Нашественици във времето

9

Джаар от „Приятелите на Уигнър“ чакаше Майкъл Пул до входа капсулата на „Рака“. Пул застана на платформата пред люка, окъпан в зловещата светлина на Юпитер. Погледна чакащия го младеж, пръснатите в далечината здания от ксийлски материал, зърна древните камъни — и над всичко беше надвиснала идеално гладката извивка на Юпитер.

Почувства се твърде стар.

Бе преживял случките от предишния ден — кацането, срещата с Мириам, необичайните разкрития, които сякаш го бомбардираха — носен от някакъв психически порив. Но сега импулса го нямаше. Той с нежелание се откъсна от неспокойния си сън, за да застане лице в лице с опасностите, с изискванията на деня, с нуждата да измисли как да приеме присъствието на Мириам тук.

Тя прекара времето за сън в капсулата. Хари прояви приличие да зареже за няколко часа речите за правата на изкуствените интелекти и премина в състояние на стазис, за да ги остави на мира. Но Мириам и Майкъл не спаха заедно. Да не бяха хлапета? Говориха, държаха се за ръце и накрая се тръшнаха на отделни койки. Да се поддадат на сладострастие не им се стори най-правилната постъпка след един век раздяла или пък при подновяването на стара и изпълнена със стълкновения връзка.

Искаше му се да не бе позволил на Хари да го въвлече в този малък излет. Би заменил всички видяно и научено за убежището си в Облака на Оорт, за бавното си човъркане по краищата във физиката на екзотичната материя.

Разбира се, ако си беше прочистил главата подобно на Хари, би могъл да види всичко това със свеж поглед.

Добре де, да вървят по дяволите тези мисли.

Пул слезе на жилавата английска трева. „Приятелите“ му се усмихваха. Спря пред млад мъж, висок и тънък като камшик, облечен в стандартната розова цяла дреха. Костеливи китки и глезени стърчаха изпод грубия плат. По високата, гладко обръсната заобленост на главата кожата му имаше същия нездрав цвят на парниково растение като на Шайра. Очите му бяха воднистокафяви. Стойката на Джаар беше някак непохватна. Пул се досети, че дори и след петнадесет столетия всеки с такъв ръст и телосложение би ходил прегърбен, за да не изглежда тромав, но имаше още нещо, нещо в извитите крака на „Приятеля“…

Рахит! Възможно ли беше да са оставили това проклятие пак да върлува по Земята? Сърцето на Пул подскочи.

— Вие сте Майкъл Пул. За мен е чест да се запозная с вас.

— А вие сте Джаар — водачът, който ми обеща Шайра.

— Специалист съм по физическите науки. Надявам се, че спахте спокойно.

— Не особено — Пул се ухили. — Тревожат ме прекалено много въпроси.

Джаар кимна с младежка сериозност.

— Имате пъргав ум, мистър Пул, за вас е естествено да задавате въпроси…

— И Шайра каза — остро продължи Пул, — че ще изпрати някой, който може да ми даде отговорите.

Джаар се усмихна неопределено и в изражението на лицето му Пул долови нещо от замислеността на Шайра. Джаар като че беше равнодушен и откъснат от този малък словесен дуел или всяка друга форма на контакт между хората. Сякаш в ума му тежаха много по-значителни проблеми.

— Шайра каза, че едва ли има смисъл да крием от вас нещо, за чието съществуване вие вече сте си направил изводи.

— Значи са ви изпратили да угаждате на един старец?

— Никой не ме е изпратил, мистър Пул. Аз доброволно пожелах тази чест.

— Джаар, това е чест за мен.

С лек поклон Джаар подкани Пул да тръгне с него. Един до друг вървяха по осветената в розово трева към сърцето на кораба от пръст.

Пул продължи:

— Вие сте едва вторият от „Приятелите“, с когото се запознавам… и все пак много ми приличате на Шайра по състоянието на духа си. Простете ми за грубостта, Джаар, но всички ли „Приятели“ сте толкова еднакви?

— Не бих казал, мистър Пул.

— Наричайте ме Майкъл. Вие имате вътрешна умиротвореност, особена увереност — дори след като сте минали на косъм през какската флота, дори след принудителното пропадане през дупка в пространство-времето.

— Сигурен съм, че това, за което сме дошли, е правилно.

Пул кимна.

— Вашият Проект. Но не ви е позволено да ми обясните какъв е той.

— Също като вас аз съм роден с проклятието на търсещия ум. Сигурно е вбесяващо достъпът до някоя област на знанието да ви е препречен по такъв начин… Моля за извинение. — Усмивката на Джаар беше безизразна, неподатлива. Плешивата му глава се струваше на Пул чудато яйцевидна, лишена от белези и особености. — Но вие, Майкъл, не бива да мислите, че всички сме еднакви. „Приятелите“ са с твърде различен произход. Вярно, избраха ни за тази мисия въз основа на младостта и физическата годност, така че тези характеристики са общи за всички ни. Може би ви изглеждаме толкова еднакви просто защото идваме от много далечни за вас смислови рамки. Вероятно разликите между нас намаляват при разстоянието, което ни дели от вас.

— Вероятно. — Пул се засмя. — Но аз не съм наивник, момче.

— Не се съмнявам в това — с равен глас каза Джаар. — Без АС-технологията обаче никой от нас не ще има вашите двеста години, мистър… Майкъл. — За една-единствена скъпоценна секунда думите му прозвучаха почти палаво. — Може пък просто да не сте свикнал с компанията на млади хора.

Пул отвори уста… и пак я затвори, обзет от смътна неловкост.

— Може би сте прав.

Повървяха мълчаливо.

Вътрешна умиротвореност, особена увереност… Пул размишляваше дали загадъчната цел на тази мисия можеше да има мистично или религиозно съдържание. Не беше изключено да не се окаже научен или инженерен проект, както предположи отначало. Внезапно го споходи необичайното видение на Стоунхендж в изгрева над облачния силует на Юпитер…

У тези странни млади хора се усещаха белези на религиозна страст. Безличното им държание, липсата на надежда за самите тях. Да, това беше ключът. Незнайно защо те не мечтаеха за лични постижения, за щастие, свързано с всичко това. Пул се чудеше дали планът на мисията не предвиждаше да пожертват живота си. Вече си представяше как след края й корабът от пръст потъва в мрачните дълбини на юпитерианската атмосфера, а древните менхири се разпръсват като парченца чакъл.

Но каква ли религиозна секта би се нарекла „Приятелите на Уигнър“?

Стигнаха „селището“, обкръжило древния Стоунхендж в средата на кораба. Джаар водеше Пул между пръснати по тревата конуси, цилиндри и кубове, всички издигащи се повече от метър над човешки ръст и направени от гълъбовосивото ксийлско вещество. Ако не бяха признаците, че тук е населено от хора, каза си Пул, щеше да ми прилича на разходка в бебешка кошарка. Групички младежи минаваха наоколо спокойно и без да бързат, заети със своите задачи. Някои от тях носеха плоските изчислителни устройства, наречени от Берг плочи.

Наближиха полусферична постройка, която с нищо не се отличаваше от другите.

— Това какво е? — попита Пул. — Милият роден дом? Не ми се обиждайте, но вчера изядох предостатъчно водорасли с Шайра…

Джаар се разсмя — звукът не беше неприятен.

— Не, Майкъл, макар че ще бъда поласкан, ако по-късно ми гостувате в моето жилище. Това здание е вход.

— Към какво?

— Към вътрешността на кораба. Към равнището на сингуларностите. — Джаар се вгледа в него озадачено. — Нали точно това искахте да видите?

Пул се усмихна.

— Тогава какво чакаме?

Влязоха в купола, Джаар наведе глава под острия като бръснач ръб. Тук Пул се чувстваше съвсем лек, почти плуваше — изглежда притеглянето беше малко по-слабо, отколкото навън. Тесен цилиндър се издигаше над пода от ксийлски материал. В стената му беше изрязан вход.

Джаар се промъкна в него, присвил тесните си рамене, Пул го последва. Вратата се затвори беззвучно и ги изолира. Помещението беше тясно, без никакви шевове, изпълнено с разсеяна перлена светлина, чийто източник Пул не можа да открие. Сякаш бе попаднал в неонова тръба.

Пул усещаше, че Джаар го изучава развеселено и търпеливо. Сега се усмихваше.

— Това е асансьор. Названието не се е променило след вашето време. Ще ни откара във вътрешността.

Пул кимна, обзе го странна нервност. Не беше свикнал кой знае колко с излагането на пряка физическа опасност.

— Така. Значи се намираме в асансьорна шахта, пронизваща равнището на сингуларностите. От това е и намаленото притегляне.

Джаар като че откликна на опънатите му нерви.

— Ако не сте готов…

— Джаар, не е нужно да ме глезиш.

— Добре тогава.

Младежът натисна част от гладката стена. Не се опита да скрие от Пул какво прави, въпреки че сигурно не се съмняваше — Пул щеше да запомни всеки миг от тази разходка.

Нямаше шум. Но подът сякаш пропадна. Стомахът на Майкъл подскочи и той неволно посегна към стената в търсене на опора.

Джаар промърмори:

— Ще мине.

Докато Пул се рееше, сякаш притискащ пояс пълзеше нагоре по тялото му. Но това беше обратен, отрицателен натиск като при екзотичната материя, който по-скоро дърпаше навън стомаха и гръдния му кош, вместо да ги притиска навътре.

Джаар все така неотклонно го гледаше с безизразните си кафяви очи. Пул внимаваше лицето му да не показва нищо. По дяволите, трябваше да е готов за това. Както и Джаар отбеляза, нали чрез умозаключения разбра каква беше структурата на този кораб?

— Равнището на сингуларностите — каза с доста твърд глас. — Минаваме през него, нали?

Джаар кимна с одобрение.

— А натискът, който чувствате в гърдите си, е гравитационното въздействие на сингуларностите. Когато стоите на повърхността на кораба, равнището е под вас и ви привлича надолу, наподобявайки земната гравитация. Но тук, във вътрешността, то е навсякъде около нас.

Сега плоскостта на гравитацията бе достигнала врата на Пул. Улови се, че нелепо повдига глава, сякаш да я задържи над вода.

Джаар каза:

— А сега се пригответе, Майкъл. Може би ще искате да се хванете за стената, както преди.

— Този път проумях. Ще се преобърнем. Прав ли съм?

— Бъдете готов.

Плоскостта мина над главата на Пул и се отдалечи от него. За няколко секунди го обърка усещането, че стои на главата си, но това бързо се промени, след като пренастрои възприятията си. Последва завъртане, силно дърпане на кориолисовите сили в областта на корема. Кутията на асансьора се завъртя около оста си, минаваща около корема му. Колкото и да беше странно, сега Пул не се чувстваше заплашен. Сякаш пак стана малко дете, подхвърлено във въздуха от силните, сигурни ръце на Хари. Истинския Хари.

Завъртането приключи. Страничната кориолисова сила изчезна. С въздишка на облекчение Пул се нагласи върху вече изглеждащия нормално под. Е, не съвсем нормално. Тъпанчетата му пукаха. Джаар му се усмихна меко.

— Не се тревожете. И на мен ми трябваше време да свикна.

Пул се намръщи, изпита безсмислено желание да прояви мъжество пред този младеж.

— Казах ви, че не е нужно да ме глезите. Минахме през равнището. Сега се преобърнахме, така че дупките пак са под краката ни и всичко изглежда наред. Така ли е?

Джаар с кимване потвърди, без да се смути. Сложи дланта си на друга част от стената и вратата на асансьора се дръпна встрани.

Младежът пристъпи върху прозрачна стъкловидна плоскост. Пул тръгна след него и едва не се изтърси — при това слабо притегляне повърхността беше адски хлъзгава. Щом се закрепи на краката си, той вдигна глава.

Корабът от пръст беше кух.

Намираше се в центъра на изкуствена пещера, която изглежда заемаше по-голямата част от обема на целия апарат. Отгоре имаше купол от ксийлско гълъбовосиво, висок двайсетина метра във връхната си точка, а отдолу — прозрачна плоскост, която се сливаше в равен хоризонт с купола. Под стъкловидното вещество беше разположена фигура от шестоъгълници, оформени от сини и червени пръти, всеки дълъг около метър.

Стъклени тръби — кухи шахти с диаметър един метър — се спускаха от дупки в тавана, прекъсвайки на около два метра над пода. Пул помисли, че така куполът прилича на някакъв нелеп грамаден свещник. Обемист пулт за управление се мъдреше под всяка тръба. През дупките в тавана Пул виждаше петна от розовеещите облаци на Юпитер. Шахтите му изглеждаха като приказни оръдия, прицелени в планетата.

Млади мъже и жени в розови тренировъчни екипи — „Приятелите на Уигнър“ — ходеха по прозрачния под, разговаряха и разнасяха неизбежните плочи, никой не обръщаше внимание на огромните искрящи колони, висящи над главите им. „Приятелите“ се движеха с бавната грация на течаща лава, присъща за жителите на светове със слабо притегляне като Луната. Техните тихи и сериозни гласове стигаха отчетливо до Пул.

Разсеяната светлина като че идваше от самия купол, с леки сини и розови оттенъци от подредбата долу. Всичко приличаше на някоя от въображаемите пещери във вътрешността на Земята, съчинени от любимия автор на Пул — Жул Верн.

Джаар леко се поклони с усмивка.

— И така, започваме разходката с екскурзовод. Над главите си имаме купол от ксийлски строителен материал. Всъщност той минава и под пода, върху който сме застанали, както и под равнището на сингуларностите, оформяйки пашкул, чиято цялост се нарушава само от изходните шахти.

— Защо?

Джаар вдигна рамене.

— Материалът е непроницаем за всички познати видове радиация.

— Значи предпазва пътниците от прекалената близост до черните дупки.

— И ни предпази от засичане на нашите действия от каксите, иначе биха заподозрели нещо. Да, освен това, нашият хипердвигател беше вграден в тъканта на пашкула от строителен материал.

Пул посочи пода.

— А тук долу е равнището на сингуларностите.

Джаар се подпря на коляно, Пул също, вгледаха се през пода в загадъчните сини и розововиолетови пръти. Джаар каза:

— Тази повърхност не е обикновен прозрачен лист, тя е полуразумна. Това, което виждате, се дължи преди всичко на изкуствено оцветяване. От наблюденията си на неравното гравитационно поле на повърхността вие стигнахте до извода, че целостта на нашия апарат се поддържа от сингуларности на миниатюрни черни дупки. — Той посочи един от съединителните възли на шестоъгълниците. — Ето една от тях. Ние създадохме и пренесохме през времето около хиляда от тях, Майкъл.

„Приятелят“ обясни, че дупките имали заряд и по местата им ги задържала електромагнитна решетка. Изкуствените цветове показвали линиите на движение на плазмата в решетката и високочестотната радиация от смазваната в сингуларностите материя.

Хокинговото изпарение причинявало греене на всяка сингуларност, измерващо се с тераградуси. Мегаватовете, произвеждани от пленените изпаряващи черни дупки, осигурявали мощност за кораба — например за хипердвигателя.

Изпарението неумолимо изгризвало масата на всяка дупка. Но бил необходим милиард години, за да се изпарят напълно.

Пул навъсено разглеждаше шарените фигури. Трудно му беше да повярва, че само на метър-два под него се намират обекти, по-малки от електрон, но с масата на жилищни квартали, точково разкъсване в структурата на пространство-времето. А под това беше тревистото поле, от което като мухи под таван висяха капсулата на „Рака“, Берг, Шайра и другите, както и приличащите на играчки-постройки на „Приятелите на Уигнър“. И — най-чудновати от всичко — древните камъни на Стоунхендж, увиснали в светлината на Юпитер като изгнили зъби в горната челюст на натрошен череп, покрит с козина.

Той предположи, че целият кораб е заобиколен от въздушен слой. Разбира се, би трябвало доста да изтънява извън районите с висока гравитация до центъра на сингуларното равнище.

Пул се изправи сковано.

— Благодарен съм ви за това, което ми показахте.

Джаар го гледаше — висок, гологлав, стряскащо блед.

— И според вас какво научихте?

Пул вдигна рамене с престорена небрежност. Махна с ръка из пещерата.

— Нищо ново. Всички тези неща правят впечатление, но са само подробности. Решетката на сингуларностите. Ето това е сърцето на мисията, ето за какво сте положили толкова усилия да се върнете във времето. — Посочи шахтите, водещи към пробивите в купола. — Изглеждат като оръдейни дула, насочени към Юпитер. И аз си мисля, че те наистина са оръдия — сингуларни оръдия. Смятам, че ще освобождавате една по една сингуларностите от тяхната електромагнитна мрежа и през тези тръби ще ги ускорявате към Юпитер.

Джаар бавно кимна.

— А после какво ще правим?

Пул разпери ръце.

— Просто ще чакате.

Описа сингуларност — мъничко, почти невидимо свирепо възелче от гама-радиация — въртяща се в големи бавни елипси около Юпитер. При всяка обиколка пробива тесен канал в разредените газове на горните слоеве от атмосферата. Ще има голямо съпротивление, отразени вълни плазма ще задържат сингуларността в полета й през газовете. И постепенно като хищни ръце атмосферата ще я придърпа в себе си.

Бързо падайки по спирала, черната дупка ще мине като нож през слоевете метан и водород на Юпитер, а накрая ще се гмурне в ядрото от метален водород. Ще се успокои близо до гравитационния център на планетата. И ще започне да нараства.

— Ще изстрелвате още и още — продължи Пул. — Скоро там ще има рояк от сингуларности, обикалящи се една друга като насекоми в твърдото ядро на планетата. И всички ще растат неумолимо, поглъщайки все повече от веществото на Юпитер. Предполагам, че след време някои от дупките ще се сблъскат и слеят, като предизвикат гравитационни вълни, които още повече ще разкъсат външните слоеве на планетата.

Пул си помисли дали „Приятелите“ могат да контролират дори сливането на дупките — да насочват пулсиращите гравитационни вълни, за да изваят като скулптори гибелта на планетата.

Докато дупките разядат като тумор Юпитер.

Когато ядрото бъде изядено, структурата ще се свие навътре като пробит балон. Пул смяташе, че планетата ще се нагрее, че ще има точки на разкъсване и нестабилност — взривове, които ще разпръснат по-голямата част от веществото в атмосферата. Под въздействието на ударите спътниците ще се разпилеят или ще преминат в елиптични орбити. Очевидно хората, населяващи района, ще трябва да се евакуират. Може би дори някои от луните ще бъдат разрушени от ударните напрежения и гравитационните вълни.

— Накрая — заключи той, — ще остане една-единствена сингуларност с огромна маса. Ще се образува и широк диск от струпаните остатъци на юпитерианската атмосфера и парчета от смазани спътници. Останалите луни ще обикалят боклука като изгубени птици.

Мълчанието на Джаар беше безлично като ксийлския строителен материал. Пул се намръщи.

— Разбира се, и една сингуларност ще стигне да имплодира Юпитер, ако това е целта ви. Тогава защо сте домъкнали тук цяло ято?

— Не се съмнявам, че и това сте проумял вече — сухо отбеляза Джаар.

— Вярно. Според мен се опитвате да контролирате размерите на окончателната сингуларност. Не е ли така? Множеството сингуларности-„семена“ ще причинят унищожаването на част от масата на планетата преди окончателното свиване. Мисля, че сте проектирали имплозия, която да създаде накрая дупка с определени размери и маса.

— И защо е необходимо да го правим?

— Още обмислям това — мрачно каза Пул. — Но времевите мащаби… Би могло да продължи векове. Разбирам голяма част, Джаар, но не ми е ясно как можете да мислите по този начин, без да разполагате с АС.

— Човек може да планира събития, простиращи се отвъд продължителността на живота му — отвърна Джаар, млад и уверен.

— Може би. Но какво ще стане, когато изстреляте и последната си сингуларност? Този кораб от пръст ще се разпадне. Дори ако вътрешният пашкул от строителен материал запази целостта си, външната обвивка — почвата, тревата, а и въздухът — ще отлетят, щом източникът на притеглянето се отдалечи в пространството.

Въображението му рисуваше как менхирите се надигат като великански ръце и отплават в пространството около Юпитер. Щеше да бъде странен краят на древния Стоунхендж, много по-странен, отколкото са могли да си представят онези, които бяха изсекли камъните.

— А какво ще стане с вас? Изглежда твърдо сте решили да отказвате нашата помощ. Ще умрете… може би след броени месеци. Несъмнено много преди да видите плодовете на вашия Проект — свиването на Юпитер.

Лицето на Джаар беше невъзмутимо, гладко, безизразно.

— Няма да сме първите, пожертвали живота си в името на по-висше благо.

— И отблъскването на каксите е това висше благо? Може и да е. Но… — Пул се взря в големите кафяви очи на „Приятеля“. — Но не ми се вярва, че всичко ставащо тук е само благородна саможертва. Така ли е, Джаар? Не проявявате никакъв интерес към предложенията ни да ви дадем АС-технология. А и биха могли да ви евакуират преди края. Всъщност няма никаква нужда да се жертвате, нали? Но вие въобще не се страхувате от смъртта. Смъртта просто… няма връзка с вас.

Джаар не отговори.

Пул отстъпи крачка назад.

— Хора, вие ме плашите — откровено призна той. — И ме вбесявате. Изтръгвате Стоунхендж от мястото му. За Бога — Стоунхендж! После имате дързостта да се върнете във времето и да започнете унищожаването на планета… гравитационен колапс на по-голямата част от използваемото вещество в Слънчевата система. Джаар, аз не се страхувам да се изправя срещу последиците от собствените си постъпки. В края на краищата аз съм човекът, създал машината на времето, която ви доведе тук. Но не разбирам откъде имате тази дързост — да прахосате, да унищожите толкова много от общото наследство на човечеството.

— Майкъл, няма от какво да се вълнувате толкова. Сигурен съм, че Шайра ви е казала същото. Накрая нищо от това — той посочи пещерата, — никой от нас няма да има значение. Всичко ще стане добро. Знаете, че не сме готови да ви кажем повече от онова, за което вие сам се досетихте. Но не бива да се тревожите, Майкъл. Каквото правим, то е за доброто на цялото човечество — и миналото, и бъдещото…

Пул почти навря глава в лицето на младежа.

— Как се осмелявате да предявявате такива претенции, да осъществявате такива планове? — изсъска той. — Проклятие, човече, не може да си на повече от двадесет и пет години. Каксите са ужасно иго за хората. Чух и видях достатъчно, за да се убедя в това. Но подозирам, че вашият Проект е нещо повече, по-голяма и страшна заплаха от всяка, която идва от обикновен потисник като каксите. Джаар, смятам, че се опитвате да промените историята. Но не сте богове! Мисля си дали не сте по-опасни от каксите.

За миг Джаар се сви от яростта на Пул, но равнодушното му самообладание се върна веднага.

Пул задържа още малко момчето в пещерата — спореше, настояваше, заплашваше. Но не научи нищо ново.

Накрая позволи на Джаар да го върне на повърхността. По пътя нагоре се опита да поработи с управлението на асансьора, както бе видял да прави Джаар. Младежът не му попречи. Разбира се, Майкъл не успя.

Когато се върнаха на тревистото поле, Пул закрачи наеже-но към своето корабче, преливащ от гняв и страх.