Нефритеният трон

Шеста глава

Времето се задържа ясно в първия кратък етап от тяхното пътуване, с онази типична зимна чистота. Водата бе много тъмна, небето — безоблачно, а въздухът постепенно се затопляше с придвижването им на юг. На кораба цареше оживление, сменяха се повредените рейки и скъсаните платна. С възстановяването на кораба, скоростта им се увеличаваше с всеки изминал ден. Срещнаха само два малки търговски кораба в далечината, които не посмяха да ги доближат, и един дракон куриер високо в небето. Несъмнено бе Грейлинг, един от летците на дълги разстояния, но бе твърде далече и дори Темерер не можа да го разпознае.

Китайските стражи се появиха още призори на първия ден след уговорката. Широка ивица боя отделяше тяхната част от драконовата палуба. Въпреки че не носеха оръжие, те всъщност стояха на стража по трима на смяна, официални като морски пехотинци на парад. Екипажът знаеше за скандала, разразил се в близост до илюминаторите и дочут на палубата, затова негодуваше срещу присъствието на стражите и още повече срещу по-висшите членове на китайската делегация, на които гледаше с подозрение.

Лорънс, от своя страна, започваше да забелязва някои техни индивидуалности, поне у тези, които излизаха на палубата. Няколко от по-младите мъже демонстрираха истински възторг от морето и стояха близо до бакборта, за да се наслаждават на водните пръски. Един младеж на име Ли Хонглин бе особено голям авантюрист и имитираше навика на някои от курсантите да висят от рейките, въпреки че дрехите му не бяха подходящи за това. Полите на робата му лесно можеха да се заплетат във въжетата, а подметките на черните му ботуши бяха твърде дебели, за да се задържат на ръба на палубата, за разлика от босите крака на моряците. Сънародниците му се тревожеха от всеки подобен негов опит и го викаха с настоятелни жестове.

Останалите бяха по-кротки, когато излизаха на въздух, и стояха далече от ръба. Често си носеха ниски столчета, сядаха и разговаряха помежду си със странната напевна интонация на своя език, която изглеждаше напълно неразгадаема на Лорънс. Но въпреки невъзможността за пряко общуване скоро той почувства, че повечето китайци не таяха силна враждебност към британците. Те бяха неизменно вежливи, поне в израженията и жестовете си, и се покланяха, когато идваха и си отиваха.

Пропускаха тези любезности само в случаите, когато бяха в компанията на Юнсин. Тогава следваха неговия тон и нито кимаха, нито правеха какви да е жестове към английските летци, само идваха и си отиваха сякаш са единствените хора на борда. Принцът обаче рядко излизаше на палубата. Каютата му беше с широки илюминатори и достатъчно просторна и той нямаше нужда да се разтъпква. Главната му цел, изглежда, беше да се мръщи и да наблюдава Темерер, който бе безразличен към тези инспекции и почти винаги спеше. Драконът още се възстановяваше и проспиваше почти целия ден, като от време на време озвучаваше палубата с тътена на широка, сънена прозявка и напълно пренебрегваше живота на кораба.

Лиу Бао не правеше дори подобни кратки визити, а стоеше постоянно затворен в апартамента си. От качването му на борда никой не бе виждал нещо повече от върха на носа му, макар че каютата му се намираше под палубата на юта и тон трябваше само да отвори предната врата, за да се озове навън. Той не слизаше дори долу, за да си вземе храна или да се консултира с Юнсин, и само неколцина слуги припкаха между вратата му и камбуза един-два пъти дневно.

За разлика от него Сун Кай не прекарваше в каютата си и една минута от деня. Той се разхождаше на въздух след всяко хранене и оставаше на палубата за дълги периоди от време. В случаите, когато излизаше Юнсин, Сун Кай винаги му се кланяше официално и заставаше тихо настрана от свитата. Двамата рядко разговаряха. Сун Кай се интересуваше от живота на кораба и от неговата конструкция. Особено запленен бе от оръдейните тренировки.

Райли бе принуден да ги намали, защото Хамънд настоя, че не е редно да безпокоят толкова често принца с тях. Затова през повечето дни мъжете играеха пантомима около оръдията и не стреляха, а само понякога се чуваше гръм и трясък от истински огън. Независимо от случая, Сун Кай винаги се появяваше веднага щом започнеше да бие барабана, ако вече не бе излязъл на палубата, и съсредоточено наблюдаваше процедурите отначало докрай. Дори не трепваше при силния взрив и откат. Той внимаваше да не се пречка, когато мъжете хукваха нагоре към драконовата палуба, за да заредят оръдията върху нея, и на втория-третия път артилеристите престанаха да го забелязват.

Когато нямаше тренировки, той изучаваше оръдията отблизо. Онези на драконовата палуба бяха късоцевни каронади, чудесни образци, тежащи по четиридесет и два фунта^[19], които не бяха толкова точни, колкото дългоцевните, но имаха много по-малък откат, затова не заемаха много място. Сун Кай бе особено запленен от специалната платформа, която позволяваше тежката желязна цев да се плъзга напред и назад при отката. Той, изглежда, не намираше вторачването в хората за грубост и го правеше, докато летците и моряците си вършеха работата, макар че не разбираше и дума. Изучаваше „Преданост“ с неизчерпаем интерес — подредбата на мачтите и платната, детайлите в конструкцията на корпуса. Лорънс често го виждаше да наднича от края на драконовата палуба към бялата черта на кила и да се опитва да скицира кораба.

При цялото му любопитство обаче той бе дълбоко резервиран човек, качество, което се подсилваше от суровата му чуждоземна външност. Интересът му бе по-скоро напрегнат, отколкото пламенен, не толкова научна страст, колкото прилежание и усърдие. В маниера му нямаше нищо примамливо. Хамънд най-неустрашимо вече бе направил няколко увертюри, посрещнати любезно, но студено и на Лорънс му се струваше болезнено ясно, че Сун Кай не ги поощрява. На лицето му не се изписваше никаква емоция при идването и отдалечаването на Хамънд — нито усмивка, нито смръщване, само учтиво внимание.

Дори общуването им да бе възможно, Лорънс нямаше да се престраши да се натрапи, като виждаше опитите на Хамънд, въпреки че Сун Кай можеше да използва помощ при изучаването на кораба и това би бил идеален повод за разговор. Тактът обаче не го позволяваше, както и езиковата бариера, затова за момента Лорънс се задоволи само с наблюдения.

В Мадейра се запасиха с вода и попълниха наличностите на добитък, намалели след гостуването на формацията, но не останаха на порт.

— Цялата тази смяна на платната не беше напразна. Започвам да добивам по-добра представа от какво се нуждае корабът — каза Райли на Лорънс. — Какво ще кажете за Коледа по море? Ще се радвам да подложа „Преданост“ на проверка, да видя дали ще развием скорост от седем възела.

Отплаваха величествено от пристанището на Фуншал^[20] с високо вдигнати платна и надеждите на Райли за по-голяма скорост се сбъднаха още преди той да съобщи:

— Почти осем възела. Сега какво ще кажете?

— Поздравявам ви — отвърна Лорънс. — Аз самият не вярвах, че е възможно. Корабът надминава себе си.

Той почувства необичайно съжаление за високата скорост, напълно непознато досега. Като капитан той не си позволяваше да прекалява със скоростта, защото намираше за неуместно да се държи безразсъдно с имуществото на краля, но като всеки моряк искаше корабът му да се движи възможно най-добре. В друга ситуация щеше да сподели удоволствието на Райли и да не погледне повече назад към смаляващия се остров.

Райли бе поканил Лорънс и няколко офицери на вечеря, за да отпразнуват новите възможности на кораба. Сякаш за наказание в това време от нищото се изви кратка вихрушка, докато на вахта бе единствено злочестият младши лейтенант Бекет. Той можеше да обиколи света шест пъти без почивка, стига корабите да се подчиняваха директно на математическите формули. Въпреки това винаги успяваше да даде погрешни заповеди при лоши атмосферни условия. Всички наскачаха от трапезата още в първия момент, когато „Преданост“ заседна и наклони носа си, и чуха Темерер да изревава стреснато. При все това вятърът почти беше отнесъл крюйсбрамсела, преди Райли и Пърбек да стигнат до палубата и да сложат ред.

Бурята отшумя толкова бързо, колкото и се появи. След бързите тъмни облаци небето остана коралово и синьо. Вълнението утихна до умерената височина от няколко фута, която почти не се забелязваше на борда на „Преданост“. Още беше достатъчно светло да се чете и група китайци излезе на палубата. Това бяха няколко слуги, които изнесоха Лиу Бао през вратата на легло на колелца, прекосиха квартердека и бака и накрая го качиха на драконовата палуба. Възрастният дипломат бе силно променен от последната си поява. Свалил беше поне три-четири килограма и бе добил зеленикав оттенък под брадата и увисналите си бузи. Лорънс не можеше да не го съжали. Слугите му изнесоха кресло, настаниха го и го обърнаха с лице към хладния, влажен вятър, но по нищо не пролича състоянието му да се е подобрило. Когато му предложиха поднос с храна, той го отказа с махване на ръка.

— Дали няма да се остави да умре от глад? — попита Темерер повече с любопитство, отколкото със загриженост.

Лорънс му отговори отнесено:

— Не, надявам се, макар че е твърде възрастен да тръгва за пръв път по море — и той направи знак. — Дайър, слез при господин Полит и го помоли да бъде така добър да дойде за минута.

Скоро Дайър се върна с корабния лекар, който пуфтеше тромаво по петите му. Полит беше личен лекар на Лорънс на два кораба, затова се отпусна в един стол без много официалности и каза:

— Кракът ли, сър?

— Не, господин Полит, възстановявам се добре. Тревожа се обаче за здравето на онзи китайски господин.

Лорънс посочи Лиу Бао и Полит, поклащайки глава, изказа мнение, че ако продължи да губи тегло с такава скорост, може и да не доживее до екватора.

— Предполагам, че те не знаят лекове за морска болест, нито са свикнали на дълго плаване — каза Лорънс. — Бихте ли направили цяр за него?

— Той не е мой пациент, а не желая да ме обвиняват в намеса. Едва ли техните лекари приемат това с по-голяма лекота от нас — оправда се Полит. — Във всеки случай, ще трябва да му предпиша сухари. Стомахът трудно се разстройва от сухар, а кой знае с каква чуждоземна кухня е злоупотребявал досега. Малко сухар и леко вино ще го оправят, сигурен съм.

Чуждоземната кухня естествено беше родна за Лиу Бао, но Лорънс не откри нищо, което да оспори в този курс на лечение. По-късно същата вечер той прати пакет сухари, които Роланд и Дайър с нежелание прочистиха от гъгриците, и пожертва три бутилки богат ризлинг — много лек, почти въздушен и закупен само за шест шилинга и три пенса бутилката от Портсмут.

Лорънс се почувства странно, правейки този жест. Надяваше се, че би постъпил така при всякакви обстоятелства, но тук имаше повече пресметливост, отколкото бе свикнал да влага, както и известна доза ласкателство, което дълбоко в себе си не одобряваше. Той наистина изпитваше угризения от подобно протягане на ръка, при положение че китайците бяха конфискували корабите на Източноиндийската компания. Не бе забравил този случай, не бяха го забравили и моряците, които все още гледаха китайците със силна неприязън.

Той обаче се извини на Темерер същата вечер, когато видя, че доставят даровете му в каютата на Лиу Бао.

— В края на краищата те не носят персонална вина. Вината не би била и моя, ако кралят постъпеше с тях по този начин. Щом нашето правителство си мълчи по този въпрос, не можем да виним китайците, че гледат лековато на случая. Те поне не направиха опит да прикрият инцидента или да излъжат.

Въпреки че го казваше, той още не бе удовлетворен докрай, но нямаше друг избор. Не желаеше да седи със скръстени ръце, нито да разчита на Хамънд. Дипломатът може и да притежаваше умения и съобразителност, но Лорънс вече се бе убедил, че няма намерение да се бори за Темерер. Драконът за Хамънд беше само уред за пазарене. Нямаше никаква надежда Юнсин да бъде увещан, но, ако можеше да спечели другите членове на делегацията, Лорънс щеше да се опита. Ако това усилие му костваше гордостта, тогава цената не бе висока.

Оказа се, че има смисъл. На следващия ден Лиу Бао отново излезе от каютата си и вече не изглеждаше така окаяно. На по-следващата сутрин бе достатъчно добре, за да повика преводача и да покани Лорънс на тяхната страна на палубата. Лицето му си бе възвърнало цвета и изразяваше облекчение. Беше довел един от готвачите. Сухарите, по думите му, сътворили чудеса. По препоръка на собствения му лекар ги приемал с малко свеж джинджифил и сега искал да знае как се приготвят.

— Съдържат предимно брашно и вода, но се опасявам, че не знам повече — рече Лорънс. — Виждате ли, не ги печем на борда, но ви уверявам, че в склада има достатъчно да обиколим два пъти света.

— Веднъж ми е предостатъчно — отвърна Лиу Бао. — Старец като мен няма работа толкова далече от дома, та да го мятат вълните. Откакто се качихме на този кораб, не можах да хапна нищо, дори палачинки, докато не получих сухарите. Тази сутрин успях да закуся малко риба и ориз и въобще не ми прилоша. Много съм ви благодарен.

— Щастлив съм, че услужих, сър. Наистина изглеждате възстановен — каза Лорънс.

— Много любезно, макар и не напълно вярно — отговори Лиу Бао. Той се ръкува с него. — Ще взема мерки отново да заприличам на себе си.

— Ако ви е по силите, сър, може ли да ви поканя утре на вечеря? — попита Лорънс, като сметна, че това предисловие е достатъчно за отправянето на покана. — Имаме празник и аз давам вечеря за моите офицери. Добре дошли сте, заедно с някой ваш сънародник, който пожелае да ви придружи.

Тази вечеря се получи много по-успешна от предишната. Гранби още лежеше болен и му бе забранена богата храна, но лейтенант Ферис бе решил да се възползва от всяка възможност да впечатлява. Той беше млад, енергичен офицер, наскоро повишен в капитан на топмените на Темерер, заради първокласния абордаж, който бе ръководил в Трафалгар. При нормални обстоятелства той можеше да се надява да стане втори лейтенант след година, може би дори две или три, но клетият Евънс бе пратен у дома и той бе заел неговото място, като се надяваше да запази този пост.

На сутринта Лорънс развеселено подочу как той прочете лекция на курсантите за нуждата да се държиш цивилизовано на маса, а не да седиш като пън. Лорънс заподозря, че дори ги е научил на няколко анекдота, защото по време на вечерята поглеждаше многозначително ту един, ту друг. Набелязаният бързо гаврътваше виното си и започваше да разказва история, твърде невероятна за офицер в такава крехка възраст.

Сун Кай придружаваше Лиу Бао, но, също както преди, се държеше като наблюдател, вместо като гост. Лиу Бао обаче не демонстрираше подобна сдържаност и бе дошъл чисто и просто да прекара приятно, макар че прояви силна воля, като отказа печеното прасе сукалче, лъснало от масло и сметана. Никой от двамата не отказа допълнителна порция и Лиу Бао шумно похвали хрупкавата златиста гъска. Тя бе чудесен екземпляр, купен от Мадейра специално за случая, и бе останала охранена до деня на смъртта си, за разлика от обичайното пилешко, с които се хранеха на кораба.

Напъните на офицерите да са цивилизовани също имаха ефект, колкото и непохватни да бяха някои от по-младите мъже. Лиу Бао се смееше силно и лесно и също сподели много интересни истории, повечето — за ловни злополуки. Само преводачът не беше доволен, защото го засипаха с работа от всички краища на масата, като го караха да превключва от английски на китайски и обратно. От самото начало атмосферата бе коренно различна, напълно дружелюбна.

Сун Кай остана тих. Слушаше повече и говореше по-малко. Лорънс не можеше да прецени дали му е приятно. Той се хранеше умерено и пиеше съвсем малко, въпреки че Лиу Бао, на когото никак не му липсваше апетит, от време на време го гълчеше добродушно и пълнеше чашата му до ръба. След като тържествено внесоха големия коледен пудинг, ръкопляскаха дружно и го разрязаха, сервираха и изядоха, Лиу Бао се обърна и му каза:

— Много сте скучен тази вечер. Изрецитирайте ни „Трудния път“, най-подходящата поема за това пътуване.

Въпреки цялата си резервираност Сун Кай прие с охота. Той прочисти гърло и започна да рецитира:

Ако тази поема имаше рима или ритъм, то те се бяха изгубили при превода, но съдържанието допадна на летците и те дружно изръкопляскаха.

— Ваша ли е тази творба, сър? — заинтригувано попита Лорънс. — Не бях чувал поема, писана от гледната точка на дракон.

— Не, не — каза Сун Кай. — Това е една от творбите на почитаемия Лун Ли По от династията Тан. Аз съм само скромен учен и моите стихове не са достойни за чужди уши.

Той с удоволствие ги запозна с още няколко класически поети, като рецитира стиховете наизуст и впечатли Лорънс с изумителната си памет. Най-накрая гостите се разотидоха в напълно хармонични отношения, след като бяха внимавали да отбягват темата за британския и китайския суверенитет на кораби и дракони.

— Ще си позволя да нарека вечерята успешна — каза Лорънс, отпивайки от кафето си на палубата, докато Темерер ядеше своята овца. — Оказа се, че те не са чак такива сухари в компания. Много съм доволен от Лиу Бао. Плавал съм на много кораби, където щях да съм благодарен за компания като неговата.

— Радвам се, че вечерта ти е била приятна — отвърна Темерер и схруска замислено някакъв кокал. — Би ли ми казал онази поема?

Лорънс се допита до офицерите си, за да възстановят въпросните стихове. Продължиха темата и на следващата сутрин, когато Юнсин излезе на свеж въздух и се заслуша как осакатяват превода. След няколко опита от тяхна страна той се намръщи, обърна се към Темерер и издекламира поемата.

Юнсин говореше на китайски, но въпреки това Темерер повтори стиховете на същия език още след първия път без следа от затруднение. Лорънс не за пръв път оставаше изненадан от усета на Темерер към езиците. Като всички дракони, той се бе научил да говори по време на дългото си развитие в яйцето, но за разлика от повечето бе изложен на влиянието на три различни езика и очевидно помнеше добре първия.

— Лорънс — каза Темерер и се обърна развълнувано към него, след като размени още няколко думи на китайски с Юнсин, — той каза, че стихотворението е писано от дракон, а не от човек.

Лорънс, все още изумен от способността на Темерер да говори на китайски, примигна при тази поредна новина.

— Поезията изглежда необичайно занимание за един дракон, но ако и другите ти китайски събратя обичат книгите колкото теб, предполагам, не е толкова чудно, че един от тях си е опитал силите в писането на стихове.

— Чудя се как ги е записал — каза замислено Темерер. — Ще ми се и аз да пробвам, но не виждам как. Не мога да държа писалка.

Той повдигна предната си лапа и огледа петте пръста с подозрение.

— Ще се радвам да пиша под твоя диктовка — отвърна Лорънс, развеселен от идеята. — Вероятно той така се е справил.

Той не се сети повече за разговора, докато не минаха два дни. Дойде мрачен и разтревожен на палубата, след като бе прекарал дълго време в лазарета. Упоритата температура бе спаднала и Гранби лежеше блед и отнесен. Сините му очи бяха изцъклени и фиксирани невиждащо някъде в тавана, устните му бяха отворени и напукани. Той приемаше само малки количества вода и когато проговаряше, думите бяха объркани и несвързани. Полит отказа да даде твърдо мнение и само поклати глава.

Ферис стоеше притеснено в дъното на стълбата към драконовата палуба и го чакаше. При вида му Лорънс забърза крачка, макар че все още накуцваше.

— Сър — каза Ферис, — не знаех какво да направя. Той разговаря цяла сутрин с Темерер, а не разбираме за какво.

Лорънс се забърза по стъпалата и завари Юнсин в едно кресло на палубата да разговаря с Темерер на китайски. Принцът говореше бавно и високо, изговаряше внимателно всяка дума и поправяше изговора на Темерер. Беше донесъл хартия, на която бе изрисувал няколко от странните им букви. Темерер изглеждаше във възторг. Вниманието му бе ангажирано изцяло, върхът на опашката му потрепваше напред-назад във въздуха, както когато се вълнуваше.

— Лорънс, виж, това е „дракон“ на тяхното писмо — каза той, когато го видя.

Лорънс погледна рисунката чинно, но без интерес. Тя му приличаше на следите, оставени в пясъка след отлив, дори след като Темерер му посочи онази част от символа, която изобразяваше драконовите криле и тялото.

— Една буква ли имат за цялата дума? — попита невярващо Лорънс. — Как се чете?

— Произнася се „лун“ — отвърна Темерер — като моето китайско име Лун Тиен Сян. „Тиен“ значи Селестиал — добави с гордост и посочи друг символ.

Юнсин ги наблюдаваше, без на лицето му да се появи каквато и да е емоция, но на Лорънс му се стори, че в очите му вижда триумфиращо изражение.

— Радвам се, че имаш такова приятно занимание — каза Лорънс на Темерер, после се обърна към Юнсин, поклони се и заговори без покана. — Много сте любезен, сър, да си създавате толкова главоболия.

Юнсин отговори сухо:

— Смятам го за свой дълг. Изучаването на класиците е пътят към разума.

Държанието му не можеше да се определи като дружелюбно, но щом бе избрал да прекрачи границата и да говори с Темерер, Лорънс го прие за равнозначно на официална визита и имаше оправдание да започне разговор. На Юнсин може и да не му харесваше, но това не го възпря от нови посещения. Той започна да идва всяка сутрин на палубата, да дава на Темерер уроци по езика и да засища апетита му за нови примери на китайската литература.

Отначало Лорънс се дразнеше на тези явни опити да спечелят благоволението на Темерер, но драконът изглеждаше много по-ведър, отколкото когато се раздели с Максимус и Лили. Дори да не харесваше новия му приятел, Лорънс не можеше да се противи на шанса му за толкова много интелектуални занимания, когато раната му все още го принуждаваше да не напуска палубата. Щом Юнсин вярваше, че лоялността на Темерер може да бъде разколебана от някакви си ориенталски примамки, негова воля. Лорънс нямаше и капка съмнение.

Той обаче започна да се отчайва, когато с времето Темерер не изгуби интерес към темата. Старите им книги вече често биваха пренебрегвани за сметка на рецитацията на едно или друго китайско произведение, което Темерер искаше да наизусти, тъй като не можеше да го запише или прочете. Лорънс беше напълно наясно, че не е човек на науката. Собствената му идея за приятно занимание бе да прекара следобеда в разговори, да напише няколко писма, да прочете вестник, ако му попадне някой по-актуален брой. Под влиянието на Темерер постепенно започна да се наслаждава на книгите много повече, отколкото си бе представял, но все пак не можеше да сподели ентусиазма му към творбите на един напълно неразбираем език.

Той не искаше да показва смущението си и така да дава на Юнсин повод за злорадство, но наистина имаше чувството, че принцът е извоювал победа. Това ставаше особено видно в случаите, когато Темерер изучаваше нова поема и засияваше от редките и трудно спечелени похвали на Юнсин. Лорънс се притесняваше още, че принцът се изненадва и често е невероятно доволен от напредъка на Темерер. Лорънс, естествено, намираше дракона за забележителен, но не му се искаше Юнсин да споделя мнението му. На принца не му трябваше допълнителен мотив, за да се опита да му отнеме Темерер.

Известна утеха се съдържаше в навика на Темерер да преминава на английски, за да включва и Лорънс. Така Юнсин се принуждаваше да води с него учтиви разговори или рискуваше да изгуби спечелената преднина. Това бяха дребни радости, но Лорънс не се наслаждаваше на подобно общуване. Дори двамата да притежаваха известно сходство на духа, то не бе достатъчно, за да се пребори с яростното им противопоставяне, а и всеки от тях не бе предразположен към близост с другия.

Една сутрин Юнсин подрани и Темерер още спеше. Слугите изнесоха креслото му, драпираха го и подредиха свитъците, които искаше да чете на дракона. В това време принцът отиде до ръба на палубата и се взря в океана. Намираха се в един прекрасен участък в открито море, нямаше бряг пред погледа, вятърът бе свеж и прохладен. Лорънс също стоеше на носа и се наслаждаваше на гледката — тъмните води се простираха до хоризонта, случайни малки вълнички се застъпваха една друга и се разпенваха, а корабът бе сам-самичък под небесната арка.

— Само в пустинята може да се срещне толкова празен и безинтересен изглед — внезапно каза Юнсин.

Тъй като Лорънс тъкмо се канеше да направи любезен коментар за красотата на пейзажа, тези думи го оставиха ням и озадачен, още повече че принцът добави:

— Вие, британците, вечно плавате към някое ново място. Толкова ли сте недоволни от собствената си страна?

Той не дочака отговор, а поклати глава и се отдалечи, като отново затвърди убеждението на Лорънс, че няма да срещне по-несимпатичен човек.

Корабната диета на Темерер се състоеше главно от риба, уловена от самия него. Лорънс и Гранби бяха планирали това, когато пресмятаха продоволствието. Кравите и овцете бяха само за разнообразие и за случаите, в които лошото време щеше да принуди дракона да остане на борда. Заради забраната да лети ранен, Темерер не можеше да ловува и започна да изчерпва запасите много по-бързо, отколкото разчитаха.

— При всички случаи трябва да се придържаме близо до бреговете на Сахара, иначе рискуваме пасатите да ни отнесат чак в Рио — каза Райли. — Разбира се, можем да спрем за провизии в Кейп Кост.

Целта на тези думи бе да успокоят Лорънс. Той само кимна и се оттегли. Бащата на Райли притежаваше плантации в Западните Индии и няколкостотин роби, които да ги обработват, докато бащата на Лорънс бе твърд поддръжник на Уилбърфорс и Кларксън^[21] и бе произнесъл няколко остри речи в Камарата на лордовете срещу търговията с роби. В един от случаите дори спомена бащата на Райли в списък с джентълмени робовладелци, които, както меко се бе изразил, „позоряха името на християнството и петняха репутацията на страната си“.

Навремето инцидентът охлади отношенията им. Райли бе силно привързан към баща си — мъж, притежаващ много повече топлота от лорд Алъндейл — и възнегодува срещу публичната обида. Лорънс, въпреки че не изпитваше кой знае каква обич към своя баща, не беше готов да предложи извинението си. Той бе израснал в къща, пълна с памфлетите и книгите на комитета на Кларксън, и на деветгодишна възраст се беше качил в бивша робска галера, предназначена за бракуване. Кошмарите продължиха да го преследват няколко месеца след това и оставиха дълбока следа в младото му съзнание.

Двамата никога не сключиха мир по този въпрос, само се споразумяха за примирие. Никой не заговори отново за случая, а споменаването на родителите старателно се отбягваше. Сега Лорънс не можеше да сподели откровено с Райли, че го смущава перспективата да акостират в робско пристанище. Вместо това той попита насаме Кейнс дали Темерер се възстановява добре и ще може ли да извършва кратки полети за лов.

— По-добре не — каза неохотно лекарят.

Лорънс го изгледа напрегнато и най-накрая изкопчи признанието, че има известни проблеми. Раната не заздравяваше както трябва.

— Мускулите още са топли при допир и ми се струва, че напипвам оток под кожата — каза Кейнс. — Още е рано за истинска тревога, но не желая да поемам рискове. Никакво летене поне още две седмици.

Този разговор донесе на Лорънс още един източник на грижи, а вече му стигаха другите, наред с недостига на храна и вече неизбежното спиране в Кейп Кост. Травмата на Темерер, както и непоколебимостта на Юнсин да не му позволява да лети, остави летците в почти пълно бездействие. В същото време моряците бяха доста заети с поправянето на щетите по кораба и последваха множество злини, които далеч не бяха непредвидими.

За да намери занимание на Роланд и Дайър, Лорънс ги бе извикал на драконовата палуба малко преди акостирането в Мадейра, за да ги препита с уроците. Те го изгледаха с толкова виновни изражения, че той не се изненада, когато откри, че напълно са занемарили ученето, откакто са негови куриери. Имаха съвсем бегла представа от аритметиката и никаква от по-сложната математика. Не знаеха и дума на френски, а когато той им подаде книгата на Гибън, която четеше на Темерер, Роланд така засрича, че драконът сви яката си и започна да я поправя по памет. Дайър беше малко по-добре — поне знаеше почти наизуст таблицата за умножение и разбираше малко от граматика. Роланд се запъваше на числата над осем и се изненада, че речта има части. Лорънс спря да се чуди как ще запълва времето им. Той се упрекна за небрежното си отношение към образованието им и се зае с новата си задача на техен учител.

Куриерите бяха талисманите на екипажа. Роланд и Дайър бяха обсипани с още повече грижи след смъртта на Морган. Всички развеселено наблюдаваха всекидневните им битки с причастията и деленето. Един ден матроси от „Преданост“ издадоха някакви подигравателни звуци. Летците взеха разплатата в свои ръце и последваха ръкопашни боеве в тъмни ъгълчета на кораба.

Отначало Лорънс и Райли се забавляваха с недодяланите оправдания, които получаваха за колекцията насинени очи и пукнати устни. Дребните свади обаче добиха по-застрашителна форма, когато същите оправдания започнаха да идват и от по-възрастните мъже. Моряците питаеха дълбоко негодувание, което до голяма степен се коренеше в неравното разпределение на труда и страха им от Темерер. То намираше израз в почти ежедневна размяна на обиди, които вече не засягаха само учението на Роланд и Дайър. От своя страна, летците бяха също толкова оскърбени от липсата на признателност, която смятаха, че заслужават заради смелия подвиг на Темерер.

Първото истинско сътресение се случи тъкмо когато завиха на изток покрай нос Пармас и се насочиха към Кейп Кост. Лорънс дремеше на палубата, защитен от силното слънце зад Темерер, който хвърляше сянка върху него. Той не видя лично какво стана, но се събуди от силен трясък и викове. Веднага скочи на крака и забеляза наредените в кръг мъже. Мартин беше сграбчил Блайт, помощника на оръжейника. Един от офицерите на Райли, флотски курсант, бе проснат на палубата и лорд Пърбек крещеше от палубата на юта:

— Незабавно оковете този мъж, Корнел!

Темерер вдигна глава и изрева — за щастие не с божествения вятър, но все пак издаде величествен гръмовен вой — и мъжете се отдръпнаха пребледнели.

— Никой няма да хвърля в килия никого от моя екипаж — каза Темерер и ядосано тропна с опашка.

Той се надигна, разпери криле и целият кораб потрепери. Вятърът беше насрещен откъм Сахара, платната бяха опънати срещу него, за да поддържат курса на югоизток, а крилата на Темерер играеха ролята на самостоятелно, противоположно платно.

— Темерер, веднага престани! Веднага, чуваш ли ме? — остро каза Лорънс.

Не му беше говорил по този начин от първите седмици на съществуването му. Темерер изненадано се отпусна, а крилата му се свиха машинално.

— Пърбек, оставете моите хора на мен, ако обичате. Свободно, офицер — Лорънс раздаваше бързо заповедите, за да не позволи на този смут да се разрасне или да се превърне в открит ръкопашен бой между летци и моряци. — Господин Ферис, отведете Блайт долу и го затворете.

— Слушам, сър — каза Ферис, като вече си пробиваше път през тълпата, избутваше летците назад и разтуряше групичките ядосани мъже, преди да стигне до Блайт.

Лорънс наблюдаваше сцената със суров поглед и добави:

— Господин Мартин, веднага в моята каюта! Останалите се връщайте на работа. Господин Кейнс, елате тук.

Той остана там още малко, но беше доволен — непосредствената опасност бе предотвратена. Обърна гръб на парапета, разчитайки останалите да се пръснат, водени от самодисциплина. Темерер обаче се бе свил на кълбо, по-нисък от тревата, и го гледаше с уплашено, нещастно изражение. Лорънс посегна към него, но трепна, когато драконът се отдръпна — не много надалеч, но импулсът се видя ясно.

— Прости ми — каза Лорънс, като отпусна ръка, а гърлото му се сви. — Темерер — каза, но млъкна.

Не знаеше какво да каже, защото на Темерер не биваше да му се позволява подобно поведение. Можеше да причини големи разрушения по кораба, освен това, ако продължаваше така, скоро екипажът нямаше да може да си върши работата от ужас.

— Нарани ли се някъде? — попита вместо това, докато Кейнс бързаше към тях.

— Не — отвърна много тихо Темерер — добре съм.

Той се остави да го прегледат в пълно мълчание и накрая Кейнс го обяви за невредим.

— Трябва да ида да говоря с Мартин — каза Лорънс.

Той продължаваше да се чувства неловко. Темерер не отговори, а се сви на кълбо и скри глава с крилете си. След един дълъг миг Лорънс слезе от палубата.

Каютата беше тясна и гореща, дори при всичките отворени прозорци, и само направи Лорънс по-раздразнителен. Мартин крачеше възбудено напред-назад. Беше размъкнат, с моряшки дрехи от тънък плат. Лицето му бе покрито с двудневна брада и в момента пламтеше, косата му бе прорасла и му влизаше в очите. Той не осъзна истинската степен на гнева на Лорънс, затова го засипа с обяснения още с влизането му.

— Ужасно съжалявам, вината беше моя. Въобще не биваше да си отварям устата — каза той, докато Лорънс докуца до стола и се отпусна тежко. — Не е редно да наказвате Блайт, Лорънс.

Лорънс бе свикнал с липсата на официалности сред летците и обикновено не реагираше на подобна волност, но при тези обстоятелства държанието на Мартин беше непростимо. Лорънс се облегна и го погледна с възмутено изражение. Луничавото лице на Мартин пребледня, той преглътна и побърза да добави:

— Исках да кажа „капитане“, сър.

— Ще направя всичко по силите си да опазя реда сред екипажа, господин Мартин, което се оказва по-трудно от очакваното — каза Лорънс и сдържа тона си с огромни усилия, въпреки че беше истински вбесен. — Веднага ми разкажете какво се случи.

— Не исках да става така — рече Мартин, вече с по-сподавен глас. — Онзи тип Рейнълдс цяла седмица пуска подигравки. Ферис ни каза да не му обръщаме внимание, но докато минавах покрай него, той каза…

— Не ми се слушат разправиите ви. Какво направихте?

— О… — каза Мартин и се изчерви. — Аз само… Добре де, отвърнах му нещо, което не ми се иска да повтарям, а той…

Мартин спря и изглежда се зачуди как да завърши историята без отново да хвърля вината върху Рейнълдс, затова рече неуверено:

— Във всеки случай, сър, той се канеше да ме предизвика на двубой и тогава Блайт го събори с удар. Направи го само защото знае, че не умея да се бия, а не искаше да ме гледа как се предавам пред всичките моряци. Наистина, сър, вината е моя, не негова.

— Не мога да не се съглася с вас — грубо отвърна Лорънс и в гнева си остана доволен, че Мартин се прегърби, сякаш го бяха ударили. — Когато в неделя Блайт бъде наказан с камшик, задето е ударил офицер, не забравяйте, че плаща за вашата неспособност да се въздържате. Свободен сте. Няма да излизате на палубата в продължение на седмица, освен при изрична заповед.

Устните на Мартин помръднаха, от тях се появи едно плахо „слушам, сър“ и той се спъна на излизане от каютата. Лорънс още дишаше тежко, почти се задъхваше в тежкия въздух. Въпреки усилията му гневът постепенно го напусна и отстъпи на горчиво униние. Блайт бе спасил репутацията не само на Мартин, но и на летците като цяло. Ако Мартин бе отказал поканата за двубой пред целия екипаж, щеше да очерни името на всички, независимо че разпоредбите на въздушния корпус изрично забраняваха дуелите.

Въпреки това, тук нямаше никакво място за снизходителност. Блайт бе ударил офицер пред свидетели и Лорънс трябваше да го накаже подобаващо, за да удовлетвори моряците и да накара всички в бъдеще да се замислят, преди да извършат някоя глупост. Наказанието щеше да изпълни помощник-боцмана, моряк, който най-вероятно щеше да се зарадва на шанса да набие летец, особено за подобно провинение.

Трябваше да иде да говори с Блайт, но едно почукване на вратата го спря още преди да бе имал време да се изправи. Влезе Райли. Беше сериозен, с куртка, шапка под мишница и чисто шалче на врата.

Седма глава

Доближиха Кейп Кост след седмица, изпълнена с неприязън, трайна и осезаема като жегата. Блайт беше пострадал тежко от зверското налагане и продължаваше да лежи в лазарета почти в безсъзнание. Хората от наземния екипаж се редуваха да стоят до леглото му, да правят вятър на кървавите следи от камшика и да го придумват да пие вода. Те бяха разбрали на какво е способен разгневеният Лорънс, затова ненавистта им към моряците се изразяваше не с думи или действия, а с навъсени, мрачни погледи, мърморене и рязко замлъкване, ако приближеше някой.

От инцидента нататък Лорънс не бе обядвал с капитана. Райли се беше засегнал, че Пърбек е бил смъмрен пред всички. От своя страна, Лорънс също се ядоса на недоволството на Райли от дванайсетте камшика и отказа да нареди повече. В разгара на дискусията Лорънс изпусна забележка за проявата на лош вкус да спират на робско пристанище. Райли се възмути от този намек и разговорът им приключи не с викове, но с хладна официалност.

Най-лошото от всичко беше силното униние на Темерер. Той бе простил на Лорънс за грубото отношение и бе проумял, че подобно нарушение на реда заслужава наказание. Не успя обаче да изтърпи истинската гледка и по време на налагането с камшик бе ревал яростно заедно с крясъците на Блайт. От това бе произтекло и нещо добро — помощник-боцманът Хингли, който размахваше камшика с нещо повече от обичайната енергия, в един момент се уплаши и последните удари се получиха слаби, но бедата вече беше сторена.

Оттогава Темерер стана тъжен и тих, отговаряше лаконично и се хранеше зле. Моряците, от своя страна, бяха недоволни от лекото наказание толкова, колкото летците — от жестокостта му. Клетият Мартин, пратен да щави кожи заедно с главния впрегач, бе по-съсипан от вината, отколкото от наказанието си и прекарваше всяка свободна минута до леглото на Блайт. Единственият напълно доволен от ситуацията беше Юнсин, който използва възможността да проведе още няколко дълги разговора с Темерер на китайски — насаме, защото Темерер не си направи труда да включи Лорънс.

Принцът обаче явно не остана удовлетворен от последния от тях, защото драконът изсъска, прибра яката си и едва не събори Лорънс на земята, когато се уви ревниво около него.

— Какво ти каза? — попита Лорънс, като безуспешно се мъчеше да надникне над голямото черно туловище.

Той вече бе силно раздразнен от упоритото натрапване на Юнсин и търпението му почти се беше изчерпало.

— Разказваше ми за Китай и как живеят драконите — каза уклончиво Темерер, от което Лорънс заподозря, че описанието му е харесало. — Но после ми каза, че там трябва да имам по-достоен компаньон и че теб ще те отпратят.

Когато най-накрая го убедиха да пусне Лорънс, Юнсин вече си беше тръгнал „пламнал от яд“, както докладва Ферис с неподобаваща за един старши лейтенант веселост. Това не бе никак успокоително за Лорънс.

— Няма да позволя Темерер да бъде подлаган на подобен стрес — каза той ядосано на Хамънд и се опита, без особен успех, да прати по дипломата едно крайно недипломатично съобщение за принца.

— Гледате много недалновидно на въпроса — бе вбесяващият отговор на Хамънд. — Ако в рамките на това пътуване убедим принц Юнсин, че Темерер няма да се раздели с вас, толкова по-добре за нас. Така ще сме по-подготвени за преговорите, когато най-накрая пристигнем в Китай.

Той направи пауза и попита с още по-влудяваща загриженост:

— Нали сте сигурен, че няма да се раздели с вас?

Когато чу подробен разказ на случилото се, Гранби рече:

— Предлагам да метнем Хамънд и Юнсин зад борда в някоя безлунна нощ, и прав им път.

С това той изрази личното мнение и на Лорънс, който не можеше да си позволи такава откровеност. Гранби не се интересуваше от добрите маниери и говореше между хапките от леката вечеря — супа, сирене на скара, пържени в свинска мас картофи с лук, печено пиле и пай с кайма. Най-после бе напуснал лазарета блед и много отслабнал и Лорънс го покани на трапезата си.

— Какво друго му разправя този принц?

— Нямам ни най-малка представа. В последната седмица не е казал и три думи на английски — отвърна Лорънс, — а аз не желая да разпитвам Темерер. Би било грубо натрапничество и любопитство.

— Сигурно му разправя, че там никой от приятелите му няма да бъде налаган с камшик — мрачно каза Гранби, — че ще може да чете по десет книги на ден и ще има камари със скъпоценни камъни. Чувал съм истории за подобно поведение, но ако някой наистина се опита, ще излети позорно от въздушния корпус, ако драконът вече не го е разкъсал на парчета.

Лорънс помълча за момент и се заигра с винената чаша.

— Темерер го слуша само защото е нещастен.

— О, по дяволите — Гранби се отпусна тежко назад. — Дяволски съжалявам, че боледувах толкова дълго. Ферис си го бива, но преди не е пътувал на транспортен кораб. Не знае какви стават моряците и как да накара хората си да не им обръщат внимание — навъсено каза той. — Не мога обаче да ви дам съвет как да повдигнете духа на Темерер. Най-дълго съм служил при Летификат, а тя е прекалено сговорчива дори за Копър Регал. Нито раздразнение, нито тъга някога са потискали апетита й. Може би проблемът е, че не му дават да лети.

Навлязоха в пристанището на следващата сутрин. То представляваше широк полукръг със златист плаж, обсипан с прелестни палми, под ниските бели крепостни стени. Водите на залива кръстосваха множество груби канута, някои — все още с клони по стволовете, в които бяха издялани. Наред с тях се забелязваха бригове и шхуни, а в западния край имаше средно голям кораб, чиито лодки кръстосваха до брега и обратно. Бяха претъпкани с чернокожи, които биваха подкарвани като добитък от един тунел, излизащ право на самия бряг.

„Преданост“ беше твърде голям, за да влезе докрай в пристанището, но пусна котва достатъчно близо. Денят бе спокоен и плясъците на камшиците се чуваха идеално над водата, примесени с викове и ридания. Лорънс излезе намръщен на палубата и нареди на Роланд и Дайър, които наблюдаваха с опулени от изумление очи, да идат да почистят каютата му. Темерер не можеше да бъде защитен по същия начин и наблюдаваше случващото се с известно объркване, докато продълговатите му зеници се разширяваха и свиваха.

— Лорънс, тези хора са оковани във вериги. Какво ли са направили? — попита той, изваден от апатията си. — Не може всичките да са престъпници. Виж, там има едно малко дете, и още едно…

— Не — отвърна Лорънс, — това е кораб, който превозва роби. Моля те, не гледай.

Той се бе опасявал от този момент, затова бе правил бегъл опит да обясни на Темерер идеята на робството. Не успя, както поради собственото си омерзение, така и заради затруднението на Темерер да схване понятието собственост. Сега Темерер не го послуша, а продължи да гледа с нервно махане на опашка. Товаренето на кораба продължи цяла сутрин и горещият вятър донесе от брега киселата миризма на немити, потни и болни вследствие на мизерията тела.

Най-накрая приключиха и корабът излезе от пристанището със своя злополучен товар и вдигна платна, като остави фина бразда, минавайки покрай тях. Вече бе развил прилична скорост и матросите се суетяха по такелажа, но половината от екипажа бяха просто стражи, които скучаеха по палубата с мускети и канчета грог в ръце. Те огледаха Темерер с любопитство. Лицата им бяха безизразни, потни и прашни. Един от тях дори вдигна пушката си и се прицели, все едно ще стреля.

— На оръжие! — викна лейтенант Ригс още преди Лорънс да реагира и тримата стрелци на палубата незабавно вдигнаха пушки.

Мъжът на отсрещния кораб свали своя мускет, захили се, показвайки силно пожълтели зъби, и се обърна със смях към другарите си. Темерер прибра яката си, но не от страх, защото от такова разстояние куршумът от мускета би му нанесъл по-малко поражения, отколкото един комар на човек, а по-скоро от отвращение. Той изръмжа ниско и почти си пое дълбок подготвителен дъх. Лорънс сложи ръка на хълбока му и каза тихо:

— Не. Няма смисъл.

Той остана при него, докато бригът стана само точица на хоризонта и изчезна от погледите им. Дори след като си замина, Темерер продължи недоволно да мята опашка.

— Не съм гладен — каза, когато Лорънс му предложи храна.

Отново стана много тих и от време на време несъзнателно дращеше с нокти по палубата, произвеждайки ужасен стържещ звук.

Райли бе в далечния край на кораба и крачеше по палубата на юта, но много от моряците бяха достатъчно близо, за да чуят разговорите. Те спускаха лодката и офицерската баржа и се подготвяха за пренасяне на провизиите под ръководството на лорд Пърбек. Във всеки случай нищо не можеше да бъде казано на висок глас и светкавично да не обиколи палубата. Лорънс съзнаваше, че е доста грубо да критикува Райли на борда на собствения му кораб, дори между тях да не тлееше вражда, но накрая не се сдържа.

— Не се разстройвай — каза той, като се опита да утеши Темерер, без да критикува твърде открито тази практика. — Има поводи за надежда, че тази търговия скоро ще престане. Въпросът ще бъде повдигнат отново още на тази сесия на парламента.

Темерер видимо се оживи от новината, но само едно бегло обяснение не го задоволи и той продължи да разпитва с огромна енергия за перспективите за отмяна на робството. Лорънс бе принуден да му обясни устройството на парламента и разликата между Камарата на общините и Камарата на лордовете, както и различните фракции, въвлечени в този дебат. За подробностите разчиташе на познанията си за дейността на баща си. Междувременно бе наясно, че всички го чуват и се стараеше да звучи обиграно.

Дори Сун Кай, който прекара цялата сутрин на палубата и видя товаренето на брига, както и реакцията на Темерер, сега внимателно наблюдаваше Лорънс и очевидно се мъчеше да налучка части от разговора. Той дойде възможно най-близо, без да преминава границата, и в една пауза помоли Темерер да му преведе. Темерер обясни нещо, Сун Кай кимна, после попита Лорънс:

— Значи вашият баща е управник, който намира тази практика за позорна?

Подобен въпрос, зададен без заобикалки, не можеше да остане без отговор, независимо кой щеше да се засегне. Непочтено би било да замълчи.

— Да, сър, така смята — отвърна Лорънс и преди Сун Кай да продължи с нови въпроси, на палубата дойде Кейнс.

Лорънс го бе повикал, за да измоли позволението му Темерер да прелети краткото разстояние до брега. Така бе прекъсната предишната дискусия, но дори и кратка, тя обтегна взаимоотношенията на борда. Моряците, повечето без твърди убеждения по въпроса, естествено, взеха страната на своя капитан. Сметнаха, че откритото изразяване на подобно мнение на този кораб е оскърбление за Райли, защото връзката му с този вид търговия беше всеизвестна.

Пощата бе откарана на брега малко преди времето за обяд на моряците. Лорд Пърбек възложи на младия флотски курсант Рейнълдс, който бе предизвикал скорошната свада, да донесе писмата за летците. Това много приличаше на умишлена провокация. Момчето още беше с насинено око от мощния удар на Блайт и се подсмихна толкова самодоволно, че Лорънс незабавно реши да отмени наказанието на Мартин седмица по-рано и напълно преднамерено каза:

— Темерер, виж, писмо от капитан Роланд. Сигурно има новини от Дувър.

Темерер внимателно наведе глава, за да разгледа писмото. Заплашителната сянка на яката му и на острите зъби, блеснали толкова наблизо, дълбоко впечатлиха Рейнълдс. Самодоволната усмивка изчезна, а със същата скорост изчезна и самият той.

Лорънс остана на палубата да прочете пощата на Темерер. Писмото от Джейн Роланд нямаше и една страница и беше пратено броени дни след отплаването им. Не съдържаше много новини, само ободрителен разказ за живота в поделението. То повдигна духа им, нищо че накара Темерер да повъздиша от носталгия по дома. Чувствата на Лорънс бяха подобни. Той обаче се зачуди защо не беше получил писма от другите колеги. След като бе пристигнал куриер, очакваше новини поне от Харкорт, за която знаеше, че пише редовно, а може би и от някой от другите капитани.

Имаше още едно писмо, този път от майка му, което бе препратено от Дувър. Летците получаваха пощата си по-бързо от всички останали. Пощенските дракони обикаляха от поделение на поделение, откъдето писмата се разпращаха по куриер на кон. Тя, очевидно, беше писала на Лорънс, преди да получи собственото му писмо, информиращо я за заминаването.

Той го отвори и прочете по-голямата част на глас, за да разведри Темерер. Тя пишеше най-вече за най-големия брат, Джордж, чието домочадие тъкмо се бе увеличило с дъщеря след трима синове. Пишеше и за политическата дейност на бащата — една от малкото теми, по които Лорънс и лорд Алъндейл бяха единодушни, и към която в момента Темерер прояви интерес. Лорънс обаче спря ненадейно по средата и прочете наум няколко реда, написани между другото, които обясняваха неочакваното мълчание от останалите летци.

Естествено всички бяхме потресени от ужасната новина за злополучието в Австрия^[22]. Казват, че господин Пит се е поболя!^[23]. Това, разбира се, много натъжи баща ти, защото министър-председателят винаги е бил приятел на каузата. За жалост из града често се чуват мнения, че провидението е благосклонно към Бонапарт. Наистина изглежда странно един човек да обърне така изненадващо войната, когато силите са равностойни. Възмутително е колко бързо бе забравена великата победа на лорд Нелсън при Трафалгар и вашата смела отбрана на бреговете ни. Днес се намират нерешителни личности, които започват да говорят за мир с тиранина.

Тя бе очаквала писмото да го намери в Дувър, където първи научаваха новините от континента и където той щеше да е чул за случилото се. Всъщност го изненада страшно неприятно, особено след като не бе дала никакви подробности. В Мадейра Лорънс беше чул за няколко битки в Австрия, но нищо по-специално. Извини се на Темерер и забърза към каютата на Райли с надеждата да научи още новини. Завари капитана да чете втрещено спешна депеша от правителството, която Хамънд току-що му беше връчил.

— Направил ги е на пух и прах край Аустерлиц — каза Хамънд и намери на картата на Райли малкото градче, дълбоко в австрийската провинция. — Не знам много, правителството си е спестило подробностите, но има поне трийсет хиляди убити, ранени и пленени. Руснаците се оттеглят, а австрийците вече са подписали примирие.

Дори тези оскъдни факти бяха достатъчно потресаващи. Тримата мъже потънаха в мълчание и се вгледаха в няколкото реда на депешата, които отказваха да им дадат повече информация, независимо колко пъти ги препрочитаха.

— Е — каза най-накрая Хамънд, — просто ще трябва да уморим Бонапарт от глад. Слава на бога за Нелсън и Трафалгар! Няма да ни нападне отново по въздух, след като сега Ламанша се отбранява от три Лонгуинга.

— He е ли редно да се върнем? — рискува да попита Лорънс.

Предложението бе така очевидно в негов интерес, че той се почувства гузен, но все пак бе убеден, че в Англия отчаяно се нуждаят от тях. Екзидий, Мортифер и Лили със своите формации представляваха смъртоносна сила, която не бе за пренебрегване, но не можеха да са навсякъде, а Наполеон и преди бе намирал начин да ги накара да се пръснат в различни посоки.

— Не получих заповеди да обърна кораба — отвърна Райли, — но признавам, вижда ми се дяволски странно след такава новина да плавам безгрижно към Китай със 150 оръдия и боен дракон на борда.

— Господа, не сте прави — остро каза Хамънд. — Това нещастие само прави мисията ни още по-неотложна. Ако искаме да победим Наполеон, ако желаем да бъдем нещо повече от незначителен остров край бреговете на Френска Европа, ще го постигнем единствено чрез търговия. Австрийците и руснаците може да са победени за момента, но докато снабдяваме нашите съюзници на континента със средства и ресурси, те ще се съпротивляват на тиранията на Бонапарт, бъдете сигурни. Трябва да продължим напред, трябва да си осигурим поне неутралитет от Китай, ако не и някаква полза, и да защитим търговията си с Изтока. Никоя военна цел не е по-значима от това.

Той говореше с голям авторитет и Райли кимна в знак на съгласие. Лорънс не се включи, когато започнаха да обсъждат начините да ускорят пътуването, и скоро се извини и се върна на драконовата палуба. Не можеше да спори с тях. Не бе безпристрастен, а доводите на Хамънд имаха голяма тежест. Той обаче остана недоволен и почувства безпокойство от пълната липса на единомислие с тях.

— Не разбирам как са позволили Наполеон да ги разгроми — каза Темерер и наежи яка, когато Лорънс съобщи злополучната новина на него и офицерите. — Той имаше повече кораби и дракони от нас и при Трафалгар, и при Дувър, а все пак го победихме. Този път австрийците и руснаците са имали числено превъзходство.

— Битката при Трафалгар беше по море — отвърна Лорънс. — Бонапарт никога не е разбирал от флота, той самият е артилерист. Спечелихме битката при Дувър единствено благодарение на теб, иначе Бонапарт вече щеше да е коронясан в Уестминстър. Не забравяй как успя да ни измами да пратим повечето си сили на юг и как скри струпването на свои дракони преди инвазията. Ако не беше божественият вятър, изходът от битката щеше да е съвсем друг.

— Все пак ми се струва, че тази битка не е проведена изкусно — настоя Темерер. — Сигурен съм, че нямаше да паднем, ако ние и другарите ни бяхме там. Не разбирам защо отиваме в Китай по време на война.

— На това му викам дяволски добър въпрос — каза Гранби. — Пълна глупост е да се отказваш от най-добрия си дракон по време на война, когато редиците ни са толкова оредели. Лорънс, не трябва ли да се приберем у дома?

Лорънс само поклати глава — беше твърде съгласен с него, но твърде безпомощен да промени нещо. Темерер и неговият божествен вятър бяха променили хода на войната в Дувър. Правителството може и да не желаеше да си го признае или да припише победата на толкова необичайна причина, но Лорънс помнеше добре колко безнадеждна и неравна беше битката в онзи ден, докато драконът не обърна хода на събитията. Безропотният отказ от Темерер и изключителните му способности за Лорънс бяха признаци, че правителството преднамерено обръща глава на другата страна, затова не му се вярваше китайците да отстъпят пред което и да е от исканията на Хамънд.

— Такива са заповедите — бе всичко, което отговори.

Дори Райли и Хамънд да бяха на едно мнение с него, Лорънс знаеше, че правителството едва ли ще приеме подобно извинение за престъпване на дадените заповеди.

— Съжалявам — добави той, като видя недоволното изражение на Темерер. — Виж, ето го господин Кейнс. Ела да видим дали ще ти позволи да се раздвижиш на брега. Ще се отдръпнем настрана и ще го оставим да те прегледа.

— Честно, въобще не ме боли — каза нетърпеливо Темерер и погледна към Кейнс, който най-после се отдръпна от гърдите му. — Сигурен съм, че вече мога да летя. Няма да се пресилвам.

Кейнс поклати глава.

— Може би другата седмица. Не, само недей да надаваш вой — каза твърдо, защото Темерер се засили да възрази. — Въпросът не е в дължината на полета, а в излитането — обясни неохотно на Лорънс. — Напрежението при излитането е най-опасният момент и не съм убеден, че мускулите му са готови за това.

— Но на мен ужасно ми омръзна само да лежа на палубата — печално, почти с вой, каза Темерер. — Не мога дори да се обърна като хората.

— Само още една седмица, може и по-малко — опита се да го утеши Лорънс.

Той вече съжаляваше, че въобще повдигна този въпрос и даде надежда на дракона, която се оказа напразна.

— Много съжалявам, но мнението на господин Кейнс тежи повече от моето и твоето. Трябва да го послушаме.

Темерер обаче не се примири лесно.

— Не виждам защо неговото мнение да е по-важно от моето. В края на краищата мускулите са си мои.

Кейнс скръсти ръце и каза хладно:

— Няма да споря с пациент. Щом искаш да пострадаш и да прекараш още два месеца в лежане, скачай колкото си пожелаеш.

Темерер изсумтя в отговор, а раздразненият Лорънс побърза да освободи Кейнс, преди лекарят да се бе изказал още по-провокативно. Способностите му бяха несъмнени, но имаше какво да се желае от чувството му за такт. По природа Темерер не беше опак, просто силно се разочарова от новината.

— Имам и една малко по-добра новина — каза Лорънс, в опит да повдигне духа му. — Господин Полит бе така добър да ми донесе няколко нови книги от сушата. Да донеса ли една от тях?

Темерер само измърмори нещо, отпусна унило глава през борда и се загледа в забранения бряг. Лорънс слезе за книгата с надеждата, че интересното й съдържание ще го ободри, но докато беше в каютата, корабът рязко се разлюля и една голяма вълна разплиска капки през отворените шпоминатори. Той изтича да погледне през най-близката бойница, след като набързо спаси подгизналите си писма. Видя Темерер, с едновременно гузно и самодоволно изражение, да се гмурка и изплува във водата.

Лорънс се спусна към палубата. Гранби и Ферис гледаха разтревожено зад борда. Малките лодки с проститутките и предприемчивите рибари, които се бяха струпали покрай кораба, сега бързаха паникьосано сред писъци и плясък на гребла към сигурния заслон на пристанището. Темерер гледаше сконфузено след тях.

— Не исках да ги плаша — каза. — Няма нужда да бягате — викна той, но лодките не спряха дори за миг.

Моряците бяха лишени от своето развлечение и гледаха с неодобрение. Лорънс беше повече загрижен за здравето на Темерер.

— В живота си не бях виждал толкова нелепа гледка, но той едва ли ще пострада. Въздушните торбички ще го държат на повърхността, а солената вода е полезна за раната — каза Кейнс, когато отново го повикаха. — Нямам обаче ни най-малка представа как ще го върнем на борда.

Темерер се гмурна за момент под водата и почти се изстреля навън, тласнат от своята плавателност.

— Много е приятно — викна той. — Водата въобще не е студена, Лорънс. Защо не дойдеш?

Лорънс не бе голям плувец и се притесняваше от идеята да скочи в открития океан — намираха се поне на миля от брега. Той обаче се качи в една от малките корабни лодки и отиде да прави компания на Темерер и да внимава драконът да не се преумори след толкова дълго бездействие на палубата. Вълните от играта на дракона мятаха лодката насам-натам и на моменти я потапяха, но Лорънс предвидливо бе облякъл само чифт стари бричове и най-износената си риза.

Той беше много потиснат. Поражението при Аустерлиц бе не просто една изгубена битка, а провал на внимателно замисления план на министър-председателя Пит и крах на коалицията, която трябваше да спре Наполеон. Англия не можеше сама да събере военна сила с численост дори наполовина на Великата армия, нито да я придвижи с лекота до континента. Сега, когато Австрия и Русия бяха принудени да отстъпят, положението ставаше направо безнадеждно. Дори при тези грижи обаче, той не се сдържа и се усмихна при вида на пълния с енергия и простичка радост Темерер. Скоро отстъпи пред увещанията на дракона и скочи във водата. Лорънс не плува дълго и скоро се покатери на гърба на Темерер, докато той гребеше ентусиазирано и буташе наоколо лодката с нос, сякаш му беше играчка.

Можеше да затвори очи и да си представи, че отново са в Дувър или на Лох Лаган, че им тежат само обичайните грижи на войната и вършат само работа, от която разбират. Представи си, че имат пълно доверие на приятелите си, че нацията стои твърдо зад тях и дори сегашната катастрофа не е непреодолима. Представи си, че „Преданост“ е един от многото кораби на пристанището, а площадката им за кацане е съвсем наблизо и нямат проблеми с никой принц или политик. Лорънс легна по гръб и сложи разтворена длан върху хълбока на животното, покрит със затоплени на слънцето черни люспи. За известно време дотолкова се отдаде на фантазиите си, че задряма.

— Ще можеш ли да се покатериш на борда на „Преданост“? — попита Лорънс.

Този проблем не му даваше мира. Темерер се обърна и го погледна.

— Не може ли да останем тук, на брега, докато се възстановя, а после да настигнем кораба? — предложи той. — Или — яката му потрепна от внезапно въодушевление — може да прелетим над континента и да ги срещнем от другата страна. В Централна Африка няма хора, помня от твоите карти, така че няма да има и французи, които да стрелят по нас.

— Не, но според сведенията има много диви дракони, да не говорим за другите опасни създания и заразите — каза Лорънс. — Не можем да прелетим през неизследваната вътрешност на континента, Темерер. Рискът не е оправдан, особено сега.

Темерер въздъхна и се отказа от амбициозния си план, но се съгласи да направи опит да се покатери на палубата. След още малко игра той доплува обратно до кораба и доста смая моряците, като им подаде лодката, така че не им се наложи да я изтеглят с въжета. Лорънс се бе покатерил на рамото му и известно време се съветва с Райли.

— Може би трябва да пуснем резервната котва откъм щирборда като противотежест — предложи той. — Тя и предната котва би трябвало да ни придадат стабилност. Корабът бездруго е тежко натоварен при кърмата.

— Лорънс, какво ще обяснявам в адмиралтейството, ако потопя транспортен кораб в пристанище в ясен, слънчев ден? — каза Райли, недоволен от идеята. — Смея да кажа, че ще ме обесят, при това заслужено.

— Ако се появи опасност да се преобърнем, той ще спре на секундата — отговори Лорънс. — Иначе трябва да останем в пристанището поне седмица, докато Кейнс отново му позволи да лети.

— Няма да потопя кораба — каза възмутено Темерер, като подаде глава над оградата на квартердека и се включи в разговора за изненада на Райли. — Много ще внимавам.

Капитанът продължи да се двоуми, но накрая даде позволение. Темерер успя да се надигне над водата и сграбчи борда с предните си лапи. „Преданост“ се килна към него, но не непоправимо, защото двете котви го задържаха. Темерер вдигна криле над водата, махна два пъти и подскочи и се покатери на борда на кораба.

Той се стовари на палубата без особена грация, за един кратък и лишен от достойнство момент задните му лапи задраскаха по борда, но накрая изпълзя и „Преданост“ само леко подскочи под него. Той бързо стъпи отново на крака и изтръска водата от яката си, като се преструваше, че предишната непохватност не се е случвала.

— Никак не беше трудно да се покатеря — каза със задоволство на Лорънс. — Вече може да плувам всеки ден, докато не ми позволят да летя.

Лорънс се зачуди как Райли и моряците ще приемат тази новина, но не се разтревожи особено. Готов бе да изтърпи много повече от някакви си кръвнишки погледи, ако ще види Темерер така освежен. Когато предложи да похапнат, драконът с радост се съгласи и погълна две крави и една овца.

На другата сутрин, когато Юнсин отново се появи на палубата, завари Темерер в отлично настроение — току-що излязъл от водата, нахранен и невероятно доволен от себе си. Този път се бе покатерил много по-елегантно на борда, но лорд Пърбек се оплака, че е олющил боята на кораба, а моряците недоволстваха, че лодките пак са избягали от пристанището. Юнсин извлече полза от това, защото Темерер бе благоразположен и не беше способен да изпита дори напълно заслуженото, според Лорънс, негодувание. Принцът обаче не изглеждаше доволен. Той прекара сутрешната си визита в замислено мълчание, докато Лорънс чете на Темерер от новите книги, набавени от брега от господин Полит.

Скоро Юнсин си тръгна и не след дълго прислужникът му Фън Ли дойде да повика Лорънс. Той се изрази чрез жестове и мимики, защото Темерер беше задрямал на обедната жега. Неохотно и предпазливо Лорънс настоя първо да се спретне в каютата си. Отново бе придружил Темерер в плуването му, облечен в износени дрехи, и му беше неудобно да се изправи пред Юнсин в аскетичния му елегантен апартамент без парадната си куртка, най-хубавите си панталони и изгладена кърпа за врата.

Този път не разиграха театър при пристигането му. Въведоха го веднага и Юнсин отпрати Фън Ли, за да останат насаме. Не заговори обаче веднага, а постоя в мълчание със сключени на гърба ръце и се взира намръщено през прозорците. Лорънс тъкмо се канеше да заговори, когато той рязко се обърна и каза:

— Питаете искрена привързаност към Лун Тиен Сян, както и той към вас. Убедих се в това. И все пак, във вашата страна той се възприема като животно и е изложен на опасностите на войната. Такава съдба ли желаете за него?

Лорънс се изненада от директността на думите му и реши, че Хамънд се е оказал прав. Нямаше друго обяснение за тази промяна, освен нарастващата убеденост на Юнсин, че е безполезно да подлъгва Темерер. Лорънс трябваше да е доволен, че принцът се отказва от опитите си да ги раздели, но почувства безпокойство. Двамата просто нямаха допирни точки и той не разбираше мотивите на Юнсин да търси такива.

— Сър — каза той след малко, — не мога да се съглася с обвиненията ви в лошо отношение, а на опасностите на войната са изложени всички, които служат на страната си. Ваше Височество едва ли очаква от мен да осъдя подобен съзнателен избор. Аз самият съм го направил и за мен е чест да поема тези рискове.

— Вие сте човек с обикновено потекло и войник с не особено висок ранг, в Англия сигурно има десет хиляди като вас — каза Юнсин. — Не може да се сравнявате с един Селестиал. Помислете за неговото щастие и изслушайте молбата ми. Помогнете ни да го върнем на полагащото му се място и тогава се разделете с него с радостен вид. Нека повярва, че си тръгвате без съжаление, за да ви забрави по-лесно и да намери щастието с по-подходящ за своето обществено положение компаньон. Ваш дълг е да не го теглите надолу към собственото си ниво, а да му позволите да се възползва от преимуществата, които му се полагат по право.

Юнсин отбеляза това не с оскърбителен тон, а както се съобщават чистите факти, с истинско убеждение.

— Не вярвам в онзи вид доброжелателство, сър, според което трябва да лъжеш любимото си същество и да го подвеждаш за негово добро — отвърна Лорънс, като още се двоумеше дали да се засегне, или да приеме това като опит да се обърнат към добрината му.

Колебанието му обаче рязко се разсея, когато Юнсин настоя:

— Зная, че искам огромна саможертва от вас. Сигурно надеждите на семейството ви ще останат излъгани и сигурно ще ви конфискуват наградата за довеждането на дракона във вашата страна. Ние не желаем да ви погубваме — изпълнете молбата ни и ще получите десет хиляди таела^[24] сребро и признателността на императора.

Отначало Лорънс зяпна, после лицето му пламна в грозния оттенък на унижението. Накрая, когато се съвзе достатъчно, за да проговори, каза с горчиво възмущение:

— Внушителна сума наистина, но няма да ме подкупите и с всичкото сребро на Китай.

Той щеше веднага да си излезе, но Юнсин заговори с истинско раздразнение. Този отказ го накара да захвърли фасадата на търпение, която бе поддържал по време на разговора.

— Вие сте глупак! Никога няма да ви бъде позволено да останете компаньон на Лун Тиен Сян. В края на краищата ще бъдете отпратен. Защо не приемете предложението ми?

— Не се съмнявам, че във вашата страна ще ни разделите насила — каза Лорънс. — Но това ще е ваше дело, а не мое и той ще знае, че съм отвърнал на неговата преданост, като съм му останал предан докрай.

Той искаше да си тръгне. Не можеше да предизвика Юнсин, нито да го удари, а само такъв жест щеше поне малко да задоволи дълбокото му чувство на обида. Този отличен повод за скандал поне изигра ролята на отдушник за гнева му и той добави с цялото презрение, на което беше способен:

— Занапред си спестете опитите да ни подмамите. Бъдете сигурен, че всичките ви подкупи и машинации ще се провалят. Вярвам в Темерер и не си представям, че ще предпочете нация, където разговори като този се смятат за цивилизовани.

— Говорите с невежество и презрение за най-великата нация на света — каза Юнсин с нарастващ гняв. — Както всичките си сънародници, които не показват уважение към по-висшестоящите, и обиждат обичаите ни.

— Можех и да ви предложа своето извинение за това, сър, ако вие самият не бяхте обиждали твърде често мен и моята страна или ако бяхте показали уважение към други обичаи освен собствените си — отговори Лорънс.

— Ние не желаем нищо ваше, нито идваме да налагаме волята си — каза Юнсин. — Вие пристигате в нашата страна от малкия си остров и ние любезно ви позволяваме да купувате чая, коприната и порцелана ни, към които храните такава страст. Това обаче не ви е достатъчно. Настоявате за още и още, докато мисионерите ви разпространяват вашата чуждоземна религия, а търговците ви изнасят контрабандно опиум. Ние не се нуждаем от дрънкулките ви, от часовниците, лампите и оръжията ви — земята ни задоволява нашите нужди. При тази неравнопоставеност е редно да покажете трикратна признателност и смирение пред императора. Вместо това вие трупате обида след обида. Твърде дълго търпяхме подобно неуважение.

Този поток от негодувание, така встрани от настоящия въпрос, се изсипа със страст и енергия. Беше по-искрен от всичко, което Лорънс бе чувал до този момент от принца, и по-необмислен. Изписалата се на лицето му изненада очевидно напомни на Юнсин къде се намират и словоизлиянието секна. За един кратък миг двамата стояха в мълчание. Лорънс все още беше възмутен и толкова неспособен да формулира отговор, сякаш Юнсин бе говорил на китайски. Той остана смутен от описанието на взаимоотношенията между страните им, което не правеше разлика между християнските мисионери и контрабандистите и по един абсурден начин отричаше общата полза от свободната търговия.

— Аз не съм политик, сър, не мога да разисквам с вас въпросите на външната политика — най-накрая каза Лорънс, — но ще защитавам до последен дъх честта и достойнството на своята нация и сънародници. С никакви аргументи няма да ме накарате да действам непочтено, най-малкото по отношение на Темерер.

Юнсин си възвърна самообладанието, но все още изглеждаше крайно недоволен. Сега поклати намръщено глава:

— Ако не мога да ви убедя да помислите за Лун Тиен Сян или за себе си, няма ли поне да защитите интересите на страната си?

После добави с дълбока и очевидна неохота:

— Да отворим за вас други пристанища освен Кантон, е изключено, но ще позволим на вашия посланик да остане в Пекин, щом така силно желаете. Освен това ще се съгласим да не влизаме във война с вас или вашите съюзници, стига да запазите почтително смирение пред императора. Гарантираме ви това, ако улесните завръщането на Лун Тиен Сян.

Той млъкна и зачака. Лорънс стоеше неподвижен, смаян, пребледнял. Тогава каза едно почти недоловимо „не“ и не дочака реакция, а напусна стаята, като рязко отметна драперията от пътя си.

Лорънс стигна слепешката до палубата и завари Темерер още спящ, спокоен, с навита покрай тялото опашка. Не го докосна, а седна на един сандък наблизо и приведе глава, за да не среща ничий поглед, и сключи ръце, за да не личи как треперят.

— Надявам се, че отказахте — най-неочаквано рече Хамънд. Лорънс, който вече бе свикнал да посреща яростни упреци, го загледа неразбиращо. — Слава богу! Не ми беше хрумвало, че той ще пробва с директен подход, при това толкова скоро. Умолявам ви, капитане, не ни обвързвайте с никакви предложения, колкото и примамливи да изглеждат, без да сте се консултирали лично с мен. Нито тук, нито когато пристигнем в Китай — добави той след малко. — Сега, моля, разкажете ми. Той ви предложи обещание за неутралитет и постоянна мисия в Пекин, прав ли съм?

В изражението му за миг проблесна нещо хищническо и Лорънс се принуди да разрови паметта си за подробности от срещата, за да отговори на въпросите му.

— Сигурен съм, че помня точно. Той бе непреклонен по въпроса, че няма да отворят други пристанища — възрази Лорънс, когато Хамънд наизвади картите си на Китай, започна да разсъждава на глас къде е най-голямата изгода и заразпитва Лорънс кое пристанище е най-удобно за товарене на кораби.

— Да, да — каза Хамънд и махна с ръка. — Но щом сме го докарали дотам да спомене възможността за постоянна мисия, можем да се надяваме на още по-голям напредък. Сигурно сте наясно, че той е твърдо против всякакви връзки със Запада.

— Да — отвърна Лорънс.

Беше изненадан, че и Хамънд е наясно, след като знаеше какви усилия полагаше дипломатът да установи добри взаимоотношения.

— Шансовете ни да спечелим принц Юнсин са малки, но се надявам, че все пак имаме някакъв напредък — каза Хамънд. — Окуражителен е фактът, че той няма търпение да си осигури вашето съдействие на толкова ранен етап. Ясно е, че иска всичко да е свършен факт, когато пристигнем в Китай. Вероятно очаква императорът да е склонен да ни гарантира по-задоволителни условия.

— Знаете ли, той не е наследникът на трона — добави Хамънд, като видя, че Лорънс изглежда несигурен. — Императорът има трима синове и най-младият принц Миеннин вече е голям и е сочен за предполагаем престолонаследник. Не че принц Юнсин няма влияние, напротив. Иначе нямаше да получи такава автономия, че да бъде пратен в Англия. Този опит от негова страна обаче ми дава надежда, че може би съществуват повече благоприятни възможности, отколкото сме съзнавали досега. Само…

Тук той внезапно се угрижи и седна, като забрави за картите.

— Само французите да не се бяха утвърдили вече сред по-либералните среди в двора — довърши той. — Това, опасявам се, обяснява много неща, например, защо им е било подарено яйцето. Иде ми да си скубя косите. Те са съумели да спечелят благоволението на Китай, докато ние сме се поздравявали за спасеното си достойнство, когато е бил пропъден лорд Макартни, без да правим опити за възстановяване на взаимоотношенията.

Лорънс си тръгна с много по-малко чувство на вина и нещастие отпреди. Знаеше, че отказът му не беше мотивиран от никакви рационални аргументи, а се дължеше изцяло на рефлекс. Той никога нямаше да се съгласи да излъже Темерер, както му предложи Юнсин, нито щеше да го изостави в неприятна или нецивилизована ситуация. Хамънд обаче можеше да отправи други искания, по-трудни за отхвърляне. Ако им дадяха заповед да се разделят в името на особено изгодна договореност, негов дълг щеше да е не само да си замине, но и да убеди Темерер да се подчини, колкото и да не му се иска. Досега той се бе утешавал с вярата, че китайците няма да предложат задоволителни условия. Тази илюзорна утеха вече му се изплъзваше и нещастието от раздялата приближаваше с всяка измината миля.

За огромна радост на Лорънс два дни по-късно те напуснаха Кейп Кост. Сутринта, преди да отплават, група роби бяха докарани по суша и натикани в тъмниците, които се виждаха от кораба. Последва една още по-ужасна сцена. Робите още не бяха изтощени от дълъг престой в затвора, нито се бяха примирили със съдбата си. Когато вратите на тъмницата се отвориха да ги приемат, зейнали като паст на гроб, неколцина от по-младите възстанаха.

Очевидно бяха открили начин да се освободят по пътя натам. Двама от стражите паднаха под ударите на свалените окови, останалите заотстъпваха и в паниката си взеха да стрелят безразборно. Няколко стражи дотичаха от своите постове и се включиха в общото сбиване.

Това бе храбър, но безнадежден опит. Повечето размирници видяха неизбежното и се втурнаха да се спасяват поединично. Някои хукнаха по плажа, други се скриха в града. Стражите успяха да обуздаят останалите оковани роби и откриха огън по бегълците. Повечето бяха убити преди да се изгубят от погледа, а за издирване на останалите се организираха отряди, които ги разпознаваха по голотата и раните от оковите. Черният път, водещ към тъмницата, се разкаля от кръвта. Дребните, свити на кълбо трупове лежаха ужасяващо неподвижно сред живите. В суматохата бяха убити много жени и деца. Търговците на роби подкараха останалите хора към затвора и наредиха на стражите да разчистят труповете. Не бяха минали и петнайсет минути.

Когато вдигнаха котва, нямаше песни и викове и работата отне повече време от обикновено, но дори боцманът, който иначе не търпеше никакво кръшкане, сега не сплаши никого с пръчката си. Денят отново бе лепкаво влажен и толкова горещ, че катранът се втечни и падаше от такелажа на големи черни капки. Някои дори улучиха Темерер, за негова огромна погнуса. Лорънс остави на пост куриерите и мичманите с кофи и парцали, за да чистят кожата му от капките и в края на деня те бяха капнали от умора и ужасно мръсни.

Следващият ден не се различаваше с нищо, както и дните след него. От бака брегът се виждаше неравен и неприветлив, разчупван само от скали и свлачища на камъни. Постоянно внимание беше нужно, за да се държи кораба на безопасно разстояние в дълбочините, заради капризните и променливи ветрове така близо до сушата. Мъжете вършеха работата си в жегата тихо и без усмивки — бяха научили пагубната новина за Аустерлиц.

Осма глава

Блайт най-накрая излезе от лазарета. Беше много отслабнал и предимно седеше и дремеше в един стол на палубата. Мартин усърдно се грижеше за удобството му и се караше на всеки, който бутнеше импровизирания навес, направен специално за болния. Блайт едва успяваше да се прокашля, но в ръката му бе сложена чаша грог. Не можеше да разговаря за времето, но му бяха предложени одеяло, мушама и сянка.

— Съжалявам, че го е взел толкова присърце, сър — каза безпомощно Блайт на Лорънс. — Както говореха онези матроси, всеки би им се опълчил. Не беше виновен той. Ще ми се да престане да си го мисли.

На моряците не им хареса, че виновникът получава такива грижи и в отговор обградиха с внимание Рейнълдс, който взе да се прави на мъченик. При обикновени обстоятелства той бе само един посредствен матрос и нетипичното уважение, което получаваше сега, го опияни. Крачеше наперено по палубата като някой паун и даваше ненужни заповеди само заради удоволствието да види как биват изпълнени с излишък от поклони и отдаване на чест. Дори Пърбек и Райли не изискваха нищо от него.

Лорънс се бе надявал, че общото нещастие на Аустерлиц ще сложи край на враждебните отношения между летци и моряци, но тази демонстрация поддържаше високо напрежението и в двата лагера. „Преданост“ вече наближаваше екватора и Лорънс реши да направи специални приготовления за обичайната церемония. Повече от половината летци не бяха прекосявали екватора и ако моряците получеха позволение, при сегашните настроения, да ги кръщават във водата и бръснат, Лорънс не вярваше, че ще бъде опазен редът. Той се посъветва с Райли и двамата се съгласиха той да предложи откуп от името на своите хора — три каси ром, с които предвидливо се бе сдобил в Кейп Кост. Така летците щяха да бъдат пощадени.

Моряците останаха недоволни от промяната в традицията, а няколко дори си позволиха да предрекат лош късмет за кораба. Несъмнено мнозина от тях с нетърпение очакваха възможността да унижат съперниците си. Когато най-накрая прекосиха екватора, обичайният ритуал се състоя някак тихо и вяло. Забавлява се единствено Темерер и Лорънс трябваше да го смушка, когато каза на висок глас:

— Но, Лорънс, това въобще не е Нептун, това е Григс, а Амфитрита е Бойн.

Той разпозна матросите под износените им костюми, които те не се бяха постарали да направят по-ефектни. Това предизвика едва сдържано хихикане сред екипажа, а Баджърбег^[25] помощник-дърводелецът Ледоус, който бе по-трудно разпознаваем под мърлявата си перука от парцал за под, получи вдъхновение и обяви, че всеки, който се засмее на глас, ще стане жертва на Нептун. Лорънс кимна на Райли и Ледоус получи пълна свобода на действие и сред моряци, и сред летци. Бяха задържани равен брой мъже от двете групи, останалите ги аплодираха. За да раздвижи събитието, Райли изрева:

— Допълнителна чаша грог за всички, благодарение на данъка, платен от екипажа на капитан Лорънс.

Това предизвика бурни одобрителни възгласи. Някои от матросите засвириха, други затанцуваха. Ромът свърши своето и скоро вече и летците пляскаха в ритъм и тананикаха моряшките песни, въпреки че не знаеха думите. Не се получи най-възторжения и весел ритуал, но беше много по-добре, отколкото се опасяваше Лорънс.

Китайците също бяха на палубата по случай събитието. Естествено, не взеха участие в ритуала, но гледаха и обсъждаха разпалено помежду си. Този тип развлечение, разбира се, бе доста вулгарен и на Лорънс му стана малко неудобно от Юнсин, но Лиу Бао пляскаше по бедрото си и аплодираше заедно с всички, като посрещаше с гръмовен смях всяка от жертвите на Баджърбег. Най-накрая се обърна към Темерер и му зададе въпрос.

— Лорънс, той иска да знае каква е целта на церемонията и какви духове се почитат с нея — каза Темерер. — Аз също не знам какво и защо празнуваме.

— О… — Лорънс се зачуди как да обясни нелепия обред. — Прекосихме екватора, а има стара традиция онези, които не са го правили досега, да засвидетелстват своето уважение към Нептун, древноримския бог на морето, който всъщност вече не се почита официално.

— Аха! — каза одобрително Лиу Бао, когато му преведоха. — Харесва ми. Хубаво е да засвидетелстваш уважение към старите богове, дори да не са твоите. Това ще донесе на кораба много голям късмет. Освен това остават само деветнайсет дни до Нова година. Трябва да си направим празненство на борда. Това също ще донесе късмет. Духовете на нашите предци ще направляват кораба ни до Китай.

Лорънс се поколеба, но моряците слушаха заинтригувано превода и посрещнаха това изказване с голямо одобрение. И празненството, и обещаният добър късмет допаднаха на суеверните им души. Споменаването на духовете стана причина за сериозни дискусии под палубата, защото твърде напомняше за призраци. Накрая обаче всички се съгласиха, че след като са на предците, тези духове ще бъдат благосклонни към своите потомци и няма никакъв повод за страх.

— Помолиха ме за крава, четири овце и осемте ни останали пилета. В края на краищата ще се наложи да спрем на Света Елена. Утре ще завием на запад. Поне ще плаваме по-лесно, отколкото сега срещу пасатите — каза Райли след два дни, докато гледаше с недоверие как няколко китайски слуги ловяха акули. — Надявам се само ромът да не е твърде силен. Трябва да го дам на моряците в добавка към дажбата им грог, иначе няма да има никакъв празник.

— Съжалявам, че ви давам повод за притеснения, но Лиу Бао може да сложи двама като мене в малкия си джоб. Видях го как унищожи три бутилки вино на едно сядане.

Лорънс говореше от болезнен опит. Дипломатът бе вечерял с него още няколко пъти след Коледа. Дори да страдаше от последиците на морската болест, това не личеше по апетита му.

— От друга страна, Сун Кай пие съвсем малко. Доколкото мога да преценя, не различава бренди от вино.

— Да вървят по дяволите — въздъхна Райли. — Тогава се надявам някои моряци да сгазят лука, за да им забраня грога за вечерта. Какво ли ще правят с тези акули? Върнаха във водата две морски свине, а те са много по-добри за ядене.

Лорънс не знаеше какво да отговори, но не му се и наложи, защото в този момент матросът на вахта викна:

— Криле на хоризонта!

Те побързаха да идат до парапета, извадиха далекогледите и се взряха в небето, а моряците хукнаха по постовете си, в случай че последва атака. Темерер се събуди от шума и надигна глава.

— Лорънс, това е Воли — викна от драконовата палуба. — Видял ни е и идва насам.

След това съобщение той изрева в поздрав, от който всички подскочиха, а мачтите се разтропаха. Няколко моряци го изгледаха кръвнишки, но никой не посмя да възнегодува. Темерер се премести, за да освободи място и след петнайсетина минути на палубата тупна малкият куриер от порода Грейлинг и сви широките си сиво-бели криле.

— Темерер! — каза той и го мушна щастливо с глава. — Крава?

— Не, Воли, но може да ти дадем овца — отвърна отстъпчиво Темерер. — Ранен ли е? — попита той Джеймс, защото малкият дракон говореше някак носово.

Капитанът на Воли Лангфърд Джеймс стъпи на палубата.

— Здравейте, Лорънс, ето ви и вас. Търсихме ви по цялото крайбрежие — каза той и подаде ръка на Лорънс. — Не бой се, Темерер, той просто прихвана някаква отвратителна настинка в Дувър. Половината дракони охкат и кихат — такива деца са! Но той ще бъде здрав като камък след седмица-две.

Това уверение повече разтревожи, отколкото успокои Темерер и той се отдръпна от Воли. Не изгаряше от нетърпение да изпита първата си настинка. Лорънс кимна — в писмото, което получи от Джейн Роланд, се споменаваше за тази епидемия.

— Надявам се, не сте го пресилили само заради нас. Да повикам ли моя лекар? — предложи той.

— Не, благодаря, той се пресити от лекарски грижи. Скоро няма да забрави лекарството, което погълна, нито ще ми прости как му го пробутах с вечерята — рече Джеймс и махна с ръка. — Както и да е, не бяхме идвали толкова надалеч. Вече две седмици летим по южния маршрут и тук е дяволски топло, за разлика от добрата стара Англия. Воли няма да се посвени да ми каже, ако не му се лети повече, затова, докато си мълчи, оставаме във въздуха.

Той погали малкия дракон, който побутна дланта му с нос, после отпусна глава и заспа.

— Какви са новините при вас? — попита Лорънс, докато разпределяше писмата, които Джеймс му подаде. Това бе негово задължение, а не на Райли, защото пощата дойде по дракон. — Има ли промени на континента? В Кейп Кост чухме новината за Аустерлиц. Отзовани ли сме? Ферис, занесете тези на лорд Пърбек, останалите раздайте на нашия екипаж — добави и подаде писмата.

За него останаха една депеша и две писма, но вместо да ги отвори веднага, той учтиво ги пъхна в джоба си.

— За съжаление отговорът и на двата ви въпроса е „не“, но поне ще облекчим пътуването ви. Превзехме холандската колония в Кейптаун — каза Джеймс. — Наша е вече от месец, така че може да направите почивка там.

Новината обиколи палубата от край до край със страшна скорост, подхранена от ентусиазма на мъжете, които дълго бяха унивали над новината за последната победа на Наполеон. Патриотични викове огласиха „Преданост“. Повече разговори не бяха възможни, докато спокойствието не се възстанови поне донякъде. Отчасти за това помогна пощата. Пърбек и Ферис раздадоха писмата на двата екипажа и постепенно шумът се обособи на малки групички, а мнозина от мъжете потънаха в четене.

Лорънс поръча да донесат на палубата маса и столове и покани Райли и Хамънд да чуят новините. Джеймс с радост им даде по-подробно описание на събитието от това в кратката депеша. Той бе куриер от четиринайсетгодишна възраст и имаше склонност към драматизъм, макар че в този случай не разполагаше с достатъчно материал.

— Съжалявам, че историята не е по-интригуваща. Всъщност не е било истинска битка — оправда се той. — Там били нашите шотландци, а холандците разполагали само с наемници. Те побягнали още преди нашите да стигнат до града и комендантът трябвало да се предаде. Хората все още не са съвсем спокойни, но генерал Беърд не им се бърка в местните дела, затова те не вдигат голям шум.

— Това със сигурност ще ни улесни при зареждането на провизии — каза Райли. — Няма да се наложи да спираме в Света Елена и така ще спестим повече от две седмици. Чудесна новина наистина.

— Ще останете ли за вечеря — обърна се Лорънс към Джеймс, — или трябва да потеглите веднага?

Воли рязко се изкиха зад гърба му и произведе силен и стряскащ звук.

— Уф — каза малкият дракон, събуждайки се от сън, и потърка носа си с лапа, като се мъчеше да избърше слузта.

— О, престани, нищожество! — рече Джеймс и стана, взе голяма ленена кърпа от дисагите и избърса Воли с досада, породена от дългата практика. — Явно ще пренощуваме тук — каза, имайки предвид Воли. — Няма нужда да го пришпорвам, в график сме. Сега може да напишете писма и да ми ги дадете. Оттук се връщаме у дома.

…Така клетата ми Лили, също както Екзидий и Мортифер, бе пропъдена от удобната си площадка чак в Пясъчниците, защото неволно пръска киселина, когато кихне. По думите на лекарите в този рефлекс участват едни и същи мускули. Тримата са възмутени от своето положение, защото пясъкът влиза навсякъде и те се дръгнат като пълни с бълхи кучета, независимо колко се къпят.

Максимус е в немилост, защото започна да киха пръв, а останалите дракони искат да обвинят някого за Нещастието си. Той обаче го понася добре. Както Бърклими заръча да пиша: „Пукната парà не дава за тях и хленчи по цял ден, освен когато е зает да си тъпче търбуха, защото апетитът му ни най-малко не е пострадал.“

Иначе сме много добре. Всички ви пращат поздрави, драконите също — предайте това на Темерер. Той ужасно много им липсва, макар че за съжаление открихме една много долна причина за скръбта им и тя е чиста Алчност. Очевидно той ги е научил как да си отварят и после затварят Кошарата за хранене. Така са си похапвали, когато пожелаят, без никой да разбере. Гузната им тайна бе открита едва след като забелязахме, че Стадата по необясним начин намаляват, а драконите в нашата формация са все прехранени. Когато ги разпитахме, те си признаха всичко.

Трябва да приключвам, защото имаме Патрул, а Волатил отпътува утре сутринта. Молим се за вашето леко пътуване и скорошно завръщане.

Катрин Харкорт

— Какво чувам от Харкорт? Учил си драконите да крадат от кошарата? — попита Лорънс, като вдигна поглед от писмото.

Той отдели един час преди вечеря да прочете пощата и да напише отговори. Темерер се сепна с толкова издайническо изражение, че вината му беше несъмнена.

— Не е вярно, не съм ги учил да крадат — отвърна. — Овчарите в Дувър са много мързеливи и невинаги идват сутрин, затова ние чакаме ли, чакаме пред кошарите. Бездруго овцете са предназначени за нас, така че не може да се нарече кражба.

— Трябваше да заподозра нещо, когато престана да се оплакваш от закъсненията им — каза Лорънс. — Как го правеше, за бога?

— Вратницата е съвсем проста — отговори Темерер. — Има само едно резе, което се вдига съвсем лесно, а после се отваря сама. Нитидос се справяше най-добре, защото е с най-дребни лапи. Трудното е да опазиш животните да не излизат. Първия път, когато си отворих, те избягаха до едно. C Максимус ги гонихме с часове… Никак не е смешно — добави той смутено, докато седеше и наблюдаваше Лорънс с огромно възмущение.

— Извини ме — каза Лорънс, щом отново успя да си поеме дъх. — Ужасно съжалявам, просто си представих теб, Максимус и овцете… О, боже! — и той отново избухна в смях, въпреки че се мъчеше да се сдържи.

Това привлече учудените погледи на екипажа му, а Темерер обидено се нацупи.

— Има ли други новини в писмото? — хладно попита драконът, когато Лорънс най-после престана.

— Не, но имаш много поздрави от всичките дракони — каза помирително Лорънс. — Може да се утешиш с мисълта, че те са болни и ако беше при тях, ти също щеше да се разболееш — добави, като видя как Темерер унива при спомена за приятелите си.

— Ако си бях у дома, щеше да ми е все едно дали съм болен. Бездруго сигурно ще се заразя от Воли — отвърна мрачно драконът и погледна натам.

Дребният Грейлинг сумтеше тежко в съня си. От ноздрите му се издуваха и спадаха сополиви балончета, а под полуотворената му уста се бе събрала малка локва от слюнка. Лорънс не таеше надежда за обратното, затова смени темата.

— Имаш ли някакви съобщения? Ще сляза да напиша отговори, за да ги дам на Джеймс. Боя се, че това е последният ни шанс за дълго време напред да пратим писмо по куриер. Нашите не летят до Далечния Изток, освен по неотложен повод.

— Предай им само, че ги обичам — рече Темерер — и кажи на капитан Харкорт и адмирал Лентън, че онова не е кражба. Кажи също на Максимус и Лили за поемата на дракона, сигурно ще им е интересно да чуят за това. И как се научих да се покатервам на борда, и как прекосихме екватора, и за Нептун и Баджърбег.

— Стига, стига толкова, че ще трябва да напиша цял роман — отвърна Лорънс и се изправи с лекота.

За щастие кракът най-сетне спря да го боли и той вече не куцаше по палубата като някой старец. Той погали Темерер.

— Да дойдем ли да си пием портвайна при теб?

Драконът изсумтя и го побутна любвеобилно с нос.

— Благодаря ти, Лорънс, много ще ми е приятно, а искам да чуя и други новини от Джеймс, освен тези в твоите писма.

Лорънс приключи с отговорите точно когато часовникът удари три. Обядът с гостите му премина в необичаен комфорт. Обикновено той спазваше официално благоприличие, а Гранби и останалите офицери се придържаха към примера му, докато Райли и неговите подчинени го правеха по своя воля и според морските обичаи. Те се потяха над ястията в дебелите си жакети и пристегнати шалчета на врата. Джеймс обаче притежаваше вроденото за летците незачитане на етикета, съчетано със самоувереността на човек, който е капитан, дори и само на куриер, от четиринайсетгодишна възраст. Когато слезе в каютата, той не се поколеба да свали връхните си дрехи и каза:

— За бога, тесничко е тук. Сигурно се задушавате, Лорънс.

Лорънс последва примера му, воден от желание да го накара да се чувства удобно. Незабавно същото направи и Гранби, а след кратко чудене ги последваха и Райли и Хамънд. Само лорд Пърбек остана с куртка и студено изражение, очевидно изпълнен с неодобрение. Обядът премина в добро настроение. По молба на Лорънс Джеймс запази новините си за по-късно, когато се настаниха удобно на драконовата палуба с пури и портвайн. Така ги чуваше и Темерер, а тялото му ги отделяше от любопитните уши на останалите от екипажа. Лорънс освободи летците да слязат на бака и наблизо остана само Сун Кай, който, както обикновено, бе излязъл на чист въздух в позволения ъгъл на драконовата палуба. Бе достатъчно близо, че да подслуша, но тази информация не го вълнуваше.

Джеймс имаше големи новини за движението на формациите. Почти всички дракони от средиземноморската дивизия бяха пратени на Ламанша. Летификат и Екскурзий заедно с формациите си трябваше да послужат за непробиваема защита, в случай че Бонапарт, окуражен от успеха си на континента, направеше нов опит за инвазия по въздуха.

— При цялото това преразпределение няма да има кой да спре нападение над Гибралтар — каза Райли. — Трябва също да държим под око Тулон. Вярно че пленихме двайсет кораба при Трафалгар, но сега всички гори в Европа са на разположение на Бонапарт и той може да си построи нови. Надявам се правителството да е помислило за това.

— По дяволите! — каза Джеймс и стъпи тежко на пода. До този момент столът му бе наклонен под опасен ъгъл, докато той бе вдигнал крака на парапета. — Такъв съм глупак! Сигурно не сте чули за господин Пит.

— Още ли боледува? — загрижено попита Хамънд.

— Ни най-малко — отвърна Джеймс. — Почина преди две седмици и повече. Новините са го убили, казват. Легнал болен, когато чул за примирието, и повече не станал.

— Бог да го прости — каза Райли.

— Амин — Лорънс бе дълбоко потресен.

Пит не беше възрастен, на години бе по-млад от баща му.

— Кой е господин Пит? — поинтересува се Темерер и Лорънс му обясни за поста министър-председател.

— Джеймс, случайно да знаете кой ще сформира новия кабинет? — попита той.

Зачуди се как това щеше да се отрази на него и на Темерер и дали новият премиер нямаше да възприеме различна политика спрямо Китай — дали щеше да е по-отстъпчив, или по-войнствен.

— Не, потеглих още преди да се заговори за това — каза Джеймс. — Обещавам, че ако нещо се е променило до завръщането ми, ще се постарая да научите новините в Кейптаун. Само че — добави той — на юг ни пращат само веднъж на шест месеца и не мога да се надявам да дойда пак. Площадките за кацане не са безопасни и няколко куриери изчезнаха без следа, докато са летели над сушата или просто са нощували на брега.

Джеймс потегли на следващата сутрин и им махна от гърба на Воли, докато дребният сиво-бял дракон не се изгуби в надвисналите ниско перести облаци. Лорънс бе успял да нахвърля бърз отговор на Харкорт и да довърши вече започнатите писма до майка си и Джейн. Това почти сигурно бяха последните думи, които щяха да чуят от него в следващите месеци.

Нямаше много време за меланхолия, защото отново го повикаха под палубата, за да посъветва Лиу Бао с какво да замести някакъв маймунски орган, който обикновено ползвали в едно ястие. Лорънс препоръча агнешки бъбреци и веднага склони да помогне в други задачи. Остатъкът от седмицата премина невротично в подготвителни работи. В кухнята ден и нощ се работеше под пълна пара, докато драконовата палуба така се затопли, че дори на Темерер му дойде в повече. Китайските прислужници се заеха да изчистят кораба от вредители — задачата бе безнадеждна, но те упорито я изпълняваха. Понякога излизаха на палубата пет-шест пъти дневно, за да хвърлят умрелите плъхове зад борда. Матросите ги наблюдаваха възмутено, защото към края на пътуването това ставаше част от менюто им.

Лорънс нямаше ни най-малка представа какво да очаква от събитието, но се облече официално с помощта на Джетсън, камериера на Райли. Сложи си най-хубавата риза, прилежно изгладена и колосана, копринени чорапи и бричове до коляното вместо панталона и лъснатите войнишки ботуши. Спретна се в парадния тъмнозелен жакет със златисти пагони и си сложи отличията — златен медал на широка синя панделка от Нил, където се бе отличил като морски лейтенант, и сребърна игла, получена за участие в битката при Дувър.

Зарадва се, че е положил толкова усилия, когато влезе в помещенията на китайците. Още на вратата му се наложи да приклекне под тежка червена завеса и завари стаята пищно украсена с драперии. Можеше да мине за официална шатра на сушата, ако не бе постоянното полюшване на кораба под краката му. На масата бе нареден фин порцелан, като всеки съд бе в различен цвят, със златно и сребърно по края. Лакираните пръчици за хранене, от които Лорънс се бе опасявал цяла седмица, сега стояха до всяка чиния.

Юнсин вече бе заел мястото си начело на масата и изглеждаше внушително в най-пищната си роба от тъмнозлатиста коприна, везана с черни и сини дракони. Лорънс бе настанен достатъчно близо, за да види миниатюрните парчета скъпоценни камъни в драконовите очи и нокти. Отпред на гърдите на принца имаше една-единствена фигура на дракон, която бе по-голяма от останалите и бе избродирана от бяла коприна с парченца рубини за очите и петте разперени нокътя на всяка лапа.

Като по чудо успяха да се съберат всички, чак до малките Роланд и Дайър. Най-младите офицери бяха сбутани на отделна маса и лицата им вече блестяха от жегата. Прислужниците започнаха да наливат вино още със сядането на гостите, други пристигаха от камбуза и слагаха огромни плата по дължината на масите — резени студено месо, поръсени с тъмножълти ядки, сушени череши и кралски скариди с неоткъснати глави и предни крачета.

Юнсин вдигна чаша за първия тост и всички побързаха да отпият заедно с него. Оризовото вино бе поднесено топло и се стече в гърлото с опасна лекота. Явно това беше сигнал за началото на вечерята. Китайците се заеха с платата, а по-младите мъже не се поколебаха да ги последват. Лорънс се засрами, като видя, че Роланд и Дайър въобще не се затрудняваха с пръчиците и вече бяха натъпкали бузите си с храна.

Той самият едва успя да поднесе парче говеждо до устата си, като го наниза на едната пръчица. Месото беше опушено и имаше нелош вкус. Той тъкмо преглътна, когато Юнсин вдигна чаша за още един тост. Тази последователност се повтори още няколко пъти, докато на Лорънс му стана неприятно горещо, а главата му започна да се рее.

Постепенно той стана по-умел с пръчиците и се престраши да си вземе скарида, макар че останалите офицери ги избягваха, защото бяха хлъзгави от соса и с неудобна форма. Тя потрепери несигурно в пръчиците му с вперени в него черни очи, но той последва примера на китайците и я отхапа точно до главата. Веднага посегна към чашата си, дишайки тежко през носа — сосът бе нетърпимо лют. По челото му избиха нови капки пот, които се търкулнаха по страните му и стигнаха чак до яката. Лиу Бао се разсмя гръмогласно на изражението му и му доля вино, после се протегна през масата и го потупа одобрително по рамото.

Скоро платата бяха отнесени и заменени с редици дървени паници, пълни с кнедли, някои в подложка от тънка креп хартия, други — от бухнало бяло тесто. Те бяха по-лесни за захващане с пръчиците и можеха да се лапнат на една хапка. Готвачите, изглежда, бяха демонстрирали находчивост при липсата на основни продукти. В една кнедла Лорънс намери водорасло, в друга се появиха агнешки бъбречета. Последваха още три блюда с дребни предястия, после странно ястие с някаква сурова бледорозова риба, студена юфка и мариновани зеленчуци, покафенели от дългото стоене в склада. След известно разузнаване от страна на Хамънд непознатата хрупкава съставка в тази смес бе идентифицирана като сушена медуза. Тази информация накара някои от мъжете да изчоплят тайно парченцата и да ги хвърлят на пода.

С жестове и личен пример Лиу Бао окуражи Лорънс буквално да хвърли съставките във въздуха, за да ги размеси. Хамънд преведе, че това се прави за късмет — колкото по-високо, толкова по-добре. Англичаните не бяха склонни да опитат, защото им липсваше сръчност за подобна задача. Скоро обаче и униформите им, и масата се покриха с парченца риба и мариновани зеленчуци. Това нанесе съкрушителен удар по официалностите и след почти каничка оризово вино на човек, дори присъствието на Юнсин не бе достатъчно, да задуши смеха при гледката на оплескани с риба офицери.

— Сто пъти по-вкусна е от онази, която ядохме на спасителната лодка на „Нормандия“ — каза Райли на Лорънс на висок глас, имайки предвид суровата риба.

Хамънд и Лиу Бао изявиха интерес към историята, затова той я разказа в подробности:

— Капитан Яроу заби кораба ни „Нормандия“ в подводни скали и претърпяхме корабокрушение. Бяхме изхвърлени на пустинен остров на седемстотин мили от Рио. Пратиха ни със спасителната лодка да търсим помощ. По онова време Лорънс беше само втори лейтенант, но капитанът и първият лейтенант знаеха за морето по-малко и от циркови маймуни и именно затова удариха кораба. Те за нищо на света не искаха да дойдат с нас, нито да ни дадат достатъчно провизии — добави той, все още огорчен от този спомен.

— Дванайсет мъже без нищо за ядене, освен сухари и чувал кокосови орехи. Толкова се радвахме, когато хванехме риба, че я ядяхме сурова и с пръсти — каза Лорънс. — Не мога обаче да се оплача. Почти сигурен съм, че тъкмо заради този случай Фоли ме взе за свой първи лейтенант на „Голиат“. За подобен шанс бих изял тонове сурова риба. Тази обаче е много по-вкусна — бързо добави той, за да не излезе, че суровата риба е подходяща само за безнадеждни случаи. Всъщност той точно така смяташе, но моментът не бе подходящ да го споделя.

Тази история подтикна и другите морски офицери да разкажат няколко анекдота, езиците се развързаха, мускулите се отпуснаха от преяждане. Преводачът не спираше да предава историите на заинтригуваната китайска публика, слушаше го дори Юнсин. Той още не бе благоволил да наруши мълчанието си, освен по време на официалните тостове, но погледът му някак омекна. Лиу Бао пък въобще не се стараеше да прикрива любопитството си.

— Били сте на много места и сте преживели необикновени приключения — каза той на Лорънс. — Нашият адмирал Женг е плавал чак до Африка, но е починал на седмото си пътешествие и гробницата му е празна. Вие сте обиколили света повече от веднъж. Притеснявали ли сте се, че може да умрете на път и никой няма да изпълни ритуалите на гроба ви?

— Рядко мисля за това — отговори Лорънс, но не бе съвсем искрен. Всъщност никога не се бе замислял. — В края на краищата Дрейк, Кук и много други велики мъже са били погребани в морето. Не мога да се оплача, ако се случи да споделя техния гроб, сър. Те ще ми бъдат кормчии.

— Надявам се, че у дома имате много синове — каза Лиу Бао и поклати глава.

Непринудеността, с която направи толкова лична забележка, слиса Лорънс.

— Не, сър, нямам нито един — каза той, твърде стреснат да измисли друг отговор. — Не съм женен — добави, виждайки, че Лиу Бао се кани да добие съчувствено изражение.

При превода на този отговор изражението му се смени с удивление. Юнсин и дори Сун Кай се обърнаха и го зяпнаха. Лорънс се почувства принуден да обясни.

— Не бързам за никъде. Аз съм трети син и най-големият ми брат вече има три момчета.

— Позволете ми да разясня, капитане — намеси се Хамънд, за да го спаси. — Господа, при нас е прието най-големият син да наследи фамилното имущество, а от по-малките се очаква сами да си пробият път в живота. Зная, че при вас не е така.

— Сигурно баща ви е войник като вас? — рязко каза Юнсин. — Малко ли е имуществото му, че не може да обезпечи всичките си синове?

— Не, сър, баща ми е лорд Алъндейл — каза Лорънс, жегнат от намека. — Фамилното ни имение е в Нотингамшър и съвсем не може да се нарече малко.

Юнсин изглеждаше изненадан и някак недоволен от този отговор, но може би просто се мръщеше на супата, която сервираха точно в този момент. Беше съвсем бистър бульон, белезникав, странен на вкус, димящ и рядък, поднесен с канички яркочервен оцет за овкусяване и голямо количество къса и необичайно хрупкава юфка във всяка купичка.

Докато прислужниците я сервираха, преводачът тихо шепнеше в отговор на някакъв въпрос на Сун Кай и сега се наведе над масата и попита:

— Капитане, баща ви има ли роднинска връзка с краля?

Макар и учуден от въпроса, Лорънс бе благодарен за този повод да остави лъжицата. Супата щеше да му се опъне дори без да бяха минали вече шест ястия.

— Не, сър, не бих се осмелил да нарека Негово Величество свой роднина. Родът на баща ми произхожда от Плантагенетите^[26]. Имаме само далечна връзка със сегашния двор.

Сун Кай изслуша превода и продължи да упорства.

— А в по-близко родство ли сте с краля от онзи лорд Макартни?

Преводачът произнесе името някак неясно и отначало Лорънс не разбра, че говорят за бившия посланик, докато Хамънд не му прошепна припряно кого има предвид Сун Кай.

— О, без съмнение — каза Лорънс. — Той се е издигнал до благородническото звание чрез служба на короната. Не че това се смята за по-малко благородно, уверявам ви, но баща ми е единайсети граф на Алъндейл и титлата му датира от 1529 година.

Още докато говореше, той се развесели от абсурдната ревност, с която защитаваше потеклото си на другия край на света, в компанията на хора, за които това не бе от никакво значение, при положение, че у дома никога не беше тръбил за него. Нещо повече, той често се бе бунтувал срещу бащините си лекции по въпроса, а бе чувал не една и две, особено след първия си безуспешен опит да избяга на кораб. Изглежда, четирите седмици, в които ги слушаше ежедневно в кабинета на баща си, бяха оказали неподозиран ефект върху него, щом сравнението с голям дипломат от уважаван род го накара да даде толкова превзет отговор.

Обратно на очакванията му обаче Сун Кай и сънародниците му показаха огромен интерес към тази информация. До този момент Лорънс се бе сблъсквал с родословието си само в лицето на някои високомерни роднини, а сега бе притиснат да дава подробности от семейната история, за които имаше само смътни спомени.

— Моля да ме извините — каза най-накрая, когато съвсем се отчая. — Трудно ми е да ги подредя в главата си, без да ги запиша, съжалявам.

Това бе злополучен избор на тактика. Лиу Бао, който също слушаше с интерес, веднага каза:

— О, това е съвсем лесно — и помоли за четка и мастило.

Прислужниците изнесоха супата и на масата се освободи място. Изведнъж всички, които се намираха наблизо, се наведоха да гледат — китайците от любопитство, британците за самозащита, защото имаше още едно блюдо, а никой освен готвачите не бързаше то да пристигне.

Лорънс имаше чувството, че го наказват прекалено тежко за моментната му суета. Той бе принуден да прави родословно дърво на дълъг свитък оризова хартия под погледите на всички присъстващи. Към трудността да изписва латинските букви с четка за рисуване се добавяше и тази да си припомни различните си праотци. Наложи се да постави въпросителен знак на мястото на някои собствени имена, но след няколко разклонения и прескачането на една линия на Франконската династия най-накрая стигна до Едуард III. Резултатът не бе ласкателен за краснописа му, но китайците си го предадоха от ръка на ръка повече от веднъж. Те го обсъдиха ентусиазирано помежду си, макар че сигурно разбираха тази писменост, колкото той — тяхната. Юнсин дълго се взира в листа, но лицето му остана лишено от емоции. Сун Кай накрая го получи, нави го и го прибра за съхранение, с израз на огромно задоволство.

За щастие това сложи край на темата, но вече нямаше оправдание да се бави следващото блюдо. Поднесоха осемте пожертвани кокошки наведнъж на огромни плата, димящи от лют, рядък сос. Те бяха поставени на масата и умело накълцани на малки парчета с помощта на касапски сатър. Лорънс, с известно отчаяние, позволи да напълнят отново чинията му. Месото бе превъзходно, крехко и сочно, но вече бяха преяли, а това дори не беше последното ястие. Когато отнесоха пилешкото почти недокоснато, сервираха риба, пържена в сланина, взета от осоленото свинско на матросите. Гостите само разчоплиха това блюдо, както и последвалите десерти — кейк с ким и сладки бухтички в сироп, пълнени с гъста червена паста. Прислужниците бяха особено нетърпеливи да ги сервират пред най-младите офицери и се чу жаловитият глас на Роланд:

— Не може ли да си ги оставя за утре?

Когато най-после вечерята приключи, почти дузина от мъжете имаха нужда от помощ да се изправят и да излязат от каютата. Онези, които все още стояха сами на краката си, отидоха на палубата и се облегнаха на парапета в различни пози на престорен интерес, с които да прикрият, че чакат реда си за тоалетните. Лорънс най-безсрамно се възползва от личното си съоръжение, после се качи да поседи при Темерер, макар че главата му протестираше почти колкото стомаха.

Лорънс остана изненадан, когато завари цяла делегация от китайски слуги да угощава богато самия Темерер. Те му бяха приготвили деликатеси, предпочитани от драконите по техните земи — говежди черва, пълнени със ситно накълцани дробчета с подправки, които много приличаха на гигантски наденички, както и жарен бут, залят, както изглеждаше, със същия горещ сос, който бяха сервирали и на хората. Второто блюдо бе една огромна, тъмнокафява риба тон, нарязана на дебели котлети и покрита с цели тънки листове юфка. След него слугите с голяма церемониалност донесоха една цяла овца, чието месо бе накълцано и сготвено, а после напълнено обратно в кожата, боядисана в тъмночервено, с парчета плавей^[27] вместо крака.

Темерер опита това ястие и каза с почуда:

— Виж ти, сладко е!

После помоли прислужниците нещо на китайски, те му отговориха с многократни поклони и той кимна. Тогава изяде съдържанието с много финес, оставяйки настрана кожата и дървените крака.

— Те са само за украса — каза на Лорънс и се отпусна с въздишка на дълбоко задоволство.

Единствен той се чувстваше толкова удобно. От квартердека под тях се чу слаб звук на гадене и един от по-възрастните матроси изпита последствията от преяждането.

— Казаха ми, че драконите в Китай не ядат кожите, също като хората.

— Надявам се само храната да не ти се види трудно смилаема от толкова много подправки — каза Лорънс и веднага съжали, защото разпозна в това ревност от факта, че Темерер се наслаждава на китайските обичаи.

Той съзнаваше със съжаление, че никога не му беше хрумвало да предложи на дракона сготвена храна или нещо по-разнообразно от риба или овнешко, дори при специални поводи. Темерер обаче отговори само:

— Не, много ми харесва.

Каза го равнодушно и с прозявка, после се протегна и прибра нокти.

— Хайде утре да идем на дълъг полет — рече и се сви плътно на кравай. — Цяла седмица не съм се уморявал. Сигурен съм, че ще се справя с едно по-дълго пътуване.

— Разбира се — отговори Лорънс.

Той се зарадва да чуе, че драконът чувства прилив на сила. Малко след отпътуването им от Кейп Кост Кейнс най-после го обяви за възстановен. Юнсин не бе вдигнал първоначалната си забрана към Лорънс да лети с Темерер, но Лорънс нямаше намерение да се подчинява или да му се моли. Хамънд обаче уреди въпроса с находчивост и тиха дипломация. След последното произнасяне на Кейнс Юнсин дойде на палубата и даде официалното си позволение, „в името на добруването на Лун Тиен Сян чрез здравословни упражнения“, както сам се изрази. Така, те отново бяха свободни да полетят без опасност от скандали, но драконът се оплакваше от болки и се уморяваше при по-висока скорост.

Угощението бе продължило толкова дълго, че Темерер бе започнал да се храни чак по здрач. Вече цареше пълен мрак. Лорънс прилегна до рамото му и се загледа към недотам познатите му звезди на южното полукълбо. Нощта бе кристално ясна и капитанът трябваше да е в състояние да определи с точност местоположението им по съзвездията. Матросите бяха освободени за вечерта, за да празнуват, и оризовото вино се лееше щедро и на тяхната трапеза. Те пееха някаква шумна и доста неприлична песен и Лорънс погледна дали Роланд и Дайър не са на палубата, та да я чуят. От тях двамата нямаше и следа, вероятно си бяха легнали след вечеря.

Мъжете започнаха постепенно да напускат празненството и да си отиват при койките. Райли се изкачи от квартердека, стъпвайки с двата крака на всяко стъпало. Беше капнал от умора и силно зачервен. Лорънс го покани да седне и предвидливо не му предложи чаша вино.

— Няма спор, това беше бурен успех. Всеки домакин би счел подобна вечеря за истински триумф — каза Лорънс. — Но, признавам, щях да съм по-доволен, ако ястията бяха два пъти по-малко, а слугите можеше да полагат и по-малко грижи, без да ме оставят гладен.

— Да, наистина — отвърна Райли.

Беше разсеян и сега, когато Лорънс го загледа, забеляза, че е истински недоволен и смутен.

— Какво се е случило? Да не би нещо да не е наред?

Лорънс огледа такелажа и мачтите, но всичко беше нормално. Във всеки случай сетивата и интуицията му казваха, че корабът плава безпроблемно или поне толкова добре, колкото може — все пак беше тежък и тромав.

— Лорънс, никак не ми харесва да се занимавам с клюки, но не мога да скрия това — каза Райли. — Онзи ваш кадет Роланд… Той… така де, Роланд беше заспал в каютата на китайците. Когато си тръгвах, слугите ме попитаха с помощта на преводача къде е каютата му, за да го занесат.

Лорънс вече се ужасяваше от края на разказа и никак не се изненада, когато Райли добави:

— Но преводачът каза „тя“. Тъкмо щях да го поправя, когато погледнах… С две думи, Роланд е момиче. Нямам представа как го е крила толкова дълго.

— О, триста дяволи! — рече Лорънс, твърде уморен и раздразнен от преяждането и преливането, че да внимава с езика. — Нали не споменахте на никого, Том? На никого?

Райли поклати предпазливо глава и Лорънс продължи:

— Умолявам ви да си мълчите. Истината е следната: Лонгуингите отказват да летят с капитан мъж. Също и някои от другите породи, но те не са толкова значими. Лонгуингите са порода, без която не можем, затова за тях трябва да бъдат обучени жени.

Райли заговори несигурно, с полуусмивка:

— Сериозно ли… Но това е абсурд. Нали лидерът на вашата формация беше на кораба със своя Лонгуинг? — възрази той, като видя, че Лорънс не се шегува.

— За Лили ли говорите? — надигна се Темерер. — Неин капитан е Катрин Харкорт, а тя не е мъж.

— Истина е, уверявам ви — каза Лорънс, докато Райли местеше поглед от него към Темерер и обратно.

— Но, Лорънс, самата мисъл… — Райли започна да им вярва и се ужаси. — Здравият разум не може да понесе подобно кощунство. Щом ще пращаме жени на война, защо не ги вземем и на корабите? Ще удвоим силите си. Какво от това, че палубите ще се превърнат в бордеи и няма да има кой да утеши децата на брега?

— Недейте така, от едното не следва задължително другото — отвърна Лорънс, раздразнен от това преувеличение. На него самия не му допадаше тази практика, но нямаше желание да слуша подобни патетични аргументи. — Не твърдя, че може или трябва да навлезе навсякъде, но го приемам там, където жертвата на малцина ще означава сигурност и щастие за всички останали. Жените офицери, които познавам, не са били подмамени в армията, нито са били принудени от обстоятелствата, които обикновено карат един мъж да търси работа, и ви уверявам, че никой не си и помисля дори да ги оскърби.

Това обяснение не помогна на Райли да се примири, но той изостави общите аргументи и се хвана за конкретното:

— Значи наистина възнамерявате да задържите това момиче на служба? — попита той вече с по-скоро жаловит, отколкото възмутен тон. — И за целта ще го карате да се облича с мъжки дрехи? Това позволено ли е?

— Има официална клауза за жени офицери във въздушния корпус, одобрена от Короната — каза Лорънс. — Съжалявам, че ви създадох подобни грижи, Том. Надявах се напълно да избегна обясненията, но сигурно очаквах твърде много, при положение че ще прекараме седем месеца на борда. Честна дума — добави той, — аз самият бях силно потресен, когато за пръв път научих за тази практика. Оттогава служих с няколко жени и те наистина не са обикновени. Израсли са с този начин на живот и възпитанието им е по-решаващо от природата.

Темерер следеше разговора с надигната глава и растящо недоумение и сега каза:

— Ни най-малко не разбирам какво значение има. Лили е женска и в битка се справя не по-зле от мен, или почти — добави с нотка на превъзходство.

След тази забележка Райли, на когото Лорънсовите успокоения не подействаха, изглеждаше сякаш го карат да защити съществуването на приливите или фазите на луната. Дългият опит на Лорънс го бе подготвил за радикалните възгледи на Темерер.

— Жените като цяло са по-дребни и по-слаби от мъжете, Темерер, и по-трудно понасят лишенията на военната служба.

— Не съм забелязал капитан Харкорт да е по-дребна от останалите — каза Темерер. Той обаче говореше от позицията на своите девет метра височина и осемнайсет тона тегло. — Аз съм по-малък от Максимус, а Месория е по-малка от мен, но това не означава, че не ни бива в боя.

— Драконите и хората са различни — отвърна Лорънс. — Освен всичко друго, жените трябва да раждат и да се грижат за децата, а вашите женски само снасят яйцето и го излюпват.

Темерер примигна при тази информация.

— Не ни ли излюпвате вие? — попита с огромен интерес — Тогава как…

— Моля да ме извините. Мисля, че видях Пърбек да ме търси — изстреля Райли и избяга със забележителна скорост, някак възмутено си помисли Лорънс, за човек, който току-що бе погълнал четвърт от теглото си под формата на храна.

— Не мога да ти обясня този процес. Аз самият нямам деца — каза Лорънс. — Късно е вече и ако искаш утре да направим дълъг полет, наспи се добре тази вечер.

— Наистина ми се доспа — с прозявка рече Темерер и изплези дългия си змийски език. — Мисля, че ще се задържи ясно и ще летим в хубаво време — и той се настани удобно. — Лека нощ, Лорънс, нали ще дойдеш рано?

— Веднага след закуска съм изцяло на твое разположение — обеща Лорънс.

Той остана да гали нежно дракона, докато не се унесе в сън. Кожата му беше много топла на допир, най-вероятно от остатъчната топлина, която продължаваше да се просмуква от камбуза, макар че пещите най-сетне си починаха след дългите приготовления. Накрая очите на Темерер се затвориха до тънки цепки. Лорънс стана и слезе на квартердека.

Мъжете се бяха прибрали или дремеха на палубата, с изключение на малцината, оставени на стража, които мърмореха недоволно в ъгъла, и нощният въздух бе приятно прохладен. Лорънс отиде назад към кърмата, за да опъне крака, преди да слезе в каютата си. Младият матрос Трип, който бе на вахта, се прозяваше широко почти колкото Темерер. Той затвори рязко уста и се засрами от минаващия покрай него Лорънс.

— Хубава вечер, господин Трип — каза Лорънс, като скри колко го е развеселила гледката.

По думите на Райли момчето бе отбелязало напредък и не приличаше на ленивото, разглезено създание, което родителите им бяха натрапили. Ръкавите му бяха окъсели и вече не покриваха целите китки, а гърбът на палтото му се бе цепил толкова много пъти, че накрая се оказа наложително да го разширят с лента син брезент. Нюансът не съвпадаше съвсем и сега през средата минаваше необичайна ивица. Косата му се бе накъдрила и изсветляла на слънцето почти до жълто. Собствената му майка нямаше да го познае.

— Да, сър — отвърна ентусиазирано Трип. — Храната беше чудесна, а накрая ми дадоха дузина от сладките бухти. Жалко, че не можем винаги да вечеряме така.

Лорънс въздъхна при този пример за младежка издръжливост. Собственият му стомах все още се бунтуваше.

— Внимавайте да не заспите на вахта — каза.

След подобна вечеря щеше да е невероятно, ако момчето не се изкушеше, а Лорънс не искаше то да си заслужи позорното наказание.

— Никога, сър — отвърна Трип, като сподави нова прозявка и завърши изречението с фалцет. — Сър? — каза нервно и тихо тъкмо когато Лорънс щеше да отмине. — Може ли да ви попитам… Нали не мислите, че китайските духове ще се покажат пред някого, който не е член на тяхното семейство?

— Почти съм сигурен, че няма да видите нищо мистично, докато сте на вахта, господин Трип, освен ако не сте скрили бутилка в джоба на палтото си — отвърна сухо Лорънс.

Трип не го разбра веднага, после се засмя, но все още нервно, и Лорънс се намръщи.

— Да не би някой да ви е разправял истории? — попита, с пълното съзнание колко бяха опасни подобни слухове за състоянието на корабния екипаж.

— Не, само че… Ами помислих, че виждам някого, когато отидох да обърна пясъчния часовник, но щом заговорих, той сякаш се изпари. Сигурен съм, че беше китаец, а лицето му беше толкова бяло!

— Това е лесно обяснимо. Видели сте някой от прислужниците, който не говори езика ни. Стреснали сте го и той се е скрил, защото е помислил, че ще го нахокате за нещо. Надявам се, че не сте суеверен, господин Трип. Нормално е за обикновените хора, но е тъжен недостатък у един офицер.

Той говореше строго, с надеждата твърдостта му да откаже момчето да разпространи слуха, а ако страхът не му позволеше да заспи през остатъка от нощта, още по-добре.

— Да, сър — каза доста унило Трип. — Лека нощ, сър.

Лорънс продължи обиколката на палубата с отмерена крачка, защото само за толкова имаше сили. Раздвижването успокояваше стомаха му. Той имаше желание за още една обиколка, но пясъкът в часовника намаля, а той не искаше да разочарова Темерер, като стане късно. Когато тръгна да слиза по стълбата, получи внезапен, силен удар по гърба, спъна се и полетя надолу с главата.

Инстинктивно сграбчи парапета и след като се претърколи, краката му напипаха стъпалата и той се задържа на стълбата. Погледна ядосано нагоре и едва не падна още веднъж, стреснат от бледото, необяснимо деформирано лице, което се взираше в него от тъмнината.

— Боже милостиви! — с искрена уплаха каза той.

После разпозна Фън Ли, прислужникът на Юнсин, и отново си пое дъх. Мъжът изглеждаше толкова странно, защото висеше надолу с главата през отвора в палубата и можеше да падне всеки момент.

— Защо, по дяволите, скачате така по палубата? — попита Лорънс, хващайки мятащата се ръка на мъжа, за да може той да се изправи. — Вече трябваше да сте свикнали с вълните.

Фън Ли само гледаше с нямо неразбиране, после отново стъпи на крака и хукна лудешки надолу по стълбата покрай Лорънс. Изчезна под палубата в посока на помещенията на китайските слуги с такава скорост, сякаш се изпари. Тъмносинята му дреха и черната коса го правеха почти невидим в мрака.

— Не мога да виня Трип — каза си Лорънс на глас, вече по-великодушен към глупостта на момчето. Когато продължи към каютата си, сърцето му продължаваше да бие лудо.

На следващата сутрин Лорънс се събуди от уплашени викове и топуркащи крака. Той хукна моментално към палубата и завари реята на грота строшена на две, огромното платно бе провесено наполовина на бака, а Темерер отново изглеждаше нещастен и засрамен.

— Не исках — каза той с нетипичен дрезгав глас и отново кихна, но този път успя да обърне глава към морето. Силата на този изблик предизвика няколко вълни, които се разплискаха в бака.

Кейнс се качи при него с чанта в ръка и постави ухо на гърдите му.

— Хъм.

Не каза нищо повече, а го преслуша на много места, докато Лорънс не издържа и го попита.

— О, несъмнено е настинка. Можем само да чакаме и да му дадем лекарства за кашлицата, която ще последва. Опитвах се да чуя дали секрециите не се придвижват по тракта, отговорен за божествения вятър — разсеяно каза Кейнс. — Не познаваме точно тази част от анатомията му. За жалост никога не сме правили дисекция на такъв екземпляр.

При тези думи Темерер се отдръпна, сви яка и изсумтя или поне се опита. Вместо това покри цялата глава на Кейнс със секрети. Лорънс отскочи тъкмо навреме и не изпита особено съчувствие към лекаря. Забележката му бе ужасно нетактична. Темерер изграчи:

— Добре съм, все пак можем да полетим — и погледна умоляващо Лорънс.

— Може би един кратък полет сега и един следобед, ако не си уморен — предложи Лорънс и погледна Кейнс, който безуспешно се мъчеше да се почисти от слузта.

— В такова топло време може да лети, колкото пожелае, няма нужда да го щадим — кратко каза Кейнс, след като избърса поне очите си. — Стига да сте вързан стегнато, иначе ще ви изкиха зад борда. Сега ме извинете.

В края на краищата Темерер получи дългия полет, за който бе молил. „Преданост“ се смали зад гърба им, а с приближаването на сушата океанът заблестя като цветно стъкло. Стари, загладени от годините скали се спускаха нежно към водата под плащ от дълбоко зелено, а назъбените сиви камъни по края им разбиваха вълните. Имаше няколко отсечки от светъл пясък, но не достатъчно широки, че да кацне Темерер, в случай че решаха да рискуват. Иначе горите бяха непроходими, дори след като бяха летели в продължение на час навътре в континента.

Беше самотно и монотонно като летенето над празен океан. Чуваше се шум на листа, вместо плискане на вълни — просто друг вид тишина. Темерер поглеждаше развълнувано при всеки случаен животински вой, който раздираше покоя, но не видя нищо под гъстата растителност.

— Никой ли не живее тук? — попита накрая.

Възможно бе да говореше тихо заради настинката, но Лорънс почувства същата нужда да пази тишина и прошепна:

— Не, навлязохме прекалено навътре. Дори най-силните племена живеят по крайбрежието и никога не ходят толкова далече. Има много диви дракони и други свирепи зверове.

Те продължиха още известно време без да разговарят. Слънцето беше много силно и Лорънс се унесе в полудрямка, като удряше брадичка в гърдите си. Оставен без надзор, Темерер запази курса си. Тази скорост не бе предизвикателство за неговата издръжливост. Когато Лорънс се събуди от кихавицата на дракона, слънцето бе преминало зенита си. Щяха да изпуснат вечерята.

Темерер не възрази, когато Лорънс му каза, че трябва да обърнат, дори забърза ход. Бяха стигнали толкова далече, че брегът не се виждаше. Водеха се само от компаса на Лорънс, нямаха никакви ориентири в тази монотонна джунгла. Гладката извивка на океана бе посрещната с радост и настроението на Темерер се подобри, когато отново се понесоха над вълните.

— Може да съм настинал, но поне вече не се уморявам — каза той и кихавицата му го изстреля на десет метра със звук, подобен на оръдеен гръм.

Пристигнаха на „Преданост“ почти по мрак и Лорънс откри, че е изпуснал много повече от времето за хранене. Още един моряк беше забелязал Фън Ли през нощта и резултатът бе като при Трип. Докато Лорънс бе отсъствал, историята за призрака, силно преувеличена, обиколи кораба и здраво се загнезди в съзнанието на екипажа. Опитът му да обясни случката не даде резултат, всички бяха напълно убедени. Още трима души се заклеха, че през нощта са видели как един призрак танцува жита на реята на фока, а мъжете на вахта потвърдиха, че той цяла нощ е обикалял по такелажа.

Самият Лиу Бао наля масло в огъня. Когато чу историята по време на разходката си по палубата, той поклати глава и изказа мнение, че призракът е знак, че някой на борда е имал неморални отношения с жена. В тази категория влизаха почти всички от екипажа. Те взеха да негодуват с препалена чувствителност срещу чуждоземните привидения и нервно обсъдиха въпроса на вечеря. Всеки се мъчеше да убеди себе си и останалите, че не е възможно той да е виновникът, че неговото прегрешение е било дребно и невинно, пък и нали възнамерява да се ожени за нея веднага щом се завърнат…

Засега всеобщото подозрение не бе паднало върху определен човек, но това бе само въпрос на време и тогава животът на окаяника нямаше да струва пукната пара. Междувременно мъжете започнаха да вършат неохотно нощните си задължения и стигнаха дотам, че да откажат да изпълнят заповеди, заради които се налагаше да останат сами в някоя част на палубата. Райли се опита да даде личен пример, като излизаше извън полезрението по време на своята вахта, но не постигна желания ефект, защото си личеше как преди това набира кураж. Лорънс грубо сгълча Алън, първият от собствения му екипаж, който спомена призрака, и никой повече не заговори за това в негово присъствие. Авиаторите обаче бяха склонни по време на вахта да стоят близо до Темерер и да се движат на групички.

Темерер, от своя страна, изпитваше твърде големи неудобства, че да обръща голямо внимание на това. Не можеше да си обясни страховете и сподели разочарованието си, задето не бе видял привидението, при положение, че толкова други го бяха зървали. Той обаче прекарваше повече от времето си в сън и чести кихавици, които отправяше встрани от кораба. Когато се появи кашлицата, се опита да я скрие, защото нямаше желание да го тъпчат с лекарства. Кейнс запарваше билките в голям казан в камбуза още след първите признаци на болестта и зловонието им се просмукваше през дъските. Късно на третия ден драконът бе обхванат от пристъп, който не можа да потисне. Кейнс и помощниците му дотътриха на палубата казана с лекарството — гъста, почти пихтиеста кафеникава микстура, която плуваше в море от втечнена оранжева мас. Темерер погледна нещастно в казана.

— Налага ли се? — попита.

— Помага най-добре, ако се изпие горещо — отвърна непреклонно Кейнс, затова Темерер стисна очи и преглътна.

— О, не… — каза след първата глътка.

Сграбчи бъчвата с вода, която му бяха приготвили и я обърна в устата си, като разля повечето по шията си и палубата.

— Не мога да пийна и глътка повече — рече и остави бъчвата, но накрая, след достатъчно увещания и обещания, изгълта всичко, колкото и да му се гадеше.

Лорънс стоеше до него и го галеше притеснено. Кейнс реагира доста рязко на първото му предложение за кратка почивка, затова той не посмя да проговори отново. Най-накрая Темерер приключи и се свлече на палубата с думите:

— Никога повече няма да се разболявам.

Въпреки недоволството му кашлицата наистина отслабна и тази нощ той спа по-добре, защото дишането му силно се облекчи.

Лорънс остана до него както всяка друга нощ по време на болестта му. Темерер спеше спокойно и той стана свидетел докъде са готови да стигнат мъжете, за да не срещнат призрака. Ходеха по двама до носа на кораба, скупчваха се покрай двата фенера, вместо да поспят. Дори офицерът на вахта не се отдалечаваше много и пребледняваше всеки път, когато отидеше да обърне пясъчния часовник и да удари камбаната.

Нямаше какво да отвлече вниманието им от този страх — времето беше ясно, малко вероятно бе да ги застигне вражески кораб, с който да влязат в битка, а всеки друг кораб просто би ги подминал. Лорънс не си пожелаваше подобна среща, но ситуацията не можеше да продължава дълго. Той се надяваше почивката да разсее този мит, когато пристигнеха в пристанището.

Темерер изсумтя в съня си и се поразбуди, изкашля се и въздъхна нещастно. Лорънс го погали и отвори книгата в скута си. Близкият фенер хвърляше слаба светлина и той зачете бавно на глас, докато Темерер не склопи отново клепачи.

Девета глава

— Не искам да ви се меся — каза генерал Беърд, демонстрирайки желание тъкмо за обратното, — но тази година ветровете към Индия са дяволски непредвидими, зимният мусон едва-що приключи. Има голяма вероятност да ви отвеят обратно тук. Най-добре изчакайте пристигането на лорд Каледон, особено след новината за Пит.

Той беше млад мъж, сериозен на вид, с издължено лице и решително изражение. Високата изправена яка на униформата повдигаше брадичката му и придаваше на врата му вдървен вид. Новият британски губернатор още не бе пристигнал и Беърд бе поел временно управлението на Кейптаун. Беше се настанил в големия укрепен дворец в центъра на града, в подножието на планината Тейбъл. Дворът бе облян от слънчева светлина, байонетите на маршируващите войници хвърляха замъглени отблясъци, а обходните стени спираха бриза, от който офицерите бяха настръхнали на идване от брега.

— Не можем да останем до юни — каза Хамънд. — По-добре би било да отплаваме и да ни забави морето, отколкото да бездействаме пред погледа на принц Юнсин. Той вече ме разпита колко очакваме да продължи пътуването и къде другаде ще спираме.

— Аз лично ще се радвам да потеглим веднага, щом заредим с продукти — рече Райли, остави празната си чаша и кимна на прислужника да му сипе още чай. — Корабът ни не е от най-бързите, но съм готов да заложа хиляда лири, че ще устои на всякакви метеорологични условия. Естествено — добави по-късно, когато с Лорънс се връщаха на борда, — не горя от желание да го изпробвам при тайфун. Нямах това предвид, мислех си само за обикновено лошо време, може би малко дъжд.

Те се заеха с подготовката за най-дългата останала отсечка от пътя. Не просто купуваха жив добитък, но и консервираха осолено месо, тъй като в пристанището още нямаше от официалните военноморски провизии. За щастие продукти имаше в изобилие. Заселниците не се бунтуваха срещу окупацията и с удоволствие им продаваха от своите животни. Лорънс се вълнуваше най-вече от въпроса с консумацията, защото след настинката Темерер рязко изгуби апетит, започна да недоволства от храната и да се оплаква от липса на вкус.

Там нямаше истинско поделение, но, предупреден от Воли, Беърд бе очаквал пристигането им и беше подготвил за почивка на дракона една широка, зелена поляна близо до площадката за кацане. Темерер отлетя дотам и Кейнс му направи основен преглед. Лекарят го накара да положи глава на земята и да отвори широко челюсти, след което влезе вътре с фенер, като си проправяше внимателно път през зъбите, за да надникне в гърлото.

Лорънс гледаше притеснено отвън заедно с Гранби и забеляза, че тънкият разцепен език на Темерер, обикновено бледорозов на цвят, сега бе покрит плътно в бяло, осеяно с грозни червени петна.

— Предполагам, че това е причината да няма усещане за вкус. Иначе няма нищо необичайно в състоянието на хранопровода — каза Кейнс, докато излизаше от пастта на Темерер, съпроводен от аплодисменти. Местни и заселнически деца се бяха струпали на оградата, запленени като от цирково представление. — Езиците им имат и обонятелни рецептори и вероятно това допринася за неудобството.

— Това не е обичаен симптом, нали? — попита Лорънс.

— Не помня да съм виждал дракон да изгуби апетит заради настинка — разтревожено рече Гранби. — Обикновено стават още по-гладни.

— Той просто е по-придирчив към храната — отвърна Кейнс. — Просто трябва да се насилиш да се храниш, докато болестта не отмине — добави строго към Темерер. — Хайде, ето ти малко прясно говеждо. Да те видим как ще го изядеш.

— Ще се помъча — каза драконът, изпускайки въздишка, която през запушения му нос прозвуча повече като скимтене. — Само че е много досадно да дъвчеш ли, дъвчеш, когато храната няма никакъв вкус.

Той послушно, но без ентусиазъм налапа няколко големи парчета, но само ги разкъса, без да преглъща. После отново се обърна да издуха носа си в малкия трап, изкопан специално за тази цел, и го забърса в купчина широки палмови листа.

Лорънс го наблюдава мълчаливо, после тръгна по тясната пътека, която се виеше от площадката за кацане към замъка. Откри Юнсин, Сун Кай и Лиу Бао да почиват в резиденцията за официални гости. Вместо с тежки кадифени драперии стаята бе засенчена с деликатни завеси. Двама слуги се бяха изправили до широко отворените прозорци и раздвижваха въздуха с огромни ветрила от нагъната хартия, друг стоеше дискретно наблизо и допълваше чашите с чай. В тази обстановка Лорънс се почувства мръсен и запотен. Яката му бе подгизнала и увиснала на врата след тежкия ден, а ботушите му бяха покрити с прах и опръскани с кръв от недовършения обяд на Темерер.

Повикаха преводача и си размениха любезности, след което той им обясни положението и каза, колкото се може по-любезно:

— Ще ви бъда благодарен, ако ми заемете готвачите си, за да приготвят блюдо във ваш стил за Темерер, защото то ще е с по-силен вкус от суровото месо.

Лорънс едва изказа молбата си, и Юнсин веднага даде нареждания на китайски и готвачите бяха пратени в кухните.

— Седнете и изчакайте заедно с нас — най-неочаквано каза Юнсин и Лорънс получи стол, покрит с дълго и тясно парче коприна.

— Не, благодаря, сър, целият съм в прахоляк — отвърна той, като гледаше прекрасната бледооранжева драперия с цветен десен. — Добре ми е така.

Юнсин обаче повтори поканата, затова Лорънс отстъпи. Седна внимателно на самия ръб на стола и прие предложената му чаша чай. Сун Кай му кимна одобрително.

— Имате ли известие от близките си, капитане? — попита той чрез преводача. — Надявам се, че всички са добре.

— Нямам скорошни новини, сър, но ви благодаря за загрижеността — отвърна Лорънс и прекара следващия четвърт час в общи приказки за времето и плановете за отпътуването им, леко озадачен от тази внезапна промяна в отношението им.

Скоро от кухните се появи блюдо с две агнета върху канапе от пандишпан, залято с желиран оранжево-червен сос, и огромният дървен поднос потегли към поляната. Темерер моментално се разведри. Силните подправки успяха да събудят притъпените му сетива и той се нахрани обилно.

— Изглежда, все пак съм бил гладен — каза той, като облиза соса от муцуната си и наведе глава, за да се почисти по-добре.

Лорънс силно се надяваше да не му е навредил — докато го чистеше, на ръката му попадна малко сос, който буквално прогори кожата му и остави белег. Темерер обаче изглеждаше добре и не пи повече вода от обикновено, а Кейнс настоя, че най-важното е драконът да се храни.

Нямаше нужда Лорънс отново да моли за готвачите. Юнсин не само се съгласи да му ги заеме, но се нае да ги наглежда и подтиква да работят по-усърдно, а личният му лекар препоръча в ястията да се включи нов набор от подправки. Прислужниците бяха пратени да обикалят пазарите — макар че среброто бе единственият език, който споделяха с местните, — за да купуват всевъзможни продукти, за предпочитане скъпи и екзотични.

Кейнс бе скептичен, но не и притеснен, а Лорънс се чувстваше по-скоро задължен, отколкото истински благодарен, и малко гузен заради тази липса на искреност. Той не се намеси в съставянето на менюто и прислужниците всеки ден се връщаха от пазарите с все по-ексцентрични покупки — пингвини, пълнени с жито, горски плодове и собствените им яйца, пушено слонско месо, донесено от авантюристи, осмелили се да навлязат навътре в континента, рунтави, дебелоопашати овце с козина вместо вълна, непознати подправки и зеленчуци. Китайците настояваха на последните, като се кълняха, че са полезни за драконите, макар че в Англия традиционната им диета се състоеше само от месо. Темерер поглъщаше едно след друго сложните ястия без неблагоприятни последици, като се изключеше склонността му накрая шумно да се оригва.

Местните деца станаха постоянни посетители, окуражени от гледката на катерещите се по Темерер Роланд и Дайър. Те възприеха търсенето на продукти като игра и възнаграждаваха с овации всяко ново блюдо или пък освиркваха онова, което им се виждаше недостатъчно разнообразно. Туземните деца принадлежаха към различните племена, населяващи района. Повечето се препитаваха с животновъдство, но други се изхранваха с даровете на планините и горите. Именно вторите се включиха в играта и всеки ден носеха продукти, които родителите им бяха отхвърлили като твърде чудати за консумация.

Най-големият триумф беше една деформирана и твърде голяма гъба, която донесоха пет горди от себе си деца. Корените й още бяха покрити с влажна, черна пръст. Приличаше на обикновена гъба, но вместо с едно, с три чадърчета на кафяви точки, наредени едно над друго по пънчето, като най-голямото беше почти шейсет сантиметра в диаметър. Беше толкова зловонна, че децата я носеха с обърнати настрани лица и си я прехвърляха едно на друго с писклив смях.

Китайските слуги с огромен възторг я отнесоха в кухнята на замъка, след като платиха на децата с шепа шарени панделки и раковини. Малко след това генерал Беърд дойде на поляната, за да се оплаче. Лорънс го последва до замъка и разбра възраженията му още преди да бяха влезли. Нямаше дим, но въздухът бе натежал от кисела, натрапчива и полепваща по езика миризма, наподобяваща комбинация от варено зеле и влажната зелена плесен, която вирееше по палубните греди. Обикновено претъпканата с местни търговци улица в съседство с кухните сега бе пуста, а в залите на замъка не се живееше. Дипломатите бяха настанени в друга постройка, далече от кухните, и не бяха лично засегнати, но войниците, разквартирувани наблизо, не можеха да се хранят в тази отблъскваща атмосфера.

Готвачите, чието обоняние най-вероятно бе притъпено от целоседмичното приготвяне на все по-пикантни ястия, възразиха чрез преводача си, че сосът още не е готов. Лорънс и Беърд вложиха цялата убедителност, на която бяха способни, за да ги накарат да им предадат голямата тенджера. Беърд най-безсрамно заповяда на двама злополучни редници да я отнесат на поляната и те я понесоха на един голям клон. Лорънс ги последва и се постара да диша повърхностно.

Темерер ги посрещна с ентусиазъм. Беше много по-доволен, че долавя миризмата, отколкото погнусен от нея.

— На мен ми изглежда чудесно — каза той и кимна нетърпеливо да му залеят месото. Той погълна наведнъж един от местните волове с гърбици, напоен обилно с този сос, и облиза тенджерата, докато Лорънс наблюдаваше от безопасно разстояние.

След този обяд Темерер промърмори одобрително, примесено с хълцане, сякаш беше пиян, и се изтегна в блажена дрямка. Лорънс малко се притесни от тази гледка и го смушка, но Темерер се събуди с грейнал поглед и настоя да сгуши муцуна в него. Дъхът му бе станал непоносим като самия сос. Лорънс извърна лице и се опита да не повърне, а когато драконът отново заспа, с радост се измъкна от любящата прегръдка на предните му лапи.

Лорънс се изми и преоблече и чак тогава сметна, че е в приличен вид, но продължи да усеща определен лек мирис в косата си. Това беше прекалено и той се почувства в пълното си право да протестира пред китайците. Те не се засегнаха, но и не се отнесоха с нужната сериозност. Лиу Бао се засмя гръмко, когато Лорънс му описа ефекта от гъбата, а Юнсин отхвърли предложението за по-обикновени и по-малко на брой ястия с думите:

— Не можем да обидим един Тиен Лун, като му предлагаме едно и също всеки ден. Просто готвачите ще внимават повече.

Лорънс си тръгна, без да е успял да защити възгледите си и с подозрението, че е изгубил контрола си върху диетата на Темерер. Скоро опасението му се потвърди. На другия ден драконът се събуди след необичайно дълъг сън и беше в много по-добро състояние. След още няколко дни настинката съвсем изчезна, но въпреки неколкократните загатвания на Лорънс, че вече нямат нужда от помощ, готвените ястия продължиха да пристигат. Темерер не възразяваше, нищо че обонянието му започна да се възстановява.

— Мисля, че започвам да различавам отделните подправки — каза той, като облиза идеално ноктите си. Беше се научил да вдига храната си с лапи, вместо да се храни направо от подноса. — Тези червени нещица се казват хуа дзяо^[28], много ми харесват.

— Радвам се, че се наслаждаваш на яденето — отвърна Лорънс.

По-късно същата вечер той призна на Гранби, докато вечеряха заедно в каютата му:

— Не мога да му кажа нищо друго, без да прозвучи заядливо. Ако не друго, усилията им поне му създадоха удобство и здравословен режим. Не мога да не им благодаря, не, особено когато на него толкова му харесва.

— Мен ако питате, това не е нищо повече от натрапничество — кисело отговори Гранби. — Как ще поддържаме този негов стил на живот, когато го върнем у дома?

Лорънс поклати глава както на въпроса, така и на употребата на думата „когато“. Той с радост би приел съмненията по първата точка, стига да имаше увереност по втората.

„Преданост“ остави Африка зад гърба си и се понесе по течението право на изток. Райли сметна това за по-добра идея, отколкото да се бори с капризните крайбрежни ветрове, които за момента продължаваха да веят повече на юг, отколкото на север, защото не му допадаше да мине направо през центъра на Индийския океан. Лорънс наблюдаваше как тясната ивица земя потъмня и се изгуби в хоризонта зад тях. Бяха изминали четири месеца от началото на това плаване и вече им оставаше по-малко от половината път до Китай.

Тъжно настроение цареше и сред останалата част от пътниците, когато изоставиха удобствата на пристанището и всичките му атракции. В Кейптаун не ги чакаха писма, защото Воли вече им беше донесъл пощата. Нямаше и вероятност скоро да получат новини от дома, освен ако не ги задминеше някоя по-бърза фрегата или търговски кораб, а през този сезон малцина тръгваха към Китай. Така че те нямаше какво да очакват с нетърпение, а призракът продължаваше да ги мъчи със злокобното си присъствие.

Моряците бяха твърде заети със суеверните си страхове и не внимаваха достатъчно. Три дни след отплаването Лорънс се събуди преди зазоряване от един неспокоен сън. През преградната стена, отделяща каютата му от съседната, проникна гласът на Райли. Той яростно гълчеше клетия лейтенант Бекет, който беше на среднощната вахта. През нощта вятърът се бе обърнал и засилил и Бекет бе задал грешен курс, като бе пропуснал да свие част от платната на гротмачтата и бизана. Обикновено грешките му се коригираха от по-опитните матроси, които кашляха многозначително, докато той не улучеше правилната команда. Този път обаче нямаше кой да го предупреди, защото мъжете повече ги интересуваше да не се натъкнат на призрака и да избягват палубата, и сега „Преданост“ бе отнесена далече на север от своя курс.

Вълнението стигаше петнайсет фута под просветляващото небе. Вълните бяха бледи, зеленикави и бистри като стъкло под разпенените си гребени. Надигаха се в остри върхове и после се разливаха една върху друга в огромни облаци от пръски. Лорънс се качи на драконовата палуба и придърпа напред периферията на непромокаемата си шапка. Устните му пресъхнаха и се сбръчкаха от солта. Темерер се беше свил на кълбо възможно най-далече от ръба на палубата, а кожата му бе мокра и лъскава под светлината на фенера.

— Дали няма да засилят огъня в печките на камбуза? — попита някак умоляващо Темерер.

Той надигна глава изпод крилото си с присвити от водните пръски очи и покашля, за да придаде драматизъм. Най-вероятно преувеличаваше, защото се бе възстановил напълно от настинката още преди да напуснат пристанището, но Лорънс не желаеше да рискува. Водата не беше студена, но внезапните пориви на вятъра от юг носеха хлад. Той нареди на екипажа да покрие Темерер с мушами, които впрегачите зашиха една за друга за по-голяма стабилност.

Драконът изглеждаше странно под импровизираната завивка, от която се подаваше само носът му, и шаваше тромаво като оживял куп пране, опиташе ли да смени положението на тялото си. Щом му беше сухо и топло, Лорънс нямаше нищо против, затова игнорира сподавения кикот откъм бака, както и възраженията на Кейнс срещу глезенето на пациентите и поощряването на преструвките. Времето не позволяваше да се чете на палубата и той също се скри под мушамите, за да прави компания на Темерер. Покривалото задържаше не само жегата от камбуза под тях, но и телесната топлина на дракона. Скоро Лорънс свали палтото си и му стана сънливо, затова не внимаваше в разговора и отговаряше разсеяно.

— Спиш ли, Лорънс? — попита Темерер.

Въпросът събуди Лорънс и той се зачуди дали наистина е спал дълго, или мушамата е закрила гледката, защото беше съвсем тъмно.

Той се измъкна изпод тежкото покривало. Океанът бе станал гладък като стъкло и право напред, по дължината на целия източен хоризонт се простираше плътен остров от моравочерни облаци. Изгревът светеше зад техните пълни, брулени на вятъра краища и ги обагряше в яркочервено. Дълбоко в сърцевината им проблясваха светкавици и очертаваха внушителната им маса. Далече на север друга верига от облаци маршируваше към множеството пред очите им, което се виеше по цялото небе и почти бе стигнало до кораба. Небето право над тях още беше ясно.

— Господин Фелоус, заръчайте да донесат веригите за буря — каза Лорънс и прибра далекогледа си. По такелажа вече кипеше дейност.

— Може би трябва да избягате от бурята по въздуха — предложи Гранби, когато се присъедини към него.

На Гранби това предложение му се стори съвсем логично. Макар че и преди беше пътувал с транспортни кораби, той бе служил главно на Гибралтар и Ламанша и нямаше особен опит в открито море. Повечето дракони можеха да останат във въздуха по цял ден само ако се рееха на вятъра и ако преди това бяха добре нахранени. Това беше широко разпространен начин да ги предпазят, ако транспортният кораб се натъкнеше на гръмотевична буря или вихрушка, а това не беше нито едно от двете. Лорънс само поклати отрицателно глава в отговор.

— Хубаво направихме, че зашихме тези мушами. Ще му е по-добре с тях под веригите — каза той и видя, че Гранби го разбра.

Веригите за буря бяха донесени от трюма една по една и положени на кръст на гърба на Темерер. Железните брънки бяха дебели колкото момчешка китка. През тях прокараха тежки, подсилени въжета и ги закачиха за скобите в четирите ъгъла на драконовата палуба. Лорънс провери всички възли и накара да оправят някои от тях, преди да обяви, че е доволен.

— Убива ли ти някъде? — попита той Темерер. — Да не е много стегнато?

— Не мога да помръдна с толкова вериги отгоре ми — отвърна драконът, опитвайки да се раздвижи. Върхът на опашката му потрепваше нервно напред-назад, докато той се мъчеше да превъзмогне ограничението. — Въобще не са като сбруята. За какво служат? Защо трябва да ги нося?

— Моля те, не опъвай въжетата — каза разтревожено Лорънс и отиде да ги провери. За щастие нито едно не се беше протрило. — Съжалявам, че се налага — добави той, — но ако вълните станат големи, трябва да си здраво закрепен за палубата, иначе може да паднеш в океана или да извадиш кораба от курса с мятането си. Много ли ти е неудобно?

— Не, не много — каза Темерер, но не беше доволен. — Дълго ли ще продължи?

— Докато трае бурята — отвърна Лорънс и погледна към носа на кораба. Облаците изсветляваха в мрачното, оловносиво небе и вече бяха погълнали слънцето. — Трябва да погледна часовника.

Живачният стълб на барометъра в каютата на Райли беше много нисък и освен аромата на кафе нямаше друг мирис на закуска. Лорънс взе чаша от камериера, изпи я на крак и се върна на палубата. По време на краткото му отсъствие морето се бе надигнало с още десетина фута и сега „Преданост“ показваше колко струва в действителност — облицованият му с желязо нос пореше чисто вълните, а огромният му тонаж ги изтласкваше встрани.

Моряците покриваха отворите на палубите с мушама. Лорънс провери за последен път оковите на Темерер и каза на Гранби:

— Пратете хората под палубата, аз ще поема първата вахта.

Той отново се мушна под мушамите до главата на Темерер и остана до него, като галеше меката му муцуна.

— Боя се, че ни чака дълга буря — каза му. — Можеш ли да хапнеш още нещо?

— Не съм гладен, снощи вечерях късно — отвърна Темерер.

Зениците му се разшириха в тъмнината под покривалото. Бяха влажни и черни, със съвсем тънък син пръстен по края. Когато премести тежестта си, железните вериги изстенаха тихо с един по-висок тон на фона на постоянното скрибуцане на дъските.

— Преживяхме буря и преди, на борда на „Самоуверен“ — каза. — Тогава не трябваше да нося тези вериги.

— Тогава ти беше много по-малък, бурята също — отговори Лорънс и Темерер се подчини, но не пропусна да измърмори недоволно.

Той не продължи разговора, а закротува, като на моменти драскаше веригите с нокти. Лежеше с гръб към носа на кораба, за да не му пръска в лицето. Лорънс надничаше над муцуната му и наблюдаваше моряците, които бързаха да свият марселите. Беше шумно, само ниското метално стържене оставаше приглушено под дебелия слой плат.

До втората камбана на предобедната вахта океанът вече заливаше фалшборда^[29] на плътни, застъпващи се вълни. От ръба на драконовата палуба върху бака се изсипваше почти непрекъснат водопад. Камбузът беше изстинал. Докато не отминеше бурята, на борда нямаше да се пали огън. Темерер се прилепи в палубата и престана да се оплаква, само притегли мушамата по-плътно около тях. Мускулите му потрепваха, за да изтръскат струйките, които се стичаха по гънките на кожата му.

— Всички на палубата — някъде отдалече се чу гласът на Райли.

Боцманът събра длани в тръба и повтори командата с гръмовния си глас. Мъжете се покатериха на палубата и затопуркаха през дъските, за да започнат да събират платната и да изкарат кораба пред вятъра.

Камбаната не пропусна да бие при всяко обръщане на пясъчния часовник — единственият им уред за измерване на времето. Дневната светлина намаля отрано и залезът се усети само като засилване на мрака. Водата, заляла палубата, донесе студена синя фосфоресценция, която освети въжетата и фугите между дъските. На слабото мъждукане се виждаха гребените на вълните, които стигаха все по-нависоко.

Дори „Преданост“ не можеше да разцепи сегашните вълни, а се издигаше заедно с тях. Изправяше се така рязко, че когато погледнеше към другия край на палубата, Лорънс виждаше основата на вълната. Носът преодоляваше гребена, корабът почти отскачаше и се килваше към далечната страна на разбиващата се вълна, после се мяташе с невероятна сила в разбушуваната пяна в подножието. Тогава ветрилообразната платформа на драконовата палуба се надигаше, издълбаваше кухина в следващата вълна и корабът започваше поредното бавно изкачване. Само лашкането на пясъка в часовника отбелязваше преминаването от една вълна в друга.

На сутринта вятърът продължаваше да е също толкова свиреп, но вълнението беше отслабнало и Лорънс се събуди от неспокоен сън. Темерер отказа да закуси.

— Не мога да хапна нищо, дори да ми го поднесат — рече, когато Лорънс го попита, и отново затвори очи по-скоро от изтощение, отколкото за сън, а ноздрите му се бяха спекли от солта.

Гранби беше отменил Лорънс на вахта. Той и още двама от екипажа стояха на палубата и се гушеха от другата страна на Темерер. Лорънс извика Мартин и го прати да донесе парцали. Сегашният дъжд се смесваше с пръски от океана, но за щастие те нямаха недостиг на прясна вода и кацата им беше пълна още отпреди бурята. Мартин, вкопчен с две ръце в осигурителните въжета, опънати по протежението на цялата палуба, бавно се добра до бъчвата, напои парцалите и ги върна обратно. Темерер не помръдна, когато Лорънс внимателно забърса солената коричка от носа му.

Необичайно и мрачно еднообразие бе покрило небето, не се отличаваха нито облаците, нито слънцето. Дъждът падаше на кратки, проливни изблици, които вятърът запращаше в лицата им, а от билото на вълните се виждаше единствено развълнуваното и завихрено море. Лорънс освободи Гранби, когато дойде Ферис, и си взе малко сухар и сирене. Не искаше да напуска палубата. С напредването на деня дъждът се засили, а температурите паднаха. Тежки напречни вълни блъскаха „Преданост“ и от двете страни, а едно внушително чудовище разби гребена си почти на височината на фокмачтата, при което водата се стовари на гърба на Темерер и го изкара с шок от неспокойния му сън.

Пороят прекатури неколцината летци наблизо, те се хванаха кой за каквото намери и се залюляха бясно. Лорънс хвана Портис точно преди курсантът да излети от ръба на палубата и го държа здраво, докато той не сграбчи осигурителното въже. Темерер се замята във веригите си, полубуден и паникьосан, и взе да вика Лорънс. Дъските в основата на скобите започнаха да поддават под силата му. Лорънс се опита да го успокои, докато се бореше да прекоси мократа палуба и пак да сложи ръка на лапата му.

— Това беше просто вълна, тук съм — викна той.

Темерер спря да се бори с оковите и легна, като дишаше тежко, но въжетата вече се бяха разтегнали. Веригата се разхлаби точно сега, когато им беше най-необходима, а морето беше прекалено бурно, да се опитват да затегнат възлите.

„Преданост“ пое още една вълна с кърмата си и се наклони опасно. Темерер се плъзна надолу с цялата си тежест и напъна още повече веригите. Инстинктивно заби нокти в палубата, за да се задържи на едно място, но само разцепи дъбовите дъски.

— Ферис, стойте при него — изрева Лорънс и се пусна надолу.

Вълните заливаха една след друга палубата. Той се премести опипом от едното на другото въже. Ръцете му търсеха напосоки всяка възможна опора.

Възлите бяха целите подгизнали и затегнати от дърпането на Темерер. Лорънс успяваше да ги раздвижи само когато въжетата се отпускаха в кратките паузи между вълните. Всеки сантиметър му костваше огромни усилия. Темерер лежеше възможно най-изравнен със земята — единствената помощ, която можеше да окаже. Останалото му внимание бе съсредоточено в задачата да се задържи на едно място.

Лорънс не виждаше никого, хвърчащите водни пръски закриваха цялата палуба. В момента съществуваха само въжетата, които прежулваха ръцете му, железните скоби и тялото на Темерер — една малко по-тъмна маса, очертана в мрака. Камбаната удари два пъти за първата следобедна вахта. Слънцето залязваше някъде далече зад облаците. С ъгълчето на окото си Лорънс видя да се приближават две фигури. В следващия момент до него коленичи Ледоус и се зае да му помага с въжетата. Ледоус дърпаше, докато Лорънс затягаше възлите. Двамата посрещаха вълните хванати един за друг и за железните скоби, докато накрая не напипаха металните брънки — бяха опънали веригата.

Воят на вятъра не им позволяваше да говорят. Лорънс просто посочи втората скоба при бака, Ледоус кимна и двамата тръгнаха натам. Лорънс водеше, като се придържаше за парапета. По-лесно бе да прескочат големите оръдия, отколкото да минат през средата на палубата. Една вълна отмина и това им даде миг спокойствие. Лорънс тъкмо пусна парапета, за да се покатери по първата каронада, когато Ледоус извика.

Лорънс се обърна, видя към главата му да лети някакво тъмно очертание и вдигна ръка да се предпази. Последва удар с ужасна сила, сякаш от ръжен. Докато падаше, той успя да се хване за оръдието и видя как над него преминава друга неясна сянка. Ледоус, с изписан на лицето ужас, полетя назад с вдигнати безпомощно ръце. В борда се разби още една вълна и Ледоус изчезна.

Лорънс се вкопчи в оръдието и се задави със солена вода, а краката му търсеха някаква опора. Ботушите му бяха пълни с вода и тежаха като камък. Косата му се бе разпиляла и той отметна глава, за да не му влиза в очите. Тогава успя да хване със свободната си ръка летящия към него лост. Зад него той потресено разпозна бледото лице на Фън Ли, изразяващо ужас и отчаяние. Фън Ли се опита да издърпа лоста за още един опит и двамата се сборичкаха, но Лорънс почти се просна на палубата, защото токовете му се хлъзгаха по мокрите дъски.

Вятърът беше третата страна в това сражение. Опитваше се да ги раздалечи и накрая постигна своята победа — лостът се изплъзна от изтръпналите от въжето пръсти на Лорънс. Фън Ли, който още стоеше на крака, се запрепъва с отворени ръце, сякаш за да прегърне порива на вятъра, но бе отвян зад парапета, в разпенените води и изчезна.

Лорънс се изправи и погледна зад борда. От Фън Ли и Ледоус нямаше и следа. Той дори не видя водната повърхност заради облаците мъгла, издигащи се над вълните. Никой друг не бе разбрал за кратката схватка. Зад него камбаната отбеляза обръщането на часовника.

Лорънс бе твърде объркан и изтощен, за да си обясни това смъртоносно нападение и не каза нищо, само съобщи лаконично на Райли, че са изгубили хора зад борда. Не знаеше какво друго да направи, а в момента имаше сили да мисли единствено за бурята. На следващата сутрин вятърът започна да отслабва и до началото на следобедната вахта Райли доби достатъчно увереност, че да прати хората да обядват, макар и на смени. До шестата камбана тежката облачна завеса се разкъса на парчета, слънчевата светлина заструи на широки, драматични ивици и всички матроси изпитаха дълбоко удовлетворение въпреки умората.

Стана им мъчно за Ледоус, който бе добряк и всеобщ любимец, но сякаш гибелта му бе дългоочаквана загуба, а не ужасна злополука. Тя само им доказа, че от самото начало причината за призрака е бил той и сега сътрапезниците му започнаха да разказват преувеличени истории за еротичните му прегрешения. Смъртта на Фън Ли мина без много коментари, за тях тя беше чисто съвпадение. Не го познаваха добре, пък и не можеше да се очаква друго, когато един чуждоземец, непривикнал с люшкането на кораба, беше излязъл да лудува по палубата по време на тайфун.

Морето продължаваше да се вълнува, но Темерер не можеше вече да търпи веригите. Лорънс му даде дума да го развърже веднага щом екипажът се върнеше от обяд. Възлите бяха набъбнали на жегата и се наложи въжетата да бъдат разсечени с брадви. Темерер отметна веригите от гърба си и те паднаха на палубата с тежко тупване, после обърна глава и издърпа със зъби мушаменото покривало. Изтръска се добре от водата, която се стичаше на вадички по кожата му, и каза войнствено:

— Отивам да летя.

Той се отблъсна и излетя без сбруя или компания, като остави всички със зяпнала уста. Лорънс направи неволен стъписан жест, който бе напълно безполезен и абсурден, и отпусна ръка, засрамен задето бе издал чувствата си. Темерер само разкършваше криле след дълго обездвижване, нищо повече — поне така си каза той. Беше дълбоко шокиран и потресен, но усещането беше притъпено. Изтощението затискаше емоциите му със задушаващата си тежест.

— От три дни стоите само на палубата — каза Гранби и го поведе внимателно надолу.

Пръстите на Лорънс бяха подпухнали и несръчни и не можеха да стиснат парапета на стълбата. Когато се подхлъзна, Гранби го сграбчи за рамото и той не успя да сподави възклицанието си. Мястото беше чувствително и пулсираше от първия удар с лоста. Гранби искаше веднага да го заведе при доктора, но Лорънс отказа.

— Само драскотина, Джон, предпочитам да не вдигам много шум около нея.

Тогава обаче му се наложи да обясни защо. Гранби го притисна и той разказа историята, макар и малко несвързано.

— Лорънс, това е възмутително! Този мъж се е опитал да ви убие, трябва да направим нещо — каза Гранби.

— Да — отвърна Лорънс, без да влага особен смисъл и се покатери в койката.

Очите му вече се затваряха. Той усети, че някой го завива с одеяло и светлината намалява, и нищо повече.

Събуди се с прояснена глава, въпреки че болките в тялото не бяха намалели, и побърза да стане от леглото. „Преданост“ газеше ниско във водата и той се досети, че поне Темерер се беше върнал. Сега, когато общото изтощение бе изчезнало, Лорънс се отдаде изцяло на тревоги. Както беше замислен, на излизане от каютата едва не падна върху Уилоуби, един от впрегачите, който спеше в коридора.

— Какво правите тук? — поиска обяснение Лорънс.

— Господин Гранби нареди да ви пазим на смени, сър — отвърна младежът с прозявка и потърка лице. — На палубата ли се връщате?

Лорънс напразно протестира. Уилоуби го последва по петите като усърдно овчарско куче по целия път до палубата. Темерер се надигна тревожно в мига, когато ги видя, и придърпа Лорънс, за да го заслони с тялото си, докато останалите летци се скупчиха зад гърба му. Явно Гранби не бе запазил тайната.

— Зле ли си ранен? — Темерер го подуши по цялото тяло с изваден и потрепващ език.

— Нищо ми няма, уверявам те, само една цицина на ръката — отвърна Лорънс и се опита да отмести дракона, но тайничко се радваше, че киселото му настроение поне за момента е отминало.

Гранби се мушна под паравана на тялото на Темерер и пренебрегна студения поглед на Лорънс.

— Готово, направихме си график за вахта. Лорънс, нали не мислиш, че случилото се е инцидент, или че той те е взел за някой друг?

— Не — Лорънс се поколеба, после неохотно се съгласи, — това не беше първият му опит. Тогава не заподозрях нищо, но вече съм почти сигурен, че след новогодишната вечеря той се опита да ме бутне по стълбите.

Темерер изръмжа дълбоко и с голяма мъка се въздържа да не забие нокти в палубата, която вече носеше дълбоките следи от мятането му по време на бурята.

— Радвам се, че е паднал зад борда — злобно каза той. — Дано са го изяли акули.

— А аз не се радвам — отвърна Гранби. — Така по-трудно ще докажем защо го е направил.

— Едва ли причината е била от лично естество — рече Лорънс. — Не съм разменил и десет думи с него, пък и да бях, той не би ме разбрал. Може да е полудял — добави той, но не особено убедено.

— Два пъти, а единият е посред тайфуна — каза с презрение Гранби. — Не, малко вероятно. Трябва да е действал по заповед, а това означава, че на дъното стои принцът или някой от другите китайци. Трябва спешно да разберем, преди да направят нов опит.

Темерер енергично подкрепи тази идея и от Лорънс се откъсна една тежка въздишка.

— Най-добре да повикаме Хамънд в каютата ми и да му разкажем — каза. — Той може да има някаква представа какви са мотивите им, освен това ще ни е нужен по време на разпитите.

Хамънд изслуша новината с видима и нарастваща тревога, но идеите му бяха от съвсем друго естество.

— Наистина ли предлагате да разпитаме брата на императора и неговата свита като банда обикновени престъпници, да ги обвиним в заговор за убийство, да изискаме алибита и доказателства? Мисията ни ще има толкова шансове за успех, колкото и ако драснете клечката на муниционния склад и потопите кораба. Даже повече, защото ако всички сме мъртви и на дъното на океана, няма да има повод за скандал.

— А вие какво предлагате? Да стоим и да им се усмихваме, докато накрая се докопат до Лорънс? — попита Гранби с нарастващ гняв. — Така май ще ви е най-удобно: ще остане един човек по-малко, който да възразява срещу връщането на Темерер, пък въздушният корпус да вземе да се обеси.

Хамънд се обърна към него:

— Първата ми грижа е за страната ни, а не за който и да е човек или дракон. Такава трябва да е и вашата, ако имате поне мъничко чувство за дълг…

— Достатъчно, господа — намеси се Лорънс. — Дългът ни е да затвърдим мира с Китай, а първата ни надежда трябва да бъде да постигнем това, без да изгубим Темерер. По тези въпроси не може да има спор.

— В такъв случай не може да предприемате такива действия — отсече Хамънд. — Дори да намерите някакво доказателство, какво очаквате да се случи? Да оковем принц Юнсин?

Той направи пауза, за да се овладее.

— Не виждам никаква логическа причина, нито доказателства, че Фън Ли не е действал сам. Казвате, че първото нападение е дошло след Нова година. Възможно е несъзнателно да сте го обидили по време на угощението. Може той да е бил фанатик, разгневен, че притежавате Темерер, или пък обикновен луд. А може напълно да грешите и това, всъщност, ми се струва най-вероятно. И двата инцидента са станали в неясни и хаотични условия. Първият е бил след употреба на алкохол, а вторият — посред буря…

— Замълчете, за бога! — грубо се обади Гранби, от което Хамънд зяпна. — Сега ще кажете, че Фън Ли е имал основателна причина да бута Лорънс по стълбите и да го напада с лост.

Самият Лорънс за момент бе загубил ума и дума при това нагло предположение.

— Сър, ако някоя от хипотезите ви е вярна, тогава няма защо да се боите от разследване. Фън Ли едва ли е успял да скрие лудостта или фанатизма си от своите сънародници, а ако съм го обидил, със сигурност е споделил с някого.

— Подобно разследване ще се приеме като дълбоко оскърбление към брата на императора, което ще предопредели успеха или провала ни в Пекин — отвърна Хамънд. — Не само не ви подкрепям, сър, а абсолютно ви забранявам. Ако направите такъв неблагоразумен опит, ще направя всичко по силите си да убедя капитана на кораба да ви арестува в името на краля.

С това Хамънд приключи разговора. Гранби затвори вратата след него с малко повече от необходимата сила.

— Никога не съм се изкушавал повече да разбия нечий нос. Лорънс, Темерер може да ни превежда, ако му водим китайците.

Лорънс поклати глава и посегна към гарафата. Бе превъзбуден и го знаеше, затова нямаше доверие на моментната си преценка. Той подаде чаша на Гранби, излезе със своята на кърмата, седна и се загледа в океана. В бака се разбиваха спокойни и тъмни петфутови вълни. Накрая той остави настрани чашата.

— Не, опасявам се, че трябва да се откажем, Джон. Колкото и да не харесвам методите на Хамънд, трябва да призная, че има право. Само си помислете какво ще стане, ако оскърбим императора с това разследване, а не намерим доказателство или логично обяснение…

— Ще трябва да се простим с шанса си да задържим Темерер — примирено довърши мисълта му Гранби. — Сигурно сте прав и засега трябва да го преглътнем, но, проклет да съм, ако ми харесва.

Темерер не можа да проумее решението им.

— Не ме е грижа, че нямаме доказателства — каза разгневено той. — Няма да стоя и да чакам той да те убие. При следващата му поява тук, аз ще го убия и това ще сложи точка.

— Не, Темерер, не можеш! — Лорънс беше ужасен.

— Убеден съм, че мога — възрази драконът. — Той сигурно няма да излезе отново на палубата — добави замислено, — но може да избия прозорците на кърмата и така да се добера до него. Или да му хвърлим бомба.

— Исках да кажа, че не бива — поправи се Лорънс. — Дори да имахме доказателство, не можем да го преследваме. Ще ни обявят война.

— Защо е толкова ужасно ние да го убием, но не и той да убие теб? — настоя Темерер. — Защо той не се бои от обявяването на война?

— Без подходящо доказателство правителството ни няма да предприеме мерки — каза Лорънс. Беше почти сигурен, че правителството нямаше да обяви война дори да разполагаше с доказателства, но прецени, че за момента този аргумент не му е от полза.

— Но нали не е позволено да търсим доказателства — отвърна Темерер, — а на мен не ми е позволено да го убия. Вместо това трябва да се държим учтиво с него, за да угодим на правителството. До гуша ми дойде от това правителство, което никога не съм виждал, но все настоява да върша неприятни неща и никому нищо добро не е сторило.

— Да оставим настрана политиката. Не можем да сме сигурни, че принц Юнсин има нещо общо с тази история — каза Лорънс. — Хиляди въпроси са без отговор. Защо му е да ме убива, защо би го възложил на прислужника си, а не на някого от стражите, дали все пак Фън Ли наистина не е имал някаква лична причина, за която не знаем нищо? Не може да се убиват хора само по подозрение, без да разполагаме с доказателства. Това е престъпление. После няма да се чувстваш никак добре, уверявам те.

— Напротив — измърмори Темерер и започна да гледа сърдито.

За огромно облекчение на Лорънс Юнсин не излезе на палубата в следващите няколко дни, което позволи страстите на Темерер да поутихнат. Когато най-после се появи отново, в държанието му нямаше никаква промяна. Той поздрави Лорънс с предишната сдържана вежливост и започна да рецитира поезия на дракона, който, въпреки вътрешната си съпротива, след известно време се заинтригува и забрави да гледа кръвнишки. Той просто не беше злопаметен по природа. Ако Юнсин изпитваше някаква вина, това не пролича по нищо и Лорънс започна да подлага на съмнение собствената си преценка.

— Може да съм се заблудил — каза нещастно на Гранби и Темерер, когато Юнсин си тръгна. — Детайлите вече ми се губят. В края на краищата, бях замаян от изтощение. Сигурно клетият човек е дошъл да ми помогне, а аз съм си измислил цялата история. С всеки изминал момент тя ми изглежда все по-невероятна. Абсурдно е братът на китайския император да се опитва да ме убие, не съм никаква заплаха за него. Накрая ще се съглася с Хамънд, че съм само един пияница и глупак.

— А аз не съм съгласен — отвърна Гранби. — Аз също не мога да открия логиката, но идеята, че на Фън Ли просто му се е дощяло да ви удари по главата, е пълна глупост. Ще продължим да ви охраняваме. Да се надяваме, че принцът няма да опровергае Хамънд.

Десета глава

Изминаха още три седмици без интересни събития, когато на хоризонта се появи остров Нови Амстердам. Темерер остана в захлас от групичките блестящи тюлени. Повечето от тях се припичаха мързеливо по плажовете, а по-енергичните идваха да играят в килватера на кораба. Те не се стесняваха от моряците, нито дори от войниците, които упражняваха мерника си на тях, но когато драконът влезе във водата, се разбягаха моментално. Дори онези от плажа бавно се затътриха по-надалече от водата.

Изоставеният Темерер направи обидено няколко кръгчета около кораба и се качи обратно на борда. С времето беше усъвършенствал тази маневра и сега „Преданост“ почти не се разлюля. Тюлените постепенно се върнаха и очевидно нямаха нищо против той да наднича от кораба, макар че се гмуркаха надълбоко, ако твърде много приближеше глава до водата.

Бурята беше отнесла кораба на юг, близо до четиридесетия паралел, и той почти не беше напреднал на изток. Това им струваше повече от седмица път.

— Единствената полза от това е, че мусонът най-после задуха — каза Райли, докато се консултираше с Лорънс над картите. — Оттук можем да се отправим директно към Холандските Източни Индии. Ще мине поне месец и половина, без да видим земя, но сега пратих лодките на острова и ще попълним запасите си с няколкодневен лов на тюлени.

От каците с осолено тюленско месо се носеше остра воня. Още две дузини прясно заклани животни висяха в клетки от подкрановите греди. На следващия ден, вече в открито море, китайските готвачи разфасоваха половината от тях на палубата и изхвърлиха разточително зад борда главите, опашките и вътрешностите. После сервираха на Темерер купчина леко запечени котлети.

— Не е зле, но с повечко пипер и може би още малко от печения лук — каза той с присъщата му вече придирчивост.

Нетърпеливи да му угодят, те веднага промениха блюдото по негов вкус. Той го погълна с удоволствие и се отпусна в дълга дрямка, без да съзнава, че е предизвикал неодобрението на корабния готвач и целия екипаж. Готвачите не почистиха след себе си и горната палуба остана подгизнала в кръв. Тъй като това се случи следобед, на Райли сърце не му даде да кара моряците да мият палубата за втори път този ден. Когато Лорънс и останалите старши офицери седнаха на вечеря, вонята бе нетърпима, а малките прозорци трябваше да останат затворени, за да не влиза острата миризма от останалите трупове, провесени навън.

За нещастие готвачът на Райли бе проявил разточителността на китайските си колеги. Основното ястие на масата бе един прекрасен златист пай. Цялата седмична дажба масло бе заминала за тестото, наред с последния пресен грах от Кейптаун, сервиран с купа горещ сос. Когато обаче разрязаха пая, ги лъхна специфичната миризма на тюленско и всички взеха само да чоплят в чиниите си.

— Няма смисъл — каза Райли с въздишка и върна съдържанието на чинията си в платото. — Джетсън, отнесете го в столовата на матросите. Ще бъде жалко да иде на вятъра.

Другите последваха примера му и се задоволиха с останалите ястия, но на масата остана тъжна празнина. Когато отнесе платото, стюардът бе чут да коментира на висок глас зад вратата „чужденците, които не знаят как да се държат цивилизовано и развалят апетита на другите“.

Когато отвориха една бутилка за утеха, корабът се друсна по странен начин, какъвто Лорънс досега не бе усещал. Райли веднага скочи към вратата, но Пърбек каза:

— Вижте там — и посочи през прозореца.

Веригата се люлееше свободно, а клетката с месото я нямаше. Всички се облещиха от изненада. После на палубата избухна суматоха от викове и крясъци и корабът рязко зави с щирборда под звуците на пушечни изстрели и пропукване на дърво. Райли побърза да излезе и останалите го последваха плътно по петите. Лорънс беше на стълбата, когато корабът отново се разтресе. Той се смъкна четири стъпала по-надолу и едва не събори Гранби.

Те изскочиха на палубата като изстреляни с катапулт. Пред тях лежеше кървав крак в обувка с катарама и копринен чорап — всичко, което бе останало от курсанта на вахта Рейнълдс. Още две тела бяха проснати на разцепената бордова ограда, очевидно пребити до смърт. Темерер седеше на драконовата палуба и се оглеждаше обезумяло. Останалите мъже на палубата се катереха по такелажа или тичаха към предната стълба, където се бутаха с желаещите да се качат матроси.

— Вдигнете флага! — каза Райли.

Той се опитваше да извиси глас над шума и скочи да задържи руля, като викна на помощ още няколко моряци. Кормчията Басън не се виждаше никакъв и корабът се отклоняваше от курса си. Движеше се равномерно, така че явно не бяха закачили риф, а нямаше и следа от други кораби. Хоризонтът беше чист.

— По местата в бойна готовност!

Звукът на барабана потуши всяка надежда да научат какво става, но това бе идеалният начин да се въведе ред сред паникьосаните мъже — най-спешната задача за момента.

— Господин Гарнет, моля, свалете лодките — силно викна Пърбек и дойде на средата на парапета, като намести шапката си. Той, както винаги, бе облякъл най-хубавите си дрехи за вечеря и сега изглеждаше много внушително. — Григс, Мастерсън, какво правите? — той се обърна към двама от моряците, които надничаха страхливо от рейките. — Грогът ви е спрян за седмица. Слезте и се стройте до оръдията си.

Лорънс си проби път по мостика. Вървеше срещу движението на мъжете, които сега тичаха към постовете си. Един от морските пехотинци подскачаше на един крак и се опитваше да нахлузи току-що лъснатия си ботуш, но ръцете му се хлъзгаха по мазната кожа. Мичманите при каронадите на кърмата се прескачаха един друг.

— Лорънс, Лорънс, какво става? — викна Темерер, когато го видя. — Бях заспал, какво се е случило?

„Преданост“ рязко се наклони на една страна и Лорънс бе запратен към перилата. В другия край на кораба бликна огромна струя вода, която падна с плисък на палубата. Над парапета се издигна чудовищна драконова глава — огромна, със зловещи оранжеви очи зад облата зурла и ципеста яка, оплетена в дълги, черни водорасли. От устата на създанието висеше нечия безжизнена ръка. То отвори паст, отметна назад глава и погълна остатъка, а зъбите му бяха окъпани в яркочервена кръв.

Райли даде команда за огън от оръдията на щирборда, а Пърбек събра екипажите от три оръдия около една от каронадите. Целта му бе да я насочат право към създанието. Те разхлабиха лафета, а най-яките мъже запънаха колелата. Бяха запотени и единственият звук, който издаваха, бе ниско ръмжене. Трудеха се с всички сили, но двайсеткилограмовото дуло не се поддаваше лесно на маневри.

— Огън, огън, шибани мамини синчета! — дрезгаво крещеше Макреди, докато зареждаше наново оръжието си.

Останалите войници дадоха един закъснял залп, но куршумите бяха безсилни. Шията беше покрита с плътно застъпени люспи в синьо и сребристо. Морският дракон изграка ниско и се хвърли върху палубата, като уби двама мъже на място и налапа трети. Писъците на Дойл се чуваха дори отвътре, а краката му ритаха бясно.

— Не! — викна Темерер. — Спри, arrêtez^[30]! — и последва низ от думи на китайски.

Звярът го погледна без особен интерес и без признак, че разбира и захапа. Краката на Дойл паднаха безжизнени, пръскайки кръв във въздуха. Темерер застина в ужас, очите му се впериха в дъвчещите челюсти на чудовището и яката му прилепна плътно по врата му. Лорънс го извика по име и това го извади от транса. От морския звяр го деляха фокмачтата и гротмачтата. Той не можеше да го нападне направо, затова скочи от носа и полетя в кръг, докато не се озова зад гърба му.

Звярът обърна глава да проследи движението му и се извиси над водата, подпря източените си предни лапи на парапета на „Преданост“ и се повдигна. Между пръстите му с неестествено дълги нокти имаше опънати ципи. Тялото му беше много по-тясно от това на Темерер, но главата му бе по-едра, очите — колкото чинии, ужасни със своята невъзмутима, тъпа кръвожадност.

Темерер се гмурна, ноктите му се хлъзнаха по сребристата кожа, но той успя да намери опора, като обгърна тялото на съперника си с предните си лапи — въпреки дължината си то бе достатъчно слабо. Драконът отново издаде дълбок грачещ звук и се вкопчи в „Преданост“, а увисналата кожа на гърлото му трепереше при всеки вик. Темерер литна назад, като пляскаше бясно с криле. Обединените сили на двата звяра силно наклониха кораба и от най-ниските амбразури за оръдията, където започна да нахлува вода, се понесоха викове

— Темерер, пусни го — викна Лорънс. — Ще ни обърнеш.

Темерер се принуди да го пусне. Сега драконът сякаш искаше единствено да му избяга. Той се покатери на кораба, катурна рейките на гротмачтата и разкъса такелажа, като люлееше глава насам-натам. Лорънс видя удълженото си отражение в черната зеница, после звярът мигна с полупрозрачен клепач, който се плъзна надлъжно по очната ябълка, и продължи нататък. Гранби издърпа Лорънс към стълбата.

Тялото на създанието беше необикновено дълго, главата и предните му лапи изчезнаха под вълните от другата страна на кораба, а задните му части още не се бяха показали на повърхността. Люспите му се преливаха от тъмносиньо и мораво във всички цветове на дъгата, докато тялото му продължаваше да се вие напред. Лорънс никога не беше виждал животно дори с една десета от тези размери. Атлантическите дракони достигаха не повече от три и половина метра дължина дори в по-топлите крайбрежни води на Бразилия, а онези в Тихия океан се гмуркаха надълбоко, когато ги наближаха кораби, и от тях рядко се виждаше нещо друго, освен порещите водата перки.

Помощник-капитанът Саклър се качваше задъхано по стълбата с голяма остра лопата, широка осемнайсет сантиметра, завързана набързо за един прът — той бе плавал на китоловен кораб в южните морета, преди да го вербуват принудително във флота.

— Сър, кажете им да внимават. Боже, ще ни стегне в примка — викна на Лорънс, хвърли лопатата на палубата и скочи след нея.

Лорънс си спомни, че веднъж беше видял как един дракон се уви около тялото на риба меч и я удуши — това бе любимият им начин да преборят плячката си. Райли също чу предупреждението и викна на хората да вземат брадви и саби. Лорънс хвана една от първия кош, който му се изпречи, и започна да сече редом с дузина други мъже. Тялото обаче продължи да се извива. Те направиха рани в бледата сивкава подкожна мас, но въобще не стигнаха до плътта.

— Главата, внимавайте за главата — каза Саклър и зачака на парапета с вдигната остра лопата, а ръцете му стискаха дръжката и потреперваха нервно.

Лорънс остави брадвата и отиде да даде наставления на Темерер, който продължаваше да кръжи над кораба и се ядосваше, че не може да сграбчи дракона, докато е така вплетен в корабните мачти и такелаж. Главата на звяра отново се показа над водата, при това от същата страна, точно както ги предупреди Саклър. Намотаното тяло започна да се затяга, откъм „Преданост“ се нададе тътен, парапетът се пропука и поддаде под натиска. Оръдието на Пърбек беше в готовност.

— Готови, изчакайте да тръгне надолу…

— Спрете, спрете! — викна Темерер, но Лорънс не разбра каква е причината.

Пърбек не му обърна внимание и извика: „Огън!“. Оръдието изрева и гюлето излетя към водата, удари звяра по врата и продължи нататък, преди да потъне. Главата му се килна на една страна и се разнесе мирис на опърлено месо, но ударът не беше фатален. Животното само изгъргори от болка и стегна още повече хватката си. Пърбек дори не трепна, макар че тялото на дракона сега бе едва на крачка от него.

— Заредете оръдието — каза той, щом пушекът се разнесе, и мъжете се подготвиха за нов залп.

Изминаха най-малко три минути, докато отново открият огън. Затрудняваше ги неудобната позиция на оръдието и суматохата, настъпила от събирането на три екипажа.

Внезапно част от оградата на щирборда, която се намираше почти до оръдието, се пръсна под натиска. Разлетяха се назъбени трески, не по-малко опасни от артилерийски огън. Една се заби в рамото на Пърбек и ръкавът на куртката му моментално се напои с кръв. Червинс вдигна ръце към чирепа в гърлото си, издаде гъргорещ звук и се стовари върху оръдието. Дъфид с мъка се изправи от пода и не се отпусна въпреки забитата в челюстта му треска. Другият й край стърчеше под брадичката му и от него капеше кръв.

Темерер продължаваше да кръжи с ръмжене напред-назад над главата на дракона. Боеше се да нададе рев така близо до „Преданост“. Една вълна, подобна на онази, която бе разрушила „Валери“, щеше да потопи не само звяра, а и кораба им. Въпреки това Лорънс бе на ръба да му нареди да го направи. Мъжете размахваха брадвите като обезумели, но твърдата кожа им се опъваше, а „Преданост“ всеки момент щеше да пострада непоправимо. Ако се пропукаха гредите под палубата или, по-лошо, ако се изкривеше килът, имаше вероятност повече да не се доберат до пристанище.

Преди Лорънс да успее да викне, Темерер нададе нисък, разочарован писък, издигна се, после прибра криле и падна надолу като камък. Извади нокти и улучи главата на дракона, като го натисна под повърхността. От инерцията той самият също попадна под вълните и водата се обагри в кървавочервено.

— Темерер! — извика Лорънс и без да се замисли, се хвърли към потръпващото, виещо се тяло на дракона.

Наложи се почти да лази по хлъзгавата от кръвта палуба. Покатери се на парапета, а оттам — на веригите на гротмачтата. Гранби посегна да го хване, но го изпусна.

Той си хвърли ботушите във водата. Нямаше ясен план. Почти не можеше да плува, а нямаше нож или пистолет. Гранби се опита да се покатери при него, но не успя да се задържи прав, защото корабът се мяташе напред-назад като детска люлка. Внезапно по сребристото тяло на дракона пробяга мощна тръпка, но не се видя нищо друго. Задните му крака и опашката изскочиха конвулсивно на повърхността, после пак потънаха във водата със страховит плясък и движението замря.

Темерер изплува над водата като шамандура. Отскачаше нагоре и отново се цопваше, кашляше, давеше се и плюеше. Целите му челюсти бяха в кръв.

— Мисля, че е мъртъв — каза той между опитите да си поеме дъх и бавно доплува до кораба.

Не се качи на борда, само се облегна, дишайки тежко, и се отпусна на водната повърхност. Лорънс се покатери до него по дървените орнаменти и започна да го гали колкото за негово, толкова и за свое собствено успокоение.

Темерер бе прекалено изтощен, да се качи веднага на борда. Лорънс закара Кейнс с една от малките лодки, за да го прегледа на място. Имаше няколко драскотини, в една от раните му се беше забил грозен, нащърбен зъб, но нищо сериозно. Кейнс обаче отново преслуша гърдите на дракона, погледна строго и каза, че в белите му дробове е влязла вода.

Темерер се покатери на борда след немалко насърчения от страна на Лорънс и причини нови повреди по парапета. „Преданост“ потъна повече от обикновено отчасти заради неговата преумора, отчасти заради собственото си жалко състояние.

Дори лорд Пърбек, който толкова държеше на външния вид на кораба, не сгълча Темерер за пукнатата бордова ограда. Вместо това драконът бе посрещнат с уморени, но искрени възгласи на одобрение.

— Положи глава на една страна — каза Кейнс, когато Темерер се нагласи на палубата.

Драконът изръмжа недоволно. Много му се спеше, но се подчини. Наведе се несигурно и с измъчен глас се оплака от замайване, но все пак успя да изкашля известно количество солена вода. След като угоди на Кейнс, той се настани по-стабилно и се сви на кълбо.

— Ще хапнеш ли нещо? — попита Лорънс. — Нещо прясно? Овца? Ще кажа да я приготвят по твой вкус.

— Не, Лорънс, не мога да сложа нищо в уста — каза Темерер с приглушен глас, защото главата му беше скрита под крилото, и една тръпка премина между лопатките му. — Моля те, кажи им да го махнат.

Тялото на дракона продължаваше да лежи проснато на „Преданост“. Главата бе изплувала на повърхността от страната на бака и сега звярът се виждаше с цялата си внушителност. Райли прати хора с лодки, за да го измерят от носа до опашката. Беше над седемдесет и пет метра, поне два пъти по-дълъг от най-големия Копър Регал, за който Лорънс беше чувал. Именно затова бе успял да се увие около целия кораб, макар че тялото му беше по-малко от шест метра в диаметър.

— Киао, морски дракон — така го нарече Сун Кай, когато излезе на палубата да види какво се бе случило. Той ги информира, че подобни създания има и в Китайско море, но обикновено са по-малки.

Никой не предложи да го изядат. Когато приключиха с измерванията и китайският поет, по съвместимост и художник, го нарисува, отново заработиха секирите. Саклър даваше тон и размахваше опитно острата си брадва, а Прат преряза дебелия брониран стълб на гръбнака с три тежки удара. След това останалата работа свършиха собственото му тегло и бавното движение на „Преданост“. Останалата плът и кожа се разкъсаха със звук на сцепен плат и двете половини се плъзнаха в различни посоки.

Трескава работа закипя във водата около тялото. Акули и други риби се заеха с главата, яростна битка се зароди около кървавите разсечени краища на двете половини.

— Да потегляме по-бързо — каза Райли на Пърбек.

Гротът, платната на бизана и околният такелаж бяха грубо разпокъсани, но фокмачтата бе непокътната, освен няколкото заплетени въжета, и те успяха да опънат няколко малки платна.

Оставиха тялото да се носи по водата зад гърба им и потеглиха. След час то вече не бе нищо повече от сребриста линия в далечината. Палубата бе измита, изтъркана с пемза и изплакната с чиста вода, която мъжете помпаха с голям ентусиазъм. Дърводелецът и помощниците му се заеха да подменят рейките на гротмачтата и бизана.

Платната бяха понесли най-големи щети. Донесоха резервния брезент от трюма, но Райли побесня, когато видя, че е наяден от плъхове. Закърпиха го надве-натри, но слънцето вече залязваше и се наложи да оставят екипирането с новия такелаж за сутринта. Мъжете бяха освободени за вечеря и си легнаха без обичайната проверка.

Лорънс, още босоног, си взе малко кафе и сухари от Роланд и остана при Темерер, който продължаваше да лежи смирено и без апетит. Лорънс се опита да го извади от унинието, притесни се да не би да има скрити рани, но Темерер само каза:

— Не съм ранен, не съм болен, нищо ми няма.

— Тогава защо си толкова потиснат? — колебливо попита Лорънс. — Беше чудесен днес и спаси кораба.

— Просто убих животното, не виждам повод за гордост — отвърна Темерер. — То не беше враг, не отбраняваше някаква кауза. Дойде само защото беше гладно, а после ние го подплашихме с изстрели и това беше причината да ни нападне. Ще ми се да имаше начин да му обясня, за да си иде.

Лорънс се изненада. Не му беше хрумнало, че в очите на Темерер морският дракон може да не е страховито чудовище.

— Темерер, този звяр нямаше нищо общо с драконите — каза му той. — Той не говореше, нямаше разум. Прав си, дойде да търси храна, но всяко животно ловува.

— Защо говориш така? — попита Темерер. — Той не знаеше английски, френски или китайски, но беше създание на океана. Как да научи човешки езици, щом не живее сред хора? На негово място аз също нямаше да ги разбирам, а не съм лишен от разум.

— Ти самият видя, че то беше съвсем неразумно — каза Лорънс. — Изяде четирима от екипажа ни, уби други шестима. Мъже, не тюлени или други безсловесни зверове. Това беше нечовешка… нецивилизована постъпка — поправи се той след лошия избор на думи. — Никой досега не е опитомявал морски дракон, дори китайците.

— С това ми казваш, че ако едно създание не служи на хората и не живее според техните обичаи, то не е интелигентно и може спокойно да бъде убито — яката на Темерер потрепна и той предизвикателно вдигна глава.

— Съвсем не — рече Лорънс, докато се чудеше как да го успокои. За него равнодушието в погледа на животното бе достатъчно красноречив факт. — Казвам само, че ако беше разумно, щеше да е в състояние да се научи да общува и ние щяхме да сме чували за него. В края на краищата, много дракони избират да живеят без гледачи и отказват да разговарят с хора. Рядкост е, но все пак се случва и не е причина да смятаме драконите за неразумни същества — и той се зарадва, че е намерил подходящ пример.

— А какво става с тези дракони? — попита Темерер. — Какво ще стане с мен, ако откажа да се подчиня? Нямам предвид на една-единствена заповед, а да откажа да служа във въздушния корпус.

Досега говореха принципно. Този неочакван конкретен въпрос стресна Лорънс и даде на разговора една по-рискована насока. За късмет моряците бяха приключили с опъването на платната и се бяха събрали на бака, където разиграваха порционите си грог на зарове. Шепата останали на пост летци пък си приказваха тихичко до бордовата ограда. Нямаше вероятност някой да е дочул тези думи и Лорънс бе благодарен за това. Другите можеше да ги изтълкуват погрешно и да решат, че драконът е нелоялен. Той лично не вярваше, че съществува опасност Темерер да пожелаела напусне корпуса и приятелите си. Помъчи се да отговори спокойно:

— Неопитомените дракони живеят съвсем спокойно сред природата. Ако пожелаеш, може да идеш при тях. Има една голяма колония при залива Кардиган в Северен Уелс. Много било красиво.

— Ами ако не искам да живея там, а някъде другаде?

— Как ще се изхранваш? — попита Лорънс. — Добитъкът се отглежда от човека.

— Щом човекът е затворил всички овце в кошари и не е оставил нито една в дивата природа, не е редно да се оплаква, ако понякога си вземам от тях — отвърна Темерер. — Но дори и да го прави, винаги мога да си уловя риба. Какво ще стане, ако реша да живея край Дувър, да летя свободно, да се храня с риба и да не закачам чуждите стада? Хората ще ми позволят ли?

Лорънс твърде късно забеляза, че са нагазили в опасни води и горчиво съжали, че е насочил разговора в тази посока. Той отлично знаеше, че никой не би оставил Темерер да живее така. Хората се ужасяваха от идеята сред тях да има дракон на свобода, макар и напълно предсказуем. Възраженията им щяха да са многобройни и основателни, но от гледна точка на Темерер това бе несправедливо ограничаване на свободите му. Лорънс не знаеше как да отговори, без да накърни чувството му за справедливост. Драконът разбра смисъла на мълчанието му и кимна.

— Отново ще ме оковат и отведат насила — каза Темерер. — Ще ме принудят да живея в резерват и ще ме спрат, ако се опитам да го напусна. Това важи за всички дракони. Струва ми се — мрачно добави той, а в гласа му имаше нотка на потиснат гняв, — че сме точно като робите. Понеже сме по-малко на брой и сме по-големи и опасни, получаваме великодушно отношение, докато те търпят жестокости, но не сме свободни също като тях.

— Мили боже, не е така — каза Лорънс и се изправи.

Той остана ужасен и смутен от тази забележка, както и от собствената си слепота. Зачуди се дали Темерер не се беше стреснал от веригите за буря и дали подобни мисли не бяха минавали и преди през ума му. Не му се вярваше да са резултат единствено от последната битка.

— Не е така, обвиненията ти са напълно неоснователни — повтори Лорънс.

Знаеше, че не е в състояние да спори с дракона по доста философски въпроси, но точно тази идея бе абсурдна и той се чувстваше задължен да го покаже на Темерер, само да можеше да намери подходящите думи.

— Все едно да кажеш, че аз съм роб, защото се подчинявам на заповедите на адмиралтейството. Ако откажа, ще ме уволнят и най-вероятно обесят, но това не означава, че съм роб.

— Ти сам си избрал флота и въздушния корпус — каза Темерер. — Ако пожелаеш, може да се уволниш и да идеш другаде.

— Така е, но тогава ще ми се наложи да си търся друго препитание, в случай че нямам капитал. Всъщност, ако не искаш да служиш в корпуса, имам достатъчно пари да ти купя имение на север или в Ирландия и да го населя с добитък. Там ще живееш както ти харесва и никой няма да възрази.

Лорънс си отдъхна, когато Темерер се замисли за тази възможност. Войнственият пламък в очите му изчезна, опашката му постепенно престана да се мята нервно и той отново се сви на изящна спирала. Завитите рогове на яката на врата му спокойно се отпуснаха.

Камбаната удари осем пъти и моряците оставиха играта на зарове. Мъжете на новата вахта дойдоха на палубата, за да изгасят последните фенери. Ферис се качи по стълбата с прозявка на уста, следван от няколко матроси, които още търкаха сънено очи. Бейлсуърт поведе предишната смяна към каютите и мъжете казаха:

— Лека нощ, сър, лека нощ, Темерер.

Докато минаваха, мнозина от тях потупаха приятелски дракона.

— Лека нощ, господа — отвърна Лорънс, а Темерер изръмжа нежно.

— Господин Трип, мъжете може да спят на палубата, ако желаят — чу се гласът на Пърбек откъм кърмата.

Нощта се настани на кораба, мъжете с радост налягаха по бака, положиха глави на въжетата или си подложиха навити ризи. Цареше мрак с изключение на самотния фенер, който примигваше от другия край на кораба, и звездите в небето. Нямаше луна, но Магелановите облаци и дългата мъгла на Млечния път бяха забележително ярки. Настъпи тишина. Летците също лежаха покрай парапета на бака и бяха толкова сами, колкото бе възможно на един кораб. Лорънс отново седна и се облегна на Темерер. В мълчанието на дракона имаше известно очакване.

— Но ако го направиш — каза накрая, сякаш разговорът въобще не беше прекъсвал, но без предишната разгорещеност, — ако ми купиш имот, това отново ще е твое дело, а не мое. Ти ме обичаш и си готов на всичко, за да ми осигуриш щастие. Какво обаче ще прави някой дракон като клетия Левитас с капитан от типа на Ранкин, който не се интересува от добруването му? Не разбирам много добре какво е капитал, но съм сигурен, че нито имам, нито има как да си го набавя.

Той вече не беше толкова измъчен, но звучеше уморен и някак тъжен. Лорънс каза:

— Ти си имаш скъпоценности. Само медальонът ти струва близо десет хиляди лири, а той е подарък и никой не може да оспори собствеността ти над него.

Темерер наведе глава да огледа бижуто. Лорънс му купи този медальон с по-голямата част от паричната награда за фрегатата „Дружба“, от която плениха яйцето. По платината бяха останали дребни вдлъбнатини и драскотини, но Темерер не можеше да се раздели задълго с висулката, за да ги полират. Перлата и сапфирите обаче бяха все така великолепни.

— Това ли било капитал? Скъпоценностите? Значи затова са толкова хубави. Само че, Лорънс, това отново е подарък, а не нещо, което съм спечелил сам.

— Наистина, на никого не му е хрумвало да предложи заплата или пари от военната плячка на драконите, но това не е от липса на уважение. Просто парите изглеждат безполезни за вас.

— Безполезни са, защото не ни пускат да ходим никъде и няма къде да ги похарчим — отвърна Темерер. — Сигурен съм, че ако имах пари, нямаше да мога да вляза в магазина, за да си купя скъпоценности и книги. Та вие ни смъмряте дори когато сами си вземаме храна от обора.

— Но това не е защото сте роби, а защото хората се притесняват от вас, а трябва да се съблюдава общественият интерес — каза Лорънс. — Какъв е смисълът да влезеш в някой магазин, щом продавачът ще избяга?

— Не е честно да понасяме ограничения заради чуждите страхове, когато не сме направили нищо нередно. Не може да не го виждаш и ти, Лорънс.

— Наистина не е справедливо — призна неохотно Лорънс, — но хората се страхуват от драконите, независимо колко им обясняваме, че са безобидни. Такава е човешката природа. Може да е глупаво, но няма да се промени. Съжалявам, приятелю — и той погали Темерер, — ще ми се да имах по-добри отговори. Мога само да добавя, че каквито и препятствия да ти създава обществото, аз не те смятам за роб и с радост ще ти помагам да ги преодоляваш.

Темерер изпусна една дълбока въздишка, но потърка нежно муцуна в Лорънс и го заслони с крилото си. Повече не спомена темата, а попита за най-новата им книга — френски превод на „Приказки от 1001 нощ“, която бяха намерили в Кейптаун. Лорънс се зарадва, че го оставиха да се измъкне, но не му олекна. Имаше чувството, че не се е справил със задачата да помири Темерер с едно положение, което досега смяташе, че го удовлетворява.