Наследство

18.

Фаун се събуди някъде преди обед, ако се съдеше по слънчевите лъчи, които проникваха през входа на шатрата. Въздухът вътре все още пазеше нощния хлад, но скоро щеше да се сгорещи. Даг се размърда с въздишка и я прегърна още по-силно. Тя усети, че нещо я ръчка в бедрото, и се усмихна, разбрала, че не е ръката му. „Знаех си, че пикникът ще му се отрази добре“.

Той измърка доволно — бе стигнал до същото откритие. Фаун се завъртя с лице към него. Очите му блестяха под притворените клепачи, а сънената му усмивка я накара да се разтопи. Даг целуна челото и устните й, после я зацелува по гушата. Тя спусна ръката си надолу и започна да го гали. Първата им интимност, откакто бе заминал за Рейнтрий. Той я придърпа по-близо, наслаждаваше се на мекото й тяло. Без думи, без инструкции. Без въпроси.

Някой потропа три пъти и се чу дрезгав женски глас:

— Даг Редуинг Хикори?

Даг се сепна и изруга тихо. Притисна Фаун до себе си, за да я накара да мълчи, и не отговори.

— Даг Редуинг Хикори! Излез, знам, че си тук.

От устата му излезе раздразнен съсък. Възбудата му бе преминала.

— Тук няма никой с това име — извика той сърдито.

— Даг, не се будалкай. Не съм в настроение. Длъжна съм да кажа, че на мен не ми харесва повече, отколкото на теб.

— Невъзможно — измърмори той, но се изправи с въздишка. Прокара ръка по разрошената си коса и се пресегна за панталоните си.

— Кой е? — попита Фаун неспокойно.

— Доуи Грейхерон. Тя е заместникът от нашия остров в съвета през този сезон.

— Това ли е призовката?

— Вероятно.

Фаун се пъхна в роклята си и излезе след Даг, примигваше заради яркото слънце.

Една възрастна жена — носеше косата си сплетена като на Омба — стоеше с ръце на кръста. Изгледа весело разгащения Даг, след което насочи любопитството си към Фаун.

— Съветът ще се събере за твоето изслушване на обед.

— Днес? — сепна се Даг. — Защо ми казвате толкова късно!

— Вчера идвах два пъти, но те нямаше. А и знам, че Феърболт те е предупредил, така че не се прави на изненадан. Чакай да го кажа официално. — Тя разкрачи крака, изпъна рамене и изрецитира: — Даг Редуинг Хикори, призовавам те да чуеш и да отговориш на сериозните обвинения, повдигнати пред лагерния съвет от Дар Редуинг Хикори от името на шатра Хикори, днес по пладне. Разбираш ли?

— Да — изръмжа Даг.

— Благодаря. Вече е официално.

— Само че не съм Даг Редуинг. Този човек вече не съществува.

— Запази го за пред съвета. Там ще спорим. — Тя погледна за секунда Фаун. — Ти си призован, но не и твоята невръстна невеста. В съвета няма място за фермери.

Даг стисна зъби.

— Изрично ли е забранено? Защото тогава няма да се разберем още преди да сме почнали.

— Не — призна Доуи колебливо. — Но да знаеш от мен, че довеждането й няма да помогне на каузата ти. Тези, които смятат, че мислиш с оная си работа, няма да бъдат убедени в противното, като я видят.

— Благодаря ти — отвърна Даг с престорено сладникав гласец. — И аз мисля, че жена ми е много красива.

Доуи поклати глава.

— Ще се радвам, когато този ден приключи. — Обърна се и зашляпа по пътя.

— Тази жена знае как да ти развали настроението — измърмори Даг със стиснати зъби.

Фаун се доближи и той я прегърна през раменете.

— Тя роднина ли е на Обайо Грейхерон?

— Братовчедка е на жена му. Глава на шатрата Грейхерон на този остров.

— И има глас в съвета? Това не е много хубаво.

— Всъщност тя е от по-приятелски настроените. Патрулирах с нея няколко години, когато бях млад. После заминах на разменни начала, а тя се посвети на семейството си.

Ако това беше приятелско отношение, Фаун се чудеше какво ли ще е враждебното. Е, скоро щеше да разбере. Но защо всичко се случваше толкова внезапно? Не, не беше така. Въпросът със съвета измъчваше Даг, откакто се бяха прибрали от Рейнтрий. Може би с изключение на първите дни, когато беше зле.

„Той не знае какво иска. Дори в този момент“. Защото това, което желаеше, беше невъзможно, а какви бяха алтернативите? Какво можеше да направи?

Облякоха се и хапнаха. Даг не се върна към чупенето на ядки, нито тя към преденето. Той започна да обикаля наоколо, дори се усамоти в ореховата горичка, за да избегне останалите, които вършеха обичайните си задължения. Щом кеят се поопразни, отиде да седне на дъските и подпря брадичка на коленете си. Фаун не беше сигурна дали не се е хванал да убеждава дребните рибки да плуват в редици.

По някое време се върна под навеса и седна на един пън до нея. Наведе се и загледа сандалите си. След това погледна езерото с празно изражение. Фаун не знаеше дали се опитва да запомни гледката, или пък въобще не й обръща внимание. Спомни си за посещенията им при лилиите. „Това място го подхранва“. Дали духът му щеше да залинее, ако го прогонеха? Човек можеше да умре заради наполовина изтръгната същност.

Тя си пое дъх и се стегна.

— Любими.

Той се усмихна. Изглеждаше уморен.

— Какво ще правиш?

— Не знам. — За момент сякаш искаше да й предложи някакво успокояващо уверение, но се отказа.

— Не исках да ти разказвам тази история, но мисля, че трябва. Когато замина за Рейнтрий, изплетох едни чорапи, като твоите, и ги занесох на майка ти. Нещо като предложение за мир.

— Не се е получило. — Не беше въпрос.

Фаун кимна.

— Тя каза… е, всъщност и двете казахме някои неща, които нямат значение в момента. Но изрече нещо наистина вярно. Че след като патрулният види първата си злина, не би поставил нищо и никой друг пред патрулирането.

— Чудя се кой ли я е наранил толкова? Най-вероятно баща ми.

— И на мен ми изглежда така — призна Фаун. — Но не мисля, че е замесена друга жена.

— И аз. Мари веднъж спомена нещо. Че с Дар сме имали сестра, която загинала трагично. Дар не си спомня, така че се е случило преди да се роди или пък е бил съвсем малък. Ако е вярно, значи е погребана в дълбока тишина, защото татко никога не е споменавал за нея.

Фаун се замисли над това.

— Може. — Прехапа устна. — Аз не съм патрулен, но съм виждала злина отблизо и знам, че майка ти е права. Каза, че ако не ме обичаш достатъчно, ще избереш патрула. — Вдигна ръка, за да заглуши протеста му. — А ако ме обичаш повече от всичко, пак ще избереш патрулирането. Защото това е единственият начин да ме защитиш.

Той замълча. Фаун вдигна поглед към красивите му очи и продължи:

— Искам да знаеш, че ако трябва да избереш патрула, няма да се самоубия. Нито ще съжалявам, че съм те познавала и обичала през това време. Освен това ще съм по-богата, отколкото когато се срещнахме. Дори само с коня и знанията. Не подозирах, че по света има толкова много знание. Завинаги ще запомня това чудесно лято, дори и ужасяващите моменти. Щастлива съм, че те имах за малко, дори да не мога да те задържа завинаги. Това бе достатъчно магическо за едно фермерско момиче!

Той я слушаше тъжно и не се опита да я прекъсне след първия заглушен протест. Може би осмисляше думите й.

— Казваш, че вече си твърде уморена да продължаваш борбата?

— Не. По-скоро ти си уморен.

Той кимна.

— Може би.

— Ще го кажа направо. Обичам те и бих последвала всяко твое решение. Но този избор е твой.

— Вярно. И много мъдро казано. — Даг въздъхна. — Мисля, че и двамата направихме своя избор в онази плашеща стая в Уест Блу. Само че сега твоето решение ще бъде уважено или предадено от моето. Те вървят ръка за ръка.

— Не. Всяко по реда си. Уест Блу беше преди да видим Грийнспринг. Това можеше да се случи с моя град и моите роднини. Видях как движеше устни, докато броеше загиналите… Бих се била със зъби и нокти, за да те запазя. С моите роднини, с твоите, с друга жена, с болестите и фермерската глупост. Но не мога да се боря с Грийнспринг. Няма.

Той примигна и за момент златните му очи застинаха. Обърса с ръка сълзите, които се стичаха по бузите му, и се наведе да я целуне по челото.

— Благодаря ти — прошепна Даг. — Нямаш представа колко ми помогна.

Тя кимна късо и преглътна буцата в гърлото си.

Отидоха в шатрата, за да се преоблекат.

— Не — каза той, когато тя му подаде най-новата риза от сандъка. — Дай ми онази, от леля ти.

Не беше обличал брачната риза от сватбата. Тя я потърси и откри, че е увита в зелената й памучна рокля.

— О, да. Облечи тази — каза той. — Много добре ти стои.

— Не знам, Даг. Съвсем фермерска е. Не трябва ли да се облека в Езерняшки стил?

Той се усмихна хитро.

— Не.

При тези обстоятелства й беше малко неудобно да си облекат отново сватбените дрехи. Намести връвта на лявата си ръка и златните топчета докоснаха кожата й. Дали щяха да развалят брака им, като връщане по следите, когато си се загубил? Може би някъде по-дългия път бяха кривнали встрани. Но спомените й не показваха такъв момент.

Даг взе патерицата си, което подсказваше, че ги очаква дълго ходене, защото вече почти бе спрял да я използва. Фаун приглади роклята си, обу се и го последва навън.

Даг осъзна, че е изминал една миля, без да види нищо, и то не защото не познаваше пътя. Сякаш съзнанието му се бе оттеглило в някакво тихо местенце, но той не знаеше дали се е уравновесило, или просто е зациклил.

— Къде е дъбравата на съвета? — попита Фаун, след като подминаха щаба на патрулните.

Беше намръщена, но лицето й се бе зачервило от бързото темпо, с което вървяха.

— Близо е. Малко след лечебницата на Хохари.

— Дали ще има много хора? Това като градски съвет ли е?

— Не знам какви са градските съвети. Около езерото има осем хиляди души. Смисълът да съществува съвет е, за да не се налага да се събират всички при такива спорове. Но всеки, на когото му е интересно, може да дойде. Зависи колко хора и шатри са замесени в спора. Днес са само Блуфийлд и Редуинг. Ще бъдат мама и Дар, но без много приятели, защото не искат да се разгласява. Повечето от моите приятели пък са на патрули по това време. Предполагам, че няма да има голяма тълпа. — Той размаха патерицата. — Зависи колко ще задълбаят във въпроса с брачните върви. Това би могло да засегне всички и да се разрасне.

— Колко ще продължи?

— В началото на сесията председателят пали свещ. Сесиите траят, докато свещта не изгори, някъде около три часа. По-големите спорове се измерват направо в свещи. Може да се проточи до няколко дни. — И след няколко крачки добави: — Но този няма. — „Няма да позволя“.

— Откъде знаеш? — попита Фаун, но вече навлизаха в дъбравата.

Всъщност по-скоро беше обширна кръгла поляна, оградена с нарочно засадени храсти, най-вече бъз и люляк. Някои бяха толкова стари, че стеблата им бяха станали дебели като дървета. Из поляната бяха разпръснати дървени пънове, няколко овце пасяха между тях. В единия край се издигаше конструкция с дървен покрив, вероятно за заседания при лошо време. Но днес небето беше ясно и съветът се бе разположил на открито в по-сенчестия край на поляната. Още няколко души бързаха да заемат местата си, така че явно не бяха закъснели.

Последни пристигнаха Феърболт Кроу и Мари. Феърболт зае последното свободно място от седемте седалки на съвета, разположени под няколко гъсти бъзови храста. Мари се отправи към патрулните, които стояха отдясно на Даг. Соун, Рази и Ютау вече бяха там. Младежът дори стана и изтърколи един пън за нея. Даг беше по-изненадан да види Гриф от патрула на Обайо и Дирла. Да гребеш чак от Бийвър Сай дотук заради това събитие?

От лявата страна на заседателите стояха само Кумбия, Дар и Омба — на нея й личеше, че никак не й е приятно. Майка му вдигна поглед от въжето, което плетеше може би за успокоение, и го погледна с мрачен триумф. Може би искаше да му каже: „Виж какво ме принуди да направя!“ След това извърна очи. Даг също извърна очи, сякаш не искаше да гледа как лечител зашива особено тежка рана. Дар изглеждаше, все едно го боли корем и Даг е виновен за това. Нищо необичайно.

Точно срещу съветниците имаше един дървен пън. Ютау измърмори нещо на Рази и той стана, за да избута до него още един.

В центъра оставаше празно пространство от около десет крачки. Поне никой нямаше да има проблем с чуването.

Фаун спря Даг с вид на подплашен елен.

— Бързо! Кажи ми кои са непознатите?

Феърболт беше седнал най-близо до патрулните, Доуи Грейхерон беше до него.

— Отляво на Феърболт и Доуи е Пакона Пайк. Тя е председател на съвета този сезон. Глава на шатрата Пайк. — Жена на около деветдесет, не по-малко корава от Кумбия и една от най-близките й приятелки. Даг не очакваше неутрално отношение от нея, но не го каза на Фаун.

— До нея са Ласки Бийвър и Ригни Хоук, съветник и заместник от Бийвър Сай. — Ласки, жена на около осемдесет, беше глава на шатрата Бийвър и се занимаваше с кожи. Сестра й произвеждаше непробиваемите куртки. Никога не бяха успели да я откопчат от създаването, за да участва в съвета. Ригни, приблизително на годините на Даг, беше от клан, специализиран в строежа на лодки и сгради. Тя обаче основно се грижеше за децата си. Беше една от лелите на Дирла и може би бе чула нещо добро за Даг и Фаун.

— След тях са Тиока Кеттейл и заместникът й Огит Мъскрат, от остров Херон. Тях не ги познавам много. — Знаеше, че Тиока е лечителка и че след смъртта на майка си е глава на техния клан. Огит беше бивш патрулен, на годините на Катагус, но без неговия чар. Нямаше добри умения в създаването и се радваше на поста си в съвета. Той не беше от близките приятели на Кумбия, но двамата се познаваха от десетилетия. Даг не таеше надежди да открие в него съюзник, въпреки връзките му с патрула.

Фаун примигна и не каза нищо. Даг не беше сигурен дали ще успее да ги запомни толкова бързо. Той й кимна да седне отдясно, по-близо до патрулните, остави патерицата си на земята и се поклони учтиво на съвета.

Пакона постави една восъчна свещ на пъна пред себе си и я запали. След това я прикри с нещо като кутия от пергамент, за да не я угаси вятърът. Извади една дървена пръчка — палката на говорещия — и удари с нея три пъти по импровизираната маса. Всички се смълчаха.

— Отдавна знаете слуховете, така че няма нужда от предварителни обяснения по този случай. Оплакването идва от шатрата Редуинг и е насочено към нейния член Даг Редуинг. Кой ще говори от името на шатрата?

Даг се намръщи на името, с което го бяха нарекли. — „Не още. И твоят шанс ще дойде“.

— Аз — каза Дар, държеше едната си ръка зад гърба си. Кумбия кимна. Тя беше глава на семейството и можеше да говори сама. Защо ли бе тази размяна? Може би не вярваше, че ще може да запази спокойствие в този спор? Днес изглеждаше корава като желязо. Но и остаряла.

— Подайте я на Дар — каза Пакона. Палката се озова в ръцете на брат му. — Представи ни оплакванията на шатрата си, Дар.

Той си пое дъх и погледна равнодушно към Даг.

— Ще съм кратък. Както знаете, Даг се върна късно от патрул и доведе фермерска любовница, която нарича своя съпруга въз основа на две брачни върви, които са изплетени без свидетели. Ние смятаме, че тези върви са фалшиви и произведени с измама. Даг е в нарушение на отдавна установените правила да не се водят… такива връзки в лагера. Шатрата Редуинг настоява лагерът и патрулът да наложат обичайните наказания. Връщане на момичето на неговите хора с всякакви средства и наказание за Даг Редуинг.

Даг издиша бавно, напълно изненадан. Брат му бе постъпил много хитро. О, да. Това определено бе негова идея. Беше сменил изцяло темата на спора след заминаването им за Рейнтрий. По озадачения вид на Феърболт съдеше, че и капитанът е също толкова изненадан, още повече че го изгледа извинително. Даг не беше сигурен кога Дар е променил плана си за атака, но със сигурност го бе скрил от Феърболт.

Отвори леко усета си и забеляза бързата проверка на членовете на съвета. Проверяваха и него, и Фаун.

— На мен ми изглеждат съвсем нормални върви — обади се Тиока Кеттейл. — Това момиче не може ли да се заслони? Явно не. Защо мислиш, че са фалшиви?

— Заради начина на производство — отвърна Дар. — Размяната на същности във вървите отбелязва сключването на брак, но обикновено действа като бариера срещу всеки, който не е Езерняк и се опитва да разводни кръвта ни. Наистина не е трудно създаване. Казваме, че всеки може да го извърши, но точно това го прави толкова ценен и почитан обичай. Твърдя, че фермерското момиче не е направило своята връв. Направил го е Даг, като е приложил техника за производство на ножове, вкарвайки чрез кръв същност в даден предмет. Това си е чиста измама.

— Откъде знаеш, Дар? — намръщи се Феърболт.

— Даг ми призна — отвърна колебливо Дар.

— Не го казах точно така — извика Даг остро.

Пакона вдигна ръка.

— Даг, изчакай палката.

— Почакайте — сбърчи нос Ригни Хоук. — Защо взимаме показания от втора ръка, когато си имаме двама свидетели?

— Благодаря, Ригни — обади се облекчено Феърболт. — Пакона, мисля, че палката трябва да отиде в Даг.

— Той си има причини да излъже — каза намусено Дар.

— Това ще преценим ние — отвърна Ригни.

Пакона махна и Дар неохотно предаде палката през Омба на Даг.

— Е, как направихте вървите? — попита любопитно Тиока.

— С Фаун направихме двете върви заедно. Ако някой си спомня, дясната ми ръка беше счупена по него време, а пък за другата знаете. Въпреки Езерняшкия си произход нямах възможност да правя каквито и да е върви. Фаун оплете нейната, а аз стоях зад нея и вложих същността си по обичайния начин. Не знам как нормален човек би могъл да я обяви за фалшива!

— Продължавай — настоя Пакона. — Кажи за другата.

— Признавам, че опитах да помогна за втората. За известно време нямахме успех и внезапно тя се пресегна и поряза показалците си. Изплете я, докато кървеше, и същността й попадна във връвта. Не мисля, че съм й помогнал по някакъв начин.

— Ти си й казал да го направи.

— Не, сама се сети…

— Няколко дена по-рано с Даг си говорехме за същността — намеси се Фаун. — Тогава той ми каза, че кръвта може да носи същност и извън тялото. Това ми направи голямо впечатление и го запомних.

— Не сме ти разрешавали да говориш, дете — каза Пакона остро.

Фаун притисна устата си с ръце, гледаше притеснено.

— Фаун е права — продължи Даг. — Разпознах тази техника, както и всеки, който е бил обвързван към споделящ нож, но не съм я предлагал. Фаун се сети сама.

— Използвали са техника за производство на нож в брачна връв! — извика възмутено Дар.

— Хохари казва, че създаването си е създаване — отвърна Даг. — Призовавам те да намериш правило, което да го забранява.

Тиока присви очи заинтригувано.

— Лечителството по необходимост е по-адаптивно от някои други създавания. — Искаше да намекне „като производството на ножове“. Даг си позволи лека усмивка, когато брат му стисна зъби.

— Думата на единия брат срещу тази на другия — изръмжа Огит Мъскрат от края на редицата. — Единият създател, другият не. При положение, че става дума за създаване, знам на кого да повярвам.

Фаун изгледа Даг със стиснати устни. „Но и ти си създател“. Той поклати глава. Позволяваше си да го разсейват със странични неща. Тук въобще не ставаше въпрос за вървите им.

Но беше много хитро от страна на Дар, че бе извъртял нещата така. Това махаше въпроса за прогонването на един, как бе казал Феърболт, известен патрулен. Дали това не бе дело на Кумбия? Може би някаква реакция на репутацията, която си бе спечелил в Рейнтрий? Поне спестяваше сложните и вероятно ожесточени спорове дали съветът е в правото си да наложи разрязване на вървите. Ако Дар успееше да ги убеди, че са фалшиви, проблемът щеше да се реши много лесно.

А ако не успееше, винаги можеше да се върне към предишната тактика. Даг знаеше, че всички съветници, дори Феърболт, ще предпочетат по-простото решение.

— Само че ако отсъдите, че връвта на момичето е фалшива — обади се Ласки Бийвър, — а тази на Даг не, това ще означава ли, че той е женен за нея, а тя не е омъжена за него? Няма логика.

— И двете ще са невалидни — отряза я Пакона със същото спокойствие, с което бе скастрила Даг. — Приближи се насам, искаме да погледнем тези неща отблизо. — И добави колебливо: — И момичето също.

Даг нави левия си ръкав и внимателно тръгна по редицата съветници. Притеснената Фаун го последва. Проверката с пръсти и усет беше достатъчно кратка, за да не надхвърля добрия тон, макар че две от жените любопитно докоснаха ризата му. Даг беше сигурен, че Тиока е доловила следата от подсилването, което бе извършил с ръката на Фаун, но не каза нищо на останалите. Феърболт, който стоеше в края на редицата, им махна да сядат.

— Виждал съм ги вече достатъчно пъти.

Даг и Фаун се върнаха на местата си. Той видя как тя наклони глава, докато оправяше роклята си. Приличаше му на самотно цвете насред горска поляна в късна пролет. „Тя не е твоя награда, патрулен. Не може да се спечели или завоюва. Тя е специална, като лилиите“. Пръстите му се плъзнаха по връвта и се върнаха на коляното му.

— Ето за какво ще гласуваме — обобщи Пакона. — Дали тези необичайно направени върви да се приемат за истински?

— Щом слухът се разпростре, и други може да опитат този трик — каза Ласки бавно. — Ако приемем, че са валидни, може да предизвикаме още подобни случаи.

— Но те са съвсем добре създадени. Не по-зле от моята — контрира Тиока и размаха лявата си ръка. — Нима вървите вече няма да бъдат признавани като доказателство за женитба?

— Може би оттук нататък всяко създаване на върви трябва да става пред свидетели? — предложи Ласки.

Всички замърмориха, щом си представиха това.

— Предлагам — намеси се Пакона — да оставим бъдещите действия на бъдещите хора, извън днешния съвет, защото няма да ни стигнат и сто свещи. Просто трябва да решим днес, за тази двойка. Видяхме и чухме каквото имаше да се представи. Според мен няма голямо значение дали идеята е била на Даг, или на момичето. Резултатът е същият. Ако гласувате положително… е, тогава ще видим. Дар, това устройва ли шатрата Редуинг?

Дар размени няколко приказки с намръщената им майка. Кумбия беше спряла да си играе с въжето и стискаше роклята си. Гримаса. Късо кимване.

— Да, приемаме.

— Даг, а ти?

— Да… — отвърна бавно той. Хвърли поглед към Фаун, която го гледаше учудено, и й кимна успокояващо. — Давайте.

Дар очакваше някакво оспорване и го изгледа изненадано. Даг си спомни думите на Феърболт за изчакването на добрия тактик. Умен човек си беше капитанът. Седна и се втренчи в свещта, докато Пакона започваше процедурата.

— Огит?

— Не! Без фермерски съпруги! — Е, това се очакваше.

— Тиока?

Леко колебание.

— Да. Няма да се примиря със съвестта си на създател, ако кажа, че не са направени добре.

Ригни погледна въпросително към Тиока и накрая каза:

— Да.

— He — гласува Ласки след кратка вътрешна борба.

— Не — каза твърдо Пакона. — Ако го допуснем, ще си навлечем всякакви беди в бъдеще. Няма да има край. Доуи?

Доуи погледна по редицата и преброи внимателно на пръсти. Ако кажеше „не“, всичко щеше да приключи. С „да“ щеше да изравни нещата и да остави Феърболт да решава. Тя прочисти гърлото си след продължителна пауза и каза:

— Д-да…

Феърболт реагира на малодушието й с пронизващ неблагодарен поглед. След това въздъхна и се изправи. Настъпи продължителна тишина.

„Феърболт, знаеш че на вървите нищо им няма“. Даг наблюдаваше как капитанът се разкъсва между честността и практичността. Искаше му се честността да излезе напред. В края на краищата нямаше да има значение, но поне Феърболт щеше да се чувства по-добре.

— Е? — попита Пакона предпазливо. — Лагерният капитан трябва да решава равенствата. Това е негов дълг.

Феърболт махна, за да покаже, че е наясно с това.

— Даг, искаш ли да кажеш още нещо?

— Няколко неща. Може да ви се струват отвлечени, но ще са точно в целта. Като цяло ми е все едно дали ще ги кажа преди, или след като гласуваш.

Феърболт му кимна.

— Ами давай. Имаш палката.

Пакона сякаш искаше да се противопостави, но реши да не дразни Феърболт, след като той държеше решителния глас, и се облегна със скръстени ръце. Дар и Кумбия се мръщеха тревожно. Даг бе приковал вниманието им.

Главата го болеше, но на душата му беше леко, сякаш лети. „А може би пропадам. Ще разберем, когато ударя земята“. Пусна палката и посегна за патерицата си. Изправи се.

— С изключение на патрулните, които току-що се върнаха с мен от Рейнтрий, колко от вас са чували за фермерски град на име Грийнспринг?

В центъра и отляво го погледнаха недоумяващо, макар че Ригни, лелята на Дирла, се сепна, щом спря очи върху племенницата си.

— Не съм изненадан. Това е градът в Рейнтрий, под който се е появила последната злина. Никой не ми каза името му, когато тръгвах на запад. Отчасти това бе заради объркването, което настава в такива случаи, но отчасти не беше. Никой не го знаеше, защото не им се струваше важно.

— Колко от вас, освен патрулните ми, знаят броя на жертвите в Боунмарш? — добави високо Даг.

— Всички чухме за това — каза тъжно Огит Мъскрат. — Към петдесет възрастни и двадесетина деца.

— Истински ужас — въздъхна Тиока.

Даг кимна.

— Точно така, деветнадесет. — Феърболт го гледаше любопитно. „Не, няма да приема съвета ти и да се похваля. Точно обратното. Само почакай“. — А някой знае ли колко умряха в Грийнспринг?

Патрулните зад гърба му гледаха мълчаливо, без да издават отговора. Съветниците бяха объркани.

— Предполагам, мнозина — каза Пакона. — Това какво общо има с фалшивите върви, Даг?

Той пропусна „фалшивите“ покрай ушите си.

— Казах, че ще е малко отвлечено. От около хилядата си жители Грийнспринг загуби триста възрастни и всички, или почти всички деца. Преброих сто шестдесет и два трупа в гробището им и знам, че имаше поне още три в останките от пира на глинените в Боунмарш. Не съм казвал за тях на местните. По него време нямаше да им помогне.

Двамата с Фаун се спогледаха, чудеха се едновременно дали някоя от тези безименни жертви не е липсващата Саси. Даг се надяваше, че не е. Поклати глава и тя му кимна.

— Само аз ли виждам нещо ужасно нередно в тези цифри?

Погледите им съдържаха жалост и неудобство, но не и просветление. Даг въздъхна.

— Вижте. Боунмарш беше опустошен, загубихме хора и животни, местността ще остане обезлюдена за поколения, защото се провалихме в Грийнспринг. Ако злината беше разпозната и спряна там, нямаше да стигне до Боунмарш. А Грийнспринг загина не заради липсата на патрулни или тяхна грешка. Патрулите в Рейнтрий действат на ръба на възможностите си, но щяха да се справят. Просто липсваше… нещо друго. Говорене. Разбиране. Дружба. Съвсем прости нещица, за които никой не се е погрижил.

— Нима обвиняваш патрула на Рейнтрий? — изригна Мари, неспособна да се сдържа повече. — Защото аз не видях така нещата. На фермерите им е било казано да не се заселват там, но не са послушали.

Пакона махна с ръка, за да укроти страстите.

— Обвинявам еднакво и двете страни — продължи Даг. — И не знам отговорите. Знам, че не ги знам, и това направо ме подлудява. Само че вижте. Едно време не разбирах и от патрулиране. А половината от това, което си мислех, че зная, беше грешно. За това си има лекарство. Изпращаме новобранците на обиколка около езерото. Доста бързо натрупват сериозен опит. Добра система. Върши работа от десетилетия. Затова си мисля, че вече не е достатъчно да обикаляме само около езерото. Може би някои от нас, или един от нас, трябва да обиколи света.

Беше станало много тихо.

Даг си пое дъх, за да завърши.

— И може би този някой съм аз. Понякога, ако не знаеш откъде да почнеш, трябва просто да тръгнеш и да откриваш в движение. Няма да споря, нито ще се защитавам, защото това ще е все едно да ме питате за края, преди да съм тръгнал. А дори може да няма край. Така че, Феърболт, можеш да гласуваш както поискаш. Но утре сутринта аз и жена ми ще си тръгнем. Това е.

Кимна отсечено и си седна.