Наследство

14.

На залез-слънце вече бе изминала двадесет и пет мили от езерото Хикори. Последните часове бе редувала препускане с по-бавен ход, за да постигне баланс между скоростта и издръжливостта на Грейс. Беше успяла да обмисли нещата, макар че основните й притеснения бяха да не обърка пътя. Картата на Феърболт не беше толкова успокояваща, колкото се надяваше. Според Езерняците пътищата бяха пътчета, пътчетата — пътеки, а пътеките въобще не се различаваха от околността. Така че не беше съвсем недоволна, когато чу зад себе си конски тропот.

Обърна се. Иззад завоя се показа едър патрулен, следван от Хохари, чирака й Отан, който водеше един товарен и един резервен кон, и още един патрулен, яздещ отзад. Фаун не се помъчи да препусне напред, но и не спря. След малко я настигнаха.

— Фаун! — извика Хохари. — Какво правиш тук?

— Яздя трътлестия си кон — отвърна тя кротко. — Казаха ми, че се нуждае от упражнения.

— Феърболт не ти разреши да идваш с нас.

— Не съм с вас. Аз съм си сама.

Хохари засмука долната си устна и присви очи.

— Връщай се, фермерке — обади се Отан. — Не можеш да вървиш след нас.

— Аз съм пред вас — отбеляза Фаун. — Но щом искате, минавайте. Нямам нищо против.

Хохари погледна двамата патрулни, които вече яздеха един до друг отзад.

— Не ми се иска да се разделям с един човек, за да те върна вкъщи.

— Никой не те моли.

Лечителката си пое дъх.

— Но ще го направя, ако ме принудиш.

Фаун спря и погледна двамата здравеняци. Те щяха да изпълнят дълга си. Това си беше мания при патрулните. Ако й лепнеха един от тях, със сигурност щеше да я върне в лагера, при това с лошо настроение. Патрулните не обичаха да се разделят от партньорите си.

Реши да опита още веднъж.

— Хохари, моля те, нека да дойда с вас. Обещавам, няма да ви бавя.

— Това не е проблемът, Фаун. Става дума за собствената ти безопасност. Ти нямаш място тук.

„Много добре знам къде ми е мястото. До Даг“. Фаун потърка лявата си ръка и се намръщи.

— Не искам да те лишавам от ескорта ти. Ако е толкова опасно, ще имаш нужда от него. — Тя наведе рамене умърлушено. — Добре, Хохари. Съжалявам. Ще се върна. — Реши да не преиграва. „Карай по-простичко“. Езерняците разчитаха същностите, а не мислите. Точно в момента същността й си имаше и други причини да е разстроена, освен двуличието.

Хохари я изгледа продължително и Фаун се притесни, че все пак ще прати един от хората си с нея.

— Отдалечила си се доста. Ако конят ти се умори, няма проблем да пренощуваш в радиус от десет мили около езерото.

— Грейс ще се справи — отвърна Фаун и се обърна. Трябваше да смуши кобилата, защото тя искаше да върви с останалите коне.

Обхватът на усета на Даг беше около миля, а Фаун се съмняваше някой от групата на Хохари да има по-дълъг, но за всеки случай се върна миля и половина назад и изчака малко. Копитата на Езерняшките коне бяха оставили ясни следи в мократа земя. „Вече няма да се изгубя“. Тя се усмихна и тръгна след тях, докато не стана толкова тъмно, че да не вижда следите.

Напои кобилата в едно поточе и й даде овес. След това се изми, хапна малко плънкин, смаза един кърлеж с дръжката на ножа си и се зави с одеялото си. Звуците на дребните нощни животни я изнервяха допълнително. Беше много по-различно от самотното пътуване в по-цивилизованите земи южно от Лъмптън Маркет. Тукашните гори бяха пълни с вълци, мечки и пуми. Беше виждала кожите им в склада на лагера. Освен това след смъртта на злината наоколо може би скитаха безмозъчни глинени. Когато лагеруваха в подобни местности след сватбата, въобще не се бе замисляла. Само че тогава беше с Даг. Гушеше се в обятията му като в някаква магическа крепост. Докосна дръжката на ножа на кръста си и въздъхна.

На сутринта нито тя, нито Грейс бяха изядени от пума. Фаун с облекчение откри следите на Хохари. След около час спря, защото следите се отклоняваха от пътя на картата и завиваха по една пътечка. След малко се успокои. Просто групата бе спряла, за да нощува. Ако се съдеше по конските фъшкии, спазваше достатъчно дистанция. Знаеше, че няма голям шанс да ги изпревари, но пък Грейс носеше много по-лек товар от патрулните коне и след време това можеше да придобие значение.

Преди обяд следите на Хохари се пресякоха с тези на отряд, пътуващ в обратна посока. Патрул или пък част от хората на Даг, които се прибираха? Кавалкадата беше завила по някакъв страничен път и Фаун погледна картата. Може би отиваха към един малък Езерняшки лагер на няколко мили в южна посока, а може би просто патрулираха. Техните следи се смесваха с тези на Хохари и й беше по-трудно да ги различава. Все пак по пладне стигна до един от малкото отбелязани дървени мостове и се успокои, че е на прав път. От време на време минаваше покрай места, където бяха разчиствани паднали дървета, и се чудеше дали и това е задача на патрулите, когато не бързат много.

В късния следобед Грейс започна да забавя ход, а гърбът на Фаун се бе схванал. Как ли успяваха куриерите да изминават такива разстояния толкова бързо? Слезе от кобилата и я поведе пеша по някои от леките изкачвания. Не беше никак доволна, че губи от светлото време, и накрая отново се метна на седлото, въпреки че чувстваше лека вина.

В един участък на пътя, където калта бе съвсем отъпкана, подплаши няколко лешояди и гарвани. Те се разлетяха с недоволни крясъци. Фаун надникна в малката долина и затаи дъх при вида на няколкото голи трупа. Застоя се, колкото да се увери, че са глинени, а не Езерняци, и отново яхна Грейс. Не беше сигурна дали ги е убил патрулът, или пък това е работа на охраната на Хохари. Не можеше да се познае по вонята. Внезапно липсата на пуми вече не беше достатъчна, за да се почувства по-спокойна. Продължи да язди и след залез-слънце, основно защото се боеше да спре.

Късно през нощта, докато лежеше, започна да рони сълзи за Даг. Зарови лице в одеялото. Не че имаше кой да я види, но не искаше да вдига излишен шум. Надяваше се, че местните хищници са заситени с глинени и няма да тръгнат на лов за фермерски момичета и уморени кобили. Въпреки изтощението си не можа да спи добре.

Предполагаше, че на третата сутрин ще е най-тежко, и наистина, когато стана, тялото я болеше точно според очакванията. Но пък днес преходът щеше да е по-кратък и в края му щеше да намери Даг. Връвта й все още я уверяваше в това. Даже ръката й пулсираше по-оживено с всяка измината миля. Един час след като потегли откри лагера на Хохари. Пепелта от огъня бе все още топла. Само равният терен и решителността й запазиха хода на Грейс до късния следобед.

Преди залез-слънце горите се отдръпнаха и Фаун навлезе в открита и по-гореща местност. „Наближаваме“.

Мочурливите ливади бяха пожълтели, а листата на храстите съхнеха и капеха. Гледката беше доста странна. Но пък отпред се виждаше дим от няколко лагерни огъня. Вече нямаше нужда от откраднатата карта. През последните два часа пулсиращата болка й бе нашепвала: „Там, ето там“. Групата на Хохари тъкмо слизаше от конете.

Докато Фаун приближаваше, от дъбравата изникна Мари и размаха ръце.

— Заслонете се! Заслонете се!

Хохари я погледна стреснато, но кимна и се обърна, за да провери Отан и патрулните, които очевидно също се подчиниха. Видя приближаващата Фаун и се намръщи, но не каза нищо.

— Пристигате по-рано, отколкото се надявах! Дирла ли ви повика?

— Да — отвърна лечителката.

— Добро момиче. Срещнахте ли патрула, който тръгна към дома?

— Да, на около ден от лагера.

— Чудесно. — Мари погледна към Фаун. — А нея защо я домъкнахте? — Тонът й не беше обиден, а по-скоро любопитен, сякаш можеше да има някаква разумна, Езерняшка причина за нейното присъствие.

— Тя сама се домъкна — отвърна Хохари с гримаса.

Отан се обърна към нея и изсъска:

— Ти излъга, фермерке! Обеща да се върнеш!

Фаун изобщо не му отговори.

Хохари не изглеждаше съвсем доволна, но сви рамене. Мари продължаваше да гледа любопитно.

— Успя ли да прегледаш Ютау, когато срещнахте патруля? Изпратихме го у дома, под грижите на Рази.

— О, да — отвърна Хохари, слезе от коня и се протегна. Цялата й група изглеждаше уморена като Фаун. Толкова за прехвалената Езерняшка издръжливост. — Най-тежкото поражение върху същност, което съм виждала. Казах му, че ще почива половин година.

— Толкова много? — Мари се опули.

— Едва ли, но така Феърболт ще му даде поне три месеца, което ще е достатъчно.

Двете се засмяха заговорнически.

Фаун се смъкна от запотената Грейс, която гледаше тъжно. От дъбравата се появи Соун, следван от две възрастни жени от патрула. Те спряха при Мари и Хохари, а Соун се доближи до Фаун и я погледна изненадано.

— Не трябваше да си тук! На Даг няма да му хареса.

— Къде е той? — Тя погледна към дъбравата. „Близко е“. — Какво му се е случило?

Соун прокара ръка по косата си.

— Кой път? Първият или вторият?

Въпросът не беше никак успокояващ.

— Преди три дни, малко преди Дирла да пристигне в лагера, нещо се случи с Даг. Почувствах го. — „Нещо ужасно!“

Той я погледна учудено, но хвана ръката й, щом се опита да мине покрай него.

— Чакай! Ти не можеш да се засланяш. Не знам дали няма да бъдеш оплетена. Чакай! — Тя се отскубна от хватката му и се затича. — Проклятие, по-лоша си и от него!

Между дърветата, под набързо стъкмени навеси, лежаха няколко души. Четирима мъже и четири жени. Лежаха твърде неподвижно, за да спят, но не достатъчно, че да са мъртви. Малко по-настрани, под едно дърво, лежеше Даг. Фаун падна на колене и го зяпна смаяно.

Даг лежеше по гръб на одеялото си. Някой беше махнал приставката и я бе оставил до дисагите му. Фаун го бе наблюдавала как спи твърде много пъти. Сега изглеждаше различно. Кожата му беше пребледняла, а плътта бе твърде изпъната върху костите. Под очите му имаше тъмни кръгове. Но голите му гърди се повдигаха равномерно. Дишаше.

Соун застана на колене до нея и хвана ръцете й.

— Недей!

— Защо? — извика тя и се задърпа. — Какво се е случило?

Соун започна да й разправя с виновен поглед как се опитал да помогне, като убие глинените в дупките, което я накара да се огледа стреснато из тресавището. Разбираше за какво й говори само защото Дирла бе обяснила за оплитането. Соун й разказа как Даг се хвърлил да спасява някакъв човек, Артин. Типично за него. И как бил впримчен в оплитането. Бил в безсъзнание от три дни. Фаун спря да се съпротивлява и Соун колебливо пусна китките й.

— Но аз не съм Езернячка. Аз съм фермерка. Може би на мен няма да ми подейства.

— Мари каза — край с експериментите. Вече ни костваха трима патрулни и капитана.

— Но ако… — „Ако не ръчкате нещата, няма да разберете нищо!“ Тя се отдръпна. Добре, първо можеше да се огледа, а после да ръчка. Дишането на Даг изглеждаше равномерно.

Междувременно Мари беше завела Хохари и Отан до дупките на глинените, а след това до навесите, за да прегледат останалите, и сега дойдоха и застанаха от другата страна на Даг. Хохари подсвирна, когато чу за сливането на същности, за да се оправи сърцето на Артин. Фаун бе притеснена от обясненията на Мари за странните петна в същността на Даг след сблъсъка със злината.

— Ха. — Хохари почеса бузата си и размаза мръсотията от пътя по лицето си. — Мари, за какво ме докарахте тук? Искаш да разруша това неприятно оплитане, а ми забраняваш да разтворя усета си, за да го проуча. Няма как да стане.

— Щом Даг не може да се измъкне, и аз няма да мога. За теб — не знам. Надявах се, че имаш някакъв трик. — Мари замълча. — Тормозя се с този проблем от дни и почти полудявам. Почвам да се чудя кога ще дойде време да пресечем загубите си. Само че обвързаните ножове на тези създатели са изчезнали по време на атаката на злината. От деветимата само Брин носи незареден нож. Малка утеха за толкова жертви. А и не съм сигурна какво ще стане, ако някой оплетен се опита да сподели. С глинените имахме съвсем лош късмет.

Соун, който се подпираше на дървото, направи гримаса.

Фаун усети спазъм в корема, когато схвана за какво говори Мари. Представи си как Соун, Хохари или най-вероятно Мари, защото това се покриваше с разбиранията за командирски дълг, обикаля покрай постелите и забива костени ножове в лежащите… „Не, не и Даг!“ Фаун докосна ножа под ризата си, доволна, че инцидентът край Гласфордж беше отнел тази възможност.

Хохари се мръщеше, но по-скоро от тъга, отколкото като несъгласие.

— Включването на Даг в оплитането даде сила на останалите. Поне за известно време. Но по-слабите пак почнаха да гаснат. Не знам колко дълго ще ги поддържаме живи, ако вкарваме нов патрулен на всеки три дена. Но това само ще задълбочи проблема. Няма да кандидатствам доброволно. Нито пък ще ти позволя, Хохари, така че да не ти идват никакви тъпи идеи.

Хохари разтърка врата си.

— Е, все ще трябва да измисля нещо. Но няма да пробвам нищо тази вечер. Умората изкривява преценките.

Мари кимна одобрително и заговори за лагера, където нощуваха останалите. Фаун кимна към Даг и я прекъсна:

— Мари, вярно ли е, че не бива да го докосвам?

— Може би. Проверяването може да ти коства скъпо.

„Или пък не“.

— Препусках по целия път дотук.

— Казахме ти да си останеш вкъщи, дете — обади се Хохари със съчувствие. — Тук няма нищо за теб, освен мъка.

— И само ще ни пречиш — измърмори Отан.

— Но аз усещам Даг. Все още!

Хохари се протегна и хвана лявата й ръка.

— Напоследък променяло ли се е?

— Болката се усили, щом се приближих. Странно. Даг го направи, за да ме успокои, а всъщност само ме ужасява.

— Дали ти си ужасена, или той?

— Не знам дали има разлика.

— Ха. За съжаление това не ни е от кой знае каква помощ. Засега. — Хохари се изправи с уморена въздишка и останалите я последваха.

Фаун се обърна към Мари.

— Все би трябвало да има с какво да помогна!

Мари я изгледа и въздъхна разбиращо.

— Има чаршафи и парцали за пране.

— Ще го направя. — Тази задача щеше да й позволи да остане в дъбравата, а не да ходи в отдалечения лагер.

— О, да, това е важно. Добре, че дойде, за да има кой да пере! — подигра се Отан и пропусна хладните погледи на другите жени. Фаун можеше да предположи кой се е занимавал с това преди нея.

— Не е кой знае колко много. Доста трудно вкарваме нещо в хората и почти нищо не излиза — обясни Мари. — Но тази вечер си почини. Изглеждаш изтощена.

Фаун си призна с кратко кимване. Отведоха конете в лагера на патрула, но тя успя да си вземе дисагите и завивките. Ядосваше се, че не може да докосне Даг, и затова се посвети на дребните задачи като събиране на дърва и помагане в готвенето на рядката каша.

Хохари направи по-обстоен физически преглед на оплетените Езерняци. На лицето й бе изписан гняв.

— Все едно съм някакъв фермерски знахар — промърмори тя, когато коленичи до Даг. На Фаун й хрумна, че нямаше да е зле да има един наоколо. Фермерските знахари и акушерки непрекъснато работеха по догадки и интуиция. Със сигурност с течение на времето ставаха добри.

Фаун се захвана с прането още щом се събуди. Поне то напрягаше други мускули, а не тези, които бе изтощила с тридневната езда. Нави панталоните, нагази в хладната вода и сложи мръсните чаршафи и парцалите на един набързо сглобен сал. Водата беше странно чиста и без мирис, перфектна за пране. А и така можеше да държи под око лежащия Даг и обикалящите болногледачи.

За нейна изненада един Езерняк, но не от патрула, а оцелял местен жител, дойде да й помага.

— Ти си фермерската булка на Даг Редуинг — каза той, не като въпрос, а като просто твърдение.

Фаун само кимна. Мъжът имаше отнесено изражение и тя се притесняваше да говори с него, ограничаваше се само до благодарности, когато си подаваха прането. Той пое основния товар от изваждането на мокрите чаршафи и простирането им по дърветата.

— Артин ковачът ми е баща — бе единственото, което каза, преди да се разделят, щом приключиха.

Хохари обикаляше наоколо и се мръщеше, след което сядаше някъде и чертаеше с пръчка по земята. После отново ставаше и се отдалечаваше. Започна да опитва най-различни неща: викаше на оплетените, удряше ги, бодеше ги с игла. Соун и Мари с мъка я убедиха да не убие експериментално още един глинен. Накрая се приближи до постелята на Даг и седна с кръстосани крака, гледаше все така намръщено.

Фаун стоеше срещу нея и дъвчеше резен плънкин. Искаше й се да може да нахрани Даг. Дали тези плодове бяха за него като домашно приготвена храна? Но той едва преглъщаше вода и нямаше никаква възможност да дъвче. Може би ако сваряха плънкина и го направеха на каша, колкото и гнусно да звучеше…

— Разбра ли нещо? — попита тя тихо.

Хохари поклати глава.

— Това не е като оплитане на любовници. Нещо от злината все още се спотайва вътре. Явно е извършено някакво подсилване, за да оцелее и след смъртта си. Не знам от какво се поддържа. Всъщност знам — от същност. Най-вероятно човешка.

— Нещо, като… кърлеж? Направен от същност — добави Фаун, за да покаже, че не е объркана.

Хохари махна разсеяно, сякаш позволява сравнението, без да го одобрява напълно.

— Очевидно е работено със същността. От злината. Много е сложно. Например не разбирам защо е така плътно свързано с мястото. Въпросът е колко ще продължи? Дали може да бъде абсорбирано като нормално подсилване? Дали ще заздрави, или ще убие? Дали тези хора страдат само заради оплитащата парализа, или има и нещо друго, което ги яде отвътре.

Очите й просветнаха, щом усети как Фаун трепна.

— Съжалявам, просто мислех на глас.

— Няма проблем. Искам да знам всичко.

— И аз, дете — въздъхна Хохари, стана и отново започна да обикаля.

Соун беше отишъл да спи, след като бе изкарал нощната смяна, и сега бе ред на Отан да храни Даг. Фаун го гледаше накриво и се мръщеше при всяко чукване на лъжицата в зъбите му и при всяка разпиляна капка. Поне Даг не беше брадясал. Соун го бе обръснал тази сутрин. Така изглеждаше по-малко болен, въпреки че не можеше да го усети. Може би жестът бе по-важен за болногледачите. Във всички случаи се бе усмихнала благодарно на Соун.

Отан, от своя страна, я гледаше намръщено.

— Какво? — не издържа накрая тя.

— Висиш ми на главата. Няма ли да се махнеш? Половин миля ще е достатъчна.

— Имам право. Той е мой съпруг.

— Това още не е решено.

Фаун докосна брачната си връв.

— Даг и аз го решихме. Преди много време.

— Ще видим. — Отан тикна последната лъжица в гърлото на пациента, колкото да я преглътне, и положи главата на Даг на сгънатото одеяло, служещо за възглавница. Фаун беше решила да събере суха трева и да я натъпче вътре. — Той беше добър патрулен. Според Хохари е можел да бъде и нещо повече. Казват, че ти си го съблазнила и ще провалиш живота му, ако съветът не се намеси.

— Кой го казва? Да дойдат и да ми го кажат в лицето, ако не са страхливци. — „Освен това се съблазнихме взаимно“.

— Чичо ми, той е патрулен. И не е страхливец!

Фаун стисна зъби, когато заслоненият Отан отметна мократа коса на Даг от челото му. Как си позволяваше да се държи така, сякаш притежава Даг, само защото е Езерняк по рождение! Този глупак беше прост чирак, може би дори по-млад от нея. Докато го гледаше сърдито, й хрумна, че може би точно от този тип клюки се бе мъчил да я предпази Даг, докато живееха в лагера. Спомни си деня, в който беше надупчил плънкина със стрели, и се успокои.

— Аз не съм някоя от злините ви, че да сея разруха.

— Те не са наши злини.

— О, напротив — усмихна се Фаун и продължи с твърд глас: — Освен това да не съм чула никакво „беше“, освен ако не искаш да кажеш „Беше добър патрулен, а сега е още по-добър капитан!“. Според Дирла под негово ръководство отрядът се е справил с ужасяващата злина без нито една жертва. Въпреки че е женен за фермерка!

— Да, въпреки това — намръщи се Отан.

Фаун потисна гнева си, понеже видя, че Мари и Хохари се приближават. Отан се изправи. Хохари беше мрачна, а Мари — още повече.

— Кой? — попита Мари.

— Даг — отвърна лечителката. — Неговата същност ми е най-позната, а и той е най-отскоро в оплитането, стига това да има значение. Отан, добре че си тук. Мисля да вляза в оплитането и искам да се опиташ да ме измъкнеш.

Младежът изглеждаше притеснен.

— Сигурна ли си?

— Не, но пробвах всичко останало. А няма да се откажа.

— Естествено, че няма. Просто ще оставиш цялата мръсна работа на мен — измърмори Мари намръщено. Хохари я изгледа остро. Личеше им, че са спорили разгорещено.

— Отан, ще ти пусна лека връзка, след което ще опитам да надникна в оплитането и да изляза. Ако не успея, ти се пусни веднага и недей да ме следваш. Чуваш ли? — Младежът срещна втренчения й поглед и преглътна.

Фаун се сви от другата страна на Даг и обви коленете си с ръце, мъчеше се да изглежда съвсем незабележима.

— Мари, ножът ми е в дисагите — продължи Хохари. — Ако се стигне дотам.

— И кога ще се стигне? Поне не ми оставяй това решение.

— Когато най-слабите започнат да измират. Предполагам, че това ще увеличи напрежението върху останалите. Жената, която е умряла, преди да се появите, показва, че смъртта не разкъсва оплитането. Може би дори го заздравява. Предполагам, че след като двама-трима от деветимата, не — десетимата, загинат, може да почнете споделянето. Пък след това ще му мислиш. Естествено, започни от мен.

— Това вече аз ще го реша — отвърна Мари.

Хохари присви устни.

— Все пак съм против.

— Това го разбрах.

Лечителката седна със скръстени крака до Даг. Отан застана на колене от другата й страна. Тя затвори очи, за да се съсредоточи. После хвана с лявата си ръка Отан, за да установи връзка със същността му. Дясната й ръка посегна и докосна Даг по челото. На Фаун й се стори, че той направи гримаса в транса си, но не беше сигурна.

Очите на Хохари се разшириха, тя издърпа ръката си от Отан и го блъсна силно. Лицето й стана безизразно и изгуби цвета си и тя се килна върху Даг.

Отан изпищя и се хвърли към нея. Мари изруга и го хвана изотзад.

— Не! Подчини й се! Заслони се! Заслони се, проклето момче!

Отан се дръпна още веднъж и после отчаян увисна в ръцете й.

— Десет — изръмжа Мари. — Няма да има единадесети, разбра ли?

Младежът кимна унило и тя го пусна. Той се наведе и погледна ужасено припадналата си наставница.

— Какво усети? — попита го Мари. — Нещо?

— Нищо полезно. Имах чувството, че същността й е издърпана от мен, право в мрака… — Той обърна разстроеното си лице към командира. — Мари, не я пуснах! Наистина! Тя ме избута!

— Видях, момче. Направи, каквото можа. — Тя бавно се изправи и сложи ръце на кръста си, гледаше двете тела в краката си. — Ще я сложим при останалите. Тя е вътре, с тях, може би ще успее да направи нещо. Не знаем дали това оплитане отслабва с времето. Ако не друго, поне ще им даде още две-три дена. — Гласът й премина в шепот. — Само че аз не искам време. Искам това да свърши.

Хохари лежеше под същото дърво, близо до Даг. Отан седеше със скръстени крака и бдеше над нея. Фаун стоеше по същия начин до Даг, но двамата дори не се поглеждаха. По залез дойде Мари и седна между двете постели.

— Проклети да сте и двамата — заговори тя на изпадналите в безсъзнание, — задето натресохте всичко на мен. Това е работа за отряден капитан, а не за командир на патрул. Даг, не беше честно от твоя страна да се измъкнеш така. — Мари засече очите на Фаун, която я гледаше с любопитство.

— Брин — Мари посочи с пръст навеса, под който лежаха жените, — ще стане на двадесет и две другата седмица. Ако преживее дотогава. Млада е. Има добър обхват на усета. Тепърва може да си има деца. Хохари я познавам по-отдавна. Лечител с невероятни способности. Може да спаси десетки момичета като Брин. Как да реша коя да е първа? Тежък избор. А може би няма значение. Дори не знам кое би било по-добре.

— А! Не ми обръщай внимание, момиче — продължи Мари, като видя стреснатия поглед на Фаун. — Мисля, че просто остарявам. Тази вечер ще спя извън опустошението. Източва и разсъдъка, наред с физическата сила. Навсякъде само смърт и отчаяние. И ти ще го почувстваш. — Тя се изправи. — Знам, че не можеш да усетиш опустошението директно, но знай, че то ти действа. И ти трябва да се махаш оттук от време на време.

Фаун поклати глава.

— Искам да остана до Даг. — „Колкото и време да му остава“.

— Както искаш. — Мари сви рамене и се отдалечи.

Фаун се събуди и погледна луната, която надничаше от сухите клони на дървото. Полежа за момент, мъчеше се да си спомни какво е сънувала, с надеждата за някакво пророчество. В баладите хората често сънуваха някакъв сън, в който им се казваше какво да правят. Обикновено, ако не го направеха, следваха няколко доста тъжни куплета. Само че тя не помнеше сънищата си. А и се съмняваше, че ще разкрият нещо полезно.

Фермерски сънища. Може би, ако беше Езернячка… Намръщи се на Отан, който похъркваше от другата страна на Хохари. По-вероятно бе проклетникът да получи някакво просветление, отколкото тя.

Не, не беше проклетник. Не беше честна. Момчето бе показало, че има кураж. А и щом Хохари го бе взела, измежду всичките си чираци, значи имаше и потенциал. Искаше й се той да е просто глупав, а не да се държи глупаво с фермерите. Тогава нямаше да я разколебава толкова. Тя въздъхна и стана, ходеше й се по нужда.

Върна се, седна на одеялото и загледа Даг. На лунната светлина приличаше още повече на труп. Можеше да умре, без тя да успее да зърне отново блестящите му златисти очи. Преглътна тежко. Дали щяха да й позволят да го докосне, след като умре? „Аз и сега мога да го пипна“. Само че не можеше да му помогне с нищо, което да не е опитвано от останалите. „Я чакай!“

„Обърнато засилване на същността“. Повъртя тази фраза в главата си. Явно имаше точно значение според Хохари — неясно за Даг, Мари и Отан. Подсилване, което се бе завихрило около себе си и не се абсорбираше от новия си притежател? Разтърка ръката си и се зачуди дали подсилването, което й бе направил Даг, е обърнато. Ако следваше обясненията на Хохари, явно ставаше въпрос за част от същността на злината. Точно както тя носеше част от същността на Даг. Беше доволна, че двамата успяха да убият злината край Гласфордж, преди да развие такива ужасяващи способности.

Веждите й се извиха. Дали Хохари беше виждала злина отблизо? Създателите си стояха предимно в лагерите. Сигурно не беше. Споделящите ножове се правеха трудно, но употребата им беше лесна. Тя го бе доказала. Спомни си вика на Даг: „Забий го… Забий го в злината!“

Мислите й се завихриха като водовъртеж.

„Споделящите ножове убиват злини!“

„В Даг, Артин и останалите има остатъци от злина“.

„Може би просто й трябва допълнителна доза смъртност, за да се довърши прочистването“.

„… аз имам споделящ нож!“

Потръпна. Нали не беше възможно да мисли за нещо, за което Даг, Мари и Хохари да не са сетили и да не са отхвърлили?

Езерняците бяха много емоционални по отношение на споделящите ножове. Саможертвата бе свещена. Ножовете в никакъв случай не бяха предмети за игра. Фаун се надигна, напълно будна.

Нали нямаше нужда да го забива в сърцето? Това се правеше само при зареждането, за да се усвои смъртността. За освобождаването й можеше да се забие където и да е. Например можеше да прониже злината от Гласфордж в крака и ефектът щеше да е същият. Къде ли бяха остатъците от злината, оплитащи Езерняците? Вероятно бяха свързани, защото докосването до който и да е от тях задействаше капана.

Дар беше казал, че нейният нож е със съмнителна стойност. Че няма сродство. „Само че е единственият подръка“.

„А Даг е единственият, над когото имам някакво право“.

Тя се надигна, преди да се е разколебала, и внимателно отмести завивката на Даг. На лунната светлина тялото му изглеждаше съвсем хилаво. Тъкмо бе успял да качи някое кило и поредната криза го бе стопила отново.

Не можеше да го намушка в сърцето, главата и корема. За несмъртоносни рани човек беше ограничен до ръцете и краката, при това трябваше да внимава за сухожилия и артерии. Беше сигурна, че не става под мишницата, в сгъвката на коляното и вътрешната страна на бедрото. Най-добре — външната страна на бедрото или рамото. Мускулите на ръката му не изглеждаха особено големи в сравнение с костеното острие. Значи бедрото. Тя се наведе.

Ако Хохари беше в съзнание, можеше да се посъветва с нея, но пък тогава щеше да чака Езерняците да оправят всичко и нямаше да се сети. Сега лечителката лежеше заедно с останалите и Отан бе начело. Фаун нямаше да го помоли и за глътка вода, дори да умираше от жажда, а и не очакваше той да й даде. Все пак…

„Пак ли ще направя някоя глупост? Премисли!“

Можеше да няма ефект, при което на сутринта щеше да й се наложи да обяснява дупката в крака на съпруга си. Сети се и измъкна чисти парцали, увити с мъх от тръстика, от дисагите. Поне да има бинтове подръка.

А можеше и да постигне това, което се надяваше.

„Може да се случи нещо ужасно“. Но ужасното вече се случваше. Едва ли щеше да влоши нещата.

„Добре“.

Изхлузи торбичката от врата си и извади бледия нож. Мотаенето бе смалило куража й. Надвеси се над лявото бедро на Даг и премисли всичко отново. Искаше да се помоли на боговете, но според Даг те отсъстваха. Можеше да разчита единствено на разума си.

„Даг каза. че си умна. Ако не вярваш на себе си, довери се на него“.

„Забий ножа. Където и да е“.

Вдигна ръка, прицели се в това, което й приличаше на дебел мускул, и заби острието, докато не опря в кокала. Даг изръмжа и се размърда. Фаун пусна дръжката и тя остана да стърчи от крака му, индиговосиня на цвят заради луната.

— Какво правиш, ненормалнице? — изпищя зад нея Отан.

Хвана я и я дръпна назад. Но тя успя да види как лявата ръка на Даг се вдига, сякаш призрачната му длан хваща дръжката на споделящия нож, и чу познатото пропукване от счупването на костеното острие.