Момичето, което обичаше Том Гордън

ПРЕДВАРИТЕЛНА ИГРА

Светът има зъби и може да те захапе с тях, когато си пожелае. Триша Макфарлънд откри това, когато беше на девет години. В десет часа през едно утро в началото на юни тя седеше на задната седалка в майчиния си „Доджер“-комби, облечена в синьото си горнище от бейзболния екип на „Ред Сокс“ (с надпис „36 ГОРДЪН“ на гърба, и си играеше с куклата си Мона. В десет и половина тя вече се бе изгубила в гората. Около единадесет се опитваше да запази спокойствие и да не мисли: „Това е сериозно, това е много сериозно.“ Опитваше се да не мисли, че понякога, когато хората се загубваха в гората, сериозно се нараняваха. Понякога дори умираха.

„И всичко това само защото ми се припишка“ — Мислеше тя… Не че бе толкова наложително, а и във всеки случай можеше да каже на майка си и Пийт да я изчакат на пътя, докато отиде зад някое дърво. Те отново се караха, господи, как се караха, и точно заради това бе изостанала малко зад тях, без да каже и дума. Точно заради това се отклони от пътеката и навлезе зад един висок храсталак. Просто имаше нужда да си поеме дъх. Беше се уморила да ги слуша как спорят, да звучи бодро и весело, почти на ръба да не изкрещи на майка си: „Остави го да си отиде тогава! Щом толкова иска да се върне в Малдън и да живее с татко, защо просто не го оставиш да си иде? Самата аз бих го откарала, ако имах шофьорска книжка, само да настъпи спокойствие!“ А после? Какво щеше да каже майка й? Какво изражение щеше да се изпише на лицето й? А Пийт? Почти на четиринадесет и съвсем не глупав, защо не се замислеше малко? Защо просто не можеше да спре? „Престани с тези глупости — искаше да му каже Триша (всъщност и на двама им), — просто престанете с тези глупости“.

Разводът приключи преди година и майка им получи попечителството над тях. Пийт ожесточено негодуваше срещу преместването им от покрайнините на Бостън в Южен Мейн. Една от причините наистина бе, че искаше да живее с баща им — оръжието, което винаги използваше срещу майка им (разбираше с безпогрешен инстинкт, че с него най-дълбоко я наранява), но Триша знаеше, че това не беше единствената причина, дори не бе най-голямата. Истинската причина, поради която Пийт искаше да се махне, беше, че мразеше Санфордското средно училище.

В Малдън той доста добре се беше устроил. В компютърния клуб се чувстваше като в собствено царство; имаше приятели — тъпанари, разбира се, но те се движеха в група и лошите момчета не ги закачаха. В Санфорд нямаше компютърен клуб и той се сприятели само с едно момче, Еди Рейбърн. После, през януари, Еди се премести, жертва също на родителска раздяла. Това превърна Пийт в самотник. Което бе по-лошо, много от момчетата му се присмиваха. И си спечели прякор, който ненавиждаше: Пийт Компютъра.

През по-голямата част от почивните дни, когато тя и Пийт не бяха в Малдън с баща си, майка им ги водеше на излети. Правеше го с мрачно постоянство. Макар че Триша желаеше с цялото си сърце майка й да се откаже от излетите — точно тогава ставаха най-ожесточените караници — знаеше, че това нямаше да се случи. Куила Андерсън (бе върнала моминското си име и човек можеше да се обзаложи, че Пийт мразеше този факт) твърдо прилагаше идеите си. Веднъж, докато бяха в къщата в Малдън заедно с татко, Триша чу баща си да говори по телефона със своя баща.

— Ако Куила участваше при Литъл Биг Хорн, индианците щяха да загубят — каза той. — Триша не харесваше, когато баща й говореше подобни неща за майка им — изглеждаше детинско и нелоялно, но не можеше да отрече, че в думите му имаше зърно истина.

През последните шест месеца, докато отношенията между Пийт и майка й неудържимо се влошаваха, тя ги бе водила до автомузея в Уискасет, до Шейкър Вилидж в Грей, до „Ню Ингланд Плант-Ей-Ториум“ в Норт Уайндхъм, до Сикс Гън Сити в Рандолф, Ню Хампшър, на разходка с кану по река Сако и на ски-екскурзия до Шугърлоуф (където Триша си навехна глезена, едно нараняване, заради което майка й и баща й после имаха смешна караница; какво забавно нещо беше разводът, наистина забавно).

Понякога, когато мястото наистина му харесваше, Пийт даваше отдих на устата си. Той каза, че Сикс Гън Сити е „за бебета“, но майка им му разреши да прекара по-голямата част от времето в залата с електронните игри, и Пийт се върна в къщи, ако не напълно щастлив, то поне мълчалив. От друга страна, ако Пийт не харесаше някое от местата, които избираше майка им (най-омразното му беше „Плант-Ей-Ториум“; на връщане оттам бе в отвратително настроение), той бе особено язвителен. „Карай да върви“ не беше в характера му. Нито пък беше в характера на майка им. Самата Триша намираше това за отлична философия, но всеки, който я погледнеше, казваше, че е цял бащичко. Понякога това я дразнеше, но предимно й харесваше.

За Триша бе без значение къде ходеха в съботите и щеше да е напълно щастлива от увеселителните паркове и миниголф курсове, защото там все по-честите и ужасни спорове стихваха. Но мама искаше екскурзиите също така и да са поучителни — следователно „Плант-Ей-Ториум“ и Шейкър Вилидж. Извън всичките му други проблеми, Пийт негодуваше да му се набиват знания в главата през съботите, когато можеше да се качи в стаята си и се захласне в любимите си компютърни игри „Санитериум“ или „Райвън“. Веднъж или два пъти той така остро сподели мнението си за екскурзиите („Това са идиотщини!“), че майка им го прати директно в колата „да се успокои“, докато тя и Триша се върнат.

Триша смяташе, че майка й греши, като се държи с него като с дете от детската градина, което има нужда от таймаут — някой ден щяха да се върнат и да намерят колата празна, а Пийт през това време щеше да пътува на автостоп към Масачузетс — но не каза нищо, разбира се. Самите излети в събота бяха грешка, но майка й никога не би го признала. В края на някои от тях Куила Андерсън изглеждаше поне с пет години по-стара от сутринта, когато тръгваха, с дълбоки бръчки покрай устата и ръка, която постоянно разтриваше слепоочията, като че ли имаше главоболие… но въпреки това нямаше да се откаже. Триша го знаеше. Може би, ако майка й наистина участваше при Литъл Биг Хорн, индианците пак щяха да победят, но жертвите им щяха да са значително повече.

Излетът тази седмица бе до отдалечен район в западната част на щата. Пътечката на Апалачите се извиваше през територията по трасето си до Ню Хампшър. Седейки до кухненската маса предната вечер, майка им показа фотографии от една брошура. На повечето от снимките имаше щастливи туристи, които или крачеха по горски път, или бяха застанали пред живописни изгледи, заслонили очите си с ръка, отправили взор през величествени горски долини към ерозиралите от времето, но все още страховити върхове на централните Уайт Маунтинс.

Пийт седеше до масата с катастрофално отегчение, отказвайки да отдели на брошурата повече от един поглед. От своя страна майка им отказваше да забележи неговата показна липса на интерес. Триша, това вече й ставаше навик, прояви силен ентусиазъм. В тези дни се чувстваше като участник в телевизионна игра, който насмалко да се изпусне в гащите при мисълта, че печели сервиз тенджери за готвене без вода. Чувстваше се като лепило, слепващо две счупени парчета. Слабо лепило.

Куила затвори брошурата. На гърба й имаше карта. Майка им посочи една криволичеща линия.

— Това е Шосе 68 — каза тя. — Ще оставим колата тук, на този паркинг.

Тя посочи малко синьо квадратче. После проследи с пръст по една криволичеща червена линия.

— Това е Пътеката на Апалачите между Шосе 68 и Шосе 302 в Норт Конуей, Ню Хампшър. Тя е само шест мили1 и е обозначена като „умерено трудна“. Е… тази малка отсечка в средата е маркирана като „умерено трудна до трудна“, но не до степен, че да ни трябват приспособления за катерене или каквото и да било друго.

Тя посочи друго синьо квадратче. Пийт беше подпрял глава на ръката си и гледаше в друга посока. Изпъкналата част на дланта му беше разтеглила лявата страна на устата му в подигравателна усмивка. Тази година бяха започнали да му излизат пъпки и нова реколта лъщеше върху челото му. Триша го обичаше, но понякога и мразеше — като миналата вечер около кухненската маса, когато мама обясняваше техния маршрут например. Искаше да му каже да спре да се държи като страхливо пиле, защото точно до това опираха нещата, когато непрекъснато се дърлиш за нещо, както казваше баща им. Пийт искаше да изтича обратно в Малдън със своята тийнейджърска перушина между краката си, защото беше едно страхливо пиле. Не го беше грижа за мама, не го беше грижа за Триша, не го беше грижа дори дали е по-добре да живее с баща им. Това, за което Пийт го беше грижа, беше, че няма с кого да изяде обяда си в училищния двор. Това, за което Пийт го беше грижа, беше, че когато влизаше в класната стая след първия звънец, някой винаги извикваше:

— Хей, Компютър! Как си, хомо?

— Това е паркингът, където ще излезем — бе казала мама, която или не забелязваше, че Пийт не гледа към картата, или се преструваше, че не забелязва. — Около три часа там идва автобус. Той ще ни върне при нашата кола. След два часа отново ще си бъдем вкъщи и аз ще ви заведа на кино, ако не сме много уморени. Какво ще кажете?

Пийт не каза нищо миналата вечер, но затова пък имаше много неща за казване тази сутрин, започвайки още от тръгването от Санфорд. Той не искаше това пътуване, беше крайно глупаво, освен това бе чул, че ще вали по-късно през деня, защо трябваше цялата събота да ходят из гората през най-лошото време на годината през сезона на комарите, какво щеше да стане, ако Триша попаднеше на отровен бръшлян (като че ли го беше грижа) и още, и още… Бла-бла. Дори имаше нахалството да каже, че трябваше да си е вкъщи и да учи за последните изпити. Пийт никога не бе учил в събота през живота си, доколкото Триша знаеше. Отначало майка им не отговаряше, но постепенно започна да се впряга, той винаги й влизаше под кожата, ако имаше достатъчно време. Когато стигнаха до малкия мръсен паркинг край Шосе 68, кокалчетата на ръцете й бяха побелели върху кормилото и тя говореше с онзи завален тон, който Триша отлично познаваше. Майка им излизаше от състояние „жълто“ и навлизаше в състояние „червено“. Общо взето, очертаваше се една много дълга разходка от шест мили през западните гори на Мейн.

Отпърво Триша се опита да ги отклони, възкликвайки при вида на хамбари, пасящи коне и живописни дворове с най-добрия си глас за спечелването на — уау — комплект тенджери за готвене без вода, но те изобщо не й обърнаха внимание. След известно време тя просто седеше на задната седалка с Мона в скута си (баща й обичаше да я нарича Мона Моани Балонга) и раницата до себе си. Слушаше ги как спорят и се чудеше дали да се разплаче, или ще полудее. Можеха ли непрестанните караници в семейството ти да те докарат до лудост? Може би, когато майка й започваше да разтрива слепоочията с върха на пръстите, не бе защото имаше главоболие, а да предпази мозъка си от самозапалване или сгъстена до пръсване декомпресия, или нещо подобно.

За да не ги слуша, Триша се пренесе в любимите си фантазии. Свали своята шапка „Ред Сокс“ и се вгледа в автографа, написан върху козирката с широки, черни, заоблени щрихи. Това бе подписът на Том Гордън. Пийт харесваше Мо Вон, а на майка им допадаше Номар Гарсиапара, но от отбора на „Ред Сокс“ Том Гордън беше любимият играч на Триша и баща й. Том Гордън беше клоузърът2 на „Ред Сокс“; той излизаше в осмия или деветия ининг3, когато играта завършваше, но „Сокс“ все още имаха превъзходство. Баща й се възхищаваше на Гордън, защото той като че ли никога не губеше контрол върху себе си.

— Флаш има ледена вода във вените си — обичаше да казва Лари Макфарлънд.

И Триша винаги казваше същото нещо, като добавяше, че харесва Гордън, защото той имаше смелостта да хвърля майсторски дори при последното от трите възможни хвърляния (баща й го бе прочел от спортната колона на „Бостън глоуб“). Само на Моани Балонга и (веднъж) на своята приятелка Пепси Робичод беше казала повече. Тя сподели с Пепси, че счита Том Гордън за „доста симпатичен“. С Мона беше съвсем откровена, казвайки й, че Номер 36 е най-красивият мъж на света, че ако някога я докоснеше по ръката, ще припадне. Ако някога я целунеше, дори само по бузата, тя вероятно би умряла.

Сега, когато майка й и брат й се караха на предната седалка — за излета, за Санфордското средно училище, за техния неустановен живот — Триша се съсредоточи върху шапката с автографа, който баща й по някакъв начин бе взел за нея през март, точно преди започването на сезона. Помисли си:

„Аз съм в парка на Санфорд и просто вървя през игрището към къщата на Пепси през един обикновен ден. Някакъв мъж е застанал пред количката за хот-дог. Той е с дънки и бяла тениска и има златна верижка около врата си — с гръб е към мен, но аз виждам верижката да проблясва на слънцето. После той се обръща и аз разбирам… о, не мога да повярвам, но е истина, това наистина е той, това е Том Гордън. Защо е в Санфорд, за мен е мистерия, но това той. Добре. И, о, господи, очите му, същите както когато застива в решителния миг, тези очи… той се усмихва и казва, че… малко се е загубил. Пита дали не знам град на име Норт Беруик, как да стигне до там, и, о, господи, о, боже мой, аз цялата треперя. Не мога да кажа и дума. Щом си отворя устата, излиза тънко, сухо писукане, което татко нарича църкане на мишка, и само след огромно усилие мога да говоря, да звуча почти нормално и му казвам…“

Аз казвам, той казва, после пак аз, после той… Триша си мисли за това, което те биха могли да си говорят, докато караницата на предната седалка на комбито ставаше все по-ожесточена. (Понякога тишината е най-голямата благодат в живота, мислеше си Триша.) Тя все още съсредоточено гледаше подписа върху козирката на своята бейзболна шапка, когато майка й зави в паркинга. Триша е все още нейде далеч, („Триша е в своя собствен свят“, както казваше баща й), Триша все още не осъзнава, че в обикновената структура на нещата има скрити зъби, но съвсем скоро щеше да разбере. Тя беше в Санфорд, а не в зона TR-90. Тя беше в градския парк, а не при началната точка на Пътеката на Апалачите. Тя беше с Том Гордън, Номер 36, и той предлага да й купи хот-дог в замяна на упътването към Норт Беруик.

О, какво щастие.