Нашественици във времето

12

Майкъл Пул следваше Джейсофт Парз, странния бюрократ от бъдещето, през вътрешностите на мъртвия Сплайн.

Проправяха си път през лишената от гравитация тъма, нарушена само от подскачащото, ограничено петно на светлинното кълбо, което Парз бе спасил от своето необикновено убежище в окото. Полуразумното устройство не се отделяше от него като кученце. Коридорът, по който вървяха, беше с кръгло сечение и почти докосваха тавана с главите си. Дланите на Пул потъваха в стени от сивкаво мазно вещество, налагаше се да минава между тъмни, реещи се овали, широки трийсетина сантиметра. Бяха безвредни, когато ги заобикаляше, но ако счупеше твърдата кора на някое, зърнесто подобие на кръв щедро заливаше скафандъра му.

— Исусе! — промърмори той. — Гнусно е.

Парз беше няколко крачки пред него. Засмя се и заговори на своя лек, белязан от времето английски.

— Не. Това е животът на борда на най-добрия междузвезден кораб, който ще бъде достъпен за хората поколения напред, може би дори след моето време.

Парз беше тънък пъргав мъж със среден ръст, оредяла белоснежна коса, с мрачно лице, увиснали бузи и безволева брадичка. Майкъл си помисли, че му прилича на карикатура на остаряващ бюрократ. Но това впечатление се заличаваше от поразителните зелени очи. В своя прозрачен, прилепнал към кожата скафандър Парз се движеше по-лесно из притискащите лепкави вътрешности, отколкото Пул в обемистото си приспособление, предназначено да издържа и на условията в открития космос. Но като гледаше как Парз се плъзга като риба в мрачната клоака, Майкъл се наслаждаваше на сухата прохлада в своя скафандър.

Месест капак се отметна встрани от пода на тунела. Пул отскочи с вик. Вървящият пред него Парз се закова на място и се обърна. Големи колкото юмрук кълба кръв изскочиха треперещи изпод капака, лепкаво се разплискваха по краката на Пул, а след тях изхвърча безпилотно антитяло — един от малките роботи, които сякаш гъмжаха в трупа на този проклет кораб. Приличаше на сплескана сфера. Мяташе се между стените и отскачаше от тях. За миг застина над Пул. Мънички червени петънца на лазери заиграха по глезените и коленете му и той се напрегна в очакване на болката. Но лазерните лъчи се отдръпнаха и зашариха по стените и топките кръв като фенерчета.

Реактивните двигатели изхвърлиха искри и антитялото се понесе нататък по коридора, след миг изчезна от погледите им.

Пул усети тръпки да минават по тялото му.

Чу дразнещия смях на Парз.

— Не бива да се притеснявате от антителата. Това беше само примитивно устройство за поддръжка.

— С лазери.

— Мистър Пул, то ги употреби единствено за събиране на информация.

— И предполагам, че не може да ги използва за по-агресивни действия.

— Срещу нас ли? Антителата в този Сплайн са свикнали напълно с хората, мистър Пул. Вероятно ни смята за членове на някоя ремонтна група. Дори не би им хрумнало да нападат хора. Освен ако изрично им заповядат, разбира се.

— Това много ме ободри. Както и да е, но какво правеше тук? Според мен казахте, че гадният Сплайн е мъртъв.

— Естествено, мъртъв е — потвърди Парз с намек за сдържано от вежливост нетърпение. — Е, но какво ли всъщност означава смъртта за същество с такива размери? Нахълтването на вашия ГОТ-кораб в сърцето на Сплайна беше достатъчно да разкъса повечето му канали за подаване на команди, да наруши повечето по-висши функции. Все едно да пречупите гръбнака на човек. Но… дали е мъртъв? — Парз се поколеба. — Мистър Пул, представете си, че забивате куршум в мозъка на тиранозавър. Практически той е мъртъв, мозъкът е унищожен. Но колко ще продължат загубилите управление процеси в тялото, обратните връзки, сляпо напъващи се да възстановят някакво подобие на равновесие в организма? Безпилотните антитела в действителност са самостоятелни, някои от тях са и полуразумни. След угасването на съзнанието в Сплайна те ще действат без контрол от центъра. Повечето просто ще прекратят функционирането си. Но по-усъвършенстваните — като току-що явилия се дребосък — нямат нужда да чакат указания какво да правят. Те дейно тършуват из тялото на Сплайна, установяват какви функции трябва да изпълняват, какви ремонти да започнат. Мисля, че донякъде може да се нарече анархия, но е и много ефективно. Гъвкавост, бързина, подвижност, евристичност — интелектът е структуриран до най-ниското равнище… Бих казал, че малко наподобява идеалното човешко общество — свободни индивиди, търсещи начини да помогнат за общото благо. — Пул си каза, че смехът на Парз беше слабоват, почти изчерпан. — Като един разумен вид, обсъждащ друг, вероятно би трябвало да изразим надежда, че докато са в съзнание, антителата ще си намират достатъчно задачи, които да осмислят живота им.

Пул навъсено се вгледа в кръглото сериозно лице на Парз. Нещо странно го отблъскваше в този възрастен мъж, като че беше насекомо. Чувството му за хумор беше прекомерно суховато за вкуса на Пул, а възгледите му за света — някак твърде изтънчени, иронични, откъснати от преките обикновени грижи според човешките схващания.

Ето един човек, помисли Пул, който сякаш наблюдава отстрани собствените си чувства. Бе станал не по-малко чужд от каксите. Светът е игра за него, абстрактна загадка, изискваща решение — не, дори не това — налагаща бледо възхищение, както някой би се удивлявал на записаните ходове в отдавнашна шахматна партия.

Несъмнено, било е сполучлива стратегия за душевно самосъхранение за човек с работата на Парз. Пул откри в душата си съжаление към този мъж от бъдещето.

Парз продължи по тунела и заговори отново:

— Мистър Пул, никога преди не съм бил в мъртъв Сплайн. Подозирам, че ще минат дни, преди нормалните му функции да се прекратят окончателно. Затова още някое време ще виждате признаци на живот. — Подуши въздуха. — Разбира се, постепенно ще стане нежизнеспособен. Вакуумът ще проникне навсякъде. Ще наблюдаваме състезание между разлагането и сковаващия лед… — Той се запъна. — Има ли в района други кораби, които могат да ни приберат оттук? Искам да кажа — човешки кораби от тази епоха.

Пул се разсмя.

— Цяла флотилия са, развяват всички възможни флагове на системата. Страхотно полезни се оказаха.

Военните флоти наближаваха с цялата си сила. Но решителните битки завършиха за минути, много преди най-вътрешните светове от системата дори да узнаят за нашествието от бъдещето. Но както научи Пул, небесните сражения поне били забележително зрелище, предавани на живо по грамадни виртуални над планетите…

— Помолихме ги да изчакат няколко часа, докато завършим това проучване. Искахме да сме сигурни, че това нещо е безопасно… мъртво… пасивно… преди да допуснем още някой в него.

— О, според мен е безопасно — сухо отбеляза Парз. — Ако Сплайнът беше в състояние да ви удари, не се съмнявайте, че вече щяхте да сте мъртвец. Аха — възкликна той. — Пристигнахме.

Внезапно подобният на вена тунел се разтвори навсякъде около Парз. Той се понесе напред в празното пространство, светлинното кълбо го последва упорито. Бялото му сияние слабо огряваше стените на пещерата, чиито размери Пул прецени на око — около половин километър — застанал предпазливо в края на тунела. Стените бяха розови, прорязани от тъмночервени вени, дебели колкото ръцете на Пул. Той забеляза, че подобието на кръв още пулсираше по най-широките от тях, а трепкащи кървави глобули, някои по-широки от един метър, още се рееха като величествени галеони в мрака.

Но повредите личаха. В мъждивата светлина на кълбото Пул видя метално копие с ширина много метри, пронизало пещерата от едната разкъсана стена до другата — гръбнакът на вклинилия се „Рак“. Лигавицата на кухината бе направила всичко възможно да затвори херметично входната и изходната рана, така че сякаш прилив от плът обкръжаваше стъблото на „Рака“ в двата края. Дори в момента Пул виждаше десетки прелитащи сенки на антитела, които кръжаха край стъблото, от реактивните двигатели и лазерите отхвърчаха искри — макар и твърде късно, те се трудеха неуморно, за да измъкнат чудовищната треска от трупа. Пул донякъде изумено обхождаше с поглед невъобразимия пробив, гигантските рани. Дори правите линии на неговия кораб изглеждаха насилени, твърди и болезнено неестествени в това меко място на извити стени и плът.

Той разви въже от кръста си и закачи единия край в пулсиращата стена. Когато стягата впи зъби, Пул също се сви като от болка, но се принуди да дръпне въжето. Силните челюсти поразкъсаха малко плътта на Сплайна, обаче трябваше да провери, преди да се довери и да се отблъсне към Парз.

Малък реактивен апарат, вграден отзад в скафандъра, буташе напред Парз и той плуваше със скована грация из кухината. Пул забеляза, че по прилепващия към кожата му материал се плъзгаха кръвни съсиреци, придавайки му чудатия и някак неприличен вид на новородено.

— Това е коремната кухина — обади се Парз. — Главната… а, почакайте малко. Тук обикновено се настаняват каксите. Поне онзи какс от епохата на Окупацията, когото ви описах — онези турбулентни твари.

Пул оглеждаше затъмнените ниши из околното пространство. Приличаха на месеста катедрала.

— Май са имали нужда от повечко място.

Парз погледна Пул през рамо. Зелените му очи просветваха изненадващо.

— Мистър Пул, не се учудвайте, че се чувствате притеснен, когато се разхождате из Сплайна. Това не е човешка среда. Не е правен никакъв опит да бъде приспособена към човешките нужди или човешката чувствителност. — Лицето му сякаш се смекчи и Пул се помъчи да различи изражението му в несигурното осветление. — Знаете ли, много бих дал да видя Сплайн, какъвто ще бъде след няколко века. Няколко века след моето време — поправи се той разсеяно. — След събарянето на каксите от власт, когато инженерите на хората ще приспособят Сплайните за нашите цели. Облицованите вени-коридори. Обковани с метал коремни кухини…

— Събарянето на каксите? — остро повтори Пул. — Какво ви е известно?

Парз се усмихваше мечтателно.

— Само това, което ми каза Губернаторът на окупираната Земя… тоест вторият Губернатор. Само каквото ми разказа за бъдещето, докато бе убеден, че ще умра, преди да зърна друго човешко същество.

Пул усети пулсиращите вени по врата си.

— За пръв път се радвам, че ви спасих от онова смешно око.

Парз се извърна. С движения на плувец се насочи към участък от стената на коремната кухина, настрани от пробива на „Рака“. Спря до метален контейнер — кутия с размерите на ковчег, прикрепена към плътта чрез мрежа от метални прътове.

— Какво е това? — попита Пул. — Намерихте ли нещо?

Тромаво се понесе през пространството на безжизнената кухина към Парз.

Двамата се надвесиха над кутията, светлинното кълбо също подхвръкваше наоколо. Малката светлинна сфера създаваше чудновато чувство за близост. Парз бързо и опитно докосваше сензорни екрани по кутията, които обаче отказваха да се осветят. Пул ясно виждаше лицето му, но то бе лишено от изражение. Неразгадаемо.

Парз проговори:

— „Вижте делата ми, о, могъщи, и се отчайте.“

— Какво?

— Това е каксът — Той потупа кутията с ръкавицата на скафандъра. — Губернаторът на Земята. Мъртъв и безопасен…

— Как е станало?

— Каксите предпочитаха да управляват своите Сплайни чрез пряк умствен контрол, съзнанието им се включваше успоредно с това на кораба.

Пул направи гримаса.

— Едва ли е било особено удобно за Сплайна.

— Той нямаше много възможности за избор. Методът е добър. Но си носи рисковете. Когато сблъсъкът с вашия кораб прекрати висшите функции в съзнанието на Сплайна, вероятно каксът е могъл да се отдели от него. Но не го е направил. Тласкан от омразата — а може би и от високомерието си — чак до последния миг останал преплетен със сетивния апарат на Сплайна. И когато корабът умрял, с него си отишъл и каксът.

Пул замислено опипваше металната паяжина.

— Чудя се дали нещо от Сплайна може да бъде спасено. В края на краищата дори само хипердвигателят ще спести цели векове изследователска работа. Вероятно ще успеем да свържем изкуствения интелект на „Рака“ с каквото е останало от функциите на кораба.

Парз свъси вежди.

— Но ако съдим по метода на какса, имате нужда от доста сложна съзнателна единица в другия край, нещо, което може да проникне с възприятията си до остатъка от… личността на Сплайна. Със съчувствие. Разбирате ли ме?

Пул кимна с усмивка.

— Мисля, че разбирам. И познавам точно такава съзнателна единица.

Парз замълча. Пръстите в ръкавицата поглаждаха металната кутия почти нежно, той като че се поклащаше напред-назад в тежкия въздух на вътрешностите. Пул се приведе, за да го погледне отблизо, да разчете лицето му. Но наполовина потънало в сянка, с маската на старостта, вкаменена от АС, то беше празно както преди.

— Джейсофт? За какво мислите?

Парз вдигна поглед.

— Ами май скърбя — учудено отвърна той.

— Скърбите за един какс?

Твар, каза си Пул, чиито съратници бяха превърнали земните градове в стъклени равнини. Която с малко повече късмет щеше да заличи човечеството от Слънчевата система, преди то да научи и името на своите унищожители, и която бе направила самия Парз съглашател, неспособен да застане лице в лице с истинското си „аз“…

— Джейсофт, полудяхте ли?

Парз бавно тръсна глава. Прозрачният скафандър се набра на врата му.

— Пул, някой ден хората ще причинят гибелта на родния свят на каксите. Ние почти ще ги изтребим. Но те са уникални. Те са само стотици и никога не са били повече. И въпреки това у всекиго от тях е заложено семето на безсмъртието — възможността да живее толкова дълго, че да види сиянието на разпадащите се протони в звездните трупове. Това е вторият какс, който виждам да умира. — Парз наведе глава към металния ковчег, но очите му се взираха в собствената му душа. — Да. Да, аз скърбя.

Пул стоеше до него в тишината на мъртвия Сплайн.

Съпроводена от Джаар, Мириам Берг вървеше сред опустошеното сърце на Стоунхендж.

Пръстта бе разперена в дълбоки бразди. Тревата висеше от насечените чимове като косми по плът. А древните камъни бяха размятани, натрошени на чакъл от бръсването на гравитационните вълни от звездотрошача.

Джаар я докосна по рамото и посочи небето към туловището на Юпитер.

— Погледнете натам.

Мириам се взря напрегнато в посоката, накъдето сочеше дългата му ръка, чак примигваше от усилие да различи нещо. Забеляза някаква сянка — грубо очертан правоъгълник върху пищното розово на Юпитер, който бавно се преобръщаше, докато отлиташе надалеч от кораба.

— Последният от Стоунхендж! — възкликна тя.

— Е, поне един от древните камъни е оцелял. Може да обикаля Юпитер стотици хиляди години.

Берг поклати глава.

— По дяволите! Сигурно би трябвало да се чувствам по-щастлива. Спасихме човешкия род… Но на каква цена!

Джаар наведе глава към нея с непохватна нежност.

— Мириам, според мен онези първи създатели на Стоунхендж — ако можеха да си въобразят подобна гледка — щяха да се радват да имат паметник като въртящия се в орбита менхир.

— Може би.

Мириам оглеждаше остатъците от кораба. Постройките от ксийлски материал бяха натикани в пръстта като палатки след ураган. Виждаше печално ровещите из отломките „Приятели“. Въпреки че основните системи за поддържане на живота бяха оцелели под равнището на сингуларностите, знаеше че повечето лични вещи на „Приятелите“ бяха изоставени тук по време на нападението — записите на семейства и местности, загубени петнадесет века в бъдещето. Неща, които придаваха смисъл на всекидневието, когато им оставаше време за мисли, не толкова тежки като съдбата на вселената.

Берг трепереше. Гръдният кош и дробовете й не се бяха възстановили напълно след препускането в самия край на атмосферата в началото на атаката срещу кораба — смъдяха притъпено, непрекъснато и натрапчиво усещане. А сега и въздухът беше забележимо по-разреден. Отразяваше се отслабването на гравитационното му поле, причинено от разбитото равнище на сингуларностите. Някои части на кораба вече бяха непригодни за живот. Според последните пресмятания на „Приятелите“ бяха загубили поне четиридесет процента от своите сингуларности — изстреляни или разпилени, когато звездотрошачите на Сплайна разкъсваха защитата им като хартия. Много от сингуларностите, изстреляни преди Берг да влезе под купола, улучиха първоначалната си цел. Смятаха, че Юпитер вероятно е засят с достатъчно черни дупки, които накрая щяха да причинят имплозията му и някой ден — след векове — на мястото на най-голямата планета щеше да се върти една-единствена сингуларност. Но нямаше да бъде с необходимите размери или ъглова скорост, или каквато и да е адска мярка за успех бяха определили „Приятелите“. А сега нямаха достатъчно сингуларности, за да си довършат работата.

— И така — каза тя на Джаар, — какво следва отсега нататък за „Приятелите на Уигнър“?

Младежът се усмихна малко тъжно, голямата му крехка наглед глава се въртеше, докато той оглеждаше разнебитения кораб от пръст.

— На кораба са причинени прекалено големи повреди, за да остане още дълго обитаем…

— Загуби на въздух ли има?

Той я погледна.

— Да, но по-важна е загубата на хипердвигателя, когато беше разбит куполът… — Дългите му пръсти се свиха в юмруци. — А без него нямаме сигурна защита от радиацията. Това оскъдно атмосферно покривало едва ли ще стигне, за да ни предпази в околностите на Юпитер, и се съмнявам дали ще преживеем дори едно близко разминаване с магнитния канал на Йо.

— Вярно.

Берг нервно зашари с поглед по небето. Внезапно положението грубо изпъкна в съзнанието й — тя стоеше на парче земя, залутано в орбита край Юпитер, и над главата си нямаше нищо, освен няколко парцалчета газ. Небето й се струваше твърде надвиснало и много заплашително.

— Разбира се, трябва да се евакуираме — сковано изрече Джаар. — Ще приемем съдействието на вашите съвременници. Ако ни го окажат.

— Няма от какво да се страхувате — каза тя колкото можеше по-меко. — Ще поговоря с Майкъл, ако ми позволите. Той може да се застъпи пред властите. Наоколо има кораби колкото искате.

— Благодаря ви.

— А после какво, Джаар?

— После продължаваме.

Кафявите му очи бяха бледи и напрегнати и отново изпълнени с непоклатима вяра. Берг усети, че се притеснява от този втренчен поглед.

— Ще открием начин да подновим осъществяването на Проекта.

— Но, Джаар… — Тя разтърси глава. — Вашият Проект вече замалко не ни въвлече в беда. Нали? Приятелю, не бива да забравяш този факт — имахме късмет, че спряхме какското нахлуване от бъдещето. Ако не бяха толкова бавни, толкова самодоволни, толкова сигурни, че за тях не сме никаква заплаха, можеха да ни унищожат като раса. Заслужава ли вашият Проект нови рискове?

Джаар отговори енергично:

— Берг, вашите думи в залата на сингуларностите, във върховия миг на борбата със Сплайна — че съм длъжен да оцелея, за да продължа битката, да работя за Проекта — те ме промениха, убедиха ме. Да, Проектът заслужава всичко това. Допустим е всякакъв риск — на каквато и да е цена, повярвайте ми.

— Виж какво, казах ти го, когато покривът падаше върху главите ни. Буквално. Беше хитрина, Джаар. Опитвах се да те манипулирам, да те накарам да се биеш, да правиш каквото исках от тебе.

— Зная — усмихна се той. — Разбира се, че съзнавам това. Но мотивите за вашите думи не намаляват истинността им. Не разбирате ли?

Тя впи поглед в продълговатото лице, излъчващо увереност, и от тревога още по-плътно притисна ръце към тялото си.

Напъхан в нервната система на Сплайна, Хари Пул страдаше.

Исусе Христе…

Тялото и сетивата на Сплайна го приютиха като вътрешността на собствената му глава (истинската). Навсякъде около себе си усещаше огромното, страховито туловище. Закаленият външен корпус от плът като че имаше изгаряния трета степен. Сензорните и оръжейните гнезда бяха като отворени рани.

Той разбра, че всеки миг носеше неспирна болка за Сплайна. Да, тези същества се бяха приспособили да оцеляват в пространството и хиперпространството, но на висока цена. Имаше чувството, че е изваден от главата мозък, чиито нервни окончания са били грубо запоени за парни чукове и подемни устройства.

Нима си струваше да платят такава цена дори за изключителното си дълголетие?… Каксът сигурно също бе преживял този ужас. Но си каза, че за толкова чуждо създание като какса болката може би имаше друго значение.

Шокът от грубата атака на Пул е бил достатъчен да убие Сплайна. Болките, които в момента измъчваха Хари, бяха като тежко раждане в свят от тъма и страх.

… Но щом започна да свиква с грамадните мащаби на Сплайна, с незамлъкващия вой на болката, Хари долови и някои… компенсиращи фактори.

Някои от сензорите на кораба — дори древните, първоначални очи като разрушеното от Парз — още работеха. Виждаше звездите през погледа на разумен звезден кораб, бяха далечни, но достъпни като младежки идеали. Все още можеше да управлява, а Сплайнът да се върти. Скрити великански колела от кост се задвижиха някъде в него и той усети центробежните сили на завъртането — сякаш самите звезди бягаха край него и го дърпаха.

И като изгарящ огън в търбуха си чувстваше мощта на хипердвигателя. Предпазливо сви тези странни мускули — и се развълнува от могъществото, което можеше да насочва, могъщество, разплитащо измеренията на самото пространство-време.

Да, да бъдеш Сплайн си имаше своето величие.

Той отвори пикселните си очи в жилищния купол на „Рака“. Синът му го гледаше.

— Мога да летя — заяви Хари.

Джейсофт Парз се бе измъкнал като змия от прилепналия си скафандър и сега се рееше облечен в един от по-широките халати на Майкъл, който се издуваше като балон около него.

— Според съобщението на вашата приятелка Берг тези „Приятели на Уигнър“ изглеждат твърдо решени да подновят работата по своя Проект.

Майкъл Пул лежеше на кушетката си в купола на „Рака“ с преплетени зад тила пръсти.

— Но ако искат да възстановят своя кораб, „Приятелите“ ще имат нужда от достъп до производство на сингуларности в индустриален мащаб. А това несъмнено означава да оставим отворен „Интерфейс“ към бъдещето. В нашия период просто не разполагаме с инфраструктурата за подобно начинание.

Хари, чиято великанска виртуална глава висеше над кушетката на Пул, кимна мъдро.

— Но тогава ще оставим отключена врата за каксите и те ще хвърлят срещу нас по тръбата на червеевата дупка каквото си пожелаят. Да не говорим пък за сподвижниците на нашата госпожица Надменно усамотение.

Той кимна към Шайра. Момичето седеше пред информационния пулт и безцелно ровеше из резултатите от изследванията на Майкъл, като старателно не обръщаше внимание на разговора.

Парз каза:

— Каксите проявиха крайно самодоволство при нахлуването си в това локално време. И затова най-вероятно не са изпратили съобщение за сполетялата ги катастрофа обратно през „Интерфейс“ към бъдещето. Но властите на какската Окупация несъмнено ще направят нещо, за да проверят какво е станало. Спечелихме време с победата, но нищо повече, докато „Интерфейс“ остава отворен.

Шайра вдигна поглед от пулта.

— Толкова ли сте сигурни, че можете да затворите портала? — тихо попита тя. — Нали вие го създадохте, Майкъл Пул. Би трябвало да знаете, че червеевите дупки в пространство-времето не са капаци на панти, които можеш да отваряш и затваряш, когато ти хрумне.

— Ако бъдем принудени, ще намерим начин — сериозно отговори Майкъл.

— А ако каксите или „Приятелите“ от бъдещето решат да не ви позволят?

— Повярвай ми, ще намерим начин.

Парз кимна, зелените му очи се присвиха.

— Да. Но може би още сега се налага да започнем обмислянето как се прави такова нещо. Току-виж, ни се наложило да използваме тази възможност съвсем скоро, ако въобще решим да го правим — или ако бъде необходимо.

Хари отвори своята размита от пикселите уста и се ухили.

— В аварийна ситуация нарушете законите на физиката.

— Хари, започвай да си блъскаш главата — уморено го сряза Майкъл. — Шайра, това не е невъзможно. Червеевите дупки поначало са нестабилни. При проектирането трябва да бъдат включени активни обратни връзки, за да се запази червеевата дупка…

Но Шайра пак им обърна гръб и се наведе над пулта. В полумрака на купола с лице, осветено отдолу в розово-синьото сияние на старите данни на Пул, очите й изглеждаха огромни и влажни.

Отново се затваряше за тях.

— Ех, да ни бяха допуснали до своите тайни „Приятелите“! — донякъде само на себе си каза Майкъл. — Тогава вероятно щяхме точно да преценим рисковете, да сравним възможната полза с цената и да видим дали ще им позволим да продължат.

— Но те няма да го направят — възрази Хари. — Само ни повтарят, че накрая Проектът щял всичко да направи добро.

— Да — обади се Парз. — От думите им се долавя, че Проектът не просто ще оправдае използването на всякакви средства, всяка саможертва — но с успеха си някак ще заличи и саможертвата. — Той погледна Майкъл. — Възможно ли е?

Майкъл въздъхна. Чувстваше се твърде уморен и твърде стар. Товарът на вековете го притискаше, очевидно незабележимо за виртуалния на баща му, за този повяхнал бюрократ, за това смайващо, загадъчно момиче, дошло от бъдещето след петнадесет столетия.

— Щом не ни казват какво са намислили, може пък ние сами да се досетим. Знаем, че основата на Проекта е имплозията, изкуствено предизвиканият гравитационен колапс на Юпитер, чрез насищането му със сингуларности.

— Да — съгласи се Парз, — но замисълът е по-сложен. Вече знаем, че точно определената форма на този колапс и параметрите на получената от това сингуларност са жизненоважни за успеха на Проекта. Нали това са се надявали да постигнат със сингуларните си снарядчета.

Смръщването на Хари беше огромно.

— Какъв смисъл има? Една сингуларност не се различава много от друга. Така ли е? Искам да кажа, черната дупка все си е черна.

Майкъл завъртя глава.

— Хари, когато от колабиращ обект възникне черна дупка, много информация се изгубва, изчезва. Образуването на черна дупка е като нашествие на безпорядъка във вселената. Но винаги има три отличителни параметъра, присъщи на всяка дупка — маса, електрически заряд и спин.

Майкъл им обясни, че невъртящата се, електрически неутрална дупка би имала сферичен хоризонт на събитията — Шварцшилдово решение на древните, но валидни и днес уравнения на Айнщайн за общата теория на относителността. Но въртящият се, зареден обект би оставил след себе си дупка на Кър-Нюман — по-общо решение на уравненията, несферичен хоризонт.

Парз правеше леки безтегловни салта, приличаше на малко хитро зверче.

— Според Кър-Нюман, ако можете да си подберете масата, заряда и спина, можете и да оформяте като скулптори хоризонта на събитията.

Хари бавно се усмихна.

— Значи можем да си правим дупки по поръчка. Но моят въпрос си остава — и какво от това?

— Можете да стигнете и по-далеч — каза Парз, като още се премяташе отпуснато във въздуха. — Да създадете гола сингуларност.

— Гола сингуларност?

Майкъл въздъхна.

— Добре, Хари. Помисли пак за формирането на една дупка — имплозия на масивно тяло, създаване на хоризонт на събитията. Но от вътрешната страна на хоризонта на събитията историята още не е завършила. Материята на мъртвата звезда продължава да се свива и нищо — нито натискът от нагряването на ядрото, нито дори принципът на Паули за изключването4, може да я спре да се свие докрай.

Хари се мръщеше.

— Докрай, а после?

— Сингуларност. Пролука в пространство-времето. Място, където параметрите на пространство-времето — плътност на масата/енергията, кривината на пространството — изскачат извън измерването, в безкрайността. В една черна дупка с добро поведение сингуларността е напълно затворена за останалата вселена от хоризонта на събитията. Хоризонтът ни осигурява безопасност от щетите, които би могла да причини сингуларността. Но има начини сингуларностите да се образуват без покриващ ги хоризонт на събитията — да бъдат „голи“. Например ако звездата се върти достатъчно бързо преди своя колапс… Или ако масата поначало не е компактно разположена — ако е удължена или изострена. Сингуларността в такова решение на уравненията няма да представлява точка, както би станало в центъра на кълбовидно симетрична и невъртяща се звезда. Вместо това материята на звездата ще колабира в тънък диск — като пита, също и по оста, минаваща през питата. Вретено от пробито пространство-време. Вероятно голата сингуларност ще бъде нестабилна и бързо ще колабира в хоризонт на събитията, но преди това би могла да направи немалко поразии…

Хари не преставаше да се мръщи.

— Не ми харесва. Какви поразии?

Пул сключи ръце зад главата си.

— Как да ти обясня? Хари, всичко е свързано с граничните условия…

Пространство-времето може да се променя по правилен и предсказуем начин само ако неговите граници в пространството и във времето са правилни. Те трябва да удовлетворяват условията на Коши. Самата причинност може да протича единствено в устойчиви граници на Коши.

Има три типа граници — в началото била първата сингуларност, Големият взрив, от който започнало разширението на вселената. Това била първата граница — началото на времето.

Следват границите при безкрайността — пространствоподобната безкрайност съдържа всички места, безкрайно отдалечени от наблюдателя… И после, далеч напред — времеподобната безкрайност. В края на всички линии на света.

Първата сингуларност и границите при пространствоподобната и времеподобната безкрайност са граници на Коши…

Но има друг вид граница.

Голите сингуларности.

— Звучи фантастично — каза Хари.

— Може и така да е. Но никой не е измислил причина да не възникват подобни обекти. Има доста лесни начини да се случи, ако почакаш достатъчно дълго. Знаеш, че черните дупки не са наистина „черни“, че имат температура…

— Да. Хокинговото изпарение. Точно като дупките в кораба от пръст.

— Малките дупки като онези в равнището на сингуларностите на кораба просто ще имплодират, когато се изпарят напълно. Но в далечното бъдеще, когато сингуларностите в дупки с масата на галактики започнат да излизат от своите хоризонти на изпарението… Хари, голите сингуларности не са граници на Коши за пространство-времето. Няма ред, няма структура в пространство-времето, което може да се появи от гола сингуларност, не сме в състояние да правим основани на причинността предвиждания за събитията в него. Някои теоретици твърдят, че ако възникне гола сингуларност, пространство-времето, самата вселена просто ще бъде разрушена.

— Исусе! Но има вероятност те да не могат да възникнат, нали?

— Трябваше да станеш философ, Хари.

— Трябваше ли?

— Разработен е принципът на Космическата цензура — че има нещо там, нещо като принципа на Паули може би, което би спряло възникването на голи пробиви. Това е едната теория.

— Аха. Само че кой е Космическият цензор? И можем ли да му се доверим?

— За съжаление е лесно да измислим прекалено много начини за възникването на голите сингуларности. А никой не може да съчини особено интелигентна история как би се появила Космическата цензура…

Реещият се Парз слушаше всичко това със затворени очи.

— Вярно е. И може би в това е стремежът на „Приятелите“.

Майкъл почувства как парчетата на картинката се подреждат в главата му.

— Боже мой! — тихо възкликна той. — Намекваха за власт над историята. Мислите ли, че може да са толкова тъпи? — Той погледна нагоре към виртуалния. — Хари, възможно е „Приятелите“ да се мъчат да променят историята чрез гола сингуларност…

— Но никога не биха успели да я контролират — все още със затворени очи възрази Парз. — Ще бъде напълно подчинена на случайността. В най-добрия случай ще изглежда като подхвърляне на граната в зала за политически дискусии. Да, ще промени дневния ред, но като го прекъсне окончателно. А в най-лошия…

— В най-лошия биха могли да разбият пространство-времето — заключи Майкъл.

Хари го гледаше отгоре, спокоен и сериозен.

— Какво ще правим, Майкъл? Ще им помогнем ли?

— Как пък не! — тихо отвърна Майкъл. — Трябва да ги спрем.

Шайра вдигна очи от екраните с данни, шията й се изправи като пружина.

— Вие не разбирате — невъзмутимо заяви тя. — Грешите.

— Значи се налага да ми обясниш — уморено каза Майкъл. — Хари, разполагаш ли с възможността, за която те попитах?

Усмивката на Хари стана насилена.

— Изкуствените интелекти твърдят, че можем да затворим „Интерфейс“. Но не разбирам как. И не ми се вярва решението на проблема да ти хареса.

Майкъл усещаше как огромният товар го притиска, сякаш жадува да смаже ребрата му.

— Нищо не ми харесва в тази история. Но ще го направим, каквото ще да става. Когато можеш, започвай, Хари.

Той затвори очи и се отпусна на кушетката с надеждата сънят да го обори. След няколко секунди ускорението от планетарния двигател на Сплайна го натисна по-дълбоко във възглавниците.