Нефритеният трон

Първа глава

Денят бе необичайно топъл за ноември, но в израз на криворазбрана почит към китайското посолство камината в заседателната зала на адмиралтейството беше ненужно препълнена, а Лорънс стоеше право срещу нея. С голямо усърдие той бе облякъл най-хубавата си униформа и по време на непоносимо дългия разговор подплатата на дебелата му зелена куртка все повече подгизваше от пот.

Стрелата на ветропоказателя над вратата зад лорд Барам сочеше посоката на вятъра над Ламанша — благоприятен за Франция на север-североизток. Вероятно дори в момента кораби на британската флота наблюдаваха пристанищата на Наполеон.

Застанал в поза мирно, Лорънс се втренчи в широкия метален диск и се постара да не отмества поглед. Не вярваше, че ще устои на студените, враждебни очи, вперени в него.

Барам замлъкна и отново се прокашля в шепата си. Натруфената реч, която си бе подготвил, не звучеше добре в моряшката му уста и в края на всяка тромава и накъсана фраза той спираше и поглеждаше китаеца с нервно вълнение, граничещо със сервилност. Представлението не беше много убедително и при нормални обстоятелства Лорънс щеше да изпита известно съчувствие към Барам — очакваха официално съобщение, дори дипломатически пратеник, но никой не си беше представял, че китайският император ще прати на другия край на света собствения си брат.

Принц Юнсин можеше само с една дума да въвлече техните две нации във война. В присъствието му имаше нещо заплашително — непроницаемото мълчание, с което посрещаше всяка дума на Барам; задушаващата пищност на тъмножълтата му роба, ситно извезана с дракони; бавното му и безмилостно почукване по подлакътника на стола с дълъг, инкрустиран със скъпоценен камък нокът. Той дори не поглеждаше Барам, само се взираше в Лорънс на другия край на масата, при това с мрачно изражение и свити устни.

Кортежът му бе толкова голям, че в заседателната зала не остана свободно ъгълче. Дузина стражи, облени в пот и замаяни от жега в дебело подплатените си ризници, и също толкова на брой слуги без специално предназначение, освен това на обикновени придружители, се бяха наредили покрай далечната стена на залата и се опитваха да раздвижат въздуха с широки ветрила. Един мъж, очевидно преводач, стоеше зад принца и му шептеше нещо при подаден знак, обикновено след някоя от по-заплетените фрази на Барам.

Други двама официални пратеници седяха от двете страни на Юнсин. Представиха ги на Лорънс съвсем формално и никой от тях не бе казал и дума, макар че по-младият, Сун Кай, наблюдаваше безизразно протокола и следеше с внимание думите на преводача. По-възрастният, едър мъж с объл корем и сива козя брадичка, вече беше капнал от жегата. Седеше с клюмнала на гърдите глава и полуотворена уста и с мъка поклащаше ветрилото пред лицето си. Те носеха тъмносини копринени роби, натруфени почти колкото тази на принца, и вкупом образуваха една внушителна компания. Подобни пратеници Западът несъмнено не беше виждал.

На някой далеч по-обигран от Барам дипломат щеше да му е простено, че си позволява известна сервилност, но Лорънс не беше в опрощаващо настроение. Всъщност той се ядосваше повече на себе си, задето бе имал по-големи очаквания. Беше дошъл с надеждата да се защити и дори дълбоко в сърцето си вярваше, че ще го оправдаят. Вместо това го бяха смъмрили по начин, който той самият не би си позволил дори пред новобранец, и всичко това стана в присъствието на чуждестранен принц и неговата свита, събрани като трибунал да чуят за престъпленията му. Той стискаше зъби, доколкото може, но накрая Барам с огромна снизходителност каза:

— Естествено, капитане, няма да забравим след това да ви прехвърлим на друг дракон.

За Лорънс това бе последната капка.

— Не, сър — прекъсна го той. — Съжалявам, но няма да го направя. Ако се стигне до друга длъжност, ще помоля да бъда освободен.

Адмирал Пауис от Въздушния корпус, който седеше до Барам, бе запазил мълчание по време на срещата. Сега само поклати глава без какъвто и да е признак на учудване и сключи ръце на големия си корем. Барам му хвърли ядовит поглед и каза на Лорънс:

— Може би не бях ясен, капитане. Това не е молба. Дадохме ви заповеди и ще ги изпълните.

— По-добре ме обесете — отсече Лорънс, без да го е грижа, че разговаря по този начин с първия лорд на адмиралтейството. Ако все още беше морски офицер, това щеше да е краят на кариерата му, а не му беше от полза и като авиатор. Ако обаче възнамеряваха да върнат Темерер в Китай, дните му на летец приключваха. Той никога нямаше да приеме друг. Темерер бе незаменим, а Лорънс не би накарал някой друг дракон да се чувства малоценен, когато мнозина в корпуса щяха да дадат мило и драго да летят с него.

Юнсин не каза нищо, но сви устни. Придружителите му се размърдаха и зашушукаха помежду си на собствения си език. Лорънс не си въобразяваше, а наистина чуваше нотка на презрение в тона им, насочено не толкова към него, колкото към Барам. Първият лорд явно споделяше това впечатление. Лицето му се сгърчи и почервеня от усилието му да запази спокойния си вид.

— За бога, Лорънс! Грешите, ако смятате, че ще се изправите тук, насред Уайтхол, и ще проявявате неподчинение. Може би забравяте, че дългът ви е към държавата и краля, а не към този ваш дракон.

— Не, сър, вие го забравяте. Аз обяздих Темерер, воден именно от дълга си. Пожертвах военноморския си чин, без да знам, че той е от по-специално потекло, камо ли пък Селестиал — отвърна Лорънс. — Воден от дълга си, го подложих на трудното обучение и тежката и опасна служба. Воден от дълга си го вкарах в битка и поисках от него да рискува своя живот и щастие. Няма да му се отплатя за верността с лъжи и измами.

— Достатъчно! — каза Барам. — Човек ще рече, че искаме първородното ви дете. Съжалявам, ако толкова сте се привързали към това създание, че не можете да понесете загубата му.

— Темерер не е мой домашен любимец, нито моя собственост, сър — отсече Лорънс. — Той служи вярно на Англия и на краля също като мене, също като вас. А сега, понеже не желае да се върне в Китай, вие ме карате да го излъжа. Не знам какво ще остане от честта ми, ако се съглася. Нещо повече — добави той, неспособен да се въздържи, — чудно ми е, че въобще направихте подобно предложение. Наистина ми е чудно.

— О, вървете по дяволите, Лорънс — каза Барам, изоставяйки официалния тон. Бе служил във флота дълго преди да влезе в правителството и все още му беше трудно да е политик, когато се ядосаше. — Той е китайски дракон — естествено, че в Китай ще му е по-добре. Във всеки случай им принадлежи, точка по въпроса. Неприятно е да ти излезе име на крадец и правителството на Негово Величество не желае това да се случва.

— Мисля, че знам какво намеквате. — Лорънс щеше да почервенее, ако вече не се бе сварил от жега. — Отхвърлям напълно обвинението, сър. Тези господа не отричат, че са дали яйцето на Франция. Ние го иззехме от френски военен кораб. Както добре ви е известно, адмиралтейството обяви и кораба, и яйцето за законна военна плячка. Не съществува логика, според която Темерер да им принадлежи. Ако им е било толкова неприятно да се разделят със Селестиал, да не го бяха подарявали.

Юнсин изсумтя и се включи в надвикването.

— Правилно — каза той. Английският му беше със силен акцент, бавен и церемониален, а отмерената интонация само подсилваше ефекта от думите му. — Отпърво бе безразсъдно да пратим второто яйце на Лун Тиен Циен отвъд морето. Никой не спори.

Това накара и двамата да замлъкнат и за един кратък момент не проговори никой, с изключение на преводача, който тихо предаде думите на Юнсин на останалите китайци. Тогава Сун Кай каза нещо на техния език, което накара Юнсин да го стрелне строго с поглед. Сун наведе почтително глава и повече не погледна нагоре, но за Лорънс това бе първият намек, че е възможно мисията им да няма само един говорител. Юнсин обаче отговори рязко и с тон, който не позволяваше други коментари, и Сун повече не рискува. Доволен, че е озаптил своя подчинен, Юнсин се обърна към тях и добави:

— И въпреки лошия шанс, който го е предоставил във ваши ръце, Лун Тиен Сян бе предназначен за френския император, а не за товарно добиче на обикновен войник.

Лорънс се наежи от определението „обикновен войник“ и за пръв път погледна право в принца, като посрещна хладнокръвно студения му, надменен поглед.

— Сър, ние сме във война с Франция. Щом сте избрали да се съюзите с нашите противници и да им пращате материална помощ, не се оплаквайте, когато се сдобием с нея в честна битка.

— Глупости! — внезапно и силно се намеси Барам. — Китай не е съюзник на Франция, в никакъв случай. За нас няма съмнение, че Китай и Франция не са съюзници. Не се обръщайте към Негово Имперско Величество, Лорънс, въздържайте се — полугласно и ядно добави той.

Юнсин обаче не обърна внимание на прекъсването.

— Сега с пиратството ли се оправдавате? — попита презрително. — Не ни засягат обичаите на варварските нации. Как търговци и крадци са се договорили да се ограбват едни други, не е от интерес за Небесната империя^[1], освен ако те не нанесат оскърбление на императора, както направихте вие.

— Не, Ваше Височество, няма такова нещо, в никакъв случай — занарежда Барам и погледна изпепеляващо Лорънс. — Негово Величество и правителството му питаят единствено дълбока привързаност към императора. Ако има оскърбление, то не е съзнателно, уверявам ви. Да бяхме знаели за необикновената природа на това яйце и за вашите възражения, тази ситуация никога нямаше да възникне…

— Вече сте уведомени — каза Юнсин, — а оскърблението продължава да е факт. Лун Тиен Сян все още е впрегнат, получава не много по-добро отношение от един кон, носи товари и е изложен на зверствата на войната, а негов единствен другар е един прост капитан. По-добре яйцето му да бе потънало на дъното на океана!

Лорънс остана ужасен, но и доволен, че тази грубост остави Барам и Пауис също толкова стреснати и безмълвни, колкото и самия него. Дори преводачът на Юнсин се сепна от неудобство и за пръв път не преведе на китайски думите на принца.

— Сър, уверявам ви, че откакто разбрахме за възраженията ви, въобще не сме го впрягали, с пръст не сме го докосвали — каза Барам, съвземайки се от шока. — Положихме неимоверни усилия, за да осигурим удобство на Темерер, искам да кажа Лун Тиен Сян, и да компенсираме досегашното си непочтително отношение. Той вече не е зачислен на капитан Лорънс. Мога да ви уверя, че те не са разговаряли през последните две седмици.

Това напомняне жегна Лорънс и той усети, че му трябва още малко да избухне.

— Ако някой от вас наистина бе загрижен за удобството му, щеше да се допита до него, а не до своите желания — каза той, повишавайки тон. Гласът му бе трениран да крещи заповеди в бурята. — Негодувате срещу обяздването му, а наред с това искате от мен да го подмамя към оковите, за да го отведете против волята му. Никога няма да го направя. Вървете по дяволите!

От изражението на Барам пролича, че той с удоволствие би оковал и отвел Лорънс. Очите му изскочиха, той подпря длани на масата и започна да се изправя. Адмирал Пауис го изпревари и се намеси за първи път.

— Достатъчно, Лорънс, дръжте си езика зад зъбите. Барам, той не може да ни е полезен с нищо повече. Вън, Лорънс, веднага! Свободен сте!

Верен на войнишките си навици, Лорънс се подчини и излетя от залата. Тази намеса вероятно го спаси от арест за неподчинение, но той не изпита благодарност. В гърлото му бяха заседнали хиляди думи и той се обърна, докато вратата тежко се затваряше зад него. Стражите от двете й страни го наблюдаваха с нездрав интерес, сякаш бе рядък експонат, изложен за тяхно забавление. Той се поовладя под нахалните им, любопитни погледи и се обърна, преди да е издал докрай гнева си.

Тежката врата погълна думите на Барам, но неясното боботене на гласа му последва Лорънс по коридора. Той беше като замаян от ярост, дишаше рязко и учестено, а очите му бяха замъглени, но не от сълзи, о, не — от ярост. Преддверието на адмиралтейството бе пълно с морски офицери, писари и политици. Дори един летец в зелена куртка мина забързано със заповеди в ръка. Лорънс грубо си проправи път до вратата и натика ръцете си дълбоко в джобовете, за да прикрие треперенето им.

Изскочи навън, в оглушителната врява на Лондон в следобедните часове. Държавни чиновници се прибираха за вечеря, файтонджии и кочияши извисяваха глас над тълпата: „Дайте път!“. Неговите чувства бяха също толкова хаотични, колкото и заобикалящата го обстановка, и той крачеше механично по улицата. Позна собственото си име едва на третото повикване.

Обърна се неохотно. Нямаше желание някой бивш колега да го въвлича в размяна на любезности. С облекчение обаче видя, че това е капитан Роланд, а не друг досаден познат. Изненада се да я види, най-вече защото нейният дракон Екзидий беше водач на формация в Дувър. Не й бе лесно да излезе в отпуск и, във всеки случай, не можеше да се представи официално в адмиралтейството като жена офицер. Съществуването на капитани от женски пол се дължеше на настояването на Лонгуингите. Тази тайна бе почти неизвестна извън средите на летците и бе ревниво пазена поради страха от обществено неодобрение. Самият Лорънс отначало трудно възприе подобна идея, но дотолкова свикна с нея, че днес Роланд му изглеждаше странно без униформа. Тя се бе дегизирала с пола и тежка пелерина, които никак не й отиваха.

— От пет минути се задъхвам да те гоня — каза тя и го хвана под ръка. — Разхождах се край тази внушителна сграда и те чаках да излезеш, а ти ме подмина с такава страшна скорост, че едва те настигнах. Тези дрехи са дяволски неудобни. Надявам се, оценяваш тревогите, които си създавам заради теб, Лорънс. Но, няма значение — добави тя с поомекнал тон. — По изражението ти разбирам, че не е минало добре. Да идем да обядваме и ще ми разкажеш всичко.

— Благодаря ти, Джейн. Радвам се да те видя — отвърна той и се остави да го водят към странноприемницата, макар че гърлото му се беше свило. — Все пак защо си тук? Нали не се е случило нещо на Екзидий?

— Съвсем не, освен ако не си е причинил стомашно разстройство — отвърна тя. — Но Лили и капитан Харкорт се сработват блестящо, затова Лентън им възложи двоен патрул, а на мен даде няколко свободни дни. Екзидий прие това като извинение да излапа наведнъж три тлъсти крави, нещастният лакомник. Не му мигна окото, когато му предложих да го оставя със Сандърс — това е новият ми първи лейтенант — и да дойда да ти правя компания. Затова изнамерих цивилни дрехи и пристигнах с куриера. О, по дяволите, изчакай за момент.

Тя спря и ритна енергично, за да освободи полите си. Бяха твърде дълги и се закачаха в тока й. Той я хвана за ръката, за да не падне, а после двамата продължиха с по-бавна крачка из лондонските улици. Мъжката походка и белегът на лицето на Роланд привличаха нетактични погледи. Лорънс стрелкаше кръвнишки всеки минувач, който се втренчваше по-дълго, макар тя самата да не обръщаше внимание на това. Тя обаче забеляза държанието му и каза:

— В ужасно свирепо настроение си. Не стряскай клетите момичета. Какво ти казаха в адмиралтейството?

— Предполагам, вече си разбрала, че пристигна делегация от Китай. Китайците възнамеряват да си вземат Темерер, а правителството няма да им се противопостави. На него обаче тези не му минават. Казал им да вървят да се обесят, макар че от седмици го увещават да замине — отвърна Лорънс.

Докато говореше, го прониза остра болка, като стягане под гръдната кост. Той ясно си представи Темерер, затворен сам в порутеното, почти неизползвано в последните сто години лондонско поделение — без компанията на Лорънс и войниците му, без да има кой да му почете, само неколцина малки дракони куриери прелитащи оттам по работа.

— Разбира се, че няма да замине — каза Роланд. — Не мога да повярвам, че са очаквали да го убедят да те изостави. Би трябвало да разбират повече — нали уж китайците се славят като най-изкусните дресьори на дракони.

— Техният принц не скри лошото си мнение за мен. Може би са очаквали Темерер да споделя отношението им и да се радва, че се прибира у дома — отвърна Лорънс. — Във всеки случай им е омръзнало да го увещават, затова онзи подлец Барам ми заповяда да го излъжа, че сме разпределени в Гибралтар. Така ще го качат на кораб и преди да разбере какво са наумили, ще го откарат в открито море, откъдето да му е твърде далече да се върне с летене.

— Възмутително! — пръстите й се впиха в ръката му почти до болка. — Пауис не възрази ли? Не мога да повярвам, че им е позволил да ти предложат подобно нещо. От морските офицери не се очаква да ги разбират тези неща, но Пауис трябваше да им обясни.

— Смея да кажа, че той е безсилен. Той е просто редови офицер, а Барам е назначен от правителството — каза Лорънс. — Пауис поне ме спаси от бесилото — отпрати ме, когато бях прекалено ядосан, за да се контролирам.

Те стигнаха улица „Странд“. Усиленото улично движение затрудни разговора, освен това трябваше да внимават да не бъдат опръскани със съмнителната сива кал от канавките, която тромавите каруци и наемните файтони запращаха по тротоара. С отшумяването на гнева Лорънс се чувстваше все по-потиснат.

От момента на раздялата той намираше утеха ежедневно да се надява, че скоро това ще приключи — китайците ще проумеят, че Темерер не желае да си тръгва или адмиралтейството ще се откаже от опитите да ги омилостиви. Дори и така, това бе тежка присъда. Двамата не се бяха разделяли за цял ден още от излюпването на Темерер и Лорънс не можеше да измисли какво да прави и как да запълва часовете. Но дори двете дълги седмици бяха нищо, в сравнение с ужасяващото прозрение, че е провалил всичките си шансове. Китайците нямаше да отстъпят и накрая правителството щеше да намери начин да отпрати Темерер — очевидно нямаше нищо против да му наговори куп лъжи за тази цел. Барам най-вероятно вече нямаше да му позволи да види дракона, дори само за да се сбогуват.

Досега Лорънс не си бе позволявал да мисли какъв ще е животът му без Темерер. Невъзможно бе да вземе друг дракон, а флотът нямаше да го приеме обратно. Може би можеше да стане капитан на търговски кораб или капер, но вече нямаше сърце за тази работа, освен това бе събрал настрана добра сума от плячкосване. Можеше да се ожени и да заживее като провинциален джентълмен, но тази възможност, навремето така идилична във въображението му, сега изглеждаше сива и безинтересна.

Най-лошото бе, че едва ли щеше да намери съчувствие. Бившите му познайници щяха да приемат това като късмет, че се е измъкнал, семейството му щеше да ликува, а светът нямаше да забележи липсата му. Във всеки случай в неговата безпътица имаше нещо нелепо — той бе станал летец с голяма неохота, воден единствено от силното си чувство за дълг. От промяната в поста му не бе изминала и година, а вече и тази врата бе затворена за него. Само друг летец, може би дори само друг капитан, би съумял наистина да разбере чувствата му. Без Темерер той щеше да се отдалечи от компанията им, както и самите летци бяха изолирани от останалия свят.

В салона на „Корона и котва“ имаше хора, въпреки че по градските стандарти още беше рано за обяд. Странноприемницата не бе модерна, нито изискана. Клиентелата й се състоеше от селяни, привикнали да се хранят в по-разумни часове. Не беше място за порядъчни дами, нито място, което Лорънс би посещавал доброволно. Роланд привлече няколко безцеремонни и няколко просто любопитни погледа, но никой не си позволи по-голяма волност. Присъствието на Лорънс, с неговите широки рамене и провесена на бедрото парадна сабя, бе достатъчно красноречиво.

Роланд заведе Лорънс в стаята си на горния етаж, предложи му едно грозно кресло и му подаде чаша вино. Той отпи дълго, като се криеше зад чашата от съчувствения й поглед. Боеше се, че лесно ще изпусне юздите.

— Сигурно ти прималява от глад, Лорънс — каза тя.

— Това е малката беля.

Тя позвъни на прислужниците. Скоро дойдоха двама мъже с обилна вечеря — печена кокошка, говеждо със зеленчуци и сос, чийзкейк с мармалад, пай с телешки джолан, задушено червено зеле и малък бисквитен пудинг за десерт. Тя пожела да сервират всичко на масата, вместо да им прислужват, и ги отпрати.

Лорънс мислеше, че няма да може да хапне, но щом видя храната, откри, че все пак е гладен. В последно време се бе хранил криво-ляво благодарение на нередовния си живот и оскъдните порции в евтиния пансион, избран заради близостта му с поделението, в което държаха Темерер. Сега започна да се храни с охота. Говореше почти само Роланд, като го разсейваше със служебни клюки и незначителни историйки.

— Съжалявам, че се лиших от Лойд. Възнамеряват да го зачислят към яйцето Енгълуинг, което се втвърдява в Кинлох Лаган — каза тя за първия си лейтенант.

— Мисля, че съм го виждал — Лорънс малко живна и вдигна глава от чинията. — Яйцето на Обверсария, нали?

— Да, възлагаме му големи надежди — отвърна тя. — Лойд, естествено, изпадна във възторг и аз много се радвам за него. И все пак не е лесно да обучиш нов човек след пет години, когато целият отряд и самият Екзидий не спират да мърморят как правел нещата Лойд. Сандърс обаче е стабилен и с добро сърце. Пратиха го от Гибралтар, когато Гранби отказа поста.

— Какво? Отказал е поста? — викна смаяно Лорънс. Гранби бе неговият първи лейтенант. — Надявам се, не от лоялност към мен.

— Господи, не знаеше ли? — Роланд бе също толкова смаяна. — Гранби бе твърде любезен. Каза, че е благодарен, но предпочита да не сменя поста си. Сигурна бях, че се е консултирал с теб. Реших, че са ти дали някакъв повод за надежда.

— Не — отвърна съвсем тихо Лорънс. — По-вероятно е той да остане без какъвто и да е пост. Съжалявам, че е подминал толкова добра възможност.

Отказът щеше да направи лоша услуга на Гранби. Човек, отхвърлил едно предложение, не можеше скоро да очаква второ, а не след дълго Лорънс нямаше да има влияние, за да му помогне.

— Ужасно съжалявам, че ти дадох още поводи за тревога — каза след малко Роланд. — Адмирал Лентън още не е разформировал вашата част. Само, воден от отчаяние, даде няколко души на Бъркли, на когото не му достигат хора. Всички бяхме убедени, че Максимус е достигнал пълния си ръст, но малко след като ти беше повикан тук, той ни опроверга и дължината му се увеличи с нови петнадесет фута.

Тя добави последното в опит да върне по-ведрия тон на разговора, но това бе невъзможно. Лорънс усети как стомахът му се свива и остави ножа и вилицата в още пълната чиния.

Роланд пусна завесите. Навън почти се беше стъмнило.

— Искаш ли да идем на концерт?

— С радост ще те придружа — механично отвърна той, но тя поклати глава.

— Няма значение, виждам, че няма да ти помогне. По-добре си лягай, скъпи приятелю. Безсмислено е да стоиш буден и да униваш.

Те изгасиха свещите и легнаха един до друг.

— Нямам ни най-малка представа какво ще правя — каза тихо той. Прикритието на тъмнината улесни признанието му. — Нарекох Барам „подлец“ и не мога да му простя, че ме накара да излъжа. Много неджентълменска постъпка. Той обаче не е някой злодей. Ако имаше избор, едва ли би прибягнал до такива машинации.

— Призлява ми, като слушам как се кланя и раболепничи пред чуждоземния принц. — Роланд се подпря на лакът върху възглавниците. — Като курсант бях в пристанището на Кантон с един транспортен кораб, който се прибираше от Индия по заобиколния маршрут. Китайските кораби изглеждат неспособни да устоят на лек дъждец, да не говорим за буря. Драконите им не могат да прелетят океана без почивка, дори да влязат във война с нас.

— Аз си помислих същото, когато чух — отвърна Лорънс. — Няма нужда да прекосяват океана, за да прекратят търговията и да унищожат корабите ни в Индия, ако решат. Освен това имат обща граница с Русия. Ако царят бъде нападнат от изток, това би означавало край на коалицията срещу Бонапарт.

— Не съм забелязала руснаците да са ни помогнали много досега, а парите са долно и жалко оправдание за човек или цяла нация да се държи недостойно — каза Роланд. — Държавата изпита липса на средства и преди време, но ние икономисвахме и въпреки това успяхме да насиним окото на Бонапарт. Във всеки случай не мога да им простя, че те държат настрана от Темерер. Барам още не те е пуснал да го видиш, нали?

— Не, вече втора седмица. В поделението има един свестен пазач — предава му съобщенията ми, информира ме, че се храни добре. Ако обаче поискам да ме вкара при него, и двамата ни чака Военен съд, макар че в момента това едва ли може да ме спре.

Той не си представяше да каже подобно нещо преди година. Не му харесваше и днес, но почтеността сложи думите в устата му. Роланд не възропта, но тя самата беше летец. Тя погали бузата му и го притегли утешително в своите обятия.

Сънят на Лорънс бе прекъснат, той се сепна в тъмната стая. Роланд вече беше станала. Прислужницата, застанала на вратата, се прозяваше и държеше свещник в ръка, който разпръскваше жълта светлина. Тя подаде запечатан плик на Роланд и зачака, като оглеждаше Лорънс с неприкрита похот. Той виновно усети как лицето му пламва и свали поглед, за да се увери, че завивките го прикриват.

Роланд счупи печата, пресегна се и дръпна свещника от ръцете на момичето.

— Това е за теб, свободна си — тя й подаде един шилинг и безцеремонно затвори вратата в лицето й. — Лорънс, трябва веднага да потегля — каза с тих глас и се приближи до леглото, за да запали и другите свещи. — Вести от Дувър — френски конвой, охраняван от дракони, е потеглил към Льо Хавър. Британската флота е по петите му, но с него има един Флам дьо Глор и флотата не може да нападне без подкрепа от въздуха.

— От колко кораба се състои френският конвой, пише ли? — той вече беше станал и нахлузваше бричовете. Огнедишащите представляваха една от най-големите опасности за корабите. Бе отчайващо рисковано дори при наличието на сериозна въздушна подкрепа.

— Тридесет или повече, несъмнено натъпкани догоре с военни материали — каза тя, докато връзваше косата си в стегната плитка. — Виждаш ли някъде куртката ми?

Небето навън добиваше все по-светли оттенъци. Скоро свещите щяха да станат ненужни. Лорънс намери куртката и й помогна да я облече. Част от мислите му вече бяха заети с пресмятането на вероятната мощ на търговските кораби, какъв дял от британската флота трябва да са пратили след тях, колко от корабите ще се доберат до сигурен бряг при безпощадните оръдия на Льо Хавър. Ако вятърът не се бе обърнал от вчера, условията бяха благоприятни за французите. Тридесет кораба с желязо, бакър, живак, барут. Бонапарт може и да не бе морска сила след Трафалгар, но на сушата си оставаше владетелят на Европа и подобна доставка щеше да посрещне нуждите му за месеци наред.

— Подай ми и пелерината, ако обичаш — Роланд прекъсна потока на мислите му. Огромните дипли скриваха мъжките й дрехи и тя сложи качулката на главата си. — Така е добре.

— Момент, идвам с теб — каза Лорънс, навличайки своята куртка. — Надявам се да съм от полза. Ако на Бъркли не му достигат хора на Максимус, мога да опъна някой и друг ремък и да отблъсна някой и друг абордажник. Остави багажа и позвъни на прислугата. Ще наредим да пратят останалите ти вещи в моя пансион.

Те тръгнаха забързано по почти празните улици. Край тях трополяха нощни събирачи на нечистотии със своите зловонни колички, наемници потегляха на своите обиколки в търсене на работа, прислужници с дрънчащи налъми тръгваха към пазара, излизаха стадата животни, а дъхът им побеляваше във въздуха. През нощта се бе спуснала лепкава, остра мъгла, която щипеше кожата като мраз. При липсата на тълпа Роланд нямаше нужда все да оправя пелерината си и двамата вървяха почти тичешком.

Лондонското поделение се намираше недалеч от адмиралтейството, на западния бряг на Темза. Въпреки района, така безкрайно удобен, най-близките постройки бяха опърпани и занемарени. Обитателите им не можеха да си позволят далеч по-дребни неща от един дракон. Някои от къщите бяха изоставени, а група мършави деца надничаше подозрително при преминаването на чужди хора. В уличните канавки се стичаше мътилка от нечистотии. Докато тичаха, Лорънс и Роланд строшиха с ботушите си тънката ледена коричка и зловонието ги последва по петите.

Тукашните улици бяха съвсем безлюдни, но докато бързаха, тежка каруца изскочи от мъглата, сякаш със зли намерения. Роланд дръпна Лорънс на тротоара в последния момент, преди той да бъде завлечен под колелетата. Коларят дори не намали при килването на колата, а изчезна зад ъгъла, без да се извини.

Портите на поделението се открояваха блестящи сред мръсните улици и също толкова неприветливата утрин — с прясно боядисаното си ковано желязо и лъснати месингови дръжки. Беше учудващо, че двама млади морски пехотинци се шляеха наблизо в червените си униформи и с подпрени на стената мускети. Дежурният пазач на входа козирува на Роланд, когато дойде да им отвори, а пехотинците примигаха объркано — в този момент пелерината й бе заметната на раменете и разкриваше трите й златни ивици и не особено надарената й гръд.

Лорънс пристъпи намръщено напред, за да препречи гледката.

— Благодаря, Патсън. Тук ли е куриерът от Дувър? — каза на пазача, веднага щом влязоха.

— Мисля, че ви очаква, сър — отвърна Патсън, посочвайки през рамо с палец, докато затваряше портите. — На първата площадка, заповядайте. Не ги мислете онези — добави той, поглеждайки навъсено морските пехотинци, които изглеждаха сериозно сконфузени. Бяха просто момчета, а Патсън бе едър мъж, бивш оръжейник, чиято превръзка на окото и обгорена червена кожа около нея го правеха още по-страшен. — Ще си поприказвам с тях, не се кахърете.

— Благодаря, Патсън, давай все така — каза Роланд и продължиха. — Какво търсят тук тези зайци? Поне не са офицери, извадихме късмет. Помня как преди дванайсет години един армейски офицер разкрил капитан Сен Жермен, когато я ранили в Тулон. Той вдигна дяволски голяма патардия, историята за малко да стигне до пресата. Идиотска работа.

Само тясна ивица дървета и постройки отделяше поделението от прахоляка и шума на града. Те стигнаха бързо до първата площадка, на която и средно голям дракон едва би успял да разпери криле. Куриерът наистина чакаше — млада Уинчестър, чиито пурпурни криле още не бяха потъмнели като на зряло животно, но бе с пълна сбруя и нетърпелива да потегли.

— Виж ти, Холин! — Лорънс радостно стисна ръката на капитана. Бе доволен да срещне отново водача на наземния си екипаж, но вече в офицерска униформа. — Това ли е твоят дракон?

— Да, сър, това е Елси — отвърна Холин със светнал поглед. — Елси, това е капитан Лорънс. Разказвал съм ти — той ми помогна да те взема.

Уинчестърът обърна глава и изгледа Лорънс с умни, заинтригувани очи. Нямаше и три месеца, беше още дребна, дори за своята порода, но изглеждаше добре гледана, а кожата й лъщеше от чистота.

— Значи вие сте капитанът на Темерер? Благодаря ви, много харесвам моя Холин — изчурулика тя и смушка Холин с толкова голяма привързаност, че едва не го събори.

— Радвам се да помогна и да се запозная с вас — отвърна Лорънс с пресилен ентусиазъм, защото напомнянето извика силна вътрешна болка. Темерер бе тук, на по-малко от петстотин ярда^[2] от него, а не можеха да разменят и дума.

Той извърна глава натам, но сгради препречваха гледката. Не можеше да зърне черната му кожа.

Роланд попита Холин:

— Готово ли е всичко? Трябва да потеглим незабавно.

— Тъй вярно, чакаме само телеграмите — отговори Холин. — Пет минути, може да се разтъпчете преди полета.

Изкушението бе огромно. Лорънс преглътна тежко, но самодисциплината му надделя. Едно беше открито да не се подчини на позорна заповед, съвсем друго — да се прокрадва, за да не изпълни неприятна. Ако го направеше сега, това щеше да се отрази зле на Холин и Роланд.

— Само ще вляза в казармата да говоря с Джарвис — каза той вместо това и отиде да търси човека, който ръководеше грижите за Темерер.

Джарвис бе по-възрастен мъж, изгубил голяма част от левите си ръка и крак след неприятно падане от гърба на дракона, при когото служеше като впрегач. След възстановяването си, станало против всякаква логика, бе преназначен на лека служба в лондонското поделение, което се ползваше изключително рядко. Имаше странен несиметричен вид с дървения си крак и металната кука за ръка. Бездействието го беше направило малко ленив и опак, но Лорънс често се проявяваше като добър негов слушател и сега получи топло посрещане.

— Ще бъдеш ли така добър да предадеш съобщение от мен — попита Лорънс, след като отказа чаша чай. — Заминавам за Дувър, да помогна с каквото мога. Не искам Темерер да се измъчва заради мълчанието ми.

— Непременно ще му го предам и ще му го прочета. Ще има нужда, клетият приятел — Джарвис закуцука и донесе мастилница и писалка. Лорънс обърна къс ненужна хартия, за да напише бележката.

— Дебелакът от адмиралтейството дойде пак преди няма половин час с цяла сбирщина морски пехотинци и онези високомерни китайци. Още са там и дрънкат небивалици на животното. Ако не си тръгнат скоро, не отговарям, ако то ги схруска. Грозен морски мизерник. Не знам защо си мисли, че разбира нещо от дракони. Ще ме прощавате, сър — добави бързо Джарвис.

Ръката на Лорънс трепна над листа и мастилото опръска първите няколко реда и масата. Той отговори нещо тривиално и се помъчи да продължи писмото, но думите не идваха. Постоя така над недовършеното изречение, докато нещо едва не го хвърли на земята. Масата се катурна и мастилото се разля по пода. Отвън долетя ужасяващ тътен, като най-тежката буря, като зимна виелица в Северно море.

Перодръжката беше още в ръката му. Той я хвърли и отвори вратата със замах, а Джарвис закуцука след него. Ехото още трептеше във въздуха. Елси седеше на задните си крака и отваряше и затваряше нервно криле, докато Холин и Роланд се мъчеха да я успокоят. Малцината други дракони в поделението също бяха вдигнали глави, надзъртаха над дърветата и съскаха тревожно.

— Лорънс — викна Роланд, но той не й обърна внимание. Вече беше далече, тичаше, а ръката му несъзнателно хвана дръжката на сабята. Той излезе на площадката и видя, че пътят му е препречен от срутени постройки и няколко паднали дървета.

Хиляди години преди римляните да започнат да опитомяват западните породи дракони, китайците вече били майстори в това изкуство. Те ценели красотата и интелигентността повече от военната храброст и гледали с известно високомерие на огнедишащите и плюещите киселина породи, уважавани високо на запад. Техните въздушни легиони били толкова многобройни, че нямали нужда от това, което смятали за евтина показност. Те обаче не презирали всеки един от тези необичайни таланти и в лицето на Селестиала достигнали върха на своите постижения. Той съчетава всички други достойнства с една изтънчена смъртоносна мощ, която китайците наричат „божествен вятър“ — ревът със сила, по-голяма от тази на артилерийски огън.

Лорънс беше виждал само веднъж разрушенията, причинени от божествения вятър — в битката при Дувър, когато Темерер го използва крайно ефикасно срещу Наполеоновите въздушни сили. Тук обаче дърветата бяха понесли удара от упор. Нападали бяха като кибритени клечки, а стволовете им се бяха пръснали на трески. Цялата груба структура на казармите също се бе сгромолясала на земята, едрият хоросан беше напълно раздробен, а тухлите — натрошени и пръснати. Подобни разрушения можеше да причини ураган или земетресение. Внезапно поетичното име на тази сила започна да звучи много по-логично.

Свитата от морски пехотинци лежеше в храстите, опасващи площадката. Лицата им бяха пребледнели и застинали от ужас. От всички тях само Барам се бе задържал на крака. Китайците също не бяха отстъпили, но до един се бяха проснали на земята в покорно преклонение, с изключение на принц Юнсин, който стоеше непоколебимо начело.

Един паднал вековен дъб с още полепнала по корените пръст ги бе оградил в края на площадката. Зад него, с едната лапа на ствола, стоеше Темерер и се извисяваше внушително над главите им.

— Не смейте да ми говорите така — каза, навеждайки глава към Барам. Зъбите му бяха оголени, а заострената яка около главата му бе вдигната и трепереше от гняв. — Не ви вярвам нито за миг и не желая да слушам подобни лъжи. Лорънс никога не би приел друг дракон. Ако сте го отпратили, ще го намеря, а ако сте го наранили…

Той започна да поема дъх за още един рев, гърдите му се издуха като корабно платно в буря и този път злочестите мъже бяха право на пътя му.

— Темерер — извика Лорънс, като се покатери непохватно по руините, спусна се надолу по купчината и не забеляза треските, които се забиха в дрехите и кожата му. — Темерер, аз съм добре, тук съм…

Темерер се обърна рязко още на първата дума и прекоси площадката само с две крачки. Лорънс не помръдна. Сърцето му биеше лудо, но не от страх. Предните лапи със страховитите дълги нокти стъпиха от двете му страни. Лъскавото тяло на Темерер се уви закрилнически около неговото, внушителните люспести страни на животното се издигнаха като блестящи черни стени, а ъгловатата глава полегна до него.

Той положи ръце на муцуната на Темерер и за момент опря буза в мекия му нос. Темерер изрази нещастието си с ниско ръмжене.

— Лорънс, Лорънс, повече не ме изоставяй.

Лорънс преглътна.

— Скъпи приятелю — каза той и замлъкна. Нямаше какво да му отговори.

Двамата стояха, опрели главите си в мълчание, забравили за околния свят, но само за кратко.

— Лорънс — викна Роланд някъде отвън. Беше останала без дъх, а гласът й бе настоятелен. — Темерер, отмести се, приятелю.

Темерер вдигна глава и неохотно се премести колкото да могат да говорят, но през цялото време остана между Лорънс и групата на Барам. Роланд се провря под предната му лапа и застана до Лорънс.

— Знам, че не можеше да не дойдеш при Темерер, но това ще изглежда зле в очите на човек, който не разбира драконите. За Бога, не позволявай на Барам да те въвлече в още нещо. Отговаряй му смирено като на ядосана майка, изпълни всичко, което ти нареди. — Тя тръсна глава. — По дяволите, Лорънс, не ми се иска да те изоставям, когато си в подобно затруднение, но телеграмите пристигнаха, а всяка минута е от значение.

— Естествено, че не можеш да останеш — отвърна той. — В Дувър те очакват, най-вероятно за да поведеш атаката. Ние ще се справим тук, не се бой.

— Каква атака? Битка ли ще има? — Темерер бе подочул разговора. Той сви нокти и погледна далече на изток, сякаш оттук можеше да види как формациите се издигат в небето.

— Тръгвай и се пази, моля те — бързо каза Лорънс на Роланд. — Извини ме пред Холин.

Тя кимна:

— Помъчи се да останеш спокоен. Ще говоря с Лентън преди да потеглим. Корпусът няма да остане безучастен. Достатъчно лошо е, че ви разделиха, а сега и този безобразен натиск — да тревожат всичките дракони по този начин. Това не бива да продължава и никой не може да те вини за постъпката ти.

— Не се тревожи и не се бави нито миг повече. Атаката е по-важна — въодушевено каза той, сякаш вярваше на уверенията й, но и двамата знаеха, че положението е безнадеждно. Лорънс не съжаляваше нито за миг, че се е приближил до Темерер, но открито бе нарушил заповед. Нямаше Военен съд, който да го оправдае. Барам щеше да докаже обвиненията и Лорънс нямаше да може да отрече. Не вярваше да го обесят, това не бе неподчинение на бойното поле и обстоятелствата го оправдаваха до известна степен, но ако още служеше във флота, щяха да го разжалват. Нямаше избор, трябваше да си понесе последствията. Той се усмихна насила, Роланд стисна набързо ръката му и тръгна.

Китайците станаха на крака и си върнаха самообладанието. Изглеждаха по-добре от опърпаните морски пехотинци, които сякаш бяха готови всеки момент да побягнат. Всички заедно тръгнаха да прескачат падналия дъб. По-младият официален пратеник Сун Кай мина пъргаво напред и заедно с един от слугите подаде ръка на принца, за да му помогне да слезе. Юнсин се препъваше в тежката бродирана роба и оставяше по прекършените клони шарена паяжина от блестяща коприна. Ако изпитваше дори част от ужаса, изписан по лицата на англичаните, това по нищо не личеше. Той изглеждаше непоклатим.

Темерер не сваляше от групата свиреп, мрачен поглед.

— Няма да стоя тук, докато всички останали са в битка, независимо какво искат тези хора.

Лорънс го погали утешително по шията.

— Не им позволявай да те разстроят. Запази спокойствие, скъпи приятелю. Нервите няма да подобрят положението ни.

Темерер само изсумтя, а окото му остана приковано в тях. Яката му продължаваше да е вдигната, с насочени шипове. Той не бе в настроение за отстъпки.

Силно пребледнелият Барам не бързаше да доближи Темерер, но Юнсин му заговори остро. Ако се съдеше по жестовете му към Темерер, той повтаряше исканията си настоятелно и гневно. От своя страна, Сун Кай стоеше настрана и изучаваше с внимание Лорънс и Темерер. Най-накрая Барам тръгна намръщено към тях, очевидно намирайки спасение от страха в гнева. Лорънс често бе виждал това държание у мъжете в навечерието на битка.

— Такава е, значи, дисциплината във вашия корпус — започна Барам. Това бе дребнаво и злобно, след като неподчинението вероятно бе спасило живота му. Той самият, изглежда, го осъзнаваше, затова се ядоса още повече. — Но пред мен такива не минават, Лорънс. Ще си получиш заслуженото. Сержант, арестувайте го…

Не чуха края на изречението. Барам потъна, смали се, разпенената му червена уста се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Думите станаха недоловими, докато земята се отдалечаваше под краката на Лорънс. Ноктите на Темерер бяха сключени внимателно около тялото му и големите черни криле пореха небето с широки махове нагоре, нагоре, нагоре през мъгливия лондонски въздух, който покриваше със сажди кожата на Темерер и изпъстряше с точици ръцете на Лорънс.

Лорънс се настани удобно в сключените нокти и пътува в мълчание. Белята вече бе сторена и той знаеше, че не е много разумно да иска от Темерер да го връща на земята. В размаха му се усещаше истинска ярост, едва сдържан гняв. Летяха много бързо. Лорънс погледна надолу с известно безпокойство, когато отминаха градските стени. Темерер летеше без сбруя и сигнализация и Лорънс се опасяваше, че оръдията може да се насочат към тях. Това обаче не стана. Темерер имаше характерна черна кожа и тъмносини и перлено сиви ивици по краищата на крилете и бе лесно разпознаваем. Или може би прелетяха твърде бързо, за да предизвикат реакция.

Те оставиха града зад гърба си петнадесет минути след излитането и скоро излязоха от обхвата дори на най-дългоцевния мускет. Под тях пътищата се разклониха през посипаните със сняг хълмове, въздухът замириса на чисто. Темерер увисна за момент във въздуха, тръсна глава, за да падне прахолякът, и кихна шумно. С това пораздруса Лорънс, но после продължи да лети вече с по-спокойно темпо и след още минута-две обърна глава и проговори:

— Добре ли си, Лорънс? Нали не ти е неудобно?

Прозвуча доста угрижен. Лорънс го потупа по лапата, която му бе наблизо.

— Да, добре съм.

— Много съжалявам, че те отнесох така — каза Темерер, поуспокоен от топлината в гласа на Лорънс. — Моля те, не се сърди, не можех да позволя на онзи мъж да те арестува.

— Не се сърдя — отвърна Лорънс. И наистина, в сърцето му имаше единствено непреодолима радост, че лети отново, че чувства потока енергия през тялото на Темерер, дори и по-рационалната му половина да знаеше, че това няма да продължи дълго. — Ни най-малко не те виня, че отлетя, но се боя, че вече трябва да се връщаме.

— Не. Няма да те предам на онзи мъж — твърдо отсече Темерер и Лорънс със страх осъзна, че вижда неговия закрилнически инстинкт в действие. — Той ме излъга, не те допусна до мен, а накрая искаше да те арестува. Трябва да се радва, че не го смачках.

— Скъпи приятелю, не можем да бягаме без посока — каза Лорънс. — Ако го направим, ще станем престъпници. Ще можем да се изхранваме единствено чрез кражби. Ще изоставим всичките си приятели.

— Не съм им от никаква полза, ако седя в поделение в Лондон — Темерер казваше самата истина и Лорънс не намери какво да му отговори. — Но нямам намерение да бягам без посока, макар че — добави замечтано — сигурно щеше да е хубаво да правим, каквото си пожелаем. Едва ли ще се забелязва липсата на няколко овце тук и там. Но не и докато имаме да водим битка.

— О, не — Лорънс погледна слънцето и си даде сметка, че летят на югоизток, право към поделението в Дувър. — Темерер, няма да ни позволят да се включим в битката. Лентън ще трябва да ми нареди да се върна, а ако не се подчиня, ще ме арестува толкова бързо, колкото и Барам, уверявам те.

— Не вярвам адмиралът на Обверсария да те арестува — каза Темерер. — Тя е много мила и винаги е била учтива с мен, макар че е много по-възрастна и е дракон-водач. Пък дори да опита, там са Максимус и Лили, те ще ми помогнат. А ако мъжът от Лондон дойде и отново се опита да те арестува, ще го убия.

Последното той добави с обезпокоителна кръвожадна страст.

Втора глава

Двамата кацнаха в Дувър в разгара на подготовката. Главните впрегачи крещяха заповеди на наземните екипажи, дрънчаха катарами, отекваше дълбокият метален звън на бомбите, които белмените товареха с чували, стрелците зареждаха оръжията си, точилата стържеха по сабите с остър пронизителен звук. Дузина заинтригувани дракони ги проследиха с поглед, други подвикнаха поздрави на Темерер, докато се спускаше към земята. Той им отвърна силно развълнуван. Радостта му растеше, а Лорънс, от своя страна, потъваше в отчаяние.

Темерер кацна на площадката на Обверсария. Тя бе една от най-големите в поделението, както се полага на водач на формация, макар че, като представител на породата Енгълуинг, Обверсария бе малко по-едра от средния ръст и Темерер спокойно си намери място до нея. Тя вече беше със сбруята и екипажът й заемаше местата си. Адмирал Лентън стоеше до нея в пълно бойно снаряжение и само чакаше офицерите му да се качат на борда. Излитаха след броени минути.

— Какви ги вършите? — попита Лентън, още преди Лорънс да се бе освободил от лапата на Темерер. — Роланд каза, че ви е посъветвала да кротувате. В дяволска каша сте се забъркали.

— Сър, съжалявам, че ви поставям в това неудобно положение.

На Лорънс му беше неловко. Чудеше се как да обясни отказа на Темерер да се върне в Лондон, без да звучи сякаш си търси оправдание.

— Вината е моя — обади се Темерер.

Той наведе глава и се опита да изглежда засрамен, но без голям успех. Не можеше да скрие ликуващия блясък в очите си.

— Отведох Лорънс, защото онзи мъж искаше да го арестува.

Това прозвуча самодоволно и Обверсария рязко се протегна и го перна по главата. Успя да го разклати, макар че ръстът й бе наполовина на неговия. Той се сепна и я изгледа с изненада и леко обиден. Тя само изсумтя и каза:

— Трудно се лети с навирен нос. Лентън, мисля, че сме готови.

— Да — отвърна Лентън и присви очи на слънцето, за да провери сбруята й. — Сега нямам време да се занимавам с вас, Лорънс. Това ще почака.

— Разбира се, сър, моля за извинение — тихо каза Лорънс. — Моля, не се бавете заради нас. С ваше позволение, ще изчакаме завръщането ви на площадката на Темерер.

Дори след като бе смъмрен от Обверсария, Темерер се осмели да възрази с тихо ръмжене.

— Не, не, не говорете като някой военен — нетърпеливо рече Лентън. — Млад мъжкар като него не бива да пропуска битка освен ако не е ранен. Този Барам и всички останали в адмиралтейството правят все една и съща проклета грешка. Успеем ли да им обясним, че драконите не са диви зверове, те започват да си внушават, че ще ги приучат към военна дисциплина като хората.

Лорънс отвори уста да отрече, че Темерер може да пренебрегне заповед, но се огледа и я затвори. Драконът ореше нетърпеливо пръстта с огромните си нокти, крилете му бяха почти отворени, очите му отбягваха тези на Лорънс.

— Именно — сухо отбеляза Лентън, когато видя как замлъкна Лорънс. Той въздъхна и, вече успокоен, отметна от челото си прошарен кичур. — Щом онези китайци искат да го отведат, ще стане само по-лошо, ако той бъде ранен в битка без броня и екипаж. Вървете да го подготвите, после ще говорим.

Лорънс не намери думи да изрази благодарността си, но те бяха излишни. Лентън вече се качваше на Обверсария. Наистина нямаше време за губене. Лорънс повика Темерер и хукна пеш към площадката, на която обичайно кацаха, без да го е грижа дали не изглежда нелепо. Обзеха го объркани, екзалтирани мисли, всички до една хаотични. Какво облекчение. Разбира се, че Темерер нямаше да пропусне битката, след минута щяха да са във въздуха. И все пак обстоятелствата не се бяха променили и това можеше да е последният им полет заедно.

Мнозина от хората му седяха навън, лъскаха екипировката, омасляваха юздите без нужда, като се преструваха, че не гледат небето. Бяха мълчаливи и унили. Отначало само се опулиха, когато Лорънс дотича на площадката.

— Къде е Гранби? — попита той. — Стройте се, господа. Пълно бойно снаряжение, веднага.

В това време Темерер долетя и останалите от екипажа наизлязоха да го поздравят, след което всички се втурнаха към оръжията и екипировката. Навремето това се струваше хаотично за навикналия на моряшка дисциплина Лорънс, но благодарение на него нелеката задача по впрягането на дракона се изпълняваше със светкавична скорост.

Сред тази кавалкада от казармата излезе Гранби — висок млад офицер, тъмнокос и върлинест. Светлата му кожа, обикновено загоряла и обелила се от всекидневните полети, беше невредима след седмиците, прекарани на земята. За разлика от Лорънс, той бе потомствен авиатор и отначало познанството им не мина без търкания. Както много други летци, той възнегодува, че първокласен дракон като Темерер е в ръцете на морски офицер. Но негодуванието му се изпари след първата им обща битка и Лорънс не бе съжалил, че го е взел за свой първи лейтенант, въпреки видимата разлика в характерите им. От уважение Гранби направи опит да спазва формалностите, които за джентълмена Лорънс бяха естествени като въздуха, който дишаше, но това държание не пусна корен. Както повечето летци, възпитавани от седемгодишна възраст далеч от изисканото общество, той бе свикнал на по-свободни обноски, които страничният наблюдател би сбъркал с разпуснатост.

— Лорънс, дяволски се радвам да ви видя — каза той сега и сграбчи ръката на Лорънс, без да съзнава колко неуместно се обръща към командващия си офицер, при това, без да козирува. В същото време се мъчеше да закачи меча си с една ръка.

— Да не би да са размислили? Не очаквах да проявят здрав разум, но ще съм първият, който ще ги помоли за прошка, ако са се отказали от това хрумване да го пратят в Китай.

Лорънс отдавна бе приел, че това не е проява на неуважение. В момента почти не забелязваше фамилиарността. Горчиво съжали, че ще разочарова Гранби, особено сега, когато знаеше, че от лоялност той е отказал първокласна служба.

— Опасявам се, че не, Джон, но сега няма време да ви обяснявам. Трябва веднага да излетим с Темерер. Намалете наполовина обичайното въоръжение и оставете бомбите. Флотата ни няма да е доволна, ако потопим корабите, а ако се наложи, Темерер ще причини повече щети със своя рев.

— Прав сте — каза Гранби и веднага се втурна към другия край на площадката, раздавайки заповеди наляво и надясно.

Голямата кожена сбруя бе изнесена за два пъти по-кратко време и Темерер се постара да помогне с каквото може. Сви се ниско до земята, за да улесни мъжете да нагласят широките ремъци, които носеха цялата тежест. Също толкова бързо му бе сложена металната ризница за гърдите.

— Без церемониалности — каза Лорънс и войниците се качиха един през друг на борда, като пренебрегнаха обичайния ред.

— Съжалявам да ви го съобщя, но сме с десет души по-малко — рече Гранби, когато се върна при него. — По искане на адмирала пратих шест души в екипа на Максимус, а останалите… — той се поколеба.

— Да — Лорънс му спести неудобството.

Мъжете несъмнено бяха останали недоволни, задето не участват в сраженията. Четиримата отсъстващи се бяха измъкнали в търсене на по-приятната утеха на бутилката или жените, отколкото усилната работа можеше да им предложи. Той се радваше, че са само четирима, и нямаше намерение после да им трие сол на главите. Чувстваше, че в момента не разполага с моралното основание.

— Ще се справим, но ако някой от наземния екипаж е вещ с пищова или сабята и не се бои от високото, ще го вземем, стига да иска.

Самият той вече се бе преоблякъл в тежката кожена куртка, с която влизаше в битка, и закопчаваше колана си. Недалеч се чу врявата на много гласове. Лорънс погледна натам. По-малките дракони отлитаха и той разпозна Дулсия и сиво-синия Нитидос. Те бяха в задната позиция на своята формация и сега летяха в кръг и чакаха останалите да се издигнат.

— Лорънс, още ли не си готов? Моля те, побързай, другите вече излитат — нетърпеливо рече Темерер и надигна глава, за да се огледа. Средно големите дракони също вече се издигаха над главите им.

Гранби скочи на борда заедно с двамата високи млади впрегачи Уилоуби и Портър. Лорънс ги изчака да се закачат за халките на сбруята и тогава каза:

— Готово, изпробвай ни.

Това бе ритуал на безопасността, който не можеха да пренебрегнат — Темерер се изправи на задни лапи и се изтръска, за да се увери, че сбруята и всички мъже са здраво вързани.

— По-силно — викна Лорънс.

Темерер не се бе постарал особено, защото бързаше да отлети. Този път изсумтя, но се подчини. Отново нищо не изпадна от него.

— Всичко е наред, качвай се на борда — каза, като стъпи тежко на земята и подаде предната си лапа.

Лорънс се покачи на лапата и бе метнат доста припряно на обичайното си място на врата на Темерер. Не възрази. Беше радостен, в екстаз от всеки детайл — сладостния звук от щракването на държача, хлъзгавината на намаслените каиши на юздите. Под него мускулите на Темерер се стегнаха за началния скок.

Внезапно иззад дърветата на север от тях изскочи Максимус. Внушителното му тяло в червено и златисто бе по-голямо отпреди, както бе съобщила Роланд. Той все още бе единственият Копър Регал, разпределен на Ламанша, и засенчваше всички останали създания, както и огромна част от слънцето. Темерер изцвили от радост и скочи след него, като във възбудата си размаха твърде бързо черните си крила.

— По-кротко — извика Лорънс. Темерер кимна в знак на съгласие, но скоростта им остана висока.

— Максимус, Максимус, виж, върнах се! — викна Темерер. Той зае място редом до големия дракон и двата заедно се издигнаха до летателната височина на формацията.

— Отведох Лорънс от Лондон — триумфиращо добави той с, както си мислеше, поверителен шепот. — Искаха да го арестуват.

— Убил ли е някого? — попита Максимус с интерес и без капчица неодобрение в дълбокия си, отекващ глас. — Радвам се, че се върнахте. Докато те нямаше, ме караха да летя в средата, а там всичките маневри са различни.

— Не — отвърна Темерер, — той просто дойде да говори с мен, въпреки че някакъв дебел дъртак му бил забранил, според мен напълно неоснователно.

— По-добре затвори устата на този твой вироглав дракон — извика Бъркли от гърба на Максимус, докато Лорънс клатеше отчаяно глава и се мъчеше да не забелязва любопитните погледи на младите мичмани.

— Темерер, моля те, не забравяй, че сме на работа.

Лорънс се опита да прозвучи строго, но всъщност нямаше смисъл да пази случилото се в тайна. Новината щеше да се разчуе до седмица. Скоро щяха да се принудят да поемат последствията. Нямаше нищо лошо в това да остави Темерер да се наслади на момента, докато още може.

— Лорънс — каза Гранби иззад рамото му, — в бързината натоварихме мунициите на обичайното място отляво, но не взехме бомбите да уравновесят тежестта. Трябва да пренаредим товара.

— Ще успеете ли, преди да нападнем? О, мили боже! — една мисъл осени Лорънс. — Не знам позицията на конвоя, ти знаеш ли я?

Гранби поклати засрамено глава и Лорънс преглътна гордостта си:

— Бъркли, къде отиваме?

Мъжете на гърба на Максимус дружно избухнаха в смях. Бъркли се провикна:

— Право в ада, ха-ха-ха! — новият изблик на смях почти заглуши координатите, които той изрева.

— Значи полетът е петнадесет минути — пресметна наум Лорънс — и поне пет от тях трябва да запазим за молитвата.

Гранби кимна.

— Ще успеем — каза и тръгна да слиза, за да организира операцията.

Той взе да разкача и закача с оттренирано движение държаните по разположените на равно разстояние халки, които водеха надолу към товарните мрежи, провесени под корема на Темерер.

Останалите дракони от формацията вече се бяха подредили, когато Темерер и Максимус се издигнаха до дефанзивните си позиции най-отзад. Лорънс забеляза, че флагът за водач на формацията се вееше на гърба на Лили. Това означаваше, че по време на отсъствието им командването най-после бе дадено на капитан Харкорт. Той се зарадва да види промяната. На сигналчика му беше трудно да следи дракона по фланга и да държи под око този пред него, но драконите винаги инстинктивно следваха водача, независимо от формалното старшинство.

Той все пак се чувстваше необичайно от факта, че ще приема заповеди от едно двайсетгодишно момиче. Харкорт бе много млад офицер, повишен набързо в резултат на изненадалото ги ранно излюпване на Лили. Във въздушния корпус обаче командването следваше способностите на драконите, а един рядък плюещ киселина Лонгуинг бе твърде ценен, за да бъде разположен другаде освен в центъра на формацията, дори и да приемаше капитан единствено от женски пол.

— Сигнал от адмирала „Пристъпете към изпълнение“ — викна сигналчикът Търнър.

Миг по-късно откъм Лили дойде сигналът за сгъстяване на формацията и драконите намалиха дистанцията, като достигнаха скорост на летене от седемнадесет възела. Темпото беше леко за Темерер, но максимално за по-продължителен период за Йелоу Рийпърите и огромния Максимус.

На Лорънс му остана време да смаже сабята в ножницата и да зареди пищовите си. Гранби беше долу и надвикваше вятъра със заповедите си. Не звучеше истерично и Лорънс имаше пълно доверие в способността му да приключи навреме задачата. Драконите представляваха внушителна формация, макар че това не бяха многобройните сили от битката при Дувър през октомври, които бяха парирали Наполеоновия опит за инвазия.

В онази битка бяха принудени да пратят в боя всички налични дракони, дори дребните куриери, защото повечето от бойните бяха на юг, при Трафалгар. Днес формацията на Екзидий и капитан Роланд отново бе начело с десет дракона, като най-малкият от тях бе среден на ръст Йелоу Рийпър. Всички те летяха в идеален строй, нито едно крило не нарушаваше синхрона — умение, придобито от многогодишния опит.

Формацията на Лили още не бе така внушителна. Зад нея летяха едва шест дракона. Фланговете и крайните позиции се поддържаха от по-малки и по-маневрени животни с по-опитни офицери, които щяха да компенсират грешките от неопитността на Лили или на Максимус и Темерер от задните редици. Дори след като сгъстиха строя, Лорънс видя Сътън, капитана на Месория, да се изправя на гърба й от средата на формацията и да поглежда назад към тях, за да се увери, че всичко е наред. Лорънс вдигна утвърдително ръка и видя, че същото е сторил и Бъркли.

Платната на френския конвой и британските кораби се забелязваха дълго преди да влязат в обсега на драконите. В сцената имаше нещо грандиозно, сякаш шахматни фигури заемаха местата си. Британската флотилия напредваше припряно към многобройните търговски кораби на французите. Хоризонтът бе покрит с великолепни бели платна, сред които се вееха английските цветове. Гранби се покатери по раменния ремък и зае място до Лорънс.

— Мисля, че всичко е наред.

— Много добре — каза разсеяно Лорънс.

Цялото му внимание беше насочено към британската флотилия, която той наблюдаваше с бинокъл през рамото на Темерер. В голямата си част тя се състоеше от бързоходни фрегати, наред с разнородна колекция от по-малки шлепове и няколко шестдесет и четири и седемдесет и четири оръдейни. Кралската флота нямаше да рискува големите си кораби от първи и втори ранг срещу огнедишащ дракон. Една успешна атака лесно щеше да прати в небето някой френски трипалубен, натъпкан с барут, а наред с него — и дузина от по-малките плавателни съдове.

— Всички по местата, господин Харли — рече Лорънс и се стегна.

Мичманите забързаха да сложат червена сигнална лента на сбруята. Стрелците, разположени по гърба на Темерер, частично се спуснаха отстрани на тялото му и насочиха оръжия, а останалите топмени се приведоха ниско с пищови в ръце.

Екзидий и другите дракони от голямата формация се снишиха над британските военни кораби, но оставиха полесражението на тях, като заеха важна дефанзивна позиция. Лили увеличи скоростта и Темерер издаде напрегнато ръмжене, което се усети през кожата му. Лорънс отдели един миг да се наведе и да сложи ръка отстрани на врата му. Нямаше нужда от думи. Той почувства леко облекчение на напрежението на животното, после се изправи и отново нахлузи кожената си ръкавица.

— Враг на хоризонта — слабо, но ясно доловимо се чу пискливият глас на предния съгледвач на Лили.

Думите дойдоха с вятъра, а след миг бяха повторени от младия Алън, разположен близо до крилото на Темерер.

Мъжете дружно замърмориха и Лорънс отново отвори бинокъла си, за да огледа.

— La Crabe Grande^[3], мисля — каза той, подавайки бинокъла на Гранби, като тайно се надяваше произношението му да не е съвсем нетърпимо.

Почти сигурен беше, че е разпознал правилно типа на формацията, въпреки че нямаше голям опит във въздушните акции. Не бяха много строевете с по четиринадесет дракона, а формата бе силно отличима с двата си подобни на щипци реда от по-дребни животни, разположени от двете страни на групираните в центъра по-едри.

Флам дьо Глорът не се забелязваше лесно. Наблизо летяха дракони с подобна окраска за отвличане на вниманието — два от породата Папийон Ноар^[4], чиито естествени сини и зелени ивици бяха боядисани в жълто, за да объркват отдалече наблюдателя.

— Ха, видях къде е! Това е Аксендар — каза Гранби, като върна бинокъла и посочи. — От задния й ляв крак липсва един нокът и е сляпа с дясното око. Хубавичко я отупахме в битката на славния първи юни.

— Виждам я. Господин Харли, предайте на всички съгледвачи. Темерер — викна той през рупора, — виждаш ли Флам дьо Глора? Тя е онази най-ниско и вдясно, с липсващия нокът. Сляпа е с дясното око.

— Видях — нетърпеливо каза Темерер и обърна леко глава. — Нападаме ли я?

— Първата ни задача е да не й позволяваме да напада нашите кораби. Дръж я под око — отвърна Лорънс и Темерер кимна бързо в отговор.

Лорънс пъхна бинокъла в малката кесийка, закачена на юздата. Вече нямаше нужда от него.

— Най-добре слез отдолу, Джон — рече. — Очаквам да предприемат абордаж с няколко от онези леки приятелчета в края на строя.

През цялото това време те бързо скъсяваха дистанцията. Внезапно моментът настъпи. Французите се обърнаха в съвършен унисон, без нито един дракон да изпадне от формацията, грациозно като птиче ято. Отнякъде се чу тихо подсвиркване. Гледката наистина бе внушителна, но Лорънс се намръщи, въпреки че сърцето му неволно запрепуска.

— Тишина!

Единият от Папийоните беше точно пред тях с широко отворена паст, сякаш за да бълва пламъци, които обаче не можеше да създаде. Лорънс се почувства странно развеселен от гледката на дракон, който се преструва. От мястото си отзад Темерер не можеше да нададе рев, не и когато Месория и Лили му бяха на пътя. Той обаче не се отказа, а вдигна лапи с извадени нокти и когато двете формации се сляха и разбъркаха, той и Папийонът се сблъскаха със сила, от която членовете на двата екипажа изпопадаха. Лорънс сграбчи юздата и успя да се изправи на крака.

— Хвани се тук, Алън — каза и протегна ръка.

Юношата висеше на ремъците си и бясно размахваше ръце и крака като някоя обърната костенурка. Той съумя да се хване със скобите и здраво се вкопчи. Лицето му бе пребледняло, със зеленикави оттенъци. Той беше нов, също като останалите съгледвачи. Нямаше и дванадесет години и още не се бе научил да внимава при спирането на дракона и при началото на битка.

Темерер дереше и хапеше, пляскаше лудо с криле и се мъчеше да не пуска Папийона. Френският дракон бе по-лек и единственото, което искаше в момента, бе да се освободи и да се върне в своята формация.

— Задръжте позициите си — викна Лорънс.

Най-важното в онзи миг беше формацията да не се разпада. Темерер неохотно пусна Папийона и се върна в строя. В далечината под тях дойде звукът от първия оръдеен залп. Беше от британски кораб, който се надяваше, с известен късмет, да събори някоя и друга мачта на французите. Това бе малко вероятно, но щеше да донесе на мъжете подходящо разположение на духа. Лорънс дочу зад гърба си тракане и дрънчене от презареждането на оръжията. Юздата все още изглеждаше в ред, не се виждаха струйки кръв и Темерер летеше добре. Нямаше време да го попита как е, защото Лили отново ги поведе право към вражеската формация.

Този път французите не оказаха съпротива. Вместо това драконите се разпръснаха — хаотично, както се стори на Лорънс, преди да забележи колко добре са се ситуирали. Четири от по-малките дракони се стрелнаха нагоре, останалите се снишиха на стотина фута^[5], а Аксендар отново се изгуби сред маскираните примамки.

Вече нямаше ясна мишена, а с драконите над главите им формацията ставаше опасно уязвима. От гърба на Лили се развя флагът „влезте в близка битка с неприятеля“. Това им даде знак, че могат да се пръснат и да се бият самостоятелно. Темерер разчиташе флаговете не по-зле от всеки сигналчик и незабавно се хвърли към маскирания дракон с кървавите драскотини, нетърпелив да довърши започнатото.

— Не, Темерер — каза Лорънс, защото възнамеряваше да го прати след самата Аксендар, но закъсня.

Два от по-малките дракони, и двата от породата Пешьор Рай, се бяха устремили към тях от две различни посоки.

— Готови за отблъскване на абордажниците! — викна зад гърба му лейтенант Ферис, капитанът на топмените.

Двама от най-яките курсанти заеха позиции точно зад Лорънс. Той ги изгледа през рамо и сви устни. Все още му беше неудобно да е толкова защитен, сякаш се криеше малодушно зад другите. Налагаше се обаче да търпи, защото никой дракон нямаше да се бие, ако капитанът му е с опряна в гърлото сабя.

Темерер се задоволи да одраска още веднъж рамото на бягащия си съперник и зави, като се сгъна почти надве. Преследвачите му го отминаха и се наложи да се връщат — тази спечелена минута в момента бе по-ценна от злато. Лорънс хвърли едно око на полесражението. Бързите лекобойни дракони се стрелкаха и парираха английските, а по-едрите отново сформираха ядро и поддържаха темпото на конвоя.

Погледът на Лорънс бе привлечен от заслепяваща бомба, а миг по-късно дойде свистенето на лютите снаряди, които долитаха от френските кораби. Иморталис, един друг член на формацията им, се бе снишил с една идея повече от безопасното в преследването на вражески дракон. За щастие не го улучиха и гранатата го удари по рамото вместо в лицето. По-голямата част от пипера се изсипа надолу към морето, но останалото количество бе достатъчно да разкиха клетото животно така, че то се върна с десет дължини назад.

— Дигби, маркирай тази височина — каза Лорънс.

Задължение на съгледвачите от щирборда бе да предупреждават, когато се навлиза в обсега на вражеските оръжия отдолу. Дигби взе малък топовен снаряд, проби го и го върза за измервателното въже, след което го преметна през рамото на Темерер. Взе да отпуска тънката копринена връв. Възлите, отбелязващи всеки петдесет ярда, се заизнизваха през пръстите му.

— Шест до обекта, седемнадесет до водата — каза, като отброи от височината на Иморталис, и отряза въжето. — Обсег на лютите оръдия петстотин и петдесет ярда, сър.

Той върза нова тежест на въжето, за да го подготви за следващото измерване. Обсегът бе по-малък от обикновено. Да не би французите да се въздържаха, за да подмамят по-опасните дракони в ниското, или вятърът забавяше изстрелите им?

— Поддържай шестстотин ярда височина, Темерер — викна Лорънс. За момента предпазливостта бе най-удачна.

— Сър, водачът ни сигнализира да заемем позиция на левия фланг на Максимус — рече Търнър.

Не можеха да стигнат непосредствено до него. Двата Пешьора бяха отзад, опитваха се да доближат фланговете на Темерер и да качат хора на борда му, въпреки че летяха някак особено, не в права линия.

— Какво са наумили? — попита Мартин и в този момент отговорът осени Лорънс.

— Боят се да не станат мишени за неговия рев — каза той достатъчно силно, че да го чуе и Темерер.

Темерер изпръхтя презрително, спря рязко насред небето и застана с лице към двойката с високо вдигната яка. По-малките дракони, без съмнение уплашени от това представление, инстинктивно се оттеглиха назад, разкривайки целта.

— Ха! — Темерер закръжи на едно място, доволен от страха, който неговата мощ предизвика.

На Лорънс му се наложи да дръпне юздите, за да привлече вниманието му към сигнала, който драконът още не бе видял.

— А, разбирам — каза той и се втурна напред, за да заеме позиция отляво на Максимус.

Лили вече летеше отдясно. Намеренията на Харкорт бяха ясни.

— Всички да залегнат — нареди Лорънс и още докато даваше заповедта, се приведе плътно до тила на Темерер.

Веднага щом заеха позиция, Бъркли прати Максимус с удивителна скорост напред, право в групираните в центъра френски дракони. Темерер задиша тежко, яката му се вдигна. Полетяха толкова бързо, че очите на Лорънс се насълзиха от вятъра, но той все пак видя Лили да се засилва за същата маневра. Максимус наведе глава и връхлетя право върху френските дракони, като просто разбутваше редиците им, благодарение на огромното си физическо превъзходство. Драконите отскачаха от двете му страни само за да налетят на рева на Темерер и киселинните струи на Лили.

Отекнаха викове на болка. Ремъците на първите загинали войници бяха отрязани и те полетяха към океана, отпуснати като парцалени кукли. Френските дракони почти спряха настъплението си, много от тях се пръснаха в паника, този път без определена стратегия. В този момент Максимус, Темерер и Лили направиха пробива. Формацията бе разбита и от Аксендар ги делеше само един Пети Шевалиер, малко по-едър от Темерер, и другият дракон примамка.

Те забавиха ход. Максимус бе останал без дъх и с мъка поддържаше летателната височина. Харкорт махаше обезумяло на Лорънс и с пресипнал глас крещеше в рупора: „Нападни я!“, въпреки че лентата, сигнализираща това, вече се вееше от гърба на Лили. Лорънс потупа Темерер и поеха напред. Лили избълва още една струя киселина и двамата защитници отскочиха встрани, като направиха достатъчно място на Темерер и той се шмугна между тях.

Отдолу дойде гласът на Гранби:

— Внимание, абордажници!

Няколко французи бяха скочили на гърба на Темерер. Лорънс нямаше време да погледне натам — Аксендар се виеше точно пред лицето му, на някакви си десет ярда от него. Дясното й око бе замъглено, лявото — зло и втренчено, с бледожълта зеница в центъра на черната еклера^[6]. Тя имаше дълги, тънки рогове, извити дъгообразно от челото до самия ръб на челюстта. Отвори уста и въздухът потрепера от горещината на пламъците, които тя избълва върху тях. В онзи кратък миг, когато надникна в червената паст, Лорънс си помисли, че гледа в бездната на ада. После Темерер прибра криле и полетя надолу като камък.

Стомахът на Лорънс подскочи. Зад себе си той чу трополене и викове на изненада. И нападатели, и свои изгубиха опората под краката си. Сякаш само миг измина, преди Темерер отново да разпери криле, а вече бяха паднали много ниско и Аксендар бързо се отдалечаваше от тях, за да се върне долу при конвоя.

Най-крайните френски кораби бяха навлезли в обсега на оръдията на английските бойни кораби. Тътенът на оръдейните залпове се засили, примесен със сяра и пушек. Най-бързите фрегати вече се бяха придвижили напред, бяха подминали търговските кораби под обстрел и продължаваха към по-богатата плячка. По този начин обаче напуснаха заслона на Екзидиевата формация и Аксендар се спусна към тях. Екипажът й мяташе запалителни гранати с големината на юмрук, които тя обгръщаше с пламъци по пътя им към уязвимите британски кораби.

Повече от половината гранати падаха в морето. С Темерер по петите Аксендар не можеше да се сниши достатъчно, та мерникът на хората й да е по-точен. Лорънс обаче видя няколко да избухват в пламъци. Тънките метални снаряди се разпукваха при падането си на палубите и нафтата в тях се възпламеняваше и разстилаше в огнена локва.

Темерер изръмжа гневно, когато видя как огънят погълна платната на една от фрегатите, и мигновено усили скоростта, с която летеше след Аксендар. Той се бе излюпил на палуба, бе прекарал в открито море първите три седмици от живота си и обичаше корабите. Лорънс споделяше неговия гняв и го пришпори с думи и потупване. Той бе погълнат от преследването на Аксендар и се оглеждаше за други дракони, които можеше да й окажат подкрепа, но бе изкаран много неприятно от целенасочената си вглъбеност. Кроин, един от топмените, падна отгоре му, преди да се търколи от гърба на Темерер със зяпнала уста и протегнати ръце — ремъците му се бяха скъсали.

Той не успя да се хване за юздата, пръстите му се плъзнаха по гладката кожа на Темерер. Лорънс посегна да го сграбчи, но напразно. Момчето падна, размахва ръце в празното пространство в продължение на четвърт миля и се изгуби във водата със слаб плисък. Повече не го видяха. Точно след него падна един от вражеските войници на борда, но той вече бе мъртъв и се понесе надолу с отпуснато тяло. Лорънс разхлаби ремъците си и се изправи с извадени пищови. На борда имаше още седмина абордажници и те се биеха с всички сили. Единият, с лейтенантските нашивки, бе само на няколко крачки и в близка схватка с Куорли, вторият курсант, който трябваше да прикрива Лорънс.

Когато Лорънс стъпи на крака, лейтенантът отметна със сабя ръката на Куорли и го прободе със страховития дълъг нож в лявата си ръка. Куорли изпусна своята сабя и се хвана за раната; падна на земята и започна да плюе кръв. Лорънс имаше възможност за чист изстрел, но точно зад лейтенанта един друг от абордажниците бе съборил Мартин на колене. Гърлото на стрелеца на крилото бе открито за камата на неприятеля.

Лорънс се прицели и стреля. Мъжът падна по гръб с кървяща дупка в гърдите и Мартин се изправи на крака. Преди Лорънс да се прицели наново, лейтенантът пое риска да пререже собствените си ремъци. Той прескочи мъртвото тяло на Куорли и се хвана за ръката на Лорънс хем за да се подпре, хем да изтласка пистолета. Това бе необикновена маневра, независимо дали бе в резултат на храброст, или на безразсъдство.

— Браво! — неволно рече Лорънс.

Французинът го изгледа изненадано, но после се усмихна с нелепо момчешко изражение на опръсканото си с кръв лице и вдигна сабя. Лорънс, разбира се, разполагаше с нечестно предимство. Мъртъв бе безполезен, защото драконът, чийто капитан бъдеше убит, се обръщаше крайно освирепял към врага — безконтролен и изключително опасен. Французинът не искаше Лорънс мъртъв, а пленник, затова бе извънредно предпазлив, докато Лорънс можеше спокойно да се прицели и да го убие с най-добрия си изстрел.

В момента обаче това не бе особено уместно. Битката бе нетипична. Двамата стояха в тясната основа на тила на Темерер. Бяха така близо един до друг, че Лорънс се възползваше от опората на високия лейтенант, а французинът не пускаше Лорънс, без когото със сигурност щеше да падне. Вместо да се дуелират истински, те повече се бутаха един друг. Остриетата на сабите им не се раздалечаваха на повече от един-два инча и Лорънс започна да си мисли, че двубоят ще свърши само ако единият от тях падне.

Лорънс рискува да направи една стъпка. Това му позволи леко да се извърти и да вижда останалата част от битката над рамото на лейтенанта. Мартин и Ферис продължаваха да се бият, няколко от стрелците също, но ги превъзхождаха числено и дори само още двама вражески войници да минеха напред, Лорънс щеше да се озове в голямо затруднение. Няколко от белмените правеха опити да се качат горе, но двама от абордажниците бяха заели позиции да ги отблъскват. Джонсън бе прободен пред очите на Лорънс и падна.

— Vive l’Empereur^[7] — окуражи хората си лейтенантът и се огледа.

Той набра смелост от изгодната си позиция и атакува отново, като се целеше в крака на Лорънс. Лорънс отклони удара, но сабята му издрънча странно при съприкосновението и с неприятна изненада той осъзна, че се бие с парадното оръжие, с което се бе явил предния ден в адмиралтейството. Така и не бе имал възможност да го смени.

Той започна да се бие с по-ограничени движения. Стараеше се да не посреща оръжието на французина с долната половина на своята сабя, та ако тя се счупеше, да му остане поне част от острието. Последва нов силен удар към дясната му ръка. Той отблъсна и него, но този път наистина се отчупиха пет инча от острието, които оставиха тънка драскотина по челюстта му, преди да отлетят, златисточервени от отразения огън.

Французинът разбра, че сабята е слаба и я засипа с удари, за да я раздроби на парчета. Поредното нападение — и замина още една част от острието. Сега Лорънс се дуелираше с някакви си шест инча стомана с фалшиви брилянти по посребрената дръжка, които блещукаха подигравателно и нелепо. Той стисна зъби. Нямаше да се предаде и да стане свидетел как французите пленяват Темерер. Проклет да беше, ако допуснеше това. Можеше да скочи с вик от борда и имаше надежда Темерер да го хване. Ако ли пък не, поне нямаше да е отговорен за предаването на дракона в ръцете на Наполеон.

Тогава дочу вик — Гранби се появи по задния опашен ремък, катереше се без държачи и промуши войника, който пазеше левия коремен ремък. Мъжът падна мъртъв и шест белмени почти едновременно изскочиха на горната палуба. Останалите абордажници се събраха в плътна групичка, но трябваше да се предадат или да умрат. Мартин, подпомогнат от белмените, вече се бе освободил и прескачаше тялото на Куорли с извадена сабя.

— Ah, voici un joli gâchis^[8]! - c отчаян тон изрече лейтенантът и направи последен храбър опит да приклещи с острието си дръжката на Лорънсовата сабя.

Изби я със страшен замах от ръката на Лорънс, но точно в този момент се олюля изненадано, а от носа му бликна кръв. Той падна ничком в ръцете на Лорънс. Младият Дигби стоеше колебливо зад него, а в ръка стискаше измервателното въже с вързания в края топовен снаряд. Бе се прокраднал от съгледваческия си пост на рамото на Темерер и бе ударил французина по главата.

— Браво на теб — рече Лорънс, след като разбра какво се бе случило.

Момчето се изчерви от гордост.

— Господин Мартин, ако обичате, свалете този мъж в лазарета — Лорънс подаде безжизненото тяло на французина. — Той се би като лъв.

— Слушам, сър! — устните на Мартин продължаваха да мърдат.

Той казваше още нещо, но тътенът отгоре заглушаваше думите му. Това бе последното, което Лорънс чу.

Ниският и опасен грохот от рева на Темерер проникна през мъглата на безсъзнанието. Лорънс опита да помръдне и да се огледа, но светлината заслепи болезнено очите му, а единият му крак въобще не реагира. Той опипа бедрото си и откри, че е заплетено в кожените ремъци на сбруята, а там, където една от катарамите бе разкъсала бричовете и кожата му, лепнеше от кръв. За миг помисли, че може да са пленени, но чу английска реч, а после разпозна крясъците на Барам и ожесточените думи на Гранби:

— Не, сър, не пристъпвайте още напред, по дяволите! Темерер, ако тези мъже се опитат да направят нещо, може да ги свалиш.

Лорънс се помъчи да се надигне и изведнъж го подхванаха нечии грижовни ръце.

— Внимателно, сър, добре ли сте? — това бе младият Дигби, който му пъхна в ръцете протекъл мях с вода.

Лорънс накваси устни, но не посмя да преглътне. Стомахът му бушуваше.

— Помогни ми да се изправя — каза дрезгаво и се опита да отвори очи поне малко.

— Не бива, сър — прошепна настойчиво Дигби. — Ударихте си лошо главата, а тези хора дойдоха да ви арестуват. Гранби каза да ви държим далеч от очите им и да чакаме адмирала.

Той бе скрит зад предния крак на Темерер и лежеше върху отъпканата пръст на летателната площадка. Съгледвачите Дигби и Алън се бяха навели над него от двете му страни. Вадички тъмна кръв се стичаха по хълбока на Темерер и оцветяваха пръстта в черно.

— Той е ранен — рязко каза Лорънс и отново се помъчи да се изправи.

— Господин Кейнс отиде за превръзки, сър. Един Пешьор ни удари през раменете, но останаха само драскотини — отвърна Дигби, като му попречи да стане.

Справи се успешно, защото Лорънс въобще не можеше да свие изкълчения си крак, камо ли да отпусне тежестта си върху него.

— Не бива да ставате, сър. Бейлзуърт отиде за носилка.

— Достатъчно, помогни ми да стана — рязко рече Лорънс.

Лентън не можеше да пристигне толкова скоро след битката, а той нямаше намерение да се излежава и да остави ситуацията да се влоши. Накара Дигби и Алън да му помогнат да се изправи и докато двамата мичмани се превиваха под тежестта му, излезе с накуцване от укритието си.

Барам бе там с дузина морски пехотинци и това не бяха неопитните момчета от ескорта му в Лондон, а обръгнали стари войници, които носеха оръдие с люти снаряди. То бе малко и късоцевно, но при това разстояние не им трябваше повече. Лицето на Барам беше станало мораво от препирнята с Гранби в края на площадката. В този момент той зърна Лорънс и присви очи.

— Ето ви и вас. Наистина ли мислехте, че може да се скриете тук като някой страхливец? Веднага се отдалечете от животното! Сержант, вървете да го арестувате.

— Няма да доближавате Лорънс!

Темерер се озъби на войниците, преди Лорънс да може да отговори, и вдигна лапа с извадени нокти, готов да ги нападне. Кръвта по раменете и врата му придаваше особено свиреп вид, голямата му яка бе вдигната заплашително. Мъжете се отдръпнаха, но сержантът каза с равен глас:

— Насочете оръдието, ефрейтор — и направи жест към останалите да вдигнат мускетите си.

Лорънс викна притеснено:

— Темерер, престани, успокой се, за Бога! — но без резултат.

Темерер бе изпаднал в дива ярост и не му обърна внимание. Дори мускетите да не го нараняха сериозно, лютите снаряди щяха да го заслепят и ядосат още повече. Лесно щяха да го докарат до абсолютно неконтролируем бяс, опасен както за него, така и за околните.

Дърветата в западна посока внезапно се разклатиха и от тях се надигна огромното туловище на Максимус. Той отметна глава в страховита прозявка, разкривайки редиците остри зъби, и се изтръска.

— Не свърши ли битката? Каква е тази врява?

— Ти там! — викна Барам към Копър Регала и посочи Темерер. — Задръж този дракон!

Максимус бе ужасно далекоглед като всички Копър Регали. За да фокусира летателната площадка, той бе принуден да се отдалечи малко, затова приседна на задните си крака. Бе два пъти по-тежък от Темерер и по-дълъг с двадесет фута. Крилете му, полуотворени за равновесие, хвърлиха дълга сянка и засияха в червеникаво от слънцето зад гърба му, а вените им се откроиха по полупрозрачната кожа. Така, издигнал се внушително над всички тях, той отдръпна още малко глава и се вгледа в площадката.

— Защо трябва да те задържа? — попита той с интерес.

— Не трябва! — Темерер почти плюеше в яда си, а яката му трепереше. Кръвта потече по-обилно по раменете му. — Тези мъже искат да ми отнемат Лорънс, да го вкарат в затвора и да го екзекутират, но аз няма да им позволя. Никога. И Лорънс не може да ми забрани да те смачкам! — добави той ожесточено към лорд Барам.

— Мили Боже — ужасено прошепна Лорънс.

Не беше съзнавал коя е истинската причина за страха на животното. Темерер бе виждал арест само веднъж — на един изменник, екзекутиран по-късно пред очите на собствения си дракон. Случката съкруши всички млади дракони в поделението и дни наред бяха изпаднали в състрадателна меланхолия. Нищо чудно, че сега Темерер бе в паника.

Гранби се възползва от отвличането на вниманието, което Максимус неволно бе причинил, и направи бърз приканващ жест към останалите офицери от екипажа на Темерер. Ферис и Евънс скочиха след него, Ригс и стрелците му ги последваха и след миг всички се строиха пред Темерер в отбранителна позиция, вдигнали пушки и пищови. Беше само перчене, мунициите им бяха свършили в битката, но това по никакъв начин не отслаби ефекта. Лорънс затвори очи от ужас. С това открито неподчинение Гранби и всичките му хора току-що бяха скочили в казана заедно с него. Налице бяха всички основания това да се нарече бунт.

Насочените към тях мускети не потрепнаха. Морските пехотинци бързаха да заредят оръдието. Натъпкваха едно от кръглите гюлета с помощта на малък шомпол.

— Готови! — каза ефрейторът.

Лорънс не можеше да реши как да постъпи. Ако наредеше на Темерер да събори оръдието, това щеше да е нападение над приятелски войски, над мъже, които просто изпълняват дълга си. Би било непростимо и съвсем малко по-невъобразимо, отколкото да бездейства, докато нараняват Темерер или хората му.

— Какво правите всички, по дяволите?

Кейнс, лекарят, назначен да се грижи за Темерер, се върна на площадката с двама олюляващи се помощници, натоварени догоре с нови превръзки и копринен конец за шиене. Той си проправи път през стреснатите пехотинци. Опръсканата с кръв престилка му придаваше авторитет, на който те предпочитаха да се подчинят. Той дръпна фитила от ръцете на войника до лютото оръдие, запокити го на земята и го стъпка. Хвърли гневен поглед наоколо, като не пропусна нито Барам и войниците му, нито Гранби и хората му. Ядът му бе напълно справедлив.

— Къде ви е умът? Току-що се връщат от полет. Не бива да разстройвате драконите след битка. След половин минута насам ще гледа цялото поделение, не само онзи голям клюкар — и той посочи Максимус.

И наистина, още няколко дракона надничаха над дърветата и протягаха шии, за да видят какво се случва. Вдигна се голям шум от чупещи се клони. Земята потрепера под краката им, когато засраменият Максимус се отпусна на задните си крака и се наведе в опит да не изглежда чак толкова любопитен. Барам огледа с безпокойство множеството заинтригувани зрители. Драконите обикновено се хранеха веднага след битка и сега от челюстите на мнозина от тях капеше съсирена кръв и се носеше хрускане на кости.

Кейнс не му остави време да се окопити:

— Марш веднага, всички марш! Не мога да работя посред целия този цирк. Колкото до теб — сопна се той на Лорънс, — лягай моментално! Дадох заповеди да бъдеш отведен право в лазарета. Само Бог знае какво причиняваш на крака си, като подскачаш насам-натам. Къде е Бейлзуърт с носилката?

Барам се намеси неуверено:

— Лорънс е арестуван, по дяволите, и възнамерявам да тикна зад решетките и вас, размирни кучета.

Кейнс обаче го прекъсна:

— Ще го арестувате на сутринта, след като се погрижа за крака му и за дракона. От всички долни, нехристиянски постъпки, да се атакуват ранени хора и зверове, е…

Кейнс буквално размахваше юмрук в лицето на Барам — стряскаща гледка, благодарение на стиснатия в ръката му тридесетсантиметров закривен тенакулум^[9] и моралната сила на аргументите му. Барам несъзнателно отстъпи назад. Войниците с облекчение приеха това за сигнал и започнаха да се изтеглят заедно с оръдието. Барам, объркан и изоставен, бе принуден да се откаже.

Спечеленото по този начин отлагане не трая дълго. Хирурзите се почесаха по главите над крака на Лорънс. Костта не бе счупена, въпреки секващата дъха болка, докато го опипваха, за да установят нараняването. Нямаше видима рана, с изключение на огромните синьо-зелени натъртвания, покрили почти всяко ъгълче от кожата му. Главата също го болеше ужасно, но можеха да му предложат единствено лауданум, който той отказа. Наредиха му да не стъпва на крака си — съвет, колкото практичен, толкова и излишен, защото той не можеше да се задържи за дълго изправен, без да рухне на земята.

Междувременно раните на Темерер, за щастие повърхностни, бяха зашити и Лорънс успя да го придума да хапне малко въпреки възбудата му. До сутринта стана ясно, че Темерер се възстановява добре, раните не бяха инфектирани и нямаше причини отлагането да продължи. От адмирал Лентън се получи официална заповед Лорънс да се яви в щаба на поделението. Той бе занесен дотам на кресло, а Темерер остана да го чака нервен и тревожен.

— Ако не се върнеш до утре сутринта, ще те намеря — закле се той и не позволи да го разубеждават.

Лорънс трудно можеше да го успокои, без да лъже. По всяка вероятност щяха да го арестуват, освен ако Лентън не им бе повлиял като по чудо. След тези многобройни провинения бе възможно Военният съд да наложи смъртно наказание. Обикновено летците не ги бесеха за по-малко провинение от безспорна измяна. Барам обаче със сигурност щеше да го изправи пред комисия от военноморски офицери, които щяха да са далеч по-строги и нямаше да вземат под внимание въпроса със запазването на дракона на служба. По настояване на китайците Англия вече бе изгубила Темерер като боен дракон.

Ситуацията в никакъв случай не бе лесна, но най-силно го мъчеше мисълта, че бе изложил хората си на опасност. Гранби трябваше да отговаря за откритото си неподчинение, както и другите лейтенанти — Евънс, Ферис и Ригс. Имаше вероятност да ги разжалват — ужасна съдба за човек, влязъл още от дете в редиците на летците. Обикновено не отпращаха дори онези курсанти, които никога не стигаха до чина лейтенант. Вместо това им намираха някаква работа в развъдника или поделението, за да не напускат средата си.

Макар че състоянието на крака му се бе подобрило през нощта, Лорънс беше още блед и се изпоти от краткото разстояние, което рискува да измине по входните стълби на сградата. Болката се засили рязко и зашеметяващо и той се принуди да спре, за да си поеме дъх, преди да влезе в малкия кабинет.

— Боже мой! Мислех, че лекарите са ви обявили за здрав. Седнете, Лорънс, преди да паднете. Заповядайте — каза Лентън, като пренебрегна нетърпеливата гримаса на Барам и сложи чаша бренди в ръката на Лорънс.

— Благодаря, сър. Не грешите, наистина ме обявиха за здрав — отвърна Лорънс и отпи веднъж от учтивост. Главата му бе достатъчно замъглена.

— Достатъчно! Той не е дошъл тук да го глезите — обади се Барам. — Никога в живота си не бях виждал такова възмутително поведение на офицер. За бога, Лорънс, не обичам бесилото, но в този случай не бих се поколебал. Лентън обаче ми се кълне, че вашият звяр ще стане неуправляем, въпреки че не знам колко по-различен ще е от сега.

Надменният тон накара Лентън да стисне устни. Лорънс можеше само да си представя унижението, на което се е подлагал, за да създаде подобно впечатление у Барам. Лентън бе адмирал, току-що извоювал поредната голяма победа, но дори това имаше съвсем малко значение. Барам можеше да го обижда безнаказано, докато един военноморски адмирал имаше достатъчно политическо влияние и приятели, че да изисква по-уважително отношение.

— Ще бъдете уволнен от военна служба, това е вън от всякакво съмнение — продължи Барам. — Но животното трябва да замине за Китай и тук, съжалявам да го кажа, се нуждаем от вашето съдействие. Намерете начин да го убедите и ще забравим всичко, но продължите ли с непокорството, проклет да съм, ако не ви пратя на въжето. Животното ще застрелям, а китайците да вървят по дяволите.

Последните думи едва не накараха Лорънс да скочи от стола въпреки травмата. Задържа го единствено ръката на Лентън на рамото му, която го натисна решително.

— Сър, отивате твърде далеч — каза Лентън. — В Англия не сме убивали дракон за по-малко провинение от човекоядство, няма тепърва да започваме. Това ще предизвика истински метеж.

Барам се навъси и промърмори под носа си нещо неразбираемо за липсата на дисциплина — интересна забележка от човек, за когото Лорънс знаеше, че е бил на служба по време на големите моряшки бунтове през 1797 година, когато се бе надигнала половината флота.

— Да се надяваме, че няма да се стига дотам. На пристанището в Спитхед чака един кораб, „Преданост“. До седмица ще бъде подготвен за път. Как ще качим животното на борда, ако е толкова плашливо?

Лорънс не можеше да отговори. Една седмица бе ужасно кратък период и за момент той дори си позволи да обмисли неблагоразумната идея за бягство. Темерер лесно щеше да прелети от Дувър до континента, а в немските земи имаше гори, където и до днес живееха диви дракони, въпреки че бяха само от дребните породи.

— Няма да е особено лесно — рече Лентън. — Ще ви кажа направо, сър, че от самото начало изпуснахте нещата от контрол. Темерер вече е ужасно разстроен, а не е детска игра да придумаш дракон да направи нещо, което не желае.

— Стига оправдания, Лентън, достатъчно — започна Барам, но на вратата се почука.

И тримата се изненадаха, когато един доста пребледнял курсант отвори и каза:

— Сър, сър… — след което бързо изчезна от погледите им, защото китайските войници щяха да го прегазят, докато разчистваха пътя на принц Юнсин.

Те бяха толкова слисани, че отначало забравиха да станат. Юнсин вече бе в стаята, а Лорънс продължаваше да се мъчи да се изправи на крака. Прислужниците побързаха да придърпат стола на лорд Барам за принца, но той го отказа с жест и така принуди и другите да останат прави. Лентън подхвана дискретно Лорънс под ръка, за да му бъде опора, но въпреки това се олюля и стаята се завъртя, а блясъкът на ярката роба на Юнсин го прободе в очите.

— Значи така показвате почитта си към Небесния син — каза принцът на Барам. — Отново хвърлихте в битка Лун Тиен Сян, а сега правите тайни съвещания и заговорничите как да запазите плодовете от своята кражба.

Макар само преди пет минути да пращаше китайците по дяволите, сега Барам пребледня и запелтечи:

— Сър, Ваше Височество, ни най-малко… — но Юнсин не се трогна.

— Обходих цялата казарма, както наричате тези животински обори — каза той. — Като вземем предвид варварските ви методи, не е чудно, че Лун Тиен Сян е развил тази заблудена привързаност. Естествено е да не желае да се разделя с компаньона, който му предоставя единствената разтуха тук. — Той се обърна към Лорънс и го огледа презрително от глава до пети. — Възползвали сте се от неговата младост и неопитност, но ние няма да толерираме това. Не приемаме повече оправдания за отлагане на пътуването. Веднъж щом го върнем в неговия дом и на полагащото му се място, той ще се научи да цени по-високопоставена компания.

— Ваше Височество, грешите, ние имаме огромно желание да ви съдействаме, — обади се Лентън, докато Барам търсеше по-изтънчени фрази, — но Темерер не иска да изостави Лорънс, а вие несъмнено знаете, че драконът не може да бъде командван, а само придуман.

Юнсин каза с леден глас:

— В такъв случай трябва да дойде и капитан Лорънс. Или сега ще ни увещавате, че това е невъзможно?

Всички зяпнаха от почуда, напълно объркани. Лорънс не смееше да повярва, че е чул правилно. Тогава Барам изстреля бързо:

— По дяволите, ако искате Лорънс, ваш е, много благодаря.

За Лорънс остатъкът от срещата премина като на магия. Смесицата от объркване и неимоверно облекчение му пречеха да се съсредоточи. Виеше му се свят и той отговаряше механично на въпросите, докато Лентън не се намеси още веднъж, за да го прати да си легне. Той се задържа буден още само колкото да прати бележка на Темерер и веднага бе повален от дълбок, неободрителен сън.

Отскубна се от лапите му на следващата сутрин, след като бе спал в продължение на четиринайсет часа. Капитан Роланд дремеше до леглото му с глава, опряна в облегалката на стола, и отворена уста. Когато той се размърда, тя се събуди и, прозявайки се, разтърка лице.

— Лорънс, буден ли си? Много ни уплаши, ще знаеш. Емили ме повика, защото клетият Темерер умирал от притеснение. Защо му прати такава бележка?

Лорънс отчаяно се помъчи да си спомни какво беше написал — невъзможно, всичко се бе изпарило. Не помнеше почти нищо от предишния ден, освен най-основното.

— Роланд, нямам ни най-малка представа какво съм му написал. Темерер знае ли, че заминавам с него?

— Вече да, но не го научи от теб. Лентън ми каза, когато дойдох да те търся — и тя му подаде лист хартия.

Почеркът и подписът бяха неговите, иначе написаното бе напълно непознато и безсмислено:

Темерер,

Не се бой, аз отивам. Небесният син няма да толерира повече отлагане. Барам ме пуска. „Преданост“ ще ни спаси. Моля те, хапни нещо.

Л.

Лорънс гледаше бележката с недоумение и се чудеше как е могъл да напише подобно нещо.

— Не помня и една дума. Не, почакай, „Преданост“ е името на кораба, а принц Юнсин нарече императора „Небесния син“, макар че нямам представа защо съм повторил това богохулство. — Той й върна бележката. — Изглежда, не съм бил на себе си. Моля те, хвърли я в огъня и върви кажи на Темерер, че вече съм добре и ще се видим скоро. Би ли позвънила за камериер, трябва да се облека.

— Струва ми се, че е по-добре да останеш в леглото — отвърна Роланд. — Полежи си още. Доколкото разбирам, в момента нямаш бърза работа, а Барам иска да говори с теб. Лентън също. Отивам да съобщя на Темерер, че нито си умрял, нито ти е пораснала втора глава. Ще кажа на Емили да ви е на разположение, за да си предавате съобщения с него.

Лорънс отстъпи. Всъщност наистина не бе в състояние да стане, а щом Барам желаеше да разговарят отново, трябваше да запази всичката си налична сила. Този път обаче беше пощаден. Лентън го посети сам.

— Е, Лорънс, боя се, че ви очаква дяволски дълго пътуване, и се надявам да го прекарате добре — каза той, като си придърпа стол. — През деветдесетте години, когато плавах за Индия, ни застигна тридневна буря. Дъждовните капки замръзваха, докато падаха, и драконите не можеха да литнат над облаците, за да си отдъхнат. Клетата Обверсария беше болна през цялото време. Няма нищо по-неприятно от дракон с морска болест — и за него, и за теб.

Лорънс не беше командвал транспортен кораб за дракони, но ясно си представи картината.

— Радвам се да отбележа, сър, че Темерер няма да има подобни затруднения и всъщност обича пътуването по море.

— Ще видим колко го обича, ако попаднете на ураган — поклати глава Лентън. — Не че очаквам някой от двама ви да възрази, предвид обстоятелствата.

— Ни най-малко — искрено отвърна Лорънс.

Той предполагаше, че просто скача от трън та на глог, но междувременно бе благодарен за свободното падане. Плаването щеше да продължи с месеци и имаше място за надежда. Докато стигнеха Китай, можеше да се случи какво ли не.

Лентън кимна:

— Приличате на призрак, затова ще бъда кратък. Съумях да убедя Барам, че е най-добре да си оберете крушите, във вашия случай — екипажа. В противен случай някои от офицерите ви ги очакват доста неприятни последици. Най-добре да тръгнете по-скоро, преди той да е размислил.

Това бе поредното неочаквано облекчение.

— Сър — рече Лорънс, — трябва да знаете колко дълбоко съм ви задължен…

— Глупости, не благодарете на мен. — Лентън отметна прошарената си коса от челото. — Дяволски съжалявам за всичко това, Лорънс. На ваше място аз отдавна да съм побягнал презглава. Грозна беше тая работа.

Лорънс не знаеше какво да отговори. Не бе очаквал съчувствие и не мислеше, че го заслужава. След миг Лентън продължи по-оживено:

— Съжалявам, че не ви давам време да се възстановите, но на борда няма какво друго да правите, освен да си почивате. Барам им обеща „Преданост“ да отплава след седмица, но, доколкото разбирам, няма да му е лесно да намери капитан дотогава.

— Мислех, че капитан ще е Картрайт — каза Лорънс, воден от някакъв бегъл спомен.

Той не бе спирал да чете вестника „Морски хроники“ и следеше назначенията на корабите. Името на Картрайт изплува в паметта му. Преди много години бе служил заедно с него на „Голиат“^[10].

— Да, „Преданост“ трябваше да отплава за Халифакс, където в момента се строи друг кораб за капитана. Не могат обаче да го чакат да завърши двугодишното плаване до Китай и обратно — каза Лентън. — Ще се намери някой друг, бъдете подготвени.

— Може да разчитате на това, сър — отвърна Лорънс. — Дотогава ще съм се съвзел.

Този оптимизъм вероятно беше неоправдан. След като си тръгна Лентън, Лорънс се опита да напише писмо, но откри, че не може да се справи. Главата го болеше непоносимо. За щастие Гранби се отби да го види след час. Беше изпълнен с въодушевление за предстоящото пътешествие и гледаше отвисоко на рисковете, които бе предприел в кариерата си.

— Пукната пара не давах за нея, когато онези негодници се опитаха да ви отведат и бяха насочили оръжие към Темерер — каза той. — Сега не мислете за това, а кажете какво желаете да напиша.

Лорънс се отказа да го съветва да внимава повече. Лоялността на Гранби бе толкова упорита, колкото и първоначалната му неприязън, но по-удовлетворяваща.

— Само няколко реда, ако обичаш. За капитан Томас Райли — кажи му, че след седмица се отправяме към Китай и той може да поеме командването на „Преданост“, ако няма нищо против транспортните кораби. Трябва веднага да се яви в адмиралтейството, защото Барам търси капитан, но нека не споменава моето име.

— Много добре — рече Гранби, докато записваше.

Почеркът му не бе особено елегантен. Буквите се разтягаха разточително по листа, но все пак можеше да му се разчита.

— Добре ли го познавате? Ще трябва задълго да се задоволим с него.

— Да, много добре — отговори Лорънс. — Той беше мой трети лейтенант на кораба „Белиз“ и втори на „Самоуверен“. Присъства на излюпването на Темерер. Чудесен офицер и моряк. Не можем да се надяваме на по-добър капитан.

— Лично ще предам писмото на куриера и ще му кажа да се постарае то да бъде получено — обеща Гранби. — Какво облекчение ще е да не сме заобиколени от тези жалки, високомерни типове… — той прекъсна засрамено. Неотдавна смяташе и Лорънс за „високомерен тип“.

— Благодаря, Джон — каза набързо Лорънс, за да му спести неудобството, — но по-добре още да не възлагаме големи надежди. Правителството може да предпочете по-опитен човек.

Въпреки това той тайно смяташе, че Райли има отлични шансове. Барам нямаше лесно да намери желаещи за този пост. Колкото и внушително да изглеждаха на незапознатия, транспортните кораби бяха неудобни за командване плавателни съдове. Често прекарваха дълги периоди на пристанището в очакване на дракони за превозване, а екипажите им се отдаваха на гуляи в кръчмите. Друг път стояха месеци наред в открито море, като служеха за пунктове за почивка за дракони, прекосяващи големи разстояния. Все едно бяха на блокада, но по-лошо, поради липсата на общество. Малки бяха изгледите им за битки и слава, още по-малки — за плячкосване. Не им служеха хора, които имаха шанс за нещо по-добро.

„Самоуверен“ обаче бе пострадал толкова тежко в бурята след Трафалгар, че още дълго щеше да стои на сух док. Райли, останал на сушата без влияние, което да му осигури нов кораб, и практически без екипаж, щеше да е доволен от тази възможност, колкото и Лорънс щеше да е доволен от присъствието му, а имаше голяма вероятност Барам да се спре още на първия предложил услугите си кандидат.

Лорънс прекара следващия ден малко по-успешно, в работа над други неотложни писма. Личните му дела не бяха подготвени за едно дълго пътуване отвъд границите на куриерските райони. Освен това, в последните мъчителни седмици той напълно бе занемарил личната си кореспонденция и сега имаше да отговаря на няколко писма, предимно на роднини. След битката при Дувър баща му бе станал по-толерантен към кариерата му и въпреки че все още не си пишеха лично един на друг, Лорънс поне вече не бе длъжен да крие кореспонденцията с майка си и от известно време насам открито адресираше писмата до нея. Възможно бе след последните събития баща му отново да прекратеше тази привилегия, но Лорънс се надяваше той да не научи подробностите. За щастие Барам нямаше да спечели нищо, ако изложеше лорд Алъндейл. Не и сега, когато общият им политически съюзник Уилбърфорс възнамеряваше на следващото заседание на парламента отново да повдигне въпроса за отмяната на робството.

Лорънс нахвърля набързо още дузина бележки с не особено типичен за него почерк. Повечето бяха до морски офицери, които познаваха нужната подготовка на едно бързо отплаване. Въпреки че не бяха дълги, усилието взе своето и когато Джейн Роланд отново го посети, той бе капнал от умора и лежеше със затворени очи.

— Да, ще ги пратя, но се държиш абсурдно, Лорънс — каза тя и събра писмата. — Ударът по главата не е шега работа, дори да не си си пукнал черепа. Когато имах жълта треска, не скачах напред-назад и не твърдях, че ми няма нищо. Лежах в леглото, ядях си овесената каша, пиех си греяното вино и оздравях по-бързо от всички други в Западните Индии.

— Благодаря ти, Джейн — отвърна той и не й се противопостави.

Наистина се чувстваше много зле и й беше благодарен, когато тя пусна завесите и стаята потъна в приятен полумрак.

Няколко часа по-късно се събуди за кратко от врява пред вратата на стаята. Чу Роланд да казва:

— Махайте се, по дяволите, или аз ще ви изритам навън. Откъде накъде се промъквате да го тормозите в първия момент, в който го оставих сам?

— Но аз трябва да говоря с капитан Лорънс, въпросът е изключително важен. — Възразилият глас бе непознат и доста смутен. — Пристигам направо от Лондон…

— Щом е толкова спешно, вървете да го съобщите на адмирал Лентън — отвърна Роланд. — Не ме интересува дали сте от правителството, мога да ви бъда майка. Не вярвам дори за миг, че новината не може да изчака до сутринта.

При тези думи тя затвори вратата след себе си и заглуши останалата част от спора. Лорънс отново се унесе в сън.

На следващата сутрин нямаше кой да го брани и прислужницата едва бе внесла закуската от крайно неапетитна овесена каша и греяно вино, когато бе направен нов опит за нахлуване, този път успешен.

— Сър, моля за извинение, че ви се натрапвам по този неприемлив начин — каза забързано непознатият и без покана притегли стол до леглото на Лорънс. — Позволете ми да ви обясня. Съзнавам, че появата ми е крайно необичайна. — Той нагласи тежкия стол и седна, или по-скоро кацна на ръба му. — Името ми е Артър Хамънд. Упълномощен съм от правителството да ви придружа до китайския императорски двор.

Хамънд бе изненадващо млад, вероятно на двайсетина години, с безредна тъмна коса и напрегнато изражение, което придаваше на бледото му слабо лице интересно озарение. Говореше припряно, разкъсван между необходимостта да се извини и нетърпението си да дойде на въпроса.

— Моля да ме извините, че не се запознахме официално. Случилото се изключително силно ни изненада. Лорд Барам вече нареди да отплаваме на двадесет и трети. Разбира се, ако предпочитате, може да помолим за малка отсрочка…

Точно за това Лорънс нямаше никакво желание, но бе наистина удивен от прямотата на Хамънд. Отвърна бързо:

— Не, сър, изцяло съм на ваше разположение. Не можем да отлагаме плаването заради официалности, още повече че принц Юнсин получи уверение за тази дата.

— О! Аз съм на същото мнение — изрече с огромно облекчение Хамънд.

Като гледаше лицето му и преценяваше годините му, Лорънс заподозря, че са му дали това назначение само поради липсата на време. Хамънд обаче бързо го убеди, че готовността му да замине за Китай без предизвестие далеч не бе единственото му качество. След като се настани удобно, той извади връзката документи, която издуваше предницата на палтото му, и започна да обсъжда в детайли тяхната мисия.

Лорънс трудно следеше мисълта му. На моменти Хамънд несъзнателно превключваше на китайски, докато преглеждаше документите, написани на този език, а когато говореше на английски, надълго и нашироко обсъждаше темата за делегацията на Макартни в Китай отпреди четиринайсет години. По онова време Лорънс току-що бе станал лейтенант и бе ангажиран изцяло с въпросите на флотата и на собствената си кариера и почти не помнеше съществуването на тази мисия, още по-малко в детайли.

Той не прекъсна веднага Хамънд. От една страна, нямаше удобна пауза в потока на разсъжденията му, а от друга, в този монолог имаше нещо успокоително. Хамънд говореше с нетипичен за годините си авторитет. Несъмнено познаваше отлично темата, но най-важното — нямаше и намек за надменността, с която Лорънс се бе сблъсквал при Барам и цялото правителство. Лорънс беше благодарен да има сътрудник, когото да слуша с желание, дори ако единственото му познание за експедицията бе, че корабът на Макартни „Лъвът“ е първият западен плавателен съд, акостирал в залива Джътао.

— O — доста разочаровано каза Хамънд, когато най-после осъзна, че е избрал неподходяща публика. — Е, предполагам, че това няма голямо значение. С две думи, делегацията допуснала фатална грешка. Лорд Макартни отказал да изпълни котау^[11], местният ритуал за оказване на почит към императора, и те го приели като оскърбление. Отказали да дадат съгласието си за постоянна английска мисия в Китай и Макартни бил ескортиран от дузина дракони до границата на Китайско море.

— Това вече го помня — каза Лорънс. Той имаше смътен спомен, че бе обсъждал разпалено обидата на британския дипломат. — Този ритуал наистина е крайно оскърбителен. Не го ли бяха накарали да пълзи по пода?

— Не можем да пренебрегваме чуждите обичаи, когато най-смирено посещаваме дадена страна — убедено отвърна Хамънд, като се наведе напред. — Сам виждате пагубните последствия. Сигурен съм, че лошите чувства от онзи инцидент продължават да възпрепятстват и настоящите ни взаимоотношения.

Лорънс се намръщи. Този аргумент наистина бе убедителен и обясняваше защо Юнсин бе пристигнал в Англия с най-лоши очаквания.

— Дали същият този конфликт не е бил причината да предложат Селестиал на Бонапарт? След толкова години?

— Ще бъда напълно искрен с вас, капитане, нямаме ни най-малка представа — отвърна Хамънд. — Единственото ни успокоение през тези четиринайсет години, така важни за външната ни политика, беше нашата увереност, че Китай се интересува от Европа не повече, отколкото ние се интересуваме от пингвините. Днес тази увереност е разклатена.

Трета глава

Преданост беше огромен и тромав кораб, дълъг малко над 400 фута и несъразмерно тесен, с изключение на предната част, където имаше разширение за драконова палуба, простиращо се от фокмачтата до носа. Гледан отгоре, той изглеждаше много необичайно, почти като ветрило, но под ръба на драконовата палуба корпусът бързо се стесняваше. Килът бе изработен, вместо от брястово дърво, от стомана, плътно боядисана в бяло срещу ръждата. Дългата бяла ивица, която минаваше през средата, придаваше на кораба почти бързоходен вид.

Газенето^[12] му бе повече от двайсет фута, за да притежава стабилността да посреща бурите. Бе прекалено голям да влиза спокойно в пристанищата и трябваше да акостира до гигантски подводни стълбове навътре в морето, а товарът му се пренасяше до брега от по-малки лодки — като грандама, около която се суетят камериерки. Това не беше първият транспортен кораб, с който Лорънс и Темерер бяха пътували, но щеше да е първият презокеански. Не можеше да се сравнява с малкото корабче за три дракона от Гибралтар до Плимут.

— Тук е много хубаво. По-удобно ми е, отколкото на моята площадка — одобри Темерер.

От уединеното си място на почетен пътник той виждаше цялото движение на кораба, без да се пречка, а камбузът с готварските печки се намираше точно под него и отопляваше палубата му.

— Нали не ти е студено, Лорънс? — сигурно за трети път попита той и наведе глава, за да го види по-отблизо.

— Ни най-малко — лаконично отвърна Лорънс.

Тази прекомерна грижовност вече започваше да го дразни. Макар че световъртежът и главоболието бяха намалели заедно с цицината на главата му, натъртеният му крак още се инатеше и на моменти пулсираше от постоянна болка. Качиха го на борда с боцмански стол — много унизително за дееспособен човек като него. Веднага го настаниха в кресло и го отнесоха на палубата, опакован в одеяла като някой инвалид, а Темерер внимателно се бе увил около него, за да му пази завет.

Към драконовата палуба водеха две стълбища, по едно от всяка страна на фокмачтата. Зоната на бака се простираше от подножието им до половината път до гротмачтата и по правило се полагаше на летците, докато моряците се разпореждаха с останалата площ до гротмачтата. Екипажът на Темерер вече бе завзел полагащата му се територия и многозначително бе избутал няколко купчини с навити въжета по протежението на невидимата граница. Сега на тяхно място стояха кожени сбруи и кошове с халки и катарами като предупреждение към моряците, че трябва да се съобразяват с летците.

Мъжете, които не бяха заети с прибирането на принадлежностите си, се бяха наредили по граничната линия в разнообразни отпуснати пози и симулираха работа. Младата Роланд и другите двама кадети куриери, Морган и Дайър, се бяха заиграли до мичманите, които бяха загърбили задълженията си, за да защитават територията на въздушния корпус. Бяха още малки и можеха с лекота да вървят по бордовата ограда и сега тичаха напред-назад по нея с детинско безразсъдство. Лорънс ги наблюдаваше с мрачно настроение. Продължаваше да се притеснява, че е взел младата Роланд.

— Защо искаш да я оставиш? Не слуша ли? — бе всичко, което Джейн попита, когато той се посъветва с нея.

Беше му неловко да изрази опасенията си пред нея. От друга страна, имаше логика в това да вземе малкото момиче. Когато, при пенсионирането на майка си, то станеше капитан на Екзидий, щеше да се сблъска с всички отговорности на мъжете офицери. Ако сега го щадяха, щеше да остане неподготвено.

Въпреки всички доводи, Лорънс съжаляваше. Това не беше поделението, а той знаеше, че във всеки корабен екипаж има някои долни, наистина много долни типове — пияници, кавгаджии, престъпници. Твърде голяма бе отговорността да се грижи за едно младо момиче сред подобни мъже, да не говорим, че предпочиташе да запази тайната за служещите във въздушния корпус жени.

Той нямаше намерение да инструктира Роланд да лъже и, естествено, не можеше да й възлага по-различни задачи от обикновено, но тайно и силно се надяваше истината да остане скрита. Роланд беше едва на единайсет години и от пръв поглед нямаше да се разбере, че е момиче — с тези панталони и къса куртка. Самият Лорънс преди време я беше взел за момче. В същото време той имаше силно желание да види дружески, или поне не враждебни отношения между летците и моряците, а при по-близко общуване никой нямаше да пропусне да забележи истинския пол на Роланд.

За момента случаят бе повече на нейна страна. Докато се занимаваха с товаренето на кораба, матросите на висок глас обсъждаха хората, които си нямали друга работа, освен да се возят като пътници. Неколцина от тях коментираха как преместените въжета били нахвърляни безразборно и се заеха да ги намотават наново без видима нужда. Лорънс поклати глава и запази мълчание. Хората му бяха в правото си, но той не можеше да смъмри мъжете на Райли, защото това нямаше да доведе до нищо добро.

Темерер също забеляза случващото се. Той изсумтя, а яката му почна да се надига.

— На мен това въже ми изглежда идеално — каза. — Екипажът ми много внимаваше, когато го премести.

— Всичко е наред, приятелю. Никога не е излишно да се пренамотае едно въже — бързо се намеси Лорънс.

Той не се изненада, че Темерер вече бе прехвърлил покровителственото си отношение и над екипажа — бяха заедно от няколко месеца. Моментът обаче бе повече от неподходящ. Моряците бяха нервни от присъствието на дракон и ако Темерер се включеше в някой спор и вземеше страната на хората си, това само щеше да нагнети напрежението на борда.

— Не се засягай — добави Лорънс, като галеше хълбока на Темерер, за да привлече вниманието му. — Началото на едно плаване е много важно. Трябва да сме добри спътници, вместо да поощряваме съперничеството между хората.

— Така е, предполагам — отвърна Темерер и се отпусна, — но не сме сторили нищо нередно. Те не са прави да недоволстват.

— Скоро потегляме — Лорънс искаше да смени темата. — Приливът започна, а мисля, че в момента товарят и последния от сандъците.

При нужда на „Преданост“ можеше да се натоварят до десет средни на ръст дракони. Темерер не беше чак толкова тежък, а на борда имаше много внушителна площ за съхранение на товари. Въпреки това количеството багаж на китайската делегация изглеждаше застрашително за капацитета на кораба. Това шокира Лорънс, който бе навикнал да пътува само с един моряшки сандък. Беше прекалено дори за този многоброен антураж.

Той се състоеше от петнайсет войници и поне трима лекари — един за принца, един за другите двама дипломати и един за останалите придружаващи лица, всеки със свой асистент. Освен тях и преводача имаше двама готвачи с помощници, около дузина лични прислужници и още толкова мъже с неясни функция. Сред тях бе и един господин, представен като поет, но Лорънс се усъмни в точността на превода — може би имаха предвид „писар“.

Само гардеробът на принца заемаше двайсетина сандъка с умела дърворезба и златни панти и ключалки. Боцманският камшик неведнъж плющя заради по-предприемчивите моряци, които се опитаха да ги разкъртят. Многобройните чували с храна също трябваше да бъдат прехвърлени на борда, а тъй като вече веднъж бяха изминали пътя от Китай, започваха да се износват. За огромна радост и възхита на кръжащите чайки един четиридесеткилограмов чувал с ориз се скъса и моряците трябваше през няколко минути да разпръсват облака от екзалтирани птици, за да си вършат работата.

Малко по-рано, при качването на борда бе настъпила голяма суматоха. Придружителите на Юнсин настояха да им се направи мостик до самия кораб. Това беше напълно невъзможно, дори „Преданост“ да бе акостирал достатъчно близо до дока, защото палубата му беше висока. Клетият Хамънд изгуби почти час да ги увещава, че няма нищо унизително или рисковано в това да те издигнат с въжета, и в своята безпомощност сочеше кораба като безмълвен аргумент. Накрая отчаяно бе попитал Лорънс:

— Капитане, това вълнение опасно ли е?

Въпросът беше абсурден. Вълните нямаха и пет фута, въпреки че от време на време режещият вятър отъркваше чакащата баржа във въжетата на пристана. Придружителите обаче не се задоволиха дори с учудения отрицателен отговор на Лорънс. Изглежда, никога нямаше да се качат на борда, но най-накрая самият Юнсин се отегчи от чакането и приключи спора, като слезе от драпирания си стол носилка и се качи на лодката. Не обърна внимание нито на шетнята на разтревожените си слуги, нито на подадените от екипажа на баржата ръце.

Китайските пътници, които бяха изчакали втория курс на баржата, се качваха чак сега откъм щирборда. Там сковано и официално ги приветстваха дузина морски офицери и най-порядъчно изглеждащите измежду моряците. Бяха строени покрай вътрешния край на мостика, облечени в яркочервените си куртки, бели панталони и къси сини жилетки на военноморските сили.

По-младият дипломат Сун Кай скочи с лекота от боцманския стол и със сериозно изражение огледа оживената палуба. Лорънс се зачуди дали не се възмущава от шума и безпорядъка, но не, той просто се ориентираше в обстановката. Направи няколко крачки напред-назад, после се престраши да прекоси мостика в двете посоки със сключени на гърба ръце. Огледа съсредоточено такелажа и сякаш се опита да проследи от край до край плетеницата от въжета.

Строените мъже останаха доволни, защото най-после получиха възможност да позяпат на воля член на делегацията. Принц Юнсин ги разочарова, като почти моментално изчезна в каютата, приготвена за него на кърмата. Сун Кай, висок, подобаващо невъзмутим, с дълга черна плитка, обръснато чело и пищна синя роба с оранжеви и червени бродерии, бе също толкова интересен, а и никак не бързаше да се скрие.

Минута по-късно станаха свидетели на още по-добро представление. Отдолу дойдоха викове и писъци и Сун Кай скочи да погледне зад борда. Лорънс се надигна и видя как Хамънд тича пребледнял от ужас. Дочу се шумен плисък. След секунда по-възрастният дипломат се появи на борда с подгизнали от вода поли на робата си. Въпреки злополуката сивобрадият мъж избухна в добродушен смях и махна опрощаващо с ръка на Хамънд, който го засипваше с извиненията си. Той се плесна по големия корем с печално изражение и се оттегли в компанията на Сун Кай.

— Спаси се на косъм — отбеляза Лорънс и се отпусна обратно в креслото. — Ако беше паднал целият, тази роба щеше да го завлече на дъното.

— Жалко, че не изпопадаха всичките — промърмори Темерер.

Каза го тихо за един двайсеттонен дракон, което ще рече, че всички го чуха. Понесе се сподавено хихикане и Хамънд се огледа притеснено.

Останалите придружители се качиха на борда без инциденти и изчезнаха толкова бързо, колкото и багажите им. Хамънд изглеждаше страшно облекчен, когато цялата операция приключи. Забърса потно чело с опакото на ръката си, въпреки че духаше студен и режещ вятър, и за огромна досада на екипажа приседна на един сандък на мостика. Моряците не можеха да вдигнат лодката на борда, докато той им стоеше на пътя, а нямаше как направо да му кажат да се премести, защото бе важен пътник и дипломат.

Лорънс ги съжали и погледна своите куриери. Роланд, Морган и Дайър изпълняваха заповедта да кротуват на драконовата палуба и да не се пречкат, затова седяха на самия й ръб и клатеха крака във въздуха.

— Морган — каза Лорънс и тъмнокосото момче се отзова, — покани господин Хамънд да дойде да поседи при мене.

Хамънд грейна при тази покана и веднага се качи на драконовата палуба. Дори не забеляза, че зад него мъжете веднага се заеха да връзват въжетата, за да вдигнат лодката на борда.

— Благодаря, сър, благодаря. Много мило от ваша страна.

Той седна на сандъка, който Морган и Роланд донесоха за него, и прие с още по-голяма благодарност поканата за чаша бренди.

— Нямам представа какво щях да правя, ако Лиу Бао се беше удавил.

— Така ли се казва онзи господин? — попита Лорънс.

От срещата в адмиралтейството помнеше по-възрастния дипломат единствено със свистящото похъркване.

— Това щеше да е неблагоприятно начало на пътуването, но Юнсин едва ли би обвинил вас.

— Не, тук силно грешите — отвърна Хамънд. — Той е принц, може да обвини когото си пожелае.

Лорънс бе склонен да приеме случилото се на шега, но Хамънд изглеждаше мъртвешки сериозен и след като почти допи брендито си в нетипично за него мълчание, рязко добави:

— Моля да ме извините, но трябва да отбележа колко са вредни подобни забележки, дошли в резултат на моментно нехайство…

На Лорънс му беше нужно известно време да се досети, че Хамънд говори за негодуванието на Темерер. Самият Темерер реагира по-бързо и отговори сам:

— Не ме е грижа дали те ме харесват. Може пък така да ме оставят на мира и да не се налага да живея в Китай.

Тази мисъл го осени внезапно и той вдигна глава с ентусиазъм.

— Ако съм прекалено груб, дали няма да си тръгнат веднага? Лорънс, какво се смята за особено оскърбително?

Хамънд погледна досущ като Пандора, пуснала бедите по света. Лорънс го досмеша, но сподави желанието, воден от съчувствие. Хамънд бе прекалено млад за тази работа. Колкото и умен и талантлив да беше, той усещаше липсата на личен опит и това го правеше излишно предпазлив.

— Не, приятелю, така нищо няма да постигнеш — рече Лорънс. — По-скоро ще ни обвинят, че сме те направили грубиянин, и още повече ще настояват да останеш при тях. — О…

Темерер отпусна печално глава върху лапите си.

— Е, не възразявам чак толкова да замина, само дето няма да участвам в битките — каза той примирено. — Пътуването ще е много интересно и ми се иска да видя Китай, но те ще се опитат да ми отнемат Лорънс, сигурен съм, а аз не съм съгласен.

Хамънд има благоразумие да не задълбава в тази тема. Вместо това побърза да каже:

— Колко време вече товарят? Това сигурно не е типично. Увериха ме, че до обяд ще сме прекосили половината Ламанш, а ето, още не сме вдигнали платната.

— Мисля, че почти приключиха — отвърна Лорънс.

Последният грамаден сандък се озова в ръцете на моряците на борда с помощта на въже и скрипец. Мъжете изглеждаха уморени и имаше защо. За времето, в което можеха да натоварят десет дракона, те натовариха един мъж и парадните му дрехи и вече закъсняваха с половин час за обяд.

Сандъкът изчезна в трюма и капитан Райли се качи при тях от квартердека, свали шапка и избърса потта от челото си.

— Понятие си нямам как са се добрали до Англия. Предполагам, не са дошли с транспортен кораб.

— Не, иначе щяхме да пътуваме с него — отвърна Лорънс.

Той не се бе замислял по този въпрос и едва сега осъзна, че няма представа как е пристигнала китайската делегация.

— Може да са дошли по суша.

Хамънд мълчеше намръщено, очевидно и той се чудеше същото.

— Такова пътешествие сигурно е много интересно, минава се през толкова различни места — отбеляза Темерер. — Не че съжалявам, че тръгваме по море — добави бързо и погледна засрамено Райли, за да се увери, че не го е засегнал. — По-бързо ли ще стигнем по море?

— Не, ни най-малко — отговори Лорънс. — Чувал съм, че един куриер стигнал от Лондон до Бомбай за два месеца, а ние ще имаме късмет да пристигнем в Кантон след седем месеца. По суша обаче няма безопасен маршрут. Минава се през Франция, по пътищата има много разбойници, а да не говорим, че трябва да прекосим планините и пустинята Такламакан.

— Аз не бих заложил на по-малко от осем месеца — намеси се Райли. — Като съдя по корабния дневник, ако развием скорост от шест възела и имаме попътен вятър, това ще е повече, отколкото мога да очаквам.

Около тях настъпи оживление, моряците се приготвиха да отвържат кораба от пристана и да вдигнат платната. Оттеглящите се вълни се плискаха нежно в наветрената страна на кораба.

— Време е да потеглим. Лорънс, тази вечер трябва да остана на палубата, за да видя колко може този кораб, но се надявам утре да вечеряме заедно. Разбира се, с вас също, господин Хамънд.

— Капитане — каза Хамънд, — не съм запознат с обичайния ход на живота на кораба и моля за вашето снизхождение. Удобно ли ще бъде да поканя и членовете на мисията?

— Ами…

Райли бе изненадан и Лорънс не можеше да го вини. Беше малко прекалено да каниш гости на чуждата трапеза. Райли обаче се окопити и каза, вече по-любезно:

— Сър, редно е принц Юнсин пръв да отправи подобна покана.

— При сегашното състояние на отношенията ни, ще бъдем в Кантон преди да я дочакаме — отвърна Хамънд. — Не, трябва някак си да спечелим благоволението му.

Райли се съпротивлява още малко, но Хамънд се беше заинатил и успя да постигне своето с помощта на изкусна комбинация от увещания и глухота за намеците. Райли щеше да се бори още, но екипажът му чакаше нетърпеливо заповедта за вдигане на котва, отливът всеки момент щеше да започне, а Хамънд приключи с думите:

— Сър, благодаря ви за снизхождението. Сега ви моля да ме извините. На сушата се справям отлично с китайското писмо, но предполагам, че на борда на кораб ще ми е нужно известно време да напиша приемлива покана.

С тези думи той стана и се измъкна, преди Райли да се отметне от капитулацията, която всъщност не бе обявил.

— Е — мрачно каза Райли, — докато той приключи, аз ще изкарам кораба колкото се може по-навътре в морето. Ако те се ядосат на дързостта на подобна покана, поне ще съм искрен, като им кажа, че не можем да се върнем в пристанището, за да ме изритат от кораба. Пък до Мадейра може да им мине.

Той слезе от драконовата палуба и даде заповедта. След миг мъжете се напънаха на четворно по-високите шпилове. Сумтенето и виковете им огласиха долната палуба, когато въжето се провлачи по желязната подкранова греда. Най-малката спомагателна котва на „Преданост“ беше колкото главната котва на обикновен кораб, а лапите й бяха по-големи от човешки ръст.

За огромно облекчение на мъжете, Райли не нареди да обръщат кораба. Шепа моряци го отблъснаха от пилоните с помощта на железни пръти, но дори това почти не беше необходимо. Вятърът бе попътен, духаше от северозапад и в комбинация с отлива с лекота отнесе кораба навътре в морето. Бяха само на марсели, но веднага щом потеглиха, Райли нареди да вдигнат и брамстенгите и долните платна и въпреки песимистичните му предвиждания, скоро плаваха по вълните с порядъчна скорост. При този дълбок кил нямаше голям дрейф и корабът прекосяваше Ламанша с внушително достолепие.

Темерер обърна глава напред, за да се наслади на бриза. Заприлича на фигурата на носа на някой стар викингски кораб. Лорънс се усмихна при тази мисъл. Темерер видя изражението му и нежно го побутна.

— Ще ми почетеш ли? — попита с надежда. — Остават ни още два часа дневна светлина.

— С удоволствие — отвърна Лорънс и потърси с поглед някой от куриерите. — Морган — викна той, — бъди така добър да слезеш в трюма и да ми донесеш книгата най-отгоре в моряшкия ми сандък. Авторът е Гибън^[13], сега сме на втори том.

Голямата адмиралска каюта на кърмата набързо бе преустроена в апартамент за принц Юнсин, капитанската каюта под задната палуба беше разделена за другите двама дипломати, а по-малките помещения в съседство бяха дадени на свитата от стражи и прислужници. Така не само Райли бе изтикан от полагащото му се място, но също и неговият първи лейтенант лорд Пърбек, помощник-капитанът, лекарят и още няколко от офицерите. За щастие помещенията в предната част на кораба, запазени обикновено за старшите летци, сега бяха свободни, тъй като Темерер бе единственият дракон на борда. Имаше предостатъчно място, всеки се бе сдобил с каюта, затова корабните дърводелци бяха съборили няколко преградни стени и се бе получила една широка трапезария. Отначало беше прекалено просторна и Хамънд възрази.

— Не може да имаме повече място от принца — обясни той.

Така преградните стени бяха изместени с шест фута напред и масите изведнъж се сбутаха една в друга.

Райли се бе облагодетелствал от огромната парична награда за пленяването на яйцето на Темерер почти колкото Лорънс и за щастие можеше да си позволи охолна трапеза. Случаят изискваше наличието на всяка мебел, която можеше да се намери на борда. Когато се съвзе от шока, че поканата му е приета дори частично, Райли моментално покани всички флотски офицери, лейтенантите на Лорънс и всеки друг, от когото можеше да се очаква цивилизован разговор.

— Принц Юнсин обаче няма да дойде — каза Хамънд, — а останалите знаят десетина думи на английски. Изключение прави единствено преводачът.

— Тогава ние ще вдигнем достатъчно шум, та да не стоим в неловко мълчание — отвърна Райли.

Тази надежда обаче остана напразна. С пристигането на гостите трапезарията бе потънала в тишина и имаше изгледи така да премине цялата вечер. Макар че там бе и преводачът, никой от китайците не заговори пръв. Възрастният дипломат Лиу Бао го нямаше и най-висшият представител се оказа Сун Кай, но дори той поздрави сдържано и официално при пристигането им, а после остана мълчалив и дистанциран. Той само огледа съсредоточено дебелата колона на фокмачтата, боядисана в жълти линии, която идваше от тавана и минаваше право през средата на масата, и си позволи да надникне под покривката, за да се увери, че продължава надолу през пода.

Райли бе определил дясната половина на масата изцяло за китайските гости. Те бяха заведени до местата си, но не седнаха. Това смути англичаните, някои от мъжете почти се бяха настанили и останаха полуприклекнали във въздуха. Райли бе объркан и ги подкани да заемат местата си, но трябваше да го направи няколко пъти, за да постигне резултат. Началото не вещаеше нищо добро и не насърчи разговорите.

Офицерите потърсиха спасение в чиниите си, но дори това подобие на добри маниери не продължи много дълго. Китайците не се хранеха с нож и вилица, а с лакирани пръчици, които сами си донесоха. Ловко маневрираха с тях, за да поднесат храната до устата си, и скоро английската част от компанията ги зяпна с невъзпитан интерес. Всяко ново блюдо предоставяше нова възможност да наблюдават тяхната сръчност. Гостите за момент се замислиха над подноса с печено овнешко, нарязано на огромни парчета, но скоро един от по-младите внимателно нави резена само с пръчиците си, вдигна го целия и го изяде на три хапки, като така проправи път и на останалите.

Трип, най-младият курсант на Райли, беше закръглен и неприятен дванайсетгодишен младеж, който бе на борда само благодарение на семейните връзки и тази вечер бе поканен повече с педагогическа цел, отколкото заради компанията му. Той скришом се мъчеше да имитира стила на китайците, като бе хванал наобратно вилицата и ножа наместо пръчици. Усилията му не даваха особен резултат, само оскверниха чистите му бричове. Той седеше в дъното на масата, далеч от строгите погледи, а мъжете до него бяха прекалено заплеснати другаде, за да го забележат.

Сун Кай бе заел почетното място най-близо до Райли. За да отклони вниманието му от гротескното държание на момчето, Райли колебливо вдигна чаша към него, погледна Хамънд с крайчето на окото си и каза:

— За ваше здраве, сър!

Хамънд измърмори превода и Сун Кай кимна, вдигна своята чаша и учтиво отпи, но съвсем малко — това беше подсилена с бренди мадейра, питие за оцеляване в морска буря. За момент вечерта изглеждаше спасена. Останалите офицери най-накрая си припомниха задълженията си на джентълмени и започнаха да вдигат тостове за гостите. Пантомимата с вдигането на чаши бе напълно разбираема и без превод и доведе до затопляне на отношенията. На масата взеха да се разменят усмивки и кимвания. Лорънс чу Хамънд до себе си да изпуска почти недоловима въздишка и най-накрая да започва да се храни.

Лорънс знаеше, че не изпълнява своите задължения. Коляното му бе притиснато в крака на масата и той не можеше да опъне болния си крак, а въпреки че бе отпивал съвсем по малко, главата му вече бе замаяна. Той само се надяваше да не се изложи и реши след вечеря да се извини на Райли за своята инертност.

Третият лейтенант на Райли, мъж на име Франке, запази непочтително мълчание при първите три тоста. Седеше сковано и вдигаше чаша с безмълвна усмивка, но накрая виното развърза езика му. Той беше служил на търговски кораб в Индия и очевидно знаеше няколко израза на китайски. Сега изпробваше по-малко нецензурните върху седналия срещу него чужденец — млад, гладко избръснат мъж на име Йе Бин, дългунест под изящната си роба, който се оживи и започна да му отговаря със собствените си оскъдни познания по английски.

— Много… хубав… — каза и се запъна, защото не можа да намери думи да довърши комплимента.

Франке му предложи няколко възможности, които му се сториха логични — вятър, нощ, вечеря, — но Йе Бин поклати глава. Накрая направи знак на преводача, който каза от негово име:

— Поздравления за вашия кораб, конструиран с толкова умение.

Подобна похвала бе най-лесният път към сърцето на един моряк. Райли я дочу и спря разпокъсания си двуезичен разговор с Хамънд и Сун Кай за поетия южен курс, за да каже на преводача:

— Моля, благодарете на джентълмена за любезните думи и му кажете, че се надявам всички да се чувстват удобно тук.

Йе Бин сведе глава и каза чрез преводача:

— Благодаря ви, сър, удобствата са много по-големи от онези по пътя ни на идване. Пристигнахме с четири кораба, а единият се оказа отчайващо бавен.

— Капитан Райли, разбрах, че в миналото сте минавали през нос Добра надежда — грубо ги прекъсна Хамънд и Лорънс го изгледа с почуда.

Райли също изглеждаше изненадан, но му отговори учтиво. Франке обаче бе прекарал последните два дни във вонящия трюм, за да организира подреждането на багажите, и сега каза с известна пиянска безочливост:

— Само четири кораба? Чудно как не са ви трябвали шест. Сигурно сте били натъпкани като сардини.

Йе Бин кимна:

— Съдовете бяха малки за толкова дълго плаване, но всяко неудобство е радост, когато е в служба на императора. Във всеки случай, по онова време вашите кораби бяха най-големите в Кантон.

— О, значи за пътуването насам сте наели търговски кораби? — попита Макреди.

Той беше лейтенант от флота, слаб като върлина, жилав и енергичен. Носеше очила, които изглеждаха не на място на покритото му с белези лице. Въпросът не бе зададен с лоши чувства, но несъмнено се долавяше намек за превъзходство. Потвърждение бяха и разменените между моряците усмивки — французите ги бива да строят кораби, но не и да плават с тях, испанците са кибритлии и недисциплинирани, китайците въобще не разполагат с флот. Това бяха често повтаряни клишета сред моряците и потвърждението им носеше радост и самодоволство.

— Четири кораба в кантонското пристанище, а вие сте напълнили трюмовете с багаж, вместо с коприна и порцелан. Сигурно ви е излязло солено — добави Франке.

— Колко странно, че го казвате — отвърна Йе Бин. — Въпреки че пътувахме под флага на императора, един капитан наистина настоя да му платим, а после дори се опита да отплава без разрешение. Трябва да го бе обладал някой зъл демон, че да се държи така налудничаво. После официалните лица от Компанията^[14] намериха лек за човека и на него му бе позволено да ни поднесе извиненията си.

Франке погледна неразбиращо:

— Как така ви качиха на борда, щом не сте им платили?

Този път неразбиращо погледна Йе Бин, учуден от подобен въпрос.

— Корабите бяха конфискувани с указ на императора. Какво друго можеха да направят?

Той сви рамене, сякаш за да приключи темата, и отново насочи вниманието си съм блюдата. Изглежда, смяташе, че тази информация е по-маловажна от тарталетите с мармалад, които готвачът на Райли поднесе.

Лорънс рязко остави ножа и вилицата. Апетитът му поначало не беше голям, но сега съвсем се стопи. Говореха така непринудено за конфискацията на британски кораби и имущество, за принудителното слугуване на британски моряци на чужд трон, че за миг той си помисли, че не е разбрал правилно. Редно бе всеки вестник в страната да вдигне шум за подобен инцидент, редно бе правителството да повдигне официално възражение. Тогава погледна Хамънд. Лицето на дипломата бе бледо и обезпокоено, но не и изненадано. Всичките съмнения на Лорънс се изпариха, когато си припомни жалкото, почти раболепно държание на Барам и опитите на Хамънд да смени темата на разговора.

Истината осени останалите англичани само миг по-късно и тихото шушукане на офицерите обиколи масата. Райли, който в това време отговаряше на Хамънд, забави думите си и накрая замлъкна, въпреки че Хамънд отново настоя:

— Трудно ли го прекосихте? Надявам се да не ни застигне лошо време по пътя.

Беше късно. Настъпи пълна тишина, в която се чуваше само шумното мляскане на младия Трип. Помощник-капитанът Гарнет смушка момчето с лакът и затихна дори този звук. Сун Кай остави чашата с вино и огледа намръщено цялата маса. Беше доловил промяната в атмосферата и струпването на буреносни облаци. Всички бяха доста подпийнали, въпреки че едва бяха преполовили блюдата си, а мнозина от офицерите бяха млади и сега почервеняха от унижение и гняв. Не един моряк, останал на брега поради временен мир или липса на влияние, бе намирал работа на корабите на Източноиндийската компания. Между британския флот и търговското дружество съществуваха здрави връзки, затова и обидата бе почувствана особено силно.

Преводачът стоеше встрани с разтревожено изражение, но повечето китайци още не бяха схванали какво става. Един от тях се засмя с глас на някаква забележка на съседа си и този звук отекна самотен в помещението.

— За Бога — внезапно изрева Франке, — иде ми да…

Съседите му го хванаха навреме за ръцете и му попречиха да стане от стола, като му шъткаха с притеснени погледи, но започнаха да се чуват други шушукания.

— И седят на нашата маса! — каза един мъж и събеседниците му ядно се съгласиха с него.

Всеки момент можеше да избухне катастрофална експлозия. Хамънд се опитваше да каже нещо, но никой не го слушаше.

— Капитан Райли — рязко и високо се обади Лорънс, за да обуздае яростните шушукания, — ще бъдете ли така добър да ни запознаете с курса на нашето пътуване? Господин Гранби живо се интересуваше от маршрута, който ще следваме.

Гранби, който седеше няколко стола по-надолу с пребледняло под слънчевия загар лице, се сепна, но след малко кимна към Райли с думите:

— Да, наистина, направете ми тази услуга, сър.

— Разбира се — отвърна Райли, може би малко сковано.

Той посегна към сандъка зад себе си, където стояха картите. Сложи една на масата и проследи курса, като говореше малко по-високо от обикновено.

— Щом напуснем Ламанша, трябва да заобиколим отдалече Франция и Испания. После ще се върнем от открито море и ще следваме плътно бреговата линия на Африка. Ще спрем на нос Добра надежда до началото на летния мусон, може би за седмица или три, в зависимост от скоростта ни. Този вятър ще ни отведе чак до Южнокитайско море.

Тягостното мълчание бе нарушено и скоро се подновиха задължителните разговори на маловажни теми. Сега обаче никой не се обръщаше към китайските гости, само Хамънд разменяше по някоя дума със Сун Кай, но дори той замлъкна след неодобрителните погледи. Райли поръча да сервират пудинга и вечерята се отправи към катастрофален и много по-ранен от обичайното край.

Зад стола на всеки морски офицер имаше моряци в ролята на прислуга и те започваха да мърморят неодобрително. Когато Лорънс се върна на своята палуба, изкатервайки стълбата най-вече със силата на ръцете си, те вече бяха излезли и новината беше обиколила кораба от край до край, дори бе накарала летци и моряци да си говорят през въображаемата си граница.

Хамънд излезе на палубата и се загледа в напрегнатите, негодуващи групички мъже, като хапеше устните си до кръв. От напрежението лицето му изглеждаше необичайно старо и изпито. Лорънс не изпита съжаление към него, само негодувание. Хамънд умишлено се бе опитал да скрие позорния факт, в това нямаше никакво съмнение.

Райли стоеше до него с чаша кафе в ръка, от която не отпиваше.

— Господин Хамънд — каза той много тихо, но авторитетно. В гласа му имаше повече тежест, отколкото Лорънс бе чувал досега, познавайки го най-вече като свой подчинен, тежест, която заличи всички следи от обичайното му добряшко настроение. — Моля, предайте на китайците, че е важно да си останат долу. Все ми е тая какво извинение ще измислите, но животът им няма да струва пукната пара, ако сега излязат на тази палуба. Капитане — обърна се към Лорънс, — пратете веднага хората си по леглата. Настроението им не ми харесва.

— Слушам — отвърна Лорънс с пълно разбиране.

Тези възбудени мъже можеше да станат агресивни, а оттам стъпката до метежа бе съвсем малка и тогава първоначалната причина за яростта им нямаше да е от значение. Той повика Гранби с жест.

— Джон, прати момчетата долу и кажи на офицерите да ги озаптят. Не искаме да се нарушава дисциплината.

Гранби кимна.

— Обаче… — каза гневно, но млъкна, когато Лорънс поклати глава, и отиде.

Летците тихо се разотидоха. Примерът им подейства добре на моряците и те не възразиха, когато им бе наредено да направят същото. Знаеха, че в този случай офицерите им не са техни врагове. Гняв бушуваше в гърдите им, свързваха ги общи настроения, затова само измърмориха недоволно, когато първият лейтенант лорд Пърбек излезе на палубата и им нареди с провлачения си акцент да се приберат:

— Вървете, Дженкинс. Хайде, Харви.

Темерер чакаше на драконовата палуба с вдигната глава и блеснали очи. Дочул бе достатъчно, че да се запали любопитството му. Когато чу и остатъка от историята, той изсумтя и каза:

— Щом не са имали собствени кораби, да си бяха останали у дома.

Това бе не толкова възмущение от оскърблението, колкото най-обикновена неприязън. Той не можеше да се сърди силно. Както повечето дракони, бе безразличен към собствеността, разбира се, с изключение на скъпоценните камъни и златото, които пазеше за себе си. Дори и в момента лъскаше големия сапфирен медальон, подарен му от Лорънс, с който никога не се разделяше.

— Това е обида към короната — каза Лорънс, като пляскаше с ръка по крака си. Имаше огромно желание да крачи напред-назад.

Хамънд стоеше на квартердека и пушеше пура. Червената светлинка на горящия й край се засилваше с вдишването му и осветяваше бледото му, обляно в пот лице. Лорънс му хвърли яден поглед от другия край на палубата.

— Не мога да му се начудя. На него и на Барам, задето са преглътнали подобно възмутително поведение. Това не се понася лесно.

Темерер запримига срещу него.

— Мислех, че трябва на всяка цена да избегнем война с Китай — каза той, и съвсем основателно, след като това му бе втълпявано седмици наред, дори от самия Лорънс.

— Ако трябваше да се избира по-малкото зло, предпочитам да се бях договорил с Бонапарт — отвърна Лорънс, твърде ядосан, за да обмисли разумно въпроса. — Той поне има благоразумието да обяви война, преди да плени наши поданици, а те най-безцеремонно ни оскърбяват в лицето, сякаш не смеем да им отвърнем. Не че това правителство им е дало много поводи да мислят другояче. Държат се като някакви проклети псета и лягат угоднически по гръб. Като си помисля, че този негодник почти ме убеди да правя метани на китайците, а е знаел за случая…

Темерер хлъцна от изненада при това страстно излияние и нежно го побутна с нос.

— Моля те, не се ядосвай толкова, не е хубаво.

Лорънс тръсна глава, но не от несъгласие, облегна се на Темерер и потъна в мълчание. Нямаше полза да дава израз на гнева си. Останалите по палубата мъже можеше да го чуят и да почерпят сили за някои необмислени действия, а той не искаше да разстройва Темерер. Изведнъж всичко му се изясни — след преглъщането на подобно оскърбление бе напълно естествено правителството да не се дърпа толкова за един дракон. Вероятно бързаше да се отърве от неприятния спомен и да потули целия случай.

Той погали Темерер за утеха.

— Ще останеш ли за малко при мен? — нежно попита драконът. — Най-добре стой и си почивай, не се измъчвай така.

Лорънс, наистина, не желаеше да го оставя. Усещаше как изгубеното му самообладание се възвръща под въздействието на равномерните удари на сърцето, което усещаше под ръката си. Вятърът за момента не беше силен, а имаше мъже на вахта и един офицер на палубата щеше да е добре дошъл.

— Добре, ще постоя тук. При всички случаи, не бих оставил Райли сам, когато на кораба цари такова настроение — отвърна той и с куцукане се запъти да си вземе одеяло.

Четвърта глава

Вятърът от североизток бе освежаващ и много студен.

Лорънс се отърси от полудрямката и погледна към звездите — бяха изминали само няколко часа. Той се сгуши по-плътно в одеялата си до Темерер и се помъчи да забрави за постоянната болка в крака. Палубата бе необичайно тиха. Под зоркия и строг поглед на Райли останалите членове на екипажа почти не разговаряха, макар че Лорънс от време на време чуваше неясен шепот от такелажа отгоре. Нямаше луна, само няколко фенера на палубата.

— Измръзнал си — неочаквано се обади Темерер. Лорънс се обърна и срещна изучаващите го тъмносини очи. — Влез вътре, Лорънс, трябва да оздравееш. Няма да позволя Райли да пострада. Или китайците, ако предпочиташ — добави той без особен ентусиазъм.

Лорънс кимна уморено и се надигна. Сметна, че опасността е преминала, поне за момента, и няма смисъл да остава навън.

— На теб удобно ли ти е?

— Да, печките отдолу ми топлят идеално — отвърна Темерер.

Лорънс наистина усещаше топлината на драконовата палуба дори през подметките на ботушите си. Вътре, на завет, беше далеч по-приятно. Когато се качваше по стълбата към горната палуба, кракът на два пъти го бодна болезнено, но той отпусна тежестта си върху ръцете, докато спазъмът не премина, и стигна до каютата си без инциденти.

Лорънс имаше няколко малки, добре уплътнени илюминатора, а както беше близо до камбуза, каютата му оставаше топла въпреки вятъра. Един от куриерите бе запалил висящия фенер. Книгата на Гибън още стоеше отворена върху сандъка. Той заспа почти веднага въпреки болката. Приятното полюшване на койката му бе по-познато от всяко легло на света, а тихото плискане на водата в корпуса на кораба му носеше безмълвно успокоение.

Събуди се внезапно, въздъхна изненадано още преди да бе отворил очи. Не толкова чу, колкото почувства шума. Корабът се наклони и той се предпази с ръка от удара в тавана. Един плъх се изтъркаля по пода и се блъсна в сандъците, после отново се скри възмутен в тъмното.

Корабът се изправи почти веднага. Нямаше необичаен вятър, нито силно вълнение. Лорънс разбра, че Темерер бе излетял. Той наметна пелерината си и хукна навън босоног и по нощна риза. Барабанчикът биеше всеки да заеме поста си. Отсеченото стакато отекваше от стените и дърводелците притичаха покрай куцукащия Лорънс, за да разчистят преградните стени. Последва ново сътресение — бомби, позна той. Тогава до него изникна Гранби в малко по-подобаващ вид, защото бе спал с бричовете. Лорънс без колебание прие подадената му ръка и с негова помощ си проби път през тълпата и суматохата до драконовата палуба. Моряците тичаха в паника към помпите и пълнеха ведра през борда, за да наквасят с вода палубите и платната. Оранжево-жълтият пламък се опитваше да се разрасне в края на навития марсел. Един от флотските курсанти, пъпчиво тринайсетгодишно момче, което Лорънс бе видял да се забавлява доста шумно предишната сутрин, сега се хвърли смело на рейката с мокра риза в ръка и го потуши.

Беше тъмно, не се виждаше какво става в небето над тях, а виковете бяха прекалено силни, за да се чуе битката над главите им. Нямаше да разберат, дори Темерер да надаваше своя рев.

— Трябва веднага да изстреляме осветителна ракета — каза Лорънс и взе ботушите си от Роланд. Тя бе дотичала с тях, а Морган с бричовете му.

— Калоуей, донеси сандъка с осветителните ракети и заслепяващия барут — викна Гранби. — Това трябва да е Фльор дьо Нюит, никоя друга порода не може да вижда в пълен мрак. Да беше само малко по-тихо… — и той се взря безпомощно нагоре.

Шумният пукот ги предупреди — Лорънс скочи на земята, а Гранби се опита да го прикрие, но се разлетяха само шепа трески. Някъде под тях долетяха писъци. Бомбата бе минала през дъските и бе попаднала в камбуза. През дупката излезе гореща пара и мирис на осолено свинско, мариновано за следващата вечеря. Това напомни на Лорънс, че утре бе четвъртък. Корабните навици бяха залегнали дълбоко в съзнанието му и асоциацията беше светкавична.

— Трябва да ви скрием долу — каза Гранби и го подхвана за ръката, като викна Мартин.

Лорънс го погледна учудено и ужасено. Гранби дори не забеляза, а Мартин, който подхвана лявата му ръка, изглежда, не видя в това нищо притеснително.

— Няма да напусна палубата — отсече Лорънс.

Мичман Калоуей дойде задъхан със сандъка в ръце.

След миг първата осветителна ракета изсвистя сред ниските гласове и небето се озари от жълто-бяла искра. Чу се рев на дракон, но твърде гърлен, за да е на Темерер. В краткия миг, в който проблесна светлина, Лорънс зърна Темерер да кръжи закрилнически над кораба. Фльор дьо Нюитът му се бе изплъзнал в тъмното и летеше малко встрани, с извърната от искрата глава.

Темерер изрева и се стрелна към френския дракон, но ракетата угасна и падна, и всичко отново потъна в непрогледен мрак.

— Още една, още една, по дяволите! — викаше Лорънс към Калоуей, който все още се взираше в небето като всички останали. — Трябва му светлина, не спирай да ги изстрелваш.

На помощ му се притекоха още хора от екипажа, но се престараха и изстреляха три сигнални ракети наведнъж. Гранби скочи натам, за да попречи на прахосничеството им. Скоро влязоха в ритъм и ракетите започнаха да излитат равномерно една след друга. Всяка нова светла искра се разпукваше с изчезването на предишната. Около Темерер се струпа облак дим, който той разпръсна с криле в бледата жълта светлина, когато нападна Фльор дьо Нюита с рев. Френският дракон пикира, за да му избяга, и бомбите му изпопадаха с плисък във водата, без да нанесат щети.

— Колко осветителни ракети ни останаха? — тихо попита Лорънс.

— Към четири дузини, не повече — отвърна мрачно Гранби. Намаляваха с голяма скорост. — Говоря за нашите заедно с тези на „Преданост“. Корабният оръжейник ги донесе всичките.

Калоуей забави темпото на изстрелване, за да им стигнат стопяващите се боеприпаси за по-дълго. Така между светлите проблясъци отново настъпваше пълен мрак. Очите им смъдяха от пушека и усилието да се взират в слабата, заглъхваща светлина на ракетите. Лорънс само си представяше как се чувства Темерер сам, полусляп и в битка с опонент в пълно бойно снаряжение.

— Капитане — извика Роланд, като му махаше от перилото на щирборда.

Мартин помогна на Лорънс да тръгне натам, но преди да стигнат до него, избухна една от последните осветителни ракети и за момент океанът зад кораба се освети съвсем ясно. Две френски тежки фрегати наближаваха с попътен вятър, а от двете страни на „Преданост“ настъпваха дузина лодки, претъпкани с мъже. Видя ги и морякът на вахта.

— Кораб на хоризонта, абордажници! — изрева той и отново настъпи суматоха.

Матросите хукнаха през палубата, за да опънат мрежата срещу абордажници, а Райли застана на големия щурвал с кормчията и двама от най-яките си моряци. Те започнаха с отчаяна припряност да обръщат кораба, за да посрещне атаката странично. Нямаше смисъл да бягат на френските фрегати. В този вятър те щяха да развият най-малко десет възела и „Преданост“ нямаше да им се изплъзне.

В комина на камбуза кухо отекнаха думи и топуркането на множество крака към борда с оръдията. Курсантите и лейтенантите на Райли подреждаха хората по местата им до оръдията. Повтаряха инструкциите с пискливи, нервни гласове в опита си да набият в главите на сънените и объркани мъже онова, което бяха упражнявали с месеци.

— Калоуей, спри осветителните ракети!

Лорънс даде тази заповед с нежелание. Мракът щеше да направи Темерер уязвим за атаките на Фльор дьо Нюита, но трябваше да запазят ракетите, докато не се появеше по-сгоден случай да нанесат сериозен удар на френския дракон.

— Готови за отблъскване на абордажниците — изрева боцманът.

„Преданост“ най-сетне се изравни с вятъра и настъпи миг на тишина. Някъде там в мрака продължаваха да плискат гребла, долиташе далечен глас, който ритмично отброяваше на френски. Тогава Райли извика „огън“.

Оръдията изреваха и пръснаха червен огън и пушек. Невъзможно бе да се разбере какви щети бяха нанесли, освен по смесицата от викове и шум на разтрошено дърво, която им показа, че поне един изстрел бе улучил целта. Стрелбата разклати борда, докато „Преданост“ правеше тромавия си завой. След първия залп си пролича неопитността на екипажа.

Най-накрая, поне четири минути по-късно първото оръдие се обади повторно, второто въобще не се обади, третото също. Четвъртото и петото гръмнаха едновременно и звукът от щетите бе по-ясно доловим, но шестото гюле цамбурна право във водата, както и седмото и Пърбек извика:

— Прекратете огъня!

„Преданост“ се бе отдалечил. Докато не се обърнеше отново, те не можеха да стрелят. Междувременно абордажниците щяха да наближават все повече, като гребците им имаха стимул да увеличат скоростта.

Оръдията замлъкнаха и над водата се понесе облак от гъст сив дим. Корабът отново потъна в мрак, с изключение на малките, люлеещи се светли петна, хвърляни от палубните фенери.

— Трябва да ви качим на Темерер — каза Гранби. — Още не сме толкова далече от брега и той ще успее да прелети. Освен това наблизо може да има други кораби, например транспортният от Халифакс.

— Нямам намерение да бягам и да оставям в ръцете на французите кораб със сто оръдия — отвърна ожесточено Лорънс.

— Сигурен съм, че ще удържим. Ако не, вие ще уведомите флотата и има голяма вероятност да си върнем кораба преди да е стигнал до тяхно пристанище — възрази Гранби.

Никой морски офицер не би спорил така със своя командир, но летците имаха по-хлабава дисциплина и Гранби настояваше да бъде чут. Нещо повече, като първи лейтенант негов дълг бе да се погрижи за безопасността на капитана.

— Може да откарат кораба в Западните Индии или Испания, далече от блокадите и там да съберат екипаж. Не можем да си позволим да го изгубим — каза Лорънс.

— Все пак ще е добре да сте някъде, където не могат да се доберат до вас, освен ако не бъдем принудени да се предадем — отвърна Гранби. — Трябва да намерим начин да отпратим Темерер.

— Сър, простете — обади се Калоуей до сандъка с осветителните ракети, — ако ми дадете едно от онези люти оръдия, може да изстреляме снаряд със заслепяващ барут, за да му позволим да си поеме дъх — и той вдигна брадичка към небето.

— Ще говоря с Макреди — веднага отговори Ферис и хукна да търси морския лейтенант.

Качиха лютото оръдие от трюма. Двама моряци носеха двете половини на дългата цев, докато Калоуей внимателно разби един от лютите снаряди. Оръжейникът изсипа от него половината пипер и отвори сандъка със заслепяващ барут. Извади един-единствен фишек, а после отново запечата капака. Задържа фишека далеч от себе си, над водата. Двама от помощниците му го хванаха през кръста за по-голяма стабилност, докато той разви хартията и внимателно изсипа жълтия прах в снаряда. Гледаше само с едно око, а другото бе присвил и отчасти бе обърнал лице в обратната посока. Страните му бяха осеяни с черни белези, спомени от предишно вземане-даване с този прах. Той не се нуждаеше от фитил, можеше да се взриви при всеки по-невнимателен допир и гореше с по-висока температура от барута.

Той запечата снаряда и пусна остатъка от фитила във ведро с вода. Помощниците му го хвърлиха зад борда, а той намаза снаряда със смола и го покри целия с масло, преди да зареди оръдието. Тогава монтираха и втората половина от цевта.

— Готово. Не казвам, че ще се взриви, но допускам, че е възможно — каза Калоуей и с немалко облекчение избърса ръце.

— Много добре — отвърна Лорънс. — Стойте в готовност и запазете последните три сигнални ракети, за да ни светят за този изстрел. Макреди, имаш ли човек за оръдието? Трябва ни най-добрият. Ако не улучи главата, се губи ефектът.

— Харис, заеми се ти — Макреди посочи оръдието на един от хората си — висок, кокалест тип на около осемнайсет години, и добави към Лорънс: — Млади очи за далечен изстрел, сър. Ще улучат целта.

Вниманието им бе привлечено от гневни гласове, идващи от квартердека долу. Дипломатът Сун Кай беше излязъл на палубата с двама от слугите си, които носеха един огромен пътнически сандък. Моряците и по-голямата част от екипажа на Темерер се бяха струпали по бордовата ограда със сабя и пищов във всяка ръка, за да отблъскват абордажниците. Въпреки напредването на френските кораби един мъж с пика в ръка си позволи да тръгне към дипломата, но боцманът го заплаши с камшика си и ревна:

— Не разваляйте строя, момчета, стойте в строя!

В суматохата Лорънс бе забравил за бедствената вечеря, струваше му се, че се е случила преди седмици, но Сун Кай още носеше същата бродирана роба. Ръцете му бяха скръстени спокойно в ръкавите, а на ядосаните и нервни мъже им липсваше само подобна провокация.

— О, по дяволите! Трябва да го приберем оттам. Долу, сър, веднага слезте долу — викна Лорънс, сочейки мостика, но Сун Кай само направи жест на хората си да продължат и се качи на драконовата палуба, а те затътриха след него големия сандък.

— Къде е проклетият преводач? — каза Лорънс. — Дайър, потърси…

В този момент слугите качиха сандъка, отключиха го, отметнаха капака и вече нямаше нужда от превод. Ракетите, които лежаха в постеля от сено, бяха с изпипани детайли, червени, сини и зелени като детски играчки, боядисани спираловидно в цвят, златно и сребристо и много ярки.

Калоуей моментално грабна една синя с бели и жълти ивици. Единият от слугите му показа с жестове как да закрепи фитила.

— Да, да — отвърна нетърпеливо той и донесе бикфордовия шнур.

Ракетата се запали веднага, изсъска към небето и се изгуби от поглед, далеч отвъд обсега на осветителните ракети. Първо видяха бяла светкавица, после над водата отекнаха страховити гърмежи и се разстла един по-блед проблясващ кръг от жълти звезди, който за миг сякаш увисна неподвижно във въздуха.

С изригването на фойерверка Фльор дьо Нюитът изкряска от унижение. Стана ясно, че е на не повече от сто ярда над водата и Темерер незабавно се стрелна нагоре с оголени зъби и гневно съскане. Френският дракон се уплаши и пикира, като се изплъзна под разперените нокти на Темерер.

— Харис, стреляй, стреляй! — викна Макреди и младият матрос се прицели.

Лютият снаряд излетя право към целта, но може би малко високо. Фльор дьо Нюитът обаче имаше тесни закривени рога на челото, точно над очите. Снарядът се разчупи от удара в тях и заслепяващият барут се взриви, нажежен до бяло. Драконът изрева отново, този път от истинска болка, излетя с бясна скорост и потъна в мрака. Мина толкова ниско над кораба, че платната изплющяха на вятъра от крилата му.

Харис се изправи иззад оръдието, отвори уста в широка, редкозъба усмивка и падна с изненадано изражение. Ръката и рамото му ги нямаше. Падащото му тяло събори Макреди. Лорънс извади от собствената си ръка треска с големината на нож и забърса кървавите пръски от лицето си. Лютото оръдие бе станало на парчета. Улучи го бомбата, пусната от екипажа на Фльор дьо Нюита, докато драконът отстъпваше.

Двама моряци изтеглиха тялото на Харис и го хвърлиха зад борда. Други загинали нямаше. Шумовете станаха странно приглушени. Калоуей изстреля още два фойерверка. Звездната експлозия осея половината небе с оранжеви ивици, но Лорънс я чу само с лявото ухо.

С пропъждането на Фльор дьо Нюита Темерер се върна на палубата, като съвсем леко разклати кораба.

— Бързо, бързо! — каза и мушна глава под каишите, за да помогне на впрегачите. — Тя е много бърза и не мисля, че светкавицата й навреди колкото на онази, с която се бихме миналата есен. В очите на тази има нещо различно.

Той дишаше тежко, а крилата му потреперваха. Беше кръжал доста дълго, а не бе свикнал да изпълнява по-продължително време тази маневра. Сун Кай, който още се намираше на палубата и наблюдаваше обстановката, не възрази срещу впрягането на Темерер. Явно нямаха нищо против, ако ножът е опрял до техните гърла, с горчивина си помисли Лорънс. Тогава забеляза по палубата капки тъмна червено-черна кръв.

— Къде си ранен?

— Няма страшно, тя ме докопа само два пъти — отвърна Темерер, обърна глава и взе да се ближе отдясно.

Там имаше една повърхностна рана и друга, по-дълбока следа от нокът нагоре към гърба му. Две рани бяха много повече, отколкото Лорънс можеше да понесе. Той се сопна на Кейнс, който пътуваше заедно с тях и сега превързваше животното.

— Не трябва ли да ги зашиеш?

— Глупости — отвърна Кейнс. — Нищо му няма, раните са само повърхностни. Престани да се тревожиш.

Макреди се бе окопитил и бършеше чело с опакото на ръката си. При този отговор той изгледа лекаря с подозрение и хвърли кос поглед на Лорънс. Кейнс продължи да работи и да се оплаква под носа си от паникьосани капитани, прекаляващи с грижите. Самият Лорънс беше твърде благодарен и изпълнен с облекчение, за да възрази.

— Готови ли сте, господа? — попита и провери оръжията си.

Този път на кръста му висеше неговата вярна закривена сабя от истинска испанска стомана със семпла дръжка. Хареса му да усети солидната й тежест в ръката си.

— Готови сме, сър — каза Фелоус и затегна последния ремък, а Темерер качи Лорънс на рамото си. — Опънете я там горе. Държи ли? — викна, когато Лорънс се настани.

— Идеално — отвърна му Лорънс, когато се отпусна на сбруята с цялата си тежест. — Благодаря, Фелоус, добра работа. Гранби, прати стрелците на горната палуба с матросите, а останалите да отблъскват абордажници.

— Много добре. И, Лорънс… — каза Гранби, очевидно с намерението отново да го окуражи да изтегли Темерер от битката.

Лорънс не го изслуша, а смушка дракона с коляно. „Преданост“ се залюля под тежестта от засилката му и двамата най-после излетяха заедно. Въздухът над кораба тежеше от острия серен пушек от фойерверките. Въпреки студения вятър по езика и кожата полепваше мирис като от кремъклийка.

— Ето я — каза Темерер и се издигна още по-нагоре.

Лорънс проследи неговия поглед и видя, че Фльор дьо Нюитът отново се е насочил към тях. Наистина се бе възстановил бързо от заслепяващата атака, ако се съдеше по опита им с тази порода. Лорънс се зачуди дали това не е някаква нова кръстоска.

— Нападаме ли?

Лорънс се поколеба. За доброто на Темерер трябваше спешно да обезвредят Фльор дьо Нюита. Ако принудеха „Преданост“ да се предаде и се наложеше Темерер да лети до брега, имаше опасност френският дракон да ги преследва в мрака по целия път. И все пак фрегатите можеха да нанесат много повече щети на кораба — един масиран огън щеше да означава смърт за техните хора. Превземането на „Преданост“ щеше да бъде ужасен удар за флотата и въздушния корпус, които не разполагаха с излишни транспортни кораби.

— Не — каза той накрая. — Основната ни задача е да браним „Преданост“. Трябва да се погрижим за онези фрегати.

Той убеждаваше повече себе си, отколкото Темерер. Чувстваше, че решението е правилно, но го мъчеше ужасно съмнение. Куражът у един обикновен човек можеше да се приеме за безразсъдство при авиатора, който носеше отговорност за рядък и ценен дракон. Гранби бе длъжен да е предпазлив, но от това не следваше, че греши. Лорънс не беше израснал във въздушния корпус и природата му се противеше на много от ограниченията, поставени пред един капитан на дракон. За момент се зачуди дали не се ръководи твърде много от гордостта си.

Темерер се ентусиазираше от всякакви битки. Той не възрази, само погледна надолу към фрегатите.

— Тези кораби са много по-малки от нашия „Преданост“ — каза колебливо. — Той наистина ли е в опасност?

— В много голяма опасност. Те се канят да го обстрелват.

Докато Лорънс говореше, излетя още един фойерверк.

Взриви се стряскащо близо сега, когато с Темерер бяха заедно в небето. Лорънс бе принуден да закрие с ръка заслепените си очи. Когато престана да вижда точици, той забеляза с тревога, че фрегатата от подветрената страна смени посоката си, за да обърне другия борд — рискована маневра, каквато той лично едва ли би предприел в името на по-добра позиция. Трябваше обаче да признае, че тя бе изпълнена блестящо. Сега кърмата на „Преданост“ беше уязвима и напълно открита за оръдията на бакборта на френския кораб.

— За Бога, там! — посочи той, макар че Темерер не можеше да види жеста му.

— Видях — отвърна драконът и се спусна надолу.

Гърдите му се издуха, докато събираше дъх за божествения вятър, а блестящата му черна кожа се опъна като барабан с разширяването на гръдния му кош. Лорънс долови как в Темерер се трупа ниско ръмжащо ехо, вестител на задаващата се разрушителна мощ.

Фльор дьо Нюитът разгада намеренията му и се приближи в гръб. Лорънс чу пляскането на крилата, но Темерер бе по-бърз, голямото му тегло улесни спускането им. Френските стрелци откриха огън и барутът припука шумно, но това бяха само опити в тъмното. Лорънс легна плътно до врата на Темерер и му нареди без думи да засили скоростта си.

Под тях оръдието на фрегатата изригна в гигантски облак пушек. Огнени езици се стрелнаха през оръдейните отвори и запратиха ужасяващ ален пламък към гърдите на Темерер. От палубата на фрегатата дойде ново пукане на пушки и той потрепери, сякаш го бяха улучили. Лорънс го викна разтревожено, но драконът продължи да се носи към кораба. Той зае удобна позиция за атаката и гласът на Лорънс се изгуби в ужасния грохот на божествения вятър.

Досега Темерер не бе нападал кораб с божествения вятър, но в битката при Дувър Лорънс видя как смъртоносният резонанс разтрошава превозвачите на Наполеоновите войски. Той очакваше нещо подобно и тук — счупена палуба, натрошени рейки, може би дори прекършени мачти. Френската фрегата обаче бе солидна, построена от дебели по два фута дъбови дъски, мачтите и рейките й бяха пригодени за битка, а такелажът бе подсилен с железни вериги.

Платната уловиха и задържаха мощта на драконовия рев. Потрепериха за момент, после се издуха почти до скъсване. Няколко въжета се скъсаха като струни на цигулка. Мачтите силно се наклониха, но все пак устояха, чу се скърцане на дърво и брезент. Сърцето на Лорънс се сви — изглежда, нямаше да нанесат големи щети.

Ако обаче една част не поддаваше, значи трябваше да поддаде цялото. Когато Темерер спря рева си и се стрелна напред, целият кораб се завъртя, изтласкан от вятъра, и бавно се килна на една страна. Страховитата атака го остави силно наклонен, по въжетата и перилата безпомощно увиснаха моряци, заритаха с крака във въздуха, някои паднаха в океана.

Лорънс се обърна да погледне, докато се носеха напред. Темерер се плъзгаше ниско над водата. На кърмата с красиви златисти букви бе изписано името „Валери“, осветено от закачени по люковете на каютите фенери, които сега се мятаха бясно. Капитанът си разбираше от работата — Лорънс чу викове и мъжете тръгнаха да се катерят по борда с всички налични котви и въжета в ръце, готови да се опитат да изправят кораба.

Нямаха време. Божественият вятър на Темерер бе разпенил морето и сега се надигаше огромна вълна. Тя растеше бавно и нависоко, сякаш имаше точно определена цел. За миг всяко движение замря, корабът остана да виси в мрака, голямата блестяща водна стена закри цялата нощ. После вълната падна и го преобърна като детска играчка, а океанът потуши залповете на оръдията му.

Корабът повече не се изправи. На мястото му остана белезникава пяна. Няколко малки вълни последваха голямата и се разбиха в издутия корпус, който остана над водата, но само за момент. После се плъзна под повърхността, а небето блесна от градушка златни фойерверки. Фльор дьо Нюитът покръжи ниско над разпенените води и изрева с дълбокия си, самотен глас, сякаш не можеше да проумее внезапното изчезване на кораба.

От „Преданост“ не се чуха одобрителни възгласи, макар че екипажът трябваше да ги е видял. Лорънс също притихна от ужас — това бяха триста души, а може би повече. Океанът отново стана гладък като стъкло. Един кораб можеше да потъне в буря, при силни ветрове и четиридесетфутови вълни, можеше да потъне и в сражение, да бъде опожарен след дълга битка, да заседне в скалите. Този кораб обаче бе непокътнат. Плаваше в открития океан при десетфутови вълни и скорост на вятъра от четиринайсет възела, а сега бе заличен от лицето на земята.

Темерер се прокашля и издаде болезнен стон. Лорънс извика дрезгаво:

— Обратно на кораба, веднага!

Фльор дьо Нюитът вече летеше със страшна сила към тях. На светлината на следващата осветителна ракета се видяха силуетите на абордажниците, които се готвеха да скочат на борда, а ножовете, сабите и пистолетите проблясваха в бяло в ръцете им. Темерер летеше тромаво и с големи мъки. С наближаването на Фльор дьо Нюита той положи последно отчаяно усилие и отскочи напред, но вече не бе най-бързият в небето и не можеше да преодолее другия дракон, за да стигне до „Преданост“.

На Лорънс му се искаше да се върнат на борда, за да се погрижат за раната. Усещаше потръпването и усилието на крилете на Темерер и мислеше единствено за онзи ужасен момент, за неясното съприкосновение с куршума. Сега всяко забавяне можеше да влоши травмата. Той обаче чуваше как екипажът на френския дракон крещи от мъка и ужас — за това не му бе нужен преводач — и не вярваше, че той би се съгласил да отстъпи.

— Чувам плясък на криле — изпъшка Темерер с изтънял от болката глас.

Имаше предвид друг дракон и Лорънс напразно се вторачи в непрогледната нощ. Британски или френски? Фльор дьо Нюитът отново се стрелна към тях. Темерер се стегна за поредния конвулсивен изблик на сила и тогава със съскане и бълване се появи Нитидос. Той бъхтеше със сребристосиви крила главата на френския дракон, а капитан Уорън на гърба му махаше ожесточено с шапка на Лорънс:

— Бягайте, бягайте!

Дулсия се приближи от другата страна и заръфа хълбоците на Фльор дьо Нюита, като го принуди да се обърне назад и да й се озъби. Двата по-леки дракона бяха най-бързите в своята формация и въпреки че не бяха от категорията на Фльор дьо Нюита, можеха хубаво да го изтормозят. Темерер вече правеше широк завой, крилете му потрепваха при всеки мах. Когато се спуснаха над кораба, Лорънс видя как екипажът бърза да разчисти място за кацане на драконовата палуба, защото тя бе затрупана от трески, въжета и изкривен метал. „Преданост“ бе пострадал тежко при обстрела, а втората фрегата поддържаше постоянен огън към долните палуби.

Темерер не кацна правилно, а почти се строполи и разклати целия кораб. Лорънс разкопча ремъците още във въздуха и се плъзна зад плешките му, без да се държи за юздата. Когато скочи тежко на палубата, кракът му не го издържа, но той се изправи и се запрепъва към главата на Темерер.

Кейнс веднага се залови за работа и затъна до лактите в черна кръв. За да му е по-удобно, Темерер се отпусна бавно настрани с помощта на множество ръце, а впрегачите донесоха фенери. Лорънс падна на колене до главата на дракона и се притисна в меката муцуна. Панталонът му се затопли от кръв, очите му щипеха. Той не бе съвсем сигурен какво казва, нито дали то има някакъв смисъл, но Темерер, макар да не продума, отговори, като му духна струя топъл въздух в лицето.

— Намерих го, сега щипците. Алън, спри с глупостите или обърни глава настрани — рече Кейнс някъде зад гърба му. — Добре. Горещо ли е желязото? Лорънс, той трябва да стои съвсем неподвижно.

— Дръж се, любими приятелю — каза Лорънс и погали носа на Темерер. — Опитай се да стоиш неподвижно. Не мърдай.

Темерер само просъска леко, а въздухът изсвири през разтворените му червени ноздри. Един удар на сърцето, два, после дъхът му изригна навън и заостреният куршум издрънча, когато Кейнс го пусна в подноса. Темерер изстена още веднъж при допира на горещото желязо до раната. На Лорънс му се догади при миризмата на опърлено месо.

— Готово, раната е почистена. Куршумът се беше спрял в гръдната кост — каза Кейнс.

Вятърът разнесе пушека и изведнъж Лорънс започна да чува грохота на дългоцевните пушки и суматохата на кораба. Светът отново придоби смисъл и форма. Лорънс с мъка се изправи на крака и се олюля.

— Роланд — каза, — изтичайте с Морган да потърсите ненужни остатъци от брезент и кечета. Трябва да му направим подплънка.

— Морган е мъртъв, сър — каза Роланд и той видя на светлината на фенерите, че бледите ивици през нечистотията по лицето й оставаха от сълзи, а не от пот. — Ще отида с Дайър.

Двамата не изчакаха Лорънс да кимне, а хукнаха незабавно, удивително дребни сред плещестите фигури на моряците. Той ги проследи с поглед, после се обърна и изражението му стана студено.

Квартердека бе така плътно напоен с кръв, че лъщеше като прясно боядисан в черно. Такова кръвопролитие, без никакви повреди в такелажа, накара Лорънс да се усъмни, че французите са използвали шрапнели, и, наистина, той видя по палубата счупени части от метални кутии. Французите бяха натъпкали в лодките всеки моряк, когото можеха да пожертват, и бройката бе голяма. Двеста отчаяни мъже се бореха да се качат на борда, разярени от загубата на своя кораб. На места по абордажните въжета имаше по четирима-петима, други се бяха вкопчили в бордовата ограда. Английските моряци се мъчеха да ги отблъснат и зад тях цялата палуба стоеше празна. Свистяха изстрели, дрънчаха саби, моряците с дълги пики мушкаха масата абордажници, които напираха да се качат.

Лорънс не беше наблюдавал абордажна битка от толкова необичайна дистанция — тя бе едновременно близко и далече. Той се почувства странно и неудобно и извади пистолетите си за свое собствено успокоение. Не виждаше мнозина от екипажа си. Гранби го нямаше, вторият му лейтенант Евънс също. Русата коса на Мартин просветна за миг на фенерите, когато той скочи да отблъсне един мъж, но изчезна под удара на едър френски моряк, въоръжен със сопа.

— Лорънс!

Той чу името си, или поне нещо подобно, странно разтеглено в три срички като „Лао-рен-тзе“ и се обърна. Сун Кай сочеше на север, по посока на вятъра, но последният фойерверк вече избледняваше и Лорънс не видя нищо.

Внезапно някъде горе Фльор дьо Нюитът нададе рев и рязко се изплъзна на Нитидос и Дулсия, които продължаваха да го налагат по хълбоците. Той полетя с голяма скорост на изток и бързо потъна в мрака. Някъде зад него се чу дълбокият рев на Копър Регал и тънкото кряскане на Йелоу Рийпъри. Вятърът от крилата им раздвижи димната завеса и те се плъзнаха над кораба, бълвайки огън във всички посоки.

Оцелялата френска фрегата незабавно угаси фенерите си с надеждата да избяга в нощта, но Лили поведе формацията след нея, при това достатъчно ниско, че да й повреди мачтите. Две атаки, и Лорънс видя на залязващата пурпурна заря как френският флаг бавно се спуска надолу, а абордажниците оставиха оръжие и налягаха покорно по палубата.

Пета глава

…А държанието на Вашия син във всяко отношение бе на герой и джентълмен. За загубата му ще скърбят всички, които имаха привилегията да го познават, и най-вече удостоените с честта да служат рамо до рамо с него и да наблюдават как гради благородния характер на мъдър и смел офицер и верен слуга на своята родина и крал. Моля се да намерите известна утеха в уверението, че той си отиде така, както и живя — доблестно, със страх единствено от Всемогъщия Бог, и с убедеността, че ще заслужи мястото си сред онези, които пожертваха всичко за своя народ.

Ваш,

Уилям Лорънс

Той остави писалката и сгъна писмото. То бе жалко, неловко и невярно, но по-добро не можеше да съчини. Като курсант и млад лейтенант бе губил достатъчно приятели на своята възраст, както и едно тринайсетгодишно момче при първото си командване. И все пак, не му се беше налагало да пише писмо за дете на десет години, което още трябваше да е в класната стая и да играе с оловни войници.

Това беше последното от задължителните писма и най-краткото. Нямаше много предишни доблестни постъпки, които да спомене. Лорънс го сложи настрана и написа няколко реда от по-личен характер до майка си. Новината за сражението сигурно щеше да бъде публикувана в „Газет“ и той знаеше, че тя ще се притесни. Не му беше лесно да започне след предишната си задача. Той се ограничи с уверенията за собственото си и на Темерер добро здраве, като пропусна да спомене травмите им. Бе написал дълго и угнетяващо описание на битката в рапорта си до адмиралтейството и нямаше сили да го обрисува на майка си в по-светли краски.

Лорънс най-после приключи, затвори малкото си писалище и събра писмата. Запечати всяко едно и ги уви в мушама, за да ги запази от дъжда и морската вода. Не тръгна веднага, а поседя и погледа в мълчание празния океан.

Връщането на драконовата палуба беше бавна работа, разделена на малки стъпки. Когато се добра до бака, Лорънс закуцука към парапета на бакборта, за да си почине, а всъщност се престори, че оглежда пленената фрегата „Шантуз“^[15]. Платната й бяха увиснали хлабаво и се издуваха на вятъра, мъже се катереха по мачтите и слагаха в ред такелажа. От това разстояние приличаха на заети мравки.

Драконовата палуба изглеждаше съвсем различно, както бе приютила почти цялата формация. На Темерер бе отстъпена цялата част откъм щирборда, за да се съвзема от раната, а останалите дракони лежаха в многоцветна купчина от заплетени крайници и почти не помръдваха. Максимус заемаше почти цялото свободно място и лежеше в дъното. Лили, която обикновено смяташе, че е под достойнството й да се сгушва при другите дракони, сега бе принудена да облегне на него опашка и крило. По-старите и по-дребни дракони Месория и Иморталис нямаха никакви претенции и просто се изтегнаха на големия му гръб с провесени крайници.

Всички дремеха и изглеждаха напълно доволни от обстоятелствата. Само нервакът Нитидос не го свърташе дълго на едно място и в момента кръжеше с любопитство над фрегатата. Може би беше прекалено ниско, ако се съди по главите на „Шантуз“, които често се вдигаха с безпокойство към небето. Дулсия не се виждаше никаква. Вероятно вече бе потеглила към Англия с новината за сражението.

Прекосяването на палубата се бе превърнало в цяло приключение, особено с този неотзивчив, отпуснат крак. Лорънс замалко не падна върху висящата опашка на Месория, когато тя потрепна в съня си. Темерер също спеше дълбоко. Когато Лорънс отиде да го види, едното око се отвори наполовина, проблясна в тъмносиньо и клепачът отново се спусна. Лорънс не искаше да го буди, радваше се да види, че му е удобно. Сутринта Темерер се бе нахранил добре с две крави и голяма риба тон, а Кейнс заяви, че е доволен от зарастването на раната.

— Неприятно оръжие — беше казал, когато с жестока наслада показа на Лорънс извадения куршум.

Като гледаше с неприязън множеството му закривени шипове, Лорънс бе благодарен, че му го бяха показали почистен.

— Не бях виждал такъв куршум, но съм чувал, че руснаците използват нещо подобно. Ако бе попаднал по-надълбоко, признавам, никак нямаше да ми е приятно да го вадя.

По една щастлива случайност куршумът се бе спрял в гръдната кост и бе заседнал само на половин фут под кожата. Въпреки това, при изваждането му гръдните мускули бяха разкъсани сериозно и Кейнс каза на Темерер да не лети поне две седмици, ако не и месец. Лорънс постави ръка на широкото, топло рамо. Радваше се, че цената е толкова ниска.

Другите капитани седяха на малка сгъваема маса, сбутана до комина на камбуза, почти единственото свободно място на палубата, и играеха карти. Лорънс се присъедини и даде свитъка с писмата на Харкорт.

— Благодаря ви, че ще ги отнесете — каза и седна тежко, за да си поеме дъх.

Всички прекъснаха играта и погледнаха обемистия пакет.

— Много съжалявам, Лорънс — Харкорт ги прибра в чантата си. — Претърпяхте ужасяващи удари.

— Страхлива работа, по дяволите! — Бъркли поклати глава. — Това спотайване нощем прилича повече на шпионаж, отколкото на истинска битка.

Лорънс не каза нищо. Изпитваше благодарност за съчувствието им, но в момента бе твърде подтиснат, за да води разговор. Погребенията бяха истинско мъчение. Той стоя на крак часове наред въпреки болките, докато телата бяха хвърляни едно след друго през борда, зашити в собствените им хамаци — моряците с гюлета в краката, летците с железни снаряди, — а Райли бавно четеше опелото.

Той бе прекарал остатъка от сутринта с новия си втори лейтенант Ферис в обсъждане на печалния и дълъг списък на убитите и ранените. Гранби бе улучен в гърдите от мускет. За щастие куршумът беше попаднал на ребро и веднага бе излязъл откъм гърба, но той изгуби много кръв и вече го мъчеше треска. Вторият му лейтенант Евънс беше с тежко счупен крак и щяха да го върнат в Англия. Поне Мартин щеше да се възстанови, но в момента челюстта му бе толкова отекла, че той можеше да говори само с мучене и не виждаше с лявото око.

Още двама от топмените бяха леко пострадали. Дън, единият от стрелците, беше ранен, а другият, Донъл, не бе оцелял. Белменът Мигси също беше убит. Най-много жертви дадоха впрегачите. Четирима от тях загинаха от едно гюле, което ги бе застигнало, докато изнасяха допълнителната сбруя. С тях беше и Морган, който носеше кутията с резервните катарами — ужасна загуба.

Вероятно тъжната равносметка бе изписана на лицето му, защото Бъркли каза:

— Мога да ви оставя Портис и Макдонау.

Имаше предвид двама от топмените на Лорънс, които бяха прехвърлени на Максимус по време на объркването при пристигането на китайските дипломати.

— Вие самите нямате ли недостиг на хора? — попита Лорънс. — Не мога да ощетя Максимус, ще бъдете на действителна служба.

— На транспортния кораб „Уилям Оранжски^[16]“, който пристига от Халифакс, ще има дузина подходящи момчета за Максимус — отвърна Бъркли. — Няма причина да не ви върнем вашите хора.

— Няма да споря с вас. Бог знае, че имаме отчаяна нужда от тях, но транспортният може да не пристигне още месец, ако пътуването му е тежко.

— О, по-рано бяхте долу, затова не чухте, когато уведомихме капитан Райли — каза Уорън. — Преди два дни „Уилям“ е забелязан недалеч оттук. Пратихме Ченъри и Дулсия да го доведат, за да закара нас и ранените у дома. Освен това Райли каза, че лодката ви се нуждае от нещо. Какво беше, Бъркли? Ран…

— Рангоут^[17] — отвърна Лорънс, докато оглеждаше такелажа. На дневна светлина ясно се виждаше, че рейките, поддържащи платната, наистина изглеждат много зле, нацепени и осеяни с куршуми. — Ще ни бъде от голяма полза да ни оставят някои припаси. Но трябва да знаете, Уорън, че това е кораб, а не лодка.

— Има ли значение? — Уорън възмути Лорънс с незаинтересоваността си. — Мислех, че това са две думи за едно и също нещо. Или е въпрос на размер? Този кораб е истински гигант, въпреки че Максимус всеки момент ще се изсипе от палубата.

— Няма — отвърна Максимус, но отвори очи и погледна към задните си части. Заспа отново едва когато се увери, че няма опасност да падне във водата. Лорънс отвори уста, но пак я затвори без да обяснява. Чувстваше, че тази битка вече е изгубена.

— Значи ще останете няколко дни при нас, така ли?

— Само до утре — каза Харкорт. — Ако корабът се забави, ще трябва да излетим. Не обичам да пресилвам драконите без нужда, но още по-малко ми харесва да оставям Лентън без хора в Дувър. Той има да се чуди къде сме се дянали. Тръгнахме само за нощни маневри с флотата при Брест, но тогава видяхме заревото като в Деня на Гай Фокс^[18].

Райли покани всички на вечеря, включително и пленените френски офицери. Харкорт се оправда с морска болест, за да избегне близките контакти, при които полът й лесно щеше да се забележи, а Бъркли беше сдържан мъж, склонен да се изразява с изречения с не повече от пет думи. Уорън обаче разговаряше свободно, особено след чаша-две силно вино, а Сътън имаше чудесна колекция от анекдоти от почти трийсетгодишната си служба. Те двамата поддържаха разговора по един енергичен, макар и донякъде хаотичен начин.

Французите стояха безмълвни и шокирани, британските моряци почти не им отстъпваха. С напредването на вечерта унинието им стана още по-видно. Лорд Пърбек бе скован и официален, Макреди — мрачен, дори Райли бе притихнал. Изпадаше в дълги, нетипични за него периоди на мълчание и се чувстваше неловко.

По-късно, докато пиеха кафе на драконовата палуба, Уорън каза:

— Лорънс, не искам да обидя старата ви служба и колеги, но, мили Боже, какво е това отношение! Имах чувството, че сме им нанесли смъртна обида, а не че сме ги спасили от дълга битка и кой знае колко пролята кръв.

— Предполагам, те смятат, че сме дошли твърде късно, за да ги спасим. — Сътън се облегна другарски на дракона си Месория и запали пура. — Вместо това им отнехме славата от победата, както и част от военната плячка, защото пристигнахме преди френският кораб да нападне. Искаш ли да си дръпнеш, скъпа? — попита той и вдигна пурата към устата на Месория.

— Не, напълно грешите за тях, уверявам ви — отвърна Лорънс. — Без вас нямаше да пленим фрегатата. Тя не бе толкова зле повредена и лесно можеше да ни избяга. Всеки мъж на борда бе щастлив да ви види.

Не му се искаше да им обяснява, но не желаеше да ги оставя с погрешно впечатление, затова добави кратко:

— Всичко е заради другата фрегата „Валери“, която потопихме, преди да дойдете. Тя даде много жертви.

Те усетиха унинието му и не настояха за повече обяснения. Когато Уорън отвори уста, Сътън го смушка да мълчи и повика куриера си да им донесе тесте карти. Те се настаниха да играят и Харкорт се присъедини, защото вече се бяха отделили от морските офицери. Лорънс допи кафето си и си тръгна незабелязано.

Темерер просто стоеше и гледаше празното море. Бе спал през целия ден и се събуди за следващото голямо хранене. Той се премести, за да направи място на Лорънс на предната си лапа, и се нави около него с лека въздишка.

— He го вземай присърце.

Лорънс съзнаваше, че дава съвет, който самият той не може да последва, но се боеше, че Темерер ще премисля потапянето твърде дълго и накрая ще изпадне в меланхолия.

— С тази втора фрегата при бакборта ни, най-вероятно щяха да ни пленят и ако бяха спрели нашите фойерверки, Лили и другите нямаше да ни видят в нощта. Ти спаси много хора и самия „Преданост“.

— Не изпитвам вина — каза Темерер. — Не възнамерявах да ги потопя, но не съжалявам, че стана така. Те щяха да избият нашия екипаж и не можех да го позволя. Проблемът е в моряците. Сега ме гледат странно и въобще не ме доближават.

Лорънс не можа да отрече истината, нито да му предложи лъжлива утеха. Моряците предпочитаха да гледат на дракона като на бойна машина, като на кораб, който диша и лети, като на инструмент на човешката воля. Приемаха неговата мощ и груба сила като естествено отражение на размерите му. Бояха се от него толкова, колкото човек се бои от едър и опасен мъж. Божественият вятър обаче му придаде усещане за свръхестественост. Разрушенията на „Валери“ бяха прекалено жестоки, за да са човешки. Те пробудиха спомените за всяка стара легенда за огън и разрушения от небето.

Битката вече изглеждаше кошмарна и в собствените му спомени — безкрайния поток от бляскащи фойерверки, червения огън от оръдията, пепелявобелите очи на Фльор дьо Нюита в мрака, горчивия вкус на пушека на езика му и най-вече бавното спускане на вълната като завеса в края на представление. Той погали в мълчание лапата на Темерер и двамата се загледаха в дирята на кораба по водата.

Викът „Платна!“ дойде с първите слънчеви лъчи. „Уилям Оранжски“ се появи на хоризонта на два румба вдясно от носа. Райли се загледа през бинокъла.

— Ще свикаме хората на ранна закуска. Корабът ще ни настигне още преди девет часа.

Фрегатата „Шантуз“ стоеше между двата по-големи кораба и сигнализираше на приближаващия се транспортен. Тя също щеше да се върне в Англия, за да бъде конфискувана и да откара пленниците. Денят бе ясен и много студен. Небето бе в онзи специфичен богат оттенък на синьото, запазен за зимата. „Шантуз“ изглеждаше много весела с белите си брамсели и бомбрамсели. Рядко се случваше транспортен кораб да се сдобие с военна плячка и беше редно настроението да е празнично. Един красив четирийсет и четири оръдеен кокетен платноход със сигурност щеше лесно да се продаде, а щеше да има и награда за пленниците. Неспокойното настроение от предишната нощ обаче не се бе разсеяло и мъжете работеха в мълчание. Самият Лорънс не спа много добре и сега стоеше на бака и наблюдаваше замислено приближаването на „Уилям Оранжски“. Скоро отново щяха да са съвсем сами.

— Добро утро, капитане — каза Хамънд и застана до него.

Това натрапване бе нежелано и Лорънс не направи опит да скрие този факт, но без резултат. Хамънд бе зает да оглежда „Шантуз“ с израз на цинично задоволство.

— Не можехме дори да мечтаем за по-добро начало на пътуването.

Дърводелецът и помощниците му бяха наблизо и поправяха счупената палуба. Един от тях, веселяк със смъкнати рамене на име Ледоус, който вече си бе спечелил име на корабен шут, при тази забележка се наежи и загледа Хамънд с открито неодобрение. Дърводелецът Еклоф, едър, мълчалив швед, го потупа по рамото с големия си юмрук, за да го върне към работата.

— Учуден съм, че мислите така — каза Лорънс. — Не предпочитате ли да пътувате с първа класа?

— Не, не — отвърна Хамънд, глух за сарказма. — По-добре от това не може да бъде. Знаете ли, че едно гюле мина през каютата на принца? Един от стражите му загина, друг бе ранен тежко и почина снощи. Доколкото разбрах, той е побеснял. За една нощ френската флота ни помогна повече, отколкото нашата дипломация за месеци. Дали не е възможно да му представим капитана на пленения кораб? Аз, разбира се, му казах, че нападателите ни са французи, но ще е добре да представя неоспоримо доказателство.

— Няма да развеждаме пленени офицери като на някой римски парад — каза Лорънс с равен глас.

Той знаеше какво е да си пленник и макар тогава да беше още момче, млад флотски курсант, още помнеше благоразположението на френския капитан, който напълно сериозно поиска честната му дума.

— Разбирам, естествено. Няма да изглежда много добре — отвърна Хамънд със съжаление за този пропуск. — Макар че ще е много жалко, ако…

— Това ли е всичко? — Лорънс го прекъсна, защото нямаше желание да слуша повече.

— О… Моля да ме извините, натрапих ви присъствието си — несигурно каза Хамънд и най-накрая погледна Лорънс. — Исках само да ви информирам, че принцът изрази желание да ви види.

— Благодаря, сър — отсече Лорънс.

Хамънд сякаш искаше да каже още нещо, вероятно да пришпори Лорънс да тръгне веднага или да му даде съвет за срещата, но не посмя и си тръгна с кратък поклон.

Лорънс нямаше желание да разговаря с Юнсин, а още по-малко — да търпи пренебрежението му, а настроението му не се подобри особено след мъчителното усилие, с което се добра до апартамента на принца чак на кърмата на кораба. Когато прислугата се опита да го накара да чака в преддверието, той каза кратко:

— Да ме уведоми, когато е готов — и се обърна да си ходи.

Настъпи суетня и шушукане, един мъж дори си позволи да препречи вратата и след миг Лорънс бе въведен право в голямата каюта.

Двете зеещи дупки в срещуположните стени бяха запушени с парчета синя коприна, за да не влиза вятър. Въпреки това продълговатите флагове по стените, изписани с йероглифи, от време на време се вееха и потракваха на течението.

Юнсин седеше с изправен гръб на драпирано с червен плат кресло до малко писалище от лакирано дърво. Въпреки люшкането на кораба, четката му се движеше стабилно от мастилницата до хартията. Не капна нито веднъж, а мокрите йероглифи бяха в спретнати редове и колони.

— Пожелали сте да ме видите, сър — каза Лорънс.

Юнсин довърши една последна черта и остави четката настрана, но не отговори веднага. Взе един каменен печат от малка купичка с червено мастило и го постави в края на страницата. После сгъна листа, остави го върху друг подобен лист и уви и двата в мушама.

— Фън Ли — викна.

Лорънс се стресна. Дори не бе забелязал прислужника в ъгъла, невзрачен в своята проста роба от тъмносин памук, който сега излезе напред. Фън бе висок мъж, но така се бе навел в поклон, че Лорънс видя от него единствено идеалната линия на главата, където черната коса бе избръсната до гладко. Той хвърли на Лорънс бърз, любопитен поглед, после вдигна писалището и го отнесе до стената, без да разлее и капчица мастило.

Побърза да се върне с табуретка за крака за Юнсин, после отново се оттегли в ъгъла на стаята. Явно Юнсин не възнамеряваше да го отпрати по време на тази среща. Принцът седеше изправен, с ръце, отпуснати на креслото, и не предложи стол на Лорънс, макар че в помещението имаше още два. Това веднага зададе тона и Лорънс усети как раменете му се сковават, още преди Юнсин да бе проговорил.

— Въпреки че вашето идване бе продиктувано от чиста необходимост — студено каза Юнсин, — вие си въобразявате, че можете да останете другар на Лун Тиен Сян и да се отнасяте с него като с ваша собственост. А сега станахме свидетели на най-лошото — заради вашата невъздържаност и безразсъдство, той пострада сериозно.

Лорънс стисна устни. Не беше в състояние да даде дори бледо подобие на цивилизован отговор. Той бе подложил преценката си на съмнение преди да вкара Темерер в битката и през цялата следваща нощ, когато си припомняше звука на ужасното съприкосновение на куршума и тежкото, болезнено дишане на Темерер. Да го обвинява Юнсин обаче бе съвсем друг въпрос.

— Това ли е всичко? — попита.

Вероятно Юнсин бе очаквал Лорънс да раболепничи и да моли за прошка. Този кратък отговор го ядоса и направи по-словоохотлив.

— Толкова ли ви липсват принципи? — каза той. — Нямате ли капка угризение? Готов сте да поведете Лун Тиен Сян към сигурна смърт, все едно е обикновен кон. Забранява ви се да летите отново с него и си приберете недостойните слуги. Аз ще му пратя от моите стражи…

— Сър — каза безцеремонно Лорънс, — вървете по дяволите.

Юнсин млъкна. Изглеждаше повече стъписан, отколкото обиден, че го прекъсват, и Лорънс добави:

— Колкото до вашите стражи, ако някой от тях доближи драконовата палуба, ще кажа на Темерер да го изхвърли зад борда. Приятен ден.

Той се поклони и не остана да чуе отговора, ако изобщо последва такъв, а се обърна и напусна стаята. Прислужниците го изгледаха, докато минаваше покрай тях, но този път не му препречиха пътя. Той застави крака си да го слуша и забърза крачка. Накрая си плати за перченето. Когато стигна до каютата си в другия край на този безкрайно дълъг кораб, кракът му започна да се свива в спазми с всяка следваща стъпка. Зарадва се, когато най-после се отпусна в своето кресло и потуши раздразнението си с чаша вино. Може би показа невъздържаност, но ни най-малко не съжаляваше. Юнсин трябваше да научи, че не всички британски офицери и джентълмени са готови да му се кланят и да угаждат на всеки негов деспотичен каприз.

Колкото и да бе приятна подобна решителност, Лорънс не можеше да не признае пред себе си, че това незачитане до голяма степен се подсилваше от убеждението, че Юнсин никога не би си позволил да го раздели от Темерер. Правителството, в лицето на Хамънд, сигурно очакваше да спечели нещо срещу подмазването си. От своя страна, Лорънс нямаше нищо важно за губене. Тази мисъл го потисна. Той остави чашата и известно време стоя така, мрачен и мълчалив, и разтрива вдигнатия си на един сандък болен крак. Камбаната на палубата би шест пъти и той чу далечното пищене на боцманската свирка и топуркането на моряците, които отиваха на закуска на долната палуба. От камбуза дойде аромат на силен чай.

Лорънс допи чашата си и облекчи болката. Тогава отново се изправи на крака, отиде до каютата на Райли и почука. Искаше да го помоли да разпредели няколко от моряците си на палубата, за да не допускат стражите на принца. Бе неприятно изненадан да завари там Хамънд, който седеше пред писалището на Райли с гузен и тревожен израз на лицето.

— Лорънс — каза Райли, след като му предложи стол, — разговарях с г-н Хамънд за пътниците.

Лорънс забеляза, че самият Райли също изглежда уморен и напрегнат.

— Той доведе до знанието ми, че те стоят затворени, откакто се разбра новината за Източноиндийската компания. Това не може да продължава цели седем месеца. Трябва да намерим начин да им осигурим спокоен достъп до свежия въздух. Сигурен съм, че няма да възразите… Мисля, че трябва да им позволим да се разхождат по драконовата палуба. Не смеем да ги пуснем в близост до моряците.

Предложението не можеше да е по-неохотно прието или да дойде в по-неподходящ момент. Лорънс изгледа Хамънд със смесица от неприязън и чувство, много близко до отчаяние. Този човек сякаш бе злият гений на катастрофите, поне в очите на Лорънс, и перспективата за едно дълго пътуване, подчинено на дипломатическите му машинации, изглеждаше все по-непоносима.

— Съжалявам за неудобството — каза Райли, когато Лорънс се забави с отговора. — Просто не виждам друг изход. Несъмнено има достатъчно място.

Така беше. С толкова малко летци на борда и при пълен корабен екипаж, щеше да е нечестно да искат от моряците да отстъпват част от своето жизнено пространство. Това само би обтегнало повече бездруго напрегнатите отношения. От практична гледна точка Райли бе напълно прав и негово право на капитан бе да реши къде да се разхождат свободно пътниците. Заплахата на Юнсин обаче направи въпроса принципен. На Лорънс му се искаше да си излее душата само пред Райли и щеше да го направи, ако Хамънд не присъстваше, но…

— Може би — намеси се бързо Хамънд — капитан Лорънс се притеснява да не раздразнят дракона му. Позволявам си да предложа да отделим с демаркационна линия част от палубата само за тях. Например да опънем въже или да я маркираме само с боя.

— Добра идея, но бъдете така добър да им разясните ограниченията, господин Хамънд — каза Райли.

Нямаше начин Лорънс да протестира открито, без да даде обяснение. Той предпочете да не излага случилото се пред Хамънд, за да не му позволява да коментира — не и когато вероятно нищо нямаше да спечели. Райли щеше да му симпатизира, поне така се надяваше Лорънс, макар че вече не бе толкова уверен. Симпатия или не, проблемът оставаше и Лорънс не знаеше какво друго може да се направи.

Той не се бе примирил — ни най-малко, но не желаеше да поставя Райли в още по-трудна ситуация.

— Също така ще им разясните, господин Хамънд — каза Лорънс, — че не бива да идват на палубата въоръжени. Никакви мускети, нито саби. При проблеми ще слизат моментално в трюма. Няма да позволя да се натрапват на екипажа ми, нито на Темерер.

— Но, сър, сред тях има войници — възрази Хамънд. — Може би ще желаят от време на време да се упражняват…

— Ще изчакат да пристигнем в Китай — отвърна Лорънс.

Хамънд го последва вън от каютата и го приклещи на вратата на неговата. Двама от наземния екипаж бяха внесли допълнителни столове, а Роланд и Дайър забързано редяха чиниите. Останалите капитани на дракони щяха да закусват с Лорънс, преди да отпътуват.

— Сър — каза Хамънд, — позволете за момент. Моля за извинение, задето ви пратих при принц Юнсин, макар да знаех, че е в избухливо настроение. Уверявам ви, виня единствено себе си за последствията и за вашата кавга. И все пак ви моля да се сдържате…

Дотук Лорънс го изслуша намръщено, но сега каза с нараснала скептичност:

— Да не твърдите, че вече сте чули? Наистина ли отправихте предложението към капитан Райли, знаейки, че аз съм им забранил да стъпват на палубата?

Той повиши глас и Хамънд стрелна отчаян поглед към отворената врата на каютата. Роланд и Дайър ги наблюдаваха с интерес и бяха забравили, че държат големи сребърни подноси.

— Разберете, не можем да ги поставяме в подобно положение. Принц Юнсин издаде заповед. Ако откажем да й се подчиним, ще го унижим пред хората му.

— В такъв случай, да се научи да не ми заповядва — каза ядосано Лорънс. — По-добре му съобщете това, вместо да играете негов вестоносец в тази подмолна…

— За Бога! Мислите ли, че искам да останете без Темерер? Единственият ни коз е отказът на дракона да се раздели с вас — каза разгорещено Хамънд. — Но само той няма да ни отведе далеч, ако няма добра воля, и ако принц Юнсин не може да налага заповедите си в открито море, стигнем ли Китай, ролите ни напълно ще се обърнат. Наистина ли искате да жертваме този съюз заради вашата гордост? Да не говорим — допълни Хамънд с последен отчаян опит — за надеждата да запазите Темерер…

— Не съм дипломат — каза Лорънс — но ще ви кажа, че ако си въобразявате да видите и капка добра воля от този принц, колкото и да се подмазвате, значи сте проклет глупак. И, моля ви, не си въобразявайте, че ще ме купите с въздушни кули.

Лорънс възнамеряваше да отпрати вежливо Харкорт и останалите, но трапезата понесе светското бреме и без неговото участие в разговорите. За щастие бяха сервирани хубави продукти. Близостта на камбуза си имаше своите предимства — беконът, шунката, яйцата и кафето стигнаха до масата още горещи, заедно с част от една риба тон, оваляна в натрошен сухар и изпържена. Останалата част беше отишла при Темерер. Имаше също огромен поднос с черешов конфитюр и един още по-голям с мармалад. Лорънс хапна съвсем малко и се зарадва на възможността да се разсее, когато Уорън го помоли да им нахвърли хода на битката. Той бутна настрана почти недокоснатата си чиния, за да им демонстрира маневрите на корабите и Фльор дьо Нюита с натрошени парченца хляб, като „Преданост“ беше солницата.

Драконите довършваха своята малко по-нецивилизована закуска, когато Лорънс и другите капитани се върнаха на палубата. Лорънс остана доволен, задето завари Темерер напълно буден, много по-спокоен и с чисти превръзки. Беше зает да увещава Максимус да пробва от рибата тон.

— Тази е особено вкусна, прясно уловена тази сутрин — каза той.

Максимус изгледа рибата с дълбоко недоверие. Темерер вече беше изял половината, но главата стоеше и тя лежеше на дъските със стъклен поглед и зейнала уста. Лорънс предположи, че е била поне шестстотин и петдесет кила. Беше внушителна, дори и преполовена.

Когато Максимус най-накрая се наведе и я взе, целият куп месо му стигна за една хапка и беше забавно да го гледаш как дъвче със скептично изражение. Темерер чакаше заинтригувано. Максимус преглътна и се облиза:

— Не е ужасно зле, в случай че няма нищо друго за ядене, но е прекалено хлъзгава.

Яката на Темерер се сви от разочарование.

— Сигурно първо трябва да свикнеш с нея. Може да ти уловят още една.

Максимус изсумтя.

— Не, оставям рибата на теб. Има ли още овнешко? — попита той и погледна с интерес овчаря.

— Колко излапа вече? — запита Бъркли, като се показа на стълбата. — Четири? Стига ти толкова. Ако натежиш още малко, няма да можеш да се вдигнеш от земята.

Максимус пренебрегна забележката и омете последния овчи бут от качето. Другите също приключиха и помощниците на овчаря започнаха да изпомпват вода на драконовата палуба, за да отмият кръвта. Скоро във водите пред кораба се появи стадо обезумели акули.

„Уилям Оранжски“ се бе изравнил с техния кораб и Райли се прехвърли на него, за да обсъди с неговия капитан въпроса с припасите. Сега отново се появи на палубата и го откараха обратно, докато моряците започнаха да вадят дървени рейки и брезент.

— Лорд Пърбек — каза Райли, като отново стъпи на кораба, — ще пратим лодката да докара припасите.

— Защо не ги донесем ние? — викна от драконовата палуба Харкорт. — Така и така Максимус и Лили ще трябва да освободят мястото. Може да прелетим дотам.

— Благодаря ви, сър, много ще ме улесните — каза Райли и се поклони без видима мнителност.

Косата на Харкорт бе пристегната назад, дългата й плитка беше скрита под качулката, а пелерината маскираше добре фигурата й.

Максимус и Лили се вдигнаха в небето без хората си и освободиха място на палубата за приготовленията. Екипажите развиха сбруите и ризниците и започнаха да впрягат по-дребните дракони, докато двамата по-големи отидоха за припаси на „Уилям Оранжски“. Моментът на отпътуването им наближаваше и Лорънс отиде при Темерер. Обзе го остро и неочаквано съжаление.

— Не познавам този дракон — каза Темерер на Лорънс, като гледаше към другия транспортен кораб.

На палубата му недоволно се бе изтегнал едър звяр в кафяво и зелено. По крилете имаше червени ивици, почти като боядисани. Лорънс не бе виждал тази порода.

— Това е индиански дракон, от едно от племената в Канада — каза Сътън, когато Лорънс посочи необичайното животно. — Дакога, ако го произнасям правилно. Разбрах, че той и ездачът му — там не ползват екипажи, независимо от размера, — били пленени при атака на една гранична колония. Напълно различна порода. Доколкото чух, са безпощадни бойци. Възнамеряват да го пратят във фермата за разплод в Халифакс, но щом си получат обратно Прекурзорис, ще го заменят за този приятел. Изглежда доста кръвожаден.

— Сигурно му е тежко да е толкова далече от дома — тихо изрече Темерер, вперил поглед в другия дракон. — Не изглежда никак щастлив.

— Просто ще живее във фермата за разплод в Халифакс, вместо тук. Няма особена разлика — каза Месория и разтвори криле за удобство на своите впрегачи, които се катереха по нея, да я екипират. — Всички те си приличат и не са особено интересни, с изключените на момента на разплод — добави тя с малко стряскаща прямота. Беше много по-възрастна от Темерер, над трийсетгодишна.

— Това също не звучи много интересно — отвърна Темерер и мрачно отпусна тяло на палубата. — Дали в Китай ще ме затворят във ферма за разплод?

— Няма, сигурен съм — обади се Лорънс.

Той бе твърдо решен да не позволява подобна съдба за Темерер, независимо какво смяташе по въпроса китайският император или всеки друг.

— Ако целяха единствено това, едва ли щяха да вдигнат толкова шум.

Месория изсумтя снизходително:

— Веднъж да пробваш, може да не ти се стори чак толкова ужасно.

— Престани да развращаваш младите! — Капитан Сътън я плесна закачливо и изпробва юздата за последен път. — Мисля, че сме готови. Сбогом за втори път, Лорънс. Надявам се, че тези вълнения ви бяха достатъчни. Пожелавам ви остатъкът от пътуването да е по-беден на събития.

Трите по-дребни дракона излетяха от палубата един след друг. Нитидос въобще не разклати кораба и отлетя на „Уилям Оранжски“. Тогава Максимус и Лили се върнаха, за да бъдат впрегнати и дойде ред на Бъркли и Харкорт да се сбогуват с Лорънс. Накрая цялата формация се прехвърли на съседния кораб и Темерер отново остана сам на „Преданост“.

Райли даде заповед да отплават. Вятърът духаше от изток-югоизток и не беше прекалено силен. Вдигнати бяха дори допълнителните платна, отвсякъде струеше белота. При разминаването „Уилям Оранжски“ поздрави със залп, на който те отговориха по заповед на Райли. Над водата се понесоха одобрителни възгласи и двата транспортни кораба се отдалечиха бавно и величествено.

Максимус и Лили излетяха, за да поиграят и да освободят енергията на млади, току-що нахранени дракони. Дълго можеше да се види как се гонят над кораба между облаците и Темерер не свали очи от тях, докато разстоянието не ги превърна в точици. Тогава той въздъхна, отпусна глава и се сви.

— Много време ще мине, преди да ги видим отново — каза драконът.

Лорънс сложи ръка на гладкия му врат и не отговори. Струваше му се, че тази раздяла е за последно. Нямаше шум и суетене, нямаше предчувствие за ново приключение. Екипажът си вършеше рутинната работа, а пред очите им беше само безкрайният син океан — несигурен път към още по-несигурно пристанище.

— Времето ще мине по-бързо, отколкото очакваш — каза той. — Хайде пак да си почетем.