Най-далечният бряг

13. КАМЪКЪТ НА БОЛКАТА

Когато Арен се събуди, гъста мъгла скриваше морето, дюните и хълмовете на Селидор. Вълните с глух ромон се надигаха от мъглата и с шепот се връщаха обратно в нея. Имаше прилив и крайбрежната ивица бе много по-тясна, отколкото когато стъпиха тук за първи път. Дантелите от пяна по края на всяка вълна галеха отпуснатата лява ръка на Гед, който лежеше проснат с лице върху пясъка. Косата и облеклото му бяха мокри, а дрехите на Арен прилепваха ледени към тялото му, сякаш морето го бе обляло поне веднъж. Нямаше и следа от мъртвото тяло на Коб. Може би вълните го бяха отнесли навътре във водата. Но извърнеше ли глава, Арен виждаше зад себе си в мъглата огромното смътно туловище на Орм Ембар, приличащо на разрушена крепост.

Той се изправи, целият треперейки от студ. Едва стоеше на нозе, замръзнал, замаян от слабост, каквато те наляга, когато дълго си лежал обездвижен. Заклатушка се като пиян. Щом овладя краката си, отиде до Гед и го придърпа по пясъка малко по-далеч от вълните, обаче туй беше всичко, което успя да направи. Гед му се струваше много студен и много тежък. Той го бе пренесъл през границата от смъртта към живота, ала може би напразно. Долепи ухо до гърдите му, но не можеше да спре треперенето на крайниците и тракането на зъбите си, за да долови ударите на сърцето му. Стана и затъпка на едно място, за да се стопли, а сетне, тътрейки крака като старец, взе да дири вързопите. Бяха ги оставили до малък поток, който се спускаше от хребета на хълма, още отдавна, когато наближиха къщата от кости. Сега затърси това поточе, понеже в ума му имаше само една мисъл: вода, прясна вода.

Потокът се изпречи пред него съвсем неочаквано, вит и разклонен сякаш сребърно дърво по пясъка към морето. Той се свлече на земята и пи с лице, потопено във водата, с ръце, потопени във водата, поглъщайки я с цялата си душа и тяло.

Накрая се изправи и съзря отсреща огромен дракон.

Беше надвесил почти над него главата си с цвят на желязо и ръждивочервени петна около ноздрите, очните кухини и челюстите. Ноктите му се впиваха дълбоко в мекия влажен пясък край потока. Свитите криле едва-едва се виждаха, подобни на платна, а краят на тъмното му тяло се губеше в мъглата.

Не помръдваше. Може би стоеше там от часове, от години, от векове. Бе като излят от метал, изваян от скала — ала очите, в които не се осмеляваше да погледне, очите, приличащи на мазни кръгове върху вода, на жълтеникав дим зад стъкло, прозрачните, дълбоки, златисти очи наблюдаваха Арен.

Нищо не можеше да се направи. Той се вдигна на крака. Ако страшилището реши, ще го убие. Ако ли не, ще помогне на Гед, в случай че може да му се помогне. Принцът пое нагоре край малкия поток, за да търси вързопите.

Драконът не предприе нищо. Седеше неподвижно и наблюдаваше. Арен откри вързопите, напълни с вода меховете и се върна по пясъка при Гед. Отдалечил се едва на няколко крачки от потока, драконът изчезна в гъстата мъгла.

Арен даде на Гед да пие, обаче не можа да го повдигне. Жрецът лежеше отпуснат и студен, главата му тежко се оброни върху ръката на момчето. Мургавото му лице бе посивяло, носът, скулите и отдавнашните белези рязко се очертаваха. Тялото също изглеждаше отслабнало и догарящо, полумъртво.

Арен седна върху влажния пясък, положил главата на приятеля си върху своите колене. Мъглата ги обви в мек, смътен пашкул, който се избистряше над тях. Там някъде беше мъртвото туловище на Орм Ембар, а живият дракон ги чакаше край потока. На един друг бряг на Селидор стоеше лодката „Взор“, изпразнена от всякакви провизии. И по-нататък, на изток — морето. Отдалечени бяха може би на триста мили от най-близката земя на Западния разлив и на хиляда от Вътрешно море. Това бе твърде далеч. В Енлад обичаха да казват: „Далеч, колкото до Селидор.“ Легендите и приказките, които разказваха на децата, започваха така: „Някога, много отдавна, отдавна, колкото цялото време и далеч, далеч, колкото до остров Селидор, живял един принц…“

Той самият бе принцът. Но всичко в легендите само започваше така, а за него тук свършваше.

Не беше сломен. Въпреки умората н тревогата за другаря си не изпитваше горчивина или съжаление. Ала нямаше какво повече да се направи. Всичко бе направено.

Когато силите му се възвърнаха, реши да се опита да хване риба с въдицата, която лежеше във вързопа му. Защото, щом утоли жаждата си, започна да изпитва мъчителен глад, а пък всичката храна бе свършила с изключение на един корав хляб. Него щеше да пази, понеже като го размекне във вода, би могъл да нахрани Гед.

Само това му бе по силите. Всичко по-нататък изглеждаше неясно, обвито в сянка.

Той прерови джобовете си така, както седеше с Гед на колене в мъглата, за да види дали няма да открие някакъв полезен предмет. В единия джоб на дрехата си напипа нещо кораво и островато. Извади го и го огледа озадачен. Беше малко камъче, черно, поресто и твърдо. Едва не го захвърли. Но сетне усети колко ръбесто бе то в дланта му, колко яко и парещо, и колко тежко и разбра какво представляваше — скален отломък от Планините на Болката. Беше се търкулнал в джоба му, когато се е катерил нагоре или когато е пълзял по ръба на предела с Гед. Задържа в ръка този вечен спомен, камъка на Болката. Стисна го в юмрук, запази го. После се усмихна с усмивка тъжна и радостна, познал за първи път сам в живота си, без ничии похвали, тук, на края на света, победата.

Мъглите се раздвижиха и изтъняха. Далеч отвъд тях се провидя слънцето над открито море. Дюните и хълмовете се явяваха и чезнеха, безцветни и уголемени под воалите мъгла. Слънчевата светлина огря тялото на Орм Ембар, величествено в своята смърт.

Драконът с желязночерен цвят се бе свил неподвижно на отсрещния бряг на потока.

Следобед слънцето стана ясно и топло и прогори последните останки от мъгла във въздуха. Арен свали мокрите си дрехи, остави ги да се сушат и тръгна гол, препасан само с меча си. Остави и одеждите на Гед да съхнат на припек. Но макар че топлината го обгръщаше, лековита и упоителна, и бе огрян от слънце, Гед продължаваше да лежи неподвижен.

Чу се звук като от стържене на кръстосани шпаги. Драконът с метален цвят се надигна на кривите си крака. Раздвижи се и прекоси потока, влачейки по пясъка дългото си тяло с глух съсък. Арен зърна гънките на раменните му стави и шипестата броня, прорязана от белези като ризницата на Ерет-Акбе, съзря пожълтелите, притъпени зъби. Във всичко това, както и в уверените тежки движения, в дълбокото му, внушаващо страх спокойствие, той видя знака на възрастта — на преклонната възраст, на безпаметните години. И когато драконът спря на няколко стъпки от магьосника, Арен застана помежду им и попита на хардийски, защото не знаеше Древната реч:

— Ти ли си Калесин?

Нито дума не пророни страшилището, но като че ли се усмихна. После, навеждайки огромната си глава с опъната напред шия, погледна към Гед и произнесе името му.

Имаше могъщ и мек глас, дъхът му напомняше ковашка пещ.

Проговори още веднъж и още веднъж и на третия път жрецът отвори очи. След малко се опита да се повдигне и да седне, ала не успя. Арен коленичи до него и го подкрепи. Тогава Гед промълви:

— Калесин, сенванисен ар Роук.

Нямаше повече сила след тези думи. Отпусна глава на рамото на Арен и притвори клепачи.

Драконът не отвърна нищо. Той се сви както преди, без да помръдва. Мъглата отново прииждаше, забулвайки слънцето, което се спускаше над морето.

Принцът се облече и зави Гед с наметалото. Отливът бе последван от нов прилив и той реши да пренесе спътника си върху по-сухи дюни, защото почувства, че силите му се възвръщат.

Но когато се наведе да вдигне Гед, драконът протегна люспестия си крак и почти го докосна. Кракът притежаваше четири извити нокти и един заден шип, какъвто имат петлите, обаче този беше челичен, дълъг колкото острието на коса.

— Собриост — изфуча драконът като януарски вятър в замръзнали тръстики.

— Остави повелителя ми на мира! Той спаси всички ни, жертвайки силата и може би живота си! Остави го на мира!

Арен говореше разпалено и властно. Бе твърде потиснат, преизпълнен от уплаха и ужас, беше му дошло до гуша и искаше да се отърве от него. Разгневен бе на дракона заради огромните му размери и мощ, заради несправедливото му преимущество. Бе видял смъртта, беше вкусил смъртта и никаква заплаха нямаше власт над него.

Старият дракон Калесин го изгледа със своето продълговато, ужасно, златисто око. Неизмерими векове се таяха в дълбините на това око. Утрото на света светеше на дъното му. Макар да не срещна този поглед, Арен го усещаше отправен към себе си, дълбок, нежен и донякъде весел.

— Аро собриост — рече страшилището и изду ръждивите си ноздри, тъй че стаеният, задушен огън в тях просветна.

Принцът бе прихванал с ръка раменете на Гед, за да го повдигне, когато Калесин го спря с движението си и сега Гед извърна леко глава и прошепна:

— Той казва: „Качи се тук.“

Арен остана известно време неподвижен. Всичко това беше глупост. Но пред очите му бяха огромният ноктест крак, прострян, за да стъпят на него, и по-нагоре гънката на лакътя, а още по-нагоре издаденото рамо и мускулатурата на крилото, започващо от плешката: четири стъпала като на стълба. И там, току пред крилете и първия твърд като желязо шип на гръбначната броня, във вдлъбнатината на шията оставаше място, колкото да седнат двама души. Стига да бяха луди, загубили всяка надежда и разсъдък.

— Качи се! — произнесе Калесин на речта на Сътворението.

Принцът стана и помогна на приятеля си да се изправи. Гед държеше главата си вдигната и воден от ръката на Арен, се изкатери по тези странни стъпала. Двамата се настаниха в извивката на грубоватия врат на дракона. Момчето седна отзад, готово да подкрепи Гед при нужда. И двамата почувстваха как ги облъхва благотворна топлина като топлината на слънцето там, където се докосваха до кожата на дракона — животът гореше огнен под твърдата сякаш желязо броня.

Арен забеляза, че бяха забравили тисовия жезъл на жреца полузаровен в пясъка. Морето се опитваше да го отнесе. Той тръгна да слиза, за да го вземе, но Гед го спря.

— Остави го, Лебанен. Аз отдадох цялата си магическа сила край сухия извор. Вече не съм магьосник. Калесин се обърна и ги погледна отстрани. Древен смях се четеше в погледа му. Дали беше мъжки или женски дракон, не можеше да се каже. Какво мислеше, също не можеше да се узнае. Крилете му бавно се разпериха. Не бяха златни като на Орм Ембар, ами червени, тъмночервени като ръжда или кръв, като пурпурната коприна на Лорбанъри. Драконът издигна внимателно тези подобия на платна, за да не събори немощните си пътници. Предпазливо се сви и скочи подобно котка във въздуха, а пурпурните му криле заплющяха и ги понесоха отвъд мъглите, стелещи се над Селидор.

Калесин загреба вечерния въздух, изви се над открито море и полетя на изток.

В средата на лятото над остров Ули бе забелязан огромен дракон, който летеше ниско. След туй го видяха над Усидеро и северно от Онтуего. Макар че драконите всяват паника у населението от Западния разлив, което твърде добре ги познава, след като това страшилище отлетя и местните хора напуснаха укритията си, съзрелите го казаха:

— Не всички дракони са мъртви, както мислехме. Може би и не всички магьосници са мъртви. Полетът му бе прекрасен и величествен — изглежда, че е най-старият от всички дракони.

Никой не видя къде кацна Калесин. По тия далечни острови имаше гори и диви хълмове, рядко посещавани от човек, където дори спускането на едно чудовище може да остане незабелязано.

Но на Деветдесетте острова се вдигнаха писъци и олелия. Мъжете гребяха с лодките на запад между малките островчета и крещяха:

— Крийте се! Крийте се! Драконът от Пендор е нарушил дадената дума. Върховният жрец е загинал, а драконът е дошъл, жаден за жертви!

Без да се приземи, без даже да погледне надолу, грамадното желязночерно влечуго прелетя над малките островчета, градчета и ферми и не удостои дори с огнена струйка тези дребни риби. Премина над Гит и Серд, прекоси проливите на Вътрешно море и наближи Роук.

Човек не помни, едва ли и легендите помнят дракон, който се е осмелил да прехвърли видимите и невидимите стени на укрепения остров. Ала Калесин не се поколеба. Той се понесе на огромните си криле над западния бряг на Роук, над селищата и полята и тежко се спусна над зеления хълм край град Туил. После плавно се насочи към земята, разпери и отново сгъна червените си криле и се настани върху билото на Роукската могила.

Момчетата тичешком излязоха от Големия дом. Нищо не би могло да ги спре. Но въпреки младостта си те бяха по-бавни от своите учители и стигнаха могилата подир тях. Щом пристигнаха, Повелителят на градежа бе вече там, излязъл от своята Горска обител, светлата му коса грееше на слънцето. С него беше и Повелителят на промените, който преди две нощи се бе завърнал във вид на огромен морски орел, изтощен и с наранени криле. Прикован в тази форма от собствените си заклинания, той възвърна вида си чак след като стъпи в Горската обител през нощта, когато Хармонията се възстанови и проломът се съедини. Бе дошъл и Призователят, изпит и немощен, едва преди ден надигнал се от постелята. До него стоеше Вратарят. Тук бяха и другите учители от Острова на мъдреците.

Всички наблюдаваха как пътешествениците слизат, като единият подкрепяше другия. Видяха ги как се оглеждат със странно задоволство, сериозност и удивление. Драконът се сви и застина подобно камък, докато те се спуснаха от гърба му и се изправиха до него. Той извърна глава към Върховния жрец, който му говореше нещо, и му отвърна кратко. Посрещачите успяха да зърнат отстрани израза на това златисто, студено, насмешливо око. Онези, които разбираха, чуха как драконът каза:

— Доведох младия крал в неговото кралство и стария човек в неговия дом.

— Той е малко по-далеч, Калесин — промълви Гед. — Още не съм стигнал там, където трябва да отида.

Жрецът погледна надолу към покривите и кулите на Големия дом, озарени от слънцето, и леко се усмихна. После се извърна към Арен, който стоеше висок и строен в протритите си дрехи и едва се държеше на крака от умора след дългия полет и от удивление след всичко преживяно. Гед коленичи пред него и сведе посивялата си глава пред очите на всички.

Сетне се изправи и целуна младежа по бузата с думите:

— Когато се възкачиш на трона си в Хавнър, скъпи мой приятелю и повелителю, царувай дълго и мирно.

След това погледна учителите и младите магьосници, момчетата и градските люде, скупчени по склоновете и в подножието на могилата. Лицето му бе спокойно, а очите му се смееха почти като очите на Калесин. Обърна се и отново се изкачи по крака и рамото на дракона, за да възседне шията му, макар и без юзди между огромните дъги на крилете. Тогава те се разпериха с грохот и старият Калесин подскочи във въздуха. Драконовата паст гръмко избълва огън и дим, заплющяха крилете му. Страшилището възви в кръг над хълма и полетя на североизток към онази част на Землемория, където се намира планинският остров Гонт.

Повелителят на вратата каза усмихнат:

— Неговото дело е свършено. Той се завръща у дома.

И всички гледаха след дракона, който се рееше между морето и слънцето, докато се загуби от погледа.

В „Подвизите на Гед“ се говори, че някогашният Върховен жрец отишъл на коронацията на Единния крал на всички острови в Кулата на меча в Хавнър, сърцето на света. Пее се в песента, че когато церемонията свършила и пиршествата започнали, той си тръгнал и се спуснал сам към хавнърското пристанище. Там, във водата, чакала една стара, обрулена от бури и протрита от годините лодка, празна и без платно. Гед повикал лодката с името й „Взор“ и тя дошла при него. Щом се качил в нея, Гед обърнал гръб на сушата и лодката поела без вятър, платно или весла. Понесла го надалеч от пристан и уют, на запад покрай островите, през морето. И повече нищо не се чуло за него.

Ала на остров Гонт разправят историята по-различно. Казват, че младият крал Лебанен самичък дошъл в Гонт да покани Гед на коронацията. Обаче не го намерил нито на гонтийското пристанище, нито в Ри Алби. Никой не можал да му каже къде е, знаели само, че бил тръгнал през горите към планината. Казват, че често ходел там и с месеци не се завръщал и никой не познавал пътищата на неговата самота. Някои предложили да го потърсят, но Единният крал им забранил с думите:

— Той владее по-велико царство от моето.

И тъй, кралят напуснал планината, качил се на кораба и се завърнал в Хавнър, за да получи короната.