Нашественици във времето

13

В зенита порталът на „Интерфейс“ наподобяваше мъничко растящо цвете с електрически син цвят. Корабът Сплайн вече навлизаше в хилядамилната зона на екзотичното пространство — изкривения вакуум около устата на червеевата дупка.

Джейсофт Парз кацна като птица в задействаната изкуствена гравитация на двигателите. Седна и впери остър поглед в Майкъл.

Шайра стана и тръгна несигурно през купола. Огромните й очи бяха уморени, черепът ясно се очертаваше под тънката кожа.

— Не бива да правите това — каза тя.

Майкъл започна:

— Скъпа моя…

Хари го прекъсна:

— Майкъл, затънали сме в буря от послания. Чудя са как от всички тези комуникационни лазери куполът още не се е подпалил… Мисля, че трябва да се заемеш с това. Всички кораби в радиус от хиляда мили знаят, че сме тръгнали, и около дузина различни служби желаят да научат какво, по дяволите, правим.

— Може ли някой от тях да ни спре, преди да достигнем „Интерфейс“?

Хари помисли.

— Вероятно не. Сплайнът, дори разбит, е адски голям, трябва да го пръснат на парчета, за да го спрат. А в околността няма толкова тежки оръжия.

— Чудесно. Зарежи ги.

— Имаме и съобщения от кораба на „Приятелите“ — уведоми го Хари. — Най-учтиво питат какво си въобразяваме, че правим.

Шайра силно стисна ръце.

— Майкъл, длъжен сте да ги изслушате!

— Шайра, отговори ми честно. Могат ли „Приятелите“ да направят нещо, за да ни спрат?

Устните й потрепваха, очите й натежаха сякаш от напиращи истерични сълзи. Майкъл почувства нелеп, необясним подтик да я успокои.

— Не — каза тя накрая. — Не и физически. Но…

— Тогава зарежи и тях. — Майкъл се умисли. — Всъщност, Хари, искам да изключиш целия проклет комуникационен блок… Както и цялото оборудване на Сплайна със същите функции. Завинаги. Искам да го превърнеш в боклук. Можеш ли да направиш това?

Пак кратко колебание.

— Няма проблеми, Майкъл — несигурно промълви Хари. — Но… според тебе това наистина ли е добра идея?

— Няма да ни послужи за нищо там, където отиваме. Само ни разсейва. След колко — той плъзна поглед по зенита, — четиридесет минути ли?…

— Тридесет и осем — мрачно отговори Хари.

— … ще влезем в „Интерфейс“. И ще го затворим. Никой нищо повече не може да каже по това решение.

— Няма да споря — настоятелно продължи Хари, — но… Майкъл, ами Мириам?

— Мириам също е отвличащ вниманието фактор — твърдо отвърна Майкъл. — Хайде, Хари, направи каквото ти казах. Нуждая се от твоята подкрепа.

Няколко секунди всички мълчаха.

— Готово — съобщи Хари. — Съвсем сами сме, Майкъл.

— Вие сте глупак — студено изрече Шайра.

Майкъл въздъхна и се намести по-удобно на кушетката.

— Не за пръв път ме наричат така.

— Но може би за последен — сухо подметна Парз.

— Мислите си, че с един дързък, решителен удар се справяте с проблема — продължи Шайра, воднистосините й очи не се отделяха от лицето на Майкъл. — Мислите си, че сте безстрашен пред очакващите ви неизвестни опасности — среща с бъдещето, дори със смъртта. Но вие не сте безстрашен. Уплашен сте. Плашат ви дори думите. Страхувате се от думите на своите съвременници — а колко лекции трябваше да изслушам, че било толкова важно да ви се доверим… да споделим с вас огромните проблеми, с които се опитвахме да се преборим? Сега път вие — колкото глупав, толкова и високомерен — обръщате гръб дори на своите хора. Боите се и от думите на „Приятелите“, дори от мен, от логиката, от истината в нашите убеждения.

Майкъл разтърка носа си. Как му се искаше малко да му олекне от тази досадна умора.

— Страхотна реч — каза той.

Тя се изправи напрегнато.

— Боите се и от себе си. От страх, че не ви достига решителност, дори не смеете да обмислите възможността да се посъветвате с най-близкия си човек — Мириам, която е на не повече от една светлинна секунда разстояние. По-скоро сте готов да превърнете комуникационните уреди в „боклук“, отколкото…

— Стига — отсече Майкъл.

Тя леко се дръпна назад от резкия му глас, но не изглеждаше готова да отстъпи. Бледите й очи блестяха на костеливото лице.

Майкъл каза:

— По дяволите всичко! Това вече са академични спорове, Шайра. Правилата се промениха. За всичко, което очаква отсега нататък този кораб, останалата вселена все едно не съществува. Да се разберем, че така ще бъде. Сега сме само четирима — ти, аз, Парз и Хари…

— И няколкостотин антитела — колебливо добави Хари, — които контролирам с известни затруднения…

Майкъл не го слушаше.

— Само ние четиримата, Шайра, в този мехур от въздух и топлина. И единственият начин корабът да завие обратно е ти — именно ти — да убедиш мен и другите, че вашият Проект си струва неизчислимите рискове. — Той се вгледа в нея, опитваше се точно да прецени какво мисли. — Е, какво? Имаш още тридесет и осем минути.

— Тридесет и шест — поправи го Хари.

Шайра затвори очи и дълбоко, на пресекулки си пое дъх.

— Добре — съгласи се тя.

Тръгна към стола си тромаво и вдървено. Седна.

Майкъл се оживи от очакването, сякаш се подмладяваше от възможността най-после да получи отговор на своите въпроси.

Шайра им говореше за Юджийн Уигнър и за катастрофите на фон Нойман.

Както в случая с живата или мъртвата котка на Шрьодингер, събитията си остават недействителни, докато не ги регистрира съзнанието на наблюдател. Но всяко наблюдение просто прибавя нов слой потенциалност към ядрото от събития, също неосъществен, докато не бъде наблюдаван на свой ред.

Според Уигнър веригите от квантови функции се простират в безкрайността, в никога несвършваща верига, в безкрайна регресия.

— Така стигаме до парадокса на приятеля на Уигнър — заключи Шайра.

Майкъл нетърпеливо поклати глава.

— Но това си е чисто философски спор. Самият Уигнър вярвал, че регресията не е безкрайна… че веригата от вълнови функции прекъсва, щом нечие съзнание извърши наблюдение.

— Това е единият възглед — спокойно отвърна Шайра. — Но има и други…

Шайра им описа теорията за вселената на участието.

Според тази хипотеза животът — разумният живот, бил съществен за самото битие на вселената.

— Представете си неизброимо множество вериги от квантови функции като „кутията-котката-приятеля“, всички простиращи се през времето, без да свършват някога. Животът, съзнанието постоянно предизвикват съществуването на вселената със самото действие на наблюдението й.

Съзнанието е като огромно, насочено към себе си око, рекурсивна схема, създадена от вселената, за да превърне самата себе си в действителност.

И ако това е вярно, смисълът на съзнанието, на живота трябва да бъде събирането и подреждането на данни — на всички данни, навсякъде — наблюдението и пресъздаването на всички събития. Защото без пресъздаване не може да има действителност. Надигащ се от милиони случайни начала, като разбъркването на химическата супа в древните океани на Земята, животът се разпрострял, продължава да се разпростира — и да наблюдава, да събира и записва данни, използвайки всевъзможни средства.

— Живеем във време близо до началото на контактите между различните раси в междузвездни мащаби — продължаваше Шайра. — Войни, смърт, разруха, геноцид. Но от една божествена гледна точка всичко това може да се смята за взаимодействие — за споделяне, размяна на информация.

Несъмнено накрая счепкалите се за дреболии разумни видове от нашето време ще уредят своите детински разногласия, породени от предразсъдъци, от тесногръди интереси, от неправилни схващания. И заедно ще поемат, може би поведени от ксийлите, към върховната цел на живота — събирането и съхранението на всички данни, наблюдението и пресъздаването на самата вселена.

Все повече средства ще бъдат посвещавани на тази цел — не само нашир, с разпространението на живота от безбройните точки, в които възниква, а и в дълбочина, в обхват. Накрая всички енергийни източници, достъпни за употреба — от гравитационния потенциал на свръхкуповете галактики до енергията, присъща на пространството, ще бъдат насочени към грандиозния замисъл на съзнанието.

Шайра описа бъдещето на вселената.

След няколко милиарда години — един миг в космически мащаби — земното Слънце ще напусне Главната последователност на звездите, външните му слоеве ще се раздуят и ще погълнат остатъците от планетите. Разбира се, човечеството ще продължи нататък, ще изостави старото в името на новото. Други звезди ще възникнат, за да заменят онези, които умират… Но темпът на формиране на нови звезди вече намалява по експонента, наполовина на всеки половин милиард години.

След около хиляда милиарда години вече няма да се появяват още звезди. Помръкналите галактики ще продължават да се въртят, но случайните сблъсъци ще взимат своите жертви. Планети ще се „изпаряват“ от своите звездни системи, както и звезди — от своите галактики. Звездите, останали в оръфаните от времето структури, постоянно ще губят енергия чрез гравитационно излъчване и накрая ще се слеят в огромни черни дупки с галактически размери.

На свой ред и тези дупки ще се сливат — до мащабите на галактични купове и свръхкупове. Линиите на цялата вселена ще се съберат отвсякъде, ще потънат най-сетне в гигантските сингуларности.

Но животът ще надделее, твърдеше Шайра, все по-пълно ще използва останалите във вселената източници на енергия. Като мъждукането на звездните трупове, поддържащи температура няколко градуса над абсолютната нула чрез разпадането на протоните.

И още ще има активност.

Изпарението на черните дупки ще продължава, с постепенно свиване и изчезване на хоризонтите на събитията дори в мащабите на галактиките и куповете галактики. И голите сингуларности ще възникнат в разширяващата се вълна от пространство-време.

Вероятно вселената не би могла да съществува след възникването на гола сингуларност. Вероятно появата на такава пролука ще причини края на пространството и времето, края на битието.

— И може би — обобщи Шайра, — смисълът на живота в последните етапи от еволюцията на вселената е да манипулира хоризонтите на събитията така, че да предотврати възникването на голи сингуларности.

— Аха — усмихна се Парз, — още една елегантна идея. Значи на нашите потомци им предстои да преминат курс за Космически цензори.

— Или за Космически спасители — сухо добави Майкъл.

Хари попита с натежал от благоговение глас:

— Но как е възможно да се манипулират хоризонтите на събитията?

— Не се съмнявам, че начините са много — отвърна Майкъл. — Дори и сега можем да измислим няколко от по-грубите. Например като принудим черни дупки да се слеят, преди да завърши изпарението.

— Парадоксът на Уигнър е неизбежен — намеси се Шайра.

Веригите от колебливи квантови състояния ще се натрупват безспир, ще израстват като цветя, ще продължават в бъдещето, докато наблюденията на обхваналите целия космос идни умове се опрат на неизброими слоеве история, скрепени от вкаменелостите на древни събития.

— В края — продължи тя с твърд и странно безжизнен глас, — животът ще покрие вселената и пак ще наблюдава, пак ще изгражда регресията от квантови функции. Ще насочва динамичната еволюция на космоса като цяло. Можем да очакваме, че събраните ведно сили на живота ще се възползват дори от последния източник на енергия — абсолютната енергия на самото разширяване на пространство-времето…

Съзнанието трябва да съществува толкова дълго, колкото и космосът — защото без наблюдение не може да има пресъздаване, съществуване. И още — съзнанието трябва да стане равно на космоса, за да бъдат наблюдавани всички събития.

Парз меко се засмя от учудване.

— Какво видение! Момиче, на колко години си? Говориш така, сякаш си поне на хиляда.

— Но — продължаваше Шайра, — веригите от квантови функции накрая ще се слеят, ще стигнат върха си в последното състояние — при последната граница на вселената, при времеподобната безкрайност. А при времеподобната безкрайност се намира Върховният наблюдател. И ще бъде извършено последното Наблюдение…

— Да — обади се Парз, — и така, като свива всички вериги от квантови функции направо назад през времето — през разрухата на галактиките, до настоящето и нататък в миналото, през Уигнър, неговия приятел, котката и кутията й… Що за очарователна идея…

— Историята на вселената ще бъде пресъздадена в ретроспекция. Но не преди последното Наблюдение. — За пръв път, откакто се отпусна на стола си, Шайра погледна Майкъл. — Разбирате ли какво следва от това?

Той се намръщи.

— Разбира се, тези идеи са зашеметяващи. Но вие направихте още една крачка, нали, Шайра? Има още една хипотеза, която сте създали.

— Ами… да. — Тя странно сведе глава в подобна на молитва проява на уважение. — За нас е невъзможно да повярваме, че Върховният наблюдател ще представлява просто едно пасивно око. Камера, отбелязваща цялата история.

— Не — съгласи се Майкъл. — Мисля, че вярвате в способността на Върховния наблюдател да влияе на пресъздаването. Нали? Вярвате, че Наблюдателят ще има властта да изследва всички почти безкрайни потенциални варианти на историята на вселената, съхранени в регресиращите вериги от квантови функции. И че Наблюдателят ще избере, ще пресъздаде история, която… която какво?

— Която може би просто ще е най-удовлетворяващата естетическото му чувство — предложи Парз със суховатата си старческа ирония.

— Която увеличава до максимума потенциала на битието — възрази Шайра. — Поне в това вярваме. Която превръща космоса, цялото време, в сияйно място, в градина без погубване, болка и смърт.

Тя внезапно отметна глава. Майкъл беше трогнат от контраста между мършавостта на напрегнатото лице и красотата — силата, копнежа — в нейните идеи.

Хари каза с дрезгав от изумление глас:

— Богът в края на времето. Как е възможно това?

Майкъл се улови, че би искал да погали момичето, и опита да вложи нежност в думите си.

— Вече си мисля, че ви разбирам. Вие вярвате, че нищо от това не е действително — положението ни тук, какската окупация на Земята, нахлуването на каксите през времето. Всичко е преходно в определен смисъл. Ние просто сме принудени да понасяме движението на съзнанията си по една от веригите квантови функции, която според вярванията ви ще бъде свита изхвърлена от вашия Върховен наблюдател, за да избере…

— Рая — избърза Хари.

— Не, не е толкова примитивно — каза Майкъл. Опита се да си представи, да погледне отвъд думите. — Хари, ако тя е права, върховното състояние — последната форма на битието — ще се състои от всеобща и локална оптимизация, от довеждане на потенциала до максимум, навсякъде и от първия миг, от началото на времето.

Сияние, бе казала Шайра. Да, сияние сигурно бе подходяща дума за такова съществуване… Майкъл затвори очи и се съсредоточи в усилие да извика в съзнанието си представата как тази калпава действителност изгаря, за да открие сивата светлина на лежащото под нея оптимално състояние.

Сълзите леко напираха под затворените му клепачи. Ако някой бъде удостоен само да надзърне в това видение, каза си Майкъл, щом бъде завлечен обратно в тресавището на настоящата верига от недействително битие, той веднага ще се побърка.

Щом на това се крепеше вярата на „Приятелите“, нищо чудно, че бяха толкова далечни, толкова напрегнати — и нехайни спрямо всекидневния живот, спрямо болката и смъртта на другите. Историята, каквато съществуваше, за тях не беше нищо повече от мърляв предшественик на идната всеобща оптимизация, когато Върховният наблюдател ще захвърли всички несъвършени световни линии.

И нищо чудно, продължаваше да размишлява той, че у „Приятелите“ липсваше човещина. Техните мистични видения бяха лишили от всякакво значение собствения им живот — единствения живот, който имаха, каквато и истина да съдържаше философията им. Бяха станали непълноценни същества, нещо по-малко от хора. Отвори очи и се вгледа в Шайра. Отново долови упоритото напрежение в това крехко момиче — но сега виждаше и колко ощетена беше тя от своята философия.

Не беше напълно жива и може би никога нямаше да бъде. Осъзна, че я съжалява.

— Добре, Шайра — нежно промълви той. — Благодаря ти, че ми каза всичко това.

Парз въздъхна едва ли не с копнеж, финото затворено лице издаваше изтънчената му печал.

— Но тя още не ни е казала всичко. Не е ли така, момиче? — Гласът му се изостри. — Щом наистина вярваш в това чудесно видение — че вече преживяната от нас история, настоящето и бъдещето, с което ще се сблъскаме, са обикновени първообрази за някаква необятна съвършена версия, която някой ден ще ни бъде натрапена от самия край на времето, тогава за какво е целият този Проект? Защо е необходимо да правите нещо, за да промените положението си тук и сега? Защо просто не понесете болката, защо не я оставите да отмине и да чакате всичко да бъде поправено в края?

Тя поклати глава.

— В моето време хората са безпомощни под робството на каксите. Успяхме да съберем силите, нужни за нашия бунт, но само непредвиденото пристигане на вашия кораб от миналото ни даде търсената възможност. Такъв бунт не може да сполучи втори път. Майкъл Пул, ние вярваме, че какската Окупация ще причини упадъка на човечеството. Може би неволно, каксите ще унищожат хората. Така те ще прекъснат всички времеви линии, в които човечеството преживява епохата на Окупацията и се присъединява към по-голямата, ставаща все по-зряла общност на разумните раси и прибавя нещо към мъдростта на онези могъщи същества в края на времето. Каксите ще спрат предаването във времето на всички данни за това, което са били и са могли да бъдат хората. Това е най-голямото, невъобразимо престъпление — и си струваше да му се противопоставим, дори да не принадлежахме към разумната раса, която е засегната…

Но ние принадлежим към нея. И вярваме, че сме длъжни да им попречим, да опазим бъдещата роля на човечеството.

Пул подръпна устните си.

— Джейсофт, какво е мнението ви?

Парз разпери ръце.

— Може и да е права. Каксите от моята епоха не планираха унищожението ни преди тази злощастна поредица от случки, по ирония на съдбата предизвикана именно от „Приятелите“ — бяхме им твърде полезни в икономиката. Но може би в края на краищата не бихме издържали на едно по-продължително робство. Ако погледнем напред, ще видим, че предсказанието на Шайра трябва да се осъществи, но не така, както очаква. Човекът Джим Боулдър ще унищожи каксите, ще ги прогони сред звездите. След това, както изглежда, унищожението на човешката раса ще се превърне в обща цел на каксите.

Пул кимна. Изучаваше реакциите на Шайра по време на този разговор, но лицето й остана празно, неподвижно, безизразно хубаво. Тя не слуша, разбра Пул. Може би не е способна да слуша.

— Много добре. Тогава, Шайра, кажи ни как превръщането на Юпитер в черна дупка ще ви помогне да постигнете целите си? Щеше ли да бъде сингуларността нещо като свръхоръжие?

— Не — спокойно отговори Шайра. — Нашето намерение не е такова. Поне не пряко.

— Не — съгласи се Пул, втренчил поглед в момичето. — Вие нито сте оръжейници, нито воини. Нали? Според мен виждате себе си като част от голямото движение на живота нагоре, към чудесното космическо бъдеще, което ни описа. Мисля, че искате да запазите нещо. Някакъв вид информация. И да я изпратите отвъд тази опасна епоха в далечното бляскаво бъдеще, когато онези всезнаещи Наблюдатели на вселената ще приемат посланието ви и ще разберат същината му.

Парз го гледаше озадачено.

Майкъл му обясни:

— Джейсофт, те превръщат Юпитер в огромна времева капсула. Създават черна дупка, която може да се изпари след… колко? Десет на четиридесета или петдесета степен години след този момент? Юпитер ще представлява гигантска гробница, която след време ще се отвори. Ще възникне гола сингуларност. Онези космически инженери, любителите на човъркането из динамичната еволюция на вселената, ще дойдат да проучат какво става, да премахнат опасността за вселената и за нейното бъдеще-минало.

— Аха — Джейсофт се усмихна. — И когато дойдат, ще намерят съобщение. Оставено за тях от „Приятелите“.

Хари се разсмя.

— Разговорът става все по-интересен. Какво ще съдържа това послание? Как да започнем диалог с богоподобни космически проектанти след десет на четиридесета степен години в бъдещето? „Здрасти, бяхме тук и си имахме страхотни проблеми. А вие?“

Майкъл също се усмихна.

— Очаквах да проявиш малко повече въображение. Ами ако поставиш там човешки геном например? Бъдещото съзнание ще възстанови по него най-доброто от расата ни. А ако се позанимаваш още малко, би могъл да съхраниш посланието в съзнанието на отново оживелите хора. Представи си, Хари, представи си как излизаш от някаква изкуствена утроба, а главата ти е претъпкана със спомени за кратката и славна младост на вселената — и се озоваваш в космос, където възникването, животът и смъртта дори на последната съсухрена звездичка са вече далечен спомен…

Сега и Шайра се смееше.

— Няма никакви ограничения, стига да разполагате с необходимата технология. Можем да си представим, че превръщаме маса, сравнима с тази на Земята, в данни и ги зареждаме в хоризонта на събитията. Така ще имаме на разположение десет на шестдесет и четвърта степен бита — равни на записите на десет на тридесет и осма степен човешки личности. Майкъл, можем да си представим как съхраняваме всеки някога живял човек, недосегаем за каксите и другите хищници.

— Но как ще съхраните данните? Ние вече знаем, че черната дупка е страхотен източник на ентропия. Ако обект с каквато и да било сложност имплодира в дупка, всички битове данни за него са загубени за вселената отвън, освен неговата маса, заряд и спин…

— И сингуларностите са сложни обекти — каза Шайра. — Невъобразимо сложни. Ние отидохме много напред в разбирането им в сравнение с вашето време. Вероятно може да се съхраняват данни и в структурата на пробива в пространство-времето…

— Но — прекъсна я Парз с лукава усмивка на кръглото, слабовато лице, — при цялото ми уважение към тебе, скъпа, още не си ни казала какво точно е посланието ви към бъдещите свръхсъщества. Ако бяхте успели да го изпратите.

Майкъл се размърда на кушетката.

— Е, поне това е очевидно.

Шайра го гледаше настръхнала, във върховно напрежение.

— Нима?

— Опитвате се да изпратите послание на Върховния наблюдател. — Чу как Парз изохка без думи, но продължи: — Искате да повлияете на начина, по който ще подбере оптималната жизнена линия на космоса. Искате да сте сигурни, че информацията за човечеството ще стигне до бъдещето след каксите и че Наблюдателят ще избере линии в полза на хората. — Майкъл се усмихна. — Прав съм, нали? Шайра, признавам си, че се възхищавам на вашите способности да мислите с размах.

Момичето кимна неловко.

— От гледна точка на цялата човешка раса, нашата цел е оправдана.

Той на свой ред склони глава.

— О, несъмнено! Няма по-оправдана. И щом бъде извършено последното Наблюдение, събитията, които преживяхме, няма да са се случили, а значи и използваните от вас средства ще бъдат оправдани… защото ако настъпи желаният от вас край, тези средства дори не са били употребени.

— Това е връх на безобразието! — възмути се Парз, зелените му очи искряха. — Но е чудесно! Много ми харесва.

Шайра седеше мълчаливо, погледът й пронизваше Майкъл.

— Е, най-малкото вече знаем какво става тук — весело обобщи Хари. — Но сега идва трудната част. Ще им помогнем ли… или ще се опитаме да ги спрем?

Точката синя светлина в зенита на купола бе станала голяма колкото юмрук.

Шайра почти небрежно вдигна рамене.

— Повече нямам с какво да ви повлияя. Мога само да разчитам на мъдростта ви.

— Правилно — Майкъл сви устни. — Но преди не изгаряхте от желание да се доверите на мъдростта ни, нали?

— Не ни се вярваше, че бихте разбрали — простичко отвърна тя. — Преценихме, че е по-вероятно да постигнем успех, ако работим сами.

— Е, да — студено каза Парз. — Скъпа моя, може би сте проявили благоразумие, като сте избрали такова поведение. Научих, че тези хора, петнадесет века преди общото за двама ни време, са зад нас по знания и опит, но ни превъзхождат — дори нещо повече — по мъдрост. Подозирам, че сте знаели предварително как биха се отнесли те към вашите кроежи. Знаели сте, че ще ви попречат.

Шайра несигурно погледна Майкъл.

Той заговори неохотно, не искаше да бъде жесток с това младо, искрено в убежденията си момиче:

— Той говори за надменността ви, Шайра. За прекомерната ви дързост.

— Опитваме се да предотвратим унищожението на нашата раса — възрази Шайра с накъсан глас.

— Може би. До смъртния си час ще отдавам дължимото на смелостта, на изобретателността на „Приятелите“. Да построите кораба от пръст под погледа на каксите, да се хвърлите без колебания в непознатото минало… Да, смелост и далновидност не ви липсват. Но… кой ви е дал право да прекроявате историята на вселената? Откъде черпите своята мъдрост, за да правите това, Шайра — колкото ще да са оправдани стремежите ви? Чуй ме добре, уплашихте всички ни до смърт, когато си представяхме, че само се опитвате да създадете гола сингуларност. Това би довело до непредсказуема експлозия на не-причинност. Но вие всъщност се стремите нарочно да разкъсате причинността, и то във възможно най-големите мащаби.

— Да не сте посмели да ни пречите! — извика Шайра. Лицето й се разкриви от ярост, от почти детински инат.

Майкъл притвори очи.

— Не вярвам, че ще ми стигне смелост да ви позволя това, което искате. Виж какво, Шайра, може би цялата логика на разсъжденията ти е порочна. За начало да вземем философската основа на начинанието ви — точно това специфично решение на парадокса на Уигнър. То е чисто умозрително, само едно сред многото възможни.

Парз закима.

— И къде са свидетелствата за този напредък на живота, върху който градите надеждите си? Най-развитата раса, за която знаем нещо, са ксийлите. Но те не отговарят на вашето описание, не показват, че споделят целите, които сте си поставили. С нищо не са ни показали, че смятат събирането и съхранението на данни за корена на своето битие. В действителност тяхната цел изглежда съвсем друга — да направят своя Кър-метричен вход към друга вселена. И за да го постигнат, готови са да унищожават информация, съдържаща се в структури с междугалактичен мащаб. Та как космическото око, този ваш Върховен наблюдател, ще се появи някога, щом дори ксийлите не искат да ни поведат към създаването му?

Ноздрите й се раздуха.

— Вие няма да ни помогнете. Ще се опитате да ни спрете. Майкъл Пул, вие сте…

Той вдигна ръце.

— Не си прави труда пак да ме обиждаш. Сигурно съм глупак, но съм глупак, който и на себе си няма доверие, щом става дума за окончателното решение на вселенската история. Мисля, че бих направил всичко, за да предотвратя налагането на такова решение.

— Вероятно Проектът няма да успее или не може да успее — убеждаваше го Шайра. — Но той си остава най-добрата и единствена надежда на човечеството да се отърве от игото на каксите.

— Не — каза той.

Усмихваше се, но го завладя безмерна тъга. Макар и без причина, той се срамуваше, че последователно унищожава идеалите на тази млада жена.

— Шайра, страхувам се, че този твой довод приключва спора. Фактът е, че не се нуждаем от вашия Проект. — Кимна към Парз. — Джейсофт ни разказа. Хората ще се освободят от потисничеството на каксите. Ще мине много време и свободата ще означава почти пълното им изтребление — но ще бъде направено, вече знаем това, и то чрез простите, изненадващи постъпки на един-единствен човек. Чрез непредсказуемостта на човечеството. — Оглеждаше празното й лице — сега съзнаваше, че това е лицето на непълноценна човешка личност. — Обикновените хора накрая ще се справят с каксите. Но това не се побира в представите ти, нали? Няма нужда от вашите грандиозни планове да спечелите свобода, като саботирате самата история.

— Но…

— И доколкото виждам, единственият начин да бъде погубено това бъдеще — настойчиво продължаваше Майкъл, — е да оставим портала отворен, да дадем и на каксите още възможности да променят историята — в своя полза. Съжалявам, че съм имал нещо общо със създаването на това проклето нещо, че сложих началото на толкова много неприятности. Сега всичко, което искам, е да поправя стореното…

— Но ще умрете — натърти Шайра, вече готова да се хване и за сламката.

Той се разсмя.

— Много е смешно, но май вече не ме интересува кой знае колко… Все пак не искам да повлека всички вас със себе си, ако не се налага. Хари, намери възможност да ги отпратим, преди да ударим.

— Работя по въпроса — невъзмутимо каза Хари. — Сега ни остават тринадесет минути до портала.

Парз като че се размърда смутено в креслото си.

— Не съм сигурен дали заслужавам това помилване.

— Тогава смятайте го за задача — остро подхвърли Майкъл. — Искам да отведете това момиче от кораба. Мислите ли, че ще тръгне доброволно?

Парз хвърли кратък поглед на Шайра, застанала пред Майкъл с конвулсивно свиващи се юмруци.

— Вероятно не — каза тъжно той.

— Дванадесет минути — съобщи Хари.