Най-далечният бряг

5. МОРСКИ СЪНИЩА

Към обяд Ястреба изтегли магическия вятър от платното и пусна лодката по земния вятър, който духаше леко на югозапад. Отдясно в далечината неусетно се изплъзваха и губеха хълмовете на южен Уотхорт. Те ставаха все по-малки и сини, прилични на мъглисти валма над вълните.

Арен се събуди. Морето се плискаше в горещото, златисто пладне — необятна водна шир под необятна светлина. Ястреба седеше гол на кърмата — само с една препаска и нещо като тюрбан от брезент на главата. Той пееше нежно и барабанеше с длани по пейката на гребеца в лек, монотонен ритъм. Това не бе магическо заклинание, нито песен за подвизите на герои или крале, а провлаченият напев с нищо незначещи думи на козарче, което сам-само пасе стадата по гонтийските хълмове в онези дълги следобеди на лятото.

Някоя риба току изскачаше над морската повърхност и се плъзваше продължително във въздуха на твърдите си, блестящи като крилца на водно конче хриле.

— Намираме се в Южния разлив — рече Ястреба, когато свърши песента. — Странна част на света, където рибите летят и, казват, делфините пеят. Но водата е приятна за плуване, а аз се разбирам с акулите. Измий допира на робовладелеца от себе си.

Всички мускули на Арен го боляха и в началото отказваха да се движат. Той бе неопитен плувец, защото моретата край Енладите са сурови — човек по-скоро се бори с тях, отколкото да плува, и твърде бързо се изтощава. Това море беше по-синьо и макар студено при първото гмуркане, после ставаше приятно. То изсмука болките му. Момчето се виеше редом с „Взор“ като млада морска змия и вдигаше фонтани от пръски. Ястреба се присъедини към него с по-уверен замах. Покорна и сигурна, белокрилата „Взор“ ги чакаше над искрящите вълни. Една риба изскочи от морето във въздуха. Арен я последва. Тя се гмуркаше, отново изскачаше и пореше въздуха, устремяваше се под водата, търсеше го.

Златистото и гъвкаво тяло на принца игра и се радва на водата и светлината чак докато слънцето докосна морето. А мъжът, тъмнокож и сдържан, с пестеливи движения и овладяната сила на възрастта, плуваше и направляваше лодката. Майстореше навес от платното и съзерцаваше плуващото момче и летящата риба с безпристрастна нежност.

— Накъде се насочваме? — попита Арен в късния здрач, след като хапна осолено месо и корав хляб и отново почувства сънливост.

— Лорбанъри — отговори Ястреба и тия нищо незначещи за Арен срички бяха последното, което чу тази вечер, тъй че първите нощни сънища се заплетоха около тях.

Присъни му се, че върви из купища мека, прозрачна материя, конци и парцали в розово, златно, небесносиньо и изпитва глупаво удоволствие. Някой му каза:

„Това са копринените поля на Лорбанъри, където никога не се стъмва.“ Но по-късно, в края на нощта, когато ярки звезди грееха в пролетното небе, той сънува, че се намира в една разрушена къща. Въздухът бе сух. Всичко беше прашно и окичено с прокъсани, мръсни паяжини. Краката на Арен се оплетоха в тях, те пълзяха към устата и ноздрите му и го задушаваха. Ала най-голям ужас вдъхваше мисълта, че тая висока, опустошена стая е залата, където бе закусвал с Повелителите на Големия дом на Роук.

Сепна се ужасен, сърцето му биеше, нозете му се бяха схванали под пейката на гребеца. Изправи се и се опита да се отърси от лошия сън. На изток още не се виждаше светлина, само мракът се разсейваше. Мачтата скърцаше, платното, все така опънато от североизточния бриз, се мяркаше над него високо и избеляло. На кърмата спътникът му бе потънал в дълбок, тих сън. Арен легна пак и задряма, докато го събуди светлината на деня.

Този ден морето беше по-тихо и по-синьо, отколкото би могъл да си представи, водата бе тъй мека и чиста, че плуването напомняше плъзгане или летене във въздуха. Бе странно и като на сън.

Към обяд принцът попита:

— Магьосниците отдават ли значение на сънищата? Ястреба ловеше риба. Той внимателно следеше влакното. Едва след дълга пауза каза:

— Защо?

— Питах се дали в тях има някаква истина.

— Разбира се.

— Истината ли предсказват?

Но рибата кълвеше и десет минути по-късно, щом жрецът поднесе великолепен сребристосин морски костур за закуска, въпросът беше напълно забравен.

Когато следобед си почиваха под навеса, издигнат да ги пази от безмилостното слънце, Арен запита:

— Какво ще търсим в Лорбанъри?

— Онова, което търсим — отговори Ястреба. Малко по-късно Арен рече:

— В Енлад разказваме една приказка за момчето, което имало за учител камък.

— Да?… И какво научило?

— Да не задава въпроси.

Ястреба изсумтя, сякаш да сдържи смеха си, и се изправи.

— Е, добре — каза той. — Макар че предпочитам да мълча, преди да знам за какво говоря. Защо няма вече магия в Хорт, в Нарвидуен, а може би навсякъде из Разливите? Това искаме да разберем, нали?

— Да!

— Знаеш ли старата поговорка: „Правилата се изменят в Разливите“? Моряците я употребяват, но тя е създадена от магьосниците и показва, че мястото влияе на магията. Едно същинско заклинание в Роук може да бъде празни думи в Ифиш. Езикът на Сътворението не се помни навсякъде — тук една дума, там друга. А заклинанията се вплитат в земята, водата, ветровете, откосите на светлината там, където са изречени. Веднъж плавах на Изток, толкова надалеч, че нито вятърът, нито водата чуваха моите заповеди, невежи за имената си. Или по-скоро аз бях невежият. Защото светът е голям, откритото море се простира отвъд познанието и отвъд света започват други светове. Над тези бездни от пространство и време едва ли има дума, която навсякъде и винаги да съхранява значението и силата си. Освен Първото слово, което Сегой е изрекъл, когато е създал всичко, и Последното, което още не е изричано и няма да се чуе, преди всички неща да изчезнат… Дори в този свят на нашата Землемория с познатите ни малки острови съществуват различия, загадки, промени. А Южният разлив е най-непознатото и най-загадъчното място. Малко са магьосниците от Вътрешните земи, които са идвали сред тукашните хора. Те не ни посрещат добре, защото, както се смята, имат свои собствени магии. Ала това са смътни слухове, може би там просто не познават магическото изкуство или не го разбират напълно. Ако е така, всеки, който поиска, може лесно да го разруши. Там силата на магията отслабва по-бързо, отколкото при нас, във Вътрешните земи. И ние чуваме приказки, че магията е изчезнала на Юг. Защото порядъкът придава на делата ни дълбочина и сила. Нямат ли посока, човешките дела са плитки, блуждаещи и напразни. Дебелата жена с огледалцата е загубила своето изкуство и счита, че никога не го е притежавала. Заека дъвче хейзия и вярва, че е надминал най-великите жреци, когато едва навлиза в селенията на съня и вече се изгубва… Но къде мисли, че е отишъл? Какво дири? Какво е погълнало магическото му изкуство? Смятам, че достатъчно видяхме в Хорт, затова ще отидем в Лорбанъри, за да разберем какво правят там магьосниците, да открием онова, което трябва да открием… Отговорих ли на въпроса ти?

— Да, но…

— Тогава остави камъка да помълчи! — настоя жрецът.

И като седна до мачтата в жълтеникавата сянка на навеса, загледа се в морето на запад, докато лодката се носеше леко на юг в изтичащия следобед. Седеше изправен и неподвижен. Часовете минаваха. Арен плува няколко пъти, като тихо се плъзваше във водата от кърмата, защото не искаше да се изпречва пред този тъмен поглед, който, отправен над морето, виждаше сякаш далеч отвъд хоризонта, отвъд синия въздух и границите на светлината.

Накрая Ястреба излезе от мълчанието си, макар да проронваше само по някоя и друга дума. Възпитанието на Арен му помагаше бързо да отгатва настроението, прикривано зад любезност или сдържаност. Сега той знаеше, че на другаря му бе тежко на сърцето. Не зададе повече въпроси, а привечер каза:

— Ще смутя ли мислите ти, ако попея? Ястреба отвърна с опит за шега:

— Това зависи от пеенето.

Арен седна, опрял гръб на мачтата, и запя. Гласът му не беше така висок и звънлив, както някога в двореца на Берила, когато го обучаваше учителят по музика, който теглеше струните на арфата си. Сега по-високите тонове звучаха дрезгаво, а ниските бяха дълбоки и чисти като звук на виола. Той пееше „Жалбата за Белия вълшебник“, създадена от Елфаран, когато узнава за смъртта на Моред и вече очаква своята. Не се пее често, нито леко тази песен. Ястреба се заслуша в младия глас, полетял силен, уверен и тъжен между пурпурното небе и морето, и сълзи замъглиха очите му.

Арен помълча малко след изпълнението. После нежно поде по-кратки и леки мелодии за разведряване сред монотонното безветрие, морското вълнение и чезнещата светлина при падането на нощта.

Щом престана да пее, настъпи пълна тишина, вятърът бе стихнал, вълнението — намаляло. Дървенията и въжетата леко проскърцваха, морето почиваше смълчано, а горе звездите изгряваха една след друга. На юг се появи жълта светлина, заискри ярко и разпиля порой златисти пръски по водата.

— Погледни! Маяк! — И след минута: — Дали пък не е звезда? Ястреба известно време я иаблюдава и накрая каза:

— Според мене трябва да е звездата Гобардон. Тя се вижда само от Южиия разлив. Гобардон означава Корона. Куремкармерук ни учеше, че пътувайки по море още по на юг, човек може да открие други осем звезди на хоризонта под Гобардон, които образуват огромно съзвездие. Според едни — приличало на тичащ човек, според други — на руната Агнен. Руната на края.

Погледнаха я как освети неспокойния хоризонт над морето и уверено засия.

— Ти изпя песента на Елфаран — рече Ястреба, — сякаш познаваш тъгата й, накара и мене да я почувствам… От всички истории на Землемория тази винаги ме е вълнувала най-много. Огромният кураж, с който Моред побеждава отчаянието. И благородният крал Сериад, роден въпреки отчаянието. И Елфаран. Когато аз извърших най-голямата злина в живота си, все пак ми се струваше, че търсех нейната красота. Тогава я видях — за миг видях Елфаран.

Студена тръпка полази по гърба на Арен. Той преглътна и остана смълчан, като гледаше великолепната, гибелна, топазеножълта звезда.

— Кой е любимият ти герой? — попита жрецът.

— Ерет-Акбе — отвърна Арен.

— Наистина той е бил най-великият.

— Но аз мисля за неговата смърт — съвсем сам, в битка с дракона Орм на брега на Селидор. Можел е да владее цяла Землемория. Обаче е предпочел тази смърт.

Жрецът не отговори. За известно време всеки от тях потъна в собствените си мисли. След малко Арен попита, като все още наблюдаваше жълтата светлина на Гобардон:

— Значи е истина, че мъртвите могат да бъдат съживени чрез магия?

— Могат — отвърна жрецът.

— Но прави ли се това? По какъв начин? Спътникът му отговаряше с голяма неохота.

— Чрез заклинанията за призоваване — изрече той, като смръщи вежди или може би примигна.

Арен помисли, че няма да каже нищо повече, ала в същото време жрецът продължи:

— Тези заклинания са вписани в Завета на Палн. Повелителят на призоваването никога не преподава и не използва тоя завет. Рядко се прибягва до него и, мисля, никога разумно. Върховните му заклинания са създадени от Сивия жрец на Палн преди хиляда години. Той призовал духовете на герои и магьосници, даже Ерет-Акбе, за да посъветват Владетелите на Палн във войната и управлението.

— И какво станало?

— Съветът на мъртвите не е полезен на живите. Зли времена настанали за Палн. Сивият жрец бил прогонен и умрял в неизвестност.

Магьосникът разказваше с неохота, но разказваше. Сякаш разбираше, че Арен има правото на отговор. И Арен продължи да настоява:

— И сега никой ли не използва тези заклинания?

— Познавах само един човек, който свободно боравеше с тях.

— Кой беше той?

— Живееше в Хавнър. Смятаха го за обикновен заклинател, обаче имаше природната дарба на голям жрец. Печелеше пари чрез изкуството си, като показваше на всеки срещу заплащане духа, който пожелаеше да види — мъртва жена, съпруг или дете; постепенно изпълни къщата си с неспокойни сенки от стари времена, с красиви жени от епохата на кралете. Видях как повика от Земята на мъртвите стария ми учител Немерл, който бе Върховен жрец по времето на моята младост, само за забавление. И великата душа откликна на неговия зов като вярно куче. Аз се ядосах и го предизвиках. Тогава още не бях Върховен жрец. Казах му: „Ти заставяш мъртвите да дойдат в дома ти. Готов ли си да дойдеш с мен в техния?“ И го принудих да дойде, макар че мъжът се съпротивява с цялата си воля, промени образа си и плака на глас в тъмнината.

— Значи си го убил? — прошепна смаяно Арен.

— Не! Заставих го да ме последва и да се върне заедно с мене. Той беше уплашен. Той, който тъй лесно извикваше мъртвите, беше по-уплашен от смъртта — от собствената си смърт, — отколкото всеки друг, когото познавах. Там, пред каменната стена… Но аз съм на път да ти кажа повече, отколкото трябва да знае един послушник. А ти даже не си послушник.

Проницателните му очи срещнаха погледа на Арен, което го смути.

— Както и да е — продължи Върховният жрец. — Има една каменна стена и сетне едно гранично пространство. Премине ли го, духът отива в смъртта; жив човек може да го премине и да се върне обратно само ако знае пътя… Пред каменната стена онзи мъж се свлече откъм страната на живите. Той впи ръце в камъните, като плачеше и стенеше. Принудих го да продължи. Страхът му ме отвращаваше и ядосваше. По това трябваше да позная, че постъпвам зле. Ала бях овладян от гняв и суета. Съперникът беше силен, пък аз копнеех да докажа, че съм по-силният.

— И какво направи той после, когато се върнахте обратно?

— Пълзеше и се кълнеше никога повече да не употребява Палнийския завет, целуваше ръката ми, а би ме убил, ако имаше смелост.

— Какво стана по-нататък с него?

— Замина на запад от Хавнър, може би към Палн. Никога повече не съм чувал за него. От времето, когато го познавах, той беше белокос, макар и все още пъргав, дългорък човек и приличаше на борец. Трябва да е мъртъв вече. Не мога даже да си спомня името му.

— Истинското му име ли?

— Не! Него си спомням — жрецът направи кратка пауза и в продължение на три удара на сърцето остана съвършено неподвижен.

— В Хавнър го наричат Коб — произнесе той с променен, внимателен глас.

Беше твърде тъмно, за да се различи изразът на лицето му. Арен видя как той вдигна очи към жълтата звезда, сега високо над вълните, която очертаваше по повърхността им накъсана, фина като паяжина златна нишка.

След известно време Върховният жрец продължи:

— Не само на сън, Арен, съзираме онова, което предстои, залегнало в отдавна забравеното, и говорим неща, които ни се струват безсмислени, защото не разбираме тяхното значение.