Момичето, което обичаше Том Гордън

ОСМИ ИНИНГ

След няколко минути Триша се изправи. Вървя по пътя в продължение на още час, докато мракът се сгъсти. Далеч на запад, за първи път от деня, в който се бе изгубила, тя чу да избоботи гръмотевица. При друг случай щеше да се навре под най-гъсто преплетените дървета, които можеше да открие, но вече въобще не й пукаше.

Спря между старите коловози и точно започна да смъква раницата от раменете, когато видя нещо пред себе си в мрака. Нещо от света на хората; предмет с ъгли. Вдигна пак презрамките на раницата и се затътри към дясната страна на пътя, присвивайки очи като човек, който е късоглед, но твърде суетен, за да носи очила. От запад прогърмя нова гръмотевица, още по-силна.

Това бе камион, или кабината на такъв, която се подаваше от преплетените храсталаци. Капакът на мотора бе дълъг и почти погребан под горски бръшлян. Едното му крило бе вдигнато и Триша видя, че вътре нямаше мотор; на негово място растяха папрати. Кабината бе тъмночервена от ръжда, наклонена на едната страна. Предното стъкло отдавна го нямаше, но вътре все още имаше седалка. По-голямата част от тапицерията й беше изгнила или проядена от животинки.

Още гръмотевици и този път светкавицата потрепера в облаците, които напредваха бързо и изяждаха първите звезди.

Триша отчупи един клон, пресегна се през откритото пространство на изчезналото предно стъкло и удари по седалката, колкото можеше по-силно. Количеството прах, което се вдигна, бе изумително — излизаше отвсякъде на валма. Още по-изумителен бе пороят от катерици, които заизвираха от пода на кабината и с пищене прескачаха през ромбовидния заден прозорец.

— Напускайте кораба! — извика Триша. — Блъснахме се в айсберг! Жените и катериците пър…

Дробовете й се напълниха с прах. Последвалият пристъп на кашлица дълго я разтърсва, докато най-после се пльосна на земята с тупалката в скута, полупрималяла за глътка чист въздух, реши, че въпреки всичко няма да прекара нощта в кабината на камиона. Не се страхуваше от останалите няколко катерици, дори не и от змии (ако имаше змии в авторезиденцията, катериците отдавна да са напуснали, съобрази тя), просто не искаше да прекара нощта в прах и кашляне до посиняване. Щеше да е страхотно отново да спи под истински покрив, но цената, която трябваше да плати, бе твърде висока.

Проправи си път през храстите покрай кабината на камиона, а после малко напред в гората. Седна под голям смърч, изяде малко жълъди, пи малко вода, запасите й с храна и вода отново привършваха, но бе твърде уморена да се тревожи. Беше намерила път, най-важното. Наистина — стар и неизползван, но можеше да я отведе някъде. Разбира се, и той можеше да изчезне, както стана с потоците, но защо да му мисли отсега. Път. Надяваше се да я отведе при хората, което потоците не успяха.

Нощта беше гореща и тежка, влажното начало на краткото, понякога непосилно горещо лято на Нова Англия. С мръсната яка на ризата си Триша повя на още по-мръсния си врат, издаде напред долната си устна и издуха косата от челото, после нагласи шапката на главата си и се облегна назад върху раницата. Поколеба се да извади уокмена, но не го направи. Ако включеше някоя станция от Западния бряг тази вечер, със сигурност щеше да заспи и изтощи батериите.

Отпусна се назад, превръщайки раницата във възглавница, наслаждавайки се на всичко, което бе отминало и чието завършване изглеждаше като чудо: просто едно задоволство.

— Благодаря ти, Господи — прошепна. След минута беше заспала.

Събуди се може би след два часа, когато първите ледени капки на обилния гръмотевичен дъжд намериха път през короните на дърветата и се приземиха върху лицето й. Гръмотевици цепеха небето и тя се изправи изплашена и задъхана. Дърветата скърцаха и стенеха в силния вятър, отиващ към буря, а внезапните мълнии ги изрязваха в студени пейзажи, като новинарските фотографии.

Изправи се с мъка, отметна косата от очите си и се сви при новата гръмотевица — повече изплющяване, отколкото трясък. Бурята бушуваше буквално над главата й. Съвсем скоро щеше да е мокра до кости, със или без дървета. Грабна раницата и се хвърли обратно към тъмния, наклонен силует на камиона. Три стъпки и спря, като се задъхваше в мокрия въздух и кашляше, поривистия вятър блъскаше по врата й. Някъде в гората изпращя дърво с пронизителен пукот.

Вятърът смени посоката, пръскайки дъжд в лицето й, и сега тя можеше в действителност да усети миризмата му — мирис на диво животно, като от клетките в зоологическата градина. Онова нещо обаче не бе в клетка и бе тук.

Триша бързаше към кабината на камиона, като държеше едната ръка пред себе си, за да се предпази от плющящите клони, а с другата притискаше шапката „Ред Сокс“ отгоре, за да не я отнесе вятърът. Тръни се забиваха в глезените и прасците й, а когато излезе извън покрива на дърветата, за миг бе мокра до кости.

Щом стигна вратата на шофьорската кабина, която зееше отворена, с виещи се растения, проврени през дупката на прозореца, отново блесна светкавица и оцвети света в лилаво. В нейния пламък Триша видя нещото, което стоеше с отпуснати рамене на отсрещната страна на пътя, с черни очи и щръкнали уши като рога. Навярно бяха рога. Не беше човек; но и не беше животно. То беше бог. То беше нейният бог, богът от оси, който стоеше там, в дъжда.

— Не! — изкрещя тя, гмуркайки се в кабината, забравила прашния облак и миризмата на гнило от тапицерията. — НЕ, МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

Отвърна й гръмотевица. Дъждът също й отвърна, като задумка с юмруци по ръждясалия покрив. Тя скри глава с ръце и се сви на кълбо. Заспа, очаквайки го да дойде.

Този сън беше дълбок и — доколкото си спомняше — без сънища. Когато се събуди, денят бе в пълния си блясък. Беше горещо и слънчево, дърветата — по-зелени от преди, тревата — по-сочна, а птиците чуруликаха в дебрите на гората самодоволно щастливи. Водата капеше и се процеждаше от листата и клоните. Когато погледна през наклонения правоъгълник — там се намираше някога предното стъкло на стария камион, първото нещо, което видя, бе слънцето: блестеше ослепително, отразено в повърхността на една локва. Блясъкът бе толкова силен, че тя премижа. Образът остана вбит в съзнанието й дори когато изчезна: отразено небе, отпърво синьо, после преливащо с бледозелено.

Кабината я беше запазила доста суха въпреки липсата на стъкла по прозорците. Под ръждясалите педали имаше локва, а лявата й ръка беше намокрена, но това бе дреболия. Кашлицата не беше я събудила. Гърлото и синусите й щяха да се оправят, веднъж да се махне от проклетия прах.

„То беше тук миналата нощ. Ти го видя.“

Така ли беше? Наистина ли го беше видяла?

„То дойде за теб, имаше намерение да те вземе. След това ти се качи в камиона и то реши да не го прави все още. Не зная защо.“

Може и да не беше така обаче. Може би всичко бе само някакъв сън, който сънуваш полубуден и полузаспал в едно и също време. Нещо, причинено от внезапно събуждане в гръмотевична буря, блестящи светкавици и зловещ вятър — в подобна ситуация всеки човек може да види какво ли не.

Триша грабна раницата за едната пооръфала се презрамка и запълзя заднешком през отвора за вратата, откъм страната на шофьора, като вдигаше облаци прах и се опита да не ги вдишва. Вече навън, отстъпи назад (все още мокра, ръждясалата кабина на камиона бе добила цвят на сини сливи) и вдигна раницата на раменете. Тогава спря. Денят бе ясен и топъл, дъждът — спрял, тя имаше път, по който да върви… Но защо се почувства стара, уморена и напълно отчаяна? Внезапно събудени, хората си въобразяват разни неща, особено в разгара на гръмотевични бури. Разбира се, че е така. Но това, което видя в този миг, не беше въображение.

Докато спеше, нещо бе издълбало кръг през листата и боровите иглички, през храстите, заобикалящи изоставената кабина на камиона. Този кръг — съвършено ясен в утринната светлина, бе ограждащата му линия. Храстите и малките дървета, попаднали на пътя му, бяха изтръгнати с корените и захвърлени настрана, натрошени на парчета. Богът на изгубените беше дошъл и очертал кръг около нея, сякаш да каже: „Стойте настрана. Тя е моя собственост.“