Мъжът, жената и гладът

1.

Клаудия съзерцаваше залеза, застанала до стената. Беше в толкова потиснато настроение, че дори не забелязваше колите, които обхождаха бавно седемте километра на най-дългата и живописна зона на проституцията в търсене на обичайната плячка. Предния ден бе имала много неприятен разговор с Нубия, когато й каза, че ще отиде със Сиси в „Насионал“ на вечеря с някакви туристи.

— Не мислиш за детето си — отвърна Нубия, почервеняла от гняв.

— Правя го заради него.

— Глупости! — извика Нубия. — Позволи на тази уличница Елена да те зариби!

— Говориш така, сякаш нищо не знаеш за живота ми — напомни й тя. — Досието ми сигурно е като на агент от ЦРУ.

— Трябва да продължиш да си търсиш работа.

— За какво? Предложиха ми единствено място на сервитьорка в пицария и на готвачка в работнически стол. Ти ли ще ми гледаш сина, докато съм на работа? Отгоре на всичко издателствата са пред закриване. За три месеца съм превела само два разказа. Какво повече искаш да направя? Да се принеса в жертва? Нямам призвание на будист…

Нубия я изслуша, като я гледаше осъдително. Накрая каза:

— Престана да излизаш с един мъж, за да тръгнеш с много.

Клаудия не знаеше какво да й отговори. При нормални обстоятелства Нубия щеше да е права. Но тук нещата не следваха обичайната логика. Трябваше да действа ирационално, ако искаше да оцелее. Това обаче го знаеше интуитивно, не беше в състояние да го обясни.

— Прави каквото щеш — заяви Нубия, — но нека ти изясня нещо. Не смятам да вървя по гайдата на Елена за артистичните ви имена. Не разчитайте на мен да използвам разните там Мавърки и Сиси. Не ми пука дори да сте с делегация на ООН — ако ме видите на улицата, най-добре преминете на отсрещния тротоар. Няма да ставам съучастничка в този бизнес.

Сега най-много се тревожеше за Урсула. След почти две години отсъствие тя отново беше дала признаци на живот. Клаудия се обезкуражи, когато разбра, че ще я изгуби отново седмица след повторната им среща. Орденът й я изпращаше да служи в източната част на острова, в далечни като някакви митични царства селца — Палма Сориано, Ел Каней, Маниабон, Сагуа де Танамо… Как ли щеше да реагира приятелката й, когато видеше момчето. Разбира се, щеше да премълчи за новата си работа. Ако й кажеше, със сигурност никога повече нямаше да й проговори.

Клаудия огледа хоризонта, изпитвайки отново чувството, познато на всички, които съзерцават залеза от това място. Дългата стена пред морето беше служила за любовно гнездо, за утеха в тъгата, за съветник в мъката… Особено сега, когато всички се стремяха към чудото да оцелеят, да могат да слагат всеки ден шепа ориз на масата за децата и старците. Тя също търсеше изход от лабиринта, но го правеше като човек, който върви нощем със затворени очи, в най-дълбоката тъмнина. Сляпа, за да види бъдещето си, каквото нито тя, нито другите изглежда, имаха. Как можеш да имаш бъдеще, като нямаш минало? Миналото беше история, наситена с войни и роби. И ако беше вярна поговорката, че всяко минало е било по-добро, какво можеше да очаква от утрешния ден? Този фатализъм, втълпен още от училището, беше подкопал духа й, макар че тя не съзнаваше това. Беше истинско чудо, че бе решила да следва история на изкуството след подобно повторение — година след година в училище — на нещастия и отчаяния. При все това паметниците, оставени от хората, живели в още по-голям ад от нейния, я привличаха по загадъчен начин.

Слънцето се спускаше към водата. Изглеждаше невероятно как жълтеникавият му диск се превръщаше всяка привечер в силуета на извънземно небесно тяло, което бавно изчезваше, сякаш погълнато от морето. Сега сенките щяха да се съживят и да се спуснат над града и обитателите му като конници на ежедневен апокалипсис. Реши се обаче да си тръгне едва когато градът зад гърба й потъна в здрач.

Стана и прекоси площада, който заобикаляше крепостта „Ла Пунта“. Разсеяно докосваше с пръсти тъмния камък, който от четири столетия беше на това място. Спомни си това, което беше прочела тайно в една книга — че един президент от времето на янките, почти в началото на века, построил „Малекон“ и широкия булевард, като за тази цел от морето, близо до входа на залива, бил отнет този къс земя, по който сега вървеше. Това обаче беше едно от табутата, за които беше по-добре да не се говори…

Когато се готвеше да пресече, внезапно си спомни защо е там. Къде й беше умът? Китайката от горния етаж познаваше един магазинер, който продаваше мляко, макар че приемаше тайните си купувачи само под прикритието на мрака. Прекоси булеварда, по който се движеха предимно велосипедисти, и се отправи към „Пеня Побре“, към малкия хълм, откъдето идваше името му, отмина ъгъла на „Ел Моно“ с „Агилар“, продължи до „Хавана“ и накрая навлезе в една уличка.

Мракът щеше да е пълен, ако не беше бледата светлина, разпръсквана от електрическите крушки в къщичките. В момента, в който завиваше зад ъгъла, някой се блъсна в нея и я събори на земята. Когато се изправи, мъждукащата светлина беше изчезнала толкова внезапно, че тя помисли, че токът е прекъснал. Протегна ръце и направи няколко крачки. Чу шляпането на краката си в калта, чието присъствие на тази павирана уличка беше необяснимо, и спря едва когато ръцете й докоснаха някаква влажна стена — предположи, че е на къща. Когато обаче очите й привикнаха към тъмнината, тя застина от изненада. Стената се простираше докъдето погледът й стигаше, макар че не виждаше повече от няколко метра напред, при все това тя познаваше наизуст Стара Хавана и не си спомняше някога да е забелязвала тази стена. Направи няколко крачки и се спря отново, за да огледа земята. Кал и трева. За момент помисли, че се е ударила по-лошо, отколкото предполагаше. Сигурно й се привиждаха несъществуващи неща.

Зад гърба й проехтя топовен гърмеж, който я уплаши до смърт. Беше прозвучал точно зад нея, сякаш идваше от крепостта „Ла Пунта“, а не от „Ла Кабаня“, от другата страна на залива. Да не би отново да са възстановили оръдейния залп от „Ла Пунта“, както по времето на колонията? Едва си помисли това, и я обля студена пот. Стените на Хавана, от които оставаха само фрагменти, бяха съществували от края на XVII в. до средата на XIX в., след което постепенно били разрушени от човешката ръка. Погледна отново високата каменна стена, която се простираше покрай празното място — беше огромен зид, който сякаш нямаше край…

„Клаудия — помисли си тя. — Престани с тези глупости и виж в коя уличка си се забутала.“

Градът наистина беше пълен с улички. Извървя няколко метра, като опипваше непрекъснато стената, както беше правила преди при „Ла Пунта“. Разбира се, сега вършеше това по необходимост, за да не се изгуби. Вляво от нея се простираше обширно празно пространство, каменисто и разкаляно, а отвъд него се очертаваха силуетите на къщите. От време на време зърваше движеща се светлинка в някоя сграда; и чуваше далечни гласове — не можеше да разбере дали бяха на хора, които пееха или викаха.

Ако не се лъжеше, трябваше да се намира почти срещу черквата „Санто Анхел Кустодио“, стига да не я беше отминала; храмът обаче все така не се появяваше. Стори й се, че различава силуета на камбанария. Очертанията й обаче нямаха нищо общо с познатите неоготически кулички на фасадата й, възстановена в средата на XIX в. след преминаването на поредния ураган. За първи път Клаудия се запита каква ли е била първоначалната архитектура на черквата.

Обхваната от внезапен порив, тя се отдели от стената и тръгна към черквата. Там трябваше да бъде ъгълът с улица „Куартелес“, която водеше към Лома дел Анхел, но не видя нито черквата, нито улицата. На мястото на „Куартелес“ имаше някаква градина или имение, а от другата страна, на върха на един хълм — непознат храм, обграден от назъбена каменна ограда. Господи! Къде се беше озовала? До черквата съзря няколко каменни къщи и много пусти терени; тук-там се виждаха колиби — нищо, което би могло да бъде нейната Хавана. Най-тревожното беше отсъствието на живи същества; не се мяркаха дори кучета или котки.

По едно време се осмели да се отдели от разкаляния път край стената и навлезе в една от подобните на пътеки улички. Ако беше в своя град, тази отсечка би съответствала на улица „Емпедрадо“. След като отмина четири-пет пресечки по нея, тя се стъписа от изненада. После изненадата прерасна в подозрение, а подозрението — в ужас. За първи път откакто се бе изгубила в този лабиринт, краката й не газеха кал. Случайно ли беше, че това бе единствената улица, настлана с кръгли речни камъни? Върна се обратно. За момента стената беше единственият й ориентир. Ако се намираше там, където предполагаше, че е попаднала, само този зид би й служил за пътеводител. Тръгна по следващата улица, но само след две пресечки пред нея внезапно изникна високата стена на една сграда. Ако предната улица беше „Емпедрадо“, тази трябваше да е „Прогресо“; „Прогресо“ обаче продължаваше без препятствия до превръщането й в „Сан Хуан де Диос“. Защо беше задънена?

Шум от стъпки прекъсна мислите й. Притисна се към стената и видя край нея да минават две сенки, които й заприличаха на жени в монашеско облекло. Тази гледка връхлетя върху паметта й като приливна вълна. Някъде беше чела, че по време на колониалната епоха съществувал манастир, след чието разрушаване „Прогресо“ се свързала със „Сан Хуан де Диос“. Страхът й прерасна в паника, но тя веднага се опита да размисли. Явно си въобразяваше невъзможни неща, също както когато си измисляше филми. Може би цялата тази загадка имаше по-земен произход. Може би снимаха филм в района и затова улиците бяха празни. Беше виждала фотографии от снимачния процес, на които фасадите на къщите бяха покрити с реквизитен материал. А калта по улиците? Може би са изсипали камиони пръст върху паважа.

Ако това беше снимачна площадка, все трябваше да свършва на някое място. Спомни си, че още не беше намерила адреса на магазинера, затова се върна на откритото място до стената. Навярно вече се намираше близо до площад „Албеар“, където се издигаше паметникът на инженера, построил в средата на XIX в. водохранилищата и акведукта, шедьовър за епохата, награден със златен медал на Парижкото изложение, който нито едно правителство след испанската метрополия не бе успяло да надмине, защото век по-късно продължаваше да бъде единственият път за водоснабдяването на град с вече над два милиона и половина жители…

Надяваше се, че скоро ще стигне до края на снимачната зона. Силуетът на Астурийския център щеше да се появи над тази стена декор, както и огромната сграда „Гомес“, издигната от кубинския милионер, площадът също щеше да бъде там. Излезе на едно равно място, където се извисяваше някакъв параклис. За разлика от предишното място това беше осветено от маслени фенери, поставени на десетметровата стена. Клаудия потърси парка, но не видя никакви следи от него, освен това не беше възможно да са махнали статуята. Това обаче не беше най-лошото. Спомни си, че там имаше здания, които беше почти невъзможно да бъдат скрити. Къде беше „Флоридита“? На мястото, където трябваше да се намира барът, който Хемингуей беше направил прочут, растяха зеленчуци… Реши да провери къде се е озовала и пренебрегвайки всякаква предпазливост, се доближи до параклиса. На мъждукащата светлина на фенерите различи почти нечетлив надпис, в който се споменаваше Света Богородица от Монсерат. Коленете й затрепераха. „Монсерат“ беше името, което приемаше булевард „Мисионес“, когато стигаше до околностите на площад „Албеар“.

До нея достигна резкият тропот на крака; синхронизирани стъпки, които се подчиняваха на странни команди. Би трябвало да избяга, но беше в такъв шок, че не можеше да помръдне. Неколцина мъже в униформи, които й се сториха като от времето на Наполеон, минаха край нея, без да я забележат, сякаш призракът беше тя, а не този военен отряд от осемнайсети или деветнайсети век — никога не бе разбирала от униформи.

Потърси наоколо стативи или кранове с камери, изчака напразно прожекторите да осветят сцената, наостри слух, за да чуе гласа на режисьора или на асистентите му. До нея обаче достигнаха единствено биене на барабани и далечни африкански песнопения в нощта.

Зави й се свят, гадеше й се и тя се опря на стената на параклиса. Наведе се, за да повърне. Непрекъснат и почти оглушителен шепот достигна до нея. Когато вдигна очи, кашляйки до задушаване, видя пълните с книги рафтове на книжарницата „Модерна поезия“, а на другия ъгъл — светлинния надпис на „Флоридита“. Намираше се до едно дърво на площад „Албеар“. В далечината се разнесе топовният гърмеж в девет вечерта, който сега звучеше глухо, както всяка вечер, когато прекосяваше залива.

Завръщането на познато място й подейства като защитен екран. Вече й беше достатъчно да знае, че е в безопасност; сякаш някаква милостива паяжина замъгли паметта й, карайки я да се усъмни в това, което бе видяла. Дори не направи опит да обмисли случилото се. Първо реши, че е някаква халюцинация, предизвикана от храна, може би вирус или треска. Или пък се е отровила? Сигурно беше погълнала някоя ларва с рибата, която яде предната вечер. Беше истинско чудо, че е още жива след толкова часове, но както баба й винаги казваше, човешкото тяло е толкова мъдро, че може да парализира храносмилането, в случай че в стомаха има нещо вредно. Бе оцеляла на косъм. И колко късно беше станало! Вече нямаше време, за да се върне на „Пеня Побре“ и да купи мляко.

Взе първия автобус, който мина. Слезе на втората спирка и се отправи към залива. Сега се чувстваше като капитан Блай на кораба „Баунти“, браздящ гъмжащите от акули води в посока към близките до Нова Зеландия острови. Вятърът се промъкваше между тесните улички към морето и развяваше косите й и тя си представи, че стои на носа на носещия се по вълните кораб. Спря за миг под един уличен стълб, за да пропусне група велосипедисти.

— Клаудия.

Тя се обърна изненадана и доверчива, почти готова да се усмихне на приятеля или познатия. До нея, под светлината на единствената светеща крушка на улицата, стоеше Рубен.

2.

Полумракът в покрития вход й се стори по-зловещ от манастир. В една обител поне градината е поддържана и всички килии са чисти; дори въздухът изглежда по-прозрачен. В тази зловонна сграда обаче мръсотията пълзеше безнаказано по стените, хлебарките бяха повелителки и господарки, а смрадта, разнасяща се от поставените до входа кофи за смет, стигаше до двора, където деца и кучета тичаха между прострените чаршафи.

Урсула прекоси бившия двор за карети, като се опитваше да си спомни коя е вратата на апартамента, в който беше идвала преди две години. Намери го лесно. Веднага го позна по цепнатината в олющеното дърво до шпионката, но се поколеба, преди да позвъни, защото й се стори, че чува отвътре детски плач.

— Влизай.

Тя се вторачи в детето, което Клаудия държеше в ръце. Успя да се съвземе от изненадата, целуна приятелката си и седна във вече познатата й обстановка.

— Дай ми това — каза Клаудия и взе тежката найлонова чанта, която монахинята бе поставила на скута си.

— Много е хубав — прошепна Урсула. — Прилича на теб.

— Можеш да говориш високо. Когато му се спи, заспива, независимо от всичко.

— На колко е?

— На година и половина.

— Къде е бащата?

Клаудия сложи детето на леглото. Срещата с Рубен предната вечер я беше разтърсила повече, отколкото странното преживяване с виденията.

— Занаятчията е, нали? Онзи, когото арестуваха…

Клаудия кимна с глава.

— Затова ли ти се гадеше?

— Имаш слонска памет.

— Защо не ми каза?

— Защото самата аз разбрах по-късно.

Монахинята отиде до леглото и седна внимателно, за да не събуди момченцето.

— Имаш ли новини за него?

Клаудия поклати отрицателно глава. Не искаше дори да споменава, че се бяха уговорили да се срещнат на следващия ден.

— Как се справяш с работата?

Клаудия не отговори веднага.

— Превеждам вкъщи.

Предпочете да излъже, отколкото да каже истината. Урсула се заразхожда из стаята, спря до етажерката с книги и забеляза малкия касетофон, който подпираше една редица томове.

— Откъде го взе?

— Купих го на черно — излъга Клаудия.

Лицето на монахинята светна.

— Ще ти покажа нещо.

Започна да рови в чантата, която беше върху масата, извади няколко касети, прехвърли ги и намери тази, която търсеше. Клаудия хвърли поглед към заглавието: Видение — Музиката на Хилдегард от Бинген. Видя рисунката на обложката, изобразяваща монахиня с чувствено лице, наведена над разтворена книга — от нея се излъчваше светлина, която озаряваше лицето й — както и някакви странни геометрични, почти футуристични фигури, които монахинята съзерцаваше със загадъчно изражение. Урсула пусна касетата и стаичката се изпълни със свръхестествена музика. Клаудия изслуша средновековното песнопение и изненадващия фон от съвременни ударни инструменти.

— Нали е красива?

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Изпрати ми го една монахиня, която ни посети миналата година. Музиката е композирана от игуменка, която е живяла преди хиляда години.

— Не е възможно. Звучи съвременно, почти като ню ейдж.

— Само перкусията е съвременна, останалото го пеят както го е композирала. — После прошепна, уплашена да не прозвучи еретично: — Хилдегард е била посветена. Мисля, че е композирала тази музика под въздействието на виденията, които е имала. Ненапразно са я наричали Рейнската сибила. След смъртта й много монахини уверявали, че виждали призрака й по коридорите на манастира и го чували да пее собствените й песнопения.

Погълната от историята, Клаудия отиде до хладилника и отвори две кутии със сок. Урсула занемя, когато видя какво има в него.

— Не се ли е появявал отново? — попита монахинята.

Клаудия забеляза промяната в тона й.

— Кой?

— Онолорио.

Тя наля сока в две чаши, като все още не можеше да си обясни неочаквания обрат в държането на приятелката си.

— Защо питаш?

— Защото е очаквал да сториш нещо? — монахинята отказа с жест напитката.

Нещо не беше наред. Клаудия седна срещу нея, като се опитваше да разбере какво става.

— Клаудия, с какво се занимаваш?

Продуктите от дипломатическия магазин. Каква глупава непредпазливост! Как й бе хрумнало да отвори хладилника, пълен с тези проклети консервни кутии! Явно нещо с нея не беше наред. От предната вечер. Откакто й прилоша. Вече не внимаваше какво върши. Сега беше безсмислено да се преструва.

— Трябваше да храня детето си.

Известно време двете мълчаха. Те не знаеха, но музиката на Хилдегард беше издигнала бариера, която преграждаше пътя на едно дебнещо наблизо създание.

— Бих искала да ти помогна, но не знам как.

— Решението е да намеря къде да оставям детето, така ще мога да работя друго… Или поне бих могла да работя през деня като сервитьорка или каквото и да е, да имам нормална работа, колкото и неприятна да е тя.

— Няма по-лоша работа от тази.

— Но е единствената възможна за мен.

— При все това трябва да излизаш, макар и вечер. На кого оставяш момчето?

— Нубия се грижи за него.

— Нубия? — тя сякаш потъна в спомените си. — Не съм я виждала от години.

— Тя е нещо като щатна бавачка на малкия.

— Какво казва за… работата ти?

— И тя не я одобрява, но знае, че нямам друг избор.

— Не те ли притеснява това, което вършиш?

— Ако можех, щях да вляза в манастир, само и само да не го върша.

Урсула се загледа в плочките на пода, докато през ума й минаваха стотина различни възможности. Дори си помисли с надежда, че Клаудия би могла да се посвети на религията, но веднага отхвърли тази възможност. Погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам — каза тя и стана. — Сестра Мария сигурно е приключила посещението си.

Клаудия отиде при касетофона.

— Касетата е за теб — заяви Урсула. — Подарявам ти я. Отец Хуан има оригинала… Само да знаеш какво вълнение предизвика в семинарията. Всички искат да я запишат.

Клаудия смътно си спомни свещеника — младеж с ангелско лице, в когото и двете бяха влюбени, когато бяха ученички.

— Още ли го преследваш?

— Клаудия! Как можа да си го помислиш?

Преди да отвори вратата, я предупреди:

— Обложката обаче ще ми я върнеш, защото нямам копие. Да не стане както в гимназията — всеки път, когато ти давах нещо, едва успявах да си го взема обратно.

— Урсула…

Монахинята се спря на вратата.

— Радвам се, че дойде — каза тя със запъване, сякаш търсеше подходящата фраза. — Прогонваш лошите вибрации.

Урсула отправи поглед към леглото, където момчето спеше, сетне го впери в приятелката си.

— Dominus vobiscum34 — прошепна тя. После се обърна, тръгна по коридора и потъна в тъмния вход.

3.

Не исках да го виждам и една от причините беше, че щеше да ме отрупа с въпроси. И какво щях да му кажа? Че съм оцеляла, като съм спяла с туристи? Че съм изхранвала сина му с потта на слабините си, защото Бог е объркал полюсите на този остров и тук всичко се случва наопаки в сравнение с останалия свят? Имаше и друга възможност — да събера смелост, да позвъня на вратата му и да се престоря, че нищо не се е случило. Да започна всичко отначало… Цяла нощ си блъсках ума. Дълбоко в себе си знаех, че накрая ще обърна повече внимание на яйчниците си, отколкото на разума си, защото напоследък хормоните ми бяха твърде декомпенсирани. Цяла сутрин си мислих за какво ли не, както и че не можеш да си възвърнеш девствеността, след като изгубиш химена си. Промених решението си безброй пъти. Оставаха само петнайсет минути до срещата, а аз продължавах да съм като Хамлет: to be or not to be35. Каква главоблъсканица! Истината беше, че умирах от страх. Когато го видях на улицата, за малко да получа инфаркт. Не ме пусна, докато не му обещах, че ще отида в дома му. Разбира се, не възнамерявах да изпълня обещанието си… до днес. Представях си го в стаичката му, сред каталозите за келтско ювелирно изкуство, изтормозен от виковете на китаеца, който продава зеленчуци, или опитващ се да разгадае дизайна на римски сандал сред глъчта на жените, които се спречкват и за най-дребния проблем между децата им. Вече бях решила да не ходя, но когато погледнах часовника, ме обхвана паника. Грабнах Давид и го оставих на Мирна и децата й — осем дерящи гърлата си aliens36. Докато тичах, съборих някакви кофи с вода и дори ме наругаха, но накрая изкачих стълбите до жилището му. Бях толкова запъхтяна, че реших да изчакам пет минути пред вратата, докато се съвзема. Така или иначе, ако вече бе излязъл, нямаше да отвори след позвъняването ми, а ако още беше там, не можеше да излезе, без да го видя. Освен това беше по-добре да закъснея малко за тежест, да надяна маска а ла Грета Гарбо и да се правя на безразлична.

Изглеждаше по-слаб на дневна светлина, отколкото под електрическата крушка на улица „Сол“. Беше слаб, но все така хубав и с най-тъжната усмивка на света. Беше приготвил обяд — ориз, пикадильо от риба и салата от домати; огромни домати, които приличаха на мутанти. „Вносни са — обясни ми той. — Купих ги от дипломатическия магазин.“ Беше си все същият, обръщаше внимание на практичните неща — качество, което никога няма да притежавам. Каза ми, че се е върнал към единственото, което умее да прави, освен преподаването — да проектира и да изработва кожени изделия. Колани, чанти, сандали, дори бижута. Подари ми огърлица, която беше направил от завити кожени лентички, разположени като перли. Беше прелестен, примитивен накит, притежаващ уникалната красота на ръчно изработените вещи. „Радвам се, че се върна“ — прошепна ми той и ме целуна по рамото. Човек обаче никога не се връща напълно. Дори и в любовта.

Разговаряхме в продължение на повече от два часа. Смятах да му кажа за детето, но все си повтарях „след малко“, гледах през балкона и си поставях цел: „Когато сянката на сградата падне върху това петно, ще му кажа“. И сянката стигаше до петното, а аз си мислех: „Когато слънчевото отражение върху тази консервна кутия се махне, ще му кажа, че синът му се нарича Давид, в чест на скулптурата на Микеланджело“. И така стоях през цялото проклето време, докато внезапно той ме попита: „А ти какво прави?“. Сигурно забеляза, че нещо става с мен. Когато станах, той ме сграбчи за ръката. Може би ми беше сложил нещо в напитката, защото бях сигурна, че искам да си тръгна, но стоях като закована, без да мога да мръдна, примряла от желание и страх.

Не мога да си спомня как се качих в импровизираната спалня, нито как стигнах до леглото. Само си спомням ръцете му, ухаещи с онзи неизличим мирис на удобен и сигурен дом; езика му, обхождащ тялото ми от шията до най-далечната гънка; нежния звяр с червено като карамфил око, мека плът, която да поемеш между устните — големите и малките, — която да докоснеш застрашително със зъби, сякаш всеки момент ще я обезглавиш, и веднага след това да я погалиш с целувка, наподобяваща полувсмукване, полузахапване. Манна за гладните народи. Млечнобяла, любя те млечнобяла — прохлада за опустошената ми вагина. Как копнее за оргазми осакатената душа…

Треперя като стояла дълго време на пости курва. Разтварям краката си. Подмокрям се. Вържи ме за тези пръчки, не ме оставяй да избягам. Тялото ми се превръща в пираня, превръща се във вампир, превръща се в звяр, поглъща всичко и иска всичко. Религиозният екстаз е брат на плътския екстаз, а понякога двата се сливат. Ближи ябълката ми, потъни в моя Едем. Забий кръста си в моя хълм, остави ме да смуча твоя рай… Ангелите имат пол. Как да не обичаш Бог?

4.

Меа culpa, mea culpa37. Трябваше да му каже за Давид. Но тогава той щеше да поиска да отиде в стаичката й, а там бяха цветният телевизор, продуктите от дипломатическия магазин и дори дрехите на момчето. Щеше да разбере всичко. По-добре да не го вижда повече. Сега се радваше, че се беше измъкнала, докато той се миеше в една от общите бани. Отиде в къщата на магазинера и купи два литра мляко, които скри в една торба. За малко да отиде на „Монсерат“, но се уплаши, че Рубен отново ще я чака на ъгъла със „Сол“. Мина й през ума да вземе автобуса до кея „Кабалерия“, но веднага си даде сметка, че мястото е твърде открито. Предпочете да тръгне по малките зловонни улици.

Докато вървеше, кроеше планове. Щеше да си вземе душ (всъщност щеше да се облее с кани вода) и после щеше да легне и да слуша Хилдегард — малко трансцендентална медитация, преди да излезе да проституира. Защото беше курва мистик. Беше курва по необходимост, а мистик — по призвание. Тя също имаше видения като монахинята и съзираше същества, които никой друг не виждаше. Беше се превърнала в нова Рейнска сибила.

Песнопенията бяха свръхестествено творение. В началото Клаудия не разбра откъде идваше това усещане за абсолютна лекота, която завладяваше дори слабините й веднага щом пуснеше касетофона. Слушаше афрокубинските барабани, които придружаваха O Frondens Virga38 и контите с привкус на гуагуанко, които обагряха латинския на Hodie Aperuit39 и тутакси предмети и създания — дори самата тя — придобиваха необичайна синьо-златиста аура, сякаш очите й разширяваха обсега си на възприятие и можеха да различават частици енергия или душевни състояния, невидими за обикновеното човешко око. Все едно наблюдаваше света през погледа на ангел. По-късно разбра причината за чудото — когато барабаните се съвкупяваха с девическите песнопения, предизвикваха изкривяване на пространството и времето, изменение на физическите закони, черна дупка, където душите на умрелите танцуваха лудешки мистичната си конта. Бог можеше да бъде доволен — божественото никога не е имало по-добър посредник, за да стигне до духа, вкопчил се в плътта. И именно една монахиня я приближи отново към божественото с тези песнопения и тази литургия.

Един велосипедист за малко щеше да я блъсне. Не трябваше да мисли повече за Хилдегард и за музиката й, докато вървеше по улиците. Омагьосващата й сила беше толкова голяма, че дори само мисълта за нея я откъсваше от заобикалящия я свят.

Сиси щеше да мине да я вземе след два часа, но тропическата нощ вече настъпваше. Силуетите се превръщаха в сенки и дори сградите придобиваха неясни очертания. Спомни си за Хилдегард и установи, че въздействието й не беше отминало.

Заобиколи крепостните ровове на крепостта „Реал Фуерса“ и мина покрай „Темплете“… „Темплете“? Сякаш тъмнината предизвикваше странни възприятия. Защо не можеше да види огромния паметник, а в замяна на това различаваше чудесно колоната, поддържаща Богородица? Зад нея трябваше да бъде копието на гръко-римски храм, но по някаква причина съзираше само празно място. До оградата, обграждаща колоната, бяха скупчени няколко бараки от дърво и кирпич… О, не! Не беше възможно отново да й се случва същото. Оръжейният площад се беше превърнал в празно място, където тревата растеше в малки квадратчета. На висока едва една стъпка стена, ограждаща терена на бъдещия площад, седяха неколцина минувачи. На равни участъци стената се прекъсваше от отвори, позволяващи да се влиза и да се излиза от площадчето. Беше изчезнал и Дворецът на интендантството. На негово място се издигаше прекрасно измацана сграда с рамки, украшения и пиластри, боядисани в ослепително бяло. Някаква черква, която беше почти рухнала или беше в процес на разрушаване, заемаше мястото, където трябваше да бъде зданието на сегашния Музей на града, а преди това — на Дворец на капитан-генералите.

Клаудия се отправи към центъра на площада, за да види отблизо натрапника, изместил Института на книгата. Стори й се познат. Разгледа контурите му и установи, че това е Дворецът на интендантството, макар че видът му беше значително променен от хоросана и боята, покриващи фасадата. Изглеждаше току-що построен.

От ъгъла долетя тропот на кола. Двуколката се плъзна като лодка върху влажната земя — беше теглена от кон, управляван от внушителен негър с тъмен сюртук, бял панталон, цилиндър и лачени боти. В двуколката, между двете й огромни колела, три възпълнички момичета си вееха с ветрилата и бърбореха непрекъснато — явно даваха нареждания на кочияша.

— Радвам се, че отново дойде, момиче.

Познаваше този глас — беше на Муба. Видът й обаче беше различен — изглеждаше по-млада.

— Муба, какво ми става?

— Нищо, момиче. Просто виждаш моя свят.

Явно същото й се беше случило предната вечер. Сега беше сигурна, че е видяла крепостните стени на Хавана, когато са били все още непокътнати.

— Муба, това не ми харесва. Ти ли ми причиняваш това?

— Разбира се, че не, момичето ми. Как можеш да си го помислиш?

— Трябва да се връщам. Синът ми е… на другото място.

— Успокой се, момиче. Няма да останеш тук. Виждала съм това много пъти. Хората се връщат.

— Случвало се е и на други? На кои? Защо?

Негърката сви рамене и изви уста в патетично комична гримаса.

— Ориша знае. Аз знам само, че хората идват и си отиват.

— Като в Бермудския триъгълник?

— Като какво?

— Нищо, Муба, нищо… Какво да направя? Как да се върна?

— Не се тревожи, момиче. Ще се върнеш.

Клаудия изпитваше страх, но същевременно вдишваше с наслада чистия въздух, аромата на кокосово сладко и на ананасов сок — миризми, които вече едва си спомняше — и откриваше някаква първична и девствена красота в тази полузастроена част на града. Огледа също редките минувачи, които прекосяваха площада. Всички — негри, бели и мулати, облечени в скромни или разкошни дрехи, на кон или в карета — имаха непринуден и безгрижен вид. На слабата светлина на газените фенери се опита да открие някакъв признак на потайност или предпазливост, но не успя. Това я удиви още повече. Сред тези непресторени жестове не откри следа от раздразнение, тревога или страх — трите чувства, които преобладаваха в Хавана, която тя познаваше. Очевадно духът на колонията беше различен.

Тътенът на оръдейния изстрел внезапно прогони видението. Статуята на Карлос-Мануел де Сеспедес, Бащата на родината, отново зае обичайното си място, отправила поглед към неокласическите линии на „Темплете“. Клаудия потърси Муба, но негърката беше изчезнала заедно със своята епоха. Ситен дъжд ненадейно заваля над града, като накара минувачите бързо да се скрият в порталите на старинните сгради и изтри постепенно калните следи, оставени от една чудновата двуколка върху плочите на площада.

5.

Опашката от чакащи хора беше огромна, но още по-внушително беше задръстването, причинено от тълпата, която преливаше от тротоара и стигаше до средата на булеварда. Полицаите бяха объркани, а шофьорите — изпаднали в истерия. Такава опашка заради един руски филм, който отгоре на всичко се казваше „Покаяние“40? Наистина хората бяха станали мазохисти. Не всички обаче мислеха така. Държавна сигурност, разтревожена от слуховете, беше мобилизирала силите на реда, които се опитваха да обуздаят навалицата. В програмата беше обявена само една прожекция, но беше очевидно, че салонът няма да побере всички чакащи.

Нубия и Клаудия, нарамила детето, чакаха два часа, докато Синематеката отвори, и още един час сред блъсканица до полузадушаване, за да влязат. Успяха да се промъкнат в последния момент, когато тълпата вече заплашваше да счупи стъклата. През тях чуха виковете, които съобщаваха, че ще има извънредна прожекция в полунощ за онези, които са останали навън. В киното имаше хора, насядали на пътеките и застанали прави най-отзад. Двете седнаха на земята.

„Тези руснаци са изперкали“ — беше коментарът на някакъв човек, когато трупът на вече погребания диктатор се появи за втори път извън гроба; защото този труп нямаше да намери покой в целия филм. И тайнствените му появи въпреки строгата охрана също щяха да разплетат мрежата от престъпления, които беше извършил зад паравана на публичния си живот, изпълнен с усмивки, с деца, поднасящи му цветя, и с речи, в които се възмущаваше срещу несправедливостите в този свят — нещо, което звучеше твърде познато на Клаудия, Нубия и останалите зрители в салона. Същото това нещо очевидно искаха да видят и онези, които продължиха да спират движението до полунощ, когато вратите отново се отвориха, за да пропуснат излизащите и влизащите, докато последната фраза пулсираше в колективното съзнание: „За какво е пътят, ако не води към храма?“. Сдържани ръкопляскания след този стих на перестройката.

Клаудия си помисли, че образът на черквата като проводник на прехода към бъдещето разкрива ключов момент от настоящето й. Черква… Храм… Параклис… За да има вяра в бъдещето, човек се нуждаеше от миналото си, но нейното минало й бе ловко отнето, потиснато и променено. Започна интуитивно да го усеща след видението на Оръжейния площад, узна го със сигурност два дни преди прожекцията на филма.

Същия следобед беше излязла във вътрешния двор и усети, че някой я наблюдава от тъмното стълбище. Спокойно простря чаршафите, а през това време Муба не помръдна, нито проговори. Когато свърши, остави кофата зад една саксия и излезе на улицата след призрака на старата робиня.

Преминаха по улици, площадчета, мостчета и дворове на една различна и кипяща от живот Хавана, но никой от обитателите й сякаш не забеляза нейното присъствие. До Клаудия достигнаха разговори и викове на търговци, научи клюки, слухове, престъпления от страст. Разпозна Площада на катедралата, който в момента не беше площад и на него все още нямаше катедрала, а се виждаха само полуиздигнатите стени на черквата на йезуитите, която така и нямаше да бъде построена, защото те щяха да бъдат изгонени от испанската колония, преди строежът да бъде завършен. При все това Клаудия успя да съзре с погледа си от бъдещето скелета на това, което щеше да бъде Главната енорийска черква, а по-късно — Катедралата… макар че дотогава имаше доста време. Сега теренът обхващаше само малкия площад „Сиенага“, тъй като водата нахлуваше от юг и от запад (по рововете, образувани по бъдещите улици „Сан Игнасио“ и „Емпедрадо“). Както й обясни Муба на разваления си испански, водата идвала от „общинските мери“ или пустите земи в близост до крепостната стена. Винаги било така по време на дъждовния период. Проблемът бил толкова сериозен, че построили лявата кула на черквата по-тясна от дясната, за да не препречва още повече пътя на буйните потоци, които заливали зоната. Това природно явление било причината за архитектурната асиметрия, която щеше да възбужда любопитството на мнозина в епоха, когато споменът за такива наводнения вече щеше да е изчезнал. Клаудия си припомни безбройните спорове за този необясним „дефект“, без който сградата щеше да бъде образец на съвършена хармония. При все това, каза си тя, това несъвършенство превръщаше хаванската катедрала в уникално творение. Без асиметричната си фасада историческият паметник нямаше да притежава същото очарование. Все едно кулата в Пиза да не е наклонена, а Венеция да не е заплашена постоянно от потъване. Уникалността на тези места се дължеше именно на подобни несъвършенства.

Клаудия си припомни обясненията на негърката и собствените си заключения, докато се опитваше да нагласи по-удобно заспалото в ръцете й дете.

— Дай аз да го нося — каза й Нубия и взе детето. После укори приятелката си: — Нищо не каза, освен че филмът ти се е сторил страхотен. Какво ти е?

— Колебаех се дали да споделя нещо.

— От тона ти съдя, че вече си го решила.

И Клаудия й заразказва за виденията си, за разходката си край крепостните стени, за онзи толкова отдавнашен Оръжеен площад, на който нямаше дори параклис, и за един залят от вода Площад на катедралата, на който катедралата още не съществуваше. Едва на следващата пресечка Нубия й каза мнението си:

— Внушено ти е.

— От какво?

— От онази монахиня с виденията. Сигурно си повярвала, че ти също можеш да имаш видения.

— Нубия, знаеш, че имам видения. Още от дете.

— Едно е да виждаш някакви същества, друго е да се разхождаш из град, който вече не съществува… Поне опита ли се да провериш дали площадът се е наводнявал или дали Дворецът на интендантството някога е имал мазилка? Бас държа, че са фантазии.

— Видения са. И досега нито едно не ме е подвело.

— Ще ти кажа дали са верни, или не, след като поговоря с една приятелка, която работи в Националната библиотека.

— Проверявай каквото искаш, но въпросът не е за катедралата… Знаеш ли, че Муба е имала деца?

— Това какво общо има?

— Бащата бил бял, каталонец, който дошъл на острова да си търси късмета.

— Не виждам нищо необикновено в тази история.

— Аз обаче виждам, защото мъжът припознал децата си и ги кръстил Франсиско и Хуан Баутиста. После откупил свободата на Муба и живял с нея до смъртта си.

Нубия спря.

— Виждаш ли? — каза й тя. — Въобразяваш си небивалици.

Клаудия обаче сякаш не я чуваше.

— Хуан Баутиста, най-малкият син, бил чирак при някакъв занаятчия. Дори си спомням името — Хулио Тамара. В работилницата имало освободени мулати, като Хуан Баутиста, имало и роби, които се учели на занаят.

— За бога, Клаудия. Роби с професия! Не говори глупости. Робите масово са измирали от глад и непосилен труд. Нима допускаш, че господарите са ги пращали да учат занаят?

— Не са ги пращали от християнско милосърдие. Извличали са облага — парите, които робът им давал…

— И може ли да знам откъде са взимали тези пари?

— Печелили са ги със занаята си.

— Роби с пари? Момиче, ти в кое училище си учила?

— Точно това ме притеснява, Нубия. Това, което видях, се различава от всичко, на което са ни учили. Знаеше ли, че робите чираци са получавали заплата, една част от която са давали на господаря, а останалата част са спестявали, за да си откупят свободата?

— Откъде си я доставяш?

— Кое?

— Тревата. Сигурно е първокачествена.

— Нубия…

— Знам, ти си света Клаудия — нито пушиш, нито смъркаш. Но романите са ти замаяли главата като първокласна дрога.

— Никога не съм чела подобно нещо! И нямам толкова въображение, че да си го измисля.

— Така си мислиш — прошепна Нубия, като й подаде детето пред входа на сградата, преди един век била дом на прочут маркиз.

6.

Човече, направо съм съсипан. Сериозно съм се замислил да отскоча до Гуанабакоа да ми направят пречистване. Можеш ли да ми препоръчаш някой добър сантеро? Защото положението ми вече става нетърпимо. Спомняш ли си вечерта, когато излязохме от онзи бар близо до „Ехидо“? Бях толкова подпийнал, че си казах: „Ще повървя малко, за да си проветря главата“. И тръгнах надолу по „Ехидо“, по посока на залива. Но какво мислиш, че видях, когато още не бях отминал първата пресечка?… Клаудия. Слезе от един автобус, който спря на отсрещната страна на улицата. Тя дори не ме видя. Вървеше като сомнамбул. Пресече улицата, а аз тръгнах след нея, но толкова се бях препарирал, че не посмях да я извикам. Само си мислех: Наистина ли е тя? Или не е тя? Тя ли е, или не е тя? Стигна до един ъгъл и се спря за момент. Внезапно събрах смелост и я настигнах. Да беше видял лицето й. Изплаши се повече от мен. Накратко, уговорихме се да се видим след два дни. Подготвих план. Заклех се, никакъв секс. Ще разговаряме като двама цивилизовани хора, ще науча къде живее и какво прави; няма да позволя да я изгубя отново. И какво мислиш, че се случи? Тъкмо обратното — правихме секс, тя си тръгна и оттогава не съм я виждал. Откъде да предположа, че жената, която съм оставил в леглото, ще си отиде, докато се мия?… Ще държа постоянно под око квартала, но ако е била там по друга причина, а не защото живее наблизо? Направо ще полудея! При това приемам случилото се спокойно, с конфуцианско търпение, повтарям оооммм като хиндуистите, но въпреки това се ядосвам, защото във вените ми не тече азиатска кръв. Спокойствието ми е външно; отвътре проклинам часа, в който съм се родил, но се преструвам, че всичко е наред — ставам сутрин, пия глътка кафе, отивам до склада, за да взема кожите… Между другото, казах ли ти, че сега трябва да купувам материалите от държавата? Едно ченге ме предупреди да внимавам много, защото ме държал на мушка. Реших да се държа добре, но тази страна е пълна с изкушения. Типът, който дава материалите и води сметката какво ми се полага, сам ми предложи да ми продаде още няколко на по-високи цени. Даже ми ги показа! Първокачествена кожа! Освен това човекът поддържа контакт с някакъв чужденец мангизлия, който купува стоката директно от занаятчиите, защото, както твърдял, държавата му ги продавала много скъпо. Утре имам среща с него в „Насионал“… Разбира се, вече проверих, че не е капан. Да не мислиш, че съм вчерашен? Четирима колеги, които познавам, правят същото от месеци. Куп хора правят същото! Затова тази страна никога няма да се оправи. Кълна ти се, че дори мислех да се чупя. Вчера споменах това на Чичо, брата на Панчо, онзи, който се премести на „Малекон“ и Деветдесета41… Човече, как така този адрес не съществува, като на него живее половината население на страната? Заставаш пред „Малекон“ и вървиш деветдесет мили на север… Вече сети ли се за кой Панчо ти говоря? Та брат му ми каза, че посолството на Канада давало визи на хора, които искат да работят в Австралия като миньори. Научил го от един шофьор в посолството… Според него било, защото Австралия е много голяма и не достигала работна ръка. Да ти призная, звучи ми доста странно. Твърде е хубаво, за да е вярно. А на теб не? Ами аз ще изчакам да видя какво ще стане. Може да е капан, като онези събрания, които измислиха в предприятията, където ти казваха, че можеш да говориш всичко, че правителството иска да реши проблемите и трябва да знае какво мислят трудещите се, а нещастниците, които повярваха, останаха без работа. Може би дори поставят камери, за да наблюдават кой влиза и излиза от посолството и тогава вече си загазил. Да, знам, че си само помощник-месар, но може да забранят на Тоньо да те наема на работа… Не ставай глупав, Хилбер! Изчакай до вторник… Добре, твоя работа, братле. Аз ще изчакам. Както се казва в поговорката, кой как знае, така бае. И всеки кубинец си е отделна история.

7.

Разбира се, беше пълна глупост. На кой човек със здрав разум би му хрумнало да премести карнавала през юли? Още с възникването му — преди два или три века — негрите излизали по улиците на 6 януари, Деня на влъхвите, когато климатът на острова е най-мек; правели го и на 2 февруари, в Деня на Богородицата със светилника, но не защото били усърдни католици, а защото, като виждали процесията от свещи, с които църквата празнувала пречистването на Богородица, предполагали, че господарите им почитат, само че е друго име, тяхната ориша Оя, африканската богиня на огъня. Клаудия подозираше, че двете празненства са се смесили и карнавалът е започнал да се провежда в средата на февруари… докато, както гласи онази гуарача42, „дойде команданте и заповяда да спрат“. В унисон с методичните усилия да се заличи всякаква следа от миналото, с указ хаванският карнавал бе преместен през юли, когато жегата може да разтопи дори въздуха. Това беше направено под претекста да се отбележи неуспешното нападение над една казарма43, извършено през този месец преди повече от четирийсет години, когато загинаха много наивници, с изключение на тези, които сега управляваха страната. Типично за тях, помисли си Клаудия, да честват смъртта с карнавал. Най-лошата черна магия, за да продължат да замърсяват кармата на острова.

Докато бързаше към къщи в края на работната си нощ, Клаудия си мислеше също колко глупави бяха маскарадните групи, които излизаха да дефилират по улиците при трийсет и четири градусова температура, когато биха могли да правят това при дванайсет или петнайсет градуса по-малко.

Два часа по-рано тя, Сиси и двама германци бяха наблюдавали от един балкон на „Насионал“ преминаването на платформите. Може би паметта я лъжеше, но би се заклела, че по времето, когато баща й я качваше „на конче“ на раменете си, карнавалът беше много по-пищен. Сега виждаше жалки шествия без украса, почти без светлини и без дори една кралица, която да поздравява и да хвърля конфети при преминаването си. Както много други неща, и наличието на кралица на карнавала бе забранено по странно езотерични причини.

След като видя преминаването на шест-седем коли, чиито танцьорки с риск за живота си се полюшваха на нестабилните платформи, Клаудия призна, че й е доскучало. Германците явно също се бяха отегчили, защото веднага се отделиха от балкона и предложиха да слязат да пийнат. Така и направиха и след няколко мохито и дайкири Клаудия заяви, че си тръгва, но увери партньора си Франц, че ще се видят на следващия ден. Германецът беше симпатичен тип, противно на мнението, което мнозина имаха за германците, и много по-внимателен и по-голям кавалер от неколцината латиноамериканци, с които вече бе излизала.

— Гражданко.

Предпочете да си мисли, че не се отнася за нея.

— Гражданко.

Лошо предзнаменование. Този, към когото не се обръщаха с „другарко“ или „другарю“, беше родоотстъпник, предател, червей.

— Не съм гражданка. Другарка съм! — каза тя, като се престори на обидена.

— Покажете личната си карта.

Тя му подаде документа си за самоличност, без който нито един кубинец не смееше да излезе на улицата. Забравеше ли го у дома си, рискуваше да го пратят в затвора.

— Какво правите тук?

— Дойдох при едни приятели.

— Придружете ме.

— Къде?

— В полицейското управление.

За нищо на света. Щеше да вдигне скандал, така че да привлече вниманието на чужденците във фоайето и ченгетата нямаше да посмеят да я отведат. Сиси й беше разказала, че арестували горката Тами миналата седмица и че двама полицаи я изнасилили в управлението. А на кого може да се оплаче една „ездачка“? Пуснали я едва когато дошъл нейният „агент“ и платил бог знае колко долара на типовете.

— Грешите, другарю.

— Ще ми разкажеш, като стигнем.

— Никъде няма да ходя!

— Какво става?

Двамата се обърнаха, когато чуха въпроса, изречен с чуждестранен акцент. До тях стоеше Франц.

— Искат да ме отведат в управлението.

— „Вправлението“?

— В полицията.

— Госпожицата е с мен. Учим заедно в Хаванския университет.

— А, добре — полицаят не изглеждаше убеден, но не можеше да направи нищо.

За неин късмет Франц беше слязъл, за да й даде портмонето, което беше забравила в стаята.

— Откъде ти хрумна това за университета? — попита го тя с възхищение, докато той я изпращаше да хване такси.

— Вече ми се случи с една приятелка миналата година. Спомних си какво каза тя тогава.

— Благодаря ти, че ми донесе портмонето. До скоро — каза тя и го целуна на сбогуване.

Когато се качваше в таксито, той пъхна в ръката й двайсетдоларова банкнота. След пет пресечки и след като се увери, че никой не я следи, тя каза на шофьора да спре и слезе близо до „Рампа“. Така щеше да спести нари, които да използва за нещо по-добро от возенето в такси в два часа след полунощ. Както обикновено по време на карнавала, автобусът мина по обиколен път поради множеството затворени улици и булеварди. Накрая се насочи към кея „Лус“.

Клаудия се удиви от множеството, което завари на площад „Сан Франсиско“. С труд успя да прекоси човешкото море, което се движеше по потъналия в необичаен мрак булевард. Навсякъде имаше хора с маски, сякаш разпоредбата за забраната им беше отменена. И именно тези маски я накараха да застане нащрек, или по-скоро в положение на максимална степен на тревога, защото, каквото и да се случеше, правителството винаги щеше да се страхува от политическите атентати — именно поради тази причина публичните маскарадни празненства бяха забранени.

Загледа се в маскираните хора, които се движеха във всички посоки, в африканските „дяволчета“44, които представяха клоунадите си, забиколени от полуголи негри, от негърки с широки като балони поли, от метиси, които подскачаха като блуждаещи огньове, и от мулатки, чиито гърди преливаха от тресящите се деколтета, докато танцуваха в калта като опиянени от тютюневия дим весталки. Внезапно Клаудия съзря купола, който се издигаше в задната част на черквата „Сан Франсиско“… Движението на тълпата обаче й попречи да застане на по-подходящо място, за да разгледа свода, издигащ се там, където би трябвало да има само празно място в развалини.

Опита да се върне и да пресече улицата по посока на кея „Лус“, но установи, че морето стига до основите на черквата, макар че само преди миг огромен булевард я делеше от залива.

Куполът. Успяваше да види само него — този невероятен свод, който се издигаше на мястото, където корабът на черквата би трябвало рязко да свършва. Също не успя да съзре фонтана с лъвовете, разположен в центъра на площада… Макар че това вече не я интересуваше, отново й се беше случило.

Смеси се с тълпата, за да усети със сетивата си празненството, от което познаваше само една жалка имитация. Беше много по-спокойна от предишните пъти — знаеше, че ще се върне. Муба й го беше казала и така бе станало. Нима кръстницата й някога я беше лъгала?

Най-много я заплени оргията на барабаните — един много по-близък до Африка ритъм, или може би все още неповлиян от други, възникнали по-късно ритми. При все това в него вече звучеше зародишът на нейната музика, или по-скоро сърцевината, зараждащият се кубински дух. И въпреки хладната януарска нощ — защото вече не хранеше никакво съмнение, че това е Денят на влъхвите от века, за който бе мечтал Карпентиер45 — усети как в нея се събужда духът на вакханалията; видя двойките, които се измъкваха през задната врата на черквата, близо до вълните, стигащи до колоните, и се облягаха на стената около храма, за да се облеят в пот и да стенат с други ритми.

Винаги е било така, помисли си Клаудия. Гладът за сладострастие и гладът за секс бяха белязали този вълшебен и обречен град. Така беше възникнала и така беше продължила историята му сред многобройните му социални превъплъщения. Нейният град беше като феникс — въпреки пепелта, въпреки крушенията, накрая винаги се възраждаше. Невъзможно е да угасиш клада с друга клада. В кръвта на обитателите му кипеше неугасима страст. Пламенност. Огън. Кипежът на горещи фалоси и набъбнали вулви… Честваше се тропическата Валпургиева нощ и демоните танцуваха навсякъде — робите е дрехите си от юта и е дяволските конични качулки разпалваха още повече тълпата със своя танц на свети Вит46. Свободните негри и мулати е костюмите си на просяци и господари, на военни и благородници, е маски е пера и мъниста пародираха несъзнателно далечните карнавали на един европейски град, който като нейния беше неразривно свързан е водата, но който по онова време вече започваше да потъва — за разлика от Хавана, която изплуваше като Венера от морето, сякаш универсалната ентропия изискваше едно чудо да изчезне, за да направи път на друго.

Някой й подаде глинена бутилка. Беше ракия с привкус на царевица и канела, или поне така се стори на Клаудия, докато пиеше, вече загърбила всякакви скрупули. Чувстваше се в по-голяма безопасност, отколкото в своята епоха. „Освен това тук няма дори СПИН“ — помисли си тя. И сякаш отгатнал мислите й, нейният маскиран придружител я грабна на ръце и я отнесе до стената на черквата, където морето ближеше краката. Без да продума дума, той вдигна полата й, за да проникне в нея, редом до други двойки, които се отдаваха на същата игра на обладаване. Тя не се възпротиви. „Най-много да хвана гонорея или сифилис. Ще ми мине с две инжекции пенилицин.“ Причината обаче за покорността й беше друга. Възбуждаше я мирисът на смесена кръв, на чували със захар и портокали, на бурени и кал, на чиста сяра и манго, на мед и на вакханалия. Беше мирисът на секса в най-чистия му вид, сякаш огромен облак от феромони се беше спуснал като бедствие над нищо неподозиращите обитатели на този век. Остави се да бъде обладана, без да изпита дори капка страх, изненадана от собствената си покорност. Да не би да е омагьосана? Усещаше до себе си дъха на друга жена, която повтаряше „мако, мако“, но Клаудия не можеше да отгатне дали става дума за името на партньора й, или за някаква африканска дума. Похитителят й свали качулката си и разкопча роклята й, но тя не успя да види лицето му в тъмнината. А и не я интересуваше. Изпитваше наслада, когато грапавата стена драскаше гърба й всеки път, когато мъжът се притискаше в нея. Плодов нектар, стичащ се по бедрата й. Островът й беше истинска благодат, а мъжете на острова й — невероятно съкровище. Тя разтвори още повече бедрата си и обгърна с крака тялото на мъжа, дарявайки му меката вътрешност на свежата си плът като приношение за даден обет. Много нощи се беше молила да се чувства истински свободна поне за миг и сега се наслаждаваше на своето отдаване, където не съществуваше друго условие, освен самия акт на отдаването. Никакви словесни дуели, никакви лъжливи удари, никакви гатанки и преструвки… Сега засищаше глада си, целия глад, натрупан в нея, защото грижовният й насилник, правейки невероятни еквилибристики, лягаше с нея на земята, вадеше от наметката си мандарини, банани, захарни ябълки, манго и всякакви други плодове, които обелваше, преди да ги захапе и да ги подаде на Клаудия — тя ги поемаше от устата му, сокът на цитрусовите плодове се стичаше по шията й, бялата мъзга на захарната ябълка покриваше гърдите й, а бананът, който той поставяше в устата й и я заставяше да го изяде целия, почти я давеше, докато мъжът я наблюдаваше с наслада, сякаш я виждаше да дегустира сладък гигантски фалос под светлината на далечна факла. И едва след това отново се раздвижваше в нея, отново я яздеше френетично и безпощадно, докато тя започваше да крещи заедно с негърките и мулатките, доведени на това каменисто и песъчливо място — някои изнасилвани, други отдаващи се с удоволствие — и Клаудия изпитваше оргазъм заедно с тях за радост на зяпачите, които предпочитаха да наблюдават, вместо да действат. Крещя, смя се и плака като луда повече от чувството за свобода, отколкото от самите оргазми. Беше сношаване в унисон с мизерията и секса. Страданието от едното увеличаваше потребността от другото. Или пък не беше така? Чувстваше се твърде уморена и задоволена, за да се занимава с подобна дреболия.

Някой мина с факла — същата, която беше до водата, откъдето дебнеше или чакаше, но никой не й обърна внимание. Клаудия също нямаше да го направи, ако при бързото преминаване на треперливата светлина не зърна лицето на Онолорио, който я гледаше, все още легнал върху нея.

8.

Вече не ставаше дума за неприятно или плашещо видение, а за същество, което придобиваше реално измерение — зъл дух, който се хранеше от нощния й живот. Урсула изслуша разказа й занемяла и Клаудия забеляза израза на уплаха, появил се на привидно безизразното лице на приятелката й, която едва успяваше да прикрие тревогата си.

— Трябва да се отървеш от това — прошепна тя и се прекръсти три пъти.

Клаудия се загледа в сенките, които слабата светлина на газената лампа хвърляше върху мебелите. Нямаше електричество от четири часа. За миг мисълта й се отклони от ужаса на собствената й трагедия и се насочи към сина й. Млякото на момчето щеше да издържи до сутринта, и то, при условие че не отваря хладилника.

— Това е като омагьосан кръг — тя се наведе и подпъхна един от краищата на завесата против комари под дюшечето на люлката. — За да престана да проституирам, трябва да работя, но за да мога да работя, трябва да дам детето на детски ясли, а това е невъзможно, ако преди това не докажа, че работя.

— Да не се казвам Урсула, ако още тази седмица не намеря човек, който да се грижи за момчето.

Клаудия вдиша сладникавия топъл въздух, който сякаш беше зареден със странни вибрации.

— Защо според теб ми се случва това? — попита тя след малко и започна да си гризе ноктите.

— Защото нощният ти живот отваря канал за Онолорио.

— Нямам предвид него, а преместванията във времето.

— А, имам една теория… и една тайна.

Клаудия престана да си гризе ноктите и я погледна заинтригувано.

— Тайна?

Урсула я изгледа със загадъчно изражение и на светлината на газената лампа лицето й придоби вид на обсебена. Клаудия си спомни за полската актриса в „Майка Йоанна от ангелите“47.

— Аз също съм пътувала в миналото — призна монахинята, — но не в Хавана от осемнайсети век, а в Средновековието.

— Казваш ми го, за да ме утешиш ли?

— В никакъв случай. Посетих два пъти едно място със зелени ливади и къщички като от приказките. Прекрасен пейзаж. Наблизо имаше малък дворец, който приличаше на феодалните замъци по брега на Рейн, макар и не толкова разкошен. Там видях Хилдегард като малко момиче. Почти винаги лежи, болна е заради виденията… Много е странно, защото, въпреки че не знам езика, разбирам всичко — момичето предсказва бъдещето и дори знае с какъв цвят ще бъдат телетата и козите, които ще се родят в оборите на родителите й. Вижда взривове от светлина и аз ги виждам с нея. Според мен гледа с духа си, а не с очите.

— Знаеш ли какво си мисля? — прекъсна я Клаудия. — Хилдегард е виновна за преместванията ни.

— И аз смятам така — призна Урсула. — Но искам да знам как ще го обясниш.

— Всичко започна, след като чух касетата — каза Клаудия. — Това е единственото различно нещо, което съм правила през последните дни — да слушам музиката на тази жена. И… не знам как да ти го обясня. Не че изпадам в мистичен унес, но чувствам как музиката й сякаш ми показва частица от Бога, която не познавах; частица, която прилича повече на мен — по-мека, по-светла, по-женствена. Сякаш откривах чувственост в духа.

— И аз усещам същото — въздъхна монахинята. — Да ми прости Господ, но понякога имам чувството, че и аз съм пророчица, само че обградена от маракаси и барабани вместо от херувими с арфи.

— Все същата откачалка си — разсмя се за първи път Клаудия. — Страшно ти върви поговорката „расото не прави монаха“.

— Може би имам особена връзка с Германия или с Хилдегард. Ако прераждането наистина съществува, както са твърдели ранните християни…

— Слава богу, че вече няма инквизиция.

— Чувала ли си за единайсетте хиляди девици?

— Това е поговорка.

— С историческа подплата. Има една светица, Урсула, убита в Германия, родината на Хилдегард, когато бягала в Рим, защото искали да я омъжат. Единайсетте придворни дами, които пътували с нея, също били убити.

— Нали бяха единайсет хиляди?

— Никой не знае откъде са дошли хилядите, но това няма значение. Въпросът е, че аз също се казвам Урсула, разбираш ли? Урсула, като светицата, умряла в Кьоли. А сега имам видения за Хилдегард, друга германска светица. Мислиш ли, че тези неща са случайни?

— Урсула, наистина не знам какво да мисля за тази езотерична марихуана. Единствено ми е ясно, че снощи се чуках с призрак… стига да не съм се надрусала, без да зная.

— Исусе! Не казвай това дори на шега.

— Бих дала всичко, за да разбера какво се случва с мен. Исках да поговоря с теб, защото само ти можеш да ми помогнеш да разнищя тази история. Първо си помислих за Рубен…

— Занаятчията? — Монахинята сякаш забрави предишната тема. — Но нали беше в затвора… Или отново си го срещнала?

— Преди няколко дни.

— Каза ли му за детето?

— Не, щеше да се наложи да му обясня как го издържам.

— Понякога не знам имаш ли ум в главата — скара й се тя. — Каза ли на Нубия?

— За виденията ли?

— Не, за Рубен.

— Защо?

— За да чуеш друго мнение, освен това на монахиня, която споделя „езотеричната ти марихуана“, и една объркана жена, която постоянно витае в облаците.

— Не ми хрумна… А и Нубия винаги е против всичко!

— Иска ми се да се съберем трите, за да обсъдим въпроса. Освен това не съм я виждала от толкова време. Може ли да се срещнем тук?

Клаудия кимна с глава. Почти не можеше да разсъждава трезво. Реалността й изглеждаше като деформация на всичките й предишни изживявания, особено сега, когато миналото изникваше непрекъснато, за да й покаже необичайни картини — великолепните сгради, девствената първична красота на града й, спокойното съществуване на жителите му, освободените негри и мулати, дори роби, които учеха занаяти… Беше истинско чудо. Мисълта, че някога е съществувала такава Хавана, стопляше сърцето й, изпълваше го с радост, сякаш още беше възможно да мечтае за бъдещето.

Във вените на Куба тече не кръв, а огън; мелодичен огън, който разтапя структури и прегради, който възпрепятства мярата и много често — размишлението. Но ние сме такива, изтъкани сме от музика и това е нашата най-хубава черта и нашият най-голям недостатък. Музика, разнежваща душата, гравираща всеки сантиметър от гладката й като стъкло повърхност, дълбаеща вдлъбнатости и кухини, през които се промъкват аморфните и многоцветни емоции. Музиката е нашият дух. Жестовете, които сме научили, повтарят ритмите и вариациите й. Родена в африканските джунгли, примесена с европейски хармонии, тя е многолика, но въпреки цялата тази смесица все още е запазила същността на негърската колоратура.

Ударите на барабаните създават чувство за хаос, който прилича на разговор — всички импровизират в привиден безпорядък, но непрекъснато се водят по единия барабан, възпроизвеждащ един и същ модел. И сякаш това контролирано многозвучие оформя нашата самобитност. Дали от него се е родил буйният темперамент на островитянина, склонността му към безпорядък, общителността му, социалната му неориентираност? Едва ли има нещо по-близко до нас от този музикален диалог, където инструментите спорят безспир, без никой да е в състояние да отстъпи — ако един извиси глас, другият отговаря; ако първият се изказва, вторият го прекъсва. Това душевно неспокойствие е генезисът на нашата пламенност.

Музиката обаче е и мандала48, която ни позволява да запълним други липси. Тя е нашата парола и нашият отклик, своеобразен химн, който остава верен на корените си. На други народи им е достатъчен някой неясен ритъм, за да танцуват, ние трябва да кипим, ако искаме да дишаме. В Европа се танцува така, сякаш тялото има само един център на гравитация. В Куба, както в Африка, танцът има много центрове и зони на тялото се движат независимо една от друга, макар и направлявани с удивителна съгласуваност. И тази подвижност, това многогласие, тази живост, когато се шиш това, когато говорим, когато чувстваме, когато общуваме, когато любим, носи привкуса на тези ритми. Той е в гените на кубинеца — цяр за наранената му или прокудена в изгнание душа.

Чуваме ситното потракване на маракасите, жаловитата песен на петструнната китара, лудешкото биене на барабаните бата и отделяме хормони на чувственост и радост. Нашата музика е символ, знак за сила, нишка, която ни свързва със земята ни, надежда… И един от тайните езици на Бог.