Най-далечният бряг

10. ДРАКОНОВИЯТ ПЪТ

А същият този Настоятел на Острова на мъдреците се събуди целият схванат в студената светла утрин в една малка лодка сред най-далечните води на Западния разлив. Той се надигна с дълбока прозявка и скоро, сочейки на север, каза на своя спътник, който също се прозяваше:

— Погледни! Онези два острова — виждаш ли ги? Това са най-южните острови от Драконовия път.

— Ти имаш ястребов поглед, повелителю — рече Арен, като се взираше сънено в морето, без да забелязва нищо.

— Затова ме наричат Ястреба — отвърна жрецът жизнерадостно, сякаш отърсил се от мрачните мисли и предчувствия. — Не ги ли виждаш?

— Виждам чайки — каза Арен, който разтърка очи и се вгледа в синкаво-сивия хоризонт. Жрецът се разсмя:

— Дори и ястреб не би могъл да зърне чайки от двадесет мили разстояние.

Щом слънцето озари мъглите на изток, малките вити ята, които Арен наблюдаваше във въздуха, започнаха да блещукат като златист прашец, изсипан над водата, като прашинки в слънчев лъч. И принцът осъзна, че това са дракони.

Когато „Взор“ наближи островите, Арен видя как драконите се рееха и кръжаха в утринния вятър и сърцето му подскочи от радост, от щастие, прилично на болка. Величието на всичко тленно се откриваше в този полет. Красотата им таеше страховита сила, дивна първичност и изящество на разума. Това бяха мислещи същества — притежаваха реч, притежаваха древна мъдрост. В очертанията на техния летеж имаше строга, овладяна хармония.

„Аз видях драконите, понесени от утринния вятър, и нищо повече няма значение“ — мислеше Арен, макар че остана безмълвен.

Понякога полетът им рязко се изменяше, кръговете се накъсваха и един или друг дракон изстрелваше от ноздрите си продълговата огнена спирала. Тя се диплеше и оставаше за миг във въздуха, удвоявайки извитата и светла дълга линия на драконовото тяло. Виждайки туй, жрецът забеляза:

— Ядосани са. Играят танца на гнева върху крилете на вятъра.

И след малко добави:

— Вече сме в гнездото на осите.

Защото драконите бяха зърнали мъничкото платно сред вълните и първо един, сетне още един се откъснаха от вихъра на танца и опънали дългите си тела, плавно се спуснаха право към лодката, като пореха въздуха с огромните си криле.

Жрецът погледна към Арен, който седеше на кормилото, понеже идваха бурни насрещни вълни. Момчето го държеше здраво със сигурна ръка, макар и с взор, вперен в маховете на тези криле. Ястреба се обърна успокоен и застанал до мачтата, прибра магическия вятър от платното. Издигна жезъла си и заговори високо.

Като чуха неговия глас и словата на Древната реч, някои от драконите се извиха насред полет, разпръснаха се и се завърнаха на островите. Други спряха и увиснаха във въздуха; саблените нокти на предните им крайници бяха разперени, ала неподвижни. Един измежду тях се спусна ниско над водата и се приближи към човеците. С два маха на крилете той бе вече над лодката. Безлюспестият му корем леко докосна мачтата. Арен видя сбръчканата незащитена плът между раменната ключица и гърдите, която наред с очите е единствената уязвима част от тялото на дракона, освен ако копието, което го пробожда, не е силно омагьосано. Димът, излизащ от огромната зъбата уста, го задуши и навя мирис на гнило, от който той потръпна и започна да му се повдига.

Сянката отмина. Но се върна все така ниско и тоя път Арен усети как страшилището всмука дълбоко въздух като тяга на пещ, преди да изпусне пара. Чу се ясният и суров глас на Ястреба. Драконът се оттегли. И всички отлетяха подобно въглени, понесени от струя вятър.

Арен си пое дъх и изтри студената пот от челото си. Погледна своя приятел и видя, че косата му е побеляла: диханието на дракона я бе опърлило. А тежката материя на платното беше изгоряла до кафяво от едната страна.

— Косата ти е леко опърлена, момчето ми.

— Също и твоята, повелителю. Изненадан, Ястреба прокара ръка по главата си.

— Наистина! Това е нахалство. Обаче аз не искам да се карам с тези създания. Те имат вид на луди, на по-дивели. Нищо не проговориха. Не съм виждал дракон, който да не говори, преди да нападне — ако ще и само за да измъчи жертвата си… Сега трябва да продължим. Не ги гледай в очите, Арен. Извърни лице, ако си принуден. Ще потеглим с естествения вятър — той духа точно от юг, а пък моето изкуство може да ми потрябва за други неща. Направлявай лодката.

„Взор“ се понесе напред и скоро отляво се откри един далечен остров, а отдясно — двата острова-близнаци, които бяха зърнали в началото. Бреговете им бяха с ниски рифове и коравата скала бе побеляла от драконов тор и малки белоглави чайки, безстрашно виещи гнездата си сред драконите.

Страшилищата се издигаха нагоре и извиваха хищен танц във висините. Нито едно не се спусна отново над лодката. Понякога те отправяха остри, силни крясъци помежду си сред въздушния вихър, но ако в тях се съдържаха думи, то Арен не можеше да ги разбере.

Лодката заобиколи малък нос и принцът видя нещо, което му заприлича на разрушена крепост. Ала беше дракон. Едното му черно крило лежеше свито под него, а другото бе опънато широко върху пясъка чак до водата и вълните леко го полюляваха като при полет. Дългото змиеобразно тяло бе проснато в цял ръст върху брега. Единият преден крайник липсваше, люспите и плътта от огромната ребрена дъга бяха разкъсани, коремът — изтърбушен, и пясъците наоколо бяха почернели от отровната драконова кръв. Но драконът беше още жив. Толкова могъщ е животът на тия същества, че само равна на тях магическа сила може да ги убие бързо. Златистозеленикавите му очи бяха отворени и когато лодката доближи, грамадната удължена глава се помръдна и ноздрите със съсък изпуснаха кълба пара, примесена с пръски кръв.

Брегът между умиращия дракон и морето бе осеян със следи от ходилата и тежките тела на неговите събратя и вътрешностите му бяха утъпкани в пясъка.

Нито дума не пророниха Ястреба и Арен, преди да се отдалечат от острова, отправяйки се към неспокойния, бурен пролив на Драконовия път, пълен с рифове, подводни плитчини и скални форми, по посока на Северните острови от двойната верига. Едва тогава Ястреба промълви:

— Това беше злощастна гледка — и гласът му бе суров и мрачен.

— Нима те… се изяждат помежду си?

— Не. Не повече от нас. Но са доведени до лудост. Речта им е отнета. Те, които са проговорили, преди хората да проговорят; те, които са по-древни от всичко живо, децата на Сегой — те са докарани до немия ужас на зверовете. О, Калесин! Къде ли са те отнесли крилете ти? Дали си жив, за да видиш своя род, потънал в срам?

Гласът му прокънтя като накалено желязо и той се взря нагоре, претърсвайки с поглед небето. Ала зад тях бяха драконите, които кръжаха ниско над скалистите острови и напоения с кръв бряг, а над тях се открояваха само синият небосвод и обедното слънце.

Дотогава никой жив човек не бе преплавал Драконовия път и не бе го зървал освен Върховният жрец. Преди двадесет и повече години той го измина целия от изток на запад и обратно. Това беше кошмар и очарование за моряка. Водата представляваше лабиринт от сини проливи и зелени плитчини и между тях Арен и жрецът с думи и жестове си проправяха внимателно пътя през рифовете и скалите. Някои бяха ниски, потопени или полупотопени под водата, покрити с водорасли, полепнали раци и морска папрат. Напомняха подводни чудовища, змиевидни или раковинообразни. Други се издигаха островърхи над морето във формата на арки и полуарки, вити кули и фантастични животни, гърбове на глигани, глави на змии, огромни, изкривени, преплетени, сякаш животът полусъзнателно се бе гърчил и ваял в камъка. Морските вълни се разбиваха в тях като шумно дихание и ги обливаха със светла, горчива пяна. Една от скалите приличаше откъм юг на приведена над морето фигура на човек, потънал в дълбок размисъл, със сгушени рамене и благородна осанка. Но щом лодката я задмина и те погледнаха от север, човекът бе напълно изчезнал, а в масивните скали се откриваше пещера, в която водата навлизаше и се плискаше с кух, кънтящ тътен. И в него сякаш се долавяше смътна дума или сричка. Когато се отдалечиха, измамният шум отслабна и сричката долетя по-ясно отпреди.

— Има ли ехо в пещерата? — попита Арен.

— Да, това е гласът на морето.

— Но той изрича някаква дума. Ястреба се вслуша. После се взря в Арен и пак в пещерата:

— Как ти се счува?

— Сякаш изрича сричката „ом“.

— В Древната реч тя означава начало или далечно минало. Ала аз я чувам като „об“, което е название на края.

— Погледни напред! — прекъсна рязко той в мига, когато Арен вече предупреждаваше;

— Плитчина!

И въпреки че „Взор“ като котка си проправяше път сред опасностите, известно време двамата бяха заети с управлението на лодката и пещерата с вечното ехо на онова загадъчно слово остана далеч назад.

Тук водата вече ставаше по-дълбока и те се измъкнаха от фантасмагоричните скали. Пред тях постепенно се появи остров с очертанията на кула. Рифовете му бяха черни, образувани сякаш от плътно споени стълбове или цилиндри, с остри ръбове и гладки повърхности, издигащи се на около триста стъпки над морето.

— Това е Владението на Калесин — каза жрецът. — Така го наричаха драконите, когато бях тук преди много години.

— Кой е Калесин?

— Най-старият…

— Той ли е съградил всичко наоколо?

— Не зная. Не зная дали изобщо е било съграждано. Не зная и на каква възраст е той. Казвам „той“, но и това не зная… В сравнение с Калесин, Орм Ембар е сукалче. А ти и аз сме като еднодневки.

Магьосникът внимателно се вгледа в ужасната скална верига и Арен също хвърли неспокоен поглед нататък, защото си мислеше как драконът би могъл да изскочи иззад далечния черен рът, тъй че сянката му едва ли не да падне върху тях. Обаче не се появи никакъв дракон. Те бавно преминаха спокойните води в завета на скалите и до тях достигаха само тътенът и шепотът на сенчестите вълни по базалтовите колони. Тук водата бе дълбока, без рифове и скали. Арен направляваше лодката, а Ястреба, застанал на носа, внимателно наблюдаваше каменните силуети и светлото небе пред тях.

Най-накрая „Взор“ излезе от сянката на Владението на Калесин в светлината на късния следобед. Те пресякоха Драконовия път. Жрецът вдигна ръка като човек, съзрял онова, което е търсил, и отвъд огромното златисто пространство пред тях на златисти криле долетя драконът Орм Ембар.

Арен чу как Ястреба извика високо към него:

— Аро Калесин?

Той отгатна смисъла на тези думи, но не схвана отговора на дракона. При все това, винаги щом чуеше Древната реч, принцът усещаше, че е на косъм да я разбере, че почти я разбира — като език забравен, ала не непознат. На тоя език гласът на жреца звучеше по-ясно, отколкото на хардийски, и отекваше като най-нежното докосване на огромна камбана. А гласът на дракона, едновременно дълбок и пронизителен, приличаше на гонг или на съскащо подрънкване на цимбали.

Арен наблюдаваше спътника си, застанал на тесния нос, да разговаря с чудовищното същество, увиснало над него във въздуха, изпълвайки половината небе. И сърцето му бе обладано от ликуваща гордост — човекът беше толкова дребно, крехко създание и толкова силно. Защото ако само големината имаше значение, драконът би могъл с един замах на ноктестия си крайник да откъсне главата от раменете на човека, би могъл да разбие и потопи лодката, както камък потапя плаващ лист… Но Ястреба бе не по-малко опасен от Орм Ембар — и драконът знаеше това.

Жрецът извърна глава.

— Лебанен — повика той и момчето скочи и излезе напред, макар че съвсем не искаше да изминава дължината на лодката, не искаше да се приближава нито на крачка до тази петнадесетфутова челюст и дръпнатите яркозелени очи с тесни зеници, които го изгаряха, гледайки го отгоре.

Ястреба не се обърна към него, а постави ръка върху рамото му и пак заговори на дракона.

— Лебанен — изрече дълбокият глас без никакъв патос. — Агни Лебанен.

Арен погледна нагоре. Но си спомни предупреждението на жреца, усещайки дланта му върху рамото си, и избягна погледа на златистозелените очи.

Не можеше да говори на Древната реч, обаче не беше и ням.

— Приветствам те, Орм Ембар, Господар на драконите — произнесе той ясно, както един принц поздравява друг.

После настъпи тишина и сърцето на Арен биеше затруднено и тежко. Ала магьосникът, застанал до него, се усмихваше.

След това драконът отново заговори и Ястреба му отвърна. Разговорът продължи доста, както се стори на Арен. Накрая най-внезапно приключи. Драконът се устреми напред, като с един замах на крилете едва не прекатури лодката, и отлетя. Момчето погледна към слънцето и видя, че то не бе се преместило твърде много на запад. Всъщност не беше изминало дълго време. Но лицето на жреца бе добило цвят на влажна пепел и когато се обърна към Арен, очите му блеснаха. Той приседна на пейката за гребеца.

— Браво, момче — каза дрезгаво. — Не е лесна работа да говориш с дракони.

Арен извади храна, понеже не бяха хапвали през целия ден. И жрецът не спомена нищо повече, преди да се нахранят и утолят жаждата си. По това време слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта, макар че в тези северни ширини далеч преди края на лятото нощта настъпваше късно и бавно.

— И сега Орм Ембар ми откри много неща — започна жрецът накрая. — Каза, че оня, когото търсим, е и не е на Селидор… Трудно е за един дракон да говори разбрано. Те нямат ясно съзнание. Дори когато някой от тях е готов да ни довери истината, което се случва рядко, той не знае как изглежда тази истина на човека. Аз го попитах: „Така ли, както баща ти Орм се намира на Селидор?“ Защото, нали знаеш, там Орм и Ерет-Акбе са загинали в битка. Отговори ми: „И не, и да. Ще го откриеш на Селидор, ала не в Селидор.“ — Ястреба спря за миг и се замисли, докато дъвчеше коричка твърд хляб. — Може би искаше да каже, че този човек не се намира в Селидор, но аз трябва да отида там, за да го открия. Може би… Тогава го запитах за останалите дракони. Той съобщи, че онзи човек е бил сред тях, без да се страхува, защото дори да бъдел убит, възкръсвал от смъртта в собственото си тяло. Затова те се плашат от него като от същество извън природата. И техният страх ги прави подвластни на магията му. Така той им е отнел Речта на Сътворението, направил ги е жертва на диви инстинкти. И ето, те се унищожават едни други или се самоубиват, потапяйки се в морето. Противна смърт за един огнедишащ дракон, дивна рожба на огъня и вятъра. Тогава аз го попитах: „Къде е вашият господар Калесин?“ „На запад“ — отвърна Орм Ембар, което би могло да означава, че Калесин е летял към далечни земи, недостигнати от никой кораб. Ала може и да не значи това. Тъй аз свърших моите въпроси и той зададе своите, като каза: „Летях на север над Калтуел и Торинговите врата. В Калтуел видях как селяни убиват новородено на жертвения камък. А в Ингат зърнах как един заклинател бе пребит с камъни от своите съграждани. Как мислиш, Гед, дали те ще изядат бебето? Дали магьосникът ще се върне от смъртта и ще запрати камъни срещу своите съграждани?“ Реших, че ми се надсмива и бях готов да заговоря гневно, но той не се надсмиваше. „Смисълът на нещата се е загубил. Има пролом в света и морето изтича през него. Светлината изтича през него. Ще останем в една пустинна земя. Няма да има повече реч и няма да има повече смърт.“ И ето че накрая аз разбрах какво е искал да ми каже.

Арен обаче не разбираше. А и беше дълбоко разтревожен. Защото, предавайки думите на дракона, Ястреба бе назовал безпогрешно собственото си истинско име. Това ненадейно извика в съзнанието на принца спомена за онази измъчена жена в Лорбанъри, която крещеше: „Името ми е Акарен!“ Ако силите на магията, на музиката, на речта, на доверието отслабваха и напускаха хората, ако ги овладяваше безумието на страха и подобно на лишените от разсъдък дракони те се нахвърляха един срещу друг и се унищожаваха — ако всичко това бе така, нима неговият повелител щеше да успее да го избегне? Нима щеше да му стигне силата?

Не изглеждаше толкова силен, приведен над вечерята си от хляб и пушена риба, с хлътнали рамене и посивяла опърлена коса, с тънки ръце и изнурено лице.

И все пак драконът се страхуваше от него.

— Какво те тревожи, момче?

Не можеше да скрие истината от него.

— Повелителю, ти изрече името си.

— О, да. Забравих, че не съм ти го казвал по-рано. Ще трябва да знаеш истинското ми име, ако стигнем там, закъдето сме поели.

И с все още пълна уста той отправи поглед към Арен:

— Или ти си помисли, че аз изкуфявам и съм започнал да раздрънквам името си като занесен старец, без смисъл и свян? Още не, момче!

— Не — каза принцът, толкова смутен, че нищо повече не му хрумна.

Той бе много уморен, денят беше дълъг, драконите — изтощителни. А пътят напред тънеше в мрак.

— Арен — обърна се жрецът към него. — Не, Лебанен — там, където отиваме, не можеш да се скриеш. Там всичко носи своето същинско име.

— Мъртвите не могат да бъдат наранени — мрачно отвърна Арен.

— Но не само там, не само в смъртта хората възвръщат имената си. Онези, които са най-раними, най-уязвими — които отдават любовта си и не искат нищо в замяна, — те изричат истинските си имена. Хората с верни сърца, творящите живот… Ти си изтощен, момчето ми. Легни да поспиш. Сега нищо не можем да правим, освен да държим посоката през цялата нощ. А на сутринта ще видим последния остров от този свят.

В гласа му имаше неизразима нежност. Арен се сви на носа на лодката и сънят го налегна на часа. Дочу как жрецът подхвана тихо, почти шепнешком една песен и думите й бяха не на хардийски, а на езика на Сътворението. И когато най-сетне започваше да разбира и да си спомня смисъла на думите, тъкмо преди да ги проумее, той потъна в дълбок сън.

Жрецът мълчаливо прибра хляба и рибата, огледа въжетата, подреди всичко в лодката, после хвана насочващото въже на платното и като седна на задната пейка за гребеца, извика магически вятър. Неизтощима, „Взор“ полетя на север подобно стрела над морето.

Той се загледа в Арен. Спящото лице на момчето бе озарено в златисточервено от продължителния залез, буйната му коса беше разпиляна от вятъра. Меките спокойни черти на принца, който седеше до водоскока на Големия дом само преди няколко месеца, бяха изчезнали. Лицето му сега бе изпито, по-сурово, много по-силно. Но не по-малко красиво.

„Не намерих никой да ме последва по моя път — изрече на глас Върховният жрец Гед към спящото момче или вятъра. — Никой; само теб. А и ти трябва да вървиш по своя път, не по моя. Ала нека твоето царуване бъде донякъде и мое. Понеже те познах пръв! Аз пръв те познах! И бъдните дни ще ми признаят това повече от всичко, което съм постигнал с магическото си изкуство… Ако има бъдни дни. Защото преди туй ние двамата с теб трябва да застанем в точката на Равновесие, в опорната точка на въртенето на света. И ако падна аз, ще паднеш и ти, и всичко останало… За кратко, само за кратко. Никоя тъма не е вечна. Дори и в мрака, дори и в мрака има звезди… O, как бих желал да зърна коронования в Хавнър, да видя как слънцето блести върху Кулата на меча и върху пръстена, който донесохме с Тенар от Атуан, от мрачните Гробници, за тебе, който още не си бил роден!“

Той се засмя, обърна се на север и си каза на прост език: „Едно козарче да възцари наследника на Моред на неговия трон? Никога ли не ще ми дойде умът?“

После, с насочващото въже в ръка и с поглед в опънатото платно, което се червенееше на последните лъчи от запад, Гед отново тихо заговори: „Не ще бъда в Хавнър, нито в Роук. Време е да се простя с могъществото си. Да оставя старите играчки и да продължа нататък. Време е да се завърна у дома. Да видя Тенар. Да видя Оджиън, преди да умре, и да говоря с него за последен път там, в къщичката сред урвите на Ри Алби. Копнея да бродя из планините, из планините на Гонт и из горите през есента, когато листата са пъстроцветни. Няма друго царство като царството на горите. Време е да се завърна, да се завърна в мълчанието, в самотата. И там може би най-сетне ще науча онова, което с никое действие и с никоя сила не може да се познае; онова, което още не съм научил.“

Западът лумна цял в луди и величествени червени езици, морето пурпурно засия, а платното стана алено като кръв. После тихо падна нощта. През тази нощ момчето спа, докато мъжът будуваше, неизменно взрян в мрака напред. Нямаше никакви звезди.