Нашественици във времето

4

След като изпрати съобщението си до Майкъл Пул, още пълзящо из Слънчевата система със скоростта на светлината, сега Мириам Берг седеше на грапавата английска трева и чакаше Шайра, момичето от „Приятелите на Уигнър“.

Берг бе сътворила машина на времето и я бе отнесла сред звездите. Но няколкото дни след завръщането в собственото й време през червеевата дупка се оказаха най-драматичните в живота й.

Спасителната капсула от „Коши“ лежеше пред нея в плитък, ръждивокафяв кратер изгорена земя. Тя бе разрязана косо като изкормено животно, тънки струйки пара пълзяха от все още нажежените вътрешности.

Изкусно направените разрези в корпуса изглеждаха почти като хирургически. Тя знаеше, че за „Приятелите“ бе особено удоволствие, макар и с присъщата им чудата външна безчувственост, да превърнат с режещите като скалпели лъчи двигателните механизми в локви изстиваща лава.

Това… убийство на капсулата беше цената, която, разбира се, си струваше да плати за изпращането на нейното единствено и кратко послание до Пул. Той щеше да направи нещо. Щеше да дойде… Докато се избистряше отчаяният й замисъл, тя нито за миг не се усъмни дали той е още между живите след толкова години. Въпреки всичко, оглеждайки останките от капсулата, усети бодване на угризение и разкаяние. В края на краищата, така бе унищожена последната й връзка с „Коши“, с петдесетте мъже и жени, нейните приятели, заедно с които прекосиха светлинни години и хилядолетия. Сега те бяха хванати в капан на другия край на червеевата дупка в едно бъдеще, към което ги бе тласнал трескав стремеж — онова тъмно, безчовечно бъдеще на какската Окупация.

Тя си помисли колко парадоксално е да се върне през червеевата дупка и да изпитва такава носталгия по бъдещето.

Легна по гръб и се загледа в розовите като месо на сьомга облаци, покриващи с мраморни шарки чудовищното лице на Юпитер. Ако извиеше малко глава, можеше да види портала на „Интерфейс“ — края на червеевата дупка, оставен в орбита около Юпитер, когато „Коши“ потегли към звездите, и през който този нелеп кораб от пръст се втурна във времето с „Приятелите на Уигнър“. Порталът полека се отдалечаваше от кораба по успоредна орбита, приличаше на скица, надраскана в небесносиньо с нокът върху бузата на Юпитер. Изглеждаше толкова мирно… хубав като украшение. Страните на тетраедъра — шевове на самата червеева дупка, бяха мъгливи, странни пластове златисто-синкава светлина и малко напомняха прозорци.

Трудно й беше да си представи ужасите, отдалечени само на няколко часа субективно време, от другия край на процепа в пространство-времето.

Тя потръпна и се обгърна плътно с ръце. След кацането върху този земен кораб „Приятелите“ й дадоха един от своите леки, цели тренировъчни екипи. Тя беше сигурна, че е напълно подходящ за изкуствения климат, но дявол да го вземе, просто не усещаше топлина, облечена в него. Подозираше, че биха я побили тръпки и в най-топлото облекло. Не студът й пречеше, а жадуваше да се върне в сигурната метална утроба, в която „Коши“ се превърна за нея. По време на продължилия един век полет постоянно си представяше как в края на пътешествието ще потрепери приятно, щом излезе от капсулата и се опие от свежия синкав въздух на Земята… дори и в далечното бъдеще. Е, въобще не припари близо до Земята. И за Бога, всеки би се уплашил като от призрак в такова положение. Да се намери прикована към парче пръст, широко четвърт миля — без заобикалящ го купол или силово поле, доколкото успя да прецени, парче, изтръгнато от Земята и запратено назад във времето, за да се върти около Юпитер…

Тя реши, че здравословна доза страх в този момент е най-разумната реакция.

Чу меко шумолящи в тревата стъпки.

— Мириам Берг?

Берг се надигна на лакти.

— Шайра, чаках те.

В гласа на момичето от бъдещето прозвуча разочарование.

— Аз ти вярвах, Мириам. Предоставих ти свобода на действията в този кораб. Защо изпрати съобщението?

Берг присви очи срещу Шайра. „Приятелката“ на ръст беше почти колкото Мириам — малко под метър и осемдесет, но с това приликите помежду им се изчерпваха. Берг бе избрала АС да спре възрастта й около четиридесет и пет години — така се чувстваше в пълно съгласие със себе си. Тялото й беше жилаво и здраво, напълно я задоволяваше. Харесваше й да си мисли, че бръчиците, пръснати покрай устата и кафявите очи, й придават вид на опитна жена с чувство за хумор, истински човечна. Нямаше защо да се срамува от късо подстриганата прошарена коса. Обратно на нея, Шайра беше на около двадесет и пет години. Действителна възраст, пришпорвана от времето заради отнетата от каксите АС-технология. Лицето на момичето беше изящно, а тялото — толкова слабо, че изглеждаше мършаво. Берг все не можеше да свикне с гладко обръснатата й глава и трудно отместваше поглед от ясно очертаните линии на нейния череп. Кожата й беше бледа, потъналите в тъмни кръгове очи — сини и като че без мигли. Изпъкналите скули и зъби придаваха на лицето й чудноватия вид на гол череп, но не я загрозяваха. Шайра много приличаше на представата, която Берг имаше за прикованите към Земята градски хора няколко столетия преди собствената й епоха — поначало с лошо здраве, оцеляващи в един твърде суров свят.

Би могла дори да се закълне, че зърна пломби и пожълтели зъби по челюстите на Шайра. Нима бе възможно да се е върнал зъбният кариес, за да тормози отново човечеството след всички тези векове?

Ето едно грубо потвърждение какво бяха постигнали окупационните сили на каксите, горчиво си каза Берг. Шайра беше по-скоро същество от миналото й, а не от бъдещето. А сега, лишена от медицинската апаратура на „Коши“ (още повече от АС-технологията), не след дълго и самата тя щеше да бъде нападната от прогонените някога злини. Боже мой, помисли си, ами че аз пак ще започна да остарявам!

Въздъхна. В края на краищата вече беше в своето време. Може би — колкото и да й се струваше невероятно — щеше да се върне вкъщи. Ако Пул успее да стигне до нея…

— Шайра — с натежал глас започна тя, — не съм искала да те направя нещастна. Мразя се за това. Доволна ли си? Но щом научих, че нямате намерение да влизате във връзка с хората от тази епоха… от моето време, че няма да им кажете за каксите… естествено, наложи се да предприема нещо.

Шайра невъзмутимо обърна своето малко, хубаво лице към останките от капсулата.

— Разбираш, че трябваше да унищожим твоя апарат.

— Не, не разбирам защо е трябвало. Но очаквах да го направите. Не ме интересува. Постигнах целта си. Въпреки усилията ви аз изпратих своето съобщение. — Берг се усмихна. — И съм доста доволна от себе си, че успях да сглобя импровизирано радио. Знаеш ли, никога не съм била много сръчна с техниката…

— Била си физик — прекъсна я Шайра. — Написано е в книгите по история.

Берг изтръпна и се почувства не на място в собственото си време.

— Аз съм физик — наблегна тя.

Вдървено се изправи и изтръска полепналите по дрехата й стръкове трева.

— Да се поразходим, а? — предложи Берг. — Това място ме потиска.

Огледа се и реши да тръгне към ръба на кораба от пръст. Шайра спокойно закрачи до нея, босите й стъпала меко потъваха в тревата.

Скоро оставиха зад себе зоната, където действаше притеглянето. Повърхността пред тях привидно се наклони нагоре, като че излизаха от плоска паница, усетиха и как се разреди въздухът. Бяха принудени да спрат на десетина метра от ръба — въздухът почти болезнено не достигаше в дробовете на Берг, а и сякаш стана по-студен.

На края на света снопчета трева висяха над пустотата, оцветени в пурпурни оттенъци от светлината на Юпитер.

— Шайра, май имаме сериозно разминаване във вижданията си — леко задъхана каза Берг. — Питаш ме защо не съм оправдала доверието ти. Аз пък не разбирам какъв смисъл, по дяволите, може да има въпрос като този. Ако се замислиш, какво всъщност си очаквала да направя?

Момичето мълчеше.

— Виж нещата от моята гледна точка — продължи Берг. — Хиляда и петстотин години след тръгването ми с „Коши“ аз се връщах в Слънчевата система…

Докато годините на пътешествието се изнизваха една след друга, петдесетимата в „Коши“ мрачно осъзнаваха, че оставените от тях светове остаряват значително по-бързо, отколкото самите те. Все по-големи отрязъци пространство и време отделяха членовете на екипажа от домовете им.

Озоваха се заседнали в плитчините на бъдещето.

… Но теглеха със себе си портала на червеевата дупка. И знаеха, че само няколко часа полет през нея ги делят от времето, в което бяха родени. Намираха утешение, като си представяха световете, от които тръгнаха, разположени в отсрещния край на мост през пространство-времето, все още привързани към „Коши“ като с пъпна връв от разтеглено пространство-време и живеещи със същото темпо, с което и екипажът на „Коши“, търпеливо очакващи звездният кораб да завърши своя кръг към бъдещето.

И най-сетне, след своя субективен век полет, „Коши“ щеше да се върне в орбита около Юпитер. А на Земята ще са изтекли петнадесет века. И все пак техният портал на червеевата дупка ще ги свързва с миналото, с приятели и светове, които не са остарели повече от тях.

— Не знам какво точно очаквах, щом наближихме Слънцето — говореше Берг. — Проигравахме във въображението си стотици варианти и преди, и по време на пътешествието, но знаехме, че това са само налучквания. Предполагам, че в себе си бях подготвена за всичко — от радиоактивни пустини до каменни брадви или богове в колесници, по-бързи от светлината.

Никога обаче не съм предчувствала това, което заварихме. Земята под гнета на свръхсъщества от друг свят, които никой не е и зървал… И гледай ти, нещо се втурва насреща ни още преди да пресечем орбитата на Плутон. — Тя разтърси глава от спомена. — Парче от Земята, нелепо изтръгнато от Англия и захвърлено в космоса, а в него отчаяно са се вкопчили няколко дузини кльощави човечета.

Тя си припомни как се осмели да напусне стоманената сигурност на „Коши“ и излезе в пространството около Юпитер — пратеничка в едноместна спасителна капсула, предпазливо прокрадваща се към кораба от пръст. Едва повярва на очите си, когато нейната капсула наближи парче природен пейзаж, сякаш изрязано от туристически каталог на Земята и грубо залепено върху кадифения космически фон. След кацането отвори люка и стъпи на трева, шумоляща под тежките подметки на обувките й…

За няколко мимолетни славни минути „Приятелите“ се скупчиха изумени около нея.

После дойде Шайра, описа й за четвърт час петнадесет века изпълнена с бедствия човешка история и обясни намеренията на „Приятелите“.

Само два-три часа след кацането Берг заедно с останалите бе принудена да се сниши на тревата, когато корабът се втурна в гравитационния тунел на червеевата дупка. Пак я втресе, щом се сети за радиацията, бушуваща около крехкото корабче, за призрачното, загадъчно изместване във възприятията й по време на скока във времето.

Не й позволиха да изпрати съобщение до екипажа на „Коши“. Вероятно каксите вече бяха причинили смъртта на нейните спътници, ако думата „вече“ имаше смисъл в пространство-време, извито вътре в самото себе си от червеевата дупка.

— Тези няколко дни бяха пренаситени със събития — криво се усмихна тя. — Като за „добре дошла“ това си беше направо възмутително.

Шайра се усмихваше и Берг напрегна вниманието си.

— Радвам се, че употреби тази дума — възмутително. Точно възмутителността на замисъла ни позволи да успеем пред очите на Каксите. Ела да си поговорим, сега разполагаме с време.

Обърнаха се и започнаха бавната си разходка „надолу“ по склона, спускащ се от ръба към средата на кораба. Докато вървяха, Берг не можеше да се отърве от усещането, че слиза и се изкачва по невидими падинки в местността, широки метър-два и дълбоки по няколко сантиметра. Но за окото повърхността беше плоска като кухненска маса. Тя усещаше неравностите в полето, което я задържаше върху тази четвърт миля пръст и скали. Каквото и да използваха за създаване на гравитация тук, явно не работеше безупречно.

Шайра започна:

— Трябва да разбереш положението. Оцелели от вашето време записи ни подсказаха скорошното ви връщане към Земята с портала на „Интерфейс“. Ако успеехме, можехме да се доберем до отворена врата към свободното минало. Измислихме Проекта…

Берг я изгледа остро.

— Какъв е този Проект?

Шайра все едно не чу въпроса.

— Какските власти очевидно нищо не знаеха за вашето идване, но беше ясно, че щом засекат вашия кораб и неговия уникален товар, щяха да ви унищожат. Трябваше да открием начин да ви посрещнем, преди това да се случи. И така, Мириам, трябваше да направим космически кораб, при това под зоркия и всезнаещ поглед на каксите.

— Аха. Знаеш ли, Шайра, май се налага да изясним какво глаголно време да използваме. Може би ни е нужна изцяло нова граматика — бъдеще минало, несигурно сегашно…

Шайра се разсмя безгрижно и Берг почувства малко повече човешка топлинка към нея.

Минаха през рояк светлинни кълба. Те се носеха във въздуха два-три метра над почвата и излъчваха светлина и топлина като малки слънца. Берг поспря за миг, усещаше по лицето си и в отскоро стареещите си кости топлината на звездата, която напусна преди субективно столетие. Жълтобялата светлина на кълбата пропъждаше месесторозовото зарево на Юпитер и тревата изглеждаше нормална, жилава и зелена. Берг прокара обутия си в пантофка крак през нея.

— Значи маскирахте своя кораб.

— Каксите не се пъхат в области, които смятат за човешки културни светини.

— Ура за каксите — кисело каза Берг. — Може и да не са чак такива гадняри.

Кожата под обръснатите вежди на Шайра се надигна.

— Ние сме уверени, че това не е алтруизъм, а пресметливост. Както и да е, такава е политиката им и точно от нея се възползвахме за своите цели.

Берг се усмихна. Умът й внезапно се изпълни от абсурдната представа — бунтовниците в окаляни тренировъчни екипи ровят като къртици под катедрали и пирамиди, под бетонните гробници на древни ядрени реактори.

— И вие построихте своя кораб под камъните.

— Да. По-точно, подготвихме за полета определена площ от местността.

— Откъде си набавихте средства за това?

— „Приятелите на Уигнър“ имат привърженици из цялата планетна система. Не забравяй, че до момента на първата си среща с каксите хората са били вече междузвездна раса, която е използвала ресурсите на многобройни планетни системи. Каксите ни контролират… почти изцяло. Но в тесните рамки, оставени от това „почти“, има място за велики замисли… проекти, равняващи се може би на най-значителните дела от твоето време.

— Не бих се обзаложила — с навъсена увереност вметна Берг.

Продължиха към средата на кораба.

— И така, подготвихте кораба си. Как го вдигнахте от планетата и го пратихте в космоса?

— С откраднат хипердвигател на скуимите — каза Шайра. — Той създаде лещовидно поле около кораба, като изолира него и околния въздушен слой от планетата. После използвахме двигателя за ускоряването в космоса, за да стигнем близо до „Коши“. Накрая, след срещата с вашия кораб, двигателят послужи за преминаването през „Интерфейс“.

— Скуимите… Това е расата, с която хората се сблъскали по-рано, нали? Преди каксите?

— И чието поражение ни осигури по-голямата част от основните технологии, нужни, за да излезем извън Слънчевата система.

— И как ще ги победим?

Шайра се ухили.

— Прочети в учебниците по история.

— А скуимският двигател работи ли в момента?

— С минимална мощност. Осигурява ни защита от радиацията.

— И задържа въздуха около кораба, права ли съм?

— Не, за това е достатъчно притеглянето на кораба.

Берг кимна. Може би й се откриваше възможност да получи малко по-смислена информация.

— Изкуствена гравитация? Нещата са отишли доста напред след моето време.

Но Шайра само се намръщи.

Стигнаха до жилищата и работните помещения на „Приятелите“. Зданията представляваха най-обикновени кубове и конуси, съобразени с човешките размери, и бяха пръснати в центъра на тази земна местност като играчки около старите камъни по средата на диска. Строителният материал беше в еднакво гълъбовосиво и когато Берг бръсна с пръсти стената на типито, покрай което минаха, той се оказа гладък, доколкото се простираха границите на сетивата й. Но беше и топъл като човешко тяло, без студенината на метала. Това беше ксийлски строителен материал, едно от многото технически чудеса, които капка по капка се просмукваха към човечеството и неговите врагове — като скуимите и каксите — от ксийлите, господарите на сътворението.

„Приятелите“ щъкаха между зданията и усърдно се занимаваха със своите си работи. Малка групичка се бе скупчила около едно от устройствата за съхранение на данни, които наричаха „плочи“ и спореха над нещо, приличащо на схема на кораба от пръст.

Кимнаха на Шайра и хвърлиха любопитни погледи към Берг.

Досега Мириам преброи трийсетина „Приятели на Уигнър“ в кораба, мъжете и жените бяха горе-долу поравно. Наглед възрастта им беше между двадесет и пет и тридесет години, всички й се струваха способни и интелигентни. Явно този екипаж бе подбран измежду „Приятелите“ според пригодността им за задачата. Всички се придържаха към бръсненето на черепите си като Шайра. Берг слисано забеляза, че някои от тях наистина си бяха махнали миглите от клепачите. Но беше учудващо лесно да ги различава един от друг. Тя се убеди, че формата на черепа е толкова разнообразна (и толкова привлекателна за очите), колкото и чертите на лицето.

— Добре сте се справили, щом стигнахте дотук — подметна Берг.

— Повече от добре — хладнокръвно отвърна Шайра. — Корабът ни мина успешно през портала, без сериозни повреди и наранявания. Запасите и устройствата за рециклиране би следвало да ни поддържат в орбита около Юпитер много години. Достатъчно дълго, за да осъществим целите си. — Тя се усмихна. — Да, добре се справихме.

— Аха — Берг кисело оглеждаше групичките работливи „Приятели“. — Виж какво, много ще ми помогнеш да те разбера, ако ми кажеш какъв е този ваш дяволски Проект.

Шайра я удостои с тъжен поглед.

— Това би било неуместно.

Берг се обърна към нея с ръце на хълбоците и се озъби повелително.

— Шайра, не се крий зад глупави приказки. По дяволите всичко, използвахте моя кораб — и моя „Интерфейс“, за да се доберете дотук. Вашият успех, с който ми се фукаш толкова самодоволно, бе заплатен с живота на моя екипаж, изгубен от онази страна на червеевата дупка. Следователно ми дължиш малко повече от тези покровителствени дрънканици.

Хубавото, фино като хартия лице на Шайра се сбръчка сякаш от искрена угриженост.

— Съжалявам, Мириам. Не съм искала да се държа покровителствено с тебе. Но аз… ние наистина вярваме, че не би било правилно да ти кажем.

— Защо? Поне това ми обясни.

— Не мога. Ако разбереш същината на Проекта, ще схванеш и защо не можем да ти кажем нищо повече.

Берг й се изсмя в лицето.

— Ти на подбив ли ме взимаш? С това ли мислиш, че ще се задоволя?

— Не — отвърна Шайра с почти нагла усмивчица и отново за миг Берг изпита емоционално влечение към това странно, потайно същество от другия край на времето. — Но това е всичко, което мога да споделя с тебе.

Мириам се почеса по главата през жилавата четина.

— Но от какво толкова се боите? Мислите, че е възможно да ви се противопоставя, да опитам да попреча на Проекта ви?

Шайра кимна със сериозен вид.

— Да. Ако го разбереш дори само отчасти, възможно е.

Берг се навъси.

— Не ми се вярва да говориш за разбиране, а по-скоро за вяра. Дори и да знаех какво сте намислили, бих могла да застана срещу вас, защото не споделям същата ирационална вяра в успеха. Това ли е?

Шайра не отговори. Погледът й си остана ясен и безметежен.

— Шайра, може би наистина се нуждаете от помощта ми. Аз поне не бих разчитала на вярата, че корабът ми ще полети, ако вместо това мога да се поровя в двигателя и сама да се уверя в това.

— Не е толкова просто, Мириам — въздъхна Шайра и се усмихна обезоръжаващо. — И бих искала да не ме подпитваш повече.

Берг докосна лакътя на момичето.

— Шайра, аз съм на ваша страна — настойчиво каза тя. — Нима не разбираш? — Тя махна неопределено към вътрешната част на Слънчевата система. — Бихте могли да се опрете на възможностите на пет планети, на самата Земя. Щом хората научат какво се опитвате да предотвратите — кошмара на какската Окупация — ще получите цялата помощ, която могат да съберат тези светове. Ще имате на разположение силата на милиарди.

— Няма да е от полза, Мириам. Спомни си, че сме с петнадесет века по-развити от вас. Едва ли има с какво да помогнете.

Берг се вцепени, после се отдръпна назад.

— Шайра, можем да подготвим адски мощен удар. А какво ще стане, ако каксите ни последват назад във времето през портала? Няма ли да ви потрябва помощ, за да ги отблъснете?

— Можем да се защитим — спокойно отговори Шайра.

Берг потрепери, но продължи натиска:

— Представи си стотина жестоко претъпкани с оръжия ГОТ-кораби, нахлуващи през портала в бъдещето. Могат да причинят страхотни разрушения…

Шайра поклати глава.

— Един-единствен Сплайн може да ги изтреби за миг.

— Тогава нека се възползваме от предимството във векове, което спечелихме — Берг удари с юмрук по дланта си. — В момента нито един какс не подозира, че съществува човечеството. Можем да отидем и да ги изпепелим в самото им гнездо. Ако ни разкриете тайната на хипердвигателя на скуимите, можем да построим цяла армада, по-бърза от светлината, и да…

Шайра се засмя леко.

— Колко си мелодраматична, Мириам! И колко склонна към насилие! — Тя разпери ръце в широка дъга. — И в момента каксите управляват търговска империя, обхванала стотици звездни системи. Честно казано, самата мисъл, че зле подготвена сбирщина хора има надежда за победа над такава мощ, буди смях. А и ние не сме инженери по хипердвигатели. Не можем „да разкрием тайната“ на скуимския двигател, както ти се изрази.

— Позволете на нашите инженери да го разглобят!

— Всеки подобен опит би довел до опустошението на половин планета.

Берг усети, че отново настръхва.

— Пак се държиш снизходително — възрази тя. — Дори обидно. Та ние не сме абсолютни кретени. В края на краищата ние сме вашите предци. Би трябвало да проявяваш по-голямо уважение.

— Приятелко, прекалено опростяваш нещата. Не сме дошли тук за обикновено военно нападение срещу каксите. Дори и да имаше възможност за успеха му — а такава няма — не би било достатъчно. Нашата цел е едновременно и по-изтънчена, и въпреки това откриваща път към постигането на много, много повече.

— Но няма да ми кажеш каква е тя. Не би ми се доверила. На мен, на собствената си пра-прабаба от не знам кое си поколение…

Шайра се усмихна.

— Мириам, бих се гордяла да притежавам частица от твоето генетично наследство.

Вървяха една до друга все към центъра на кораба от пръст. Скоро излязоха от пояса постройки с групичките заети хора и шумът от разговорите на „Приятелите“ заглъхна зад тях. Стигнаха центъра и сякаш навлязоха в островче на мълчанието.

Когато двете жени пристъпиха в неравния кръг от камъни, това се стори напълно нормално на Берг.

Тук нямаше светлинни кълба. Камъните, масивни и древни, се изправяха предизвикателно в димната светлина на Юпитер. Берг застана под една непокътната арка от пясъчник и докосна синкавосивата повърхност на побития камък. Помисли, че не беше нито потискащ, нито студен, а почти като да погалиш слон.

— Знаеш ли — каза тя, — сигурно ще предизвикаш страшна суматоха, ако приземиш това нещо. Може би в равнината Солсбъри, на няколко мили от оригинала, който мирно си стои там под дъжда и вятъра в тази времева зона. Ако бях на твое място, нямаше да устоя на изкушението, пък с Проекта каквото ще да става.

Шайра се ухили.

— Идеята е доста привлекателна.

— Аха.

Берг тръгна към средата на кръга, като прекрачваше натрошени скални парчета. Бавно се завъртя на място и огледа насечената околност, стараеше се да види това място през очите на хората, които го бяха съградили преди четири хиляди години. Как ли би изглеждало при слънцестоене, разположено на голите плещи на равнината Солсбъри, без белези на цивилизация където и да било във вселената, освен няколко пръснати огъня по полето, които скоро щяха да избледнеят в зората?

… Но безличните сиви постройки на „Приятелите“ очертаваха нейния хоризонт. И знаеше, че дори да има сила да издуха надалеч тези колиби, ще останат само няколкостотин метра изтръгната трева, чиито накъсани краища висят над необхватността. И ако вдигнеше глава, би могла да види извития в дъга край на Юпитер, надвиснал над тях като гигантска стена във вселената.

Старите камъни се смаляваха пред такова величие. Изглеждаха жалки.

Почувства някаква нелепа бучка да засяда в гърлото й.

— По дяволите — дрезгаво каза тя.

Шайра пристъпи към нея и сложи длан на ръката й.

— Какво има, приятелко?

— Нямахте право да постъпите така.

— Как?

— Да отмъкнете тези камъни! Тук не им е мястото, никой не си е и помислял те да се озоват на това място. Как можахте да убиете такава история? Дори каксите никога не са посегнали на камъните, ти сама ми каза.

— Каксите са окупатори — промърмори Шайра. — Ако бяха решили, че е в техен интерес, биха ги смлели на прашинки.

— Но не са го направили — процеди Берг със стиснати челюсти. — И някой ден, с вас или без вас, каксите щяха да си идат. И камъните още щяха да си стоят на мястото!… Ако не бяхте вие.

Шайра вдигна лице към Юпитер, голата й глава се очерта в розовооранжевата светлина.

— Повярвай ми, ние — „Приятелите“, не сме безсъвестни, когато става дума за подобни неща. Но решението беше правилно в края на краищата.

Тя се обърна и Берг откри нещо тревожно религиозно, почти безразсъдно в бледите, празни сини очи на момичето.

— Откъде знаеш? — сопна се тя.

— Защото — бавно, като на дете каза Шайра, — накрая нищо лошо няма да се е случило на камъните.

Берг я зяпна, чудеше се дали да прихне.

— Ти луда ли си? Шайра… Дълбали сте под камъните, опаковали сте ги в полето на хипердвигателя, изтръгнали сте ги от планетата, прекарали сте ги през бойния ред на какската флота и ги захвърлихте на хиляда и петстотин години в миналото! Че какво още бихте могли да им сторите?

Шайра се усмихваше, а угрижеността се върна на лицето й.

— Ясно ти е, че няма да ти разкрия нашите намерения. Не мога. Зная, че се тревожиш, и бих искала с цялото си сърце да повярваш — когато нашият Проект успее, Стоунхендж ще си остане незасегнат.

Внезапен страх накара Берг да издърпа ръката си изпод пръстите на момичето.

— Но как е възможно това? За Бога, Шайра, какво смятате да правите?

Но „Приятелката на Уигнър“ не й отговори.