Мисията на шута

Глава 29Град Бъкип

Както ме беше предупредил Сенч, проспах не само следобеда, но и част от ранната вечер. Събудих се в пълния мрак на стаичката си, в пълна самота, и изведнъж се уплаших, че съм умрял. Станах, намерих вратата с опипване и я отворих. Светлината направо ме зашемети. Лорд Златен, облечен безукорно, седеше на писалището си. Вдигна небрежно очи и подхвърли свойски:

— О. Събуди се най-после. Вино? Бисквити? — Посочи масата и столовете до камината.

Разтърках очи. Храната бе наредена изискано. Седнах. Езикът ми беше подут, очите ми лепнеха.

— Представа нямам какво имаше в чая на Сенч, но не мисля да го опитвам пак.

— Аз пък нямам представа за какво говориш, но подозирам, че не ми и трябва. — Стана, наля вино и ме изгледа пренебрежително. — Безнадежден си, Том Беджърлок. Погледни се само. Спиш цял ден, после ми се появяваш в опърпан стар халат. По-лош слуга не мога дори да си представя. — Седна срещу мен.

Не можах да измисля отговор. Отпих с благодарност от виното. Помислих за ядене, но открих, че нямам никакъв апетит.

— Как мина вечерта? Позабавлява ли се с танц с Ловкиня Лоръл?

Той вдигна вежда, сякаш въпросът ми го озадачава и изненадва. Изведнъж се усмихна и отново се превърна в Шута.

— О, Фиц, точно ти би трябвало вече да знаеш, че всеки миг от живота ми минава в танцуване. И с всеки партньор отмервам различен такт. — След това, умело както винаги, смени темата. — А ти добре ли си тази вечер?

Знаех какво има предвид.

— Толкова, колкото може да се очаква — уверих го.

— Аха. Чудесно. Ще слизаш ли до града?

Знаеше какво ще ми се иска, преди още да съм го помислил.

— Ще ми се да навестя Хеп и да видя как върви чиракуването му. Освен ако не ти трябвам тук.

Той се взря за миг в лицето ми, все едно очакваше да кажа още нещо.

— Да, иди в града. Тази нощ, разбира се, има още празненства, но ще се оправя с подготовката си и без тебе. Моля те обаче, постарай се и ти да изглеждаш по-представително, преди да напуснеш покоите ми. Репутацията на лорд Златен бездруго е поразклатена напоследък и без да се приказва, че държи прояден от молци слуга.

— Ще се опитам — изсумтях.

Станах бавно. Старите болежки се връщаха. Шутът се премести на един от двата стола до камината. Отпусна се с въздишка и изпружи дългите си крака към топлото. Когато тръгнах към стаята си, гласът му ме настигна.

— Фиц. Знаеш, че те обичам, нали?

Спрях.

— Ще ми е неприятно да се налага да те убивам — продължи той. Улових ловкото подражание на моя глас и интонация. Зяпнах го изумен. Той изправи рамене в стола и ме погледна с кисела усмивка. — Никога повече не се опитвай да ми прибираш дрехите. Верулеанската коприна трябва да се окачва. Не да се смачква.

— Ще се постарая да го запомня — отвърнах примирено.

Той отново се отпусна в стола и вдигна чашата си.

— Приятна вечер, Фиц — каза ми тихо.

В стаята си намерих една от старите си туники и клин. Облякох ги и се намръщих. Клинът ми беше широк в кръста. Бях отслабнал от лишенията и суровите изпитания на експедицията ни. Пригладих ризата и се намръщих, като видях петната по нея. Не се беше променила, откакто бях дошъл с нея в Бъкип, но моето око за нея се беше променило. За селяшкия ми живот беше чудесна, но останех ли в Бък да уча принца, трябваше отново да се обличам като градски човек. Заключението бе неизбежно, но все пак ми изглеждаше странно суетно. Измих лицето си със застоялата вода в каната. Напразно се опитах да пригладя косата си пред малкото огледало, предадох се и навлякох наметалото. Загасих свещта.

Стаята на лорд Златен, докато минавах като призрак през нея, вече бе осветена само от трепкащите пламъци в камината. Минах покрай него и подхвърлих:

— Приятна вечер и нощ и на теб, Шуте.

Той не отвърна, само вдигна изящната си ръка за довиждане, показалецът му посочи към вратата. Измъкнах се със странното чувство, че съм забравил нещо.

В цитаделата цареше празнична атмосфера, всички се подготвяха за поредната нощ на пиршества, музика и танци. Гирлянди красяха арките и вратите и много повече народ от обичайното се движеше по коридорите. Откъм малката зала ехтеше глас на менестрел, трима младежи в цветовете на Фароу бъбреха при вратата. Износените ми дрехи и зле подкастрената ми коса привлякоха няколко насмешливи погледа, но общо взето останах незабележим сред новодошлите и техните слуги и никой не ме спря, когато напуснах Бъкип и се запътих надолу към града. Стръмният път също беше пълен с хора, идващи и връщащи се от цитаделата, и въпреки несекващия дъжд градът бе по-оживен от обичайното. Всяко празненство горе в цитаделата стимулираше градската търговия, а годежът на Предан беше голямо събитие. Запровирах се покрай търговци, улични продавачи и забързани по работа слуги. Разминавах се с благородници на коне и дами в носилки, запътени към замъка за вечерните празненства. В самия град тълпата по улиците стана още по-гъста. Пивниците бяха пълни до пръсване, музика се лееше и примамваше минувачите, деца щурееха, зарадвани от празничната възбуда на толкова много чужденци в града. Празничната аура бе заразителна и се улових, че се усмихвам и пожелавам добър вечер на не един непознат, докато вървях към дюкяна на Джина.

Докато подминавах един вход, видях някакъв младеж да придумва девица да остане да си поприказват още малко.

Очите й бяха грейнали и усмивката й — весела, докато полюшваше тъмни къдрици към него в мил укор. Капки дъжд блестяха като скъпоценни камъни по наметалата им. Изглеждаше толкова искрен и млад в настойчивостта си, че извърнах поглед и продължих по пътя си. В следващия момент сърцето ме заболя, понеже осъзнах, че принц Предан никога няма да изпита подобен миг, никога няма да вкуси сладостта на открадната целувка, нито замаята и напрежението, докато се чуди дали дамата ще го дари с още един миг от компанията си. Не. Неговата жена бе избрана от други и най-свежите години от мъжеството му щяха да преминат в очакване тя да порасне и да стане пълнолетна жена. Не смеех да се надявам, че ще са щастливи. Най-доброто, на което можехме да се надяваме, бе, че поне няма да се направят нещастни един друг.

Такива мисли се въртяха в ума ми, когато се озовах в лъкатушещата уличка, водеща към вратата на Джина. Спрях и изведнъж ме обзе неловкост. Вратата беше затворена, прозорците — със спуснати кепенци. През един се процеждаше светлина, но не изглеждаше гостоприемна. По-скоро говореше за домашна интимност сред тези стени. Беше станало по-късно, отколкото си мислех; щях да се натрапя. Пригладих нервно щръкналата си коса и си дадох дума, че няма да влизам, ще остана само при вратата и ще попитам за Хеп. Можех да го взема до някоя кръчма на бира и приказка. Това щеше да е добре, казах си, добър начин да му покажа, че вече го смятам за пораснал мъж. Поех си дъх и почуках.

Чух отвътре изстъргване на стол, после — тупване на котарак, скочил на пода. След това до мен стигна гласът на Джина:

— Кой е?

— Фи… Том Беджърлок. — Изругах наум непохватния си език. — Извини ме, че идвам толкова късно, но ме нямаше и си помислих, че…

— Том! — Вратата се отвори широко и едва не ме удари. — Том Беджърлок, влизай, влизай! — Джина държеше свещ в едната си ръка, а с другата ме хвана за ръкава и ме задърпа вътре. В стаята беше полутъмно, осветена бе само от огъня в камината. До ниската маса имаше два стола. До една празна чаша — димящ чайник. Единият стол бе зает от плетиво със забити в него куки. Джина затвори вратата и ми махна към камината. — Тъкмо сварих чай от бъз. Искаш ли?

— Много мило, но… Не искам да се натрапвам, исках само да разбера как е Хеп и да…

— Хайде, дай да ти сваля наметалото. О, че то е прогизнало! Ще го окача тук да съхне. Сядай, сядай. Ще трябва да изчакаш, младият хаймана не е тук. Честно казано, тъкмо си мислех, че колкото по-скоро се върнеш и поприказваш с това момче, толкова по-добре за него. Не че искам да го одумвам, обаче някой трябва да му постегне юздите.

— На Хеп? — попитах невярващо. Пристъпих към огъня, но котаракът избра точно този момент да се усуче около глезена ми. Заковах на място, насмалко да го настъпя.

Гуш. До огъня.

Настойчивият гласец прокънтя в ума ми. Погледнах надолу към него, а той — нагоре към мен. За миг погледите ни се забърсаха, след това с инстинктивна учтивост и двамата извърнахме очи настрани. Но той вече бе видял руините на душата ми.

Потърка муцунка в крака ми. Гушни котака. Ще ти стане по-добре.

Не мисля.

Той отново се отърка настойчиво в крака ми. Гушни котака.

Не искам да гушкам котака.

Той се изправи на задните си крака и заби злобно нокти в клина ми. Млъкни! Гушни котака!

— Фенел, престани! Къде ти е възпитанието? — възкликна смаяно Джина. Посегна към червената напаст, но аз бързо се наведох да го сваля от крака си. Смъкнах го, но преди да съм успял да се изправя, той скочи на рамото ми — колкото и да беше голям, се оказа изключително пъргав. Тупна на рамото ми леко, все едно някой отпусна на него голямата си приятелска длан. Гушни котака. Ще ти стане по-добре.

Да го закрепя, докато се изправях, беше по-лесно, отколкото да го сваля. Джина изсумтя възмутено, но я уверих, че всичко е наред. Тя приглади възглавничката на един от люлеещите се столове пред камината. Седнах и в същия миг Фенел скочи в скута ми и се сви на топло кълбо. Скръстих ръце на гърдите си в показно пренебрежение. Той ми отвърна с тънка котешка усмивка. Бъди мил с мен. Тя ме обича най.

Погалих го и повторих:

— Хеп?

— Хеп — потвърди тя. — Който трябваше вече да си е в леглото, защото майсторът му го очаква утре преди разсъмване. А къде е той? Тича навън подир дъщерята на госпожа Еленов рог, която знае твърде много за крехките си годинки. Отвлича го, тази Сванджа, а дори майка й казва, че трябва да си е у дома, да набляга на работата и да си учи занаята.

Бърбореше със смесица от яд и веселие. Загрижеността й ме изненада. Жегна ме ревност: не беше ли Хеп моето момче, не трябваше ли аз да се притеснявам за него? Без да спира да говори, тя наля чай, настани се в стола си и се захвана с плетивото. Погледна ме и очите ни се срещнаха за първи път, откакто бях почукал. Сепна се и се взря съсредоточено в мен.

— О, Том! — възкликна съчувствено. Наведе се към мен и огледа лицето ми. — Горкичкият, какво се е случило с теб?

Празен е като кух дънер.

— Вълкът ми умря.

Изумих се, че можах да изрека истината толкова направо. Джина мълчеше, вторачена в мен. Знаех, че не би могла да го разбере. Не очаквах да го разбере. Но пък докато безпомощното й мълчание се проточваше, имах чувството, че може би разбира, защото не предложи безполезни утешения. Пусна плетивото в скута си, наведе се и отпусна длан на ръката ми.

— Ще се оправиш ли? — Не беше празен въпрос; искрено очакваше отговора ми.

— С времето — казах и за първи път си признах, че е истина. Колкото и предателска да изглеждаше тази мисъл, знаех, че с времето ще се оправя. И за първи път изпитах онова усещане, което Черния Ролф се беше опитвал да ми опише. Вълчата част от душата ми се размърда и: Да, отново ще си себе си и така би трябвало да бъде, чух почти толкова ясно, колкото ако Нощни очи наистина бе споделил мисълта с мен. Като спомен, но нещо повече, казал ми беше Ролф. Седях съвсем неподвижно и вкусвах усещането. После то отмина и потреперих.

— Пий си чая, че ще настинеш — каза Джина и се наведе да хвърли още една цепеница в огъня.

Послушах я. После оставих чашата и погледнах талисмана над лавицата на камината. Трепкащата светлина на пламъците позлатяваше и скриваше мънистата. Гостоприемство. Чаят беше топъл, сладък и успокояващ, котаракът мъркаше в скута ми и една жена ме гледаше с обич. Дали беше просто въздействието на талисмана? И да беше, все едно. Още един възел в мен се беше отпуснал. Като галиш котака, се чувстваш по-добре — заяви самодоволно Фенел.

— Сърцето на Хеп ще се разбие, като го чуе. Той знаеше, че вълкът ще тръгне след теб. Когато вълкът изчезна, се притесних, но Хеп ми каза, не бой се, отишъл е след Том. О, ужасно е, че ще му го кажеш. — Изведнъж се овладя и заяви твърдо: — Но с времето, също като теб, той ще се съвземе. О, трябваше да си е вкъщи вече — добави притеснено. — Какво ще направиш за него?

Замислих се за себе си, преди толкова години, и за Искрен, и дори за младия Предан. Замислих се за всички онези начини, по които дългът ни беше оформил, беше ни обвързал и бе укрепил сърцата ни. Вярно, момчето трябваше вече да си е у дома, да спи, за да може утре по-добре да служи на майстора си. Беше чирак и бъдещето му все още не бе уредено. Не му беше работа да се задява с момиче. Можех да дръпна здраво юздите му и да му напомня за дълга му. Щеше да ме послуша. Но Хеп не беше кралски син, не беше дори кралско копеле. Хеп можеше да е свободен. Отпуснах се в стола, залюлях се и разсеяно погалих котарака.

— Нищо — отвърнах. — Мисля да не правя нищо. Мисля да го оставя да си е момче. Мисля да го оставя да се влюби в момиче и да остава навън до късно, та да го мъчи главоболието, когато сутрин майсторът му го хока, че е закъснял. — Обърнах се и я погледнах. Светлината на огъня играеше по милото й лице. — Мисля да го оставя да си бъде момче. Поне още малко.

— Смяташ ли, че е разумно? — попита тя, но се усмихна.

— Не. — Поклатих бавно глава. — Смятам, че е глупаво и е чудесно.

— Аха. Е. Ще останеш ли още за чаша тогава? Или трябва да бързаш за замъка и задълженията си там?

— Нямам задължения тази нощ. Няма да липсвам на никого.

— Ами хубаво. — Наля ми още чай с усърдие, което ме поласка. — Ще поостанеш значи. Липсваше ни. — Отпи от чашата си и ми се усмихна над ръба.

Фенел затвори очи и замърка.