Нашественици във времето

15

Жилищният купол на „Рака“ бе погълнат от нахлулия мрак на портала. Майкъл, вперил поглед нагоре, усети как се разтрепери от страх. Синьовиолетов огън се разгоря по ръба на купола. Сякаш неизброими изгреви издигаха заревото си навсякъде по стеснения хоризонт. Хари въртеше глава уплашено на кушетката до Майкъл, който каза:

— Това е от ударите на Сплайна в рамката от екзотична материя. Предполагам, че прави доста бели. Хари, а ти…

Холограмата на виртуалния Хари Пул отвори широко уста — невъзможно широко — и запищя. Нечовешкото цвъртене се плъзна нагоре към ултразвуците и стана недостъпно за сетивата на Майкъл.

Виртуалният се разпадна на пиксели и се сви в облак от искри.

Сплайнът се раздруса от навлизането в самата червеева дупка. Майкъл безпомощно се вкопчваше в ремъците, които го прикрепяха към кушетката. Не можа да изгони от паметта си мисълта, че корабът, който го носеше към бъдещето, доскоро беше уязвимо, разумно, живо същество.

Главата на Хари отново изникна точно над лицето му. Изглеждаше току-що обръснат, а косата му беше сресана грижливо.

— Моля за извинение — смутено каза той. — Трябваше да очаквам този шок от сблъсъка с екзотичната материя. Мисля, че вече съм съвсем наред. Прекъснах много от нервно-сензорните канали, свързващи централния процесор с другите части на кораба. Разбира се, така загубих доста от функционалните си възможности.

Чувството на загуба, на отчуждение заля като огромна вълна Майкъл. Лицето на Хари беше неуместно весела анимационна картинка в зрителното му поле, иначе заето само от пустотата на пролука в пространство-времето. Насили се да отговори.

— Аз… вече едва ли има значение. Стига да проработи хипердвигателят.

— Ще стане. Накарах моите верни антитела да охраняват останалите ни ключови позиции в кораба. Би трябвало да ги удържат, докато вече няма да има значение какво ще се случи.

Виртуалната глава се спусна дразнещо към Майкъл, докато застана само на трийсетина сантиметра от носа му и го погледна с преувеличена загриженост.

— Добре ли си?

Майкъл опита да се ухили, да се сопне, но чувството на самота запълваше главата му като широк, черен кладенец.

— Не. Въобще не съм добре.

Хари кимна всезнаещо и се отдръпна нагоре.

— Трябва да разбереш какво става в тебе. Минаваме от една времева рамка в друга. Помниш ли как Джейсофт Парз описваше това преживяване? Квантовите функции, свързващи те с твоя свят — нелокалните връзки между тебе и всичко и всички, които си докосвал, чувал, виждал — се разтягат, изтъняват, късат се… Оставаш толкова изолиран, сякаш току-що си се родил.

— Да. — Майкъл заскърца със зъби, искаше да потисне смазващата го психическа болка. — Да, разбирам всичко това. Но с нищо не ми помага. Не ми помага и мисълта, че оставих Мириам, всички и всичко, които познавах, без дори да се сбогувам. И не ми помага, че ме очаква само смъртта. И че ми остава да науча само колко ще боли… Плаша се, Хари.

Баща му отвори уста да каже нещо, но размисли. Убедителни наглед сълзи напираха в очите му.

Безпричинен гняв избухна у Майкъл.

— Недей пак да ми се лигавиш, проклето… факсимиле такова!

Хари се усмихна с плътно стиснати устни.

— Да включваме ли хипердвигателя? — меко попита той. — Да приключим тази история веднъж завинаги.

Майкъл затвори очи и поклати глава, усещаше мускулите на врата си сковани и стегнати, почти като дърво.

— Още не. Изчакай да навлезем по-навътре в гърлото на червеевата дупка.

Хари се поколеба.

— Майкъл, какво ще направи хипердвигателят с червеевата дупка?

— Не знам точно какво. И как бих могъл да знам? Никой досега не си е правил такива идиотски експерименти. Виж какво, червеевата дупка е пролука в пространство-времето, която нишките на екзотичната материя държат отворена. При това пролуката е нестабилна. Когато се включи хипердвигателят, настъпва локално изменение в измерността на пространство-времето. И правим това вътре в самата червеева дупка — дълбоко вътре, някъде към средата, където напрежението в пробитото пространство-време е най-голямо. Няма начин системите за обратна връзка, контролиращи червеевата дупка, да я удържат в стабилно състояние.

— После?

Майкъл вдигна рамене.

— Нямам представа. Но съм абсолютно сигурен, че никой вече няма да мине през „Интерфейс“. Надявам се предизвиканият от нас колапс да се разпространи нататък. Спомни си, че са създадени още връзки чрез червееви дупки, отвъд времето на Джим Боулдър и неговите подвизи. Не искам да оставям възможност на още някой какс да се върне и да опита нов удар по историята.

— Можем ли да затворим и другите червееви дупки?

— Кой знае. Хари, червеевите дупки подлагат на голямо напрежение пространство-времето…

— … и нас? — тихо добави баща му.

Майкъл кръстоса поглед с виртуалния.

— А ти как мислиш? Съжалявам, Хари. — Той се намръщи. — Е, какво са канеше да ми разкажеш?

— Кога?

— Страшната ти тайна. Когато се ударихме в екзотичната материя.

Главата на Хари се смали някак срамежливо.

— Аха. Надявах се да си забравил.

Загубил търпение, Майкъл цъкна с език.

— За Бога, Хари, остават ни някакви си минути живот, а ти пак се държиш като трън в задника ми!

— Мъртъв съм.

— … Какво?

— Мъртъв съм. Тоест истинският Хари Пул. Оригиналът. — Очите на Хари не се отделяха от Майкъл, гласът му беше равен и сух. — Мъртъв съм от тридесет години. Всъщност повече са.

Майкъл, потънал в квантовата, си изолация, се опитваше да схване смисъла на тази призрачна новина.

— Ти… той как…

— Организмът ми реагира неблагоприятно на една от АС-процедурите. Не я понесе. Тялото ми вече не издържаше. Казаха ми, че това се случвало на един от хиляда души. Поживях още няколко години. Състарявах се бързо. Аз, ъ-ъ… запазих този виртуален още щом разбрах какво ще се случи. Нямах наум някаква определена цел. Не съм предвиждал да ти го пратя. Само си помислих, че може би някой ден ще послужи за нещо. Дори просто като утешение.

Лицето на Майкъл се сви.

— Не знам какво да кажа. Съжалявам. Знаех какво са за тебе твоята младост, твоите…

— Моята приятна външност, здраве и потентност. — Хари се засмя. — Не се страхувай да го кажеш. Вече съм отвъд скромността. Да, всички тези неща, които исках да запазя, макар че това страшно те дразнеше.

— Знаех какво означаваше животът за тебе.

Хари кимна.

— Благодаря ти. Благодаря ти от негово име. Той… Хари умря, преди да включат мен, виртуалния. Имам спомените му до момента, когато е записал виртуалното си копие, после — празен период. Остави ми съобщение, преди да умре.

Майкъл тръсна глава.

— Оставил съобщение на един от своите виртуални. Такъв си беше баща ми.

— Каза ми, че не се боял от смъртта. — Хари изглеждаше замислен. — Той се бе променил, Майкъл. В сравнение с личността, която съм аз. Мисля, че искаше да ти предам това, ако някога се срещнем. Вероятно се надяваше да ти послужи за утеха.

Сплайнът се разтресе още по-силно и Майкъл, загледан през прозрачния купол, като че вече различаваше подробности там, където досега имаше само безформеност. С крайчеца на окото си улавяше синкавобялата светлина, още искряща по измъчения корпус от плът. Светлинни късове прииждаха от точка в безкрайността над главата му и избледняваха назад. Това бяха проблясъци, пластове безцветно сияние, сякаш гледаше мълнии през облаци. Знаеше, че е радиация, създадена от разплитането на напрегнатото пространство-време, дълбоко в гърлото на пролуката. Хвана се по-здраво за кушетката. За пръв път истински почувства скоростта — неограничената, неуправляема бързина. Жилищният купол беше толкова крехък и уязвим над него, не даваше по-сигурна защита от някое платнище, докато устремно потъваха в този процеп на пространство-времето. Наложи си да не се поддава на уплахата, да не извърне лице от прострялото се над него небе.

— Защо не ми е казал?

Лицето на Хари сякаш се втвърди.

— Не знаеше как да го направи. Искрено беше загрижен да не ти причини болка. Надявам се, че ми вярваш. Но основната причина беше, че двамата не сте имали мигове на близост, на… интимност, откакто ти навърши десет години. Ето затова. — Впи поглед надолу към Майкъл. — Ти какво очакваше? Той потърси подкрепа от своите приятели.

— Съжалявам.

— Аз също — сериозно каза Хари. — И той съжаляваше. Но такова беше положението.

— Ето кое е лошото да живееш толкова дълго. Вкиснатите отношения си остават такива завинаги. — Майкъл клатеше глава. — И все пак… Никога нямаше да узная това, ако не те бяха излъчили да ме убеждаваш, че трябва да се върна от Облака на Оорт.

— Те… междуправителствената комисия, създадена да се занимава с този инцидент, смяташе, че имам по-голям шанс да те убедя, ако нищо не знаеш, ако не ти кажа, че е мъртъв.

Майкъл едва не се усмихна.

— И защо, по дяволите, си го мислеха?

— Че какво знаят междуправителствените комисии за отношенията между баща и син?

Стените на червеевата дупка се свиваха също като гърло. Приличащите на мълнии светлинни петна проблясваха през прозрачните стени.

— Мисля, че е време — обади се Майкъл. — Ще се справиш ли с хипердвигателя?

— Не се съмнявай. Сигурно не ти е нужно да отброявам секундите… Майкъл, има съобщение за тебе.

— Какви ги приказваш? Кой, мътните го взели, може да се свърже с мен?

Хари каза с безизразно лице:

— Представител на разбунтувалите се антитела. Не са лишени от разум. Някак са се включили в схемата на преводача. Искат да им позволя да говорят с тебе.

— За какво?

— Обкръжили са хипердвигателя. Антителата го смятат за… аха, за заложник.

— И?

— Искат да преговарят за мир. В името на хармонията между разумните раси. Приготвили са си дълъг списък с условия. — Хари се намръщи над Майкъл. — Искаш ли да ги чуеш? Първо…

— Не. Само ми кажи — още ли контролираш хипердвигателя?

— Да.

Майкъл усети как напрежението изтича от мускулите на врата му, може би за пръв път от дни насам. Разсмя се.

— Кажи им къде да си заврат списъка.

Главата на Хари се разду като балон. Той се усмихваше, млад и самоуверен.

— Според мен е време. Сбогом, Майкъл.

Хипердвигателят се включи. Сплайнът се загърчи.

Ленти синкавобяла светлина нахлуха през пропукващите се стени на пространство-времето. Майкъл почти усещаше фотоните, пронизващи нелепата прозрачност на купола.

Едно залутано ъгълче от съзнанието му продължаваше да анализира, дори да се учудва. Виждаше как непоносимите напречни напрежения на изкривеното пространство-време се преливат в лъчиста енергия със свиването на червеевата дупка. Всеки миг нищожната защита на купола щеше да рухне. Сигурно плътта на Сплайновия труп вече се изпаряваше. Но знанията за ставащото не му помагаха много. Майкъл си каза, че е доста късно да установява това.

Накрая и виртуалният на Хари изчезна под натиска на божествено ослепителния блясък около купола.

Червеевата дупка сякаш се разпадаше на парчета пред „Рака“. Пукнатините в пространство-времето се разтваряха като разклонени тунели, простиращи се в безкрайността.

Майкъл не беше сигурен дали това трябваше да се случи. Може би нещата не вървяха точно според плана…

Пространство-времето се разтрошаваше. Майкъл изкрещя и притисна юмруци към очите си.

На кораба от пръст изображението на портала „Интерфейс“ светеше на всяка информационна плоча.

Мириам Берг седеше на обгорената трева, достатъчно близо до центъра, за да вижда отвъд разрушените постройки на „Приятелите“ парчетиите кафеникав варовик на мястото на древния Стоунхендж.

Джейсофт Парз, облечен в не особено подходящ по размери екип на „Приятелите“, седеше до нея, изпънал късите си крака върху тревата. Единствената капсула на „Нартикар“ стърчеше наблизо върху почернялата пръст. Братята д’Арси я върнаха тук, след като спаси Шайра и Джейсофт Парз.

Знаеше, че зелените очи на Парз я следят неотлъчно. Че той почти видимо излъчва съчувствие.

Майната му. Майната им на всички.

Подвила крака под себе си, Мириам се взираше в поставената в скута й плоча, гледаше дребното изображение на портала на екрана, сякаш с усилие на волята би могла да мине през плочата, да се смали и тя, докато последва Майкъл Пул през червеевата дупка в пространство-времето. Ако успееше да се съсредоточи истински, можеше да се изключи от всичко останало — този странен, доста студен мъж от бъдещето, седнал до нея, далечната суетня на „Приятелите“, дори гадно разредения въздух и неравномерното притегляне на опустошения кораб.

Мигът се разтегли. Порталът блещукаше като диамант на нейната плоча.

После, със стряскаща внезапност, ослепителна синьобяла светлина избухна в портала, изригна от всяка страна на тетраедърната рамка. Сякаш вътре мъничко слънце се бе превърнало в нова звезда. Блясъкът на деформиращата се червеева дупка яростно грееше от плочите на Парз, на „Приятелите“, навсякъде, където стигаше нейният поглед. Все едно че всеки имаше пред себе си свещ и сиянието на затварящата се пролука в пространство-времето осветяваше младите гладки лица.

Сиянието угасна. Когато отново се вгледа в плочата си, порталът беше изчезнал. Разбитата на парчета рамка от екзотична материя искреше и се разнасяше на всички страни от мястото в пространството, което пак стана обикновено и крайно.

Захвърли плочата с екрана надолу в тревата.

Джейсофт Парз остави своята по-внимателно.

— Това беше — въздъхна той. — Майкъл Пул успя да затвори червеевата дупка. Не може да има никакво съмнение.

Берг със сила заби пръсти в изровената земя, зарадва се на болката от извитите нокти.

— Тези скапани екзотични отпадъци трябва да бъдат изчистени. Опасни са за минаващите кораби.

— Е, всичко свърши. Ще трябва да намерите начин да се освободите.

— От какво?

— От миналото. — Той въздъхна. — А в моя случай — от бъдещето.

Тя вдигна глава към огромната мрачна маса на Юпитер.

— Бъдещето пак си е ваше… собственото ви бъдеще. Тук има какво да научите и да опитате. Това важи и за „Приятелите“, разбира се.

Той се усмихна.

— Например?

— За начало — АС-процедурите. И за пръв път в живота ви някои от най-съвременните — извинете ме, древните — медицински прегледи.

В усмивката на Джейсофт се промъкна тиха тъга.

— Но ние сме чужденци на родната си планета. Заседнали толкова далеч от своето време…

Тя вдигна рамене.

— Много сте, ако броим и „Приятелите“. А те са млади и, общо взето, жизнени. Бихте могли да основете колония, място има предостатъчно. Или пък да тръгнете към звездите. — Тя се усмихна на спомена за странното пътешествие на „Коши“. — Естествено, още не можем да ви предложим хипердвигател. Само субсветлинни скорости… Но от това чудото на пътешествието не избледнява, уверявам ви.

— Да. Е, Мириам, такива замисли може би са привлекателни за тези младежи, но не и за мен…

Тя го погледна.

— Какво искате да кажете? Вие какво ще правите, Джейсофт?

Той се усмихна и разпери своите дълги, похабени от възрастта пръсти.

— О, мисля си, че моята песен вече е изпята. Видях, направих, научих повече, отколкото дори си мечтаех. Или пък заслужавам.

Очите й се присвиха.

— Ще откажете лечение с АС? Чуйте ме, ако чувствате някаква вина за работата, която сте вършил през Какската Окупация, в тази епоха никой няма да…

— Не е това — внимателно я прекъсна той. — Скъпа моя, не говоря за някаква сложна форма на самоубийство. И не страдам особено от угризения въпреки нравствената двусмисленост на онова, което направих с живота си. Твърдо вярвам, че напуснах своето време в този проклет Сплайн, като оставих след себе си повече добро, отколкото лошо… Просто смятам, че ми стига това, което видях. Разбирате ли, зная всичко, което бих си пожелал. Зная, че въпреки провала на Проекта, замислен от тези бунтовници… от „Приятелите на Уигнър“, накрая Земята ще бъде напълно свободна от игото на каксите. Не ми е нужно да науча нищо друго. И не искам да гледам как събитията мъчително си пробиват път към този край. Сега разбрахте ли ме?

Берг се усмихна.

— Така ми се струва. Но трябва да ви смъмря за дребнавото мислене. „Приятелите на Уигнър“ имат проекти, чието осъществяване ще трае чак до края на времето.

— Е, да. И като споменахме тяхното бъдеще — според мен вече кроят нещо ново.

Тя кимна.

— Нали ми казахте за какво сте говорили с Шайра — дългия път към дома, като преживее всички тези векове и стигне до епохата, когато се е родила… После какво? Ще започне отначало същата скапана история ли?

— Може би. Дочух, че са помислили за още нещо, след като Шайра се върна при тях. Споменахте за пътуване с кораб, който се движи със субсветлинна скорост. Мисля, че това е привлекателно за „Приятелите“, дори и само заради възможността да изследват релативистичното забавяне на субективното време…

— … и да се върнат вкъщи за доста по-малко време — един век вместо петнадесет. — Тя се засмя. — Е, сигурно и това е начин да си прахосаш живота.

— Ами вие, Мириам? Вие също не сте била тук цял век. Би трябвало почти колкото мен да се чувствате не в своето време.

Тя вдигна рамене и разроши косата си.

— Може пък да тръгна с „Приятелите“ — промърмори. — Може да ги поведа към звездите и обратно, още веднъж през петнадесет столетия…

— … и да видите дали Майкъл Пул ще се появи в бъдещето на какската Окупация, като храбро изскочи от свиващата се червеева дупка?

Тя вдигна поглед към обсебения от Юпитер зенит, напрягаше се да различи парчетата на разбития портал.

— Сигурно бих се почувствала по-добре. Но, Джейсофт, аз знам, че загубих Майкъл. Където и да е сега, никога няма да се добера до него.

Поседяха загледани в изображенията на въртящите се, отлитащи отломки екзотична материя на захвърлените плочи. Накрая той я подкани:

— Хайде, тук е студено и въздухът не достига. Нека се върнем в капсулата на „Нартикар“. Бих желал да се постопля. И съм гладен.

Тя наведе глава.

— Ами да. Добра идея, Джейсофт.

Мириам се изправи на схванатите си от дългото седене крака. Джейсофт почти нежно я хвана подръка и заедно тръгнаха към чакащата ги капсула.

Пространство-времето е рохкаво.

Тъканта му е проядена от червееви дупки с всякакви размери. В мащабите на Планковата дължина и надолу по скалата, червееви дупки възникват от квантовите ефекти на неопределеността и размиват отчетливите Айнщайнови линии на пространство-времето. Някои от тях се разширяват до привичните за хората мащаби и отвъд тях — понякога спонтанно, а понякога нарочно създадени от разумни същества.

Пространство-времето е като ледена плоча, надупчена от пролуки, от цепнатини с ширината на косъм.

Когато хипердвигателят на Майкъл Пул се задейства в създадената от човечеството червеева дупка на „Интерфейс“, сякаш някой стовари дървен чук върху ледено покривало. Пукнатините взривно се разбягаха от точката на удара. Свързваха се една с друга в сложна, разпростираща се мрежа — допълнителна структура, която неспирно възникваше и се преобразуваше, докато пространство-времето зарастваше и се разбиваше отново.

Разръфаният овъглен труп на бойния кораб Сплайн, понесъл жилищния купол на „Рака“, Майкъл Пул и облак непокорни безпилотни антитела, се появи от свиващата се червеева дупка в епохата на какската Окупация почти със скоростта на светлината. Енергията на разкъсването от измъченото пространство-време в червеевата дупка се превръщаше във високочестотно излъчване, в пороища от екзотични частици с кратък живот, които се изливаха около премятащия се Сплайн.

Сякаш малко слънце избухна сред луните на Юпитер. Страхотни бури бяха предизвикани в плътните газови слоеве на атмосферата на планетата-гигант. Един от спътниците му беше унищожен. Хора загинаха или ослепяха.

Пукнатините в разтърсеното пространство-време се разпространяваха със скоростта на светлината.

В системата на Юпитер вече имаше още една макроскопична червеева дупка в пространство-времето — каналът към бъдещето отвъд гибелта на какската звезда, каналът, през който каксът тръгна към миналото, решен да изтреби човечеството.

Пристигането на Пул отново подейства като удар с чук — както той очакваше — и тази втора пролука в пространство-времето не можа да запази устойчивостта си.

Самата уста на дупката се разшири, екзотичността се разду на хиляди мили и погълна маса-енергията на чудноватия кораб на Майкъл Пул. Избухна икосаедърната рамка от екзотична материя, удържаща отворена червеевата дупка — огледално повторение на унищожението, видяно от Мириам Берг петнадесет века по-рано. После порталът се сви със скоростта на светлината. Гравитационните ударни вълни налитаха на тласъци от изчезващото гърло като ксийлски звездотрошачи и разпиляваха кораби и луни.

През мимолетна мрежа от червееви дупки, свиваща се след него в буря от гравитационни вълни и високоенергийни частици, безпомощният Майкъл Пул бе запратен в бъдещето.