Мъжът, жената и гладът

1.

Канеше се да вали още от обяд. Вятърът беше като гъста тъкан, в която хората се мятаха като уловени в мрежа риби. Мирис на леден хлор изпълваше въздуха.

Трите жени побързаха да пресекат булеварда, като се бореха срещу вятъра, който влачеше боклук и листа, изтръгваше предмети от ръцете и заслепяваше редките минувачи. Момчето лежеше върху рамото на майка си, наметнато с одеялце. Няколко души се обърнаха, за да изгледат странното трио — монахиня с тъмни дрехи, млада жена, облечена небрежно с дънки и широка блуза, и друга — с вид на проститутка, по шорти и миниатюрен потник.

— Казах й, че е пълна глупост — повтаряше монахинята.

— Като всичко, което върши.

— Знам, че двете сте прави. Добре, съгласих се, аз съм глупачка. Но нека сменим темата, или накрая ще се скараме.

Навлязоха в тесните улички, които ги предпазваха от вятъра. Въпреки очакваната буря децата продължаваха да играят с ръждясалите си обръчи сред планини от боклук. Единствено възрастните вървяха забързано, притиснали торбите си към тялото. Заваляха едри капки дъжд, които оставяха огромни петна върху прашната настилка.

Изминаха тичешком няколкото метра, които ги отделяха от жилищната сграда, и стигнаха до прага на някогашния дворец точно когато пороят зад тях се разрази. Прекосиха двора, Клаудия отвори вратата и трите влязоха, изтърсвайки дрехите и косите си. Урсула беше донесла няколко портокала, подарени й от един селянин, за чийто баща се грижеше. Сложи ги в умивалника, за да ги измие и да ги изстиска.

— Вече дори не си спомням вкуса на плодов сок — въздъхна Нубия.

— Давид го обожава — каза Клаудия и взе едно шише от лавицата, — но мога да му давам само от време на време. Тези от дипломатическия магазин си мислят, че сме милионери.

След като Урсула напълни половин кана, Клаудия прецеди част от течността, за да отдели кожиците, които можеха да запушат биберона.

— Знаеш ли какво сънувах? — каза Нубия и взе шишето, за да го даде на момченцето. — Че съм в чужбина и отивам в някакъв магазин, препълнен с храни, при това страшно евтини. Но когато се каня да плащам, продавачът ми иска купонната книжка. И какво мислиш? Не я нося! И през целия си сън се питам къде ли съм я оставила и заключавам, че съм я забравила в Куба, но не мога да отида там, защото съм избягала със сал и ако се върна, ще ме вкарат в затвора. Така че трябва да живея в страна, където има всичко, но не мога да купя нищо.

— Като говорим за заминаване — прекъсна я Клаудия, — чували ли сте нещо за лотарията за визи? Казват, че ония гринго в Представителството на САЩ са на ръба на нервна криза. Явно не са предполагали какво ще ги сполети. Молбите са към половин милион.

Урсула беше седнала на стол до кухненската масичка.

— Така си и мислех — възкликна Нубия. — Ще бъде по-трудно да спечелиш виза, отколкото Нобелова награда.

— Ако някой ви чуе, ще реши, че възнамерявате да напуснете страната — намеси се Урсула, заета да търси парченца лед на дъното на чашата си.

— А кой не иска? — каза Нубия.

— Аз никога не бих заминала.

— Говориш така, защото никой не те кара да дежуриш в комитета, да ходиш на манифестация на площада, да полагаш „доброволен“ труд, като събираш картофи, или да ръкопляскаш на всяка новопоявила се глупост.

— Дори да беше така, пак не бих заминала. Това е страната ми.

Нубия се вгледа в дъното на чашата си и заяви:

— Ти си щастливка. Мен нищо не ме свързва с това място.

— Не говори така за родината си.

— Майната й на родината. Все ми е едно дали ще живея тук, или при пигмеите в Африка. Само искам да ме оставят на мира, да мога сама да решавам как да живея и да не дължа отчет на никого.

Момчето изплака и изпусна биберона. Клаудия го взе на ръце и го отнесе в люлката. Сложи го да легне между възглавниците, оправи мрежата против комари и каза:

— Аз бих заминала, но ме е страх.

— От какво те е страх? Никъде не може да е по-зле от тук.

— Заради връзката ми.

Двете жени замълчаха недоумяващо.

— Може да звуча идиотски, но мисля, че ако напусна острова, ще изгубя духовните си покровители.

— Не звучиш идиотски, ти си идиотка — заяви безпощадно Нубия. — Ако цената за измъкването ми от тази трагедия е да престана да виждам два призрака, нямаше дори за миг да се поколебая. Призраците не ти дават да ядеш, нито събират домати вместо теб, нали? Тогава да се примирят с ограниченията си. Твоят живот срещу техния, ако изобщо имат такъв.

Лесно беше да се каже, помисли си Клаудия, но Муба нямаше да я последва до отсрещния бряг на морето, Индианеца също нямаше да напусне острова си. А без тях се чувстваше изгубена… както сега. От две седмици никой от тях не се беше появявал и отсъствието им беше като цвят, липсващ от тъканта на ежедневието. Не бяха обаче само виденията й, които я задържаха на острова. Напоследък беше забелязала как нишката, която я свързваше с града й, става все по-силна; беше връзка от светлина, сила. Предчувстваше, че без нея тя самата ще загине.

От друга страна, животът й ставаше все по-непоносим. Не можеше да се самозалъгва. Искаше й се да напусне острова, да се махне завинаги, да отиде в някое закътано, възможно най-далечно място — Ирландия би била добър избор. Или остров Малта. Как не й беше хрумвало досега? Остров Малта беше идеален, дори не знаеше къде се намира. Би дала всичко, за да промени нещата и да не се налага да върши досегашната си работа, но това нямаше да се случи. Промяна, която да й позволи да започне живота си на чисто, би била истинско чудо, а Клаудия не вярваше в чудеса… поне в този вид чудеса.

— По дяволите, само това липсваше…

От размишленията й я изтръгна не толкова угасването на тока, колкото възклицанието на Нубия. Трябваше да потърси нещо, с което да се осветяват. Прекараха останалата част от бурята сред гръмотевици и на светлината на една свещ. Когато тя изгоря, Клаудия си спомни, че има парче фитил и побърза да измайстори фенер.

— Къде е газената ти лампа? — попита Нубия, като я видя да рови из чекмеджетата и да изважда празна туба от паста за зъби.

— Дадох я назаем на Хеорхина — отвърна Клаудия, докато се мъчеше да разтвори задната част на тубата. Накрая успя и я оформи като триножник.

— Учителката от втория етаж?

— Да.

— Газена лампа не се дава назаем.

— Сестра й от Банес пристигна — тя почисти остатъците от паста във вътрешността на тубата. — Представяш ли си? Живеят четирима в тази дупка, а сега са с трима повече, защото сестрата доведе децата си.

Постави фитила в тубата и извади единия край през горния отвор. Сложи чудноватия уред в буркана, наля в него малко керосин, който държеше в една консервна кутия. Пламъчето затрепери, в началото синкаво, после оранжево, и изпълни стаята с отражения.

— Трябва да кажа на майка Рита за това изобретение — каза Урсула.

Вечерта продължи на светлината на това приспособление. Клаудия поднесе бисквити и сирене (купени с долари от дипломатическия магазин) и наля вино (подарък от един турист). Разбира се, никой не попита — и тя не обясни — откъде бяха тези деликатеси.

— Ммм… Солени бисквити със сирене — изстена Нубия, сякаш беше получила оргазъм. — Ммм… Жълто сирене с дупки, с червена коричка, като онова, което даваха преди в рекламите… Солено, меко сирене, което не вони, а ухае възхитително, любимото сирене на мишоците на Уолт Дисни… Ммм… Сериозно се замислям дали да не си сменя професията.

— Нубия!

— Шегувам се, Урсулита. Кажи ми обаче истината, това сирене не е ли изкушение на сатаната?

Топовният гърмеж в девет отекна в стените на Стара Хавана, стигна до Сентро Хавана, мина през „Ведадо“ и продължи отвъд река Алмендарес, прекосявайки всички крайни квартали на града, като накара двата й милиона жители да погледнат машинално часовниците си.

— Трябва да тръгвам — обяви Урсула, която в този час имаше среща с още три монахини в една къща на шест пресечки от там.

— Рано е.

— За мен не. Освен това трябва да се върна при монахините. Наблизо са.

— Аха! — възкликна Нубия. — Така може да сте сигурни, че никоя няма да отиде да купонясва.

— Не става въпрос за недоверие, а за безопасност.

— Тогава ще те изпратя — заяви Нубия. — В този живот всичко се случва, човек излиза и го нападат по пътя… Така поне ще изнасилят мен, а ти ще избягаш. И без това няма какво да губя.

— Какви неща само говориш!

Приятелките се отдалечиха, докато Клаудия стоеше на прага, загледана в двата силуета, които изчезнаха в нощта. После затвори вратата, върна се на стола си и затвори очи. Мълчаливо призова Муба и изчака известно време, но негърката не се появи. Сякаш покровителката й я беше напуснала, изоставяйки я на благоволението на неизвестността.

2.

Бурята продължи повече от очакваното. Валя неспирно в продължение на три дни и три нощи; беше малък потоп, който наводни града, особено ниските райони на „Ведадо“. Вестниците и новините съобщиха с обичайната си шаблонност за положението, макар и да не наблегнаха върху най-трагичните подробности. Например че много хора изгубиха малкото вещи, които имаха — хладилник, печка, мебели… В Стара Хавана беше по-зле — шест сгради се срутиха, а други двайсет бяха обявени за необитаеми заради течовете и пукнатините.

За щастие Клаудия живееше на първия етаж. Навярно щеше последна да напусне жилището, ако нещо се случеше с горните етажи… стига преди това те да не паднеха върху нея. Три дни обаче без да работи за нея бяха толкова катастрофални, колкото най-лошата буря. Сутринта на четвъртия ден излезе с пропити още от влагата кожа и дрехи — подобно на гълъбица, излетяла от Ноевия ковчег в търсене на място, където да кацне — и отиде да вземе Сиси. Щеше да се наложи да работят извънредно. Клаудия беше уговорила Хеорхина да гледа малкия срещу един долар, който щеше да й даде същата вечер.

Имаха късмет. Хванаха двама испански богаташи при Паметника на жертвите от Мейн. Всеки от тях можеше да й бъде дядо, но Клаудия си помисли за доларите и скрупулите й изчезнаха. Толкова се постара, че в края на вечерта вече имаше цяла торба, пълна с парфюми, месни консерви, кондензирано мляко, мюсли, бельо, сапуни, дезодоранти, шампоан и дори една допълнителна екстра — фенерче с резервни батерии. Възрастният мъж възнамеряваше да остане една седмица, така че тя се държа като истинска гейша, дори импровизира масажи, само и само да си осигури тази приказна ежедневна дажба. Докато слизаше от таксито, обгърната от уханието на „Шанел 5“, се почувства почти като Мерилин Монро.

Преди да вземе момчето, остави пакетите в стаята си. Характерният аромат от дипломатическия магазин изпълни помещението, прогонвайки неизменния мирис на мухъл. На излизане си даде сметка, че е изхарчила всичките пари. Хрумна й нещо. Прерови торбите, докато напипа това, което търсеше.

— Здравей, Хеорхи — поздрави тя, когато жената й отвори. Носеше Давид на ръце. — Виж, адски съжалявам, но не мога да ти дам долара, който ти обещах. Ако искаш да изчакаш до утре… Или мога да ти платя с това. Разбира се, знам, че не е същото…

Жената грабна сапуна от ръцете й.

— Момиче, та това е злато — тя го поднесе към носа си, миришейки го настървено. — От седмица се къпя с перилен препарат и асмата ще ме умори. Де да ми плащаха така в работата.

Клаудия взе детето.

— Известно ми е с какво се занимаваш, Клаудита. Тук всичко се знае, но мен тези неща не ме вълнуват. Всеки да се оправя, както може — тя сниши глас. — Ако имах твоите години и твоето тяло, щях да зарежа училището и да отида на „Малекон“. Мога да гледам Давид, когато поискаш, срещу долар, сапун или паста за зъби на седмица. Все ми е едно.

Клаудия й благодари. Разбира се, беше истинско разточителство да плаща по един сапун седмично за гледането на детето й, но така щеше да може да работи допълнително сутрин и следобед и да печели много повече. Все едно че живееше при капитализма. Колко хубаво беше да е независима, да работи за долари и отгоре на всичко да печели повече за всеки допълнителен работен ден. Вече нямаше да се налага да полага безплатен „доброволен“ труд. Така беше истинско удоволствие да работи. Така животът й на труженичка беше удоволствие. Така си струваше да преизпълнява нормите, да бъде „ездачка“ ударничка, но не срещу тенекиени ордени, нито срещу дипломи, написани на амбалажна хартия, а срещу стоки, за да живее, срещу храна, за да засити глада си, стар колкото революцията, която го беше породила.

Господи, колко й беше писнало. Представи си какво би било да живее в страна, където хората печелят истински пари, а не хартийки, с които да пазаруват в мизерни дюкянчета, и как би се чувствала, ако можеше да влезе в който и да е ресторант, без никой да й казва, че това място е само за чужденци; и какво би било да отиде в някой магазин с парите, които е спечелила — и то не чуждестранна валута, а с парите на собствената си страна — да разгледа витрините с дрехи и да си помисли: „Тези боти са много скъпи, но ако пестя, ще мога да си ги купя след петнайсет дни или следващия месец“. Какво би било да крои планове, дребни краткосрочни планове? Да има свободата да избира между крем за лице или шунка от бут… Какво би било наистина? Във филмите беше виждала, че тези неща съществуват. Дали тези хора осъзнаваха колко са щастливи?

Една мисъл проблесна като светкавица в ума й. Ами ако убедеше стареца да я заведе в Испания? Не знаеше дали е женен, но можеше да провери. За първи път сериозно се замисли да напусне Куба. Да се махне от острова, да се отърве от мизерията, да има работа… да проси, ако се наложеше — не всичко в чужбина беше осеяно с рози, но щеше да го върши без страх, без преструвки или лъжи.

Пламъчето на газената лампа затрептя, докато тя разопаковаше подаръците и ги поставяше върху лавицата над печката. Както винаги, токът беше спрял. Това щеше да продължи два, три, четири часа. Кой знае? Кой можеше да предвиди каквото и да е в този непредвидим град, където несигурността беше нещо обичайно?

Дори самият факт, че живееше там, я изпълваше със студ; студ, който пробягваше по гърба й като ледено дихание… Застана неподвижно и шумоленето на найлоновите пликове престана. Продължи да усеща въздушното течение, въпреки че всички прозорци бяха затворени. Обърна се. Обгърнат от фосфоресцираща светлина, голият призрак на Индианеца я наблюдаваше, клекнал в един ъгъл. Давид си играеше с една лъжица, безучастен към появата на видението.

— Какво искаш? — прошепна тя.

Момчето изгледа майка си с интерес, отгатвайки по тона й, че го пита нещо, но веднага разбра, че не се отнася до него.

— Върви си — помоли го Клаудия. — Всеки път, когато се появяваш, се случва някакво нещастие. Умолявам те, върви си.

Индианеца се изправи в полумрака и се приближи бавно, с предпазливи движения. Клаудия си спомни, че самата тя се беше научила да се приближава до котките внимателно и безшумно, за да не ги изплаши. Призракът, изглежда, постъпваше по същия начин — сякаш се страхуваше, че тя ще побегне, преди той да й съобщи посланието си. Затова не помръдна. Остана на мястото си, но не защото стратегията му беше успяла, а защото усещаше смътно и с всяка клетка на тялото си, че той няма да я нарани. Близостта му по-скоро й оказваше хипнотично въздействие. Неясната фигура стигна на няколко педи от нея и тя видя една призрачна ръка, която се протегна и замъгли погледа й. Когато ръката се отдръпна, тя вече не беше в стаята си. А може би беше… само че сега спеше и сънуваше.

Намираше се в някаква гора до брега. Усещаше соления мирис на морето и чуваше шума на вълните. „Искам да се събудя“ — каза си тя. Не успя, въпреки че се ощипа няколко пъти.

В гората имаше нещо познато. Където и да погледнеше, ята папагали пърхаха и издаваха крясъци сред клоните. Една хутия49 подаде влажната си муцунка между скалите и тя се уплаши, защото помисли, че е огромен плъх. Позна я едва когато си спомни, че е виждала тези почти изчезнали животни в Природонаучния музей.

Ритмични монотонни звуци смутиха спокойствието в гората. Смътно й напомниха за молебените за дъжд на индианците хопи, но мелодията, която чуваше, беше по-спокойна. Зад гърба й изпращя клон. Клаудия се изненада, когато видя познатата фигура на Индианеца без призрачната прозрачност на смъртта. И най-неочаквано — без белезите от рани на лицето.

За първи път го чу да говори. Имаше мек тембър на гласа и все едно че пееше. Изговаряше думите с тонални модулации, които й напомниха за азиатските езици, макар че звучаха по-деликатно. От цялата тази непонятна реч различи само една дума, повтаряна настойчиво през цялото време: Аихвана… Аихвана…

Каква глупава халюцинация! Поиска да се върне на брега, на плажа, където вълните кротко лягаха на плажа, но Индианеца я докосна… Докосна я! Усети натиска на топлите му пръсти върху ръката си и това я уплаши още повече. Понечи да избяга, но той коленичи и заговори с толкова смирен и умолителен тон, че тя се отказа. Искаше да й покаже нещо.

Отведе я до едно езеро. Водата се стичаше по покрити с мъх скали и продължаваше пътя си към гъсталака; преди това обаче престояваше известно време в прозрачното езерце, което явно беше свещено, ако се съдеше по оставените на брега му дарове: каменни идоли, раковини, плодове, многоцветни пера и дори блестящи жълти обли камъчета, за които предположи, че са злато. Индианеца отиде до една скрита в скалите ниша и извади оттам съд от черупката на кокосов орех, пълен с напитка от ферментирали плодове и билки. Отпи една глътка и после подаде съдинката на Клаудия, която погълна течността, задържайки дъха си. Никога не успя да си обясни това, което се случи после.

Стори й се, че повърхността на езерото се надига като огледало. Главозамайващи сцени преминаха по стъклото на водата. Видя шумни празненства на поляна в гората, където мъже и жени танцуваха под звуците на саморъчно изработени барабани, но не като тези, които тя познаваше, а направени от дънерите на изгорени дървета. Присъства също на неповторима сватбена церемония — Индианеца и едно момиче, хванати за ръце, бяха коленичили пред старец с вид на мумия, който ги благославяше на неразбираем за нея език; после видя водача си заедно с други индианци да подгонват един соленодон50, който напразно се опитваше да се скрие; участва в угощението с печени на каменни плочи дивеч и риба; опозна танците на това приказно място, което някога е бил островът й, рай, който още съществувал, когато човечеството вече го смятало за изгубен, и който в заслепението си побързало да разруши… И изживя един следобед, в който пристигнаха три плаващи къщи с платна, издути от вятъра; а Индианеца хвана ръката й, заговори със сълзи в очи на неразбираемия си език; и се уплаши, защото й се стори, че го е чула да казва Хавана, но накрая разбра, че повтаря Аихвана. Дали това беше името на някой човек? На жена му? На някое място? На това място? После произнесе думата хуракан и тя се досети какво се опитва да й каже — това видение беше прелюдията към една по-лоша от ураган катастрофа; после той изрецитира дълга жалба, която й заприлича на поема или молитва, изречена на неговия език, от който бяха останали само някои думи, а в нея долови друга индианска дума, най-магическата от всички — Куба, с която те самите бяха нарекли острова. И внезапно разбра какво означава фразата, която той повтаряше: Опасността е в морето. И видя воини, които изваждаха сабите от ножниците и пробождаха беззащитните голи тела; неколцина кротки, бедно облечени мъже се опитваха да спрат сечта, заставайки между туземците — с които ги свързваше единствено принадлежността към човешкия род — и събратята си по кръв и врагове по дух. Телата падаха като житни зърна, повалени от бурята. И Клаудия видя своя Индианец, който се опитваше да защити жена си, но накрая падна с посечено лице и умря върху нея. И видя свещеник с очи на светец, може би свети Бартоломе51 — за индианците беше светец, макар че никой не го бе канонизирал, — който най-после успя да спре клането, макар и твърде късно, след като хиляди бяха загинали. И съзря окървавената равнина, покрита с труповете на най-кротката раса на Антилите.

Опасността е в морето — повтори Индианеца на своя език на мъртвец и продължи да сочи към корабите, които вече се отдалечаваха. Клаудия обаче изтълкува предупреждението като нещо съвсем различно.

3.

Ако напиша речник с думите, използвани през тези години, непременно ще включа ДИПЛО (съкратено от дипломатически магазин). 1. Магазин, в който официалната валута на страната и лайно означават едно и също. 2. Малък прозорец към външния свят, с чиято помощ щастливците, притежаващи долари, превъзмогват депресията… На мен наистина ми повдигат духа. Ако не бяха чистите заведения с климатична инсталация, без мирис на гниещ от две седмици боклук, със светлини на тавана и аромата на хляб или на „Диор“, ако не бяха моментите, в които се телепортирам на друга планета, като в някой научнофантастичен филм, където един лъч те дезинтегрира, а после отново те събира на друго място, не знам какво щеше да стане с мен.

Когато за първи път влязох в един дипло, почти щях да получа инфаркт. Но не от алчност. Винаги съм се задоволявала с малко — например да мога да използвам дезодорант вместо магнезиево мляко или другата измишльотина, приготвена от настърган сапун, спирт и паста за зъби, която прогаря кожата на мишниците. Защото ние, кубинците, сме големи чистофайници. По-скоро с разранена кожа, отколкото смърдящи. Макар че бях на ръба на самоубийството от раните от спирта и циреите от магнезиевото мляко. Не знам, но ми се струва, че един дезодорант е скромно желание. Както и плодов сок от време на време. Или пържола. Е, може би месото е лукс, но малък, дребен лукс. Онези горе ядат месо всеки ден, а на нас ни казват, че трябва да продължим да се жертваме. Слушам ги и си спомням за онова скандиране: Четири крака — да!, два крака — да! да!52, защото тези хора са карикатура на прасетата от историята…

Искам да пиша, но вместо стихове излиза пяна53, е казал поетът. Искам да обичам, но вместо любов излиза омраза, отговаряме ние. Вината не е наша, тя е на лозунгите, които са навсякъде. Всеки път, когато видя някой от тях, си спомням думите на една достойна за Оруел тропическа песен: „Едно око винаги те гледа…“ Big Brother is Watching You54. А аз се смеех на книгата. Колко е злъчен този човек, мислех си аз. Какъв параноик. Какъв откаченяк. А сега постоянно гледам през рамо, за да видя дали някой ме следи. Тази мания придобих в музея, когато започнах да забелязвам, че много неща, които споделях насаме с някого, после ми ги повтаряха на събранията — на мен и на другия човек, който се изненадваше като мен. Така разбрах, че някъде в музея трябва да има микрофони или скрити камери. Надявахме се, че не са навсякъде, но когато стана очевидно, че съществува поне един от тези апарати, настана паника. А испанецът ме пита откъде съм придобила навика да оглеждам стаята, да надзъртам под мебелите и да закривам с кърпа отвора на климатика. Казва, че миналата година му се случило същото с друга негова „приятелка“ — искаше да каже с друга курва, но тактично използва евфемизъм. Още не проумява, че са ни превърнали живота в ад. Затова още щом чух слуха, се втурнах към посолството. Не изчаках дори минутка. Може би това беше шансът ми да се махна, дори да се наложеше да работя с Давид, завързан на гърба ми, като негърка в Африка.

Беше истинско стълпотворение от хора, изпаднали в истерия, но не колкото полицаите, които бяха оградили с кордон района. Движението беше напълно спряно. Кой, по дяволите, ви е казал, че тук има работа? — викаше един полицай на група хора, които се опитваха да минат. — И то в Австралия! Защо тогава отивате в канадското, а не в австралийското посолство? Веднага разбрах, че е лъжа и се скапах. Оказа се, че е измислица, партенка, слух, предаван от vox populi55, с една дума, от Радио Бемба56, източника на клюки, вдъхващи надежда на тези, които сме „Хванати в капан“, както е заглавието на филма с Джак Никълсън, на английски е One Flew Over the Cuckoo’s Nest57, но тук бог знае защо му промениха името. Хората се тълпяха в кината, защото започнаха да възприемат историята като метафора на репресията на комунистическата система, някои вестници се опитаха да поправят грешката, като публикуваха рецензии, в които обясняваха, че историята се отнася до капиталистическата система и че режисьорът (Милош Форман? Ха! Кой щеше да повярва, като той също беше избягал от комунизма?) критикува „отчуждението в потребителското общество“, но хората не им обърнаха нула внимание и опашките в киносалоните продължиха да се увеличават, докато накрая онези от Държавна сигурност се ядосаха и заповядаха да свалят филма от екраните и известно време беше забранен… И ние, хилядите, застанали пред канадското посолство, бяхме също като Джак Никълсън, без шансове да се измъкнем от тази лудница, в която ни бяха затворили. Тогава си помислих дали не е по-добре да умра, за да видя дали моят водач, Индианеца, ще ме понесе на ръце, както огромният индианец във филма взимаше тялото на горкия Никълсън. Представих си, че той също ще ме отведе на някое красиво място, където няма да има решетки, нито ограничения, нито тъмничари. О, Господи, рай като във видението ми, с гори и извори, с лагуни, из които крачат розови пеликани, с червено-бели-сини токороро58, подобно на кубински знамена, прелитащи над огромната гора, каквато е бил моят остров. На такова място нямаше да ми пука дали има дипломатически магазини, месо, сирене… и дори дезодоранта, ако изобщо може да се говори за тях.

4.

Клаудия спря пред открехнатата врата.

— Това е най-странната курва, която съм срещал в живота си.

Беше му се обадила от фоайето, за да го предупреди, че се качва, и Хуанчо явно беше отворил вратата, за да я улесни в знак на доверие или на нетърпеливо очакване. Андалусецът идваше за втори път в Куба. Поне Клаудия го виждаше за втори път.

— Не иска бижута и дрехи, само понякога пари… и книги — говореше той на невидимия си събеседник. — И то какви книги — Кундера, Мухика Лаинес, онзи перуанец Варгас… Какво ще кажеш?

Бяха авторите, които тя беше споменала преди три месеца. Фактът, че не беше забравил, я изпълни със сладко-горчива радост, особено когато чу как говори за нея. Не се чувстваше обидена — тонът му не беше подигравателен, — а по-скоро натъжена.

Изчака няколко секунди, преди да почука.

— Здравей — поздрави я той весело. — Запознай се с братовчед ми Маноло. Това е Мавърката, моята циганка от Тропиците59.

Той й беше измислил това име. Господи, колко зле се чувстваше. Все по-зле. Не я напускаше мисълта, че е паднала до нивото на уличница, вдъхваща снизходителна симпатия. Вече не беше Клаудия, бакалавър по история на изкуството, беше Мавърката, проститутка, която се продава срещу сапуни и книги.

Опита се да забрави положението си, да се абстрахира от вътрешния монолог, с който обикновено преценяваше действията и аргументите си, и заразглежда подаръците. Сиси пристигна след малко, след като бе направила някои „съгласувания“, или с други думи, след като бе връчила дължимото в зелено на охраната на хотела, за да не ги издаде. Така можеха да влязат необезпокоявани. Хуанчо реши да отидат в „Лае Канитас“. По-късно обядваха в „Ел Полинесио“ и оттам отидоха в „Ел Патио“. Всичко в самия хотел, за да не се притесняват от полицията.

Клаудия се опита да превъзмогне унинието си. Държеше се с привидна веселост. Не искаше да се кара със Сиси, но понасяше все по-мъчително тези излизания. За да се пребори с неприятното чувство, беше си измислила метод на лечение, противоотрова срещу гибелното въздействие на живота, който водеше. Практикуваше го дисциплинирано, като ритуал, за да се пречисти.

Всяка сутрин, когато беше още твърде рано, за да излиза на лов за туристи, тя разглеждаше репродукциите си. Понякога си измисляше истории или си представяше ситуации въз основа на известни факти. Изпадаше в екстаз пред картината на Росети, на която художникът беше нарисувал жена си, Лизи Сидал, музата на прерафаелитите, умряла от предозиране с опиум. Този образ я омагьосваше, защото за нея той олицетворяваше връзката между демоните от различни епохи. Смъртта й винаги й се беше струвала съвременна, много хипи за млада жена от XIX век. Друг път разглеждаше таитянските пейзажи на Гоген, с жените с тъмни, обли и пищни като плодове гърди. Ако обаче денят се очертаваше дъждовен и я налегнеше депресия, представяше си, че е в някой ранноромански параклис в Астуриас, земята на предците й, подслонил призраците на келтите, живели преди тях. Клаудия гледаше фотографиите и си мислеше, че един неин повтарящ се сън, в който вървеше из средновековни коридори, навярно е свързан с някой закодиран в гените й спомен. След като проучи разпространението на параклиси на астурийска земя, реши, че може би съществува някаква връзка между сънищата и предците й…

— Сега разбирам защо не взимаш хапчета — заяви Нубия, когато Клаудия й разказа за идеите си. — С тази бъркотия в главата ти е предостатъчно.

Това беше нейната компенсация, нейната защита, единственият начин да не стигне дъното. След като почетеше, излизаше да упражнява древната професия с глава, пълна с капричиа на Гоя и скулптури на Канова, с рисунки на Биърдсли и фасади на Гауди. Срещаше други момичета, нейни връстнички, и се опитваше да отгатне кои от тях са прибрали дипломите си в някое чекмедже… И като си помислеше, че беше свършила като Сиси. И то, защото се бе опълчила, без да има защита зад гърба си. Акилес щеше да й го каже по много по-безцеремонен начин: „Сама си си виновна, защото плюеш срещу вятъра“. Отдавна не го беше виждала, но предполагаше, че приятелят й вече е научил за заниманията й. Там всичко се знаеше. Малка страна, голям ад… Е, Хавана не беше малък град, но беше също толкова голям ад. И поради липсата на вестници и информационни бюлетини, на които да се вярва, Радио Бемба се грижеше да разпространява новините — хубавите и лошите, истинските и фалшивите.

Клаудия се облегна на една стена, докато чакаше двамата чужденци, които бяха отишли да наемат туристическо такси за „Тропикана“. Следобедното слънце изтръгваше червени отблясъци от фасадата на хотела. Сиси се разхождаше дискретно по тротоара с чантичката си на френска курва от четирийсетте години и Клаудия я наблюдаваше разсеяно, докато приятелката й се отдалечаваше на няколко крачки. Една кола спря пред нея. Клаудия се приближи бавно и се наведе, за да каже на шофьора, че е заета, но изражението й замръзна на лицето, когато го позна.

— Хилберто?

— Същият.

— Радвам се, че се видяхме.

— Почакай, имаш ли някакъв ангажимент? — въпросът прозвуча идиотски, но той искаше да й покаже, че не му пука за очевидното. — Ако не чакаш никого, каня те на питие.

— Не, благодаря.

— Вечеря?

— Благодаря ти. Заета съм.

Настъпи мълчание, през което тя търсеше нов претекст, за да се сбогува, а той — друг, за да остане.

— Разделих се с Летисия.

— Съжалявам.

— И напуснах месарницата.

За малко да го попита какво прави сега, но това щеше да даде повод за дълъг разговор, какъвто тя не желаеше.

— Мавърке, побързай!

Сиси й правеше знаци, застанала пред една спряла кола.

— Извинявай, но ме чакат.

— Не може ли да се видим друг път?

— Хилберто, връзката ни беше хубава, но каквото било, било.

Той понечи да възрази, но Клаудия вече вървеше към таксито, което я чакаше с работещ двигател и Сиси, седнала до шофьора. Видя я да се качва на задната седалка до двама непознати и да затваря вратата. Мавърката наистина се беше променила.

5.

Какъв лош късмет! Да срещне Хилберто точно в онзи момент. Не че я интересуваше мнението му. В крайна сметка беше скъсала с него и не възнамеряваше да върне часовника назад, но… Кого лъжеш, Клаудия? Разбира се, че те интересува! И не защото имаше чувства към него. Те наистина бяха вече минало, но се ядосваше заради това, което щеше да си помисли за нея човек, с когото е била толкова близка. На никого не му е приятно хора, които са го виждали в по-добри времена, да присъстват на безпомощността или падението му. Унизително е. Случилото се я разтревожи най-вече заради опасенията, които събуди в нея. Щом Хилберто я беше видял с какво се занимава, същото можеше да й се случи във всеки момент с Рубен. А това наистина щеше да я довърши. Щеше да се самоубие. После размисли. Или щеше да се качи на някой сал и да избяга в Маями. Там никой не я познаваше и можеше да започне живота си на чисто.

Осъзна, че отново подхваща тази идея. Прибягваше все по-често към нея като към игра на карти, като към кубчето на Рубик, като към хипноглиф60 или друг предмет, предназначен да възбужда подсъзнанието… Спомни си за предупреждението на Индианеца. Опасността. Морето. Да остане или да избяга? Да проституира или да умре от глад? To be or not to be? Вечният въпрос.

Запръжката вреше на дъното на тенджерата. Олио, счукан чесън, червени чушки, каквито помнеше от детството си, лук, домати — истински деликатес за овкусяване на черния боб. Щеше да ги смели и да даде една купичка на Давид. Беше купила също пюрета със зеленчуци и месо, които нито едно дете в квартала не беше опитвало.

Прибави запръжката към боба, разбърка всичко и го остави да поври още малко на огъня. Докато чакаше да стане готово, за да отдели част от боба и да го смачка с вилица (готварска тайна на бабите, за да сгъстят ястието), тя отвори перденцето на шкафа под умивалника. Там беше нейната швейцарска банка — десетките консерви, честно спечелени с труда й на „ездачка“, или с други думи, с пот на челото. Жертвата обаче си струваше, помисли си тя, разглеждайки бурканите с камби, с майонеза, с маслини — съкровища, които я караха да се чувства като Джаки Онасис; кутиите с доматено пюре, с кренвирши, с кълцана шунка… Немислими деликатеси за гладните тълпи, обитаващи сградата; тайна, която в случай че бъдеше разкрита, можеше да й струва живота.

Съзерцаваше в захлас богатствата си, когато някой почука на вратата. За малко щеше да събори тенджерата с боба. Дръпна бързо завеската, като грижливо опъна плата в краищата, за да не се вижда нищо. Отиде до вратата и я отвори.

— Колко хубаво мирише! — възкликна Урсула.

— Как само ме уплаши — тя затвори вратата. — Искаш ли да обядваш? Днес мога да те нагостя.

— Няма да стоя дълго, но ще хапна малко, за да не те обидя… Боб, нали?

— Черен.

— Ухае прекрасно. Напомня ми за боба, който приготвяха в стопанството на чичо ми и леля ми, мир на душите им, стига да намерят мир след това, което сториха с имота им.

Клаудия не искаше да знае, но монахинята продължи невъзмутимо:

— Бяха засадили двеста портокалови дръвчета и те раждаха огромни плодове — най-сладките, които съм яла през живота си. Един ден пристигна някакъв тип от правителството и съобщи, че държавата ще засее на това място захарна тръстика. Те му обясниха, че почвата не е подходяща, но дойдоха булдозери и изкорениха портокаловите дръвчета, за да отглеждат захарна тръстика… която така и не порасна.

— Урсула — каза Клаудия. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Стига да е във възможностите ми…

— Не ми разказвай повече такива истории.

— Извинявай.

— Просто вече не издържам — тя се отпусна на един стол. — Направо ще полудея.

— Какво се е случило?

— Всичко ме потиска. Двойственият живот, който водя, ме убива. Не мога да бъда курва и светица едновременно. На ръба на шизофренията съм. Сутрин ставам и слушам Хилдегард на касетофона, докато чета забранени книги. Следобед се гримирам и излизам да проституирам. Уверявам те, че повече не издържам.

— Каква глупачка съм. Дойдох да ти съобщя хубави новини, а точно това не правя — стана от стола и се приближи до етажерката с книги. — Говорих с няколко монахини и мисля, че можем да ти помогнем.

Клаудия мълчеше.

— Стига да не предпочиташ досегашния си живот — добави тя.

— Вече ти казах, че ми писна да се чукам с непознати типове.

— Не е нужно да си толкова натуралистична — огледа претъпканата с книги етажерка. — Готова ли си да работиш каквото и да е?

— Да, стига някой да се грижи за Давид. Сега го гледа учителката, но трябва да й плащам в натура… Перилен препарат, сапуни и такива неща. Ако сменя работата си, вече няма да мога да разчитам на нея.

Монахинята извади една книга.

— Е, не се отчайвай. Мисля, че въпросът с момчето ще бъде решен — тя прелисти томчето. — „Нещата, които се виждат в небето“61… Юнг не беше ли психолог?

— Бивш ученик на Фройд.

— И е писал за летящи чинии? — погледът й се плъзна по страниците и се спря върху един подчертан абзац. — „Нищо не подхранва толкова слуховете и паниката, колкото невежеството…“ Разбира се, цитат, който може да се отнася за нещо повече от явлението НЛО… „Първото наложително условие за ясновидска мълва, различена от обикновена мълва, винаги е наличието на необичайна емоция. Усилването му обаче и прерастването му във видение и в бълнуване на сетивата блика от една по-силна емоция и следователно има по-дълбок произход…“ Досещам се. Увлякла си се по психология на виденията.

— Много умно.

— И до какво заключение си стигнала? Луди ли сме, или какво?

— Много видения са реални, но природата им е толкова различна от всичко познато, че поради невъзможността да ги обясним, смятаме, че не съществуват.

Монахинята върна книгата на мястото й.

— Твърдят, че Юнг е бил полуеретик.

— Не полу, а пълен еретик — съгласи се Клаудия. — Според него мандалите и НЛО са свързани с Бог.

— Надявам се сега да не вземеш да станеш атеистка.

— Не се тревожи. Щом не си станал безбожник, след като си учил в тази страна, няма да станеш такъв дори и в следващия си живот… а аз издържах това изпитание.

6.

Момче, налей ми нещо — ракия, шльокавица, циан калий, спирт за горене, каквото имаш; няма да си тръгна оттук, докато не се натряскам. Е, как искаш да се успокоя, човече? Знаеш ли какво е да търсиш една жена цяла година и да я откриеш на пиацата? Направо ми падна ченето! Още утре ще отида в Гуанабакоа да ме пречистят. Да не се казвам Хилберто, ако не си избия тази жена от главата… Нищо в тази страна не ми върви както трябва. Може би лошият ми късмет има нещо общо с този проклет остров… Казах ли ти за посолството? Както предполагах — хиляди желаещи да се махнат. И знаеш ли какво? Беше партенка. Никакви мини в Австралия. Добре че успях да отворя паладара62 си. Ако не беше той, щях да се обеся на някое дърво… Фасулско е, приятел. Всичко е контрабанда, но добре организирано. Шикарен бизнес, като на мафиотите. Представи си двор, пълен с дървета, с приглушена музика и маси с цветни плочки. Дори изнамерих лампи с абажур, като онези, които имаше педеругата, дето избяга през Мариел… Не, този беше пълна отрепка. Говоря за актьора, той беше много фин мъж. Как се казваше лампата, която имаше в трапезарията си? „Тифани“! Е, абажурът на моите е пластмасов, но трябва да го пипнеш, за да разбереш. Липсва ми единствено украса на стените. Слушай, ти можеш да ми измайсториш нещо. Ще ти платя в зелено, разбира се… Намерих си съдружник, който е управител на дипломатически магазин. От него купувам с долари стоката, която после препродавам. Наех Кача, активистката от комитета. Не, човече, отдавна се е отказала от комунизма. Сега е на страната на „доларите“ и е страхотна готвачка. Знаеш ли как се реших да й предложа работата? Веднъж, докато бяхме дежурни в комитета, тя ми каза: „Това вече не е революция, Хилбертико, това е инволюция“. Дори на най-глупавите хора понякога им идват блестящи мисли. И още там, в три след полунощ, сключихме сделка. Тя продължава да се преструва, че „сме социалисти, напред и все напред“, но живее от гущерите, които й давам… Паладарът ми е златна мина. Печеля достатъчно — за себе си, за да плащам на Кача и да купувам още стока от приятелчето в дипломатическия магазин. Разбира се, само който има долари, може да се храни в ресторанта ми. Съжалявам много, но трябва да правим жертви, както казва Върховният комедиант63, а сега, когато станах частник, не вярвам дори на майка си… Не си тръгвай, приятел, остани още малко. Всъщност и двамата сме прецакани. Предполагам какво си мислиш, но те уверявам, че аз съм много по-зле. Поне твоята мацка не е запалила червения фенер като моята. Едно е да се раздели с теб, и друго — да те зареже, за да стане курва. Мисля, че трябва да си направя посвещение или поне молитва за главата. Може би някой амулет, дори и малък, няма да ми дойде зле — един Елегуа64 или нещо подобно. За всеки случай поставих петела на Осун65 в двора. Така мога да го наблюдавам, за да не ме изненадат неподготвен, защото само това ми липсваше — ченгетата да влязат в къщата и да открият какво държа в килера… Все е нещо. Не знам какво друго да измисля, за да се отърва от тази лоша сянка. Като нищо някой ден и аз ще се кача в някоя лодка и няма да спра, докато не стигна до „Малекон“ и Деветдесета…

7.

По дяволите. Отново го сънува. Кога ще си го избие от главата? Откакто го срещна на улицата — или по-скоро откакто спа отново с него, образът му я преследваше в сънищата й. След толкова време… Но нямаше да го вижда повече, поне засега. При тези обстоятелства би било абсурдно. Само щеше да го нарани. Преди това обаче трябваше да промени живота си.

Дали Урсула щеше да успее да изпълни обещанието си? Струваше й се почти невъзможно — звучеше твърде хубаво, за да е вярно. Разбира се, щеше да се върне отново към мизерията, към безкрайните опашки за шепа ориз и парче хляб; но ако отново станеше предишната Клаудия, тогава щеше да има смелостта да го гледа в очите и не само него, но също Хилберто и останалите си познати. Естествено, щеше да се наложи да се раздели с вещите си, с всичко, което би могло да бъде някакъв знак за живота й в последно време. Щеше да продаде всичко, освен книгите и бельото си. Все щеше да измисли нещо — например някоя приятелка емигрантка, която е дошла на гости при семейството си и го подарила… Нямаше нищо по-унизително от това да ходиш със скъсано бельо. Беше ужасно преживяване както за нея, така и за много жени. В действителност много проститутки й бяха признавали, че са започнали този занаят заради чифт скъсани бикини. Беше нещо, което мъжете никога не биха разбрали. Дайте на жените красиво бельо от дантела или мека коприна, с кремави или ярки цветове и половината от проститутките ще изчезнат… поне тези, които нямат деца или семейство за изхранване. Така мислеше Клаудия, защото самата тя можеше да ходи със скъсани дрехи, с кожа, суха поради липса на кремове или раздразнена от сапуните с калиев карбонат, които даваха с купони; можеше да живее недохранена, анемична, боса, но ако усещаше върху кожата си милувката на сатинирано бельо, се чувстваше като кралица.

Беше се опитала да обясни това на един италиански турист, който в началото почти се скандализира. Да се продаваш за бельо, за сапуни, за дезодоранти? Къде беше достойнството на кубинската жена? Тя му напомни обаче, че в Европа след Втората световна война жените са се продавали за чифт копринени чорапи. Когато загърбят бедността, народите започват да страдат от амнезия, но при все това всички са споделяли общи слабости. Отминат ли едни, скоро идват други. А сега беше часът на Куба, моментът на най-страшната й бедност, на най-голямото й падение, макар че не беше преживяла война. И най-тъжното беше, че нямаше причина, която да оправдае това бедствие. Приличаше по-скоро на дело на човек, тласкан от неумолима омраза към цял народ и полагащ методични и системни усилия да минира всяко кътче от духа му, разрушавайки всички предишни устои, които са го поддържали, от достойнството му до историята му.

Мислите на Клаудия обаче не стигнаха толкова далече. Гневът й стихна, докато съзерцаваше бикините си: лилавите с дантела отпред, яркосините като тропическо море, розовите с черен кант, белите с кокетен волан отзад… Тя беше фетишистка — обичаше коприната на бельото да милва тялото й. В крайна сметка, помисли си тя, ако не успееше да се върне при Рубен, поне разполагаше с този резерв, за да нахрани сина си. Макар и употребявани, бикините още струваха долари.

Започна да се гримира. Отдавна не си боядисваше веждите с боя за обувки и не използваше вместо руж оцветен крем-дезодорант. Сега имаше истински несесер. Беше много кичозна, почти педерастка кутийка във формата на сърце, за която й завиждаха всички колежки. Отваряше се на части, като кутия на Пандора, като старинен френски секретер. Първо дясната страна, после лявата, след това излизаше скрито чекмедженце, което имаше формата на върха на сърцето, и огледало, което се изваждаше от горната задна част. Приличаше на странно цвете, разперило венчелистчетата си на вятъра, или на пъстра пеперуда, уловена в някоя новозеландска гора — четири вида пудра, няколко цвята руж, десет сенки за очи, пет червила, четки, четчици, моливи, пинсети, гребени…

Тази вечер бяха поканени със Сиси в Червения салон на „Капри“. Испанецът се беше върнал само два месеца след като си бе заминал. При предишното му посещение Клаудия бе намекнала, че би могла да отиде да живее при него, стига той да желае това, и възрастният мъж прие с въодушевление идеята. Беше вдовец и ако се съдеше по някои интимни подробности, бе имал много скучен брак. След разговора си с Урсула обаче Клаудия мислеше само как да се върне към почтената си бедност и да намери някой, който да се грижи за детето й. Затова, когато испанецът й предложи формален брак насред шествието от мулатки, които изпълваха хаванската нощ с желания, тя не му отговори, а мъжът се зарадва, защото изтълкува мълчанието й като съгласие. Дори й беше донесъл пръстен.

Останаха в кабарето до късно и в два през нощта се качиха в стаята, след като се сбогуваха с останалите сътрапезници и със Сиси, която беше с друг, също толкова възрастен испанец. Клаудия едва успя да го убеди, че трябва да си тръгне в четири призори. Знаеше, че синът й е в безопасност при Нубия, но искаше да се прибере не заради него, а заради мислите, които се тълпяха в главата й.

Испанецът настоя да я изпрати и тя прие, но накара таксито да спре на ъгъла на „Лус“ и „Ехидо“. Предпочиташе да повърви няколко пресечки, но не и да допусне той да види къде живее. Държеше в тайна адреса си — това беше нейният авариен изход.

Да се омъжи или не? Да замине или не? Отново Хамлет… Или по-скоро една обсебена от натрапчиви мисли Офелия. Ако клъвна, ще си изцапам човчицата — помисли си тя като петлето от приказката. — А ако не клъвна, ще изгубя зрънцето. Ако остана, ще бъда все така на дъното на ямата. А ако замина… Какво я очакваше? Една чужда страна, далече от земята, която беше нейна по право и която никога не бе смятала да напуска. Щеше обаче да живее на място, където нямаше да е принудена да бъде Мавърката, за да оцелее. Опита да прецени различните обстоятелства, които я принуждаваха да замине. Събра факти, отхвърли ситуации, умножи подробности и резултатът винаги беше един и същ: фактори, които изобщо не променяха крайния сбор — настояще без бъдеще.

Докато вървеше, усещаше гъделичкането на доларите, пъхнати в чорапите й. Първите вечери слагаше банкнотите в обувките си. Една проститутка я убеди, че постъпва глупаво. „Ако някой те нападне и не намери пари в теб, ще те принуди да се съблечеш и да си събуеш обувките — каза й тя. — А щом го направиш, веднага ще открие гущерите. Но никой няма да те накара да си свалиш чорапите. Ще можеш да си тръгнеш спокойно с парите, прилепнали към ходилата ти.“ Оттогава ги криеше така. Други навиваха на руло банкнотите и ги пъхаха във вагината си, но този начин й се струваше ужасно нехигиеничен.

Стигна до дома си безпрепятствено. Вятърът промени посоката си, разнесе се мирис на влажна земя — признаци, че ще завали. Шумът на капките по дървените щори извести разразяването на бурята, която настъпваше по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Отпусна се изтощена на леглото, като захвърли чорапите с пъхнатите в тях банкноти в един ъгъл.

Събуди я тътенът на ужасна експлозия. Остана да лежи няколко секунди с отворени очи, опитвайки се да разбере дали е сънувала. Погледна часовника — един и половина следобед. Цареше странна тишина, не се чуваха обичайните викове в сградата по обяд. Нова експлозия я накара да подскочи. Какво се случваше? Помисли си за Давид. Господи, трябваше да отиде да го вземе. Да не би да е нов саботаж на кейовете, в някоя фабрика? Напоследък бяха зачестили. Пресата ги обявяваше за инциденти, но винаги се намираше някой съсед, който работеше на мястото или имаше приятел, който му съобщаваше клюката.

Понечи да се размърда, но не успя. Във въздуха се носеше странна миризма — аромат, който й беше непознат, но изпращаше тревожни сигнали до мозъка й, сякаш ставаше дума за някакъв древен първичен инстинкт. Чу далечни викове и отново опита да стане. Гърдите я боляха, сякаш не й достигаше въздух. Затвори очи, вдиша дълбоко… и излезе. Буквално. Излезе, като остави тялото си проснато на леглото, заспало или мъртво, или поне със затворени очи.

Огледа се наоколо. Носеше се над терасата на покрива на непозната къща и Муба беше с нея. Хавана не беше нейната Хавана, а приличаше на море от бели кули с кристалночист въздух, който идваше от близките гори, обграждащи крепостните стени. Черен дим излизаше от крепостта „Ел Моро“.

— Какво става, Муба? Умряла ли съм?

— Не говори глупости, момиче.

Отново се беше случило — намираше се в Хавана отпреди двеста и няколко години.

— Какъв е този дим?

— Настъпил е часът на мамеите.

Едва след няколко секунди Клаудия разбра за какво говореше негърката. Спомни си, че изразът, който кубинците от нейното време продължаваха да използват, за да обозначат някой критичен момент, датира от XVIII в., или по-точно от 1762 г., когато англичаните превзели града за няколко месеца. Верни на обичая си да обогатяват езика, жителите на Хавана кръстили нашествениците с името на плода, чиято месеста част била червена като мундирите им… И именно това се случваше — наистина беше настъпил часът на мамеите.

Слънцето се скри зад струпаните в небето облаци. На входа на залива се виждаше флотата от кораби със събрани платна и огромни британски знамена на кърмата. Но какво ставаше в крепостта „Ел Моро“? И сякаш мислите й притежаваха силата да я пренасят, Клаудия внезапно се озова пред скалистия бряг, на който се издигаше крепостта. В нея зееше отвор, пробит от снаряд или мина, а през него влизаха мамеите, които се бяха изкачили по един склон. Клаудия виждаше как мъжете в лодките гребяха до брега, после се изкачваха по скалистия бряг, заобикаляха стените на крепостта и стигаха до отвора. Вдясно от нея се издигаше разрушеният фар. Беше останала само малка част от купола му, поддържана от останките на западната стена.

Объркване. Именно това впечатление създаваха войските на сушата сред облака прах, предизвикан от експлозията. Веднага след като няколко англичани влязоха в крепостта, моряци, артилеристи, пехотинци и всички останали избягаха през другия й край. Останаха само неколцина офицери, които се опитваха да се противопоставят на нашествениците. Много от онези, които се предаваха, биваха веднага съсичани, други паднаха в плен.

Клаудия по някакъв начин узна, че обсадата на „Ел Моро“ е продължила седмици, а не няколко часа, както винаги бе смятала. Във видението й обаче дните бяха сведени до минути. Все още оставаше най-важното — градът още не се беше предал.

Три испански кораба — „Азия“, „Нептун“ и „Европа“, бяха потопени от самите испанци в напразен опит да блокират входа на залива, докато врагът разполагаше оръдия на един хълм. Останки от корабните корпуси още се носеха по повърхността на водата, когато в една топла августовска сутрин започна обстрелването. Муба си спомняше добре датата, защото в този ден бе загинал синът й Франсиско, който се бе включил в отряд от освободени негри и мулати, решили да защитават града си, след като им бе писнало от некадърността на офицерите.

Артилерийският огън продължи няколко часа. Късно сутринта над крепостта „Ла Фуерса“ беше издигнато парламентьорско знаме, след като губернаторът и други сановници избягаха към южния край на града, където бяха извън обсега на снарядите. В действителност избягаха повече от страх, отколкото заради разрушенията. Повечето снаряди — кухи метални сфери, пълни с барут, които се запалваха, преди да бъдат изстреляни — бяха избухнали във въздуха, без да причинят особени щети. Много от тях угасваха, преди да паднат, и само в редки случаи уцелваха някоя сграда.

На следващия ден след обстрела градът капитулира. Англичаните откачиха веригата, която преграждаше залива, наблюдавани от тълпа любопитни, излезли на същия каменист бряг, по който два века по-късно щяха да преминават туристическите таксита и велосипедите. По това време обаче широкият булевард още не съществуваше. Морето се плискаше в стените на крепостта „Да Пунта“, а местните жители, жадни да бъдат свидетели на събитието, се трупаха на брега, като внимаваха да не се подхлъзнат на острите скали.

Отвъд крепостните стени се виждаше обширна гора, която опасваше брега на бъдещия „Малекон“. На запад се издигаше кулата на малкия лиман, наречен по-късно Сан Ласаро. Издигаше се на брега на заливчето, което по-късно щеше да бъде запълнено, и самотната кула щеше да се превърне в анахроничен гост сред модерния град. Още по-далече, изгубено сред гористите брегове на река Алмендарес, се намираше укреплението „Санта Доротея де Луна“, също завзето от англичаните, което връстниците на Клаудия познаваха като „Ла Чорера“.

Колко малка й изглеждаше тази Хавана! Колко уязвима и крехка! Беше неголям конгломерат от градски къщи и колиби, на изток обграден от вода, а от другата страна — от стотици кедри, морско грозде, захарни ябълки, мамеи, сейби, манго, кокосови палми, махагонови дървета, гуанабано, покриващи хълма Ведадо, простиращи се отвъд кристалните води на река Алмендарес, която негърката упорито наричаше с име, звучащо като скоропоговорка.

— Индианецът я наричаше така — заяви тя, когато Клаудия се опита да я поправи. — Касигуа… Касигуагуа… Не си спомням добре. Попитай индианеца, когато го видиш.

Да, щеше да го направи, макар да се съмняваше, че ще благоволи да й отговори — беше й продумал само веднъж, когато посети неговата епоха… И внезапно се запита откъде Муба знае за съществуването на Индианеца. Но напоследък се случваха много странни неща. Например защо я беше довела на това място? Какво я интересуваше някакво си събитие, случило се преди толкова време? Спомни си лицата на жителите на Гуанабакоа, излезли да защитават крепост, която не беше тяхна, както и лицата на негрите и мулатите — някои освободени, други още роби, с мачете в ръка редом до бедните селяни. Всички те бяха нанесли на врага повече поражения, отколкото опитните испански войници.

Тогава я осени някакво предчувствие; идеята се загнезди в ума й като смътен сън, който не можеше да се забрави. В началото местните хора реагираха нерешително пред събитие, което ги беше изненадало. После започнаха непохватните опити да се организират, когато обаче авангардът на тази набързо сформирана съпротива влезе в боя, прояви храброст. Всеки подвиг, всяка рана, всяка смърт сякаш крещяха едно и също: родината вече не беше домът на предците им — испанци или африканци, а беше тази плодородна земя, влажна като бреговете й, вечно заливани от вълните.

Именно това Муба искаше да й покаже с астралното пътуване, с което негърката умееше да се справя като опитна шаманка. И Клаудия осъзна, че насилието срещу страната й беше предизвикало първата проява на гордост в нейните обитатели. Помисли си, че нападението беше дало начало на духовното раждане на един град, който започваше да създава свой собствен дух; същия, под чието въздействие беше в момента, и я омагьосваше и привързваше все повече към улиците му.

Да, да живееш в това място беше все едно да раждаш — беше болезнено, но жадувано, защото от него извираше топлина, като топлината, бликаща от майчината утроба в момента, когато плодът е готов да излезе навън. Как е възможно да жадуваш болка, която заплашва да счупи костите ти и да те обезкърви?

Клаудия не знаеше отговора, но виденията постепенно превръщаха града й в инстинкт, а инстинктите не подлежат на обяснение — човек се страхува от тях, страда от тях или ги обича.

8.

Реши да си вземе няколко дни почивка. Беше работила много и имаше добри спестявания. Толкова, че почти можеше да се пенсионира.

— Няма да излизам известно време — каза тя на Елена. — Ще ти се обадя.

— Ако си стоиш вкъщи, ще изгубиш клиенти.

— Уморена съм — прозя се Клаудия и сви рамене. — Не съм сигурна дали ще продължа още дълго с тази работа.

— Не можеш да напуснеш сега, когато печелим толкова много.

— Елена… Остави ме на мира.

Фактът, че се обръщаше към нея с истинското й име, макар че в продължение на месеци бе спазвала уговорката да я нарича с „артистичното“ й прозвище, беше по-красноречив от всякакво „не“. Няколко секунди приятелката й я гледаше как шета из кухнята с полуразтворен копринен пеньоар и с уморено изражение на лицето.

— Е, оставям те — каза тя и си тръгна.

Клаудия закуси и даде сок на Давид, после се облече и излезе с него, за да вземе Нубия — щяха да ходят в зоологическата градина, ако така можеше да се нарече зловонното място, славещо се някога като най-доброто в света по рода си.

Част от славата му през петдесетте години се дължеше на разнообразието от видове, събрани в пространство, чиято уредба беше истински шедьовър. Там въображението вървеше ръка за ръка с гения — лагуна, представляваща Карибско море и островче, възпроизвеждащо Куба и охранявано от два фара във всеки край — Пунта де Маиси и Кабо де Сан Антонио. Разбира се, в частта, съответстваща на Сиенага де Сапата, бяха крокодилите. Клаудия обаче предпочиташе огромната клетка на виещите маймуни. Когато беше малка — а маймуните бяха по-добре хранени, те виеха през целия ден. Днес радостните им крясъци бяха редки или по-скоро спазматични.

След като обиколиха главните клетки, спряха за малко пред една от най-големите загадки на мястото — високата тръстикова къща за един жираф… който така и не пристигнал. Или поне така твърдяха най-старите служители на зоопарка. Спорът датираше от години и се предаваше от поколение на поколение. Мнозина се кълняха, че са видели жирафа да подава главата си над тръстиковата ограда; много деца — днес възрастни хора — уверяваха, че са го зърнали; безброй възрастни — днес старци — потвърждаваха това. В архивите на зоопарка обаче нямаше доказателство, че е имало какъвто и да е жираф. Случаят беше коментиран дори в един документален филм. Загадката продължаваше. Беше заплетена мистерия, която очароваше Клаудия. С удоволствие би прочела някое есе, озаглавено „Неидентифицираният жираф“ или нещо подобно, защото той беше хаванският НЛО — обект, който според властите никога не бе съществувал, но за който голяма част от населението твърдеше, че са го виждали със собствените си очи. „С тия оченца, дето ще ги изядат червеите изядат“ — беше я уверила баба й.

Завършиха разходката в „Копелия“, където опашката стигаше до тротоара. Можеха да обядват в дома на Клаудия, но момчето поиска да яде сладолед и тя реши да му угоди — чувстваше се виновна, защото почти не го виждаше. След като постояха петнайсетина минути, то заспа.

— Не знам дали ще издържа толкова време — прошепна тя на Нубия.

— Когато се умориш, дай го на мен.

Почакаха още десет минути, а опашката не беше мръднала.

— Ти стой тук — каза Нубия. — Ще отида да попитам колко време ще се забави.

Тя се отправи към касата и се изгуби сред множеството. След няколко секунди се върна.

— Ще ни вмъкнат — прошепна тя.

— Кой?

— Ние си тръгваме — обяви Нубия на двойката след тях и докато вървяха към началото на опашката, отново прошепна на Клаудия: — Срещнах една приятелка.

— Коя?

— Гая. Не я познаваш. Беше в горния курс на гимназията, преди ти да влезеш, но се премести в друго училище.

— Във факултета имах една състудентка с това име…

Гая имаше големи очи и отнесен и унил вид. Някои хора от опашката запротестираха.

— Бях им запазила ред — отвърна тя най-спокойно, без да обръща внимание на протестите, които накрая затихнаха.

— Как си? — попита Нубия.

Гая повдигна рамене.

— Оцелявам.

— Добре че те срещнах.

— Чиста случайност.

— Защо?

— Имаше голямо задръстване в зоната на пристанището. Отвлекли са една лодка.

— Каква лодка?

— От онези, които прекарват през залива.

— И защо?

— Отплавали са за Маями.

— Но кога?

— Вчера. Казват, че пристигнала невредима. Някакъв мъж я отвлякъл, а останалите пътници останали с него. Мисля, че само един се е върнал… Поне тези са стигнали благополучно.

— И друго бягство ли е имало? — намеси се Клаудия.

— Опит, но е завършил със стрелба.

— Кога?

— Не много отдавна. Не чухте ли за скандала? Вдигна се голям шум… Знаете ли кой е бил в нея?

Двете поклатиха отрицателно глава.

— Ернесто.

Двете вее така я гледаха недоумяващо.

— Онзи гей от Ведадо, който постоянно се навърташе около училището.

А, да — Клаудия си го спомни, защото беше имал връзка е Акилес. — Заловили ли са го?

Ти в кой свят живееш? Казах ти, че бреговата охрана е стреляла по лодката.

— Господи…

— Какво?

— Беше близък приятел на Акилес. Мислиш ли, че той вече е научил?

— Предполагам, че да.

— Горкият Акилес.

— По-скоро „горкият Ернесто“… Акилес си е жив и здрав.

В същия момент стигнаха до гишето.

— Има само „Сънди“, салата и шейк — каза продавачката.

— Няма ли „Туркино“?

— „Сънди“, салата и шейк — повтори тя с монотонен като на робот глас.

Нубия си помисли, че жената може би е получила късо съединение, като компютъра в „Одисея в космоса“. Обърна се към приятелката си.

— Какво ще поръчаш?

Клаудия си мислеше за юношата с нежни черти на лицето, който хвърляше трохи на врабчетата, седнал на пейка на алеята на „Прадо“, за тълпата пред канадското посолство, както и за една кандидат филмова режисьорка и за една бивша специалистка по история на изкуството.

— Какво ще поръчаш? — повтори Нубия.

Клаудия обаче беше изгубила апетит.

В Куба думата болас66 означава слухове, били те верни или неверни. Това е синонимия чрез асоциация, тъй като топките, също като слуховете, се търкалят, плъзгат се, преодоляват препятствия, забавят или ускоряват ход в зависимост от терена, който прекосяват, и стигат до най-неподозирани кътчета.

В страна, където официалните новини никога не са това, което изглеждат, и никога не изглеждат това, което са в действителност, ролята на слуховете придобива особено значение. Обществото научава за това, което се случва, чрез тях. А теорията относно скоростта, с която слуховете се разпространяват, придобива космически измерения, с рекордно време на разпространение, което може да се изрази чрез формулата Vp= 3 х i, където 3 е минималният среден брой на хората, на които обикновено се разказва някоя новина, i е коефициентът на важност, която има новината за заинтересуваните, и Vp — скоростта, с която се разпространява въпросният слух.

Хавана би трябвало да стане обект на изследване от страна на Обединените нации… и не само защото старинната част на града е обявена за културно наследство на човечеството. В град с два и половина милиона жители един слух с много висок коефициент i, който се пуска в седем часа сутринта, стига до четири пети от населението преди десет. Това се случи например с мълвата, че канадското посолство, разположено в красивата сграда на Седмо авеню в „Мирамар“, дава изходни визи на всеки, който желае да работи в мините в Австралия. От гледна точка на здравия разум би изглеждало невъзможно подобна идея да бъде приета сериозно дори от десет души. В тази лудница обаче, каквато е островът, този вид слухове пораждат спонтанна и енергична реакция, която е много по-масова, отколкото когато принуждават хората да манифестират на площада с усмивка на уста, под заплахата да изгубят работните си места. Отчаянието е майка на бълнуването. Затова не е странно, че всеки слух, колкото и налудничав да изглежда, предизвиква струпване на хиляди хора, което от своя страна създава хаос в уличното движение.

След няколко дни хората започнаха да подозират, че „онова за посолството“ е бил един от триковете, използвани от Държавна сигурност. Известно е вече, че много от слуховете, които пораждат лъжливи очаквания, идват от скритите механизми на идеологическия апарат. Целта е ясна — да се създаде надежда, свързана със света навън, а после да бъде отречена, което предизвиква всеобщо обезкуражаване. Когато този стимул се повтаря многократно, създава се един вид условен рефлекс, създаващ чувство на несигурност относно всичко, което е „там навън“. Хората започват да свързват този външен свят с врага. И чувството на тревога, предизвикано от повторението на формулата надежда/провал, се превръща накрая в синоним на „това, което ни очаква, ако системата бъде разрушена“. Всичко, което излиза извън идеологическата норма, се превръща в нещо несигурно и подозрително. Това е дългогодишна работа. Най-младите, които са преживели по-малко манипулации, обикновено са по-непокорни и се осмеляват да мислят за промяна. По-възрастните — уморени опитни зайчета, които вече са участвали в твърде много експерименти — са паднали духом и се превръщат в постоянни носители на обезсърчението.

Друг начин за смазване на непокорството са произволните промени — това, което днес е позволено, утре се превръща в престъпление. И обратното. Повторението на този modus vivendi67 създава у човек усещането, че живее върху подвижни пясъци, на терен, който всеки момент може да го погълне. Хората почти не се осмеляват да взимат решения, защото на следващия ден те могат да ги пратят в затвора.

Живее се в несигурност, в нещо като обратно броене, в очакване нещо да се случи. Само неколцина посветени се осмеляват да мислят или да планират различна възможност, защото, за да се роди тя в главата ти, за да се бориш за нея, трябва да си сигурен, че светът се управлява от постоянни закони. Всеки план изисква логика, която да позволи да предвидиш определен резултат. „Ако тръгна по права линия в тази посока, утре ще стигна до подножието на онзи хълм“ — мисли си този, който се движи в аристотелово измерение. Онзи обаче, който е израснал в лишен от логика, неевклидов свят, знае, че поредицата от събития не функционира така. Можеш да вървиш към онзи хълм, но утре да откриеш, че си стигнал до дъното на океана.

Когато тази надежда се проваля година след година, хората стават скептични и губят способността си да действат. И при тази несигурност не остава друг изход, освен пълното бездействие или бягството в друг свят, където естествените закони са по-предвидими. Всяко същество, предизвестено за опасността, би побързало да потърси защита срещу този синдром на социална смърт; но не и един объркан народ, който накрая се оказа в капана на огъня, който той сам помогна да бъде запален. Или, ако го кажем по кубински, който сам се уби като Чакумбеле68.