Най-далечният бряг

1. САМОДИВСКОТО ДЪРВО

Мартенското слънце грееше в младите листа на ясеновите и брястовите дървета в Двора на водоскока, водата бликаше и падаше в мрежа от сенки и светлини. Четири каменни зида обграждаха открития двор. Отвъд тях се простираха обширни зали и градини, алеи, коридори, кули и най-накрая здравите външни стени на Големия дом на Роук, устойчив на всяко нашествие, земетресение и дори морски прилив, защото бе съграден не само от камък, но и от вечна магия. Понеже Роук е Островът на мъдреците, тук се открехват тайните на магическото изкуство. Големият дом е Школата и основното средище на магьосниците. А главното място в дома е този малък двор, сгушен в самото му сърце, където водоскокът танцува и дърветата се извисяват в дъжд, слънце или звездна светлина.

Едно голямо самодивско дърво, най-близкото до водоскока, бе изгърбило и напукало мраморната настилка с корените си. Ивици зелен мъх прорастваха в пукнатините, плъзнали откъм тревната площ около басейна. Там, върху ниска, покрита с мрамор и мъх издатина, седеше момче и следеше с поглед високата струя на водоскока. То бе почти мъж и все пак още момче — стройно, богато облечено. Лицето му беше толкова фино очертано и спокойно, сякаш бе изваяно от бронз.

Зад него, на петнайсетина стъпки под дърветата на централната поляна, стоеше мъж — или поне така изглеждаше, — трудно бе да се определи в тази трепкаща, менлива сянка и нагорещена светлина. Той наблюдаваше момчето, вперило очи във водоскока. Ни звук, ни движение се усещаше — само играта на листата и водата с нейната постоянна песен. Ветрецът повя в самодивското дърво и разлюля едва покаралия злак. Сепнато, момчето пъргаво скочи. Отиде до мъжа и му се поклони:

— Повелителю мой, Върховни жрецо — промълви то.

Мъжът застана пред него — ниска, изправена, жилава фигура в бяла вълнена наметка с отметната качулка. Над гънките й се очертаваше лицето му, мургаво, с орлов нос и белези като от някогашна рана. Очите му бяха ясни и проницателни. Той ласкаво заговори:

— Приятно място да приседнеш е Дворът на водоскока — и изпреварвайки извинението на момчето, добави: — Ти идваш отдалеч и си уморен. Седни.

Жрецът коленичи на белия ръб на басейна и протегна ръка към пръстена блестящи капчици, които падаха от високото устие на фонтана, оставяйки водата да се стича през пръстите му. Момчето се настани отново върху издадените плочи и в продължение на минута никой не проговори.

— Ти си синът на принца на Енлад — каза Върховният жрец, — наследникът на престолнината на Моред. Няма по-древно, нито по-красиво наследство в цяла Землемория. Виждал съм градините на Енлад напролет и златистите покриви на Берила… Как те наричат?

— Наричат ме Арен.

— Това сигурно е дума от твоето родно наречие. Какво значи тя в обикновения говор?

— Меч — отвърна момчето.

Върховният жрец кимна. Пак замълчаха и после момчето подзе — не самонадеяно, ала не и плахо:

— Аз си мислех, че Върховният жрец познава всички езици.

Мъжът поклати глава, съзерцавайки водоскока.

— И всички имена…

— Всички имена ли? Единствено Сегой, който е изрекъл Първото слово, въздигайки островите от дълбините на морето, е знаел всички имена. Положително — и ясният изпитателен поглед падна върху лицето на Арен — ако ми трябваше да зная истинското ти име, щях да го зная. Но не е. Ще те наричам Арен. А моето име е Ястреба… Кажи ми, как мина пътуването ти?

— Бе твърде дълго.

— Насрещни ветрове имаше ли?

— Ветровете бяха добри, обаче моите вести са лоши, повелителю Ястребе.

— Да ги чуем тогава — замислено произнесе Върховният жрец като човек, който се подчинява на нетърпението на дете, и когато Арен заговори, той отново се взря в кристалната завеса от водни капки, падащи от високото, сякаш слушаше, но чуваше отвъд думите на момчето.

— Ти знаеш, повелителю, че моят баща, принцът, владее магическото изкуство, понеже е от родословието на Моред и една година от младостта си е прекарал тук, в Роук. Той притежава сила и познание, въпреки че рядко използва своите умения, зает твърде много с ръководенето и уредбата на страната, с управлението на градовете и търговията. Флотилиите на нашия остров отиват чак до Западния разлив, търгуват със сапфири, волски кожи и калай. Рано тази зима оттам се завърна в града ни един капитан и разказът му стигна до ушите на татко, който проводи да доведат този човек, за да чуе всичко от неговата уста. — Момчето говореше бързо, уверено. То бе възпитавано от фини, изтънчени хора и нямаше хлапашка самонадеяност. — Морският капитан разказа, че на остров Нарвидуен, на около петстотин мили западно от нас, магията е изчезнала. Там според него заклинанията са загубили силата си и магическите слова чезнат в забвение. Баща ми запита дали всички заклинатели и магьосници са напуснали острова, а той отговори, че някои са останали, но вече не правят нито магии, нито дори прости чародейства за поправка на пробит съд или намиране на игла. Тогава татко се поинтересува за хората: не са ли те уплашени? Морският капитан отвърна, че изглеждат по-скоро безразлични. Болест ги е налегнала, каза той, и есенната реколта е слаба, ала тях не ги е грижа. Приличат — аз присъствах, докато говореше, — приличат на болни. Напомнят човек, комуто са предрекли в близката година смърт, а той отказва да повярва, внушавайки си, че ще живее вечно. Вървят — според думите му, — без да виждат нищо наоколо си. И други завърнали се търговци потвърдиха мълвата, че Нарвидуен е станал окаяна земя, загубила магическото изкуство. Но това бяха само приказки от Разлива, които винаги са били причудливи, и единствено моят баща се замисляше над тях. После на Нова година, когато ние в Енлад честваме празника на Агнеца, когато жените на овчарите идват в града и носят първородните агнета от стадата, баща ми определи магьосника Рут да произнесе заклинанието за плодородие. Ала Рут се завърна съкрушен в тронната зала, положи на земята своя жезъл и продума: „Владетелю, не мога да изрека заклинанието.“ Баща ми се опита да разбере нещо повече, но магьосникът успя да каже само: „Забравил съм словата и подредбата.“ Тогава татко излезе на стъдата и сам изрече заклинанието, с което обредът бе извършен. Вечерта обаче го видях да се връща вкъщи мрачен и угрижен и ми призна: „Произнесох думите, но не зная дали те имаха смисъл.“ И наистина, тая пролет става нещо със стадата — овцете умират при раждане, много агнета се появяват мъртвородени, а някои са… уродливи. — Гладкият, оживен разказ на момчето секна, то трепна при последната дума и преглътна. — Видях някои от тях — добави то. Последва мълчание.

— Баща ми е убеден: този случай и разказите от Нарвидуен говорят, че зли сили са завладели нашия край. Той има нужда от съвета на мъдреците.

— Нуждата му е неотложна, щом е изпратил теб — каза Върховният жрец. — Ти си неговият единствен син, а пътуването от Енлад до Роук не е кратко. Има ли и друго за разправяне?

— Някои приказки на стариците от Възвишенията.

— Какво говорят стариците?

— Че съдбите, които врачките гадаят по дима и локвите, вещаят все на лошо и че любовното биле не лови. Ала те не познават истинската магия.

— Гаданията и любовното биле не са от особено значение, но в думите на стариците си струва да се вслушва човек. Добре, вестите ти ще бъдат обсъдени от повелителите на Роук. Обаче не зная, Арен, какъв съвет биха дали на твоя баща. Защото Енлад не е първата страна, от която идват подобни вести.

Пътуването на Арен от север на юг, покрай големия остров Хавнър и през Вътрешно море до Роук, бе първото му плаване. Едва сега, през последните няколко седмици, той зърна земи, различни от родния му край, доби представа за разстоянията и многообразието и узна какъв огромен свят и колко много хора има отвъд милите му хълмове на Енлад. Още не беше свикнал да мисли в широта и му трябваше време, докато се научи.

— Къде другаде? — малко обезсърчен попита той, понеже се бе надявал, че ще се завърне в Енлад с незабавен лек.

— Първо в Южния разлив. И още по на юг от Архипелага, в Уотхорт. В Уотхорт е изчезнала магията, твърдят хората. Но е трудно да бъдем сигурни. Това е земя на размирици и пирати и, както се казва, да слушаш търговец от Юга, е все едно да слушаш лъжец. Ала историята е винаги една и съща: пресъхнали са изворите на магията.

— Но тук, в Роук…

— Тук, в Роук, не сме усетили нищо. Защитени сме от бури, промени и зла участ. Твърде защитени може би. Какво ще правиш сега, принце?

— Ще се завърна в Енлад едва когато мога да занеса на баща си обяснение за бедата и лек за нея.

Върховният жрец се вгледа отново в госта и този път, при цялото си възпитание, Арен отмести поглед встрани. Не знаеше защо — изразът на тия тъмни очи не бе суров. Те бяха справедливи, спокойни, съчувствени.

Всички в Енлад гледаха баща му отдолу нагоре, а той бе неговият син. Никой досега не се беше взирал в него така — не като в Арен, принца на Енлад, сина на владетеля, ами просто като в Арен. Неприятно му бе да признае, че се страхува от погледа на Върховния жрец, обаче не намери сили да го срещне. Този поглед уголемяваше още повече околния свят и в момента не само Енлад потъваше в незначителност, но и самият той — сякаш в очите на Върховния жрец бе само дребна фигурка, много дребна, на фона на огромните, обгърнати от морето земи, над които тегнеше мрак.

Както седеше, Арен ровеше с пръсти живия мъх, пораснал в пукнатините на мраморната настилка, и след кратка пауза изрече:

— Ще постъпя така, както повеляваш. Гласът му, добил плътност едва през последните години, сега прозвуча тънък и дрезгав.

— Дългът ти е не към мен, а към твоя баща — бяха думите на Върховния жрец.

Погледът му се задържа върху Арен и този път момъкът вдигна очи. Решил да се покори изцяло на волята му, Арен забрави себе си и чак тогава видя истински Върховния жрец — най-могъщия магьосник в цяла Землемория, мъжа, затъкнал Черния кладенец на Фъндор, сдобил се с пръстена на Ерет-Акбе от Гробниците на Атуан и построил неуязвимата крайморска дига на Неп; моряка, който познаваше всички морета от Астоуел до Селидор; единствения жив господар на драконите. Това бе той, коленичил до водоскока — нисък, не млад човек, с тих глас и очи, дълбоки като свечеряване.

Арен скочи от мястото си и целият трескав, тържествено падна на колене.

— Повелителю — с пресъхнало гърло промълви той, — позволи ми да бъда твой слуга!

Напуснало го бе цялото му самообладание, лицето му гореше, гласът му трепереше.

На хълбока му, в ножница от чисто нова кожа, с орнаменти в червено и златно, висеше меч. Самият меч беше скромен, с доста износена кръстата дръжка от сребрист бронз. Той нетърпеливо го изтегли и поднесе дръжката му на Върховния жрец, както васал на своя владетел.

Върховният жрец не вдигна ръка да го докосне. Само погледна към него и после към Арен.

— Твой е, не мой — рече жрецът — и ти не си ничий слуга.

— Но баща ми каза да остана в Роук, докато открия откъде идва злото или усвоя някое умение. Аз не владея никаква изкусност, мисля, че не притежавам сила, но сред моите предци е имало магьосници и ако успея по някакъв начин да се науча да бъда полезен…

— Твоите предци са били първо крале — произнесе Върховният жрец — и едва тогава магьосници.

Той стана и с тиха, енергична стъпка се приближи до Арен, взе ръката на момчето и го накара да се изправи.

— Благодарен съм ти за готовността да ми служиш. И макар да не приемам сега, възможно е след като обменим мнения по всичко, да приема. Предложението на една благородна душа не бива да се отхвърля с лекота. Нито пък да се отклонява мечът на един син на Моред!… Сега върви! Онзи момък, който те доведе тук, ще се погрижи да се нахраниш, измиеш и отпочинеш. Върви! — и той леко побутна Арен между плещите — фамилиарност, която никой дотогава не си бе позволявал и която, проявена от всеки друг, би възмутила младия принц. Но докосването на Върховния жрец беше като потупване с меч по рамото за рицарско посвещаване.

Арен бе дейно момче, което се радваше на игрите, изпитваше гордост и удоволствие от уменията на тялото и ума, упражняваше без усилие задълженията си по церемониала и управлението, които съвсем не бяха лесни и прости. И все пак не се беше посвещавал изцяло на нищо. Всичко му се бе удавало с лекота и всичко бе постигал с лекота. Всичко беше игра и той я играеше с любов. Но сега докоснаха нещо дълбоко у него, събудено не от игра или мечта, а от честта, надвисналата опасност и мъдростта; от едно прорязано от белези лице, тих глас и мургава ръка, която носеше — небрежна към всемогъществото му — тисовия жезъл с инкрустираната от сребро върху черната дървесина загубена Руна на кралете.

И тъй, мигом бе направена първата крачка извън детството, без озъртане напред или назад, безрезервно и безусловно.

Забравил учтивите сбогувания, той се завтече към вратата, смутен, сияещ, покорен. А Гед, Върховният жрец, дълго гледа след него.

Гед постоя известно време под ясена близо до водоскока, сетне вдигна лице към окъпаното от слънцето небе и промълви полугласно, сякаш се обръщаше към водоскока: „Благ е пратеникът, ала зли са известията.“ Водоскокът не го чу, а продължи да ромоли на своя сребърен език и той остана няколко минути заслушан. После се упъти към друга врата, която Арен не забеляза, пък и малцина биха могли да я съзрат, колкото и внимателно да се вглеждат.

— Повелителю на вратата — обърна се той. Показа се дребен човек на неопределена възраст. Млад не беше, тъй че трябваше да се нарече стар, но и тази дума не му подхождаше. Лицето му с цвят на слонова кост бе сухо, приятна усмивка очертаваше дълги бръчки по страните му.

— Какво има, Гед? — запита той.

Бяха сами, а Вратарят бе един от седмината на света, които знаеха името на Върховния жрец. Останалите бяха: Повелителят на имената от Роук; Оджиън Мълчаливия — жрецът на Ри Алби, който много отдавна в Гонтската планина даде това име на Гед; Бялата владетелка на Гонт, господарката на пръстена; селският магьосник в Ифиш, на име Веч; и пак в Ифиш жената на един дърводелец, майка на три момичета, невежа в магията, но мъдра в други неща, чието име бе Яроу; накрая, от другата страна на Землемория, далеч на запад, два дракона — Орм Ембар и Калесин.

— Тази вечер трябва да се съберем — каза Върховният жрец. — Аз ще отида при Повелителя на градежа. И ще известя Куремкармерук да остави веднъж своите свитъци и да даде почивка на учениците си, за да дойде, макар и не телом, при нас. Ще се погрижиш ли за останалите?

— Да — отвърна Повелителят на вратата усмихнат и изчезна. Изчезна и Върховният жрец и само водоскокът продължи да си говори ведро и неуморно в слънчевата светлина на ранната пролет.

Някъде на запад от Големия дом на Роук и понякога южно от него обикновено се вижда неприкосновената Горска обител. Тя не е означена на картите и няма път към нея освен за онези, които го знаят.Но дори новопосветените и хората от града и стопанствата наоколо могат да я съзрат — макар и винаги някак си в далечината: гора с високи дървета, чиито зелени листа имат златни оттенъци даже през пролетта. Всички — новопосветените, градските и селските люде — смятат, че Горската обител се мести по някакъв мистичен начин. Те обаче грешат, защото Горската обител не се движи. Нейните корени са корените на битието. А се движи всичко останало.

Гед пое из полята извън Големия дом. Беше пладне и той свали белия си плащ. Един стопанин, който ореше земята по склона, вдигна ръка за поздрав и Гед му отвърна по същия начин. Малки птички се разлетяха във въздуха и зачуруликаха. Искричето току-що бе цъфнало в незасетите угари и край пътищата. Високо горе ястреб чертаеше обширна дъга по небето. Гед го погледна и пак вдигна ръка. Птицата се спусна стремглаво, завихрила пера, и кацна право върху китката, която Гед й протегна, като се вкопчи в нея с жълтите си нокти. Не бе ястреб, а големият сокол на Роук — ловна птица, цялата на бели и кафяви ивици. Тя се вгледа отстрани във Върховния жрец с едното си искрящо златисто око, после шумно потрака с извития си клюн и се вторачи право в него с двете си златисти очи.

— Неустрашими — изрече мъжът на езика на Сътворението, — неустрашими мой.

Огромната птица запляска с криле и впи ноктите си, вперила взор в него.

— Върви сега, братко мой, неустрашими.

Далеч оттатък склона под ясното небе земеделецът беше спрял да погледа. Веднъж през миналата есен той забеляза как Върховният жрец прие на китката си една хищна птица и в следващия миг не се съзираше вече никакъв човек, а само два ястреба, които се носеха нагоре във вятъра.

Но този път земеделецът ги видя да се разделят: птицата пое към висините, човекът продължи пътя си из калните поля.

Той стигна пътеката, извеждаща към неприкосновената Горска обител — пътека, която минаваше винаги пряко и направо, независимо как времето и светът се накланяха спрямо нея, — и следвайки я, скоро се скри в сянката на дърветата.

Някои от тях бяха просто необхватни. Като ги гледаше, човек би могъл най-сетне да повярва, че Горската обител е вечно неподвижна: приличаха на крепостни кули от памтивека, посивели от годините, с чудовищни коренища. Те бяха най-древните, някои вече с оредели листа и изсъхнали клони. Не бяха безсмъртни. Сред гигантите растяха млади фиданки, високи и буйни, със светли корони.

Почвата под дърветата бе мека, обогатена от изгнилата шума на безброй години. В нея растяха папрати и храсталаци, но никакво дърво от друг вид освен този, който нямаше название на хардийския език на Землемория. Въздухът изпод клоните дъхаше на пръст и свежест и беше с вкус на жива изворна вода.

На горска полянка, образувана преди години, когато тук се бе повалило едно огромно дърво, Гед срещна Повелителя на градежа. Той живееше в Горската обител и рядко, почти никога не излизаше от нея. Косата му жълтееше като масло. Не беше от Архипелага. След като бе съединен отново пръстенът на Ерет-Акбе, дивите каргадски племена прекратиха своите набези и сключиха мир и някои търговски сделки с Вътрешните земи. Те не бяха дружелюбен народ и се държаха настрана. Обаче от време на време се случваше някой млад воин или син на търговец да дойде на своя глава, воден от любов към приключенията или от копнеж да овладее изкуството на магията. Такъв беше преди десет години и Повелителят на градежа — млад дивак от Карего-Ат, препасал сабя и окичен с червени пера; той бе пристигнал една дъждовна утрин в Роук и бе заявил безпрекословно и на оскъден хардийски пред Повелителя на вратата:

— Аз дошъл да учи.

И ето го сега в зелено-златистата светлина под дърветата — висок, светъл мъж, с дълга руса коса и особени зелени очи — Повелителят на градежа на цяла Землемория.

Може би той също знаеше името на Гед, но и така да беше, нито веднъж не го произнесе. Поздравиха се мълчаливо.

— В какво си се вгледал така? — попита Върховният жрец, а другият отговори:

— В един паяк.

В пространството между два високи стръка трева паякът бе изплел своята мрежа — изящно увиснал кръг. Сребърните нишки ловяха слънчевата светлина. А в средата предачът стоеше в очакване — сиво-черна твар, не по-голяма от зеница.

— Това също е градеж — каза Гед, разглеждайки изкусната мрежа.

— Що е зло? — запита по-младият. Кръглата паяжина с черния си център сякаш наблюдаваше и двамата.

— Паяжина, която изплитаме ние, хората — отвърна Гед.

В тази гора не пееха птици. Тя беше тиха и топла под обедното слънце. Заобикаляха ги дървета и сенки.

— Дойдоха вести от Нарвидуен и Енлад: и там е същото.

— На юг и югозапад. На север и северозапад — изрече Повелителят на градежа, без да вдига поглед от кръглата паяжина.

— Ще се съберем тази вечер тук. Това е най-доброто място да се посъветваме.

— Аз не мога да дам съвет. — Тоя път Повелителят на градежа погледна към Гед и зелените му очи бяха студени: — Страхувам се — каза той. — Появи се страхът. Страх чак до корените.

— Да — рече Гед. — Мисля, че трябва да надникнем в дълбоките извори. Твърде дълго се радвахме на светлината, приспивани от покоя, който донесе съединяването на пръстена. Занимавахме се с дреболии — да ловим риба из плитчините. Тази вечер ще трябва да изследваме дълбините.

И той остави Повелителя на градежа сам, все така загледан в паяка сред обляната в слънце трева.

В края на Горската обител, където листата на огромните дървета се свеждаха вече над обикновена земя, Гед седна, облегнат на едно могъщо коренище, и постави жезъла на коленете си. Затвори очи като за отмора и изпрати дух-вестител над хълмовете и полята на Роук, на север към плискания от морето нос, където се издига Самотната кула.

— Куремкармерук — прошепна той чрез своя дух и Повелителят на имената вдигна глава от дебелата книга с имена на корени, билки, листа, семена и венчелистчета, която четеше на учениците си, и каза:

— Ето ме, повелителю,

После се вслуша — висок, слаб старец, с бели коси под тъмната качулка. Учениците вдигнаха очи от писалищата в залата на кулата и се спогледаха.

— Ще дойда — рече Куремкармерук, сетне отново наведе глава над книгата и продължи — И тъй, венчелистчето на цветето мули носи името йебера, чашелистчето — партонат. И стъблото, и листата, и коренът — всяко нещо си има име…

А там, под дървото, Върховният жрец Гед, който знаеше всичките имена на мули, извика обратно своя дух-вестител, протегна по-удобно крака и все така със затворени очи скоро потъна в сън под шарената сянка.