Момичето, което обичаше Том Гордън

КРАЙ НА ДЕВЕТИ ИНИНГ

По някое време Триша помисли, че за кратко се е събудила, но не беше уверена. Коментираше Джери Трупиано — поне звучеше като Трууп, но той казваше, че Чудовището на Сиатъл е натоварило базите и Гордън се опитваше да завърши играта.

— Това нещо на площадката е убиец — каза Трууп, — и Гордън изглежда уплашен за първи път тази година. Къде е Бог, когато имаш нужда от него, Джо?

— В Денвиз — каза Джо Кастиглън. — И плаче с истински „селзи“.

Сигурно и това беше сън, трябва да беше сън — смесен може би с малък къс от реалността. Следващия път, когато се събуди напълно, слънцето бе почти залязло, тресеше я, гърлото я болеше, а радиото мълчеше злокобно тихо.

— Заспала си, без да го изключиш, глупачка такава — изруга се с новия си дрезгав глас. — Проклета идиотка такава.

Тя погледна отгоре кутията, надявайки се да зърне червената светлина, разчитайки, че просто беше преместила станцията неволно (събуди се със свита към едното рамо глава, а вратът я болеше ужасно), но знаеше, че не е така. И бе достатъчно сигурна, че червената светлинка не светеше.

Да, батериите не можеха да издържат безкрайно — така или иначе, но това я разплака. Мисълта, че радиото беше мъртво, я караше да се чувства тъжна, толкова тъжна. Беше все едно да загубиш своя последен приятел. Прибра го обратно в раницата, закопча катарамите и я сложи на раменете. Беше почти празна, а като че ли тежеше цял тон. Как е възможно?

„Поне съм на пътя — напомни си. — На пътя съм.“ Но и това не помагаше: светлината на още един ден умираше. „Път, смът“ — изрече. Като подигравка. Като пропилян шанс за спасение. Като ситуацията, когато на отбора му трябват един или два аута, за да победи, и тогава нещата се преобръщат. Глупавият път можеше да върви през тези гори още сто и четиридесет мили, откъде да знае, и в края му да няма нищо: просто още един храсталак или още едно отвратително блата.

Въпреки всичко тя продължаваше да върви бавно и отпаднало, с наведена глава и рамене, толкова отпуснати, че презрамките на раницата непрекъснато се смъкваха — като презрамки на гащеризон, чието горнище е твърде голямо. Само че при гащеризона човек трябва само да бутне презрамките нагоре.

Половин час преди напълно да се стъмни, една от тях се смъкна от рамото й и раницата увисна на едната страна — можеше да остави проклетото нещо да падне и просто да продължи без него. Може би щеше да направи точно това, ако вътре не бе последната шепа боровинки. Там бе и водата обаче, която облекчаваше гърлото й. Вместо това спря за нощувка.

Коленичи на земята между коловозите, изхлузи раницата с въздишка на облекчение, после легна с глава върху нея. Погледна към тъмната маса дървета от дясната си страна.

— Само стой надалече — каза тя, колкото можеше по-ясно. — Стой надалече или ще се обадя на 1–800 и ще повикам гиганта. Разбираш ли ме?

Онова нещо я чу. То може би я разбра или не я разбра, не отговори, но беше там. Тя го усети. Дали все още я чакаше да узрее? Да се нахрани добре със страха си, преди то да се нахрани с нея? Ако беше така, играта е свършила. Но се страхуваше съвсем малко. Можеше да го извика отново, да му каже, че нямаше предвид това, което току-що бе казала, че бе уморена и то можеше да дойде да я вземе, ако искаше. Не го направи. То наистина можеше да дойде, ако го повика.

Пи малко вода и погледна небето. Сети се за Болк-Дорк, който каза, че богът на Том Гордън не можеше да се занимава с нея, че Той имаше други работи за оправяне. Съмняваше се, че е точно така… Може би не толкова „не можеше“, колкото „не искаше“, но… ТОЙ СЪС СИГУРНОСТ НЕ БЕ ТУК. Борк-Дорк също каза, че „трябва да призная, че той е спортен фен… не непременно на «Ред Сокс» обаче“.

Триша свали шапката си „Ред Сокс“ — вече смачкана, с петна от пот и набита с бодли — и прекара пръст по козирката с нежност. Нейното най-добро нещо. Баща й беше накарал Том Гордън да се разпише върху нея, беше я изпратил на „Фенуей парк“ с писмо, в което казваше, че Том е любимият играч на дъщеря му, и Том (или негов упълномощен представител) я бе изпратил обратно в самоадресиран плик с марка, който баща й бе приложил, с автографа на Том Гордън върху козирката. Нямаше нищо друго освен нея. Освен малкото мътна вода, шепата изсъхнали, безвкусни боровинки и мръсните си дрехи, шапката наистина бе нейното най-добро нещо. Автографа вече го нямаше, зацапан до степен на черна сянка от дъжда и собствените й потни ръце.

— Господи, ако не можеш да бъдеш фен на „Ред Сокс“, бъди фен на Том Гордън — вдигна очи тя. — Можеш ли да направиш поне това? Можеш ли да бъдеш такъв?

Тя прекара цялата нощ в неспокойна дрямка, като трепереше, заспиваше после рязко се събуждаше, сигурна, че то беше близо до нея. То, което най-после е излязло от гората, за да я вземе. Том Гордън й говореше; веднъж баща й също й проговори. Стоеше точно зад нея и питаше дали иска малко макарони, но когато се обърна, там нямаше никой. На небето изгаряха още метеори, но тя не можеше да каже със сигурност дали бяха действителни, или само ги сънуваше. Още веднъж извади радиото си, надявайки се, че батериите са се възстановили малко — понякога това ставаше, ако им се дадеше шанс да починат — но преди да успее да провери, изпусна радиото в буйната трева и не успя да го намери, колкото и да ровеше в нея. После попипа раницата и разбра, че каишките все още са закопчани в катарамите. Значи изобщо не беше изваждала радиото, защото никога не би могла да вкара каишките в катарамите и да ги закопчее така стегната в тъмното. Сънят й се късаше от пристъпи на кашлица и болката в гръдния й кош ставаше непоносима. По някое време се надигна, за да пикае, и това, което излизаше от там, бе горещо и парещо. Изплаши се.

Нощта премина като всяка една нощ на задълбочаваща се болест; часовете станаха някак меки и странни. Когато най-сетне птиците зачуруликаха, видя слаба светлина между дърветата. Не можа да повярва. Вдигна ръце и погледна мръсните си пръсти. Не й се вярваше, че още е жива, но наистина бе жива.

Тя лежа, както си беше, докато стана достатъчно светло, за да види постоянно присъстващия облак мушици около главата си. Надигна се бавно и изчака дали краката ще я удържат, или ще поддадат, за да се срине обратно на земята.

„Ако стане така, ще пълзя“ — помисли, но не й се налагаше да пълзи, не още; краката я държаха. Тя се наведе и вмъкна ръката в една от презрамките на раницата. Когато събра сили да се изправи отново, главата й се замая и цял ескадрон пеперуди с черни крила замъглиха погледа й. Накрая изчезнаха и тя вдигна раницата на гръб.

После изникна друг проблем — в коя посока беше вървяла? Не беше сигурна, пътят изглеждаше един и същ и в двете посоки. Гледаше несигурно назад и напред. Внезапно кракът й настъпи нещо — нейният уокмен, целият омотан в кабела на слушалките и мокър от росата. Значи все пак го беше извадила през нощта? Наведе се, вдигна го и глупаво се втренчи в него. Щеше ли да свали пак раницата, да я отвори и да сложи уокмена вътре? Изглеждаше й страшно трудно — почти равносилно да премести планина. От друга страна, да го хвърлеше, беше грешка, все едно признаваше, че се предава.

Стоя на място в продължение на минути, като гледаше малкия радиокасетофон с блестящи от треска очи. Да го хвърли или да го задържи? Да го хвърли или да го задържи? Твоето решение, Патриша? Комплект тенджери за готвене без вода или колата, палтото от норки и екскурзия до Рио? Хрумна й, че преносимия компютър „Мак ПауърБук“ на брат си можеше да извади съобщения за грешките и да бомбардира с икони целия екран. Разхълца се от смях.

Смехът почти веднага се превърна в кашлица — най-лошият пристъп досега, и се преви на две. Скоро залая като малко кученце, с ръце, поставени точно над коленете си, и коса, която се ветрееше напред-назад като мръсно перде. Някак си успя да се задържи на крака, отказвайки да се предаде и да падне, и когато кашлицата отслабна, осъзна, че трябваше да защипе уокмена за колана на дънките. Нали за това служеше щипката на гърба на кутията? Разбира се. Каква Ел Допо бе само!

Тя отвори уста, за да каже: „Елементарно, мой скъпи Уотсън“ — двете с Пепси си го казваха понякога една на друга — и щом го изрече, нещо мокро и топло потече по долната й устна. Избърса го с длан и цялата й длан се покри с яркочервена кръв. Загледа се в нея с широко отворени очи.

„Сигурно съм прехапала устните си, когато кашлях“ — помисли, но знаеше, че не беше така. Беше дошло дълбоко от вътре. Мисълта я уплаши, а страхът изостри сетивата й за света. Тя откри, че отново бе в състояние да мисли. Прочисти гърлото си (много леко; твърде болеше, ако го правеше по друг начин) и после изплю. Ярко червено. О, боже мой, но какво можеше да направи? Главата й обаче се избистри достатъчно, за да открие вярната посока. Слънцето бе залязло от дясната й страна. Тя се обърна така, че слънцето блещукаше през дърветата от ляво на нея, и веднага видя, че се бе насочила правилно. Как можеше да не се досети?

Бавно, предпазливо, като някой, който ходи по току що измити плочки, Триша тръгна отново. „Това е — помисли. — Днес навярно е последният ми шанс. Следобедът може да съм твърде отпаднала и болна, за да вървя. Ако се изправя на краката си след още една нощ, прекарана тука, ще бъда едно синеоко чудо.“

Синеоко чудо. Това израз на баща й или на майка й беше?

— На кого му пука? — изграчи Триша. — Ако се измъкна оттук, ще си измисля собствени поговорки.

Петдесет или шестдесет фута от мястото, където бе прекарала тази безкрайна неделна нощ и понеделнишка сутрин, Триша осъзна, че все още държи своя уокмен в дясната си ръка. Тя спря и внимателно и усърдно се зае със задачата да го защипе за колана си. Дънките се въртяха около нея абсолютно свободно и тя можеше да види стърчащите кокали на ханша си. „Ако сваля още няколко фунта, ще мога да представям най-новите модели на парижката мода“ — каза си иронично. И когато се чудеше какво да прави с кабела на слушалките, внезапно груб трясък от далечна експлозия разцепи застиналия утринен въздух — прозвуча като изстрел, засмукан сякаш от гигантска тръба.

Триша извика и не бе само тя, която се стресна; няколко врани изграчиха, а един заек се стрелна из шубрака с шумно бръмчене на възмущение.

Стоеше широко отворила очи, забравила за слушалките, които се вееха като махало на края на кабела до левия й, покрит с рани, мръсен глезен. Познаваше този звук; беше гърмеж от изгорелите газове на някой стар ауспух. Камион може би или някаква друга машина. Там имаше друг път. Истински път.

Искаше да затича, но знаеше, че не трябваше да го прави. Ако затича, ще изразходва цялата си енергия наведнъж. Щеше да бъде страшно. Ще припадне и ще умре под слънцето толкова близо до истинския звук от пътно движение, щеше да бъде като да пропилее възможността за „сейф“, когато противниковият отбор има право само на един удар. Подобни мерзости се случваха, но тя нямаше да позволи това да се случи.

Вместо да тича, започна да върви, като си казваше да върви бавно, без да бърза, ослушвайки се през цялото време за друга серия от гърмящи звукове, за далечен шум от мотор или клаксон. Нищо, абсолютно нищо. След час ход започна да мисли, че всичко е било просто халюцинация, въпреки че не изглеждаше като халюцинация, но…

Тя изкачи една височина и погледна надолу. Отново закашля — и още кръв, ярка на слънцето, изхвърча от устата й, но тя не обърна внимание, дори не вдигна ръка към устата. Коловозите, по които вървеше, свършваха в Т-образно кръстовище в един черен път.

Триша бавно слезе надолу и стъпи на него. Не виждаше следи от гуми — земята беше твърдо утъпкана, но тук коловозите бяха истински и по средата им не растеше трева. Новият път беше под прав ъгъл с нейния, приблизително изток-запад. И тогава най-после Триша взе правилното решение: не се обърна да тръгне на запад — не поради някаква особена причина, а защото главата отново я заболя и слънцето й печеше врата… но все пак тръгна на запад. На четири мили от мястото, където стоеше, Шосе 96 за Ню Хампшър, наскоро кърпено тук-там пътно платно, вървеше през гората. По него се движеха малко коли, но доста камиони използваха този път; точно един от тях бе чула да изхвърля изгорелите газове през своята стара ауспухова система, когато шофьорът превключи скоростта надолу към Кемонъс Хил, звук се разнесе повече на девет мили в застиналия утринен въздух.

Тя тръгна отново, и то с нов прилив на сили. След четиридесет и пет минути навярно чу нещо — беше далечно, но не можеше да се сбърка с нищо друго.

„Не бъди глупава, ти попадна в място, където всичко може да се сбърка с нещо друго.“

Навярно беше така, но…

Тя изправи глава като кучето от старите снимки на баба Макфарлънд, онези, които държеше на тавана. Затаи дъх. Чуваше биенето на сърцето си в слепоочията, свиренето на въздуха през инфектираното си гърло, пеенето на птиците, шумоленето на листата от лекия вятър. Чуваше бръмченето на комарите… и едно друго бръмчене също. Звукът на движещи се по асфалт гуми. Много далечен, там някъде…

Триша започна да плаче.

— Моля те, не позволявай да си го измислям — каза тя с дрезгав глас, който сега беше спаднал почти до шепот. — Ау, Господи, не позволявай да си измислям то…

Силно шумолене дойде иззад нея — този път не от вятъра. Дори ако би могла да се убеди (за няколко кратки секунди), че беше така, то какво да кажеше за шума от чупенето на клони? А за острия, стържещ звук на нещо, което падаше — малко дърво навярно, което препречваше пътя? Неговият път. То я беше оставило да се приближи толкова близко до спасението, беше й позволило да стигне на разстояние, където действително чуваше звуци от пътя, който така лекомислено беше изгубила. Бе наблюдавало нейното мъчително напредване, навярно за забавление, навярно с някакъв вид богоприсъщо състрадание, твърде ужасяващо дори да мисли за него. Наблюдаването беше приключило, беше приключило с чакането.

Бавно, като с ужас, така и с един странен вид на спокойна обреченост, Триша се обърна, за да застане лице в лице с Бога на изгубените.