Най-далечният бряг

11. СЕЛИДОР

Щом се събуди на сутринта, Арен зърна бреговете на Селидор, мрачни и ниски в синевата на запад.

В двореца на Берила се пазеха стари карти от кралско време, когато търговци и пътешественици са се отправяли на далечни плавания от Вътрешните земи и Разливите са били добре познати. Върху две стени в тронната зала на принца бе изработена огромна мозайка с картата на Севера и Запада, като над самия трон в златно и сиво се очертаваше Енлад. Сега пред очите на Арен мислено изпъкваше тази гледка, съзерцавана хиляди пъти през детството. На север от Енлад бе Оскил, на запад — Ебоскил, а пък на юг — Семел и Палн. И там Вътрешните земи свършваха и оставаше само бледата синьо-зелена мозайка на пустото море, осеяна на места с дребни фигурки на делфини или китове. Накрая, в ъгъла, свързващ северната и западната стена, се намираше Нарвидуен, а отвъд него личаха три по-малки острова, После отново пусто море до самия ръб на стената, където беше Селидор, и по-нататък — нищо.

Спомняше си го ярко, витите му очертания и огромния залив в сърцето му с тесен процеп на изток. Те не достигнаха чак толкоз на север, ами се насочиха към едно дълбоко врязано заливче в най-южния край на острова и там слязоха на брега, докато слънцето бе още ниско в утринната мъгла.

Така приключи големият им пробег от рейда на Балатран до западния остров. Тишината на земята им се струваше странна, когато закотвиха „Взор“ и след толкова време стъпиха на суша.

Гед изкачи ниска дюна, чиято корона беше надвиснала над стръмния склон, задържана от силните корени на тревата по върха. Щом стигна най-горе, той се огледа на север и запад. Арен спря до лодката да обуе обувките си, които не бе носил от дълго време, извади от сандъчето меча си и го препаса, този път без да се пита дали трябва да го стори. Сетне се изкачи пред Гед, за да погледа сушата.

Дюните се редяха навътре, ниски и затревени, в продължение на около половин миля, после следваха блата, гъсто осеяни с острица и солена тръстика. Отвъд тях, докъдето стигаше взорът, се нижеха ниски жълто-кафяви хълмове. Красив и безлюден бе Селидор. Никъде нямаше ни следа от човек, човешка дейност или поселище. Не се виждаха зверове, а обраслите с тръстики езера не бяха обитавани от ята чайки, диви патици или от други птици.

Те се спуснаха по вътрешната страна на дюната и пясъчният склон ги откъсна от шума на вълните и от гласа на вятъра. Всичко притихна.

Между крайбрежната дюна и следващата имаше закътана долчинка с чист пясък и утринното слънце топло огряваше западния й склон.

— Лебанен — каза жрецът, защото сега се обръщаше към момчето с истинското му име. — Не можах да спя миналата нощ, но сега трябва. Остани до мен на пост.

Той легна на припек, понеже в сянката беше студено, заслони очи с ръце, въздъхна и заспа. Арен седна до него. Не виждаше нищо освен белите склонове на долчинката и тревата, поклащаща се върху дюната на фона на мъгливосиньото небе и жълтото слънце. Не се чуваха никакви звуци освен глухият шепот на морската пяна и шушненето на вятъра в песъчинките.

Арен зърна нещо като орел, който летеше високо; ала не беше орел. Той закръжи и се спусна долу, а разперените му златни криле пронизително изплющяха. Закрепи се с огромните си нокти на върха на дюната. Гигантската му глава бе черна, с огнени отблясъци от слънцето.

Драконът пропълзя малко надолу по склона и проговори:

— Агни Лебанен.

Застанал между него и Гед, Арен отвърна:

— Орм Ембар.

И изтегли голия си меч.

Сега оръжието не тежеше. Гладката изтрита дръжка легна удобно в ръката му. Острието излезе леко, с готовност от ножницата. С цялата си сила древният меч бе готов да му служи, защото той вече знаеше как да го употребява. Този меч му принадлежеше.

Драконът отново заговори, обаче Арен не го разбра. Погледна към спящия си другар, когото плясъкът на криле не беше събудил, и каза на госта:

— Моят повелител е уморен. Той спи.

При тези думи Орм Ембар допълзя и се сви в дъното на долчинката. Изглеждаше тромав на земята, не така лек и волен, както при полет, но имаше някаква зловеща грация в местенето на ноктестите му стъпала и извивката на назъбената му опашка. Като слезе долу, той сви крака под себе си, изправи грамадната си глава и застана неподвижен: сякаш символ, изваян върху войнишки шлем. Арен усещаше погледа на искрящото му око на по-малко от десет стъпки и слабия дъх на изгоряло, който витаеше около него. Това не бе зловонен мирис — сух и остър, той беше в унисон с дъха на морето и соления пясък — едно чисто и диво ухание.

Слънцето се издигна, докосна Орм Ембар и драконът запламтя като статуя, излята от желязо и злато.

Гед все още спеше напълно отпуснат, без да усеща госта, както спящият фермер не забелязва своето куче.

Така измина около час и Арен се стресна, виждайки жреца седнал до него.

— Толкова ли си свикнал с драконите, че заспиваш между лапите им? — разсмя се Гед и се прозя. После се изправи и заговори на Орм Ембар на Древната реч.

Преди да отговори, Орм Ембар също се прозя — било от сънливост, било от предизвикателство — и това откри гледка, каквато малцина са доживели да видят: редиците жълтеникаво-бели зъби, продълговати и остри като мечове, раздвоения огненочервен език, двойно по-дълъг от човешки ръст, димящата пещера на гърлото.

Орм Ембар каза нещо и Гед понечи да отвърне, когато и двамата се обърнаха и погледнаха Арен. Те ясно бяха чули в тишината съскането на метал, изхвръквал от ножницата. Арен гледаше нагоре към върха на дюната зад главата на жреца и ръката му държеше меча.

Там, озарен от слънцето, бе застанал един човек и вятърът леко повяваше в дрехите му. Той стоеше неподвижно като истукан и само краищата и качулката на наметката му потрепваха. Косата му бе черна, дълга и падаше на гъсти лъскави къдрици. Беше висок, с широки рамене, силен и хубав човек. Очите му се взираха сякаш отвъд тях, към морето. Усмихваше се.

— Зная те, Орм Ембар — заговори той. — И тебе също, Ястребе, макар че си остарял от последния път, когато те видях. Сега, казват, си Върховен жрец. Станал си знаменит и стар. А водиш млад слуга със себе си: несъмнено послушник от онези, дето изучават изкуството на Острова на мъдреците. Какво ви довя двамата тук, така далеч от Роук и непристъпните стени, които пазят повелителите от всяка злина?

— Има пролом в друга стена, по-велика от тях — рече Гед, като хвана с две ръце жезъла си, гледайки мъжа. — Но няма ли да се изправиш пред нас в плът и кръв, за да можем да поздравим оня, когото толкова отдавна търсим?

— В плът и кръв? — каза мъжът и отново се усмихна. — Нима плътта, тялото, месото са от значение между двама магьосници? Не, нека се срещнем дух с дух, Върховни жрецо.

— Мисля, че не можем да го сторим. Момче, прибери меча. Това е само сянка, привидение, а не истински човек. Все едно да разсечеш вятъра. В Хавнър, когато косата ти беше бяла, те наричахаме Коб. Но то не беше истинското ти име. Как да те наричаме, когато пак те срещнем?

— Наричайте ме повелител — произнесе високата фигура на върха на дюната.

— Да, и как още?

— Крал и господар.

При тези думи Орм Ембар изсъска страховито и огромните му очи пламнаха. Ала драконът извърна грамадната си глава от мъжа и остана свит на своето място, сякаш не можеше да се движи.

— А къде да те намерим и кога?

— В моите владения, когато аз благоволя.

— Много добре — каза Гед, вдигна леко жезъла по посока към високия мъж и той изчезна като духната свещ.

Арен гледаше втрещено. Драконът се изправи могъщо на четирите си криви крака, опашката му се влачеше, а устните му оголиха зъбите. Но жрецът отново се облегна на жезъла си:

— Това бе само сянка. Привидност или образ на човек. Чува и говори, обаче не притежава сила освен тази, която може да му придаде собственият ни страх. Той не наподобява истински онзи, който го изпраща, освен по негово желание. Струва ми се, че сега разбрахме как изглежда.

— Дали е близо, как мислиш?

— Сенките не могат да прекосяват водата. Намира се на Селидор. Но Селидор е голям остров, по-широк от Роук и Гонт и почти толкова дълъг, колкото Енлад. Може би ще го търсим доста време.

Тогава драконът заговори. Гед го изслуша и се обърна към Арен:

— Ето какво казва Повелителят на Селидор: „Аз се завърнах на моята земя и няма да я напусна. Ще открия Разрушителя и ще ви заведа при него, за да можем заедно да го унищожим.“ А нали ти споменах, че един дракон винаги намира онова, което търси.

Жрецът застана на едно коляно пред огромното създание, както поданик пред своя крал, и му благодари на собствения му език. Върху наведената му глава, горещо и близко, лъхна диханието на дракона.

Орм Ембар затътри люспестото си туловище обратно нагоре по дюната, удари криле и отлетя.

Гед изтупа пясъка от дрехите си и каза на Арен:

— Ето че ме видя да коленича. И ще ме видиш още веднъж преди края.

Арен не попита какво означава това. В дните на дългата им дружба той бе разбрал, че винаги има причина за недоизреченото от жреца. Ала му се стори, че в тези думи се крие лошо предзнаменование.

Те отново прекосиха дюната до брега, за да проверят дали лодката е сигурно защитена от буря и прилив, да си вземат наметките за през нощта и остатъка от храната. Гед поспря за минута до острия нос на „Взор“, която го бе носила из непознати морета така дълго, така надалеч. Той го докосна с ръка, но не направи заклинание, не отрони нито дума. И те пак навлязоха в сушата на север, по посока на хълмовете.

Вървяха през целия ден и вечерта спряха край един поток, който се виеше надолу към езерните тръстики и блатата. Макар и в разгара на лятото, вятърът духаше хладен откъм запад, от необятните необитаеми разливи на откритото море. Мъгла забули небето и нямаше звезди над хълмовете, никога невидели светлинка на прозорец или на домашно огнище.

Арен се събуди в тъмното. Огънят им бе загаснал, обаче на запад луната грееше със сива, смътна светлина. В долината на потока и по склона на хълма стоеше огромно множество от хора, неподвижни, мълчаливи, обърнати към Гед н Арен. Очите им не отразяваха лунния светлик.

Арен не се осмели да проговори, но докосна с ръка Гед. Жрецът се размърда и се надигна.

— Какво има? — попита той.

Проследи погледа на Арен и видя смълчания народ. Всички, мъже и жени, носеха тъмни облекла. Лицата им не се открояваха ясно на слабото сияние, ала на Арен се стори, че измежду тези, които бяха най-близо до тях през потока, стояха някои познати, макар че не можеше да каже имената им.

Гед се изправи и наметалото му се свлече. Лицето, косата, ризата му светеха бледосребристи, сякаш лунната светлина го бе озарила. Той направи широко движение с ръка и произнесе високо:

— О, вие, които сте били живи, идете си свободно! Аз свалям веригите от вас. Анваса мане харо пенодате!

Огромното множество безмълвни люде остана за миг неподвижно. После бавно се обърна, тръгна сякаш към сивия мрак и изчезна.

Гед седна на земята. Пое дълбоко дъх. Погледна към Арен и постави ръка на рамото му, докосването му бе топло и решително.

— Няма нищо страшно, Лебанен — каза той нежно и с насмешка. — Това бяха само мъртвите.

Арен кимна, зъбите му тракаха, студът го пронизваше до самите кости.

— Как… — започна принцът, но челюстта и устните не му се подчиняваха. Гед го разбра:

— Те са се отзовали на неговото повикване. Това е, което обещава Коб: вечен живот. При една негова дума те могат да се върнат. Пак по негова повеля ще трябва да бродят по хълмовете на живота, макар че не могат да раздвижат и стръкче трева.

— Тогава… тогава той също ли е мъртъв?

Гед поклати глава замислен:

— Мъртвите не могат да призовават другите мъртъви обратно към живот. Не, Коб има енергията на жив човек и дори повече от нея… Ала за да убеди някого да го последва, той го заблуждава. А силата пази за себе си. Играе ролята на Цар на мъртвите; и не само на мъртвите… Но това бяха просто сенки.

— Не зная защо се страхувам от тях — каза засрамено Арен.

— Страхуваш се от тях, понеже се страхуваш от смъртта, и с право — смъртта таи ужас и предизвиква паника — рече жрецът.

Той сложи още дърва в огъня и раздуха ситните въглени под пепелта. Пламъкът проблесна в съчките — блажена светлина за Арен.

— Животът също таи ужас. Към него трябва да питаеш боязън и да му отдаваш възхвала — добави Гед.

И двамата отново седнаха, плътно загърнати в своите наметки. Постояха мълчаливи. Сетне Гед произнесе мрачно:

— Лебанен, не зная докога той ще ни измъчва с превъплъщения и сенки. Ала накрая ти знаеш къде ще отиде.

— В земята на мрака.

— Да. Сред духовете и сенките.

— Вече ги видях. Ще тръгна с теб.

— На мен ли се уповаваш? Ти можеш да разчиташ на моята любов, обаче не се осланяй на силата ми. Защото срещнах, струва ми се, равностоен противник.

— Ще тръгна с тебе.

— Но ако бъда сразен, ако загубя силата или живота си, не ще бъда способен да те изведа обратно. А ти не можеш да се върнеш сам.

— С теб ще се върна. При тези думи Гед каза:

— Ти влизаш в зрелостта пред прага на смъртта. После изрече много тихо онова слово или название, с което драконът двукратно бе назовал Арен:

— Агни, агни Лебанен.

След туй престанаха да говорят, сънят пак ги налегна и те заспаха край слабия, мъждукащ огън.

На сутринта продължиха пътя си на северозапад. Арен предложи това, защото Гед се обърна към него:

— Избери ти посоката, момче. За мен всички пътища са еднакви.

Не бързаха за никъде, понеже очакваха Орм Ембар да им изпрати знак. Следваше най-ниската крайбрежна верига хълмове, от която се виждаше океанът. Тревата бе суха и ниска, вечно брулена от вятъра. Отдясно се издигаха златисти и пусти хълмове, отляво бяха солените блата и западното море. Само веднъж се мярнаха лебеди, които летяха далеч на юг. И никакво друго живо същество през целия ден. Арен бе изтощен от ужас, от постоянно очакване на най-лошото. Нетърпение и глух гняв се надигаха у него. След часове мълчание най-накрая се обади:

— Тази земя е мъртва като самите селения на смъртта.

— Не говори така — прекъсна го рязко жрецът. Някое време той крачеше мълчаливо, после отново подзе с променен глас: — Погледни тази земя, огледай се. Това е твоето царство, царството на живота. Твоето безсмъртие. Виж хълмовете, тленните хълмове. Те не са вечни. Хълмовете с живата трева, бликналите ручеи вода… В целия свят, във всички светове, в безбрежността на времето няма други като тия ручеи, които извират студени изпод земята там, където не достига човешко око, и текат през слънце и мрак към морето. Дълбоки са изворите на битието, по-дълбоки от живота, от смъртта…

Той замълча, обаче погледът, който отправи към Арен и към окъпаните в слънце хълмове, бе изпълнен с огромна, безсловесна, печална любов. Арен забеляза това и тогава за първи път го прозря целия, такъв, какъвто беше.

— Не мога да го изразя — каза огорчено Гед. Но принцът си спомни часа на първата им среща в Двора на водоскока, мъжа, коленичил пред падащата струя. И в гърдите му се надигна радост, чиста като онази вода от спомена. Той погледна своя спътник и промълви:

— Аз отдадох любовта си на онова, което е достойно за нея. Не е ли то царството, непресъхващият извор?

— Да, момчето ми — рече Гед с нежност и болка.

Те продължиха да вървят мълчешком. Ала сега Арен гледаше през очите на приятеля си великолепието на живота, който се откриваше наоколо в тази тиха, пуста земя, сякаш магия, по-силна от всичко, бе вплетена във всяка тревица, във всяка сянка, във всеки камък. Така, преди да замине завинаги, човек се вглежда в любимите си места и ги съзира съвършени, истински, скъпи, такива, каквито не ги е виждал никога и няма да ги види вече.

Малко преди спускането на вечерта от запад нахлуха гъсти облаци, довеяни от силните морски ветрове, и избухнаха в пламъци пред диска на залязващото слънце. Както събираше съчки за огън в речната долина, озарен от червеното сияние, Арен вдигна очи и на около десет крачки пред себе си забеляза да стои човек. Лицето му бе неясно и странно, но момчето го разпозна — Сопли, бояджията от Лорбанъри, който беше мъртъв.

Зад него стояха други, всички с мрачни втренчени лица. Те сякаш говореха, ала Арен не чуваше думите им, а само някакъв шепот, отнасян от западния вятър. Някои бавно започнаха да приближават.

Той се изправи, погледна към тях, после към Сопли. След това се обърна гърбом, наведе се, вдигна от земята още една съчка, макар че ръката му трепереше. Прибави я към товара си, сетне още една и още една. Пак се изправи и надзърна зад себе си. В долчинката не беше останал никой. Само червената светлина гореше в тревата. Върна се при Гед и стовари съчките за огъня, без да каже нищо за онова, което бе видял.

През цялата нощ в мъглистия мрак на тази земя, напусната от всичко живо, всеки път, щом се стреснеше в своя неспокоен сън, Арен долавяше наоколо си шепота на душите на мъртвите. Той напрягаше цялата си воля да не слуша и отново заспиваше.

Двамата с Гед се събудиха късно, когато слънцето, показало се цяла длан над хълмовете, най-после се отърси от мъглата и озари студения пейзаж. По време на леката им сутрешна закуска долетя драконът и закръжи във въздуха над тях. От устата му изригваше огън, искри и дим летяха от червеникавите му ноздри. Зъбите му проблясваха като остриета от слонова кост сред тези огнени езици. Той обаче не каза нищо, макар че Гед го поздрави и на собствения му език извика към него:

— Откри ли дирите му, Орм Ембар?

Драконът отметна глава назад, огъна някак странно тялото си и загреба въздуха с острите си сякаш бръснач хищни нокти. След туй бързо се понесе на запад, без да откъсва поглед от тях.

Гед стисна тисовия жезъл и го удари в земята:

— Но той не може да говори! Словата на Сътворението са му отнети, онемял е като змия, като безсловесен червей, мъдростта му е заключена в мълчание. Въпреки това той може да ни покаже пътя и ние ще го последваме!

Преметнали на гръб леките си вързопи, те закрачиха на запад през хълмовете, накъдето бе полетял Орм Ембар.

Повече от осем мили изминаха все със същия бърз, равномерен ход. Сега морето се разстилаше от двете им страни и те вървяха по един вододел, който минаваше през сухи тръстики и вити речни корита и накрая се спускаше в издаден пясъчен бряг с цвят на слонова кост. Това беше най-западният нос на сушата, краят на земята.

Орм Ембар се бе свил на тоя жълтеникаво-бял пясък с наведена глава подобно разярена котка и издишаше огнени пламъци. Малко по-нататък, между него и дългите ниски вълни на морето, имаше нещо като колиба или заслон, толкова бяло, сякаш построено от изсъхнал от памтивека плавей. Но плавей не растеше на този бряг, който не граничеше с никаква друга земя. Когато наближиха, Арен забеляза, че порутените стени са изградени от огромни кости — първоначално ги взе за китови, ала сетне видя искрящите триъгълни шипове като ножове и осъзна, че са от дракон.

Те стигнаха до мястото. Морското слънце проблясваше в процепите между костите. Трегерът на вратата бе от бедрена кост, по-дълга от човешки ръст. Върху него стоеше човешки череп, втренчен с кухите си очи в хълмовете на Селидор.

Спряха тук и щом вдигнаха поглед към черепа, един човек се показа отвътре и застана на прага. Носеше старовремска ризница от позлатен бронз, съдрана сякаш от сабя, а украсената със скъпоценни камъни ножница на меча му беше празна. Лицето му бе сурово, с черни извити вежди и тесен нос. Имаше тъмни, проницателни, тъжни очи. По ръцете, гърлото и страните му се забелязваха рани. Бяха зараснали, но смъртоносни рани. Той стоеше прав и неподвижен и ги гледаше.

Гед направи крачка към него. Те си приличаха по нещо, застанали така, един срещу друг.

— Ти си Ерет-Акбе — рече Гед. Другият го изгледа продължително и кимна веднъж, обаче нищо не каза.

— Значи дори и ти трябва да се подчиниш на волята му! — Гняв звучеше в гласа на Гед. — О, повелителю, най-добрият и най-храбрият от всички ни, почивай в славата си и в смъртта!

И издигнал ръце, Гед ги спусна с величествен жест и повтори онези думи, които бе изрекъл пред множеството мъртви. Дланите му оставиха за миг във въздуха широка светла диря. Когато тя се стопи, човекът в ризницата бе изчезнал и само слънцето ярко огряваше мястото му върху пясъка.

Гед удари с жезъла си по костената къща, тя рухна и също изчезна. Нищо не остана от нея освен една огромна ребрена кост, която се подаваше от земята.

Той се обърна към Орм Ембар:

— Тука ли е, Орм Ембар? Това ли е мястото? Драконът отвори уста и силно изсъска.

— Тук, на последния бряг на света. Добре! Гед разтвори ръце, хванал в лявата черния тисов жезъл, и с жест на призоваване заговори. Въпреки че използваше езика на Сътворението, Арен накрая разбра, защото това призоваване имаше сила над всички и всеки, който го чуеше, трябваше да го разбере:

— Призовавам те тук и сега, враг мой, пред моите очи и в твоята плът и те заклинам в думата, която не ще бъде произнесена преди свършека на времето, ела!

Но когато трябваше да изрече името на призовавания, Гед каза само: „Враг мой.“

Последва тишина, като че гласът на морето бе замлъкнал. Арен помисли, че слънцето се скри и потъмня, макар то да се издигаше високо в ясното небе. Над брега се спусна мрак, сякаш гледан през опушено стъкло. Пред самия Гед мракът стана особено гъст и беше трудно да се види каквото и да било. Можеше да се предположи, че там няма нищо, нищо, върху което да падне светлината, само безформеност.

Изведнъж от нея изникна човек. Същият, когото бяха видели на дюната, чернокос, дългорък, жилав и строен. Сега държеше дълъг жезъл или стоманено острие, гравирано цялото с руни, и го насочи към Гед, който излезе насреща му. В погледа му имаше странен израз, сякаш очите му бяха невиждащи, ослепени от слънцето.

— Идвам — каза той — по своя воля и по собствен път. Ти не можеш да ме призовеш, Върховни жрецо. Аз не съм сянка. Аз съм жив. Само аз измежду всичките съм жив! Ти се мислиш за жив, ала си умиращ, умиращ. Знаеш ли какво държа в ръката си? Жезъла на Сивия жрец — онзи, който изпрати Нерегер в забвение, повелителя на моето изкуство. Но сега аз съм повелителят. И ми омръзна да си играя на дребно с тебе.

При тези думи той протегна напред стоманеното острие, за да докосне Гед, който стоеше като схванат и онемял. Арен бе само на крачка зад него и с цялата си воля се стремеше да излезе напред, обаче не можеше да се помръдне, не можеше дори да постави ръка върху дръжката на меча и сякаш си бе глътнал езика.

Ала над Гед и Арен, високо над главите им, във вит полет се появи туловището на дракона, огромно и огнено, и с всички сили се спусна върху другия, тъй че омагьосаното стоманено острие се заби до дръжката в беззащитните драконски гърди. Но мъжът бе съборен под неговата тежест, смазан и изпепелен.

Орм Ембар се надигна отново от пясъка, изви гръбнак, изплющя с криле и избълва огнени съсиреци, като простена. Опита се да полети и не успя. Гибелният хладен метал беше пронизал сърцето му. Той се свлече превит, от устата му кръвта изтичаше черна, отровна и димяща, а огънят в ноздрите му гаснеше, докато те заприличаха на изпепелени ями. Драконът положи грамадната си глава върху брега.

Така умря Орм Ембар, на мястото, където бе умрял прародителят му Орм, върху костите на Орм, заровени в пясъка.

Ала там, дето беше повалил врага си на земята, лежеше нещо грозно и сгърчено, като тяло на паяк, изсъхнал в собствената си паяжина. То бе изгорено от дъха на страшилището и смазано от ноктите му. И все пак Арен забеляза, че се движи. Фигурата пропълзя, отдалечавайки се леко от дракона.

Лицето се вдигна към тях. Нищо приятно не бе останало в чертите му, единствено разруха и старост, надживяла старостта. Устните бяха повехнали. Очните кухини бяха пусти, отдавна изпразнени. Тъй Гед и Арен видяха най-сетне истинското лице на своя враг.

Той се извърна. Обгорените, почернели ръце се протегнаха и в тях се стече мрак, същият безформен мрак, който погълна и затъмни слънцето. Между дланите на Разрушителя се очерта нещо, подобно на арка или порта, макар смътна и безформена, и през нея не се съзираше нито светлият пясък, нито морето, само дълъг тъмен скат, който се спускаше все по-надолу в черен тунел.

Нататък пое смазаната, влачеща се фигура и когато навлезе в мрака, тя като че ли изведнъж се надигна, раздвижи се бързо и изчезна.

— Ела, Лебанен — каза Гед, взе ръката на момчето и тръгна напред към сухата земя.