Мъжът, жената и гладът

1.

Клаудия сякаш хвърчеше от радост. Трудно й беше да повярва, но Урсула я беше уверила, че тази седмица ще получи отговор и че той по всяка вероятност ще бъде положителен. Не поиска да й каже нищо повече, защото, за да се случели, нещата не трябвало да се разгласяват. Клаудия я нарече суеверна.

— Не става дума за суеверие, а за енергии — отвърна монахинята с много сериозен тон. — Ако човек започне да разправя наляво и надясно какво желае, прахосва енергията си, вместо да я съсредоточи за постигането на целта си.

Клаудия реши, че тази теория подхожда повече на някоя съвременна вещица, но не каза нищо на приятелката си, за да не помрачи радостта, която блестеше в очите й. Урсула винаги си е била такава добросърдечна — такива ги наричат Божия душа.

Спря, преди да завие зад ъгъла. Скри се зад една от колоните на малкото заведение, където в този утринен час имаше само четири-пет пияници, припяващи болера: Тъга ме обзема, като те видя — толкова тъжна, самотна… Вече нищо не е останало от това, което нявга беше, нищо, нищооо… Да, същото щеше да каже Рубен, ако я видеше сега, ако вдигнеше погледа си от земята, докато разговаряше с непознатата, която вървеше до него.

Негър с побеляла коса — бялата коса при тази раса е признак за достопочтена възраст — се показа от противоположната страна на бара и се загледа в Клаудия, сякаш тя беше призрак. И сигурно така изглеждаше на това долнопробно място — беше млада жена със стегнато тяло под прилепналите къси панталони. Негърът вдигна ръката си, в която държеше полупразна бутилка и изпя с пълно гърло: Липсваше ми любов, липсваше ми покой, липсваше ми тиии… Останалите мъже приеха този поздрав като принос към хора им и подеха: Влезе в живота ми и прогони тъжните безсънни нощиии. Внесе светлина, ти си моето слънце, моята утехааа…

Глъчката накара Рубен да погледне към ъгъла. Клаудия се сгуши зад колоната с биещо до пръсване сърце, като се опитваше да не обръща внимание на стареца, който се приближаваше към нея и не преставаше да я ухажва с песните на Хосе-Антонио Мендес69: И днес в сърцето си чувствам, че съм с теб всеки ден, ти прогони болката и тъгата в мен… Останалите мъже, вече разбрали, че присъстват на зараждането на роман, ръкопляскаха и викаха.

Клаудия изчака няколко секунди, после погледна иззад колоната. Рубен и непознатата се отдалечаваха в противоположна посока. Коя беше тя? Приятелка? Нова любовница?

— Остави, Бебо, не е за теб — извика един новодошъл. — Ездачките се чукат само за долари.

Клаудия се обърна разярена към мъжа и го разпозна. Беше един мулат, който живееше в кооперацията й. Реши да не му обръща внимание и потърси с поглед двойката, която пресичаше улицата.

— От облаците слез — прогърмя в ушите й гласът на негъра — и заживей в реалността, не гледай хората с високомерие…

Тя излезе на тротоара и се загледа в двете фигури, които се смесиха с минувачите. Зад гърба й продължаваше да звучи песента, посветена на някоя нейна посестрима от миналото:

— Мислиш, че с пари можеш да купиш всяка мента, но щастието не можеш, дори с цялото злато на светааа…

Направи няколко крачки и спря, без да я е грижа за интереса, събуден от тази сцена — осемдесетгодишен негър с бутилка в ръка пееше креолската си ария пред едно момиче, което се държеше така, сякаш беше глухо.

Да тръгне ли след тях? Ако съдеше по посоката, в която вървяха, не отиваха към жилището на Рубен. Може би отиваха в дома на момичето? В някой хотел? Рубен обаче нямаше нужда да ходи в хотел, за да спи с някоя жена — имаше си собствена стая… Някой я хвана за ръката. Тя се стресна, готова да го удари.

— Ей, скъпа, какво ти става?

Чак сега Клаудия разпозна приятеля си. Беше толкова променен. И тези дрехи…

— Не ме гледай така, сякаш съм призрак — каза й Акилес. — Какво правиш тук? Не виждаш ли, че разбунваш духовете?

— Видях Рубен и се скрих.

— Още ли продължаваш с това? Много си загубена. Половин Куба се чука за пари, а ти се притесняваш какво ще кажат хората.

Тя го погледна учудено.

— Знаеше ли?

— Тук всичко се знае. И няма нищо лошо в това. Виж, дори аз съм нещо като амазонка. — Той се завъртя, за да покаже дрехите си. — Разбира се, лична и безкористна амазонка. Чиста случайност… Щастлив съм. Щастлив!

— Влюбен ли си?

— И само как! Представяш ли, той е полковник.

— Полковник!

— Женен и с две деца, но е луд по мен. Само ако го видиш… Четирийсетгодишен, прилича на манекен… Ето, настръхвам само като си помисля за него.

Клаудия беше толкова изненадана, че тръгна с него, като забрави напълно закъде се беше отправила.

— Как се запознахте?

— Започна около историята с лодките. Знаеш, нали?

Клаудия кимна утвърдително и си спомни какво й беше казала познатата на Нубия за Ернесто, но реши да не разваля настроението на приятеля си.

— След като втората лодка успя да стигне до Маями, всеки ден се образуваха огромни опашки от желаещи да прекосят залива. И аз, разбира се, заставах най-отпред, защото бях сигурен, че нещата няма да спрат дотук. Всеки следобед обикалях от единия до другия край, за да видя дали няма да има друго отвличане и да се закача за него. Представяш ли си? Аз — жертва. Какво вълнение! Отвлечен до Маями!… Още ходя натам, но само от време на време. Това момче не ме оставя да дишам! Както и да е, един следобед го виждам — беше облечен цивилно — да взима една лодка. Нямах представа, че е там като тайно ченге, защото е полковник от Държавна сигурност. Заговори ме. Преплавахме седем пъти разстоянието от „Кабалерия“ до Касабланка и от Касабланка до „Кабалерия“. Останалото, както пише в романите, е история.

— Полковник от Държавна сигурност? — след първоначалното смайване я напуши смях. — Човече, ти изобщо не подбираш.

— Мама казва, че съм избягал от дявола, и е права — той подскочи радостно. — Представяш ли си, ако баща ми, който е военен и се пише за голям мъжкар, научи? Да ти призная… Ако не беше онзи негодник, знаеш кого имам предвид, никога не бих заминал оттук. Живеем в божествен рай, в безкраен празник, както би казал неповторимият Лесама70…

Зад тях в далечината още се чуваше серенадата на негъра:

— Изпитах гняв, но скоро разбрах, не любовта ти нищо не струвааа; а нищото чувства не вдъхвааа…

Да, помисли си Клаудия, животът им беше безкраен пир, където всички си играеха да се изяждат един друг. А те бяха сътрапезници в този гуляй — греховни ангели, които, въпреки че бяха в ада, продължаваха да мечтаят за рая.

2.

Трябваше да даде отговор на испанеца… и то скоро. Беше останал в Хавана, за да я изчака, а тя вече се чудеше какъв претекст да измисли, за да отложи сватбата. Разкъсваше се между желанието да замине и страха от очакващото я в свят, за който не беше подготвена. Знаеше, че е способна да оцелее, както плъховете оцеляват на дъното на някоя негостоприемна канализационна шахта, но подозираше, че ще се чувства като изгубена навън, в един свободен и богат свят.

Включи касетофона и постави касетата на Хилдегард, за да послуша малко музика, докато се облича. Давид сигурно играеше с децата на Хеорхина, която почти се беше превърнала в негова постоянна бавачка, за да може майка му да „упражнява занаята си“ следобед и вечер. Искаше й се да има повече време за него… Майките би трябвало да работят само половин ден, помисли си тя. В крайна сметка ние никога не си почиваме. Ако не перем, тогава гладим, после готвим и слагаме масата, след това мием съдовете, приготвяме дрехи за децата и съпруга, поддържаме къщата чиста и подредена, грижим се да има нещо за закуска на следващия ден и… така до безкрай. Никой обаче не ни заплаща тези часове. Още по-лошо, все едно че те не съществуват, сякаш цялата тази работа се върши сама или е дело на някой дух. Това беше тя. Това бяха всичките жени в сградата, в която живееше. Духове като от приказките, където човек ляга да спи, а на следващия ден става и заварва хляба изпечен, трохите — изметени, а огнището — запалено с току-що събрани дърва от гората. „Направили са го феите“ — викаха в хор децата в тези приказки. „Малкият народ“ — шепнеха децата в Англия, родина на приказните създания, защото там те са толкова могъщи, че никой не се осмелява да ги назове с истинското им име.

Клаудия стоеше като хипнотизирана, загледана в една цепнатина във вратата. Въображението й беше в плен на тази музикална мантра, която отново действаше като мост между свръхестествени светове… Стресна се, когато чу едва доловимо почукване на вратата. Докато закопчаваше роклята си, през ума й мина мисълта, че този лек шум може да е бил зовът на някоя фея.

Отвори вратата и слънцето така я заслепи, че в първия момент не успя да различи тъмната фигура, която се очертаваше срещу светлината.

— Какво желаете?

— Да не казваш, че не познаваш негърка?

— Муба!

— Ще показвам нещо.

— Какво?

— Трябва видиш.

И без да добави нищо друго, тя се обърна и се запъти към двора. Клаудия тръгна след нея, но едва направи няколко крачки и се закова на място, сякаш я беше ударила мълния. Навсякъде растяха жасмини, които разхлаждаха въздуха. На арките, които преди бяха покрити с груби дъски, сега искряха витражи с изобразени на тях плодове. Вместо железните пръчки, перилата си бяха възвърнали стругованите дървени подпорки. Плочки с флорални фризове с келтски привкус ограждаха стените на коридори и стълби. Клаудия не успя да види повече подробности, защото Муба вече прекосяваше покрития вход и излизаше навън. Щом я настигна, тя се обърна, за да види фасадата на двореца. Установи с изненада, че няколко съседни сгради внезапно са изчезнали и че на мястото, където преди се издигаше голямата старинна къща, има много по-скромна сграда. В средата на това, което трябваше да бъде улица „Лус“, вода течеше към залива по някакъв канал.

— Муба, какво е станало с къщата ми?

— Къща на маркиза няма тук. След няколко години.

— А улица „Лус“?

— Господин Лу живее долу, близо до мелницата си.

— Каква мелница?

— Където мели житото, близо до залив.

Клаудия опита да си представи това, което Муба й обясняваше. Беше очевидно, че се намира в епоха, когато улица „Лус“ не съществува. Муба не беше разбрала въпроса й, но от отговора й Клаудия заключи, че има някакъв мъж с фамилия Лус, който живее на бъдещата улица „Лус“. И явно този мъж беше богат, щом притежаваше мелница близо до залива — сигурно използваше напора на водата, която течеше по канала. Единствено човек с власт и репутация би оставил името си на улица.

— Муба, щом улица „Лус“ не съществува, как се нарича това място?

— Улица на мелницата.

Негърката вървеше бавно.

— Къде отиваме?

— Ще ти покажа нещо, твоето място.

— Моето място? Какво искаш да кажеш с това?

Негърката спря. Изгледа я за миг, поставила ръце на кръста, после ги разпери, сякаш искаше да обгърне с тях града.

— Това. Всичко това. Място, където живееш. Трябва да видиш.

— Виждала съм го.

— Но не познаваш. Днес опознаеш. Аз покажа…

И Муба й показа нейния град — този, който никога не бе опознала, въпреки че бе вървяла толкова из него. Показа й полупрокараните улици и градините, заемащи огромни пространства. Там, където по-късно щяха да се издигат старинни къщи и сгради с подпрени с колове балкони, сега се простираха терени, които Муба наричаше „ранчо“ и „стопанства“. В тях се намираха вилите на най-богатите семейства. Почти цялата зона на юг от канала — от бъдещата улица „Лус“, — която за Клаудия беше квартал „Паула“, бе заета от имения, покрити с пищна растителност. Муба й показа на север друга зона с девствени земи, която, доколкото Клаудия успя да се ориентира, щеше да стане център на Стара Хавана. Негърката й обясни, че има още много имения отвъд крепостните стени, към хълма Ведадо… Клаудия я обсипа с въпроси, но негърката не познаваше добре района извън стените. Само знаеше, че е забранено да се ходи на хълма. След като един френски пират проникнал през заливчето Хуан Гилен, завзел Хавана и я опожарил, на гражданите било забранено да минават през съседния на крепостната стена хълм, за да не прокарват пътища, които биха улеснили непознатите. Клаудия предположи, че става дума за Жак дьо Сор, опожарил града в средата на XVI век. След като поразпита негърката, успя да разбере, че пиратът проникнал през мястото, където сега се намира кулата „Сан Ласаро“, близо до парк „Масео“, който в миналото бил полуостровче, свързано със сушата с тясна ивица земя. Пиратът и хората му стигнали до града по пътеките, прокарани от добитъка и от самите местни жители. По онова време крепостните стени не съществували и французите, верни на нрава си, започнали да грабят, да опожаряват и да изнасилват, като дори оставили някой и друг потомък с френска кръв в града. Клаудия поиска да узнае кой е бил Хуан Гилен, дал името на заливчето, преименувано по-късно на Сан Ласаро, но Муба не можа да й отговори.

Негърката обаче знаеше, и то с подробности, историята на всичките улички в пределите на града, защото беше присъствала на раждането и развитието им. Клаудия научи, че улица „Лампариля“ дължи името си на един набожен гражданин, който всяка вечер запалвал кандилце за душите на умрелите до прозореца на къщата си, разположена на ъгъла, където днес тази улица се пресича с улица „Хавана“. На улица „Офисиос“ имало множество занаятчийски работилници на бижутери, ковачи, дърводелци, леяри и други майстори, чиито услуги били много ценени в колонията. Това средоточие на работилници в зоната се дължало на обстоятелството, че улицата свързвала два от най-жизненоважните центрове по онова време — Оръжейния площад и площад „Сан Франсиско“. Клаудия видя гъмжилото от двуколки, минувачи, колички, улични търговци, карети… Оживлението съперничеше с това по улиците на нейната Хавана, изпълнени с велосипеди, пешеходци и автомобили, които замърсяваха въздуха с вредните си газове. Въздухът в колонията обаче беше свеж, ухаещ на мамон и банани, на лук и кориандър, на манго и ананас, които зарзаватчиите предлагаха от количките си. Стигнаха почти до края и завиха по „Сол“, която по времето на Муба се наричала улица „Барутна“, защото там бил преместен погребът от крепостта „Ла Фуерса“. Окончателното име щяло да се роди по-късно, когато на ъгъла с „Агуакате“ била отворена кръчма с изрисувано слънце на фасадата. Преди да стигнат до това място, минаха край манастира „Санта Клара“, чиито бели стени се сториха на Клаудия по-величествени в истинската им роля на обител, отколкото в ролята на Център по реставрация и музеология, както тя го познаваше. Представи си как послушниците са се разхождали в двора, който тя самата беше прекосявала толкова пъти. Години по-късно от този манастир щеше да избяга — с помощта на монахиня на име сестра Инес — бъдещата графиня Мерлин, девойка от Хавана с непокорен характер, която един ден щеше да напише мемоарите си. Клаудия пое дълбоко въздух — искаше да попие цялата тази история, която за първи път се появяваше пред очите й като нещо истински нейно. Стигнаха до „Агуакате“ и завиха на юг. Една пресечка по-надолу, там, където улицата се пресичаше с „Лус“, Муба се спря пред оградата на манастира „Белен“ и посочи едно дърво, което се подаваше над зида. Клаудия разбра, че това огромно дърво71 е дало името на улицата, но не си спомняше да го е виждала в своето съвремие. Сигурно беше загинало или го бяха отсекли, преди тя да се роди.

Продължиха обиколката си, като Муба й показваше все нови и нови неща. За какво? Клаудия не знаеше, а и не я интересуваше. Също както Вергилий е водел Данте, така я водеше нейният гид из непознати места. Нейното пътешествие обаче беше различно, защото водачът й не беше духът на класически поет, а призракът на негърка, родена някъде в Африка, и мястото, из което двете вървяха, не беше адът, а един подобен на рай град. Клаудия се чувстваше така, сякаш се беше върнала в майчината утроба. Сигурна, че никой не ги вижда, което щеше да бъде проблем заради прилепналото й облекло от червен латекс, тя питаше, внимателно наблюдаваше и изучаваше, сякаш искаше да погълне с очи всяка стена, всяка къща, всеки ъгъл на тези толкова непознати, но в действителност толкова нейни улици.

Внезапно пред тях се откри Оръжейният площад. Клаудия съзря отново блестящата от белота фасада на Двореца на интендантството, както и Двореца на капитан-генералите, който вече се издигаше на мястото на разрушената черква от предишното й видение. Промяна на миризмите подсказа на Клаудия, че току-що е преминала през невидима врата в друга епоха, забеляза го също по внезапната промяна в облеклото и в сградите. Беше се озовала на Оръжейния площад в епоха, много по-късна от тази на улиците, по които току-що беше вървяла — дори „Темплете“ вече съществуваше, но още не беше онзи толкова познат площад. Статуята в средата на парка не беше на Бащата на родината72, а на някакъв рицар — може би крал? — с широко тежко наметало. Също не видя четирите малки фонтана, от които врабчетата пиеха вода.

— Муба, докога ще вървим? Уморих се.

— Ей сега свършваме, това е последно.

Клаудия я последва до входа на Института на книгата… или по-скоро Двореца на интендантството. Там негърката застана на ъгъла на портала, от който можеше да се види целият булевард „О’Райли“, простиращ се до Централния парк. Под тази арка самата Клаудия беше стояла много пъти, чакайки да отмине някой проливен дъжд — като онези, които някога са наводнявали района до малкия площад „Сиенага“. Зад познатите стени на Двореца на капитан-генералите се издигаше кулата на една красива черква, която тя никога не бе виждала.

— Там е свещеник доминиканец — каза й негърката.

Клаудия поразрови паметта си и заключи, че това трябва да е легендарният манастир „Санто Доминго“ с прекрасната си трикорпусна кула — една от най-високите в пределите на града. Беше се запознала с част от историята му, когато й хрумна да проучи един скромен паметник на улица „Обиспо“, почти на нивото на земята. Така научи, че камбаната, която го украсява, е принадлежала на манастира на доминиканците, разрушен в началото на XX в. след една изпълнена с перипетии история.

— Човек убива духа си — каза негърката с необичайна за нея тъга. — Човек остава без сила, защото унищожава „аче“ на предните.

Клаудия откъсна поглед от кулата и го насочи към Муба. Какво искаше да каже с това, че човекът унищожава духа си? Какво наричаше тя „аче“ на предайте? И защо човек оставаше без сила, когато го разрушаваше? Не че не знаеше какво е „аче“. Като всеки уважаващ себе си кубинец тя беше запозната с това старо африканско понятие. „Аче“ беше силата, добродетелта, благодатта, късметът… Клаудия предпочиташе да го преведе на един по-интуитивен език — позитивна вибрация. При все това не разбра какво имаше предвид Муба.

Негърката се отправи бавно към черквата, чийто главен вход явно се намираше откъм „О’Райли“. Когато стигна до ъгъла, Клаудия зърна друг вход — внушителна барокова порта. От двете страни на арката й две колони поддържаха статуите на двама светци. Горе между тях в една ниша, също обградена от две по-малки колони, имаше статуя на трети светец. Негърката обясни на архаичния си език, че централната статуя е на свети Доминик де Гусман и че неговите стражи са свети Тома Аквински и свети великомъченик Петър. Влязоха в черквата и минаха покрай жените с шумолящи рокли и с дантелени воали, които се молеха, седнали на дървените пейки. Никоя не им обърна внимание, но на Клаудия се стори, че стъпките им по шахматно наредените плочи отекват в сводестите стени.

Видението й сън ли беше, или беше чудо, изпратено й от нейния ангел? И защо тази жена винаги беше неин водач? Може би ангелите бяха души, които се грижеха за някое създание в зависимост от нуждите му. Клаудия винаги бе жадувала да опознае града, в който се бе родила; град, чиято история обаче беше скрита от нея. Може би поради тази причина нейният ангел беше негърка, познаваща онази Хавана, която тя предчувстваше, но която никой не й беше показал.

— Главният ориша казва, че ти трябва да знаеш — каза й негърката и я поведе отново навън.

Добре, помисли си Клаудия, нека главният ориша й покаже; тя беше там, за да научи всичко. Едва си го бе помислила, и знанието започна да блика от самата нея. Узна, че в манастира е бил първият университет, много преди да бъде построен другият, където тя самата бе учила, после монасите доминиканци напуснали сградата и манастирът бил използван за други дейности. Образите следваха един след друг с невероятна скорост, като филм, прожектиран на бързи обороти. Видът на влизащите и излизащите се променяше, докато започнаха да идват младежи, почти юноши. Времето сякаш спря. Погледът й се спря върху едно момче с нежни черти на лицето — то излизаше от сградата, която сега приличаше на гимназия. Носеше под мишница купчина печатни материали или вестници и тя дори успя да прочете заглавието, което се повтаряше на всеки лист — „Сибоней“ и една дата — 1868 година. Чу, че го викат:

— Пепе!

Той се обърна, вдигна ръка за поздрав и изчака другите да го настигнат. Сърцето на Клаудия подскочи. Момчето73 приличаше твърде много на образа от снимката, която неизменно висеше на стената във всички кубински училищни стаи от незапомнени времена. Това ли искаше да й покаже главният ориша? Видението изчезна. Сега гимназията беше военна институция, ако се съдеше по изобилието от униформи в нея, може би полицейско управление… докато се случи нещо ужасно — появиха се мъже, които разрушиха кулата с камбанарията. Сякаш подготвяха терена за нова сграда, която така и не бе издигната. Работите по разрушаването спряха и Клаудия стана свидетел на западането на манастира, който постепенно се насели с бедни семейства.

— Там е керосиновата къща74 — прошепна негърката.

Керосиновата къща? Значи е съществувала? В това ли се беше превърнал величественият манастир на доминиканците, някога първият университет, после гимназия, в която бе учил младият Хосе Марти — в сграда, от която бе останала само историята, записана в народната митология? Това ли искаше да й покаже главният ориша? За какво? Узна го едва когато видя разрушеното и изоставено място, а после — скромната плоча с камбаната — същата, която някога е биела над покривите на най-прелъстителния град. Тогава разбра какво е трябвало да научи — че великолепното му минало и бляскавата му история са унищожени от глупостта на неколцина мъже. Откри обаче и нещо друго.

Приближи се до паметника, без да обръща внимание на велосипедите и на закачките, които й подхвърляха минувачите. Протегна ръка към постамента, върху който беше старата камбана, и я докосна, сякаш около нея цареше полярен студ и тя искаше да се стопли от бликащата от повърхността й топлина… Там беше енергията, силата, „аче“-то, излъчвано от старинния метал. Флуиди на живота. Песни на нейните келтски и йоруба предци. Завет, предаващ се с топлината, която усещаше с пръстите си, която проникваше през кожата й и стигаше дълбоко в нея, в онова съкровено място, където диша самият Бог. Тогава осъзна, че това минало винаги ще бъде с нея, невидимо като Муба, макар и способно да разкрие присъствието си, независимо от която и да е действителност.

3.

Снощи имаше пълнолуние. Вик, надигнал се от утробата ми, ме събуди в четири сутринта, сякаш беше зима. Тя винаги предупреждава. Станах от леглото, обхваната от внезапно безсъние. Давид спеше толкова безшумно, че приближих ръка до устата му, за да видя дали диша. Децата никога не хъркат, пито издават шум и това ме плаши. Спят като ангели, твърде далече от живота… Надникнах през прозореца. Луната все така виеше над изпочупените покриви на Хавана, а утробата ми стенеше като каеща се душа. Беше знак. Облякох се в тъмнината и излязох. Дворът сякаш беше осветен от НЛО — всичко беше обляно в синя фосфоресцираща светлина. Романс за луната75, очертаваща се на небесния свод като огромен кораб; посетител от друг свят, който винаги е бил там, преди нас, и който може би ще стане свидетел на колективната ни смърт, ако не направим нещо в скоро време.

Вървях без посока, или поне така смятах. Може би се движех като сомнамбул. Сомнамбул, страдащ от безсъние. Почувствах се като героя на Вирхилио Пинера76. Само че нямаше да се застрелям, за да се освободя от принудителното безсъние. На първо място, защото нямах пистолет, и на второ, защото луната искаше да ми каже нещо, а аз трябваше на всяка цена да разбера какво е то. Внезапно корабът започна да расте. Светлината, която излъчваше, ставаше все по-ослепителна, сякаш нощната богиня се приближаваше до Земята, за да се сноши с нея. Закрих си очите в очакване на пороя от сперматозоиди, който щеше да рукне от небето и да окъпе улиците, да оплоди растенията, да потече по потоците и реките и да стигне до морето; светлината обаче угасна и видях, че се намирам пред „Темплете“. Не знам как се озовах там, решетката беше заключена. Може би се превърнах в щурец и скочих. Луната не се виждаше никъде, но светлината й беше до мен — излъчваше се от Муба. Точно тогава започнах да си мисля, че сънувам… Негърката блестеше, сякаш беше съд, пълен със светулки. Приближих се до колоната на Богородица и на светлината, която Муба излъчваше, открих надпис, който никога не бях виждала преди. От целия текст обаче запомних само една фраза: „Бди, така че да не загине през бъдните дни вярата на Хавана“. Прочетох я няколко пъти, като я милвах с пръсти. Забелязах датата. 1754 година. Авторът й сигурно е бил пророк, роднина може би на Нострадамус, защото беше предупреждение за единственото, което днес ни остава — вярата. Вяра без любов; любов, която търсим и която не успяваме да уловим.

Превърнали сме се в аутисти. Не ни е останал друг изход, освен да си измислим един вътрешен свят със закони, които можем да управляваме, за да имаме поне нещо, за което да взимаме решения. Въпрос на оцеляване. Мен ме интересува единствено този град. Предчувствам, че крие следи от това, което сме били, от това, което някой ден отново ще бъдем. Старините му пазят онова, което ние, неговите обитатели, сме изгубили — гордостта, надеждата, възможността. Може би това е моята съдба — да се превърна в жрица на някогашния град Сан Кристобал де ла Абана; във весталка, която пази тайните му, която нощем бди, за да не угасне пламъкът му. Бих искала да докосвам камъните му, да влизам в черквите му, да слушам шума от стъпките по старинните му улици… Затова обещах на Муба, че ще бдя над тази вяра. Заклевам ти се, моя прекрасна негърко, ще бъда сибилата на твоята Хавана. Ще стана пророчица на този град, за да запазя духа му; за да има някой, който да си спомня какво сме били; за да мога да разкажа какво може би сме сега; за да съхраня мечтите на предците ни, които някога са слезли на този бряг по своя воля или са били изтръгнати от гъстите джунгли, избягали са от азиатските оризища или са напуснали средновековните гета, или са се сбогували със средиземноморския бриз, за да дойдат всички заедно — доброволно или насила — да напояват със сълзите или с кръвта си тази земя — най-вълшебната, най-красивата, която човешки очи някога са виждали.

4.

— Откраднали са още едно корабче.

В пет следобед барът беше оживен като кабаре в полунощ.

— Още едно ли? От Регла или от Касабланка?

— Не е от лодките, които прекосяват залива, влекач е.

Джубоксът — допотопна реликва, по-стара от повечето посетители, които сега тананикаха песните му — разливаше носталгичната си музика до тротоара.

— Пратили го на дъното.

— Потънал ли е?

— На китайски ли ти говоря, че не ме разбра? — тонът на Хилберто внезапно стана мрачен. — Не е потънал. Потопили го и куп хора се удавили. Дори деца.

Рубен застина с чашата с ром в ръка.

— Сигурен ли си? Знаеш, че хората…

— Не е слух — прекъсна го Хилберто и чак тогава Рубен усети гнева в гласа му. — Едно момче, племенник на Тоньо, което понякога ни носеше кафе в месарницата, е било на него. Майка му и сестра му също се удавили… А онези мръсници ги гледали как потъват и не си мръднали пръста.

Лицето на Рубен побледня и той усети как ръцете му изстиват.

— Мамка му, човече — той изпи на един дъх остатъка от рома в чашата. — Сега наистина прекалиха.

— Хората са бесни. Много скоро това тук ще стане по-лошо.

— Как по-лошо?

— Не знам, но усещам нещо странно в атмосферата.

Известно време двамата мълчаха. Едва тогава Рубен усети някаква тежка ледена пустота въпреки присъствието на обичайната компания гуляйджии. Скришом огледа масите, където групи мъже разговаряха тихо. Случаен посетител не би открил нищо особено по лицата им, но Рубен забеляза мрачните изражения, изпълнената с напрежение атмосфера и прикритите погледи, които наблюдаваха обкръжението, сякаш искаха да се уверят, че никой не е свидетел на тайните им разговори.

— Рубен, ти ми беше като брат през всичките тези месеци… Повече от брат — Хилберто говореше толкова тихо, че едва се чуваше. — Ще ти се доверя, защото може би теб също те интересува, и не бих искал да мълча, а после да разбера, че съм можел да ти помогна. Няма да си простя, ако не го споделя с теб след всичко, което си преживял.

— Казвай най-после.

— Смятам да замина.

Това беше всичко. На всяко друго място на света тази фраза щеше да бъде последвана от въпроса „Къде?“, защото хората, които живеят в един нормален свят, могат да заминат на почивка, да отидат в друг град, да предприемат туристически обиколки или просто да сменят обстановката. В Куба тази фраза може да означава само едно.

— Със сал?

— С каквото и да е — гума от камион, сандък… Все ми е едно.

— Вече определил ли си датата?

Попита го съвсем естествено, все едно че беше казал: „Вече купил ли си билет?“.

— Още не, но съм в контакт с едни хора, които ще ми дадат дъски.

— Ти си луд. Нали ми каза, че заведението ти върви?

— Ти чувстваш ли се добре тук?

Рубен сви рамене.

— Моето е различно.

— Добре, обясни ми защо.

— Нищо не ме свързва с тази страна. Клаудия не иска да ме види. Освен това ме следят постоянно. Истинска мъка е да се снабдя с парче кожа. Налага се да работя незаконно.

— И с мен е същото. Откакто станах частник, всичко се скапа. Чувствам се следен непрекъснато. Човек се разочарова в личен план, в кариерата си, в работата си…

— Моят случай е различен. Ти поне имаш деца.

— Които изобщо не виждам, защото майка им ги отведе на километри оттук. Оставаше ми само Мавърката, но както виждаш, обичайната история. Уверявам те, че ако отново я срещна, ще я хвана за косите и ще я отведа с мен насила.

— Още не виждам да си прецакан като мен.

— Бизнесът ми върви, но не всичко в живота е плюскане. Писна ми да искам разрешение на всеки две секунди. Искам да завися от себе си… По дяволите, Рубен, не мога да повярвам, че точно ти ми говориш така. Забрави ли, че беше две години в затвора?

Рубен въздъхна.

— Понякога се опитвам да си внуша, че не съм толкова зле. Мисля, че в деня, когато постигна това, ще се обеся. Знаеш ли, че имам склонност към самоубийство?

— Тук всички имаме склонност към самоубийство — отвърна Хилберто с още по-мрачен тон.

Двамата стояха няколко секунди вторачени в празните си чаши.

— Гади ми се от чистия ром — прошепна накрая Хилберто и добави: — Ще си поръчам един с кола.

— И аз.

— Приятел! — извика той на мъжа зад барплота. — Дай два „Куба Либре“77!

5.

В началото се опита да склони Урсула да я придружи, но приятелката й отказа.

— Майка Инес е много мила жена. Няма за какво да се притесняваш.

Клаудия знаеше обаче, че майка Инес е наясно за нейната работа като проститутка; освен това монахините винаги й бяха вдъхвали страх, но не защото й бяха сторили нещо лошо. Тъкмо обратното. Смяташе монахините за светици и винаги се опасяваше да не каже или да не направи нещо нередно пред тях. Спомни си за Хилдегард, своя идол от няколко месеца, и се помоли тя да й отнеме гласа, ако реши да изрече някоя непристойна дума.

Майка Инес отговаряше напълно на представата, която си беше съставила за нея — крехко нереално създание, твърде добро, за да бъде човешко. Клаудия имаше необходимия опит, за да знае, че човешкият род не беше такъв.

— Извинявай, че не те приех по-рано. Урсула ми проглуши ушите за теб, но времето не ни стига.

— Много работа? — осмели се тя да попита.

— Представа нямаш. Останали сме само двеста монахини, а вършим работа, която преди са вършели две хиляди.

Клаудия си спомняше времето, когато милиционерски отряди нахлуха в два манастира наблизо… Е, спомняше си, защото баба й го беше обсъждала много пъти със съседките. По същото време тя е била новородена.

— Дъще, църквата не разполага с много средства. Правим каквото е във възможностите ни. Урсула ми каза, че търсиш някой да се грижи за сина ти… Само едно дете имаш, нали? На нас не ни разрешават да гледаме деца, но много енориаши ни помагат. Ще ти дам един адрес — тя го написа на лист хартия. — Това е домът на една жена, която живее в Сентро Хавана, до „Малекон“. Казва се Хулита. Преди три месеца предложи да ни помага в случаи като твоя. Вече гледа пет деца, но каза, че може да приеме още едно. Получава издръжка, така че дори да не можеш да й плащаш, няма да има нищо против. А и не го прави за пари, а защото се чувства много самотна и желае да се занимава с нещо. Единственият син, който й беше останал тук, замина за Испания преди шест месеца.

— Има ли някаква възможност да работя при вас, пък било и като чистачка?

— Урсула ми каза, че си бакалавър по История на изкуството — жената въздъхна. — Какъв срам! Докъде стигнахме…

Клаудия не разбра дали имаше предвид факта, че една висшистка е станала проститутка, или че търси работа като чистачка.

— Умееш ли да пишеш на машина? — попита я монахинята. — Може да ти потърся работа като секретарка в някоя енория… Ако не ме лъже паметта, мисля, че в епископството търсеха служителка. Защо не ми се обадиш след няколко дни?

— Благодаря ви много, но ако няма работа като секретарка, мога да чистя, да готвя или да кося трева в някой манастир. Каквото и да е, само и само да…

— Ще направя всичко възможно.

Когато излезе на улицата, идеше й да закрещи от облекчение. Вече имаше кой да се грижи за Давид и тя щеше да е свободна, за да си потърси нормална работа… дори да е съвсем скромна, посредствена и незначителна работа, съответстваща на положението й на „противообществен елемент“, както пишеше в досието й.

Качи се на първия автобус, който мина. Докато се опитваше да не обръща внимание на блъсканицата, виковете, горещината и обичайните мъжки докосвания — някои неволни, други преднамерени, които предизвикваха съответните протести от страна на жените и понякога шамар по лицето на „нахалника и безсрамника“, разбра, че няма защо да чака отговор. Реши да отиде в „Булериас“, за да провери за мястото, за което й бяха споменали.

Слезе на „Рампа“ и изкачи височината до „Линеа“, зави наляво и пресече улицата. Няколко души чакаха реда си на стълбите на ресторанта. Премина през изгладнелите посетители и отиде в кухнята. Не, мястото вече било заето, но може да отиде във „Вита Нуова“ — там търсели човек.

Излезе отново на улицата. За миг остана загледана в силуета на „Хавана Либре“, принадлежал на един работнически синдикат, преди тя да се роди. По-късно хотелът бил конфискуван от новата власт, за да бъде „ползван от трудовия народ“. Имам, да видим, имам щастието да вървя из страната си, господар на всичко, което има в нея78. Когато обаче започнаха да идват чуждестранни туристи, входът за кубинци беше забранен. Имам, да видим, правото никой да не може да ме спира на входа на салон за танци или бар. Или на регистрацията на хотела да ми крещи, че няма стая, че няма дори малка, а не огромна стая, където да мога да подвия крак. Сега се носеше слух, че правителството възнамерява да го продаде на европейски инвеститор, а тази продажба щеше да бъде последвана от други. Имам, да видим, имам това, което трябваше да имам… За малко да извика: „Гилен, върви на майната си!“. После размисли. Може би старият човек никога не си е представял това, което ще настъпи, всъщност никой не е могъл да си го представи. Сега дори проклетото му стихотворение беше забранено като подривно.

Не й се вървеше пеша до пицарията. Както и да е, щеше да направи последен опит. Ако нищо не излезеше, щеше да се прибере вкъщи, да изчака няколко дни отговора на майка Инес. Прекоси Двайсет и трета улица и тръгна под дърветата на „Копелия“. Дори не забеляза обичайната редица от младежи, които разговаряха, облегнати на желязната ограда.

— Зяпаш ли, иди, че гони после вятъра.

Тя се обърна бързо, разпознавайки гласа.

— Акилес.

— Ей, малката, какво се разчувства? Хайде, пусни ме… Не ме прегръщай така пред хората. Ще ми развалиш репутацията пред посестримите.

— Толкова се тревожех за теб.

— И защо?

— Заради влекача.

— Скъпа, казах ти, че търся лодка.

— Да, но си помислих…

Хвана я за ръка и я отведе настрани от групата.

— Няма да повярваш — прошепна той. — Едно приятелче ми каза да бъда в същия ден на едно място. После научих, че точно там хората се качили на влекача.

Клаудия отвори уста, но от ужас не успя да произнесе нито звук.

— Явно имам страхотен късмет. Същия ден полковникът ми се обади и каза, че иска да ме види непременно. И понеже другият не ми беше казал нищо конкретно, помислих, че е фалшив сигнал. Вече четири пъти ме бяха подвеждали, така че не отидох… за което се радвам.

— Слава богу. Представяш ли си да ти се случи същото като на Ернесто?

— Ернесто? Какво му се е случило?

Клаудия млъкна. Твърде късно. Принуди се да му каже истината. Акилес я слушаше и лицето му стана бяло като платно.

— Не знаех… не знаех… Защо никой не ми каза?

— Може би са смятали, че вече знаеш.

Той се облегна на оградата. След няколко секунди каза:

— Ще се прибирам. Ще дойдеш ли с мен?

— Не мога.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си търся работа.

Той се загледа в нея, сякаш му беше трудно да разбере за какво говори.

— А Давид?

— Има кой да го гледа… Или ще има. Първо трябва да отида на един адрес, който ми дадоха.

— Пожелавам ти късмет.

На сбогуване се разцелуваха. Тя продължи към Двайсет и първа, а той се отправи към Двайсет и трета, без да даде обяснение въпреки протестите на приятелите си.

Пицарията беше затворена поради ремонт.

— Но само преди два месеца я ремонтираха — настоя тя пред някакъв мъж, явно портиер, който се мотаеше из мястото.

— Има проблеми с водопровода.

Върна се обратно. Тази страна беше via crue is79. Света Клаудия от Стара Хавана. Надяваше се Ватиканът да я канонизира, когато научи за страданията й. Куба имаше нужда от светица, дори да не е девица.

Взе друг автобус, който я остави на булевард „Прадо“, близо до прословутия „Колон“, квартала на проститутките преди революцията. В миналото проститутките били съсредоточени в няколко улици на този квартал. Днес обаче всичко беше различно. Целият остров се беше превърнал в огромен публичен дом, а обитателките му бяха инженерки и докторки. Успех, който заслужаваше признание.

Клаудия тръгна по тесните улички и се опита да си представи как е изглеждало това място по времето, когато родителите й са били млади, но не успя. Къщите не се различаваха по нищо от останалите сгради в града — същата атмосфера на разруха, същата умора по лицата… На входа имаше две врати. Дясната водеше към двор, лявата — към стълба, която Клаудия изкачи, следвайки указанията на листа хартия. Отвори й жена на неопределена възраст.

— Влез, скъпа. Игуменката ми се обади, но не предполагах, че ще дойдеш толкова скоро.

Отведе я в хола. Олющени от влагата стени, стари мебели, плочки в колониален стил с мавритански шарки, които покриваха стените от пода до метър и половина височина; огромни прозорци с метална мрежа, през които нахлуваше морският бриз…

— За да предпази децата да не се навеждат — обясни жената, когато забеляза погледа на Клаудия.

Всичко беше много чисто. Нито следа от прах по мебелите.

— Ела насам.

Поведе я по един коридор към стаята в дъното. Преди да влязат, жената постави пръст на устните си. Клаудия влезе тихичко. Пет деца спяха следобедния си сън в две големи легла. Жената изчака Клаудия да ги погледа няколко секунди, след което я побутна лекичко към хола.

— Вярвам в здравословните навици — каза тя, когато стигнаха до другия край на коридора. — Учили са ме, че децата трябва да спят следобед, и така отгледах своите. Поне докато не тръгнат на училище, горкичките ще могат да изживеят част от детството си.

— Кога мога да ви доведа Давид?

— На колко е години?

— Почти на три.

— Разбрах, че още нямаш работа.

— Не, и това е допълнителен проблем. Не знам кога ще мога да ви платя, нито дори дали ще мога да ви плащам достатъчно.

— Забрави за това. Питах те, за да разбера дали ще можеш да останеш с него през първите дни. Добре е за едно малко дете. Така ще свикне с къщата и с мен.

Клаудия хареса много идеята. Слезе по стълбите с чувство на лекота, облекчена и радостна. Половин час чака на спирката. Вече беше решила да се прибере пеша, но накрая успя да се качи в един автобус. Десет минути по-късно вървеше по „Лус“.

— Хеорхина, прибрах се — извика от двора на съседката си. — Ще се изкъпя и веднага ще взема малкия.

Влезе в стаичката си и започна да рови из чекмеджетата. Погледна часовника през рамо. Почти четири. Денят си беше отишъл неусетно. Отиде до резервоара с вода, който вече беше почти празен, и напълни една кофа. Трябваше да побърза, ако искаше да не чака на опашка, за да се изкъпе. Взе един сапун и уви бельото си в хавлиена кърпа; събу се и обу джапанки. За момент се загледа в пластмасовите цветенца, които украсяваха каишката между пръстите, и помириса силния аромат на сапуна под кърпата. Скоро нямаше да разполага с тези луксове — сапуните щяха да се изхабят, обувките щяха да се скъсат и най-лошото — щеше да остане без бельо. Давид вече нямаше да получава пюретата си. Затвори очи и притисна кърпата към гърдите си. Беше уморена до краен предел. Нямаше начин да спре това падане. Когато сякаш беше стигнала дъното, появяваше се нов повод за униние.

Нещо докосна раменете й. Дръпна се рязко, като стискаше дрехите в ръцете си. Беше се появил отново… и разбра, че именно той предизвиква тези мисли у нея.

— Няма да се върна на улицата — каза тя и стисна зъби. — Няма да ти доставя това удоволствие.

Съществото я изгледа иззад пелената на своето измерение. Клаудия беше сигурна, че очите му блестяха от омраза.

— Ще се върнеш — прошепна въздухът. — Ще се върнеш…

— Върви на майната си.

Видя го как протяга ръка и почти я докосва, но невидима стена или някаква сила го възпря. Тя долови разочарованието в погледа му и тогава се разсмя. От омраза. Преди й се беше случвало да плаче от радост, но никога не бе чувствала толкова голяма омраза, която да я кара да се смее като обезумяла. Какво облекчение. Призракът изпадна в ярост. Една тенджера полетя във въздуха и се удари в стената. Тя се уплаши, но веднага разбра, че жестът е от безпомощност и това още повече я разсмя.

— Ти си курва — прошепна вятърът. — Някоя нощ отново ще бъда между бедрата ти.

— Никога повече — тя почти се задави от смях. — Никога повече…

И докато образът му се стопяваше във въздуха, тя осъзна, че никога няма да го види отново.

6.

Когато бях съвсем малка, гледах със завист връзките на учениците от горните класове. Мечтаех за деня, в който ще положа клетва пред знамето. Пионери за комунизъм — ще бъдем като Че. Да не бъдеш пионер беше подозрително — това ме доближаваше заплашително до онези маргинали, онези безродници, за които ни предупреждаваха в час. Още не бях дорасла, за да стана пионер, но това не пречеше да изпитвам Вината. Вярвах, че възрастните не лъжат, и бях убедена, че комунистът е същество, което най-много се доближава до представата за ангел. Успях да запазя тази илюзия до университета. През цялото това време не видях, нито чух нещо, което да разклати вярата ми. Разбира се, до мен стигаха тайни слухове, но бяха твърде зловещи, за да бъдат верни; още нямах достатъчно въображение и опит, за да приема подобни истории; дори не проучих малко повече източниците, които щяха да ми разкрият това, което накрая узнах: във всички географски ширини, във всички култури това учение винаги страда от един основен недостатък — не е осъществимо на практика. Случва се нещо, което в крайна сметка води до резултат, напълно противоположен на първоначалното намерение. Един кинодеец в страната ми го обобщи в една фраза: „Комунизмът има прекрасен сценарий, но постановката е пълен провал“. Уверих се в това, когато станах свидетел на първия акт на порицание на стълбата на факултета, където учех. Голяма група студенти и преподаватели бяха наобиколили едно момиче, което познавах само по физиономия, крещяха му отвратителни неща и го обиждаха, а то стоеше ужасено, без да смее да възрази. Гледах смаяна лицата на моите преподаватели и усмихнатите студенти, които смятах, че познавам, и се уплаших, когато открих, че тези, които оглавяваха скандала, които насърчаваха виковете, ударите, хвърлянето на предмети, са ръководителите на същата онази Комунистическа младеж, към която бях искала да принадлежа. Беше истински късмет, че не ме приеха заради отрицателните сведения, които валяха за мен — била съм твърде непокорна, твърде конфликтна, твърде критична, при все че се опитвах да мълча, да навеждам глава, да казвам „да“ възможно най-често. Искрено желаех да бъда един от строителите на бъдещия рай… до онзи следобед.

Тогава реших да се отклоня от „правилния път“ и скоро открих, че не съм единствената. Срещнах стотици като мен, които се преструваха, че спазват правилата, но ги нарушаваха зад гърба на властите. Превърнахме се във вълчета, предрешени като овце. И продължаваме да бъдем такива. Журналистите, които идват отвън, ни питат, а ние най-безочливо ги лъжем. Наскоро един от тях се опитваше да намери някой, който да му отговори на въпроса: Какво е мнението ви за транспорта в Куба? И то насред „Копелия“! Да не сме луди! Не вижда ли, че той ще си отиде, а ние ще си останем тук? Всички му обръщаха гръб, навеждаха се да вземат нещо от земята, гледаха към небето, правеха се на тъпи. Горкият човек нищо не разбираше. Стигна до мен. Съжалявам, нямам мнение. Една възрастна жена зад мен: Е, има известни проблеми, но са на път да бъдат решени. И когато мъжът си тръгна със своята камера, жената промърмори: Виж го ти! Да не съм глупава да му кажа, че тук всичко ще се оправи, когато онзи негодник хвърли топа… Лъжата е средство за оцеляване. Питам се обаче защо подобни отговори не правят впечатление на тези, които още смятат, че сме обетованата земя. Не им ли се струват странни тези избори, на които всички казват „да“, никой не е „против“ и никой не се е въздържал? Или са просто добронамерени, но без капка мозък?

Вече знам, че Божиите пътища са неведоми, но се уморих да вървя по тях. Тръгвах на лов за храна като някой хищник — жена-вълчица, която излиза нощем в търсене на плячка, докато се опитва да преоткрие духа си или поне неговите криволици. Търся Главния ориша, Великата майка, Върховния архитект, Онова, което може да покрие със сянката си другата сянка, която ни е ослепила. Ще приема всяко нещо, което се появи, защото гладът на един ангел в немилост е неутолим, мисля си обаче, че Бог си е тръгнал. Може би е объркан, опечален. Може би Той също се страхува от една чудовищност, която разумът му не може да възприеме. Оставил е само дребни следи — трудно различими знаци, които събираме, като трохите на Хензел, с надеждата, че ще ни изведат от гората. И онези от нас, които успяхме да забележим тези знаци, започнахме да се самооткриваме.

Моето поколение се зае да събира тези парченца от Бога, тези фрагменти от светлина, разпръснати из света. Под едно дърво намерих раковините на африкански оракул; на една маса духовете ми проговориха; в един сън видях ангели; в луната открих лицето на Майката; имах видения от миналото… Бог постепенно ми се разкри и присъствието Му се разгаря в мен като освежителен огън. Той е онези невидими пръсти, които докосват слабините ми, една вътрешна вибрация, която пулсира като дете, което ще родя. Създавам Бог и усещам как той расте в мен. Съзерцавам напуканите балкони, разрушените стени, подпрените с греди тавани и усещам как разлива своята сила върху града. Това обаче е полъх от светлини, който накрая винаги се изплъзва. Търся го, зова го, викам го от дъното на душата си, но Той се крие сред развалините, останали от моите предци. Утрото отново помръква. Няма изход от рая… Олофи80, Олофи, защо ме изостави?

7.

За по-малко от седмица Давид свикна с децата благодарение на плана, предложен от Хулия. Първия ден Клаудия отиде с него, седна в хола, където в момента децата си играеха, и в продължение на два часа разговаряше. Давид гледаше и след известно време се включи в групата. Тя изчака десетина минути и в разгара на едно автомобилно състезание с кибритени кутийки обяви, че е време двамата да си тръгват. На следващия ден повтори операцията. Веднага щом пристигнаха, Давид седна на пода при останалите. На третия ден, докато той играеше, тя се престори, че си тръгва сама. Момчето се разхлипа, но Клаудия му каза, че слиза за малко долу, и излезе. Той плака известно време, после тя се върна, гушна го и продължи да разговаря, сякаш нищо не се бе случило. Следващите три сеанса протекоха по същия начин, единствено отсъствията й се удължаваха всеки ден, докато достигнаха три часа. По това време момчето вече дори не забелязваше оттеглянето й.

Един следобед излезе за два часа и реши да се обади от обществен телефон на майка Инес. След дълго обикаляне намери един, който работеше и чийто процеп не беше задръстен с монети… Монахинята й обясни, че в момента няма нищо, но може би следващия месец ще се открие място за чистачка в една енорийска черква. Клаудия й благодари и й каза, че ще отиде да си търси работа.

Намери я в една пицария в нейния квартал — заведението беше мръсно, пълно с хлебарки и мишки, както навсякъде в Стара Хавана, но в крайна сметка беше работа. За по-малко от седмица разбра, че там също се краде на едро. Затова нито пиците имаха достатъчно доматен сос, нито спагетите — достатъчно сирене, нито лазанята — достатъчен пълнеж. Управителят беше пръв в кражбите. Клаудия го познаваше, защото бяха учили заедно в гимназията. Благодарение на това получи мястото на линията за разпределяне на храната и скоро се приобщи към колектива, с една дума, включи се в процеса на присвояване на брашното, сиренето, доматения сос и оскъдните продукти, които идваха от неопределено място. Беше лесно да се разпореждат със стоката — също като на всяко друго място, където държавата е единственият собственик и следователно никой не се интересува от щетите. Някои предпочитаха да взимат от наливната бира, която се разтоварваше от камиона цистерна направо в охладените резервоари; други — от доматения сос; трети — от брашното. Поради тясната си връзка с разпределянето на спагетите Клаудия имаше широк достъп до сиренето. Скоро установи, че е открила златната кокошка, когато си даде сметка, че може да запази предишните си луксове. Сега, когато всички търгуваха с долари, тя започна да продава сиренето срещу зелените банкноти. Разбира се, бяха по-малко от преди, но имаше достатъчно, за да се изхранват с Давид и да не ходят мръсни. (Сапун! Щеше да има сапун!). Направи изчисления. С малко повече късмет бельото щеше да се износи след четири-пет години. Всекидневните дрехи можеха да издържат много повече, стига да не надебелееше… което беше невероятно при постоянната й диета. Щеше да има пари за дрехи и обувки на сина си. Нямаше да се налага да се откаже от дребните екстри — от кутийката си с гримове, от дезодорантите си, нито дори от вечерните си рокли. Можеше да оправдае всички тези придобивки пред Рубен като резултат от работата, благодарение на която получаваше долари.

Беше оставила сина си при Хулия и сега, унесена в мечти, вървеше към пицарията. Разбира се, новият й живот щеше да бъде изпълнен с рискове заради незаконната занаятчийска дейност на Рубен и заради крадената храна, която тя продаваше. Би искала да открие ресторант, книжарница, каквото и да е, което да й позволи да живее, без да се крие, само чужденците обаче имаха разрешение да търгуват свободно. Останалата част от населението трябваше да се предпази от вируса на свободното предприемачество, СПИН-а на комунизма; СПИН, който се беше разпространил подмолно, зад гърба на полицията, и който заразяваше все повече населението. Незаконната търговия се разрастваше, хайките следваха една след друга, броят обаче на носителите на вируса непрекъснато се увеличаваше…

Клаудия се спря насред улицата. Стори й се, че видя на две пресечки от нея, близо до Булеварда на пристанището, десетки хора да тичат нанякъде. Разумът й ли се беше размътил, или отново имаше видение? До нея достигнаха викове, но не успя да чуе какво казват. Тръгна отново; в началото бавно, опитвайки се да разбере дали става дума за мираж, после ускори крачка, след като се увери, че не бълнува. Какво ли се е случило? Да не са откраднали друга лодка? Да не са я потопили? Саботаж ли беше, атентат, експлозия?… Стигна до „Малекон“. Не десетки, не стотици, а хиляди хора — повечето младежи — тичаха във всички посоки, носейки плакати и викайки отделни фрази, които постепенно се сляха в една-единствена дума: Свобода, свобода, свобода… като в песента на Уили Чирино81, която беше забранена, но която всички слушаха.

Веднага разбра. Натрупаното през последните седмици напрежение след потопяването на влекача, пълен с жени и деца, най-после беше избухнало. Сега яростта изригваше на струи като намерила излаз пара на запечатан котел. Хората удряха капаците на малобройните коли, почти всички принадлежащи на чужденци, които гледаха ужасени този армагедон, настъпил неочаквано на островче, където — според туристическите агенции — не съществуваха социални безредици. Няколко младежи преобръщаха кофи за боклук, други вече се сблъскваха с първите сили на реда, които пристигаха на мястото и вкарваха протестиращите в затворническите коли. Повечето хора обаче подскачаха неуморно — правеха огромни подскоци, сякаш бяха птици в плен, които сега искаха да полетят, въпреки че крилата им бяха подрязани.

Клаудия застина на място, въодушевена от красотата на разкриващата се пред нея гледка. Никога не беше виждала подобно нещо и очите й се напълниха със сълзи. Движението по булеварда беше спряно, автобусите — отклонени, полицията раздаваше удари с палки наляво и надясно, без оглед на възраст и пол. Виковете обаче продължаваха да изпълват знойния и солен августовски бриз с единствено възможната мантра, с най-жадуваната мечта: Свобода, свобода, свобода… Тя изпита желание също да закрещи, да заподскача като птица от ятото, да се втурне лудешки нанякъде. Беше непознато усещане, аромат, невдишван дотогава, и не знаеше какво да прави с това чувство на еуфория. В този миг през ума й мина мисълта, че вижда не само частица от своето настояще, но и един свят, който все някога ще настъпи.

8.

— Къде беше? — измърмори Хилберто. — Търсих те навсякъде.

— Наложи се да отида в Батабано за материали.

— Мамка му, човече, пропусна най-хубавия ден в живота си.

— Знам — отвърна Рубен леко засегнат. — Всички се погрижиха да ме осведомят.

Говореха шепнешком, възбудено, като непрекъснато се оглеждаха и жестикулираха нервно, докато вървяха към брега. Около тях хората — на двойки или групи — имаха същото френетично, почти налудничаво изражение на лицата си.

След опита за бунт, потушен със сила, беше настъпила промяна. Една почти незабележима, лека като крило на силфида, но многозначителна промяна.

— Казах ти — върна се на темата Хилберто. — Знаех, че ще се случи нещо голямо… Сега наистина ще избягам.

Слънцето се превръщаше в огнена магия. Оранжево-червено. Цвят на жълтък от яйце на кокошка, отгледана на село, кълвала боклуци и разни животинчета, а не руско брашно.

— Как смяташ да заминеш? — попита Рубен.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Ако ни хванат… — Той млъкна, като видя изражението на Хилберто. — Каква е тази тайнствена физиономия?

— Нека първо видиш нещо.

Прекосиха парк „Масео“ и стигнаха до булеварда, по който не се виждаха коли. Хавана приличаше на Ханой с морето от велосипеди, които се движеха по централните артерии.

— Не ми каза къде отиваме.

— Да седнем на „Малекон“.

Слънцето, стигнало до линията на хоризонта, заприлича на сплескана пита. Силуетът му, изрязан като с ножици от виолетовите облаци, придоби формата на атомна гъба. Час по-късно нямаше и следа от здрача. Нощният живот със своите проститутки и трафиканти подемаше обичайния си ритъм.

— Чакаме ли някого?

— Скоро ще видиш.

Прозвуча оръдейният изстрел… и той беше като сигнал. Раздрънкани мотори, скърцащи колички, таратайки, всевъзможни превозни средства се появиха от улиците. Подобно на космически совалки, те носеха други, още по-чудати от тях возила — гуми от камиони, пироги, салове, канута и странни, неподлежащи на класификация дървени конструкции, направени с подръчните средства на отчаянието.

Веднага разбра какво се случва. Правителството се опасяваше от избухването на по-сериозно недоволство и понеже знаеше, че социалното напрежение е стигнало до краен предел, отваряше предпазна клапа и пускаше желаещите да избягат, както се бе случило през 80-те години с преселението през „Мариел“82. Разбира се, най-непокорните рискуваха първи. Щом те напуснеха страната — достатъчни бяха няколко хиляди, — невидимата граница отново щеше да бъде затворена.

— Още имаме време — каза му Хилберто. — Това няма да продължи дълго.

— Кога започна?

— След бунта. В началото бяха един-два сала, сега има навалица всеки ден… или по-скоро всяка нощ. Но не е само тук. Казват, че през Хайманитас и Санта Фе бягат много повече. Ако не побързаме, ще имаме друг шанс чак след десет години. Не забравяй, че това е на цикли.

Рубен се вгледа в картината пред себе си, в тази призрачна сцена на град, който мъкнеше вързопи, деца и покъщнина, за да се впусне с грях в море, гъмжащо от акули. И внезапно осъзна, че кожите и боите, скрити в стаичката му, са се превърнали единствения смисъл на живота му.

— Май ще тръгна с теб — реши най-после той без капка съжаление. — Тази страна ми е дошла до гуша.

Великолепен ден. Идеален, за да излезе на разходка и да забрави за работата, да върви боса под дърветата или да гази из потока, който прекосява парк „Алмендарес“ и се превръща в малък водопад близо до шосето, минаващо през парка; вода, която тече под мостчетата и плоските камъни и отнася хартиените лодки, които като малка пускаше в кристалночистия поток и гледаше как стигат до обграденото със зеленина корито на реката, някога наречена Чорера, преди това — Касагуас, а още по-рано — Касигуагуас. Този спомен от детството вече е твърде далечен, може би далечен като епохата, в която епископ Енрике де Алмендарис е извършвал умиванията си на мястото, наречено по-късно Баните на епископа, на брега на спокойния вир на реката; след време тя взела името му, а поетите я възвеличили още повече, като я нарекли Алмендарес.

Така или иначе всичко това принадлежи на отдавна отминали времена. Като детството й. Няма ги вече водопада и веселото поточе, няма ги рибите в малката лагуна, където водата се събираше, преди да се хвърли стремглаво в реката. Няма ги павилионите, в които продаваха балони, няма ги и малките центрофуги, където бялата захар се превръщаше в лепкав ядлив памук. По-голямата част от пейките са изпочупени, а романтичният миниголф с подвижните си препятствия, с миниатюрния си замък, с малките железни прегради и лилипутските хълмчета е в развалини.

Така или иначе това е любимият парк на Давид. Клаудия се усмихва при спомена за последния път, когато го заведе там. Разходката му из парка е ритуал, който винаги се повтаря — подскача по плочите, тича и се крие зад стволовете на дърветата, хваща се за столетните лиани и се люлее на тях като един мъничък Тарзан, макар че никога не е виждал филм за човека-маймуна. Инстинктът на детството никога не угасва.

Работният й ден приключи рано. Всъщност работата бе прекратена заради малък пожар. Нищо сериозно, но Държавна сигурност заподозря саботаж и отпрати служителите по домовете им, след като ги разпита. Клаудия сви рамене — реши да не обръща внимание на неудобствата. Обади се на Хулия от уличен телефон и заръча да приготви Давид. После разговаря с момчето, за да му каже, че ще мине да го вземе. Прибра се в стаичката си и облече една от любимите си рокли от пъстър муселин, която е плътно прилепнала на бюста, а надолу пада свободно и се дипли около краката й като завеса от мъниста.

Денят е прекрасен за разходка в парка. Духа възхитителен вятър — едновременно топъл и свеж, който отклонява вниманието й от възхитените погледи и от предупредителните сигнали, които се носят във въздуха. Тя не знае, но животът й е на прага на съдбоносни промени, като в онези телевизионни сериали, в които всички обстоятелства сякаш се съюзяват против героинята. С тази разлика, че тя не е действащо лице от телевизионен сериал и не е сигурно, че в края провидението ще се намеси под формата на Deus ex machina и ще промени съдбата й.

Върви, погълната от спомена за нещо, което се е случило преди няколко дни — срещата с майка Инес. Смята, че това събитие е променило живота й, обаче се лъже. Това, което наистина ще го промени, предстои да се случи. Сега крачи по булеварда, наслаждавайки се на бриза, който гали бедрата и прониква през коприненото й бельо. Тропическият вятър е демон, който преследва жените в Карибите, а на нея това мълчаливо задиряне й харесва. Върви, полюшвайки ханша си, и примира от удоволствие, възбудена от дръзкия полъх на пасатите.

В момента не изпитва тревога. Може би ако предполагаше какво ще се случи, щеше да се върне обратно. Знае, че е близо до мястото и ускорява крачка, когато си спомня кой я чака. Приближава се — доверчива и ухаеща — към единственото място в града, което е трябвало да отбягва.

Вече вдишва мириса на морето, усеща соления вкус, който той оставя върху устните й. Полъх на вятъра, този палав воайор, повдига полата й, а тя я притиска с ръце. Точно тогава забелязва оживлението на ъгъла. Спомня си това, което е видяла преди няколко дни, но сега хората не викат, нито подскачат лудешки. В жестовете, във възгласите, в посоката, в която всички вървят, прозира конкретна цел. Край нея започват да преминават тълпи хора. На Клаудия й заприличват на плъховете от Хамелин83, които излизат, привлечени неустоимо от вълшебна мелодия.

— Побързай, Тато, че ще останем!

— Скъпа, отиди да вземеш децата!

— Чичо! Отворили са „Малекон“!

Това е метафора, разбира се. „Малекон“ никога не е бил затварян. Клаудия веднага разбира, че става дума за друго. Край нея хората влачат дъски, гуми, огромни парчета стиропор, всичко, което се държи над водата. Някой я побутва и извиква:

— Размърдай се, момиче, няма време.

Тя излиза от вцепенението си. Моментът е настъпил, но същата сила, която я тласка напред, същевременно я спира. Да тръгне по море с дете? А акулите? А бурите? Нима може да взима решение за живота, за бъдещето, за съдбата на друг?

Край нея минават цели семейства, които мъкнат животни, чудновати колички, бутилки с вода… Бягството е всеобщо, allegro vivace84, вакхическо. И отново сянката на Хамлет: „Какво да правя? Да рискувам да замина или да остана?“ Знае, че подобно нещо не се е случвало отдавна, откакто преди повече от десет години хората нахлуха в посолството на Перу. Ще се повтори ли отново някога? „Сега или никога“ — мисли си тя като в сценарий на лош филм. Aléa jacta est.85 Изминава тичешком половината пресечка до дома си и се втурва по стълбите, за да вземе Давид. Сърцето й бие толкова учестено, сякаш безброй барабани пулсират в гърдите й, в стомаха й, в главата й. Да замине, да замине. Да избяга. Да напусне този затвор. Да забрави мъчителното безпокойство. Да може да крещи, да мълчи или да решава. Няма представа какво може да я очаква отвъд хоризонта, който никога не е прекосявала, но сега не е моментът да мисли за това. Сега най-важното е да замине.

Шумът, трескавото оживление, морето, осеяно с плаващи предмети, брегът, изпълнен с хора, които вървят към близките плажове с примитивните си съдове — нови завоеватели на други земи — е фантастичен мираж на дневна светлина. Не се виждат полицаи, нито агенти. Сигурно са се смесили с тълпата, предрешени като цивилни. Някое наблюдателно око би могло да ги разпознае, но сега никой няма време за това.

Мнозина нямат търпение и дори не търсят ниско и достъпно място на брега. С помощта на приятели или роднини спускат плавателните си съдове до острите скали покрай стената.

— Имаш ли свободни места?

— Трима сме.

— Аз съм сам, приятелю. Дай ми шанс.

— Братле, ще ти дам сто долара, ако качиш мен и жена ми.

Предложенията и молбите зареждат въздуха със странна енергия. На местата, където стената е по-близо до морето, се тълпят хора. Към едно от тях върви Клаудия, хванала Давид за ръка. Още не знае какво ще прави. Намира се на кръстопът. Слънцето се издига в небето и истерията се засилва. Близо до нея избухват свади, но тя не им обръща внимание. Очите й са вперени в хоризонта, отвъд който е обетованата земя. Някой влачи лодка, натоварена на шейна на колела, и за малко да я събори.

— Клаудия!

Сърцето й замира, когато вижда Рубен.

Хилберто се показва иззад лодката, която е тикал, и се взира в двамата, без да разбира какво става. Оглежда се, опитвайки се да отгатне коя от жените наоколо е любовницата му, приятелката му или…

— Как така Клаудия? — пита най-после той.

— Това е Клаудия, за която ти говорих… Клаудия, защо не дойдеш с нас? Сами сме с приятеля ми — свежда поглед и вижда Давид. После прошепва със задавен глас: — Омъжена ли си?

Това е истински кошмар. Тя не знае какво да каже, как да му обясни.

— Какво говориш? — Хилберто оставя лодката и се приближава до двамата. — Мавърке, кажи, че това, което си мисля, не е вярно.

Сега Рубен гледа двамата смаяно. Обляга се на лодката, зашеметен от това, което току-що е открил. За момент тримата заприличват на статуи сред царящата около тях суматоха. Никой не усеща блъсканицата, нито чува роптаещите гласове на хората, които искат да стигнат до брега. Клаудия забелязва как лицата на двамата мъже бавно почервеняват. Иска да избяга от тях, но е толкова ужасена, че не може да помръдне.

— Мамо, топло ми е — изхлипва момчето с тънко, почти недоловимо гласче сред глъчта.

Все още трепереща, Клаудия взима на ръце сина си и се изправя пред двамата си любовници. Тримата са толкова безпомощни, толкова объркани…

— Да вървим, Мавърке. Няма нищо.

— Хилберто…

— Ще те изведа оттук заради момчето. Знаеш, че винаги съм го обичал.

Приличат на онези гладни ангели, които поглъщат всичко, което се поставя пред тях, без да се молят, без да питат.

— Да вървим, става късно.

Сред тълпата съзира Муба, застанала до нисичък мъж с протъркани дрехи и гъсти мустаци, когото май е виждала преди, но не си спомня къде.

— Клаудия?

Тя обаче не вижда нищо друго, освен образа на своята негърка покровителка, която ще остане тук, както и този тъжен човечец с бляскаво чело, който също не се решава да напусне острова, въпреки че се жалва шепнешком:

— Родината ми е в зейнал гроб, с толкова помръкнала слава, с изгубена и продадена чест! Аз вече нямам родина…86

Тогава съзира Индианеца — приклекнал върху едни скали, той я наблюдава, без да мигне. Какво иска да й каже сега? Че е опасно да остане или че е опасно да замине?

— Клаудия?

Пред нея се изправят виденията й — огромната крепостна стена, угасналото великолепие на града й, историята на един манастир, от който са останали само камбаните… и се вглежда в далечния хоризонт, изпълнен с носещи се по вълните мечти, които не знаят какво да правят с тази надежда под формата на малка лодка, заплашена да потъне всеки момент.

Коръл Гейбълс, 1997 г.