Наследство

3.

Фаун се извъртя на седлото, за да огледа дървения мост — беше дълъг поне шестдесет стъпки. Следващият остров се простираше на запад, срещу патрулния щаб. След моста брегът завиваше на север и езерото се разширяваше. Виждаха се няколко тесни лодки с весла и една с малко триъгълно платно. Отсрещният остров почти нямаше дървета и на него пасяха коне, кози, овце и черни прасета.

— Това сигурно е Кобилешкия остров? — предположи Фаун.

— Да. Той, както и Фоул, който не се вижда оттук, са най-големите ни пасища. Поне няма нужда да се правят огради.

— Хитро. А има ли остров за жребците?

— Горе-долу. Повечето са на Лешниковия остров, но понякога през нощта се опитват да доплуват дотук и става суматоха.

Пътят отново навлезе сред крайбрежните дървета. Скоро Даг спря и се намръщи, загледан в относително голямо разчистено пространство с две сгради.

— Шатрата Редуинг.

— Ами — пое си дъх Фаун, — значи се почва.

— Още не. Като че ли няма никой. Но поне може да си оставим багажа и да заведем конете на пасището.

Двете сгради бяха под ъгъл една срещу друга и гледаха към езерото. Дългите им страни бяха покрити с еленова кожа, а от тавана висяха други кожи, в случай че има нужда от по-солидна стена. Поне подовете бяха дъсчени, а не от пръст. По средата между двете имаше каменно огнище, около което бяха разположени седалки от отрязани дънери. Вероятно през лятото повечето работа се вършеше навън.

Фаун слезе от Грейс и започна да разкопчава седлото, а Даг примъкна дисагите към дясната къща.

— Нямам представа къде е майка ми. Дар сигурно е в работилницата си. А Омба със сигурност е на Кобилешкия остров. Искрице, измъкни подковите от дисагите ми.

Фаун откри две връзки с по дузина нови подкови.

— Чак сега загрях защо багажът ти е толкова тежък! Откога ги разнасяш?

— От Гласфордж. Подарък за Омба. Лагерът е богат, но в провинцията почти не разполагаме с метали, освен малко производство на мед до Беърсфорд. Повечето желязо го купуваме от Трипойнт. Макар че напоследък пазаруваме предимно от фермерите в Гласфордж. Когато преди години един млад патрулен от Трипойнт се сгодил за Масапе Кроу, брачният му дар бил няколко коня, натоварени с чували с желязо. Това направи Кроу богати, а Феърболт известен.

Фаун се покатери на голия гръб на Грейс и Даг й подаде подковите. След това се метна на Копърхед и двамата се върнаха към моста.

В края на моста Даг слезе, за да отмести дървената ограда, след което тръгна към дългия навес наблизо. Фаун се смъкна внимателно от кобилата, за да не изтърве подковите. Копърхед и Грейс останаха назад и започнаха кротко да пасат.

От всичките си роднини Даг говореше най-свободно за жената на брат си. Сестра от семейство Уотърстрайдър, която бе сменила името си, за да угоди на майка му. Следващият поред беше дядо му, за когото си спомняше с носталгия от детството си. Дар, за когото говореше с хладен респект. Баща му, за когото споменаваше рядко и с нотка на съжаление. А в центъра на всичко, в абсолютно мълчание, се намираше майка му. Беше се измъквал от всеки разговор, когато станеше дума за нея. За Омба, която се занимаваше с обучението на коне и ветеринарство, нямаше такива проблеми.

Фаун я позна веднага, защото жената се втурна с радостни викове към тях веднага щом ги видя. Не беше толкова слаба като Мари, нито толкова висока, но все пак бе приблизително на ръста на мъжете от семейството на Фаун. Изглеждаше около петдесетгодишна, което вероятно означаваше, че има поне още петнадесет отгоре. Носеше познатите панталони в патрулен стил, със сигурност заради ездата. Кожата й беше по-бледа от тази на Даг, а очите й бяха почти нормално сини. Косата й беше вързана на хлабава плитка, без украшения.

— В името на отсъстващите богове, братко, какво си направил с дясната си ръка! — възкликна тя, щом видя превръзката. След което съвсем се удиви: — А какво си направил с лявата?!

Даг се усмихна широко и кимна.

— Здравей, Омба. Нося ти подарък. — И посочи към Фаун, която протегна подковите.

Омба се зарадва съвсем искрено.

— Ох, как ми трябват!

След това видя връвта на ръката на Фаун и издаде звук, сякаш се задави. Очите й се разшириха невярващо.

— Ти си фермерка! Онази фермерка!?

Фаун се зачуди дали Даг не е изиграл някакъв Езерняшки номер, като накара Омба да приеме подаръка от нейните ръце, но нямаше как да го пита.

— Здравей, Омба. Аз съм Фаун, съпругата на Даг — каза тя и направи лек реверанс. Не посмя да каже нещо по-смело, като „аз съм новата ти сестра“.

Омба се обърна към Даг с повдигнати вежди.

— А това какъв те прави, Даг Редуинг Хикори? Освен човек със сериозни проблеми.

— Съпруг на Фаун. Даг Блуфийлд… третото име не сме го уточнили.

Дали това щеше да означава, че Даг повече няма да е брат на Омба? Езерняшките обичаи бяха страшно объркани.

— Видя ли Феърболт?

— Оттам идваме. И Мари беше при него.

— Каза ли му за това? — Тя кимна към Фаун.

— Естествено.

— И той как реагира?

— Постави ме в списъка с ранените. — Даг махна към превръзката. — Предполагам, че и това предстои да се уточни.

Омба въздъхна тежко, но не и враждебно, за изненада на Фаун. Явно Даг не бе приел съвета й да започне с най-трудния. Както вървеше денят, „не враждебно“ можеше да означава доста добре.

— Какво ви каза Мари снощи? — попита Даг.

— О, беше доста интересно. Дойде да попита дали нямаме вест от теб, което предизвика паника, защото се предполагаше, че си с нея. Каза, че те изпратила от Гласфордж преди седмици, и помислихме, че си ранен, въпреки че тя отрече. — Омба погледна превръзката.

— Вярно. Това се случи по пътя. Продължавай.

— Разказа налудничава история: някакво фермерско момиче било забъркано при последния лов. — Любопитният й поглед се спря на Фаун. — Тогава не й повярвах, но сега… Каза, че си хлътнал по нея, а майка ти едновременно отричаше и й крещеше, че е позволила да се случи подобно нещо. Аз само си мълчах, макар че ти желаех само доброто.

— Благодаря.

— Ха. Въобще не можех да си представя. Мари каза, че си отишъл да заведеш момичето до дома й. Боеше се, че може да си имаш неприятности със семейството й. Говореше някакви неща за скопяване. По някое време ми писна от споровете им и се измъкнах. После видях, че Мари отиде да поговори насаме с Дар. Не ми каза какво му е споделила, освен че става дума за създаване. Знаеш, че Дар не обсъжда работата си с никого.

Явно Мари все още пазеше дискретност по отношение на втория нож. Освен това очевидно не бе споменала нищо за бременност пред майката на Даг. Фаун внезапно започна да чувства по-дълбоки симпатии към нея.

— О, Даг — въздъхна Омба. — Това е върхът на всички глупости, които си правил.

— Погледни от добрата страна. Така каквото и да направите вие, няма да е толкова лошо. Може би трябва да ми благодариш.

— Има такова нещо — кимна тя с усмивка. След това окачи подковите на един стълб и вдигна примирено ръце. — Мисля да стоя настрана от цялата дандания.

— Можеш да пробваш. Оставихме нещата си в шатрата, но беше празна. Къде са останалите?

— Дар отиде в работилницата си да работи, а може би и да се скрие. Думите на Мари го притесниха повече, отколкото показа. Тя даже каза „съжалявам“ на майка ти в един момент.

— А мама къде е?

— Работи на сала. Неин ред е да събира плънкини. Опитаха се да я разубедят, заради болния й кръст, но тя не слуша. Днес няма да остави ни едно ухо здраво.

— Защо ги събира? — попита объркано Фаун. — Да не би да има недостиг?

— Не — отговори Даг. — Напротив, по това време на годината са в излишък.

— Дар все още се мръщи заради начина, по който тя се грижи за запасите в Беърсфорд — продължи Омба. — Сякаш има някаква награда, ако напролет си запазил най-много от зимните припаси. А след това настоява да се изядат старите, преди да се почнат пресните.

— Вярно — начумери се Даг.

— Да не би да е преживявала глад? — предположи Фаун. — Чувала съм, че това кара хората да се отнасят така с храната.

— Доколкото знам, не — отвърна Омба.

„О, богове, тя ми проговори!“ Това може и да не значеше много, защото хората бяха склонни да се оплакват от по-досадните роднини.

— Не че през зимата храната не намалява. Но тя си е просто такава. Открай време. Още си спомням годината, в която се ухажвахме с Дар, а Даг стана много висок. Мислехме, че ще те умори от глад. Целият лагер се чудеше дали да не почне да те храни.

— Почти бях готов да се сборя с козите за остатъците — засмя се Даг. — Те поне се хранеха с пресни. Може би трябваше да го направя и сега нямаше да съм толкова срамежлив.

— Всеизвестно е, че патрулните са всеядни. — Омба повдигна многозначително вежди към Фаун и тя се зачуди дали не трябва да се ядоса.

— А какво беше това за ушите? — попита, за да прогони тази мисъл.

— Когато плънкините узреят и се издигнат на повърхността, по тях има от две до шест скилидки, големи половин юмрук. Те се отчупват и се пускат обратно, за да израснат на следващата година. Винаги има повече уши от необходимото, така че с тях се хранят козите и прасетата. Освен това около саловете винаги плуват хлапета, а въпросните уши са добри за замерване. Особено ако имаш прашка. — В тона му се появи топла нотка и той направи пауза. — Естествено възрастните не одобряват подобно разхищение.

— Повечето — добави Омба. — Други си спомнят за своите прашки. Може би някой е трябвало да даде една на майка ти като малка.

— На нейната възраст няма да се промени.

— Ти се промени.

Даг сви рамене и смени темата.

— Как са Суолоу и Дарклинг?

Лицето на Омба се озари.

— Направо чудесно. Черното жребче ще стане чудесен мъжкар, като порасне. Ще му вземеш добра цена. А ако решиш да се отървеш от онова идиотесто създание, може сам да го яздиш. Аз ще го обуча. Мисля, че ще ти свърши отлична работа в патрула.

— Не, благодаря. След няколко дена ще ги взема и ще намеря товарно седло за Суолоу. Мисля да ги изпратя в Уест Блу заедно със сватбените дарове за майката на Фаун, защото и без това закъснях.

— Най-добрите ти коне! — възкликна потресено Омба.

— Защо не? — усмихна се Даг. — Те ми дадоха най-добрата си дъщеря.

— Аз съм единствената им дъщеря — обади се Фаун.

— Хайде да не спорим.

Омба подръпна края на плитката си.

— На фермерите! Какво разбират те от Езерняшки коне? Ами ако накарат Суолоу да тегли рало? Или пък скопят Дарклинг? — Лицето й се изкриви, щом си представи какви неща ще причинят фермерите на скъпите й коне.

— Семейството ми се грижи добре за конете — каза Фаун твърдо. — За всичките ни животни.

— Те няма да разберат — простена Омба.

— Аз ще — отвърна Даг и кимна. — Ще се видим на вечеря. Кой ще готви?

— Кумбия. Може би няма да е зле да отмъкнеш някой плънкин от козите за всеки случай.

— Мисля, че ще се справим. — Той направи жест към Фаун. Тя се поклони леко и се усмихна за довиждане. Езернячката само поклати глава и й махна. Поне не беше враждебно.

Когато стигнаха моста, Даг задържа портата за едно момиче, което водеше два натоварени коня, и то му кимна. Кошовете бяха пълни с начупени и потъмнели плънкини и момичето ги изсипа за животните.

— И Езерняшките животни ли се хранят с плънкини?

— Конете, кравите и овцете не могат. Само козите и прасетата. И кучетата също.

— Не видях много кучета. Мислех, че ще имате повече, за ловуване и така нататък. Дори за преследване на злини.

— Нямаме много. Кучетата повече пречат, отколкото помагат на патрул. Нямат никаква защита срещу влиянието на злините освен нас, а ако се опитваш да убиеш злина, е много трудно да защитаваш куче, което всеки момент може да се обърне срещу теб.

— Майка ти била ли е патрулен? — попита Фаун, докато вървяха покрай брега.

— Едно време е преминала началното обучение. Всички младежи се взимат на кратки обиколки около лагерите. Членовете на патрула се подбират по два критерия — физическо здраве и сила; плюс обсег на усета. Не всички имат такъв обсег, че да са полезни на патрул. Разбира се, това не се смята за дефект. Много от най-добрите създатели не могат да разтворят усета по-далече от ръката си.

— Дар така ли е?

— Не. Неговият обсег е почти колкото моя. Просто е много добър в обработването на кости. А майка ни винаги е искала…

Дали най-сетне нямаше да получи ценна информация? Едва ли. Тя въздъхна и реши да пробва.

— Какво?

— Повече деца. Но не се получи, може би защото баща ми често патрулираше, а може и да са нямали късмет. Трябваше да съм момиче. Това е втората ми грешка, след късното раждане. Или поне да имах осем деца, при това тук, а не в Лутлия или другаде. Майка ми получи втори шанс с децата на Дар и Омба. Направо пое отглеждането им изцяло, което в началото породи известни търкания, докато Омба не се предаде и не се посвети изцяло на конете. Когато се върнах от Лутлия без ръка, вече се бяха разбрали. Макар че сякаш все още има лека неприязън.

Сблъсъците между снахи и свекърви бяха съвсем познато явление в света на Фаун. Дали жаждата за дъщери на Кумбия щеше да се пренасочи към фермерското момиче, което сякаш бе донесено като някакъв сувенир? Все пак вече бе приела една снаха против обичаите. Може би имаше някаква надежда?

— Даг, а аз къде ще живея?

Той я погледна малко изненадано.

— Как къде? С мен.

— А когато си на патрул?

Тишината се проточи твърде дълго.

— Даг?

— Ще видим, Искрице — въздъхна той.

Спря, преди да стигнат до семейните шатри. Фаун не можеше да разбере дали проверява нещо с усета си, но накрая Даг й кимна и я поведе по една пътечка. Високите хикори хвърляха зеленикав оттенък на светлината и тя имаше чувството, че върви под вода. Видя растящия наоколо отровен бръшлян и се придържаше към средата на пътечката.

След стотина крачки излязоха на поляна. В центъра й имаше малка истинска барака, с четири стени и със стъклени прозорци, за нейно учудване. Дори прозорците на щаба бяха закнижени с хартия. По-обезпокоителни бяха човешките бедрени кости, които висяха от гредите и се полюшваха на вятъра. Фаун опита да потисне представите за призрачни гласове, долитащи от дърветата.

Даг проследи погледа й и каза:

— Тези заздравяват.

— Според мен отдавна са преминали фазата на заздравяване.

— Ако Дар изглежда зает, не говори, докато той не заговори — предупреди я тихо Даг. — Всъщност това важи дори ако изглежда, че не прави нищо.

Фаун кимна послушно. От откъслечните му обяснения бе разбрала, че Дар е най-близкото нещо до истински Езерняшки некромант. Естествено, че не беше толкова глупава да го прекъсне по време на някаква магия.

Една шишарка падна от близкото дърво и се удари в покрива, при което Фаун подскочи и хвана ръката на Даг. Той се усмихна окуражително и я поведе около постройката. От по-тясната южна страна имаше веранда и отворена врата. Мъжът, когото търсеха, беше навън, на поляната. Работеше с обикновен струг и толкова не приличаше на магьосник, че Фаун примигна.

Дар беше по-нисък и набит от Даг, с ъгловато лице и широка челюст. Беше свалил ризата си. Кожата му имаше равномерен загар. Тъмната му коса беше вързана на траурен кок, което учуди Фаун, защото роднините му все пак бяха живи. Единият крак натискаше педала на струга. В двете си ръце държеше нож, с който дълбаеше прикрепеното парче дърво. В краката му имаше две готови купи, една счупена подложка и още една готова, която изглеждаше чудесно според Фаун.

Ръцете му привлякоха вниманието й. Бяха силни и внимателни, с дълги пръсти, като тези на Даг. Беше странно да види как работят като чифт по този начин.

Дар вдигна глава. Очите му имаха бронзовокафяв цвят. Опита да продължи работата си, но след малко се намръщи, промърмори нещо, освободи дървото, пусна ножа на земята и се обърна към Даг.

— Съжалявам, че те прекъснахме — каза Даг и кимна към недовършената купа. — Разбрах, че искаш да ме видиш незабавно.

— Да. Къде беше?

— Пътувах насам. Но се наложи да се забавя. — И направи жест към превръзката.

Това не заблуди брат му, който погледна лявата му ръка.

— Каква глупост си направил? Или пък най-сетне е било нещо умно? — Дар издиша шумно и хвърли поглед към Фаун. — Не. Твърде напразни надежди. — Намръщи се, като видя връвта на китката й. — Как успя да го направиш?

— Съвсем добре — отвърна Даг.

Дар се приближи и изгледа остро Фаун.

— Значи наистина имало фермерско сукалче.

— Всъщност — гласът на Даг стана съвсем сух — това е моята съпруга. Госпожа Фаун Блуфийлд. Фаун, запознай се с Дар Редуинг.

Фаун опита да се усмихне. Коленете й бяха твърде прималели за реверанс.

Дар отстъпи една крачка.

— Богове, ама ти говориш сериозно!

— Смъртоносно — отвърна Даг с още по-твърд глас.

Двамата се изгледаха в очите и Фаун имаше влудяващото чувство, че обменят нещо, което не може да усети. Може би се въртеше около леко обидния термин „сукалче“. Ако се съдеше по Даг, май не беше съвсем леко. Сред фермерите думи като „пиленце“, „котенце“ и други умалителни се използваха в съвсем добър смисъл. Може би проблемът беше в тона на изреченото. Каквото и да ставаше, Дар очевидно отстъпи, защото смени темата.

— Феърболт ще се пръсне, като разбере.

— Вече се видяхме. Съвсем цял си е. Както и Мари.

— Не ми казвай, че е много щастлив!

— Не е. Но не е и глупав. — Това може би беше още едно предупреждение. — Омба каза, че си говорил насаме с Мари снощи.

— О, беше страшно сериозно представление. Мама винаги си те представя някъде мъртъв. Не че не е познавала насмалко на няколко пъти. Но не го очаквах от Мари.

— Каза ли ти какво се случи със споделящия ми нож?

— Да. Не повярвах и на половината.

— Коя половина?

— Е, сега вече ще ми е трудно да преценя. Донесе ли го?

— Затова сме тук.

В работилницата на Дар? Или въобще в лагера? Интересен въпрос.

— Видя ли се с мама?

— Има време.

— Значи по-добре да го разгледам сега — въздъхна Дар. — Преди да почне истинската буря.

— И аз така мислех.

Дар им посочи стъпалата на верандата и седна на един широк пън.

— Дай му ножа — каза Даг. Видя притеснения й поглед и я целуна по темето. Дар направи гримаса, сякаш беше надушил нещо развалено. Фаун се намръщи, отново извади ножницата и колебливо я протегна към Дар, който я пое също толкова колебливо.

Езернякът не побърза да извади ножа, а го остави в скута си. Пое си дъх и сякаш се съсредоточи. Лицето му стана почти безизразно. Фаун нямаше нищо против — поне мръщенето бе изчезнало.

Начинът, по който го проучваше, напомняше на методите на останалите. Допря го до устните, до бузите и челото си, като непрекъснато отваряше и затваряше очи. Отне му доста време.

Накрая вдигна поглед и накара Даг отново да разкаже точните събития в пещерата на злината. Не зададе нито един въпрос на Фаун. Постоя още малко и отново вдигна поглед.

— Е, какво ще кажеш? — попита Даг. — Какво е станало?

— Даг, нали не очакваш да дискутирам тайните на занаята си пред някаква фермерка?

— Не. Очаквам да ги обсъдиш изцяло с майката на донора.

Дар се намръщи. Контраатаката му беше насочена директно към Фаун.

— А ти как забременя?

Дали трябваше да признае глупавата случка със Съни Тъпия? Тя погледна Даг, който кротко поклати глава. Фаун събра кураж, за да отговори спокойно.

— По нормалния начин, предполагам.

Дар изръмжа, но спря да упорства по темата.

— Тя няма да разбере.

— В такъв случай няма да издадеш никаква тайна. Започни от началото. Тя знае какво е същност.

— Съмнявам се — отвърна Дар кисело.

Даг докосна брачната си връв.

— Дар, тя я направи. Както и другата.

— Не би могла. — Дар помълча намръщено известно време. — Е, добре. От време на време се случват чудеса. Но все пак не смятам, че ще разбере.

— Опитай. Може да те изненада. — Даг се усмихна. — Може да откриеш, че си по-добър учител, отколкото предполагаш.

— Добре, добре! Ножът… а, когато тялото умира… уф. Чакай, отначало. Същността е във всичко, разбираш ли?

Тя кимна нетърпеливо.

— Живите неща променят основите на същността. Те я концентрират. Непрекъснато създават, но сами в себе си. Когато човек изяде храна, същността й не изчезва, а се трансформира в него. Когато нещо умре, същността се освобождава. Най-сложната, концентрирана есенция, излиза наведнъж. Дотук схващаш ли?

Фаун кимна.

Той я гледаше със съмнение, но продължи:

— По този начин живите същества премахват заразата, като непрекъснато изпускат същност по краищата й. А злината консумира същността директно, като я изтръгва от живите същества, както вълкът разкъсва плячката си.

Даг не се намръщи при тази забележка, въпреки че леко се напрегна. А може би това беше знак на съгласие. Фаун реши да се съсредоточи върху Дар, който нямаше да остане доволен, ако го прекъснат.

— Споделящите ножове… — Той докосна нейния. — Повърхността на костите има естествен афинитет към кръвта, който може да бъде засилен от създателя. Това е моята работа, част от нея… да накарам костта да изпълни предназначението си. Срещам се с определения дарител на смърт и той пролива кръвта си по острието по време на създаването. Защото кръвта носи същността.

— О! — възкликна Фаун изненадано и бързо затвори уста.

— Какво? — попита раздразнено Дар.

— Да му кажа ли? — обърна се тя към Даг.

— Разбира се.

Тя погледна застрашително намръщения създател.

— Може би ти ще му обясниш по-добре.

Даг се усмихна иронично на брат си.

— Фаун откри сама тази техника, за да вкара същността си в брачната връв. Така ме изненада, че щях да падна от стола. Мисля, че напълно разбира какво говориш.

— Използвала е техника за създаване на нож за брачна връв?! — Дар беше втрещен.

— Проработи. Единственото указание, което й бях дал, бе споменаването в един предишен разговор, че човешката кръв носи част от същността известно време след като напусне тялото.

— Случайност — измърмори Дар и отново погледна връвта.

— Такъв е животът с Искрицата. Една случайност след друга. Нямат край. Би ли продължил с обяснението?

Даг вероятно бе присъствал на даряване поне няколко пъти, при това дори в Лутлия, а не само край брат си, и имаше прилични познания.

— И така, в края на създаването на ножа имаме малка част от същността на донора, която… да речем, се опитва да се събере с останалото. Както и обратното. След това стигаме до зареждането. — Лицето на Дар беше начумерено, но това сякаш нямаше нищо общо с нея.

— Когато ножът — той се поколеба, търсеше точната дума, — се забие в сърцето на донора и го убие, есенцията на същността започва да изчезва. Точно в този момент тя е придърпана в ножа и остава там.

— А защо не изчезва и от него? — не можа да се стърпи Фаун, въпреки че й идваше да се срита.

— Това е друг аспект от създаването. Пожелавам ти късмет да го откриеш случайно. Все пак това, което правя, не е просто обработване на кости. След това, когато някой като Даг използва зареден нож, злината, която се храни със същност, попива тази, която се освобождава при счупването на ножа. Може да се каже, че й действа като отрова или като светкавица на дърво, или нещо подобно, макар че не би било съвсем вярно. Същността на злината споделя разтварянето на смъртната същност и всички материални елементи в нея се разпадат.

— Това го видях. — Фаун докосна белезите на врата си.

— Колко близо беше до теб?

— На половин ръка. — Ръката й всъщност въобще не беше дълга.

— Дар — обади се Даг спокойно, — ако още не си го разбрал, ще повторя. Тя заби заредения ми нож в злината от Гласфордж. А като човек с опит ти казвам, че това е много по-близо, отколкото който и да е нормален човек би искал да се намира.

Дар прочисти гърло и погледна ножа в скута си.

Фаун отново не можа да се стърпи.

— Защо просто не използвате животинска същност, за да убивате злините?

Даг се усмихна леко, но Дар изглеждаше обиден.

— Те нямат тази сила. Само същността на Езерняк може да убие злина.

— Не може ли да се използват много животни?

— Не.

— Опитвали ли сте?

Дар се намръщи още повече.

— С животни не става. Нито с фермери. Сама можеш да направиш връзката.

Фаун стисна зъби. Едва сега започваше да разбира обидното значение на „сукалчето“.

Даг изгледа предупредително брат си и обясни:

— Не става дума само за сила, макар че и тя е важна. Всъщност е въпрос на сродство.

— Сродство ли? — Фаун сбърчи носле. — Няма значение. А какво става с моя — с другия нож на Даг?

Дар въздъхна, сякаш не беше сигурен какво точно ще каже.

— Трябва да разбереш, че злината е магическа. Тя е съставена от същност и още при появата си е по-силен маг от всеки от нас, а впоследствие става още по-мощна. Така че онази злина е откраднала същността на твоето дете.

Фаун потръпна.

— Да, Мари каза, че никой не знаел, че злината може да направи това отделно. Това дали е важно? — Щеше да е поне някакво успокоение, ако трагедията й донесеше опит за останалите.

Дар сви рамене.

— Не съм много наясно дали има някаква разлика.

— А злините защо се нуждаят от бебета?

— Защото те споделят обратното на ножовете. Неродените и малките деца са в най-усиления процес на самосъздаване и имат най-сложната същност. Когато злината се приготвя за следващо преобразяване, тя жадува за такава храна.

— А може ли да краде от бременни животни?

— Може би, ако иска да се преобрази в животинска форма, вместо в човешка.

— Случвало се е — намеси се Даг. — Злината от Вълчи хребет не разполагаше с достатъчно човешки жертви, затова използваше и вълци. Хора, които са присъствали на убийството, са ми казвали, че имала много странна форма, а отдавна била преминала първото преобразяване.

Фаун се намръщи и забеляза, че Дар прави същото.

— Както и да е. Ти си забила незаредения нож на Даг в създанието.

— В бедрото. Той каза, където и да е, и не знаех…

— И ножът е останал там, така ли?

— Да. Тогава чудовището ме вдигна за врата. Мислех, че ще ме удуши като пиле.

Дар хвърли поглед към белезите й.

— А след това си използвала заредения нож.

— Исках да съм бърза, но се счупи. — Фаун потръпна при спомена и Даг я прегърна с една ръка. — Мислех, че аз съм виновна. След това злината ме пусна и… сякаш се стопи.

— Най-простото обяснение — започна Дар сухо. — Ако някой носи нещо ценно и се спъне, пада така, че да го предпази, дори ако нарани себе си. Злината отмъква богата същност. Секунди след това, преди да я асимилира, е ударена с доза смъртност. Трескаво се опитва да запази тази същност и намира място в незаредения нож. Със сигурност би имала необходимата сила да стори това дори без убеждение. В крайна сметка имаме една унищожена злина и един нож с неволно затворена в него същност. Може и да има по-сложни обяснения, но според мен нищо в историята ви не изисква такива.

— Хм — обади се Даг. — А дали все още ще работи като споделящ нож?

— Същността е странна. Тя е заредена в най-напрегнатия момент на самосъздаване, но и на разтапяне едновременно. Освен това си остава фермерска същност. — Той вдигна поглед. — Освен ако не премълчавате нещо за детето. Например смесена кръв? — Погледът към брат му не беше особено уважителен.

— Детето беше фермер — отвърна тихо Фаун и погледна земята. В калта се валяха няколко шишарки. Даг отново я притисна към себе си.

— В такъв случай няма сродство и е безполезна. Ако един незареден нож се зарази, може да се превари и почисти, но не и този. Моят съвет е да го счупите и да освободите безполезната същност. Ако искаш, го изгори, ако искаш, изпрати парчетата на семейството на Каунео. И после започни с нов нож. — Гласът му омекна. — Съжалявам, Даг. Знам, че не го разнася двадесет години за такъв жалък край, но подобни неща се случват.

— Бих искала да си го прибера — каза Фаун твърдо и протегна ръка.

Дар погледна брат си и като не срещна подкрепа, й го подаде колебливо.

— Много ножове не се използват — заговори Даг с привидно спокоен тон. — Не виждам смисъл да бързам да се отървавам от този. Щом няма полза от него цял, няма да има и ако е счупен.

— А за какво ще го пазиш? За украса на стената ли? Тъжен спомен от малката ти авантюра?

Даг се усмихна на Фаун и тя се зачуди как ли изглежда нейното лице в момента.

— Е, все пак има една полза. Поне ни събра заедно.

— Още една причина да го счупиш — отвърна тъжно Дар.

Фаун си спомни, че Даг бе предложил подобно нещо онази вечер във фермата на Хорсфорд. „Щяхме да си спестим доста неща“. Как две еднакви предложения можеше да звучат толкова различно? Доверие и недоверие. Нямаше търпение да поговори с Даг насаме. Дали бе приел преценката на брат си, или някаква част от нея? Може би си мислеше да поговори с някой друг създател. Лицето му бе безизразно. Тя отново скри ножа под ризата си.

Даг се изправи и разкърши рамене.

— Май е време за вечеря. Ще дойдеш ли да гледаш, Дар, или ще се криеш тук?

На Фаун май също й се искаше да се скрият тук. Хвърли поглед към зловещите кости, които се полюшваха от колибата. Е, може би не точно на това място.

— О, ще дойда. — Дар се надигна, за да прибере ножа и готовите купи. — Може пък да ти се размине.

— Оптимист! — Даг се отмести от стълбите.

Фаун успя да зърне в другия край на помещението чист тезгях с окачени над него инструменти и каменно огнище. Дар се появи, закопчаваше небрежно копчетата на ризата си. След това залости вратата и затвори капаците на прозорците.

Тъмни облаци от северозапад постепенно изпълваха небето. Хрущенето под краката им напомняше на пукането на ставите на Даг. Фаун се притисна към него и опита да разшири крачка, за да вървят един до друг. За нейна изненада не се оказа особено трудно.