Момичето, което обичаше Том Гордън

РАЗВИТИЕ НА СЕДМИ ИНИНГ

В годината преди раздялата и развода семейство Макфарлънд бяха отишли за една седмица до Флорида по време на февруарската ваканция на Пийт и Триша. Беше отвратителна ваканция, в която децата се разхождаха намусени по брега, докато родителите им се караха в малката крайбрежна къща, която бяха наели (той пееше твърде много, тя харчеше твърде много, ти ми обеща това, защо никога не изпълни онова, безкрайни бла-бла). Когато летяха обратно, Триша успя да седне до прозореца вместо брат си. Самолетът се спускаше към летище Логан през слоеве облаци, движейки се тежко, все едно, че дебела дама внимателно вървеше по тротоар с тук-там заледени места. Триша гледаше очарована, залепила чело на прозореца. Ту се появяваше един съвършено бял свят… ту ивица земя или тъмносинята вода на Бостънското пристанище… още бяло… после друга ивица земя или вода.

Четирите дни, които следваха решението й да тръгне на север, бяха като това приземяване: предимно покрит с облаци бряг. Имаше някакви спомени, но не им вярваше; до вторник вечерта границата между реалност и въображение бе започнала да изчезва. До събота сутринта, след една цяла седмица в гората, тя бе напълно заличена. До събота сутринта (не че знаеше, че е събота, когато съмна; беше вече изгубила представа за дните) Том Гордън й правеше компания през цялото време, не въображаем, а възприеман като съвсем реален. Пепси Робичод също вървя известно време заедно с нея; двете пяха любимите си дуети от репертоара на „Бойз“ и „Спайс гърлс“, след което Пепси се скри зад едно дърво и вече не се показа. Триша погледна зад дървото, видя, че Пепси я няма, и след минута мъчително размишление разбра, че изобщо никога не е била там. Седна на земята и заплака.

Докато пресичаше една широка, с обли камъчета, поляна, над главата й закръжи черен хеликоптер — кота хеликоптерите, които лошите от правителственото разузнаване използваха в „Досиетата Х“, беше безшумен с изключение на слабите пулсации от перките. Замаха и завика за помощ и макар че хората вътре сигурно я видяха, черният хеликоптер отлетя, без да се върне повече. Стигна до гора от стари борове, през които светлината се процеждаше на снопове, като през високите прозорци като катедрала. Сигурно е било в четвъртък. От дърветата висяха осакатените тела на хиляди сърни, една изклана армия от сърни, покрити с мухи и издути от ларви. Триша затвори очи и когато ги отвори отново, разлагащите се тела бяха изчезнали. Тя намери един поток и вървя известно време по течението му, а после или той я изостави, или тя се бе отклонила от него. Преди това обаче погледна в него и видя огромно лице на дъното, потопено под водата, но някак си живо, което я гледаше и й говореше без глас. Мина и покрай голямо сиво дърво, прилично на куха, изкривена ръка; един мъртвешки глас оттам изрече нейното име. Една нощ се събуди от някаква тежест върху гърдите и си помисли, че онова нещо в гората най-после бе дошло за нея; когато посегна с ръка, там нямаше нищо и задиша спокойно. Няколко пъти чу хора, които я викаха, но когато отвръщаше, никога не получи отговор.

Между тези облаци от халюцинации идваха ярки проблясъци на реалност, като ивиците земя, видени от прозореца на самолета. Спомняше си, че откри още един храсталак с боровинки — по-голям, и обхващаше целия склон на един хълм. И напълни отново раницата си, докато пееше: „На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи?“ Спомняше си също, че наля бутилките с вода от един извор. И че се спъна в някакъв корен и падна на дъното на влажна падина, където растяха най-красивите цветя, които бе виждала — восъчнобели и ароматни, грациозни като камбанки. Имаше ясен спомен, че попадна на обезглавеното тяло на една лисица; за разлика от армията изклани сърни, които висяха по дърветата, този труп не изчезна, когато затвори очи и преброи до двадесет. Бе съвсем сигурна, че видя една врана да виси с главата надолу на клон и да грачи към нея — споменът имаше качества, каквито другите (този на черния хеликоптер например) нямаха: текстура и яснота. Спомняше си, че пак лови риба с качулката в потока, където по-късно видя потопеното огромно лице. Нямаше пъстърви, но успя да хване няколко попови лъжички. Изяде ги цели, след като внимателно се убеди, че са съвсем мъртви. Преследваше я мисълта, че можеха да оживеят в стомаха й и там да се превърнат в жаби.

Тя беше болна, невъзвратимо болна, но тялото й се бореше с инфекцията в гърлото, дробовете и синусите й със забележителна твърдост. Понякога с часове я тресеше, почти загубила представа за света наоколо. Светлината, дори през гъстите корони на дърветата, бе болезнена за очите й. Триша непрекъснато говореше — предимно на Том Гордън, но също така и на майка си, на брат си, на баща си, на Пепси и на всички учители, които бе имала досега, чак до г-жа Гармънд от детската градина. Събуждаше се нощем, легнала настрани със свити до гърдите си колене, тресеше се цялата от треска и кашляше така остро, че се страхуваше нещо вътре в нея да не се скъса. После обаче треската или отслабна, или напълно изчезна, а главоболието, което я мъчеше, също отшумя. Прекара една нощ (беше четвъртък, въпреки че не го знаеше), като спа през цялото време и се събуди почти бодра. Веднъж вдигна клонка отровен бръшлян от лявата си ръка, но навреме го разпозна и стъпка в калта. Той не се разпръсна.

Най-ясните й спомени бяха, че лежи под купчина клони и слуша играта на „Ред Сокс“, докато звездите грееха над главата й със студена светлина. Те спечелиха две от трите игри в Оуклънд, като Том Гордън постигна „сейф“ и при двете победи. Мо Вон два пъти стига до хоума, Трой О’Лиъри (един много съобразителен бейзболист, според скромното мнение на Триша) — един път. Тя хващаше игрите по ВЕЕИ и макар че от вечер на вечер приемането все повече се влошаваше, батериите се държаха добре. Ако някога се измъкнеше оттук, щеше да напише благодарствено писмо на „Енъргайзър Бъни“. Изключваше радиото, когато й се доспеше. Нито веднъж, дори в петък вечерта, когато беше разтърсвана ту от студени, ту от горещи тръпки, не заспа, без да го изключи. Радиото бе това, което захранваше живота й, бейзболните игри — които го запазваха. Без очакването да ги чуе вечерта, тя просто щеше да се предаде.

Момичето, навлязло в гората (почти десетгодишно и по-високо за възрастта си) беше тежало деветдесет и седем фунта26. Момичето, което полузаслепено изкачи слепешката един склон с борова гора и излезе на обрасла с храсти поляна седем дни по-късно, тежеше не повече от седемдесет осем. Лицето й бе подуто от ухапванията на комарите, а на лявата страна на устата й — разцъфтял огромен херпес. Ръцете й приличаха на клечки. Тя непрекъснато повдигаше широките си дънки, без да го съзнава. Пееше си под носа „Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб“ и изглеждаше като най-младата наркоманка в света. Досега бе проявявала съобразителност, имаше късмет с времето (умерени температури, никакъв дъжд след онзи в деня, когато се бе изгубила) и бе открила дълбоки и напълно неочаквани резерви от сила у себе си. Сега тези резерви почти свършваха и някакъв център в изтощения й мозък отбелязваше това. Момичето, което напредваше бавно и криволичеше по върха на хълма, беше почти свършило.

В света, който беше напуснала, се провеждаше хаотично издирване, но за повечето от хората, които я търсеха, тя бе мъртва. Родителите й се питаха, все още невярвайки, дали да отслужат заупокойна молитва, или да чакат намирането на тялото. И ако решеха да чакат, колко време? Понякога телата на изгубените в гората никога не се откриваха. Пийт говореше малко, очите му бяха хлътнали, бе станал мълчалив. Той взе Моани Балонга в стаята си и я постави в ъгъла, така че да гледа към леглото му. Когато видя, че майка му гледа към куклата, изкрещя:

— Да не си я пипнала! Да не си посмяла!

В онзи свят на светлини, коли и павирани пътища тя беше мъртва. В този — който съществуваше извън горския път, в който враните понякога висяха с главата надолу по клоните — тя беше близо до смъртта. Но продължаваше да се тътрузи (израз на баща й). Движението й се отклоняваше малко на запад или на изток, но без особени колебания. Способността й да се движи постоянно в една посока бе почти толкова забележителна, колкото отказа на тялото й да се предаде на инфекцията в гърдите и гърлото й. Не че това й помагаше особено. Нейният път — бавно, но устойчиво, я отвеждаше все по-надалеч от големите съсредоточвания на градове и села и все по-навътре в горите на Ню Хампшър.

Онова нещо в гората, каквото и да бе то, продължаваше да я следва по нейния път. Въпреки че пренебрегваше подробности от усещанията си и пейзажа, тя никога не пренебрегна онова, което свещеникът от оси нарече бога на изгубените — следите от нокти по дърветата (или обезглавената лисица например) не бяха просто халюцинации. Усещането й за нещо (няколко пъти чу изпращяване на съчки в гората, докато то вървеше редом с нея, и два пъти чу неговото тихо, нечовешко сумтене), беше неоспорим факт, действително присъствие. Когато усещането изчезнеше, това съвсем не значеше, че нещото си беше отишло. Тя и то бяха свързани; щяха да останат свързани, докато умреше. Не мислеше, че след дълго. „Точно зад ъгъла“ — щеше да каже майка й, само дето в гората нямаше ъгли. Имаше мухи и блата, внезапно появяващи се пропасти, но никакви ъгли. Не беше честно след битката да оцелее — да не оцелее, но тази несправедливост вече не я ядосваше. Нужна бе енергия, за да се ядосваш. Нужна бе жизненост. Триша почти беше изчерпала и двете.

На половината път през тази нова поляна, която не бе по-различна от десетките други, Триша започна да кашля. Това й причиняваше дълбока болка в гърдите, все едно че там, вътре, имаше забита огромна кука. Преви се на две, сграбчи един стърчащ пън и кашля, докато сълзите потекоха от очите, а погледът й се замъгли. Когато най-после кашлицата поутихна, остана приведена, за да успокои биенето на сърцето си. То я плашеше. Също и тези огромни черни пеперуди пред очите й я плашеха — да приберат крилете си, да се върнат там, откъдето бяха дошли.

Очите й се втренчиха в пъна и мислите й рязко прекъснаха. Първата, която се върна в главата й, беше: „Аз не виждам това, което си мисля, че виждам. Той е въображаем, той е халюцинация.“ Затвори очи и преброи до двадесет. Когато ги отвори отново, черните пеперуди бяха изчезнали, но останалото си бе същото. Пънът не беше пън. Това беше стълб. Отгоре, завинтена в сивото и гъбясало старо дърво, имаше ръждивочервена халка.

Триша я стисна в ръката си и почувства нейната реалност на старо желязо. Пусна я и се вгледа в петната от ръжда по пръстите си. Отново я стисна в ръка, превъртя я напред и назад. Завладя я онова чувство за нещо познато, също както когато се бе завъртяла в кръг, само дето сега бе по-силно и някак си… свързано с Том Гордън. Какво обаче?

— Ти сънува това — каза Том. Той стоеше на около петдесет фута от нея, скръстил ръце пред гърдите си, облегнат на едно кленово дърво и облечен в сивия екип на гостуващ отбор. — Ти сънува как двамата бяхме на това място.

— Наистина ли?

— Разбира се, не си ли спомняш? Това беше вечерта, когато нямаше мачове. Вечерта, когато слуша Уолт.

— Уолт…? — Името й беше смътно познато, но смисълът му бе съвсем заличен.

— Уолт от Фрамингъм. Онзи Ел Допо, който говореше по клетъчния си телефон.

Тя започна да си припомня.

— И тогава падаха звездите?

Той кимна.

Триша бавно обиколи стълба, като не изпускаше халката от ръката си. Тя внимателно огледа заобикалящата я среда и видя, че това изобщо не беше поляна, не и в действителност. Имаше твърде много трева — високата трева, която се вижда по игрищата или ливадите. Това беше ливада. Хората правеха ливади, както и забиваха стълбове в земята. Стълбове с халки върху тях.

Триша допря коляно в земята и прекара ръка нагоре и надолу по стълба — леко, като внимаваше за нещо остро. Някъде около средата откри две дупки и усукана стара метална жица. Заопипва в тревата под нея, не откри нищо отначало, и задълба по-дълбоко в острата трева. Там долу, скрито в опадалата шума, тя намери нещо. Измъкна го с двете си ръце. Оказа се, че е стара, ръждясала панта. Вдигна я към слънцето и тънък като молив лъч се промъкна през един от отворите за болтовете, отпечатвайки блестящо кръгче светлина върху бузата й.

— Том — задъхано каза тя. Погледна към мястото, където стоеше облегнат на клена, с кръстосани ръце пред гърдите си, като мислеше, че той си е отишъл. Но беше там и макар че не се усмихваше, видя загатната усмивка около очите и устните му.

— Том, виж! — тя вдигна пантата.

— Това е било врата — каза Том.

— Врата! — повтори хипнотизирано. — Врата?

Нещо, направено от хора, с други думи. Хора от вълшебния свят на светлини и електрически уреди и препарати срещу насекоми.

— Това е твоят последен шанс. Помни.

— Какво? — погледна го отчаяно.

— Вече са последните ининги. Не прави грешка, Триша.

— Том, ти…

Но там нямаше никого. Том си беше отишъл. Не че го видя точно да изчезва, защото той изобщо не бе там, нали така? Той беше само в нейното въображение.

„Каква е тайната на завършването на играта?“ — бе го запитала, не можеше де си спомни точно кога.

„Да наложиш, че ти си този, който е по-добрият — бе казал Том. Не бе ли фраза от коментар на спортно предаване или интервю след мач, гледан заедно с баща й, преметнал ръка върху рамото й, а главата й — облегната на него? — И е най-добре да го направиш веднага.“

„Твоят последен шанс. Последните ининги. Не прави грешка.“

„Как мога да направя грешка, като дори не знам какво правя?“

На това нямаше отговор. Триша още веднъж обиколи около стълба с ръка на халката, бавно и изящно като саксонско момиче в древен религиозен ритуал на Майското дърво27. Горите, които заобикаляха обраслата с трева ливада, се завъртяха пред очите й, все едно някоя от онези детски въртележки в Ревър Бийч или Олд Очард. Не изглеждаха по-различно от десетки мили гори, през които вече бе преминала, но коя беше посоката? Това бе стълб, не пътепоказател.

— Стълб, не пътепоказател — прошепна, като се движеше в кръг все по-бързо. — Какво да науча от него, когато е стълб, а не пътепоказател? Как може глупачка като мене…

И тогава й хрумна странна идея. Удари пищяла си в един камък, усети че леко кърви, но не обърна внимание. Може би това беше пътепоказател? Може би беше?

Защото е бил стълб на врата.

Триша намери пак дупките върху стълба, онези, през които бяха минавали болтовете на пантата. Тя се обърна така, че краката й да бъдат към тези дупки, после започна бавно да пълзи напред по права линия. Първо едното коляно… после другото… после пак първото…

— Оу! — извика и дръпна ръката си от тревата. Болеше повече, отколкото при предишното нараняване. Погледна ръката си с капките кръв, извиращи през напластената мръсотия. Приведе се и разгърна тревата, знаейки, че това, което я бе порязало, трябваше да е там.

Беше нащърбеният остатък от другия стълб на вратата, счупен на около един фут от земята; имаше късмет, че не се бе ударила в треските, които стърчаха от стълба, бяха остри като бръснач. Малко по-нататък, заровен в бялата, остра трева, лежеше остатъкът от стълба.

„Последен шанс. Последни ининги.“

— Да, и може би някой очаква страшно много от едно дете — каза. Свали раницата от гърба си, отвори я, издърпа остатъците от дъждобрана и откъсна една ивица. Завърза я около счупения стълб, като кашляше нервно. Потта се стичаше по лицето й, мушиците почнаха да пият; някои се удавиха; Триша не забелязваше нищо.

Изправи се с преметната раница на раменете и застина между оцелелия прав стълб и синята лента от дъждобрана, маркираща счупения стълб.

— Тук е била вратата — каза. — Точно тук.

Тя погледна право напред, в северозападна посока. После се извърна и погледна на югоизток.

— Не зная защо някой би сложил врата тук, но зная, че не би си направил труда, ако няма път или пътека, или алея за езда, или нещо такова. Аз искам…

Гласът й потрепера, задушен от напиращите сълзи. Спря, преглътна ги и завърши:

— Искам да намеря пътя. Какъвто и да е път. Къде е той? Помогни ми, Том.

Номер 36 не отговори. Една сойка й се скара и нещо помръдна в гората (не онова нещо, просто някакво животно, може би сърна — беше видяла много сърни през последните три или четири дни), но това беше всичко. Пред нея, навсякъде около нея, се простираше ливада, толкова стара, че можеше да мине просто за още една поляна сред гората, ако човек не се вгледаше внимателно. Отвъд нея Триша виждаше още гора, още гъсталаци от дървета, чиито имена не знаеше. Но не виждаше никакъв път.

„Това е твоят последен шанс. Помни.“

Триша се обърна, тръгна на североизток през откритото пространство към гората, после се обърна, за да се увери, че се движи по права линия. Точно така. Продължи отново напред. Клоните се раздвижиха от лекия бриз, като хвърляха измамни слънчеви петна навсякъде, почти като светлинни ефекти в дискотека. Можа да открие още един стар дънер и отиде до него, като се промъкваше патешката между гъсторастящите дървета и вбесяващо преплетените клони, надявайки се… но това беше дънер, а не още един стълб. По-нататък не видя нищо. С биещо сърце, с дъх, задавен от храчки и хрипове, Триша си проправи път обратно към откритата площ и се върна на мястото, където се намираше вратата. Сега се обърна с лице на югоизток и още веднъж тръгна бавно към края на гората.

— Ето ни и нас — винаги казваше Трууп, — вече са последните ининги и „Ред Сокс“ се нуждаят от базови рънъри.

Гора. Нищо друго освен гора. Нито дори ловна пътека — поне такава, каквато Триша можеше да види — камо ли път. Тя влезе още по-навътре, като все още се опитваше да не плаче, знаейки, че съвсем скоро нямаше да сдържа сълзите. Защо духа този вятър? Как да види нещо през тези идиотски слънчеви петна, въртящи се навсякъде? Като че ли се намираше в планетариум или нещо такова.

— Какво е това? — попита Том иззад нея.

— Кое? — Тя дори не си направи труд да се обърне. Присъствието на Том вече не й изглеждаше чудновато. — Не виждам нищо.

— Наляво от теб. Съвсем малко по-натам. — Той сочеше с пръст над рамото й.

— Това е просто един стар дънер — каза тя, но така ли беше? Или просто се страхуваше да повярва, че беше един…

— Не мисля така — каза Номер 36, а той, разбира се, имаше очи на бейзболист. — Мисля, че това е още един стълб, момиче.

Триша с труд си проби път към него (и то наистина бе труд; дърветата растяха вбесяващо гъсто тук, храстите — плътни, земята под краката й — покрита с хлъзгава шума), но да, това беше още един стълб. Този имаше ръждясали остатъци от бодлива тел, които стърчаха като ръждиви папионки.

Триша стоеше до него, сложила едната си ръка върху проядения му връх, и гледаше навътре в изпъстрената със слънчеви петна, измамна гора. Имаше смътен спомен как седеше в стаята си през един дъждовен ден и разглеждаше книжка с ребуси, която й бе купила майка й, там имаше една картина, една невероятно претрупана картина, и в нея човек трябваше да намери десет скрити предмета: лула, клоун, диамантен пръстен, и все неща от този род.

Сега трябваше да намери пътя. „Моля те, Господи, помогни ми да намеря пътя“ — прошепна и затвори очи. Това беше богът на Том Гордън, на когото се молеше, не на бащиното Подразбиращо се. Тя не беше в Малдън сега, нито пък в Санфорд, и се нуждаеше от Бог, към когото действително можеше да посочи — ако, разбира се, постигнеше „сейф“.

„Моля те, Господи, моля те. Помогни ми в последните ининги.“

Тя отвори очи, колкото можеше по-широко, и погледна, без да вижда. Изминаха пет секунди, петнадесет секунди, тридесет. И изведнъж то се появи. Нямаше представа какво точно вижда — навярно просто един вектор с по-малко дървета и повече ясна светлина, навярно само указващо подреждане на сенки, всички от които сочеха в една посока — но тя вече знаеше какво означават: последните остатъци от един път.

„Ще се движа по него, без да мисля твърде за него“ — каза си Триша и започна да върви. Стигна до друг стълб, наклонен под остър ъгъл към земята — още една мразовита зима, още една дъждовна пролет, и той щеше да грохне, погълнат от тревата на идващото лято. „Ако мисля за пътя твърде много или се взирам, ще го изгубя.“

Триша следваше малкото оцелели стълбове, които един фермер на име Елиъс Маккоркъл беше забил през 1905 година; те маркираха прокарания в гората път, който той беше направил като млад, преди да се отдаде на пиенето и да загуби амбиции. Тя вървеше с широко отворени очи, без никакво колебание (никакъв шанс за никаква предателска мисъл). Понякога изминаваше разстояния, където нямаше никакви стълбове, но не спираше, за да ги търси, оставяше се на светлината, на подреждането на сенките и на инстинкта си да я водят. Тя вървеше уверено през останалата част от деня, промъкваше се през гъсто преплетени дървета и високи къпинови храсти, с очи винаги върху слабата следа от пътя. Вървя близо седем часа и точно когато си мислеше, че пак щеше да спи под дъждобрана, ги видя — три стълба, наклонени като пияни насам-натам в средата на една полянка. На последния все още висяха останките на втора врата. Нататък — чифт губещи се коловози, обрасли с трева и маргаритки, водеха на юг, като отново завиваха към гората. Това беше стар горски път.

Бавно мина покрай вратата и застана там, където, изглежда, започваше пътят (или свършваше; всичко зависеше от това, накъде си тръгнал). Постоя неподвижна за миг, после падна на колене и запълзя по единия от коловозите. Плачеше неудържимо, пълзейки по затревената част между коловозите, високата трева я гъделичкаше под брадичката, и мина в другия коловоз. Пълзеше като сляп човек, крещейки през сълзи:

— Път! Това е път! Намерих път! Благодаря ти, Господи! Благодаря ти за този път!

Накрая спря, изхлузи раницата от раменете и легна в коловоза. „Направен е от колела“ — смееше се неудържимо и през сълзи Триша. После се извъртя и погледна небето.