Най-далечният бряг

8. ДЕЦА НА ОТКРИТОТО МОРЕ

Към пладне Ястреба се размърда и поиска вода. След като отпи, той попита:

— В каква посока плаваме?

Защото платното над главите им беше опънато и „Взор“ се гмуркаше и издигаше като ластовичка върху дългите вълни.

— На запад или северозапад.

— Студено ми е — промълви Ястреба. Слънцето сияеше и изпълваше лодката с топлина. Арен не каза нищо.

— Опитай да държиш посока на запад. Към Уелоги, западно от Обхол. Спри на сушата там. Трябва ни вода.

Момчето се взря напред към пустото море.

— Какво има, Арен?

Принцът не отговори.

Ястреба пробва да се изправи и да седне и като не успя, и се протегна към жезъла, който лежеше до сандъчето. Но не можа да го достигне и когато се опита да каже нещо, думите се спряха на пресъхналите му устни. Кръвта рукна пак изпод подгизналата и вкоравена превръзка и потече на тъничка пурпурна нишка по мургавата кожа на гърдите му. Той рязко си пое дъх и затвори клепачи.

Арен го погледна без никакво чувство и не за дълго. Пристъпи към носа и отново се сви там, втренчил очи напред. Устата му бе пресъхнала. Вятърът, който сега духаше стабилно от изток над откритото море, беше сух като пустинен. Имаха само един-два литра вода в бъчвичката и те според Арен бяха за Ястреба, не за него — изобщо не му хрумна да пие от тази вода. Той бе опънал въдиците, понеже откакто напуснаха Лорбанъри, бе научил, че суровата риба утолява и глада, и жаждата. Обаче нищо не се хващаше. Все едно — нямаше значение. Лодката плаваше ли, плаваше из водната пустиня. Над нея, по небесната шир, също от изток на запад, плаваше слънцето — бавно, но спечелвайки накрая надпреварата.

За момент Арен помисли, че на юг вижда някакви сини възвишения, които можеха да бъдат суша или облак. Вече часове наред лодката се движеше на северозапад. Той не направи опит да я обърне и да промени курса — остави я да си върви. Сушата можеше да е истинска, ала можеше и да не е. Нямаше никакво значение. Цялото това необятно огнено великолепие от вятър, слънце и море беше за него само дим и мъгла.

Настъпи мрак, после светлина, пак мрак и пак светлина — като барабанни удари върху опънатото платно на небето.

Арен провлече ръка по вълните зад борда. За миг я зърна съвсем ясно — тя светлееше бледозеленикава изпод живата вода. Наведе се и изсмука влагата от пръстите. Бе горчива и болезнено изгори устните му, но той опита отново. Започна да му се гади, преви се да повърне, обаче само малко жълта течност опари гърлото му. Страхуваше се да приближи до Ястреба, защото водата бе свършила. Цял се тресеше въпреки горещината. Всичко беше тихо, сухо и ярко, ужасно ярко. Принцът скри очи от светлината.

В лодката стояха трима мъже, тънки като върлини, с ъгловати лица и сивооки, прилични на жерави или чапли. Имаха пискливи птичи гласове. Нищо не им се разбираше. Един от тях коленичи до него с тъмен мех в ръка и му даде да пие — беше вода. Арен пи ненаситно, задушаваше се, отново пиеше, докато пресуши съда. Тогава се огледа, мъчейки се да се вдигне на крака:

— Къде е той, къде е той?

Защото на „Взор“ редом с него бяха само тримата странни слаби мъже.

Те го погледнаха, без да разбират.

— Другият — промълви момчето прегракнало, като трудно произнасяше сричките с възпаленото си гърло, — приятелят ми.

Единият от тях усети отчаянието му, макар и не по думите. Леко постави ръка на рамото му, а с другата посочи:

— Ето там.

Арен се обърна. И видя на север пред лодката редица салове, скупчени или пръснати из морето — толкова много салове, че приличаха на есенни листа върху езерна повърхност. По средата на всеки имаше ниска каюта или заслон, на някои дори стърчаха мачти с напречни рейки. Те плаваха като листа, леко се издигаха и спускаха, щом под тях преминеха огромните вълни на западното море. Помежду им като сребро проблясваха просеки вода, а отгоре виснеха дъждовни облаци, златистовиолетови, и затуляха небето на запад.

— Ето там — посочи мъжът към голям сал, близо до „Взор“.

— Жив ли е?

Всички го погледнаха и накрая някой от тях разбра:

— Жив е, той е жив.

Тогава Арен заплака, разтърсван от сухи хлипове. Единият от мъжете пое китката му в своята силна издължена ръка и го изведе от „Взор“ на сала, към който бе завързана лодката. Съоръжението бе така огромно и леко на повърхността, че не потъна дори малко под тяхната тежест. Мъжът преведе Арен, докато друг от тях протегна тежка кука с извит зъб на акула и придърпа един близък сал, така че да скочат на него. Там непознатият заведе Арен до някакъв навес, открит от едната страна и заслонен с платнище откъм останалите три.

— Легни — каза му той и Арен не разбра нищо повече.

Лежеше, изпружен по гръб, и погледът му блуждаеше по зеления навес, изпъстрен със ситни точици светлина. Струваше му се, че се намира в ябълковите градини на Семермин, където принцовете на Енлад прекарват лятото в планините над Берила. Все едно, че лежеше в гъстата трева на Семермин и виждаше слънчевите лъчи сред ябълковите клони.

Скоро дочу плисъците и ударите на водата изпод сала и тънките гласове на хора, които говореха хардийски, обичайния език на Архипелага, но с много променено звучене и интонация, тъй че бе труден за разбиране. Тогава осъзна къде е попаднал — отвъд Архипелага, отвъд всички острови, в открито море. Ала остана все така спокоен, сякаш лежеше в тревата сред градините на своето родно място.

Помисли си, че трябва да стане, и се изправи. Тялото му беше отслабнало и изгоряло, краката трепереха, обаче все още го държаха. Отметна тъканото платно, което ограждаше навеса, и се озова навън, в тишината на следобеда. Бе валяло, докато е спал. Дървенията на сала — огромни, гладки, четвъртити трупи, плътно прилепнали един до друг — бе потъмняла от влага, а косата на тези слаби полуголи хора беше черна и мокра от дъжда. Но небето бе наполовина прояснено и там, където слънцето грееше, облаците на сребристи купове плаваха на североизток.

Един от мъжете се приближи предпазливо до Арен и спря на няколко крачки от него. Беше слаб и нисък, не по-висок от дванадесетгодишно момче. Очите му бяха издължени, големи и тъмни. Носеше копие с остър връх от слонова кост.

Арен му заговори:

— Аз дължа живота си на тебе и твоите хора. Мъжът кимна.

— Ще ме заведеш ли при моя приятел?

Обръщайки се, човекът извика с глас, пронизителен като писък на морска птица. После приклекна на пети в очакване и Арен стори същото.

Саловете бяха с мачти, но мачтата на техния нямаше рейки. На рейките се закрепваха платна, сравнително малки за тия съоръжения, от кафеникава материя, която не беше брезент, ами изглеждаше по-скоро като сукно, бито, а не тъкано. Един сал, отдалечен на четвърт миля, спусна с въжета кафеникавото си платно и бавно си запроправя път, разблъсквайки останалите, докато се изравни със сала на Арен. Когато ги отделяха само три стъпки вода, мъжът до принца стана и леко прескочи оттатък. Арен стори същото и тромаво се просна по корем. Краката му бяха загубили пъргавината си. Вдигна се и забеляза, че мъничкият човек го гледа, но не подигравателно, а с одобрение: явно хладнокръвието на момчето бе спечелило неговото уважение.

Този сал беше по-голям и се издигаше по-високо над водата от останалите. Направен бе от трупи, дълги четиридесет стъпки и широки четири, потъмнели и изтрити от употреба и старост. Край няколкото навеса или заслона стояха странно изваяни дървени статуи, а пък в четирите краища се извисяваха върлини, върху които бяха прикрепени ветрила от пера на морски птици. Водачът му го придружи до най-малкия заслон и там видяха Ястреба, потънал в сън.

Арен приседна под заслона. Водачът се върна на другата платформа и той остана, необезпокояван от никого. След около час една жена от съседния сал му донесе храна: студено ястие от риба с някакви прозрачни зелени късчета, солено, ала вкусно, и чашка вода, застояла, с дъх на смола от запушалката на съда. Тя му поднесе водата като съкровище, с което го удостоява. Той я изпи почтително и не поиска още, макар че би погълнал десет такива чаши.

Рамото на Ястреба бе умело привързано. Магьосникът спеше дълбоко. Когато се събуди, погледът му беше ясен. Съзря Арен и се засмя с онази мила, радостна усмивка, която винаги бе изненадваща на неговото сурово лице. Арен отново почувства, че плач напира в гърлото му. Положи длан върху ръката на Ястреба, без да каже дума.

Един от хората на саловете дойде и клекна на сянка под съседния заслон — по-голям, изглежда, нещо като храм, със сложни ъгловати очертания на входа и изваяни от дърво подпори на вратата във формата на китове. Мъжът бе слаб и нисък като другите, с момчешка фигура, ала чертите на лицето му бяха резки, изпити от годините. Бе покрит само с една препаска, но целият обгърнат с достойнство.

— Той трябва да спи — каза мъжът и Арен остави Ястреба и се приближи към него.

— Ти си вождът на този народ — рече Арен, който умееше да разпознае един принц.

— Да — отговори мъжът с леко кимване. Момчето застана пред него право и неподвижно. В

същия миг тъмните очи на туземеца срещнаха за кратко неговите.

— Ти също си вожд — отбеляза той.

— Да — отвърна Арен.

Много му се искаше да знае как човекът от саловете беше разбрал това, обаче остана невъзмутим:

— Но аз служа тук на моя повелител.

Вождът на салджиите произнесе нещо, което гостът въобще не разбра — думи, променени до неузнаваемост или неизвестни нему. После попита:

— Защо сте дошли в Балатран?

— Търсим…

Ала Арен не знаеше колко може да каже, нито какво всъщност. Всичко, което се случи и което търсеха, му изглеждаше толкова далечно, че бе съвсем объркано в съзнанието му. Накрая обясни:

— Отидохме в Обхол. Там ни нападнаха, щом излязохме на сушата. Моят повелител беше ранен.

— Ами ти?

— Мен не ме раниха — отвърна Арен. Хладното самообладание, което бе усвоил през детството си в двореца, му служеше добре. — Но имаше нещо, нещо като лудост. Един човек, който пътуваше с нас, се удави. Цареше страх.

Той спря да говори и остана смълчан.

Вождът го наблюдаваше с черни, непроницаеми очи и най-накрая рече:

— Значи тук сте дошли случайно.

— Да. Все още ли се намираме в Южния разлив?

— Разлив? Не. Островите — със своята тънка, почерняла ръка вождът описа кръгово движение колкото четвърт окръжност на североизток, — островите са там. Всички острови.

Сетне посочи вечерното море напреде им, от север през запад на юг, и каза:

— Морето.

— От коя земя сте вие, повелителю?

— От никоя земя. Ние сме деца на откритото море. Арен се взря в острите черти на лицето му. После огледа грамадния сал с неговия храм и високите идоли, всеки от които изваян от цяло дърво — внушителни фигури на богове, смесица от делфин, риба, човек и морска птица. Погледна хората, заети с работа — те тъчаха, дялкаха, ловяха риба, готвеха върху високи платформи, отглеждаха деца. Погледна саловете наоколо — поне седемдесет на брой, пръснати по водата в огромен кръг с диаметър около миля. Това бе цял град — тънки струйки пушек се вдигаха над далечните навеси, детски гласове се носеха с вятъра. Това бе град, а под неговите основи — бездната.

— Никога ли не спирате на суша? — попита момчето с тих глас.

— Веднъж в годината. Отиваме на Голямата дюна. Там сечем дърва и поправяме саловете. Туй става през есента; после поемаме на север след сивите китове. През зимата се разделяме — всеки сал остава сам. А напролет идваме в Балатран и се срещаме. Тогава се движим от сал на сал, стават женитби, играем Големия танц. Това са пътищата на Балатран. Оттук на юг върви голямото течение. Лятно време ние се носим по него, докато видим Свещените същества — сивите китове, които плуват на север. И тогава поемаме след тях, за да се върнем накрая за малко на бреговете на Емах върху Голямата дюна.

— Всичко това, повелителю, е удивително — каза Арен. — Никога не съм чувал за такъв народ като вашия. Моето родно място е далеч оттука. Ала и там, на островите на Енлад, ние танцуваме Големия танц в навечерието на лятното слънцестоене.

— Вие стъпвате по земята, което е по-безопасно — рече вождът сухо. — Ние танцуваме над дълбокото море.

Сетне запита:

— Как се казва твоят повелител?

— Ястреба — отвърна Арен.

Вождът повтори сричките, но ясно бе, че те не съдържат смисъл за него. И туй, повече от всичко останало, накара Арен да повярва на разказа му. Тези люде живееха в морето от година на година, в открито море — далеч от всяка земя и дъх на земя, отвъд полета на земните птици, отвъд знанието на другите хора.

— Смъртта бе влязла у него — кимна вождът. — Той трябва да спи. Върни се на сала на Звездата. Аз ще изпратя да те повикат.

Мъжът се изправи. Макар че бе напълно уверен в себе си, очевидно не беше съвсем сигурен дали да се държи с Арен като с равен или просто като с момче. Арен предпочиташе второто в дадената ситуация и прие да бъде отпратен, обаче се сблъска с нов проблем. Саловете пак се бяха отдалечили един от друг и помежду им се лееше стотина ярда гладка атлазена вода.

Вождът на децата на откритото море се обърна към него още веднъж и каза кратко:

— Плувай!

Принцът предпазливо се потопи във водата. Хладината й приятно се разля по изгорената му от слънцето кожа. Той преплува и се изкатери на другия сал, където завари група от пет-шест деца и младежи, които го наблюдаваха с нескриван интерес. Едно момиченце забеляза:

— Ти плуваш като риба на въдицата.

— А как би трябвало да плувам? — попита Арен, леко огорчен, но внимателен. Не можеше да бъде груб с толкова мъничко създание. То изглеждаше като полирана махагонова статуетка, крехка и съвършена.

— Ето така! — извика туземката и се гмурна като тюлен сред ослепително лазурните вълни. Едва след дълго и на невъобразимо разстояние се чу нейният писък и черната й гладка коса се показа на повърхността.

— Хайде — подхвърли едно момче, което сигурно бе на възрастта на Арен, макар че по ръст и телосложение изглеждаше на не повече от дванадесет години. Имаше сериозно лице и целият му гръб бе покрит с татуировка на син морски рак. То се гмурна и всички останали се гмурнаха заедно с него, дори тригодишното. Така че и Арен трябваше да ги последва, като внимаваше да не шляпа.

— Като змиорка — каза момчето, щом се изравни с него.

— Като делфин — каза едно хубаво момиче с мила усмивка и изчезна в дълбините.

— Като мене! — изписука тригодишното, изскачайки над водата като бутилка.

И тъй, вечерта до мръкнало и на следния дълъг златен ден, и през всичките идни дни Арен плуваше, приказваше, работеше с младежите от сала на Звездата. И от всички събития на пътуването от заранта на равноденствието, когато заедно с Ястреба напусна Роук, това му се струваше някак си най-странно. То се различаваше от всичко, което беше преживял през целия си живот; и още повече от онова, което предстоеше. Докато лягаше да спи до другите, под звездите, той си мислеше: „Всичко изглежда така, сякаш съм мъртъв, и това е някакъв отвъден живот — тук, в светлината на слънцето, на края на света, сред синовете и дъщерите на морето…“ Преди да заспи, винаги търсеше с поглед далеч на юг жълтата звезда и Рунния знак на края. И винаги виждаше Гобардон и по-малкия или по-големия триъгълник. Но сега той изгряваше по-късно и Арен не успяваше да задържи очите си отворени, докато цялата фигура се открои над хоризонта. Денем и нощем се носеха саловете на юг, ала морето оставаше същото, защото не се променя вечно променливото. Дъждовните майски бури отминаха и нощем грееха ярки звезди, а денем — слънце.

Принцът знаеше, че животът им не преминава вечно в това съноподобно спокойствие. Попита ги за зимата и те му разказаха за продължителните дъждове и гигантските вълни, за самотните салове, откъснати един от друг, които плават и чезнат в сивота и мрак седмица след седмица. Миналата зима в едномесечна буря те бяха видели вълни, огромни като „гръмоносни облаци“ — нарекоха ги така, понеже никога не бяха зървали планини, — зад едната прииждала друга, грамадна, на няколко мили разстояние и се втурвала бясно отгоре им. „Могат ли саловете да плават в такова море?“ — запита той. И те отвърнаха — да, но не винаги. Напролет, когато се събираха на рейда на Балатран, се случваше да липсва по някой сал — два, три, шест…

Те се женеха твърде млади. Синият рак, момчето, татуирано в чест на собственото си име, и хубавата девойка Албатрос бяха мъж и жена, макар че той беше само на седемнадесет, а пък тя — с две години по-млада. Имаше доста такива бракове между хората от саловете. Много бебета пълзяха и щъпукаха наоколо, привързани с дълги каиши за четирите подпори на навеса в средата, където долазваха, щом станеше горещо, и заспиваха в мърдащ куп. По-големите деца се грижеха за по-малките, а мъжете и жените работеха заедно. Всички участваха в събирането на големите кафяви водорасли нилгю от рейда, назъбени като папрат и дълги осемдесет-сто фута. Всички се трудеха дружно — превръщаха нилгюто в платно и изплитаха от грубите нишки въжета и мрежи. Ловяха риба и я сушаха, изработваха сечива от китова кост и изпълняваха всички останали задължения по саловете. Но винаги имаше време за плуване и разговори и никога нямаше срок за свършването на една работа. Нямаше часове — само цели дни и цели нощи.

Подир няколко такива денонощия на Арен му се струваше, че е живял на сала неизмеримо дълго, че Обхол е бил сън, предхождан от по-бледи сънища, и че в някакъв друг живот е съществувал на земята и е бил принц на Енлад.

Когато най-сетне го повикаха на сала на вожда, Ястреба се взря в него и каза:

— Заприличал си на онзи Арен, когото срещнах в Двора на водоскока: закръглен като добре гледано дете. Понася ти тук, момчето ми.

— Да, повелителю.

— Но къде е това тук? Много пространства оставихме зад себе си. Доплавахме отвъд края на картите… Слушал съм отдавна да разказват за хората на салове, обаче го смятах за една от легендите на Южния разлив, плод на фантазията, без реално съдържание. Ала ето че на тази фантазия дължим спасението си, на този мит дължим живота си.

Той говореше с усмивка, сякаш участваше в това безгрижие извън времето в светлината на лятото. Но лицето му беше изпито и в погледа му тегнеше безпросветен мрак. Арен го видя и не извърна очи.

— Аз те предадох — рече той и млъкна. — Предадох твоето доверие.

— Как така, Арен?

— Там — в Обхол. Когато един-единствен път ти имаше нужда от мене. Беше ранен, нуждаеше се от моята помощ. А аз не сторих нищо. Лодката се носеше без посока и аз я оставих така. Ти страдаше, а пък аз не направих нищо за тебе. Зърнах суша и дори не се опитах да обърна лодката.

— Замълчи, момче — произнесе жрецът с такава твърдост, че Арен се подчини. После Ястреба добави:

— Кажи какво мислеше през цялото време.

— Нищо, повелителю, нищо! Мислех, че няма смисъл да се прави каквото и да било. Мислех, че с магическото ти умение е свършено — не, че никога не го е имало. Че си ме заблудил. — Пот изби по лицето на Арен и той говореше с усилие, но продължи: — Аз се страхувах от тебе. Страхувах се от смъртта. Толкова се страхувах от нея, че даже не те погледнах — да не би да умираш. За нищо друго не можех да мисля освен за това, че има, има начин да не умра — само да успея да го открия. Ала животът през цялото време си отиваше, сякаш огромна рана се бе отворила и кръвта изтичаше през нея — като твоята рана. Тази рана обаче беше във всичко. И аз не направих нищо, нищо не направих, а се опитах да се скрия от ужаса на умирането.

Той спря, защото му бе непоносимо да изрича истината на глас. Не срамът го спираше, ами страхът, същият страх. Сега разбра защо тоя тих живот на саловете сред морето и слънцето му се струваше отвъд смъртта, съноподобен, нереален. Защото чувстваше дълбоко в сърцето си реалността изпразнена — без топлина, цвят или звук, — без смисъл. Нямаше висини, нито дълбини. Цялата тази красива игра на форми, светлини и багри в морето и в очите на хората не беше нищо повече от игра на илюзии в празното пространство.

Те отминаваха и оставаха само хлад и безформеност. И нищо друго.

Ястреба се взираше в него и принцът наведе глава, за да избегне погледа му. Но внезапно в съзнанието му заговори един друг глас на кураж или насмешка. Той бе нахален, безмилостен и нашепваше: „Страхливец! Страхливец! И този път ли ще се откажеш?“

И момчето с огромно усилие повдигна очи и срещна погледа на приятеля си.

Ястреба се протегна и хвана здраво ръката му в своята. Очите и плътта им се докоснаха.

— Лебанен — рече той. Никога не бе произнасял истинското име на Арен и Арен не беше му го казвал. — Лебанен, всичко това съществува. И ти съществуваш. Няма безсмъртие. И няма смърт. За да чуеш думата, е нужно мълчание. За да видиш звездите, е нужен мрак. Танцът се танцува винаги над празно пространство, над ужасяващата бездна.

Принцът би се отскубнал от него, но жрецът не го пускаше.

— Аз те предадох — каза Арен. — И пак ще те предам. Нямам достатъчно сила.

— Имаш достатъчно сила — гласът на Ястреба беше нежен, обаче в него се долавяше онази суровост, която бе събудила у Арен срама и самонасмешката. — Което обичаш, ще обичаш. С което си се заловил, ще го извършиш. На тебе може да се разчита. Не е чудно, че още не си го разбрал. Имал си само седемнадесет години, за да го схванеш. Но помисли, Лебанен. Да отхвърлиш смъртта означава да отхвърлиш живота.

— Ала аз търсех смъртта — Арен вдигна ръка, взрян в Ястреба. — Като Сопли…

— Сопли не търсеше смъртта. Той търсеше край на страха от смъртта.

— Път обаче има. Пътя, който диреше той. Сопли. И Заека, и останалите. Пътя на връщане към живота, към безсмъртен живот. Ти — ти повече от всички — трябва да знаеш този път.

— Не го зная.

— Ами другите магьосници…

— Зная какво те си мислят, че търсят. Но зная също, че ще умрат, както Сопли умря. Както аз ще умра. Както ти ще умреш.

Той все още здраво стискаше Арен.

— И аз благославям това знание. То е върховен дар. То е дарът на собственото аз. Ние притежаваме само онова, което сме готови да загубим. Това аз — нашата мъка и величие, нашата човечност — не е вечно. То се променя, то изчезва като морска вълна. Предпочиташ ли морето да спре, приливите и отливите да стихнат, за да спасиш една-единствена вълна, за да спасиш себе си? Готов ли си да отдадеш умението на ръцете си, страстта на сърцето, жаждата на ума, за да си купиш безсмъртие?

— Безсмъртие — повтори Арен.

— Да, безсмъртие — каза жрецът. Той пусна ръката на принца и погледна встрани, оставяйки го сам, макар че седяха един срещу друг.

— Не зная — рече Арен, — не зная какво търся, нито къде отивам, нито кой съм.

— Аз зная кой си — отвърна Ястреба все така тихо и твърдо. — Ти си моят водач. Със своята невинност и смелост, със своята неразумност и вярност ти си моят водач — детето, което изпратих пред себе си в мрака. Аз следвам твоя страх. Ти си помислил, че съм жесток към тебе. Но дори не знаеш колко съм жесток всъщност. Аз използвам твоята любов, както човек пали свещ, както изгаря свещта, за да освети пътя си. И трябва да продължим. Ние трябва да продължим. Трябва да изминем целия път. Трябва да достигнем мястото, където изворите пресъхват и накъдето те тласка смъртният ти страх.

— Къде е то, повелителю?

— Не зная. Не мога да те заведа там, ала ще те последвам.

Погледът на жреца бе мрачен, непроницаем.

— Но ако аз отново те подведа, ако те предам…

— Имам доверие в теб, сина на Моред.

И двамата замълчаха.

Над тях високите изваяни идоли се полюляваха леко върху фона на синьото южно небе — тела на делфини със свити крила на чайки и с човешки лица, втренчили очи от мидени черупки.

Ястреба се изправи с усилие, защото още не бе оздравял от раната.

— Уморих се да седя — каза той. — Ще надебелея от това безделие.

Закрачи по сала и Арен го придружи. Разхождаха се и си говореха по малко. Принцът разказа как прекарва времето си, кои са приятелите му сред обитателите на саловете. Безпокойството надхвърляше силите на Ястреба и те скоро му изневериха. Той се спря пред едно момиче, което тъчеше на стана си зад Храма на Свещените същества, и го помоли да потърси вожда. После се върна под своя навес.

Тук го навести вождът на салджиите и го поздрави с вежливост, на която жрецът отвърна. Тримата седнаха заедно върху пъстрите тюленови кожи под навеса.

— Мислих върху нещата, които ми каза — поде вождът с церемониална любезност. — За хората, дето вярват, че могат пак да се върнат след смъртта си и в своя стремеж да го постигнат забравят преклонението пред боговете, занемаряват телата си и полудяват. Това е злощастие и велика глупост. Мислех също какво общо има то с нас. Нищо не ни свързва с останалите хора, с техните острови и обичаи, с онова, което създават и което рушат. Ние живеем в морето и животът ни му принадлежи. Не се надяваме да го спасим, но не се стараем и да го изгубим. Лудостта не стига дотук. Ние не ходим на сушата и обитателите на сушата не идват при нас. Когато бях млад, понякога се случваше да говорим с хората, чиито лодки спираха край Голямата дюна, докато отсядахме там да режем трупи за саловете си и да строим зимните си навеси.Често виждахме платна от Охол и Уелуи (така той наричаше Обхол и Уелоги) да следват сивите китове през есента. Понякога придружаваха саловете ни отдалеч, защото ние познаваме пътищата и сборните места на Свещените същества в морето. Ала това е всичко, което зная за сухоземните жители, а те не идват вече. Може би всички са по-лудели и са се избили един друг. Преди две години от Голямата дюна видяхме как над Уелуи на север три дни се издигаше дим от огромен пожар. Но и така да е било, какво ни засяга? Ние сме деца на откритото море и следваме морските пътища.

— И все пак, когато зърнахте лодка на сухоземен човек да се носи по течението, вие се притекохте на помощ — забеляза жрецът.

— Някои твърдяха, че това е неразумно и бяха готови да я оставят да се носи до края на морето — отвърна вождът високо и невъзмутимо.

— Ти обаче не беше от тях.

— Не. Аз казах, че можем да помогнем на тези хора, макар и сухоземни, и така сторихме. Но с вашите дела нямаме нищо общо. Ако има лудост сред земните жители, те сами трябва да я преодолеят. Ние следваме пътя на Свещените същества. Не можем да ви помогнем в онова, към което се стремите. Докато желаете да останете при нас, вие сте добре дошли. Не ни делят много дни от Големия танц. После тръгваме на север по източното течение, което в края на лятото ще ни заведе до Голямата дюна. Ще бъде добре, ако останеш с нас, за да излекуваш раната си. Ала ако поемеш с лодката по своя път, също ще бъде добре.

Жрецът благодари; вождът стана, слаб и стегнат като чапла, и ги остави сами.

— Невинността не е сила срещу злото — рече Ястреба леко огорчен. — Но в нея има сила за добро… Мисля да погостуваме още някое време тук, докато надвия слабостта си.

— Това е разумно — каза Арен.

Физическата слабост на Ястреба го беше поразила и трогнала. Той реши да пази този човек от собствената му енергия и нетърпеливост, да настоява да останат поне докато премине болката му.

Жрецът го погледна някак учуден от похвалата.

— Тук са много внимателни — продължи Арен, без да забележи. — Изглеждат незасегнати от душевната болест на хората в Хорт и по другите острови. На островите никой нямаше да ни помогне и посрещне така.

— Сигурно си прав.

— А и живеят приятно през лятото…

— Да, наистина. Макар че да ядеш студена риба през целия си живот, да не видиш никога една круша, потънала в цвят, и да не вкусиш пролетта, това накрая сигурно е отегчително.

И тъй, Арен се върна на сала на Звездата, работеше, плуваше и се припичаше на слънце наравно с другите младежи, разговаряше с Ястреба в прохладните вечери и спеше под съзвездията. И дните се нижеха, наближаваше Големият танц в навечерието на лятното слънцестоене, а огромните салове се носеха бавно на юг по теченията на откритото море.