Мъжът, жената и гладът

1.

Братле, колко време мина… Спомням си как ходехме на моста на Кубаналеко да гледаме момичетата на плажа. Бяхме още хлапета. Какъв кеф беше. Още се чудя как завърших гимназия. Баща ми щеше да получи удар, когато му казах да забрави за университета и за лекарската кариера. Къде ти, човече! Нямаше да издържа на това напрежение. Освен това винаги съм си падал по рисуването. Да не ти разправям какъв джангър се вдигна. Представи си — син художник. Баща ми ругаеше наляво и надясно из апартамента, а майка ми тичаше след него и затваряше прозорците, за да не чуят съседите. Страхотна сценка. По това време в квартала е адски шумно, но тогава се възцари пълна тишина. Предполагам, че всички са стояли със залепени на стената уши, за да чуят скандала. При все това си струваше. Ако не бях учил рисуване, сега щях да бачкам по дванайсет часа на ден в пълна с хлебарки болница за няколко жалки песо, които за нищо не стигат. Освен това исках да се забавлявам и да имам време за нимфите… Спомняш ли си? „Стар недъгав сатир, който нимфите дебнеш…“4 Уверявам те, че няма по-подходящо място да свалиш някоя готина мацка от едно училище по изкуство. Ако знаех, че нищо от това няма да се повтори, щях да му се насладя двойно… Животът обаче ти погажда какви ли не номера. Учиш като вол, работиш като глупак и когато мислиш, че вече можеш да се кефиш истински, появява се нещо, което ти скапва живота. Разбира се, в моя случай не беше само едно, а цял куп неща, но главното беше Клаудия. Започнахме да движим заедно, когато следвах изобразително изкуство. Или по-скоро я видях за първи път през онзи период. В действителност станахме гаджета, след като ме изхвърлиха от училището заради онзи скандал с памфлета. Изгониха много хора, но ще ти разкажа тази история друг път… Сега само Клаудия ми е в главата. За първи път срещах момиче като нея — беше адски странна. Затова хлътнах. Влюбих се до уши. Ако не беше такава, може би щях да преспя с нея два пъти и после да се чупя. Но не. Взех, че се увлякох по най-странното момиче, което съм срещал. Мисля, че ме хвана с нещо. Сигурно ми е направила някоя магия. Не че съм я заварвал да върши нещо подозрително; никога не съм я виждал да се занимава с магии, но в тази страна човек може да очаква всичко от жените. Казвам ти го от собствен опит: не вярвай на никоя, колкото и университетски дипломи да има. Беше учила много — много история на изкуството и много марксизъм, но беше по-голяма спиритистка и от Алан Кардек. Уверявам те. Постоянно виждаше неща, които никой друг не виждаше… Не, не беше луда, нито истерична. Беше идеалната жена — дама в салона, кралица в кухнята и курва в леглото. И казвам курва с обич, в хубавия смисъл на думата. Беше от онези курви, които те размекват, защото са толкова наивни, че вярват на всичко, което им кажеш, но не защото са тъпи, а защото са благородни. Освен това можех да разговарям за всичко с нея. А когато кажеше нещо, то винаги се случваше. Беше ходещ хороскоп. Уверявам те, брат, идеалната жена… Дали е била девствена, когато я срещнах? Да не си луд? Тя не се занимаваше с такива глупости. Задръж за себе си девствениците — създават само главоболия. И колкото са по на години, толкова по-лошо. Травмират те, предявяват изисквания, отговорности и накрая свършваш при някой психиатър. Къде ти! Тези неща не са за мен… Е, другите също създават проблеми, но в друг смисъл. Приятел, какво да ти кажа? Всички ти усложняват живота, въпреки че, да си призная, Клаудия е на първо място. Страхотни главоболия си създадох с това момиче!… Добре, ще ти разкажа на части. Трябва обаче да започна от началото, защото вече ти казах, че не беше обикновена мацка, а за да обясня защо, се иска време. Кафе? Няма да ми дойде зле. Мисля, че на две пресечки от тук има заведение.

2.

Рубен веднага разпозна лицето й. Беше го виждал десетки пъти преди години, когато още учеше във Висшия институт за изкуства и се бе наложило да отиде в Националната библиотека за някакви справки. Оказаха се в една и съща зала, където всички, изглежда, прелистваха книги по изкуство. Тя обаче не го забеляза, а Рубен беше твърде стеснителен, за да се опита да я заговори. В продължение на седмици наблюдаваше извивката на шията й, като нарисувана от Модилияни, наведена над трактат по грък-римско грънчарство. Изпадаше в екстаз, докато съзерцаваше почти прозрачния й профил и огромните й, често скрити от миглите очи, които проследяваха контурите на рисунките или снимките в книгите. Приличаше на една от онези викториански наяди, които Уотърхаус е рисувал преди сто години.

Един ден момичето не се появи. Той продължи да ходи в библиотеката дори след като приключи проучването си, но не я видя отново и споменът за нея се превърна в едно от онези дребни огорчения, които остават скрити в паметта, готови да избухнат в най-неочаквания момент. Точно това се случи, когато я срещна отново сред тълпата от любопитни, които изпълваха Площада на катедралата. И именно тревогата и тъгата, изписани по лицето й, някога толкова спокойно и вдъхващо страхопочитание, го накараха да се реши.

Тя вървеше между павилионите и сергиите, на които по-леките стоки трептяха, подухвани от идващия от залива вятър. Скоро щеше да се озове пред него. Рубен разбра това, защото забеляза, че тя следва известен план в обиколката си. Беше дошла от другия край на площада, като избягваше тълпата, която заплашваше да я повлече в друга посока. Сигурно беше от хората, които при влизането си в някой музей решават да го разгледат, спазвайки определен ред — първо от едната страна, после от другата, от страх да не се объркат и да пропуснат някой ценен експонат. Рубен също страдаше от тази мания, която може би се дължеше на професията му. Макар и да не бе разбрал какво учеше непознатата от библиотеката, сега го осени предчувствието, че е свързана с неговия свят.

Бризът се промъкваше по уличката, свързваща площада с Булеварда на пристанището, и разхлаждаше минувачите от топлината, която излъчваха нагорещените плочки — беше едно от онези сполучливи съчетания, произтичащи от постоянното съжителство между хората и природата на острова. Всички улици на Хавана сякаш винаги сочат към морето, благодарение на тази загадъчна прозорливост вятърът постоянно духа към сърцето на столицата.

Тя се спря за момент пред съседния павилион, където бяха изложени бродерии и плетени изделия. Погали с ръце кърпите и покривките, обшити с фестони с преплетени растителни фигури, завъртя един миниатюрен слънчобран и вдигна една пурпурна ленена рокля, за да я види срещу слънцето. Погледът й се плъзна към неговата маса и се спря върху кожените чанти и портмонета, които се полюшваха на куките. Веднага след това започна да докосва стоките, сякаш погледът не й беше достатъчен, за да прецени стойността или красотата им. Погали многоцветната кожа на една дамска чанта, която беше останала скрита зад другите.

— Колко струва? — попита, без да погледне продавача.

Той каза цената. Едва тогава момичето вдигна очи от чантата и срещна очите му.

— Много е скъпа.

А тя беше по-хубава, отколкото си спомняше.

— Материалът се обработва трудно — отвърна Рубен, като се опитваше да запази неутралния тон на търговец.

Тя отново погледна чантата, ръцете й я погалиха и се отдръпнаха от нея почти с тъга.

— Дълго ли ще останеш?

Тя повдигна въпросително вежди.

— Ако си тук, когато затворя, може да ти направя отстъпка — каза той тихо, за да го чуе само тя. — Не мога да се пазаря пред хората. После ще трябва да го правя с всички.

Тя кимна почти уплашено.

— Ще бъда наблизо — прошепна и в очите й се появи наченка на усмивка, която така и не разцъфна.

Продължи пътя си към следващата сергия с непроницаемо изражение, сякаш изобщо не беше разговаряла с него. Рубен я видя да потъва в човешкия прилив, където всеки можеше да се удави или да се изгуби завинаги. Отговори машинално на въпросите на една двойка, която се опитваше да надвие глъчта, а после на един младеж, който търсеше специален подарък за жена на неопределена възраст; после изгуби представа за лицата на хората, които се спряха при него, като вниманието му беше погълнато единствено от удължаването на сенките. Стотици пъти огледа множеството около него, но не видя отново непознатата; разбра, че не му остава нищо друго, освен да чака тя да се появи отново едва когато слънцето започне да залязва над морето и настъпи моментът да прибере стоката.

Когато сянката на двореца, където се помещаваше „Ел патио“, някога принадлежал на маркиз Агуас Кларас, докосна вратите на ателието по графично изкуство — в миналото дом на маркиз Аркос, — се разнесоха пронизителни звуци, които отекнаха из целия площад и отвлякоха вниманието на туристи и зяпачи от стоките. От „Емпедрадо“ се появи група танцьорки с шеметно развети поли, които се въртяха и се движеха с необуздаността на афрокубински богини: сладострастната и оргазмична Ошун с паунските си пера; Йеманджа с одеждите си от морска пяна, плъзгаща се като птица по водата; хорото от жрици, които възбуждат пламенността на божествата; и сред бурните танци — неудържимата истерия на барабаните.

Скоро вниманието се раздвои: мнозинството от местните жители се върна към сергиите, докато чужденците наблюдаваха удивени спектакъла, който продължи чак докато силуетите на сградите започнаха да потъмняват. Тогава Рубен махна яркоцветния чадър, под който се предпазваше от слънцето, и прибра стоката си в чудноватото съоръжение, което, след като го затвореше, се превръщаше в количка. На площада останаха малко хора. Повечето бяха туристи, на които един бабалаво5, явно нает от правителството, им предсказвате бъдещето на дъската си. Единствено кубинците обаче можеха да забележат разликата. Чужденците наблюдаваха удивени триковете на самозванеца, който в този ден беше решил да премести оперативния си център в тази зона.

Рубен затвори вратичките на дървената количка и махна клиновете, с които бе застопорил колелата. После я забута към ъгъла на катедралата, където беше паркирал очукания си шевролет. Докато се бореше с неравните плочки, той хвърли последен поглед към групата в средата на площада. На фона на каменните колони от осемнайсети век мулатките, облечени в жълтите си, сини и бели дрехи, се смесваха с италианци, шведи, канадци и испанци, които бяха нарамили камери, пакети и носеха на главите си алпинистки шапки. Всички чакаха на опашка предполагаемият жрец — бяла въздушна дреха върху тъмната му като нощ кожа — да им измърмори бъдещето между едно и друго всмукване от пурата.

Рубен понечи да продължи пътя си, но някакъв проблясък на интуицията му го накара да спре и да огледа отново групата. Сред маските откри фигура с магнетичен поглед, чието изражение не успя да разгадае. Там, облечена с дългата си бяла рокля от лен и с римските си сандали, беше непознатата от библиотеката.

3.

Този остров се продава. Дори не се предлага на търг — продава се на едро. Не само работната му ръка, но също душата му; всяко вярване, всеки стих, всяка песен от религиите му, всеки щрих на хората, които са го рисували в продължение на векове. А онези там идват с цялата си култура, но продължават да не проумяват нищо. Слушат бръщолевенето на измамника със същата наивност, с която приемат всичко, което четат за острова. Как може дори да си помислят, че един жрец би превърнал вярата си в шоу, заплащано в долари? Но те се наслаждават на измамата. Може би става дума именно за това — предпочитат да приемат за чиста монета всичко, което им се показва, вместо да си задават въпроси… Или пък съм несправедлива? Може би е много трудно да се стигне до дъното на цялата тази бъркотия. Включително за нас. Едва ли някой разбира какво, по дяволите, става тук. Може би сме толкова изолирани, че сме се превърнали в друг вид. Странни същества сме. Ние, кубинците, сме марсианците на Земята и само един извънземен е в състояние да разбере друг извънземен.

По дяволите! Бих дала какво ли не, за да се отърва от тази мания да се съмнявам във всичко; затова съм в това положение — всеки момент ще ме изхвърлят от работа, защото си пъхам носа, където не трябва. Макар че как да мълча, като знам, че търгуват с картините от музея? И откъде да предположа, че са заповеди „отгоре“?

Ти си глупачка, Клаудия. Ще си изпатиш, защото не си държиш езика зад зъбите. Но съдбата ми е такава — да защитавам изгубените каузи, безумците, всичко онова, което е безвъзвратно обречено. Не мога да действам по друг начин. Както не мога да стоя безучастно, когато продават острова ми на парче… Това е по-лошо от „златната треска“, която избухна по време на студентските ми години, когато откриха онези обменни бюра и хората предаваха златните си коронки, порцелановите сервизи, наследени от баби и дядовци, и семейните бижута, оцелели от войни и катаклизми, срещу бонове за храна, вентилатор или малка кола, която след две години вече не ставаше за нищо; толкова голяма беше мизерията, че хората забравиха дори предците си. Най-важното беше да се оцелее. Сякаш колониалните времена се завръщаха. Затова правителството настръхна, когато хората започнаха да говорят за „обменното бюро на Ернан Кортес“, защото там срещу златото даваха джунджурии, както испанците са постъпвали с индианците… Името го измислиха самите хора, които носеха скъпоценностите си там. Какъв друг избор им оставаше, освен да се надсмиват над собствената си мизерия! Само така можеха да облекчат болката. Раздялата с тези предмети означаваше отказ от кръвния завет, защото тези скъпоценности бяха нещо повече от вещи — бяха късчета дух, които хората продаваха, за да поддържат жива плътта; вчера е била дреха на прабабата; днес — картина; утре — религиозна статуетка или каквото се е запазило от едно минало, което навярно е било бляскаво, ако се съди по това, което е оцеляло… Баба ми щеше да се поболее от мъка, когато трябваше да се раздели с една сребърна лъжичка — първия подарък, който е дала на майка ми, когато научила, че е бременна, и първата лъжица, която използвах.

Сега обаче е по-лошо. Продажбата не се ограничава с личните вещи, а се разпростира върху нещата, които принадлежат на всички и следователно не би трябвало да принадлежат на никого. Вече не уважават дори оришите и това наистина е тревожно. Нищо добро не очаква един народ, който позволява да му отнемат светците.

Много бих искала да знам какво мисли Муба за това. Вече повече от месец не съм я виждала. Бог знае къде скита тази негърка, която постоянно дърпа ушите на питомците си… Някой трябва да накаже тези хора, които твърдят, че са религиозни, а после продават словата на своите ориши. Какъв нагъл тип е този бабалаво! Ще ми бъде интересно да видя лицето му, ако Муба се появи за малко. Бих искала да зная какво ще направи. Сигурно ще умре от страх. А тези чужденци… Колко жалко, господи, колко жалко! Как само се оставят да ги лъжат, горкичките! Муба, къде си? Защо не спреш за малко и не си починеш? Двестате години, откакто си мъртва, не ти ли стигат, за да се укротиш?

4.

Усети нечие присъствие до себе си, но не му обърна внимание.

— Още ли те интересува отстъпката?

Преди да се обърне, тя внезапно си спомни защо беше останала.

— Вече си тръгвах — настоя той.

— Почти бях забравила — отвърна тя, като насочи вниманието си отново към групата.

Той проследи погледа й.

— Интересува ли те сантерията6?

— По-скоро ме интересува как се лъжат хората.

Почти веднага съжали, че е изрекла тези думи. Каква глупачка. Не трябваше да се разкрива така пред човек, който можеше да принадлежи към същата шайка като бабалавото.

— Комуто е кеф да е вол, даже ярема си ближе — заяви мъжът.

Тя предпочете да не отговаря и той прие мълчанието й за одобрение на думите му.

— Гладна ли си?

— Малко.

— Каня те на вечеря.

— Къде? Виж каква опашка има в „Ел Патио“.

— Не се безпокой. Ще отидем в „Бодегита“.

— Там ще бъде още по-зле.

Мъжът се разсмя и именно тонът на този смях й вдъхна за първи път известно доверие.

Дон Паричко отваря всичко — изтананика той като човек, който обяснява на едно дете общоизвестна истина. — Да отидем първо при колата, трябва да прибера това.

Изпита лек срам, че върви до мъжа, който буташе товара си, но той се държеше с такова самочувствие, сякаш тикаше бебешка количка. Беше паркирал колата отстрани на катедралата. Тя забеляза, че задните врати са завързани с въжета, промушени през отворите, където някога са били дръжките. Мъжът обаче не изглеждаше ни най-малко смутен от тази крещяща мизерия — откара съоръжението си зад колата и го завърза за теглича, който се подаваше изпод багажника. След като постави две вериги и четири катинара, той се обърна към момичето.

— Тръгваме ли?

„Бодегита“ беше претъпкана. За разлика обаче от другите заведения, тук нямаше нужда да седиш, за да ти сервират ядене.

— Чакай ме тук — нареди й той, като й посочи едно празно място до барплота.

Видя как се приближи до един сервитьор, зает да приготвя някакъв леден еликсир, подаде му скришом две банкноти, които тя успя да различи въпреки разстоянието, и му поръча два сандвича със свинско и две мохито.

— Това е незаконно — прошепна тя, когато той се върна при нея.

— Кое?

— Да носиш долари. Знаеш ли, че могат да те вкарат в затвора?

Той я изгледа така, сякаш откриваше някакъв нов вид човешко същество.

— Не се тревожи, този човек ми е като брат — каза той и внезапно протегна ръка. — Рубен.

За първи път тя се усмихна.

— Наистина, разговаряме от половин час, а не сме се запознали… Клаудия.

— Най-после загадката е разкрита.

— Загадка?

— Ще ти призная една тайна — не те виждам за първи път.

— Така ли?

И той й разказа за дните, които бе прекарал като студент в библиотеката, и за увлечението си по непознатата, която прелистваше книги по изкуство. Клаудия веднага си спомни обстоятелствата — преподавателката им беше дала възможността сами да си изберат тема за курсовата работа в края на семестъра. Тя се бе спряла на еротиката в гръко-римското изкуство. После разговорът премина към следването им. Той беше завършил Висшия институт за изкуства, а после беше работел като преподавател по рисуване. Не й каза обаче, че са го уволнили. Само отбеляза, че предпочита да работи като занаятчия, защото така може да получава долари от чужденците, на които продаваше стоката си. Тя му разказа, че работи в Музея за изящни изкуства; не посмя обаче да му признае, че навярно ще я уволнят, защото бе протестирала срещу продажбата на творби, които принадлежаха на националното културно наследство. Само отбеляза мимоходом, че е имала търкания с шефа си и че може би няма да остане дълго на тази работа.

Говориха дълго, като не преставаха да играят на толкова обичайния между кубинците покер — да преценяват искреността на събеседника си. Този кошмар беше вездесъщ и влизаше в болезнен конфликт със самата същност на островитянина, който се разкъсваше между естествената си склонност да бъде дружелюбен и необходимостта да не показва чувствата си, докато не разбере добре кой е другият. Беше по-скоро дуел, отколкото диалог, истинско изкуство, което неволно ги превръщаше в конкуренти на която и да е агенция за контрашпионаж. Накрая, уморени да се преценяват и да се прикриват, те започнаха да избягват щекотливите въпроси и преминаха към по-общи и следователно по-сигурни теми — Ботичели, средновековната музика, руините на Помпей, филмите за Свещения Граал…

Най-после сандвичите и чашите с мохито пристигнаха. Разговорът временно затихна. Ядоха с ревността на богомолеца, който агонизира в пустинята и почти умиращ открива шепа плодове, оставени там от Божията ръка; ядоха с настървението на човек, който страда от толкова древен глад, че той вече е част от генетичната му памет. И докато засищаха този вековен апетит, изпитаха чувство на странно общение, сякаш ритуалът на храненето — толкова рядък, че изпълнението му придобиваше оттенък на магия — предвещаваше връзки, които щяха да преминат отвъд настоящето. Това ги накара да се почувстват успокоени в библейския смисъл на думата — бяха извършили свещенодействието на кубинеца.

Точно в този върховен момент, в който се наслаждаваше на хляба и свинското месо, подправено с лук, чесън и кисел портокал, и на сладникавото и ухаещо на мента питие, Клаудия видя познато лице, което й се усмихваше от другия край на барплота. Застина с последната хапка в ръка, загледана в жената, която си проправяше път сред хората и която никой друг не виждаше.

— Хубаво, че се храниш, момиче — каза й негърката с акцента си на наскоро дошла от Африка робиня, който дори смъртта не бе успяла да заличи, — но си отваряй добре очите и гледай с кого се събираш, защото току-виж храната ти излезе по-скъпа от глада.

— Има ли опасност? — попита Клаудия на висок глас, без да съобрази, че не е сама.

— Не слагай в устата ми неща, които не съм изрекла. Само ти казах да си отваряш добре очите, за всеки случай.

Рубен също бе престанал да яде, но по различни от Клаудия причини. Припомни си това, което току-що бе казал, но то нямаше връзка с нейния въпрос.

— Опасност? — повтори той.

Момичето обаче не му обърна внимание — широко отворените й очи бяха втренчени в неопределена точка.

— Клаудия? — отново я извика той.

Тя примигна и сякаш някаква пелена падна от очите й.

— Да?

— Какво ти става?

— Нищо, защо питаш?

— Какво каза за опасността?

— Нищо не съм казала.

Рубен предпочете да не настоява. Знаеше, че случилото се не беше нормално, но нямаше представа какво можеше да бъде. Реши да приеме невъзмутимото изражение на английски лорд, макар че вътрешно изпитваше любопитство. Каква странна жена! Толкова му харесваше, че почти го плашеше. Доизяде сандвича си, като я наблюдаваше с крайчеца на окото. Клаудия също изяде своя, като хвърляше скришни погледи към един ъгъл, където Рубен не успя да види нищо, колкото и да се взираше.

5.

… Само че не си се срещал с Мавърката. В сравнение с нея твоята Клаудия е пеленаче. Мавърката наистина не си поплюва. И с жена като нея няма пет-шест. Явно й се е случило нещо лошо. Досега не съм успял да разбера какво е, но сигурно й е вгорчило характера. Не знам защо, но имам чувството, че Мавърката, която познавам, не е истинската Мавърка. Интуицията ми го подсказва. Понякога се втренчваше пред себе си, сякаш виждаше неща, за които само тя знаеше. Дори изражението й се променяше и ставаше нежно. Но когато започвах да я подпитвам, нежността изчезваше и тя пак ставаше другата. Според мен тези настроения бяха свързани с някакъв мъж, защото тя има малък син, но никога не ми е говорила за баща му… Един Господ знае! Може да се е самоубил или да е напуснал страната. Знае ли човек… Но сякаш беше пропаднал вдън земя, защото през годината, в която излизахме заедно, никога не даде признаци на живот, а тя — свидетел съм на това — също не го потърси… Каквото и да й се беше случило, то се беше отразило на характера й. Аз обаче я съжалявах… И още я съжалявам. Не знам защо говоря в минало време, сякаш е умряла. Сигурно е подсъзнателно. Предполагам, че повече няма да се съберем. Виждал съм я случайно, но тя се прави, че не ме познава и дори не ме поздравява. Не я обвинявам. Бях женен, когато започнахме да излизаме, и имам три деца. Знаеш, че с дечурлига нещата се променят. Ще ти призная обаче, че ако не бяха те, щях да се разведа. Мавърката ми обърка живота… Живеех си толкова спокойно. Имах си моите „историйки“, но без да се напъвам. Всъщност не съм женкар. Разбира се, понякога съм му отпускал края, но много рядко. Освен това не обичам да си усложнявам живота. Интересува ме единствено да живея добре и постигнах това благодарение на работата си. Помощник съм на Тоньо, помнили ли го? Сега е месарят на квартала… Разбира се, че завърших следването! Но за какво ми е диплома на икономист в страна, където икономиката отива по дяволите? Освен това знаеш ли колко печели един висшист? Двеста и петдесет песо — пет долара на месец. И какво, по дяволите, да правя с пет долара, при положение че имам жена и три деца? Да ти призная, бях готов да си прережа вените в деня, когато срещнах Тоньо в „Дос Ерманос“. Влязох в бара, за да забравя света. Там човекът ме върна към живота. Имал нужда от помощник, от човек, който да върши по-тежката работа — да реже месото, да го окачва на куките… Така щял да има повече време за жените си. Имаше три различни — две от тях бяха омъжени. Прави се пред тях на супермачо, на голям сваляч. Знам обаче, че спят с него, защото им увеличава дажбата месо… Не, приятел. Идва претеглено, но си има трикове. Тоньо е спец в тези неща. Сега имам допълнително месо за децата, а излишъка продавам на черния пазар. Припечелвам по някой и друг долар и с тях ходя в дипломатическите магазини и купувам най-различни неща, от олиото до шампоана. Повярвай ми, приятел, да си месар е истинска кариера. Откакто съм в този бизнес, жените ми налитат като мухи на мед… с тази разлика, че не съм такъв глупак като Тоньо. Знам, че мацките ме търсят заради допълнителната дажба месо, а не заради хубавото ми лице, но на мен какво ми пука, като няма да се женя за никоя от тях. Бизнесът вървеше чудесно, нещата се нареждаха от само себе си, когато се появи тази жена. Тогава животът ми се обърка. При това не си правех никакви илюзии за нея. В началото беше адски резервирана… Не, не се преструваше. Вече ти казах, че имаше някаква травма или нещо подобно… Не знам, човече, така и не научих! Уверявам те, че щях да се оженя за нея, ако не бяха децата. Тя също се влюби в мен; затова се разделихме. Както виждаш, такъв е животът. Нещата се усложниха. Аз бих я следвал до края на света, но на нея й писна от това положение. Според мен се уплаши от това, че се е влюбила, защото, след като ме заряза, известно време остана сама. После започна да ходи с други мъже, макар че нямаше нито един постоянен. И не мисли, че съм като Тоньо и че си измислям. Сиси ми каза. Сиси е една нейна приятелка, която спи с Тоньо. Каза ми, че Мавърката ме оставила, защото не искала да й се случи същото като предишния път. Колкото й да я притисках, не поиска да ми обясни какво се е случило „предишния път“. Така че продължих да бъда в неведение. Лошото е, че не успях да забравя. А знам, че трябва да го направя, защото тази жена не е за мен. Разбрах го от начина, по който гледаше в празното пространство и по отнесеното изражение, когато потъваше в спомените си.

6.

Всичко трябваше да е готово, когато камионът с месото пристигнеше и започнеха да прииждат хората, нетърпеливи да получат оскъдната дажба, която им се полагаше. Преди това обаче трябваше да почистят хладилниците, ако можеше да се нарече чистене обливането с кофи с вода и с маркуч, както и премахването на остатъците от съсирена кръв с една проскубана метла.

Трудно е да се поддържа хигиена в място, където липсва всякакъв почистващ препарат. Хилберто обаче беше изобретателен при намирането на решения в битката си срещу смрадта. Както винаги, наля вода в една огромна метална кофа и я постави върху импровизираното тухлено огнище пред месарницата, после изми с маркуч стените и вътрешността на хладилниците и остави за накрая кипящата в опушения съд вода. Стените изпуснаха пара, когато ги обля с кипящата течност, която загребваше с една очукана кана и после я изливаше в хладилниците, върху пода и върху тезгяха.

Когато Тоньо се появи в шест и половина сутринта изкъпан и свеж, малкото запазени плочки в месарницата лъщяха с матовия блясък на старостта, която се опитва да запази някогашното си достойнство.

— Зает ли си в събота?

Тоньо седна да пуши върху една бъчва, докато наблюдаваше как помощникът му окачва на куки стоката, която сваляше от камиона.

— Не — отвърна той, без да го погледне, докато се мъчеше да отреже парче кокал, което му пречеше да отдели останалото месо. — Защо?

— Имам резервация за четирима в „Тропикана“.

— Как успя да се снабдиш с нея?

— Един портиер там ми я даде срещу килограм и половина кайма.

— Съжалявам, човече. Знаеш, че Летисия не обича да оставя децата сами.

— Защо трябва да идваш с жена си? Сиси ми каза, че една нейна приятелка… — млъкна, като видя погледа на Хилберто, и побърза да добави: — Готина е, истински бонбон! Виждал съм я.

Хилберто се зае отново с работата си.

— Както и да е, не мога. Какво ще кажа на Лети?

— Не се тревожи, вече съм го измислил. В събота следобед ще дойда у вас и ще й разиграя истинско шоу.

— Какво шоу?

— Че е починала една моя пралеля, която ме е отгледала от малък. Горкичката, толкова беше добра! Не можеш да ми откажеш да дойдеш на бдението.

Самата Летисия настоя мъжът й да прекара нощта с горкия Тоньо, защото благодарение на филетата от черен дроб, които им беше подарил, Лоренсито се бе излекувал от анемията. А Хилберто дори успя да си пръсне малко одеколон, без тя да заподозре нищо. В крайна сметка покойната беше отгледала шефа му и той трябваше да прояви към него уважение.

Двете двойки се срещнаха на входа на кабарето привечер. Когато пристигнаха, жените вече бяха там и се възхищаваха на многоцветните светлини, които примигваха сред растителността. Бяха психеделични светлинни феерии, които контрастираха с псевдокласическия стил от петдесетте години. Гледката на гръцките статуи, които сякаш танцуваха сред електрическата вакханалия, винаги беше необикновено преживяване.

Сиси поздрави непринудено двамата мъже и се обърна, за да представи приятелката си. Момичето изглеждаше леко нервно. Почти нищо не каза по време на вечерята и още по-малко по време на шоуто. Докато другите двама се натискаха, тя и Хилберто си размениха няколко забележки относно музиката и танцьорките. Хилберто бе предположил, че приятелката на Сиси е някое лесно момиче или може би една от онези нещастници, които проституират, за да оцелеят. Обаче беше сгрешил. През цялото време момичето гледаше към сцената, седнало като истукано и със сериозно изражение на лицето. Хилберто започна да се изнервя, след като за пореден път бе направил остроумен коментар, а в отговор бе получил единствено кимване с глава. В началото се опита да разкаже от вицовете, които обикновено имаха резултат при другите жени — смесица от уличен хумор и двусмисленост, които разведряваха обстановката. Забеляза обаче, че вместо да я разсмеят, сексуалните намеци я дразнят. После опита с няколко критични забележки за сценографията, с които тя се полусъгласи и които явно я поуспокоиха. По едно време, докато Тоньо и Сиси танцуваха на дансинга и той се преструваше, че ги гледа, с крайчеца на окото си забеляза как партньорката му пъха два-три сандвича в чантата си. Това съвсем го потисна. За какво беше дошла тази жена в кабарето, щом дори не искаше да танцува? Реши да не прави нови опити за сближаване и да се наслаждава на шоуто… или да се преструва, че се наслаждава. В действителност поради някаква неясна причина почти ужасното мълчание на момичето го смущаваше дълбоко.

Другите се върнаха на масата, без да забележат мълчаливия двубой, в който всеки удар с шпага бе посрещан от непробиваема стена. Държането на двамата обаче биеше на очи. Застиналите им като маски лица сред тази обстановка, която се люшкаше между карнавала и оргията, бяха повече от странни. Хилберто забеляза, че Сиси хвърля питащи погледи към приятелката си и че няколко пъти й прошепна нещо на ухото, но сфинксът й отговори шепнешком, без да промени изражението си.

Мъчението продължи още два часа. Още два часа съзерцаваха потните тела, чиито движения пораждаха искри — естествено явление, което може да се наблюдава само в генератор за високо напрежение или в тялото на родено в тропика създание. Накрая Сиси заяви, че иска да се прибира. Часът беше два и половина след полунощ.

Взеха такси за Стара Хавана. Колата се спусна по стръмната Седемдесета улица до Пето авеню; после зави надясно, мина по безлюдния булевард с подрязани дървета и влезе в тунела на река Алмендарес. Излязоха от него и се озоваха в сърцето на „Ведадо“. Таксито премина по целия „Малекон“, по това време пълен с продавачи, проститутки и чуждестранни туристи, и пое по Булеварда на пристанището. Минаха покрай кея „Кабалерия“, където лодката прибираше някоя и друга нощна птица, за да прекосят залива, и спряха след пет пресечки, пред кея „Лус“. Тоньо и Сиси тръгнаха по една от тесните улички, съществуващи още от колониалната епоха, а Хилберто и сфинксът останаха да съзерцават водите на един от най-замърсените заливи в света.

— Повдига ми се — каза тя.

— От кое?

— От вонята на изгорял петрол. Иска ми се да изчистя всичко, да остана сама и да усещам мириса на морето.

Хилберто не каза нищо. Беше не само сфинкс — говореше като сфинкс.

— Далече ли живееш?

— Не.

— Ще те изпратя до вас.

Закрачиха мълчаливо и се отдалечиха от брега.

— Защо те наричат Мавърката?

— Само Сиси ме нарича така.

— Защо?

— Знам ли. Сиси е малко откачена. Веднъж си изгубих пръстен с перличка и го търсих в продължение на много дни. Когато за втори път ме завари на същата улица да надничам в шахтата, където мислех, че е паднал, започна да рецитира стихотворението „Една мавърка от Триполи имала перла розова“7… Оттогава ми е това прозвище.

— Мислех, че е заради циганското в теб.

Тя го погледна въпросително и той добави:

— Никога ли не са ти казвали, че имаш очи на циганка?

— Не знам как изглеждат циганките. Не съм виждала нито една досега.

— Както и да е, аз ходя на кино. Човек може да научи много неща от филмите. Не си ли гледала „Любовна магия“ или „Таборът отива на небето“? Винаги съм си представял циганките с издължени и дръпнати очи, като на индийските статуи.

Сфинксът го погледна, без да спира да върви. Той не успя да разбере дали изражението й е подигравателно, или заинтригувано.

— С жена ми не се разбираме — излъга той.

— Женен ли си?

— Да, но едва ли ще продължи дълго.

Тя, изглежда, не се заинтересува нито от едното, нито от другото. Лицето й имаше онова изражение… същото, което Хилберто щеше да види много пъти по-късно; сякаш се намираше в друг свят, на хиляди километри от там.

— Искаш ли да се видим пак?

Тя сви рамене.

Работя при Тоньо, в месарницата, която е близо до бара. Никога не съм предполагал, че някога ще се снабдявам толкова лесно с месо…

Млъкна, когато усети гневния й поглед.

— Какво искаш да ми кажеш с това?

Хилберто вътрешно се прокле. Беше търсил отчаяно начин да събуди интереса й и не му хрумна нищо друго, освен да използва същото средство, което беше използвал с определен вид жени. Мавърката обаче беше различна. Хрумна му една спасителна идея.

— Щях да ти обясня какво правех преди това.

Изминаха няколко метра в мълчание.

— Бях икономист.

Тя проговори едва когато стигнаха до една сграда, чиито балкони бяха подпрени на дървени подпори, а стените й бяха просмукани от влага.

— Благодаря, че ме изпрати — каза тя и му протегна студената си ръка.

Той я задържа в своята, като се молеше да го осени поне малко вдъхновение. Беше очевидно, че изтърканата му стратегия няма да проработи. Пред тази жена клишетата не минаваха. Трябваше да потърси нещо в себе си, което да е наистина автентично, стига да му беше останало поне капка от онова, което беше преди години.

Видя я как се обърна и прекоси прага, чу стъпките й, които заглъхваха в тъмния коридор.

— Искаш ли да отидем на рокконцерт?

7.

Изпитвам хилядолетен глад, от онези, които разяждат жлъчката и душата. Това е неизлечимо заболяване, което съм имала още преди да се родя, защото майка ми също е страдала от него. Не мога да си представя какъв би бил животът без това настървение да поглъщам, да си присвоявам всяко парченце от света и да го превръщам в част от мен. Така започва нашето битие: „В началото беше Гладът и Неговият дух се понесе над опустошените поля и беше година трийсет и пета от пришествието Му“. Аз — канибал на този остров, който се самоизяжда. Аз — поглъщаща всичко, което може да се погълне в сънищата. Аз — човекоядка, мечтаеща за сладостта на мамеята8, която вече е растяла тук, когато Колумб е пристигнал. Аз — изпаднала в нирвана шаманка, която халюцинира, че потъва в меката сърцевина на ухаещия хляб, който е на изчезване… Злощастна преследвачка на митични храни, която за малко щеше да бъде изядена от собственото си дете, когато то риташе в утробата й. Злощастно дете, което също е наследило глада, завещан от майка му; същия глад, който тя от своя страна е получила от своята майка. Наследство, което се натрупва от поколение на поколение. Днес мога единствено да изживявам своя глад и глада на детето си и дори не мога да споделя тази нищета с човека, който ме научи да бъда по-малко бедна, защото никога повече не го видях. Не знам дали са го убили, или още е в затвора, или е заминал с някой сал, както много пъти ми каза, че ще направи. Може би накрая се е самоубил в някой тъмен ъгъл, далече от мен.

Не искам обаче да мисля за това, искам да мисля само за сина си. Би трябвало да постъпя като другите жени: да затворя очи и да излизам нощем, да се превърна в плячка и да бъда самата аз хищник… Сиси смята, че можем да бъдем идеален екип, най-търсените в целия град. Но аз не желая да се превърна в друга Сиси, която дори името си е била принудена да промени. Твърди, че това е защита, обикновена дегизировка сред другите от нейния занаят, маска — като онези, използвани от гейшите, мъдрите японски курви, които продават тялото си, след като се натъпчат с култура в продължение на години. Точно в това се бяхме превърнали кубинките — в гейшите на западното полукълбо. За какво ни послужиха трактатите за изкуство, обсъжданията на философските школи от епохата на Перикъл, книгите за хегелианските корени на марксизма, изследванията на неокласицизма, обиколките из Стара Хавана и изучаването на сградите, покрай които минаваме толкова пъти, без да осъзнаваме, че са най-красивите образци на карибския барок? За да завършим в леглото с някакъв тип в замяна на храна?

Приех да я придружа, за да видя отблизо какво представлява този живот, но не искам отново да опитвам. Не знам как може да спи с мъж, когото презира, защото точно това ми каза, когато чакахме на входа на кабарето. Презира всички, защото принудителната й мизерия, а не липсата на интелигентност я кара да се продава. Не приемам обаче обяснението й, че всъщност тя ги използва; използването е взаимно. Слава богу, че другият не се държа нахално. Не изглеждаше лош човек, но аз за всеки случай дори не се смях на вицовете му. Бог знае какво си е помислил, като ме е видял със Сиси. Сигурно е предположил, че съм като нея. Горката Сиси, с дипломата си на историк, пъхната в някое чекмедже… Макар че и този Хилберто е горе-долу в същото положение. Щом е бил преподавател по икономика, защо работи като месар? В действителност го съжалих, а това е лошо. Нямам доверие на себе си, когато един мъж ми вдъхва съжаление. Предпочитам да не изпитвам това чувство, защото зад него винаги се крие известна нежност; това не ми харесва, плаши ме. Позволявам си го единствено към сина ми, на когото дължа състрадание за това, че съм го довела на този свят и защото, като го погледна, отново виждам чертите на онзи, другия, към когото веднъж изпитах подобно чувство.

8.

Небето се изливаше над Хавана. Дъждовните струи шибаха покривите на града, който се рушеше на парчета всеки път, когато валеше проливен дъжд. Единствено растенията, пуснали корени в пукнатините на стените и в счупените плочки на балконите, се облагодетелстваха от яростта на небето. Зеленината, която се разрастваше и избуяваше между вековните стени, подкопаваше целостта на старинните сгради. Уникалните образци на един град, обявен за културно наследство на човечеството, постепенно се разпадаха.

Жената заобикаляше локвите по разнебитените улици на Карибския Бейрут — така жителите на Хавана наричаха града си — и тичаше сред разливащата се по тротоарите вода, стичаща се от улуците върху земята, или, което беше още по-лошо, от балконите. Всеки път, когато се налагаше да тича под дъжда, се чувстваше като Шварценегер във филма „Терминатор“. Представяше си, че има електронни очи и те оглеждат пейзажа около нея и я предупреждават предварително за препятствията, които трябва да избегне. На два метра — пълна с кал дупка… Заобиколи я! По-нататък — истински ручей, който блика от вградена в стената тръба… Прескочи! Така си представяше, че се появяват предупредителните надписи в мозъка й. Тази игра на „дистанциране“, както тя я наричаше, й помагаше да понася като на шега ежедневните проблеми. Представяше си, че всъщност не преживява всичко това; че тревогите й са в действителност част от филм, защото тя е известна актриса, на която всички се възхищават. Скоро режисьорът ще извика „стоп“ и някой ще дотича при нея, за да й избърше изкаляните крака, да й даде сандвич и да я придружи до гримьорната, където ще си вземе топъл душ и ще облече бял копринен халат, като онзи в каталога, който донесе един приятел от чужбина. Цялата тази мизерия около нея, всичките тези неудобства, неприятности и тревоги не бяха истински; бяха само част от сценарий, който някой ден щеше да свърши. Това беше любимата й игра. Постоянното й развлечение. Последната й надежда.

Прекоси тичешком тесния вход на сградата, като не успя да избегне многобройните водопади, които се изливаха буквално върху главата й от балконите. Стигна до края на двора и бутна вратата — знаеше, че е отключена. Нубия играеше с момчето на леглото.

— Как се държа? — попита тя и постави върху масата големия хартиен плик, който всеки момент щеше да се разпадне от дъжда.

— Много добре, както винаги — Нубия подаде на момчето дървено кубче, което някога е било червено.

— Толкова съм гладна…

— Какво донесе? — Нубия се приближи до масата, където приятелката й вече изваждаше пакетите от торбата.

— Ориз. Дадоха ми само половината от миналата дажба, защото този месец още не са го получили. Това е твоят. Донесох също кафе, олио и яйца.

— Толкова малко олио?

— И трябва да стигне за целия месец.

— Шест яйца?

— За половин месец. Захарта не е пристигнала, казаха, че ще закъснее — извади още три пакета. — Купих връзка чесън и половин килограм фасул от пазара.

— Донесе ли месото?

— Четвърт свинско, което един селянин ми продаде на черно… Дължа ти шейсет песо. Накрая платих с твоите пари.

— Не ставай глупава, вече ти казах, че всичко днес е от мен. Хайде да сготвим нещо, защото умирам от глад.

Заизважда тенджерите, докато приятелката й я гледаше — беше твърде изтощена, за да й помогне.

— А с работата какво става? — попита Нубия от ъгъла, където се намираше импровизираната кухня.

— Нищо.

— Не можеш да продължаваш така. Не можеш да се надяваш на нормална работа. Защо не потърсиш нещо друго?

— Какво например?

— Не знам. Хората все измислят нещо — отварят нелегално заведение, частен ресторант, продават храна на улицата или откриват работилница.

— Ти си луда, Нубия. С какво разполагам, за да направя каквото и да е от тези неща? Първо, тук няма място дори за една маса. Второ, за да продавам храна, трябва да имам връзки с човек, който може да я открадне от някой дипло9 или склад. А това за работилницата… не съм техник, не разбирам нищо от ремонт на ютии или телевизори.

— Говоря за шивашка работилница, глупаче. Бродиране на бебешки дрехи, плетене…

— Та аз на сина си не можах да ушия, какво остава за други.

— Ще те науча.

— Остави, по-добре да превеждам.

Нубия я изгледа с известна досада, после се обърна към котлона, за да осоли месото. Още не беше навършила трийсет години, но вече изглеждаше на повече.

— Не знам как живееш — измърмори тя. — С това, което ти плащат за тези два-три превода месечно…

— Добре, че и тях имам.

Нубия знаеше, че приятелката й преживява благодарение на помощта на един тайнствен благодетел, когото тя не познаваше лично. Той й пращаше текстовете, които получаваше от едно издателство. Приятелката й ги превеждаше вкъщи, после му ги връщаше, а той ги предаваше на издателството, все едно че са негови; получаваше чека и след като го осребряваше, даваше парите на момичето. Изглежда, благодетелят й, който и да беше той, не се нуждаеше особено от тези преводи. Нубия бе успяла да провери, че той работи в музей или нещо подобно и преводите са странична дейност за него. Когато нямаше време или спешна нужда от пари, даваше преводите на приятелката й. Това обаче не й осигуряваше сигурен доход и много пъти Нубия й се бе притичвала на помощ, както бе направила и в този ден.

Миризмата на пържен чесън изпълни стаята. Оризът вече вреше във водата, без много сол, за да я пестят. Мавърката усети как устата й се пълни със слюнка от аромата на свинско, който вече се разнасяше из стаята. През последните седмици беше живяла само с ориз и хляб; няколко пъти успя да купи малко фасул. Когато Нубия научи, се развика, даде й пари и я изпрати на селския пазар.

— Така и не ми каза как завърши онова излизане.

— Кое?

— Вечерта, когато ме помоли да гледам Дависито, защото отиваше в „Тропикана“.

Мавърката си спомняше онази вечер, но не защото шоуто в кабарето беше нещо особено, нито защото отиването в „Тропикана“ се беше превърнало в истинско събитие за кубинците без долари като нея, а защото тогава за последен път яде месо.

— Пълен провал.

— Как ти се сториха приятелите на Сиси?

— Можеш да си представиш. Ходи с един месар, когото само като видиш, ще повърнеш.

— Е, когато човек се захване с този занаят, не може да подбира много.

— Всъщност не знам дали да я съжалявам, или да й се ядосвам. Понякога ми се иска да я раздрусам хубавичко, задето се държи като проститутка. Но после, като си спомня каква беше като малка, сърцето ми се свива.

Нубия й направи мълчалив знак. Момчето беше заспало сред избелелите дървени кубчета. Майка му започна да ги прибира, като добави по-тихо:

— Накрая не знам какво да й кажа.

Нубия се опита да отклони разговора от неприятната тема:

— А как беше партньорът ти?

Мавърката сви рамене.

— Някакво момче.

— Как се казва?

— Хилберто.

Нубия разбърка месото с дървена лъжица и помириса парата, която се издигаше към почернелия от дима таван.

— Почти е готово.

Мавърката отиде до полицата, окачена над мивката, и извади две чинии.

— И с какво се занимава този Хилберто?

— Помощник е на месаря, макар да твърди, че е икономист. Сигурно е завършил почти по същото време като нас.

— Видя ли? Още един, който се е наредил. Такъв мъж ти трябва.

— Не искам да се забърквам повече с никого.

— Не е хубаво да си сама…

— По-добре така, отколкото с лоша компания.

Седнаха на масата. Нубия се хранеше лакомо, докато приятелката й хапваше по малко, заситена почти от началото.

— Не го ли видя отново?

— Кого?

— Хилберто.

— Изпрати ми куп съобщения по Сиси, като ме канеше къде ли не, но не му отговорих.

— Защо?

— Защото е женен.

— А…

— Каза, че не се разбира с жена си.

— Тогава?

— Не съм сигурна. Може да е номер.

— А как ще разбереш, ако не му дадеш шанс?

Тя сви рамене и Нубия настоя:

— Поне се виж с него. Може да излезе свестен тип.

Никога не би признала това на глас, нито дори пред Нубия, която беше най-добрата й приятелка, но съзнаваше, че има нужда от някого, и не защото баба й повтаряше колко е важно „да има мъж, който да я представлява“, а защото във времена на криза семейството беше важно. Така бяха оцелели хората през епохата на неолита и така оцеляваха всички на острова й. Колкото повече членове имаше в едно семейство, толкова по-големи бяха шансовете му за прехрана — малкото, което носеше единия, се прибавяше към малкото, което намираше другият. Това беше най-мъдрото решение.

Преди също е било така, каза си тя. Човек е растял в обкръжението на рода или се е присъединявал към някое по-многобройно племе, ако неговото е било изтребено по време на някое бедствие, и го е правел доброволно, без никой да го обвини, че е предател, задето търси прехрана при друг народ, макар че тогава човешките права още не са съществували като понятие. Логиката на индивидуалната свобода се е налагала от само себе си. Освен това не е трябвало да се тревожат като тях, ако няма електричество в продължение на двайсет часа, защото не е съществувала опасността оскъдната храна, която им се полага за месеца, да се развали в хладилника. И е нямало значение, че не е имало електричество, защото винаги са могли да намерят парче кремък и да запалят огън на някоя поляна или да грабнат факла и да обиколят околностите. Тя обаче живееше в цивилизацията и не можеше да се разхожда из къщата с факла. И тъй като нямаше свещи, нито кибрит, нито гориво за лампата, трябваше да стои на тъмно цялата нощ и да предъвква отчаянието си сред задушаващата горещина… Не, определено е било по-добре, когато хората са живеели в пещери. Никой не ги е принуждавал да гласуват на избори, чийто резултат е предварително известен; нито са ги притискали със заплахи, ако са отказвали, защото статистиките на участие е трябвало да бъдат неизменно високи; нито са били принудени да ходят на събранията на комитета и да ръкопляскат, макар и да са нямали желание да го правят. В племето нещата са били различни — никой не ги е изхвърлял от работа само защото са имали различно мнение от това на вожда. Може би понякога са се хващали за гушата, но със сигурност не е имало толкова страх и толкова травми…

Съставяше своя нов филм на части. Този път обаче тя не беше главната актриса. Беше отстъпила великодушно главната си роля на самия сюжет. Пресъздаваше филма на Ано10 — завоевателите на огъня… или по-скоро съставяше собствената си версия, за да я нагоди към обстоятелствата. Представяше си се как върви заедно с останалите из една равнина, където снегът блестеше по скалите — о, какво блаженство, студ — и тя се навеждаше, за да бере ягоди… Дали ягодите растат по места, където има сняг? За всеки случай намали броя на белите островчета в сцената. Сега имаше само няколко белезникави петна по близките планини, но беше все така студено, а факлата в ръката й пращеше, облъхвана от леден вятър. Въздухът беше кристалночист и миришеше на влажна гора, на трева и на древни плодове, подхранвани от самите изпарения на земята, която още не беше замърсена от зловонните химически торове. Нямаше миризма на нефт, носещ се по повърхността на залива, нито на изгнил боклук, защото от една седмица камионът за смет не е минавал, нито на гнезда на мишки, от които градът гъмжи, нито на изгорено масло от автомобили и автобуси, които оставят петна по улиците… Не, този друг мирис беше на чистотата, на живота в диво и първично състояние, прозрачен като водите на изворите, които бликаха за първи път на планетата, а ледената епоха оставаше назад и се приближаваше — о, нещастие — ерата на цивилизацията и прогреса.

Храната е честване на живота — празнуваме всяка годишнина с най-различни лакомства; придружаваме сватбите със символичния акт на разрязването на многоетажна торта, сякаш щастието зависи от количеството „сладост“, с което започваме нашия брак. Любовта обикновено започва с вечеря в някое специално място. Дали не е смътен спомен от едно минало, в което завоевателят е дарявал най-ценната си ловна плячка на този, когото е искал да покори? Истината е, че храната е един вид ключ към сърцето. Затова хлябът е синоним на общение с духовния свят.

Какво обаче се случва, когато изпитваш глад за всичко и във всеки момент? Какво става, ако този глад продължава поколения наред, които израстват, без да разберат какво значи да споделиш храната си с ближния, или пък го правят с тревогата, че ще изгубят и малкото, което имат? Резултатът е изчезването на връзката, която съществува между храната и обичта — явление, изплъзващо се като змия, която оставя следата си навсякъде.

Преживяла съм бедствието на трите вида глад — мъчително трио, което ни преследва от раждането. Адско трио, което ни отнема съня.

Най-осезаем е физическият глад; глад, от който страдат тези, които са израснали с вечен копнеж за храна; глад, който не ти позволява да отпразнуваш факта, че си жив, наслаждавайки се на вкуса на лангустата на брега на морето. Несъмнено този глад е най-обичайният, но не и най-болезненият.

По-мъчителен е духовният глад, особено когато човек започва да се пита как е възможно да сънуваш или да имаш паранормални преживявания, ако съществува само осезаемото, видимото, това, което може да се премери, да се фотографира. Така започна религиозният глад на моето поколение. Нуждаехме се от ориши11 и чудеса. А сега сме се превърнали във всеядни същества. Гълтаме жадно като анархисти. Копнеем да погълнем Бог. Това е резултатът от смесването на европейска и африканска кръв и от подлагането им на бавен атеизъм в продължение на четирийсет години — ние сме най-големите консуматори на божества в западното полукълбо. Блажени Маркс и компания, защото благодарение на тях наше ще бъде царството небесно… Може би там ще успеем да заситим най-силния глад, единствения, който се самоизяжда — глада за любов.

Този глад за обич е страст, инстинкт, плам на душата, където търсенето на една ласка се превръща в трескаво и безогледно дирене; където естеството на секса няма особено значение, защото копнежът за любов е толкова силен, че не е здравословно да подбираш. Взимаш това, което намериш… Всеки един е открил собствен начин да съхрани този оскъден и жизненоважен еликсир. Аз предпочетох да пиша — пиша за онова, което нямам, което съм мечтала да имам и това ме пречиства. Все едно че съм докоснала Граала. Дадох храна на фантазията си и с нея унищожих герои, разсъблякох богове, идеализирах влюбени… Изкъпах се в меда, дестилиран от въображението, и си създавах фантастични светове. Предреших се на вещица и на циганка, на парий и бунтарка. Отрекох пола си — това покорство, на което ме бяха научили, — за да го превърна по-късно в моя броня, в моя гордост, в съвършена маска. Намерих нови приятели. Научих много от тези различни, потискани хора; и разбрах, че аз също принадлежа към тази каста. Използвах въображението за духовни оргии и с тях най-после опознах себе си, защото човек може да съжителства с тялото си, но никога да не успее да разбере кои са неговите тайни и страхове, мании и пороци. Въображението е най-силният афродизиак. С него дори гладът се превръща в нескончаем оргазъм.