Момичето, което обичаше Том Гордън

ШЕСТИ ИНИНГ

Когато Триша се събуди, птиците вече уверено пееха. Светлината бе силна и ярка, както при преполовена утрин. Щеше да спи може би още по-дълго, ако не я измъчваше гладът. Коремът й къркореше на празно и тази всеобхващаща празнота тръгваше от гърлото и стигаше коленете. А точно по средата преминаваше в болка, в действителна болка. Като че ли нещо я бодеше някъде отвътре. Това усещане я уплаши. Беше изпитвала глад и преди, но никога чак толкова, че да я боли по този начин.

Измъкна се заднишком от заслона си, като пак го събори, изправи се на крака и със залитане тръгна към потока, сложила ръцете си отзад на кръста. Навярно приличаше на бабата на Пепси Робичод, тази, която бе глуха, и имаше толкова лош артрит, че трябваше да използва бастун. Баба Грънт, както й казваше Пепси.

Триша коленичи край потока, загреба вода с шепите си и пи като кон от корито. Ако пак се разболееше, да се разболява, да става каквото ще. Трябваше да сложи нещо в стомаха си.

Изправи се и се огледа унило наоколо, придърпа дънките нагоре (бяха й точни преди време, сега й бяха широки), после заслиза по хълма и течението на потока. Въобще не се надяваше, че той ще я изведе от гората, поне можеше да я отдалечи малко от „Място за повръщане на Триша“; поне това можеше да направи.

Беше изминала може би около стотина крачки, когато пакостливата сладурана пак проговори. „Не си ли забравила нещо, миличка?“ Дори пакостливата сладурана започваше да звучи уморено, но гласът й бе все така студен и ироничен, както обикновено. На всичко отгоре беше и права. Триша постоя за миг на място с наведена надолу глава и падаща в очите коса, после се заизкачва към своя нощен лагер. Трябваше да се спре два пъти, за да успокои биещото в гърдите сърце; ужаси се колко малко сили й бяха останали.

Тя напълни бутилката с вода, прибра я с парцаливите остатъци в раницата, въздъхна при тежестта й (проклетата, беше съвсем лека) и тръгна отново. Бе уморена. Трябваше да спира и да почива на всеки петнадесет минути. Главата й пулсираше. Цветовете наоколо изглеждаха прекалено ярки, а когато някаква сойка изкряка от някакъв клон над главата й, звукът като че ли проряза тъпанчетата й като с нож. Представи си, че Том Гордън е с нея, за да й прави компания, а после, след известно време, вече не трябваше да си представя. Той наистина вървеше до нея и макар да знаеше, че това е халюцинация, на дневната светлина изглеждаше също така истински, както на лунната.

Около обяд Триша се спъна в някакъв камък и се просна с цялата си дължина в един къпинов храсталак. Лежеше без дъх, сърцето й биеше, пред очите й играеха бели светлинки. Напрегна се да се изправи от храсталака, но не успя. Изчака, почина си малко, опита се да постигне пак онази неподвижност със затворени очи и после отново напрегна сили. Този път се измъкна, но краката й отказваха да я държат. През последните четиридесет и осем часа не бе яла нищо друго освен едно сварено яйце, сандвича с риба тон, бисквитите „Туикс“ и няколкото фидълхеди. Освен това имаше диария и повръщаше.

— Ще умра тук, нали Том? — Гласът й бе спокоен и ясен.

Нямаше отговор. Триша вдигна глава и се огледа наоколо. Номер 36 си бе отишъл. Триша се примъкна до потока и отпи една глътка. Водата като че ли вече не дразнеше стомаха и червата й. Тя не знаеше дали това означава, че организмът й е свикнал с водата, или просто тялото й се беше предало, опитвайки се да се освободи от всичко лошо, от всички нечистотии.

Триша се надигна и седна, избърса капещата вода от устните си и погледна на северозапад по течението на потока. Теренът напред ставаше по-равен, а старата гора като е ли отново се променяше, като елите отстъпваха място на по-малки, по-млади дървета. Тя не знаеше още колко ще продължава в тази посока. Нямаше никакви хеликоптери, нямаше лаещи кучета. Предположи, че може да чуе техните звуци, също както можеше да види Том Гордън, ако поиска, но по-добре да не мисли за тях. Ако нещо действително можеше да я изненада, то със сигурност бяха реалните гласове.

Нищо друго.

— Аз ще умра в гората. — Този път това не беше въпрос.

Лицето й се изкриви в скръбно изражение, но нямаше сълзи. Погледна ръцете си: трепереха. Най-после успя да се изправи на крака и тръгна отново. Докато бавно се спускаше надолу, двама детективи от канцеларията на главния прокурор разпитваха майка й и брат й. По-късно този следобед един психиатър, който работеше в щатската полиция, щеше да се опита да ги хипнотизира и щеше да успее с Пийт. Техните въпроси се въртяха около отбиването им в крайпътния паркинг сутринта в събота и тръгването им нагоре по планината. Бяха ли видели син „Форд“-фургон? Бяха ли забелязали мъж с руса коса и очила?

— Боже мой — каза Куила, най-после предавайки се на сълзите, които почти сдържаше досега. — Боже мой, мислите, че моето момиченце е било отвлечено, така ли? Похитено зад гърбовете ни, докато ние се карахме? — При тези думи Пийт също започна да плаче.

В района TR-90, TR-100 и TR-110 търсенето на Триша продължаваше, но периметърът беше стеснен, мъжете и жените в гората бяха инструктирани да се съсредоточат повече върху територията в близост до мястото, където момичето е било видяно за последен път. Екипите сега по-скоро търсеха за следи от момичето, отколкото за него самото и раницата й, дъждобрана, части от нейното облекло. Не и гащичките й обаче; хората на прокурора и полицейските детективи бяха почти сигурни, че никой нямаше да ги намери. Типове като Мазърол обикновено задържаха бельото на жертвите си, пазейки го дълго, след като тялото е хвърлено в някоя канавка или натъпкано в канализацията.

Триша Макфарлънд, която никога през живота си не бе виждала Франсис Реймънд Мазърол, сега се намираше тридесет мили отвъд северозападната граница на новата, още по-стеснена област на издирване. Хората от Мейнското управление и от горските служби трудно щяха да повярват в това, дори и без да ги бе заблудило фалшивото обаждане, но то беше истина. Тя вече не се намираше в пределите на Мейн; около три часа в следобеда на този понеделник тя премина в землището на Ню Хампшър.

Беше около час по-късно, когато Триша видя храстите близо до група букови дървета недалеч от потока. Тя тръгна към тях, но не смееше да повярва дори когато видя яркочервените боровинки по тях — нали току що си бе казала, че можеше да види и чуе всякакви неща, ако достатъчно силно го пожелаеше?

Вярно… но също си бе казала, че ако нещо я изненада, ще бъде реално. Още четири крачки и тя се убеди, че храстите са реални. Храстите… и обилният товар от червени боровинки, увиснали като мънички ябълки.

— Боровинки, хо! — извика с пресипнал, дрезгав глас и всички съмнения свършиха, когато две врани, пируваха с падналите по земята плодове малко по-нататък в храсталака, излетяха, грачейки ядосано.

Триша имаше намерение да върви, но откри, че вместо това тича. Когато стигна до храстите, тя спря на пети, дишайки тежко, със зачервени и ситни жилчици бузи. Протегна към тях мръсните си ръце, после ги отдръпна, все още убедена дълбоко в себе си, че опита ли се да докосне боровинките, пръстите й ще преминат през тях. Храстите ще потреперят като в специален филмов ефект (един от любимите на Пийт „морфини“) и ще се разкрият какво всъщност представляват; просто още неузрели кафяви къпини, готови да пият от кръвта й, колкото могат повече, докато тя е все още топла.

— Не — каза тя и се протегна напред. За миг все още не беше сигурна и тогава… о, и тогава…

Боровинките бяха малки и меки под допира на пръстите й. Тя смачка първата, която хвана; капчици червен сок пръсна по кожата й и това й припомни как веднъж бе гледала баща си да се бръсне и той се поряза.

Поднесе пръста с капчиците по него (и останалото от смачканата боровинка) към устата и го постави между устните си. Вкусът беше остър и сладък, като й напомняше не за плодчетата в чая, а за боровинков сок, току-що налят от бутилка, стояла в хладилника. Този вкус я накара да се разплаче, но тя не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й, вече протягаше ръце за други боровинки, като ги късаше от листата на лепкави, кървящи гроздове, тъпчеше ги в устата си, почти без да ги дъвче, поглъщаше ги и посягаше за още.

Тялото й се разтвори за боровинките; стопли се от тяхната захар. Тя почувства как стана това — беше напълно ясно, както щеше да каже Пепси. Нейното мислещо Аз беше нейде далеч, но наблюдаваше всичко това. Тя береше боровинките от техните клончета, като затваряше ръката си около цели китки и дърпаше. Пръстите й станаха червени, дланите, устата й — също. Когато навлезе още по-навътре в храстите, заприлича на жестоко издраскано момиче, което се нуждае от спешна медицинска помощ.

Тя изяде и няколко листа заедно с боровинките, майка й се оказа права за тях — те също бяха добри за ядене, дори ако не си бобак. И тръпчиви. Комбинацията от двата вкуса й напомняше за желирания сос, който баба Макфарлънд поднасяше с печеното пилешко.

Щеше да продължи да яде и да върви на юг дълго време, но боровинковите храсти внезапно свършиха. Триша излезе от последния храсталак и се намери срещу кроткото, леко стреснато лице и тъмнокафявите очи на една едра кошута. Тя изпусна боровинките, които държеше в двете си шепи, и издаде вик през това, което сега изглеждаше като уста, по която някой луд беше плескал, както му падне, червило.

Кошутата явно не се обезпокои от напредването й с пращене и мляскане през боровинковия храсталак, а само леко раздразнена от вика й — по-късно на Триша й хрумна, че кошутата ще има късмет, ако оцелее до идващия ловен сезон през есента. Тя просто наостри уши и направи две грациозни стъпки — по-скоро леки подскоци — назад към една полянка, огряна от преплетени снопове светлина в златистожълти отблясъци.

Зад кошутата, гледайки по-изплашено, стояха две малки еленчета на дългите си, слаби крачета. Майката хвърли през рамо още един поглед към Триша, после притича с грациозни и леки стъпки при децата си. Като я гледаше с изумление и със същото удоволствие, както бобрите, Триша помисли, че тя има отдолу на краката си тънък слой от онова пружиниращо, гумено вещество като във филма „Флабър“21.

Трите животни стояха на полянката сред буковите дървета, като че ли позираха за фамилен портрет. После кошутата бутна с муцуна едно от еленчетата (или навярно го ухапа по слабините) и трите поеха на някъде. Триша видя бялото на опашките им, които се развяваха надолу по хълма, след което полянката бе изцяло нейна.

— Довиждане! — извика и махна с ръка. — Благодаря, че наминахте…

Спря, разбирайки чак сега какво бе правила кошутата тук. Земята под дърветата беше покрита с букови жълъди. Знаеше за тях не от майка си, а от часовете по природознание в училището. Само преди петнадесет минути бе умирала от глад; сега се намираше пред най-богатата трапеза в Деня на благодарността… вегетариански вариант наистина, но какво от това?

Триша коленичи, взе един от жълъдите и с остатъците от ноктите си опита да отвори черупката. Неочаквано черупката се разтвори почти толкова лесно, колкото тази на фъстък. Жълъдът беше с големина на лешник, ядката — малко по-едра от слънчогледова семка. Опита я на вкус малко колебливо, но беше добра. Сама за себе си тя беше почти толкова добра, както и боровинките, но тялото й, изглежда, искаше тази храна по различен начин.

Боровинките бяха наситили най-острия й глад. Тя нямаше представа колко беше погълнала (включително и листа; зъбите й навярно са зелени като на Артър Роудс, онова малко гадно момче, което живееше по-нагоре по улицата след къщата на Пепси). Освен това, стомахът й навярно се бе смалил. Това, което трябваше да направи сега, беше…

— Да се запася — промърмори. — Да, скъпа, запаси се за дълго време.

Тя свали раницата от раменете, усещайки как бързо се бе покачило нивото на енергията й — направо смайващо, дори малко зловещо — и разкопча капака. Пълзеше по полянката и събираше жълъди с мръсните си ръце. Косата й падаше в очите, мръсната й риза се мотаеше около тялото, а от време на време придърпваше дънките си нагоре, които й бяха добре преди хиляда години, но вече не искаха да се държат на кръста й. Събираше и си тананикаше под носа рекламния мотив за автомобилните стъкла — 1-800-54-Гигант. Събрала достатъчно жълъди, за да покрие дъното на раницата, тръгна обратно през боровинковия храсталак, като късаше и пускаше боровинки (без ония, които пускаше в устата) направо в раницата.

Щом стигна мястото, където беше стояла преди, събра кураж и извика — цяла съм! — думата, която й хрумна неочаквано и така й харесваше. Повтори го още веднъж. И още веднъж.

Тътрейки се, пое към потока, като влачеше раницата отстрани, после седна под едно дърво край водата — в нея, като щастлива поличба, видя пъстра, стрелкаща се по течението рибка: пъстърва-бебе може би.

Постоя така известно време, обърнала лице към слънцето и затворила очи. После сложи раницата на скута и пъхна ръката си вътре, разбърквайки боровинките с жълъдите. Това й напомни Чичо Скрудж Макдак, който си играе с купчина пари, и започна весело да се смее. Образът беше абсурден, но съвършен в същото време.

Загреба дузина жълъди, смеси ги с още толкова боровинки (отваряше черупките с изискани движения като дама) и метна резултата на три пълни шепи в устата си — десертът! Вкусът беше божествен — като този на смесените с плодове овесени ядки, които майка й винаги ядеше на закуска. Като свърши и последната шепа, осъзна, че не само бе сита, но направо подута от ядене. Колко щеше да продължи това чувство за ситост? Навярно ядките и боровинките бяха като китайската храна, засищаха, но след час отново си гладен — в момента обаче средната част на тялото й бе като претъпкан коледен чорап. Беше чудесно да си сит. Беше живяла девет години, без да го знае, и се надяваше, че никога нямаше да го забрави: чудесно е да си сит.

Триша се облегна на дървото и погледна към своята раница с чувство на пълно щастие и благодарност. Ако не беше толкова сита („твърде преяла, за да подскача“ — помисли), щеше да се навре в нея, както кобилата пъха главата си в торбата със зоб само да чувства с ноздрите си вкусния аромат на боровинки и букови жълъди.

— Спасихте живота ми, приятелчета — извика. — Спасихте проклетия ми живот.

На отсрещния бряг на потока имаше малка полянка, цялата застлана с борови иглички. Слънчевата светлина се процеждаше към нея на ярки, жълти снопове, в които бавно танцуваше цветен прашец и горски прах. В тази светлина играеха също и пеперуди, спускаха се и се издигаха. Триша кръстоса ръце върху корема, където къркоренето сега бе спряло, и започна да наблюдава пеперудите. В този миг тя не чувстваше липсата на майка си, баща си, брат си или най-добрата си приятелка. В този момент тя дори не искаше да си бъде вкъщи, въпреки че всичко я болеше болезнено, а задните й части пареха и сърбяха. В този момент тя беше в покой, и дори повече от покой. Изживяваше най-голямото блаженство в живота си. „Ако някога се измъкна от тук, никога няма да мога да им го обясня“ — мислеше. Гледаше пеперудите на другия бряг на потока и очите й се затваряха. Двете бяха бели, третата — тъмнолилава, кафява или може би черна.

„Да им обясниш какво, миличка?“ — обади се пакостливата сладурана, но за първи път не звучеше студено, а любопитно.

„Всъщност… колко е просто… Да ядеш… Просто да имаш нещо за ядене и след това да си сит…“

— Подразбиращото се — каза Триша. Тя гледаше пеперудите. Две бели и една тъмна, и трите, стрелкащи се в следобедното слънце. Помисли си за Литъл Блек Самбо, горе на дървото, и тигрите, които тичаха около дървото долу, облечени с неговите нови дрехи, тичаха и тичаха, докато се стопиха и се превърнаха в масло. В това, което баща й наричаше „ги“22.

Съвсем отпусната, дясната ръка се отдели от лявата, плъзна се и тупна с длан върху земята. Нямаше сили да я върне обратно, остави да си лежи там.

„Подразбиращото се какво, миличка? Какво за него?“

— Е, добре — бавно, като обмисляше, каза Триша със сънлив глас. — То не е като това да нямаш нищо… нали?

Пакостливата сладурана не отвърна и Триша се зарадва. Чувстваше се така сънлива, така сита, така чудесно. Не спеше обаче; дори по-късно, когато бе сигурна, че е спала, не го повярва. Спомняше си, че е задния двор на новата, по-малка къща на баща си, че тревата имаше нужда от косене, че градинските джуджета изглеждаха лукави — сякаш знаеха нещо, което ти не знаеш — и че баща й бе започнал да й се струва тъжен и стар, с онзи мирис на бира, който винаги се излъчваше от порите му. Животът можеше да бъде тъжен, но е точно това, което е. Хората бяха склонни да вярват, че не е така, и лъжеха децата си (нито един филм или телевизионна програма, която бе гледала, не я бе подготвила за това, че ще загуби равновесие и ще се пльосне в собствените си изпражнения например). Животът можеше да бъде много тъжен. Светът имаше зъби и можеше да те захапе с тях, когато си пожелаеше. Вече знаеше това. Беше само на девет, все пак, и по-висока за възрастта си.

„Не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!“ — беше последното, което чу Пийт да казва, мислеше, че вече знае отговора — груб, но вероятно верния отговор: просто затова. Ако не ти харесва, купи си билет и — чупка!

Триша чувстваше, че сега е по-възрастна от Пийт.

Тя погледна надолу по течението и видя, че един друг поток се вливаше буйно в нейния на около четиридесет ярда от мястото, където седеше; той преливаше брега под формата на малък, пенлив водопад. Точно така. Единственият начин, по който трябваше да се влива. Този втори поток, който внезапно откри, щеше да става все по-голям и по-голям и именно той щеше да я отведе при хората. Той…

Тя премести погледа си към малката полянка на другия бряг — там стояха трима души и я гледаха. Или поне — гледаха към нея. Триша не виждаше лицата им. Нито краката им. Те носеха дълги роби, като свещениците във филмите за миналото. Точно така. („В миналото славно, когато рицарите бяха смели, а дамите лицата си зад ветрилата криеха“, пееше понякога Пепси Робичод, когато скачаше на въже). Полите на робите им се влачеха по килима от борови иглички на полянката. Качулките им бяха вдигнати и скриваха лицата вътре. Триша се вгледа в тях през потока, леко стресната, но не и уплашена, наистина не. Две от робите бяха бели. Тази, която носеше фигурата в средата, бе черна.

— Кои сте вие? — попита Триша. Опита се да се поизправи, да седне, но не можа. Бе твърде преяла. За първи път в живота си се чувстваше като че ли опиянена от храната.

— Ще ми помогнете ли? Аз се изгубих. Изгубена съм от… — Тя не можеше да си спомни. Два дни ли бяха или три? — …от дълго време. Бихте ли ми помогнали, моля?

Те не отговориха, само стояха и гледаха към нея (прие, че те все пак гледаха към нея) и точно тогава започна да изпитва страх. Те бяха кръстосали ръце пред гърдите — дори не можеше да види ръцете им, защото дългите ръкави на робите се спускаха върху тях.

— Кои сте вие? Каже те ми, кои сте?

Този отляво пристъпи напред и когато посегна към качулката си, ръкавите разкриха дълги бели пръсти. Той свали качулката си и под нея се показа интелигентно (ако не и малко конско) лице с хлътнала брадичка. Приличаше на г-н Борк, учителя по природознание в Санфордското начално училище, който им бе преподавал за растенията и животните, които се срещаха в северна Нова Англия… включително, разбира се, за световноизвестните букови жълъди. Повечето момчета и някои от момичетата (Пепси Робичод например) го наричаха Борк-Дорк23. Той погледна към нея от отсрещната страна на потока през очила със златни рамки.

— Аз идвам от името на бога на Том Гордън — каза той. — Този, към когото той посочва, когато постигне „сейф“.

— Така ли? — учтиво попита Триша. Не беше сигурна, че вярва на този човек. Ако той казваше, че е богът на Том Гордън, тя знаеше отлично, че не трябва да му вярва. Можеше да повярва на много неща, но не и на това, че бог изглеждаше като учителя й по природознание в четвърти клас. — Това е… много интересно.

— Той не може да ти помогне — каза Борк-Дорк. — Твърде много неща станаха днес. Имаше земетресение в Япония например, и то доста силно. Както и да е, но по правило той не се намесва в работите на хората, макар че трябва да призная: и той е спортен фен. Не непременно на „Ред Сокс“ обаче.

Той отстъпи назад и сложи качулката си. След малко другата бяла роба, тази отдясно, пристъпи напред… като че ли Триша бе знаела, че той щеше да е наред. Тези неща си имаха определена форма, в края на краищата — три желания, три изкачвания нагоре по бобеното стебло, три сестри, три възможности да се познае името на злото джудже. Да не говорим за трите сърни в гората, които ядяха букови жълъди.

„Дали не сънувам?“ — запита се тя и протегна ръка, за да докосне ужиленото от осите място върху лявата си скула. То си бе там и въпреки че отокът бе спаднал малко, все още я болеше при допир. Не беше сън. Но когато и втората бяла роба смъкна качулката си, тя видя мъж, който приличаше на баща й — не съвсем точно като Лари Макфарлънд, но почти толкова, колкото първата роба приличаше на г-н Борк — и си помисли, че е сън. Ако беше сън, то този не приличаше на никой от сънуваните досега.

— Не ми казваш, че идваш от името на Подразбиращото се, нали така? — изрече Триша и го погледна.

— Всъщност аз съм самото Подразбиращо се — с желание да се извини каза мъжът, който приличаше на баща й. — Трябваше да приема формата на някого, когото познаваш, за да се появя, но аз фактически съм съвсем слаб. Не мога да направя нищо за теб, Триша. Съжалявам.

— Пиян ли си? — попита Триша, внезапно ядосана. — Пиян си, нали? Помирисвам те и от тук. Господи!

Човекът Подразбиращото се засрамено й отправи лека усмивка, но не каза нищо, отстъпи назад и си сложи качулката.

Тогава фигурата в черната роба пристъпи напред. Триша изведнъж бе обхваната от ужас.

— Не! — извика тя. — Ти — не! — Тя се опита да се повдигне, но не успя да помръдне. — Не ти! Махай се, оставете ме на мира!

Но облечената в черно ръка се вдигна и ръкавът разкри жълто-бели нокти… ноктите, които бяха оставили резките по дърветата, ноктите, които бяха откъснали главата на сърнето и после разкъсали тялото му на две.

— Не — прошепна Триша. — Не, недей, моля те. Не искам да видя.

Черната роба не й обърна внимание. Тя смъкна назад качулката си. Там нямаше лице, само разкривена глава, гнездото от оси. Те пълзяха една върху друга, като се блъскаха и бръмчаха. Можеха да се видят и уродливите белези на човешки черти: едно празно око, изкривена в усмивка уста. Главата жужеше, също както мухите жужаха около кървавия врат на сърнето; жужеше, сякаш съществото в черната роба имаше мотор вместо мозък.

— Аз идвам от името на онова нещо в гората — каза черната роба с бръмчащ, нечовешки глас. Той звучеше като онзи човек по радиото, който ви казва да не пушите, загубил гласните си струни при операция на рак и говореше през едно приспособление, което държеше пред гърлото. — Аз идвам от името на бога на изгубените. Той те наблюдава. Той те чака. Ти си неговото чудо, а той — твоето.

— Махай се! — Триша се опита да изкрещи, но от устата й излезе само дрезгав шепот.

— Светът е зле измислен сценарий и се боя, че всичко, което усещаш, е истина — каза бръмчащият като оса глас. Той бавно прокара ноктите си надолу по едната страна на лицето си, разкъсвайки плътта от оси и разкривайки лъскавата кост отдолу. — Кожата на света е изтъкана от жилещи насекоми, факт, който вече сама си открила. Отдолу няма нищо друго освен кост и бог, в който и двамата вярваме. Това е убедително, не си ли съгласна?

Ужасена, Триша отвърна поглед — погледна отново по течението на потока и откри, че когато не гледаше към противния свещеник от оси, можеше да се изправи. После вдигна глава.

— Не ти вярвам! Аз не…

Свещеникът от оси си беше отишъл. И тримата си бяха отишли. Само пеперудите танцуваха във въздуха на другия бряг на потока, осем или девет на брой вместо само три, всякакви цветове вместо само бели и черни. И светлината беше различна — оранжевозлатна. Бяха минали поне два часа, а вероятно и три. Значи бе спала.

— Всичко е било само сън, както се казва в приказките… — но тя не си спомняше да е заспивала, колкото и да се опитваше, изобщо не откриваше никакво прекъсване в съзнанието си. Всичко това съвсем не приличаше на сън.

Тогава й хрумна мисълта — едновременно плашеща и успокояваща; навярно жълъдите и боровинките, освен че я бяха заситили, имаха и наркотичен ефект. Съществуваха гъби, които съдържаха наркотични вещества, някои ядяха, за да изпаднат в опиянение. Ако гъбите можеха да причинят това, защо да не беше възможно и при боровинките?

— Или листата — помисли. — Може би от листата. Обзалагам се, че е от тях.

Добре, повече никакви листа.

Триша застина в гримаса — спазъм присви корема й отново и тя леко се приведе. Изпусна газове и се почувства по-добре. Отиде до потока, избра няколко камъка с подходящи размери, които стърчаха от водата, и прескачайки от един на друг, премина на другия бряг. Вече се чувстваше различно — с ясно съзнание и пълна с енергия, въпреки че свещеникът от оси може би все още я преследваше? Безпокойството се увеличаваше след залез слънце. Ако не внимаваше, щеше да изживее ужас. Сън? Наистина ли бе само сън, предизвикан от яденето на боровинкови листа, или от пиенето на водата, към която организмът й все още не бе свикнал?

Всъщност стоенето на малката полянка я караше да се чувства изнервена, като оная героиня от трилъра, глупавото момиче, което влиза в къщата на психаря и пита: „Има ли някой тук?“ погледна към отсрещния бряг и моментално почувства, че нещо я наблюдаваше от гората, обърна се така бързо, че почти щеше да падне. Нищо. Никъде нямаше нищо.

— Глупачка такава — каза си тихо, но усещането, че е наблюдавана бе по-силно от преди. „Богът на изгубените — бе казал свещеникът от оси. — Той те наблюдава, той те чака.“ Свещеникът от оси бе казал и други неща, но тя си спомняше само това: „Наблюдава те, чака те“.

Триша отиде там, където бе съвсем сигурна, че стояха трите фигури, облечена в дълги роби, и се вгледа да открие някакъв, какъвто и да е знак. Нямаше нищо. Тя застана на едното си коляно и се вгледа по-отблизо — пак нямаше нищо. Само петно в смачканите борови иглички, което уплашеният й мозък можеше да изтълкува като стъпка. Отново се изправи, обърна се, за да пресече потока, и в мига, в който направи това, нещо се мярна в периферното й зрение.

Тръгна, спря, пак тръгна, взирайки се в мрака на гъсталака, където младите дървета с тънки стебла растяха нагъсто, борейки се за светлина. Тук-там в призрачното зелено шумоляха брези като гигантски призраци. Размазано върху кората на една от тях, тъмнееше петно. Погледна нервно през рамото си, после си запробива път през дърветата към тази бреза. Сърцето й биеше силно в гърдите, а мозъкът й крещеше да спре, да не бъде такава глупачка, такава тъпанарка, такава пълна идиотка, но тя продължаваше да върви.

Долу, в основата на брезата лежеше оплетено кълбо от кървящи вътрешности, толкова пресни, че го бяха открили само няколко зелени мухи. Вчера гледката щеше да я издрайфа, но днес животът изглеждаше различен; нещата се бяха променили. Нямаше пърхане на пеперуди, нито хълцания в гърлото, нито ужаса да избяга или отвърне очи. Вместо всичко това — една студенина, която бе много по-лоша. Едно задушаване, само че отвътре навън.

Видя кафявата кожа, закачена на храстите от едната страна на червата, и върху нея — няколко бели петна. Остатъците от еленче, едно от двете, които срещна на полянката с буковите жълъди, съвсем сигурно. По-нататък сред дърветата, където гората притъмняваше, откри елша, чиято кора бе раздрана от ужасни нокти — нависоко, там, където само много висок човек би могъл да достигне. Не че вярваше, че човек е оставил тези следи.

„То те наблюдава.“ Да, точно в този момент пак я наблюдаваше. Тя усещаше очите му да се плъзгат по кожата й, също както насекомите пълзяха по нея. Мажеше и да е сънувала тримата свещеници, или да е халюцинирала, но вътрешностите на еленчето и следите от нокти по кората на елшата не бяха халюцинация. Усещането за тези очи — също.

Като дишаше тежко, въртейки очите си на всички посоки, тръгна заднешком към потока, очаквайки да види сред дърветата него, бога на изгубените. Измъкна се от храсталака и измина така целия път. Щом стигна потока, се завъртя и заподскача от камък на камък към другия бряг, убедена дори, че то се показва от дърветата, цялото в зъби, нокти и жилещи насекоми. Подхлъзна се на предпоследния камък, едва не падна във водата, успя да запази равновесие и залитайки, излезе на отсрещния бряг. Обърна се и погледна. Там, от другата страна, нямаше нищо. Дори пеперудите бяха изчезнали, една-две само все още танцуваха във въздуха.

Тук щеше да е добро място за нощуване, близо до боровинковите храсти и полянката с буковите жълъди, но не и там, където бяха свещениците. Сигурно съновидения, навярно съновидения, но този, с черната роба, беше ужасен. Тук бе и еленчето. И гладният оркестър на мухите.

Триша отвари раницата и взе шепа боровинки.

— Благодаря ви — каза им. — Вие сте най-добрата храна, която изобщо съм яла, така да знаете.

После отново тръгна надолу по течението, като чистеше букови жълъди от черупките и дъвчеше ядките им, докато вървеше. След малко запя, отпърво колебливо, а после с учудващ ентусиазъм. Денят гаснеше.

— Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб… цялата твоя любов завинаги… караш ме да се чувствам съвсем нова…

Да, скъпа.