Наследство

7.

Двамата завиха наляво по сенчестия път, който се виеше между крайбрежните дървета. Даг беше достатъчно изморен, за да не скъсява стъпките си, и все още недостатъчно раздразнен, за да влезе в патрулна крачка и да накара брат си да подтичва. Нямаше представа за какво ще говорят. Дори без усет обаче се виждаше, че Дар не е дошъл да се извинява и помирява.

— И така? — попита Даг, въпреки че щеше да е по-добра тактика да изчака. „Това не трябваше да се превръща във война“.

— Знаеш ли, че всички говорят за теб?

— Това ще отмине. Скоро ще се появи нещо ново. — Трябваше да стисне зъби, за да се сдържи да не попита какво казват хората. Беше сигурен, че Дар ще му разясни.

— Не е много сигурно. Не само, че момичето е фермерка, а е още почти дете!

Даг сви рамене.

— В някои отношения е дете, в други — не. В мъката и вината е напълно пораснала. — „Съвсем квалифициран съм, за да преценя“. — Бих я нарекъл чирак-възрастен. Все още не е свикнала с рутинните задачи, но щом впрегне енергията и вниманието си, само стой, та гледай! Много е умна и се учи бързо. Основният проблем в разликата във възрастта е, че трябва да внимавам да не предам доверието й. — Веждите му се сбърчиха. — Само че това е вярно за всички възрасти, така че може и да не е толкова специално.

— Предателство ли? Ти посрами шатрата ни! Направи мама за смях. Знаеш колко цени достойнството.

— Ха. Съжалявам за това, но подозирам, че сама си е виновна. Боя се, че това, което тя нарича достойнство, другите приемат за надутост. — Може би фактът, че Кумбия имаше толкова малко деца, я караше да натяква за техните качества, за да може да се съревновава с приятелките си, които имаха по-големи семейства. Естествено това, че Дар имаше наистина рядък талант, бе факт. — Всъщност ти си по-голямата част от гордостта й.

— Можеше да се гордее и с теб, ако се държеше както трябва — изръмжа Дар. — Все още си патрулен, след четиридесет години служба. Досега можеше да си поне командир на отряд. Всяко нещо, за което Мари и мама са съгласни, би трябвало да е истина или небето ще се сгромоляса.

Даг стисна зъби и не отвърна. Семейните амбиции го преследваха още откакто се бе върнал от Лутлия и бе оздравял достатъчно, за да почне да патрулира. Може би вината бе негова, задето им бе споменал, че е отказал да стане командир на патрул. Най-вероятно заради притеснението, че това ще доведе до още повишения. Беше отказвал толкова пъти, че накрая Феърболт спря да му предлага. А може би информацията бе изтекла от Масапе? Вече не си спомняше със сигурност.

— Всъщност вече се предложи — процеди Дар през стиснати зъби, — няма да спомена от кого, че ако изчакаме година, проблемът може да се реши сам. Фермерката е доста дребна и сигурно ще умре, ако се опита да роди Езерняшко дете. Замислял ли си се за това?

Даг трепна.

— Майката на Фаун също е дребна, но се е справила. — „В интерес на истината, баща й не е кой знае колко едър“. Все пак знаеше, че размерът на детето няма много общо с едрината на човека. Най-големият син на Мари и Катагус, роден доста хилав и болнав, сега бе едър като мечка.

— Затова и аз не му обърнах внимание. Фермерите са плодовити. Но замислял ли си се сериозно над това? Какво ще стане, ако имаш едно или повече деца? Знаеш, че тук не приемат мелезите. Няма да могат да създават, няма да ходят на патрул. Само ще ядат и ще се размножават. Всички ще ги презират.

Даг стисна зъби.

— В лагера има достатъчно друга работа. Непрекъснато ми повтарят, че десет души поддържали един патрулен. Може да са измежду тези десет. Или ти тайно презираш всички останали и никога не си ми казвал?

— Значи твърдиш, че като пораснат, децата ти ще станат слуги на моите? И ти ще се примириш с това?

— Ще намерим начин да се справим.

— Ние? — Дар се намръщи. — Значи вече поставяш фермерката над цялото ни семейство?

— Ако това се случи, няма да е по мой избор. — Дали Дар щеше да се вслуша в предупреждението? — Освен това не знаем дали всички мелези нямат усет. Даже напротив, виждал съм двама, които имаха колкото някои от нас. Пътувал съм по света повече от теб. Срещал съм фермери със суров талант и не мисля, че това е в резултат на малко Езерняшко семе назад в поколенията. — Даг се намръщи. — Дори би трябвало да проверяваме фермерите за усет. Точно както са правили старите магове.

— А докато се занимаваме с дреболии, кой ще убива злините? — отвърна Дар. — Почти имащи усет не означава, че ще стават за патрулиране. Трябва да подобрим кръвните си връзки, за да извадим максималната полза. Знаеш, че сме максимално разпилени. Нека ти кажа, че не само мама се ядосва, че пропиляваш възможността за поколение.

Даг направи гримаса.

— Да, тая песен съм я чувал и от Мари. — Спомни си собствения си отговор. — Можеше да съм загинал много пъти през тези четиридесет години и кръвта ми пак щеше да се изгуби. Ако ще се чувствате по-добре, се преструвайте, че съм мъртъв.

Дар изсумтя, отказваше да се хване в примката. Вече бяха стигнали мястото, където пътят се разделяше. Дар махна с ръка и поеха по северния бряг. Сенките на листата едва помръдваха от недоловимия летен полъх. Сандалите им вдигаха прахоляк.

Дар се стегна и продължи:

— Ти не посрамваш само семейството си. Твоите номера ще всеят раздор в патрула. Ти имаш сериозна репутация. Младоците като Соун те следват по петите. Колко ли ще е трудно на водачите да предотвратят следващата злочеста връзка с фермерка? Кълна се, мислиш само за себе си.

— Да, това е ново за мен. — На устните му се появи лека усмивка. — И мисля, че ми харесва.

— Стига глупави шеги.

„Отсъстващи богове, не се шегувам“. Всъщност даже въобще не му се струваше смешно.

— Какво целиш, Дар? Аз се ожених истински за Фаун, със съзнание, тяло и същност. Това няма да се промени. Рано или късно ще трябва да го приемете.

— Точно това се опитвам да избегна. — Дар се намръщи още повече. — Лагерният съвет би могъл да промени нещата. И преди са отсъждали срязване на вървите.

— Само когато двойката е разделена и семействата не могат да се спогодят. Никой не може да наложи разрязване без желанието на двамата партньори. И никой няма да търпи такъв прецедент, ако съветът опита. Това би поставило всички бракове под риск. Би било директно против идеите на обвързването!

— Тогава ще бъдеш принуден да го пожелаеш.

Даг измина десет крачки, преди да отговори.

— Аз съм упорит, а жена ми е решителна. Ще си счупиш ножа в този камък, Дар.

— Замислял ли си се какво рискуваш? Прогонване, край с патрулирането?

— Бих могъл да патрулирам още доста години. Сам каза, че сме максимално разтеглени. И въпреки това ще се откажете от таланта ми, така ли? Само от злоба?

— Опитвам се да постигна точно обратното. — Дар ядосано обърса челото си с ръка. — Ти си този, който препуска към пропастта.

— Не по мое желание. Нито на Феърболт. Той ще се застъпи за мен. — Всъщност капитанът просто бе казал, че не иска да занимава съвета с такива неща, но не бе споменал чия страна ще заеме, ако се наложи. Даг обаче нямаше намерение да признава това на брат си.

— При всички проблеми, които това ще породи с дисциплината на патрулните? Помисли пак.

Дали пък Дар и Феърболт не бяха говорили? Даг започна да съжалява, че се бе държал встрани от лагерните клюки, макар че бе по-разумно да не се забърква в излишни спорове.

— Фаун така или иначе е специален случай. Тя е фермерката, която уби злина. За разлика от, да речем, твоят брой. Колко бяха? О, да, нито една.

Дар се усмихна криво.

— Щом казваш, братко. А може би бройката е всяка злина, убита с мой нож. Без споделящ нож не може да се убие злина. Патрулните са просто ходеща храна.

Даг вдиша през носа, за да овладее гнева си.

— Вярно. А без хора, които да ги носят, твоите ножове са — как ги нарече — проста украса за стени. Мисля, че няма смисъл да спорим по този въпрос.

Дар кимна. Повървяха мълчаливо известно време.

Даг се поуспокои и продължи:

— Без Фаун аз и вероятно по-голямата част от патрула щяхме да сме мъртви. А вие щяхте да си губите времето с траурни служби и речи за това колко добър човек съм бил.

— Така почти щеше да е по-добре — въздъхна Дар. — Или поне по-просто.

— Оценявам това „почти“. Във всеки случай няма да успееш. Феърболт каза, че има нужда от мен и няма да занимава съвета. Нито пък мама. Примири се, Дар. — Гласът му омекна и премина почти в молба. — Фаун не е лош човек. Ще разбереш, ако я погледнеш трезво. Дай й шанс и няма да съжалиш.

— Ти си полудял от любов.

— А слънцето изгрява от изток. Няма да промениш и двата факта. Откажи се и ни дай шанс.

— Леля Мари е сглупила, като е позволила това да се случи.

— И тя имаше същите аргументи. — Вярно, че ги бе изложила по-добре, но Дар хич го нямаше в дипломацията. — Остави ни. С времето нещата ще се оправят. Хората ще свикнат. С Фаун ще сме странност, но няма да причиним повече суматоха, отколкото Сари и двамата й съпрузи. Лагерът ще оцелее. Животът ще продължи.

Дар пое дъх и погледна право напред.

— Ще се обърна към лагерния съвет.

Даг прикри прерязването в корема с бавно мигане.

— Така ли? А какво ще каже мама? Мислех, че мразиш споровете.

— Мразя ги. Но нещата опират до мен. Мама само плаче. Трябва да се направи нещо, и то скоро. — Дар направи гримаса. — Омба каза, че ако момичето забременее, никога няма да се откажеш.

— Права е — отвърна Даг доста по-спокойно, отколкото се чувстваше.

Дар изглеждаше като човек, готов да изпълни дълга си, въпреки че не му харесва. Да, дори щеше да настрои и Кумбия. Дали и двамата си мислеха, че Даг ще се притесни от заплахите, или знаеха, че няма да отстъпи?

— Значи аз съм жертва, която си склонен да направиш? А какво мисли мама?

— Тя знае, всички знаем, страстта ти да патрулираш. Колко ти беше трудно да се върнеш, след като загуби ръката си. Нима това да си тикаш чепа във фермерката си струва да загубиш целия си живот?

Дар си спомняше брат си отпреди осемнадесет години. Агонизиращ, изтощен, искащ само да убива онова, което го бе накарало да се чувства като ходещ труп. И накрая да го застигне смъртта, защото не вижда никакъв друг изход. Нещо ново и странно обаче му се бе случило в леговището до Гласфордж. Или може би нещо, което бе таил отдавна, най-сетне бе изплувало? „Аз вече не съм този, за когото ме мислиш, Дар. Гледаш ме, но не ме виждаш. А кой всъщност съм аз?“ Не беше сигурен, че знае отговора, и това го притесняваше повече от старите спомени на Дар.

Дар не разчете правилно неспокойния му поглед.

— Аха, накарах те да се замислиш! Няма да отстъпя. Предупреждавам те!

Даг пипна връвта под навития си ръкав.

— Аз също. Това е предупреждението за теб.

Вървяха в каменна тишина, докато не стигнаха отново до крайбрежния път. Дар кимна сухо и зави към шатрата Редуинг — без сбогуване, без никакви думи за бъдещите си намерения. Даг кимна също толкова мълчаливо и продължи.

Нямаше защо да се тревожи за безопасността им с Фаун. Дар не беше от хората, които биха събрали група здравеняци, за да прибегне до насилие като Съни и приятелчетата му. Напротив, щеше да отправи официална молба към лагерния съвет. Заплахата не беше напразна. Даг усещаше някаква празнота в себе си, точно като чувството, преди да нападне леговище на злина.

Замисли се за сегашното състояние на лагерния съвет. Всеки остров си имаше по един представител и по един заместник, които се избираха всяка година от главите на различните кланове. Освен това участваше и лагерният капитан, като представител на патрула. Майка му бе избирана в съвета веднъж, а едно време дядо му бе изкарал две години като заместник. Даг въобще не бе обърнал внимание кои са членовете тази година, както и през предишните… но сега това можеше да се окаже важно.

Съветът решаваше повечето конфликти чрез открита дискусия. Само когато се налагаше прогонване или екзекуция, се гласуваше тайно. При това бяха необходими всичките седем членове, а не само обичайните пет. През целия живот на Даг в лагера бе имало само две убийства и съветът бе разрешил по-неясното чрез заплащане между фамилиите, а второто бе довело до екзекуция. Не беше виждал да прогонят някого, като случката от разказа на Соун. Все имаше чувството, че тогава е имало някакви по-сериозни обстоятелства, отколкото бе описал младежът. „Като моите“. А може би не?

Даг умишлено се бе държал настрани от клюките, за да не спори излишно, а и се съмняваше, че повечето му приятели ще повторят най-злостните неща пред него. Сещаше се само за един човек, който щеше да действа безпристрастно. Реши, че след вечеря трябва да потърси Феърболт.

Фаун вдигна очи от огъня и видя Даг да се връща в много мрачно настроение. Следобед сред лилиите изглеждаше толкова доволен и спокоен, че тя прокле наум брат му и нещата, които бе изговорил, за да го докара до такова състояние. Освен това трябваше да се откаже от надеждата, че двамата се са помирили, и да зареже фантазията, че ще бъдат поканени на вечеря от майка му. За момент дори бе помислила какво да приготви, за да се покаже пред семейството му.

Даг видя любопитното й изражение и поклати глава с лека усмивка, за да покаже, че не се мръщи на нея. След това седна и замислено почна да човърка пръстта с една пръчка.

— Какво искаше Дар? — попита Фаун. — Нещо лошо ли е замислил? — Беше изчистила костура и го бе напълнила с подправки, измолени от Сари. Сложи го на скарата и разбърка гърнето с плънкин и лук, което бе предвидила за гарнитура. След малко Даг вдигна поглед, привлечен от апетитната миризма, но забави отговора си.

— Все още не — каза накрая.

Фаун сви устни.

— Ако има някакъв проблем, не би ли трябвало и аз да знам?

— Да — въздъхна той. — Но първо трябва да поговоря с Феърболт. Тогава ще ти кажа с по-голяма сигурност.

„Какво ще ми каже?“

— Звучи малко зловещо.

— Може би не е, Искрице. — Вечерята го подмами и той седна до нея, докато тя обръщаше рибата.

Тя се усмихна, въпреки че думите му не я успокоиха. Ако нещо не беше проблем, обикновено го казваше направо. Ако беше проблем с разрешение, й обясняваше с най-големи подробности. Това мълчание означаваше несигурност и тревога. Убеждението й, че Даг знае всичко за всичко, с изключение на фермите, се разклащаше сериозно.

Както и предполагаше, храната подобри рязко настроението му. Дори успя да му докара усмивка, когато след вечеря тя излезе от палатката и му показа новите памучни чорапи, които му бе изплела за подарък.

— Вече са готови?

— Знаеш ли колко чорапи съм изплела за братята ми?! Доста съм бърза. Пробвай ги.

Той си ги сложи и се разходи край гаснещия огън. Изглеждаше доволен, макар и малко нелепо с чорапите и късите панталони, които Езерняците носеха през лятото.

— По-добри са от ужасните вълнени неща, които носиш. Ще пазят краката ти сухи и ще облекчат мазолите.

— Чудесно. Сигурен съм, че с тях краката ми няма да кървят.

— Ама те кървят ли? — възкликна Фаун. — Гадост!

— Рядко. През най-тежките зимни и летни дни.

— После ще ти изплета и вълнени за зимата. Реших, че сега ще имаш нужда от тези.

— Така е. — Той седна, свали чорапите и ги сгъна внимателно. След това целуна с благодарност ръцете на Фаун и тя засия.

— Утре ще помогна на Сари с преденето на влакната от плънкин. Жените тук имат нужда от чекрък, с който да предат по-бързо. Със сигурност няма да е проблем да се разнася един малък. Можем да си го разменяме из лагера. Ще им покажа как се ползва, като благодарност за вниманието, което ми обърнаха. Би ли могъл да донесеш един следващия път, като патрулираш около Гласфордж или Уест Блу? Мама и Нати ще се постараят да ти намерят нещо свястно.

— Ще опитам, Искрице. — Реши да не протестира колко абсурдно би изглеждал с подобно нещо на гърба на Копърхед и спечели усмивката й.

Тя го придърпа и поседя известно време в прегръдките му, но скоро Даг въздъхна и се изправи.

— Много ли ще се бавиш?

— Зависи къде ще намеря Феърболт.

Тя кимна, не особено доволна от уклончивия отговор. Лошото му настроение се бе върнало, висеше като наметало на раменете му.

Даг откри Феърболт в последното от няколкото места, на които обширният клан Кроу бе издигнал шатрите си, чак в западната част на острова. Феърболт му хвърли един поглед и го отведе встрани от шумната тълпа роднини, към семейният кей. Седнаха със скръстени крака на дъските. Кожата на Феърболт бе добила кървавомеден оттенък от лъчите на залязващото слънце, а очите му бяха мрачни.

— Преди малко говорих с Дар — започна Даг, барабанеше с пръсти по дъските. — По-точно той говори с мен. Заплаши, че ще се обърне към лагерния съвет. Не мога да си представя какво си мисли, че ще сторят те. Не могат да наредят разрязване на вървите. Говореше нещо за прогонване. — Феърболт не реагира и Даг продължи: — Ти си в съвета. Дар говорил ли е с теб?

— Да. Казах му, че това е лош план. Макар че вероятно има и по-лоши.

— Какво говорят хората зад гърба ми?

Феърболт се поколеба. Даг не беше сигурен дали му е неудобно да повтори лошите неща, или просто подготвя речта си. По-скоро второто, защото когато почна, бе достатъчно твърд.

— Според Масапе някои се забавляват, като гледат как се пропуква гордостта на Кумбия.

— Това са празни приказки.

— Може би. И аз не им обръщам внимание, но колкото повече огъват майка ти, толкова повече тя ще се опира на Дар.

— Аха. А има ли друго? Без да назоваваме имена.

— Има. Искаш ли да ти изредя всичко? Без имена.

— Да. Тоест не искам, но — да.

— Като за начало — всички патрулни, които някога са били подведени от фермери или са усетили неблагодарното им отношение, довело до ненужни контузии и жертви.

Даг наклони глава.

— Фермерите не са наясно с нещата. Изходът е да ги обучим, а не да ги мразим.

Феърболт подмина забележката му и продължи да брои на пръсти:

— Всички, които са имали роднини и приятели, пострадали от сблъсъци с фермерите заради неоправданите им страхове от Езерняшка магия.

— Ако не бяхме толкова потайни, нямаше да има недоразумения. Хората щяха да разбират.

Феърболт не обърна внимание и на това.

— Всички патрулни, които са били принудени да се откажат от интимна връзка с фермерки и фермери. Някои са доста гневни. Има и такива, които ти желаят доброто, но повечето се чудят как ще се измъкнеш. Тези хора са направили истински жертви и се чувстват предадени.

Даг прокара пръсти по изгладените от безброй крака дъски.

— Фаун е различна. Тя уби злина и сподели смърт.

— Така е според теб. Но всички смятат своите случаи за специални. Ако правилата не важат за всички, самата система ще се превърне в безкрайна тема за спор. Нямаме време да се занимаваме с подобни неща.

Даг избегна острия му поглед и се обърна към оранжевия диск на слънцето, който вече потъваше зад дърветата.

— Не знам какво си мисли, че ще постигне Дар. Вече съм се заклел в своята същност.

— Да, в разрез със своята отговорност и дълга си. Приличаш на човек, който се опитва да язди два коня, стъпил на гърбовете им. Ако можеш да ги удържиш заедно, се получава. Но ако се разделят, трябва да избираш — да паднеш на земята или да бъдеш разкъсан.

— Имах — и имам — намерението да изпълня дълга си. Ако мога.

— А ако не можеш? Тогава къде ще паднеш?

Даг поклати глава.

Феърболт се намръщи на водата, която в здрача придобиваше оловния цвят на небето. Няколко закъснели лястовички прелетяха над тях към гнездата си.

— Има и друг проблем с правилата. Ако се покаже, че дори такъв прославен патрулен като Даг Редуинг не може да нарушава дисциплината, ще е по-лесно да се удържи следващият влюбен идиот.

— Нима съм прославен?

Феърболт го изгледа странно.

— Да.

— Вече съм Даг Блуфийлд.

— Хм.

Даг въздъхна и смени темата.

— Ти познаваш съвета. Ще се сработят ли с Дар? Дали е говорил с повечето от тях? Това днес просто проба ли беше, или последният ми шанс?

— Знам, че е говорил с някои хора. Според теб колко бързо ще действа?

Даг поклати глава.

— Той мрази крамолите. Мрази да прекъсва работата си. Тя изисква цялата му концентрация. Ако има избор, не би се замесил, но щом се наложи, ще гледа да приключи по-бързо. За да може да се върне към работата си. Вероятно ще е по-ядосан за това, отколкото на мен.

— И аз така смятам.

— Говори ли вече с теб? Феърболт, не ме оставяй да действам на сляпо.

Това му спечели нов смутен поглед.

— А ти би ли искал да повторя поверителния ни разговор пред него?

Даг се надяваше, че избледняващата светлина е прикрила изчервяването му.

— Тогава друг въпрос. Има ли някой друг освен Дар, който би разчовъркал темата?

— Официално пред съвета ли? Сещам се за неколцина. По принцип ще го оставят на семейството ти, но ако кланът Редуинг не успее, ще предприемат някакви стъпки.

— Значи дори да се оправя с Дар, няма да се приключи. Изпитанията ще изскачат едно след друго, като злини.

Феърболт повдигна вежди при това сравнение, но не каза нищо.

— Това означава, че за да успея, трябва да уредя нещата публично и бързо. Щом съветът се разпореди, не могат да се повдигат същите обвинения. Така ще ги спра наведнъж. — „По един или друг начин“. Даг направи горчива физиономия.

— Двамата с брат ти си приличате повече, отколкото изглежда.

— Дар не смята така — отвърна Даг. — Той не е пътувал толкова като мен. Чудя се дали прогонването не му се струва по-тежко наказание?

Феърболт потърка устните си.

— Как е ръката?

— Доста добре. Махнаха шината преди седмица. Според Хохари скоро пак ще мога да почна тренировки с оръжие.

— Мисля скоро да изпратя патрула на Мари. Загубихте доста време в Гласфордж, а и не само вие закъснявате. Кога ще можеш да яздиш отново?

Даг се размърда, за да прикрие безпокойството си.

— Всъщност мислех да си взема малко от неизползваните почивки, поне докато Фаун не свикне тук.

— И колко време ще ти трябва? Като оставим настрана заплахата от съвета.

— От нейна страна — не много. Не мисля, че в лагера има задача, с която да не може да се справи, ако бъде обучена. Не се съмнявам в нея. — Колебанието му се проточи неприятно дълго. — Но изпитвам съмнения в нас.

— Така ли?

— Предателството е двустранно, Феърболт. Като тръгнеш на патрул, се притесняваш за семейството си в лагера. Болести, злополуки, дори атака на злина, тоест има възможност за неприятности, но не и… недоверие. Но щом започнеш да се чудиш, то се разпростира като петно. На кого мога да се доверя, че ще застане до жена ми в случай на нужда, и кой ще се отдръпне? Майка ми, брат ми? Очевидно не. Катагус, Сари? Катагус е стар и болен, а Сари си има свои проблеми. На теб? — Той се втренчи във Феърболт.

За негова чест капитанът не извърна очи.

— Има само един начин да провериш, нали така?

— Да. Само че за Фаун това няма да е точно проверка.

— Рано или късно ще ти се наложи. Освен ако не смяташ да напуснеш патрула. — Погледът, който последва, му напомни за хирургическите ножове на Хохари.

Даг въздъхна.

— Има скоро и твърде скоро. Може да осакатиш млад кон, ако го натовариш тежко, вместо да му дадеш още година да укрепне. Както и младите патрулни. — „А младите съпруги?“

Феърболт кимна, после попита:

— И кога няма да е твърде скоро, Даг? Искам да знам къде да поставя плочката ти.

— Ще ми дадеш ли малко време за размисъл? Не смятам, че мога да оставя въпроса със съвета настрана.

Феърболт кимна отново.

— Но ще мога да отговоря само за себе си и Фаун. Не мога да контролирам действията на другите.

— Но можеш да убеждаваш — отвърна Феърболт. — Да променяш нещата. Осмелявам се да ти предложа да не бъдеш упорит глупак.

„За това е вече късно“. Този мъж трябваше да се занимава с още шестстотин патрулни. За тази вечер бе достатъчно. Жабите бяха започнали серенадата си, а водните кончета бяха отстъпили място на прилепите. Даг се изправи, пожела учтиво лека вечер и изчезна в спускащия се мрак.