Мисията на шута

Глава 12Талисмани

Когато най-сетне се добрах по тайните стълбища до леглото си, нощта вече отстъпваше на утрото. Главата ми беше натъпкана с факти, малко от които изглеждаха полезни за загадката, която трябваше да реша. Реших, че трябва да поспя. Когато се събудех, умът ми сам щеше да е подредил всичко по някакъв начин.

Стигнах до плочата-врата, която щеше да ме върне в спалнята ми, и спрях. Сенч отдавна ме беше научил на всички предпазни мерки, свързани с тези проходи. Затаих дъх и надзърнах през малкия процеп в камъка. Осигуряваше ми много тесен изглед към стаята. Успях да видя свещ, мигаща на една масичка в центъра на стаята. Това бе всичко. Вслушах се, но не чух нищо. Безшумно отпуснах един от лостовете, който задвижваше невидимите противотежести. Вратата леко се открехна и се шмугнах в стаята си. Леко бутване и вратата се върна на мястото си. Погледнах стената. Входът беше невидим, както всъщност трябваше.

Лорд Златен предвидливо беше осигурил две груби вълнени одеяла, за тесния ми креват. Колкото и да бях уморен, все пак изглеждаше ужасно неуютно. Напомних си, че мога да се върна в стаята на кулата и да спя във великолепното легло на Сенч. Той вече не го използваше. Но тази възможност не ме блазнеше по друга причина. Наскоро използвано или не, това легло си беше леглото на Сенч. Стаята в кулата, картите и скриновете със свитъци, загадъчната лаборатория и двете камини: всичко това беше на Сенч и нямах желание да го правя мое, като го използвам. Това тук беше по-добро. Коравото легло и тясната стая бяха удобно напомняне, че престоят ми тук трябва да е много кратък. Само след една вечер на тайни и машинации вече бях отегчен от политиката на Бъкип.

Пътната ми торба и мечът на Искрен бяха на леглото. Хвърлих торбата на пода, подпрях меча на Искрен в един ъгъл, сритах смъкнатите си дрехи под масата, духнах свещта и се проснах на леглото. Решително избутах от ума си Предан, Осезанието и всички свързани с тях нишки. Очаквах да заспя незабавно. Вместо това останах зяпнал, с отворени очи, в тъмната стая. Споходиха ме и ме налегнаха нови грижи. Момчето ми и вълкът тази нощ щяха да са на пътя за Бъкип. Беше притеснително да осъзная, че сега разчитам на Хеп да се грижи за стария вълк, след като той винаги беше неговият защитник. Имаше си лък и беше добър с него. Щяха да се справят. Освен ако не ги нападнеха разбойници на пътя. Дори тогава Хеп сигурно щеше да премахне един-двама, преди да ги пленят. Което вероятно щеше да ядоса останалите. Нощни очи щеше да се бие до смърт, преди да позволи да заловят Хеп. Което ме оставяше с приятния образ на вълка ми, мъртъв на пътя, и сина ми, пленен от разгневени разбойници. А аз щях да съм твърде далече, за да мога да направя каквото и да било.

Вълнените одеяла сърбят още повече, когато си потен. Обърнах се и се зазяпах в друго тъмно петно. Точно сега нямаше да мисля за Хеп. Нямаше смисъл да се тревожа за бедствия, които все още не са се случили. Неволно оставих ума си да се зарее към свитъците на Сенч за Умението и настоящата криза. Бях очаквал три или четири ръкописа. Това, което ми бе показал, се оказаха няколко скрина с ръкописи, запазени в различно състояние. Дори той не беше успял да ги прегледа всичките, макар да смяташе, че донякъде ги е подредил по теми и нива на трудност. Показа ми една голяма маса с разгънати на нея три свитъка. Сърцето ми падна в петите. Писмото на два от свитъците беше толкова архаично, че едва успях да го разчета. Другият изглеждаше по-нов, но почти моментално се натъкнах на думи и фрази, които не ми говореха нищо. Препоръчваше „транс антикула“ и полезна настойка от билка, наречена „пастирски корен“. Изобщо не бях чувал за нея. По-нататък ръкописът ме предупреждаваше да внимавам да не „раздвоя бариерата на съзнанието на своя партньор“, защото така съм можел да „дифузирам неговата анма“. Вдигнах озадачено очи към Сенч. Той моментално разбра проблема ми.

— Мислех, че ти ще знаеш какво означава — каза ми съкрушено.

Поклатих глава.

— Дори изобщо да е знаел какво значат тези думи и термини, Гален така и не ми е казал.

Сенч изсумтя презрително.

— Съмнявам се, че нашият „Магистър на Умението“ би могъл дори да разчете тези букви. — Въздъхна. — Половината от всеки занаят е в разбирането на речника и идиоматиката, които използват практикуващите го. С времето бихме могли да го сглобим по намеци от други свитъци. Но времето ни е твърде скъпо. С всеки изминал момент принцът може да бъде отведен по-далече от Бъкип.

— Или може изобщо да не е напускал града. Сенч, предупреждавал си ме много пъти да не предприемам действия просто заради предприемането на действия. Ако прибързаме, може да тръгнем в грешна посока. Първо мислим, после действаме.

Странно се чувствах — да напомням на учителя си собствените му мъдри съвети. Видях го как кимна, макар и с неохота. Докато той ровеше из архаичните писмена и мърмореше, а писецът му редеше превода върху хартията, изчетох внимателно по-достъпния ръкопис. След това го препрочетох, надявах се да измъкна повече смисъл. При третото четене се усетих, че клюмам сънено. Сенч се наведе над масата и ме потупа по ръката.

— Иди да си лягаш, момче. От безсънието човек оглупява, а за това нещо умът ти ще трябва да е остър.

Тръгнах си и го оставих там, изгърбен над перото и хартията.

Превъртях се на гръб. Мускулите ми се бяха схванали от всичките стъпала, които бях изкачвал днес. Е, след като не можех да заспя, трябваше да видя поне какво добро мога да направя. Затворих очи в загърналия ме мрак и се отпуснах. Опразних ума си от всякакви грижи и се опитах да си припомня последния сън, който бях имал за момчето и котката.

Представих си възбудата им от нощта и лова. Призовах спомена си за миризмите, изпълнили въздуха, и се домогнах до неопределимата аура на сън, който не е мой. Можех почти да проникна в този сън, но не това беше целта ми. Помъчих се да събудя в паметта си спомен за неуловимо тънката връзка-Умение, която де бях усетил в мига на преживяването.

Принц Предан. Синът на моето тяло. С тези титли и определения в ума ми не съществуваха свързани образи, но те някак странно се замесваха в онова, което се опитвах да направя. Въображаемата ми представа за Предан, обсебващата идеализация за онова, което трябваше да е естественият ми син, стояха между мен и крехките нишки на връзката-Умение, които се мъчех да разплета. Каменните кости на замъка донасяха до ушите ми далечен ек от музика някъде в цитаделата. Това ме разсейваше. Примигах в тъмното. Бях изгубил всякакво усещане за време; нощта се простираше вечна около мен. Мразех тази стая без прозорци, изолирана от естествения свят. Мразех теснотията, която трябваше да понасям. Твърде дълго бях живял с вълка, за да мога да я търпя.

В отчаянието си изоставих Умението и се пресегнах с Осезанието към моя приятел. Все още пазеше преградите, които така често вдигаше напоследък. Успях да го усетя, че спи, а когато се подпрях на стените му, усетих глухия тътен на болка в краката и гърба му. Отдръпнах се бързо, щом почувствах как съсредоточаването ми върху болката му я изтласква напред в ума му. Усетил бях в него не страх или лошо предчувствие, а само умора и болни стави. Загърнах го в мислите си и предпазливо се домогнах до разума му.

Спя, уведоми ме той сърдито. След това: Тревожи ли те нещо?

Няма нищо. Исках само да знам, че сте добре.

О, да, добре сме. Чудесен ден, с вървене по сух прашен път. Сега спим край него. После добави малко по-добродушно: Не се тревожи за неща, които не можеш да промениш. Скоро ще съм с теб.

Пази ми Хеп.

Разбира се. Спи.

Успях да доловя мириса на влажна трева и дима от тлеещия огън, и дори солената пот на лежащия наблизо Хеп. Това ме успокои. Всичко беше наред в моя свят значи. Освободих се от всичко, освен от тези прости усещания и най-сетне се гмурнах в дълбините на съня.

— Длъжен ли съм да ти напомням, че ти трябва да ми служиш като личен слуга, а не обратното?

Думите, които ме жегнаха и събудиха, бяха произнесени с арогантното презрение на лорд Златен, но усмивката на лицето на Шута си беше неговата. Беше преметнал на ръката си дрехи и долових мириса на топла благоуханна вода. Вече беше облечен безупречно и облеклото му беше дори още по-елегантно от предния ден. Цветовете му днес бяха кремаво и горско зелено, с тънка позлата по маншетите и яката. Носеше нова обеца, клъбце златен филигран. Знаех какво има в него. Изглеждаше бодър и свеж. Надигнах се и си стиснах главата. Болеше ме.

— Главоболие от Умението ли? — попита ме той съчувствено.

Поклатих глава и болката изтрополи в черепа ми.

— Де да беше това. — Вдигнах очи към него. — Просто съм уморен.

— Мислех, че може би ще спиш в кулата.

— Не ми се стори редно. — Станах и понечих да се разкърша, но гърбът ми изпука болезнено. Шутът остави дрехите на рамката на леглото и седна до мен на разбърканите одеяла.

— Тъй. Някакви идеи къде може да е принцът?

— Твърде много. Навсякъде из херцогство Бък или вече дори извън границите му. Има твърде много благородници, които биха искали да го отвлекат. Ако е избягал сам, това само увеличава броя на местата, където може да е отишъл. — Водата още вдигаше пара. Няколко листа от горчив лимон плуваха на повърхността в простата глинена купа. Топнах с благодарност лицето си и го разтърках с ръце. Почувствах се по-буден и с ободрени за света сетива. — Трябва да се изкъпя. Парните бани зад гвардейската казарма има ли ги още?

— Да, но слугите не ги използват. Трябва да внимаваш да не се върнеш към старите си навици. Личните слуги общо взето получават водата, в която се е изкъпал вече господарят или господарката. Или сами си носят от кухните.

Изгледах го накриво.

— Довечера ще си донеса сам. — Продължих да използвам колкото мога малкия умивалник, а той седеше и ме наблюдаваше мълчаливо. Докато се бръснех, отбеляза кротко: — Утре ще трябва да станеш по-рано. Целият кухненски персонал знае, че съм ранобудник.

Погледнах го слисано.

— И?

— И ще очакват слугата ми да слезе за подноса ми със закуската.

Беше прав. Трябваше да се постарая да вляза добре в ролята си, ако държах да открия нещо полезно.

— Ще отида сега — предложих.

Той поклати глава.

— Не и в този вид. Лорд Златен е горд и темпераментен мъж. Не би търпял такъв рошав слуга, какъвто си сега. Ще трябва да влезеш в ролята си. Ела с мен и седни.

Последвах го в светлата и проветрена господарска стая. Беше подредил на масата си гребен, четка и ножици и бе поставил и голямо огледало. Стегнах се да го изтърпя. Отидох до вратата да се уверя, че я е заключил срещу нежелани натрапници. После седнах на един стол и зачаках да окълца косата ми в късата слугинска подстрижка. Развързах опашката си, докато лорд Златен взимаше ножиците. Когато се погледнах в огледалото му с красивата рамка, едва се познах. Има нещо в големите стъклени огледала, когато човек се види в тях изведнъж. Реших, че Славея беше права. Наистина изглеждах много по-стар от годините си. Огледах лицето си по-внимателно и се изненадах, като видях колко се е заличил белегът ми. Все още се виждаше резка, но не беше толкова забележима, колкото на младежкото ми ненабръчкано лице. Шутът ме остави да се погледам. После хвана косата ми. Погледнах нагоре към лицето му в огледалото. Беше прехапал долната си устна, обзет от мъчителна колебливост. Накрая хвърли ножиците на масата.

— Не! Не мога да се насиля да го направя, а и не мисля, че трябва. — Пое си дъх, после бързо прибра косата ми във воинската опашка. — Пробвай дрехите — подкани ме. — Трябваше да гадая за размера, но никой не очаква дрехите на слугата да са добре скроени, нали така.

Върнах се в стаичката си и огледах облеклото, метнато на рамката на леглото. Дрехите бяха от познатия син домоткан плат, какъвто винаги бяха носили всички слуги в Бъкип. Не беше толкова различно от дрехите, които бях носил като дете. Но когато ги облякох, се почувствах различно. Навличах си дрехи, които ме отличаваха в очите на всички като презрян слуга. Камуфлаж, казах си. Всъщност не бях слуга на никого. Но внезапно ме жегна мисълта как ли се беше чувствала Моли, когато за първи път бе облякла синята рокля на слугинче. Копеле или не, аз бях синът на принц. Никога не бях очаквал, че ще нося дрехи на слуга. На мястото на моя нападащ елен на Пророка бе извезан златният фазан на лорд Златен. Но все пак дрехите ми стояха добре и признах с неохота:

— Всъщност това са най-добрите дрехи, които съм носил някога. Имам предвид като качество.

Шутът се подпря на вратата да ме огледа и за секунда ми се стори, че улових в очите му безпокойство. Но той се ухили, след което направи показно кръг около мен, за щателен оглед.

— Ставаш, Том Беджърлок. До вратата има ботуши, с три пръста по-дълги от моите и по-широки също. Най-добре ще е да прибереш вещите си в скрина, та ако някой полюбопитства да хвърли поглед на стаите ни, да няма нищо, което да събуди подозрение.

Това го направих припряно, докато Шутът бързо подреждаше своята стая. Мечът на Искрен отиде под дрехите ми в скрина. Едва стигнаха да го покрият. Ботушите ми прилегнаха толкова добре, колкото прилягат обикновено нови обувки. Е, с времето щяха да станат по-удобни.

— Сигурен съм, че си спомняш пътя до кухните. Винаги ям закуската си на поднос в стаята си; момчетата в кухнята ще се зарадват, като видят, че ти поемаш задачата с носенето й. Това може да ти отвори достъп до слугинските клюки. — Замълча. — Кажи им, че съм ял малко снощи и затова тази сутрин имам вълчи апетит. И донеси достатъчно за двама ни.

Беше странно да го слушам как ми нарежда толкова щателно, но си напомних, че е време да свиквам. Тъй че се поклоних ниско и измърморих: „Да, господарю“, преди да се запътя към вратата. Той понечи да се усмихне, усети се и бавно ми кимна.

Замъкът отдавна се беше разбудил. Бързаха други слуги, подменяха свещи, метяха мокри пътеки или щъкаха насам-натам с чисти ленени кърпи и ведра с вода за миене. Навярно това бе заради новата ми гледна точка, но ми се стори, че в Бъкип има много повече слуги, отколкото помнех. Не само този аспект се беше променил. Планинските порядки на кралица Кетрикен личаха по-явно от всякога. През годините на пребиваването й вътрешността на замъка се бе издигнала до нови стандарти за чистота. Строга простота характеризираше обзавеждането на залите, през които минавах, заменила пищната натруфеност, която ги запълваше някога. Гоблените и знамената, които бяха останали, бяха чисти и без паяжини.

Но в кухните все още властваше Сара. Пристъпих през парата и миризмите и беше все едно, че се връщам през открехната врата към детството си. Както ми беше казал Сенч, старата готвачка седеше на стол, вместо да шета от огнищата до масите и обратно, но храната в кухните на Бъкип явно се готвеше така, както се беше готвила винаги. Извърнах очи от едрата фигура на Сара, за да не улови тя погледа ми и по някакъв начин да ме разпознае. Смирено дръпнах едно кухненско ратайче за ръкава да му кажа, че закуската на лорд Златен иска да се види с него. Момчето посочи подносите, блюдата и приборите, след което махна с широк жест към печките.

— Ти си му слугата, не аз — отсече младокът и отново се залови с кълцането на ряпата. Намръщих му се, но вътрешно бях доволен. Скоро натрупах достатъчно за обилна закуска за двама върху подноса и се измъкнах от кухнята.

Бях по средата на стълбището, когато чух познат глас. Спрях, опрях се на балюстрадата и погледнах надолу. На лицето ми неволно разцъфна усмивка. Кралица Кетрикен крачеше долу през залата, с половин дузина придворни дами, които храбро се мъчеха да не изостават от нея. Не познавах нито една от дамите; всичките бяха млади, не повече от двайсет и няколко. Тоест още деца, когато бях напуснал Бъкип. Една ми се стори смътно позната, но навярно бях познавал майка й. Погледът ми се прикова в кралицата.

Бляскавата коса на Кетрикен, все още разкошно златна, беше сплетена и стегната с игли около главата й на венец от плитки. Носеше малко просто златно кръгче на главата. Беше облечена в червеникавокафяво, с извезан елек, полите й шумоляха, докато вървеше. Дамите й подражаваха на простия й стил, без да могат напълно да го уловят, защото само вроденото изящество на Кетрикен придаваше елегантност на непретенциозното й облекло. Въпреки изминалите години стойката й бе все така изправена и походката й все така волна. Крачеше решително, но долових и угриженост на лицето й. Част от нея неизменно мислеше за изчезналия й син, но при все това тя се движеше сред двора като кралица. Сърцето ми замря. Помислих си колко горд щеше да е Искрен от тази жена и тихо въздъхнах:

— О, моя кралице!

Тя рязко спря и почти чух как си пое дъх. Озърна се наоколо, а след това погледна нагоре, очите й срещнаха моите в далечината. В сянката на Голямата зала не можех да видя синеокия й поглед, но някак си го усетих. За миг погледите ни се сплетоха, но лицето й остана все така озадачено.

Изведнъж някой ме плесна по бузата. Обърнах се към нападателя си твърде изненадан, за да мога да се ядосам. Дворцов благородник, по-висок от мен, ме изгледа отгоре неодобрително. Думите му бяха резки:

— Явно си нов в Бъкип, глупако. Тук на слугите не е позволено да зяпат кралицата така нагло. Върви си върши работата. И помни къде ти е мястото след това, иначе скоро няма да имаш място, което да помниш.

Сведох поглед към пълния поднос в ръцете ми, мъчех се да се овладея. Изпълваше ме гняв. Знаех, че лицето ми е потъмняло от кръв. Нужна ми беше цялата воля, за да извърна очи и да се поклоня.

— Моля за извинение, сър. Ще запомня.

Надявах се да е приел приглушения ми глас за покорно примирение, а не за гняв. Стиснах здраво краищата на подноса и продължих по пътя си нагоре по стъпалата, докато той слизаше надолу, и не си позволих да погледна отново над балюстрадата, за да видя дали кралицата ми гледа как си отивам.

Слуга. Слуга. Аз съм верен, добре обучен слуга на своя господар. Току-що съм дошъл от провинцията, но имам добра препоръка, тъй че съм възпитан слуга, свикнал на дисциплина. Свикнал на унижение. А дали? Когато бях последвал лорд Златен в Бъкип, мечът на Искрен в простата ножница висеше на кръста ми. Със сигурност все някой бе забелязал това. Лицето ми и белезите по ръцете ми издаваха, че съм живял повече на открито, отколкото вътре. Ако исках да играя тази роля, то тя трябваше да е достоверна. Трябваше да е роля, която мога да понеса и която мога да играя убедително.

На вратата на лорд Златен почуках, спрях се вежливо да оставя време на господаря си и влязох. Шутът беше на прозореца и гледаше навън. Грижливо затворих вратата зад себе си, пуснах резето и поставих подноса на масата. Докато подреждах храната, заговорих зад гърба му.

— Аз съм Том Беджърлок, вашият слуга. Препоръчан ви бях като човек, образован над положението си от снизходителен господар, но държан повече заради меча му, отколкото заради обноските. Избрали сте ме, защото искате личен слуга, годен да бъде не само ваш камериер, но и телохранител. Чували сте, че изпадам в мрачни настроения и че понякога съм избухлив, но сте решили да ме изпробвате и да видите дали ще мога да ви служа добре. Аз съм… четиридесет и две годишен. Белезите, които нося, съм ги получил, докато съм бранел последния си господар от атака от страна на трима… не, шестима разбойници. Убил съм ги всичките. Не съм човек, който търпи провокации. Когато последният ми господар е умрял, ми е оставил малко състояние, което ми дава възможност да живея скромно. Но сега синът ми е станал на възраст и съм пожелал да го уредя за чирак в град Бъкип. Убедили сте ме да се върна на служба, за да покрия разходите си.

Лорд Златен се извърна от прозореца. Аристократичните му длани плеснаха, докато слушаше монолога ми. Когато приключих, кимна.

— Това ми харесва, Том Беджърлок. Какъв брилянтен ход за лорд Златен, да си има слуга, който дори е малко опасен да го държиш край себе си. Такава важност ще си придам, като се разчуе, че съм наел такъв човек! Ще се справиш, Том Беджърлок. Ще се справиш чудесно.

Приближи се до масата, а аз му издърпах стол. Настани се и погледна блюдата, които му бях подредил.

— Великолепно. Точно както ми допада. Том, поддържай тази форма и ще трябва да ти повиша заплатата. — Погледна ме. — Сядай да ядем.

Поклатих глава.

— Нека поупражнявам маниерите си, сър. Чай?

За миг Шутът се стъписа. После лорд Златен вдигна кърпичката си и изтри устни.

— Да, ако обичаш.

Налях му.

— Този твой син, Том. Не съм го срещал. Той е в Бъкип, нали?

— Казах му да ме последва тук, сър. — Изведнъж осъзнах, че не бях казал на Хеп много повече от това. Щеше да пристигне тук с едно уморено старо пони, теглещо раздрънкана двуколка с престарял вълк в нея. Не бях отишъл при племенницата на Джина да я помоля да го посрещне. А ако тя се възмутеше от наглото ми предложение Хеп да отиде там? Другият ми живот ме догони като връхлитаща вълна. Не бях обезпечил Хеп. Момчето не познаваше в град Бъкип никого, освен Славея, а аз дори не знаех дали в момента тя е в града. А и предвид обтегнатите ни отношения Хеп едва ли щеше да се обърне към нея за помощ.

Изведнъж осъзнах, че трябваше да потърся скитащата вещица и да се уверя, че момчето ми ще бъде прието там. Трябваше да оставя при нея писмо за Хеп. И трябваше веднага да се обърна към Сенч за обезпечаването му. Предвид онова, което вече знаех, работата приличаше на хладнокръвен пазарлък и сърцето ми се сви. Винаги можех да заема пари от Шута. Потръпнах от тази мисъл. Колко точно беше заплатата ми? Понечих да го попитам, но думите не можаха да се отлепят от езика ми.

— Нещо се умълча, Том Беджърлок — каза лорд Златен. — Когато синът ти все пак пристигне, очаквам да ми го представиш. Засега мисля да те пусна да прекараш сам тази сутрин. Почисти тук и обиколи да поопознаеш замъка и терените. — Погледна ме критично. — Донеси ми хартия, перо и мастило. Ще ти напиша акредитив до шивача Страндон. Очаквам да намериш дюкяна му много лесно. Знаеш го отпреди. Трябва да ти вземе мерки за още дрехи, някои ежедневни и някои за случаи, когато ще искам да изглеждаш добре. Щом ще си не само мой камериер, а и телохранител, мисля, че ще е редно да стоиш зад стола ми на официални вечери и да ме придружаваш при езда. И прескочи също до Крой. Има оръжеен щанд близо до ковашката улица. Виж му използваните мечове и си намери някое годно оръжие.

Кимнах на всяка от заповедите му. Отидох до малкото писалище в ъгъла и приготвих перо и мастило за господаря си. Зад мен Шутът заговори тихо:

— Майсторлъкът на Ход и мечът на Искрен вероятно се помнят прекалено добре тук, в замъка. Бих те посъветвал да прибереш меча в старата стая на Сенч в кулата.

Отвърнах, без да го поглеждам:

— Добре. И също така ще говоря с Майстор-оръжейника, ще го помоля да ми осигури партньор за упражнения. Ще му кажа, че уменията ми са малко закърнели и че трябва да потренирам. Кой беше партньорът на принц Предан по фехтовка?

Шутът разбра. Винаги разбираше такива неща. Заговори, докато нагласявах стола му зад писалището.

— Кресуел беше учителят му, но най-често партнираше с една млада жена, Делерий. Но няма да е много редно да питаш за нея по име… хм. Кажи му, че би искал да работиш с някой, който се бие с два меча, да подобриш уменията си в отбрана. Мисля, че това е нейната специалност.

— Добре. Благодаря.

Изтекоха няколко мига, докато перото му драскаше енергично по хартията. Веднъж-дваж той вдигна очи и ме погледна замислено, което ме притесни. Отидох до прозореца и погледнах навън. Беше чудесен ден. Съжалих, че не можех да го посветя единствено на себе си. Замириса ми на стопен восък, обърнах се и видях, че лорд Златен поставя печата си на писмата. Остави восъка да поизстине малко и ми ги подаде.

— Заминавай при шивача и търговеца на оръжие. Колкото до мен, мисля да се поразходя малко из градините, а след това съм поканен в гостната на кралицата за…

— Видях я. Кетрикен. — Преглътнах горчивия си смях. — Толкова отдавна изглежда: как събуждаме каменните дракони и всичко останало. А после се случва нещо и все едно е било вчера. Последния път, когато видях Кетрикен, беше възседнала Искрен-Дракона и се сбогува с нас. Сега, днес, я видях пак и всичко изведнъж се върна, толкова реално. А тя управлява тук като кралица вече над десетилетие. И какво? Отдръпнах се от всичко това, за да се изцеря и защото си мислех, че не мога повече да съм част от него. Сега се връщам, оглеждам се и си мисля, ето, пропуснал съм собствения си живот. Докато съм бил сам и далече, той е продължавал тук, без мен, и съм обречен завинаги да бъда чужденец в собствения си дом.

— Съжаленията са безполезни — отвърна Шутът. — Единственото, което можеш да направиш, е да започнеш оттам, където си. А кой знае? Може онова, което връщаш от самоналоженото си изгнание, да се окаже точно каквото е нужно.

— А времето отминава, докато си говорим.

— Съвсем вярно — отвърна лорд Златен. И посочи към гардероба си. — Палтото ми, Беджърлок. Зеленото.

Отворих крилата на гардероба и извадих поисканото облекло измежду множеството му събратя, после затворих вратите, доколкото можах — гардеробът беше натъпкан до пръсване. Поднесох му палтото така, както често бях виждал да го прави Чарим за Искрен, и му помогнах да го облече. Той ми протегна китките си, оправих маншетите и пригладих пешовете. В очите му пробяга веселие.

— Много добре, Беджърлок — промърмори господарят ми, тръгна пред мен до вратата, спря и изчака да му я отворя.

След като той излезе, пуснах резето и бързо довърших изстиващата закуска. Струпах отново блюдата на подноса. Надникнах от входа към личната стая на Шута. После запалих свещ, влязох в стаичката си и затворих плътно вратата. Без свещта тъмнината вътре щеше да е непрогледна. Отне ми няколко мига, докато напипам резето да я заключа, а после — два опита, преди да натисна подходящото място на стената. Въпреки недоволството на схванатите ми крака отнесох меча на Искрен по многото стъпала в кулата на Сенч и го подпрях в ъгъла до лавицата над камината.

Върнах се в стаята на Шута и почистих масата. Когато се погледнах в огледалото, с нещата от закуската в ръце, видях слуга от Бъкип. Въздъхнах тихо, напомних си да държа очите си наведени и излязох.

Наистина ли се бях страхувал, че при връщането ми в замъка всички моментално ще ме познаят? Истината беше, че никой изобщо не ме и забеляза. Само бегъл поглед към облеклото ми и наведените ми очи — и ме заличаваха от ума си. Вярно, че получавах по някой кос поглед от другите слуги, но повечето от тях бяха твърде заети със собствените си задачи. Неколцина ме поздравяваха припряно и приемах сърдечно поздравите им. Трябваше да си създам приятелства сред тях, защото в една голяма къща не става нищо, без слугите да го научат. Върнах блюдата в кухнята и излязох от замъка. Стражите ме пуснаха, без дума да ми кажат. Тръгнах по стръмния път надолу към града. Беше хубав ден и по пътя бе оживено. Лятото, изглежда, бе решило да се позадържи. Тръгнах след група дамски слугини, поели към града с кошници в ръце. Погледнаха ме веднъж-дваж нащрек, след което ме забравиха. През останалата част от пътя надолу слушах жадно клюките им, но в тях не долових нищо. Говореха си за празненствата, които щяха да придружат годежа на принца, и какво щели да носят господарките им. Кралицата и Сенч бяха успели по някакъв начин да прикрият отсъствието на принца.

В града бързо се оправих със задачите, дадени ми от лорд Златен, но ушите ми слухтяха за всяка дума, която можеше да е свързана с Предан. Намерих дюкяна на шивача без трудности. Както ми беше казал лорд Златен, знаех го отпреди, когато беше свещарницата на Моли. Беше странно да вляза там. Шивачът прие акредитива ми без колебание, но цъкна на заповедта на лорда да побърза с шиенето.

— Все пак, платил ми е доста добре, за да пожертвам една нощ спане. Дрехите ти ще са готови за утре.

От останалите му коментари разбрах, че лорд Златен е бил щедър с него и преди. Постоях мълчаливо на едно столче, докато ми взимаше мярка. Не ми задаваше никакви въпроси, тъй като лорд Златен бе уточнил в писмото си как иска да е облечен слугата му. Оставен бях да стоя мълчаливо и да се чудя дали все още мога да доловя миризмите на пчелен восък и ароматни билки, или се заблуждавам. Преди да напусна, го попитах дали знае за гледачки в Бъкип. Казах, че искам да попитам някоя дали новото ми положение предвещава добро за мен. Той поклати глава на безграмотното ми суеверие, но ми каза да попитам за гледачка близо до ковашката улица.

Това ме устройваше, тъй като следващата ми работа ме водеше към дюкяна на Крой. Когато стигнах там, се зачудих дали лорд Златен изобщо знае този дюкян, защото се оказа свраче гнездо от очукани оръжия и броня. Но собственикът отново прие без въпроси писмото на лорд Златен. Без да бързам, започнах да си търся меч, който да ме устрои. Исках просто, добре изработено оръжие, но, разбира се, такова щеше да си избере всеки истински охранител, тъй че при Крой такива бяха в оскъдица. След като се опита да ме заинтригува с няколко меча с изящни дръжки и калпави остриета, той вдигна ръце и ме остави да поровя из колекцията му. Направих го, но междувременно не спирах да дърдоря колко много се е променил Бъкип от последното ми идване тук. Не беше трудно да го накарам да се разприказва, а с това — да си развърже езика за знамения, поличби и онези, които се занимават с тях. Не беше нужно да споменавам Джина по име, за да чуя за нея. Накрая си избрах оръжие, наистина годно за закърнелите ми умения в боравенето с меч. Крой цъкна, като го видя:

— Господарят ти има пари за харчене, човече. Избери си нещо по-бляскаво, или с по-стилен ефес поне.

Поклатих глава.

— Не, не искам нещо, което да се закача в дрехите ми, когато стане по-напечено. Тоя ще взема. И един нож с него.

Ножът се намери бързо и излязох от дюкяна. Тръгнах през шумотевицата и прашния зной, присъщи за ковашката улица. Чуковете ехтяха като контрапункт на летния пек. Бях забравил колко постоянен е шумът на един град. Докато вървях, порових в паметта си да си спомня дали нещо, което съм казал на Джина, може да противоречи на променената ми наскоро биография. Накрая реших, че трябва да свърши работа. Ако нещо й прозвучеше нелогично, най-много да реши, че съм лъжец. Намръщих се при мисълта колко малко ме притеснява това.

Крой ми беше описал тъмнозелена табела с изрисувана на нея разтворена длан. Линиите на ръката бяха направени в червено, доста умело. От ниските стрехи на покрива подрънкваха и се завъртаха на слънчевата светлина няколко от талисманите й. За мое щастие, никой като че ли не беше срещу хищници. Трябваше ми малко време да отгатна предназначението им. „Добре дошъл“. Привличаха ме към къщата и входа. Изчаках малко, докато някой отвърне на почукването ми, а после горната половина на вратата се отвори и ме поздрави самата Джина.

— Беджърлок! — възкликна тя, като ме видя, и ми стана приятно, че нито воинската ми опашка, нито новите ми дрехи й попречиха да ме познае. Моментално отвори долната половина на вратата. — Влизай! Добре дошъл в Бъкип. Ще ми позволиш ли да се отплатя за гостоприемството, което ти дължа? Хайде, влизай.

Малко неща има в живота, които да са толкова утешителни, като едно искрено, радушно посрещане. Тя ме хвана за ръка и ме въведе в хладния сумрак на дома си все едно, че бях очакван гост. Таванът бе нисък и обзавеждането — скромно. Имаше кръгла маса с подредени около нея няколко стола. По рафтовете лежаха подредени сечивата на занаята й и няколко покрити с плат талисмана. На масата имаше блюда с храна: бях прекъснал яденето й. Спрях притеснено.

— Не исках да се натрапвам.

— Ни най-малко. Сядай да хапнем заедно. — Настани се до масата, седнах и аз. — Е? Какво те води в Бъкип? — Бутна към мен едно блюдо с плодови сладкиши, пушена риба и сирене. Взех един сладкиш, колкото да си спечеля време да помисля. Нямаше как да не е забелязала, че съм в слугинско облекло, но остави на мен да й кажа какво означава това. Хареса ми.

— Наех се в Бъкип като слуга на лорд Златен. — Макар да знаех, че е лъжа, ми беше трудно да го изрека. Така и не бях съзнавал колко съм горд, преди да ми се наложи да играя този маскарад като слуга на Шута. — Тръгнах от дома и казах на Хеп да дойде при мен, когато може. Тогава не бях още сигурен за плановете си. Мисля, че когато дойде в града, може да потърси теб. Може ли да оставя вест за него, тъй че да го пратиш при мен?

Стегнах се да посрещна всички неизбежни въпроси. Защо така изведнъж съм се хванал на тази работа, защо просто не съм взел Хеп с мен, откъде познавам лорд Златен? Но вместо това очите й светнаха и тя възкликна:

— С най-голямо удоволствие! Но предлагам нещо по-просто. Като дойде Хеп, ще го задържа тук и ще известя в замъка. Имам една стаичка отзад, може да я използва; беше на племенника ми, преди да отрасне и да се ожени. Нека момчето да прекара ден-два в града. Стори ми се, че много му хареса на Пролетния панаир, а новите ти задължения едва ли ще ти оставят време да го разведеш из Бъкип.

— Знам, че ще му хареса много — отвърнах облекчен. Щеше да ми е много по-лесно да поддържам ролята си на слуга на лорд Златен, ако Хеп не се забърка в нея. — Надеждата ми е тук, в Бъкип, да спечеля пари да му платя за добро чирачество.

Виж го ти. Един голям жълто-кафяв котарак ми заяви това в същия момент, в който без усилие се качи на скута ми. Зяпнах го изумен. Никога животно не ми беше проговаряло толкова ясно чрез Осезанието, освен свързаните с мен.

Нито бях пренебрегван толкова безцеремонно от животно, току-що проговорило в ума ми. Котакът се изправи, със задните крака на скута ми, предните лапи на масата, и огледа храната. Пухкавата опашка замаха пред лицето ми.

— Фенел4! Засрами се! Престани. Ела тук. — Джина се пресегна да дръпне котака от скута ми. Междувременно подхвана отново разговора: — Да, Хеп ми каза за амбициите си. Чудесно е да види човек младеж с мечти и надежди.

— Добро момче е — съгласих се въодушевено. — И заслужава да получи добра възможност да усвои хубав занаят. Готов съм да направя всичко за него.

Фенел вече бе в скута на Джина и ме гледаше над масата. Тя ме харесва повече от теб. И си дръпна парче риба от ръба на блюдото й.

Всички котки ли говорят толкова невъзпитано на непознати? — укорих го.

Той се дръпна назад и главата му тупна в гърдите й. Жълтоокият му поглед беше застрашителен. Всички котки говорят както си щат. На когото си щат. Но само невъзпитан човек им отвръща. Да мълчиш. Казах ти. Тя ме харесва повече от теб. Изви глава и погледна Джина в лицето. Още риба?

— То е ясно — съгласи се тя. Помъчих се да си спомня какво точно й бях казал, докато гледах как дава на котарака парче риба. Знаех, че не е Осезаваща. Зачудих се дали котакът не ме лъже за всичките котки. Малко знаех за котките. Бърич никога не беше гледал котки в конюшните. Имахме си кучета плъхоядци за гадините.

Джина погрешно изтълкува мълчанието ми. Долових леко съчувствие в погледа й, когато добави:

— Все пак сигурно е тежко да оставиш дома си и да престанеш да си господар на себе си, за да дойдеш в града и да слугуваш, колкото и чудесен човек да е лорд Златен. Надявам се, че е толкова щедър в плащането ти, колкото когато слиза в града да пазарува.

Усмихнах се малко насила.

— Значи познаваш лорд Златен?

Тя кимна енергично.

— Да. Той беше в същата тази стая точно преди месец. Искаше талисман да гони молците от гардероба му. Казах му, че не съм правила такова нещо, но че мога да опитам. А после той настоя да разгледа всичките ми талисмани и купи цели шест. Шест! Един за сладки сънища, един за весел дух, един да привлича птици — о, а последният колко го очарова, ако знаеш — почти все едно че самият той е птица. Но когато помолих да видя ръцете му, да настроя талисманите към него, ми каза, че били за подаръци. Рекох му, че може да прати получателите им при мен, да им настроя магиите, ако желаят, но поне засега никой не е дошъл. Все пак ще действат съвсем добре, нали аз съм ги правила. Обичам да си настройвам магиите обаче. В това е цялата разлика между талисман, направен механично, и изработен от майстор. А се смятам за майстор все пак, моля ви се!

Последните думи поднесе с нотка на смях в гласа в отговор на вдигнатите ми вежди. Засмяхме се и двамата, макар едва ли да имах правото да се чувствам толкова уютно с нея в този момент.

— Ти ме успокои — заявих. — Хеп е добро момче и вече не се нуждае много от помощта ми. Но все пак, боя се, че винаги си представям, че може да го сполети най-лошото.

Не ме пренебрегвай! — закани се Фенел. Скочи на масата. Джина го смъкна на пода. Той отново се метна в скута й. Тя го потупа разсеяно.

— Това е участта на всеки баща — увери ме Джина. — Или приятел. — На лицето й се изписа странно изражение. — Аз също не стоя над тези грижи. Дори когато изобщо не е моя работа. — Хвърли ми толкова откровено преценяващ поглед, че цялото ми спокойствие се изпари. — Ще говоря открито — предупреди ме тя.

— Моля — подканих я, но всяка кост в тялото ми искаше да не го прави.

— Ти си Осезаващ — заяви тя. Не беше обвинение. Беше по-скоро все едно коментира загрозяващо заболяване. — Аз доста пътувам покрай занаята си, може би повече, отколкото си пътувал ти през последните години. Настроението сред хората спрямо Осезаващите се е променило, Том. Станало е гадно навсякъде, където съм била напоследък. Не съм го видяла сама, но чух, че в един град във Фароу изложили на показ разчленените тела на Осезаващите, които убили, всеки къс в отделна клетка, за да не би да се съберат и да оживеят.

Запазих лицето си спокойно, но усетих, че лед пропълзява по гръбнака ми. Принц Предан. Отвлечен или избягал, но и в двата случая — уязвим. Извън защитните стени на Бъкип, там, където имаше хора, способни на такива чудовищни деяния, младият принц беше в опасност.

— Аз съм скитаща вещица — продължи тихо Джина. — Зная какво е да си родена с магия, която вече е в тебе. Не е нещо, което можеш да промениш, дори и да искаш. Нещо повече, знам какво е да имаш сестра, която е родена лишена от магията. Изглеждаше ми толкова свободна понякога. Можеше да погледне някой талисман, направен от баща ни, и за нея това бе само пръчки и мъниста. Никога не й нашепваше, нито я привличаше. Часовете, които прекарвах до баща ми, да се уча на уменията му, бяха часове, които тя прекарваше с майка ми в кухнята. Докато растяхме, завистта между нас беше двупосочна. Но все пак бяхме семейство и можехме да се научим на търпимост към различията си. — Тя се усмихна на спомените си, после поклати глава и лицето й стана мрачно. — Виж, навън, сред широкия свят, е друго. Хората може и да не ме заплашват, че ще ме изгорят или разкъсат, но съм виждала омраза и ревност в не едни очи. Хората или си мислят, че не е честно аз да притежавам нещо, което те никога няма да могат да имат, или се боят, че по някакъв начин ще използвам това, което имам, за да им навредя. Никога изобщо не помислят, че те самите имат свои дарби, които аз никога няма да овладея. Може да са груби с мен, да ме блъскат на улицата или да се опитват да ме прогонят от мястото ми на пазара, но няма да ме убият. Ти не можеш да разчиташ на това обаче. Най-малкото издаване може да доведе до смъртта ти. А ако някой предизвика гнева ти… Добре. Ставаш друг човек, общо взето. Признавам, че това малко ме безпокои, и затова, хм… за да се успокоя, ти направих нещо.

Преглътнах.

— О. Благодаря.

Не можах дори да намеря кураж да я попитам какво ми е направила. Пот течеше по гърба ми въпреки хладината в сумрачната стая. Тя не искаше да ме заплаши, но думите й ми напомниха колко съм уязвим пред нея. Обучението ми на професионален убиец се беше просмукало дълбоко, както открих. Убий я, съветваше ме онази част от мен. Тя знае тайната ти и това я превръща в заплаха. Убий я.

Сплетох пръсти на масата пред себе си. Стиснах ги.

— Сигурно ме мислиш за странна — каза тя, стана и тръгна към един долап. — Да се меся така в живота ти, след като съм те срещнала само един път. Е, вече два. — Усещах, че е смутена, но и решена да ми даде подаръка, който ми беше направила.

— Мисля, че си добра — казах неловко.

При ставането си беше бутнала Фенел на земята. Котаракът клечеше на пода с навита около краката си опашка и ме гледаше с яд. Отиде си скутът! Ти си виновен!

Тя извади от долапа една кутия, донесе я на масата и я отвори. Вътре лежаха мъниста и пръчици, нанизани на кожени каишки. Тя вдигна талисмана, тръсна го и той се превърна в наниз. Взрях се в него, но не почувствах нищо.

— Какво прави? — попитах.

Тя се засмя.

— Нещо много малко, за жалост. Не мога да направя така, че да не изглеждаш Осезаващ, нито мога да те направя неуязвим на нападение. Не мога дори да ти дам нещо, което да ти помага да владееш гнева си. Опитах се да измайсторя нещо, което да те предупреждава за лоши чувства към теб, но стана толкова голямо и обемисто, че приличаше повече на броня, отколкото на талисман. Прощавай, но първото ми впечатление за теб бе като за доста мрачен човек. Трябваше ми известно време, докато изпитам топлина към теб, и ако Хеп не ми беше говорил хубави неща за теб, изобщо нямаше да си хабя времето. Щях да те помисля за опасен човек. За такъв те смятаха мнозина, докато минаваха покрай нас на пазара в онзи ден. А и ти, откровено казано, се показа такъв по-късно. Опасен човек, но не зъл, ако ме извиниш за преценката. Но лицето ти неволно издава пред хората по-мрачната ти страна. А и сега, с тоя меч на кръста и косата ти на воинска опашка, ами, хич не ти придава дружелюбен вид. А е по-лесно да намразиш човек, който първо те е уплашил. Тъй. Това тук е вариант на един много стар любовен талисман. Направих го не за да привлича любовници, а да кара хората да са благоразположени към теб, стига да действа така, както се надявам. Когато се опиташ да създадеш вариация на стандартна тема, често й липсва сила. Сега стой спокойно.

Мина зад стола ми с полюшващия се наниз. Видях как го спусна към лицето ми и без да ми казва, наведох глава, за да го завърже на врата ми. Талисманът не ме накара да се почувствам по-различно, но от хладните й пръсти по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки. Чух гласа й зад себе си:

— Лаская се, че съм улучила точно мярката. Не трябва да е много хлабаво, за да не виси, нито много стегнато, за да не души. Я да те видя сега. Обърни се.

Послушах я и се извъртях в стола. Тя погледна наниза, погледна лицето ми и се усмихна широко.

— О, да, ще върши работа. Макар че си по-висок, отколкото те помнех. Трябваше да използвам по-малко мънисто за това тук… Е, ще стане и така. Мислех си, че може да се наложи малко донагласяне, но се боя, че ако започна да го преправям, ще се върна към оригинала. Ще го носиш с вдигната яка, ето така, да се вижда само част от него. Така. Ако се окажеш в положение, в което чувстваш, че може да е от полза, намери си повод да си разхлабиш яката. Открий го да се вижда и хората ще те намират за по-убедителен събеседник. Ето така. Дори мълчанието ти ще очарова.

Погледна ме в лицето, докато придърпваше яката да е по-отворена около талисмана. Вдигнах очи към нея и усетих как лицето ми се изчерви. Очите ни се сплетоха.

— Много добре действа, наистина — отбеляза тя и без да се смущава, наведе лице, за да ми поднесе устните си. Да не я целуна беше немислимо. Устните й бяха топли.

Разделихме се гузни, понеже бравата изскърца. Вратата се открехна и на фона на яркия ден се очерта женски силует. Жената влезе и затвори вратата.

— Фуу. Тук е по-хладно, слава на Еда. О. Моля за извинение. Гледаше ли?

Имаше същите лунички по носа и ръцете. Явно племенничката на Джина. На двайсет и няколко. Носеше кошница с прясна риба.

Фенел притича да я поздрави и се заусуква около глезените й. Ти ме обичаш най. Най-много. Знам, че ме обичаш. Хайде, гушни ме.

— Не. Пробвахме талисман. Май действа. — Тонът на Джина ме прикани да споделя веселието й. Племенничката я погледна, после мен, разбрала, че я изключваме от някаква шега, но го прие добродушно. Вдигна Фенел, а той потърка муцуна в лицето й да покаже, че си е негова.

— Трябва да тръгвам. Имам да свърша още няколко неща, преди да се върна в замъка. — Не бях много убеден, че искам да си тръгна. Но желанието ми да остана не се връзваше изобщо с онова, което уж трябваше да правя в Бъкип. И най-вече, трябваше ми малко време насаме със себе си, за да реша какво се беше случило току-що и какво означава то за мен.

— Веднага ли трябва да си ходите? — попита ме племенничката на Джина. Като че ли искрено беше разочарована, като ме видя да ставам от стола. — Рибата е много, ако благоволите да останете и да хапнете с нас.

Неочакваната й покана ме изненада, както и искреният интерес в очите й.

Моята риба. Скоро ще я изям. Фенел погледна с обич рибата в кошницата.

— Талисманът май наистина действа много добре — подхвърли отстрани Джина. Неволно придърпах яката да я позатворя.

— Наистина трябва да си ходя, за съжаление. Имам работа, а и ме очакват горе в цитаделата. Но ви благодаря за поканата.

— Може би някой друг път, тогава — предложи племенничката, а Джина добави:

— Разбира се, някой друг път, скъпа. Но преди господинът да си е тръгнал, да ти го представя. Том Беджърлок. Помоли ме да се погрижа за сина му, мой млад приятел, казва се Хеп. Когато пристигне, може да остане у нас за ден-два. А Том със сигурност ще вечеря тогава с нас. Том Беджърлок, това е племенничката ми, Мискя.

— Мискя, за, мен е удоволствие — казах. Позадържах се, докато си разменим любезности за довиждане, и след това забързах под яркото слънце и сред шума на града. Докато крачех към замъка, наблюдавах реакцията на хората, които срещах. Наистина като че ли ми се усмихваха повече от обикновено, но осъзнах, че може да е просто от това, че срещат погледа ми. Обикновено гледах настрана от непознати по улицата. Незабелязания човек не го запомнят, а това е най-доброто, на което може да се надява един убиец. След това си напомних, че вече не съм убиец. Въпреки това реших да сваля наниза веднага щом се прибера. Открих, че да те гледат непознати благосклонно без причина е по-изнервящо, отколкото да будиш подозрението им още като те видят.

Продължих по стръмния път нагоре към цитаделата и стражите пак ме пропуснаха. Слънцето се беше вдигнало високо, небето беше ясно и синьо, никой не показваше с нищо, че знае, че единственият наследник на короната на Пророка е изчезнал. Хората си вършеха обичайните задачи с не повече загриженост, отколкото като във всеки работен ден. При конюшнята няколко височки хлапета бяха обкръжили един дебел младок. Разбрах, че е идиот, по плоското лице, малките уши и изплезения език. Страх бавно се показваше в малките му очички, докато момчетата го приближаваха от всички страни. Един от другите коняри ги гледаше раздразнено.

Не, не, не.

Обърнах се да потърся източника на мисълта, но това, разбира се, не ми донесе нищо. Разсея ме смътно ехо от някаква музика. Едно конярче, забързано по работата си, се блъсна в мен, после, като го изгледах, покорно ме помоли за извинение. Без да мисля, си бях позволил да посегна към дръжката на меча.

— Няма нищо — уверих го и добавих: — Къде мога да намеря Майстор оръжейника по това време на деня?

Момчето ме погледна по-внимателно и се усмихна.

— На двора за упражнения, човече. Веднага след новото зърнохранилище. — И ми посочи с ръка.

Благодарих му, а когато се обърнах, придърпах яката да скрие талисмана.