Наследство

4.

Сивото езеро добиваше още по-тъмен цвят, а на повърхността му се бяха появили вълни. Фаун ги чуваше как се удрят в брега и как тръстиките шумолят от засилващия се вятър. Беше останала само една лодка, с двама души, които сега гребяха бързо, за да се приберат навреме. На север се виждаха отблясъците на светкавици, макар гръмовете още да не достигаха дотук. Залязващото слънце бързо се скри зад един тъмен облак и се смрачи съвсем.

Пред дясната постройка, точно до оставения им багаж, седеше дребна жена с пола и гледаше нетърпеливо към пътеката. Омба, все още обута с панталони за езда, се бе подпряла със скръстени ръце на една греда.

— Какво ще кажеш? — прошепна Фаун.

— Зависи.

— От какво?

— От това какво ще каже тя. Ако слуховете са ни изпреварили, значи вече се е нарадвала, че съм жив, и е опряла до другите тревоги. Освен това, ако е разговаряла с много хора освен Омба, сигурно ще е доста ядосана.

— Ти остави нещата ни на открито. Сигурно е разбрала, че си се върнал, и без Омба.

— Така е.

Щом се приближиха, Кумбия Редуинг се изправи и сложи ръце на кръста си. Носеше сребристата си коса на обикновен траурен кок. Кожата й имаше по-тъмен оттенък от тази на Даг и контрастираше с косата. На външен вид беше към седемдесетгодишна, но Фаун знаеше, че е с две десетилетия по-стара. Очите й бяха с цвят на бистър чай, но в нормална светлина сигурно щяха да са златисти като на Даг.

— Даг Редуинг Хикори, нямам думи! — извика тя и вирна брадичка, щом я доближиха.

— Едва ли — измърмори крачещият зад тях Дар.

Оказа се прав.

— Каквото и да правите навън по време на патрул, не трябва да го носите тук. Не бива да водиш фермерската си курва в шатрата ми.

Даг се направи, че не я чул, и избута Фаун напред.

— Мамо, това е моята съпруга, Фаун Блуфийлд.

— Здравейте, госпожо. — Фаун направи реверанс. Трескаво се опитваше да извади някоя от намислените реплики, за да продължи. Не си бе представяла, че ще го прави посред гръмотевична буря. Всъщност въобще не си го бе представяла така.

Даг внимателно повдигна лявата й ръка с обратния край на куката си.

— Виждаш ли? Съпруга. — И помръдна лявото си рамо, за да покаже собствената си брачна връв.

Кумбия се опули от ужас.

— Не е възможно… — Направо щеше да се задави. — Срежете ги.

— Няма — отвърна Даг със странно непринуден тон. Явно изпадаше в онова състояние, както когато нещата станеха смъртоносно сериозни и се задвижеха твърде бързо. Затваряше се в себе си, за да може да е в крак с темпото. Или пък не…

— Даг, ако веднага не изгориш тези скверни върви и не върнеш момичето, откъдето си го взел, повече няма да стъпиш в шатрата ми. — Дали пък и Кумбия не беше репетирала? Под влиянието на слуховете? Държеше се малко странно, сякаш очите и устата й говореха различни неща. Даг би могъл да разбере с усета си, но очевидно се бе заслонил съвсем плътно.

Даг изви устни, но очите му не се усмихваха. За момент изглеждаше странно като майка си.

— Много добре, госпожо. — Той се обърна към останалите. — Омба, Дар, радвам се, че се видяхме. Фаун, вземи си багажа и завивките. Утре ще изпратим някой за седлата. Омба, ако тя реши да ги изхвърли на дъжда, нали ще ми ги прибереш?

Омба кимна, гледаше го втрещено.

„Какво?“

— Но, Даг…

Той й подаде дисагите и метна своите на рамо. Фаун притисна тежките торби към гърдите си и се обърна да го последва. Първите дъждовни капки започнаха да удрят листата на дърветата и земята.

— Но, Даг, никой… Аз нямам…

— Даг, не можеш да тръгнеш сега. Започва буря! — смени тона си Кумбия.

— Хайде, Искрице — подкани я той.

Няколко тежки капки паднаха на главата й.

— Даг, аз въобще нямах шанс… — Тя се обърна за импровизиран реверанс и подвикна през рамо: — Радвам се, че се запознахме, госпожо.

— Къде отиваш? — извика Кумбия, все едно повтаряше мислите на Фаун. — Върни се, глупако!

— Продължавай — прошепна Даг. — Не се обръщай или всичко ще започне отново. — Минаха покрай голям кош и Даг използва куката си, за да закачи един от плодовете, с които бе пълен. Крачката му се разшири и Фаун трябваше да полага усилия, за да го настигне.

Щом стигнаха пътя, той спря и се огледа колебливо.

— Къде отиваме? — попита задъханата Фаун.

Далечният бряг на езерото бе скрит под пелената на приближаващия дъжд.

— Има няколко души, които ми дължат услуги, но с тях ще се заема на сутринта. Сега ни трябва убежище. Ела.

И за нейно неудоволствие я поведе към работилницата. Дъждовните капки се смениха със зърна град, които отскачаха от земята и бяха доста болезнени. Фаун гледаше привежданите от поривите на вятъра дървета и в главата й нахлуха неприятни представи за премазване от счупени клони. Двамата с Даг се приведоха и затичаха.

Стигнаха до работилницата на Дар, останали без дъх. Окачените кости се люлееха от вятъра и дрънчаха от ударите на ледените топчета като някакъв ужасяващ инструмент. Фаун и Даг побързаха да се скрият под навеса на верандата.

Даг опита да освободи куката от плънкина със счупената си ръка, но дисагите му паднаха на земята и той изруга.

— Чакай — каза Фаун, все още се мъчеше да си поеме дъх. — Дай на мен.

Тя остави багажа си и махна плода от куката. След това се обърна, махна резето и отвори вратата. Колибата беше тъмна и това я разколеба.

Даг се наведе към обувките си.

— Искрице, помогни ми да ги сваля. Дар не обича да му цапат пода.

Фаун избута ръката му и развърза първо неговите, а след това и своите обувки, и ги остави до вратата. Обърса ръце в панталоните си и го последва вътре. Даг се наведе над работния тезгях и запали свещ, а след нея и друга. Фаун най-сетне успя да разгледа вътрешността.

Помещението беше дълго дузина крачки и широко десет. Имаше няколко полици, два тезгяха и под тях няколко стола от пънове, без облегалки. Миришеше на прясна и стара дървесина, билки, масло и кожа. А някъде дълбоко се усещаше още нещо, за което тя не искаше да мисли — смърт.

Даг внесе багажа и придърпа плънкина с крак. След това затвори вратата. Ако не беше тракането на костите и тропането на ледените парчета и шишарките по покрива, вилнеещата буря, тежкият ден, изпълнен с не особено приятни сцени и лошото им настроение, можеше да е почти уютно. Фаун беше почти готова да избухне в сълзи, ако не беше толкова напрегната.

— Е, какво стана с прословутата Езерняшка убедителност?

Даг въздъхна и се протегна.

— Можеше да стане по два начина, Искрице. Бавно и мъчително или бързо и мъчително. Също като ваденето на зъб. Аз предпочитам болката да минава бързо.

— Дори не я остави да се изкаже!

— Колкото по-малко непростими неща си наговорим, толкова по-добре.

— И аз не получих шанс! Въобще не можах да опитам! Не казвам, че щях да постигна нещо, но поне щях да съм опитала!

— Познавам те, Искрице. Щеше да ми разбие сърцето да те гледам как се мъчиш и унизяваш.

Той се опита да развърже завивките с куката. Фаун го изгледа сърдито и след момент му помогна да разстелят одеялата на пода. Даг се отпусна с тежка въздишка. Тя седна срещу него със скръстени крака и намръщено прокара ръце по мокрите си къдрици.

— Понякога, ако хората седнат и поговорят, може да се разберат. — Кумбия бе сменила „фермерската курва“ с „това момиче“ за съвсем кратък период. Не беше по-лошо от „онзи тип“, както наричаха Даг в Уест Блу. Кой знае докъде можеха да стигнат, ако продължаха в това темпо?

Той сви рамене.

— Тя спечели.

— И каква й е наградата? — настоя Фаун. — Не виждам как въобще някой е спечелил нещо от тая ситуация.

— Виж, аз не си тръгнах, тя ме изхвърли. Или наистина го мисли и повече няма да ми проговори, или ще й се наложи да се извини.

— Искаш да кажеш, че ти си спечелил. Страшна тактика, Даг!

— От нея съм я научил. — Той направи гримаса.

— Какво ти става? Никога не съм те виждала в чак такова настроение. Не мога да кажа, че ми харесва.

Той се облегна назад и погледна дървения покрив. Подпорните греди не бяха обработвани, а просто подредени на нужните места.

— И на мен не ми харесва начинът, по който се чувствам тук. Сякаш се изгубвам, когато съм с роднините си. Основно с Дар и мама, и донякъде с баща ми, като беше жив. С Мари се разбирам горе-долу. Точно затова много рядко се задържам тук. Ако съм на една миля или още по-добре на сто от това място, отново ще съм си аз.

— Ха. — Фаун го разбираше донякъде. Спомняше си колко пълен с възможности й се струваше Гласфордж и колко задушаваща бе атмосферата в Уест Блу. Все пак си мислеше, че на годините на Даг хората би трябвало да са преодолели подобни чувства. А може би просто затъваха още по-надълбоко? — Забавна форма на изгнание!

— Така е — отвърна той, но не се засмя.

Въздухът изстиваше бързо. Малкото огнище очевидно служеше повече за загряване на работни съдове, отколкото за отопление на не много стабилната колиба, която вероятно не се ползваше през зимата. Все пак Даг реши да запали огън.

— На сутринта ще трябва да я допълним, — каза и кимна към малката купчина дърва до вратата.

Щом дървата се разгоряха — Даг явно имаше вродена дарба да пали огън, — миризмата на пушек и пращенето на искрите внесе в стаята така необходимия уют. Косите и дрехите им постепенно започнаха да изсъхват.

Фаун закачи един чайник над огъня и разбърка жаравата с ръжена.

— Е… — опита се да не го каже твърде отчаяно, — къде ще отидем утре?

— Мисля да взема нашата шатра от склада.

Нима имаха шатра?

— А къде ще я опънем?

— Имам една-две идеи. Ако не се получи, ще измисля нещо друго.

Явно нямаше да получи повече обяснения тази вечер. Дали сблъсъкът със семейството му беше приключил? Не че се съмняваше, че Даг я лъже, просто идеите им за добро посрещане явно бяха различни. Не очакваше, че настроенията на Езерняците към нея ще се преодолеят лесно. Но ако никой преди не беше постигал успех, нейната вяра, че Даг знае какво прави, май се превръщаше в колеблива надежда. Не я беше страх от трудното, но имаше разлика между трудно и непреодолимо.

Стомахът й изкъркори. Ако и Даг бе така изморен като нея, нищо чудно, че не можеше да мисли трезво. Храната щеше да помогне. Фаун изтърколи мистериозния плънкин до огнището и го погледна. Все още неприятно й напомняше на отрязана глава.

— Какво ще го правим?

Даг седна със скръстени крака и се усмихна. Не особено широко, но поне бе някакво начало.

— Имаме голям избор. Може да се нареже и да се яде суров. Може да го обелим и да направим яхния или пък да го сварим цял, може да се увие в листа и да се пече на жар. Да се наниже на меч и да се пече над огъня… и естествено, много популярната идея да нахраниш с него прасетата, а ти да изядеш тях. Доста е питателен. Според някои може да се живее вечно на плънкин и дъждовна вода. Според други просто ще ти се струва вечно. — Даг посочи един от резервните ножове, който й бе подарил, когато тръгнаха от Уест Влу. — Отрежи едно парче.

Тя сложи плода между краката си и колебливо заби ножа в него. Кафявата кора беше твърда, но отдолу имаше бледожълта месеста част, без костилки и семена. Фаун отряза един резен, както правеха с дините, и го опита.

Беше хрупкаво, по-малко сладко от ябълка, но по-добро от суров картоф.

— Напомня малко на ряпа. Не, доста по-хубаво е. — Явно проблемът не беше в качеството, а в количеството.

За улеснение, а и защото не й се готвеше на огнището на Дар, използвано за кой знае какви магически цели, решиха да го изядат суров. Все пак успя да накара Даг да си сложи прибора за хранене и обели парчетата му, вместо да го остави да яде с куката. Плънкинът беше изненадващо засищащ. Въпреки че бяха доста гладни, двамата изядоха само половината глава или каквото там беше.

— Защо не е разпространено при фермерите? Бихме могли да го отглеждаме в езерцата.

Даг размаха парчето, нанизано на прибора за хранене. Явно не правеше голяма разлика между него и куката, но поне изглеждаше по-прилично.

— Ушите имат нужда от малко побутване в същността, за да покълнат. Ако фермерите ги засадят, просто ще изгният в тинята. Това е трик, който всеки Езерняк научава. Като малък много мразех да работя на саловете. Струваше ми се най-скучното нещо. Сега разбирам защо старите патрулни с удоволствие караха смените си и ми се смееха. Всъщност е доста мързелива работа.

Фаун опита да си представи как младият нетърпелив Даг стои почти гол на сала и се занимава с ушите, едно по едно. Все още с две ръце и без белези. Усмивката й помръкна.

— Казват, че старите лордове от крайбрежните градове създали множество вълшебни растения и животни — заговори Даг замислено. — Повечето не са оцелели след катастрофата. Плънкините са доста капризни. Водата не трябва да е много плитка или много дълбока, дъното трябва да е тинесто. Няма да растат в дълбоките скалисти езера на север и изток. Те са нещо като местен деликатес. И освен това се нуждаят от Езерняци, година след година. Понякога се чудя колко стар всъщност е този лагер.

Фаун си представи дългогодишното отглеждане. Докато светът им се бе разпадал, неколцина Езерняци бяха продължили да се грижат за реколтата. Заради надеждата? По навик? Само от инат? Като гледаше Даг, бе готова да заложи на ината.

Хвърлиха кората в огъня и Фаун прибра останалата половина за закуска. Навън вече бе нощ, а пороят бе преминал в монотонно ръмене. Даг придърпа завивките им по-близо една до друга.

Фаун усети канията на ножа между гърдите си и посегна да го докосне.

— Мислиш ли, че Дар каза истината? За ножа.

Даг се облегна на дисагите и протегна крака към огъня.

— Мисля, че всичко, което каза, бе истина. Но не съм сигурен, че стигна до края.

— Какво означава това? Смяташ, че е премълчал нещо ли?

— Не съм сигурен… Бих казал, че ножът е проблем, който иска да изчезне, а не да проучи.

— Ако е толкова добър, колкото казваш, мислех, че ще е по-любопитен.

Даг сви рамене.

— Така е в началото. Като Соун Овцата, или аз на неговите години. Всичко ти изглежда ново и вълнуващо. Но след това става ежедневие и трудно срещаш новости. И когато това се случи, не знаеш дали да се вълнуваш, или да се мръщиш. Просто Дар е прекарал последните тридесет години, като е правил всеки ден оръжия, с които роднините и приятелите му се самоубиват. Уважавам го твърде много, за да се съмнявам в преценката му.

— Може би трябва да попитаме по-млад създател — предложи Фаун, докато нагласяваше багажа си и лягаше до него. — А какво искахте да кажете с това сродство? Споменахте думата поне няколко пъти, сякаш е нещо специално.

— Хм. — Даг потърка носа с куката си. Лицето му бе огряно от огъня, а останалата му част се криеше в сянка. Стените на колибата също се размиваха в мрака. — Просто същността на злините приема Езерняшката смъртност по същия начин, както същността на костта приема тази на кръвта.

Фаун се намръщи.

— Предполагам, че костта приема кръвта, защото преди са били едно цяло.

— Точно така.

— Значи… — Внезапно имаше чувство, че няма да хареса това, което ще научи. — Значи…

— Това е въпрос на легенди, нещо като приказки, нали разбираш?

Тя кимна.

— Всъщност никой не знае със сигурност. Тези, които са знаели, са загинали преди хиляда, дори две хиляди години. Хрониките са загубени. Никой не знае дали са изминали два, пет или десет века и колко поколения са се изгубили в мрака.

— Но все пак са продължили да отглеждат плънкини.

— Вярно е. — Устните му леко се извиха.

— И кое е това, което не се знае?

— Ами… има няколко версии за това как са се появили злините. Знаем, че не са съществували открай време.

— Ти нали си виждал двадесет и седем? Отблизо? Не ми пука за хората, кажи ми ти в какво вярваш?

Той въздъхна.

— За повечето се придържам към легендите. Казват, че старите лордове разработвали велики магии на групи. Всички те служели на върховния крал. Последният крал, най-могъщият и умен, събрал огромно множество магьосници и се пресегнал отвъд границите на този свят… към нещо. Някои казват безсмъртие. Други — могъщество. Повечето истории предполагат зъл умисъл, заради злия резултат. Щом има наказание, значи е имало и престъпление. Обвиняват гордостта и егоизма и разни други пороци. Аз не съм толкова сигурен. Може би просто се е опитвал да постигне нещо добро, но всичко се е объркало.

— Казах, че старите лордове използвали магията си, за да променят растения, животни, дори себе си и децата си. — Той чукна с куката по главата си и Фаун разбра, че смята цвета на очите си за едно от тези доказателства. — Продължителен живот, по-добър усет и възможността да въздействаш върху света чрез неговата същност. — Погледна за момент лявата си ръка, явно мислеше за призрачната длан. — Ние, Езерняците, смятаме, че сме наследници на по-дребните провинциални лордове. А какви ли са били могъщите?… Както и да е. В опита си да се подобрят великите лордове попаднали на нещо от друг свят. Бог, демон, нещо друго. Ако са отвлекли бог, би обяснило защо останалите са ни изоставили. Кралят се съединил с нещото, а може би то с него. Превърнал се в нещо могъщо, изкривено и безумно, изсмукващо същността, вместо това, което целели.

— Чакай, искаш да кажеш, че вашият крал е бил първата злина? — Фаун се превъртя на хълбок и го изгледа учудено.

Даг наклони колебливо глава.

— Превърнал се в нещо. Някои от лордовете паднали пред могъществото му, други се отърсили. Започнала магическа война, която потапяла езера и превърнала западните равнини в пустиня. Не знаем дали враговете на краля открили как да го унищожат, или се е случил друг инцидент. Вероятно още тогава някой е открил как се споделя смъртност. Сигурно е било грандиозно споделяне. Нашите злини се появили от катаклизмичната информация, когато нещото било унищожено и се пръснало на десетки хиляди отломки, семена или яйца. Смятаме, че точно това се опитват да направят злините, когато излязат от земята. Бавно и непохватно да станат крале. Така че, за да отговоря на въпроса ти за сродството — злините приемат смъртността на Езерняците, защото са били, или още са, част от нас.

Навън костите продължаваха да тракат, разклащани от нощния вятър. Фаун усети, че трепери под одеялото, което бе придърпала първо около кръста, а след това и до главата си. Това беше много по-ужасяваща история от онези, с които братята й я плашеха едно време.

— Значи казваш, че всички злини са ти роднини?

Даг се облегна и се засмя искрено.

— Не ти ли писна от тези семейни неуредици? — Кикотът му заглъхна, преди да го е сръчкала. — В най-добрия случай може да се каже, че имаме дребно сродство. На твое място бих запазил това знание за себе си. Някои хора са склонни да се обиждат.

„За кого всъщност се омъжих?“ Тези откровения я бяха смаяли. Тя си спомни за безмилостните очи на злината. Сякаш имаха доста позната окраска.

Даг заряза хумора и въздъхна.

— Може и да не са ни роднини, но със сигурност са нашето завещание. Обединеното ни наследство. Чудя се какъв ли е моят дял. — Той докосна сърцето си. — За едно съм сигурен.

Фаун потръпна при мисълта за очакващата го съдба.

— А сте толкова горди. Яздите наоколо като лордове. — Все пак повечето Езерняци живееха по-бедно от фермерите, освен ако лагерът в Беърсфорд не бе много по-различен, в което се съмняваше. За съжаление наоколо нямаше никаква величественост. По-скоро само жалки остатъци.

— Трябва да си разказваме някакви добри истории, за да можем да продължаваме. Ден, година, десетилетие. Какво друго ни остава? Да легнем и да мрем от отчаяние ли?

Тя се отпусна до него и също загледа тавана.

— Дали някога ще се свърши?

— Може би. Ако продължаваме. Според нас злините не са безграничен брой. Не се появяват под вода или лед, нито из стари опустошения. Според картите на унищожените леговища се срещат по-често около Мъртвото езеро и по-рядко в отдалечените земи. Казваме, че са безсмъртни, но досега сме убили всички появили се. Може би няма да живеят вечно, но разрушенията, които нанасят за толкова кратко време, са повече от достатъчни. Може би с времето съвсем ще спрат да изникват. Но не бива да се разчита на такава надежда. Тя прави хората нетърпеливи, а тази война не е за нетърпеливите. Все пак, щом всичко си има край, и отчаянието трябва да свърши. Не през моя живот, но все някога. — Даг примигна в сенките. — Може и да не съм много вярващ, но поне в това вярвам.

Че отчаянието ще свърши? Или не през неговия живот? Най-вероятно и в двете.

Той се надигна, размърда рамене и след няколко опита да махне приставката се обърна към Фаун за помощ. Тя разкопча каишките и реши, че ще е по-добре да спят с дрехите. След малко се сгуши в любимата си поза, на лявата му ръка, където можеше да слуша сърцето му. Придърпа одеялото върху двамата. Даг не намекна по никакъв начин, че иска да прави любов, а и тя нямаше никакво желание на това място. Огънят изтля много преди някой от тях да заспи.