем да предприемем нищо срещу него. Трябва да оставим въпроса в техни ръце.

Артистите заеха местата си на сцената и така сложиха край на разговора. Въпреки това Лорънс усети под дланта си гневния резонанс някъде дълбоко в гърдите на Темерер. Това бе едно бавно надигащо се ръмжене, което така и не прерасна в доловим звук. Ноктите на дракона се впиха в плочника, заострената му яка бе вдигната наполовина, а ноздрите се зачервиха и отвориха широко. Той престана да забелязва спектакъла. Цялото му внимание бе заето с Юнсин.

Лорънс отново го погали в опит да го разсее. Площадът беше препълнен с гости и декори и той не искаше дори да си представя какво би станало, ако Темерер се развилнееше. Въпреки че самият Лорънс с радост би дал израз на гнева и възмущението си към Юнсин, той не можеше да измисли начин да се разправят с него. Все пак беше брат на императора и конспирацията, която Хамънд и Стонтън заподозряха, бе твърде шокираща, за да й повярва някой.

Гръмна дрънчене на цимбали и камбанки с плътен звук и над сцената се спуснаха два изкусно измайсторени от оризова хартия дракона с хвърчащи от ноздрите искри. Отдолу се появи почти цялата трупа актьори с размахани саби и инкрустирани с изкуствени скъпоценни камъни ножове и се разигра една епична битка. Отново се понесе барабанен тътен. Шумът бе толкова силен, сякаш ти изкарваха въздуха с удар в корема. Лорънс изпъшка и бавно заопипва рамото си — точно под ключицата му стърчеше една къса кама.

— Лорънс! — каза Хамънд и му протегна ръка.

Гранби взе да крещи команди на мъжете и избута столовете от пътя си. Двамата с Блайт заслониха Лорънс с телата си. Темерер се обърна да види какво става.

— Не съм ранен — объркано рече Лорънс.

Отначало нямаше болка и той се опита да се изправи и да вдигне ръка, но тогава усети раната. Около дръжката на ножа порасна едно топло кърваво петно.

Темерер нададе пронизителен, ужасяващ вой, който се извиси над цялата глъчка. Всеки един от драконите се изправи на задни лапи, за да види какво става, а барабаните рязко замлъкнаха. Във внезапно настъпилата тишина се чу викът на Роланд:

— Той я метна, онзи там, видях го!

Тя посочи един от актьорите. Мъжът бе с празни ръце, докато останалите статисти носеха фалшиви оръжия, а и дрехите му бяха по-невзрачни. Той видя, че опитът му да се скрие в тълпата се провали, и се обърна да бяга, но беше закъснял. Темерер изскочи тромаво на площада и трупата се разбяга с писъци във всички посоки.

Мъжът изохка, когато драконът го сграбчи с нокти и остави по тялото му дълбоки смъртоносни рани, а после хвърли на земята окървавения му, прекършен труп. За момент Темерер се надвеси смръщено над него, за да се увери, че е мъртъв. После вдигна глава и се обърна към Юнсин, оголи зъби и му изсъска със смразяващ звук. Лиен моментално скочи напред и защити принца с тяло, замахна силно с лапа и отблъсна с рев приближаващите се нокти на Темерер.

В отговор Темерер изду гръдния си кош, а яката му се разтегли по необичаен начин. Лорънс никога не го бе виждал такъв. Тънките шипове на яката пораснаха и кожата помежду им се изпъна докрай. Лиен дори не трепна, а му изръмжа презрително. Собствената й бяла като пергамент яка се разтвори широко, капилярите в очите й се удебелиха страховито и тя пристъпи напред.

Изведнъж настъпи суматоха и всички хукнаха да напускат площада. Барабаните, камбанките и цимбалите дрънчаха ужасно, докато артистите се спасяваха от сцената, влачейки инструменти и костюми. Хората от публиката вдигнаха полите на робите си и побързаха да се махнат с повече достойнство, но с не по-малка скорост.

— Темерер, недей! — викна Лорънс, осъзнал със закъснение какво предстои.

Всяка легенда за двубой между дракони неизменно завършваше с гибелта на единия или на двамата, а белият дракон бе по-зрял и по-едър.

— Джон, махнете тази проклетия! — рече той на Гранби, докато се мъчеше да свали кърпата от врата си със здравата си ръка.

— Блайт, Мартин, дръжте му раменете — нареди Гранби, после стисна ножа и го извади със стържене в костта.

Кръвта шурна за един кратък, напрегнат миг, после те затиснаха раната с кърпите си и я пристегнаха здраво.

Темерер и Лиен продължаваха да стоят един срещу друг и се поклащаха напред-назад, но със съвсем слаби, почти незабележими движения. Нямаха много пространство за маневри, защото сцената бе заела по-голямата част от двора, а и редовете празни столове още си стояха. Не откъсваха очи един от друг.

— Няма смисъл — тихо изрече Гранби и помогна на Лорънс да се изправи на крака. — Щом са решили да се дуелират, или ще ви убият при опита да застанете между тях, или само ще разсеете Темерер.

— Добре тогава — рязко каза Лорънс и се освободи от ръцете им.

Краката му вече го държаха по-стабилно, но стомахът му бе нестабилен и свит на топка. Болката не беше съвсем непоносима.

— Отдръпнете се — заповяда той на екипажа си. — Гранби, върнете се в резиденцията с част от хората и донесете оръжията ни, в случай че пратят стражи срещу Темерер.

Гранби се втурна заедно с Мартин и Ригс, докато останалите мъже се покатериха бързо по седалките и напуснаха полесражението. Площадът опустя. Останаха само няколко сеирджии, чиято смелост надвишаваше здравия им разум, и лично обвързаните с двубоя. Циен наблюдаваше със загрижено и едновременно с това неодобрително изражение. Мей стоеше на известно разстояние зад нея — тя бе отстъпила в общата суматоха, но после се промъкна обратно.

Принц Миеннин също остана, но на благоразумно разстояние, въпреки че дори така драконът му Чуан нервничеше разтревожено. Миеннин го погали за успокоение и каза нещо на стражите. Те сграбчиха младия принц Миенкай и го отведоха въпреки шумните му протести. Юнсин наблюдава как отнасят момчето и кимна хладно, но одобрително на Миеннин, като самият той сметна, че е под достойнството му да се мести назад.

Белият дракон рязко изсъска и нападна. Лорънс се стресна, но Темерер се изправи в последната секунда и червеновърхите нокти минаха на сантиметри от гръкляна му. Сега, когато стоеше на силните си задни лапи, той приклекна и скочи с разперени нокти. Лиен бе принудена да отстъпи, отскочи тромаво назад и загуби равновесие. Разпери криле, за да се задържи на крака, и литна, когато Темерер отново я притисна. Той я последва в небето.

Лорънс най-безцеремонно грабна от Хамънд театралния бинокъл и ги проследи с поглед. Бялата женска беше по-едра и с по-голям размах на крилете. Тя бързо взе преднина пред Темерер и се заиздига грациозно. Намерението й стана съвсем ясно — възнамеряваше да го атакува отгоре. Първоначалният прилив на бойно настървение обаче отмина и Темерер осъзна предимството й, затова заложи на опита си. Вместо да я последва, той зави рязко, излезе от светлината на фенерите и се стопи в мрака.

— О, много добре! — рече Лорънс.

Лиен кръжеше несигурно над главите им, стрелкаше глава във всички посоки и се взираше в нощта със странните си червени очи. Изведнъж Темерер се стрелна с рев право към нея. Тя обаче се метна невероятно пъргаво встрани. За разлика от повечето дракони, нападнати отгоре, тя се поколеба само за миг и докато се отдалечаваше, успя да нанесе удар на Темерер. В черната му кожа се отвориха три дълбоки кървави рани. По двора покапа гъста кръв, блестяща и черна на светлината на фенерите. Мей се примъкна по-наблизо с тихо скимтене. Циен се обърна и й изсъска, но Мей само се приведе покорно и се сви до близките дървета, за да вижда по-ясно.

Лиен се възползваше отлично от по-добрата си скорост. Стрелкаше се и се отдалечаваше от Темерер, подмамвайки го да хаби енергията си в безсмислени опити да я удари. Той обаче прояви хитрост и започна да замахва съвсем мъничко по-бавно, отколкото можеше. Лорънс се надяваше това да се дължи на тактика, а не на болка от раната. Така Лиен се излъга да го доближи повече. Изведнъж Темерер се стрелна едновременно с двете лапи и я удари в корема и гърдите. Тя изквича от болка и избяга с яростно пляскане на криле.

Столът на Юнсин се катурна с трополене, когато той скочи на крака. Цялото му привидно хладнокръвие бе изчезнало. Сега той стоеше и наблюдаваше със свити юмруци. Раните не бяха много дълбоки, но белият дракон изглеждаше доста шокиран — пищеше пронизително от болка и кръжеше на едно място, за да се ближе. Никой от драконите в двореца нямаше белези и Лорънс осъзна, че най-вероятно те не са участвали в истинска битка.

Темерер постоя за миг в небето със свити нокти, но когато тя не се обърна за нова атака, той се възползва от шанса и пикира право към своята истинска цел — Юнсин. Лиен обърна рязко глава, нададе нов писък и се хвърли след него, размахала криле с всички сили и напълно забравила раните. Тя го настигна на сантиметри от земята и се хвърли отгоре му. Телата им се преплетоха и тя успя да го отклони от целта му.

Двамата се приземиха на кълбо и се затъркаляха заедно като един съскащ, свиреп, многокрак, дерящ сам себе си звяр. Вече никой от драконите не обръщаше внимание на драскотините и раните. Никой от тях не можеше да поеме дълбоко дъх, за да пусне божествения вятър срещу противника си. Опашките им овършаха навсякъде, събориха дърветата в саксиите и скалпираха с един-единствен замах висока бамбукова горичка. Лорънс сграбчи Хамънд за рамото и двамата хукнаха пред сгромолясващите се кухи стъбла, които изтрополиха по седалките с ехтящ барабанен грохот.

Той изтръска листата от косата и яката си и почна да се изправя тромаво изпод клоните, като си помагаше със здравата ръка. В яростта си Темерер и Лиен събориха една от колоните на сцената. Грандиозната постройка започна да се плъзга бавно и някак тържествено към земята. Разрушението бе неминуемо, но Миеннин не се заслони. Той отиде да помогне на Лорънс да се изправи и може би не разбра, че го грози истинска опасност. Драконът му Чуан също не видя, защото се стараеше да стои между Миеннин и двубоя.

Лорънс се оттласна от земята с неимоверни усилия, но успя да събори Миеннин, когато стените в цветна боя и позлата се сгромолясаха на плочника в двора и се пръснаха на стотици дребни дървени трески. Той се приведе плътно над принца, за да заслони и себе си, и него, и покри тила му със здравата си ръка. Треските се забиха болезнено дори през тежката му, подплатена вълнена куртка. Една мина през панталона и го прободе в бедрото, а друга, остра като бръснач, сряза скалпа му над слепоочието.

Смъртоносната градушка отмина и Лорънс се изправи с окървавено лице. В този момент видя как Юнсин пада с изражение на силна изненада — от окото му стърчеше огромна нащърбена треска.

Темерер и Лиен разплетоха тела и отскочиха един от друг. Застанаха приклекнали, ръмжащи, с ядно размахани опашки. Темерер хвърли поглед назад към Юнсин с намерение да направи още един опит и замръзна от изненада, а лапата му остана да виси във въздуха. Лиен му се озъби и се хвърли към него, но той не посрещна атаката й, а се отдръпна. Тогава и тя видя.

За един миг остана съвършено неподвижна, само мустачетата й се вдигаха леко на бриза, а по краката й се стичаха тънки вадички червено-черна кръв. Тя отиде много бавно до трупа на Юнсин, наведе глава и го побутна с муцуна, сякаш за да потвърди за себе си онова, което вече знаеше.

Нямаше никакво движение, никакви последни конвулсии на тялото, каквито Лорънс бе виждал понякога при внезапно убитите. Юнсин се беше проснал в целия си ръст, учуденият израз бе изчезнал при отпускането на мускулите и сега лицето му бе спокойно и сериозно. Едната му ръка лежеше отметната на една страна и леко отворена, а другата бе отпусната върху гърдите му. Обсипаната със скъпоценни камъни роба на принца продължаваше да блещука на светлината на факлите. Никой друг не се приближи. Шепата прислужници и стражи, които не бяха напуснали полесражението, се бяха свили по ъглите, а другите дракони не проговориха.

Лиен не нададе вик, както се опасяваше Лорънс. Всъщност не издаде нито звук и повече не се обърна към Темерер. Тя много внимателно изчетка с лапа по-малките трески от робата на Юнсин, както и натрошените парчета дърво и няколко бамбукови листа. После вдигна тялото в предните си лапи и мълчаливо го отнесе в мрака.

Седемнадесета глава

Лорънс се дръпна от нервните, настойчиви ръце първо на една страна, после на друга. Спасение обаче нямаше нито от тях, нито от бремето на жълтата роба, корава от златните и зелените нишки и натежала от скъпоценните камъни, сложени за очи на драконите, с които бе плътно извезана. Рамото го болеше нетърпимо под този товар дори цяла седмица след като го раниха, а те продължаваха да му мърдат ръката, за да нагласят ръкавите.

— Още ли не сте готови? — нетърпеливо попита Хамънд, когато подаде глава в стаята.

Той смъмри шивачите с канонада от китайски думи и Лорънс потисна едно възклицание, когато в бързината един от тях го убоде с иглата.

— Не сме закъснели. Не ни ли очакваха в два часа?

Лорънс направи грешката да се обърне да види часовника и го засипаха викове от три посоки.

— За среща с императора се очаква човек да подрани с много часове, а в този случай трябва да спазваме протокола особено стриктно — отвърна Хамънд и събра полите на собствената си синя роба, за да седне. — Сигурен ли сте, че помните фразите в точния им ред?

Лорънс се остави да го изпитат още веднъж. Това поне го разсейваше от неудобното му положение. Най-сетне го пуснаха, но един от шивачите ги последва до средата на коридора, за да направи последни поправки на раменете, докато Хамънд го пришпорваше да побърза.

Невинното признание на младия принц Миенкай напълно разобличи Юнсин. Той бе обещал на момчето да получи личен Селестиал и го беше попитал дали иска да стане император, но без да дава подробности как ще го постигне. Поддръжниците на Юнсин, мъже, които също като него вярваха, че трябва да се прекъснат всякакви контакти със Запада, бяха изпаднали в немилост. Така принц Миеннин доби още по-голямо влияние в двора, в резултат на което по-нататъшната съпротива към предложението на Хамънд за осиновяване бе сломена. Императорът издаде декрет, с който одобри споразумението, и тъй като в Китай това бе равносилно на заповед да пристъпят веднага към изпълнението, събитията се развиха толкова бързо, колкото бавно се нижеха преди това. Едва договорили условията, в резиденцията им в палата на Миеннин се скупчиха слуги, които се заеха да приберат всичките им принадлежности в кутии и пакети.

В момента императорът пребиваваше в своя Летен дворец в парка Юенминюен, на половин ден път с дракон от Пекин, поради което те бяха превозени набързо дотам. Просторните гранитни дворове на Забранения град се бяха превърнали в пещи под безжалостното лятно слънце, от което можеше да се намери спасение в богатата зеленина и добре поддържаните езера на Юенминюен. Лорънс не се учуди, че императорът предпочита това толкова по-удобно имение.

На същинската церемония по осиновяването позволение да придружат Лорънс получиха само Стонтън и Хамънд, но Райли и Гранби доведоха останалите мъже като ескорт. Броят им бе многократно надвишен от стражите и мандарините, които принц Миеннин зае на Лорънс, за да бъде с порядъчно голяма, според обичая, свита. Групата напусна пищния комплекс, където беше настанена, и потегли към залата за аудиенции, където щеше да се срещне с императора. След едночасова разходка, по време на която прекосиха шест реки и езера, а водачите спираха на равни интервали, за да посочат особено изящни детайли от пейзажа, Лорънс започна да се опасява, че наистина са тръгнали твърде късно. Най-сетне обаче пристигнаха и бяха въведени в градината, където да изчакат благоволението на императора.

Това чакане бе нескончаемо. Робите им започнаха бавно да подгизват от пот, докато седяха в горещия и задушен двор. Донесоха им чаши с лед, както и множество люти ястия, които Лорънс се насили да пробва, също купички мляко или чай. Получиха и подаръци — огромна прелестна перла на златен синджир и няколко свитъка с китайска литература, а за Темерер — комплект калъфи за нокти от злато и сребро, каквито обичаше да носи майка му. Сред тях единствено драконът не бе съсипан от жегата. Той с голямо удоволствие си сложи калъфите и се забавлява на отблясъците им на слънчевата светлина, докато останалите придружители лежаха и все повече се унасяха.

Мандарините отново се появиха и с дълбоки поклони въведоха Лорънс, последван от Хамънд и Стонтън, и най-накрая — Темерер. Залата за аудиенции бе открита и проветрива, с елегантни леки завеси и аромат на праскови, който идваше от препълнена със златисти плодове купа. Нямаше кресла, само една драконова кушетка в дъното, където се бе изтегнал голям мъжки Селестиал, и прост, но прекрасно лакиран стол от палисандрово дърво, на който седеше императорът.

Той беше набит мъж с широка брадичка, за разлика от слабия и блед Миеннин. Имаше тънки мустачки, подравнени отвесно в ъгълчетата на устата, и още не беше прошарен, макар да наближаваше петдесетте. Дрехите му бяха великолепни, в чудесния жълт оттенък, който англичаните не бяха видели никъде другаде, освен на частната му охрана на входа на двореца, и той ги носеше съвсем естествено. Лорънс си помисли, че дори кралят не изглеждаше така непринуден в държавната тога в редките случаи, когато го бе виждал в съда.

Императорът се мръщеше, но по-скоро замислено, отколкото недоволно, и им кимна в очакване. Миеннин стоеше сред многото други сановници от двете страни на престола и съвсем леко кимна с глава. Лорънс пое дълбоко дъх и падна на колене, като слушаше как мандаринът отброява с шептене времето на всеки пълен поклон. Подът бе от лакирано дърво, покрит с прелестно изтъкани килими, и самото действие не му създаваше неудобство. При всеки следващ поклон той виждаше Хамънд и Стонтън, които изпълняваха същата церемония зад него.

Въпреки това обаче му беше неприятно и той с радост се изправи на крака, щом изпълни формалностите. За щастие императорът не направи някой неприятен жест на снизхождение, а само престана да се мръщи. Усети се всеобщо облекчение и напрежението се разсея. Императорът стана от трона си и поведе Лорънс към малък олтар в източната част на залата. Лорънс запали тамянените пръчици и повтори наизустените фрази, които Хамънд го бе научил с огромни усилия. Успокои се, когато видя лекото кимване на дипломата — не бе допуснал грешки, или поне не бяха непростими.

Наложи се да коленичи още веднъж, този път пред олтара. Лорънс се срамуваше да признае дори пред себе си, но това бе най-лесното в церемонията до момента, макар и да бе близо до истинско богохулство. Той изрече шепнешком „Отче наш“ с надеждата така да даде да се разбере, че няма истинско намерение да наруши божията заповед^[38]. Така приключи най-неприятната част. Дойде ред Темерер да излезе напред за церемонията, която щеше да ги свърже официално, и Лорънс можеше с леко сърце да даде нужните клетви.

Императорът се бе върнал на трона си, за да наблюдава церемонията. Сега кимна одобрително и направи кратък жест към един човек от свитата си. В залата веднага бе внесена маса, но отново без столове. Сервираха още лед, а императорът разпита Лорънс за семейството му с посредничеството на Хамънд. Властникът остана потресен, задето Лорънс няма жена и деца, и му държа една въздълга лекция по въпроса. Капитанът го изслуша най-сериозно и се съгласи, че е занемарил семейните си задължения. Нямаше нищо против мъмренето, беше щастлив, че не сгреши думите на церемонията и че това изпитание отива към края си.

Самият Хамънд пребледня от облекчение, когато си тръгнаха, и му се наложи да спре по пътя за вкъщи и да приседне на една пейка. Двама прислужници му донесоха вода и му вяха с ветрило, докато цветът се върна на лицето му и той събра сили да продължи по пътя.

— Поздравления, сър — рече Стонтън и разтърси ръката на Хамънд, когато най-после го оставиха да почине в стаята си. — Не се срамувам да го кажа, но не вярвах, че това е възможно.

— Благодаря ви, благодаря ви.

Във вълнението си Хамънд можеше да повтаря единствено това. Краката вече не го държаха.

Дипломатът им бе извоювал не само формалното приемане на Лорънс в императорското семейство, но също така бе успял да им гарантира един имот в град Тартар. Не беше официално посолство, но, погледнато прагматично, щеше да играе същата роля, тъй като сега Хамънд можеше да пребивава там колкото пожелае по покана на Лорънс. За радост на всички се уреди дори въпросът с поклона котау. От гледна точка на англичаните Лорънс направи този жест не като представител на британската корона, а като осиновен син, докато китайците останаха удовлетворени от спазването на протокола.

— Вече получихме по императорската поща няколко любезни съобщения от мандарините в Кантон. Хамънд каза ли ви? — Стонтън попита Лорънс, когато застанаха пред вратите на стаите си. — Жестът на императора да освободи от такса тази година всички британски кораби ще е от огромна полза за Компанията, разбира се, но в дългосрочен план са много по-ценни новите взаимоотношения, които се създават между нас. Предполагам…

Стонтън се поколеба. Ръката му вече беше на вратата и той се канеше да влезе.

— Предполагам, че дългът не ви задължава да останете. Не е необходимо да споменавам, че присъствието ви тук ще е изключително ценно за нас, но, разбира се, знам колко голяма нужда има у дома от дракони.

Когато най-сетне се оттегли в стаята си, Лорънс с радост се преоблече в семпла памучна роба и излезе при Темерер под ароматната сянка на малка портокалова горичка. Темерер бе разтворил пред себе си един свитък в рамка за четене, но се взираше в другия бряг на близкото езеро. Езерото се пресичаше от изящен мост с девет арки. Той хвърляше черни сенки във водата, която сега бе обагрена в жълто-оранжево от отраженията на късното слънце, а цветовете на лотосите се затваряха за през нощта.

Темерер обърна глава и мушна Лорънс с муцуна за поздрав.

— Наблюдавах Лиен — каза той и посочи езерото с нос.

Белият дракон минаваше през моста. Беше сам, но до него вървеше висок, тъмнокос мъж в синята роба на учен, който изглеждаше някак необичайно. След като присви очи за миг, Лорънс осъзна, че мъжът няма обръснато чело, нито плитка. Лиен спря и се обърна да ги погледне. При вида на този червен втренчен поглед Лорънс машинално сложи ръка на врата на Темерер.

Темерер изсумтя и почна да вдига яка, но после я прибра. Нейният врат остана надменно гладък. Тя отново им обърна гръб и продължи по пътя си, като скоро изчезна сред дърветата.

— Чудя се какво ли ще прави сега — каза драконът.

Лорънс също се зачуди. Със сигурност нямаше да открие друг благосклонен компаньон, щом я бяха обявили за носителка на нещастие още преди последните й премеждия.

Той бе чул няколко придворни да коментират, че е отговорна за съдбата на Юнсин. Това бе изключително жестоко от тяхна страна, а изказаха и едно още по-крайно мнение, че тя трябва да бъде изпратена в изгнание.

— Може би ще заживее в някой уединен резерват.

— Мисля, че тук нямат специални резервати за развъждане на дракони — рече Темерер. — Ние с Мей не ходихме…

Тук той замлъкна и ако можеше, със сигурност щеше да се изчерви от срам.

— А може и да греша — каза бързо.

Лорънс преглътна тежко.

— Много държиш на Мей.

— О, да — рече Темерер, изпълнен с копнеж.

Лорънс замълча. Той вдигна един твърд жълт плод, който бе паднал още недозрял, и се заигра с него.

— „Преданост“ ще отплава при следващия благоприятен прилив, ако позволят ветровете — каза съвсем тихо най-накрая. — Искаш ли да останем?

Когато видя изненадата на Темерер, той добави:

— Хамънд и Стонтън казват, че тук ще сме от голяма полза за британските интереси. Ако желаеш да останем, ще пиша на Лентън и ще го уведомя да ни разквартирува тук.

— О — каза Темерер и наведе глава над ръкописа, но не му обърна внимание, а просто се замисли. — Ти предпочиташ да си тръгнем, нали?

— Ако кажа друго, ще излъжа — тежко рече Лорънс, — но искам ти да си щастлив, а не виждам как ще го постигнем в Англия, щом вече видяхме как се отнасят с местните дракони.

Това предателство почти го задуши и той не можа да продължи.

— Не всички местни дракони са по-умни от английските — отвърна Темерер. — Няма причина Максимус и Лили да не се научат да четат и пишат или да изучат друг занаят. Не е редно да бъдем държани затворени като животни и да ни подготвят единствено за войни.

— Да — каза Лорънс, — не е редно.

Не можеше да даде друг отговор. Всичките му примери в защита на британските нрави бяха дискредитирани от случващото се пред очите му във всяко кътче на Китай. Ако някои дракони гладуваха, това не можеше да наклони везните. Той самият предпочиташе да гладува, отколкото да се откаже от свободата си, и нямаше да обижда Темерер, като споменава този аргумент.

Двамата потънаха в дълго мълчание. Накрая слугите дойдоха да запалят лампите. Растящият сърп на луната се отрази в езерото със сребърна светлина и Лорънс хвърли вяло камъчета във водата, за да го раздроби на вълнички. Не можеше да си представи какво ще прави в Китай, освен да служи като фигурант. В края на краищата, щеше да му се наложи да научи езика, ако не писмено, то поне говоримо.

— Не, Лорънс, така няма да се получи. Не мога да остана тук да се забавлявам, докато у дома още бушува война и имат нужда от мен — най-накрая каза Темерер. — Нещо повече, английските дракони дори не подозират, че съществуват и други нрави. Мей и Циен много ще ми липсват, но няма да съм щастлив, знаейки, че Максимус и Лили продължават да страдат от лошото отношение. Мисля, че съм длъжен да се върна и да подобря живота им.

Лорънс не знаеше какво да каже. Той често бе мъмрил Темерер за революционните му идеи и склонността му към бунтове, но само на шега. Никога не му бе хрумвало, че драконът ще избере този път съзнателно и открито. Лорънс нямаше представа каква официална реакция да очаква, но със сигурност това нямаше да се приеме спокойно.

— Темерер, нали не мислиш… — каза той и млъкна, а големите сини очи го загледаха с очакване.

— Скъпи приятелю — каза спокойно след миг, — ти ме засрами. Естествено, че не бива да оставяме нещата такива, каквито са, при положение, че вече знаем кой е по-добрият начин.

— Знаех си, че ще се съгласиш — отвърна удовлетворено Темерер. — Освен това — добави той по-прозаично, — майка ми казва, че Селестиалът не е създаден за бой, а по цял ден да учи и да не прави нищо вълнуващо. По-добре да се приберем у дома.

Той кимна и погледна към стиховете.

— Лорънс, корабният дърводелец нали може да ми направи няколко от тези рамки за четене?

— Скъпи приятелю, щом това ще те зарадва, ще ти направи и цяла дузина — отвърна Лорънс.

Той се облегна на дракона, изпълнен с признателност въпреки опасенията си, и се зае да изчислява по Луната кога щеше да е следващият прилив, който да ги отведе у дома.